Краят на Лалелия

Глава VIIХораций и неговата „Лалелия“

Когато описвахме Йоженовата къща в Люневил, ние не споменахме, че навремето се кипреше зад гърба й голяма цветна градина, с дървена беседка по средата и засадена тук и там с овощни дръвчета, предимно праскови и череши. За майката на Хораций, дошла някога си в Люневил от още по-дълбоката провинция, тази градинка, около три декара, заменяше поне отчасти изгубения й рай. Тя засади отделни кътчета с различни по вид и багри цветя, като се съобразяваше с времето на цъфтежа им и с общата разцветка, която образуваха всички наедно. Получи се вълшебен килим, една длан хубост, пренесена от приказките на Шехеразада.

Беше по средата на април и един ден Хораций изведнъж се влюби в градината, която беше виждал дотогава стотици пъти. Той беше правил безбройни обиколки из алеите й, но не беше изпитал очарованието й, сякаш беше вървял слепешком. Тоя ден той видя цветята като че ли за пръв път, почувствува очарованието им като някаква връхлетяла го от небето омая. По същия начин той се влюби след три години в Ирен и много по-късно — в Елизабет. Сякаш от пръв поглед, за един миг. Кой знае! Сигурно тоя миг ще да е бил старателно подготвян в душата му много дни, месеци и години по-рано. А може би той е един неосъзнат стремеж по нещо, за което си говорят звездите, листата на дърветата, полюшвани от вятъра; снежинките, които падат в тиха нощ. Кой знае наистина! Но едва ли този стремеж може да се появи по всяко време и в душата на всеки човек.

А в чия душа се появява — с основание ще запита някой. На този въпрос не бихме могли да отговорим. Пък и едва ли някой би могъл…

В оня априлски ден Хораций се учуди най-много на лалетата, цяла поляна нагъсто източени сватбарски свещи, запалени сякаш, и остана прехласнат от различните им цветове: червени, бели, жълти, лилави, пъстри… Най-силно го впечатляваха пъстрите — всяко лале притежаваше по мъничко от богатството на всички лалета. Как беше се получило туй чудо, по какъв път едноцветните лалета изпращаха от боята си на други лалета, за да се изкипрят с шарена премяна?

Но в мига, когато почувствува хубостта им, той не си задаваше никакъв въпрос, само се радваше, а в душата му звучаха химни. Били са химните на най-висшата радост, а техен всепризнат източник, разбира се, е природата. В случая са били цветята, лалетата.

Много години по-късно, след като отдавна беше проникнал в тайната на многоцветието и беше хабилитиран за доктор по естествените науки, той помоли управителя на Южнотиванската национална ботаническа градина да му отдели два-три хектара свободна площ, за да организира за публиката постоянна изложба на образцово отглеждани и селекционирани лалета.

— Но за какво, защо? — учуди се искрено управителят. — Лалета садим на много места! Поне на десет поляни в парка публиката може да види лалета!

— Работата е в това — каза Хораций, — че по един начин действуват на човека някое и друго лале, а съвсем по друг начин ще му въздействуват например хиляда различни по цвят лалета, засадени всичките на една поляна.

— Ако е до различни лалета, ние разсаждаме такива по някои лехи, дето вървят успоредно с централните алеи! Посетителите могат да добият представа за най-различни видове лалета!

— Въпросът не е в това, каква представа ще добие посетителят, а до това — какво чувство ще изпита! Аз имам предвид емоционалното, облагородяващото въздействие, което ще окажат лалетата върху душата на човека. Разбирате ли? Въздействието на красотата! А такава красота може да се получи, ако хиляди разноцветни лалета бъдат посадени на една голяма площ! Това би било, знаете ли, нещо като симфония на Моцарт, фуга на Бах!

— Ха, ха! — каза управителят, който нямаше научните титли на Хораций, но беше протеже на един виден правителствен човек. — Не ме разсмивайте, доктор Йожен! Та ние сме ботаническа градина, не сме концертна зала!

— Но цветята действуват на човешката душа като музиката! — каза Хораций. — Стига да ги подредите както трябва, вие може да постигнете приблизителен ефект!

— Нямам кредити за такива облагородяващи мероприятия! — отряза го сухо управителят. — Да се разработят и поддържат три-четири хектара лалета — това струва много пари!

— За пари вие не се грижете! — възкликна Хораций. — Аз съм обмислил всичко. Ще образувам клуб „Лале“ и той ще поеме разноските. Ще поканя за почетни членове директорите на най-големите силветийски банки! Представяте ли си?

— Хм! — каза управителят, който не беше свикнал да си представя подобни неща. — Ако си осигурите необходимите средства, аз ще ви предоставя терен. По окрайнините на парка има доста пустеещи места!

Хораций създаде Атинския клуб по време на студентството си. След като беше хабилитиран за доктор на естествените науки, зрял човек вече, той образува клуба „Лале“ и стана негов несменяем председател.

В началото на тази история ние разказахме как Хораций прие поканата на госпожа Берклей да прегледа заболелите й черни рози. Може би някои читатели са приели тази му постъпка като едно лекомислено дело. А други просто не са ни повярвали, сметнали са този епизод от биографията на Хораций за измислен. Те не са прави. Биографията на Хораций е твърде известна, за да се притурят към нея измислици, особено измислици, лъхащи на пикантерийност.

Хораций отчаяно обичаше двама гениални композитори — Моцарт и Бах. Многоцветната поетична хармония на лалетата му напомняше Моцартовата музика, а черните рози на госпожа Берклей — фуги на Бах. Той би послушал Бах, па макар и в салона на някои от своите най-отявлени политически противници.

Но ние не довършихме разказа си за клуба на лалетата. След като се завърна от обиколката си из страната и говори на две от събранията на столичната организация в навечерието на конгреса, Хораций реши да прескочи до „Лалелия“, както в южна Тива бяха свикнали да наричат оня участък от ботаническия парк, където клубът „Лале“ осъществяваше своята дейност.

„Лалелия“ беше едно вълшебно кътче, което благороден крадец сякаш беше отмъкнал от рая и кротнал в югоизточната част на тиванския национален ботанически парк. От началото на април до първите дни на юни хиляди любители на цветята се тълпяха около това място, делник и празник, за да ахкат от възторг и умиление пред ширналата се наоколо им хубост. Сред един квадрат от два хектара, ограден от елхови и брезови горички, пламтяха безброй свещи с различни светлини. Тази празнична феерия, напълно достойна за Зевсовата зала на пиршествата или за Аполоновия храм на хубостта, беше плод на Хорациевото старание да селекционира и комбинира основните цветове, с които природата беше надарила едно от най-лъчезарните свои творения. Неговата „Лалелия“ даваше утеха на нещастните, макар и за час-два, а щастливите замайваше с илюзията, че красотата царува над света.

Интересно е да си зададем въпроса: а какво беше „Лалелия“ за своя творец? Разбира се, като познаваме характера на Хораций, не бива да свеждаме отговора в никакъв случай до едно просто означение. Най-напред той изпитваше доволството, което всеки добър майстор изпитва от работата си. „Лалелията“ беше красива, тази красота беше създал той, следователно струваше си да бъде доволен от себе си. Но тази красота беше по значение и по размери една нищожна част от онова, което той можеше да направи за хората. С „Лалелия“ той изплащаше една незначителна част от своя дълг спрямо обществото, спрямо оная част от обществото, която живееше тъжно. Следваше изводът: „О, колко много още можеше той да направи!“ Неговата „Лалелия“ непрекъснато му напомняше, че големите неща, които трябваше да извърши, тепърва предстоят.

Поради случайно съвпадение Хораций отиде в „Лалелия“ същия този ден, когато „Анемона“, черната яхта с бели платна, отплава за залива Шарте.

Тази година той беше засадил един хектар с хризантеми, първенците на печалната красота, които той обичаше със същата страст, с която обожаваше лалетата. Когато пристигна на мястото, той застина от ужас, едва не получи сърдечен удар — трима от парковите работници равнодушно изкореняваха с мотики хризантемите, а счетоводителят на клуба „Лале“, чиновник в банка „Силветийски кредит“, спокойно пушеше лулата си край тях и дори се усмихна, когато Хораций успя най-после да възкликне:

— Вие луди ли сте, дявол да го вземе! Кой ви позволи?

Чиновникът от „Силветийски кредит“ извади лулата от устата си, усмихна се снизходително и на свой ред зададе въпрос, който избухна в ушите на Хораций като бомба:

— А вие кой сте, та се месите в работата ни?

Тоя тип беше работил вече пет години под шефството на Хораций, а сега нагло го питаше кой е!

На това място трябва да отворим една малка скоба. Клубът „Лале“, както ни е известно, нямаше свои собствени финансови средства, той се издържаше от субсидии на обществени институти, преди всичко — от дружества и банки, а от банките най-голяма вноска правеше всемогъщата „Силветийски кредит“ — фасадата на още по-всемогъщия Банков консорциум. Марсел Канотие, който изцяло издържаше салона на живописците, събрани около кръжеца „Марк Шагал“, смяташе импресионистичните лалета за законно наследство на модерните неосюрреалисти, затова „Силветийски кредит“ с охота и щедро покриваше почти две трети от разходите на клуба. Робер Смит, финансовият специалист на „левите“, посъветва Хораций да продава една част от лалетата, но Хораций отхвърли с възмущение тази разумна идея. „Аз не съм търговец и няма да стана! — заяви той. — Освен това справедливо е красотата да се подарява, а не да се продава като сирене и лук!“ И той изпращаше разкошни букети на театри и концертни зали, на изложби и юбилеи.

— Вие кой сте, та се месите в работата ни? — повтори въпроса си чиновникът от „Силветийски кредит“.

— Ти добре знаеш кой съм! — успя най-после да дойде на себе си Хораций.

— Но вече не сте тоя, който бяхте до оня ден! — направи безсрамна и зла усмивка довчерашният човек на Хораций. — Вие, господине, не сте вече никакъв за сведение! — Той извади от чантата си някакъв документ и почука по него с пръст. — Туй е протокол на управителния съвет. Ето! Управителният съвет ви снема от поста председател и ви изключва от клуба, задето без разрешение на своя глава садите хризантеми и се разпореждате самоволно със земята на „Лалелия“! Разбрахте ли, господине? Препис от този протокол ви е изпратен надлежно по пощата. Край!

В тоя миг буца пръст, изхвърлена от нечия лопата, перна господина по филцовата му шапка и тя се изтърколи на земята.

— Внимателно, приятели! — обърна се Хораций към работниците. — Вие може да пребиете човека!

— Безотговорни елементи! — закани се господинът, но кой знае защо на Хораций. Като че ли Хораций го беше замерил с буцата пръст.

Хораций се наведе, повдигна от земята една разкошна снежнобяла хризантема, почисти я деликатно, сякаш допираше пръсти до най-фина порцеланова чаша, а по лицето му премина сянка, сякаш бяха спуснали кепенци над едничкия прозорец, през който душата му гледаше към света. Все пак той събра сили и каза на работниците:

— Аз ви уверявам, че след изборите отново ще засадим това място с хубави хризантеми!

После, без да каже дума повече, той тръгна към изхода на парка, а хризантемата носеше изправена, облегната на рамото му, както се носи заспало дете.