Кралят-воин

6. Змия и ясновидка

— Ти самият видя ли ги? — попитах.

— Видях ги — измърмори мъжът. Мъчеше се да не трепери. Беше наясно, че войници, тези, които ги водят, и тези, които търсят, не могат да донесат нищо добро.

— Какво… или по-точно, как казаха на Мангаша, че искат да ме видят?

— Не ви разбирам.

— Заповядаха ли му все едно, че е длъжен? Или говореха като хора, дошли на гости на свой приятел?

— Не знам, господарю. Не знам как да различавам такива неща.

Изсумтях раздразнено.

— Добре, добре. Къде са?

— Войниците са пред главната къща. Другите двама и един едър мъж, който се държи като техен водач, са вътре.

Изпънах лъка, пъхнах три стрели под колана си и наредих на двамата си слуги да ме следват от разстояние.

Заобиколихме зад имението по едно ниско възвишение, на което растеше голямо дърво. Шмугнах се зад него и предпазливо надникнах иззад ствола му. Проклятие. Никой не вдига шум за нищо. В двора имаше половин ескадрон. Не можех да различа униформата им, но беше кафява и щеше да ги прикрива добре. Съгледвачите на Йонджи носеха кафяво, но тази част отдавна беше разформирована.

Забелязах още нещо. Войниците бяха вдигнали шатрите си и бяха вързали конете си, като на бивак. Освен това имаха само един пост — седеше на пейката пред портата, съвсем безгрижно. Не точно както се държат войници във вражеска територия.

Издрънча врата и от къщата излязоха четирима души. Първият беше Мангаша, след него — едър мъж, който ми се стори смътно познат.

Третия познавах много добре — Кутулу, Змията, която никога не спи, свръхшпионинът на императора!

Но той беше изпаднал в немилост, преди да започне Майсирската война, в една от външните провинции, Чалт или Бала Хисар. А поне една от двете се бе обявила на страната на Тенедос. На чия страна беше Кутулу? Защо ме търсеше?

След това излезе и жената и аз храбро се показах и закрачих към къщата.

Беше набита, невисока, на средна възраст, също облечена в черно, както през цялата си служба при мен. Беше Девра Синаит, магьосницата, спасила живота ми в Полиситара. Беше се разделила с мен, когато заминах в Майсир.

Мангаша ме видя. Изглеждаше разтревожен — явно Кутулу не му беше казал нищо.

След това ме видя Кутулу и забелязах усмивката му. Дребният жилав мъж със съвсем невзрачно лице закрачи напред, разперил широко ръце.

— Дамастес, приятелю!

Чак ме хвана за раменете и даже ме прегърна — проява на чувства, каквито не беше проявявал за десетте години, откакто се познавахме.

— Представа нямаш колко се радвам, че те виждам.

— Ти също — отвърнах му искрено.

— Помниш ли Елфрик? — каза Кутулу. — Сега той е личната ми охрана.

Едрият мъж се чукна с юмрук по челото и му кимнах.

— Да. Добре сте дошли.

Обърнах се към Синаит.

— Ясновидке, голяма чест е за мен.

— Не сте се променили никак, откакто ви видях за последен път.

— Мислех, че само от мъжете се очаква да правят измамни комплименти — отвърнах и я прегърнах сърдечно. После се обърнах към Мангаша.

— Това са приятели. Настани войниците им в една от пристройките, които пазим за ратаите по жътва, дай им всичко, което поискат или им трябва, и прати в селото за още готвачи. Тази вечер ще е празненството, което искахте да ми устроите, и ще се включат и тези хора, най-добрите ми приятели.

Изгледа ме скептично, но кимна и тръгна.

— Все така си прекалено доверчив — рече Кутулу. — Дори не знаеш какво ни води тук.

— Ако беше сам, щеше да си прав — отвърнах ухилено. — И сигурно щях да се покажа със запъната стрела. Но не мисля, че Синаит ми крои нещо лошо.

— Внимавай — предупреди ме Синаит. — Това също не е доказано. Но се надявам, че си прав.

— Един въпрос. С чии хитрини ме намерихте тук?

— И на двамата всъщност — отвърна Кутулу. — Знаех от досието ти в имперския архив в кой район в Симабю си роден. Когато един от агентите ми — да, все още си имам източници на много места, включително на служба във Великия съвет. Та когато ми съобщиха, че са те довели на континента за тайни срещи, а след това си убил жалкия предател Ерни и си избягал, ами, местата, където можеше да отидеш, не бяха много.

— И аз знаех къде е домът ти — каза Синаит. — Кутулу ме намери, някъде преди половин година. Бях… все едно, бях където бях, под прикритие, защото предвидих, че всеки, който е бил с теб, особено магьосник, ще представлява интерес както за бившия император, така и за онези, дето управляват в Никиас сега. Кутулу ме убеди какво е редно да направя — какво трябва да направя, както се изрази — и след като ми разказа за успешното ти бягство, с една стара магийка те „намерих“ точно където се очакваше да си.

— Трябва да ви попитам нещо. Някой от вас двамата да е на служба при онзи, който беше някога император?

Дори тук, в това затънтено място, се опасявах да изрека името му на глас, да не би някак да привлека вниманието му.

— Не — отвърна Кутулу. — Никога повече. Яви ми се насън преди два месеца и ме повика при себе си. Но отхвърлих повелята му и реших, че трябва… заради всичко, което дължа на Нуманция, трябва да му се противопоставя — гласът му беше твърд, изпълнен с решимост. — И точно затова си ни нужен — добави Кутулу, малко по-колебливо.

Спрях го.

— Не сега. Първо ми оставете малко време просто да ви се порадвам. По-късно, след вечерята, след като си поговорим за старото време, ще ми кажете за какво сте дошли.

Отново седяхме на празнична трапеза, но се боя, че близките ми останаха малко изключени от разговора, колкото и да се стараех да говорим за неща, които може да са интересни и за тях. Все пак изникваха имена и някой от трима ни питаше какво е станало със съответния човек. Твърде често отговорът се оказваше „загина в Майсир“ или „не знам“, или „мисля, че Гвардията на мира го залови“, или тъжно свиване на рамене. Твърде лесно беше да превърна празненството в панихида, но войникът трябва да знае кога да не скърби, дори след толкова тежка катастрофа като онази, която бяхме преживели.

Най-сетне тримата се преместихме в една от дневните на къщата, а близките ми ни се извиниха и ни оставиха сами. Елфрик застана пред вратата. Поръчах за Синаит бутилка от най-хубавото ни вино. Кутулу като мен отпиваше пресен сок от плодове, приготвен от един от готвачите ни. Отпуснах се в стола и зачаках.

— Нужен си ни — започна Синаит. — За да ни помогнеш да унищожим бившия император Лайш Тенедос.

Очаквах нещо такова, но не и поставено толкова лошо. Погледнах Кутулу.

— Сега той разполага с около половин милион души, струпани в Бала Хисар и Даркот — заговори той. — Ние имаме към сто и трийсет хиляди в Амур, настанени в селата и градовете. Малко опитни войници, малко калийци, воювали срещу нас за Чардън Шир или в съпротивата след това, останалите служат заради авантюрата, или защото мразят тираните, или защото императорът им е направил нещо лошо, или си въобразяват, че им е направил. Великите съветници — Властта, предполагам, че все още трябва да ги наричаме така — наскоро увеличиха силите си до към шестстотин хиляди души. Повечето са в Никиас или се придвижват на юг по Латейн и се групират в Курам, със старите тренировъчни лагери за бази. Готвят се да нападнат или нас, или императора, който се окаже най-близо и им се стори най-слаб.

— Съотношенията не ме притесняват — отвърнах.

— Знам. С кого според теб разполагаме да поведе хората ни? Кого имаме да планира стратегията и тактиката ни? Кого имаме според теб, да седне на белия кон, с меча в десницата и да изрече думите, които ще ги накарат да са готови да умрат, но да унищожат тиранията? Аз ли да го направя? — Кутулу изсумтя. — Тя се опитва, но…

— Нужен си ни ти, Дамастес — заговори Синаит. — Нужен ни е човекът, който беше Първи трибун. Ти си единственият, който според нас може да вдигне цяла Нуманция срещу Тенедос и да унищожи омразната Гвардия на мира и нейните господари, марионетките на Майсир.

— Може би погрешно подхождаме към нещата. Но нека да ви попитам нещо. Защо Тенедос трябва да бъде унищожен? Забравихте ли за клетвата, която съм дал? Кутулу, ти си положил същата клетва.

— Не съм — отвърна той. — Колкото и да е странно, той така и не поиска да му се закълна лично. Може би е смятал, че клетвите, които вече съм дал като главен полицай, са достатъчни, и е разчитал на моята… — облиза устни — страстна преданост към това, което си мислех, че обещава той — спасение за отечеството ни.

— Какво те кара да го отречеш?

— Видях промяна — продължи Кутулу. — Ден след ден, година след година, след като ти го короняса за император. Беше все едно, че са двама души: онзи, на когото служех, който трябваше да се окаже най-великият владетел на Нуманция, и другият, който се влюби в едноличната власт заради самата нея, капризен, дори зъл човек. Малко по малко човекът, когото познавах, започна да се стапя и накрая остана само новият император, онзи, който съсипа всичко с глупавото си нашествие в Майсир.

— А може би просто съм се лъгал — добави малко тъжно Кутулу. — Може би е имало само един Тенедос, а аз съм заменил реалността с този, когото съм искал да виждам, с краля, който съм искал да властва в Нуманция.

— Не знам — въздъхнах. — И аз направих същото.

— Увърташ, Дамастес — намеси се Синаит. — Аз съм ясновидка, не толкова велика като Тенедос, разбира се, но направих някои заклинания и имам доста добра представа, че поне в Камбиасо той е бил готов да избие всички с една-единствена магия.

— И освен това намерих… ехо е може би най-подходящата дума, на могъщо заклинание, прекъснато по средата. Заклинание за чудовищно зло. Дамастес, ще те попитам… като нуманциец патриот: кажи ни какво се случи в Камбиасо. Какво стана преди битката?

Зяпнах я.

— Защо мислиш, че мога да знам нещо?

Взря се в мен. Погледът й ме прониза, принуди ме да се върна в миналото.

Мислех си, че никога и на никого няма да разкажа как Тенедос извличаше силата си от кръвта, нито за онази ужасна магия, която прекъснах преди Камбиасо, заклинанието, което щеше да призове демона, унищожил Чардън Шир и всичките му хора в огромния замък, който държаха.

Но го направих и когато свърших, беше към полунощ. Гласът ми беше пресипнал, не толкова от многото говорене, колкото от суровото чувство, което избликна в мен.

— Добре — каза твърдо Кутулу. — Постъпил си добре.

— Постъпил си много добре — кимна Синаит. — И мисля, че разбирам какво ти е струвало да направиш това на човек, комуто си се заклел във вярност. Но не си унищожил Тенедос.

— Не съм.

— Не смяташ ли, че си длъжен да довършиш задачата си?

Обзе ме гняв и се изправих. Заръмжах:

— Дълг… чест… клетви. Защо по дяволите всички са толкова спокойни, толкова уверени какви са моите проклети от боговете дългове и клетви и как аз трябва да ги плащам и да ги спазвам? Защо аз не съм толкова сигурен за тези неща!

Синаит вдиша дълбоко.

— Прав си. Извинявам се.

— Аз — не — заяви Кутулу. — Дамастес, не мислиш ли, че почти същото стана и с мен? Не мислиш ли, че клетвата, която дадох на Нуманция, ме разкъсваше, когато разбрах, че човекът, когото смятах едва ли не за бог, не дава пукната пара за своята страна? Искаше само власт, власт да управлява не само Нуманция, а всички, целия свят и отвъд него, демони и богове? Как можех да служа на такъв човек, да върша проклетите неща, които според някои са зло, защото някой си е пожелал да се превърне в тъмно божество, може би в земната проява на самата Сайонджи? Или може би да отнеме трона й за себе си? Неговото зло не отменя ли от само себе си всичко, в което съм се клел?

Никога не бях виждал толкова страст у човек като него. Зяпнах го и той наведе глава.

— Ти имаш същия проблем като мен, нали? Имаш си всевъзможни спретнати, логични обяснения, но въпреки това стореното от теб продължава да те гризе отвътре, също като мен.

Кимна отсечено и замълча.

— Добре — заговорих задъхано. — Дадох клетва на Тенедос, а преди това съм се заклел на Нуманция. И семейният ни девиз е „Държим на верността“ — изсмях се горчиво. — Може би не съм правил нещата достатъчно добре. Може би Айрису си седи някъде и си тресе задника от смях над претенциите ми. Така да бъде.

— Не участвам повече в тази игра — продължих твърдо. — Сложете едната клетва на едното блюдо на везните, другата — на другото. Нека да се уравновесят и ме оставете на мира, по дяволите! Три армии в Нуманция се канят да се ударят една друга, да разкъсат отново страната, за да видим кой щял да седне на трона в Никиас, и това най-вероятно ще върне майсирците, за да продължат и те да дерат и късат. Аз не мога да спра това, а може би и не искам.

— Но едно разберете, съвсем ясно — приключих. — Аз не играя. Няма да тръгна с вас. Нито ще служа на Тенедос повече. Убивах достатъчно — колко милиона души изпратих на смърт, колко жени и деца заради мен бяха хвърлени отново на Колелото? Но вече не! Край!

Затръшнах вратата и изхвърчах от къщата под бледата лунна светлина, и слепешком продължих към бунгалото си, и се смъкнах в леглото.

Може би съм искал някой да дойде при мен, да започне да спори с мен, да ме разубеди.

Но никой не дойде.

Късно заранта, когато се върнах в главната къща, Кутулу, Синаит и войниците им си бяха заминали.