Край Одрин

IVБойното поле при Кайпа

Днес трябваше да се сменим, преди да се разсъмне. Ставаме рано. Храната се донася, войниците закусват и скоро всичко е готово за поход. В мрака, под тъмното звездно небе, ние се събираме край село. Идва дружинният командир и както всякога, не липсва обикновената церемонна среща. След това тихо и безшумно потегляме. Пред нас, начело на колоната, е дружинният командир и след него знамето, което ние ще предадем при смяната, за да се отнесе обратно в село.

Едва се изкачваме на хълма, и далеч пред нас блясва прожектор. Горящата огнена точка е някъде по-високо над земята, дългият все повече и повече разширочаващ се сноп от лъчи пада полегато надолу и цялата гледка тъй напомня увисналата, едра витлеемска звезда в таблата на старите иконописци. Широкото сияние трепти, люлее се ту в една, ту в друга посока и изведнъж и неочаквано пада точно върху нас. Облива ни ярка бяла светлина. Вижда се мократа земя с протегнати, черни сенки, вижда се издигнато, свито знаме, лицата на войниците и учудените взрени очи. Неволно вълнение и безпокойство настъпва в колоната. Навярно тъй ясно ни виждат сега оттам. Някои войници се спират, чуват се плахи и сдържани разговори. Дружинният командир продължава спокойно и невъзмутимо да езди напред. Но той забелязва колебанието между войниците, спира се и нехайно и високо вика:

— Защо се спират? Какво от туй — нека си свети!…

Той стои върху коня си, цял облян от ослепителния блясък, после се обръща и тръгва напред. Загледан право в прожектора, майорът поднгравателно се провиква:

— Свети, свети! Инак как ще намерим позицията. Ха, тъй! Посвети ни…

Всякога почти, въпреки картите, ние не улучвахме пътя и сега прожекторът наистина ни помагаше. А при тия осветления турците не бяха още стреляли, та и опасност нямаше. Една ярка, пътеводна звезда. И някога, когато първи път ни обля тая светлина, ние се спирахме, лягахме и недвижно чакахме, докато тоя огнен поглед се отмахнеше от нас. Но ние бяхме вече свикнали. Няколко пъти прожекторът ни напущаше и отново пак се спираше върху нас. Спокойно и тихо ние вървяхме напред.

На позицията сменяваме 3. дружина. Намираме удобни или, както се казва, усъвършенствувани окопи: дълбоки, постлани със слама, с блиндажи и траверси. Една образцова работа, окопи не само за бой, но и добри, топли жилища през тия хладни, дъждовни нощи. За нас имаше отделна землянка, също нелишена от комфорт — постилка от слама, майсторски направено огнище, в което можеше да се кладе огън, без да пуши вътре и без да излизат искри и отражения навън, нещо, което можеше да ни издава. После дъсчени полици, подпорка за свещта, стълби откъм вратата. Тая землянка беше същинска малка къща. Онези, които преди нас бяха я строили, са имали достатъчно греди и дъски от къщите на Кайпа, пък и достатъчно време и въображение за сложната тая архитектура.

Едва се настанихме в окопите, и се разсъмна. От няколко време насам нощите биваха дъждовни, но дните ясни. И днес имахме пак хубав, слънчев ден. Залисани в работата си в окопите, още не бяхме поглеждали напред. И сега пред нас изведнъж се откри, като че зад някаква дигната завеса, странна и поразителна гледка. Цялото поле пред нас беше покрито с трупове. Стотици, хиледи може би. Една страшна и безкрайна морга, от която идеше леденият ужас на смъртта. Аз гледах смаян и струваше ми се, че бях виждал някога подобно нещо. Безкрайно поле, покрито с неподвижни трупове, вцепенени в най-разнообразните и болезнени пози, които им е дала последната тръпка на живота. Прелитащи черни птици. Разхвърляни оръжия и дрехи, засъхнали струи кръв — викащите следи на една безмилостна, жестока борба. И някъде далеч, над ниския хоризонт, червеният кървав диск на изгряващото слънце. Същата картина, която беше пред очите ми сега. Де бях виждал това? Може би „Куликовското поле“ на Репина, може би „Война“ на Щук или някое покъртително платно на Верещагина. Не помня. Но всичко това беше тъй странно, тъй необикновено, тъй силно поразяваше със своя ужас, като че не беше действителност, а видение на тежък и болен сън.

Напред отиваха санитарни команди. От любопитство отиваха и офицерите от дружината. Готов да видя може би най-покъртителните зрелища, аз се качих на коня и бавно тръгнах из това безмълвно и тихо бойно поле. Едвам изминавам стотина крачки, и се озовавам пред първите редици. Спирам се, поглеждам и бързо отмахвам погледа си. Не мога повече да гледам, дори конят ми уплашено се тегли назад и пръхти. Ужасът стигаше тия граници, когато кръвта застива в жилите, когато сърцето, свито от болка, престава почти да бие. Аз ги броих. Броих ги, като се мъчех да не довиждам добре, с полузатворени очи. В първата редица повече от петдесет души. Петдесет трупа. Това е една правилна редица, цяла верига. Те са настъпвали, вървели са наедно напред и отведнъж, едновременно, в една минута, в един миг, са намерили смъртта си. Широк мигновен замах на остра коса, след който остава дълга редица легнала трева. И сега сякаш виждам тия страшни лица, изкривени от невъобразима болка, обезобразени от ужас, лица с по няколко рани, със запечена кръв и закрити очи. И най-разнообразните пози. Едни паднали възнак, но подигнати донякъде, със свити юмруци, с една свирепост на лицата, като че да биха могли да станат, отново ще полетят напред. Други, сложили глави на рамото на другарите си, сякаш тихо почиваха в тежкия сън на една умора. Трети, паднали на лицата си, с протегнати напред ръце, като че бяха застинали в отчаянието на голяма и безутешна скръб. Те лежаха неподвижни, неми. Но това безмълвие беше изпълнено с тая нежна, другарска привързаност, която те са чувствували, когато рамо до рамо са вървели напред, и която като че още живееше в изстиналите им сърца.

По-нататък е друга, също такава редица. Вцепенени, замръзнали в някакъв внезапен ужас хора, запазили позите и жестовете на стремителното си движение напред, подобно на вкаменените в един миг шествия на легендите. Но аз не искам и не мога да се приближа. Гледам отдалеч. Едри, снажни хора, с черни, широки лица, навярно всички от далечните пустини на Анадола. Всички бяха редифи. Това ясно се виждаше от разхвърляните навсякъде вещи, извадени из раниците им. Какво нямаше тук. Ръчни медни воденици за кафе, джезвета, фйлджани, железни сачове за акатми. После чорапи от дебела, груба прежда, фланели, ризи. И ясно и изведнъж изпъкваше пред мене тъжната интимност на семейството, трагичната участ на човека, на бащата. Нима в тия мъртъвци можеше да се вижда врагът, нима имаше място за ненавист, за мъст? Тия ризи, тия бедняшки, прикърпени дрехи, и те са били грижливо сгъвани с треперящите пръсти на някоя любеща ръка, и върху тях са падали едрите, горчиви сълзи на раздялата.

Дълго време бродих между тия трупове. Наблизо и надалеч те лежат неподвижни, в мълчанието на тихо и няма страдание. Едно тъмно и зловещо тържество на смъртта. А денят е тъй хубав и светъл, слънцето тъй нехайно и щедро пилее сребърни лъчи, небето се издига тъй високо и тъй безстрастно синьо. И струва ми се, че тия мъртъвци, над които не пада ни една сълза, над които тежи само безсърдечно равнодушие и отчужденост, отнасят за всякога в блуждаещите си души голямата печал на горка самотност.

Един санитарен войник ми казва, че наблизо в един дол намерил ранен турски подофицер. Навярно фелдфебел. При него имало наши офицери, разпитвали го, приказвали с него. Отивам и аз там. Един млад, хубав, но страшно изнемощял момък. Четири дни той е стоял в калта, в дъжда, без хляб, без помощ. Вода, както разказваше, пил от локвите. С дрипи, откъсани от собствените си дрехи, превързал сам раните си. Ранен и в двата крака. Боял се да не го убият и затова не викал, крил се между убитите. Но в тоя човек все пак беше останала една мъжествена твърдост, един античен стоицизъм. В него имаше нещо от древната, легендарна храброст на турския войник. Задаваха му разни въпроси. Той отговаряше умно, спокойно. Отговаряше въздържано и с достойнство дори и на обидни и неуместни въпроси.

— Какво ще кажеш за нашите войници? — питаха го.

— Ах, храбри момчета. Браво! Бият се добре. Храбри, храбри момчета…

Питаха го още как се е развил боят, де е бил сам той, какви разпореждания е давал. Раненият обясняваше търпеливо, кротко.

— Че с какъв ум сте тръгнали да се биете с нас? — обажда се някой.

Чаушът поглежда в недоумение, аз срещам за минута умния, тъжен поглед, сянката на голяма горест помрачава бледното лице и едва чуто, като че за себе си, той казва:

— Ех, какво да се прави. Ватан!

Той гледа някъде на юг и дълбоко въздиша. В очите МУ поглежда безмълвната молба да бъде сам, да не го заставят да говори повече. Идва кола и го прибират. Там имаше още двама намерени ранени турски войници. Как много говореха немите и тъмни погледи, с които се посрещаха едни други тия хора.

Отиваме в селото. Всичките следи на една току-що преминала, опустошителна буря. Много къщи са повредени от гранатите — зеят, като рани, широки отвори. Из улиците се скитат цели стада кучета, необикновено зли и настървени. „Яли са човешко месо“, обяснява един войник. Хора в селото почти няма. Върнали са се само някои от мъжете, българи.

Няколко часа по-късно аз напущах това скръбно, разрушено и опустошено село, в което сякаш се беше скрила и спотаила самата смърт. Минавах покрай последната, най-крайна хижа. Наблизо до нея се виждаше нов гроб с бял, дъсчен кръст. Една стара жена лепеше с глина изкривените стени. Тя се мъчеше да затули тия дупки, които гранатите бяха открили. Нещастието за нея може би не беше нещо повече от това.

— А тоя гроб чий е, бабо?

— Шест момчета заровиха там. Ваши момчета.

Тоя гроб беше само няколко крачки от малката къща. Върху него имаше китка увехнали цветя и угаснала недогоряла свещ.

Аз отминах. Приведена пак, старата жена продължаваше да лепи стените на малката хижа.

През целия ден почти се чуваха топовии гърмежи на изток. Това бяха дните, когато ставаха боевете при Люле Бургас. Но за това не знаехме още. Ние следяхме тия гърмежи с безпокойство и затаен страх, следяхме ги, ту в предчувствието иа някаква непоправима несполука, ту в радостно упование и надежда. Пред нашите позиции беше тихо. Все тъй мълчаливо се очертаваше на хоризонта далечната линия на фортовете, тъмният, изправен гребен на Айваз баба и призрачният и хубав силует на Султан Селим.

На позицията стояхме с голяма предпазливост, за да не предизвикаме стрелба от фортовете. Войниците стояха в окопите и никой открито не се движеше. Всяка минута чакахме да проечат зловещите басови гърмежи и огненият дъжд от тропнели да се посипе върху самите ни окопи. Но фортовете мълчаха. Никакво движение нямаше и в полето. Нашите патрули отиваха до Кара Юсуф, до Адара. Те срещаха само отделни, малки разезди.

Селяни от близките български села идваха на позицията и ни разказваха забавни анекдоти за отстъплението на турците. В голяма уплаха и безредица те са се връщали към крепостта. Но никакви насилия, никакви зверства не са извършили. Напротив, доверчиво и приятелски те са разговаряли със селяните.

— Измамиха ни — казвал един, — направили са през нощта дълбоки окопи, а ние цял ден се бихме на открито. Направиха ни прах и пепел тия българи…

— Не са българи — скептично заявявал стар, ранен редиф. — На феса ми разправяй ти. Московци са. По шапките ги познах…

Ранените са били извънредно много. В лозята над Кайпа турците оставили една или две батареи и после, като разбрали, че повече не ги преследват, върнали се и ги взели. Ставаше ни ясно сега колко големи са били техните загуби. Ясно ни ставаше и голямото стратетично значение на това сражение. Нашата дивизия заедно с Х спряха и върнаха в крепостта тоя турски корпус, който искаше да заплаши фланга на трета армия.