Краят на Лалелия

Глава XКраят на Кристиан

Вечерта на 8 октомври полицията арестува Шарл Дюбуа, трима членове на Централния комитет и мнозина активисти, които не успяха да се укрият навреме. А на другия ден вечерното издание на „Република“ публикува правителствен декрет: на компартията се забраняваше всякаква политическа дейност, докато не бъдело приключено следствието по взривяването на моста „Купидон“. Фактически компартията се отстраняваше от участие в предстоящите избори. С втори декрет правителството забраняваше до деня на изборите всякакви стачки, демонстрации и митинги и обявяваше, че за нарушението на този декрет ще държи отговорни ръководителите на съответните профсъюзи. С този декрет правителството поставяше капан пред левите социалисти — дръзнеха ли да го нарушат, неминуемо ги очакваше участта на компартията, дейците им щяха да бъдат изпратени зад решетките.

В интервю по телевизията Клод Полен заяви, че не приема стачната борба като средство за политически натиск. В подобно интервю и Хораций заяви, че е против политическите стачки, но за разлика от Клод Полен излезе по-ловък, като напомни, че не може да застави никого да мисли и да действува непременно като него. С това си изявление той заобиколи „de jure“ капана, в който се надяваха да го подмамят олигархите.

Два дена след бурния Осми октомври двата профсъюза на петролните работници при рафинериите на Жозеф Берклей „Работническа асоциация“ и „Работническа воля“ излязоха с призив до цялата работническа класа на Силвеция. Профсъюзът „Работническа асоциация“ беше под влиянието на компартията, а профсъюзът „Работническа воля“ премина напоследък почти изцяло в ръцете на левите социалисти. Тоя техен общ призив беше отпечатан на хиляди листчета, позивите бяха разпръснати по мините и крупните предприятия из цялата страна.

Секретар на асоциацията беше Хенрих Бенвенисти, а на „Работническа воля“ — Кристиан Лафит.

Висок, смугъл, мустакат — ако е в синя, дочена блуза и държи в ръката си чук, човек може да си помисли, че го е виждал вече на хиляди плакати и рисунки, които изобразяват „работник“ въобще. Толкова беше по фигура и лице типичен за класата си, макар тази представа за работник „въобще“ да беше поостаряла вече за епохата на роботите.

Коренът на Кристиан Лафит беше работнически, баща му и дядо му също бяха живели в северна Тива и бяха припечелвали хляба си из ония нейни райони, където фабричните комини стърчеха най-нагъсто. Но всяко поколение Лафитовци отстъпваше по на изток, заселваше се в нискоетажната и кирпичена Тива, която пълзеше неспирно и като че ли заднишком към планината Ида. В годината, когато човечеството се готвеше да изпрати свои представители на Марс, Лафитовци живееха в тухлена къщурка, отделена с две стъпала от земята, с тоалетна на двора и си приготовляваха храната на примус, тъй като последният пръстен на газопровода беше „затапен“ на десетина улички пред тях.

Все пак те бяха „самостоятелни“, синовете Лафитовци спяха в отделна стая и имаха постоянна работа, обслужваха кран-мастодонт в една фабрика за панели. А Кристиан, бащата, той се беше закотвил вече десет години в „Елизабет“, работеше като майстор настройчик в енергийния цех. Всяка заран майката Лафит слагаше по един сандвич с масло и шунка в мрежите на мъжете, като мъчително разчленяваше душата си на три, защото на всекиго от тримата искаше да приготви сандвич с най-дебело парче от шунката, а то можеше да бъде само едно. Затова „най-дебелото парче“ си оставаше някаква абстракция, парче-призрак, а тя страдаше истински, защото както и да се стараеше, не можеше да го измайстори.

На осми вечерта тримата се завърнаха по различно време, уморени и възбудени, по-големият син имаше цицина на главата си колкото яйце. Докато майката налагаше цицината със скълцан лук, по-големият, мижейки, гледаше снизходително-критично баща си и накрая не се сдържа:

— Като не си комунист, защо ти трябваше да участвуваш в тази акция?

И двамата синове на Кристиан членуваха в Младежкия съюз и бяха активисти при кварталния комсомол.

Бащата, колкото и смугло да беше лицето му и набраздено с дълбоки бръчки, като че ли се изчерви, а през кестенявите му очи премина мрачен облак. Той не отговори нищо на сина си. Стисна зъби и замълча. През следващите два-три дни той редовно закъсняваше, но си дохождаше бодър, а на четвъртия ден се завърна по-рано, но имаше вид на човек, който носи планина на гърба си и море от отрова в душата си.

Цяла нощ се въртя, нахока жена си да не го пита какво му е, а на сутринта, като изчака синовете да поемат, повика я с пръст от кухнята и с глас, който сякаш не беше негов, захвана да й обяснява:

— Парите, които имам, всичките съм оставил в най-горното чекмедже на скрина. При тях съм сложил сребърния си часовник и венчалната халка.

— Кристиан! — изхълца жена му. — Ще ми кажеш ли най-после какво ти е? — и разплакана захлупи лице на гърдите му. „Трябваше да приготвя неговия сандвич с най-голямото парче шунка!“ — с остро съжаление помисли тя.

Той едва, почти скришом я погали по слабите й рамене.

— Е, стига! — с подправено груб глас рече той. — Няма нищо! Просто ще вършим днес една мръсна работа, затова!

И се изниза навън бързешком, защото сантименталните сцени не му бяха по душа.

Преди единадесет години запаснякът от пехотата Кристиан Лафит беше мобилизиран да служи шест месеца на един остров сред Тихия океан, който се намираше тогава под протектората на Силвеция, но всъщност беше нейна колония и военноморска база на тихоокеанския й флот. Кристиан, по онова време член на компартията, скоро се включи в една нелегална организация на местни жители, тя се бореше за независимостта на отечеството си, което освен силветийско владичество трябваше да понася и чести посещения на подивели моряшки команди от тихоокеанската армада на САЩ. Тия посещения всеки път превръщаха тоя някогашен земен рай в пиянски вертеп и публичен дом.

На третия месец от службата си на острова Кристиан беше арестуван заедно с неколцина местни жители, членове на нелегалната организация. Кристиан се оказа костелив орех за специалните секретни служби, въпреки побоищата и инквизициите те не успяха да изтръгнат от него някакви особени показания. Тогава го изпратиха на колегите си от Тива. Като по-модерни в занаята си, те започнаха да го обработват с медикаменти и да го разпитват в полусънно състояние. После го оставиха на мира. След някое време го отведоха в кабинета на едного от следователите, който водеше следствието. Почерпиха го с кафе и цигари, сетне пуснаха миниатюрен, но много селективен магнетофон и от ролката чу да се разлива собственият му глас. И от собствения си глас научи такива неща, които го убиха на място.

— Позна ли се? — попита го следователят.

— Познах се! — въздъхна Кристиан като от гроба си.

— Можеше да кажеш тия неща още в самото начало, а не да измъчваш и себе си, и нас! Сега ние слагаме край на тази работа и ще те пуснем да си вървиш — рече следователят. — А ролката с твоите приказки ще запазим за спомен.

Няколко месеца по-късно узна, че двама от подследствените по конспирацията островитяни били осъдени на по петнадесет години каторга. Техните имена той беше произнесъл и свръхселективният магнетофон ги беше най-съвестно записал.

На 13 октомври, към обяд, Кристиан беше повикан от господин Симон, началника на информационния отдел на „Силветийски петрол, А.Д.“.

Господин Симон, човек на средна възраст, с безизразно лице, елегантен и тънък, с изящно бели, женски ръце, пристъпи към работата без всякакви предговори и заобикалки.

— Господин Лафит — рече той. — Ти заедно с господин Бенвенисти сте съчинили и дали за разпространение ей този позив! — и той му показа едно червено хвърчащо листче, на което беше отпечатан призивът на двата профсъюза, на Асоциацията и на „Работническа воля“.

— Да! — отговори Кристиан.

— Доколкото разбирам, вие призовавате работниците да обявят генерална стачка, така ли?

— Така е! — каза Кристиан. — Генерална стачка в знак на протест срещу закона за трудовите договори и въвеждането на гъвкаво работно време.

— Е, да! — каза Симон. — Но вие сте разпространили това, след като законът е бил приет от парламента!

— Парламентът не ни е питал на какво мнение сме ние, работниците, по този въпрос!

— Няма значение! — каза Симон. — Приеме ли се веднъж един закон, той влиза в сила и трябва да се изпълнява!

— Ние не сме добитък, че да ходим доброволно на заколение! — каза Кристиан.

Господин Симон помълча някое време и като че ли изглеждаше замислен.

— Ето ти едно листче — каза Симон и постави един бял лист в десния край на бюрото си. — Ще напишеш отгоре имената и местоработата на хората от стачния комитет и на хората от дублиращия го комитет. Никой нищо няма да узнае, имаш думата ми. След това си отивай в цеха и все едно че ние сме приказвали за ланския сняг.

Сега Кристиан на свой ред помълча някое време. После рече:

— Де ще зная имената на тия хора! Ние с Хенрих сме само съчинителите на позива.

— Виж ти! — каза Симон. — Не ти се приказва, значи. А друг път си бил по-разговорлив и си знаел повече неща. Искаш ли да ти припомня? Почакай!

Той извади от централното чекмедже на бюрото си миниатюрен магнетофон и го сложи пред себе си.

— Не се опитвай да посягаш, защото оригиналната ролка се намира в частния сейф на господин Берклей! А сега отваряй си ушите добре и слушай!

Той натисна едно копче и Кристиан чу отново ония свои показания отпреди единадесет години. За втори път се почувствува убит.

— Те изкопчиха тия неща от мен чрез опиати! — глухо каза той, макар да съзнаваше, че е безсмислено да обяснява каквото и да било.

— Това няма значение! — каза Симон. — Позорът си е позор. Ако не ми напишеш имената, които искам, утре цяла Силвеция ще знае що за човек е председателят на профсъюза „Работническа воля“! Избирай!

— Ще се опитам да се добера до имената, но за това ми трябва малко време! — каза Кристиан. — Туй е тайна работа, имената не са изписани с тебешир на черна дъска!

След като помълча, Симон поклати глава и нещо като усмивка се появи на тънките му устни.

— Шмекер си ти! — рече той. — Но няма да ми избягаш! Ако утре до десет часа не ми се явиш със списъците, на обяд ще да чуеш гласа си по първи канал на Радио Тива. Уверявам те, ще падне голям смях!

Като излезе от къщи, Кристиан не тръгна за спирката на рейса, който отиваше на запад, към рафинериите си, с нахлупен до очите каскет, за да не го познае някой, свърна на изток и скоро остави зад гърба си последния ред от бидонвилите на тиванските бездомници.

Беше нежно и тихо есенно утро.

Насреща му се синееха стръмните склонове на планината Ида, а от лявата му страна се простираше чак до хоризонта посърнало и изгърбено тук и там поле. Духаше лек и прохладен ветрец.

Отдавна не беше излизал извън града. Ширината му напомни отдавнашни детски времена, прекарани на село, които сега, кой знае защо, виждаше като помътнели светлини — жълти и зелени. Навярно жълтите представляваха изкласили до раменете му пшеници, а зелените — онова кротко и топло поле, което щурците люлееха нощно време с неспирната си свирня.

Вървеше, без да се спира: час, два. Мина покрай горичка от тополи и брези — бакъреножълти, златни. Веднага зад нея блеснаха като полирани, заслепиха очите му железопътните релси. На това място, макар горичката да беше зад гърба му, миришеше на чакъл и стомана.

Беше пристигнал. Погледна небето — слънцето окуражаващо блестеше между омарата на хоризонта и избледнелия зенит. Да, беше се довлякъл навреме. Нямаше грешка.

Потули се зад ствола на една топола и се заслуша. Скоро от далечината, от противоположната страна на Тива, дочу лек грохот, чиято сила нарастваше с чудовищна бързина. Експресът летеше към столицата със сто и четиридесет километра в час.

Той се уплаши да не закъснее — това беше последното чувство, което изпита, — изскочи иззад тополата и се просна по очи върху релсите. Огромен гърмящ свят се стовари върху него и той изчезна в една кипяща, прорязана с кървави линии тъмнина.