Краят на нощта

1.

Спряха го на митницата. Как няма да го спрат? Тери приличаше на човек, от когото могат да се очакват единствено неприятности.

Беше блед от недоспиване и един Господ знае от какво още, сакото му бе от магазина за дрехи втора ръка „Оксфам“, тениската от нюйоркския пънк клуб Си Би Джи Би, дънките „Левис“ не бяха виждали вода от деня, когато ги купи и се вмъкна с тях в банята (майка му се разписка, че щял да пипне някоя пневмония, а баща му заяви, че бил мръднал), ботуши от „Док Мартенс“ и — ореолът на гордостта му — къса щръкнала коса, боядисана доста нескопосано в черно с нещото, наречено „Гарваново крило“, което бе открил на щанда за дамска козметика в „Бутс“.

— Митническа проверка, господине.

Това господине бе насочено като оръжие, прозвуча като подигравка. Като че ли някой би нарекъл Тери господине. Единият от двамата митничари, почти чукнал трийсетака, бе с плътни рошави бакенбарди и тънки мустачки, също като футболист от „Кингс Роуд“, който се опитва да е в крак с модата, а другият, някакво изкопаемо, бе на възраст поне колкото бащата на Тери, само дето му липсваше чарът на стария.

— Откъде се връщате, господине?

Въпроса зададе дъртофелът, изпънал гръб, очевидно повлиян от всички години, прекарани в униформа.

— От Берлин — отвърна Тери.

Младият, космат като герой на Дикенс, вече се бе заровил в сака „Пума“ и вадеше тениска с надпис „Бог да спаси кралицата“, сребрист касетофон, резервни батерии, микрофон и чифт слипове.

Майката на Тери често повтаряше, че човек никога не знае кога ще те хванат по бели гащи.

— Берлин, значи? Там сигурно е много хубаво по това време на годината — подхвърли онзи с бакенбардите и старият войник се подсмихна. Май си въобразяваха, че имат чувство за хумор. Да не би да се вземаха за легендарното британско дуо Ерик и Ърни от „Терминал Три“?

Старият войник отвори дебелия син паспорт на Тери и се опули. Бледият младеж с черна коса пред него нямаше почти нищо общо с моменталната снимка, достойна за някой престъпник, правена в предишния му живот, когато ходеше с безлична провиснала кестенява коса и все още живееше при мама и татко, докато работеше във фабриката за джин и обикаляше по цял ден зареян в мечти как час по-скоро да се измъкне от сивотата.

На тъпата снимка Тери се взираше към света изпод нескопосана подстрижка, щръкнала уж като на Род Стюарт, въпреки че бе по-скоро като на Дейвид Хил от „Слейд“. Дори се виждаше, че е леко загорял. Беше се снимал, когато все още тръпнеше в очакване да навлезе в истинския си живот. Бузите му пламтяха, когато старият войник затвори паспорта.

Оня с бакенбардите ровеше все по-дълбоко в сака и Тери се сви, защото митничарят се бе докопал до неща, които бяха особено важни за него: извади брой на „Пейпър“ отпреди две седмици с един от пионерите на пънка, Джо Стръмър, на първа страница, красив и обречен като Лорънс Харви в „Стая на върха“. Разгърна страниците, огледа недоумяващо рубриките, посветени на новостите, и заглавията, които не му говореха абсолютно нищо.

„Тазгодишният Костело“. „Доказателства за «Токинг Хедс»“. „Канадските рокаджии «Бахман-Търнър Овърдрайв» се разпадат“. „“Мъди Уотърс" — нови засечки". „Мюзикълът «Фани» за кеф“.

Започна да прелиства „Пейпър“. Дори не погледна материала на централната двойна страница, посветен на „Клаш“, писан от Скип Джоунс, най-великия музикален критик на света, но насочи вниманието си — като че ли това бе най-важното! — към обявите, когато стигна до тях.

— „“Дърти Дик Рекърдс" — осигурете си дозата." — прочете оня с бакенбардите и изкриви погнусено устни. — На това му се вика пълна отврат.

Метна „Пейпър“ встрани и бръкна още по-дълбоко, за да извади опърпания брой на първия сборник есета на Том Улф, в който Тери бе подчертавал цели параграфи, а след това измъкна и нещо безценно — касетките с интервюто, което Тери бе взел от легендарната рок звезда Даг Уд, единствения на „Удсток“, когото публиката бе освиркала и прогонила от сцената.

Тери наблюдаваше как оня с бакенбардите подмята касетката, все едно че е безполезен подарък, с който се е сдобил на някоя бензиностанция, и му се прииска да каже на копелдаците да вървят да направят нещо полезно, като например да се заемат да спипат терорист номер едно, Карлос Чакала.

След това прецени, че така само ще си изпроси пълно претърсване, затова прехапа устни, стегна мускулите на бедрата и се запита колко ли дълго ще го чака гаджето му.

Целта на пътуването ви, господине? — попита старият войник.

— Журналист съм.

Все още страшно се кефеше, когато изричаше тези думи — вече девет месеца бе на тази работа и се вълнуваше всеки път, когато видеше името си под заглавието, особено ако бе придружено с маломерната снимка, която понякога слагаха. Това бяха дребни неща, но те доказваха, че Тери се превръща в човека, който винаги бе искал да бъде. Тези тук не можеха да го спрат.

— Журналист, значи? — повтори мъжът и в гласа му се прокрадна нотка на подозрение, все едно се опитваше да му намекне, че истинските журналисти са облечени в костюми, носят вратовръзки и стискат в ръка дипломатически куфарчета, на всичкото отгоре са разни старци или поне бая по-дърти от него.

— И за какво пишете?

Тери му се усмихна.

Беше краят на лятото на 1977 година и във въздуха витаеше нещо, което се усещаше из клубовете и звуците му се носеха от всяко радио. И ето че изведнъж животът отново му се стори прекрасен, както преди десет години, през шейсетте, когато Тери бе още дете и родителите му бяха убедени, че „Бийтълс“ са добри момчета.

За какво пишеше ли? Пишеше за начина, по който всичко в живота се променя. От прическите до панталоните и какво ли още не.

За какво пише, а?

Този лаф си го биваше.

Тери си спомни, че съвсем наскоро британският рок музикант Рей Дейвис бе признал, че му идвало да си изплаче очите всеки път, когато попаднел на нечия музикална колекция, защото било наистина трогателно да проследиш личните предпочитания на даден човек, неподправени, открити, поостарели с течение на годините, защото ако държиш на тези неща, то всичко става ясно от издрасканите плочи и поизмачканите обложки, всичко лъсва — и надеждите, и копнежите на тайната ти малка вселена, и всичко, към което младото ти сърце е било устремено и което е желало, от което се е нуждаело, за което е тръпнело.

— Пиша за музика — отвърна Тери.

Мисти го чакаше в залата за посрещачи.

Забеляза я, преди тя да го види. Беше му приятно, когато ставаше така. Бе един от най-любимите му мигове в живота — да я зърне, преди тя да е узнала за присъствието му.

Мисти. Тя бе неговата любима с медноруси коси и котешко лице. Бе висока, слаба, облечена в семпла бяла рокля, комбинирана с груби моторджийски ботуши.

Напоследък момичетата много налитаха на тази нова мода и съчетаваха нещо подчертано женствено — миниполичка, мрежест чорапогащник, високи токчета, дреха като семплата бяла рокля на Мисти — с нещо крещящо мъжко: — груби обувки от „Док Мартенс“, кожени яки или гривни, обсипани с капси, моторджийските ботуши на Мисти. Не се свеняха да подчертаят сексуалността си, мислеше си Тери, предизвикваха те да ги забележиш и безмълвно питаха какво смяташ да направиш по въпроса. Това наистина бе нова мода.

На рамо бе преметнала сака с фотоапарата. На едната презрамка, където човек очаква да види някоя пъстра пластмасова дрънкулка, миниатюрна кукла или на героя от сериала „Щастливи дни“, Фонци, или на Хан Соло, висеше чифт белезници — фалшиви белезници, обвити в розова кожа от норка. На пръв поглед бе трудно да се определи дали са от магазин за играчки или от някой сексшоп.

Мисти с нейните фалшиви белезници от розова норка. Тери въздъхна, когато я видя.

Тя бе като момиче от страниците на някое списание. Не, беше жена — вече не се казваше момиче, това бе другата новост, бе недопустимо да наречеш която и да е „момиче“, задължително трябваше да е „жена“, макар да бе очевидно, че тези млади създания са все още момичета. Мисти му обясни защо трябвало да е така — свързано било със „задушаващата тирания на мъжете“, както тя се изрази.

Странна работа, каза си Тери.

Да, тя наистина бе като птичката — жената — в онзи роман на Томас Харди, дето го учиха в гимназията в годината, когато заряза учението и започна работа във фабриката. „Далеч от безумната тълпа“. Мисти бе като жената в романа — на пръв поглед нежна и женствена, ала прикрила стоманена твърдост. Батшеба. Такава бе Мисти. Истинска Батшеба в бяла рокля, с моторджийски ботуши, неповторима Батшеба Евърдин с чифт фалшиви белезници от розова норка.

Тя все още не го бе забелязала, и докато я наблюдаваше как се взира в тълпата непознати лица, сърцето му преля от щастие. В следващия момент тя срещна погледа му и заподскача на място, възторжена, че го вижда отново след дългата раздяла.

Повече от седмица!

Тя се наведе, промъкна се под надписа „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и се втурна към него. Не бе от хората, които се съобразяваха с надписи и забрани, крачеше през света, сякаш имаше пълното право да бъде там — където и да е, навсякъде. Също като героиня от роман, също като момиче от някоя песен.

— Виж, Тел — започна тя.

Държеше последния брой на „Пейпър“. Бе излязъл преди почти цяла седмица, а кой знае как мастилото все още не бе изсъхнало и върховете на пръстите й бяха почернели, а на корицата се виждаше слаб, изпит, мрачен мъж с платиненоруса коса, загърнал се в шлифер, застанал пред стена с надпис: „Achtung! Sie Verlassen Jetzt West Berlin“.

Това бе статията на Тери за Даг Уд, която бе написал върху плик с логото на хотела, а след това издиктува по телефона.

— Кажи сега какво представлява? — помоли Мисти, а той не се стърпя и се разсмя, защото този въпрос обикновено го вбесяваше.

Подготвяш материал от 3000 думи за даден човек, а след това хората започват да те питат: „Кажи сега какво представлява?“ Нали от статията трябва да личи какво представлява, иначе написаното е пълен провал. Когато Том Улф е писал за Мохамед Али, Фил Спектър или Хю Хефнър, дали са му казвали: „Браво, Том, кажи все пак какво представляват!“ Сигурно. Все пак Тери не се ядоса, защото тя си бе такава, защото това бе истинската Мисти.

— Направо върхът — отвърна й. — Довечера ще ви запозная, става ли?

И тогава в погледа на Мисти се появи онова отнесено, далечно изражение, тя наведе глава на една страна, а Тери притисна устни към нейните и усети пръстите й да пълзят през боядисаната му в черно коса, усети и фотоапаратите, натъпкани в сака, да се отриват в сакото от „Оксфам“ до сърцето му.

Целувките им имаха вкус на „Марлборо“ и дъвка, и докато се притискаха пред изхода за пътници, напълно погълнати един от друг, без да забелязват как околните се подсмиват, зяпат и подхвърлят шеговити забележки — „Тези двамата като какво са се маскирали, татко?“, — бяха напълно убедени, че целувките им ще съхранят този вкус завинаги.

Лион Пек се занимаваше със сингълите.

Седеше в тясната като коридор сбутана стая за прослушване, снабдена със стереоуредба, където слушаха новите песни, а около него бяха пръснати поне сто нови седеминчови плочи на 45 оборота, всички излезли миналата седмица, някои от тях в новите лъскави цветни опаковки със снимки.

Работата на Лион бе да открие нещо яко и маниашко — сингъла на седмицата, — след това да избере още двайсет или трийсет други песни, за които си струваше да пусне по някоя евтина шега в един-единствен сбит, но съдържателен параграф, пълен с подигравки.

Язвителното пренебрежение открай време бе част от звученето на „Пейпър“ и читателите разчитаха на обещанието под заглавието на всеки брой за „Секс, купон, мангизи и грозната неподправена истина за порочни страсти“. Точно това се опитваше да постигне Лион на страницата, посветена на сингълите. Стремеше се към грозната неподправена истина за порочни страсти.

Само че хич не му дремеше за тая работа.

Нещо се бе случило на Лион през уикенда, нещо, заради което цялата тъпотия около него — я да видим какво е това тук? — „Продължавай да се носиш“ на „Флоутърс“ или „Безгрижен“ на „Комодорс“ или „Сребърната лейди“ на Дейвид Соул-Старски — дали не играеше Хъч в сериала? — му се струваше незначителна.

През уикенда се случи нещо, което промени начина, по който Лион гледаше на света. Затова се пресегна към „Сребърната лейди“ — или Старски, или Хъч се хилеше от обложката като някой Озмънд, подложен на лоботомия — и я метна към другия край на стаята, все едно бе фрисби. Когато се блъсна в стената, малката пластмасова плоча се пръсна на парчета с чудесно и удивително шумно пукване. Леле, че беше хубаво.

На Лион му стана толкова хубаво, че направи същото с „Продължавай да се носиш“. След това и с „Безгрижен“. Същата съдба сполетя и „Точно така“ на Шоуадиуади. Сетне грабна „Фанфари за обикновения човек“, новия сингъл на „Емерсън Лейк и Палмър“ и я запокити към стената с неприкрита злоба. След малко подът в стаята за прослушване бе осеян с парчета пластмаса.

Лион избута купчината плочи, за да си направи място, започна да разлиства последния брой на „Пейпър“ и въздъхна заради тъпоумните писания. Тези хора нямаха ли представа какво става по света?

Даг Уд бе на корицата и се опитваше да пробутва старите си наркомански номера пред Берлинската стена. Лион се радваше за Тери — представи си го как се е надул от гордост, когато е видял, че статията му е на първа страница — но чак пък толкова. Като че ли рок певецът Лу Рийд вече не бе постигнал същото и резултатът не бе по-добър! Като че ли Даг Уд можеше да различи Карл Маркс от Гручо!

Тери страшно се захласваше по простотиите на кралете на рока, каза си Лион. С всички тук бе така.

Той се прозя, обърна на втора страница и въздъхна, когато видя чартовете. Диско парчета за безмозъчни кретени бяха по първите места на класациите — Дона Съмър се правеше, че получава оргазъм след оргазъм в „Изпитвам любов“, — а топ сред албумите бе музика, която протягаше ръка за помощ към изтерзаните съсухрени домакини, за да преживеят по-лесно менопаузата. „Джони Матиас Кълекшън“.

Лион изсумтя презрително. Разлисти „Пейпър“, а пръстите му също като настроението ставаха по-черни с всяко следващо движение.

Група „Итър“ щели да записват нов албум по време на ученическата ваканция… няколко нови сингъла на „Пайлът“, на „Джентъл Джайънт“ и на „Рой Уд Банд“… нови албуми на Рай Кудър, „Бони М“ и „Модърн Лавърс“…

И след тях — най-сетне! — най-долу на единайсета страница, сбутани в един ъгъл, притиснати от гръмката реклама за концерта на „Аеросмит“ в Рединг и ексклузивен материал за разпадането на „Стийли Спан“, бяха поместени няколко кратки параграфа, които привлякоха вниманието на Лион и накараха сърцето му да започне да блъска. Той бе писал материала.

Вестникът бе излязъл по будките из цялата страна в четвъртък, а в Лондон — още в сряда. Та това бе преди цяла вечност, каза си Лион. Истината бе, че миналата събота демонстрацията и мирният контрапоход се бяха обединили и прераснали в най-неудържимата размирица, на която Лондон ставаше свидетел от войната насам. Лион Пек бе сред демонстрантите.

Бях там, каза си той и докосна синината на скулата, където се бе стоварило коляното на конен полицай. Бе видял как се случи всичко. Докато повечето от приятелите и връстниците му мечтаеха да са на концерта на „Аеросмит“ в Рединг, Леон се озова в центъра на размириците в Луишам, притиснат от протестиращите, изтласкани назад от конните полицаи, и имаше чувството, че идва свършекът на света.

Знамената плющяха, участниците мятаха тухли, конните полицаи се врязваха в тълпата, бойните редици се люшкаха ту напред, ту назад сред писъците, долитащи отвсякъде, и сред невъобразимия хаос. Оранжеви димни бомби се търкаляха по Луишам Хай Стрийт, из въздуха се носеше прахоляк от оронена мазилка, навсякъде се въргаляха боклуци от преобърнатите кофи, чуваше се трясък от счупени бутилки, викове, обиди, песни. Трошаха се витрини.

Най-осезаемият спомен на Лион бе физическото усещане за бунт, пламнало в кръвта му, загнездило се в костите. Краката му омекнаха от ужас, когато из въздуха затрещяха оръжия, а полицаите пришпориха конете си през тълпата; сърцето му заблъска диво, когато забеляза омразата по лицата на демонстрантите, и го обзе заслепяващ гняв, щом забеляза тесногръдите фанатици да пробутват расистките си възгледи в квартал, където почти всички бяха черни.

Никога през живота си не бе изпитвал толкова силен страх. А същевременно си даваше сметка, че на което и друго място да бе попаднал, едва ли щеше да се радва повече.

А това имаше значение. Имаше по-голямо значение от всичко друго. Лион Пек, дете на мира и благополучието, бе посветил съботния си следобед на кауза, за която баща му се бе бил през войната в Италия — Сицилия, Монте Казино и похода към Рим. Беше се сражавал срещу нацистите.

Лион не се заблуждаваше. Бе отдал на Луишам един съботен следобед от живота си. В никакъв случай не можеше да го сравнява с онова, на което е бил подложен старият по време на Втората световна война. Но пък преживяването нямаше равно на себе си.

Когато беше по-млад, Лион участваше в политическия живот на училището и университета. Сега обаче бе съвсем различно. Лицето на пакистанеца, който държеше магазин в края на улицата, където Лион бе клекнал, бе нарязано от ножа на някой расист. Нацистите се завръщаха. Истина бе. Човек или трябваше да направи нещо по въпроса, или да върви да гледа „Аеросмит“ в Рединг.

По-късно следобед в този слънчев съботен ден, когато бунтът започваше да се превръща в спомен, също както когато Лион хвърляше киселина в залите на Лондонската школа по икономика, той спря пред магазин за техника на Оксфорд Стрийт, за да види новините на десетките телевизори на витрината. Бунтът бе водещата новина. Единствената новина. Четвърт от столичните полицаи бяха изпратени да потушат размириците и въпреки това не бяха успели да се справят с положението.

Лион се запита дали някой от читателите на „Пейпър“ е отишъл в Луишам, след като е прочел мижавото му съобщение. Запита се дали бе постигнал нещо. Запита се дали в най-скоро време няма всички да заговорят — наложи му се да погледне така наречения си материал — за ПКПРФЛ. След това обърна страницата и обявите го върнаха към действителността. Истината бе, че читателите им се интересуваха предимно от тях.

Лион насочи мислите си към модните тенденции с огромно нежелание и се зачуди още ли има хора, които носят тези боклуци. Той самият приличаше на Рамон с къса коса — лондонски вариант на типичен нюйоркчанин. Този стил нашепваше: старая се, но не прекалено.

Лицето и тялото на Лион все още не съответстваха на зализаните мъжкарски дрехи. На двайсет бе слаб като хрътка, създаваше впечатление на крехко момче, на което не му се налага да се бръсне повече от веднъж в седмицата.

На ревера на коженото моторджийско яке от „Луис“ бе закачил пластмасова значка, на която Джими Хил бе застанал в профил също като Владимир Илич Ленин. Носеше прави дънки „Левис“, поизносена тениска с „Тин Лизи“ отпред, бели маратонки „Адидас“ с три сини ленти отстрани. Това си оставаше типичната униформа за всеки отракан мъж, който живееше в големия град през лятото на 1977 година, въпреки че Лион бе придал свой облик на униформата с мека шапка, купена от магазин за стоки втора ръка. Колкото и да бе странно, човек не можеше да види подобно съчетание на последните страници на „Пейпър“, където все още се опитваха да пробутват останките от модата и духа на шейсетте.

Лион затвори „Пейпър“ и поклати глава. Нагласи меката шапка. Все едно че нищо не се бе променило. Все едно че навън не се водеше война.

На Лион му се струваше, че всички, които познава, живееха в сън още от шейсетте. И колегите му в „Пейпър“, и всички читатели до един, и баща му — най-вече баща му, който в продължение на няколко години бе член на „Кампанията за мирно ядрено разоръжаване“, но сега предпочиташе да членува в голф клуб.

Какво им ставаше на всички? Нима не разбираха, че е дошло времето да надигнат глави, за да отстояват убежденията си? Защо според тях Националният фронт бе организирал демонстрацията в Южен Лондон? Той отново докосна синината на бузата си и му се прииска петното да остане там завинаги.

Изобщо не ставаше дума за незначително кривване от модата — да предпочете дълга коса или къса щръкнала, клош панталони или прави тесни, музикалните легенди Елвис или Джони Ротън. Трябваше да направи много по-съществен избор — дори не просто между Националния фронт и Социалистическата работническа партия, които оклепваха както им падне лозунгите на конкурентите си из целия град, също като бандите от „Уестсайдска история“, същински Шаркс и Джетс на политическия екстремизъм, — а да избере между зло, омраза, расизъм, ксенофобия, фанатизъм и тяхната противоположност.

Разтреперваше се от страх всеки път, когато си спомнеше за Луишам. Замеряха демонстрантите с камъни. Лицата около него бяха разкривени от омраза. Полицаите удряха с палки, блъскаха с крака и колене. Пламваха неочаквани схватки, размахваха се юмруци, раздаваха се ритници, когато някой от участниците в демонстрацията пробиеше полицейския кордон. Конете се насраха от страх, когато ги пришпориха, за да навлязат сред демонстрантите. Лион разбираше как се чувстват нещастните животни. Луишам бе първият случай на насилие, в който участваше, ако не се брои един побой на игрището, докато беше в началното училище. Тогава загуби.

Естествено, каза си Лион, та тя беше прекалено едра за деветгодишно момиче.

Продължи да рови из плочите със сингъли, докато най-сетне откри нещо, което си струваше. „Празна работа“ на „Секс Пистълс“. Сложи плочата на барабана, нагласи иглата и дръпна ръчката за автоматично повторение. Щом колоните забълваха острия вой на китарата, той се зае да унищожи останалите плочи. Братята Джексън, Дона Съмър, „Хот Чокълит“, Карли Саймън и „Брадърхуд ъв Мен“ — запокити ги една по една към другия край на стаята и те се пръснаха на черни парчета.

Лион тъкмо се канеше да метне и „Ма Бейкър“ на „Вони М“, когато вратата се отвори и на прага застана възрастен чернокож чистач, стиснал прахосмукачка, който зяпна с отворена уста пред съсипаните плочи, осеяли килима.

Бога ми, какво правиш, човече? — ахна чистачът.

— Оправям сингълите — отвърна Лион и целият пламна от смущение. — Тъкмо се канех да разчистя цялата тази неразбория.

Съпроводен от зоркия поглед на човека, Лион се отпусна на колене и започна да събира счупените парчета, усмихнат гузно, с надеждата това да бъде прието като знак на солидарност и неизречено извинение.

Дано да обичаш къри — обърна се майката на Тери към Мисти.

— Обожавам къри — отвърна момичето. — Между другото, баща ми е роден в Индия.

Тери я стрелна с поглед. Нямаше представа, че баща й е роден в Индия. Май имаше доста неща, които не знаеше за нея, въпреки че бяха гаджета от Коледа.

Мисти, Тери и родителите му пристъпваха, обзети от неудобство, в тясното антре. Младата жена възторжено обясняваше за британското колониално величие и за Киплинг, който бил написал как трябва да се приготвя пиле, мариновано в кисело мляко, залято с доматен сос. Родителите на Тери се усмихваха любезно, докато тя бъбреше. Баща му пое сака с фотоапарата; Тери забеляза, че приятелката му е махнала розовите белезници и ги е натъпкала вътре. За пръв път я водеше на гости у тях и всеки се стараеше да направи добро впечатление на останалите. Мисти бе включила чара си на пълна мощност, бащата на Тери си бе облякъл риза, майка му бе подготвила специално меню, а Тери не донесе дрехите си за пране.

Влязоха в хола, посрещнати от високия говор на някакъв стар филм, който се блещеше от телевизора в ъгъла. В първия момент привлече вниманието на всички. Тони Къртис и Сидни Поатие, бял расист и горд чернокож, все още вързани с белезници един за друг, се опитваха да избягат от китайска банда.

— „Дръзките“ — уточни майката на Тери. — Тони Къртис беше очарователен.

— Ще го спра — обади се бащата на Тери. Това бе сигурен знак, че към гостенката трябва да се отнасят като към кралска особа. Двамата не гасяха телевизора, докато говорителите не им пожелаеха лека нощ.

— Какво беше казал Трюфо за живота пред телевизора? — попита Мисти и красивото й лице се смръщи съсредоточено.

— Не си спомням, миличка — отвърна майката на Тери с такова изражение, все едно че току-що я бяха попитали за името на последния сингъл на актьора певец Дес О’Конър и то бе на върха на езика й, ала продължаваше да й убягва.

— Трюфо казва, че преди да изобретят телевизията, хората гледали огъня — обясни напълно сериозно Мисти, както винаги, когато цитираше някого от идолите си. — Той казва, че хората винаги са имали нужда от кино.

Всички се замислиха над думите й.

— Искаш ли хапка с аперитива? — предложи й майката на Тери и подаде чиния със сгърчени миникренвиршчета, набодени с малки клечки. — Вземи си две, миличка. Съвсем малки са.

На Тери му се струваше странно и много необичайно, че Мисти се е настанила спокойно на кафявата гарнитура в дома, където бе прекарал детството си. Когато беше още малък, баща му работеше на три места, за да могат да се изнесат от апартамента под наем, разположен над месарския магазин, и да си имат своя къща, но съзнаваше, че за момиче като Мисти домът мечта на майка му и баща му сигурно изглеждаше твърде скромен.

Тапетите бяха релефни, в единия ъгъл имаше пиано, стъпило здраво върху оранжевия мокет, който приличаше на стелка в кола, останала след някоя тежка катастрофа. Имаше и две табуретки, тапицирани в същия цвят, за да си качват краката, докато четат „Ревей“ (мама) и „Рийдърс Дайджест“ (татко). Мисти бе кацнала по средата на канапето в така наречения хол и се канеше да отпие от така наречения чай.

За всички бе странно и необичайно. Холът, канапето, чаят — имаше чувството, че дори родителите му се изразяват по различен начин в нейно присъствие.

Бащата на Тери беше зяпнал с празен сънен поглед към празния екран на телевизора, стиснал забравената клечка от миникренвирша с два пръста. Бе станал преди малко и се канеше да тръгне за поредната нощна смяна на пазара за месо „Смитфийлд“. Дори да бе напълно буден, светските разговори не бяха стихията му, освен когато бе сред хора, които познаваше от години, като например продавачите и носачите на пазара. Затова пък в цяла Англия нямаше човек, който да надприказва майка му. Тя се пъхна в кухнята и не спря да бъбри с Мисти през прозорчето за сервиране, като надничаше също като моряк през люк.

— Много ми харесва роклята ти — подхвърли тя и опипа с поглед бялата рокля на Мисти чак до моторджийските ботуши. — Изключителна е. — Не спомена и дума за грубите ботуши. — Пиле ли предпочиташ с кърито, или говеждо, миличка?

Мисти едва се сдържа да не изписка от радост.

— Не мога да повярвам, че си приготвила всичко това!

Тери знаеше, че не се е престарала с кърито. Майка му просто изсипваше пликче полуфабрикат във вряща вода и го оставяше да къкри петнайсет минути. Беше наясно, че това е много далече от кърито, което гаджето му очакваше. Също така бе наясно, че Мисти е свикнала да си поръчва храна за вкъщи от истински индийски ресторанти.

Докато пиеше чая, Тери усети как сърцето му се свива и се подготви за същото унижение, което бе изпитал в началното училище, когато след един час по физическо Косматия Нортън скри панталоните му. Тъй като не успя да открие сивите къси панталонки, натъпкани зад писоара (много ти благодаря, Космати), Тери мина по безкрайния коридор до класната стая облечен в пълна униформа, но без панталонките.

— Много се извинявам, госпожице…

Останалото бе заглушено от подигравателния смях на трийсетте осемгодишни деца. И сега се чувстваше по същия начин, докато чакаше майка му да сервира кърито. Все едно че Косматия Нортън отново бе скрил панталоните му в кенефа.

А най-смешното бе, че майка му умееше да готви.

Докато Тери живееше у дома, за чая (Мисти би го нарекла вечеря) и вечерята в неделя (Мисти би я нарекла обяд) майка му винаги сервираше някакво месо и два вида зеленчук, а на празници правеше разкошно печено.

С изключение на неделите, похапваха всеки седнал на любимия си стол, дъвчеха някаква мръвка, поднесена в гнездо от картофено пюре, или свински пържоли с прогизнали варени зеленчуци, докато гледаха сериали: „Сервираха ли ви?“ или документалния „Светът воюва“, или „Фолти Тауърс“ или „Цялата ни страна“, или „Игра на поколения“. „Радвам се да ви видя, да ви видя е истинска радост!“

Само че нещо се бе случило, откакто Тери напусна дома си. Сега вече тук се приготвяха само полуфабрикати — пиле марка „Веста“ сочно, с ориз, вкусът на Индия на „Бърдс Ай“, „Искате гулаш, вземете «Смаш»“, — храна за космонавти, тъмни на цвят прахообразни ястия или кафяви парчета, които трябваше само да полееш с вряла вода или да ги кипнеш.

Когато Тери беше малък, майка му печеше хляб и вкусът му беше божествен. Приказният аромат на извадения от фурната самун направо го побъркваше. Сега вече майка му не намираше време за подобни занимания. Баща му разправяше, че вината била на движението за правата на жените и фирмите производителки на полуфабрикати.

Само че тази вечер майка му бе запретнала ръкави, поне доколкото това бе възможно в тези модерни времена, и сърцето на Тери се изпълни с обич към нея заради положените усилия, въпреки че напоследък нямаше никакъв апетит.

Преместиха се на масата в хола, обикновено запазена за неделите и Коледа; отстрани на най-хубавия им сервиз бяха поставени хартиени салфетки, прегънати на триъгълници, а до тях стърчаха чашите с коктейл от кралски скариди. Бутилката „Ламбруско“ вече бе отворена.

— Значи работиш нощни смени — обърна се Мисти към бащата на Тери. — Също като нас.

Татко му се размърда притеснен на стола, докато оглеждаше загребаната хапка коктейл, плувнал в розов сос.

— М-хм — отвърна той. — Нощни смени. Работя нощем. Точно така.

— Никак не ти допада, нали, говоря за работата нощем — уточни майка му, за да го накара да продължи. — Много мрази нощните смени — обърна се тя към Мисти с престорен шепот.

— Защо така, татко? — попита Тери и побутна коктейла с лъжичката. Баща му поемаше нощни смени, откакто Тери се помнеше. Не му бе хрумвало, че може да предпочита работа през деня. — Защо мразиш нощните смени толкова много, татко?

Старият изсумтя. Ако човек успееше да го извади от мълчанието, за да каже нещо, той беше стряскащо откровен.

— Защото работиш, когато всички други спят. А спиш, когато останалите са будни. Ставаш, когато денят си е отишъл, и не ти сервират корнфлейкс или пържени филийки, както си му е редът, а трябва да се тъпчеш с коктейл от скариди.

Въпреки че устата му бе пълна със скариди, той се усмихна на съпругата си, за да смекчи острите думи и да й покаже благодарността си за положените усилия. Мисти също се усмихна и кимна, сякаш всичко бе чудесно.

— Някой иска ли салата? — предложи майката на Тери.

— Аз не — отвърна Тери.

— Аз искам малко — протегна ръка бащата на Тери.

— Много обича салата — обясни майката на Тери.

Тери знаеше, че това не е истинска салата — знаеше, че така наречената салата са просто нарязани домати, краставици и маруля с някоя и друга накълцана репичка за специални случаи, като днес. Знаеше, че Мисти очаква салата с някаква заливка. Или сос винегрет, или майонезен сос, или зехтин, или нещо такова. Знаеше, че е така, защото когато попадна в „Пейпър“, имаше чувството, че преминава невероятен курс по опознаване на най-различни ястия от най-различни ресторанти, тъй като всички говорители за пресата от всички звукозаписни студиа на площад „Сохо“ хукнаха да черпят новото момче и бръкнаха дълбоко в представителните, докато не разбраха, че той така или иначе ще се светне какви са подлярските им номера.

Имаше още нещо, което забеляза у Мисти. Заливката за салата не беше толкова важна, колкото да накара майка му да се чувства горда, че е положила старание, и това го трогна. Когато тя заяви, че полуготовото къри е истинска фантазия, Тери бе влюбен в нея много повече отпреди, ако това бе възможно.

— Кажи, Тел, хареса ли ти Берлин? — обърна се майка му към него и разряза с ножа за хляб тортата „Шварцвалд“. Дори да бе забелязала, че синът й похапва само от любезност, тя не го показа.

— Невероятен е — отвърна Тери.

Майка му размаха ножа.

— Не е ли чудесно да имаш възможност да пътуващ по цял свят и да ти плащат. Ти си ходил в Германия, нали? — обърна се тя към баща му. Тери забеляза, че повечето неща, които майка му казваше, завършваха с въпрос към баща му, сякаш се страхуваше да не би обичайната му мълчаливост да е причинена от обида, че никой не го включва в разговора.

— По мое време беше малко по-различно — отвърна бащата на Тери.

— Защо, господин Уорбойс? — полюбопитства Мисти.

Бащата на Тери се усмихна мрачно.

— Защото все се намираше по някой изрод, който да стреля по мен.

Мисти поклати удивено глава.

— Животът ви е бил толкова интересен — рече тя. Докосна ръката на майка му, където бе венчалната халка и диамантеният пръстен, подарък за миналия й рожден ден. — И на двамата. Депресията… войната… все едно че сте преживели историята. — Погледна към Тери. — А нашето поколение! Какво сме видели, какво сме направили?

Родителите на Тери я наблюдаваха. Световна война, глобален икономически срив — за тях това бяха нормални неща.

— Парче торта? — предложи майката на Тери.

Взеха чинийките с „Шварцвалд“ и се преместиха на канапето, а Мисти се настани на кръглия стол пред пианото и вдигна капака.

— Десет години ходих на уроци — обясни тя. — От петгодишна, чак до петнайсет. Мама много държеше да се науча.

Тери се усмихна гордо. Нямаше представа, че тя може да свири на пиано. Усмивката му се стопи, когато стана ясно, че не е никак добра. Мисти изпълни най-трагичната версия на „Чопстикс“, която някога бе чувал.

— Десет години ли каза? — Бащата на Тери се разсмя искрено развеселен. — Май трябва да поискаш да ти върнат парите за уроците, миличка.

— Позабравила съм вече — усмихна се Мисти и прие казаното откъм смешната страна.

— Не го слушай, миличка — намеси се майката на Тери и седна до Мисти. — Направи ми малко място. Дай да пробвам и аз.

Пианото бе на бабата на Тери, майката на майка му, останало от времето преди да се появи телевизията, когато всяко семейство от Ийст Енд си имало пиано в някой ъгъл на къщата, а пилците кудкудякали на двора. На времето хората сами се грижели за забавленията си и сами си осигурявали домашни яйца. В малкия хол нямаше достатъчно място за пиано, но майката на Тери отказваше да го продаде, още повече че баба му вече я нямаше.

Майка му прегъна пръсти и те звучно изпукаха, усмихна се свенливо, след това засвири стара песен и запя как човек вижда недостатъците на любимия, но въпреки това остава с него. Свиреше с лекотата на самоука пианистка, а тихият й треперлив глас ги накара да притихнат, въпреки че по лицето на баща му плъзна хитра усмивка.

Макар че спря да пее, майката на Тери продължи да свири и баща му се засмя очарован.

— Забравила е думите — обясни той, почувствал се неловко, макар да личеше, че се гордее със съпругата си и се наслаждава на дарбата й. Само че тя не бе забравила думите.

Погледна разочаровано бащата на Тери.

Мисти наблюдаваше майката на Тери много сериозно, сякаш се намираше в църква или бе до Трюфо, който казва нещо важно.

Веднъж Мисти бе признала пред Тери, че не била опитвала нескафе, преди да напусне дома си. А той знаеше, че накрая майка му ще сервира кафе от бурканче „Нескафе“. Освен това знаеше, че майка му ще сипе и захар, и мляко, без да се сети да попита Мисти дали иска или не, както е редно. Също така знаеше, че някой трябва да измие лъжичките, които бяха използвали за коктейла, за да има с какво да разбъркат кафето.

Но докато наблюдаваше как гаджето му не откъсва очи от майка му, Тери за пръв път почувства, че подобни дреболии нямат никакво значение.

Поклащането на влака събуди Рей Кийли.

Той отметна дълъг рус кичур от подпухналите си очи и се взря навън към полята, пръснатите фермерски къщи и два дръгливи коня. Един час до Лондон, каза си.

Рей познаваше тези поля също като циферблата на часовника. Познаваше дори конете. Минаваше през тази част на страната вече три години откакто навърши петнайсет и пътуваше на север, за да види бандите, тръгнали на турне в Нюкасъл и Лестър, в Манчестър и Ливърпул, Лийдс и Глазгоу, а след това се прибираше в Лондон, за да пише за тях.

Чак сега разбра какво го бе събудило. В купето долитаха гласове, кресливи, груби, редяха ругатни, без да се съобразяват с никого. Приближаваше група футболни запалянковци, отправили се към, вагон-ресторанта. Поне приличаха на футболни запалянковци — с дълги несресани коси, тениски и ризи с къси ръкави, прилепнали като втора кожа, разкроените им панталони се вееха около грубите ботуши. Сграбчи го познатият страх и той се сви още повече на твърдата седалка, типична за британските влакове, и остави предните кичури коса да засипят лицето му с надеждата да го скрият от света.

Рей познаваше този тип хора, беше наясно какво ще си помислят за него, щом го видят с дългата коса, дънковото яке, белите дънки и каубойските ботуши. Само че в момента предпочитаха да пият по една бира, вместо да тормозят самотния хипар, затова продължиха с хихикане към другия край на вагона.

Рей затвори очи. Не се чувстваше добре. Тази нощ не можа да спи, въпреки че по някое време, изглежда, се бе унесъл, защото нямаше спомен кога жената си е тръгнала от хотелската му стая.

Тя бе говорител за пресата на звукозаписната компания, дошла, за да се увери, че Рей гледа концертите и интервюира вокалиста по време на турнето. Той много я харесваше — приличаше малко на момичето от „Букет бодлива тел“ и беше наясно с музиката. За съжаление Рей много добре знаеше, че следващия път, когато се срещнеха, тя щеше да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Все така ставаше. Човек трябваше да приема тези неща по-леко.

Винаги когато се връщаше, се чувстваше потиснат. Беше уморен. Мъчеше го махмурлук. Ушите му пищяха след два концерта и две прослушвания на записи през последните четирийсет и осем часа. Да не говорим, че винаги имаше някое момиче, по което си падаше, а то се оказваше някъде другаде същата вечер. Освен това трябваше да се прибере.

Младежите се върнаха. Надигаха кутии „Карлсберг специално“ и някои огледаха Рей с присмехулно безразличие. Той се зазяпа през прозореца, опита се да овладее дишането си, усети как сърцето му блъска под дънковото яке. Напоследък бяха плъзнали навсякъде. И въпреки това са едно нищо в сравнение с баща ми, помисли си той. Баща му направо щеше да ги пречука.

След това сигурно бе заспал отново, защото когато се събуди, слънцето се снишаваше и му трябваха няколко мига, за да осъзнае, че полята и нивите са останали някъде далече и се взира в изписани с графити стени, а хората приготвят багажа си, защото влакът влизаше в гара „Юстън“.

Беше 16 август 1977 година и нощта се спускаше.

2.

Докато Мисти шофираше форда „Капри“ на баща си по „Уестуей“ към града, Тери отпусна нежно дясната си ръка върху бедрото й и усети бликащата изпод бялата рокля топлина. Запита се лениво на кого ли ще приличат децата им и както всеки път, когато я погледнеше, усети познатата приятна тръпка.

Мисти бе на деветнайсет — три години по-млада от Тери — и макар да бяха израснали на няколко километра един от друг, той ясно усещаше, че са от различни светове. По-точно казано, от различни планети, не просто от различни части на ширналия се Лондон. Хората от семейството на Мисти отглеждаха и яздеха коне, а семейството на Тери залагаше за тях.

Той бе роден в апартамент под наем над месарски магазин, докато тя бе израснала в къща, пълна с книги, детството й бе прекарано в клубове с понита и в частни училища, нейният старец бе някакъв надут адвокат — затова и имаха пари. Тя не приказваше много по този въпрос, но то и не беше за хвалба през лятото на 1977 година.

Не бе нужно да му казва. Тери сам усещаше колко са различни. Тя знаеше накъде ще я отведе бъдещето, а той очакваше да бъде захвърлен обратно там, откъдето се бе измъкнал. Е, вече не беше толкова зле, колкото в началото. Не му вървеше накриво като през първите дни в „Пейпър“. Но и едва ли имаше нещо, което да е толкова кофти.

Лицето му пламваше всеки път, когато си спомнеше за преживените унижения. Дори сега, след като вече си имаше гадже като Мисти и приятел като Даг Уд, а последният му материал бе на първа страница, мисълта за онзи отдавна отминал ден го накара да се свие.

Тери и досега не бе преглътнал срама — опита се да върне плоча за прослушване. Един от по-старите му даде албум, останал вече месец, от който никой не се интересуваше, посочи му стаята за прослушване и го остави да се оправя както знае. Когато Тери приключи, когато бе готов с тристата думи остроумен коментар за бандата „Би Боп Делукс“, той се върна при старите и понечи да им върне албума. Какъв смях падна само! А на него лицето му пламна.

Знаеше, че една от причините да го вземат на работа бе видът му — излъчването като на Марлон Брандо в „На кея“ отново бе дошло на мода. Музиката също трябваше да е яка. А ето че още през първите часове след постъпването си той стискаше плочата на „Би Боп Делукс“, почервенял като рак и с насълзени очи. Нямаше да обърне внимание на смеха им, ако бяха хора, които не означаваха нищо за него, но това бяха журналистите, на чиито материали се бе възхищавал години наред. И сега всички те се превиваха от смях. Смееха се на него. Намираха го за смешен.

Бе мечтал за тази работа и имаше чувството, че е попаднал точно на мястото си. Тъй като отчаяно търсеха нови журналисти, които да отразяват новата музика, от „Пейпър“ бяха отговорили на внимателно написаните разсъждения на Тери за „Роден да бяга“, забелвани и поправяни многократно, а също и рецензията за пънк бандата „Демд“ в клуб 100, най-старото заведение за жива музика в Лондон (Брус Спрингстийн и Рат Скабис — свежа, комбинация от старата и новата школа). Бяха го поканили в редакцията и там се запозна с Кевин Уайт, бивш редактор на страниците за мода, създател на „Пейпър“. Уайт остана приятно изненадан и доста впечатлен, че младежът вече бе гледал на живо някои от бандите, допадна му и как изглеждаше в евтиното кожено яке — за късмет интервюто за работа се проведе непосредствено след края на нощната смяна на Тери във фабриката за джин, така че той имаше модния занемарен вид.

Взеха го на стаж и му възложиха да пише за новата музика, с която нито един от журналистите в редакцията не желаеше да се занимава, защото не я харесваха. Оказа се, че да получи назначение е леката част.

Едно време Тери имаше гадже, което скъса с него пред едно от заведенията на веригата за хамбургери „Уимпи“, затова беше решил, че жените са му ясни. Веднъж се случи да изпуши цигара с трева, която приличаше повече на „Ротманс“ кинг сайз, отколкото на специална ганджа, и той реши, че наркотиците са му ясни. Заряза училището веднага щом си намери работа в местната фабрика за джин — това бе временно решение, докато станеше известен по цял свят журналист, — затова беше убеден, че знае всичко за истинския свят. Скоро Тери разбра, че не знае абсолютно нищо.

И така се стигна до онзи ужасен първи ден. Нямаше представа какво да каже — младият мъж, който открай време обичаше думите, като че бе загубил дар слово. Не можеше да говори като по-старите — та те описваха всичко с циничен присмех, с иронична подигравка, която ги издигаше над останалата част от света. Той имаше чувството, че може да пише не по-зле от който и да е от тях — с изключение, разбира се, на великия Скип Джоунс, — но проблемът бе, че не познаваше правилата. Откъде можеше да знае, че човек може да задържи рецензираната плоча? До този ден бе спестявал, за да си позволи музиката, която харесваше.

Струваше му се, че останалите разговарят на непознат за него език. Предстоеше му да наваксва много. Прекалено много. Може би дори никога нямаше да успее да навакса. И тогава видя Мисти за пръв път. И разбра, че е затънал в дълбоки води.

Един от по-старите журналисти настани Тери в офиса на Лион Пек и Рей Кийли, другите млади журналисти. Тях двамата ги нямаше — Рей беше на пресконференция на „Флийтуд Мак“ някъде в Уест Енд, а Лион бе на турнето на американския певец и китарист Нилс Лофгрен. И така, докато Тери чакаше старите кучета да му намерят някаква работа, след като приключи с „Би Боп Делукс“, той се залисваше с пишещата машина и отваряше чекмеджетата на празното си бюро. В този миг чу гласа й да обяснява нещо на фоторедактора и се качи на бюрото, за да надникне и да види коя е мацката с този страхотен самоуверен глас.

Редакцията бе разделена от сиви двуметрови паравани, за да се обособят отделни офиси. Същият лабиринт като в някоя корпорация. Ако човек се покачеше на бюрото, можеше да надникне над параваните. Забеляза я два офиса по-надолу — поразителна красавица, макар да не можеше да си обясни защо му се стори така. Май беше заради начина, по който се държеше. И тогава усети за пръв път приятната тръпка и завладяващия копнеж.

— Реших да отразя празнота и застой — обясняваше тя на фоторедактора. — Сам ще забележиш, че напомня на снимките на Джерард Маланга на Уорхол и американската банда „Велвет Ъндърграунд“.

Беше снимала „Бони М“.

Мисти и редакторът се взираха в лентата, лъскавата черна лента с малки снимчици — Тери не бе виждал подобно нещо досега, — отбелязваха с червен маркер снимките, които им допадаха, докато най-сетне се спряха на една от всичките и надраскаха кръст до нея. Също като целувка, каза си Тери, усетил, че положението е безнадеждно. Тя не бе момиче от неговата черга.

— Знам, че са абсурдни — обясняваше Мисти. — Само че, както казва Уорхол: „Всички са от пластмаса, но аз обичам пластмасата“.

В същия момент вдигна очи и срещна погледа на Тери, който се опита да се усмихне, но усмивката му се превърна в идиотско хилене. Тя се намръщи от досада и гримасата я направи още по-хубава и засили копнежа у него. В същия момент двама от по-старите журналисти нахлуха в помещението.

Втурнаха се в офиса без врата, обути в протрити дънки, косите им бяха пуснати дълги, недокоснати от промените, които Тери и всички в „Пейпър“ наблюдаваха как върлуват по улиците.

— Пушиш ли, мой човек? — попита единият.

Тери веднага скочи от бюрото, застана мирно и подаде кутия „Силк Кът“. Старите кучета се спогледаха и се подсмихнаха.

Пет минути по-късно на Тери му се искаше да потъне в земята.

Стиснал гигантска цигара с трева, той се тресеше неудържимо, по лицето му се стичаха капки пот, усещаше струйки и по гърба си, а тениската бе залепнала за кожата му. Имаше желание да полегне. Усещаше, че ще повърне. Единственото му желание бе всичко това да приключи.

Старите кучета бяха престанали да се превиват от смях, сега лицата им изразяваха загриженост. Те сякаш плуваха пред премрежения поглед на Тери. Единият издърпа цигарата от юмрука му.

— Добре ли си, мой човек?

— Тоя яко се отцепи, братче.

Бяха в сянката на огромния сив небостъргач, където се помещаваше „Пейпър“ — цял небостъргач, пълен с редакции на списания по всички теми, които съществуват на този свят, от колекциониране на марки и лов на лисици, коли, футбол и плетене, до музика. На всеки етаж имаше по три редакции — небостъргач, изникнал на пустеещ терен, превърнат в нещо като паркинг, с лице към проблясващата Темза и неугледните сиви шлепове.

— Не ми е добре — изграчи Тери. — Трябва да седна. Докато ми поразмине.

Старите кучета си заминаха и го оставиха да се оправя сам. Беше… как се казваше? Коя дума работещите в „Пейпър“ използваха цяла сутрин, когато говореха за нещо различно от обикновеното и всекидневното, като например за дамата, която разнасяше сандвичите, тъй като й бяха свършили солените кифли със сирене и домати? А, да! Тери си спомни думата. Беше сюрреалистично.

Имаше чувството, че мислите му пропадат в плаващи пясъци. В устата му се надигна кисел вкус. Притисна потната си буза към стената на небостъргача, простена и усети как високата сграда се накланя настрани. Май „сюрреалистично“ не беше най-подходящата и изразителна дума. Тери беше отровен.

В този момент пред него застана Рей Кийли.

През гъстата мъгла на ганджата, поразила го като парен чук, Тери се сети, че това е той. Рей беше нахлупил шапка „Стетсън“ също като Денис Хопър във „Волният ездач“ и определено приличаше на халюцинация, на призрак от Запада, какъвто е бил едно време, само че пренесъл се на брега на Темза.

Рей Кийли бе едва на седемнайсет, но Тери четеше материалите му от години. Всяка седмица търсеше името и снимката му в „Пейпър“ — на вид напомняше на младия Джаксън Браун, певеца идол с изразително лице, взрял се в обектива иззад водопад дълга пшениченоруса коса — хипар тийнейджър, по когото момичетата си падаха, — и завистта прииждаше на вълни, също като досаден зъбобол.

Рей бе изгряващата звезда на „Пейпър“ в средата на седемдесетте, рано възмъжал красавец, незавършил гимназия, който не спираше да се занася с Джони Мичъл, Джаксън Браун и всичко калифорнийско, все неща, които в онзи момент изглеждаха безкрайно далечни. Рей харесваше „Бийтълс“, беше страстен почитател на „Бийтълс“, въпреки че те вече бяха стара работа, въпреки че се бяха разпаднали преди цели шест години, а Джон се беше покрил някъде в сградата „Дакота“ срещу Сентрал Парк, Пол обикаляше по турнета заедно със съпругата си, Ринго се опитваше да избачка някоя плоча с ново звучене, а Джордж се бе залутал в собствена Харе Кришна.

Когато чете материалите на Рей Кийли, човек забравя за тридневната работна седмица1, за миньорската стачка и заринатите с боклуци улици, където щъкат плъхове. Сивото всекидневие отлиташе нанякъде, докато човек четеше впечатленията на Рей Кийли за концерта на Дилън на „Уембли“, когато се потапяше в рецензия за „Корт енд Спарк“, шестия албум на Джони Мичъл, в която авторът се опитва да постави под съмнение дори популярността на групата „Уингс“ на Пол и Линда Маккартни. Четеш написаното от Рей и имаш чувството, че отново си се върнал във вчерашния ден, че пак е лято през шейсетте и си на парти, пропуснато от всички под двайсет и пет. Забравяш за лидера на консерваторите Тед Хийт и си представяш как се любиш с Джони някъде сред дюните на плажа в Монтерей.

Само че напоследък Рей не пишеше много.

— Добре ли си? — попита той Тери с изражението на човек, който вече знае отговора.

Тери поклати безмълвно глава, обзет от чувството, че тялото му е парализирано, мозъкът му — разтопен, а езикът — набъбнал като кухненска ръкавица.

Тогава Рей направи нещо неочаквано. Прегърна го.

— Карай по-леко с тая работа — предупреди го той. — Момчетата са свикнали. Ти не си. Хайде, ела, ще те върна в офиса, преди някой да ни набройка.

— Ти откъде знаеш? — изломоти Тери. — Откъде знаеш, че съм от „Пейпър“?

Рей се ухили.

— Нали не си от „Коне и хрътки“?

Тери се изкикоти.

— Нее!

Рей го теглеше, почти го пренесе до офиса, настани го на бюрото, сипа му портокалов сок, направи му кафе и изчака търпеливо, докато треперенето престана, Тери спря да се поти и вече не му се гадеше. Рей се погрижи за него, когато старите кучета го оставиха да се въргаля на земята, и това бе благороден жест, който Тери никога нямаше да забрави. Беше се опитал да му благодари, но езикът му отказа да помръдне.

— Спокойно, мой човек — бе казал спасителят му. — Давай го по-полека.

Цялата тази сутрин хората съветваха Тери да го дава по-полека и да не се юрка. Музиката се бе променила, дори прическите, хората започваха да изоставят клош панталоните и да посягат все по-често към тесните прави дънки, но езикът им си оставаше същият като през шейсетте.

Независимо от всички промени, независимо от настъпващите разлики, на новите изразни средства им предстоеше да бъдат измислени. Старите приказки, като „слабак“ и „давай го по-полека“, „да се обичаме“, все още бяха популярни. Спокойно. Давай го по-полека.

През цялата тази първа сутрин баналните остарели думи и изрази звучаха кухи и незначителни за Тери Уорбойс. Въпреки това той успя да отправи на новия си приятел измъчена наркоманска усмивка.

И му се стори, че когато Рей Кийли изрече вече познатите думи, той ги каза искрено и чистосърдечно.

Рей влезе в къщата и щом пристъпи, го лъхна миризмата на домашно приготвена бира и чу гласа на телевизионния журналист.

— Мис Белгийско Конго е деветнайсетгодишна козметичка, която споделя, че мечтае да пътува, да сложи край на войните и да се запознае със Саша Дистел.

— Връщаш се, а? — провикна се старият, без да се помръдне от креслото пред телевизора. — На хотел се обърна тази къща…

Истина бе. Рей се отнасяше към еднофамилната къща на родителите си, разположена в предградията, също като към хотел, влизаше и излизаше, без да им се обажда, и гледаше да не се застоява. Странното бе, че се отнасяше към хотелите като към дом. Последните две вечери прекара в „Холидей Ин“ в Бирмингам и в „Травъл Лодж“ в Лестър, а на сутринта не се въздържа и оправи леглото. Сякаш си бе у дома.

Рей затича по стълбите към стаята си и завари по-малкия си брат, проснал се на леглото, да чете футболно списание.

След като пусна сака в ъгъла, Рей коленичи пред уредбата в своята половина на стаята. В тази поза приличаше на религиозен фанатик, ала пръстите му проследиха ръбовете на любимите плочи с ласкавото докосване на любовник — опитен, изпълнен с обич, грижовен, който знае какво да очаква още преди да погледне.

Плочите бяха подредени по азбучен ред. А-тата бяха малко и той не ги бе слушал години наред — Алис Купър, „Арджънт“, АББА, „Атомик Рустър“, — докато в Б-тата бяха подредени „Белият албум“, „Аби Роуд“, „Риволвър“, „Ръбър Соул“, „Лет Ит Би“, „А Хард Дейс Найт“… Б бе специално за „Бийтълс“.

Извади „Аби Роуд“ и момчетата, наредили се един след друг на пешеходната пътека, му напомниха за двайсетте песни. Рей познаваше улицата в Сейнт Джонс Уд по-добре от улицата, на която живееше.

На тротоара се виждаше паркиран бял фолксваген, любопитен минувач в далечината се взираше към тях, а отгоре бе надвиснало безоблачното лятно небе. Всеки от четиримата си имаше роля. Джордж беше в дънкови дрехи — той бе гробокопачът. Босоногият Пол бе трупът. Ринг, спретнал се в дълга черна наметка, бе погребалният агент. А облеченият в бяло Джон бе ангел.

Рей върна „Аби Роуд“ на място. Пръстът му се плъзна бавно към Д-тата — „Кръв по релсите“ на Дилан, „Хотел «Морисън»“ и „Жена от Ел Ей“ на „Дорс“, „Златният час на Донован“, „Най-доброто на Бо Дидли“ и… „За вашето удоволствие“. „За вашето удоволствие“ ли? Красивото лице на Рей се разкриви, когато погледна картонената обложка. Какво търсеше „Рокси Мюзик“ при Д-тата?

Обърна се вбесен към Роби.

Дванайсетгодишния му брат се беше проснал на леглото с брой на „Шут“. Във вторник следобед се играеха по два мача и по носа на Роби се виждаше засъхнала кал, с която приличаше на индианец, наклепал се в цветовете на войната.

— Пак ли си ми пипал плочите? — попита Рей.

— Как ли пък не, Хосе — отвърна Роби и вдигна поглед от материала за футболиста Чарли Джордж.

Вбесеният Рей премести „Рокси Мюзик“ до „Ролинг Стоунс“, където им беше мястото. След това отново се обърна към малкия си брат.

— Не ми пипай плочите, разбра ли? Ако ги пипаш — ти недей, но ако все пак ги пипаш, — поне ги връщай където им е мястото, разбра ли? Не слагай „Рокси Мюзик“ при Дилан и „Дорс“.

Роби се направи, че се прозява.

— Аз си имам мои плочи — заяви той.

Рей се изсмя.

— Да, „Любими мелодии от Дисни“ и хитовете на „Алвин Стардъст“.

Роби го изгледа обидено. Това бе жестоката истина. Имаше си само две плочи.

— За Коледа ще ми подарят „В града“. — Наскоро брат му бе гледал бандата „Джам“ в „Най-големите попхитове“. Беше любов от пръв поглед. — Мама ще ми я купи.

Рей не обърна повече внимание на брат си. Извади „Претзъл Лоджик“ на „Стийли Дан“ — със стареца, който продава закуски на мрачна снежна американска улица, — а корицата му бе позната до болка, също като стаята, която делеше с малкия си брат. Сякаш колекцията му от плочи бе истинският свят, а мястото, където живееше, бе нереален сън.

Обожаваше начина, по който албумите привличаха вниманието ти. Когато ги хванеш с две ръце, те изпълваха погледа ти и чак тогава се забелязваше истинската им красота. Замисли се за момичето от снощи, говорителката за пресата на „Букет бодлива тел“.

На заден план на корицата на „Претзъл Лоджик“ се виждаше отдалечаващо се момиче с дълга коса и клош панталони, което сигурно приличаше на Али Макгро от „Любовна история“. Запита се какъв ли е животът й, в кого е влюбена, как би могъл да се запознае с нея. Рей Кийли копнееше да си намери момиче. Когато държеше този албум, му се струваше, че прегръща момичето на обложката. Поне си представяше, че е близо до нея.

— Рей! Роби! Чаят ви е готов — провикна се майка им от долния етаж. Рей въздъхна доволно и затвори двойната обложка.

Баща му се бе отпуснал в любимото си кресло като някой султан от предградията, докато майка му пренасяше чинии с хляб и мармалад в хола. Родителите на Рей бяха неподходящи един за друг — майка му бе дребна нервна жена, която се стряскаше и плашеше от всичко, докато баща му, колкото висок, толкова и широк, огромен мъж, нахлузил пантофи, напоследък бе станал раздразнителен и избухлив.

Над новата камина — истинската я бяха развалили, за да монтират газова, която даваше вид, че вътре тлеят истински въглища, макар да се виждаше, че пламъците са само илюзия — бяха подредени снимки, поставени в сребърни рамки.

Родителите на Рей на сватбата им. Рей и двамата му братя Джон и Роби на джонка за туристи в пристанището на Хонконг — Роби съвсем малък, Рей по средата, а Джон вече наедрял — усмихнати, присвили очи заради ослепителното тропическо слънце. Баща им, ухилен гордо в леката униформа на хонконгската полиция, приличаше на преждевременно възмъжал бойскаут в късите панталонки и вълнени чорапи, които подчертаваха белотата на кокалестите му колене.

Към средата на шейсетте се появиха цветните снимки и вече никой не правеше черно-бели. Сред цветните бе осемнайсетгодишният Джон в тъмната униформа на британската армия точно преди да загине от бомба на ИРА, взривила се на провинциален път в южната част на Арма. Тази бе най-новата снимка. След нея никой не бе снимал повече.

На екрана на телевизора се виждаха млади жени в бански костюми, в сандали с високи токчета, лепнали нетрепващи усмивки, отправени към камерата, докато изпълнителят на балади, Мат Монро, нашумял през 60-те, се промъкваше сред тях и пееше „Благодаря на Бог за красавиците“.

Рей и майка му седнаха на канапето, а Роби се отпусна на пода между тях. Всички пиеха разреден портокалов ликьор, само за баща му имаше чаша мътна домашна бира, оставена в краката му.

— Изобщо не може да се сравнява някаква си слива от Бонго Бонго с английско бъбрече — обади се старият. — Просто не е честно, нали? Чернилките си имат съвсем различни стандарти за красота.

Рей изви очи. Открай време все същото, край нямаше. А разправят, че пътуването по света разширявало мирогледа. Бе повече от очевидно, че които го твърдяха, не познаваха баща му.

— Може да се оженя за чернокожа жена — заяви Рей, устата му бе пълна с мармалад от ягоди, загребан от бурканчето на „Прайд енд Робъртсън“, с усмихнат разлудувал се анимационен герой на етикета. — Внуците ти ще бъдат наполовина черни. Това минавало ли ти е през ума, татко?

Баща му се начумери.

— Децата, значи? Малките мелезчета ли? Ти помислял ли си за тях? Няма да принадлежат на никоя раса. Как ще се чувстват според теб?

— Ако живеем задружно, няма да има расизъм — отвърна Рей. — Тогава ще е все едно. Има ли още боровинки, мамо?

Това бе един от въпросите, по които не намираше общ език с баща си. Не се разбираха и за гърмящата музика, за дължината на косата му и за Джон Ленън. Май напоследък нямаше нещо, за което да са на едно мнение. Защо не познаваше поне една чернокожа, за да се ожени за нея и да докаже на баща си, че всички хора са еднакви!

— Всички сте един дол дренки — рече баща му и посочи Рей с ножа. — Да си виждал червеношийки да летят със свраките?

— Ти за сврака ли се имаш, татко? Или може би си червеношийка?

— Много е симпатична — обади се майка му. — Мис Корея. На теб коя ти харесва. Роби?

— Нито една! — отвърна Роби и се изчерви целият. Рей се изсмя. Знаеше, че брат му си пада по всичките. Не беше придирчив. Беше го чувал как шава, докато намества ръка под пижамата, когато си мислеше, че Рей спи.

— Енох, седмият от Адама, е прав — намеси се отново баща му. — Да си заминават до една.

— Ами ако са тукашни? — попита Рей и натъпка последната хапка хляб и мармалад в устата си. — Пак ли да си заминават, татко?

Докато баща му продължаваше да плюе всички, дето били един дол дренки, и разгонените кучки, Рей стана и отнесе чинията си в кухнята, а след това се качи в стаята си. Знаеше какво му трябва, както бе обзет от тъга и гняв, затова пусна „Ху“ и наду звука, колкото смееше — 5,15.

Защо да ми пука?

Защо да ми пука?

Провери дали има достатъчно пари, за да се върне до града с метрото, и се сети за нещо, което бе чул в „Пейпър“. Скип Джоунс му бе казал, че когато вземаш хероин, все едно попадаш в златен балон — неприятностите се стопяват, докато си вътре. Така се чувстваше и Рей, когато пуснеше музика. Светът просто се отдръпваше.

Само че от долния етаж прииждаше миризма на домашно приготвена бира — противната смес от горчив хмел, течен екстракт от малц и гъст сироп ферментираше в огромни метални бъчви и от изпаренията му се гадеше. Това беше проблемът, когато живееше вкъщи при родителите си.

Етажът на Рей щеше завинаги да си остане таванът на баща му.

Лион стоеше пред херметически запечатания прозорец на „Пейпър“, наблюдаваше залеза на слънцето и тълпите, които се изнизваха от небостъргача, забързани към гара „Уотърлу“, за да се приберат у дома.

Когато се убеди, че повечето са си отишли, той влезе в тоалетната и се взря в огледалото над мивката. Изчака няколко минути, чу чистача да подминава вратата и бавно си свали шапката.

Косата на Лион бе гъста, с дебел косъм, също като тел за загорели съдове, ала най-стряскащото бе, че преди няколко часа я боядиса в яркооранжево. „Есенно злато“, бе написано на кутията.

Лион се сви, сякаш някой го бе зашлевил. Нахлупи бързо шапката, стисна периферията с две ръце и я дръпна ниско над ушите. Истински кошмар. Както обикновено.

Лион ненавиждаше косата си. И тя му отвръщаше с не по-малка ненавист.

Помнеше думите от една песен на Род Стюарт, още от времето, когато Лион бе на петнайсет, а Род все още бе пръв приятел с британския журналист и радиоводещ Джон Пийл, и се правеше на герой на работническата класа — риташе футбол в „Най-големите попхитове“, даваше вид на човек, кривнал към игрището направо от улицата, но това беше преди да започне да си пада по твърдите сламени шапки и костюмите, по скъпите руси гаджета и лампите в стил арт деко, преди всичките му почитатели да започнат да се преструват, че открай време не са го харесвали.

Помнеше първите думи от първата песен на албума „Всяка снимка си има история“ — онези думи, в които се римуваха „огледало“ и „недогледало“. Лион имаше чувството, че песента е писана за него.

Знаеше, че му предстоят битки. Разделителната линия започваше да се губи, а фашистите набираха сили. Не ставаше въпрос за ограничените лаладжии, за всички онези като Алф Гарнет, героя от комедията „Докато смъртта ни раздели“, които се бяха проснали на диваните вкъщи и не спираха да мелят, а за истинските фашисти, прицелили се в евреите, решени да изкоренят пакистанците в тази страна и да се справят веднъж и завинаги с тях. С всеки изминал ден ставаха все по-нагли, привличаха нови хора към редиците си, омразата им набъбваше като вирус. Лион видя разкривените им лица в Луишам, дръзките им нацистки викове звучаха в ушите му, тогава успя да надникне в душите им. Те не носеха никаква светлина и радост, мечтаеха за репатриране, правеха планове за построяването на нови пещи на смъртта.

Как, по дяволите, запита се Лион, бе възможно той все още да се притеснява за косата си? Когато си на барикадите, не ти трябва специална прическа.

Прехвърли през рамо чантата за плочи. Вътре бе последното издание на любимото му списание „Ред Мист“. Според Лион бе прекалено ценно, за да се подмята из офиса. Някой можеше да го открадне.

Списанието — преснимани на ксерокс статии за радикалната политика, мнения за новата музика и сведения за остро критикуваните прийоми на похитители, скачени набързо една за друга — беше осигурило на Лион работата му в „Пейпър“ преди осемнайсет месеца, вероятно защото бе навяло на някои от по-старите в редакцията спомени за бурната им младост. Само че в офиса се понесоха въздишки, хората извиваха очи към тавана, когато Лион се опита да им продаде „Ред Мист“ и започна да настоява, че трябва да включат повече материали за политика, отколкото за шоу бизнес.

— Ние сме музикален вестник, приятел — повтаряха му те всеки ден, сякаш музиката можеше да бъде откъсната от ставащото на улицата, сякаш не бе нищо повече от детска площадка, предназначена единствено за забавление.

Лион бе убеден, че новата музика може да бъде впрегната като сила за постигането на социални промени. Огънят все още гореше. Публиката просто трябваше да се осъзнае и да промени коренно нещата. А пък някой трябваше да покаже пътя на музикантите. Май излизаше, че всичко трябва да се промени.

Повечето от новите групи не я разбираха тази работа. Всички те мечтаеха за старите познати неща — сексуална свобода, неограничено количество бял прашец за смъркане и по възможност да се пльоснат с все ролс-ройса в плувния басейн. Мислеха си, че антинацизмът е някое готино ново име, което да пробутат по време на интервютата като част от обичайните надувки, но истината бе, че са празноглави и кухи също като Мик Джагър през шейсетте, когато си бе направил труд да се включи в демонстрацията против войната във Виетнам и придружи недоволните чак до Гроувнър Скуеър.

Лион обаче знаеше, че всичко това е истинско. Лейбъристкото правителство нямаше да властва вечно. Министър-председателят Джим Калахан нямаше да се задържи още дълго. Какво щеше да стане тогава? Сигурно щяха да започнат сблъсъци по улиците, реши Лион. Борба. Гражданско недоволство. Нови размирици. Прочетете си учебниците по история, помисли си той. Попитайте певеца Дж. П. Тейлър, защитник на природната среда. Не виждате ли какво ще се случи, когато центърът е прекалено слаб, за да издържи? Всеки ден ще има по един нов Луишам.

А когато всичко приключеше, от пепелищата щеше да се надигне един по-добър свят, в който расизмът щеше да бъде смачкан, а косата на Лион щеше да му се подчинява.

3.

— Да знаеш, че Даг Уд е оборудван като Ред Ръм — заяви Тери. — Когато го извади, му е като — абе, не знам — като индийски змиеукротител… или като моряк с въже… нали се сещаш, трябва да го развие.

Това бе един от най-свежите моменти на тази работа, помисли си Тери. Връщаш се вкъщи и започваш да разправяш на приятелите си какво е станало, пробутваш им всички пикантерии, които няма начин да публикуваш в списанията, дето се продават по будките. Много си падаше по тази част. Погледна кацналата на бюрото му Мисти и тя се усмихна окуражително. А той умееше да разказва.

— А ти сигурен ли си, че е като Ред Ръм? — полюбопитства Лион, притеснен от присъствието на Мисти. Съвсем наскоро се бе научил да не се изчервява в нейно присъствие. Беше седнал на своето бюро, придърпал колене под брадичката, усмихнат, докато Тери крачеше из сбутания им офис, протегнал ръце също като рибар, който показва какво парче му се е изплъзнало. — Сигурен ли си, че не е бил надарен като Аркъл?

— Какво е Ред Ръм? — попита Рей, докато се въртеше на стола и се опитваше да се справи с касетофона, лицето му скрито от разстлалата се пред очите му коса.

— Известен състезателен кон — обясни Лион. — Печелил е много пъти „Гранд Нашънъл“2. Въпреки че е надарен като Даг Уд.

— Със сигурност е като Ред Ръм — настоя Тери. — Огледах го добре. Бяхме застанали на страшна светлина, честно. Само двамата с Даг, посред нощ. Та той ме пита как е в Лондон — дали бандите стават, как ще го приеме публиката — и в този момент един фолксваген костенурка спира на червена светлина и Даг си го изкара — по-точно казано, разви го — и… абе, изпика се върху костенурката с огромната си висулка. — Тери поклати глава. Все още не можеше да повярва. Безобразната постъпка беше извършена толкова непукистки, толкова естествено, че той и до този момент не можеше да разбере дали Даг го бе направил, за да го шокира, или просто си беше дивак. — Никога няма да забравя изражението на лицето на шофьора в костенурката.

Мисти се смъкна от бюрото на Тери, помаха им с ръка за довиждане и излезе от офиса на момчетата с крива усмивка и многозначително извити вежди, също като съпруга от двайсет и пет години, на която разказът й е допаднал, но го е чувала неведнъж: как Даг смъркал кокаин, докато и от ушите му рукнела кръв, как Даг докарал до сълзи една репортерка на Флийт Стрийт, как Даг се чукал с по две мераклийки, когато гаджето му заминало нанякъде. Някои от изцепките на Даг караха Тери да се чувства неловко — жестокостта, безкрайните изневери, които му идваха отвътре, изборът на наркотици, — всички в Лондон под двайсет и пет бяха уверени, че кокаинът е задължителен също като модерните къси щръкнали коси. Даг бе същият като всички други рок звезди, с които Тери се бе запознал — невероятен сваляч.

Даг се беше напънал яко, за да се хареса на Тери — даде му книга с писмата на Ван Гог, изпратени до брат му Тео, която бе подарък от Дейвид Бауи (на корицата се мъдреше спретнато написано посвещение); докато бяха в един бар в Западен Берлин, взе назаем музикални инструменти, за да изсвири заедно с бандата си някои от най-известните им хитове, показа му невероятния си член, — а Тери не устоя и наистина си падна по него.

Истината бе, че Тери толкова си падна по Даг, та чак изпусна да спомене нещо много съществено и в статията, и в разказите пред приятелите си. Даг изглеждаше остарял.

Приличаше на истински старец. Беше потискащо стар. Ако си представите Рип Ван Уинкъл като порнозвезда, тогава лесно ще добиете известна представа как изглеждаше Даг Уд.

Тери бе готов да отдаде обожанието си на Даг, копнееше да издигне на пиедестал човека, за когото всички новоизлюпени банди твърдяха, че е оказал решаващо въздействие върху развитието им, тръпнеше от нетърпение да се превърне в най-добрия му приятел, така че не намери в себе си сили да признае, че Даг приличаше на изкопаемо.

Тялото на Даг — а той не се свенеше да го показва при всеки възможен случай и редовно разкъсваше ризата си, не само на сцената, ами и по време на интервюта, прослушвания, докато бе край шведската маса в хотела — бе все още във върховна форма, той се бе запазил слаб и стегнат, също като герой от някоя реклама на задната корица на книжка с комикси.

Само че тежката ръка на десет хиляди нощи разврат и забавления се бе отпечатала във всяка бръчка, така че той бе заприличал на Дориан Грей в сребърен клин и боядисана в бяло коса. Даг Уд напомняше на наскоро предал богу дух културист. Само че Тери не сподели това с никого. Подобно нещо не се връзваше със статията му.

И тримата вдигнаха погледи, когато главният редактор на „Пейпър“ застана на вратата. Кевин Уайт бе на двайсет и девет, пораснала версия на някогашния бунтар. Той бе единственият от цялата редакция, който идваше на работа облечен в костюм. Беше висок, едър, със сресана на път права коса, също като член на бандата „Смол Фейсес“ от времето на сингъла им „Мързелива неделя“.

— Би ли дошъл в кабинета ми, Рей?

Рей пъхна касетофона в бюрото и последва Уайт към кабинета му. Лион извади брой на „Ред Мист“ от раницата си и започна да го прелиства. Тери се настани на бюрото си, затвори очи и въздъхна доволно.

Беше страшно гот, беше невероятно да разкажеш на приятелите си. Май това беше най-хубавото.

А пък когато Тери запознаеше Даг Уд с Мисти в „Уестърн Уърлд“ и след като и двамата видеха колко много всеки от тях държи на него, тогава нещата щяха да са наистина съвършени.

— Кажи как е.

Кевин Уайт се отпусна тежко на стола и качи крака на бюрото. Редакторът бе заел единствения ъглов кабинет в „Пейпър“ и на Рей му се стори, че цял Лондон се е ширнал зад него.

— Всичко е наред — отвърна Рей и отпусна глава, косата прикри лицето му. Макар да работеше тук вече три години, така и не успя да преодолее притеснителността си, когато бе около главния редактор. Познаваше Уайт от петнайсетгодишен, когато се натресе на купон на „Пейпър“ с написана на ръка статия за „Игълс“, вместо да пише за класическия трилър на Дж. Б. Пристли „Инспекторът дойде“ за училищния вестник. Уайт открай време се отнасяше с него мило и много любезно. Кой знае защо това отношение само засили срамежливостта на Рей. Странно. Досега младежът така и не бе срещал рок звезда, пред която да ахне от страхопочитание, а пък пред Кевин Уайт се разтреперваше.

— Майка ти добре ли е?

Кара на успокоителни, помисли си Рей. Плаче насън. Има сутрини, когато няма сили да стане. Ако някой спомене Джон, тя заприличва на човек, подложен на електрошок.

— Добре е — отвърна Рей.

Уайт погледна снимката на бюрото с две прохождащи бебета — малко момченце и още по-малко момиченце. Рей бе единственият от цялата редакция, който знаеше за снимката с децата на бюрото на редактора.

— Не мога да си представя какво е преживяла — въздъхна Уайт, сякаш говореше на себе си, не на събеседника си. — Нито един родител не бива да погребва детето си.

Рей не знаеше какво да отговори. Когато не говореха за музика, езикът му се връзваше винаги когато бе с главния редактор. Също като всички други журналисти в „Пейпър“ Рей мислеше, че Уайт се надува, след като се е издигнал. А всички бяха чували как се е издигнал. Дори читателите.

В началото на седемдесетте „Пейпър“ не бил нищо повече от западнал парцал пред фалит, наречен „Мюзик Пейпър“, банално и изтъркано име — но в интерес на истината, по онова време всички музикални издания имали тъпи имена, от „Мелъди Мейкър“ до „Ню Мюзикъл Експрес“ и „Саундс ту Диск“, все имена, които са били готини в праисторическите времена, когато динозаврите все още са обикаляли по земята, — ала Кевин Уайт успял да го спаси.

Уайт зарязал училище на петнайсет и започнал работа в печатницата на „Дейли Експрес“ при баща си, чичовците си, братята и братовчедите, докато на някой от умниците в администрацията не му хрумнала блестящата идея да накара буйния тийнейджър да напише 500 думи рецензия за мотаун музиката — задача мечта, която щеше да обхване вокалната група „Фор Топс“, създали неповторими хитове, „Сюприймс“, Стиви Уондър, Марта Рийвс и „Ванделас“, Смоуки Робинсън и „Миракълс“. Уайт прекрачил смело в неизвестното и за нула време станал младши репортер в „Мюзик Пейпър“, и не се поколебал да се възползва, когато му предоставили големия шанс. Надутите костюмари от ръководството дали на Уайт три месеца, за да увеличи приходите от реклама и да удвои тиража, а ако не се получело нищо, имали намерение да сложат край на мъчителното съществуване на „Мюзик Пейпър“.

Уайт свалил „Мюзик“ от заглавието, уволнил всички стари смрадливци, които не успявали да се отърсят от носталгията си по отминалите дни, когато най-съществените новини били турнето на групата „Тремелос“ и тайните сърдечни неволи, които се вихрели сред британската банда „Хърман Хърмитс“, а въпросът дали Питър Торк ще зареже „Мънкис“ не давал мира на читателите. Последната и най-дръзка маневра на Уайт била да запази името, като вземе на работа умни глави, сбърканяци и хипари, последните остатъци от алтернативната независима преса, защото и тя вървяла към края си. Изглежда всичко загивало в началото на седемдесетте.

Рей си представяше погледите и израженията на колегите в „Коне и хрътки“, когато новите журналисти започнали да идват на работа в „Пейпър“, все типове, изритани от издания и предавания като „Оз“, „Ред Дуорф“, „Френдс“ и ИТ, готови да разнесат клюки за банди, които други умни глави, сбърканяци и хипари обсъждаха, като ги наричаха фамилиарно с част от името им. „Хийп“. „Флойд“. „Куо“. „Лизи“. „Тъл“. „Зед“. Новите сътрудници до един обичаха Кевин Уайт, обичаше го и Рей, защото Уайт бе проявил смелостта, фантазията и решителността да се опита и да постигне нещо, което никой друг в небостъргача, пълен с редакции на списания, не би се осмелил да направи — бе готов да даде шанс на всеки.

— Току-що си се върнал, нали? — попита Уайт.

Рей кимна, усетил, че вече се намира на безопасна територия, след като разговорът се насочи към бандите.

— „Тин Лизи“ — уточни. — Лестър и Бирмингам. Две хиляди думи. За двойната централна страница.

— Добро ли беше турнето? — поинтересува се Уайт.

Рей кимна с усмивка. „Тин Лизи“ бяха първата група, с която отиде на турне, и те си останаха негова слабост. На времето, докато Рей беше все още смотан ученик, който нямаше никаква представа как да спретне материал за две страници, след като е прекарал четирийсет и осем часа с една банда, Фил Лайнът, черният фронтмен от ирландски произход, се зае с него — убеди Рей, че когато е на турне, няма никакъв проблем да обърне един коктейл с водка на закуска, ако това е начинът да се успокои, научи го как се провежда интервю, дори му включи касетофона, когато моментът настъпи.

— Писал си за тях преди, нали? — попита го Уайт.

— Това ще бъде третият ми материал за тях отвърна Рей.

Уайт въздъхна и нещо в този звук накара младежа да потръпне от предчувствие за надвиснала беда. За пръв път откакто влезе в кабинета на редактора той усети мъчително безпокойство.

— Да, от доста време се занимаваш с това, нали? — Уайт свали крака от бюрото и погледна през прозореца. — Това е най-големият проблем в работата ни. Можеш да я вършиш до едно време.

Рей усети, че му прилошава. Това бе нововъведената политика на Уайт за зареждане с нова кръв — според нея някой в края на двайсетте трябваше да бъде тихо изритан от хранилката.

Не е възможно да става въпрос за мен, помисли си Рей. Аз съм още млад. Да не говорим, че няма къде другаде да отида. Не че имам желание да ходя където и да е.

— Слушай сега, Рей — започна редакторът. Вече говореше по-тихо и очевидно имаше желание да приключи с онова, което бе решил. — Не можем да те изпратим да интервюираш новите групи.

— Ама… „Тин Лизи“!

Уайт вдигна ръка.

— Те не могат да бъдат нова група. А и това е нещо различно. Всички имаме слабост към първата банда, която сме придружили на турне. Но такова нещо не можем да правим всяка седмица. — След тези думи Уайт се приведе напред за по-голяма убедителност. — Имам нужда от журналисти, които да изпратя да вземат интервю от Джони Ротън, Елвис Костело или Даг Уд. — Въздъхна отчаяно, преди да продължи: — А ти не ставаш за тази работа, нали? Погледни си косата!

В този момент Рей се видя през погледа на Уайт — абстрахира се от проявите на бащина обич и приятелския разговор — и осъзна, че изглежда смешен.

Музиката се бе променила, музиката винаги щеше да се променя, ала Рей не бе съумял да се промени с нея. Ето че най-неочаквано се оказа, че в „Пейпър“ нямаха нужда от свежа млада глава, все още почитателка на посипаните с цветчета хипарски коси. Пълен смях, мой човек. Рей продължаваше да вярва в мира и любовта, в акустичните китари, с които околните се занасяха. Как да изпратиш такъв човек да говори с Джон Лидън? Какво ще си кажат момчетата от „Клаш“?

Той вече не беше младата звезда. Светът се бе променил, докато той бе отклонил поглед в друга посока.

Все едно че Рей — фен на „Бийтълс“, калифорнийски мечтател, хипито, родено с десет години закъснение — бе звезда на нямото кино, а филмите със звук и говор току-що са се появили. Наблюдаваше как главният редактор посяга към брой на „Пейпър“ и отгръща на рубриката с рецензии на новите албуми.

— Слушай — започна Уайт. — „Поредното късче нов нихилизъм за попманиаците, което сякаш насочва погледа ви към бездна от безсмислие“.

Рей изслуша собствените си думи. Настроението му се подобри. Имаше защо да се наслаждава на написаното, особено на втората част и „бездната от безсмислие“. Звучеше доста добре. Звучеше като нещо, излязло изпод перото на Скип Джоунс.

— Какво не е наред? — попита кротко той.

Кевин Уайт се намръщи и Рей се сви. Редакторът можеше да бъде много страшен, когато решеше. Вече пет години бе шеф на издание, пълно с капризни деца, отдавна минали тийнейджърската възраст, все хора със забележителен коефициент на интелигентност, ала напълно неспособни да намерят мястото си в обществото, много от тях свикнали да използват забранени от закона стимуланти. Отлично знаеше как да контролира срещите с всеки един от тях.

— „Бездна от безсмислие“ ли? — Уайт подхвърли вестника на бюрото. — Та ние говорим за „Кей Си енд дъ Съншайн Бенд“! — След това гласът му омекна. Бе виждал подобно нещо да се случва и преди. Журналисти и репортери, които доскоро са били част от zeitgeist3 — дума, която често се подхвърляше из редакцията на „Пейпър“, ала вече бе останала в миналото, журналисти, писали за списанието, посветили материалите си на рокендрола, — бяха пропуснали момента да продължат напред. Това бяха хора, отдали живота си на музиката, ненадейно открили, че всичко, което слушат, ги отвращава, също така ненадейно осъзнали, че същността на музиката им убягва.

— Тази нова музика… — Рей поклати глава и водопад руса коса плисна пред лицето му. Той я отметна назад. — Разбий я, стъпчи я. Думите са неразбираеми, мелодията се губи.

— Кой си ти? — повиши гневно глас Уайт. — Да не си леля ми от Брайтън, дето си остана стара мома?

На Рей му бе безкрайно неприятно, когато редакторът повишаваше глас. Подобни моменти му напомняха за дома.

— Какво става? — попита той. — Просто не разбирам какво става.

Напротив, много добре разбираше. Трябваше да пише преди десет години, когато имаше чувството, че тази музика ще промени света. 1967 година — лятото на любовта, годините на чудеса, годините на „Серджънт Пепър“, когато музиката изтласкваше границите, когато хората все още вярваха в нещо. Трябваше да бъде в Лондон, когато умовете и сърцата на хората все още бяха отворени, когато все още имаше възможност да види „Бийтълс“ да свирят на живо на покрива на някоя сграда по „Савил Роу“. Трябваше да обикаля и да си води записки по времето, когато светът все още вярваше в любовта, просветлението и Джон Ленън. Задължително щеше да отиде на „Удсток“, да припява в калта „Няма дъжд, няма дъжд“, косата му — обсипана с цветя, някое момиче от Калифорния щеше да се пъхне в спалния му чувал, а той — стиснал цигара с лека трева, надрусан с доброкачествена стока, която придава на всичко наоколо ореола на изгрева, докато на сцената пее американският фолк певец Арло Гътри. Така трябваше да бъде, вместо да чака филмовата лента да се превърти до едно по-безчувствено и посредствено десетилетие на сивота. Да, наистина, онези няколко дни, които Рей прекара във фермата на Ясгур4, обобщаваха всичко.

Ти беше ли на „Удсток“?

Не бях, но мама ме заведе да гледам филма.

Кевин Уайт си пое дълбоко въздух.

— Предполагам, Рей, просто предполагам, че ако излезеш на свободна практика, ще ти се отрази благоприятно, а и за вестника ще бъде по-добре.

Очите на Рей заблестяха.

— Ще мога ли да ползвам бюрото си? — попита той.

Уайт се намести притеснен на стола.

— Ще се наложи да настаним някой друг.

Най-сетне Рей разбра. Щеше да бъде като онези журналисти на свободна практика, които се отбиваха в редакцията с надеждата някой да им подхвърли кокал — да напишат рецензия за нечий не особено успешен албум, да посетят някое от по-незначителните събития, — докато звездите на „Пейпър“ щяха да пишат за първа страница, Тери и Лион щяха да обикалят по цял свят и всеки техен материал щеше да бъде придружен със снимките им. Вече нямаше да има свое бюро, нямаше да бъде част от екипа, към който така и не се бе приобщил.

— Това е единствената работа, която искам — обясни Рей и това бе самата истина. Не можеше да си представи живота без „Пейпър“, без приятелите си, без обичайната рутина и ритуалите на рокендрола, които му донасяха спокойствие — пътуванията, прослушването на сингълите, всекидневните задължения, отвели го по места, които чувстваше като роден дом много повече от къщата, в която живееше. Обожаваше вестника, докато беше запален читател, обожаваше го и докато работеше в него като журналист. От която и страна на огледалото да погледнеше, той бе живата му кръв.

— Значи се налага да измислиш нещо по най-бързия начин — заяви Уайт, почувствал се неловко, че се държи като шеф на Ай Би Ем или друга корпорация. — Говоря за нещо, което да ми свърши работа.

В този момент Лион Пек се втурна в кабинета на главния.

— Трябва да ви прочета нещо — обясни задъхан той. — Много се извинявам… няма да ви отнема много време.

Уайт и Рей го зяпнаха.

— Ти не знаеш ли, че се чука? — сопна се Уайт. — Каква е тази тъпа шапка?

— Нацистите пак нахлуват — избъбри Лион и подръпна притеснен меката шапка. — Затова не трябва да се занимаваме чак толкова с буржоазните условности, по-важното е да намерим начин да ги спрем. — Той прочисти гърлото си и зачете от броя на „Сънди Телеграф“, който носеше: — „Този наистина обезпокояващ факт, потвърден от главните политически партии, сочи, че все повече хора се присъединяват към групировки, които вярват, че политиката трябва да бъде пренесена на улицата.“

— Е, и? — попита Уайт.

Очите на Лион искряха от вълнение.

— Шефе, бях там в събота. Погледни, погледни — настоя той и посочи синината под окото си. — Погледни какво ми направиха.

— Нищо ти няма — сряза го Уайт. Рей забеляза, че редакторът се държи много по-рязко с Лион, отколкото с него. Само че Лион не беше хлапе, когато постъпи на работа в „Пейпър“.

— Нека да напиша нещо по въпроса — помоли той. — Дай ми първа страница следващата седмица. Хитлер сам е казвал, че ако са го смачкали, докато е бил още малък, нямало да успее.

— Тези типове не са нищо повече от развилняла се група скинари — отсече Уайт, дръпна „Сънди Телеграф“ от ръцете на Лион и погледна тълпата с развети знамена на снимката. — Без карта няма да намерят и собствените си задници, камо ли да тръгнат да окупират Полша. — Сетне му подаде обратно вестника. — Елвис Костело е на първа страница следващата седмица. — Уайт се замисли. — Добре де, напиши 500 думи за Луишам. Някой ходил ли е на тази демонстрация?

Лион се усмихна.

— Шефе, предполагам, че не ме питаш за хилядите антифашисти, нали? Става дума за рок звезди. Говорим за рок звезди с будно съзнание.

Уайт изви очи.

— Говорим за име, познато на читателите ни.

— Няма такива. Прекалено заети са били с фотосесии и да си оправят зъбите, вместо да се борят против фашизма. Чух обаче, че Джон Ленън бил тук.

Рей зяпна. Втренчи се в Лион, неспособен да повярва на думите му.

— Ленън е в Ню Йорк — заяви той. — В сградата „Дакота“ е, заедно с Йоко и малкия Шон.

Лион поклати глава.

— Ленън е в Лондон — настоя той. — Щял да остане само един ден. Току-що ми се обадиха от „Еми“. Не пречи да го отбележим като факт. Отбил се е на път към Япония — изкиска се Лион. — На мен ми дай Маккартни. Поне Пол е наясно, че е стар досадник, който си е изпял песента преди години. Как си представяш бийтълса Джон да бодне значката си с председателя Мао и да пристигне на следващата демонстрация? Дали още си пази баретата? И дали не е по-добре да започнем революцията без него?

— Е, той поне я е започнал без теб — прекъсна го Кевин Уайт. — Кажи, Лион, какво ще направиш за нас?

Лицето на Лион помръкна. Рей знаеше, че винаги се говори така, когато искат да те вкарат в правия път. „Какво ще напишеш за нас?“

— Ами ще поработя над материал за демонстрацията — обясни Лион. — Мислех да я нарека „Предани последователи на фашизма“. Може би…

Уайт погледна листа, оставен на бюрото му.

— Лени и „Райфенсталс“ ще бъдат в „Ред Кау“ довечера. Утре сутринта да си готов с рецензия — 800 думи.

Лион кимна.

— Значи 500 думи за борбата срещу фашизма и 800 думи за Лени и „Райфенсталс“, които преди по-малко от година се мотаеха из клуб 100, вързали ленти със свастики на ръцете. Добре.

— Ние все още сме музикален вестник, Лион.

Лион се разсмя.

— Точно така. Ще вдигнем зашеметяващ купон, докато Рим гори.

— Добрият журналист е в състояние да пише за всичко. Погледни статията на баща си, излязла тази сутрин. Видя ли я? — обърна се Уайт към Рей. — Материалът е за студената война — има ли нещо по-досадно и отегчително от студената война?

— Не съм — отрони Рей, все още потънал в мисли за Джон Ленън. Знаеше, че бащата на Лион списва колонка за либерален вестник. Беше един от малцината журналисти на Флийт Стрийт, когото четяха и уважаваха в „Пейпър“.

— Става въпрос за упадъка на Великобритания като империална сила — обърна се Уайт към Рей. — Едно време сме участвали във войни, за да се борим за свободата. Ето че сега се впускаме във война, без да знаем защо. Страхотно. — Той поклати глава. — Наистина страхотно. Да му кажеш, че статията страшно ми е харесала.

— Много е сложно — отвърна Лион и отстъпи към вратата.

— Защо? — учуди се Уайт.

— Аз не говоря с него.

За момент настъпи мълчание. Лион срещна погледа на Рей и извърна очи.

— Така ли? — попита Уайт. — Добре.

Лион затвори вратата след себе си. Рей усети, че главният редактор на „Пейпър“ го наблюдава.

— Кажи сега — обади се Уайт. — Ще успееш ли да се добереш до Джон Ленън?

Рей си пое рязко дъх и усети как по лицето му избиват капки пот.

— Да ти осигуря Джон Ленън ли? На кого да се обадя? Как да ти осигуря Джон Ленън?

Уайт се разсмя.

— Няма да се обаждаш. Просто няма на кого. Нито на журналисти, нито на агенти. От „Еми“ не могат да ти помогнат, защото става въпрос за частно пътуване. Трябва сам да го намериш. След това ще поговориш с него. Ще го направиш като опитен репортер. Като истински журналист. Като бащата на Лион. Нищо повече. Смяташ ли, че можеш да се справиш?

Рей копнееше да каже на Джон Ленън толкова много неща, че сигурно нямаше да успее да продума, ако изобщо успееше да го открие сред десетте милиона под залеза.

— Не знам — призна той.

— Ако го откриеш — каза Уайт и кръвта му забумтя във вените, разпалвайки журналистическите му инстинкти, — ще го сложим на първа страница. Ексклузивно за цял свят: „Джон проговаря!“

— Ами снимки?

Уайт го погледна раздразнен и отчаян.

— Не и какъвто е Ленън в момента — сигурно вече е чукнал четирийсетака! Не става. Ще използваме някоя снимка от архивите. Какъвто беше едно време в Хамбург — с къса коса и кожено яке, кльощав и блед. Нали си го виждал как изглеждаше тогава?

Рей се замисли.

— Точно като… абе както трябва да е сега.

— Именно! Съвсем в стила на 1977 година. Типичен представител на 1977 година. „Бийтълс“, каквито бяха в Хамбург, изглеждат съвсем в стила на нашето време. Знаеш ли, че са били на спийд? Още отсега си представям първа страница: „Поредният младок в кожено яке, поел един Господ знае накъде…“

— Ама нали Лион каза, че утре си тръгвал!

Уайт стовари юмрук върху бюрото.

— Я стига, Рей. Ти журналист ли си… или най-обикновен фен?

Рей имаше нужда от време, за да помисли. Нямаше представа дали е истински журналист и дали някога ще стане. Как би могъл да разбере? Кой да предположи, че страстта му към музиката ще се превърне в работа? Като момче пишеше за музиката, защото темата бе по-интересна от останалите въпроси, които се разискваха в училищния вестник, защото ако отидеше да подрежда стока по рафтовете на местния супермаркет, нямаше да получава безплатно плочи.

— Не знам какво да кажа — отвърна той.

Само че Кевин Уайт вече не го слушаше. Редакторът бе впил очи във вратата и Рей проследи погледа му. От другата страна на правоъгълното стъкло го чакаха за среща костюмирани мъже. Те бяха от администрацията, от управата, плешиви стари досадници с вратовръзки и бръчки, които приличаха на бащите им. Изчакваха Уайт да приключи разговора си с Рей. Понякога на редактора му се налагаше да уточни с тях разни неща. Веднъж един от чистачите открил хлебарки в кошче за боклук и костюмарите защъкаха навсякъде в прединфарктно състояние. Уайт успя да се оправи. Беше невероятен редактор. Рей не искаше да го разочарова.

— Ще се постарая — заяви той. — Само че не знам дали съм истински журналист, или просто човек, който много обича музиката.

Кевин Уайт се изправи. Време бе отново да се срещне с костюмарите.

— Тогава гледай да разбереш — прикани го редакторът.

Лион беше заминал нанякъде. Тери бе на бюрото си, поклащаше крака и прелистваше броя на „Пейпър“ от миналата седмица, който Мисти му бе донесла на летището.

— Точно това ти трябва, Рей — посочи той. — „Ново! Потник «Гринго». Осигурете си оригинален потник «Гринго» — това е новият стил“. Страшно ще ти отива, да знаеш!

Рей се стовари на един стол и втренчи поглед пред себе си. Тери дори не забеляза. Той страшно се забавляваше с обявите в „Пейпър“, които бяха поне с една година изостанали от модата. Докато хлапетата по улиците се опитваха да заприличат на Джони Ротън, манекените в обявите изглеждаха като герои от сериала „Джейсън Кинг“.

— „Хипарски рисувани клош панталони — все още само за 2,80 лири… Мокасини — изберете си високи или подплатени.“

Според обявите читателите на „Пейпър“ се обличаха по абсолютно същия начин както и през последните десет години — дънки клош, рошави кожуси, тънки памучни блузи и, разбира се, задължителната тениска с някой забавен надпис. Понякога имаше чувството, че „Пейпър“ не може да съществува без тениските със закачливи надписи.

„Задуших се в задушевна атмосфера“. „Лягай бързо, мисля, че те обичам“. „Сексапил — раздава се безплатно“. Оставаше вечната класика с гъските, които се чукаха в полет — две гъски от анимационен сериал се съвкупяваха някъде под небето, мъжкият изглеждаше невероятно доволен, а женската имаше притеснен вид.

Тери се облегна назад, усмихна се на себе си и отпусна глава на снимката, откъсната от взета от библиотеката книга, а след това залепена на стената — Олга Корбут, усмихната прелъстително, наведена над един килим. След олимпийските игри миналата година мнозина симпатизираха на румънката Надя Команечи, въпреки това Тери предпочиташе Олга.

Всеки от тях си имаше своя стена, която гледаше към съответното бюро и поставената отгоре червена пишеща машина „Оливети Валънтайн“. На стената на Тери бяха залепени банди и момичета — цветни лъскави рекламни снимки на „Ню Йорк Долс“, „Клаш“ и „Секс Пистълс“ и снимки, изрязани от списания — Деби Хари в малка черна рокля, Джейн Фонда в „Барбарела“, а също и Олга Корбут на олимпийските игри в Мюнхен.

Стената на Лион бе най-артистична — беше подредил любимите си банди, снимките бяха почти скрити от заглавията, изрязани от вестници, а най-отгоре бе лепнал рекламни надписи. Звукозаписна компания, която представяше английската пънк банда „Бъзкокс“, беше пуснала новината за смъртта на Мао Дзедун по диагонал на обложката, докато пожълтяващата снимка от „Таймс“ с ковчега на генерал Франко бе освежена от обява за новия сингъл на „Онли Уанс“. А пък когато Рей се завъртя на стола си, за да извади касетофона, усети, че Джон Ленън го гледа от снимката.

Имаше и поизмачкани снимки на Джони Мичъл, Дилън и Нийл Янг, но стената на Рей бе като храм на Ленън. Започналият самостоятелна кариера бийтълс бе в бял костюм и очила с кръгли рамки, а Йоко го стискаше под ръка. На друга Джон тъкмо бе започнал да си пуска коса, явно бе от златния междинен период на „Револвер“ и „Гумена душа“. На следващата бе ухиленият Джон по време на разгорялата се мания по „Бийтълс“, наконтен в костюм, застанал редом до останалите момчета. Имаше и снимка на облечения в кожено яке Джон в Хамбург, наперен и сексапилен като Джеймс Дийн, прекалено суетен, за да си сложи очилата…

Проклетият противен касетофон!

Проблемът бе, че една от шпулите се беше изкривила. Сигурно бе станало, докато вадеше касетата след интервюто с Фил Лайнът, когато бе изпил повечко коктейли с водка, замаян от половин цигара трева. Затова сега шпулата описваше неправилен кръг, вместо да стои права. Не можеше да поднесе подобна гадост пред Джон Ленън.

Тери се изкиска.

— Слушай да ти прочета нещо — обади се той. — Две момичета се опитват да пуснат петиция, за да накарат „Рокси Мюзик“ да започнат отново турнета, и казват: „Рокси пак трябва да се качат на върха“.

Рей погледна през рамо и се усмихна на приятеля си. Кратките обяви бяха различно царство, в което се издирваха музиканти, хората се опитваха да си осигурят плочи, да си намерят гаджета, търсеха съвършен свят, призивите на „Грийнпийс“ и „Спасете китовете“ бяха отпечатани непосредствено до предложенията за бродирани и рисувани дънки клош и потници.

Рей забеляза, че макар смехът на Тери да звучеше подигравателно, в него се прокрадваха нотки на обич.

Това си бе техният вестник. Бе тяхното творение, тяхната ниша. А скоро щяха да му посочат вратата. Не знаеше дали ще може да го понесе.

— „Специално за колекционери на значки“ — продължи Тери, ала след това вдигна глава и погледна Рей. — На тебе пък какво ти е?

— Нищо. — Когато човек е расъл сред братя, се научава да не им се дава и да отвръща по начина, по който те се отнасят с него. — А на теб к’во ти е?

Рей обърна гръб на Тери, наведе се над бюрото и се опита да оправи изкривената шпулка на касетофона, а косата му падна пред лицето, така че приятелят му да не забележи паниката и болката, избликнали в очите.

4.

Бърлогата на Лион се намираше в просторна неподдържана бяла къща на улица с не една и две сгради със заковани прозорци.

Къщата бе опасана от нещо като кален ров, над който бяха прехвърлени дъски, също като разкапал се с времето дървен мост на западнал замък. Напуканата оронена мазилка на приземния етаж бе почти напълно прикрита от плакати.

ПИШЕМ ПО СТЕНАТА ВИ. НАРКОТИЦИТЕ СА ЗАБРАНЕНИ ТУК. КОТКИТЕ ОБИЧАТ ОБИКНОВЕНИ БИСКВИТИ. Някой бе променил разкривения бял надпис НФ в НАЦИСТИТЕ ВЪН.

Лион плъзна ръка в джоба на коженото яке, за да напипа ключа, и погледна през рамо, преди да мине предпазливо по дъските. Повече от година живееше в тази дупка, откакто заряза Лондонската школа по икономика и започна на пълен работен ден в „Пейпър“, ала всеки път, когато се прибираше, в гърдите му се надигаше страх. Не се знаеше кога могат да се появят силите на реда. Не се знаеше какво те очаква.

Както обикновено, щом се вмъкна в антрето, в горния край на стълбите се появи космато немито лице. Значи Лион не беше единственият. Всички, които живееха в подобни бърлоги, бяха притиснати от параноя, която не ги оставяше на мира. На Лион това му се струваше смътно познато, а подозренията, които тормозеха богаташите в престижните квартали с дантелени пердета, където бе отрасъл, според него бяха съвсем същите като тук.

— Чакат те — уведоми го косматото лице в горния край на стълбите.

Лион се слиса. Него никой никога не го чакаше.

— Съвсем нормален тип — продължи косматият. — Разправя, че ти е баща.

„Знаех си — помисли си Лион и стомахът му се сви. — Знаех си, че ще се случи нещо лошо.“

— На французите хич не им стана приятно — съобщи лицето в горния край на стълбите. — За малко да не го пуснат.

— Не трябваше да го пускате — обади се Лион, стараейки се да говори спокойно, за да покаже, че всичко е под контрол. Тръгна по стълбите.

Таванската му стая трябваше да е опит да постигне някаква демокрация, ала в действителност тук бе царството на французи и германци, по-възрастни от него, живели по този начин години наред, които разказваха за места като Париж и Амстердам толкова компетентно, че Лион винаги мълчеше, защото се чувстваше като невинно дете, което все още не бе видяло нищо от широкия свят. Срамуваше се, че баща му си е позволил да го изложи пред тези изключителни хора.

На горната площадка долови познатия хаос от чужди езици и звуци. Дървените подове на занемарената къща бяха голи, стъпките му отекваха както му се стори много по-шумно, отколкото бе в действителност. Някой бе надул „Грейтфул Дед“, други се разправяха разгорещено за убийството на Лев Троцки, в съседна стая се караха за взета назаем бутилка мляко, докато женски глас се опитваше да успокои разплакано бебе.

Лион се запита какво ли мисли баща му за натрапчивите миризми, пропили бърлогата — откъм закованите с дъски прозорци лъхаше на мухъл и гнило, някъде бяха струпани непрани дрехи, промъкваше се и мирисът на ароматни свещи, изместен от парата на зеленчукова супа, която неизменно къкреше на котлона на огромната черна печка.

Дъртият. Мама му стара. Лион преглътна с усилие. Тая работа няма ли край? Докога ще го притиска страхът да се изправи пред баща си? Докога ще се измъчва от ужаса, че в очите му ще проблесне разочарование?

Беше застанал до затворения с резе прозорец, стиснал ръце зад гърба си също като херцога на Единбург, готов за проверка на почетната стража, зазяпал се към улицата. Беше висок красив мъж, на когото оставаха седем дни до петдесет и третия рожден ден, спокоен и достолепен, с шлифер като на Хъмфри Богарт. Стоеше прав. Просто нямаше къде да седне. В стаята нямаше нищо друго, освен купчина раници, спални чували, а в единия край бяха свити като котенца две тийнейджърки.

— Какво правиш тук, татко?

Старият се обърна към него.

— Здравей, Лион — поздрави той, все едно не можеше да повярва на късмета си, че двамата най-сетне са се срещнали. — И аз мога да ти задам същия въпрос, не мислиш ли?

Старият бе напълно спокоен. Лион не можеше да не признае, че едва ли бащите на момчетата, с които бе учил, щяха да влязат в подобна дупка, без да им мигне окото. Помнеше какво му беше казал баща му, когато беше момче, изпълнено с възторг и въодушевление, попаднало за първи път в редакцията на вестника по време на безкрайно дългата лятна ваканция. „Журналистът трябва навсякъде да се чувства като у дома си, Лион. Запомни това от мен.“

Старият се усмихна и постави ръка на рамото на Лион, потупа го два пъти и се отдръпна, защото синът му не реагира.

— Радвам се да те видя. Добре ли си?

Огледа шапката на Лион, но не каза и дума. Родителите му открай време проявяваха огромно разбиране към модните тенденции. Дори го дразнеха с толерантното си отношение. Нито една от прическите му — като на марсианеца Зиги Стардъст, дошъл да спаси земята от всичко банално, или неуспешните щръкнали кичури а ла Род Стюарт — не ги беше притеснила. Проблемът си е техен, каза си Лион. Разбират желанието на младежта да се бунтува. Работата бе там, че не успяваха да преглътнат истината.

Лион се намръщи.

— Първо трябваше да се обадиш. Не си избрал подходящо време. Каня се да излизам — приятелите ще ме чакат в „Уестърн Уърлд“.

Баща му се начумери, вдигна ръка към насинената скула на Лион, но не я докосна.

— Какво, за Бога, те е сполетяло?

На Лион му се прииска да му каже: „Моля те, няма нужда да се шашкаш, двайсет години се нагледах на подобно отношение.“ Но пък много му се искаше да накара баща си да се гордее. Щеше ли цялата тази работа да има край някога?

— В събота ходих в… Нали се сещаш, в Луишам.

С удоволствие забеляза страха, изписал се по лицето на стария.

— Демонстрацията ли? Какво… да не би да са те били?

Лион се изсмя.

— Просто ме поочукаха. Сблъсках се с коляното на един полицай.

Баща му се ококори.

— Коляното ли?

Лион въздъхна раздразнен. Как е възможно хората да са такива тъпи мизерници.

— Той беше на кон, татко. Ченгето беше на кон. — Лион зачака. Искаше баща му да го похвали. Копнееше да види искреното му възхищение. Поне да бе кимнал одобрително, защото синът му бе постъпил правилно, като бе отишъл в Луишам и се бе опълчил на расистите. Старият обаче въздъхна нетърпеливо.

— Защо ти трябва да се забъркваш в тези неща? Банда развилнели се скинари развяват знаме, а друга банда ги замеря с камъни. Какво постигат по този начин?

Лион поаленя от гняв.

— Би трябвало да проявиш разбиране. Точно ти би трябвало да ме разбереш. Те са фашисти, татко. Някой трябва да ги спре. Не сте ли правили тъкмо това по време на войната?

Старият изви вежди. По устните му трепна нещо като усмивка и Лион се изчерви. Трябваше да спре да се черви като ученичка.

— Да не би да си мислиш, че е било същото при Монте Казино? Улична свада като на Луишам Хай Стрийт? Имаш още много да учиш, момчето ми.

Ето затова се махнах от къщи, помисли си Лион и в очите му се надигнаха горещи сълзи. Непрекъснато омаловажаваха всичко, което вършеше. Просто не разбираха нищо. За тях нищо нямаше да бъде достатъчно добро. Открай време му повтаряха, че има още много да учи.

— Пет пари не давам какво си мислиш — отвърна Лион, макар да знаеше, че отчаяно му се иска баща му да прояви разбиране. — Защо изобщо си тук? Кажи защо?

— Майка ти ме помоли — обясни старият и Лион усети как го бодва болка. Значи не баща му се тревожеше за него. Всичко било заради нея. Заради майка му. — Тя просто не може да те разбере. Всичко ти е осигурено, а живееш с бездомници и клошари.

— Я се чуй — отвърна подигравателно Лион. — Великият либерал с разкрепостено мислене гледа отвисоко бездомните.

— Не гледам отвисоко. Просто… радвам се да те видя.

— Може ли малко по-тихо? — настоя Лион и кимна към спящите момичета, за да покаже на стария, че не е на своя територия. — Не са спали цяла нощ.

Баща му се взря в момичетата, сякаш ги забеляза едва сега.

— Те кои са? — попита тихо той. Бе невероятно любознателен и Лион си каза, че сигурно затова е толкова добър журналист.

— Някой ги беше открил заспали в една будка за моментални снимки на гара „Юстън“. От Глазгоу са.

Много му се искаше баща му да прояви разбиране. Искаше му се да види, че това са битките на Лион — битката срещу фашизма, да осигури покрив над главите на бездомните, да се изправи срещу несправедливостите — и те са не по-малко важни от онези битки, които баща му бе водил преди години.

Само че старият поклати тъжно глава, сякаш бе невероятно деца да спят в някоя будка, и тъкмо това вбеси Лион.

— Татко, ти имаш ли представа какво се случва с повечето бездомни деца, които спят по гарите? След не повече от седмица им се налага да започнат да се продават, за да изкарат нещо.

— Те може и да са бездомни, Лион, но ти не си. — Вдигна поглед от заспалите момичета към сина си. — За теб това е просто игра.

Лион едва удържаше ударите на сърцето си, дишането си, гнева си, за да не избухне. Бе достигнал онзи момент в живота на мъжа, когато всяка дума на бащата го вбесяваше.

— Не е никаква игра — сопна се Лион. — Не могат да оставят една хубава къща празна. Повече няма да търпим волности. Бездомните ще отстояват правата си.

— Но ти, Лион, не си бездомник. Смисълът на твоите постъпки ми се губи. Отказа се от дома си заради този бордей. Заряза образованието си, за да работиш в някакъв музикален вестник.

Пак се започва, каза си Лион. Като че ли да пишеш статии за студената война бе някаква по-престижна дейност. Като че ли да си седиш кротко на задните части, за да вземеш диплома, беше начинът да придадеш смисъл на съществуването си.

— Имам един приятел, Тери. Родителите му смятат, че е постигнал много като си е намерил работа в музикален вестник.

— Сигурен съм, че Тери не е имал онова, на което си разчитал ти. Тери не е бил приет в Лондонския институт по икономика и не се е отказал от следването още през първата година. Как можа да захвърлиш всичко с лека ръка? Дядо ти беше таксиметров шофьор от Хакни. Ти даваш ли си сметка какво би дал за шансовете, които имаше ти?

Таксиджия от Хакни, помисли си Лион. Винаги се стигаше до бащата на баща му. Старият нямаше представа какъв късмет е извадил — трябваше да се съревновава с един таксиметров шофьор от Хакни, който така и не успя да се отърве от полския си акцент. А на Лион с кого му се налагаше да се сравнява? Лион трябваше да се сравнява с него.

Едно от заспалите момичета се размърда, отвори за миг очи и след това ги затвори отново.

— Не трябваше да идваш, татко — каза младежът.

— Дойдох, защото майка ти се поболя от тревоги — обясни старият и младежът се сви, когато долови стаените в гласа му чувства. — Място не може да си намери. Толкова ли малко я обичаш, Лион? — Баща му се огледа вбесен. — Да не би да си въобразяваш, че собственикът на този коптор, който и да е той, ще позволи подобно безобразие да продължава вечно? Някоя вечер ще ви изхвърлят до един, синко, при това със звучно текме по задните части.

Лион присви очи.

— Готови сме да ги посрещнем.

Баща му вдигна ръце. Лион бе виждал този жест на отчаяние много пъти. С него баща му изразяваше всичко, с което бе принуден да се примирява.

— Кога най-сетне ще пораснеш, Лион? Да не би да си въобразяваш, че тези хора ще променят света? Я се огледай. Затънали са до гуша.

— Те са се посветили на нещо много по-значимо от самите себе си. Не са безразлични.

— Не са безразлични — повтори баща му. — Някой ден ще разбереш, че хората, които не са безразлични, хората, които парадират със загрижеността си към околните, са най-безсърдечните мръсници на този свят. — След тези думи зашепна умолително: — Виж, аз бях същият като теб. Въобразявах си, че знам всичко. Времето е пред теб, Лион. Просто все още не си осъзнал с колко време разполагаш.

Хайде, пак същото. Нямаха ли край тези приказки? Все старата песен като през последните му дни у дома, каза си Лион. Разпореждаха се с него и настояваха на своето, защото уж било най-разумното решение. Беше все така, докато един ден Лион не издържа — скочи от масата по време на вечеря и се затвори в стаята си. Сега вече не живееше вкъщи. Баща му така и не разбираше. Всичко бе приключило.

— Татко, ти просто искаш да бъда същият като преди — добър студент, с когото да се хвалиш пред приятелите си.

Баща му поклати глава и Лион усети как го бодва страх — сякаш стария го разкъсваше болка.

— Не е така, — просто искам да живееш щастливо. А като се отказа от следването, няма да постигнеш нищо, защото това не е начинът.

Щастие значи! На Лион му дойде до гуша.

— Животът не опира единствено до щастието, нали? Не мога да се върна към стария си живот, татко. Не мога да си живуркам кротко с тайфа привилегировани отрочета на хора от средната класа, след като има хора, които спят по улиците, след като има расисти, дето налитат да бият пакистанските магазинери, обикалят улиците и реват нацистки лозунги. Не мога да се преструвам, че това са неща, които не се случват.

— Върни се вкъщи — настоя баща му.

Пак старата песен. Явно не чуваше и дума от онова, което му се говореше. Искаше му се нещата да бъдат като едно време, но това нямаше да стане.

Лион сви рамене.

— Аз съм си вкъщи.

— Още си глупав и наивен като малко момче — отсече баща му и Лион с удивление забеляза, че очите на стария се наляха със сълзи, и той се извърна към прозореца, загледан навън към нищото.

Лион не можа да издържи. Не можеше да гледа стария толкова разстроен. Прииска му се да го прегърне и тъкмо щеше да посегне към него, когато двама от французите се появиха на вратата, скръстили ръце, за да покажат ясно, че непознатият не е добре дошъл на това място.

Бащата на Лион усети присъствието им, погледна застаналите на прага и кимна, сякаш разбираше мълчаливото послание.

Сетне прегърна сина си и се отдръпна бързо. На Лион му се прииска да го притисне, да му каже нещо окуражително, да му обясни, че е трябвало да постъпи по този начин, но не знаеше откъде да започне.

Изпрати баща си до вратата, без да отрони и дума. Стиснаха си ръцете като бегли познати, които така и не са успели да поговорят. Лион остана загледан в стария, докато той вдигаше яката на шлифера си също като Хъмфри Богарт и минаваше внимателно и много предпазливо през калта.

Трябваше да затвори и заключи външната врата, но Лион остана загледан след баща си, отправил се по улицата с изоставени къщи, докато не се скри зад ъгъла. Натрупаният гняв се стопи и се превърна в притискаща празна тъга. Младежът не виждаше причина двамата да се виждат отново.

Затвори вратата на бърлогата и се зае с многобройните резета и ключалки.

Редакцията се изпразни и огромният часовник над рецепцията започна да тиктака все по-натрапчиво. Рей бе на бюрото си, тюхкаше се заради разваления касетофон, привел се над него, докато се опитваше да оправи изметнатата шпула.

Натисна копчето за „Старт“. Частта се изкриви. Притисна я с палец. След това дойде ред на „Стоп“. Отново притисна частта с палец — този път значително по-силно… и шпулата изпука и се счупи.

Откърти се с остро противно хрущене и отскочи към другия край на стаята. Рей ахна шокиран и остана загледан в черното чуканче. Това вече бе много зле. Край с Джон Ленън, помисли си. Дори не бе успял да излезе от редакцията. Жалка работа. Заслужаваше си да го изхвърлят като мръсно куче.

Всичките му приятели си бяха тръгнали. Рей копнееше поне един от тях да е наблизо, да му подскаже как да постъпи. Остана загледан безпомощно в неизползваемия касетофон и усети, че това чувство му е познато — чувството на безнадеждна притискаща самота.

Беше единайсетгодишен, застанал пред пълната с деца класна стая. Те бяха имали достатъчно време, за да се сприятелят, да станат част от групички, да се научат как да се хилят многозначително, когато се натъкнат на нов съученик, който отчаяно се опитва да не заплаче.

Беше прекалено късно. Винаги се оказваше, че е прекалено късно.

На братята му им беше лесно, Джон бе четири години по-голям, стегнат, атлетичен, не познаваше страха. Малкият му брат Роби бе едва на пет и тъкмо тръгваше на училище. Не познаваше нищо друго, освен това ново и чуждо място.

Затова пък Рей бе в мъчителна възраст. На останалите момчета и момичета им се струваше странен. Косата му все още бе подстригана обидно късо отзад и отстрани, носеше къси сиви памучни панталонки и бяла, от изкуствена материя риза с къс ръкав, връзката и сакото от старото училище.

Беше лятото на 1969 година и Рей Кийли се обличаше като Харолд Макмилън.

Въпреки че и съучениците му бяха облечени в задължителната училищна униформа, в сравнение с Рей те бяха като накипрените пауни от Карнаби Стрийт.

Дълги къдрици се стелеха по яките на меките вълнени ризи или бяха подстригани толкова късо, че приличаха на плешивци. Възлите на униформените вратовръзки бяха толкова дебели, че изглеждаха достойни за Роджър Мур. Много от момичетата бяха навили задължителните поли точно до под гащичките в задължителния тъмносин цвят. В дъното на класната стая се бяха настанили момчетата в розови ризи.

Розови ризи! Момчета в розови ризи! Мама му стара!

Рей беше в Англия от месец. Никъде досега не се бе чувствал толкова не на място.

— Рей е от Хонконг, където баща му е бил полицай — представи го учителката. Грабна показалката и я стовари два пъти върху картата на света. — Кой от вас ще каже какво е Хонконг?

Децата от класа ревнаха като един и Рей се стресна.

— Една от розовите територии, госпожице!

— Какво представляват розовите територии?

— Розовите територии са наши, госпожице!

Въпреки това Рей усещаше, че нищо не е негово — нито китайският дом, който оставиха, нито военните бази в Кипър и Германия, където живееха преди това, нито странният квартал в покрайнините, където момчетата и момичетата бяха така нагласени, сякаш отиваха на маскен бал.

Гологлаво дете бе прикрепено към Рей, за да се грижи за него, но то го заряза веднага щом звънецът възвести голямото междучасие.

В далечния край на игрището Рей забеляза големия си брат Джон да рита топка с останалите момчета. Малкият му брат Роби търчеше в кръг заедно с тумба дребосъци и се кикотеше като полудял. Рей не помръдваше, защото не знаеше нито къде да отиде, нито какво да направи, нито къде да си сложи ръцете. И тогава се случи нещо, което промени нещата.

Някой запя.

Беше припевът на „Хей, Джуд“. Повтаряха го отново и отново. Присъединиха се нови гласове. Последва нова песен — началото на „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“.

Децата продължаваха да си играят. Футболът и клюките не спряха, съучениците му дори не трепнаха. Децата, които играеха на топчета и дама, не се отказаха от заниманията си. Въпреки това всички пееха, докато се забавляваха.

Имаше и други песни, нови мелодии — „Йе, йе, йе — тя те обича“. Все повече деца запяваха песните, които знаеха по-добре от химна на училището, по-добре от националния химн.

Бяха израснали с тези песни, познаваха албумите на шейсетте и ги пееха непрекъснато. Пееха само „Бийтълс“. Винаги и само „Бийтълс“. Сякаш времето, в което бяха отраснали, започваше и свършваше с Джон, Пол, Джордж и Ринго. След малко всички в училищния двор пееха и Рей Кийли се смеси с останалите, напълно замаян, обгърнат от музиката, от свят, какъвто не познаваше. Това бе свят на споделени чувства и усещания.

Години по-късно се питаше дали не си е въобразил всичко това — онзи първи ден в непознатото училище, отчаяните опити да преглътне сълзите, образа на по-големия си брат, който риташе с новите приятели и сякаш подчертаваше самотата на Рей, а след това училищния двор, пълен с деца, запели песните на „Бийтълс“. Подобно нещо не се случи никога повече.

Знаеше, че е било истина. Бе сигурен, че се е случило. Беше го преживял. Беше усетил магията, която можеше да те освободи.

Понякога Рей изпитваше чувството, че целият му живот е бил посветен на опити да се върне към онзи момент, да възроди целия ден, и нямаше никакво значение, че не познаваше никого, че дрехите му бяха напълно неподходящи, за да попадне отново в онзи училищен двор през 1969 година, когато децата припяваха „на-на-на“, „йе-йе-йе“ и „любов-любов-любов, всичко, от което се нуждаеш, е любов“.

Редакцията не беше празна. Рей трябваше да се сети. Офисът никога не оставаше празен.

От стаята за прослушване дънеше музика и стъклото на вратата вибрираше. Рей доближи лице и видя, че вътре се е настанил Скип Джоунс. Сигурно щеше да остане цялата нощ, за да напише на ръка рецензията за новия нашумял албум за изданието следващата седмица.

Въпреки че от редакцията бяха осигурили нови модерни пишещи машини „Оливети“, Скип Джоунс предпочиташе да пише на ръка. Човек го заварваше в необичайни кътчета на офиса или в стаята за прослушване, протегнал дългите си като на жираф крайници, приведен над опърпана тетрадка. Беше левак и обхващаше капещата писалка така плътно, че отстрани изписването на всяка дума изглеждаше като мъчение, а и буквите излизаха доста разкривени.

И въпреки това Скип Джоунс пишеше с по-голяма лекота и по-умело от всички останали в „Пейпър“, редеше точни, първични, скептични оценки, съвършено попадение за времето, в което живееха, и се бе превърнал почти в легенда сред персонала на редакцията.

Рей не искаше да притеснява Скип Джоунс. Работата бе там, че ако имаше човек, който да знае къде може да е Ленън тази вечер, това бе Скип. Младежът спря и се поколеба, опита се да събере кураж. След това пристъпи в стаята за прослушване с колеблива усмивка и остави косата да падне пред лицето му и да го скрие.

В първия момент Скип не го забеляза. Беше погълнат от музиката, вглъбен в редовете, които редеше, заобиколен от щръкнали фасове, с филтър надолу, някои напълно изгорели, други изпушени само наполовина, потънали в пепел.

Рей остана да го наблюдава как работи и се запита какво ли е музиката — соло китари, носово звучене на вокала, което бе напълно в духа на съвремието, но изпълнено от нежен замечтан глас, който не бе в унисон със заобикалящия ги живот.

Рей обожаваше да наблюдава как работи Скип. В тези моменти вярата му се връщаше, той отново имаше чувството, че върши нещо значимо, нещо, което ще остави следа. Всеки миг, прекаран с приведения над задачите Скип, караше Рей да чувства, че музиката е вечна.

Скип се облегна назад на стола, за да запали цигара, и забеляза Рей. Ухили му се и му махна да влезе в стаята, но така и не го погледна в очите. Скип Джоунс може и да бе най-добрият журналист в „Пейпър“, но също така бе най-срамежливият човек на света. Да погледне някого в очите, бе истинско изпитание. Рей се усмихна с благодарност и придърпа другия стол.

— Рей Кийли — заговори Скип. — Шантава работа.

Скип му подаде обложката на албума, за който пишеше. „Марке Мун“ на „Телевижън“. Рей поклати глава — никога не бе чувал тази група. Скип затвори очи и кимна отсечено, за да покаже, че е попаднал на нещо ценно.

— Кажи, мой човек, кой е най-продаваният албум тази година? — попита Скип.

— Не знам — призна Рей. — Май си остава „Хотел «Калифорния»“.

— Шантава работа — усмихна се Скип и внимателно захапа новата цигара за филтъра. — Каубои от Лоръл Каниън — скапана страна, дето първо я оправиха „Бърдс“, а после „Бийч Войс“ сложиха всичко на място. — Той се изкиска, Рей се разсмя заедно с него, въпреки че много обичаше „Игълс“ и подобна реакция бе нещо като предателство. — Много съжалявам, момчета, „Телевижън“ ще ви рита лосанджелиските задници чак до напудрената ви ферма.

Очите на Рей блестяха от възхищение. Според него Скип Джоунс приличаше на пират. Същият този пират бе преживял корабокрушение с Кийт Ричардс и огромна торба, пълна с наркотици.

Скип бе неестествено висок, болезнено слаб, смъртно бледен, и ако човек го видеше пъхнал под мишница купчина плочи, облепени със стикери „Рекламна бройка. Не е за продажба“, готов да ги продаде, щеше на секундата да реши, че това е някой бездомник или пък гений, който не е в състояние да живее като обикновените хора. И в двата случая щеше да е прав.

В редките случаи, когато Скип Джоунс си лягаше, той се настаняваше на най-различни канапета и подове както в северната, така и в западната част на Лондон. Често му се случваше да няма свой собствен дом, но без покрив над главата така и не оставаше. Хората, които го боготворяха, бяха прекалено много.

Денем Скип се завираше в някое свободно кътче някъде из редакцията на „Пейпър“, тъй като нямаше свой офис и не искаше да има. Скип просто си беше свободна душа, необременен от нищо и никой. Той олицетворяваше същността на музиката. Пишеше по смачкани бележници, по листчета хартия, на гърбовете на изявления за пресата, по вътрешната страна на разкъсани пакети цигари, измъчената му лява ръка не спираше да дращи с молив най-блестящите думи, посветени на музиката, които човек можеше да си представи.

Скип бе облечен в единствените дрехи, които, изглежда, притежаваше — протрити черни кожени панталони, червено кожено моторджийско яке и някакъв смачкан блузон, който щеше да е най-подходящ, ако ти се наложи да се дуелираш с рапири на зазоряване. Всеки ден бе с тези елегантни дрипи, носеше ги независимо от времето навън. Според Рей Скип приличаше на рокендрол рицар, докато всички останали бяха слабаци и нещастници.

Панталоните на Скип бяха скъсани на чатала и понякога по време на оперативки висулките му оставаха на течение. Закоравели почитателки на рока, които нямаха нищо против да духат на някой от бандата на „Доктор Фийлгуд“ зад кулисите на „Рейнбоу“, се изчервяваха до корените на боядисаните си коси, но Скип не им обръщаше никакво внимание.

Когато се мотаеше по улиците на Лондон, грубияни с модерни прически и обсипани с диаманти бодита и дънки клош, чиито разкроени крачоли се поклащаха около обкованите с метални пластинки ботуши, не се колебаеха да го наплюят и прогонят. Целият разнороден свят го сочеше с пръст като някой сбърканяк. Затова пък в редакцията на вестника всички гледаха Скип с благоговение. Рей не бе единственият. Лион също го обожаваше. Тъкмо заради него всички искаха да останат в „Пейпър“.

Скип Джоунс бе започнал да пише за „Пейпър“ по времето, когато го бяха разкарали от колежа „Балиол“ и бе най-младият журналист в „Оз“, а хапливите му статии за най-великите мъртви музиканти — Джими Хендрикс, Брайън Джоунс, Джим Морисън, Ник Дрейк, и живите легенди Лу Рийд, Брайън Уилсън, Сид Барет, Иги Поп, Даг Уд бяха помогнали на Кевин Уайт да превърне „Пейпър“ от долнопробен парцал в едно от най-уважаваните музикални издания.

— Харесват ли ти новите банди? — попита Скип. — Май не са ти много по вкуса, а?

Рей се усмихна любезно. Не бе нужно да обяснява на Скип. Той го разбираше.

— На мен ми допадат — продължи журналистът. — Поне някои от тях. Само че онова, което правят, онова, на което посвещават кариерата си, Еди Кохран успя да постигне за по-малко от две минути. Сам виж, мой човек. „Летен блус“ — една минута и петдесет и девет секунди. Да не би да се опитват да се върнат към основното? Еди Кохран бе първият. Нямаш право да оплюваш старата гвардия, след като крадеш попаденията им. Я кажи, откъде „Клаш“ са напипали думите за „1977“.

— „Кинкс“ — отвърна Рей. — „Направо ме уби“.

Скип се усмихна свенливо.

— С какво си се заел напоследък? Няма ли вече „Лед Цепелин“?

— Брат ми си падаше по тях. Аз харесвах — не знам — фолк парчетата, които правеха. Нали се сещаш? „Танджерин“, „Бяло лято/Черен планински склон“.

Рей не поясни, че брат му е загинал и плочите събираха прах в заключената от родителите му стая. Не обели и дума пред Скип Джоунс. Тук не споделяха нищо за живота си. Всичките им разговори се въртяха около музиката. Рей предполагаше, че Скип има семейство, само че никога не го споменаваше. Когато не слушаха музика, обсъждаха музиката.

— Пейдж и Плант са страхотни фенове на великата Джони Мичъл — продължи Скип. — Никой не обръща внимание на този факт. Ти обаче, ако харесваш акустичната страна на „Лед Цепелин“, трябва да прослушаш някои от момчетата, дето са кривнали към фолка. Дейви Греъм, Бърт Янш и Джон Ренбърн, „Пентагъл бойс“. Лио Котке. Джон Фейхи — луд гений, инструменталният Хендрикс. А, да, и Джон Мартин. Нали го знаеш Джон Мартин? Той е нашият Дилън. Човече, не го пренебрегвай само щото си е пуснал брада.

— Брадите не ме притесняват — възрази Рей, докато се стараеше да запомни имената. Трябваше да ги прослуша всичките. Имаше страхотна музика, за която той дори не беше чувал.

— И това не е всичко — поде отново Скип. — Трябва да се прехвърлиш на блуса. Трябва да стигнеш до музиката отвъд нашата музика — ако разбираш какво се опитвам да кажа.

Рей не можеше да го обясни, но разбираше.

— Прослушай „Сън Хаус“. — Хвърли към колегата си свенлив поглед с крайчеца на окото. Рей кимна. На всяка цена щеше да чуе „Сън Хаус“. — Чарли Пътън — редеше имената Скип. — Ейши Пейтън. „Делта Блус“. Всички черпят от един източник. Специалните го разбират. Това е кръвна връзка, в която всичко се смесва черна и бяла музика, поп и фолк. Те посягат към всичко. Музиката извира от едно място. Елвис го е разбирал. Също и Дилън. Също и Ленън.

Рей си пое дъх.

— Трябва да го открия, Скип. Трябва да открия Джон Ленън. Той е в Лондон. Уайт ме накара да го открия и да взема интервю.

По устните на Скип заигра срамежлива хитра усмивка, а той забоде поглед някъде в тавана.

— Ексклузивно, а? Големият ти удар.

— Точно така. Именно. Нали знаеш — трябва да го направя като истински журналист.

Скип кимна.

— Всички са в Лондон тази вечер — обясни той. — Джон Ленън… Даг Уд. Странна работа, мой човек. — Той се усмихна на Рей и го стрелна с поглед. — Тази вечер няма да има и следа от джаз и блус.

Рей се сети, че едно време Скип открил Даг Уд посинял и изоставен в някаква баня в Детройт. Дали пък не е било обратното? Както и да е, гледката сигурно не е била приятна. Нямаше нещо, което Скип да не знае. Той познаваше всички.

— Къде да го търся тази вечер, Скип? — В гласа на Рей пролича нервна настойчивост. Усети, че все още има някакъв шанс. — Ако беше на мое място, къде щеше да отидеш?

Скип се замисли.

— На твое място щях да пробвам в „Спийкизи“ или „Раундхаус“.

Рей се колебаеше.

— Мислиш ли, че ще открия Ленън в едно от двете?

Скип се намръщи.

— Джон Ленън ли? Съмнявам се, мой човек. Затова пък можеш да се докопаш до страхотна стока в кенефите.

Рей въздъхна. Не се сдържа. Спомни си, че макар Скип да познаваше всички и да знаеше всичко, упорито се говореше, че имал проблем с общуването. Баналните неща в живота убягваха на Скип. Той живееше на някакво по-висше астрално ниво.

— Това ясно, но той къде ще бъде? За Джон те питам.

Преди Скип да успее да отговори, вратата на стаята за прослушване се отвори със замах. Дребна възмутена жена с очила зяпна и двамата. Рей веднага се сети, че е от редакцията на „Кънтри Метърс“ на същия етаж.

Тя се стрелна към грамофона и гневно изтегли иглата от „Марке Мун“, а плочата изскърца обидено.

— Съобразявайте се с другите — сопна се, поруменяла от яд. — Не сте единствените, на които им се налага да работят до късно. — Прекрачи към вратата и спря.

— И вземете да проветрите!

Когато излезе, Рей и Скип се спогледаха.

След това избухнаха в смях, докато не усетиха, че са напълно омаломощени.

— Да вземем да проветрим! — повтори Скип Джоунс. — Шантава работа.

Мисти го откара до мястото, където обикновено прекарваха вечерите. Тери усети как сърцето му тръпне от радост. Много си падаше по това място. Струваше му се, че е попаднал на края на света.

От стария пазар за цветя на Ковънт Гардън нямаше и следа, всичко бе вдигнато. Мястото заприлича на Тери на поразените от бомби участъци, които бе виждал като дете, разровени, кални, с разрушени сгради и зейнали в пръстта ями. Всяка вечер нещо шаваше сред останките.

— Ето ги — обади се Мисти.

Двамата седнаха върху покрива на колата на баща й, паркирана на запустялото място, загледани как мъже във фракове и жени с официални рокли се появяват от тъмнината и внимателно си проправят път сред развалините. Това бяха зрителите на поредното представление в операта.

Тери и Мисти обичаха да наблюдават елегантните изтънчени хора, тръгнали към Кралската опера на Боу Стрийт — мъжете докарани във фракове и папийонки, съвсем като Дейвид Нивън и Джеймс Бонд, жените повдигнали леко дългите си рокли, обсипани с бижута, всяка от тях нагласена като принцеса Грейс от Монако, смееха се така, сякаш да минат през съсипания Ковънт Гардън бе забавна игра.

Жена в червена рокля, окичена с перли, им помаха и Тери и Мисти помахаха в отговор.

Почитателите на операта бяха приятелски настроени към младежите, които се стичаха, за да послушат бандите в клуба на приземния етаж на Нийл Стрийт. Тери бе решил, че е така, защото всички са тук поради една и съща причина. До един бяха дошли заради музиката.

— Едно време това е било градина — каза Мисти. Много обичаше да разказва. Той нямаше нищо против. Беше му приятно, когато споделяше с него разни неща. — Ти знаеше ли, Тел? Тук са отглеждали плодове и цветя. Затова са кръстили мястото Ковънт Гардън. Наистина е било градина.

— А сега е сринато от бомба — отвърна се той. — Да вървим да видим дали Даг е дошъл.

— Сигурно е било много красиво — продължи тя.

Тери нададе вик като кунг-фу боец и скочи от покрива на колата. Преди да тупне на земята, порази въображаемия противник със страничен саблен удар и изрита въздуха веднъж, втори път, дори трети път.

— Брус Ли — заяви доволно и приятелката му се усмихна в тъмното.

След това и двамата вдигнаха поглед, когато се разнесе тътен, небето сякаш се продъни и започна да се излива дъжд.

За броени секунди и двамата бяха намокрени до кости. Накъсана светкавица се стрелна над тях. Вече не бе лято. Внезапно разразилата се буря като че ли предвещаваше нещо значимо, природата бе освободила развилняла се стихия, промяна във вселената.

Тери и Мисти се хванаха за ръце, разсмяха се високо и вдигнаха лица към небето, изпълнени с възторг към живота.

На осем хиляди километра от тях, зад затворените порти на внушителна къща в Мемфис, Тенеси, четирийсет и две годишен мъж поемаше последния си дъх.

5.

Гърмящата музика — невероятно високо пуснатата музика — бе първото, което Тери забеляза. Тя се носеше от приземието на „Уестърн Уърлд“, бликаше през отворената врата, пред която бе застанал едър плешив чернокож в черна униформа. Звукът раздираше нощния въздух, разтърсваше попълненията на мократа до кости неугледна тълпа, която очакваше реда си, за да влезе. В момента течеше изпълнение на живо. И тутакси Тери усети забързаните удари на сърцето си.

Стисна ръката на Мисти и му се стори, че е замаян от близостта си до този исторически момент. Едно време „Уестърн Уърлд“ е бил незаконно заведение за алкохол. По-късно се превърнал в стриптийз клуб. След това бил гей бар, а сега вече им принадлежеше. Беше дошъл и техният ред.

Всички на опашката бяха облечени според средата, в която се движеха, и Тери усети как го обзема спокойствие, както бе заобиколен от доказателствата за бунтарския дух на събралите се — плътни черни токове и скъсани черни чорапогащници на момичетата, впити в топките на момчетата панталони и тежки ботуши, кожени якета и къси щръкнали коси, залепнали от поръсения по тях талк, омазани с вазелин, за да не се слегнат, а да стърчат сякаш току-що ги бе разтърсил електрически шок. Това беше неговото обкръжение. Зад многобройните пиърсинги и грима, наподобяващ рани и синини — очи като на панда, устни, които приличаха на кървавочервени цепки — Тери позна много от лицата и усети как в тялото му плъзва приятна топлина. Бе страхотно да си сред свои.

— Можем да отидем и другаде — предложи Мисти и подръпна ръкава на износеното му сако.

Той я погледна. Човек никога не знаеше какво ще каже в следващия момент.

— Какви ги говориш? — въпреки че стояха пред „Уестърн Уърлд“, пак трябваше да викат, за да се чуят над шумотевицата.

Тя бе ококорена от възбуда.

— Можем да вземем колата и да обикаляме цяла нощ. По изгрев слънце ще бъдем в шотландските планини!

За секунда той остана без думи. Нима тя не разбираше колко е важна тази вечер? Наистина ли не разбираше?

— Ама нали Даг ще дойде тук — напомни й. — Ще ме чака. Ще иска да се види и с двама ни.

Тери си спомни как в бара в Берлин показа на Даг снимката на Мисти. Тя се правеше на зевзек в кабина за моментални снимки, бе седнала в скута на Тери и въпреки това веднага личеше, че е неповторима и изключителна. Даг бе кимнал сдържано, но одобрително.

— Шантаво маце — бе казал и сърцето на Тери бе преляло от задоволство и благодарност.

Точно така, Даг, прав си. Мацето е шантаво.

— Да, знам — кимна тя. — Само че бихме могли да бъдем също като Сал Парадайз и Дийн Мориарти в „По пътя“. — Сигурно си въобразяваше, че това ще го изкуши. Знаеше, че обожава книгата. — Сал и Дийн влизат в Мексико с изгрева, Тери. Ще караме цяла нощ — просто ще пътуваме.

Говореше сериозно. Тери знаеше, че тя говори сериозно. Беше шантава, и още как. И макар всичко това да бе откачена работа — та Даг Уд може би вече бе вътре! — Тери не можеше да й се сърди. Тъкмо затова бе хлътнал толкова яко по нея.

Спомни си как беше в началото, точно преди Нова година, когато останалата част от света бе все още изтощена от Коледа, а бившият й приятел, скапанякът, стоеше като нощна стража пред апартамента на Тери, скъсваше се от рев навън на снега, а те се промъкнаха с кикот покрай него и се развилняха из Лондон така, сякаш градът бе техен — прескачаха огради, катереха се по стени, качваха се по дърветата в парковете посред нощ, минаха през игрището на празен стадион. Тя не приличаше на нито едно от момичетата, които Тери познаваше. Само че в този момент не се изкуши да обърне гръб и да си тръгне от „Уестърн Уърлд“. Пред тях бе остатъкът от живота им, можеха да се качат на колата и да отпрашат нанякъде, когато пожелаят.

— Хайде, Мисти — помоли тихо той. — Даг ни чака.

Тя му се усмихна, защото нямаше нищо против, и той усети как гърдите му преливат от обич.

Минаха най-отпред на опашката и Тери се почувства особено горд, когато разбра, че имената им са в постоянния списък на гостите в това изключително заведение. Забеляза познатите бунтарски надписи по тениски, панталони и училищни сака. „Анархия“. „Унищожение“. „Кройдън — смрадлива работа“.

Създание подобно на призрак се измъкна от опашката. Носеше сако, сякаш ушито от националното знаме. Предните му два зъба липсваха.

— Тери, Тери — изфъфли той. — Той е тук! Сред нас е! Даг Уд е в сградата! Видях го, когато влезе!

Умника бе един от ветераните на миналото лято. Тери го видя за пръв път пред сцената на „Клаш“, цялото му лице бе окървавено, също като на кръвожаден канибал. Партньорката му по танци току-що бе отхапала част от носа му. На Умника не му пукаше, той продължаваше да се хили глупаво, без да се притеснява от зейналата в устата му дупка, сякаш загубата на щръкналия нос бе просто част от веселбата. Някои разправяха, че тъкмо той бил изобретил танците на място, защото пространството в любимите му заведения било крайно недостатъчно. Единствената възможност била да се движиш нагоре и надолу. Никой нямаше представа откъде се е взел — всички го възприемаха такъв, какъвто си беше, сякаш лудостта и сакото, ушито от знаме, винаги са били част от него, сякаш той открай време си е бил просто Умника.

Тери подочу, че Умника едно време се е казвал Брайън О’Грейди, че е попаднал в „Уестърн Уърлд“ с помощта на огромно ирландско семейство, установило се в Лондон, след това спечелил стипендия за частно училище (очевидно коефициентът му на интелигентност не се побирал в скалата на отчитащите уреди и Тери бе склонен да вярва, че е точно така), а по-късно, след първия му нервен срив, попаднал в някаква психиатрия. Всички тези сведения не бе сигурно, че са верни, а и не бяха от значение. Брайън вече го нямаше, на негово място се бе появил Умника. И сега беше тук, всички бяха тук. Бяха се събрали.

— Великият Даг Уд е тук — повтори Умника и стисна износеното сако на Тери, а по възторженото му лице се стичаха капки пот и дъжд. — Единственият на „Удсток“, който си вдигна кафтана. А материалът ти — абе голям боклук е, ако нямаш нищо против, че го казвам.

— Сериозно? — попита Тери. — Наистина ли е дошъл? Самият Даг?

Стори му се прекалено хубаво, за да е истина. Умника кимна развълнуван и Тери го потупа по пъстрото сако, доволен от хубавата новина. След това погледна дланта си. Беше потъмняла от мръсотия.

— Можеш да влезеш с нас — предложи Мисти и Умника веднага направи крачка след тях, без да спира да бъбри доволно.

Тери плю върху дланите си и ги потри. Умника носеше сакото на червени, бели и сини ивици в нощта, когато за малко не загуби носа си, и дрехата вече бе безобразно мръсна. Тери не каза и дума, защото харесваше Умника, а и той не бе на повече от седемнайсет години. Пък и беше уникат. Само че докато се промъкваха към предната част на опашката, Тери с неудоволствие забеляза, че тълпата се променя.

В началото бе толкова хубаво. Струваше му се, че изживява най-хубавите моменти от живота си. През втората половина от миналата година и първата половина от тази, през цялото знойно лято на 1976 и последвалата скована от студове зима Тери можеше да идва, когато пожелае, в „Уестърн Уърлд“ и лицата в клуба му бяха познати до едно. Имаше чувството, че всички са музиканти, журналисти, фотографи, мениджъри на банди, модни дизайнери — или поне се опитваха да бъдат, докато търсеха начини да избягат от стария си живот и потискащото всекидневие. Всеки от тях си имаше собствена фабрика за джин, каза си Тери. Умника например не спираше да говори за съвършената банда, която си представяше. Всички бяха жадни за нови приключения, копнееха да изживеят живота докрай, бяха готови на всичко.

По онова време бяха малцина. Една вечер Тери гледа изпълнение на „Джам“ в „Уестърн Уърлд“ и единствените други хора сред публиката освен него бяха „Клаш“ и Умника. След това Умника и Тери помогнаха на таткото на Пол, Брус, Рик и Уелър да натовари инструментите в пикапа, за да се върнат в далечния Уокинг. Вечерта бе страхотна. Работата бе там, че по онова време новите банди все още не бяха ангажирани с договори. Тогава започваха. Сега повечето бяха издали плочи, а някои — онези, които нямаха идеологически задръжки — дори се бяха появили в „Най-големите попхитове“.

Според Тери най-хубавото на онези ранни дни бе чувството, че всички си падат по тази работа — каквато и да бе тази работа — и са й се посветили заедно. Само че сега не можеше да помогне на „Джам“ да натоварят инструментите си. Водеха си носачи, които се занимаваха с тази задача, а той трябваше да опази крехкото си достойнство. Сега вече бяха професионалисти или поне претендираха, че са.

Тери бе наясно, че онези ранни дни са били истински и невинни, независимо че заглавията из вестниците издаваха недоволство и възмущение. Макар всички да бяха облечени като за бой или за чукане, или и двете, съществуваше някаква близост. Само че сега пред вратата на „Уестърн Уърлд“ бяха застанали злобни физиономии, впили неприкрито враждебни погледи в Тери и Мисти, докато двамата напредваха.

— Внимание, внимание, пришълци — изсъска Умника до рамото на Тери, готов да се разплаче. — Нахлули са пришълци.

С крайчеца на окото си Тери забеляза трима младоци, които не бяха с щръкнали коси, а гладко обръснати — страховити, лъскави голи глави, също като екстремисти скинари. Единият бе висок и неестествено кльощав, другият тлъст и отпуснат като върл почитател на бирата, докато третият бе като гардероб. Тъповатите им присвити очи проследиха Тери, докато минаваше, стиснал Мисти за ръката.

— Какво друго си получил за Коледа? — провикна се един от тях и останалите се разхихикаха едновременно.

Тери така и не разбра какво иска да каже, но усети, че думите на непознатия имаха за цел да го обидят. Това бяха „Псетата от Дагънам“.

Високият кльощав се наричаше Младши и бе нещо като лидер на малката група. Под дясното си око имаше татуировка, по-точно казано, три татуировки — три сълзи в цвета на черен разтопен лед, малка, средна и голяма, увеличаващи се по пътя си надолу по бузата му.

„Псетата от Дагънам“ бяха петдесет или шейсет, до един от пустеещите райони на границата между Ийст Енд и Есекс. Те подкрепяха и се кефеха на банда, наречена „Сюър Ратс“, а допреди година подкрепяха и се кефеха на „Уест Хам Юнайтед“.

„Сюър Ратс“ бяха прилични момчета от средната класа, завършили политология, и по време на интервюта се изказваха разумно и обосновано за олигархията и перманентната революция, за Мао и детройтската банда МС5.

Тери ги бе придружавал на турне и ги намираше за очарователни. В жестокия, подмолно брутален свят на музиката им имаше нещо неустоимо, а актьорът певец Иън Дюри ги бе определил като неуправляеми келеши от фондовите жилища. Те не бяха като Тери, който бе наясно, че никога няма да бъде корав мъжкар, както му се искаше. Нямаше да успее да се превърне в истински представител на момчетата от предградията.

Бе виждал Младши и „Псетата от Дагънам“ по представяния на „Сюър Ратс“, блъскаха се един в друг пред сцената — странни нови прийоми, нещо, което не бе виждал никога досега, нещо като измисления танц на Умника, само че еволюирал по доста грубиянски начин, — биеха се помежду си, биеха и останалите, крещяха вдигнали глави към луната, покрити с мръсотия, до един момчета, които нямат какво да губят. Наоколо започваха да се мотаят все повече като тях. Не даваха пет пари за риториката в училищата по изкуствата за новата музика, нито за теориите, свързани с безразличието и досадата, обзели тийнейджърите, нито за тениските на „Вивиън Уестуд“. Бяха дошли заради бунта. Бяха тук, за да се похилят, да куфеят, да размажат заведението, ако им се прииска.

Тери не се обърна към тях, докато те го оглеждаха злобно от опашката. Плашеха го. Ако кажеха и дума за Мисти, тогава честта и кавалерското чувство щяха да го принудят да се изправи пред тях и да се остави да го сритат, защото бе наясно, че няма никакви шансове в схватка с „псетата“. Само че те премълчаха и той почувства невероятно облекчение.

— Просто не им обръщай внимание — рече му Мисти.

— Да не мислиш, че ме е страх от тях? — отвърна Тери шепнешком.

На вратата ги чакаше притесненият Рей.

— Трябва ми касетофонът ти — започна направо и избъбри всичко на бързи обороти. — Моят се скапа. — Косата му падна пред лицето, ала той не си направи труд да я отмести. — У теб ли е твоят? И батерии ми трябват. И една деветдесетминутна касетка.

Тери го изгледа.

— Защо ти е? — полюбопитства.

— Ще интервюирам Джон Ленън.

— В колата е — обади се Мисти, извади ключовете и ги подаде на Тери.

Тери впи очи в ключовете.

— Защо ти е да говориш с Джон Ленън? След седем години ще бъде 1984 година. Да не би да си мислиш, че някой ще помни „Бийтълс“ през 1984.

Опашката започна да навлиза в клуба. Гримът на мераклиите бе потекъл, потните тела се блъскаха. Рей въздъхна.

— Просто ми дай касетофона.

— Влез поне за малко — помоли Тери и пусна ключовете в джоба на сакото, — пий една бира. След това ще отидем да го вземем. Ти знаеш ли кой ще бъде тук тази вечер? Нямаш представа с кого ще те запозная. Със самия Даг Уд!

Рей никак не се впечатли.

— Не ми е притрябвал Даг Уд.

Тери се натъжи.

— Даг е бил на „Удсток“.

Рей се изсмя.

— Да, нали го разкараха от сцената.

Той погледна Тери и Мисти. Нямаше търпение да се заеме със задачата си, но и не бе против да поотложи малко търсенето. Дори да откриеше Джон Ленън, нямаше представа какво да му каже.

— Добре, една бира — съгласи се Рей и се усмихна, когато забеляза възторга по лицето на Тери. Тримата влязоха вътре, подминаха бияча, пресякоха лекьосаното с петна от бира фоайе и потънаха в тъмното заведение. Тери усети как музиката бумти и отеква в тъпанчетата му, а след това шумът се превърна в песен — на сцената долу се бе качил Били Блицън, за да изпълни най-готиното си парче — „Надрусайте се всички“.

Тери стисна зъби, а очите му се замъглиха от удоволствие. Все едно че слизаше от самолета в някоя екзотична страна. Този различен свят те блъскаше право в лицето — шум, жега и миризма на пот, бира „Ред Страйп“ и ганджа. Изведнъж въздухът сякаш намаля. Били Блицън се качи на сцената.

Преди пет години Били беше в банда, която Тери обожаваше — „Лост Бойс“, нюйоркчани, които пееха за боклуците в града, за момичетата, които плачели под душа, за манхатънския Вавилон, но с онзи дързък блясък, характерен за седемдесетте, натъпкан в ботуши с дебели подметки. Били бе станал приятел на Тери, беше може би най-добрият му приятел извън „Пейпър“ — един от онези американци, свирили в клубовете Си Би Джи Би, „Максес Канзас Сити“ и „Ботъм Лайн“, които се стичаха към Лондон, за да се преселят тук, нанюхали предстоящата златна треска. Можеха да се веселят заедно, каза си щастливо Тери. Даг Уд и Мисти, и Рей, и Били Блицън. Вечерта щеше да е истински разкош.

От мрака в тях се взираха щедро изрисувани лица, покрити с пиърсинг. Други пролъскваха за момент, след това изчезваха. Ето го и Умника, ухилен като луд, отпива глътки „Ред Страйп“ от кутийките, които държеше във всяка ръка. Тук бе и почти известната Грейс Фюри, най-нашумялото в момента момиче. Тя бе червенокоса, с черен чорапогащник, с някакъв корсет от изкуствена материя и шотландска пола, която щеше едва-едва да покрие бикините й, ако бе благоволила да си сложи. Тери усети горещия дъх на Мисти по врата си и се опита да не гледа към мястото, където свършваше полата и започваха краката на момичето. И Грейс можеше да дойде с тях.

Някой се притисна в него. Едва навлязло в пубертета хлапе бе раздрало сакото от униформата си и го бе скачило с безопасни. Тъй като светът на възрастните бе прекалено бавен и глупав, за да им ги продава, повечето им дрехи бяха импровизации или домашно ушити. Също като Тери, мнозина от тях бяха със саката на вече починали хора.

Грейс Фюри може и да се беше спретнала от магазините в далечния край на Кингс Роуд, но останалите наоколо си бяха сложили тениски, поръчани от разни каталози, нарочно разкъсани на места, украсени с безопасни игли и надписи от плочи на „Клаш“

— „Бял бунт“, „Придай си тежест“, 1977 — направени с импровизирана щампа, пришити букви или химически молив.

Докато се промъкваха бавно през тълпата, Тери усещаше Мисти зад него, плъзнала ръка около кръста му, а Рей се опитваше да не изостава. Според наблюденията на Тери, Рей бе третият човек с дълга коса, влизал в „Уестърн Уърлд“. Другите двама бяха Джими Пейдж и Робърт Плант — дошли, за да огледат новата сцена тук. Тъй като никой нямаше представа дали тази музика щеше да властва над всичко през следващите десет години, или да потъне в забвение, никой не можеше да прогнозира дали по същото време догодина тези банди ще имат договори и ще са станали богати и известни, или ще се редят на опашките за безработни, или ще бъдат мъртви. Тъкмо това бе най-хубавото, според Тери. Никой нямаше представа какво ще се случи.

Заслизаха надолу и усетиха как полуразклатената стълба скърца застрашително под тежестта им, наложи се да прекрачат някакъв младеж в кожено яке „Луис“ и розова татуировка, припаднал в самата й основа, и най-сетне се озоваха в „Уестърн Уърлд“. Тери не можа да сдържи усмивката си.

Били Блицън се бе качил на ниската сцена, не по-голяма от кръгла маса, мяташе пищната си черна коса пред подскачащата тълпа, остави китарата да се залюлее отстрани, докато забиваше въображаемата спринцовка в ръката си.

— У-ху! — пееше Били, а тълпата направо полудя. — Надрусайте се всички!

След това Били стисна отново китарата и се опита да изпълни патешкото ходене а ла Чък Бери на тясната сцена. Очите на Тери радостно заблестяха.

Групата на Били — P45, бяха сбирщина местни музиканти, подстригали се късо, за да се боядисат след това в сребърно. По това време миналата година в очите на Тери те приличаха на рокери — с лъскави дрешки, надути като Доктор Фийлгуд и вечно нацупени надменно. Ако Били не подпишеше договор, по това време догодина те пак щяха да нахлузят различни панталони и да са с различни прически. Тери знаеше, че Били е щастлив с тях, защото всеки от групата познаваше петте ноти, които трябваше да изпълни, и бе наясно откъде да купи наркотици в „Чок Фарм“, но като музиканти бяха без значение, защото Били Блицън предпочиташе да го дава соло напоследък и се опитваше да се превърне в нещо като Дийн Мартин на новата музика.

— У-ху! Надрусайте се всички!

На иглите все още им предстоеше да си пробият пътя в Лондон, ала за нюйоркчанин като Били това вече бе стара работа, начин на живот, нещо, с което да се изперчи, за което да пее, начин да смачка дребните, лондонски почитатели на амфетамините и тревата. Американците вече бяха наясно какви поразии можеха да сътворят наркотиците и се надуваха с наученото, сякаш бе диплома от колеж. Тери пееше с пълно гърло „Надрусайте се всички“ и не чуваше нито дума. Иглите все още притежаваха очарование, тъй като не бяха достатъчно популярни.

— Ето го и Даг — каза Мисти и започна да подскача на място. Тери я зяпна слисан. Тя подскачаше на място! Досега си мислеше, че го прави единствено заради него.

В следващия момент Тери погледна Даг Уд и се ухили срамежливо. Това бе истина, бе на крачка от мига, за който копнееше още от Берлин. Даг Уд — герой, рок звезда, приятел — бе в „Уестърн Уърлд“ и приличаше на крал в изгнание или нещо не по-малко величествено. Беше в дъното на заведението, колкото бе възможно по-далече от сцената, на единственото място, където тълпата не бе прекалено гъста и човек можеше да се настани на някоя разклатена маса. Лицето на Даг сякаш бе издялано от гранит, провисналата му бяла коса бе пригладена назад, големите му изпъкнали очи оглеждаха разбушувалите се тела, сякаш пред него бе собственото му подземно феодално царство. Копринената му риза бе наполовина смъкната от раменете и мускулите му изпъкваха. Правеше се на тежкар, който отстоява позицията си, реши Тери. Даг бе заобиколен от хора — музикантите му, зализания набит мениджър, чернокоса германка, наречена Криста, която може и да му бе гадже, но можеше да бъде и дилърът му на наркотици, а много вероятно да бе и двете, плюс някои от по-дръзките редовни посетители, събрали достатъчно кураж, за да се приближат до масата. Всички останали, онези, които не гледаха Били Блицън, се опитваха да привличат внимание с показност, само че не успяваха да постигнат желания ефект. Хлапета, от чиито лица никога не слизаше маската на отегчение и досада, дори когато разлееха бира върху някой от „Бъзкок“ или се изпикаеха до музикант от „Секс Пистълс“, или настъпеха някой от „Странглърс“, бяха зяпнали ококорени Даг Уд — Кръстника, трънчето в петата на поколението на „Удсток“, мъжът, който бе положил началото. Даг Уд забеляза Тери Уорбойс и се разсмя.

— Успя значи, успя и още как! — възкликна Даг, приближи се до него, гласът му бе изненадващо дълбок и дуднещ. Плесна Тери по рамото с такава сила, че младежът усети болка. — Намести ме значи на първа страница. Мой човек, ти си журналист един път.

Тери усети, че лицето започва да го боли, така се бе ухилил.

Знаеше как стават тези работи. Знаеше, че може да се сприятели с някоя рок звезда за известно време, стига да му осигури първа страница в „Пейпър“. Само че Даг бе различен. Не беше някой надут опортюнист с рошави бакенбарди, допреди шест месеца бълвал разни музикални простотии. Даг бе голяма работа — той бе пълзял по счупени стъкла из тексаски барове за моторджии по времето, когато „Бийтълс“ са се отдавали на трансцендентална медитация, бе храчил кръв и бе пращал света да върви на майната си много преди подобни изцепки да дойдат на мода. Когато се срещнаха в Берлин и си паснаха, Тери повярва в истинския Даг. Отношенията му с Даг бяха като с Били Блицън. Всеки уважаваше таланта на другия.

— Здрасти, бъбрече — обърна се Даг към Мисти, застанала до рамото на Тери. — Как е?

Тери си помисли: Виж ти, бъбрече? Това пък какво трябваше да означава? Защо го каза? Да не би защото е висока или нещо подобно? Отново се замисли — не разбираше.

— Страшна рокличка — измърмори Даг и присви очи.

Мисти се смееше доволно, Тери я представи на Даг, след това се опита да представи и Рей, но приятелят му беше изостанал, полуизвърнат, лепнал усмивка, ръцете му — натъпкани дълбоко в джобовете на дънките „Левис“, косата му падаше над лицето, за да го скрие. Тери се подразни и усети да го бодва разочарование. Рей бе от хората, които успяваха да се свият и да станат незабележими, когато се чувстваха неловко. Вече бе прекалено късно, защото Даг бе хванал Мисти за ръката и я водеше нанякъде покрай мръсните маси, отрупани с музиканти, които — Тери не можа да не обърне внимание — небрежно огледаха Мисти, докато смучеха напитките си направо от кутиите, навиваха цигари с трева и зяпаха наоколо, за да набележат кого да отведат тази вечер в хотелската си стая.

Все едно че тя бе просто поредното момиче, каза си Тери.

Мениджърът на Даг — мазен тип с вид на нюйоркчанин, с късо подстригана бяла коса, когото Тери открай време не понасяше — стана от стола си, за да направи място на Мисти.

— Добре дошъл в Лондон, Даг — започна Тери. Наложи му се да изкрещи, за да е сигурен, че ще го чуят. — Искаш ли нещо за пиене? — Опитваше се да се представи като добър домакин. Всичко, което се случваше, бе ново за него. — Имат „Ред Страйп“ и специално пиво.

— Мой човек — обади се лениво Даг, без да откъсва немигащите си очи от усмихнатото лице на Мисти. — Каквото за теб, това и за мен.

Мениджърът на Даг се изсмя при тези думи, Тери се изчерви в тъмното, а смехът никак не му хареса. Въпреки това остана неподвижен, вдървен като някой малоумник, не знаеше какво да мисли, нямаше представа какво да направи. Вече не се намираше в познати води и се чувстваше объркан. В този момент Даг направи нещо, от което Тери се втрещи. Вдигна крака като в забавен кадър и ги отпусна в скута на Мисти, така че обутите в кожени панталони прасци останаха върху бедрата й. В тази поза приличаше на отегчен от живота светски човек, решил да преподаде някой и друг житейски урок на едно умно момиче. Тери не можеше да си обясни какво, по дяволите, означава всичко това. Дали не беше някакъв сексуален намек? Какво ставаше под носа му? Погледна Рей, но Рей извърна очи.

Били Блицън и P45 бяха слезли от сцената. Чуваше се някакво досадно реге. Май беше Принц Джими. В „Уестърн Уърлд“ човек чуваше само два вида музика — бандите, които свиреха на живо на сцената, което си оставаше най-готината музика на света, а тъпите плочи с реге, които пускаше диджеят, бяха повече от досадни. Тази музика направо те вкарваше в транс. Мисти продължаваше да говори с Даг. Тери нямаше представа какво да направи. Погледна към пулта на диджея и му се стори, че онзи го зяпа, безразличен, с неразгадаема физиономия, прикрит зад огромни слънчеви очила и сплъстени африкански масури. Мисти открай време твърдеше, че съществува някаква специална връзка между белите хлапета в „Уестърн Уърлд“ и младите ямайци, та затова вечно пускали тъпото реге. Тери знаеше, че причината е друга. Когато клубът бе открит, новата музика все още не бе записана. Диджеят пускаше тъпото реге, защото това бяха единствените плочи, с които разполагаше. Мисти просто не беше наясно.

В следващия момент Били Блицън застана до него, мургавото му италианско лице бе плувнало в пот.

— Онзи тип, агентът от „Уорнърс“, ще дойде по-късно — обясни Били. — Уоруик Хънт. За второто излизане. Това ще бъде пробивът ни.

Тери сложи ръка върху рамото на Били. Харесваше го. Всички в „Уестърн Уърлд“ обичаха Били, все още изпитваха страхопочитание към него, защото бе от бандата „Лост Бойс“, но кой знае как бе изостанал.

Докато музикантите, които го обожаваха открай време, записваха първите си албуми в Ню Йорк или Насау, Били продължаваше да свири по разни заведения за дребни пари.

— Човече, имам нужда от теб тази вечер — обясни Били. — Пусни една рецензия. Дори просто да ме споменеш…

— Дадено — кимна с готовност Тери. — Ще направя рецензия. Няма проблем. Искаш ли да кажеш здрасти на Даг?

Били зяпна Даг и поклати глава, а след това се намръщи с отвращение.

— Вече се запознах с този задник — отвърна. Врътна се и тръгна нанякъде. Тъпото реге продължаваше да дъни. Басите отекваха в главата на Тери като ехо от подземен свят. Мисти говореше с Даг. Той я изслушваше търпеливо и внимателно. Някой докосна ръката на Тери.

— Добре ли си? — попита Рей.

Тери кимна безизразно.

Виж й само изражението, помисли си. Тя изглежда — как по-точно да го каже? Щастлива. Мама му стара, изглеждаше щастлива. Чувстваше я по-близка от когото и да е на този свят. А ето че в този момент имаше чувството, че изобщо не я познава. Освен това нямаше представа какво да направи.

Дивашко барабанене се понесе откъм сцената. Тери откъсна очи от гаджето си и Даг Уд. Умника се бе настанил пред барабаните, атакуваше ги като подивял и мяташе ръце. Отначало никой не го спря. Вече нямаше фенове. Тъкмо това бе идеята. Бариерите между изпълнители и публика тук не съществуваха. Герои нямаше и всеки бе герой. Само че щом Умника започна да рита и да размята цимбалите, барабанистът от Р45 се спусна на сцената и го стисна за шията. Беше супер, когато бариерите между изпълнители и публика ги нямаше, но никой не би позволил на беззъб перко да съсипе барабани марка „Сонор“, нали така?

Тери побутна Рей.

— Дай да пийнем по нещо.

Грейс Фюри бе застанала в основата на стълбите, пушеше цигара и се радваше на славата след скорошната й поява по телевизията, мръщеше се над китарата си в „Най-големите попхитове“, и подръпваше баса за „Сладурче, направо ме убиваш“. Тя сияеше, както става с всички, които най-сетне стигнат върха. Усмихна се на Тери и на него му стана приятно.

— Тери Уорбойс — рече тя небрежно подигравателно и докосна ревера на сакото втора ръка. — Още ли си див и щастлив?

Той се разсмя и така и не намери какво да каже. Запита се дали тя не се опитва да привлече погледа на Даг Уд, макар всички да знаеха, че вокалистът на бандата й е гадже. Грейс спусна дългите си пръсти по ревера на Тери сякаш галеше еректирал пенис и той притаи дъх. Сега вече всички я желаеха. Не и аз, каза си Тери. Вече си имам гадже.

— Имаш ли нещичко за мен, Тери? — попита Грейс.

— Ще се видим после — отвърна той и се промъкна покрай нея. Много добре знаеше, че тя не говори за секс. Интересуваше се от амфетамин сулфат.

— Не и ако аз те докопам първа — разсмя се тя.

На Тери му се искаше час по-скоро да се върне при Мисти. Само че на последното стъпало някой се изпречи пред него, така че не можеше да мине. Беше Младши. Другите две „псета“ от Дагънам — гардеробът и дебелакът, стояха зад него, стиснали кутийките „Ред Страйп“ като поразяващи оръжия. Сърцето на Тери се сви, когато забеляза, че Младши е навил на руло брой на „Пейпър“ в ръка. Знаеше, че са доста обидчиви.

Забеляза, че хората около тях се отдръпват. Устата му пресъхна. Старият ужас, който го сграбчваше на игрището всеки път, когато пред него се изправеше някой с възможности лесно да го накъса на парчета, се върна.

— Работиш с оня Лион Пек, нали? — поинтересува се Младши.

Нямаше нужда да разпитва какво е направил Лион. Вече знаеше.

Наблюдаваше как Младши облизва показалеца си, за да разлисти бавно „Пейпър“ на страницата с рецензиите за албуми. Около тях имаше доста място и всички ги бяха зяпнали, тръпнещи, възбудени, в очакване на насилието. Сеирджии, помисли си Тери. Знаеше какво ще последва. Лион бе сравнил със земята първия албум на „Сюър Ратс“ с типичния многословен и заядлив размах на „Пейпър“. Беше оплюл бандата и заради музиката им, и заради политиката им, и заради избора на панталони. Макар вестникът да бе на обратно, заглавието на Лион се четеше ясно: „БУНТАРИ БЕЗ ТОПКИ“.

— Той не пише заглавията — обади се Рей над рамото на Тери. Гардеробът изскърца, пристъпи крачка напред и Тери усети как топките му се свиват. Можеше единствено да се дръпне крачка надясно и да остане между Рей и гардероба.

— Никой не говори с теб, хипарче.

— Не го намесвай — осмели се да надигне глас Тери.

— А какво ще кажеш за това? — продължи Младши. — „Не ти трябва кой знае какъв пенис, за да се хванеш да слушаш този л-ла-лай-лайн…“

— Лайнян — помогна му гардеробът, без да откъсва очи от лицето на Тери.

— „… този лайнян дебют. Само че нещастната сбирщина подобия на интелектуалци, влезли в ролята на псевдомузикантчета, успешно разбиха всички представяния на «Ратс» от «Ред Кау» до «Нашвил». Тъкмо момчетата, които не биха направили разлика между олигархия и Ози Озбърн.“ — Младши затвори „Пейпър“. — Той ли е написал тази помия?

Тери кимна с нежелание. Нямаше как да отрече, че Лион я е написал.

— Значи да му предадеш — закани се Младши, — че ще му скърша шибания врат. — Изпитото му лице поруменя, а на челото му запулсира вена. Започна да усуква „Пейпър“ все по-стегнато, сякаш го душеше. — След това ще му счупим пръстчетата. — „Пейпър“ започваше да се разпада и Тери усети как стомахът му се качва към гърлото. — След това ще му натъпчем пишещата машина толкова дълбоко в задника, че следващия път ще пише рецензията с четката си за зъби.

— Той запокити разкъсания вестник в лицето на Тери. — Ще успееш ли да запомниш всичко?

Тери кимна.

— Май да.

Младши притисна плоското си чело към главата на Тери.

— Браво.

Трите „псета“ ги избутаха встрани и тръгнаха надолу по стълбите. Тери наблюдаваше как уплашени хлапетии с пиърсинг и ботуши с метални носове се лепват към стените, за да пропуснат „псетата“ да минат.

— Ще го убият — реши Тери. — Наистина ще го направят. Те не са като останалите тук. Говореха сериозно. — В този момент усети, че тъгата му е по-силна от страха. — Давай да си вземем по една бира.

— Трябва да вървя — реши Рей. — Крайно време е да открия Ленън. Ще ми дадеш ли касетофона си?

Тери с радост щеше да изпрати Рей оттук. По-рано си бе представял как заедно с Мисти, Рей и Лион ще побъбрят заедно с Даг Уд, ще обсъждат музиката, ще се позабавляват и ще скрепят приятелството между Тери и Даг. Вече му бе ясно, че тая няма да я бъде.

Тери излезе от клуба. Валеше като из ведро. Той вдигна поглед към тъмното небе. Какво му ставаше на това време? Беше средата на август, а трещеше, стрелкаха се светкавици и раздираха небето над тях. Прогизналата тълпа се притисна към покритата с плочки стена на „Уестърн Уърлд“. Никой нямаше чадър.

Ето че се появи и Лион, крачеше по тротоара с наръч от неговите списания и ревеше като старите сбърканяци, дето продават „Ивнинг Стандарт“, а по меката му шапка се стичаше вода.

— Нацистите се завърнаха. Сразете нацистите със списание „Ред Мист“. Само десет пенса, пет пенса за регистрираните безработни. Нацистите се завърнаха. Сразете нацистите със списание „Ред Мист“. Само…

Тери го хвана за ръката и го дръпна зад ъгъла, встрани от бляскавия неонов надпис, на място, където нямаше светлини, само развалини и мрак.

— Там те причакват — предупреди го Тери. — Ще те пребият.

— Заради рецензията ти — обясни Рей. — Става въпрос за „Бунтари без топки“.

Лион стисна списанията под мишница, подръпна периферията на шапката и се замисли. След това се ухили като пакостливо дете.

— „Сюър Ратс“ ме причакват, така ли? — попита той. — Говорите за тези мизерни чекиджии ли? За тази сбирщина скапани студентчета? И какво ще ми направят? Ще водят с мен дебати на живот и смърт ли?

Тери поклати глава.

— Не ти говоря за бандата, а за откачалките, дето са им фенове. „Псетата на Дагънам“. — Веднага забеляза как Лион пребледнява и посегна да го подкрепи. Тери чудесно знаеше, че е много по-лесно да се правиш на храбрец на хартия, отколкото в истинския живот.

— Онези, за които си казал, че нямат топки — напомни му Тери.

Лион настръхна.

— Че те нищо не са разбрали от рецензията ми — настоя той. — Не съм казал, че нямат топки. Казах само, че пишките им са малки.

Усмивката му се бе стопила. Притисна списанията до гърдите си и надникна зад ъгъла.

— Вътре ме чакат, нали? — След това видя нещо, което промени цялата вечер. — Мама му стара! Да офейкваме!

Насъбралото се пред „Уестърн Уърлд“ множество с щръкнали коси бе започнало да се разпръсква. Група мъже приближаваха към клуба, образували верига по улицата. Дори в сумрака на Ковънт Гардън по дългите надиплени наметки, яките груби обувки, ситните крачки и омазаните с лъскав брилянтин коси, зализани назад, веднага личеше кои са.

— Бандата на Тед! — писна някой.

Тери усети как Рей се врътна и хукна нанякъде изненадващо бързо, поне така му се стори, и тъкмо се канеше да затича след него, когато забеляза, че Лион лази на четири крака по земята и вади списанията от локвата, в която се бяха разпилели.

— Остави ги, Лион! — настоя Тери и в гърлото му заклокочи истеричен смях. — Шантаво копеле!

— Това е новото издание! — отвърна Лион, Тери изруга, наведе се и грабна колкото можа от „Ред Мист“. Вдигна поглед и забеляза, че хората на Тед вече тичат. В същия момент видя и онзи, от когото най-много се страхуваше.

По средата се тътреше неестествено огромен мъж, нещо като сумиста на бандата, изглеждаше още по-едър в наметката, която сякаш всеки момент щеше да се пукне по шевовете, сумтеше и пухтеше, потеше се обилно, а лицето му имаше изражението на надрусан тип, готов да убива наред, и Тери неволно си спомни за акулите в „Челюсти“. Знаеше, че се казва Тич.

— Лион, сериозно ти говоря, тръгвай.

И двамата хукнаха, останали без дъх, разтреперани от страх и луда надпревара, Тери стисна коженото яке на приятеля си, влачеше го след себе си, за да не му позволи да изостава. Списанията пак се разпиляха по улицата, а Лион така и не спря да мрънка, че това било новото издание. Кръвта на Тери блъскаше оглушително и в гърдите му набъбна лудешки смях.

Тич! Мама му стара!

Веднъж Тери стана свидетел как пет ченгета се опитваха да арестуват Тич, защото изхвърли някакъв, дето приличаше на Джони Ротън, през витрината на фирмата за услуги „Дън & Ко“ на Кингс Роуд, и единственият начин да се справят, бе като го пребият до безсъзнание. Пред очите на Тери все още бяха палките, които се стоварваха с всички сили върху огромната, омазана с брилянтин глава. Когато човек видеше Тич да пристига, най-умно беше да си плюе на петите. Имаше вид на човек, който с един замах ще те прекърши, ако те спипа. Тич и бандата на Тед ги погнаха бяха ги забелязали. Тери и Лион бягаха по неравната земя, от Рей нямаше и следа, наоколо цареше мрак, в далечината блестяха светлините на Уест Енд, Лион ругаеше, Тери се задушаваше от истеричен смях и двамата търчаха, за да се измъкнат живи.

Бандата на Тед бяха най-големите им мъчители. Съвсем не приличаха на „псетата“ — тук не ставаше въпрос за нещо лично, затова всичко бе още по-шантаво. На тези не им трябваше извинение, за да те пречукат.

Бандата на Тед приличаха на стари мъже. Не просто като онези през петдесетте, които са разкъсвали седалките, докато са слушали „Рок около часовника“. Дори младите, второто и третото поколение бандюги на Тед изглеждаха преждевременно състарени. Имаха татуировки със сантиментална стойност по ръцете, оформяха си сложни бакенбарди и разнасяха тъпи инструменти под наметките. И така, хлапетиите от „Уестърн Уърлд“ се разбягаха като стадо подплашени антилопи, забелязали група лъвове, Тери се заливаше от смях като луд, защото си даваше сметка, че всичко това е игра, че го взимат на подбив, че не е нищо лично устремил се бе напред с всички сили, защото същата тази игра можеше да те прати в болница.

Тичаха по неравната земя, подхлъзваха се, залитаха в мрака по руините, Тери усещаше как сърцето му блъска сякаш ще се пръсне, усещаше капките пот, стекли се чак до устните му, а дъхът му започваше да пари. В далечината долови писъци и те го накараха да спре да се смее и да се съсредоточи във всяка крачка. Неочаквано отстрани проехтя вой, когато Лион се пльосна по очи в пълна с вода дупка.

Останал без дъх, в напразен опит да изрече бърза молитва, Тери изправи Лион на крака. Шапката му я нямаше. Дори на бледата лунна светлина косата на колегата му блестеше в металическо оранжево.

— Мама му стара, Лион — изкиска се Тери. — Какво ти е на косата? Ама ти си като… морков.

— Това е „Есенно злато“. — Лион натъпка няколко кални броя на „Ред Мист“ в чантата си. Беше кисел. — Къде ми е шапката.

Тери се огледа, грабна меката шапка и я нахлупи на главата на Лион. Накара го да мълчи, двамата приклекнаха, докато наблюдаваха сенките на бандата да пресичат опустошения район. Минаха близо до тях и се разгърнаха отново, очевидно загубили дирята им. Тери преглътна с усилие, прегърна Лион през раменете и го придърпа към себе си. Преследвачите им приличаха на изроди, на хибриди между маймуни и хора, стъпалата им бяха огромни в грубите яки обувки, телата им — неестествено издължени в едуардианските наметки, краката им — ненормално тънки. Най-отгоре на всичко това блестеше коса като на Елвис през ’56-а, вече провиснала от нетипичния за сезона порой.

— Хайде — прошепна Тери.

Пъхнаха се в сграда, на която две от стените липсваха. Тери предположи, че е била нещо като склад. Може би някога, по времето, когато тук все още е било пазар, да са държали цветя. Сега сякаш бе паднала бомба.

— Тич нали не е с тях? — избъбри Лион. Целият трепереше. — Не видях Тич. Май Тич не е с тях.

— С тях е — потвърди Тери. Оправи шапката на Лион, потупа го два пъти по рамото в опит да го успокои. — Как може да не забележиш голямата маймуна? Хайде.

На партера имаше само боклуци, счупени тухли и греди. Качиха се по разклатена стълба на първия етаж и Тери удивен откри, че над тях има само небе, че половината покрив го няма, а подпорните греди са щръкнали като изпочупени почернели зъби.

— Всички искат да ни строшат главите — прошепна Лион и нещо в жалния му глас накара Тери да се усмихне.

— Всички искат да строшат твоята глава — изсъска той. — Аз съм пръв. Следващия път зарежи скапаното си подобие на списание…

В същия момент и двамата застинаха. Нещо се бе размърдало в мрака. Не бяха сами. Притиснаха се до порутените стени. Едно камъче се отрони и изтрополи по голия под. Тери и Лион се спогледаха, Тери дръпна тежко парче дърво и се замисли за Брус Ли в „Драконът влиза“. Във филма Брус влиза в стая с огледала, за да се срещне със съдбата си. В този момент от тъмното се показа Рей, русата му коса бе подгизнала, сплъстена, залепнала по лицето.

— Подът дали ще издържи? Струва ми се нещо нестабилен.

— За Бога, Рей — въздъхна Тери и пусна дървото. Погледите им се срещнаха и двамата се засмяха нервно. — Направо им прималя от облекчение. Сгушиха се под остатъка от покрива и подпряха гърбове на голата стена, от която стърчаха тухли. Тери забеляза, че всички са преуморени. Все още бе рано. Време бе да се развихрят.

— Тич е с тях — обясни Рей. — Видях го.

— И ние го видяхме — отвърна Тери и бръкна в джоба на якето. Извади малко пликче, заслони го от дъжда със свободната си ръка и го подаде на Рей. Ала Рей поклати глава, не искаше, и погледна неодобрително Тери. Това започваше да го дразни. Рей никога не му позволяваше да забрави гафа от първия си ден на работа.

Лион надничаше през счупената рамка на прозореца.

— Още са долу — съобщи той. — Скапани динозаври.

Тери се разсмя.

— Ако на някого му е писано да изчезне от лицето на земята тази вечер, то това си ти.

Отвори пликчето и бръкна с ключа от колата. Когато го извади, връхчето бе покрито с бял прах. Притисна с показалец едната ноздра и поднесе ключа с белия прашец до другата. След това смръкна силно, отметна глава назад и усети вкуса на прашеца, полепнал по гърлото му. Намигна на Рей, очите му се насълзиха и той се закашля доволно.

— Продължавай да се тъпчеш с този сулфат за баня и пръв ще изчезнеш от лицето на земята — натякна Рей и Тери разбра какво искаше да му каже — първия път, когато те видях, не искаше да видиш наркотик до края на живота си.

Тери направи същото и с другата ноздра.

— Помага ми да работя. — Дава ми сили, помисли си той. Ставам безстрашен. — Държи ме буден — обясни. — Музиката звучи по-добре.

— Музиката не би трябвало да има нужда от нещо, което да я прави по-хубава — възрази Рей. — В противен случай нещо не й е наред.

— Я стига — сопна се Тери. — Като че ли скапаните „Бийтълс“ не са се измъквали от скуката и тъпотата от началото, та чак до края на шейсетте по този начин.

— Това е друго — защити ги Рей, макар и сам да нямаше представа кое му е различното. Започна да приглажда мокрите кичури назад.

Тери му се усмихна в тъмното.

— Тази вечер рано ли ще се прибираш?

Рей сви рамене.

— Няма да е тази вечер.

— Що не ми дадеш от това — поиска Лион. — И мен ме чака дълга нощ. — Трябва да продам списанието, след това да преслушам Лени и скапаните „Райфенсталс“ в „Ред Кау“. — Клекна пред Тери и се поколеба.

— Нали не е кока?

Тери се засмя.

— Грамът е по шейсет кинта. Не мога да си позволя кока. А дори и да можех, нямаше да посегна. На бърза ръка ще се превърна във фен на „Флийтуд Мак“. — Той бръкна с ключа в пликчето. — Стоката си я бива. Амфетамин сулфат от Дебелия Анди.

Лион кимна одобрително.

— Пролетарски наркотик. Войниците са го взимали по време на войната. За да останат будни, да летят на бомбардировачите и да се борят против фашизма.

— Дванайсет кинта за грам — обясни Тери. — По-пролетарски от това, здраве му кажи.

Лион шумно смръкна наркотика, също като носорог на водопой. Тери и Рей се разсмяха и поклатиха глави, а след това го предупредиха да не го прави толкова шумно.

— Какво? — попита Лион. Тери отново поднесе пликчето на Рей.

— Хайде — подкани го внимателно и тихо. — Ще ти помогне да останеш буден. Така ще можеш да откриеш Джон Ленън.

— Ще правиш интервю с Ленън ли? — ококори се Лион, а гласът му прозвуча много по-развълнувано и впечатлено, отколкото му се искаше.

Рей кимна, сякаш се съгласяваше с всичко. Тери го наблюдаваше как деликатно смърка спийда и отново си каза, че Рей го прави много по-дълго от тях. Двамата се усмихнаха един на друг в мрака.

Тери пропълзя до прозореца. През проливния дъжд забеляза неоновата реклама на „Уестърн Уърлд“ да блести сред океана тъмнина. Замисли се за Мисти и се запита дали ще го чака да се върне. В следващия момент бързо се дръпна, защото забеляза безформени сенки да се клатушкат и все още да обикалят за изпуснатата плячка.

— Май ще останем тук известно време — подхвърли. Вдигна поглед към небето през пречупените подпорни греди. — Ще ти дам касетофона веднага щом се разкарат.

Рей помълча секунда. Спийдът бе полепнал по гърлото му и той усети как настроението му започва да се вдига.

— Добре, благодаря.

В същия момент развълнуваният Лион навря лице до техните и започна да бъбри на бързи обороти:

— На вас това чудо действа ли ви, защото аз не усещам нищичко и започвам да се чудя дали изобщо има ефект.

Рей и Тери се разсмяха, Тери го побутна, а Рей завъртя шапката му наопаки.

— Какво? — попита изумен Лион.

Тери изрита счупени дъски от ъгъла, където бе сухо, и се отпусна по гръб. Рей остана загледан в него за момент, сетне се просна до приятеля си. Лион легна от другата страна, дълго се намества, докато накрая и той се успокои.

Лежаха смълчани известно време, заслушани в дъжда, наблюдаваха го как плющи и усещаха студените му пръски по потните си лица. Не можеха да се скрият напълно, не и след като покривът липсваше, но след преследването от бандата на Тед им се стори толкова приятно, че Тери въздъхна. Помисли си, че е наистина чудесно да се радваш на малко спокойствие и тишина с хора, които познаваш толкова добре, та дори няма нужда да си говорите, докато чакаш въздействието на сулфата във вените си, за да се насладиш на прилива на еуфория и да се откъснеш от всичко поне за малко.

Защото въпреки трудностите, които съпътстваха младостта им, навън бе лято, те зяпаха небето, и когато Тери Уорбойс впи поглед в нощния покров, не можа да определи къде свършват звездите и къде започват светлините на града.

6.

Песента изтръгна Тери от съня.

Женски глас се носеше над развалините и изпя нота, която би пръснала дори кристал, последвана от още една, и още една — божествените звуци нахлуха в душата му и опознаха всяко кътче от сърцето му.

Какъв беше този език? Италиански? Песен за тъга и копнеж — Тери не знаеше нищо повече. Пееше се как голямата ти любов се превръща в прах и се разсипва между пръстите ти. Имаше нещо в непознатата песен, което отприщи поток от тъга в сърцето. Сякаш вече бе загубил любовта.

— Пучини — обади се легналият до Тери Лион и го стресна. — „Един прекрасен ден.“ Много е хубаво.

Тери усети как Лион се надига от едната му страна, Рей го последва от другата. Докато той остана да лежи и да се взира в буреносния купол над главата си, дъждът се стичаше по лицето му и той слушаше гласа на жената, парализиран от неземния звук, в който откри почти непоносима красота.

Това бе най-великата музика, която някога бе чувал, макар да бе раздирана от гръмотевици и светкавици. Усети, че е пропит от отчаяние, изтръпнал от отчаяние, задето така глупашки се бе отдал на момиче, което, без да се замисля, бе позволило на застаряла рок звезда да си качи краката в скута й.

Може и да бе пълна глупост, че изобщо си е намерил гадже. Ухажваше я, както се изразяваше майка му. Може и да бе истинска лудост да си има един специален човек точно сега, когато започваше новият му живот, когато всички се опитваха да станат специални. Може и да бе истинска лудост да е само с една жена, след като навсякъде около него пърхаха жени, когато всяка жена в Лондон под двайсет и пет напираше да дойде в „Уестърн Уърлд“ и мечтаеше да пише за музика или да стане дизайнер на дрехи, или да прави снимки, или да свири на бас като Грейс Фюри. Гласът на непознатата певица го разкъсваше, не го оставяше на мира, не му позволяваше да забрави, че иска единствено Мисти, колкото и шантаво да бе това желание.

Всъщност, какво знаеше за нея? Знаеше, че е на деветнайсет, че има вкус на цигари и дъвка, че любимият й фотограф е Мен Рей, че мъжете по улицата я заглеждат не само защото никога не носеше сутиен.

Докато „Един прекрасен ден“ се носеше из черната нощ, Тери осъзна със сигурност, че не е нужно да познаваш някого, за да го обичаш, освен това разбра, че никога преди не се бе чувствал по този начин, нито с момичетата в танцувалните зали в „Мека“ и „Локарно“ или във входа на месарския магазин в старата махала, нито дори с момичето от фабриката за джин, с което излизаше едно време. Казваше се Сали и той много я харесваше, харесваха я и родителите му и си мислеха, че ще се ожени за нея, а той щеше да го направи, ако не бяха мечтите за другия живот, в който да стане журналист.

За разлика от момичето във фабриката Мисти не искаше той да се запознава с родителите й, не говореше за чувствата си, нито дори за бъдещето, нямаше подобни простотии. Не искаше нещата, които той очакваше, че тя ще пожелае. Искаше други неща. Тери не знаеше какво точно, може би и тя също не знаеше. Момичетата, които познаваше, говореха за годежни пръстени и сериозна връзка. Мисти говореше за „Жената евнух“ и за задушаващата тирания на мъжете. Направо го побъркваше. Може би той трябваше да бъде като всички останали. Просто да се чука наред с която му попадне. Да си направи кефа, докато може, а не да се държи като някой женен дъртак. И защо не? Можеш да преспиш с всички, с които пожелаеш. Сексът не бе убил още никого.

Само че нещо в музиката на Пучини, която се носеше над руините, накара Тери да осъзнае, че я желае, че иска тъкмо нея, че тя е единствената, към която се стреми. Изправи се и отиде при приятелите си до прозореца.

— Това е ария от „Мадам Бътерфлай“ — обясни Лион. — Има една мацка, японка, дето се влюбва в американец — не знам какъв беше — морски капитан, нещо такова. Той си заминава и се жени за друга. Въпреки това тя продължава да го обича. И тогава казва, че един прекрасен ден любовта ще дойде отново.

Тери и Рей чакаха. Лион бе подпрял скръстените си ръце на рамката на прозореца, отпуснал брадичка между тях. Въздъхна.

— Какво става след това? — попита Тери.

— Той се връща, но вече е прекалено късно.

— Това е прекрасно, Лион — въздъхна Рей и приглади мокрите си кичури назад.

Тери гневно потри очи.

— Ти откъде знаеш тези неща? — полюбопитства той.

— Просто ги знам — измънка Лион, притеснен и доволен, че е тъмно. Не можеше да признае, че баща му обожава операта, че е отрасъл с тази музика. Човек не може да признава подобни неща.

Тери не настоя. Знаеше, че това е едно от болезнените места на Лион, всички знания, които бе натрупал. Хората, които се занимаваха с новата музика, идваха откъде ли не — от фабрики, от опашките за безработни, от затвора, от частни училища, от държавни училища, от армията. Дори от Лондонската школа по икономика. Никой не задаваше прекалено много въпроси. Действителността ги очакваше, животът им също бе в очакване да поеме по определен път. Тери се зарадва, че поне един от тях знае за Пучини.

Тримата се взряха в мрака. В далечината различиха фигури в костюми и дълги рокли, които се връщаха от операта, вдигнали чадърите, тръгнали пеша към светлините на Уест Бнд. Дъждът бе отслабнал. Пееше една от жените. Те останаха да слушат, докато групата спря такси и „Един прекрасен ден“ пресекна, за да остави след себе си само ръмженето на дизеловия двигател. Жълтият надпис „Свободно“ угасна и таксито потегли в нощта, лъскавият черен автомобил се сля с мрака. Отдръпнаха се от прозореца и тогава Тери чу гласовете под тях.

— Сигурен ли си, че този сулфат не е бил просто талк? — попита Лион, докато отваряше дъвка, за да я хвърли в зяпналата си уста. — Защото не усещам…

Тери притисна длан върху устата на Лион. Рей вече ги бе чул и се бе свил на топка в един ъгъл. Лион се опита да се бори, измърмори нещо недоволно и застина. Най-сетне и той ги чу. Тери усети лепкавата дъвка върху дланта си.

— Това е тя човешката природа — изрече някой на долния етаж и гласът — замислен, остър, почти съскащ — се понесе през съсипания под. — Така е, защото вече трийсет години не е имало война. Цялата тази агресия трябва да избие на някъде.

Тримата се свиха в сенките, отново между двете запазени стени, наострили уши, и всяко проскърцване на изгнилите подове им се струваше оглушително. Трийсет години. Думите напомниха на Тери за начина, по който чичовците му говореха. Това бе старият лондонски начин да изтъкнеш нещо като единствено и неповторимо.

— Не ги разбирам тези работи, Тич — отвърна по-дълбок глас и Тери усети как стомахът му се свива. Рей и Лион го наблюдаваха. Тич. Мама му стара! — Адски мразя скапаняците и ми се ще да ги пребия от бой…

— Винаги е имало войни — продължи Тич. Тери ги чу как тършуват в тъмното и разхвърлят изоставените мебели. Не се бяха отказали да търсят плячката си. — И англичаните, и французите. И германците, и всички. И „Модс“, и рокерите. И скинарите, и пакистанците. И „Викингите“.

— Тони Къртис и Кърк Дъглас — прекъсна го по-дълбокият глас.

Рей се усмихна. Тери поклати глава. Чу се шум от счупено дърво.

— Мама ти стара и на теб, за к’во говориш?

— За „Викингите“ — обясни по-дълбокият глас. — Хубав филм. С Тони Къртис и Кърк Дъглас.

Отново проехтя шум от счупено дърво. Този път в скърцащия глас прозвуча бяс и желание за насилие.

— Скапаният Кърк Дъглас ли? Шибаният Тони Къртис ли? — Нещо друго се счупи. — Ти да не би да си въобразяваш, че „Викингите“ е някой тъп филм, бе?

— Просто казвам. — В дълбокия глас прозвуча жална нотка — едър мъж, който е принуден да се предаде. — Просто го споменах, Тич.

В краката на Тери се чу шумолене и Тери забеляза плъх, голям колкото котарака на леля Елзи, да завира муцуна в сака на Лион. Потръпна. Лион го ритна, а Тери, вбесен, стисна яката на коженото му яке и го разтърси.

— И аз не ги харесвам — продължи да дудне Тич, този път по-спокойно. — Занимавам се с това по-дълго от останалите. Те не приличат на мъже. Странно. Направо не е за вярване. Много шантава работа. Крадат ни чепиците, слагат си наметки, ама после ги съдират. Каква е тази работа? Или пък ни копират музиката — било рокендрол, — само че не я правят като хората. Нещо не й е наред. — Чу се хрущенето на друга дървена вещ и в гласа се върна старата стръв за насилие. — Това е то дяволската свобода.

— Ебават ни — отсъди дълбокият глас. — Вериги за врата и шушляци, и тъпите им боядисани коси. — Тери и Рей се обърнаха едновременно към Лион. — Тая няма да я бъде.

Плъхът се измъкна от чантата на Лион, стиснал в уста парче от „Ред Мист“. Затътри се шумно нанякъде в мрака.

— К’во по дяволите е т’ва? — писна Тич.

Почти ги чуваха как се ослушват.

— Искаш ли да се кача горе? — попита дълбокият глас.

— Не, аз ще ида — спря го Тич. — Ти събери останалите.

Чуха тежки стъпки да приближават по стълбите. В този момент Тери усети зрънце амфетамин сулфат, загнездило се между носа и гърлото, да започва да го гъделичка. Опита се да се овладее, ала не се получи нищо — силна кихавица щеше да експлодира всеки момент и той не можеше да я спре. Отвори уста. Ноздрите му се разшириха. Ужасно хъркане се надигна в гърлото… Рей стисна носа му с палец и показалец и излезе единствено тиха въздишка. Стояха, без да помръднат — Тери притиснал устата на Лион, Рей стиснал здраво носа на Тери, сърцата им блъскаха оглушително, докато стъпките приближаваха. Притиснаха се в сенките, залепиха се за стената, докато нямаше накъде повече да се отдръпнат.

Огромно тяло се появи на последното стъпало. Тери усети как престава да диша. Блесна светкавица и освети Тич, гигантското му лице бе намръщено от усилието, оглеждаше помещението, бретонът бе щръкнал на главата му като средновековен шлем. След това се изхили. Огромният плъх беше в краката му и душеше обувка с размерите на лодка.

Тич продължаваше да се кикоти, докато слизаше по стълбите.

— Било едно невинно малко мишле — чуха те гласа му.

Не проговориха, докато не се убедиха, че бандата на Тед са се разкарали.

Когато най-сетне слязоха на долния етаж, загледани в мрака през зейналата врата, Тери остана заслушан в гласовете, които се носеха към Уест Енд.

— Да изчезваме оттук — обади се той.

— Да — съгласи се Лион и натъпка мокрите броеве на „Ред Мист“ в чантата. — Трябва да ги продам, преди да отида да слушам Лени и „Райфенсталс“.

Тери се усмихна.

— Наистина ли си мислиш, че ще успееш да пробуташ тези списания, преди Лени и „Райфенсталс“ да се качат на сцената? Че кой ще ги купи?

— Аз ще взема едно — обади се Рей и Тери се засрами. Никога не му бе минавало през ум да купи списанието на Лион. Наблюдаваше как Рей брои монетите с все още разтреперани пръсти.

Тери бръкна и също извади шепа монети.

— Я дай и на мен — подхвърли той.

Лион се разсмя от удоволствие, подаде им списанията и прибра парите в джоба си.

— Тази вечер ще излезе невероятно добра! — радваше се, докато наместваше чантата на рамо. — Добре, ще се видим в „Пейпър“.

Стиснали броевете на „Ред Мист“, Тери и Рей наблюдаваха как дребната фигура на колегата им се отправя към светлините на Уест Енд и пристъпва по неравната земя в Ковънт Гардън също като първия човек на луната.

Тери погледна Рей.

— Искаш ли още малко?

— Не, достатъчно ми е.

Рей вече усещаше как еуфорията си отива, заменена от напрежение и раздразнение. Затова мразеше спийд. Винаги трябва да плащаш за бързия кеф и кипналата от удоволствие кръв. А после идваше това скапано чувство. Искаше му се нещо, което да премахне остатъчния ефект на спийда, но да не бъде същото. Не каза нищо, когато Тери бръкна с ключа в пликчето, наведе глава, а след това смръкна като човек, който е пипнал яка настинка. Вече се бе отракал.

— Трябва да вървим — подкани го Рей. — Да вземем касетофона.

— А, да — съгласи се Тери, въпреки че го беше страх да се върне в „Уестърн Уърлд“, защото не бе сигурен какво ще завари. Само че сулфатът прогони колебанията и го изпълни с дързост, която му даваше надежди, че ще покори целия свят. — Мисти ще ме чака — изтърси накрая той.

Тръгнаха смълчани към клуба, внимаваха да не паднат в пръснатите наоколо дупки и локви. Дъждът не бе престанал, но им беше все едно. По-мокри нямаше да станат.

— Преди да постъпиш в „Пейпър“ — започна Рей, — докато все още беше читател, купувал ли си го някога ден по-рано?

Тери бе разсеян, защото се опитваше да си спомни къде Мисти е паркирала колата. Толкова много неща се бяха случили — Даг Уд, наркотиците, бандата на Тед, преследването, противният плъх — сякаш колата бе оставена тук преди седмици. Различи светлините на клуба в далечината.

— Искаш да кажеш, дали съм идвал до центъра в сряда? — попита той. Като се замисли, си спомни. — Редовно. Всяка седмица. Измъквах се от смяна и се качвах на метрото до Тотнъм Корт Роуд. Пред гарата имаше будка. Винаги го продаваха там. — Спомни си вълнението, което изпитваше всяка сряда, когато мастилото в новият брой на „Пейпър“ бе още мокро. Четеше материалите на Скип Джоунс. Четеше материалите на Рей Кийли. — Ами ти?

— Сряда — рече Рей. — Този ден означаваше толкова много за мен. Със семейството се бяхме върнали в страната съвсем наскоро. Училището не беше върхът. Нямах никакви приятели. А „Пейпър“ ми беше като прозорец към света, който обичах, от който исках да бъда неразделна част. Затова отидох при тях още на петнайсет с материала, който бях написал за „Игълс“. — Тери се разсмя. — Така започна всичко — усмихна се Рей.

— „Пейпър“ — започна на свой ред Тери. — Той ти дава възможност да видиш, че има нещо повече от сивото всекидневие и мизерията. Нещо по-различно от чернилката и разочарованията. Нали разбираш какво се опитвам да кажа?

Рей кимна. Много добре разбираше какво иска да каже.

— Затова събрах смелост и отидох — продължи той. — Нямах представа, че трябва да си запиша час за среща. Говорих с Уайт. Беше направо страхотен — разпита ме каква музика харесвам, какво чета — много се изненада, когато разбра колко много знам. Имаше два албума за рецензия — никой друг не ги искал. Така попаднах в „Пейпър“. Това бе единственото, за което ме бе грижа.

— За мен все още е така — призна Тери. — Различно е, но все още много ме кефи. Когато сутрин вляза в офиса, започвам да се питам какво ли ще се случи този ден. Може би ще поговоря със Скип, и ще се окаже, че той е открил нова банда. Може я Деби Хари, я Джо Стръмър да са се настанили на бюрото ми. Знам, че Лион ще се кара с хората, Уайт ще уточнява заглавната страница, „старите кучета“ ще се надвикват, а хлапетиите навън ще чакат с нетърпение новия брой, някои дори ще дойдат до центъра, за да си го купят един ден по-рано.

— Също като нас.

— Да, също като нас. — Тери замълча и се почеса по главата. — Колата е някъде наоколо — махна с ръка той. — Сигурен съм, че е тук. — Погледна Рей. — Това пък откъде ти хрумна? За „Пейпър“, в сряда?

Рей си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Може скоро да си тръгна — отвърна. — Може да ме изритат.

Тери не можа да повярва.

— Не е възможно. — Кой знае защо, си въобразяваше, че светът ще стане такъв, какъвто му се искаше да бъде, а след това няма да се променя. Не можеше да си представи редакцията на „Пейпър“ без приятеля си. В този момент разбра колко е важно Рей да открие Джон Ленън. — Уайт — изсъска. — Това копеле мръсно.

— Вината не е негова — защити го Рей. — „Пейпър“ не е благотворително дружество.

Стигнаха до колата. Тери отвори багажника.

— И-ха — възкликна Рей, когато видя форда „Капри“. — Мисти има страхотна кола.

— На татенцето е — уточни Тери притеснен, защото през тези времена бе подходящо да се похвалиш, че си безработен или живееш в някой от големите жилищни блокове за бедни, че нито имаш нещо, нито разчиташ на нещо. Ако имаш някакви пари, гледаш да си трайкаш. — Понякога й разрешава да я кара, това е.

— Хубаво возило — повтори Рей. Нито един от тях двамата нямаше кола. Пътуваха или с автобус, или с метро, освен ако от звукозаписната компания или от счетоводството на вестника не им отпуснеха пари. Тери отвори сака си и измъкна касетофона.

— Ако успея да го открия, предполагам, че ще ми бъде лесно да си поговоря с него — реши Рей. — Дали да не се издрайфам преди срещата? Бива, нали?

Тери кимна и хлопна багажника.

— Може, аз повърнах преди срещата с Бауи.

Рей се замисли.

— Просто не е гот да решат, че си някой задръстеняк, нали?

— Именно. — Тери заключи багажника. — На теб, Рей, най-големият ти проблем е, че наистина си задръстеняк.

— Точно така, само един задръстеняк може да се хване с друг задръстеняк.

Двамата се разсмяха, Тери побутна Рей, ала след това стана сериозен.

— Не могат да те изхвърлят.

Рей запристъпва от крак на крак и притисна касетофона към гърдите си.

— Защо да не го направят? — зачуди се той. Опита се да се скрие зад косата си, но в момента тя бе прекалено мокра. — Всяко нещо си има край. Така е. Рано или късно на всичко му идва краят. — Това — всичко това — все някога трябва да приключи. Говорим за вестник, посветен на музиката, не за държавна служба. Рано или късно всичко свършва.

Тери го погледна и си каза, че Рей не говори единствено за работата.

— Да, може и да е така — рече примирително. Чу шума на трафика, далечния ритъм на банда, която свиреше на живо, града, който ги зовеше да се върнат към съдбата си. Плесна Рей за последно, този път без да се усмихва — даде му кураж, каза му да не спира да търси, но всичко това бе единствено в името на приятелството им. — Само че още не е свършило.

Лион усети всичките си сетива изострени до крайност, чувстваше се жив, жизнен, долавяше всички подробности, докато пътуваше на втория етаж на автобуса. Подуши евтин афтършейв, дъхът на някой от пътниците лъхаше на бира, повръщано и пържени картофки, полети с оцет, в ноздрите му нахлу задушливият мирис на цигарен дим. Той също запали цигара и дръпна жадно.

Под него профучаваха заведения с червени, бели и сини рекламни флагчета, изпокъсани и мърляви, след като са били изложени месеци наред на волята на стихиите. Запита се дали някога ще ги свалят. Присви очи, за да не му влезе в дим в очите, примигна и се зае да измисля рецензията си.

Ненавиждаше Лени и „Райфенсталс“ — не понасяше слабостта им към свастиките, всички претенции и надувки, достойни за гимназисти, и арогантните простотии, които си бяха едно нищо. Знаеше, че може да напише невероятна рецензия. Което означаваше невероятно критична и много скапваща рецензия, а това бе целта на цялото упражнение.

Господи, помисли си, ако чак толкова изпитваш нужда от упадъчния тевтонски нихилизъм, тогава слушай „Крафтверк“ или евентуално „Велвет Ъндърграунд“ отпреди времето, когато на Нико му се наложи да вдигне гълъбите и да се изнесе в Ню Йорк. Поне лудата крава не беше някоя измислена работа. Точно така, спомени Нико в рецензията, каза си той, зарови копелетата гадни с неблагоприятни сравнения. Опит да се пресъздаде Ваймарската република5, след като си от кралството. Точно така, и това ще използва. Защо да не запише тези идеи. Уайт страшно ще се изкефи — веднага ще види, че е изгряваща звезда.

Лион не беше нетърпелив да види бандата — нито пък да остане в обкръжението на почитателите им с маломерни мозъци, натъпкали се в ботуши на „Мистър Бирайт“, — затова пък гореше от нетърпение да ги сравни със земята.

Планът му бе да нахвърли рецензията наум, докато е в автобуса, да види представянето им просто като част от местния колорит, след това да се върне в „Пейпър“ в малките часове, да натрака рецензията, преди останалите да започнат да идват на работа рано сутринта. Тогава видя нещо от втория етаж на автобуса и всичките му планове отлетяха. Лион притисна лице към стъклото и макар то да се замъгли от дъха му, младежът различи светлините на клуба, разпръснали мъглата и дъжда.

„Голдмайн“. Златната мина. Името искреше в натрапчив жълт неон, който приличаше по-скоро на яйчен крем, отколкото на благороден метал. Това бе дискотека на Лестър Скуеър и пред нея се бе наредила опашка мераклии чак до съседния ъгъл, все хлапетии от предградията, натруфени и напудрени, за да се покажат в центъра.

Лион зазяпа удивен дрехите им.

Момчетата се бяха спретнали във възтесни панталони, които сплескваха слабините им като менгеме, а около глезените се разширяваха като лодки, ризите им бяха или най-обикновени с къси ръкави, от разтеглив материал, прилепнал към гърдите им, така че подчертаваше зърната им, или пък с набрани дълги ръкави и огромни яки — всички разкопчани на гладките им гърди, на които висеше Сейнт Кристофър, светецът на всички скапаняци в клош панталони, докато момичетата се бяха нагласили с прически като лелки, краищата на косите им стърчаха, всяка от тях си въобразяваше, че е една от ангелите на Чарли, наплескани с пудра и сенки, за да изглеждат добре на дискотечна светлина. Това бе истински парад на клош панталони, лак за коса и прически.

Лион не сдържа смеха си.

Ето на това му се казва безсмислен свят, рече си той. Нихилизъм? Празнота? Отхвърляне на всички ценности? Лени и „Райфенсталс“ трябва да погледнат тази картинка. На това му се казва тъпота, която отрича истинския свят, а не някакво подобие на рокендрол.

Въпреки че им се присмя подигравателно, в тези момчета и момичета, застанали пред „Голдмайн“ да чакат реда си, имаше нещо, което го развълнува по същия начин, както когато заставаше пред „Уестърн Уърлд“ и се опитваше да продава „Ред Мист“. В цялата сива Великобритания с избелелите рекламни флагчета в зацапано червено, бяло и синьо младите бяха единственото свежо цветно петно.

Лион започна да пуска списания през прозореца на автобуса. Те се понесоха по улицата сред почитателите на диското, също като пропагандни листовки, които някой спуска над окупирана страна. Лион усети радостна тръпка, когато си представи как тези културно изостанали младежи четат мислите му за бунта в Луишам, за новия сингъл на Робинсън и за Националното движение за освобождение на Ангола. Ала в този момент се случи нещо ужасно. Диско маниаците не обърнаха абсолютно никакво внимание на понеслите се сред тях списания „Ред Мист“. Лафеха си и се кикотеха, и пребъркваха джобовете на впитите си дрешки, за да платят входа за „Голдмайн“. Стъпкаха „Ред Мист“.

Лион изтрополи надолу по стълбите на автобуса и скочи сред трафика. След миг попадна между диско почитателите и започна да прибира броевете на списанието си, като не спираше да ругае наум неблагодарните копелдаци. Тъкмо се изправяше, когато чу някаква суматоха сред тълпата. Надигнаха се недоволни гласове, сподавени заплахи, някакво момиче изпищя. Всеки момент щеше да се стигне до насилие. В този момент ги видя.

Минаваха „Псетата на Дагънам“, отправили се към „Уестърн Уърлд“. Бяха двайсетима, може би дори повече, частна армия с бръснати глави, пиърсинг по лицата, направен доста нескопосано, оплескани в тъмна спечена кръв. Проправиха си грубо път през почитателите на диското, разхвърляха ги настрани, когато не бяха достатъчно бързи, за да се отместят сами, и се обръщаха към всеки, осмелил се да протестира, за да го попитат дали иска да го смачкат.

— Искаш ли да те смачкам? А? Да те смачкам ли искаш?

Лион не искаше никой да го мачка. Знаеше, че ако го видят, е мъртъв.

Втурна се в преддверието на „Голдмайн“, без да обръща внимание на протестите на момичето на вратата, шмугна се покрай огромния черен бияч, прекалено бавен, за да го спре, и се втурна надолу по широкото стълбище, постлано с червен плюшен килим. Спря на най-долното стъпало и зяпна претъпкания дансинг, сякаш бе изследовател, неочаквано натъкнал се на загубено племе. Никога не бе виждал подобно нещо.

Това бе различен вид музика в различен вид заведение.

Бяха готови да тръгнат и нямаше да чакат повече Тери.

И тогава той се върна, но вече бе прекалено късно.

Даг и останалите му лакеи и придружители се тъпчеха в три коли, спрели пред „Уестърн Уърлд“ със запалени двигатели. Мисти бе застанала до отворената врата на първия автомобил, докато Даг, навел се, за да се настани на седалката до шофьора, й обясняваше нещо, вдигнал длани нагоре, сякаш се молеше или продаваше нещо. Добре, че тя прояви елементарно благоприличие и изглеждаше неуверена.

— Мисти? — повика я Тери и тя го погледна над покрива на колата.

Тогава един от братята в бандата го прекъсна — беше якият тлъст барабанист с гадните татуировки по гърба, — внимателно го хвана за ръката и го поведе към последния автомобил.

— Не се притеснявай, мой човек, и за теб има място.

— Не се притеснявам — отвърна Тери, сви рамене и се отдръпна, в същия момент Мисти застана пред него. Той поклати глава. — Какво става?

— Даг ни покани в хотела си. — Произнесе „Даг“ така, сякаш имаше връзка с него, не с Тери. — Ще повисим малко там.

— Много ще бъде гот, мой човек — обади се тлъстият барабанист, озовал се отново до тях, и стовари едрата си лапа върху ръката на Тери. Тери го отблъсна, този път по-грубо. След това погледна Мисти с очи, които казваха или поне се опитваха да кажат — „аз съм си такъв“. Лицето, което толкова много обичаше, се усмихна, но на него се появи изражение, което досега не бе забелязвал. Тя криеше нещо. Веднага позна.

— Ще се видим направо там, нали? — предложи небрежно Мисти. Това не бе въпрос.

И тогава, преди да осъзнае какво става, тя се качи на седалката до шофьора в първата кола и се настани в скута на Даг. Тери чу смях, игрив писък, преди вратата да се хлопне и автомобилът да се понесе напред. Остана със свит стомах, а разбушувалите се в гърдите му чувства заплашваха да го разкъсат жив. Барабанистът се бе насочил към втората кола.

В този момент го повика женски глас.

— Тери?

Задната врата на последния автомобил беше отворена. Той забеляза красиво усмихнато лице, но така и не можа да си спомни откъде я познава. Ами да — това бе Криста. От Берлин. Гаджето на Даг или дилърката му на наркотици, или каквато там беше. Черна коса, бели зъби и кожа, която изглеждаше така, сякаш никога не бе излагана на дневна светлина.

— Можеш да дойдеш при мен, ако искаш — предложи тя.

Втората кола с барабаниста, басиста, който му беше брат, и гаджетата им за вечерта вече беше потеглила. Това бе чудесно, защото Тери едва сдържаше убийствената си ярост, насочена към барабаниста, който беше в комбина с Даг, и двамата се опитваха да го разделят с момичето му. Също като някой сводник, помисли си и си представи как Брус Ли покосява враговете си наред. Рита, удря и съсипва всичко. Скапани копелдаци, изруга. Всички до един сте скапани копелдаци.

Само че никой не бе опрял пищов до главата на Мисти, нали? Не, онова, което щеше да се навре до главата на Мисти тази вечер, изобщо нямаше да е пищов.

Така че той се настани на задната седалка на последната кола. Жената — Криста — му отправи приятната си празна усмивка, с която го бе дарила и в Берлин, автоматична усмивка, също като на стюардеса, прелестна усмивка, поизхабена от прекалено честа употреба, всичката й естествена красота отдавна бе отлетяла, защото я бе пробутвала прекалено много пъти.

Мениджърът на Даг, същински Уорхол, рус, чукнал петдесетака, се беше настанил на седалката отпред, до шофьора с островърха шапка. Без да се обръща назад, мениджърът каза нещо на немски и Криста се засмя. На Тери този смях никак не му хареса — дъртакът знаеше нещо, за което той нямаше и представа, знаеше език, който на него му беше непознат, а шегата бе за негова сметка, да не говорим, че момичето му се изнесе нанякъде. Това бе най-гадното.

В този момент Тери усети опитни пръсти по горната част на бедрото си.

Колата потегли.

7.

Не че имаше подходящо място, на което действието на наркотика да отмине, но метрото бе най-противното.

Спийдът бе раздрусал нервите на Рей и сега той се опитваше да се пребори с клаустрофобията, от която го избиваше пот, като вкарваше и изкарваше касетката от касетофона на Тери.

Точно сега не бе моментът да се клатушка в метрото на линия „Пикадили“.

Отново и отново проверяваше дали копчето за запис работи, дали се включва червената светлина, за да е сигурен, че ще запише думите на Ленън, когато настъпеше моментът. Ако изобщо настъпеше. Опита се да потисне набъбващия в гърдите му ужас, защото бе наясно, че това е друг страничен ефект на наркотика. Спийдът винаги му действаше по този начин — първо страшно го кефеше, а след това направо го изхвърляше през прозореца.

Докато тримата наблюдаваха светлините и разигралата се в пороя драма, амфетамин сулфатът му се стори като разтопена радост, потекла във вените му. Само че минутите отлитаха и еуфорията отшумяваше, за да остане само натрапчиво безпокойство. Доплака му се. Всичко му се стори прецакано и сиво. Дори той самият. Най-вече той.

Метрото тътнеше на запад, натъпкано с гръмогласни служители, всички с евтини костюми и пригладени коси, дрехите им бяха поели мириса на кръчмата, в която се бяха запили, а от шума, миризмата и близостта им главата на Рей пулсираше като че я бяха ритали.

Служителите си бяха направили сметката да се отправят към гарите, за да хванат последното метро към къщи. На Рей все още му предстоеше работа. Къде ти е планът, Рей? Нямаше никакъв план. Облиза устни, пресъхнали също като пустинята Гоби, и в този момент разбра, че няма начин да интервюира Джон Ленън в такова кофти състояние. Да го интервюира ли? Че той дори не можеше да го открие.

Беше се качил на метрото със смътната идея да се завлече във фоайето на хотел „Бланк“ и да чака, докато Джон се появи. Хотел „Бланк“, закътан точно зад Марбъл Арч, бе очевидният избор — американските музиканти, които идваха в Лондон, почти винаги отсядаха в „Бланк“. Хиляди коубойски ботуши бяха минавали покрай палмите на партера, стотици банди се бяха наслаждавали на декадентската атмосфера, десетки журналисти от „Ню Мюзикъл Експрес“, „Саундс“, „Мелъди Мейкър“ и „Пейпър“ бяха идвали тук, стиснали бележници, с надеждата да им подхвърлят безценен лаф и да смръкнат безплатно кокаин. Рей бе едва на седемнайсет и вече познаваше фоайето на „Бланк“ по-добре, отколкото класната си стая в училището, където все още се водеше, че ходи. Да, мисълта да отиде в „Бланк“ го изкефи. Успокои го. Почувства се почти уютно.

Само че дълбоко в сърцето си Рей вече знаеше, че ходенето в „Бланк“ е безсмислено. Само защото Нилс Лофгрен, „Флийтуд Мак“ и „Игълс“ са отсядали в „Бланк“, когато са идвали в Лондон, това не означаваше, че ще открие Ленън. Тъкмо по тази причина Ленън щеше да отиде някъде другаде. Джон си беше чешит. Трябва да бъда като Джон, помисли си Рей. Трябва да следвам свой собствен път. Това е урок, който трябва да науча…

Метрото затрака и спря между спирките, служителите се разкиснаха, когато глас на азиатка прозвуча по високоговорителите, за да се извини за закъснението. Когато метрото спре между спирките, и по същото време отшуми ефектът на наркотика, става лошо. Имаш чувството, че пропадаш в дупка.

В отговор на гласа на азиатката някои от служителите запяха хита на Питър Селърс: „Докторе, загазих. Мили Боже!“, докато Рей се опитваше отчаяно да потисне надигащата се паника. Лявата му ръка започна да изтръпва и сърцето му заблъска така, сякаш щеше да се пръсне. Дали не беше инфаркт? Смъртта бе толкова близо, винаги дебнеше някъде наблизо. Никой не го разбираше — нито Тери, нито Лион, нито останалите в „Пейпър“. Всичко, което обичаш, умира и изгнива. Абсолютно всичко. Може би дори щеше да се случи съвсем скоро. Рей си помисли, че може да умре още тази вечер, и паниката му застрашително се надигна към истерия. Не можеше да си позволи да се изпусне. Не и тук долу, не между спирките. Само не тук.

Трябваше му нещо, което да разсее остатъчния ефект на спийда. Трябваше му някакъв друг наркотик. Ако слезеше жив от метрото, първото, което щеше да направи, бе да си намери нещо годно за пушене, нещо меко и леко. Порови в джобовете си и напипа дребни монети и ментов бонбон. Нямаше да му стигне. Отново заопипва касетофона, все още превъзбуден от въздействието на спийда. Това му беше лошото на спийда, помисли си. Направо губиш самообладание.

— Проба, проба — прошепна тихичко, придърпа касетофона като лице на любовник, служителите забелязаха какво прави и подигравателно започнаха да го имитират с лафове като: „Имаме ли връзка?“ и „Хюстън, чувате ли?“ и „Усмихни се, Скоти“ и „Пълно унищожение“. Рей забеляза, че малката червена светлина реагира на гласа му и се опита да се съсредоточи в нея, усетил, че диша като изтощено куче.

И в този момент, докато наблюдаваше червената светлинка и се опитваше да не забелязва служителите, се сети какво иска да направи, преди да говори с Джон.

Искаше да се прибере. Искаше да се стегне. Искаше да смекчи ефекта с онова, което бе скрил в старата си кутия за обяд, която едно време носеше в училище.

Най-много му се искаше да види брат си, за да се увери, че е добре.

Отвън бе по-лесно да се подиграва и подсмива.

Когато попадна в „Голдмайн“, Лион вече бе на тяхна територия и затова поспря, погледна се и се сети притеснен, че разнася чанта, пълна със списания, и е нахлупил странна шапка. Докато се промъкваше към претъпкания бар, усети познатото старо неудобство, което още от дете го завладяваше винаги когато застанеше пред огледало: чувстваш се потиснат, защото разбираш, че си различен от останалите, и ти се струва, че няма да можеш да помръднеш никога повече. Добре, че тази вечер наркотикът го разсейваше.

Всичко тук бе странно, ново и много различно.

Танците. Движенията, които Лион бе свикнал да вижда, изобщо не можеха да минат за танци. Признаваше само движението като на бутало — нагоре и надолу, все така до безкрай, за да изпуснеш парата. Само че тук в „Голдмайн“ си имаха сложни стъпки и някакви тайни непонятни движения — тук наистина можеха да танцуват, също като Джийн Кели и Сид Чарис. Танците на тези хлапета изглеждаха естествени като дишането. Тогава Лион си помисли: защо не мога и аз да се движа по същия начин?

Ами дрехите? В „Уестърн Уърлд“ се обличаха така, сякаш бяха успели да се докопат до някакви дрипи след ядрен удар. Затова пък в „Голдмайн“ се обличаха като за сватба. В „Уестърн Уърлд“ дрехите бяха в най-различни нюанси на черното. Тук, в „Голдмайн“, всичко по тях бе впито, бяло, косите им бяха накъдрени, нагласени, всички изглеждаха така, сякаш току-що са се изкъпали. Ами светлините!

В „Уестърн Уърлд“ почти винаги цареше пълна тъмнина, като се изключат голите крушки над бара на горния етаж и сцената на долния. „Голдмайн“ бе като живак с разноцветните извънземни лазери, въртящи се диско топки и пулсиращи стробоскопи. Лион срамежливо си поръча коктейл с водка и го изпи на един дъх, а вкусът на портокал полепна по езика му, усети как „Смирноф“ навлиза в кръвта му и остана загледан като хипнотизиран в потоците пъстроцветни светлини над препълнения дансинг. Опитваше да се разбере в каква последователност синьото заблестява след червеното и бе убеден, че ще разбере, стига да се вглежда достатъчно внимателно. Тук имаше толкова много цветове. Нямаше представа, че съществуват толкова много.

Ами музиката. Тук не свиреха на живо. Нямаше хлапета в кожени якета, които да се пънат на сцената и да пускат лафове като: „Това изпълнение е за пенсиите. Едно! Две! Три! Четири!“ Тук имаше само плочи, диджеят се бе заврял в кабинката си, но атмосферата по нищо не приличаше на студената смахната неприязън, която цареше в „Уестърн Уърлд“, докато пускаха записи между изпълненията на групите. Докато тук диджеят владееше положението. Каква музика само!

Кой знае защо Лион очакваше „Голдмайн“ да се окаже царството на романтиката и показността — а излезе много по-нарцистично, много по-езотерично — непрекъснатите призиви да се танцува придаваха някаква неповторимост. Лион не бе чувал такава музика досега. Стори му се с по-хард, по-яко, по-истинско звучене, а диджеят гордо обявяваше имена, попадения и редки издания на записи. Тук бяха също толкова елитни, колкото и хлапетата в „Уестърн Уърлд“.

Мястото не беше за него. Нямаше място тук. Какъв беше смисълът от списанието в чантата му? Защо беше жив? Мечтаеше да срази фашизма, да задуши несправедливостта, да промени света. Затова пък в „Голдмайн“ мечтаеха единствено да оставят света зад себе си. Въпреки това си поръча втори коктейл, защото никак не му се тръгваше.

Тук имаше нещо, което го задържаше — на дансинга не се пънеха надути копелдаци, непрекъснато променящите се цветове на епилептичните коледни светлини и най-вече преливащият се от парче в парче ритъм, безмозъчната радост, която създаваше музиката, преминаването на записите един в друг, също като река от музика — всичко това му се струваше хипнотично, вълшебно и невероятно успокояващо.

Лион започна да се поклаща на бара, наблюдаваше дансинга и му се прииска да притежава достатъчно смелост, за да се присъедини към тях. Много му се искаше да събере малко дързост, за да се качи при наконтените хлапетии с тесни дрешки. Искаше му се да е достатъчно непукист, за да потанцува.

И тогава я видя.

Беше в средата на дансинга.

Най-красивото момиче на света.

Бе заобиколена от приятели, всички до един танцуваха на ново парче, сякаш то бе причината да дойдат. Вдигаха ръце над главите си и пискаха, а стъпките им минаха на по-висока скорост. Някой изсвири и Лион подскочи.

Отначало плочата, на която танцуваха, му се стори същата като всяка друга, която пускаха в „Голдмайн“. Поклащанията, изнасянето на телата, ритъмът бе пронизан от ситен порой, изпълнен на пиано, последван от самотен взрив на духов инструмент, докато накрая, сякаш след цяла вечност, се чуха гласовете.

— „Жалко! — пееха бек вокалите, пронизани от съвършен женски глас. — Огън се разгаря в цялото ми тяло!“ — Накрая певицата изрече нещо, което Лион не успя да разбере, последвано от хор на момичетата. — „Жалко! — повтаряха те отново и отново, а певицата обясняваше, че майка й не я разбира, хорът стенеше като поболели се от любов ангели: — В прегръдките ти, където копнея да бъда… копнея…“

Лион не бе чувал подобно изпълнение.

Никога през живота си не бе чувал подобна песен.

Тя караше човек да пожелае някого, макар да знаеше, че не може да го има, а това желание се превръщаше в най-важното нещо на този свят. Беше много по-важно от… от всичко друго. Та това бе истинската причина, поради която бяхме живи. Лион усети, че му се вие свят.

Прииска му се да разбута множеството, да открие най-красивите момичета в света и да им каже, че разбира, че всичко му е ясно, че и той изпитва същото. Само че езикът му бе като вързан, а краката му сякаш бяха потънали в цимент. Знаеше, че никога няма да събере смелост, за да заговори някое момиче просто така. А вероятността да започне да танцува, бе като да левитира.

— О, да, миличка — обади се диджеят преди още съвършената плоча да свърши. — Това беше Ивлин Кинг — Шампанското с песента „Жалко“… а преди да се развилнеем с „Хийтуейв“, трябва да ви съобщя една новина…

Скупчилите се на дансинга извърнаха глави към диджея. Лион не можеше да откъсне поглед от най-красивото момиче на света.

— Дами и господа, момчета и момичета — продължи диджеят, несигурен, със строг и същевременно притеснен глас. — Кралят е мъртъв. — Множеството на дансинга не реагира. — Точно така… току-що научихме, че тази вечер е починал Елвис Пресли. — Диджеят постави нова плоча.

— Реших, че ще искате да знаете — обясняваше той. — Това е краят на съобщението.

Всички изреваха гръмогласно. Лион ги погледна удивен. Та те се радваха.

Не всички. Най-красивото момиче на света и приятелите й изглеждаха учудени, размениха си няколко думи, сякаш не бяха напълно сигурни кой е този Елвис Пресли, сякаш името им бе познато отнякъде, но така и не успяваха да си спомнят откъде.

Затова пък повечето от танцуващите решиха, че трябва да направят по нещо в чест на новината. Много от тях викаха възторжено, сякаш техният отбор бе отбелязал точка, сякаш един вид музика бе взел надмощие над друг. Всички започнаха да танцуват отново.

Лион вече бе събрал кураж благодарение на спийда, бе натрупал и възмущение, което както винаги го завладяваше лесно, затова се насочи към дансинга, качи се в кабинката при диджея, грабна микрофона — диджеят се отдръпна назад и вдигна примирено ръце, за да остави откачалника със странната шапка да прави каквото знае — и пресече дансинга, докато се опитваше да намери подходящите думи. Знаеше, че моментът е много важен.

— Не… чакайте… слушайте — започна Лион, а диджеят бе така любезен да намали „Буги нощи“. — Проба, проба. Ехо? Елвис… нали така? Да проявим малко почит към Елвис Пресли. Елвис е… беше… началото. — Гласът му се надигаше и започваше да се лее сам. — Елвис събори повече прегради от който и да е изпълнител в историята на музиката. Расови, сексуални, музикални. Опитвам се да кажа, че личното се превръща в политика, нали така? Елвис — онова, което Елвис Пресли постигна… е, че той се осмели да погледне на света по нов начин…

— Точно така, готин — подкрепи го диджеят и се наведе към микрофона. Усмихна се на Лион и кимна окуражително. — Давай.

— Благодаря — отвърна Лион. — Черна и бяла музика — всичко бе като апартейд пред Елвис. — Започваше да се разгорещява, защото навлизаше в познати води. — Музиката беше като огромната шибана Южна Африка. Радиопрограми за белите. Радиопрограми за черните. Музиката, всички видове музика, се пазеше в гето. Елвис разчупи оковите. — Лион ги погледна безпомощно. Всички го наблюдаваха. Да не би да бе прекалил? Може би имаше по-добър начин да се изрази. — Опитвам се да ви кажа — уточни той и в гласа му прозвуча молба. — Не викайте с такъв възторг при новината за смъртта му. Моля ви, не го правете. — Подръпна нервно края на шапката си. — Забравете за чийзбургерите и Лас Вегас, и белите гащеризони, за голите филми, правени на Хавай, или за войнишкото облекло. Все едно какво. Това не е най-важното. Нека да погледнем на нещата такива, каквито са, и да обърнем внимание на онова, което той промени. Той беше велик човек. С много недостатъци, истина е. Понякога дори сантиментален и наивен, точно така е. Само че Елвис Пресли… мама му стара, та той ни даде свобода.

За миг настъпи пълна тишина. Множеството наблюдаваше Лион, а Лион не откъсваше очи от тях и никой не знаеше какво да прави. Тогава диджеят грабна микрофона си и Лион усети лек полъх, когато плесна плоча 45 оборота също както някой би лепнал със замах пържола на скарата.

— Точно така, готин, малко уважение към Краля — намеси се диджеят — и уважение за… — гласът му се превърна в зноен баритон — „Комодорс“.

Лион реши, че идва моментът да го изхвърлят от заведението. В „Голдмайн“ имаше биячи, които бяха много по-големи гадняри, отколкото в което и да е друго заведение, където бе ходил. Те приличаха на хора, за които насилието е професия, по-точно призвание, въпреки това усети как го обзема спокойствие.

Лион не беше страхливец, не и когато ставаше въпрос за физическо насилие. Не изпитваше страх нито от биячите, нито от „Псетата на Дагънам“, нито от танците. Съвсем друга работа бе разговор с момичето, което истински му харесваше, с най-красивото момиче на света. Един бърз безличен побой не го плашеше толкова, колкото възможността това невероятно прелестно създание да го погледне със съжаление.

Само че биячите на „Голдмайн“, застанали дискретно в сенките, го наблюдаваха с полупритворени очи, скръстили ръце, без да помръдват. Единият — як мъж към четирийсетте с посребрели бакенбарди — дори му кимна. Значи е фен на Елвис, реши той.

Диджеят само се усмихна на Лион и го потупа по гърба, сякаш участваха в някакъв номер, а след това увеличи звука. Танцуващите вече се бяха потопили в ритъма на музиката.

Лион срамежливо остави диджея, почувствал се неловко и много притеснен сред тези съвършени танцьори, до един с изящни отработени движения в ритъма на „Комодорс“. Бе потиснат заради смъртта на Елвис и имаше чувството, че думите са колкото ненужни, толкова и недостатъчни.

Нито един от тези тук нямаше представа за какво говоря, помисли си той, а след това се препъна на последното стъпало от пулта на диджея и полетя напред също като човек, който се опитва да изпълни някоя откачена нова стъпка.

Тъкмо се надигаше и се оглеждаше за шапката си, когато усети, че някой се е изправил над него. Та това бе най-красивото момиче на света.

Журналистът трябва да се чувства като у дома си навсякъде, помисли си Лион, когато тя го хвана за ръката. Трябва да му е добре, независимо къде се намира. Не забравяй това, Лион.

— Харесва ми косата ти — рече тя с типичния за предградията акцент. — Есенно злато.

Тери обожаваше високите скорости, те му помагаха да мисли по-ясно.

Под действието на наркотика той успяваше да остане съсредоточен, да се справи с поставената му задача, да забрави за всичко, което нямаше значение.

Затова, по време на краткото пътуване през Уест Енд, той успя да изключи и да не обръща внимание на ръката на Криста, отпуснала се върху горната част на бедрото му, да не се вслушва в тъпото бръщолевене на мениджъра на Даг, разплул се на предната седалка, а пък тълпите навън сякаш престанаха да съществуват. Спийдът му помогна да насочи цялото си внимание към Мисти и да обмисли какво да прави с нея, когато пристигнат. Точно така.

Автомобилът спря пред хотел „Бланк“ и Тери усети как пръстите на Криста стават по-настойчиви. Погледна я за пръв път и тя му отправи изпитаната си прелъстителна усмивка, и странното бе, че лицето й наистина му харесваше, беше си паднал по нея още от първия път, когато я видя в Берлин.

Беше привлечен от червените широки устни, от бледата кожа, от неестествено белите й зъби. Истина е, че се обличаше по-тежкарски, отколкото той бе свикнал — малко като бизнесдама. Но пък й отиваше. Работата бе там, че той вече си имаше момиче и сега трябваше да я открие.

Криста промълви името му, но той вече бе отворил вратата, за да изскочи от колата и да се втурне към хотела, познат му от интервютата с разни дългокоси творци от Лос Анджелис по времето, когато бе все още новак в „Пейпър“, преди да има възможност да избира онези, за които да пише. Все още се отбиваше в хотела от време на време, наскоро интервюира едни нюйоркски музиканти, този път с къси коси. Американските групи в хотел „Бланк“ бяха сред нещата, които така и не се променяха. Първото, на което попадна погледът му, бе как униформеният портиер изхвърля Умника.

— Изключително важно е да разговарям незабавно с господин Даг Уд — обясняваше той. — Тери! Кажи му!

Тери вече бе на стълбите, където двамата братя мързеливо се измъкваха от автомобила заедно с момичетата от „Уестърн Уърлд“. В клуба те приличаха на дивачки със скъсаните чорапогащи, с наплесканата с вазелин коса, с подчертаните с натрапчива черна линия очи. На ярката светлина във фоайето на хотела имаха вид на изпаднали вампири или на деца, на които им е минало времето да се маскират за Вси светии. Само че Тери бе наясно, че няма по-непретенциозни хора от музикантите, тръгнали на турне.

Барабанистът, по-тъпият брат, с издути бицепси, подчертани от елече без ръкави, протегна месестата си ръка и повика Тери като отдавна изгубен приятел. На Тери му се прииска онзи да спре да се занимава с него, защото това започваше да го дразни. Мина покрай барабаниста и пое нагоре по стълбите, прескачаше през стъпало, заобиколи брата басист, когото харесваше, особено след като прекара с него известно време в Берлин и си мислеше, че са приятели. Вече бе разбрал, че с тези хора не можеш да завържеш истинско приятелство.

На края на стълбите вратата бе отворена и в помещението се вихреше купон. Един сервитьор се опитваше да се пребори за подпис за поръчаните напитки. Подаде химикалката на Тери, когато младежът приближи, и той драсна разсеяно върху сметката, върна химикалката на сервитьора и влезе в стаята, без да се бави и секунда повече.

Бе пълно с хора. Някои познаваше. Това бе останалата част от бандата на Даг. Имаше лица от „Уестърн Уърлд“. Бяха дошли и други музиканти, вероятно също отседнали в „Бланк“. Тук беше и човекът, на когото Тери пробута ситните сини хапчета в тоалетните в „Раундхаус“. Най-сетне погледът му попадна на познато лице. Били Блицън се беше разложил на канапето, дребен, докаран, косата му се пилееше навсякъде, безупречното му сако бе разкопчано, той смучеше огромна цигара с трева.

— Ти нямаше ли представяне тази вечер? — попита го Тери. — Мислех, че Уоруик Хънт ще дойде за втората част. Не трябваше ли тази вечер да се състои големият ти пробив, за който да пиша рецензия?

Били го погледна обидено.

— Време — дал Господ. Ти кой си бе? Да не се имаш за майка ми?

— Освен това си мислех, че дори не харесваш Даг Уд — натякна Тери, докато се оглеждаше. От нея нямаше и следа. Къде се беше завряла, мама й стара? — Нали каза, че бил задник? — Тери започна да се криви, докато имитираше американския му говор. — Задник, а?

Били засмука отново цигарата и не благоволи да дава повече обяснения. Едно научих за нюйоркчани, каза си Тери. Ще ги откриеш там, където са наркотиците. В този момент погледът му попадна на Мисти.

Беше в другия край на стаята, излизаше от банята, последвана от Даг Уд. След това се облегна на стената и Даг застана пред нея и подпря длани от двете страни на главата й, сякаш за да не й остави път за бягство. Тери се стрелна напред през претъпканата стая.

— Здрасти, мой човек — обърна се Даг към него и свали ръце, сякаш не се бе случило кой знае какво. — Къде се замота?

Тери зяпна Даг, а след това Мисти. Осъзна, че няма представа какво да каже. Нито какво да направи. Нямаше представа какво става. Знаеше само, че тая работа никак не му харесва, че самоувереността му се стопява заедно с отзвучаващото действие на сулфата.

— Да не би това да е моят „Джак Даниълс“ и коката ми? — попита Даг мазно, като дипломат от външно министерство. — Крайно време беше.

Широка доволна усмивка плъзна по лицето му и той се спаси нанякъде, а Тери остана сам с момичето си, съвсем сам в хотелската стая и зачака тя да каже нещо.

— Какво? — попита Мисти.

Кокореше се невинно и неразбиращо.

Тери бе поразен.

— Какво ли? — попита той. — Как така какво?

— Кажи какво има? — В гласа й се промъква раздразнение.

— Защо се измъкна така? — атакува я той, по-скоро ядосан, отколкото наранен. — Какво става? Мама му стара, Мисти!

Момичето заоглежда ноктите си.

— Не съм се измъквала. — Въздъхна сякаш разговаряше с досадния си баща. — Я споко. Моля те, Тери.

— Споко ли? — избухна той. — Споко, значи. Как така споко? Ама на теб какво ти става тази вечер?

Ръцете й издраскаха въздуха, не се захванаха за нищо, докато тя се опитваше да намери думи. Сякаш присъствието и държанието му я побъркваха. Той започваше да се плаши. Работата изглеждаше дори по-зле, отколкото предполагаше.

— Нищо — отвърна тя. — Или може би всичко.

— Настоявам да ми кажеш какво става тук. — Отчаяно се опитваше да запази самообладание. Трябваше да върне нещата там, където бяха преди няколко часа. Трябваше да се постарае да не се държи като онези мъже, за които феминистката Джърмейн Гриър предупреждаваше. — Просто искам да разбера…

Отчаяно се опитваше да изрази онова, което искаше да разбере. Какво се бе случило с момичето, което го посрещна на летището? Нима всичко между тях бе приключило? Тя имаше ли намерение да се изчука с Даг Уд? Точно така, искаше да знае отговорите на всички тези въпроси. Само че част от него предпочиташе да не знае.

Запита се как ще се справи с промените в живота си. Допреди по-малко от година живееше в свят, където щяха да те смачкат само ако се зазяпаш в чуждо гадже. Само ако я погледнеш! А ето че сега се намираше на място, където от теб се очакваше да куфееш, да го даваш споко и да не ти дреме, когато някой се опитва да наебе гаджето ти.

— Не можеш да откраднеш жена — заговори Мисти, прочела мислите му, и той трепна изненадан. — Нима още не си го разбрал? Нищо ли не си научил още? Не можеш да откраднеш жена. Жената не е портмоне. Знаеш ли какъв е проблемът, Тери?

Започваше да му писва от нея.

— Сигурен съм, че ти ще ми кажеш.

— Добре, тогава — ти не искаш силна и независима жена. Ти искаш съседското момиче.

Той едва се сдържа да не отстъпи крачка назад.

— Че какво му е на съседското момиче?

Мисти се изсмя.

— Тя е отегчителна дебела крава.

Той се замисли за бившето си гадже, за момичето от фабриката за джин. Казваше се Сали. Беше я изоставил заедно със стария си живот. Тази вечер тя му липсваше. Знаеше, че Сали няма да си падне по Даг Уд. Сали обичаше Елтън Джон. Особено „Сбогом, Йелоу Брик Роуд“.

— Нищо му няма на съседското момиче — натърти той.

Мисти поклати глава и отново сведе поглед към ноктите си.

— Ти не искаш аз да правя кариера — продължи тя. — Просто не можеш да го преглътнеш.

Беше негов ред да се изсмее.

— На това ли му казваш кариера? Някаква застаряла рок звезда да ти се метне отгоре? Това ли е представата ти за кариера?

Тя едва се сдържа да не изръмжи.

— Не ти ли минава през ума, че Даг може би се интересува от работата ми? Може би иска да види портфолиото ми.

— Убеден съм, че много държи да види портфолиото ти, миличка. — След тези думи гласът му омекна. — Стига, Мисти. Видях какви ги вършеше в Берлин. Даг чука наред всички, които нямат пишка. Да не би да си въобразяваш, че си по-специална от останалите?

Тя го погледна слисана.

— Ти как мислиш?

Тери не знаеше какво да каже. Разбира се, че за него тя бе специална. Нямаше друга като нея на този свят. Нима това не бе очевидно?

— Защо досега не си ме запознала с родителите си?

Всичко излизаше на бял свят.

— Това пък какво общо има? — попита тя. — Ти си просто един старомоден тип, Тери. Искаш да си стоя у дома и — не знам — да пека домашен хляб, да плета чорапи и кой знае още какво. Искаш да се скрия от света.

Той искаше да я накара да разбере.

— Не, не искам — единственото ми желание е да те закрилям. Просто не мога да допусна да ти се случи нещо лошо.

Мисти се опитваше да прояви здрав разум.

— Виж, Тери, той е жива легенда. Ние просто… говорехме си. Честно. Просто прекарахме малко време заедно. Също както и вие двамата в Берлин. Каква е разликата? Че съм жена ли? Защо трябва това да ни спира? На теб може да ти се струва, че е 1955 година, но в действителност е 1977. Просто си говорехме — настоя тя и Тери се почувства ужасно, задето я бе натъжил. — А ако не сега — то кога?

— Аз го познавам — отвърна простичко Тери, — а ти нямаш представа какъв е.

— Искам да го опозная — сопна се Мисти и двамата се погледнаха с нещо като омраза. Сякаш тежък товар притисна плещите му. Никога досега не се бяха гледали по този начин. — А ти се опитваш да ме приковеш към инвалидна количка, докато мозъкът ми се стопи — обвини го тя. — Признай, че е така!

Инвалидна количка ли? Да й се стопи мозъкът ли? Нямаше никаква представа какви ги плещи. Стоеше слисан пред нея, не знаеше какво да каже, не успяваше да се защити, сякаш бе виновен за престъпленията, които едва сега разбираше, че бе извършил съвсем случайно. Ето че в този момент Даг се появи отново, стиснал уискито и коката в една ръка, а с другата прегърна Тери през раменете.

— Я гледай — изхили се той и огледа чашата с тънкия сребърен пласт най-отгоре. — На това му казват лед. Кажи, мой човек, на теб остана ли ти нещичко?

Тери погледна предпазливо Даг. Все още не беше наясно какво става. Май беше единственият, решил, че нещо не е наред. Да не би да превърташе? Да не би нещата да си бяха такива в новия свят и да се налагаше да ги приеме? Прииска му се да има повече опит. Прииска му се да бе преживял повече. Прииска му се да е по-стар. Може пък всичко да бе напълно невинно. Откъде можеше да знае? Почувства се като пълен профан.

Мисти се държеше така, сякаш да се мъкне с Даг бе нещо средно между безобидно забавление и интервю за работа, нещо забавно, но същевременно жизненоважно за кариерата й. Явно и за Даг не се бе случило нищо необичайно — сякаш да си отпуснеш краката в кожени панталони в скута на чуждо гадже, след това да го помъкнеш посред нощ и да го заведеш в тоалетната на някаква хотелска стая, като предложиш собственото си гадже в замяна — нима наистина това се бе случило, нима това не бе нещо напълно приемливо?

Криста приближи до тях и плъзна ръка около кръста на Даг. Усмихна се и каза „Здрасти“ на Мисти, момичето отговори на поздрава, а плътните като гущери устни на Даг лепнаха мокра целувка право в ухото на Криста. Връхчето на месестия му език се заигра с меката част на ухото й. Усмивката й дори не трепна. Ама нали, докато бяха в колата, ръката й… — тя му се пусна, нали? Да не би просто да се държеше приятелски?

Тери ги зяпаше поруменял, след това бръкна за пликчето със спийд, също като глупак, който не знае къде да си завре ръцете. Може би просто преувеличаваше. Споко! Това е важното. Трябваше да запази спокойствие. Щяха да смръкнат по малко и всичко щеше да се оправи, щеше да е дори по-готско от Берлин, защото сега Мисти бе с него.

Само че пликчето се оказа почти празно. Бяха останали няколко прашинки, нямаше достатъчно дори за едно смъркане. Сигурно си бяха взели повече, отколкото предполагаше, докато, бяха под звездите и се криеха от бандата на Тед. Тери вдигна гузно пликчето.

— Нищо — обади се Криста, а акцентът й му се стори по-скоро американски, отколкото германски. — В апартамента имам добра стока.

Големите сини очи на Даг заискриха.

— От чистата ли?

Криста кимна и Даг целуна пръстите й, прелъстител виночерпец, който препоръчва „Шазан-Монтраше“, готов да залее Тери и Мисти с уверения, че ги очаква незабравимо преживяване.

Младежите се засмяха нервно, също като деца на Коледа, на които току-що са казали, че Дядо Коледа се е заклещил в комина. Двамата се усмихнаха един на друг, сякаш нещо в отношенията им се бе оправило, връзката им бе станала отново съвършена и безпроблемна, а пък обстановката бе толкова приятна и спокойна, че когато Даг настоя Тери да отиде с Криста, за да вземат стоката, той просто нямаше как да откаже. Защото всички бяха приятели.

Така че Тери остави Мисти и Даг и излезе заедно с Криста, за да се качат в асансьора до последния етаж на хотела. Тя пъхна ключа и му отправи ослепителната си усмивка.

— Готово — подхвърли.

Подобен апартамент Тери не бе виждал в нито един хотел. Приличаше по-скоро на дома на някой богаташ. Той обиколи просторното помещение като в мъгла, клатеше глава — какво ли щеше да си помисли майка му? Холът беше просторен, с огромно пиано, спалня с балдахин и спираловидна стълба, която водеше някъде нагоре. Тънки като паяжина пердета се издуваха при всеки полъх на вятъра и Тери излезе на терасата, пое дълбоко хладния летен въздух. Навън ръмеше и му се стори, че пред него се простира най-хубавата част от града.

Видя светлините на Уест Енд, Марбъл Арч блестеше в бяло и златно, фаровете и стоповете на колите по Парк Лейн пълзяха покрай големите хотели и автосалоните чак до клуб „Плейбой“, където облечени като зайчета красавици раздаваха карти, въртяха рулетките, застанали с гръб към френските прозорци, а от улицата се виждаха само пухкавите им опашки. Тери се усмихна и плъзна поглед встрани от шума, светлините и блясъка, към притихналата шир наоколо. Хайд Парк. Пое дълбоко въздух и му се стори, че се е изкачил на върха на планина.

Когато се обърна, Криста се бе настанила на канапето, гола от кръста надолу, оставила само обувките на високи токове, кръстосала крака. Сигурно бе свалила обувките, за да събуе панталоните, а след това ги бе сложила отново. Немалко усилие, помисли си Тери.

Отваряше внимателно сгънат хартиен пакет, не по-голям от албум за марки. Остана да я наблюдава как използва острието на ножа, за да насипе млечнобелия прах върху стъклената масичка.

— Едно бързо — обясни тя. — Нали имаш време за едно бързо?

С опитна ръка поднесе дълга купчинка към съвършената си ноздра, а след това и към другата. Подаде къса сребърна сламка на Тери.

— Не е нужно да бързаш, libeling — рече му ласкаво. — Спокойно.

Той я наблюдаваше как се надига от канапето и пристъпва към него, усети как притиска сребърната сламка към дланта му, почувства устните й върху своите, пръстите й се заровиха в косата му и той отвърна на целувката, ръцете му стиснаха дупето й, без да изпуска сламката. Усети желанието му да набъбва, а след това се предаде.

За момент си помисли, защо не? Защо просто не я обладае, а след това да се върне на партито? Какво толкова? Но рязко се спря, отдръпна се, сякаш бе удавник, който се бореше за живота си, и пристъпи към вратата, макар че ерекцията му и гласът й го теглеха назад.

— Не става, трябва да вървя — отвърна той, без да е сигурен дали говори на Криста или на себе си.

Тя отново повтори името му, ала не се опита да го спре, не настоя, а той се качи в асансьора и нервно и настойчиво започна да натиска копчето за първия етаж, ала когато се озова там, завари тишина, защото партито бе свършило или пък се бяха преместили някъде, и на вратата, пред която се бе разписал за доставка по стаите, висеше надпис „Моля не ни безпокойте“. Беше решил, че това е стаята на Даг — защо не? Само че бе по-вероятно апартаментът да е на Даг, нали така? Огледа коридора, но вратите бяха затворени и на всяка бе закачен надпис никой да не безпокои обитателите. В гърдите му забълбука гняв. Къде се беше дянала? Къде беше момичето му?

Заблъска по вратата на стаята, в която бяха, започна да вика името на Мисти, без да обръща внимание на американеца, който се провикна отвътре да ходи да си го начука. Най-сетне братът барабанист отвори вратата със замах, въздъхна тежко както бе чисто гол, целият нашарен с татуировки като японски гангстер, и с досада прати Тери да си ходи вкъщи.

— Няма я тук, разбра ли?

Над рамото му Тери зърна една от изпадналите вампирки от „Уестърн Уърлд“, коленичила на пода, сякаш чакаше да дойде времето за молитва.

— Нищо не съм разбрал — отвърна Тери. — Няма нищо за разбиране.

— Много лошо, малкият — промърмори барабанистът и трясна вратата в лицето му.

Тери пое по коридора, без да спира да вика името на Мисти, докато стигна до препятствие — поднос, останал от доставка по стаите. Задумка с юмрук по врата след врата, докато китката и малкият му пръст започнаха да пулсират от болка, а гласовете зад затворените врати редяха недоволно заплахи. В края на коридора Тери съзря изражението си в огледало на стената и застина на място. Приличаше на маймуна, пребледнял от спийда, с насълзени очи, защото бе изгубил момичето си. Нямаше нищо общо със зрял мъж. Абсолютно нищо общо. Не искаше да става така. Всичко му се изплъзваше.

От най-близката количка дръпна бутилка шампанско и я запокити с все сила по огледалото. Имаше чувството, че наоколо продължават да се чупят стъкла, когато двама от охраната дотичаха по стълбите. Тери стоеше като хипнотизиран, докато огледалото се разпадаше на блестящи звънтящи парченца по пода, които пееха своя мелодия. В следващия момент те го сграбчиха.

След това го поведоха.

— Мисти! — изкрещя той и се опита да забие пети в мокета. — Мисти!

Мисти обаче я нямаше, от стаите надничаха непознати, ала нито един от тях не рискува да махне предпазната верига.

Охраната на хотела повлече Тери надолу по стълбите, прекараха го през фоайето, а закъснелите туристи го зяпаха, сякаш бе някой ненормалник, и той усети как желанието да се съпротивлява го напуска. Чу как двамата от охраната избухнаха в смях.

Озова се пред огромните стъклени врати, сам в нощта, проснат на тротоара, а охраната го заряза да изкрещи името й за последен път и да се взира в прозорците с надеждата да я зърне. Прозорците нагоре тънеха в мрак, само на няколко места плуваха сенки. Можеха да са на кого ли не.

Изправи се бавно, в пълното съзнание, че не е Брус Ли, че е слабак, че я е загубил още при първото препятствие, че в момента друг чука момичето, което обича. Някъде в далечината камбаните възвестиха полунощ.

Изправи се на крака, усети дъжда по лицето си, а загубата й му дотежа като непосилен товар. Никога досега не се бе чувствал по този начин. Никога не бе принизяван чак толкова от друго човешко същество. Цялото нещастие, ревност и ярост, всички черни чувства се сляха в образа на деветнайсетгодишно момиче.

Изкрещя името й за последен път, макар да знаеше, че е напълно безсмислено, и викът прозвуча натежал от болка. Това бе любовната песен на Тери Уорбойс.

Докато стоеше и докосваше болезнените места по тялото си, те се появиха иззад ъгъла и кръвта замръзна във вените му.

Бандата на Тед.

Бяха цялата глутница ужасяващи силуети — с щръкнали коси, лъскави от брилянтин, телата им се издължаваха неестествено от наметките, краката им изглеждаха тънки заради впитите панталони, натъпкани във войнишки кубинки. Водеше ги чудовището Тич, Франкенщайн на бандата, крайниците му бяха толкова едри, че всяка крачка изискваше огромно усилие.

Май се беше събрала цялата банда — три поколения, от пъпчивите бледи тийнейджъри, чак до белязаните четирийсетгодишни типове, натрупали четвъртвековен опит, чак до дядовците, старците на глутницата, жестоките стари лъвове с окапали зъби и оредели перчеми.

Тери остана на място, готов да посрещне съдбата си, неспособен да помръдне, дори да трепне, защото знаеше, че каквото и да предприеме, ще бъде безнадеждно. Примири се, че ще го млатят до безсъзнание, и вече не го беше грижа в чие легло се е приютила Мисти.

Тогава се случи нещо невероятно.

Бандата на Тед го подмина, просто го заобиколиха, сякаш бяха хищни риби, загубили апетита си. Тич мина толкова близо, че Тери усети аромата на тютюн, черно пиво и афтършейв „Брут“.

Никой не го докосна.

Дори не го погледнаха.

Просто го оставиха на произвола на съдбата.

Докато бандата на Тед го подминаваше, единствените звуци, които Тери долови, бяха гръмовните удари на собственото му сърце, тихото проскърцване на кубинките им и приглушените вопли, докато войните скърбяха за мъртвия си крал.