Кралицата на бунтовниците

2

Нападението дойде напълно неочаквано. Само секунда преди това пясъкът беше все още гладък и недокоснат, но после всичко стана невероятно бързо, а поради голямото разстояние — с една почти призрачна беззвучност.

Пясъкът експлодира, сякаш непосредствено под повърхността му гейзер се пробуди за живот, а сред изригващите жълти фонтани се надигна едно… едно Нещо — огромно, черно и блестящо, със страшни нокти и зъби, с черни опулени очи, което въпреки абсурдната си огромност беше чудовищно бързо. Светкавично хващане и разкъсване, последвано от ужасяващия звук на смачкване — и там, където преди миг все още седеше един нищо неподозиращ койот, останаха само няколко кървави петна, които попиха в пясъка. След като черното Нещо отново се оттегли в подземното си скривалище, не остана дори и кичур козина. Пясъкът отново се изглади, докоснат сякаш от невидима ръка. Пет секунди след коварното нападение земята отново беше гладка както преди — смъртоносен капан, който очакваше следващата си нищонеподозираща жертва.

Пръстите на Черити трепереха, когато тя отпусна далекогледа.

Нет й бе казала какво ще се случи, но въпреки това вледеняващ ужас бе сковал тялото й.

— Вярваш ли сега?

Черити не отговори. Няколко секунди тя продължи да се взира в светлата, измамно гладка, равнина със смесица на ужас и смущение, после отново вдигна бинокъла и погледна на изток.

Черити наблюдаваше форта /или каквото беше там/ от половин час, но гледката продължаваше да я изпълва със същата смесица на удивление и страх.

На пръв поглед зданието наистина приличаше на гигантска, но въпреки това примитивна крепост, на неправилна купчина от лъскави палисади и някак осакатени кули и еркери. Но приликата свършваше мигом щом човек се вгледаше малко по-внимателно или пък се опиташе да различи подробности.

Беше лудост — но Черити все повече и повече имаше чувството, че зданието някак си се опитваше да убегне от погледа й. Тя не успяваше да фиксира определена точка за повече от няколко секунди; погледът й отскачаше като светлинен лъч от повърхността на огледало. Дори ако в този момент, все още с далекогледа пред очите си, трябваше да опише форта, не би могла да го направи. Всичко в него изглеждаше чуждо и мрачно и по някакъв трудно обясним, но свръхясно осезаем начин — заплашително.

Потрепервайки, тя се чувстваше така, сякаш се опитваше да надзърне в някакъв напълно непознат, враждебен свят. Стоманеният замък, изглежда, бе построен по законите на геометрия, възникнала в друга вселена.

Как бяха нарекли Гърк и Скудър това Нещо? Храм на Шаит?

Черити нямаше ни най-малка представа какво е храм на Шаит и на кого или на какво се молеха вътре. Но сега това име само по себе си сякаш придоби някакво мрачно, заплашително звучене. Може би, помисли си тя, най-потискащото във всичко това беше представата, че този уродлив храм наистина е бил построен от извънземни, но се обитава от хора.

— Би било равносилно на самоубийство само да се доближим до него — тихо каза Нет.

— Но какво правят там? — промърмори Черити. „Това… Нещо не би могло да бъде само храм — помисли си тя — все едно на какво чудовищно божество се молеха там. Просто е прекалено огромно.“

Нет отговори на въпроса й едва след няколко секунди.

— Искаш да кажеш — освен че отвличат деца? — Тя сви рамене. — Не зная. Никой не знае. Никой никога не е стигал достатъчно близо до това нещо, за да може да разбере. — Тя стана. — Само жреците имат право да се доближават до един Шаитаан на по-малко от пет мили.

Черити отново погледна надолу към измамно гладката пясъчна повърхност, в която на по-малко от десет метра под тях преминаваше скалистата равнина. А тази пясъчна равнина беше само първият и, както казваше Гърк, най-безобидният от общо трите отбранителни пръстена, които обграждаха Шаитаан, за да го защитят от…

„Да, от какво всъщност?“ — помисли си тя смутено.

Вече бяха минали повече от две седмици, откакто се бе събудила и бе излязла в този напълно чужд, разрушен свят, който още не познаваше достатъчно добре, за да може действително да си позволи да дава оценка. Въпреки това тя беше сигурна какво би могло да представлява опасност за това уродливо здание там оттатък.

Смутено се обърна към Нет и тръгна, без да каже нито дума повече. Вастенландката я последва мълчаливо. Двайсетте минути, през които бяха лежали в пясъка и се бяха взирали в чудовищния храм, бяха пропиляно време. Скудър я бе предупредил да не се приближава до зоната на смъртта, която опасваше Шаитаан, но тя просто трябваше да се убеди, че това, което бяха видели от разстояние, наистина е вярно. Сега едва ли не съжаляваше. „Велики Боже — помисли си тя — какво са направили от нашия свят?“

Когато се върнаха, Скудър беше запалил огън и Черити за пореден път се запита как той при всякакви условия винаги успяваше така да запали огън, че да няма и следа от дим.

Тя безмълвно седна до него, взе една от клечките, на които Барт беше набучил парчета от някакво месо, и започна да яде.

Шаит. Шаитаан. Тази дума не й излизаше от ума. Някъде вече беше я чувала, а някога дори би знаела какво означава. Макар че, от друга страна, беше напълно сигурна, че това е невъзможно.

Тя пропъди тази мисъл и отново се наведе, за да извади от огъня ново парче месо. Барт й се усмихна през пламъците.

— Вкусно е, нали?

Черити кимна.

— Отлично — похвали го тя. — Какво е?

Шаркът й се усмихна още по-широко.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Черити присви очи, за секунда объркано погледна към парчето печено месо в ръката си и накрая поклати глава.

— Всъщност не. Главното е — допълни тя с усмивка, — че засища.

— Вероятно същото си е мислило то за мен, докато беше още живо — ухилено отвърна Барт.

Той стана, отиде до мотоциклета си и се върна с бутилка вода. Черити посегна с благодарност към нея, когато той й я подаде. Отпи голяма глътка и я върна на Барт. Все още беше жадна, но трябваше да се овладее — запасите им вече застрашително намаляваха, а последните три извора, край които минаха, бяха заразени.

Положението им беше всякакво друго, но не и розово, меко казано. Хранителните продукти, които бяха взели със себе си от крепостта, свършиха още преди три дни, а в резервоарите на трите харлита се плакнеха жалки количества бензин. Ако не откриеха бунтовниците до края на този или най-много на следващия ден, щеше да им се наложи да освобождават света пеша…

В случай, че преди това светът не се освободи от тях, помисли си тя, в полза на което говореха много повече признаци. Беше малко чудо, че изобщо все още бяха живи. Без почти невероятните инстинкти на Скудър, без забележителното чувство за ориентация на Нет, без силата на Барт и преди всичко без почти безумния късмет никога не биха стигнали дотук.

Беше изминала една седмица, откакто бяха напуснали лагера на шарките, а само през първите два дни бяха нападнати почти една дузина пъти; осем или девет пъти от ездачи, които Даниел, изглежда, изпращаше със стотици, и два пъти от малки летателни машини с формата на дискове, които се спускаха от небето и стреляха по всичко, което се движи. Скудър й бе обяснил, че тези невзрачни летящи убийци бяха единственото, от което оцелелите хора се страхуваха повече, отколкото от ездачите. А когато Черити за пръв път видя чудовищната им стрелкова мощ, тя му повярва.

Известно време Скудър я наблюдаваше мълчаливо как яде и сякаш очакваше тя да му каже нещо. Тъй като Черити продължаваше да дъвче с наслада, той най-сетне наруши мълчанието си.

— Ти го видя, нали?

Черити не отговори. Всъщност, въпросът на Скудър беше доста глупав. Но Черити не изрече горчивия отговор, който пареше на езика й дори и заради това, че вече нямаше никакво желание да разиграва пред Нет и останалите двама поредния рунд от малката борба за власт между нея и Скудър. А и тя наистина си бе заслужила цинизма на Скудър — по дяволите, какво още трябваше да се случи, та собствената й гордост да й позволи най-накрая да признае, че в този свят Скудър се оправя по-добре от нея?

Въпреки това, мисълта, че в тяхната малка игра на котка и мишка той отново бе прибавил точка в своя полза, я вбесяваше още повече. Само че този път тя предпочете да замълчи. Беше подразнена, но това бе напълно разбираемо. Тя бе просто човек. Понякога съвсем насериозно се питаше дали и той е такъв.

— Трябва да изчезваме оттук — каза тя. — Не се чувствам добре в близост до това… Нещо.

— Защо? — попита Гърк. — Няма да ти стори нищо, докато не се приближиш прекалено много. Освен това тук сме в безопасност. Мравките ще ни търсят навсякъде, но не и в близост до Шаитаан.

За момент Черити изгледа злобно джуджето. Той продължаваше да я смущава, въпреки цялото това време, през което бяха заедно, и не беше просто абсурдната му външност, макар че и тя сама по себе си беше достатъчно смешна: Ел Гърк — Абн Ел Гърк Бен Амар Ибн Лот Фудъл Четвърти, Сведения и контрабандни стоки от всякакъв род, наемен убиец и наркотици срещу предплата, както гласеше пълното му име — беше висок едва метър и половина и при това толкова несъразмерен, сякаш някой беше взел три напълно различни тела и се бе опитал да направи от тях четвърто. Ръцете и краката на Гърк бяха кокалести и сухи, затова пък главата му би могла да принадлежи на някой великан. Очите му бяха големи и, без съмнение, нечовешки — вътре нямаше бяло, само различни нюанси на черното. Черити никога не го бе питала — защо всъщност? — но беше почти напълно сигурна, че Абн Ел Гърк Бен Амар Ибн Лот Фудъл Четвърти не е роден на Земята.

И въпреки това не външността беше причината Черити да потреперва, понякога, когато го види. По този или пък по друг начин никой от тях не изглеждаше нормално.

Скудър, чистокръвен индианец хопи, в своето черно кожено облекло и с тъмната, строго сресана назад коса, изглеждаше винаги някак безпомощен, като животно, пъхнато в кожа, която не му е по мярка. Само допреди осем дни той беше господар на малка армия и най-вярна маша на мороните.

Барт, два и десет висок великан, с коса, боядисана на зелени и червени ивици, и лице, за което Гърк веднъж бе заявил, че с него могат да се изстудяват варени яйца; освен тях Нет с нейната тъмна кожа и очи като на диво животно, което от първия ден на живота си е било обект на постоянно преследване.

И накрая тя самата — капитан Черити Леърд, най-младата жена пилот в Космическите Сили, против волята си изтръгната от своя свят и отпратена на една планета, която, наистина, все още се наричаше Земя, но вече принадлежеше на жестоки нашественици от Космоса.

Бяха една шантава сбирщина.

При това доста безпомощна.

С известно закъснение тя забеляза, че Гърк все още очаква отговор.

— Не трябваше да те слушаме — кисело каза тя. — Беше истинска лудост да дойдем тук. Трябваше веднага да потеглим към крайбрежието.

Джуджето й се усмихна дружелюбно и реагира на думите й както обикновено — иначе казано никак. Само че този път Черити не се задоволи само с един гневен поглед — беше ядосана, уморена и премръзнала.

— Кой ни е казвал, че тези легендарни бунтовници изобщо съществуват? — с раздразнение продължи тя. — Ако пък е така, защо би трябвало да са толкова побъркани, че да се крият точно близо до този… този Шаитаан?

Гърк се усмихна по такъв начин, че й беше трудно да се въздържи да не вземе шепа пясък или да не извади един горящ клон от огъня и с него веднъж завинаги да изтрие тази глупава усмивка.

— По същата причина, поради която ви доведох тук — небрежно отвърна той. — Защото тук най-малко ги очакват. И те съществуват. Имам надеждна информация, според която…

— Ти и твоята информация — изръмжа Черити. — Може би изобщо не съществуват. А дори и да съществуват, никога няма да ги намерим!

— Не е необходимо — намеси се Скудър. — Те ще ни намерят — ако пожелаят.

— Да — нацупи се Черити. — Със сигурност нямат никаква друга работа освен да търсят един изхвърлен от работа индианец…

— Хопи — спокойно я поправи Скудър.

— … и една безработна жена космически пилот — гневно продължи Черити. — И освен това…

— Тихо!

Скудър го каза не много високо, но така остро, че Черити млъкна по средата на думата и го погледна уплашено.

— Какво има? — попита тя.

Скудър припряно махна с ръка, опря ухо о земята и се заслуша. Естествено, тя не бе чула нищо, но това не я изненадваше особено — Скудър вече достатъчно често беше доказвал, че има много по-остри сетива от нея.

— Какво става? — още веднъж попита тя.

— Някой идва — промърмори Скудър.

Той стана и посочи на юг, откъдето бяха дошли. Черити също се обърна и макар че все така не виждаше нищо друго освен кафявите пясъчни дюни, сега тя също чу: шумове, които още не можеше да идентифицира, но които приближаваха.

— Ще имаме гости — изсумтя Барт, изправи се и грабна пушката си.

— Точно така. — Без видимо да бърза, Скудър свали автоматичния пистолет от гърба си, свали предпазителя и направи бърз повелителен жест към Нет и Абн Ел Гърк. — Вие оставате тук — каза той. — Ще проверим какво става.

Без да дочака отговор, той се запъти към мотоциклета си, запали машината и потегли, а само секунда по-късно Барт се метна на втория „Харли“ и се отдалечи в противоположна посока. Не беше необходимо да се пилее много време в обяснения — една от главните причини, поради които те изобщо бяха успели да оцелеят през последните десет дни, беше обстоятелството, че много бързо се бяха научили да действат като съвършен екип.

Черити също знаеше какво точно трябва да прави. С бързи малки крачки тя се изкатери на най-близката дюна, хвърли се в пясъка и вдигна далекогледа. След няколко секунди видя ездачите.

Бяха трима — големи, черно-кафяви лъскави фигури на бръмбари, които се издигаха от светложълтия пясък. Движенията им изглеждаха тромави, но Черити много добре знаеше, че само чудовищните им размери бяха причината да изглеждат така трудноподвижни — когато се налагаше, гигантските бръмбари бягаха значително по-бързо от кон, а бяха доста по-бързи и от танк.

И беше почти също толкова трудно да бъдат спрени.

Черити свали пушката от рамото си, включи визиращата оптика и взе на прицел гигантските насекоми. Огромните силуети на мравки изведнъж се превърнаха в гигантски чудовища, на вратовете на които седяха мършави четириръки създания, които не бяха кой знае колко по-симпатични от ездитните си животни. Този, когото Черити взе на прицел, размахваше с три ръце малки лъчеви пистолети, докато четвъртата му ръка държеше юздите на ездача.

Нещо изпука в дясното й ухо.

— Скъпа?

С брадата си Черити включи миниатюрния микрофон, който висеше пред устните й.

— Виждам ги. Те… като че ли преследват някого.

— Една жена — потвърди Скудър. — Тя е между хълмовете.

Черити обърна пушката. В оптическия мерник нажежените от слънцето дюни се преливаха във всички възможни нюанси на жълто и кафяво, но от жената, за която говореше Скудър, нямаше и помен. В това, обаче, нямаше нищо чудно — дори високите близо десет метра бръмбари-чудовища се появяваха само от време на време на върха на някой хълм и отново изчезваха като далечни кораби в бурно море.

— Ще ги пипнем ли?

— Разбира се — увери я Скудър. — Ти ездачите, а аз — жената.

— Идиот — изсумтя Черити.

Скудър се засмя, но тя можа да чуе как дишането му се ускори, когато продължи пътя си. За момент съжали, че не разполага с втори радиопредавател, така че да може да говори и с Барт. Но на шарка можеше да се разчита — той знаеше какво да прави.

Още миг Черити продължи да наблюдава приближаващите хитинови колоси, после се спусна отново надолу по склона, а после с всички сили хукна полуизправена към своя „Харли“. Гърк я погледна въпросително.

— Ездачи — каза Черити. — Трима, може би повече. Върви на хълма и си отваряй очите. А ако нещо се случи, вземи Нет и я отведи на безопасно място.

Младата вастенландка се опита да протестира, но Черити не й обърна внимание, а решително запали мотора и подаде газ.

Премина в слалом между еднаквите дюни, като се ориентираше единствено по компаса и само се молеше ездачите да не променят неочаквано курса си. Защо Скудър не се обаждаше?

Изглежда, той беше прочел мислите й по някакъв начин, защото в същия миг гласът му отново отекна в ушите й.

— Сега са точно пред мен. Жената носи дете в ръцете си.

Дете? Неизвестно защо тази мисъл разтревожи Черити. Какво, по дяволите, правеше жена с дете в тази пустиня, на петдесет мили от най-близкото селище? И защо ездачите я преследваха, вместо просто да пуснат след нея един търтей и да изчакат роботът убиец да донесе трупа й?

— Приближават — каза Скудър. Гласът му звучеше тревожно. — Ще ги пипнем. Заеми се с водача.

— Окей — потвърди Черити. Тя чукна леко спирачката, огледа една малко по-полегата дюна и още веднъж подаде газ. Моторът на Харлито изрева. Мотоциклетът се стрелна като лакирано в червено и бяло чудовище нагоре по най-близкия склон, завъртя се наполовина около оста си и се спря сред огромен облак разпилян пясък, фин като пепел. Черити вдигна пушката и визира първия ездач.

Тя малко се поизплаши, когато установи, че първото от трите чудовища беше отдалечено от нея на не повече от трийсет метра — само няколко крачки за колос като ездача.

Но тя не му даде възможност да ги направи.

Черити предварително беше настроила лазера си на максимална мощност. Изведнъж от дулото на мощното оръжие излетя кървавочервен сноп светлина, дебел почти колкото палец, който за хилядни от секундата я свързва с ездача и проби малка дупчица в хитиновата му броня — гигантският бръмбар направи последно сложно движение с шестте си крака и в мига, когато лазерната мълния отведнъж освободи цялата му енергия, той се взриви.

В този миг Скудър също улучи. Второто чудовище се преметна, а част от хитиновата му броня се откъсна и вулкан от черно рогово вещество, кръв и сварена плът помете четириръкото от гърба на падащото чудовище.

Черити завъртя лазера, визира последния останал ездач и отново стреля. Но този път се прицели твърде прибързано. Енергийният лъч пропусна гигантския бръмбар и се заби в склона на хълма на почти петдесет метра зад него. В почти същия миг съществото на гърба му вдигна три от четирите си ръце и се прицели в Черити с едно малко, лъскаво оръжие.

Черити отново премести пушката, но усети, че не е достатъчно бърза. Светъл, почти бял енергиен лъч проблесна в ръката на четиръкото и на два метра от нея изригна гейзер от кипяща земя и пара.

До ушите й достигна приглушен пукот. Четириръкото политна, с почти гротескно движение се наклони напред към тила на ездача и изпусна две от трите си оръжия. Онзи сподавен, някак странно приглушен пукот отново отекна и неочаквано някъде между хълмовете затрака автоматичен пистолет. Редица от малки пясъчни експлозии запълзя към бръмбара великан и изведнъж от бронята му се разхвърчаха искри. Единият от краката му се подгъна. В това време Черити най-после превъзмогна вцепенението си и също започна да стреля.

Лазерният лъч пръсна черепа на гигантското чудовище и миг по-късно отнесе ранения ездач. Въпреки това чудовището със залитане измина още двайсет-трийсет метра, докато накрая падна неподвижно настрани.

Черити въздъхна с облекчение.

— Размина се — каза тя в микрофона си. — Благодаря.

— За какво? — попита Скудър. — Не бях аз.

— Ти…?

— Ако искате да благодарите, милейди — обади се един глас зад нея — то трябва да благодарите на мен. По-точно на моите хора.

Черити потръпна за секунда, после уплашено се обърна и застина по средата на движението си.

Мъжът, който й говореше, стоеше на не повече от три метра от нея. И не беше сам. Повече от половин дузина фигури в маскировъчни костюми образуваха полукръг около нея и мотоциклета й. Бяха въоръжени — някои с автоматични пистолети, други с пушки, един дори с арбалет — но едно беше общото за всички оръжия: дулата на всички без изключение бяха насочени към Черити.

— Какво… какво трябва да означава това? — попита тя.

— Пуснете оръжието, уважаема — каза мъжът, кой го я бе заговорил. Той се усмихваше, но очите му оставаха сериозни. — Съвсем внимателно, ако обичате. А после вдигнете ръце и слезте от това нещо. Ако обичате.

Скудър дойде след по-малко от десет минути — и също не беше сам. Съдейки по сърдитото изражение на лицето му, той беше изненадан не по-малко от Черити. Надзирателите му, изглежда, не се бяха отнесли към него с любезността на мъжете, които бяха изненадали Черити. Един от тримата високи мъже, които го следваха на известно разстояние със заредени оръжия, имаше разбита долна устна, както Черити забеляза с чувство на тихо злорадство.

— Вторият от групата — доволно каза мъжът, който бе обезоръжил Черити. — Изглежда беше нещо като главатар, макар че Черити все още нямаше ни най-малка представа за какво изобщо ставаше дума при тези мъже. Може би бяха бунтовниците, които така отчаяно търсеха вече цяла седмица — но можеше и да не бъдат.

Тя хвърли бърз предупредителен поглед към Скудър, който й отвърна по същия начин. Беше разбрал.

Но за съжаление не само той.

— Вие двамата, ще ни позволите ли да участваме във вашия малък диалог? — любезно каза мъжът с автоматичния пистолет. — Не е учтиво да имате тайни от домакините си.

— Вие такива ли сте? — попита Черити. — Нашите домакини?

Тя предизвикателно огледа другия. Под всичката мръсотия и четинестата тридневна брада не можеше да се види много от лицето му, но й се струваше твърде млад за ролята, която играеше. Въпреки всичко не беше неприятно — едно много силно, въпреки младостта си много мъжествено лице с добродушни очи, които в момента изглеждаха само малко уморени.

Той кимна.

— Така мисля — каза той. — Името ми е Кент. Тук сте на наша територия.

— Така ли? — остро каза тя. — А пък аз наистина си мислех, че сме в щата Колорадо.

Гневно изражение за миг пробягна по лицето на Кент. После той се засмя.

— Кои сте вие двамата? — попита той. — И какво търсите тук?

Черити помисли за момент. Вие двамата? Очевидно досега не знаеха нищо за съществуването на Барт, както и на другите двама. И какво можеха да изгубят? Ако тези мъже бяха бунтовниците, които търсеха от една седмица — нищо. Ако пък не — е, тогава наистина им оставаха редица други алтернативи, но нито една от тях не беше особено приятна.

— Името ми е Черити — каза тя. И като кимна към Скудър, добави: — Това е Скудър.

— Интересно — каза Кент. — И какво търсите тук?

— Може би вас — предпазливо каза тя.

— О! — Кент изглеждаше изненадан. — И кои сме ние?

— По дяволите, за какво са тези празни приказки? — намеси се Скудър. — Тук всеки момент може да стане напечено, а…

— Вярно е — спокойно, но много студено го прекъсна Кент. — Дори е доста сигурно. Кой дявол ви накара да стреляте тук с енергийни оръжия? Вероятно в мишата дупка отсреща вече пишят всички алармени системи. — С гневен жест той посочи натам, където между хълмовете се издигаше Шаитаан. Но въпреки тези думи той, изглежда, не бързаше особено. Като поклащаше глава, мина край Черити, взе лазерната й пушка и огледа оръжието от всички страни.

— Интересен уред — каза той. — Внос от Морон?

— Не — отвърна Черити със същия тон. — Произведено в САЩ. Патентно обезпечено.

Кент примигна. Но, странно защо, той не се хвана за думите й, а мълчаливо метна оръжието на рамото си до своя автоматичен пистолет, като гледаше ту нея, ту Скудър. С поглед, който не се хареса особено на Черити. — Та, значи, търсите нас?

Черити кимна.

— Ако вие сте от бунтовниците, които би трябвало да живеят в тази местност, да — каза тя. При тези думи внимателно наблюдаваше Кент и хората му. Лицето на Кент не показа никаква реакция, но двама-трима от хората му леко се сепнаха.

— Бунтовници? — Кент пресилено сбърчи чело. — Да, чувал съм за тях. Все още има глупаци, които не искат да признаят, че на тази планета й е много по-добре под господството на горещо обичаните приятели от Морон, отколкото ако беше свободна. Но как ти дойде на ум глупавата идея, че ние сме от тях?

Черити не отвърна и след няколко секунди мълчание Кент продължи:

— А ако наистина е така — откъде да знаем, че не сте шпиони на Даниел?

— Ти го познаваш? — изненада са Черити.

— Кой не го познава? — Кент сви рамене. — Но да говорим сериозно — знаете ли, ако бях бунтовник — какъвто не съм, но да допуснем, че беше така, — значи, ако бях един от тези глупави бунтовници, щях да си представя, че просто на мига бих застрелял един непознат, който идва и пита за бунтовниците. Нашият приятел Даниел е много изкусен, когато въпросът е да се пипнат непокорните.

— Но все пак ние ликвидирахме три от тези чудовища, нали? — каза Скудър.

Кент невъзмутимо сви рамене.

— Две — поправи го той. — Е, и? Какво доказва това? Този номер е прастар — гръмни един от своите, за да докажеш, че си на страната на противника. Това са само глупави животни. А и има достатъчно от тях.

Той може би щеше да продължи да говори, но беше прекъснат, защото в този момент двама от неговите хора се появиха иззад хълмовете, като водеха една жена с тесни рамене, облечена в обикновена тъмносиня рокля, която държеше в ръцете си пеленаче — очевидно жената, която тримата ездачи бяха преследвали. Лицето й беше зачервено. Пръстите на ръцете и краката й бяха разкървавени, а роклята — окъсана. Не носеше обувки, детето в скута й беше увито само в тънка, излиняла пелена, не плачеше. Вероятно беше прекалено слабо.

Кент пристъпи до жената, размени няколко думи с нея, много тихо и много бързо на диалект, който Черити едва разбираше. Накрая даде знак на един от своите хора да вземе детето. Жената безпрекословно се подчини.

После Кент отново се обърна към Скудър и Черити.

— Значи, търсите бунтовниците, така ли? — замислено каза той. — Това би могло дори да бъде истина. Още от сутринта сте по петите ни, нали?

Скудър кимна слисано, Черити също потвърди.

— Е, добре, намерихте ни — каза той най-накрая. — По-късно ще решаваме какво да правим с вас. Сега трябва да изчезваме оттук, преди Даниел да ни пусне дузина търтеи. — Съвсем неочаквано неговата досегашна невъзмутимост изчезна. — Побързайте. Мравките без съмнение са чули изстрелите.

Черити се колебаеше.

— Ние…

— Ако се тревожиш за тримата си приятели, лейди — прекъсна я Кент, — то е излишно. Моите хора се грижат за тях.

Той се усмихна. Чериги малко сковано отвърна на усмивката му, но не каза нищо повече.

Пътят не беше много далече, вървяха около десет минути, преди към тях да се присъедини втора, също така авантюристична на вид група, в компанията на която бяха както Бърт и Гърк, така и вастенландката, а после завиха на запад. Почти бяха достигнали края на каменната пустиня и вече приближаваха до зоната на смъртта около Шаитаан, когато Кент отново спря и направи повелителен жест. Трима от хората му отместиха настрани една скала, която само изглеждаше, че тежи тонове. Отдолу се показа входът към кръгъл, много тъмен тунел. Мъжете вкараха вътре мотоциклетите, после някой много грубо блъсна Черити и тя се спъна.

За момент около нея стана тъмно, после мътните очи на две-три джобни фенерчета светнаха и фигурите на Кент и неговите хора заприличаха на черни сенки в изкуствената нощ. Черити предполагаше, че те ще вземат мотоциклетите, но Кент само нетърпеливо махна с ръка и с лампата си посочи в тъмнината.

— После ще ги вземем — каза той. — Сега бързо. И без излишен шум.

Всички послушно потеглиха. Още след първите няколко десетки крачки полукръглият проход се разшири в зидан тунел, широк повече от пет метра, от страничните стени на който на неравни разстояния излизаха по-малки полукръгли галерии. Подът, по който вървяха, беше сух, но въпреки това тунелът не беше нищо друго освен част от някогашна канализационна мрежа, помисли си Черити.

Бунтовниците все така се движеха по пътищата, по които винаги се бяха движили — в подземията. Въпреки всичко, изглежда, освен някои основни неща, не се бяха променили; все едно дали борбата беше срещу потисници хора или срещу такива, които идваха от някоя друга планета.

Тези мисли я накараха да се усмихне. Във всеки случай не за дълго. Само до момента, в който осъзна, че тази канализационна мрежа наистина все още съществуваше, а града, за който е била построена, вече го нямаше.

Значи все пак съществуваше разлика между тези бунтовници и техните предшественици.

Вървяха около десет минути в тъмнината, преди да достигнат целта си — високо, влажно помещение със стени от напукан бетон и под на повече от пет метра под нивото на тунела, така че трябваше да слязат надолу по ръждясала стълба. Две мъждукащи петролни лампи осветяваха помещението. Един голям и няколко по-малки дървени сандъци заместваха масата и столовете, а имаше и няколко ниски походни легла, което доказваше, че това влажно подземие сигурно служеше като квартира на мъжете за по-продължително време — мисъл, която накара Черити да потръпне. Самата тя още отсега се бореше с обхващащата я клаустофобия. Освен това тук долу беше студено, а след изпепеляващата жега на пустинята тя понасяше студа двойно по-тежко.

С безмълвен жест Кент посочи на нея и Скудър две места за сядане, далеч едно от друго; настани младата жена с бебето на едно от леглата и сам също седна. Барт и Гърк бяха отпратени в другия ъгъл, където ги пазеха по двама мъже, а зад Нет също застана един мъж със заредено оръжие. Хората на Кент бяха предпазливи.

Черити отправи към Гърк гневен поглед, който джуджето буквално пренебрегна. Веднъж да свърши това тук, ядосано си помисли тя, ще трябва да поговори с него. Неговото и нейното понятие за думата приятели, изглежда, невинаги съвпадаха.

Бунтовниците започнаха да се разполагат из помещението; някои насядаха по сандъците, други на походните легла, някои просто останаха прави, но никой не направи опит да свали поне якето си, макар маскировъчните костюми да изглеждаха всичко друго, но не и удобни. Черити имаше чувството, че все още далеч не са достигнали крайната си цел.

Въпреки това Кент не се канеше да продължи прехода — или поне да се погрижи на тях. Вместо това той се обърна към един от спътниците си и започна бързо, полугласно да разговаря с него. На няколко пъти мъжът погледна към нея и Скудър. Черити имаше много неприятното чувство, че в този разговор ставаше дума чисто и просто за живота на всички тях. Тя хвърли загрижен поглед към Скудър, но в отговор получи само свиване на рамене.

— Добре. — Гласът на Кент нахлу в мислите й. — Още веднъж, и то поред.

Ел Гърк се изправи, доколкото това беше възможно при човек с ръст метър и половина.

— Ние сме…

— Едно по едно — прекъсна го Кент, усмихнато, но с много рязък тон. — Ще имаш възможност да говориш.

За секунда той изгледа джуджето, поклати глава, после важно се завъртя на мястото си и погледна жената, която се беше свила на леглото, притиснала бебето в скута си.

— Да започнем от теб — каза той. — Коя си ти и какво търсиш тук?

— Лидия — отвърна жената. — Името ми е… Лидия.

Гласът й беше много тих. Наистина, докато отговаряше, тя гледаше в посоката, където се намираше Кент, но не право към него. И все още изглеждаше почти обезумяла от страх, объркано си помисли Черити. Но защо? Трябваше най-после да разбере, че е в безопасност.

— Това твоето дете ли е? — попита Кент.

Лидия кимна.

— Моят син, да. Имах още две деца, но те… те… — Тя се запъна. В гласа й се появи пронизителна нотка. Кент, изглежда, също беше забелязал признаците на започваща истерия и припряно я прекъсна и направи успокоителен жест.

— Мравките — каза той. — Какво искаха от теб? Защо бяха по петите ти?

— Те ме преследваха — отвърна Лидия. — Те… те искаха да ми отнемат детето. Те взеха всичките ми деца, първо двете момичета, а после… после сина ми. Но те нямат право. — Гласът й отново стана писклив. Тя се изправи, сви колене към тялото си и притисна бебето към гърдите си. — Те нямат право да ми отнемат и него. Никой няма право на това! Няма да допусна някой да го докосне.

— Никой не иска да го прави — успокоително каза Кент. Ти си го откраднала, така ли?

Черити изненадано вдигна поглед. Откраднала? Какво искаше да каже той?

Лидия издържа секунда-две на погледа на Кент, после сведе глава, притисна детето още по-силно към себе си и кимна почти незабележимо.

— Да — призна тя. — Те го взеха. Преди два дни го взеха заедно с всички останали. Аз… аз си го взех обратно, но те ме забелязаха и ме преследваха и аз… аз избягах… — Тя неочаквано вдигна поглед, В очите й се четеше упорство. — Винаги съм им била вярна! — каза тя. — Моята сестра е жрица на Шаит, а… а аз през целия си живот също съм им служила вярно. Никога не съм нарушавала правилата и винаги…

Приливът на упорство отмина така бързо, както и бе дошъл и Черити можа да види как Лидия направо рухна. Изведнъж очите й се наляха със сълзи.

— Отнеха ми две деца, но това… — Тя се запъна и заплака тихо и болезнено.

За момент Кент погледна смаяно Лидия, после понечи да стане, но Черити бързо поклати глава, надигна се от мястото си и отиде до Лидия. Кент й се отблагодари за помощта с мълчалив поглед, докато Черити сядаше до нея и грижовно слагаше ръка на рамото й. В първия момент Лидия се стегна от докосването й, после, когато разбра кой седи до нея, изведнъж се наведе и скри лице в обятията й.

Внезапно Черити се почувства много безпомощна. Нямаше представа как би могла да утеши една отчаяна майка, но за Лидия, изглежда, беше достатъчно, че тя е до нея; може би просто защото беше жена и защото това й даваше увереността, че не е съвсем сама.

Тя плахо протегна ръка и докосна късо подстриганата коса на Лидия, а с другата понечи да погали бебето в скута й.

Не го направи, когато погледна лицето на пеленачето. И разбра защо детето беше толкова спокойно.

Кожата му беше бяла и студена, а чертите му — толкова отпуснати и благи, сякаш спеше. Очите му бяха широко отворени. Но бяха изцъклени, а пясъкът беше образувал едва забележим матов филм върху зениците му.

Известно време Черити гледа детето със смесица от ужас и мъка, преди да осъзнае, че Лидия бе спряла да плаче и я наблюдава. Очите й бяха широко отворени и почти толкова неподвижни, колкото и тези на детето й.

Черити се опита да каже нещо, но не можа. Гърлото й сякаш беше пресъхнало. С усилие, сякаш това движение костваше всичките й сили, Лидия се освободи от прегръдката й, отблъсна я леко от себе си, хвана ръката й, така че тя затвори очите на бебето.

— Толкова съжалявам — промълви Черити.

Лидия тъжно се усмихна.

— Те не успяха да го вземат, нали? — каза тя. — Не можаха да ми го отнемат.

— Така е — отвърна Черити. — Не успяха. И няма да успеят.

Тя стана много внимателно, помогна на Лидия да легне и зави нея и детето с едно от излинелите одеяла, които намери на леглото. После пое дълбоко дъх и отново се обърна към Кент и останалите.

Скудър я гледаше уплашено, на лицата на повечето от бунтовниците също се четеше смущение; единствено Кент изглеждаше разгневен. Но това беше гняв, който накара Черити да потрепери.

Тя се върна на мястото си, седна и за момент скри лице в шепите си. Почувства се уморена; уморена и съсипана и съвсем неочаквано — също така разгневена, макар това да беше гняв от безсилие. Напразно се опитваше да съсредоточи мислите си върху тримата ездачи, които бяха застреляли. Те бяха просто инструмент; малко повече от роботи, които само по силата на случайността бяха от плът и кръв вместо от метал и пластмаса.

Опита се да каже нещо, но Кент махна с ръка и с жестове даде знак на двама от своите хора да изнесат Лидия навън.

— Откога е мъртво? — попита Черити, когато останаха насаме.

— Още откакто я намерихме — отвърна Кет. — Вероятно още много преди това. — Той сви рамене. — Може би дори е било мъртво, когато го е откраднала. Вероятно така е по-добре. И без това е щяло да умре. — Той въздъхна, известно време се взира в празнотата и после продължи. — Но сега да се върнем към вас — каза той с променен глас. — Значи вие търсите бунтовниците.

— Не — подигравателно отвърна Черити. — Не бунтовниците. Приятелите на Ел Гърк. — Тя хвърли заплашителен поглед към джуджето.

— Не знам какво ви е разказвал той — невъзмутимо каза Кент. — Във всеки случай аз не го познавам.

Но аз те познавам! — разпалено каза Гърк. — Ти си…

Кент почти отегчено махна с ръка. Един от мъжете сграбчи Гърк за врата, повдигна го с една ръка, а с другата запуши устата му.

— Значи търсите бунтовниците — повтори Кент.

Черити кимна.

— Мисля, че ги намерихме.

— Възможно е. Въпросът е само в това какво да правим с вас. Откъде да знаем дали можем ла ви се доверим?

— Не започвайте пак! — с раздразнение каза Скудър. — По дяволите, как да ви докажем кои сме и какво искаме от вас? Да не би да искате писмено потвърждение от Даниел, че не сме от неговите хора?

Кент се усмихна, макар и само бегло.

— Добър въпрос — каза той. — Може би просто ще ни разкажете кои сте и откъде идвате. Имаме известни възможности да проверим показанията ви.

Скудър щеше отново да избухне, но с рязък жест Черити го накара да замълчи.

— Не — каза тя. — Той е напълно прав. Ние бихме се отнесли със същото недоверие, ако някой се появи неочаквано при нас, нали? — Тя продължи към Кент: — Щом си толкова добре информиран, сигурно си чувал за шарките.

Кент помисли за момент и после кимна.

— Машите на Даниел — мрачно потвърди той. — Във всеки случай поне бяха, докато Морон не им изпрати една дузина бойни глайтери, които с бомбите си ги пратиха на оня свят.

Черити замълча за момент. Дори само думите, които Кент избра, я караха да мисли, че шарките будеха у него не непременно симпатия. Тя кимна много предпазливо.

— Може… и така да се каже — каза тя. — Във всеки случай не бяха непременно негови маши. А те не са избили всички.

Мина време, докато Кент разбере.

— Вие… вие сте от тях? — недоверчиво попита той.

— Скудър беше техен водач — потвърди Черити и бързо добави. — Докато разбра какъв в действителност е Даниел, Кент. Даниел заповяда да изтребят шарките до крак, защото отказаха да избият четиристотин невинни хора.

Погледът на Кент беше леден. Той сложи ръка върху пистолета на колана си и неколцина от хората му заплашително пристъпиха напред.

Двамата мъже, които пазеха Барт, вдигнаха оръжията си.

— Вярно ли е? — коварно попита Кент.

— Кое? — отвърна Скудър. — Че бях водач на шарките или че Даниел ни изпрати бомбардировачите? — Той кимна сърдито. — И двете са верни. Ако това ще те успокои — вече няма никакви шарки. Барти и аз сме единствените оцелели.

Черити инстинктивно почувства, че Скудър беше допуснал грешка. Бунтовникът знаеше за случилото се на другия край на равнината повече, отколкото признаваше.

— Във всеки случай единствените, които не са пръснати по всички краища на света — трескаво добави тя. — Неколцина избягаха на север. Може би са се измъкнали.

Това не отговаряше напълно на истината — когато напускаха града на шарките, те бяха много повече, но през последните дни малката им армия все повече и повече оредяваше. Не можеше да се сърди на никого за това, че ги беше напуснал. Само не можеше да разбере защо Скудър лъже.

Скудър беше намръщен, а Кент я гледаше с безизразно лице. Не обърна внимание на думите й.

— Значи Даниел е изтребил шарките — промърмори той след известно време. Не изглеждаше особено изненадан. Във всеки случай не беше кой знае колко впечатлен. — И сега вие сте тук. Защо? — Погледът му беше коварен. — Търсите някого да ви помогне да си отмъстите?

— Глупости! — ядосано каза Черити — макар че тайно трябваше да признае, че Кент беше по-близо до истината, отколкото й се искаше. — Търсим някой, който преследва същата цел като нас, който обаче…

— И тя е?

— Да прогони господарите на Даниел там, откъдето са дошли — отвърна Черити.

За момент Кент я погледна неразбиращо.

— О — каза той после. — Нищо повече?

— Нищо повече — сериозно отвърна Черити. И после иронично добави: — Но досега си мислех, че това също е висшата ви цел. Защо иначе ще се борите срещу Морон?

Този път мина доста време, преди Кент да отговори, а когато той го направи, в гласа му се забелязваше странна смесица от недоверие и примирение:

— Това са големи думи, Черити. Но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Възможно е. — Черити се опитваше да прикрие раздразнението си. — Само че няма да се отървем от Даниел, ако седим тук и чакаме сам да си иде.

Кент въздъхна.

— Останалите също, зная. — Неизвестно защо той неочаквано се ядоса. — Какво си въобразявате, че всъщност сте? Хора, които трябва да ни казват какво да правим или да търпим? — Той гневно поклати глава. — По дяволите, какво си мислите, че правим от години? Борим се срещу тези чудовища както можем.

— Видях — отвърна с усмивка Черити. — Човек трябва само да погледне на изток, за да види как се борите с тях, Кент.

Погледът на Кент беше суров.

— Какво си мислите, че трябва да правим? — попита той, като едва се владееше. — Тук сме по-малко от четирийсет души. Да не би да искаш да грабнем оръжията и да атакуваме Шаитаан?

— Не — спокойно отвърна Черити. Беше очаквала този въпрос. — Това би било равносилно на самоубийство. Знаете ли как се решават подобни проблеми там, откъдето идвам? Хората се опитват да открият причината за заплахата и да я елиминират.

Кент я погледна неразбиращо.

— Каква си ти, Черити? — попита той. — Ти не си от шарките, нали?

— Аз… живях известно време при тях — уклончиво отговори тя. — Заедно сме, откакто Даниел унищожи шарките. От осем дни.

Кент се усмихна, и то по такъв начин, че на нея й стана напълно ясно колко малко го удовлетворява отговорът й.

— И какво възнамерявате да правите сега? — попита той, като все така се усмихваше. — Искате да обявите война на Даниел — петимата?

— Търсим помощ — каза Черити. Усети как Скудър я погледна предупредително, макар че нито за миг не погледна към него. Ако сега направеше грешка, вероятно щяха да изгубят нещо повече от неколцина потенциални съюзници. Например, живота си.

— Помощ? За какво?

— За нещо, което не можем да свършим сами — предпазливо отговори тя. — Имаме необходимото въоръжение — добави, като кимна с глава към оръжието на коленете на Кент, — но се нуждаем от сведения. Някой, който да познава околността, със знания…

— За какво? — още веднъж попита Кент.

Черити шумно пое дъх, преди да отговори. Но и след това й беше трудно да изрече двете думи:

— Искаме Даниел — каза тя.