Край и начало

Дванадесета глава

Толкова много неща можеха да се променят за една седмица. Лив почти забрави какво е да бъдеш сам — наистина сам. Нощите вече не бяха изпълнени с абсолютна тишина. Почти забрави какво означава да зависиш само от себе си. В живота й отново имаше някой. Повече не правеше опити да анализира как бе стигнала до това.

Постепенно започваше да разчита на присъствието на Торп. Започваше да се радва на удоволствието от близостта. Казано накратко, започваше да се нуждае от Торп.

Докато дните се нижеха, тя установи, че очаква с нетърпение не само разговорите им, но дори и споровете. Той я стимулираше, принуждаваше я да мисли по-бързо, ако иска да защити позицията си. В интелектуално отношение двамата се допълваха. Имаше моменти, знаеше го, когато той наточваше острието на критиката с върху нея, също както и тя върху него.

Силата му беше много важна за нея. У него имаш нещо от устойчивостта на скала. Веднъж вече бе търсил устойчивост у друг и бе останала разочарована. Не търсеше защита. Беше преминала през твърде много неща, за да подлага на съмнение всичко, което животът можеше да й предложи. Когато човек е преживял най-лошото и е оцелял, повече нищо не може да го нарани по същи начин. Но ако трябва да си избере партньор, другар, любовник, той трябва да е силен.

Беше все още предпазлива. Върху чувствата й оставаше лека предпазна броня. Но тя все повече изтъняваше.

Както беше обещал, Торп я заведе на вечерен бейзболен мач.

— Казвам ти, че трябва да си потърси друга професия — заяви тя и напъха ключа във вратата си. Продължи с мрачните си разсъждения за съдията, докато си смъкваше якето. — Не трябва ли да завършат школа, или нещо такова, преди да станат съдии?

— Или нещо такова — потвърди Торп, без дори да се опитва да скрие усмивката си. Лив беше изливала възмущението си от отсъжданията на съдията по целия път до дома.

— Е — заключи тя, — този трябва да е имал ужасни бележки. Няма да се изненадам, ако е и отвратителен човек, който рита кучето си.

— Мнение, което вероятно се споделя от известен брой играчи. — Торп свали своето яке и го метна при нейното. — Може би е време да поемеш спортните новини, Лив.

— Може и да се справя доста добре — хвърли му мрачен поглед тя. — След още няколко мача вероятно ще мога да коментирам директно, също както обструкциите в парламента. Искаш ли бренди?

— Добре — усмихна се зад гърба й, докато тя приготвяше питиетата. — Ако за момент оставим настрана бейзболните мачове, какво мислиш за шансовете на Донахю?

— Слаби — отвърна Лив и се приближи с две чаши в ръце.

— Днес разговарях с него. — Торп пое чашата и я притегли да седне до него на канапето. — Точно преди да влезе на заседание. Носеше си кафяв плик. Вътре трябва да имаше поне пет сандвича с шунка и половин дузина понички.

Лив се разсмя.

— Е, поне няма да е гладен. Така ще има сили да продължи обструкциите си, ако гласът му издържи.

— Твърдо е решен — подхвърли Торп. — Каза ми, че ще надприказва всеки свой опонент. Ако зависеше от силата на волята и шунката с ръжен хляб, Донахю ще го постигне. — Лив се намести на рамото му и ръката му автоматично се обви около нея. — В галерията беше пълно с народ почти през целия ден.

— Направихме малка анкета на улицата — промърмори Лив, унесена от доволство. — Повечето хора бяха там от чисто любопитство, а не толкова от интерес към изхода. Но пълна галерия и обструкция на проектозакон са добра храна за пресата. Това може да амбицира Донахю да продължи още някой и друг ден.

— Вече му е пети ден.

— Бих искала да победи — въздъхна тя. Как изобщо е могла да се чувства добре без ръката му около себе си? — Знам, че е нереалистично и че проектозаконът в крайна сметка ще мине, но все пак…

Слушаше тихите й, бавно изречени думи. Имаше нещо общо между Донахю и него самия. Торп също се бе заел да оспорва Лив. И беше също така решен да постигне пълна победа. Не е достатъчно само да може да я държи в ръцете си. Искаше — нуждаеше се — от нещо за цял живот. Колко още време ще му отнеме? Имаше мигове, когато необходимостта да бъде предпазлив го отчайваше до степен на ярост.

Остави чашата си, после и нейната. Лив вдигна лице за целувка, но тя не беше това, което очакваше. Устните му бяха ожесточени. Озова се плътно притисната във възглавниците, а тялото му се стовари отгоре й. Нетърпеливо задърпа дрехите й. Това беше нещо ново. Когато я любеше, в държането му винаги имаше нотка на овладяност, сякаш за да компенсира с нежност разликата във физическата им сила. Сега почувства у него някаква невъздържаност, докато разтваряше блузата й, за да я улови.

Устните му бяха сключени върху нейните и тя не можеше нито да проговори, нито дори да простене. В това време Торп смъкна дънките й. Засуети се с пуловера му в желанието си да почувства плът до плът, но натискът на телата им я възпираше. Той сам го свали, като го издърпа през главата си и бързо го пусна на пода.

Устните му сякаш бяха навсякъде — опитваха… и опустошаваха. Усети, че се е разтапя от докосването му. Огъваше се натам, накъдето я насочваше хрумването му. В него имаше една необузданост, която преди бе зървала само за миг.

Облада я на канапето, като че ли бяха изминали години от последната им среща. Безумието нарастваше все повече и повече, докато Лив разбра, че достигнаха до края. После я издърпа със себе си на пода, възбуждайки я отново, докато тялото й все още пламтеше.

Простена името му — отчасти, за да протестира, отчасти от удивление. Страстта отново се надигаше в нея.

— Още — бе единственото, което изрекоха устните му, преди да се притиснат в нейните.

Ръцете му бяха също толкова ненаситни, както и при първото докосване, а нейното тяло — също толкова отзивчиво. Сега у нея се зараждаше нуждата да притежава и да бъде притежавана. Ръцете й го търсеха и го откриваха, докато устните й прилепваха, горещи и забързани, към неговите.

Цялата трепереше, без да го съзнава. Чуваше единствено тежкото му дишане в ухото си, докато се обвиваше около него. Копнеж и задоволство изригнаха едновременно в нея. После отново стана покорна, отново без капчица сили. Този път Торп остана да лежи до нея, давайки почивка на тялото си.

И въпреки това не можеше да се сдържи да не я докосне отново. Привличаше го кожата й и извивката на мястото, където талията преминаваше в ханш. Сега ръцете му бяха нежни. Целуна хълмчето на рамото й, изящната линия на скулите й. Чу я как въздиша и се притиска по-близо до него.

Със същата свирепост, с която преди го бе връхлетяла страстта, цялото му същество сега бе пронизано от любов.

— Обичам те. — Почувства мигновеното й застиване и разбра, че го е изрекъл на глас. Улови брадичката й в ръка и повдигна лицето й към своето. — Обичам те — повтори още веднъж. Нямаше намерение да й го каже точно по този начин, но след като вече бе станало, очите му се задържаха уверено върху нейните. Искаше тя да разбере, че говори сериозно.

Лив чу думите, видя ги отразени в очите му. Нещо в нея се раздвижи.

— Не — поклати глава и думата прозвуча слабо. — Не, недей. Не искам.

— Нямаш никакъв избор. — Гласът му беше по-спокоен, отколкото настроението му. Отговорът и тревогата в очите й караха сърцето му да се къса. — А, както изглежда, аз също.

— Не. — Измъкна се, седна и улови главата си в ръце. Стари съмнения, стари страхове и решения се надигаха в нея. — Не мога… И ти не можеш.

Любов — тази твърде опасна дума, която те оставя разголен и безразсъден. Да я приемеш е риск, да я дадеш — бедствие. Как би могла да позволи отново да се оплете в мрежата?

Торп я хвана за раменете и я извърна към себе си. Реакцията й го остави наранен и ядосан. Бледото, измъчено изражение на лицето й само още повече ги засили.

— Но аз те обичам — изрече рязко. — Това, че не го желаеш, не променя нещата. Обичам те, обичах те още преди време. Ако си беше направила труда да погледнеш, щеше да го видиш.

— Моля те, Торп… — Успя само да поклати глава. Как би могла да му обясни? Какво иска да му обясни? Иска да я вземе в прегръдките си, докато отново бъде способна да мисли ясно. Любов. Какво изпитва, като знае, че е обичана? Ако можеше да разполага с няколко минути. Ако сърцето й престане да бие лудо.

— Не се интересувам само от тялото ти, Оливия. — Чуваше гнева и отчаянието в гласа му. Напрегна се срещу тях. Не, няма да се поддаде на натиска. Няма да позволи да я манипулират. Все още владее живота си. Торп усети промяната. Пръстите му се забиха по-дълбоко в кожата й от безсилна ярост.

— А какво искаш?

— Много повече — отвърна предпазливо, — отколкото ти желаеш да ми дадеш. Доверие, предполагам, ще е добре за начало.

— Не мога да ти дам нищо повече от това, което имам. — Искаше й се да трепне, да заплаче, да се притисне в него. Задържа погледа си уверен. — Не те обичам. Не искам и ти да ме обичаш.

Никой от двамата не разбра силата на болката, която думите му причиниха на другия. Лив забеляза само леко трепване в погледа му, което й разкри колко здраво владее собствения си гняв. Ако притежаваше по-слаба воля, беше сигурна, че ще я удари — заради жестокостта на думите й. Почти й се искаше да го направи. В този момент на драго сърце би заменила емоционалната болка с физическа.

Торп бавно я пусна. Досега не бе съзнавал, че е възможно да бъде така наранен. Облече се, без да проговори. Знаеше, че трябва да си тръгне бързо, преди да направи нещо, заради което ще се презира. Няма да го предизвика чак дотам. Нито с отказ, нито с проклетата си увереност или каквото и да е друго. Ще я остави насаме със себе си, щом това е, което желае. Колкото по-скоро изчезне от кръгозора му, толкова по-скоро може да започне с усилията да я забрави. Мислено се прокле, че е бил такъв глупак, докато затръшваше вратата след себе си.

Звукът от затварянето накара Лив да извърне глава. В продължение на цяла минута тя се взираше в голото дърво. Край нея се възцари тишина. Сви се на кълбо, легна върху килима. И заплака и за двамата.

Обичайните ежедневни задължения бяха като бягане с препятствия. Ставане, обличане, шофиране през натовареното движение. За Лив, всичко това изглеждаше по-тежко от всякога. Преодоля препълнения със срещи предобед със смесица от нервна енергия и тъпа умора. Мислите й никога не успяваха да се съсредоточат изцяло върху текущата й цел, защото Торп винаги беше някъде съвсем наблизо. Отново бе започнала да вкусва щастието, а сега…

Всичко се случи толкова бързо. Лив не очакваше да я обича. Познаваше го достатъчно, разбираше го достатъчно, за да е уверена, че не е мъж, който може лесно да обича. Той ще вложи в това цялата си енергия и сила. Когато един мъж като Торп обича жена, тя е обичана всеобхватно. Може би точно това я уплаши най-много.

И все пак онова, което чувстваше в момента, докато приключваше с едно интервю, не беше страх — беше празнота. Преди Торп да стане част от живота й, тя бе приела празнотата. Пропастта бе запълнена, доколкото това е възможно, с работата и амбициите й. Но вече не беше достатъчно. През деня се случваха поне десетина неща, които се улавяше, че иска да сподели с него. Бяха изминали години, без да изпитва нужда да споделя с когото и да било, а сега тази нужда бе станала неунищожима. Но тя го отблъсна.

Какво ще прави сега? Как да го накара да разбере, че докато част от нея иска да го обича, да бъде обичана, другата е като заек под прицела на оръжие. Смразен. Ужасен.

Как може да очаква от него да разбере? — зададе си този въпрос, докато механично си пробиваше път през обедния трафик. Вече не е сигурна, че и тя самата го разбира. Остави нещата да отлежат малко, посъветва се сама. Отиди на обеда с госпожа Дитмайер, отпусни се и после се опитай да мислиш на свежа глава.

С надеждата, че ще успее да се вслуша в собствените си съвети, Лив отби на паркинга до ресторанта. Това е идеалният начин да отклони вниманието си, реши тя. Отчасти работа, отчасти лична среща. Бърз поглед към часовника й показа, че закъснява само с пет минути. Нищо сериозно. Няма да е добре да кара Майра Дитмайер да чака дълго.

Харесва ми, помисли си Лив, докато влизаше в ресторанта. Толкова е… жизнена. Грег е късметлия, че има такава леля, въпреки всичките й усилия да го сватоса. Можеше само да си мечтае картите на съдбата да й бяха определили подобна родственица. Такава жена би останала стабилна, като голям каменен блок, когато светът се разпада под краката ти.

Лив отхвърли тези мисли. Съществува и въпросът за положението й сред политическите и обществени среди във Вашингтон. След като Майра си е наумила да й обърне внимание, Лив би могла да се възползва от страничните облаги.

— Масата на госпожа Дитмайер — съобщи на салонния управител.

— Мис Кармайкъл? — Усмихна й се, след като тя кимна с глава. — Насам, моля! — Лив го последва развеселена. Като Кармайкъл, ценеше почтителното отношение, като представител на пресата, се беше научила да не го очаква.

— Оливия! — поздрави я Майра, сякаш бяха най-близки приятелки. — Колко очарователно изглеждаш. И колко е приятно мъжете отново да извръщат глави към теб. Дори и само за да се чудят дали съм майка ти, или леля ти от Албъкърки.

Лив продължи да се смее, докато управителят й помагаше да се настани на стола.

— Госпожо Дитмайер, знаех си, че срещата с вас ще бъде най-хубавото нещо за деня ми.

— Много мило от твоя страна — разцъфна тя, доволна от себе си. — Пол, погрижи се за едно шери за мис Кармайкъл.

— Разбира се, госпожо Дитмайер — отдалечи се с поклон той.

— Хайде сега… — Майра скръсти ръце върху масата в очакване. — Трябва да ми разкажеш всички вълнуващи истории, с които се занимаваш. Сигурна съм, че правенето на репортажи за корупцията сред политиците и за други разтърсващи световни събития те държи в непрестанен водовъртеж.

Лив се засмя. Невъзможно беше да не се отпуснеш и същевременно оживиш в компанията на тази жена.

— Струва ми се, че е престъпление да ви разочаровам, госпожо Дитмайер, но повечето време прекарвам във висене по летищата и пред вратата на Белия дом. Или — допълни с извинителна усмивка — на телефона, докато се опитвам да разбера къде ще е следващото ми висене.

— О, скъпа, не бива да разбиваш илюзиите ми — отпи от своята чаша Майра. — Напълно ще съм доволна да си измисляш нещо, стига да е вълнуващо. И ме наричай Майра. Реших, че ще се разбираме страхотно.

— Знаете ли, и аз мисля така — поклати глава Лив. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но не можем всички да бъдем Удуърд или Бернщайн. Но предполагам, че всеки журналист от време на време попада на някоя тлъста история. В момента горещата новина е обструкцията на сенатор Донахю.

— А, Майкъл — усмихна се Майра, после кимна одобрително, когато поставиха шерито пред Лив. — Лаком стар дявол. Винаги съм го обичала. Никой не играе румба като Майкъл Донахю.

Лив едва не се задави с шерито.

— Наистина ли?

— Ще трябва да те представя следващия месец, когато организирам пролетния си бал. Играеш румба, нали, скъпа?

— Ще се науча.

Майра се усмихна по своя ослепителен маниер, после повика с пръст сервитьора.

— Аз, за съжаление, ще трябва да се задоволя с плодова салата. Шивачът ми напоследък надава отчаяни вопли. — Изгледа замислено Лив, не толкова със завист, колкото с носталгия по миналото. — Скаридите им са възхитителни.

— Плодова салата ще бъде много добре — отвърна Лив. — Възможността да седна да обядвам е достатъчен разкош. Още не съм ви благодарила, че ме поканихте. — След като сервитьорът се отдалечи, Лив продължи: — Наистина не ми се случва често да мога да си позволя един час така по средата на деня.

— Но, разбира се, можеш да оправдаеш разточителството, като го наречеш делова среща. — Майра се разсмя на изражението й. — О, не, скъпа, не бива да си мислиш, че това ме обижда. Ни най-малко! Всъщност то е част от намерението ми. Хайде… — наведе се леко напред, като генерал, готвещ се да състави стратегия за атака. — Трябва да ми кажеш какъв специален план си замислила. Знам, че непременно има такъв — това просто е в характера ти.

Лив се облегна назад. Макар че държеше чашата с шери в ръка, още не беше отпила. Беше прекалено погълната от жената насреща си.

— Майра, мисля, че от теб би станал страхотен репортер.

По страните й изби доволна руменина.

— Наистина ли? Колко прекрасно. Толкова обичам да душа наоколо, нали знаеш!

— Да — внимателно отвърна Лив.

— И така — протегна ръце с дланите нагоре Майра. — Кажи ми какво си наумила?

Лив поклати глава и се усмихна.

— Добре. Обмислям да опитам с едно специално предаване — може би в късните часове. Личен поглед към жените в политиката. Не само жени политици, но и жени, омъжени за политици. Как се справят със стреса — семейство, публичност, пътуване. Ще ми се да вярвам, че по този начин бих могла да разкрия и двете страни на медала. Жени, които са се потопили в държавните дела поради различни причини.

— Да… — нацупи се на някакви свои мисли Майра. — Възможно е да се окаже доста интересно. Понякога може да подейства като истински ад за брака, знаеш ли. Кампаниите, вечерите със служителите, официалните вечери, протоколът. Продължителни раздели, огромно напрежение. Като надбягване с коне е, скъпа. Едно дълго, никога несвършващо надбягване. А жените… — Отново се усмихна и разклати шерито в чашата си. — Да, наистина, може да стане интересно.

— От два-три месеца подмятам на Карл — това е директорът на новините — поясни Лив. — Мисля, че ще се съгласи, след като му дам схема и няколко твърди имена. Струва ми се, че срещата ни с Амалия Текстър в посолството отново раздвижи нещата.

— Забележителна жена — възкликна Майра. После се усмихна някак унило, когато поставиха плодовата салата пред нея. Не беше от жените, които обичат да проявяват умереност, дори в гастрономическо отношение. — Във висша степен отдадена на работата си и вярна на своите избиратели. Съвсем искрено вярна. Тя е направила избор между брака и кариерата преди много години. Някои жени не могат да ги смесват. — При тези думи тя се усмихна към Лив и заби вилицата си в парченце ананас. — О, не говоря от собствен опит. Тя сама ще ти каже, ако я попиташ. Мисля, че доста ще се заинтригува от идеята ти. Да, както и Маргрет Луелин — най-много от всичко обича да говори за себе си. А също и Барбра Карп… — Лив слушаше, без да докосва обяда си, докато Майра подхвърляше имена на известни жени от политиката и съпруги на някои от висшите държавни служители във Вашингтон. Беше много повече от всичко, което бе очаквала. И докато говореше, Майра все повече се запалваше от идеята. — Колко забавно — завърши тя. — Мисля, че ще свършиш чудесна работа. Мисля да звънна някой и друг телефон, след като се прибера у дома.

— Ще ви бъда благодарна — изрече Лив, без да знае много добре какво да каже. — Аз наистина…

— О, остави — отхвърли благодарностите със замахване на вилицата си Майра. — Звучи доста по-забавно от планирането на поредното парти. Освен това — отправи й една от ослепителните си усмивки — естествено, очаквам самата аз да бъда поканена за интервю.

— За нищо на света не бих изпуснала такава възможност — чистосърдечно отвърна Лив. — Майра — възкликна тя и се зае със салатата в своята чиния, — ти си удивителна!

— Опитвам се. Така, приключихме с деловата част — въздъхна самодоволно. Момичето й харесваше. О, да, момичето много й харесваше. А когато Майра си съставеше мнение за някого, то беше непоклатимо, също като едно от внезапните решения на съпруга й. — Трябва да ти кажа, че когато уредих нещата за онова бридж-парти, нямах представа, че двамата с Грег се познавате. Обичам да бъда изненадвана.

— Той ми беше много добър приятел — разрови салатата Лив. — Приятно ми беше да го видя отново.

Майра я погледна внимателно.

— Казах, че бях изненадана. Но после… — Видя как очите на Лив се вдигат към нея. — Не ми беше нужно много време, за да свържа нещата. Докато беше в колежа, Грег често ми пишеше за Ливи. Спомням си, че се надявах да изживее някоя хубава, романтична връзка. Той определено бе увлечен по нея.

— Майра, аз…

— Не, не, остави ме да довърша. Грег винаги е бил много стриктен в кореспонденцията си. Писа ми, че неговата Ливи има връзка със съквартиранта му.

— Всичко това беше толкова отдавна.

— Скъпа моя — постави ръка върху нейните Майра. — Извинявам се, но Грег беше твърде откровен в писмата си. Предполагам, че е имал нужда да излее пред някого чувствата си. Навремето те бяха съвсем истински за него. Беше безумно влюбен в теб и същевременно толкова близък с Дъг, колкото е възможно между мъже. Беше му много трудно да бъде по средата и вероятно защото бях далече, той разказваше чрез писмата. Писа ми за всичко. — Погледът и натискът на ръката й разкриха на Лив, че Майра говори в буквалния смисъл. Сигурно нямаше нищо от онези години, което да не й е известно. Лив се взря безпомощно насреща й. — Хайде, скъпа, пийни още малко. Нямах намерение да те разстройвам. Всички се учим да се справяме, нали така — продължи по-уверено, след като Лив се подчини. — Да живеем със загубата, с мъката и разочарованието. Човек не може да доживее до моята възраст, без да опита от всичко. Трябва да е било ужасно за теб. Вероятно си мислела, че никога няма да го преживееш.

— Да — отрони Лив. — Сигурна бях, че няма да мога.

— Но си успяла — отново я потупа по ръката Майра, после се облегна назад и изчака.

Може би умението на Майра да общува с хората, може би искреният интерес, който проявяваше към тях, накара Лив да откликне на мълчанието й повече, отколкото на десетки добронамерени въпроси.

— Известно време смятах, че е по-добре да умра, отколкото да живея с мъката. Като че ли нямаше никой… Семейството ми — изрече след кратко мълчание. — Предполагам, че се опитваха, съчувстваха ми по свой начин, но… — Замълча и изпусна тиха въздишка, която трогна Майра. — Исках да пищя, исках да разкъсам нещо. Каквото и да е. Те просто никога не са разбирали този тип необходимост. Мъката на човека, личните му терзания според тях трябва да бъдат точно това — лични. Той трябва да се справи с достойнство.

— Дрън-дрън — грубо подхвърли Майра. — Когато те боли, плачеш и да върви по дяволите всеки, който не обича да вижда сълзи!

Лив се засмя.

— Мисля, че щяхте да ми подействате добре тогава. Може би нямаше да оплескам всичко така.

— Това си е само твое мнение — строго отвърна Майра. — Може би е време да си гласуваш малко повече доверие. Но, както вече казах, преживяла си го, а сега става дума за днес. Кажи ми за Т. С.!

— О! — Лив сведе поглед към салатата си отново смутена. Какво има за казване? Пак беше оплескала нещата.

— Едва ли мога да храня някакви надежди за вас двамата с Грег. — Забеляза усмивката на Лив при тези думи и продължи: — Но тъй като Т. С. е един от любимците ми, реших да се задоволя с това.

— Никога повече няма да се омъжа.

— О, какви глупости — отвърна добродушно Майра. — С Т. С. вече се виждате редовно, нали така?

— Да, но… — Лив леко се намръщи. Майра действително беше сбъркала призванието си.

— Той определено е твърде умен, за да позволи да му се изплъзнеш от ръцете. Обзалагам се на скъпоценния голф клуб на Хърбърт, че вече те е помолил да се омъжиш за него.

— Ами, не. Тоест, каза ми, че ще го направя, но…

— Много повече му прилича — доволно изрече Майра. — О, да, съвсем в неговия стил. И, разбира се, това те накара да се заинатиш.

— Беше така непоносимо нагъл — припомни си Лив.

— И така ужасно те обича. — Това я накара да онемее. Можеше единствено да се взира безмълвно насреща й. — Оливия, дори слепец би могъл да го забележи онази вечер на бридж партито у нас. А аз имам много остър поглед. Какво правиш по въпроса?

— Ами… — Лив усети как настроението й спада като спукан балон. — Провалих всичко. Снощи.

Майра я изгледа за момент, без да проговори. Наистина, помисли си тя, детето е толкова объркано. Протегна се и отново потупа ръката й. Колко жалко е да виждаш как хората пропиляват времето си само защото толкова малко се замислят и толкова малко действат.

— Знаеш ли, за разлика от прословутата максима, животът съвсем не е кратък, Оливия. Той е ужасно дълъг. — Усмихна се на сериозното изражение в очите й. — Но и не чак толкова дълъг. От трийсет и пет години съм омъжена за Хърбърт. Ако бях послушала родителите си, Бог да ги благослови, или собствения си здрав разум, никога нямаше да се омъжа за такъв прекалено консервативен мъж, който при това е и прекалено стар за мен и определено се интересува единствено от работата си. Помисли си за всичко, което щях да пропусна. Животът — продължи убедено — заслужава някои рискове. За да го докажа — добави и се облегна назад, — ще си взема малко от онзи лимонов мус…

Дори часове по-късно, докато се подготвяше за предаването, Лив не можеше да прогони думите на Майра от ума си. Време е да направи нещо, реши тя по средата на спортната емисия. Време е да престане непрекъснато да забърква нови каши. Ако иска да бъде с Торп, ще трябва да му го каже.

В момента, в който предаването й свърши, Лив се качи горе. Щом я видя да се задава, секретарката въздъхна примирено.

— Не е тук — обяви тя, докато се подготвяше да приключи с работата си за деня. — Прави запис навън.

— Ще почакам в кабинета му — мина покрай нея Лив, преди другата да е успяла да отвърне нещо.

Какво ще му кажа? — запита се в мига, в който вратата се затвори зад нея. Какво мога да кажа? Закрачи из стаята и се опита да намери думите.

Чувстваше се странно да стои тук без него. Стаята беше толкова лична. По едната стена бяха накачени негови снимки с различни световни лидери и държавници. И на всичките неизменно изглеждаше напълно естествен — никога скован, никога притеснен. Той си е просто Торп, помисли си Лив. И това е достатъчно. По бюрото му бяха разхвърляни надраскани набързо бележки и обемиста купчина документи, затиснати с преспапие. Приближи се да погледне откриващия се от прозореца изглед към града.

Видя купола на Капитолийския хълм. На светлината на залязващото слънце около него се образуваше розово, почти призрачно сияние. Движението беше натоварено, но дебелите стъкла я отделяха от шума. Загледа се в правите линии и извивки на улиците, в старите държавни сгради и черешовите дръвчета, които тъкмо разцъфваха. Не притежава динамиката и напрежението на Ню Йорк, каза си Лив, но е красив по свой начин. Потънала в съзерцание, изобщо не чу Торп да влиза.

Присъствието й го изненада. Почувства се необичайно смутен. За момент остана разколебан, с ръка на дръжката на вратата. После много внимателно я затвори след себе си.

— Лив?

Тя рязко се извърна и Торп видя как на лицето й се редуват спокойствие, радост и тревога. Повече от всичко, за което някога си бе мечтал, Торп пожела да я вземе в прегръдките си и да се престори, че предната вечер нищо не се бе случило.

— Торп! — При вида му всички старателно планирани речи изхвръкнаха от главата й. Продължи да стои на място като закована. — Надявам се, нямаш нищо против, че влязох така.

Изви едната си вежда и Лив ги видя, изписани на лицето му — лека ирония и безгрижна насмешка.

— Разбира се, че не. Искаш ли кафе?

Държеше се толкова непринудено, докато отиваше към каничката, че Лив започна да се чуди дали не си е въобразила как преди по-малко от двайсет и четири часа й беше казал, че я обича.

— Не, минах… да видя дали ще дойдеш на вечеря — изрече импулсивно. Предусети отказа и побърза да продължи, докато все още беше с гръб към нея. — Естествено, не мога да обещая меню като твоето, но няма да те отровя.

Торп изостави кафето и се обърна към нея.

— Лив, не смятам, че идеята е добра — изрече тихо.

— Торп… — За момент отклони поглед, за да събере сили. Онова, което действително й се искаше, беше да се разплаче — и да се опре на рамото му. Но то няма да помогне и на двамата. Отново го погледна. — Има толкова много неща, които не знаеш, които не разбираш. Но искам да знаеш и да разбереш, че не ми е безразлично. Изобщо не ми е безразлично. Може би повече, отколкото мога да понеса. — Долови нервния трепет в гласа й, докато пристъпваше крачка към него. — Знам, че е ужасно да моля за такова нещо, но само ако можеше да ми дадеш малко време.

Струва й големи усилия да моли, забеляза той. Доколкото я познаваше, беше й коствало огромно усилие да дойде по този начин при него. Не си ли беше повтарял непрекъснато, че трябва да бъде търпелив?

— Първо трябва да оправя някои неща тук — изрече на глас. — Става ли, ако дойда след час, час и нещо?

Чу тихата експлозия на въздишката й.

— Добре.

Час по-късно Лив се чувстваше ужасно напрегната. Опитваше се да овладее нервите си и да се съсредоточи върху приготвянето на храната, но очите й непрекъснато бяха приковани в часовника.

Може би трябва да се преоблека, помисли си и сведе поглед към строгия си тъмносив костюм. Тъкмо излизаше от кухнята и звънецът проехтя. Лив подскочи. О, не ставай смешна, смъмри се тя, но когато отвори вратата, сърцето й заби лудо.

— Привет! — отправи му широка усмивка, леко напрегната по крайчетата. — Идваш тъкмо навреме, след минутка слагам пържолите. — Затвори вратата и започна да се чуди какво да прави с ръцете си. — Пържолите са най-безопасни. Не бих могла да направя кой знае какво, за да ги съсипя. Искаш ли нещо за пиене?

Дърдоря несвързано, помисли си нервно. Мили Боже! А той пак я гледа с онзи свой спокоен, уверен поглед. Тръгна към бара, без да дочака отговора му. На нея едно може да й дойде добре, дори и той да не желае.

— Искаш ли скоч? — попита отново, докато сипваше от шишето с вермут за себе си. Усети ръцете му на раменете си.

Не се възпротиви, когато я извърна обратно, не сведе поглед, когато очите му погледнаха в нейните. Без да проговори, той просто я притегли по-близо и я задържа. Тя въздъхна разтреперано, притисна се и усети как напрежението се отцежда от нея.

— О, Торп, едва не се побърках без теб. Нуждая се от теб. — Това само по себе си беше грандиозно признание. И двамата се вкопчиха в него. Лив вдигна лице към него.

— Не си отивай — прошепна тя. — Не си отивай тази вечер. — Притисна устни в неговите. Светът около нея отново си дойде на мястото. — Люби ме — прошепна тихо. — Сега, Торп, веднага.

Без да откъсва устни от нейните, той я положи върху дивана. Докосна я леко, усещайки формите й под дрехите. Тялото й беше покорно, жадуващо да бъде докосвано. Дъхът й потрепна върху езика му. С непоносима нежност продължи да я целува още и още, докато Лив се предаде напълно. Не чувстваше мъчителна страст, нито неудържимо желание, само топло, разтапящо отдаване.

Разсъблече я бавно — пласт по пласт, парче по парче, като позволи на пръстите си да се задържат върху връхчетата на гърдите й, върху извивката на ханша. Лив простена и се наслади на всеки миг. Беше в състояние да я заведе, където пожелае.

Докато я милваше, докосването му беше съвсем леко, почти благоговейно. После се плъзна по сгорещената й кожа от вътрешната стана на бедрото й. Тя започна да потръпва и да се извива под него, но той само за момент се застоя върху влажния й център, преди да продължи нагоре.

Подразни с език зърната на гърдите й и Лив усети как страстта се разгаря в нея. Заля я цялата, докато движенията й вече не бяха толкова отмалели. Но той не искаше да прибързва. Устните му поеха по същия бавен, възбуждащ маршрут, изминат от пръстите.

Чу се как го вика с глас, пресипнал от страст, усещаше, че тялото й крещи за него. Само за него. Облада я бавно, докато тя се притискаше обезумяла в него, само на един дъх разстояние от небесата. После устните му се озоваха върху нейните и двамата заедно полетяха в пространството.