Край и начало

Единадесета глава

Алармата на часовника се включи с писък. Лив автоматично се пресегна да спре канонадата и се блъсна в Торп. Очите й рязко се отвориха. Напълно дезориентирана и замаяна, тя се взря в очите му, докато часовникът продължаваше да пищи. Част от съзнанието й регистрира леко наболата по лицето му брада и натежалите от сън очи, които гледаха насреща й.

Спах с него, припомни си тя. Любих се с него и прекарах нощта в леглото му. Фактите проникваха до нея бавно. На дневната светлина долавяше леки признаци на удивление, но колкото и да търсеше и да се питаше, все така не изпитваше съжаление. Беше получила страст, нежност, обич. Как би могла да съжалява?

Торп се протегна зад себе си и изключи алармата. Тишината се възцари внезапно и всеобхватно. Без да продума, той придърпа Лив към себе си. Беше видял замаяната изненада на лицето й, след това постепенното осъзнаване и приемане. Намираше го забавно и някак странно мило. Това не беше жена, която има навика да се събужда в леглото на мъж.

Кротката утринна прегръдка бе ново усещане и Лив се отпусна в нея. Незадължаваща интимност. Преплела тяло в неговото, тя сънливо й се отдаде. Не беше сигурна какво точно изпитва. Какво е това чувство? Задоволство? Щастие? Простото удоволствие да бъдеш близо до друг човек, да докосваш и да бъдеш докосван?

Нещо се беше променило. Вратите се бяха отворили. Не беше сигурна дали тя, или Торп бе дръпнал резетата, но то се бе случило. Дъхът му пареше бузата й, ръцете му я обгръщаха с леко чувство за притежание. Вече не беше сама. Иска ли да бъде? Усещаше как тялото му се притиска в нейното. Вчера бе сигурна, че самотата е отговорът за нея. Но сега…

Беше се любила с него. Споделила себе си. Обладана от него. Лив не беше безотговорна личност. Интимността не беше маловажен жест за нея. Интимността означаваше обвързване. За нея това означава, че двамата вървят и винаги ще вървят ръка за ръка. Но тя си беше обещала в живота й никога повече да няма обвързване, да няма лични отношения. В миналото й имаше твърде много неща, които да й напомнят за рисковете. Той става твърде важен. Тя става твърде уязвима. Много лесно е да остане там, където се намира, здраво обвита, плътно притисната. Ако се задържи прекалено дълго, може да забрави колко бързо идва отрезвяването.

Размърда се с желанието да прекъсне връзката, преди да е станала прекалено силна.

— Трябва да ставам. Трябва да съм там в девет и половина.

Все така безмълвен, Торп я придърпа обратно към себе си. Устните му нежно се притиснаха в нейните. Беше толкова мека, толкова топла. И още се долавяше уханието й. Беше чакал дълго, твърде дълго, за да се пробуди до нея. Сега искаше да се наслади на момента. Искаше да види как изглежда на сутринта, освежена от съня, с още натежали очи. Беше спал до нея, беше се пробудил до нея. Нямаше намерение отново да остане без нея.

Лив откликна на нежността и ленивата възбуда. За момент би могла да се престори, че не съществува външният свят, налагащ обвързването им, нито нейното минало, което да я възпира. Съществуват само те двамата. Ако затвори очи, може да си представи, че още е нощ и пред тях има много часове за ласки и нежност. Но времето минаваше. Слънцето се виждаше като бледо, жълто петно през прозореца.

— Трябва да ставаме — прошепна отново тя.

— Ммм. — Леко извърна глава, за да погледне часовника. — Очевидно — съгласи се и се сгуши за последно в шията й. — Предполагам, че съвестта ти няма да позволи да измислиш внезапен пристъп на ларингит или някакъв удобен грип?

— А твоята? — отвърна тя.

Той се разсмя и я целуна.

— В момента нямам съвест.

— Ще ми се да можех да кажа същото. — Отдръпна се от него и се изправи седнала, като притисна автоматично чаршафа към гърдите си. — Ще ми трябва халат.

— Жалко. — Простена и се претърколи, за да стане. — Ще ти осигуря халат. И закуска — допълни, докато се клатушкаше към гардероба. — Ако ти направиш кафето.

Почувства се малко неловко да го види изправен съвсем гол пред гардероба. Изпъна рамене и си каза да не става глупачка. Току-що беше прекарала нощта заедно с него. Тялото му вече не представлява тайна за нея. Но да го види… докато той измъкваше първия халат за себе си. Беше великолепно сложен — здрав, стегнат, с широки, мускулести рамене и дълъг торс. Наистина винаги бе смятала, че изглежда по-източен в дрехите. Без тях беше по-атлетичен.

— О кей? — Извади къс хавлиен халат, тип кимоно, и се извърна към нея.

Беше загубила нишката на думите му. Очите й трепнаха при закачливите искрици в неговите.

— Какво? Извинявай.

— Можеш ли да направиш кафе, Лив? — усмихна се, докато й подаваше халата.

— Имаш ли каничка и лъжица?

Погледна я засегнато.

— Шегуваш ли се?

— Боях се, че нямаш. Ще се справя, предполагам — заяви колебливо и пъхна ръце в кимоното.

— Кафеварката е на плота, кафето е на втората лавица над печката — инструктира я, докато свиваше към банята. — Виж какво можеш да направиш.

Откри нещата в кухнята точно там, където й беше казал. Наля вода и измери кафето. Съвсем слабо чуваше шума от течащия душ.

Струваше й се доста странно усещане да се движи из неговата кухнята, облечена само с халата му. Имам любовна връзка, помисли си тя. За миг задържа вдигната горната част на кафеварката, загледана в пространството. Беше се любила с Торп, беше прекарала нощта в леглото му, а сега приготвяше кафе в кухнята му. С неговия халат, напомни си тя и прокара ръка по ревера му.

Бързо тръсна глава и постави капака върху каничката. За Бога, та аз съм на двайсет и осем години! Бях женена и се разведох. Работеща жена съм и от години се справям сама. Защо да нямам любовна връзка? Хората го правят всеки ден. Това е част от живота. Съвсем просто е — дори делнично. Да се превръща в нещо друго е пълна глупост. Ние сме зрели хора, които просто са прекарали заедно нощта. Това е всичко.

Още докато в съзнанието й се оформяха последните от тези спокойни и трезви разсъждения, Торп влезе в стаята. Лив се обърна да каже нещо леко саркастично относно кафето и се озова притисната в ръцете му.

Устните му най-напред докоснаха нейните съвсем леко, после повториха. На третия път се задържаха и станаха по-настойчиви. Тя вдигна ръце, за да го притегли по-близо. Всичко, което току-що си каза, вече бе забравено. Косата му още бе влажна, когато прокара пръсти през нея. Миризмата на сапун и лосион за бръснене погали сетивата й. Всичко изглеждаше ново и свежо, като първа любов.

Ръцете му се задържаха от двете страни на гърдите й, после се плъзнаха надолу към хълбоците. Не беше настойчива целувка, но силна. Върна в съзнанието й ехото от изминалата нощ. Торп малко се отдръпна, за да я погледне.

— Харесваш ми така — прошепна той. — Боса, с няколко номера по-голям халат и леко разрошена коса. — Вдигна ръка и я разбърка още повече. — Ще мога да си те представям така, когато наблюдавам как самоуверената мис Кармайкъл съобщава новините.

— За щастие на рейтинга, зрителите обаче няма да могат.

— Те губят.

— Не всички оценяват смачкания вид на току-що станал от леглото човек, Торп. — Кафето пращеше неистово и тя се издърпа от ръцете му. Имаше чаши, закачени на кукички под шкафчетата. Лив измъкна две и ги напълни.

— Но аз също оценявам и улегналия, перфектно балансиран вид — изтъкна той и й подаде малка опаковка сметана. — Всъщност не откривам у теб нищо, което да не ми харесва.

Лив се засмя и погледна нагоре към него.

— Винаги ли си толкова мил преди кафето, Торп? — подаде му едната чаша. — По-добре да взема душ, докато го пиеш. Може и да ти вгорчи настроението. — Той понечи да го вдигне към устата си, но тя постави ръка на рамото му, за да го спре. — Преди да го изпиеш, си спомни, че ми обеща закуска.

После го напусна, като взе своята чаша със себе си.

Торп отново сведе поглед към кафето, след това предпазливо отпи. Не беше толкова зле, колкото Лив очакваше. Очевидно, помисли си той и отпи още веднъж, кухнята не е нейна територия. Но пък е негова, заключи философски и се приближи до хладилника. Чуваше как шурти водата от душа. Приятно му беше да знае, че е наблизо — само през две стаи. Извади резен бекон и загря тигана.

Торп не беше мъж, който се самозаблуждава. Бяха се любили — и пак щяха да го правят — но чувствата на Лив не бяха така определени, както неговите. Не му беше особено приятно да се намира в положение да обича силно някой, който не отвръща със същата дълбочина на чувствата. Би могла, каза си той, докато беконът цвъртеше. Сега се бори със себе си. Беше твърде уверен, за да се замисля дори за миг, че изходът може да не е в негова полза.

Даже на ярката слънчева светлина в кухнята, отново си припомни откритото й отдаване през нощта — първоначалното й колебание, постепенното му превръщане в нападателност и страст. Каквото и да казва, тя е сложна жена, пълна със скрити кътчета и противоречия. Не би го приел по друг начин. Щом се е влюбил, предпочита да е в жена с някой и друг водовъртеж и подводно течение.

Оливия Кармайкъл е жената за него и той е мъжът за нея. Може да се наложи да прояви търпение, докато я убеди. Беше сигурен обаче, че ще успее да я убеди. Торп се усмихна и счупи яйце в една купичка.

Също както и предната вечер, миризмата, носеща се откъм кухнята, неустоимо я привлече. Застанала на прага на кухненската врата, тя се взираше в широката чиния, която Торп тъкмо отрупваше с бекон, златисти яйца и леко препечени филийки.

— Торп — изрече и вдъхна дълбоко, — ти си удивителен!

— Сега ли забелязваш? — отвърна той. — Вземи две чинийки — нареди й и посочи с глава към съответния шкаф. — И идвай, докато не са изстинали.

Лив изпълни наставленията му.

— Трябва да призная — заяви, докато се настаняваше на масата, — че изпитвам благоговение пред всеки, който може да приготви нещо за ядене, и то навреме.

— Какво ядеш вкъщи?

— Колкото е възможно по-малко — започна да си сипва от подноса. — Използвам най-вече онези малки кутийки, на които пише „Готова храна“. Понякога наистина е така.

— Лив, имаш ли представа какви неща пъхат в тези кутийки?

— Моля те, Торп — напъха вилицата с голяма халка яйца. — Не го прави, докато ям.

Той се засмя и поклати глава.

— Учила ли си се някога да готвиш?

Лив повдигна рамене. Спомняше си храната, която бе приготвяла по време на брака си. Обикновено нещо бързо — скалъпена вечеря, преди да хукне за следобедната смяна в студиото, някой аламинут след часовете. В някои редки случаи беше готвила както подобава, даже доста добре. Но имаше твърде малко време и твърде много задължения. Вместо да му отговори, се върна още по-назад във времето.

— Когато бях малка, майка ми не смяташе, че това е важно. Всъщност — допълни, след като приключи с парче бекон — не искаше и да чува за няколкото случая, когато се напъхах в кухнята да видя какво става там. Това не беше наша територия.

Торп намаза с масло препечена филийка и се замисли колко невероятно различно е било детството им. Той и майка му бяха много близки, както поради необходимост, така и от любов. Лив и нейната майка са били отчуждени, може би поради най-обикновена липса на разбирателство.

— Често ли си ходиш в Кънектикът?

— Не.

В тази единствена дума прозвуча сигнал. Не се приближавай твърде близо! Торп го разпозна и смени посоката.

— Как си с графика днес?

— Плътно. Първата дама ще открива онзи детски център в единайсет. Дел трябва да се появи в Конгреса в един, макар да се съмнявам, че ще успеем да се доберем до него. Освен това имам още една проверка в училищната комисия следобед. — Довърши останалите в чинията си яйца. — Предвидено е да запиша ново рекламно представяне. Генералният директор е малко нервен за рейтинга.

— Не е ли така с всички? — Погледна към празната й чиния. — Е, поне си подкрепена.

— Ако това е деликатен начин да намекнеш, че съм се натъпкала, ще го пренебрегна. — Лив стана и събра чиниите. — Тъй като ти сготви, аз ще ги измия, докато се облечеш.

— Много демократично.

Тя задържа погледа си върху чиниите и подноса.

— Ще трябва да се върна до апартамента си и да се преоблека. Ще взема такси.

— Не ставай смешна.

Не особено уверена в движенията си, Лив вдигна купчината чинии.

— Глупаво е да прекосиш половината град, без да ти е на път. По-лесно ще бъде…

Спря я, като пое чиниите от ръцете й и ги остави обратно на масата. Постави ръце на раменете й и се вгледа в лицето й. Отново се беше появило в очите му — търсенето, настойчивостта.

— Лив, изминалата нощ означава нещо за мен. Това, че съм с теб, означава нещо за мен. — Видя мигновеното потрепване на чувствата, докато думите проникваха в съзнанието й. — Никакви таксита.

— Никакви таксита — потвърди тя, после обви ръце около него и силно го притисна. Жестът го изненада и развълнува.

Лив затвори очи и остана така. Беше се страхувала, че той ще се съгласи, без изобщо да се замисли. Разумната част в нея й казваше, че така ще е най-добре — дръж се непринудено, дръж се цивилизовано. Вземи си такси и си тръгни. Но сърцето й искаше повече. А сърцето й започваше да натежава над всичко останало.

— Ще ме изчакаш ли довечера? — прошепна той в косите й. — Докато свърши предаването ми?

— Да — вдигна лице към него. Докато устните му докосваха нейните, Лив си помисли, че теренът, на който нагазва, би могъл да е опасен — но не се беше чувствала толкова жива от години.

Часът беше пет и трийсет и две, когато Торп застана в апаратната и се загледа в Лив през стъклото. Малко се интересуваше от репортажа й за кражба в местна търговска верига или от техническите подробности на телевизионното излъчване край него. Тя, напълно естествено, не му излизаше от ума през целия ден.

— Вдигни първа камера — нареди Карл от мястото си пред стената от монитори. Тя беше и там, умножена по осем върху черно-белите предварителни монитори и цветните за директно излъчване. Гласът й звучеше от стереоуредбата. Вляво от него някакъв техник работеше по звуковия пулт. — Камера две.

Лицето на Брайън замени Лив на директните монитори. При следващото нареждане на Карл зад него просветнаха графиките. — Трийсет секунди до рекламите.

Брайън продължи да чете гладко.

Карл дръпна силно от цигарата си и хвърли през рамо поглед към Торп.

— Сега те виждам наоколо по-често, отколкото когато работеше тук — подхвърли той.

— Имам по-голям стимул — отвърна невъзмутимо.

Карл се загледа в изображението на Лив на екрана и изсумтя одобрително. Винаги беше харесвал Торп като мъж, беше го уважавал като журналист. Искаше му се да може да го задържи в екипа си. Въздъхна и смачка цигарата. Съмняваше се, че ще задържи и Кармайкъл повече от година-две. Твърде отдавна беше в бранша, за да очаква нещо друго.

— Трийсет секунди.

Торп отново погледна през стъклото. Лив говореше на Брайън. Засмя се на нещо и поклати глава. Дали само си въобразява, или наистина изглежда по-отпусната, някак по-свободна? Ще мине повече от час, преди да може да я докосне отново.

Камера едно се насочи към нея и след сигнала тя започна със следващата част от новините. Торп напусна апаратната с нейния глас, отекващ в ушите му.

Липсваше й. Този факт я изненадваше, но не можеше да го отрече. Денят й бе напрегнат, на моменти дори трескав, но той някак си през цялото време стоеше в крайчеца на мислите й.

Остана на бюрото си и се зае да преглежда програмата за следващия ден. Очите й отново и отново се връщаха към часовника. Защо, след като цял ден бе прелетял, сега един час изглеждаше като вечност?

— Струва ми се, че тази дама има нужда от чаша кафе.

Усмихна се на Боб и протегна ръка.

— Винаги съм си знаела, че си ужасно досетлив.

— Предпочитам да бях неустоимо секси — подхвърли той и седна в ъгъла на бюрото.

— Разбира се, че си! — Очите й му се усмихваха над ръба на чашата. — Непрекъснато се налага да се сдържам!

— Аха? — ухили се насреща й той. — Може ли да кажа на жена си?

— Оставям го на твоята дискретност.

— Днес работих с Прай — въздъхна в чашата си с кафе Боб. — Знаеш онзи кратък клип от трийсет секунди, който направи пред Кенеди Сентър.

— Аха. — Лив разбра какво ще последва и се настани по-удобно на стола.

— Четирийсет думи. Няма да повярваш колко пъти може да сбърка текста този тип. Направо ме побърка, след като го попитах дали не иска да му нагласим някакви идиотски картончета. Трябвало да имаме по-голямо уважение към таланта — изсумтя и глътна още малко кафе. — Той няма да различи таланта, дори да го настъпи и да нагази в него до глезени.

Лив реши да играе дипломатично. Много добре знаеше, че Прай е в непрестанен конфликт с техническите екипи.

— Клипът изглеждаше много добре.

— Има късмет, че не трябваше да излъчва на живо. Ако можех да избирам — намигна й той, — нямаше да работя с никой, който няма готини крака. Знаеш ли — надигна глава, за да я огледа, — изглеждаш някак по-различна.

Лив повдигна вежди. Възможно ли е една нощ на ласки и освобождаване да е довела до забележими промени?

— Ако се опитваш да се спасиш от Прай за утре — отвърна безгрижно, — вече говорих в канцеларията да те взема да работиш с мен.

Той отново се усмихна.

— Мерси, но предпочитам бурен уикенд в Акапулко.

— Акапулко — повтори тя, като се престори, че го обмисля.

— Можем да използваме служебната ти сметка.

— Лив вече е заета за този уикенд — намеси се любезно Торп. И двамата се извърнаха към него. Той погледна надолу към нея, после отново се обърна към оператора.

— Ще ходи да гребе.

— Без майтап? — Информацията, изглежда, даде на Боб нов повод за усмивка. — Предполагам, че ще трябва да се примиря с неделна вечеря у тъщата. — Стана и след като поздрави бързо Лив, ги остави сами.

— Торп! — Беше я хванал за ръката и вече я водеше през залата. — Нямам никакви планове за уикенда.

— Аз имам — любезно отвърна той. — И ти си включена.

— Имам една такава особеност — заяви му тя, докато излизаха навън, — държа сама да правя плановете си.

— Готов съм да се нагодя. — Отвори й вратата, облегна се на нея и й се усмихна. — Ако предпочиташ Акапулко, мога да го уредя.

Трудно беше да се разсърди, когато се усмихваше насреща й. Само изпусна лека въздишка на досада.

— Може да си помисля за гребането — подхвърли и отстъпи пред импулсивното желание да докосне устните му със своите. — Ако ти си на веслата.