Кралят-воин

9. Пътуване на юг

Първите три дни яздех бързо — оставих зад себе си една провинция и цял един живот с нея. После излязох от джунглите на Симабю и продължих през хълмистата савана на Тагил. Пътищата бяха отначало черни, лъкатушещи и тесни, после станаха по-широки и на места — с каменна настилка извън селцата, щом възвих на изток, към река Латейн.

Срещах и други пътници — търговци, фермери, тръгнали за пазара, повече старци и много млади хора, каквито бях видял между Калди и Симабю, тръгнали на групи, за защита.

Но имаше и други, каквито не бях виждал досега. Първият вид беше доста смущаващ: изгонени от армията войници, пътуващи по двама или на малки групи, някои на коне, други — пеш. Повечето бяха облечени с останки от униформите си и мнозина бяха безръки, сакати, с по едно око и покрити с белези. Всички бяха въоръжени и с коравия поглед на мъже, видели в живота си твърде много смърт.

Рискувах една нощ да остана с петима такива, но държах меча си подръка и бях готов всеки миг да извадя скритата кама.

Закъде бяха тръгнали? И те не знаеха. Било към Курам, или на юг, за Чалт. Какво търсеха? Работа, отвърна един, а устата на друг се изкриви в кисела гримаса.

— Работа има достатъчно, стига човек да не е придирчив — рече той. — Всеки фермер ще се радва на един як гръб. Но това го зарязахме, когато се записахме във войската.

— И връщане няма — добави друг.

— Защо не? — попитах. — Та това е честен живот.

— Ебал съм ти го честния живот — грубо се намеси третият. — Това ще го оставя на благородниците и генералите, дето ни натикаха в ямата с говната в Майсир, да се задавят дано.

Попитах направо:

— Какво търсите все пак?

Той понечи да ми отвърне, спря и заразравя жаравата с една пръчка.

— Де да знам — отрони най-сетне. — Все едно че войната е отсякла нещо у мен, когат’ се върнах там, откъдето тръгнах. Дом за мене нямаше. Хората ме зяпаха, до един настръхнали. Все едно бях изтърван от клетката звяр, готов всеки миг да им скочи.

— Е, може и такъв да съм — въздъхна той. — Тъй че си тръгнах. Срещнах ги тия, другите тъпанари, и сега заедно дирим и ние не знаем какво.

— Можете пак да се върнете под знамената — и добавих цинично: — Напоследък има достатъчен избор — Гвардията на мира, бившият император или тия, дето не искат да си върне трона.

— Ебал съм ги в гъза тях — подхвърли друг. — Ако слушаш генерали, може да те убият. Приличаш ми на офицер, или на войник поне. Не си ли го научил това?

Засмях се горчиво.

— Изглежда, че не съм.

— Винаги можем да се хванем с разбойничество — каза друг. — Ще си поживеем охолно година-две, докато не ни изловят и не ни разпорят коремите. Имаш ли някое предложение?

Поклатих глава.

— А ти закъде си тръгнал?

Казах им.

— Прав беше. Нищо не си научил.

Тази нощ спах нащрек, но никой не се опита да ми посегне. Щях да се изненадам, ако бяха опитали. Въпреки оръжията, грубото облекло и още по-грубите им езици виждах у тях войниците, с които се бях гордял някога.

На закуската споделих с тях това, което си носех в дисагите, натоварих мулетата и яхнах коня.

— Пак ще ви го предложа. Ако не намерите нищо… потърсете ме. Ще намеря място за вас.

— Така и не си каза името.

— Дамастес — изгледах ги внимателно, да видя как ще реагират. — Дамастес а̀ Симабю.

Зяпнаха. Двама смъкнаха шапки, трети по навик плесна с юмрук по рамото си в стария войнишки поздрав.

— Прощавайте, сър — измърмори един. — Не ви познахме и…

— Я остави тия говна — изръмжах грубо. — И си сложи шапката. Сега съм най-обикновен пътник, като вас. Но зная къде отивам, поне засега. В Амур. При бунтовниците.

Петимата се спогледаха, а онзи, с когото бях спорил през нощта, се усмихна съжалително.

— Е, вие поне ни предложихте нещо. Но не. Чак толкова не сме я закъсали.

— Не сте. Но Нуманция е — обърнах коня. — Късмет на всички ви, където и да отидете.

Подкарах и скоро ги оставих далече зад себе си.

Другите, които срещах, не изглеждаха много по-различно от бившите войници, само че малцина бяха въоръжени с нещо повече от сопа, ловен лък или копие. Колкото повече се приближавах към Амур, толкова по-често срещах такива. Повечето бяха млади, не повече от петнайсетгодишни, и съвсем малко — на моята възраст или по-стари.

Някои бяха облечени добре, други — в дрипи. И всички имаха една цел: Амур.

Наричаха се „бунтовници“, колкото и да не звучеше добре това име, но как иначе можеш да наречеш тези, които не искат властта нито на Великия съвет и Майсир, нито на императора? Някои бяха тръгнали да се запишат било заради приключението, било заради старата примамка с пълния корем и новите дрехи. Не разбираха, че щом започнат боевете, ще станат още по-дрипави и гладни. Но си мълчах.

Някои искаха да се включат, защото мразеха императора, било заради някоя злина, нанесена им от неговите слуги, било защото някой техен близък беше загинал в глупавата кампания в Майсир.

Но най-странното се оказа група младежи, които една сутрин препуснаха в колона в галоп по тревистия хълм към мен.

Бяха петдесетина души, много импозантни, яхнали еднакви сиви коне и облечени в униформи, каквито не бях виждал: високи зелени хусарски шапки, куртки в същия цвят със златни петелки и еполети, черни панталони, затъкнати в черни ботуши. Бяха въоръжени добре, с пики и саби, а мъжът зад водача им носеше знаме с герб, който не познавах.

Представа нямах кои са, нито защо бяха решили да препуснат точно към мен. Ако смятаха да ме нападнат, едва ли можех да направя кой знае какво, но разхлабих меча си в ножницата. Когато тръгнах от руините на Симабю, бях решил повече да не се кланям нито на човек, нито на демон, нито щях да позволя да ме вземат в плен.

Сайонджи не можеше да ми нанесе по-тежко за душата наказание, щом се върнех на Колелото, от унижението, което два пъти бях преживял като затворник.

Но пиките на връхлитащите конници останаха вдигнати нагоре и никой не извади стомана. Дори леко ме досмеша, като забелязах, че повечето едва се държат на конете, теренът съвсем не беше толкова равен, колкото изглеждаше.

— Обърни! — извика мъжът отпред и конниците се пръснаха в полукръг, с гръб към мен, и се зачудих дали пак няма да хукнат презглава нагоре по хълма, откъдето бяха дошли.

— И… СТОЙ! — отрядът изпълни заповедта с много цвилене, пръхтене и викове. После се обърнаха и застанаха с лице срещу мен.

— Прощавайте, че ви използваме за тренировка — извика ми водачът. — Малко ездачи има днес на пътя — беше двайсет и няколко годишен, с добро телосложение, среден на ръст, мургав и с дебели мустаци над устата и надолу край брадичката.

— Няма нищо — изревах в отговор. — Но ако ви интересува, командите са: „В редица, атака!“, и когато поискате да обърнете частта си — „Наляво!“ или „Надясно!“, според избраната посока. И няма да е зле да си вземете тръбач. Спестява виковете.

Мъжът се сепна, после срита коня си към мен.

— Вие сте кавалерист… — и зяпна: — Сър! Вие сте Първи трибун а̀ Симабю. Мислех, че сте умрял, или в затвор… о, да, чух, че сте избягали.

— Да, аз съм Дамастес а̀ Симабю. Но вече не съм никакъв трибун.

— Да, сър! Виждал съм ви веднъж, сър, бях много млад и вие минахте с вашите Червени пики през земите ни. Бяхте на път за Бала Хисар, мисля. Такава гледка беше! Тогава разбрах, че ще стана войник.

— Значи сте с предимство — отвърнах с усмивка. Аз определено не го помнех. Докато бях „пожарникарят“ на императора, бях постоянно в движение, а благородниците, които искаха да угостят мен и хората ми, бяха много — било от патриотизъм, било с надеждата, че някой ден ще им помогна да си спечелят благоволението на императора.

— О! О, да. Аз съм Ласлейг, барон Пилфрен от Стоуви. А това са хората ми. Аз събрах отряда, снаряжих ги и сме тръгнали да се запишем.

— На чия страна?

— Ами че то само една има — отвърна той, изненадан от въпроса ми. — Бунтовниците, разбира се. Жалко, че не са си намерили по-благородно име.

Това ме изненада. Но си спомних омразата, която изпитваха земевладелците към императора, най-вече затова, че бе премахнал хубавия, удобен идиотизъм на управлявалата няколко поколения Власт на Десетимата и не ги беше оставил да управляват земите си, все едно че няма друга власт в Нуманция.

А този Ласлейг нямаше да подкрепи и Великия съвет, след като бе марионетка на омразните майсирци.

— Хубаво — отвърнах му. — Защото и моята цел е същата.

— Сър… ще ми… ще ни окажете ли честта да яздите с нас?

— Защо не? — отвърнах леко развеселен. — Ще ми е приятно отново да съм сред войници.

Ласлейг ме погледна притеснено.

— Не знам дали сме войници… поне засега — каза го тихо, да не го чуят мъжете зад него. — Но се учим. Опитваме се да се научим сами. Може би ще ни помогнете.

— С удоволствие. Обучаването почиства добре ръждата, а подозирам, че в идващите дни ще трябва да съм добре наточен.

Ласлейг се изправи на стремената.

— Мъже! Да поздравим Първи… Дамастес а̀ Симабю!

Мъжете зареваха възторжено и оттук нататък си имах петдесет души спътници.

Много скоро разбрах, че това е добре, защото нетърпеливите въпроси на Ласлейг ме принудиха да се измъкна от мрачните си мисли. Зачудих се дали и аз съм бил такъв бъбрив идиот като него, когато все още бях новоизлюпено офицерче, и реших, че не. Баща ми ме беше учил, че ентусиазмът е нещо добро… само в подходящото време и място.

Все пак се стараех да отговарям на въпросите му, както и на тези на подчинените му. Бяха убедени, че аз ще поема командването на новата армия, и навярно бяха прави. Но потисках всякаква амбиция и бях готов да приема каквото ми се повери. Твърде често армията — която и да е — казва едно, а в следващия миг променя решението си.

Но и аз имах един въпрос: защо Ласлейг не се беше включил в Имперската армия, след като Нуманция имаше нужда от всеки мъж? Той ужасно се притесни и каза, че бил най-големият син, а баща му не искал да позволи родословната линия да бъде застрашена. Запазих равнодушие. Не беше необичайно старите барони да смятат, че тяхното родословие стои над всичко, дори над страната им.

— Но позволи на по-малкия ми брат да се включи — продължи Ласлейг. — Приеха го в Дванадесети Тежка кавалерия.

Лицето ми отново остана безизразно.

Ласлейг извърна очи и се загледа, кой знае защо, в съвсем обикновения вол, пасящ край пътя.

— Той се справи добре. Замина малко преди императорът да започне отстъплението от Джарра и го записаха в полка след като армията се беше върнала в Нуманция. В последното писмо, което получихме от него, казваше, че са го повишили в капитан, и това — само за два месеца.

И в това нямаше нищо забележително — в онези отчаяни дни всеки, който покажеше командирски качества, го повишаваха по-бързо, отколкото времето, нужно да вземе командирския пояс от тялото на убития си началник.

— А после… после беше Камбиасо — довърши задавено Ласлейг.

Щом братът на Ласлейг бе яздил с Дванадесети, зад мен и Седемнадесети пиконосци, в кървавия ден, деня, в който смехът на Сайонджи разтърси земята, а остриетата на мечовете й бяха плувнали в кръв…

— Липсва ми — отрони след малко Ласлейг. — Винаги беше с мен и беше по-скоро като да имаш приятел, истински приятел, а не брат.

Смених темата.

— Баща ти не е давал да служиш. Но сега?

— Сега съм барон Пилфрен и никой не може да ми забрани. Имам да уреждам кръвен дълг с онзи, който беше император и иска отново да ни удави в кръв.

Можех да му отвърна, че опашката, на която се е наредил, е доста дълга, но си замълчах.

След два дни излязохме на един кръстопът, откъдето трябваше да продължим право на изток, за да навлезем в Амур, но Ласлейг каза, че пътят му бил на един ден езда на юг. Имало нещо, което трябвало да види.

— Камбиасо ли?

Той кимна.

Може би трябваше да го оставя и да продължа сам, защото не е добре за един воин да заделя много време в размисъл за белезите от рани и пораженията си. Но не го направих и тръгнахме на юг.

Беше горещо. Конските сбруи скрибуцаха. Вятърът шепнеше сухо и цвърчаха скакалци.

Спряхме се на бивак край някакъв блатясал поток. Нямаше от какво да се боим в тази мъртва земя, но все пак поставихме охрана.

На другата заран продължихме и пред нас се издигнаха скалистите височини, височините, които беше държала нуманцийската армия преди онзи последен щурм. Отново го видях в ума си, видях разветите знамена на свличащата се надолу войска, дори чух крясъците на сражаващите се и издъхващи мъже.

Но настоящето бе не по-малко ужасно от миналото, защото бойното поле не беше разчистено от страхотиите. Телата бяха останали там, където бяха паднали в онзи скръбен ден, и ранените, не успели да изпълзят и да намерят утеха за страданията си, бяха оставени да издъхнат.

Нуманция си имаше оправдание — ние бяхме победените. Повечето нуманцийци бяха пролели кръвта си, останалите бяха натикани в загражденията, преди да ги пуснат да си заминат по домовете. Но Майсир, както се бях уверил и преди, не се интересуваше от никой, който не може повече да се бие.

Труповете бяха оставени да изгният под сухото слънце. Диви зверове бяха направили каквото могат през годините и дива трева бе израснала, за да скрие човешкия позор. Но зверовете в тази пустош бяха малко, а тревата израстваше бавно.

Кости лежаха все още пръснати по земята, като плавеи, каквито бях виждал по бурния бряг на островния ми затвор. Тук-там се мяркаха строшени копия, мечове и парчета от брони.

Ласлейг и хората му гледаха смълчани тази безутешност, по-ужасна от най-скръбния разказ на бард за разрухата на войната.

Накрая той отрони:

— Ако… ако се бях сетил да взема с нас някой магьосник, може би щеше да намери къде почива брат ми и той да получи подобаващата церемония.

— Не — промълвих. — Духът му вече е отишъл на Колелото. И ако е бил добър офицер, в което не се съмнявам, няма ли да желае костите му да останат с хората му?

Ласлейг кимна тъжно.

— Да. Прав сте. Много има да се уча.

Не отговорих. Пуснах повода на товарните ми животни и подкарах в лек тръс напред.

Бях чувал стари войници да казват, че когато след време се върнат на някое бойно поле, никога не се оказвало същото, каквото го помнят. Но тази пустош беше точно както я помнех. Ето тук беше бойният фронт на Майсир, тук бяхме ударили и пробили, препускайки с все сила към ей онзи хълм, скрит в онзи ден под знамена и шатри.

Ето тук щурмът ни беше спрян и бяхме продължили да се сражаваме, спешени, да напредваме към кралските шатри на възвишението. Демони ни бяха връхлетели, демони с лицата на храбрите нуманцийци, загинали в Майсир. Но беше късно за страх и ги бяхме посекли, както убивахме смъртни войници.

Слязъл бях неусетно от седлото и крачех напред. Припомних си миналото и грохотът на битката кънтеше около мен, и десницата ми с меча сечеше наляво и надясно и убиваше, въпреки че сега, в тази тишина, всъщност си стоеше неподвижно на хълбока ми.

Ето тук бяха майсирските шатри и точно тук азазът, архимагьосникът на Майсир, човекът, който ме бе омагьосал и ме бе принудил да убия Карджан, беше излязъл от шатрата си. Извадил бях камата си, посребрения нож, който Йонджи ми беше дал като сватбен дар, забил го бях точно в корема на азаза и го бях видял как рухва с крясък на земята.

Мигът беше съвсем ясен в съзнанието ми. Крачех много бавно напред, движех се като омагьосан и зърнах нещо, полузаровено в сухата трева. Наведох се, вдигнах го и видях — изобщо без да се изненадам, — че държа камата на Йонджи.

Острието беше покрито с ръжда, среброто се бе патинирало, многоцветната дървена мозайка по дръжката се беше поолющила.

Беше невъзможно. Защо никой не я беше взел, като спомен или символ за онзи мрачен миг, в който най-великият магьосник на Майсир, най-близкият съветник на крал Байран беше убит?

Невъзможно.

И все пак я държах в ръката си.

Усетих как устата ми се криви в нелепа усмивка.

Затъкнах камата в колана си. Можеше да се излъска, да се намаже с восък и да й се направи кания.

Все още ми трябваше.

Все още имаше да пие кръв.

Щеше да е достоен спътник на бащиния ми меч.

Обърнах се и видях Ласлейг — беше спрял коня си на двайсет стъпки зад мен. Той потръпна и вдигна ръка, все едно че отбиваше удар, и разбрах, че изражението ми сигурно го е ужасило.

Нищо не казах, само отидох мълчешком до коня си.

Поехме отново и оставихме зад гърба си кошмара на Камбиасо. Никой не проговаряше.

На следващия ден навлязохме в Амур, а след още четири дни намерихме бунтовническата армия.