Край и начало

Втора глава

Лив удряше ожесточено по клавишите. Беше предала интервюто с Дел на Карл за обедните новини, но имаше нещо повече — доста повече — за вечерните. Предчувствието й за Ана Монро се оправда. Тя знаеше всички подробности от живота на баща си. Макар да се държеше внимателно по време на интервюто, Ана не беше чак такъв опитен дипломат, както баща си. Лив разполагаше с достатъчно материал от половинчасовото си интервю в салона на Ана Монро в луксозната й къща в Джорджтаун, за да предложи на зрителите си една история, наситена с блясък и интрига.

Записът беше добър. Вече го беше прегледала набързо, докато го редактираха. Боб беше уловил стилната елегантност на стаята и изисканите обноски на човек от привилегированата класа на домакинята. Това щеше да даде много добър контраст с лаконичните, точни реплики на бащата. Виждаше се уважението на Ана към него, както и любовта й към изящните неща. Лив беше наблегнала и на двете в интервюто. Получи се солиден репортерски материал, който позволяваше и кратко надникване в оставащия обикновено зад кадър живот на влиятелните личности в политиката.

Сега трескаво преписваше бележките си.

— Трябваш ни за озвучаването, Лив.

Тя надигна глава само колкото да открие Брайън. Погледът, който му отправи, го накара да въздъхне. Стана от бюрото си и разкърши рамене.

— Добре, добре, аз ще го свърша. Но си ми длъжница.

— Ти си истинско съкровище, Брайън — отново се зае с писането тя.

Десет минути по-късно измъкна и последния лист от машината.

— Карл! — провикна се към директора, който прекосяваше залата на път към кабинета си. — Копие за водещия материал.

— Донеси го.

Лив стана и погледна часовника. Имаше един час до излъчването в ефир.

Когато влезе в кабинета на Карл, телевизорът работеше с намален звук. Седнал зад бюрото си, той проверяваше графиците на записите и времето.

— Видя ли вече лентата? — подаде му написаните страници Лив.

— Добра е. — Запали цигара от предишния фас и се закашля дрезгаво. — Ще пуснем част от сутрешния разговор с Дел, после минаваме към интервюто с дъщеря му.

Зачете се в написаното от Лив с лека бръчка между веждите. Беше добър, стегнат материал, в който се даваха кратки биографични данни за всички претенденти за поста и след това вниманието се насочваше към Бомон Дел. На публиката се показваше широка панорама, преди да ги заведе пред вратата на Дел.

Лив наблюдаваше как димът се къдри към тавана и чакаше.

— Искам да минават снимки на всички, докато четеш биографичните данни — надраска някаква забележка върху сценария й. — Трябва да ги имаме в архива. Ако не, ще ги вземем от горе. — „Горе“ означаваше вашингтонският офис на Си Ен Си. — Изглежда, ще имаш да запълниш около три минути.

— Искам три и половина. — Изчака Карл да вдигне поглед към нея. — Не сменяме чак толкова много държавни секретари по средата на мандата, Карл. Другата ни важна новина е възможността за частично спиране на филтриращата система на река Потомак. Това заслужава три минути и половина.

— Върви се разправяй с редактора — предложи й той, после вдигна ръка, докато се канеше да му отговори.

Лив незабавно разбра какво е отклонило вниманието му. На екрана светна сигналът за извънреден бюлетин. Подчини се на бързото му движение с ръка да увеличи звука. Точно в същия момент Т. С. Торп се появи на екрана право в лицето й. Лив се оказа неподготвена за дълбочината на погледа му.

Усети сексуално привличане — мигновен, неочакван пристъп на физическо желание. Остана поразена. Облегна се на бюрото на Карл. Не беше изпитвала нещо подобно повече от пет години. Вперила поглед в телевизионното изображение, тя пропусна първите няколко думи на Торп.

— … прие оставката на държавния секретар Ларкин, както се очакваше. Той напуска поста си поради влошено здравословно състояние. Все още се намира във военноморската болница в Бетесда, където се възстановява след претърпяната сърдечна операция миналата седмица. С приемането на оставката на Ларкин президентът определи Бомон Дел да заеме освободения пост. Дел официално прие предложението на среща в Овалния кабинет. Прессекретарят Доналдсън насрочи пресконференция за утре сутринта в девет часа.

Лив изпита чувството, че губи опората под себе си, и се облегна тежко. Чу как Торп започна прегледа на новините, докато стискаше очи и си поемаше дълбоко дъх. Карл вече псуваше.

Материалът й пропадаше. Току-що го бяха обезглавили. И го е знаел! На екрана се появи следващото по програмата предаване и Лив се изправи. Знаел го е още в осем сутринта!

— Направи поправките — подвикна й Карл, докато вдигаше слушалката на звънящия телефон. — И прати някой горе да вземе материала на Торп. Трябва ни за попълване. Частта с дъщерята отпада.

Лив грабна листите си от бюрото му и решително закрачи към вратата.

— Викат те в гримьорната, Лив.

Изобщо не обърна внимание на репликата, а продължи навън. Закрачи нетърпеливо напред-назад пред асансьора в очакване да се отвори.

Това няма да му се размине, кипеше вътрешно. Няма да му се размине без нищо.

Продължи да крачи напред-назад и в асансьора, докато се изкачваше към четвъртия етаж. Бяха минали години, — можеше съвсем точно да ги преброи — откакто някой я беше вбесявал до такава степен. Кипеше от желание да излее яда си. И съществуваше само един човек, мито заслужаваше да понесе пълната му сила.

— Торп? — запита сухо, когато влезе в новинарската зала на четвъртия етаж.

Някаква репортерка вдигна поглед и закри с ръка слушалката на телефона.

— В кабинета си е.

Този път Лив тръгна по стълбите. Хукна нагоре, напълно забравила внимателно замислената язвителност и хладнокръвие.

— Мис Кармайкъл! — Секретарката на петия етаж етапа от мястото си, когато Лив се втурна през вратата. — Мис Кармайкъл! — повтори след нея, докато се отдалечаваше. — При кого искате да отидете? Мис Кармайкъл! — Лив връхлетя в кабинета на Торп, без да почука.

— Гадняр!

Торп спря да пише и се извърна към вратата. Наблюдаваше повече с любопитство, отколкото с раздразнение, докато необявеният му посетител прекосяваше стаята.

— Оливия! — Облегна се назад, но не стана. — Каква приятна изненада! — Забеляза секретарката да наднича през вратата и леко поклати глава, за да я отпрати. — Седни — покани я с ръка. — Струва ми се, че не си оказвала чест на кабинета ми повече от година.

— Опропасти репортажа ми! — Стиснала материала си в ръка, Лив се наведе през бюрото му.

Забеляза червенината по обикновено бледото й лице, тъмната ярост в обикновено спокойните й очи. Косата й се бе разрошила от бягането по стълбите, а дишането й беше учестено. Торп бе очарован. Докъде ли може да я притисне, преди напълно да загуби самообладание? Реши да разбере.

— Какъв репортаж?

— Много добре знаеш! — Подпря се с длани върху плота и се наведе още по-напред. — Нарочно го направи!

— Повечето неща ги правя нарочно — съгласи се той. — Ако говориш за историята с Дел, Лив — продължи той, като отново прикова поглед в очите й, — тя не беше твоя. Беше моя. И е моя.

— Пусна я четиридесет и пет минути преди предаването ми. — Гласът й се повиши яростно — нещо, на което не беше ставал свидетел никога досега. Доколкото му беше известно, Оливия Кармайкъл никога не повишаваше тон над добре модулирания си тембър. Гневът й обикновено беше леден, а не разгорещен.

— Е, и? — Преплете пръсти и я изгледа над тях. — Имаш оплакване срещу времето на предаването ми?

— Не ми остави нищо! — Вдигна листите в ръка, смачка ги и ги пусна. — От две седмици се трудя да свържа цялата история — още откакто Ларкин получи сърдечния пристъп. Ти го унищожи за две минути.

— Не съм длъжен да ти пазя материалите, Кармайкъл. Това си е твоя работа. Повече късмет следващия път!

— О! — Лив яростно стовари и двата си юмрука върху бюрото. — Колко си долен! Загубих часове наред за тази история, стотици телефонни разговори, километри предварителни записи. И точно заради теб трябваше да заобикалям толкова препятствия. — Очите й се присвиха и той забеляза, че в говора й започна да се прокрадва съвсем лек акцент. — Толкова много ли те плаша, Торп? Толкова ли си несигурен за свещеното си парче територия и качеството на репортажите си?

— Несигурен? — Вече беше станал, подпрян върху бюрото, докато двамата се озоваха почти допрели носове. — Не стоя буден нощем от страх, че ще завземеш територията ми, Кармайкъл. Не се занимавам с начинаещи репортери, които се опитват да се изкатерят нагоре, като вземат по три стъпала наведнъж. Върни се, след като си заслужиш правото.

Лив издаде тих, яростен звук.

— Не ми говори за заслужено право, Торп. Започнала съм да работя за правото си преди осем години.

— Преди осем години аз бях в Ливан и си играех на криеница с куршумите, а ти си била в Харвард и си играла на криеница с футболистите.

— Никога не съм си играла с футболисти — вбесена му се сопна тя. — А и това изобщо няма връзка. Знаел си сутринта, знаел си какво ще стане.

— И какво, ако съм знаел? — Знаеше, че се занимавам с това.

— Не изпитваш ли никакво чувство за лоялност към местната станция?

— Не.

Отговорът му беше толкова лишен от емоции, че за момент я обърка.

— Оттам си започнал.

— Ти ще се обадиш ли на телевизията в Джърси да им съобщиш някоя специална новина, защото си чела бюлетина за времето при тях? — отвърна й той. — Остави тази история за Алма Матер, Лив — не важи.

— Отвратителен си! — Гласът й се беше понижил до опасно ниво. — Единственото, което трябваше да направиш, бе само да ми кажеш, че смяташ да пуснеш материала.

— И ти щеше учтиво да скръстиш ръце и да ме оставиш да го пусна пръв? — Лив видя как веждите му се извиват иронично. — Щеше да ми прережеш гърлото, за го пуснеш преди мен историята в ефир. С удоволствие. — В този момент той се разсмя.

— Поне си честна, когато си бясна, Лив… и прекрасна. — Вдигна някакви листи от бюрото си и й ги подаде.

— Ще имаш нужда от бележките ми, за да преработиш новините си. Разполагаш с по-малко от трийсет минути до излъчването.

— Знам колко е часът — не обърна внимание на протегнатите листи тя. Изпитваше почти непреодолима потребност да запрати нещо по прозореца зад гърба му. — Ще изясним тази работа, Торп — ако не сега, скоро. Уморих се да се промъквам зад гърба ти за всеки материал. — Издърпа записките, отвратена, че трябва да приеме каквото и да е от него, но същевременно знаеше, че няма избор.

— Добре. — Изгледа я, докато вдигаше собствените си смачкани записки. — Да се видим да пийнем по нещо довечера.

— Никога, докато съм жива — обърна се и се насочи към вратата тя.

— Боиш се?

Изречената с тих присмех дума я накара да спре. Извърна се и го погледна право в очите.

— „О’Райли“, осем часа.

— Улучи — усмихна се Торп, след като тя затръшна вратата след себе си.

Така значи, каза си той и седна обратно на мястото си. Под коприната имало плът и кръв. Беше започнал да изпитва известно съмнение. Изглежда, направих първата стъпка. Разсмя се леко и се завъртя със стола, за да погледне изгледа към града.

По дяволите, направо го вбеси! Но по-добре, каза си той, иначе все още щеше да си губи времето. Едно от най-важните качества за репортера е да притежава търпение. Торп беше проявил търпение повече от година. Шестнайсет месеца, поправи се той, ако трябва да бъдем точни.

От първата вечер, когато видя предаването й. Спомняше си тихия, спокоен глас, невъзмутимата, безупречна красота. Привличането бе незабавно и пълно. В момента, в който се срещна с нея и почувства този надменен поглед върху себе си, той я пожела. Инстинктът му каза да изчака, да запази разстояние. В Оливия Кармайкъл имаше нещо повече от това, което виждат очите.

Би могъл да проучи подробно живота й. Разполагаше и с таланта, и с връзките. Но нещо възпря репортерския му порив да разбере. Заложи на търпението. Прекарвайки голяма част от времето си в чакане, докато дебнеше политиците, Торп знаеше всичко за търпението. Облегна се и запали цигара. Изглежда, беше дошъл моментът то да му се отплати.

Точно в осем, Лив спря на едно от местата за паркиране пред „О’Райли“. Опря за момент чело във волана. Съвсем ясно си представяше картинката как връхлита през палата на новинарите право в кабинета на Торп. Съвършено ясно се чуваше как крещи насреща му.

Мразеше да изпуска нервите си, а още по-неприятно й чеше, че ги е изпуснала пред Торп. От първия път, когато се изправи лице в лице срещу него, Лив разпозна, че той е мъж, от когото трябва да се държи на разстояние. Беше прекалено силен характер, прекалено обаятелен. Попадаше в категорията „опасни“. Всъщност я оглавяваше.

Желаеше да запази безпристрастна дистанция, а затова бяха нужни чисто формални отношения. Само преди няколко часа обаче Лив бе изоставила всякаква формалност. Не е възможно да запазиш делови отношения с човек, срещу когото си се изправил лице в лице и си му крещял.

— Не мога да бъда спокойна и невъзмутима — промърмори на себе си тя, — колкото и да се старая. — И, призна тя с въздишка, Торп вече го знаеше.

Като дете Лив приличаше по-скоро на някакво недоразумение. Израснала в семейство на улегнали, добре възпитани хора, тя задаваше твърде много въпроси, проливаше твърде много сълзи, смееше се твърде бурно. За разлика от сестра си, не се интересуваше от официални роклички и панделки. Искаше куче, с което да тича, а не кроткото малко пуделче, което майка й отглеждаше. Искаше къщичка на дърво, а не спретнатата, чисто нова къща за игра, която баща й с помощта на архитект й построи. Искаше да препуска, а непрекъснато й се казваше да върви бавно.

Лив бе избягала от точните правила и задължения на името Кармайкъл. В колежа имаше свобода… и нещо повече. Беше си помислила, че е намерила всичко, което някога е желала. А после го загуби. През последните шест години от живота си преминаваше през нов етап в развитието си. Финалната фаза, беше решила твърдо. Трябва да мисли единствено за себе си и за кариерата си. Не беше изгубила жаждата за свобода, но се беше научила на предпазливост.

Изправи се и тръсна глава. Сега не е време да мисли за миналото си. Настоящето и бъдещето й изискваха нейното внимание. Няма отново да си изпускам нервите, зарече се тя, докато излизаше от колата. Няма да му доставя това удоволствие.

После влезе в „О’Райли“, за да се срещне с Торп.

Видя я да влиза. Очакваше я. Отново е поставила маската, забеляза той. Лицето й беше спокойно, а очите ясни, докато обхождаха помещението, за да го открият. Застанала сред шума и дима, приличаше на мраморна фигура — студена, гладка и изящна. Торп искаше да я докосне, да усети кожата й, да види как погледът й се стопля. Гневът не беше единствената страст, която искаше да изтръгне от нея. Желанието, което потискаше от месеци, започваше да се надига в него.

Колко време ще е нужно, за да смъкне всичките й защитни пластове? Искаше му се да не бърза, да се наслади на предизвикателството, защото възнамеряваше да спечели. Торп не беше свикнал да губи. Изчака, докато очите й се спряха върху него. Усмихна се и леко наклони глава, но не стана да я доведе до масата. Харесваше му начинът, по който се движеше — плавно, гъвкаво, със стаена чувственост.

— Здравей, Оливия!

— Торп! — Лив се пъхна на седалката срещу него.

— Какво ще пиеш?

— Вино. — Стрелна с поглед сервитьора, който вече бе застанал до лакътя й. — Бяло вино, Лу.

— Готово, мис Кармайкъл. Още едно, господин Торп?

— Не, благодаря — вдигна чашата си със скоч той. Не му убягна бързата усмивка, която Лив отправи към младия сервитьор. Тя за момент стопли лицето й. После очите й отново се върнаха към него, но сърдечността вече беше изчезнала.

— Добре, Торп, ако ще разведряваме атмосферата, предлагам да започваме направо.

— Винаги ли си толкова делова, Лив? — Запали цигара, загледан в лицето й. Един от важните му козове беше умението да наблюдава директно и до безкрайност. Не един високопоставен политик бе изпитал смущение под тъмния му, неумолим поглед.

Не й харесваше тази безмълвна власт, нито ефектът, който оказваше върху нея.

— Срещнахме се да обсъдим…

— Не си ли чувала някога за размяна на любезности? — прекъсна я той. — Как си? Колко е хубаво времето напоследък?

— Не ми пука как си — отвърна му безцеремонно. Няма да му се даде. — А времето е гадно.

— Такъв приятен глас, а такъв груб език. — Забеляза трепналото в очите й и бързо овладяно пламъче. — Имаш най-съвършеното лице, което някога съм виждал.

Лив се напрегна — гръб, рамене, ръце. Торп видя неволното движение и отпи от скоча си.

— Не съм дошла да обсъждаме външния ми вид.

— Не, но пък външният вид е част от работата, нали? — Сервитьорът постави виното пред нея. Лив обхвана с пръсти столчето на чашата, но не я вдигна. — Зрителите искат да виждат журналисти с приятна външност. Така е по-лесно да се преглътнат новините. Ти внасяш също и малко класа — много приятен привкус.

— Външността ми няма нищо общо с качеството на репортажите ми. — Гласът й звучеше студено и безстрастно, но очите й започваха да се разгорещяват.

— Не, но ти носи точки за рейтинга. — Облегна се назад, без да престава да се взира в нея. — Адски си добра като говорител, Лив, и все повече набираш скорост като репортер. — Тя леко се намръщи насреща му. Да не би да се опитва да я смути, като й подхвърля комплименти? — И освен това — добави той, без да променя темпото — си много предпазлива жена.

— За какво говориш?

— Ако те поканя на вечеря, какво ще отговориш?

— Не.

Прие го с добродушна усмивка.

— Защо?

Лив демонстративно отпи глътка вино.

— Защото не те харесвам. Не излизам на вечеря с мъже, които не харесвам.

— Което предполага, че вечеряш с мъже, които харесваш. — Торп замислено дръпна за последен път, после смачка цигарата си. — Но не излизаш с всеки, нали?

— Това не е твоя работа. — Вбесена, Лив понечи да стане, но ръцете му настойчиво се стрелнаха върху нейните.

— Изглежда, имаш навик да бягаш, когато ти натиснат бутона. Интересна си ми, Оливия. — Говореше тихо през смеха и високите гласове около тях.

— Не искам да се интересуваш от мен по какъвто и да е повод. Не те харесвам — повтори тя и едва овладя желанието да се издърпа от него. Дланите му бяха силни и неочаквано груби. Създаваха странно усещане върху кожата й. — Не харесвам прикритото ти чувство за мъжко превъзходство и демонстративната ти арогантност.

— Прикрито чувство за мъжко превъзходство? — усмихна се доволно той. — Мисля, че това е комплимент. — Усмивката му беше пленителна и тя положи усилие, за да й устои. Разбра, че е била права да го определи като опасен. — Харесвам стила ти, Лив… също и лицето ти. Ледена сексуалност — продължи той и тогава видя, че засегнал чувствително място, и то болезнено. Ръцете трепнаха конвулсивно под неговите. В гневния й поглед потрепна болка, бързо прикрита с внимателно изиграно равнодушие.

— Пусни ми ръцете!

Искаше да я подразни, да я предизвика, но не и да я оскърби.

— Съжалявам.

Извинението беше съвсем естествено, искрено и неочаквано. То пресече порива й да скочи и да си тръгне. След като ръцете му освободиха нейните, Лив отново посегна към виното.

— Ако вече сме приключили с любезностите, Торп, може би ще преминем към деловата част.

— Добре, Лив — съгласи се той. — Ти си на ход.

Тя остави чашата.

— Искам да престанеш да ме блокираш.

— Бъди по-точна.

— VVB е клон на Си Ен Си. Предполага се, че би трябвало поне малко да си сътрудничим. Местният канал е не по-малко важен от националния.

— И?

Понякога ставаше влудяващо неразговорлив. Лив побутна виното и се облегна на масата.

— Не ти искам помощта. Нямам нужда. Но се уморих от саботажите.

— Саботажи? — Торп вдигна чашата си и разклати течността в нея. Отново се беше оживила, забравяйки решението си да остане сдържана и недостъпна. Харесваше му едва загатнатото зачервяване под кожата й с цвят на слонова кост.

— Знаеше, че работех по материала за Дел. Знаел си всяка моя стъпка. Не ме гледай с този невинен, детински поглед, Торп. Знам, че имаш хора в VVB. Искал си да стана за смях.

Той се изсмя, развеселен да чуе такива думи от нея.

— Естествено, знаех с какво се занимаваш — призна с небрежно свиване на раменете. — Но проблемът си е твой, не мой. Дадох ти материала си — това е стандартна процедура. Местните винаги се захранват от националния.

— Нямаше да ми е нужен твоят материал, ако не ме държиш постоянно с нож на гърлото. — Не я интересуваха стандартните процедури, нито великодушието на по-нисшите. — При подходяща информация щях да променя насоката на интервюто си с Ана Монро и щях да го използвам. Беше хубав материал, а пропадна.

— Ограничен обхват — спокойно изрече той и довърши питието си. — Един от рисковете в репортерската професия. Ако — продължи, докато палеше нова цигара — беше предвидила — някои по-различни варианти, би могла да зададеш на Ана по-различни въпроси и да я подмамиш още малко. В такъв случай, след като съобщих новината, материалът можеше да се прередактира и пак да имаш възможност да го използваш. Видях записа — добави той. — Добра работа. Просто не си натиснала достатъчно нужните копчета.

— Не ме учи как да си върша работата.

— Тогава не ми казвай как да върша моята. — Сега и той се приведе напред. — От пет години съм в политическата сфера. Няма да ти поднеса Капитолийския хълм на поднос, Кармайкъл. Ако имаш някакви проблеми с начина, по който работя, отнеси се към Морисън. — Името, което подхвърли, беше на шефа на вашингтонския офис на Си Ен Си.

— Колко си самодоволен! — Лив бе обзета от внезапно желание да го удуши. — Колко си сигурен в неприкосновената си позиция на пазител на светия Граал!

— Няма нищо неприкосновено в областта на политиката в този град, Кармайкъл — възрази Торп. — Тук съм, защото знам как да играя играта. Може би имаш нужда от няколко урока.

— Не и от теб.

— Можеше да си и по-зле. — За момент замълча, като преценяваше. — Виж, от професионална солидарност ще ти помогна малко. Трябва ти повече от година, за да пуснеш корени тук. Хората в този град се чувстват несигурни — работата им винаги е заложена на карта. Политик е лоша дума — още повече след Уотъргейт и Абскам. Нашата работа е да ги представяме пред хората. Не могат да ни пренебрегват, така че се опитват да ни използват по същия начин, по който ние се опитваме да използва ме тях.

— Не ми казваш нищо ново.

— Може би — съгласи се той. — Но ти имаш едно предимство, което не се налага да изграждаш съзнателно у себе си — външност и класа.

— Не виждам какво…

— Не ставай глупачка — прекъсна я с бърз, нетърпелив жест. — Един репортер трябва да използва всичко, което може да изпроси, вземе назаем или открадне. Лицето ти няма нищо общо с ума ти, но има много голямо значение за начина, по който те възприемат хората. Такава е човешката природа. — Остави думите му да проникнат до съзнанието й. Тя ги прие с раздразнение, защото знаеше, че е прав. При едни репортери действаше чарът, при други — агресивността. А класата, както се изрази той, можеше да работи за нея. — В събота вечер има прием в едно посолство. Ще те взема с мен.

Вниманието й отново се върна изцяло към него. Изгледа го смаяно.

— Ще ме…

— Искаш да проникнеш вътре, мини през вратата, която е най-достъпна. — Недоверието в очите й го забавляваше. — Лоста, интересни клюки се чуват в дамската тоалетна след някоя и друга чаша шампанско.

— Ти, разбира се, си съвсем наясно по въпроса — иронично подхвърли Лив.

— Ще се изненадаш.

Беше предпазлива, неспокойна, изкушена.

— И защо ще го правиш?

Той побутна чашата й с вино обратно към нея.

— Има една приказка за харизания кон, Лив.

— Но има и друга — за Троянския кон.

Торп се разсмя и се облегна назад.

— Добрият репортер щеше да отвори вратата и да огледа вътре.

Прав беше, разбира се, но това не й харесваше. Знаеше, че ако ставаше дума за който и да е друг — освен Торп, изобщо нямаше да се поколебае. Така му се придаде прекалено голямо значение, каза си тя и взе чантата си.

— Добре. Кое посолство?

— Канадското. — Беше му забавно да наблюдава как стига до решението.

— В колко часа ще се видим?

— Ще мина да те взема.

Вече се беше наканила да става, но това я спря.

— Не.

— Аз каня, аз поставям условията. Или приемаш, или се отказваш.

Това не й харесваше. Ако се срещнат направо там, вечерта можеше да мине в професионален дух и относително безопасно. Макар че се съмняваше дали изобщо някоя жена може да е в безопасност с Торп. Притискаше я в ъгъла. Ако сега му откаже, ще изглежда и ще се чувства като глупачка.

— Добре. — Лив посегна към бележника си. — Ще ти им адреса.

— Знам адреса ти. — Видя как очите й отново се стрелкат към него, предпазливи и подозрителни. Торп се усмихна. — Нали съм репортер, Лив, ползвам информация. — Измъкна се от мястото си. — Ще те изпратя.

Хвана я подръка и я поведе към вратата. Лив запази мълчание. Не беше сигурна дали е спечелила точка, или е отстъпила две крачки назад. Във всеки случай, смяташе, че е по-добре от стоенето на място.

— Не е необходимо да излизаш навън — изрече, докато я повеждаше към паркинга. — Не си взе палтото.

— Тревожиш се за мен?

— Ни най-малко — бръкна с досада за ключовете си тя.

— Приключихме ли с уреждането на деловите въпроси за тази вечер — попита той, докато Лив пъхаше ключа във вратата.

— Да.

— Напълно?

— Напълно.

— Добре.

Обърна я с лице към себе си, хвана я здраво за раменете и пое устните й в своите. Лив беше прекалено смаяна, за да протестира. Не беше подготвена за такова действие от страна на Торп. Не беше очаквала тези сурови и безкомпромисни устни да бъдат толкова меки и нежни. Притегли я по-близо и тя се озова притисната в него.

Тялото му беше стегнато, силно и възбуждащо. Кръвта й започна да се сгорещява. Лив вдигна ръка, без да сигурна дали да го привлече, или отблъсне. Накрая обаче впи пръсти в меката материя на ризата му.

Торп не направи опит да задълбочи целувката или да търси бърза близост. Усещаше я как се бори срещу ответната си реакция и разбра, че просто ще трябва да не чака. Потисна собствените си желания и се съсредоточи единствено върху нейните.

Устните й постепенно омекнаха, поддадоха се. Чувстваше как светът се размива, сякаш на камерата е поставен нов обектив, който все още не е фокусиран.

— Не — прошепна под устните му и се пусна от ризата, за да го избута. — Не!

Когато я освободи от прегръдката си, Лив се облегне на колата. Чувства, които бе смятала за окончателно мъртви, бяха започнали да се пробуждат за живот. Не ги желаеше, не искаше Торп да е мъжът, който ще ги съживи. Продължаваше да се взира в него, докато той наблюдаваше как по лицето й препускат вълнение и уязвимост. Почувства как го изпълва нещо по-многопластово от обикновено желание.

— Това… — Лив преглътна и се опита да заговори отново. — Това беше…

— Много приятно, Оливия, и за двамата. — Говореше безгрижен тон, както заради самия себе си, така и заради нея. — Макар че, както изглежда, ти липсва малко практика.

Очите й светнаха и замайването изчезна.

— Непоносим си!

— Бъди готова в събота в осем, Лив — каза й той и се върна обратно в „О’Райли“.