Кралят-воин

18. Реката

Ренан беше град, в който властваха пожари и страх. Светлините примигваха над забързаните води на Латейн и студеният вятър завихряше стълбовете дим. Беше опустошен вече веднъж от майсирците, по време на войната. Древната му красота и чар бяха съсипани; каналите му — замърсени, бреговете му бяха разкаляни от ботушите и конските копита на милионното войнство.

След това беше започнал да се възстановява. Градските първенци се бяха опитали да възвърнат прелестите на лъкатушещите алеи, надвесените над тях сгради и градините.

Сега пожарът бе дошъл отново и в Ренан кипеше безумие.

Двамата с Кимея се бяхме опитали да възвием на север или на изток, но огромната маса отстъпващи майсирци ни беше повлякла на юг, с тях. Успели бяхме да подминем четири техни колони, но само като се движехме на запад, към столицата на Ърей, точно обратно на посоката, в която искахме да побегнем.

Навсякъде препускаха войници, кои увлечени в палежи и грабеж, кои — в плътни колони. Движехме се с тях, без никой да разбере кои сме. На два пъти пияни разбраха, че Кимея е жена, решиха, че е част от плячката ми, и се опитаха да ми я отнемат.

Първия път загинаха двама, а други двама останаха да се гърчат в собствената си кръв. Кимея уби един, разпрах корема на другия и приятелите им се отказаха да насилват.

Говорех свободно майсирски и можех да се движа през гъмжилото. Крещях заповеди като поредния нагъл шамб или шалака, останал без взвода си.

Стигнахме до високите каменни мостове, извиващи се в дъга от островче до островче над Латейн към Ренан, и натискът там се оказа ужасен. Бях на ръба на паниката и се уплаших, че ако продължим срещу тълпата, ще ни премажат. Успях да издърпам Кимея в една ниша в ниския каменен парапет пред моста, встрани от безкрайната гмеж от фургони и хора.

Ако от тази страна на реката цареше лудост, то от другата беше още по-зле. Чудех се какво да правим.

Кимея седеше на парапета и гледаше над тъмните води на Латейн.

— Погледни — каза изведнъж и посочи.

Видях лодка, притисната от течението в най-близкия каменен блок. Беше плоскодънна, умален вариант на прочутите езерни къщи-ладии на Ърей. Спомних си Якоба и страстната ни любов на една такава лодка. Течението почти я беше нанизало в камъка и здравият дървен парапет на едно място се беше счупил. Но доколкото можех да видя, палубата й не беше залята с вода.

— Можем да скочим долу — каза тя. — И ако има гребла, да я измъкнем и да тръгнем по течението, без да се притесняваме повече от майсирците.

— Във Времето на бурите? — отвърнах скептично. Трябваше почти да извикам, за да надвикам врявата. — А и не съм лодкар.

— Аз съм — увери ме тя. — Като бежанка от вашата… армия, доста време плавах на един семеен съд.

Един брадат миризлив войник ме бутна с гърди.

— Да си я разделим тая, а? — дъхът му вонеше на чесън, вино и мръсотия. Още носеше колчан със стрели, но не и лък и ножницата му беше празна.

Ботушът ми се заби в корема му, той изрева и посегна да го хване, главата му се наведе достатъчно, за да го ударя с коляно в лицето, той се свлече и гъстото множество го стъпка в калта.

— Хайде!

Кимея се озова на парапета и бързо се смъкна на тесния разкалян бряг. Качи се на лодката и тя се разклати под нея. Превъртях се през стената и за малко да цопна във водата; тя ме хвана за ръка и се озовах в лодката.

Видях вторачени в нас лица, хората завикаха нещо неразбрано.

— Бързо — извика Кимея, издърпа дългия като весло рул от халката до кърмата и го намести в скобата за греблото. — Аз ще кормувам… избутай ни!

Опрях гръб в стената на кабината, запънах крака в блока, на който се беше нанизала лодката, и натиснах здраво. Лодката се разклати, но не помръдна.

Виковете отгоре се усилиха и едно копие издрънча на палубата. Натиснах отново и реката този път ни поде, завъртя ни и ни понесе, под моста и надалече; завъртяхме се като лист, попаднал във въртоп.

— Помогни!

Притичах до кърмата, двамата завъртяхме дългия рул и носът на лодката се изправи, надигна се и Латейн ни понесе вихрено по течението, далече от горящия град, в безопасната нощ.

Кимея реши, че трябва да продължим да се движим до съмване и да се държим по възможност в средата на течението. Изпрати ме отпред с един прът с кука, който намерихме, и ми каза да си отварям очите за дървета и наноси. На два пъти отбих дънери, а веднъж — нещо като обърната лодка, носена от течението.

Утрото дойде сиво и студено. Кимея държеше здраво руля, но лицето й бе посивяло. Предложих да я сменя, но тя поклати глава.

— След като ти покажа как се прави. Ще пробвам към онова островче там. Ти иди при носа и ни помогни да спрем на брега.

Много ловко остави течението да ни отнесе почти до острова, зърна малко заливче и ни вкара в него. Брегът беше обрасъл с храсти, повдигнах ги и се плъзнахме в заливчето, изровено все едно точно за нашата лодка. Кимея ми каза да развия въжетата на палубата и да вържа лодката за надвисналите дървета. После дръпна възлите и ме увери, че ще държат здраво.

— Сега да видим какво си плячкосахме.

Лодката не беше голяма — не повече от двадесет и пет стъпки — и покривът на каютата покриваше повечето палуба. Имаше стъпала, водещи към остъкления люк за вътрешността. От средата на покрива на каютата стърчеше счупена мачта.

Слязох по стъпалата и отворих вратата на каютата. Беше малка, но подредена безукорно. Вляво от стълбите имаше кухничка, която според Кимея трябвало да се нарича „камбуз“, със спиртник и дори малка печка, умивалник с хитроумно изработена от метал и гума помпа и килери. Вдясно имаше маса с карти, събрани в кантонерка, малко канапе и клозет с нощно гърне. Стените бяха уплътнени с гума; имаше и още една помпа, с маркуч за къпане.

Килерите се оказаха пълни с всевъзможни консервирани, опушени и съхранени с магия храни, най-вероятно складирани за бягство от Ренан.

— Тази лодка като че ли си има всичко — каза Кимея зад мен.

— Освен едно — изсумтях. — Собственикът й май се казва Кокорко Неспящия.

— Вдигни стълбата, глупчо.

Чак сега видях, че дървените стъпала са на панти. Зад стълбата имаше спалня с голямо единично легло, запълващо почти цялото пространство. За малко да си ударя главата в палубата над мен, но щом човек влезеше в отсека, беше достатъчно широко. Леглото беше застлано с одеяла и чаршафи, а възглавниците бяха струпани в задния край на отсека.

— Е, добре. Наистина си има всичко — казах и се прозях. Изведнъж осъзнах, че не бях мигвал от… колко? Три дни? Повече? Умората ме натисна.

— Искаш ли да хапнем нещо?

Наистина бях гладен. Страхът и енергията, които бяха държали тялото ми напрегнато, се стопиха. Погледът ми за миг се замъгли, примигах и побързах да седна на канапето.

— Айрису, колко съм уморен!

— Можеш ли да издържиш, докато направя супа? Така ще спим по-добре.

— Откъде я намираш цялата тази енергия?

— Още съм млада — отвърна Кимея. — Забравил ли си какво е?

— Ако имах сили, щях да те подгоня по палубата и да те бутна през борда за това.

— Запази си ги и ми прочети рецептата на пакета със супата.

Направих го и успяхме някак да се нахраним — сред безбройни безкрайни прозевки. Измих чиниите, разбрах как се опразва умивалникът, напълних го отново, намерих сапун и си измих лицето.

Кимея седеше на канапето — мъчеше се да не заспи и гледаше умно.

— Твой ред е — казах й.

Огледах палубата и реката, не видях никого в гъстата мъгла и вятъра, върнах се долу, вдигнах стълбата и си взех одеяла и две възглавници.

Кимея спря да мие зъбите си с малката четка и се обърна.

— Какво правиш?

— Правя си легло.

— На това канапенце?

— Спал съм и на по-малко.

— Стига глупости. В леглото има място за четирима. Че и за повече.

Твърде уморен бях, за да се правя на благородник или да споря. Върнах одеялата и тъкмо се канех да смъкна ботушите си, когато усетих колко ужасно съм мръсен. Излязох отново навън.

— Сега пък какво?

— Срам ме е от себе си — намерих кърпа, взех сапуна и отворих капака за палубата.

— Ти си луд!

— Сигурно. Но поне ще съм чист луд.

— Приятно къпане.

Излязох навън, смъкнах ботушите и потръпнах от гадната миризма. Съблякох се. Наплисках се с речна вода, насапунисах се, изплакнах се, после още веднъж със сапуна, насилих се и да измия грижливо косата си. Беше ужасно разчорлена и забелязах, че ми е окапала още. Бях ужасно уморен, но и прекалено премръзнал, за да спра, затова опрах и долните си дрехи. Слязох по стъпалата, избърсах се и окачих мокрите дрехи да съхнат.

Вдигнах стълбата и като видях топлото легло пред мен и завитата купчинка в него, която трябваше да е Кимея, залитнах към чаршафите и светът свърши.

Събудих се без болки и болежки и с чувството, че светът е великолепен. Помислих разсеяно колко ли време съм спал, дръпнах перденцето на малкия осмоъгълен люк, надникнах и видях навън сив ден, с вятъра, понесъл мъгливия дъжд също като снощи, когато рухнах в леглото.

Бях сам в отсека. Огледах за кърпа, с която да прикрия голотиите си, и намерих дрехите си, грижливо сгънати в другия край на леглото. Бяха съвсем сухи и миришеха на теменуги. Облякох се, без чорапите и ботушите, и излязох в главната каюта. Кимея се беше свила на канапенцето — четеше книга, която сигурно бе намерила по рафтовете. Късо подрязаната й коса блестеше тъмна и лъскава, дори ми замириса на парфюм.

— Добро утро — каза тя. — Мислех, че си умрял.

— Бях — озъбих й се. — Но една магьосница ме върна от Колелото. Колко съм спал?

— Ами, аз се събудих някъде посред нощ, после заспах отново. Пак се събудих, малко след съмване, видях, че бурята е много силна, за да продължим, и пак си легнах. Станах преди час и направих още супа. Остана малко и за теб в онова котле.

— Само супа ли има в тая лодка?

— Не… но не съм много добра готвачка, а всички други храни като че ли искат много работа.

— Радвам се да чуя, че и ти имаш недостатъци. Предполагам, че дрехите ми са изсъхнали с магия?

— При такова време нямаше с какво друго — огледа каютата. — Когато бях дете, беше чудесно да се возим на лодка. Май съм забравила колко студено и влажно е всъщност.

— Защо не изсушиш кабината с някой вариант на магията с дрехите?

— О, да му се… Каква съм глупачка! Изобщо не се сетих.

— Е, това са слабостите на младостта. Глупостта властва. Добре де, докато го правиш, ще изляза да се окъпя.

— Богове! Не прекаляваш ли?

— Не. Глупаците да си стоят мръсни и вмирисани — награбих сапуна и смъкнах стълбата. — И не надничай. Срамежлив съм.

— Ха! Между другото, вече се измих и се направих на красива, докато ти се правеше на хъркащ звяр.

Зарови в торбата си за разните си билки, а аз излязох на палубата. Бях по-буден и сух от снощи и ми беше още по-студено, но се стегнах, съблякох се и скочих през борда в ледената сива вода. Излязох на повърхността и видях една глава да наднича през парапета.

— Давиш ли се?

— Не. Замръзвам. Прибирай се вътре.

Измих се два пъти и и последната мръсотия, натрупана през кампанията, се махна. Качих се на палубата, избърсах се и се облякох, и огледах замислено реката. Имаше близо половин левга от бряг до бряг, с малки островчета, осеяли вълнистата водна повърхност. Вятърът се бе усилил и клонаците, които ни криеха, плющяха и скърцаха. Потръпнах и слязох долу.

В каютата беше затоплено и вече не толкова влажно. В дъното ароматно димяха два малки мангала.

— Имало полза и от магьосничките — изсумтях и зарових из продуктите в килера.

След около час бях подредил на масичката ориз с люти подправки, сушена риба, разни бланширани зеленчуци, малко тесто, опечено във фурната, което снизходително нарекох „хляб“, разни подправки и желета. Кимнах на Кимея.

— Закуската ви, милейди.

Ядохме с апетит, без да говорим много. Кимея се оказа лесна спътничка. Не се чувствах длъжен да я забавлявам с приказки, ако ми се мълчи, а и тя явно изпитваше същото. Привършихме, намерих една мрежеста торба, оплакнах мръсните съдове в реката, подсуших ги и ги прибрах.

Извадих омачканата си карта и я сравних с речните скици в лодката.

— Кимея. От плаване не разбирам нищо, но май няма да е добре да пътуваме, докато не спре бурята.

— Така е. Сигурно бихме могли, ако се наложи, и ако имахме платно. Но сега само ще се носим по течението. А ако стане нещо с веслото… много ще се плува до брега. Колко на север искаш да стигнем?

— Ами, като гледам на картата, бих искал да се задържим по вода, докато стигнем калийската граница. Тогава можем да зарежем лодката и да продължим по суша.

— Съгласна съм. Лодката ми е по-мека от седло. А и по реката ще пътуваме по-бързо. Значи това е планът ни. Сега какво?

— Можем да проучим острова.

Кимея ме погледна разочаровано.

— Само кал и трънаци. Мислех, че ще предложиш нещо по-разумно. Например да дремнем.

— Ха! На мен не ми се спи. Вие, младите бързаци, вечно харчите цялата си енергия. Ние, старите глупаци, знаем как да си пестим силите.

Кимея се прозя и без да искам — и аз с нея. И двамата се засмяхме.

— Казват, че е невъзможно да се спести сън. Не го вярвах, но откакто съм станал войник, винаги си мисля, че има някакъв заговор да не ме оставят да се наспя като хората.

— Пробвай да си заговорник — отвърна тя. — Никой с никого не се среща, освен след полунощ.

Напомнянето за товиетите за миг ме смрази, но бързо го забравих. Миналото беше мъртво, важно сега бе само настоящето. Сигурно съм издал мислите си, защото тя извърна за малко глава, после ме погледна отново.

— Ще ти върна собствената ти заповед. Не говори.

Вдигна стълбата и влезе в спалния отсек. Чух скърцане и шумолене, после въздишка:

— Е, добре.

Влязох. Кимея не се виждаше под одеялата. Съблякох се по долни дрехи и се пъхнах внимателно под завивката в единия край, за да не я докосна.

— Веднъж ми подхвърли за качествата, които трябва да има мъжът, когото избера да обичам — каза тя приглушено.

— Помня… И помня, че за малко щяха да ми счупят главата за това.

— Бяхте непристоен в онзи момент, сър. А аз се бях съсредоточила върху работата си. Но сега ще ви кажа каква трябва да е една от добродетелите на бъдещия ми любим. Краката му трябва да са топли в леглото.

— Чудесно качество. Но не са ли краката на всички топли в леглото?

В отговор две ледени висулки се допряха до прасците ми и извиках.

— Мили богове! Да не си ги киснала в реката, докато си лягах?

Тя се изкиска и ги притисна в моите.

— Топъл като прясно опечен хляб. Добре, много добре. Но всъщност краката ми не са чак толкова студени.

— Не са ли!? На моя проклет от боговете островен затвор имаше айсберги, по-топли от тях.

— Съжалявам, о, пълководецо. Но има и нещо още по-студено.

Плъзна се към мен и една много студена, но и мека като коприна плът се притисна в корема и бедрата ми. Отдръпнах се инстинктивно. Кимея беше съвсем гола.

— О, Джаен! Задникът ти е още по-замръзнал!

— Джаен ли каза?

— Изплъзна ми се. Варум имах предвид.

— Ще го приема, както се изплъзна — тя се изкиска. — А ти винаги ли си облечен в леглото?

— Опитвам се да бъда джентълмен. Забрави ли? Какво стана със съсредоточаването върху работата?

— И върху каква работа трябва да се съсредоточим? — прошепна тя.

Понечих да се отдръпна от леденото й задниче, но курът ми се размърда, събуди се и останах където си бях. Тя остана още малко с гръб към мен, после се обърна рязко и дръпна одеялата.

— Искаш да оставиш една жена да замръзне?!

Изгледа ме съсредоточено.

— Дамастес, знаеш ли на колко съм години?

Кимнах.

— А ти си… на колко? На трийсет?

— На трийсет и осем, почти.

— Разликата ли те притеснява?

Усмихнах се криво.

— Не виждам защо.

Говорех истината. Маран не беше по-голяма от нея, когато я срещнах, Алегрия бе само с две години по-голяма, а бях спал и със Стефи в селото на жените, без нито за миг да се поколебая.

— Или съм прекалено дръзка? — посегна и погали с пръсти космите по гърдите ми.

— Не, разбира се.

— Или може би никога не си целувал чародейка?

— Виж, това си е самата истина.

— Е?

Устните й се разтвориха леко под моите, езиците ни се плъзнаха един към друг и я притеглих към себе си. Усетих твърдите й зрънца, притиснати в мен, и ръката ми се плъзна надолу, погали двете гладки клъбца и пръстът ми пробяга между тях. Кимея въздъхна, повдигна левия си крак над моя и се притисна към мен. Целувах я по шията, хапех лекичко със зъби мекото на ушите й, езикът ми пробягваше по тях. Дъхът й се учести.

Обърнах я по гръб, надигнах се над нея, опрян на лакти, и тя отвори очи.

— Чух, че те наричали Дамастес Хубавеца. Наистина си хубавец.

— А ти си прекрасна.

Тя се усмихна.

— На никого не му го казват достатъчно често това, нали?

— Всеки, който не ти го казва, има сериозен проблем с очите.

Тя разтвори устните си и този път я целувах много дълго, после заблизах шията й, надолу, докато намеря гърдите й. Целувах ги и щипех със зъби зърната им, а дланта ми галеше корема й.

Ръката й се плъзна по гърдите ми и под долнището. Развързах го, смъкнах го до глезените и го изритах. Пръстите й намериха члена ми и много, много нежно пробягаха по дължината, погалиха главичката.

— Много си голям, Дамастес.

— Когато вляза в теб, ще съм още по-голям.

Зацелувах я по корема, езикът ми заигра в пъпчето й. Краката й се разтвориха и устните ми продължиха надолу по корема. Имаше съвсем малка туфичка косъмчета. Целунах устните, после езикът ми се плъзна между тях.

Тя вдигна единия си крак над гърба ми и езикът ми заигра по-дълбоко.

— Влажна ли съм?

— Да.

Пръстът ми се плъзна навътре. Тя простена и вдигна бедра срещу танцуващия ми език. Продължавах да лижа клитора й, пръстът ми се движеше в нея на бавни кръгове.

Кимея стенеше, ръцете й галеха косата ми.

— Хубаво ли е така?

— Да… да…

— Да вкарам ли още един пръст?

— Моля те.

Простена силно, щом го направих. Облизах кутрето си и го плъзнах в ануса й.

— О, богове!

Двата пръста и езикът ми продължаваха да се движат в нея.

— Харесва ли ти?

Този път само простена.

— Искаш ли да ти сложа и нещо друго?

— Да, Дамастес. Да!

Докоснах я с главичката на члена си и тя се сгърчи срещу мен, после леко го плъзнах навътре и тя тихо изохка. Вкарах го докрай, после почти го извадих и краката й обгърнаха бедрата ми.

— Легни върху мен, моля те.

Влязох в нея още веднъж, и още веднъж, извадих го и я загалих с него.

— О, не! Недей, моля те! Шибано копеле, вкарай ми го.

— Какво да ти вкарам?

— Кура си вкарай, сложи го това голямо нещо в мен, моля те…

Натиснах силно, влязох в нея, опрях се на лакти и се задвижих — ритмично, бавно, дълго, със силни тласъци. Краката й се движеха по бедрата ми, ръцете й се впиваха в гърба ми, устата й бе отворена широко, тя въртеше глава, лицето й бе мокро от слюнка, тя стенеше, после тялото й затрепери, плътно притиснато в мен, тя изкрещя и се отпусна, изпразних се в нея и вяло се смъкнах върху тялото й.

Дълго лежахме така. Съвзех се и се надигнах отново на лакти. Очите й се отвориха и тя се усмихна.

— Ти си първият мъж, когото съм съблазнявала. Беше ти хубаво обаче.

— И на теб.

— Да. О, да.

Обърнах я на хълбок, втвърден отново, задвижих се в меката й влага и тя въздъхна щастливо, притисна се в мен и светът отново бе само нас двамата.

— Сега какво? Искаш ли да свършиш в устата ми?

— Не. Легни по гръб.

Послуша ме, хлъзнах се в нея и вдигнах левия й крак върху дясното си рамо. Ръцете й галеха чаршафите, пръстите й се впиваха в тях. След малко я обърнах настрани и продължих бавно в нея, ръцете ми галеха гърба, гърдите и корема й.

Отново я обърнах и пъхнах възглавница под бедрата й.

— Богове… колко е хубаво… Не спирай, Дамастес. Прави ми каквото поискаш.

Взех маслото, което бях намерил в кухнята, топнах пръста си в него и много нежно го плъзнах в нея, без да спирам да я чукам. Пръстът ми се завъртя в кръг, докосвах се вътре в нея, усетих как пръстенчето се отпусна.

— О, да, там! — простена тя. — Изчукай ме там.

Любихме се през целия ден, чак до полунощ, и двамата ненаситни, понякога грубо, понякога — нежно, а речните вълни клатеха лодката и бурният вятър напираше в дървените стени наоколо.

Не го забелязвахме, сплетени, изгубени един в друг.

Беше някъде на разсъмване. Лежахме един до друг, с изпотени от любов тела.

— Дано не се наложи да държа руля утре… или днес — каза тя. — Мъничко ще ме боли — седалката е много твърда.

— И аз се чувствам малко втвърден.

— Стига си се перчил, ами ми остави няколко минути да се посъвзема — целуна ме. — Много добър любовник си, знаеш ли.

— Ти ме правиш добър — отвърнах искрено. Въображението и страстта й не отстъпваха на моите, понякога дори ги надминаваха.

— Сърдиш ли се?

— За какво?

— Че не си ми първият.

— Защо в името на Джаен трябва да ме интересуват такива неща?

— Чувала съм, че мъжете се притесняват, когато не са първите, особено с още млада жена.

— Разбира се, че не ме притеснява. Тебе притеснява ли те, че бях девственик, преди да легна с теб?

— Ако имах сила, щях да те изритам в топките. Но по-добре ме вдигни. Искам да ме изчукаш права.

— Да, о, магьоснице. Какво ужасно наказание!

Спахме почти през целия ден, събудихме се, окъпахме се, върнахме се в леглото, любихме се още няколко пъти и отново заспахме.

Когато се събудихме, бурята вече бе отминала и реката течеше спокойна и хладна, а земята наоколо бе пуста, само от разрушения град на юг прииждаха валма дим.

Кимея обърна лодката по течението и се оставихме Латейн да ни понесе на север към Кальо.

Бреговете бяха кални и пусти. Виждахме скитащи банди майсирски войници, вече дезертьори — едва ли щяха да се върнат в подразделенията си, в опасния и тежък поход назад през прохода Сулем и Кайт. Унищожаването на тези разбойници щеше да е поредното бреме за онзи, който спечелеше тази вече гражданска война — втората за едно поколение. Бях решен да се окажа победителят и се чудех кой ще управлява, след като успея да унищожа Тенедос. Определено не му завиждах… или на тях, защото можеше да се окаже поредният Съвет. Макар че не можех да си представя кои ще са.

Денят беше безветрен и тих и Кимея ме учеше да кормувам. Заранта бяхме видели две малки рибарски лодки — реката не беше съвсем безлюдна. Вече излизахме от пустите земи и приближавахме калийската граница.

Умувахме колко време ще е нужно, за да стигне вестта за смъртта на Байран и оттеглянето на майсирците до Никиас и Тенедос, който според нас все още трябваше да е в зимния си лагер над делтата на Латейн. Хелиографите, с които толкова се гордеехме, бяха разрушени през последните няколко бурни години.

Дирята зад руля описваше палав зигзаг по гладката повърхност под оловносивото небе.

Изведнъж от спокойните води зад кърмата се надигна вълна, висока петнайсет стъпки, заля ни и ме изхвърли от борда като треска. Пльоснах по корем във водата, потънах и течението ме подхвана, заобръща ме в кръг и надолу към дъното. Успях да изплувам от въртопа и заритах отчаяно нагоре, към въздуха и живота.

Главата ми се показа над водата, видях как лодката ни се килна на една страна, докато Кимея се мъчеше да я обърне срещу течението, и заплувах с все сила към нея. За миг си помислих, че с мен е свършено, че течението ме отнася по-бързо, отколкото мога да плувам, но се приближавах, задъхвах се, ръцете ми започнаха да губят сила и Кимея ми хвърли въже. Не улучи, хвърли го отново и го улових, издърпах се с мъка до парапета.

Толкова се бях изтощил, че нямах сили да се покатеря на борда. Тя ме хвана за панталоните, изтегли ме и се претъркалях на палубата. Няколко дълги мига едва си поемах дъх. Най-сетне се успокоих, надигнах се, погледнах нагоре и изревах:

— Копеле мръсно!

Кимея ме гледаше озадачено.

— Е, вече знаем, че новината е стигнала до Тенедос — казах.

— Сигурен ли си, че беше той?

— Не съм. Но вълната със сигурност му вършеше работа — свалих си ризата и я изстисках. — Случайно или не, и това ще му го пиша на сметката.

Бурята се върна и Кимея отново измисли хитрина. По реката безшумно се носеше огромно, изтръгнато от зимните бури дърво, дълго над двеста стъпки и много по-широко от лодката ни. Кимея подкара към него и ми нареди да завържа лодката за дебелите му клони.

Отвърнах й, че това не ми харесва — какво ще стане, ако дървото се заобръща?

— Тогава ще се удавим, докато спим, и ще те срещна на Колелото. Но нищо такова не може да стане.

Канех се да възразя отново, но тя добави:

— А и мога да хвърля заклинание около нас и ако наистина от борда те изхвърли Тенедос, няма да може да ни намери. Ще сме просто някаква отломка, залепила се за този дънер. Да не говорим, че ще плаваме много по-бързо вързани за него, отколкото сами. Поне докато се носи по средата на течението.

Тя разбираше от плаване, не аз. Свих рамене и слязох долу да приготвя вечерята.

Нахранихме се, тя почисти и си легнахме. Но вместо да се любим като всяка нощ, пожела да си говорим. За бившата ми жена, за бившите ми любовници. Случвало ми се беше, но все пак се чувствах неловко. Никога не съм проявявал интерес към предишния живот на жените, с които спя, но тях сякаш не ги притеснява да питат.

— Имала съм само един истински любовник — каза тя. — И беше само за месец-два.

Потиснах прозявката си и се опитах да се пошегувам:

— Жалко. Това значи, че нямаш пикантни неща за изповед.

Тя изръмжа.

— Е, добре. Имаш пикантни неща за изповядване. Извинявам се.

Тя мълча дълго и се побоях от това, което предстоеше да чуя. Със сигурност нямаше да е забавно.

— Какво знаеш за фамилията ми? За Амбойна?

Спомних си онова, което бе научил Кутулу от вече мъртвия маг Хами преди много време в Кальо, и отвърнах предпазливо:

— Малко.

— Знаеш, че нашите мъже са били магьосници, ако са притежавали Таланта. И жените понякога. Нали?

— Знам.

— Ако мъжете не проявели дарба, влизали в дворцовия съвет и помагали за възхода на фамилията. Висшата ни цел винаги е била да властваме в Кальо, а след това — да управляваме цяла Нуманция.

— На което е пречел Чардън Шир.

— Докато не умря. Тогава баща ми разбра, че след две или три поколения пътят ни към трона ще е чист. Затова направи заговора за свалянето на императора.

— Аха. Не се бях сещал за това. Мислех, че заговорът беше само защото е високопоставен член от свитата на Чардън Шир и ни е мразел, защото унищожихме господаря му.

Кимея се изсмя горчиво.

— Фамилията ми никога не се е грижила за никого освен за поредния Амбойна. Но да не бързаме. Знаеш ли каква бе съдбата на жените Амбойна?

Отговорих предпазливо:

— Един човек, който би трябвало да знае, ми каза, че са длъжни да стават жени на други магьосници, ако самите те не притежават магически дарби.

— Жени… или метреси.

И това бях чувал. Спомних си и за двете дъщери на Амбойна, от първия му брак, за които се предполагаше, че са загинали — когато демонът унищожи Чардън Шир, мага му Микаел Янтлус и замъка на планинския връх.

— Да.

— Баща ми имал големи мечти за Амбойна и след като починала първата му жена, се оженил за една селска вещица. Било скандално, защото тя не донесла нито зестра, нито земи на фамилията. Оженил се за нея заради силата. Магьосник и вещица… и две деца. Брат ми Яалон и аз.

— Баща ми имаше план — продължи тя. — Каза ни го, след като майка ни умря. Бях на десет, а Яалон — на осемнайсет. Не знам какво е мислила майка ни за това, ако изобщо го е знаела.

— Предложи ни… не да се оженим, но да спим заедно. Първо, всеки от нас щял да придобие още по-голяма сила. Най-малкото в тъмната област — за инцест и за сексуална магия. Надяваше се, че ще имаме деца. Детето ни — децата ни щяха да притежават мощ, надвишаваща тази на всеки жив чародей, много по-голяма и от тази на императора. Какво изпитвахме аз или някой друг беше без значение.

Стомахът ми се сви.

— Брат ми реши, че идеята е великолепна — продължи Кимея. — Опита се… да я осъществи три пъти. Почти ме съблазни. Чувствах се… чувствам се омърсена само от мисълта за това. Често ми говореше за това, шепнеше ми какво ще направим двамата, за онези черни наслади, които щяхме да изпитваме, когато останем насаме. Брат ми беше човек с тъмни помисли, по-тъмни и от тези на баща ми, а мечтите му за това, което щеше да прави с мощта си, как ще използва хората като марионетки, бяха толкова отвратителни, колкото книгите и свитъците, в които ги намираше.

— Ето защо не можах да те намразя толкова, Дамастес — за това, че си виновен за смъртта му — тя въздъхна. — Честно казано, като си помисля, ние, товиетите, ти причинихме много повече болка.

Не знаех какво да кажа.

— Е, отвращава ли те всичко това? Вече съжаляваш, че си спал с мен, нали? Смяташ, че съм мръсна като фамилията си? — изведнъж се надигна и ме изгледа. — Или може би всичко това те интригува и те възбужда? Единственият друг човек, на когото съм го казвала, толкова се възбуди, че трябваше да ме начука веднага, щом свърших разказа си. Така ли мислите вие, мъжете, Дамастес?

— Не — отвърнах бавно. — Не съм възбуден. И не знам дали някой мъж ще се възбуди. Не мисля. Мислех си само колко зли могат да станат хората, когато имат сила, когато са магьосници. Много се радвам, че нямам нищо общо с Таланта, щом носи точно това — надигнах се и нежно я прегърнах през раменете. — Но знам едно. Това, което са искали, което са си въобразявали други, няма нищо общо с това, което си ти. Нали?

Раменете й потръпнаха.

— Не би трябвало.

— Единственото, което може да ме притесни, са думите ти, че Амбойна се интересуват само за себе си.

— А аз Амбойна ли съм още? Или съм само Кимея товиетката?

— От моя гледна точка не е кой знае колко по-добро.

— А би трябвало. Товиетите поне ги интересува нещо. Човешката свобода.

— Човек не освобождава хората, като ги души — отвърнах й. „Нито като убива бременни“, продължи мисълта ми.

Кимея помълча дълго.

— Така е. Прав си. Но мисля, че когато човек реши да служи на нещо, което според него е по-висше добро, е готов да направи всичко.

Изведнъж ме обзе гняв.

— Майната му на по-висшето добро! Можеш да направиш всичко, всичко, заради този измамен блясък, и накрая всичко ще стане просто великолепно. По дяволите висшето добро! Затънали сме точно в това, което може да произведе подобно мислене. Една шибана опустошена земя, която доскоро беше най-хубавата част на Нуманция!

Кимея като че ли разбра, че не съм ядосан на нея, и каза тъжно:

— Знам. Знам.

Стана тихо. Чувах вятъра, съскащ в стъклата на люковете, и плясъка на речните вълни в дървото до мен.

— Но не е задължително да е така, нали?

— Дано да не е — отвърнах. Ядът ми беше минал. — Защото ако е, тогава всичко, което правя… което правим… е все едно да пикаеш срещу вятъра.

— Хайде легни — помоли ме тя. — Искам да сложа глава на рамото ти.

Отпусна се до мен и прошепна:

— Разкажи ми как е изглеждал Ърей преди. Как ще изглежда отново след време.

Въздъхнах и се замислих.

— Беше вълшебно място. Много стара лятна резиденция на някогашните крале на Нуманция. С прохладен приятен вятър, който духа от планините и поклаща дърветата на многобройните паркове в града. Никъде другаде не бях виждал такива дървета, с по шейсет стъпки обиколка, с многоцветни листа, толкова големи, че могат да служат за чадъри при ръмящия понякога лек дъждец. В центъра на града, вместо палат или мрачен замък, имаше градина, с фонтани, които се издигаха и шумяха между колони от черен мрамор, инкрустирани със злато, а водата със смях се стичаше по каскади до малките езерца. През целия град се изпъваха канали и свързваха…

Чух тихо похъркване, тялото й се беше отпуснало до мен.

Замислих се за онова, което ми бе разказала, за разказаното от мен, и се зачудих какво ли ще стане наистина — след половин година, след година, след две.

Вече бях мислил за това и бях решил, че едва ли ще доживея до някакво подобие на мир. И намирах в тази мисъл странно утешение.

Но ако все пак доживеех?

Тогава какво?

Имах чувството, че от дълго време сме съвсем сами, но не беше така, щом си спомних, че пътуваме само от няколко дни.

И дойде неизбежният въпрос, колкото и да не ми се искаше да го задам: Какво става с армиите?

Кимея изпрати Зрящи заклинания на юг и видя части от раздробената армия на Байран — оттегляха се в унили колони към Майсир.

Опита и заклинание на север, за да види какво прави Тенедос, но усети злокобен натиск и го прекрати.

— Още е там. Как не извадихме късмет да го изяде някой от демоните му!

— От това и демон ще получи разтройство. А в Никиас?

Тя опита отново и отвърна, че не можела да е сигурна, но усещала присъствие на войски отвъд армията на Тенедос.

Приех, че и двете страни държат позициите си — Великият съвет в столицата, Тенедос — някъде отвън, най-вероятно над делтата на Латейн.

Допусках, че Тенедос е разбрал за смъртта на Байран и отстъплението на майсирците. Но това само щеше да намали бремето му и да го улесни да се справи първо с моите бунтовници като най-твърдите противници, а после и с Великия съвет.

Кимея не можеше да прати Зрящо заклинание до нашата армия, но се опита да изпрати на Синаит „чувство“: живи сме, добре сме и се движим колкото може по-бързо.

Толкова бързо, колкото ни носеше реката.

— Я погледни — каза Кимея. Държеше разлат съд, предназначен сякаш за месене на тесто. — Исках да се науча да пека хляб и за малко щях да го изтърва, толкова тежък беше. Виж какво има вътре!

Държеше в ръката си три имперски жълтици.

— Има две дузини, същите като тия.

Чукнах една от монетите върху масата и звукът ми показа, че е истинска. После потупах стената на каютата.

— Лодчице, мисля, че си твърде добра с нас.

Вдигнах бедра, за да поеме тялото й семето ми, ръцете ми мачкаха гърдите й, тя се изви назад, извика и се отпусна върху мен. Галех гърба и косата й и след малко тя промълви:

— Свърших.

— Хубаво.

— Имам въпрос.

— Мм?

— Всичко това ще свърши ли, като се върнем в армията?

— Е, ще трябва да се чукаме не толкова публично и ще трябва да се научиш да не викаш толкова силно, когато свършваш.

— Нямах предвид това! Какво ще кажат войниците ти, като разберат, че спим заедно?

— Нали няма да се ядосаш?

— Не. Каквото и да кажеш.

— Ами, сигурно ще си кажат: „Страхотно е, че нашият генерал Дамастес се чука с товиети. Разбива врага отвътре. Направо го скъсва.“

— Мръсник. Все пак наистина ли ще им е все едно?

— Не. Някои сигурно ще решат, че бездруго вече сме го правили. Войниците обикновено смятат, че всеки двама души от различен пол и с добра външност рано или късно си лягат заедно.

— Не е много честно спрямо жените. Какво сме ние, само същества за похот ли?

— Така се надяват войниците. Особено младите, защото самите те са точно това. Като млад и за пясък да си помисля, пак ми ставаше. Но това буди и за мен един въпрос: какво ще направят твоите хора… товиетите?

Тя помисли малко.

— Честно ли?

— Разбира се.

— Не мисля, че ще им хареса много. Ти… всички, които не сте товиети, сте техни врагове и те са сключили само временно примирие.

— Странно. Само преди един сезон щеше да кажеш „ние“.

Отново мълчание.

— Щях, да.

— Да си повторя въпроса — какво ще направят?

— Не знам. Може би само ще поръмжат. Аз съм магьосница и ми е позволена голяма свобода, въпреки че съм товиети. Предполагам, че докато не стана изменничка, а аз няма да стана, няма да се случи кой знае какво. Освен това… — Кимея въздъхна. — Както чух веднъж да казва Свалбард, „ебал съм ги, като не носят шега“. А и трябва да мислим за много по-важни неща. Например за императора и за онези тъпаци в Никиас.

— Разбира се. Първо да оправим тях. После ще мислим за друго ебане.

— Като стана дума, тъй като не ми се спи още и тъй като днес бях добро момиче и те оставих да кормуваш, и тъй като съм донесла маслото, което е точно до теб, какво мислиш, дали да не го направим навсякъде, като първия път?

— Мисля, че може да се уреди.

Тя се обърна настрани, после — по гръб.

— Тогава ела тук и ми позволи да те вкуся.

Подчиних се, надигнах се на колене и си помислих: „Май много скоро ще се влюбя в тази жена.“

Земята по двата бряга беше неопожарена, неплячкосана и тук-там по някоя храбра душа се бе осмелила да вдигне отново съборената си колиба. Прецених приблизително къде сме по многобройните речни завои, макар че голямата река мени курса си толкова често, че само опитен речен капитан може да е сигурен.

Спряхме на едно място, откъдето се виждаше дим, вероятно от близко село или богата ферма, и слязохме с багажа си.

Бяхме обсъдили какво да направим с лодката. Най-логичното беше да я вържем и да я продадем на някого в селото.

Но идеята не беше много добра.

Затова, след като свалихме на брега всичко, което ни трябваше, я избутах обратно и оставих течението да я поеме.

Тя се завъртя два пъти, после водата я отнесе до средата на реката и тя продължи напред, все едно че я караше невидим лодкар.

— Дано продължи така, да намери други двама любовници в беда и да им помогне — промълви Кимея, облегната на рамото ми.

Прегърнах я.

— Не звучи добре от устата на една прагматична чародейка.

— Точно в този момент съм само едно тъжно момиче. Чувствам, че имахме нещо много хубаво, а сега… — гласът й заглъхна и тя отново се загледа към лодката.

— Ще помогне ли, ако кажа, че те обичам?

— Да. Много.

Стигнахме до една малка ферма и видяхме два красиви коня — единият сив, другият дорест. Дорестият смътно ми напомни за отдавна изгубилия се Лукан. Надявах се, че той отдъхва в мир в някой чифлик край Никиас. И той, и Рабит не бяха нито за оран, нито за теглене на впряг.

Поговорихме с фермера. Твърдеше, че сами дошли един ден в нивите му и ги задържал, докато се появи собственикът им.

— Ще ми изядат цялата къща и всичко — добави той с ръмжене.

Огледахме ги внимателно и решихме, че са в добра форма. Три от жълтиците на лодката, още две за седла и сбруи, и поехме.

Дорестия го нарекох Бързогон, а Кимея даде на своя името Скитник.

Яздехме право на изток. И макар да беше сезонът на бурите, началото на новата година, и често пъти да беше мокро и студено, прекарвахме великолепно.

Селяните ни посрещаха най-радушно. По това време на годината не се налагаше да работят по полето от зори до здрач, имаха достатъчно храна за гости, а често — и по някой плевник за нощувка.

Нямаше много пресни зеленчуци, но беше времето за клане на прасета и ни даваха свински мръвки, прясно опушена шунка, печено в сосове от боровинка и горчица, хляб и баници със сухи плодове.

Но по земята все пак личаха белезите от войната — изоставени ферми и угар; минавахме цели левги, без да видим никого; яздехме колкото може по-бързо, без да изтощаваме себе си и конете.

Но за нас не беше самотно. Бяха най-хубавите нощи, само двамата.

Понякога преспивахме в изоставените къщи, но по-често в плевниците; от пустотата на къщите ни побиваха тръпки.

Пътят ни се виеше през странна гора: млади дръвчета, насадени в прави редове като царевица или жито.

— Кой сади дървета само заради дървото? — учуди се Кимея.

— Мързеливите дърводелци — подхвърлих и тя ми се изплези.

Подкарах до едно, наведох се и огледах ствола.

— Не съм сбъркал чак толкова. Това е някакъв вид твърдо дърво и стволът е стегнат с телове, за да расте съвсем прав. Сигурно в нормално състояние е крив, огънат, а на някой му трябват прави дъски за нещо. За скъпа мебел например.

— Само предполагаш — каза Кимея. — Ще попитаме, като стигнем къщата на собственика.

Но и да имаше такава, беше скрита добре. До вечерта не можахме да видим нищо освен безкрайните насаждения с правите алеи между дървесните пояси.

— Май ще спим на открито — каза тя.

— Никакъв проблем. Имаме си продукти в дисагите, можем да си сготвим някаква супа, а аз ще приготвя най-луксозното легло, в което си спала.

— Къде ще спрем тогава?

— При следващия поток.

Кимея се погрижи за конете, нареди камъни за огнището и напали голям огън, както я помолих. Отсякох клоните на две дървета на двайсет стъпки едно от друго над мястото, където се раздвояваха на чатал, изсякох другите между тях и изтръгнах плитките корени от земята. Едно от по-тънките дървета поставих на чаталите и по него от едната страна наредих другите. Струпах клони между тях, докато не се получи добра, здрава стена срещу силния вятър.

От вътрешната стена на заслона грижливо подредих листати клонки — пласт по пласт, и ето че си имахме удобно меко легло.

Пред леглото приготвих друг огън — този път тесен и по дължината му.

— Е, готово — заявих гордо. — Ще спим в навеса, с огън от външната страна. Стане ли му на някого студено, трябва само да хвърли дърва в огъня.

— Ти ще спиш от външната страна. Да си по-близо до дървата.

— Няма ли сламки да теглим поне? По-скоро клонки?

— А, не. Мамиш. А ако не мамиш, аз ще измамя. Все пак съм магьосница, нали?

Вечерята беше половин самун хляб, който си бяхме купили предния ден, затоплен до огъня и намазан с масло, и гъста супа от леща, с билки, набрани по пътя. Вече бях научил, че познаването на растенията от маговете не служи само за магия.

Измихме се, измихме и съдовете на поточето, взех няколко въглена от големия огън, преди да го изгася за през нощта, и запалих огъня до леглото ни.

Шепнеше зимен вятър, но ни беше много топло.

— Доста впечатляващо — промълви Кимея, сгушена до рамото ми. — Всичко знаеш за дърварството, нали?

— Ползата от зле прекараната младост. По-малко учение, повече сеч на дървета.

Не ни се спеше, мирисът на клонки и листа ни беше загърнал като аромата на благовонни свещи.

— Спомена за младостта — казах. — Всичко, което ми разказа досега за твоята, беше само лошо. Друго няма ли?

— Има, разбира се. Но сигурен ли си, че искаш да го чуеш?

— Стига да не е безкраен низ от любовници, който да ме направи ревнив.

— Глупчо — промълви тя, обърна глава и ме целуна по брадичката. — Кой може да ревнува заради миналото?

— Аз.

Гласът й стана много сериозен.

— Исках да кажа, че ако държиш да чуеш за мен, ще чуеш за някои неща, които няма да ти харесат, и за някои хора, които сигурно би предпочел да са мъртви. И понякога никак не е приятно.

— Аз помолих, нали? Което значи, че съм съвсем подготвен да го чуя. Започни със случилото се в Полиситара. Пропусни семейството си, ако искаш.

Кимея вдиша дълбоко.

— Добре. И май го искам. Тогава да започнем с мен в затворническата килия. Все още бях стъписана след случилото се в Ланвирн, тъй че не помня първите няколко дни. Но бавно се съвзех и това, което помня, са тъмничарите. В килиите имаше жени и тъмничарите правеха с тях каквото си поискат. Или с момчетата в килиите. И с мен, въпреки че бях малко момиче.

— Най-лошият от тях беше един кучи син, Юджърн — тя се намръщи. — Още помня името му. Виждам лицето му. Имаше ужасно въображение. Още не мога да повярвам, че нечий мозък може да бъде такава клоака.

— Не беше просто тъмничар — прекъснах я. — Беше инквизитор. Полицай от Никиас.

— Това обяснява доста неща. Веднъж му казах да не е посмял да ме пипне, защото ще донеса за него на принца регент. Той реши, че е ужасно смешно, и ми отвърна, че след като братът на императора произнесе присъдата си над мен, която можела да е само една, никого нямало да го интересува какво е станало.

— Разбрах, че е прав, защото от време на време по някой полицай влизаше в някоя килия и си доставяше удоволствието. Юджърн обичаше да гледа — Кимея потръпна. — Но знаех, че преди да му се предам, ще намеря сила да му прехапя езика, та да кърви до смърт, и странно, това ми даваше кураж да го търпя… Но после замъкът беше нападнат. Чухме трясък на оръжие и крясъци на умиращи. Никой не разбираше какво става, но каквото и да беше, нямаше да е по-лошо от онова, което ни чакаше. Пазачите се изтеглиха към килиите и някой подхвърли, че трябва да ни задържат като заложници. Юджърн реши, че идеята е страхотна. Но преди да успеят да ги отключат, в коридора нахлуха мъже, сечаха и убиваха. Юджърн се замоли за милост, но ние отвътре закрещяхме какво чудовище е и го убиха, както и всички останали пазачи, дори и малкото, които можеха да минат за хора.

— В този ден май никой не е проявил милост.

— Да. Килиите бяха отворени — в блока, в който бях аз, за политически затворници, и в другите сектори, за обикновени престъпници. Двама души извикаха да запазим тишина, казаха, че са товиети и че ще се погрижат за всеки, който пожелае да се присъедини към тях.

— Дотогава нищо не бях чувала за товиетите, макар да съм сигурна, че баща ми и брат ми са знаели за тях — продължи тя. — Но нямаше къде да отида и казах, че тръгвам с тях. Щом разбраха коя съм, веднага заделиха трима мъже да ме изведат от замъка. Преведоха ме бързо през двора. Цареше пълно безумие. Не знам къде си бил ти.

— В по-далечното крило, подготвях контраатака.

— Не исках да остана там. Правеха неща, които не исках да гледам — тя потръпна. — Имаше жени… и момичета, по-малки от мен, тях ги…

— Все едно. Знам какво стана. Значи си избягала по улиците на Полиситара.

— Напуснах го същата нощ, когато битката стана най-жестока. Исках да остана в града, да изчакам баща си. Какъвто и да беше, все пак беше баща ми. Но ми отказаха — изглеждало, че псетата на императора, прощавай Дамастес, се били измъкнали и печелели.

— Отведоха ме в една ферма, някъде извън града, и се крихме там три дни — тя въздъхна. — Тогава чух за смъртта на баща си — замисли се и добави: — Чувала съм, че понякога, когато хората преживеят цял низ от нещастия, стават студени. Вярно ли е?

— Да. Мисля, че е дар от боговете. Пази ни да не рухнем съвсем.

— Точно така стана с мен — каза Кимея. — Мъчно ми беше за загиналите. За това, че досегашният ми живот беше свършил. Неизвестното ме плашеше. Но знаех, че ще оцелея. И не само ще оцелея, но ще стана силна и един ден ще отмъстя… До седмица товиетите ме изведоха от Кальо, предаваха ме от семейство на семейство. Това, което ти… или Кутулу… несъмнено вече знаете, е, че в сектата ни има различни нива. Първо са вярващите — дюкянджията, от когото пазаруваш, коларят на пътя, обикновеният кротък войник в строя, хора, които приемат ученията, но ги следват без шум и кротко. Онези, за които полицаите и благородниците никога не научават. Те са нашата сила — нашите шпиони, ятаците ни, помагачите. След това са тези, които наричаме „Сивите“ — тези, които било по избор или заради обстоятелствата, са хората на действието.

— Удушвачите — прекъснах я с гняв.

— Да. Или тези, които продават плячката, която могат да донесат хората с копринените въжета. Водачите на клетки често пъти нямат време за двойствен живот и затова стават Сиви.

— Последната група са тези, които наричаме „Издирваните“ — тези, които имперските шпиони са открили и които ги чака затвор или по-лошо. Тези, които не могат да покажат лицето си денем там, където може да ги познаят. Бях една от тях. Прехвърлях се от дом на дом, от един вярващ на друг, докато не стигнах в Курам. Моят нов дом — погледна ме и се усмихна — с малко крива усмивка. — Това определено няма да ти хареса. Прие ме директорът на един лицей, където се учеха синовете и дъщерите на богаташите на Курам, главно винари и едри търговци.

Наистина не ми хареса — коварен заговорник в тила ти.

— Никой ли не е разбрал с какво се занимава?

— Гражданинът Ярканд беше много изкусен в проповедите си. Между другото, в разказа си не издавам нищо, което може да застраши моите братя и сестри. Ярканд вече е мъртъв и това е една от причините да разбирам нещо от лодки.

— Не се безпокой, че можеш да издадеш нещо. Кълна ти се още сега, че всичко, което си ми казвала — добро, лошо, престъпно, никога няма да бъде използвано от мен или казано на друг без твое съгласие. Ще ти се закълна в който бог пожелаеш.

— Думата ти е достатъчна.

— Благодаря ти. Но един въпрос, ако позволиш: на какво учат товиетите младите си?

— Първото е, че според товиетите не съществуват почти никакви граници за това, което човек може да знае, ако иска да се учи. Тъй че не е като в обикновените училища, където момичетата се учат да четат, да шият и да поддържат сметките на домакинството, и само това, а момчетата — на всичко, което им е интересно. Товиетите не правят разлика между момчета и момичета. Всеки може да учи всичко. И друга разлика — на никого не се пречи да върви напред, ако момчето до него е по-глупаво или мързеливо. Изоставащия го връщат да продължи с по-малките ученици или дори го изхвърлят от училището, докато всеки, който се учи, може да продължи все напред и напред.

— Бях като една голяма гъба — продължи тя, малко сънено. — Бързо осъзнах колко малко знам — баща ми бе позволил да се уча единствено на магия, магия и магия.

— Не точно това имах предвид. Ще се опитам да поставя въпроса по друг начин. Какво говорят товиетите на децата за себе си?

— Това, че са таен орден. Че срещу нас е насочена омразата на много хора и затова никога не трябва да казваме на никого за нашата секта и за нашите тайни. Учим ги, че този свят е чудовищно погрешно устроен и че всички, които ни управляват, трябва да бъдат съборени и всички олтари на богове, които хората почитат сега — унищожени. И когато всичко бъде разрушено, когато всичко потъне в хаос, тогава новото общество, което ще се появи, ще бъде пречистено и ще можем да построим наистина свободна страна, където никой човек няма да е по-добър или по-лош от този до него. Когато настъпи този ден, тогава всяко зло ще отпадне и боговете, които със сигурност съществуват, ще се появят в нов облик.

— Наистина ли вярваш, че този Златен век ще настъпи чрез смърт и разрушение? Или по какъвто и да било друг начин? — попитах нежно.

Кимея въздъхна.

— Бих искала — тонът й ми подсказа, че не бива да ровя повече.

— Друг въпрос — опитах се да сменя темата. — Какво учат децата за удушвачите, за Сивите, за Издирваните?

— Смятани са елит. Най-святите, опълчващи се на онези, които оскърбяват воинския ни култ. Ако нещата бяха по-други, щяха да носят мечове, да са облечени в броня като всеки воин. Но враговете ни ги превъзхождат многократно и затова им остават само жълтите копринени въжета.

Помислих си за миг каква голяма говняна купчина е точно това — помнех ги като жалки разбойници, всичко, което правеха, не беше заради убеждения, а само за плячка.

— Вярваш ли в това?

— Тогава — да. Помнех какво причини императорът на семейството ми. Но сега…

— Все едно. И така, стигна до лицея на гражданина Ярканд.

— Да. Станах част от домакинството им. Ярканд и жена му казваха на всички, че съм негова племенница, че майка ми, негова сестра, и баща ми загинали при наводненията. Ярканд беше много добър човек. Жалко, че не съм живяла при него като по-малка, още от бебе. Щях да си мисля, че той е истинският ми баща, и сигурно щях да обичам човечеството повече, отколкото сега. Той ме научи на много неща. Книжни знания, всичко, което предлагаше училището му. Това, в което вярват товиетите… и в уроците с мен не му се налагаше да е толкова уклончив. Но най-важното, което научих от него, е, че не е задължително нещата да са черни и бели, добри и лоши, и че светът невинаги е лош, и че не си длъжен непременно да убиеш този, който не е съгласен с теб.

Изглеждаше малко изненадана.

— Странно. Може би точно това, на което ме учеше той, един товиети, пося у мен семето на съмнението към ордена, който бе толкова добър с мен. Много странно. Хм. Да имаше чаша вино… Щеше да ми е по-леко да ти разказвам.

Подадох й мяха с вода до нас. Тя направи гримаса, но отпи.

— Ярканд знаеше, че съм Амбойна и че произхождам от род на велики магьосници, затова получавах тайни уроци в занаята си. Маговете се скитат много. Винаги са в движение, търсят нови заклинания, предизвикват други чародеи, така че винаги се намираше някой, който да престои у Ярканд в замяна на това да ме учи за ден или седмица.

— Бях много щастлива — промълви тя. — Знаех го и също така знаех, че в Ланвирн никога нямаше да съм толкова доволна от живота. Кой знае какво щеше да се случи? Може би щях да остана в Курам, опитна и талантлива чародейка за своите братя и сестри, навярно водач на клетка, защото винаги съм била способна да виждам нещата малко по-ясно, малко по-бързо от останалите. Кой знае? Но Ярканд се поболя и никой лечител, никоя вещица или магьосник не можеше да му помогне. Изпаднах в паника, опитвах със свои заклинания, търсех своите учители по магия, молех ги да направят нещо, каквото и да е.

— Но нищо не помогна и Ярканд умря — тя въздъхна. — Този път не останах спокойна и хладна. Изпитвах ярост към всичко — към боговете, затова, че ми бяха отнели човека, когото обичах. Вече исках жълтото копринено въже. Но не за да убивам хора, защото те нямаха нищо общо със смъртта на Ярканд. Исках боговете да убия, ако мога. Знаех колко е нелепо и това сложи край на гнева ми. Или поне го затаи дълбоко в душата ми. Но не можех повече да остана в лицея, колкото и да искаше жената на Ярканд.

— Товиетите ме изпратиха с едно пътуващо семейство — продължи Кимея. — Имаха малка лодка и въртяха с нея търговия нагоре и надолу по Латейн. Продаваха неща от първа необходимост, спираха се при всяка ферма, която отвърне на сигналите ни. Превозвахме също така пратки за наши братя и сестри, без да питаме какво е съдържанието им, имахме и тайни пътници — Сивите, бягащи от имперската стража.

— Старецът, съпругата му и техният син: трябваше да е на моите години, но като малко момче паднал от високо и оттогава не можеше да порасне повече. Всички го обичахме, грижехме се за него. Те бяха новото ми семейство… Тогава придобих истинското си знание — какво говорят и какво правят хората, а не това, което пише в книгите. Носех си и записките, упражнявах заклинанията си и откривах, че кръвта на Амбойна тече чиста във вените ми, защото бях способна да напредвам много по-бързо от всяко момиче на моята възраст. Войната в Майсир бушуваше, молехме се императорът да бъде съкрушен, вярвахме, че след като той падне, ще получим възможност да наложим своя по-добър свят.

При тези думи ме погледна.

— Не стана така, разбира се. Не зная защо. Навярно Нуманция загуби твърде много добри хора, а някои от тях бяха товиети. Може би, когато майсирците опустошиха Ърей, нашата секта загуби нещо, нашата гордост и вяра бяха разбити донякъде. Не знам. Криехме се в заливчетата, щом видехме войници, било то майсирци или нуманцийци. После настъпи мир и доколкото избягвахме сблъсъци с Гвардията на мира, животът се върна към обичайното… Когато станах на петнайсет, имах онази любовна връзка, за която ти споменах. Той беше на двайсет и две.

— О.

— Точно така. На всичко отгоре фамилията му беше богата, за известно време бяха едни от земевладелците, с които предпочитахме да търгуваме. Не мислех за нищо. Бях убедена, че това е любовта на живота ми, че ще бъдем винаги заедно, че е възможно синът на един богаташ да е щастлив с момиче от една речна баржа, защото той само това знаеше за мен, и че товиетите щяха някак да ме разберат или пък той да се присъедини към нас. Всякакви такива момичешки мечти.

— А след това разбрах що за човек е всъщност. Може би чак сега разбирам, че не беше нищо повече от един разглезен хлапак, който казваше всичко, което ми се иска да чуя, само и само да може да ме чука — като всички други недорасли мъже, които съм срещала — в гласа й се прокрадна гняв и тя млъкна. Пое си дъх няколко пъти и се усмихна. — Прозвуча като от устата на мъдра жена с голям опит, нали? Все едно. Той сложи край на връзката ни по най-грозния начин. Реших, че е чудовище, и не можех да понеса обидата. Отново избягах. Но този път знаех какво правя. Отидох при една вещица — всъщност могъща чародейка, която се беше отдръпнала от света, за да продължи живота си кротко сред блатата на Делтата. Купувахме й разни специални неща, щом стигнехме до някое градче, и в отплата тя ни закриляше със заклинанията си.

— Беше бивша товиети, изоставила ордена преди десет години. Учих се при нея една година. Научих много и започнах да помагам на бедните около мен с отвари и билки, а нерядко — и с простички съвети. Такива като мен има много — не водачи на клетки, без някакво официално положение, но все пак водачи на нашето движение. Разбрах, че избягваме такава йерархия след пагубния бунт, когато Так все още властваше над нас и оцелелите обвиниха водачите ни за тази наглост. Все едно. Някои от тези уважавани товиети дойдоха при мен миналата година и казаха, че само си губя времето в това блато, че орденът се нуждае от мен, че предстоят важни събития, че императорът, когото мислехме за мъртъв, се е върнал и се опитва да си върне трона. Единствената задача на товиетите в този момент била да го спрем, да направим всичко възможно да умре. Изслушах ги. Подчиних се и тръгнах с тях. Помагах като чародейка или съветничка всеки път, щом решах, че нещо не е направено както трябва или че нещо не е забелязано. Не забравях колко съм млада и как обикновено по-възрастните не се вслушват в съветите на по-младите, и разбрах, че най-лесният начин да се възприемат идеите ми е като ги поднеса деликатно и спокойно. Мисля, че се справях добре, защото ме слушаха и си спечелих известно уважение. Имаше извънредни случаи, когато нямаше време за увъртания и тогава се чувствах като офицер в армията, като тиран — тя ме погледна и се засмя. — Но хората все пак ме слушаха и изпълняваха. Понякога се чудя защо това не ме направи нагла и самоуверена. Може би това, че бях паднала толкова ниско, от знатна благородничка до дете, затворено в килия, изправено пред изнасилване или нещо още по-лошо, ме предпази да се главозамая.

— После един наш агент, в горните ешелони на Великия съвет, ни съобщи, че ще те върнат — ще те направят пълководец на армиите им. Бяха разбрали по някакъв начин, че си премислил и че вече не си марионетка на императора. Отначало решихме, че трябва да бъдеш убит, като човек не по-малко опасен от Тенедос, въпреки че си се отвърнал от него. Имаше и планове как да се справим с теб — тя замълча за момент. — След това ти обаче избяга от затвора на съветниците и уби Ерни, друг от хората в списъка ни на най-опасните врагове. Някои старейшини в Никиас решиха, че може би ще е интересно да ти помогнем, да те оставим да се развихриш и да видим какъв хаос ще предизвикаш, защото не искахме нито Съвета, нито Тенедос.

— Значи съм бил поредният зар — не ме зарадва особено причината да ми помогнат като беглец в Никиас. — Поредният зар, но подправен, за да можете да си играете играта.

— Отначало искахме да си точно това — каза Кимея. — Но после нещата отново се промениха и някои прецениха, че може да се окажеш най-доброто, може би единственото оръжие за унищожаването на Тенедос. Потърсиха ме, защото си бях имала работа с теб, макар и отдавна, за кратко и по не особено приятен повод. Поискаха да отида при теб, с Джакунс и останалите, и да видим какво ще стане, ако ти предложим известна помощ. Ти, разбира се, ни наруга и ни изгони, като изменници. Някои от товиетите решиха, че това е предопределило съдбата ти. Други, като мен и Джакунс, бяхме впечатлени.

— Когато бе заклещен на Латейн, стана очевидно, че трябва да подкрепим армията ти, защото Гвардията на мира беше почти безпомощна и рано или късно Майсир щеше да се върне в Нуманция. Пожелах лично да поведа спасителните съдове. Не съм си и помисляла тогава, че нещата ще се променят така — погледна ме, в очакване на отговор. — Е?

— Хм. Даде ми много теми за размисъл. Но аз поне адски се радвам, че това, което стана, стана.

— Аз също — промълви Кимея. — И дано да не съм казала нещо лошо… лошо за това, което е между нас.

— От къде на къде? — отвърнах, почти искрено. — Казах, че истината не би могла да развали нещо, което не би могло да се развали, нали?

— Не. Не си ми го казвал.

— Но би трябвало.

— Едва ли. Никой не очаква чак такова красноречие от едно демонично чудовище като теб.

— Демонично чудовище значи?

Кимея се прозя и кимна.

— Обречена си! — изръмжах и я придърпах в леглото. — Ние, демоните, имаме по два кура, знаеш ли?

— Много добре го знам — отвърна тя. — Защото наистина искам да те любя, и ти мен, за да повярвам, че тази моя бъбрива уста не е развалила всичко.

Искаше може би да каже още нещо, но устните ми се притиснаха в нейните, езикът ми затанцува с нейния и ръцете й ме прегърнаха.

Бурята отново ни спря в някакво изоставено ханче и това бе най-вълшебното време. Имаше няколко глупави ярки, които си мислеха, че могат да се измъкнат от печен в битките войник като мен. Отидоха набързо в котела с няколко картофа, три-четири не съвсем спаружени моркова и подправки, които намерихме в обраслата с бурени градина зад хана. Лаиците, които го бяха обрали, не бяха претърсили добре и намерих на лавицата на един от килерите три бутилки вино за Кимея.

Зад ханчето имаше малък изкуствен водопад и езерце, а в конюшнята намерих голяма бъчва, срязана на две за поилка на конете. Двамата я изтъркаляхме до водопадчето и Кимея, с помощта на двата изкъртени от сградата улука, отклони вода от водопада, докато аз кладях голям огън. Нагрях камъни и ги пуснах в пълната бъчва. Щом водата се стопли, влязохме да се къпем и скочихме за малко и в леденото езерце. Направих греяно вино за Кимея и билков чай за мен.

Боя се, че работата стана малко глупава — докато се сетим за пилешката супа, котелът беше почти изврял. Но добавихме малко вода и се получи съвсем прилична яхния.

Искаше ми се да се скитам безкрай с Кимея из тази земя, до края на живота си, без цели и планове. Но беше невъзможно.

Фермите ставаха все по-бедни, селяните — все по-недружелюбни и разбрах, че се приближаваме към армията.

Намерихме силно отъпкан от конници и фургони черен път и тръгнахме по него.

Малко след това зърнах пушеците на зимния ми лагер на билото на големия хълм и поехме натам.

— Дамастес — каза Кимея и се извърна в седлото. — Обичам те.

Усмихнах се, а близкият храст проговори:

— Никой да не мърда. Кажи какво търсиш тук и не посягай към меча.

От скрития пост се показа брадат мъж със зареден арбалет, а от двете му страни — още двама стрелци.

Бяхме си у дома.

Щабът на армията се намираше в едно тържище, също като Пестум. Карах през него и се надявах, че ще мога да го опазя по-добре от онова градче.

Имах чувството, че съм отсъствал цяла вечност, но всъщност не беше изтекло много време, откакто убихме Байран.

Няколкото дни с Кимея бяха чудесни, но вече бяха свършили. Трябваше да ги оставя в паметта си, до всички други спомени за дни, невгорчени от мириса на кръв и смърт.

Кутулу беше заел големия хан. Слязохме, посрещнаха ни с радостни викове и влязохме вътре.

Кутулу разглеждаше голяма карта, Йонджи бе до него, а Свалбард седеше отпуснат на пейката в дъното на гостилницата.

Планинецът ни изгледа накриво.

— Какво ви забави толкова? Ние сме тук още от вчера.