Край Одрин

V

На мръкване небето се покри с черни тежки облаци и отново заваля дъжд — топъл, летен дъжд със светкавици и гръм. Това беше нещо рядко и чудно в късната вече есен. Дъждът се усилваше, нощта ставаше по-тъмна, по-непрогледна. Войниците се скриват в окопите, блиндажите ги запазват от дъжда. Тихо е навред. От време на време тежко и продължително проехтява гръмотевица, сякаш зловещият заплашителен зов на близко нещастие и беда. Безпокойството ни се усилва. Заедно с Рандева обикаляме позицията, даваме някои нареждания на войниците. Да не спят, да бъдат готови всяка минута, всеки да има пушката си в ръце. Гледаме напред: нищо не се вижда. Не се виждат и нашите часови. Една черна и бездънна пропаст от непрогледен мрак, пълен с неизвестност и недоверие. Прожекторите само горят и простират своите безкрайни, ярки шипове. Те обикалят, взират се, търсят. Ето един обръща своя поглед право към небето, като че призовава и моли. Или това е пък недоверие и предпазливост: нагоре те гледаха за аероплани.

Прибираме се с Раднев в нашата землянка. Вътре е завет, топло и приятно. В огнището грее огън, имаме и свещ. Вън вие вятърът, слаби пориви идат до нас и заклащат пламъка на свещта. Чува се далечна продължителна гръмотевица и веднага по-силно заплисква дъждът. Иде ми наум за часовите. Загубени в мрака, изправени под дъжда, под вятъра, те стоят будни, внимателни, взрени напред. Но ние сами няма да спим. Не е ли възможна една атака в тая тъмна нощ? Дълго приказвахме за това с Рандева. Припомняме си думите на майора и се смеем. „Чудни ставате. Турчин нощна атака не прави…“ Сега той е някъде по-назад при поддръжката и непоколебим в убеждението си, навярно безгрижно почива.

Неусетно съм задрямал. Къси минути на полу-будно състояние с чести, плахи потрепвания. Гледам часовника — дванайсет. Бавно, много бавно върви времето. Но сега е най-вероятно време за нощна атака. И при тая мисъл изведнъж ме обзема неудържима тревога и безпокойствие. Струва ми се, че най-недобросъвестно сме напуснали работата си, че вън — отдето поглежда само мракът на нощта и се чува плисъкът на дъжда, — вън всички дълбоко, непробудно са заспали. А те може би са вече близо, идат безшумно, дебнат тихо в мрака със затаен дъх, с разпалени очи. Близо до самата землянка се чува хъркане. Това са ординарците от взводовете. Трябва да се събудят и да се пратят в окопите. Те спят тъй дълбоко и спокойно и аз чувствувам истинска болка, че ще прекъсна тоя сладък сън.

— Биньо! Биньо!

Чувам сънливо и болезнено мърморене на човек, който прави усилия да се откъсне от сладостната власт на съня.

— Биньо!

— Аз, господин подпоручик… Той е вече буден и в гласа му звучи безропотна готовност и искрена послушност. Да, нищо, че го будят тъй неочаквано. Служба, война е.

— Биньо, има ли нещо?

— Нищо няма, господин подпоручик.

— А прожекторът свети ли? — Кое? Пружока?

— Да…

— Свети, господин подпоручик… много свети…

— Иди да кажеш на фелдфебеля да провери часовите.

Бнньо става, чувам удара на ножа, който той натъква на пушката си, и плясъка на стъпките по мократа земя, които се отдалечават и глъхнат. Няколко минути минават в напрегнато безпокойно очакване. Но ето зачуват се пак стъпки, в тъмния отвор на землянката се показва усмихнато лице, цяло измокрено от дъжда.

— Благополучно, господин подпоручик. Будни са часовите. Нищо няма…

— Благополучно? Добре, добре, легни си пак. Той се скрива и някаква сладостна вълна залива и гали душата. Колко добри, колко чисто и беззаветно предани са тия млади момчета!…

В полудрямка минава почти час. През всеки няколко минути аз отварям очи и гледам часовника. Той тъй бавно върви и още тъй зловещо-потайна и черна е нощта. Непрекъснато вали дъжд и далеч глухо и тежко проехтява гръмотевица. И отново тая дълбока тишина, в която ми се струва, че всичко спи — и войниците в окопите, и часовите. Аз не мога повече да търпя, не искам да будя пак ординарците и ставам. Излизам навън. Очите ми, несвикнали още с мрака, не виждат, някакви петна само играят и трептят пред мене. След малко виждам слабо вече, разбирам де съм и тръгвам към окопите. Нарочно оставям саблята слабо да звънти — тъй войниците ме познават и не ме вземат за чужд. Надничам в окопа: свити, с дигнати яки на шинелите, с кръстосани и скрити в ръкавите ръце, между които изправени нагоре се издигат пушките, войниците спят един до други, тъй както са наредени, безмълвни, неподвижни. Спят всички.

— Буден няма ли някой тук?

— Будни сме господин подпоручик — обажда се добродушно и просто някой. — Може ли да се спи в такъв дъжд?…

Но аз чувам хъркане, виждам редица неподвижни фигури. Мнозина, разбира се, спят. Но нищо. Достатъчно е, че има будни.

Излизам пред окопите и наблизо намирам часовоя.

— Има ли нещо?

— — Нищо няма, господин подпоручик. Пружока само свети. Нямат работа!…

Това ме кара да се усмихна. Пружокът — да, само той свети. Ето, ярката светлина е върху нас. Ясно виждам часовоя: младо момче, яката на шинела изправена, едната ръка в джеба, пушката преметната на ремък. Той е цял измокрен, върху ножа му, покрит с дребни капки, блещи сиянието на прожектора. Тъй е седял в мрака и досега, сам, буден, внимателен, Каква покорна, някак нехайна доброта, упорита и честна издръжливост. Не, той никога не ще изневери на дълга си, никога!

Прожекторът премества другаде погледа си и аз повече не виждам войника. Но връщам се успокоен и доволен. Далеч на север забелязвам пак тайнствения и самотен огън. Огънят на Странджа, на високия планински връх на старата граница. Някой редовно всяка нощ запалваше тоя огън, някой там бди, гледа. Там зад тия планини, които сега не се виждат, хиледи изнемогват в безпокойство и грижи, хиледи души в трепетно упование и любов се взират през това голямо, огнено око, надяват се, очакват, следят ни. Тия, които ние в един тъжен есенен ден оставихме там с просълзени очи, с присвити сърца. Но бъдете спокойни! В тая бурна и тъмна нощ, пред нас и пред вас, той бди. Пороен дъжд го плиска, леден вятър брули загорялото му бронзово лице. Той бди. Вие може би виждате как бялото сияние на прожекторите и минутният кървав блясък на светкавиците греят в ножа му, оглеждат се в очите му, взрени напред. Той бди. Той е смел, храбър, честен и добър.

Бъдете спокойни!…

Ние изпращаме тая нощ с едно облекчение. Нищо лошо не се случи. Скоро ни сменяват и примамвани от почивката, която ни чака, бързо закрачваме към Ортакчи.