Край Одрин

III

Разсъмваше се, когато излизахме от Провадия. Денят беше пак ясен и хубав. Всякога има нещо бодро и жизнерадостно в самото тръгване, в началото на един поход. Може би близо е една опасност, едно сражение. Но това се забравя. Всеки знае, че има по-късо или по-дълго време, което безгрижно ще се мине. После няма още умора, редът е запазен и широкият поток на стройните колони, оглушителният и тежък грокот на безбройните кола и топове, цвилещите коне, истинската гора от пушки — всичкият тоя могъщ и стихиен стремеж само в една посока има някава странна и примамлива прелест.

Вървим за малко из зелените ливади край Провадийската река. Наблизо се вижда ниска воденица и редица зелени още тополи със слабо приведени върхове, запалени от лъчите на утрото. Една замисленост вее от тях, като че леденият ужас на боя още живееше в тая тиха долина. Изкачваме се нагоре по хълма, вървим на изток и вдясно от нас остава Одрин. Той се вижда сега и всички гледат него. В блясъка на утрото, зад тъмната линия на фортовете пак се вижда Султан Селлм. И линиите на минаретата, очертанията на цялата сграда са тъй тънки, тъй леки и стройни, че губят почти всяка реалност, вземат призрачните контури на далечен мираж, на загадъчно видение. Но все тъй ясно и зловещо се рисува тъмният силует ня Айваз баба. Чувствуваме ненавистния поглед, който ни дебне оттам, и в редовете на колоната се чува препирня, могат ли да ни стигнат големите топове, или не. Но ние се движим предпазливо и отдалеч, скоро влизаме в една низина и ставаме невидими за фортовете.

Стигаме Ортакчи я вън от селото спираме. Голяма кръгла могила се издига близо до нас, покрита с бели надгробни камъни. Но между старите гробове личат няколко нови — мокра, прясна пръст, дъсчени кръстове — първите следи от онзиденшния бой.

Стоим в пълна готовност. Вече всички мълчат, неизвестността събужда тъмни предчувствия, които всеки таи в себе си. Наблизо зад един хълм разпрегнати оръдия на позиция. 3. дружина заемаше линията на окопите пред нас, а ние оставахме в резерв. Стоим така няколко часа. Най-после идва заповед, резервът да се прибере на почивка в село.

Ортакчи е малко гръцко село. На нашата рота се падат четири къщи, по една на взвод. Ние случихме негостоприемни хазяи, начумерени и сърдити, които ни гледаха с едва скривана омраза. Все пак можахме да намерим огън, кафе, тютюн.

Надвечер на другия ден сменихме 3. дружина. Тоя път не бяхме в окопите — останахме за поддръжка. Нищо не се забелязваше в полето, ако и с най-голямо внимание да чакахме и да наблюдавахме. Чуваха се далечни топовни гърмежи на изток и на запад, но пред нас беше тихо. Вляво от нас нямаше други пехотни части. Флангът се пазеше от кавалерийската дивизия. И наистина, далеч в полето се явяваха и изчезваха малки кавалерийски части. Ние сами заемахме позициите на Х дивизия. Де беше заминала тая дивизия, която на 10 октомврий се яви, нанесе стремителен и страшен удар и след това, подобно на тайнствен призрак, изчезна тъй ненадейно и бързо, както се беше появила? И тия полкове са бързали толкова, че не са имали дори време да приберат убитите си. Сега наши санитарни команди прибираха и погребваха тия изоставени мъртъвци. Но можаха да приберат само най-близките. До Кара Юсуф санитарите нечакано връхлетели на неприятелски патрул. Турският чауш, възрастен и благоразумен човек, кротко казал на нашите да не се приближават толкова, че има много турски войници, които не разбират значението на червения кръст и ще стрелят върху тях.

И на тая позиция, прочутата в тия дни кота 82, прекарахме една мъчителна нощ. Валеше пороен дъжд. Ние се бяхме скрили под една импровизирана палатка. При нас беше и дружинният командир, твърде загрижен. Флангът ни беше открит и той много се боеше от едно скрито настъпление по долината на водопроводите. Той постоянно ни обясняваше как лесно и незабелязано могат да се промъкнат оттам.

— И току ги виж утре осъмнали над Ортакчи. И — във фланг… Ех, че работа ще ни отворят!.

И той високо и гръмко се смееше, но в тоя смях звучеше повече тревога и безпокойство, отколкото веселост. Но ние стояхме будни и чакахме. Към позицията редовно изпращахме патрули за свръзка. Сега напрегнато следяхме някакъв далечен и блуждаещ в мрака огън, който ту изчезваше, ту блясваше отново, но идеше, приближаваше се към селото. Може би настъпват? Може би ни обхващат? Това е навярно ВОДачът който носи фенер, а след него, скрита в мрака, не иде ли голямата колона уморени, но освирепели от жажда за мъст хора? Беше много далеч н ние само гледахме, безсилни да направим каквото и да е.

Дъждът валеше по-силен, по-едър. Върху платнището капките удряха като на барабан, малката палатка се се пълнеше с влага и ситна роса. Стичаше се вода отвсякъде в рова и скоро бяхме цели измокрени. Вън отначало беше тихо. Но оттам се зачу глуха и сподавена глъчка. Излизаме: войниците бяха вън, стояха прави или се разхождаха назад и напред. Те бяха напуснали окопите, препълнени с вода. Всички бяха весели и бодри. Дъждът беше топъл и лесно се понасяше. Пък трябваше да се бди и тоя пороен дъжд като че беше добро средство против съня. Така бяхме поне запазени от всяка изненада.

А прожекторите от крепостта откриваха пред нашите очи странни и феерични зрелища. Около нас е непрогледен мрак. В тъмната, дъждовна нощ се губеше всичко, земята и небето се сливаха в някаква черна и дълбока бездна. Като че ние стояхме изгубени някъде сред безкрайния, космически хаос, където заблудени и уморени комети се бяха спрели И капризно размятаха огнените си опашки. Когато ярката светлика на прожекторите изведнъж угаснеше, мракът ставаше по-голям и мълчанието по-безмълвно. Неволно се вслушвахме. Никакъв звук. По-ясно и по-отчетлнво се отекваха ударите на дъжда.

Не може да се седи повече на едно място и ние почваме да се разхождаме. Скоро може би ще съмне — започва да става студено. И сега едвам виждаме високо някъде на север самотен, ярък огън, сякаш една-единствена звезда в това тъмно небе. Какъв огън беше това, кой бдеше там? Отдавна, откато минахме границата, редовно всяка вечер ние виждахме тоя голям и светъл огън да пламва на едно и също място. Гледахме го и срещу боевете в нощите, на провадий-ските височини. За него войниците често говореха и показваха с ръка. Тоя таинствен огън бил, казваха, чак на границата, на същия тоя връх, отдето в първия ден на войната се бяхме спуснали надолу към полето. Още същата вечер той пламна. И редовно всяка нощ, като някой далечен фар, виждахме го да блясва, да гори, да ни следи.

Осъмваме с ясно ведро небе и топло слънце. На позицията всички почти спят. Само патрулите са будни и бавно обикалят из полето, взрени в мълчаливите далечни фортове. На изток, зад посърналото поле, се чуват глухи топовни гърмежи. Много е далеч, нищо не се вижда и тия чести гърмежи сякаш падат из ясното и спокойно небе. Някъде става жестока, съдбоносна битка. Но тук е тихо. Седнал в окопа, с бележника си върху коляното, аз пишех релацията на първия ни бой.

Надвечер ни смениха и ние се върнахме в Ортакчи. Все така начумерени и зли ни посрещат нашите хазяи. Това дразни Рандев и за дребни работи той кипва и се кара.

На другия ден, без да се спират, преминаха през село 21. и 24. полкове. Отиваха по посока на Лозенград, но де — точно и те не знаяха. Ние бяхме се спрели с Рандев на един ъгъл и гледахме потока на минаващите войници, млади и бодри. Някой извика името ми. Обръщам се: Тонев, мой приятел, художник. И той войник, с пушка, с раница! Колко чудно и странно ми се стори това! Разменихме само няколко думи отдалеч и той се изгуби. Аз стоях зачуден. Знаях го — мечтателен и тих, с нежната болезнена душа на поет, — тъй както го бях виждал с четка и палитра в ръка пред картините му. А сега — войник и той. И весел, макар с някаква замислена сянка в очите. Видях го още веднъж на Чаталджа, току-що прекарал холера, слаб, изнемощял като призрак. А няколко седмици по-късно, със свито от болка сърце, аз научих, че той, болен сега пък от тиф, починал, изоставен и самотен, някъде в болниците на Лозенград.