Кралицата на бунтовниците

7

Входът беше замаскиран толкова майсторски, че вероятно дори Кайл не би го открил. Идвайки насам, той дори го бе подминал, като със сигурност е бил засечен от половин дузина наблюдателни и радарни прибори, без дори да забележи. Това го обезпокои — не защото се страхуваше от бунтовниците, а защото това беше още един признак, че способностите му бързо отслабваха. Нещо не беше наред с него. Развитието на процеса далеч не беше застрашително, но той трябваше да внимава.

— Ти ще чакаш тук.

Мъжът, който му се беше представил като Арсън, посочи една ниска врата. Беше леко открехната, така че Кайл успя да види, че е изключително масивна — дебела пет сантиметра, от старо, ръждиво желязо. Неговите сили не биха били достатъчни, за да я отвори сам. Помещението зад нея беше миниатюрно: гола бетонна камера, висока едва колкото да стоиш изправен, с размери по-малки от пет на пет крачки. От стените стъргаха прерязани тръби и кабели. Кайл не можеше да разбере за какво беше служила някога тази камера.

Но сега, без никакво съмнение, беше затвор. На пода имаше протрит дюшек, до него примитивна отоплителна печка на втечнен газ. Помещението вонеше.

Кайл без възражения мина през вратата и отново се обърна към Арсън. Брадатият бунтовник го изгледа по начин, който не се хареса на Кайл. Сърцето му биеше бързо и Кайл регистрира силно увеличено отделяне на пот и адреналин. Арсън… се страхуваше.

Но защо? Да не би да усещаше, че Кайл не е този, за който се представяше? Но това беше невъзможно.

— Какво мислите да правите с мен? — попита той, когато Арсън понечи да затвори вратата.

Бунтовникът се колебаеше. Той погледна Кайл, но кой знае защо не успя да издържи погледа му. Ставаше все по-нервен.

— Нищо — каза той накрая. — Нищо, ако казваш истината. — Той затвори вратата, но преди да пусне резето, я отвори още веднъж и погледна вътре. — Имаш ли нужда от нещо? — попита той.

— Жаден съм — отвърна Кайл.

— Добре. Ще наредя да ти донесат вода.

Вратата се затвори с глух звук и Кайл остана сам. Беше абсолютно тъмно и изведнъж той усети колко студено е тук, вътре. Бързо повиши телесната си температура и промени повърхностния слой на кожата си така, че почти да не излъчва топлина. После седна на дюшека със свити колена, затвори очи и потъна в смесица от сън и транс, в която не усещаше нито хода на времето, нито студа или мъчителната жажда. Въпреки това малка частица от съзнанието му остана будна — когато след известно време Арсън се върна, за да му донесе нещо за пиене, той го завари да лежи свит на кълбо, зъзнещ от студ. Бунтовникът едва беше затворил отново вратата след себе си, когато Кайл на един дъх изпразни чашата, и отново потъна в своя подобен на транс сън.

Когато следващия път безшумната сигнална сирена под слепоочията му го събуди, беше изминал почти час и половина. Стъпки приближаваха към вратата, стъпките на няколко души, сред които, изглежда, имаше една жена, после резето беше издърпано назад и вратата се отвори със скърцане. Ярък лъч светлина от силно джобно фенерче падна върху лицето му.

Зениците на Кайл се свиха и филтрираха по-голямата част от яркостта, така че сега той можеше да разгледа трите силуета на вратата по-добре, отколкото те него.

Въпреки това той бързо вдигна ръце пред лицето си и замижа. Сега кожата му беше сива, а под очите имаше тъмни кръгове. Изглеждаше като човек на края на силите си.

— Излизай — каза един глас. Не беше на Арсън.

Кайл се надигна толкова недодялано, че да не изглежда прекалено, премина наведен през вратата и премигна няколко пъти, сякаш очите му трябваше да привикнат към промененото осветление. Докато го правеше, внимателно разгледа хората срещу себе си. Освен Арсън имаше още четирима души: една слаба местна жителка с дребни крайници и късо подстригана тъмна коса — съдейки по цвета на кожата и пъргавите движения — вастенландка, двама мъже, които носеха маскировъчни униформи на бунтовници и последният, много висок мъж с боядисан в зелено кичур коса, широк два пръста. Кайл веднага прецени този мъж като най-опасния от всички не само защото беше истински великан. Лицето му имаше почти глупавото изражение, но Кайл веднага забеляза, че това впечатление е лъжливо. Зад очите на великана дебнеше остър като бръснач ум.

— Това е Барт — каза Арсън, посочвайки мъжа със зелената коса. — Познавате ли се?

Кайл поклати глава.

— Не — каза той. — Но съм слушал за теб. Ти си заместникът на Скудър, нали? — Той се обърна към васгенландката. — А ти трябва да си Нет.

— И за нея ли си слушал? — коварно попита Барт.

Кайл потръпна. Беше ли допуснал грешка? Думите му бяха събудили недоверие у Барт. Плахо кимна.

— Търсих ви — каза той. — Всъщност не вас двамата, а Скудър и онази жена, която е с него. Казаха ми, че вие двамата я придружавате. Къде са те?

Арсън понечи да отговори, но Барт направи бърз, почти незабележим жест и бунтовникът замълча.

— Ще те заведем при тях — каза той. — Ела.

Това беше лъжа. Арсън не го погледна, но незабележимото сепване на бунтовника не убегна от вниманието на Кайл. Зениците му съвсем леко се разшириха и миризмата на потта му се промени. Наред с другите таланти Кайл беше и един вид странстващ детектор на лъжата. Възможно беше да премълчат нещо пред него. Но не беше възможно да го излъжат. Капитан Леърд и шаркът или изобщо не бяха тук, или Барт нямаше намерение да го отведе при тях.

Той не даде израз на мислите си, а последва мъжете надолу в подземното съоръжение.

Първото му впечатление от скривалището на бунтовниците се потвърди: лабиринтът от подземни галерии и ходове не беше нищо друго освен някогашна градска канализация. Кайл провери в своя информационен сектор и научи, че точно в тази част на планетата бе имало тежки разрушения. Местните жители ожесточено се бяха съпротивлявали срещу колонизирането на света, и тъй като вече разполагаха с една, макар и примитивна термоядрена оръжейна технология, бяха опустошили голяма част от собствената си планета, преди щурмовите отряди да успеят да смажат съпротивата им.

Беше странно — но тази мисъл пробуди у него неприятно чувство. Вече беше посещавал други светове, където имаше следи от ядрена война и някои от тях бяха много по-силно разрушени от тази планета. Но никога досега това не му беше правило впечатление. Странно.

После по една ръждива стълба слязоха в голяма зала. Помещението явно служеше като чакалня. Имаше няколко прости мебели и един примитивен, но работещ радиопредавател, пред който седеше един бунтовник със слушалки на главата и микрофон в ръка. Очакваха ги още половин дузина мъже. Всички бяха въоръжени и всички изглеждаха много съсредоточени. Кайл направо можеше да подуши опасността. Трябваше да бъде предпазлив. Поради някаква причина, която той още не знаеше, бунтовниците не му вярваха. Кайл определяше шансовете си да се справи с тези мъже като не дотам лоши, но в края на краищата не беше неуязвим. И не беше дошъл тук да обезврежда бунтовниците.

— Седни — Барт му посочи едно протрито канапе, зад което стояха двама въоръжени бунтовници. Единият беше опрял пушката на сгъвката на лакътя си, но оръжието беше на предпазител. Автоматичният пистолет на другия беше насочен в гърба на Кайл. Ако се стигнеше до схватка, трябваше най-напред да се погрижи за този мъж.

— Къде е капитан Леърд? — попита той.

— По-късно — отвърна Барт. — Най-напред ще ни отговориш на още няколко въпроса. Значи, името ти е Кайл. Караш машина на шарките, носиш дрехи на шарк и говориш като нас. Как тогава не те познавам?

— Аз не съм шарк — отвърна Кайл. — Винаги съм искал да стана, обаче аз… — Той замълча за момент и смутено се усмихна. — Не посмях да дойда при вас. Боях се от вас.

— Може би с основание — студено каза Барт. — Ти си ни шпионирал, така ли?

— Не съм шпионирал — запротиви се Кайл. — Наблюдавах ви, нищо повече. — Знаеше, че с това твърдение не поема никакъв риск. Даниел му беше обяснил, че непрекъснато при шарките пристигат млади мъже или дори жени. Най-често, за да умрат. Само малцина оставаха живи след проверката на смелостта при шарките.

— Ние не обичаме много хората, които си пъхат носа навсякъде — каза Барт. — Известно ли ти е това?

— Да — ядосано отвърна Кайл. — Но ако не си пъхах носа навсякъде, сега нямаше да съм тук, за да ви предупредя. Вие сте в опасност. Преди всичко Леърд и Скудър, но мисля, че и останалите също.

— Какво се е случило? — попита Барт.

— Аз… бях наблизо до вашия град, когато глайтерите атакуваха — започна Кайл. — Бях се скрил. Те не ме видяха. Можах да наблюдавам всичко.

Барт леко наостри уши. Кайл знаеше, че той не е бил там, когато бойните кораби на Даниел бяха атакували.

— Ти си видял всичко? — попита той. — Колко от момчетата бяха убити?

— Много — отвърна Кайл. Това беше истина. — Вероятно повечето. Побягнаха към планините, обаче търтеите на Даниел ги намериха. Може би някои са успели да се измъкнат, но със сигурност не са много. След това бомбардираха града. Бях съвсем наблизо, но не посмях да напусна скривалището си.

Барт мълчеше. Лицето му сякаш беше от камък, но пулсът му се бе ускорил почти два пъти, а ръцете му леко трепереха. Но Кайл усети, че шаркът изпитва по-скоро гняв, отколкото болка.

— Продължавай — каза той след известно време.

— Както казах — бях намерил скривалище, но не посмях да го напусна — продължи Кайл. — Останах почти два дни в онази пещера. А после пристигна корабът.

— Какъв кораб?

— Един огромен летящ диск — отвърна Кайл. — Никога по-рано не съм виждал подобно нещо. Приличаше на глайтер, само че десет пъти по-голям. Слязоха неколцина мъже, после цяло стадо МРАВКИ и накрая един мъж, който трябва да беше Даниел.

— Даниел ли? — В очите на Барт отново проблесна недоверие. — Откъде знаеш как изглежда?

— Изобщо не знам — спокойно обърна Кайл. — Но трябва да е бил той. Мравките направо се надпреварваха да изпълняват желанията му. А с него имаше още един мъж.

— Колко прецизно описание — иронично подхвърли Нет.

— Не можах да го разгледам добре — заоправдава се Кайл. — Бях на почти две мили разстояние. Обаче видях, че Даниел разговаря с него доста дълго. А после той взе една от вашите машини и напусна града. Няколко минути по-късно гигантският кораб отлетя.

— И от това ли правиш заключението, че сме в опасност? — подигравателно попита Нет.

— Не — с раздразнение отвърна Кайл. — Когато всички заминаха, аз слязох в града. Взех машината, с която дойдох и проследих онзи тип. Вие сте намерили помощ в едно малко селце в планините, нали?

Очите на Барт се стесниха.

— Откъде знаеш?

— Защото проследих онзи тип — отговори Кайл. — Не знам как е открил следата, но я е открил. Той отиде в това село и… — Той замълча за момент, сякаш му костваше усилие да продължи да говори. — Той изби всички.

— Какво?! — Барт потрепера.

— Това е невъзможно! — убедено каза Нет. — В селото живеят почти…

— Когато пристигнах, всички бяха мъртви — прекъсна я Кайл. — Всички с изключение на едно момиче. — Той погледна към Нет. — Беше приблизително на твоята възраст. Беше ранена, но преди да умре, успя да ми разкаже какво се е случило. Каза, че името й е Лиз. Познаваше ли я?

Нет кимна.

— Какво се е случило? — попита Барт.

— Лиз не можа да ми каже много — уклончиво отговори Кайл. — Но както изглежда, този човек търси вас и знае къде сте.

— Не вярвам на нито една твоя дума — каза Нет. — Сам човек никога не би успял.

— Лиз каза, че той бил… — Той сякаш търсеше точната дума. — Метабоец. Чували ли сте за такова нещо?

— Мега — поправи го Арсън. Очите му потъмняха от тревога. — Казва се мегабоец. Слушал съм.

— Какво е това? — попита Барт.

— Един вид изкуствен супермен — тихо отговори бунтовникът. — Пускат ги, когато не могат да се справят с нормални средства. И ако дори половината от това, което се разказва за тях, е истина, бих предпочел да не съм тук, когато се появи.

— Ние сме повече от двайсет души — каза Барт.

Арсън се засмя горчиво.

— Преди няколко години един от тях е разрушил цял град в Европа — отвърна той.

Това беше вярно. В информацията, която Кайл беше получил за тази планета, се съдържаха сведения за подобен инцидент. Кайл беше малко изненадан, че Арсън знае за това. Очевидно съществуваше обмен на информация от континент на континент.

Барт изглеждаше много обезпокоен. В продължение на няколко секунди той се взираше невиждащо в Арсън, после неочаквано се обърна и погледна надолу към Кайл.

— И този супермен е на път насам? — каза той. — Тогава ми обясни нещо, приятелче. Ако наистина е толкова добър, ти как си успял да му се изплъзнеш.

— Откъде да знам — предизвикателно отвърна Кайл. — Лиз ми каза къде да ви скрия и аз веднага потеглих. Може би са го излъгали. Или е бил задържан.

Появата на нов бунтовник му попречи да продължи. Беше един от мъжете, които беше срещнал в пустинята. Изглеждаше развълнуван. Той слезе по ръждивата стълба толкова забързано, че едва не загуби равновесие и махвайки с ръка повика Арсън при себе си. Двамата мъже възбудено си размениха няколко думи, но колкото и да се напрягаше, Кайл не успя да разбере за какво си говорят.

Не се изискваше кой знае каква проницателност, за да се досети, че става дума за него. Арсън на няколко пъти погледна към него и всеки път погледът му ставаше все помрачен. Накрая бунтовникът даде на Арсън нещо, което той грижливо държеше зад гърба си, докато се връщаше при Кайл и Барт. Кайл се напрегна. Нещо не беше както трябва.

— Какво се е случило? — попита Барт.

Арсън се поколеба. Погледът му сновеше насам-натам между Кайл и Барт, а Кайл имаше чувството, че двамата мъже се разбраха без думи.

Барт сякаш въобще не помръдна, но въпреки това изведнъж в ръцете му се появи оръжие, на дулото на което пламтеше отровнозелен кристал.

— Само да мръднеш и си мъртъв — спокойно каза Барт.

Кайл замръзна на мястото си Все още не знаеше какво се е случило, но разбра, че легендата му вече не функционира. И че наистина едва ли имаше някакъв шанс. Барт беше бърз. Вероятно щеше да успее да се хвърли настрани, но нямаше представа за принципа на действие на оръжието, което Барт беше насочил към него. Никога досега не беше виждал лъчево оръжие като това.

— Как разбрахте? — спокойно попита той.

— Да сме разбрали?

Нет изпъшка. Очите й се разшириха. Изглежда, едва сега разбираше какво изобщо става. Кайл чу бързите стъпки на мъжете, които бързо отскочиха настрани, за да излязат от обсега на оръжието на Барт.

Барт не отговори, но Арсън приближи още една крачка към него и показа ръката, която държеше зад гърба си. Сега Кайл видя какво му беше дал другият бунтовник. Беше манерката, която беше напълнил от локвата и бе закачил на седалката на мотоциклета. Непростима грешка. Кайл не проумяваше как е могъл да забрави.

— Стан е мъртъв — каза Арсън. Нет го погледна въпросително и бунтовникът демонстративно вдигна манерката. — Беше отвън при нас, когато открихме този тип. Беше жаден. Предполагам, че е видял манерката и е отпил голяма глътка. — Той се засмя горчиво, отви капачката и подаде манерката на Нет.

Вастенландката я подуши, потопи показалеца си във водата и внимателно близна с върха на езика си.

— Отровена е — невярващо каза тя. — Това… трябва да е вода от онзи извор, край който минахме. Даниел е заповядал да отровят всички извори.

— Да — мрачно каза Арсън. — Знам. Стан умря от това. — Той кимна към Кайл. — А той не.

— Но това е невъзможно! — възрази Нет. — Познавам тази отрова. Убива човек за няколко часа!

— Човек — може би — каза Барт. — Но според мен този приятел не е човек.

— Вярно е — каза Кайл и с нечовешка бързина скочи към Барт, а шаркът още по-бързо натисна спусъка на лазера.