Краят на нощта

8.

Тери бе застанал по средата на Оксфорд Стрийт, а фордът „Англия“ се носеше към него.

Фаровете му блестяха, шофьорът натискаше клаксона. Тери си свали мохерното сако и го размаха като тореадор, готов да се разплаче. Хемингуей, каза си той. „Смърт следобед“. Ще й липсвам, когато си отида от този свят.

Вече виждаше лицето на шофьора, разкривено от гняв и страх, до него седеше момиче, жена с дълга коса, подгъната в краищата. Типичните хипари, каквито човек засичаше поне по десет милиона пъти на ден. Беше прикрила лице с ръце. Изглежда пищеше.

— Хайде де — подкани ги Тери и размаха сакото, докато колата се носеше към него. Усети, че спира да диша.

Автомобилът изви, за да го избегне, джантите се отриха в бордюра и фордът профуча като зелена виелица, последван от метално стържене. Страничното огледало закачи сакото на Тери и го изтръгна от ръцете му. То падна пред „Равелс“ и когато Тери пристъпи, за да го вдигне, чу как шофьорът реди обиди. Въпреки това фордът „Англия“ не спря. Сигурно бяха решили, че е някой откачен.

Тери грабна сакото си от земята и загледа обувките на витрината на „Равелс“. Всички му се сториха в някакъв особен цвят, за който не бе чувал досега — нещо като смачкано пурпурно. Наричаха го патладжанено. „Патладжанената ни колекция е вече на ваше разположение“. Тери поклати глава. Имаше чувството, че не разбира нищо. Като че ли около него се случваха безброй неща, за които нямаше никаква представа. Замисли се — какво ще стане с мен? Кой ще ме обича? Удари витрината с всички сили. След това замахна отново.

Сигурно стъклото бе по-яко от обикновените, защото ръката му изтръпна, а то дори не трепна. Бе застанал като някой ненормалник и оглеждаше изранените си и пулсиращи от болка кокалчета. Тогава чу мотора на автобуса.

Беше огромен, на два етажа, номер 73 и фучеше по Оксфорд Стрийт от обратната страна на улицата. Тоя май е кривнал от правия път, каза си Тери, вдигна мохерното сако и го изтупа от мръсотията. След това го стисна с две ръце, застана в средата на Оксфорд Стрийт и зачака приближаването на машината.

Автобусът не намали, не наду клаксон и с нищо не показа, че се кани да отбие встрани. Или шофьорът не бе видял Тери, или просто не му пукаше дали ще го сгази. Бе напълно очевидно, че животът на Тери не означава нищо за шофьора. Младежът се облиза. Автобусът приближаваше. Идваше все по-близо. Господи, беше огромен. А Тери не искаше да умре.

Метна се встрани и се пльосна по корем и лакти, изпъшка от болка тъкмо когато автобусът профуча и кривна към едната страна на улицата, след това към другата, чу се скърцане на гуми и джанти. Сетне се наклони на двете си огромни колела, после на другите две и остана така цяла вечност, преди да се килне, и огромното червено чудовище се строполи сякаш на бавни обороти на земята сред свистене на въздух и звън на счупено стъкло, но така и не спря, все още се влачеше на едната си страна по Оксфорд Стрийт, а металът стържеше по асфалта и разпръскваше искри.

Тери бе на колене, не му достигаше дъх, докато хлипаше ужасен. „О, Господи, дано да не са ранени. Моля те, Господи, ще направя каквото искаш.“ Надигна се бавно и пристъпи към изпочупения двуетажен автобус. И тогава ги видя.

Младши се появи първи, отвратителната му обръсната глава се измъкна от кабината на шофьора, сякаш бе някакъв люк, а татуировката на трите капки изглеждаше като черна рана. След него се показа следващото „псе“ — сигурно са били двама на волана, — а подире им от автобуса се заизсипваха „псета“ също като плъхове от подпален хамбар, измъкваха се през задния авариен отвор, скачаха навън и ритаха страничните прозорци с кубинките си. Щом чуха полицейските сирени в далечината, се разбягаха, някои се понесоха с куцукане по Уордър Стрийт, Дийн Стрийт и Поланд Стрийт към притихналото тъмно Сохо.

Тери хукна на изток, далече от полицията и „Псетата на Дагънам“ и не спря чак до Британския музей, където се прислони целият потен, дробовете му пламтяха от усилието, стисна перилата на огромната, бяла колонада, заблестяла на лунната светлина също като образ от някоя изгубена цивилизация.

Докато Тери стоеше потопен в тайнството на вековете, се запита, както му предстоеше да се пита още много пъти през идващите години — как, по дяволите, се краде автобус?

Влакът трополеше на север, отвеждаше го у дома и Рей усети как се смачква. Винаги се чувстваше така, когато се прибираше. Притисна буза към прозореца, докато минаваха към кулите близнаци на „Уембли“, осветени от луната. Беше си почти у дома.

Рей винаги си мислеше, че „у дома“ е някаква мечта за Англия, за която баща му винаги се сещаше, когато денят в Хонконг беше скапан. В такъв скапан ден отваряш гардероба и откриваш, че от влагата по чистата ти риза се е появил мухъл или че тълпите из Коулун са превърнали квартала в истинска лудница, че някакъв дъртофелник със сако и сабо се клатушка по тротоара и се чеше между краката.

Рей и братята му обичаха Хонконг. Обожаваха всяка секунда, прекарана там, и плакаха, когато корабът пое към дома. За трите малки синеоки момчета имаше безброй приключения сред тайните островчета, непознатите склонове и претъпканите с народ задни улички, където можеш да се натъпчеш с дай пай донг от някоя улична сергия. А майка им, която не познаваше нищо, освен Лондон и околните местности, обожаваше пазарите, храмовете, екзотиката на всяка улица, светлините в центъра, които се виждаха от върха, въодушевлението, което създаваше всеки самолет, който профучаваше над небостъргачите, за да кацне на летище „Кай Так“, приятната гледка от ферибота и приятелското отношение на хората от Кантон.

Съвсем различно бе отношението на бащата на Рей. Той ненавиждаше престъпността, смрадта, тълпите. Не можеше да търпи чуждестранните муцуни и презрението им към англичаните в полицейска униформа. Баща му мечтаеше за Англия, за дома си. Искаше да бъде заобиколен от бели лица, зелени градини, чисти коли и спретнати деца, да не му е прекалено горещо или прекалено студено. Искаше умерения климат на родния край. Затова ги върна тук.

Домът неизменно го чакаше. По цяла нощ влаковете разнасяха мляко, вестници и последните пияни жители на безкрайните покрайнини. Човек винаги можеше да се прибере, независимо колко късно бе станало, независимо колко си пиян, можеше да се прибереш, дори да се качиш на някой от онези влакове, които спират на всяка керемида.

Рей знаеше, че някога са наричали това място Метроланд — търговски термин, име, останало от първата половина на века, когато районите северозападно от Лондон, в Мидълсекс, Хартфордшър и Бъкингамшър, са били разпродадени на простолюдието като някаква провинциална мечта. Бащата на Рей бе купил частичка от тази мечта. Останалите просто трябваше да се примирят с живота тук.

Влакът спря на мрачна гара, заобиколена от неподдържани поля, полупразен паркинг и скупчени като кутийки къщи. Рей бе единственият пътник, който слезе.

Мина по улиците покрай къщите близнаци, в които хората спяха сладко и сънуваха, спря пред портата на една от тях, която по нищо не се различаваше от останалите. Не светеше. Чудесно. Поне нямаше да се налага да се вижда с баща си.

Още преди да отвори вратата, долови мъжки глас откъм хола. Дали не беше телевизорът? Не, минаваше полунощ, така че програмата бе приключила преди часове.

— Решителността на британския народ е непобедима — дуднеше гласът. — Нито неочаквани сътресения, нито крайности, нито дълги, студени, провокиращи и изтощителни удари ще ни отклонят от пътя.

Беше плоча. Една от плочите на баща му. Запис на Уинстън Чърчил. Любимецът на баща му.

Рей влезе напрегнат в коридора. Вратата на хола бе оставена открехната. Младежът надникна и погледът му попадна на позната сцена. Баща му дремеше в любимия си фотьойл, поставен срещу телевизора, празната чаша се бе плъзнала до пантофите. Миришеше на цигари и домашна бира. Плочата продължаваше да се върти.

— Нито една страна не е положила по-големи усилия, за да не бъде въвлечена в тази война — продължаваше да нарежда Чърчил. — Въпреки това смея да заявя, че сме готови да предадем на съд онези, които я подпалиха, а сега говорят така страстно за мир. Така беше и едно време. Често ме питат — как ще спечелим тази война?

Бащата на Рей открай време слушаше тези дивотии. Още докато живееха в апартамента в Хонконг, преди да загубят Джон и всичко да се преобърне, Рей си спомняше, че през уикендите трябваше да пази тишина, докато си играе, за да може баща му да слуша речите на Чърчил с блеснали от възторг очи. След смъртта на Джон нещата тръгнаха на зле. Сега старият се наливаше с домашно приготвена бира, докато ги слушаше. Рей пое по коридора, богоподобният глас отекваше в цялата къща и младежът се запита как семейството ще успее някога да бъде щастливо.

— Спомням си, че ме попитаха същото миналия път — продължаваше Чърчил. — Питат ме често, а аз не мога да дам точен и категоричен отговор.

Рей тръгна по тесните стълби, те заскърцаха, докато пристъпваше по износения килим. Промъкна се покрай спалнята на родителите си, долови дишането на майка си, чу я как мърмори нещо насън, въпреки хапчетата, които лекарят й бе предписал, и които лапаше като бонбони; след това мина покрай стаята на Джон, недокосната от деня, в който той загина, и най-сетне стигна до помещението в края на коридора, където спяха двамата с Роби.

Вмъкна се вътре, затвори безшумно вратата и в същия момент го сграбчи страх, защото забеляза неподвижното тяло на брат си. Рей коленичи до леглото, постави длан пред устата на Роби и се усмихна облекчено, когато усети дъха му по кожата си. В следващия момент Роби неочаквано се изправи и ахна шокиран.

— Млъквай, тъпчо — изсъска Рей. — Аз съм.

Роби потри очи.

— Реших, че си призрак. Тъпчо.

— Призраци не съществуват. Вече съм ти казвал. И не ми казвай тъпчо. Заспивай.

Само че Роби се бе събудил.

— Тъпчо, тъпчо, тъпчо — изсъска той, защото не смееше да повиши глас. След това се прозя. — Защо ме събуди?

— Просто те проверявах.

Рей отстъпи в своята половина на стаята, защото помещението бе разделено също като Източен и Западен Берлин. Стените на Рей бяха украсени с много вкус с няколко внимателно подбрани снимки на „Бийтълс“ — постер на „Жълтата подводница“, флагче от турнето „Магия и тайнство“ и четири големи лъскави снимки, които бяха в обложката на „Лет ит би“, на които момчетата бяха с бради и изглеждаха много мъдри. Дори Ринго. Постерите вече бяха с подгънати краища, защото Рей бе твърде стар за подобни неща. Истинският Джон Ленън го чакаше. Кой знае къде беше.

Стените на Роби бяха облепени с всички боклуци, до които бе успял да се докопа, главно постери от разни тъпи списания, които незнайно как бе убедил майка им да му купи. Имаше банди, за които той едва ли бе чувал. Повечето снимки бяха на „Джам“. Роби мина през стаята и клекна до брат си, докато той ровеше из колекцията с плочи, за да открие кутията за обяд.

— Нали не си ми пипал плочите? — попита Рей.

— Как ли пък не, Хосе.

— Няма ли да престанеш с това? Никой вече не казва „Как ли пък не, Хосе“.

— Ти какво си правил тази вечер? — полюбопитства Роби. Рей усети чистия дъх на брат си и аромата на „Колгейт“. — Запозна ли се вече с Пол Уелър?

— Нали ти казах. Няма да ме пращат да интервюирам Пол Уелър. Тери ще ходи. — Продължи да рови плочите. — Бях в редакцията. След това ходих в един клуб с приятелите. — Рей погледна малкия си брат. — Ето ме сега тук с теб.

— На някои всичко им е наред — отбеляза Роби. Понякога говореше като някоя дъртофелница. А бе просто дете. Майка им все още му миеше лицето.

— А ти какво прави тази вечер, Роб?

Малкият сви рамене.

— Гледах телевизия. Писах си домашното. Броих си срамните косми.

— Ами? И колко станаха?

— Тринайсет. Един падна. Сигурно си сменям оперението. — След това почти изписка от вълнение: — Ако се запознаеш с Пол Уелър…

— Няма, не разбра ли.

— Ама ако все пак се запознаеш с него, вземи един автограф за мен, моля те.

Рей се усмихна на брат си, въпреки че бе тъмно, и го погали по рамото.

— Може да помоля Тери да ти вземе автограф. Какво ще кажеш?

Роби се заклати очарован и прегърна колене те си.

— Чакай само да кажа на Кевин Уолъс, че брат ми познава Пол Уелър!

Рей измъкна няколко албума, най-горният бе „Изгнание на Мейн Стрийт“, пъхна ръка в дупката и напипа старата училищна кутия. Измъкна я, отвори я и извади къса, неравномерно навита цигара. Това бе тревата за спешни случаи. Роби се ококори.

— Знам какво е — прошепна той. — Наркотик е, нали?

— Ти си истински гений, а?

— Татко ще те убие.

— Тогава ще бъда мъртъв.

И двамата замълчаха и се замислиха за стаята надолу по коридора, в която им бе забранено да влизат, и за брата, когото им бе забранено да споменават в тази къща. Нямаха право да го споменават. Рей се замисли за недокоснатите стени, посветени на бляскавите години на „Лед Цепелин“, на Мохамед Али и Чарли Джордж, за силата и обичта на брат си, за провинциалния път някъде близо до границата със Северна Ирландия. Рей чу, че Роби започва да подсмърча, и го прегърна през раменете.

— Всичко е наред, Роб.

— Просто той ми липсва, това е.

— Джон липсва на всички ни. Ела.

Рей се приближи до прозореца и внимателно го отвори. Нахлу хладен въздух и ароматът на свежа трева след дъжд, на лято. Чу как Роби подсмърча до него и бърше очи. Малкият му брат се опитваше да бъде смел.

Рей подаде глава навън, запали цигарата, дръпна дълбоко и задържа. Момчето се разкиска, когато Рей най-сетне изпусна дима.

— Татко ще те направи на пелте — предупреди го малкият.

Само че Рей вече се чувстваше по-добре. Радваше се, че вижда брат си, че пуши трева. Опънатите му нерви се успокоиха, дишането му се нормализира и безпокойството отлетя. Трябваше да открие Джон Ленън — какво толкова, едва ли бе чак толкова трудно? Разполагаше с часове до утрото. Дръпна отново, присви очи и видя по-ясно сенките в тревата, лехите с цветя и бомбеното убежище.

— Дай да пробвам и аз — прошепна Роби. — Дай, де. Как може да си толкова стиснат? Няма да те издам.

Рей поклати глава.

— Как ли пък не, Хосе.

— Дай, де — подскачаше Роби. — Дай да си дръпна. Само една бира.

Роби имаше дразнещия навик да цитира реклами. Рей дръпна цигарата настрани.

— Много си малък още.

— Почти на тринайсет съм.

Рей се изсмя.

— Именно.

— Всичко е наред — опита се да го успокои Роби. Помаха с ръка, за да притегли дима към себе си. — Мога да се надрусам само като стоя до теб. — Той затвори очи. — Усещам го… Надрусан съм… Направо изперквам…

Рей усети топлината от цигарата да наближава устните му, угаси остатъка на перваза и метна угарката в градината на леля Гърт и чичо Бърт, които не им бяха роднини. След това прибра кутията, пъхна я под леглото и се отправи към вратата.

— Пак ли излизаш? — попита Роби.

— Имам интервю с Джон Ленън.

Роби направо се ококори.

— Оня дето беше в „Бийтълс“ ли? Пол Уелър много харесва „Бийтълс“. Само че те не са толкова добри, колкото „Ху“ — всеки тъпак го знае.

— Върви да спиш, хайде — подкани го Рей. — Довечера ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Аха.

— Добре.

Рей изчака момчето да се пъхне под чаршафа и се измъкна от стаята. Майка му бе застанала на площадката, косата й бе навита на ролки, стискаше розовата полиестерна роба на врата си.

— Уплаших се да не е крадец — прошепна тя.

Цял живот шепнем, помисли си Рей. Всичко е заради него. Заради стария.

— Аз съм, мамо. Извинявай, че те стреснах. — Тя винаги очакваше да се случи някое нещастие. Целуна я по челото, кожата й бе съсухрена и бяла като стар вестник, макар още да не бе навършила петдесет, и чак сега забеляза, че трепери. Нервите ми, все повтаряше тя, сякаш това бе обяснението. Нервите й си бяха наред, преди Джон да загине, а после скапаният лекар започна да я тъпче с хапове, и татко се захвана да приготвя домашна бира.

— Нали не се каниш пак да излизаш? — попита тя, сякаш синът й бе тръгнал да изкачва Еверест, а не да вземе влака, за да се върне в града. — Знаеш ли кое време е?

Тя сведе поглед към златния си „Таймекс“, но така и не успя да види стрелките без очилата за четене. Отдръпна часовника на една ръка разстояние, присви очи, но пак не се получи.

— Посред нощ е.

— Трябва да работя, мамо. — Прегърна я и притисна до себе си крехкото й тяло. Беше само кожа и кости, както тя се изразяваше. — Моля те, върви да си лягаш. Не се притеснявай за мен. Добре съм. Аз винаги съм добре.

Заслиза надолу по стълбите, а майка му продължи да се суети и да се притеснява заради късния час и всички опасности, които дебнеха по света. Чърчил също не спираше да се дере.

Рей беше на последното стъпало, когато вратата на хола се отвори със замах и баща му застана пред него.

— Ние изпълнихме дълга си — изрева Чърчил.

— Къде, по дяволите, си тръгнал? — попита старият. Беше се разфучал без причина. Както обикновено. — За теб тази къща не е нищо повече от…

— Проклет хотел — измърмори Рей. Веднага съжали за грешката си.

Баща му поаленя.

— Много ти знае устата. Да не би да си въобразяваш, че си прекалено голям и не мога да ти нашаря задника?

Майка му беше кротка и фина жена. Затова пък баща му винаги бе на крачка от насилието, още преди най-големият му син да загине. Зад воалените пердета на малката им къща баща му все още се държеше като изметта от Южен Лондон, където бе раснал. Старият плашеше Рей. Особено когато по дъха му усещаше, че е пил от домашно приготвената бира.

— Отивам на работа — отвърна Рей. — Имам интервю с Джон Ленън.

Гласът на майка му долетя от стълбите.

— Северната линия вече не върви. Казах му. Трябва да вземе или централната, или няма какво друго.

Старият я прониза с поглед. Вечното му неодобрение и презрение се забелязваха веднага, каза си Рей. Държеше се така, сякаш ненавиждаше хората, с които споделяше живота си. След това извърна отново поглед към Рей.

— Джон Ленън ли? Този откачен тип. Този педал. — Опитваше се да докара Рей до ръба, просто за удоволствие. — Онзи дългокос битник с лудата китайска кучка, а?

Рей се опита да се шмугне покрай него, но старият бе препречил пътя му. Младежът винаги усещаше слабост в присъствието на баща си. Не искаше да предизвиква кавга. Само че баща му бе винаги в настроение за скандал.

— Сега трябва да започнем отново — продължаваше Чърчил. — Предстои ни нова дълга борба, чакат ни жестоки жертви и не бива да се оставяме да бъдем отклонени.

— Наркоманът ли? — не спираше старият.

Рей избухна.

— Не се притеснявай, татко. Не можеш да научиш Джон Ленън на нищо ново за онези моменти, когато не си съвсем с ума си.

След тези думи старият стисна Рей за реверите на дънковото яке и го завъртя, за да го блъсне с всички сили в стената, ала закачи масичката, на която бе поставен телефонът и някои скъпи сувенири, дребните подаръци. Пластмасовият бик и кратунките, които леля Гърт и чичо Бърт бяха донесли от Бенидорм, издрънчаха, а старият завря лице в лицето на сина си и се разкрещя.

— Това пък какво трябва да означава? Какво означават тези приказки?

— Нищо! — ревна в отговор Рей, докато майка му стоеше по средата на стълбите, стенеше, че нервите й не издържат повече, а Роби се бе отпуснал до нея и хленчеше, а след това зарови лице в розовия й халат.

— Казвай какво означават тези приказки! — викна отново бащата на Рей.

— Означава, че всяка вечер се наливаш до безсъзнание с домашно приготвената си бира — изкрещя в отговор Рей и усети дланта на баща му да изплющява по бузата и да попада в края на устата с такава сила, че долната устна се разцепи на долните два зъба, а след това всички ревнаха, с изключение на стария, който блъсна Рей настрани и изсумтя презрително.

— Няма да се бия с теб, татко — заяви Рей и се сви в себе си, преди да се отпусне на стената. По пъстрите тапети останаха капчици кръв.

— Разбира се, че няма, мама ти стара — каза вече по-кротко старият и се върна в хола, настани се на любимия си стол и си сипа нова чаша. Плочата все още се въртеше.

— Никога не съм ви уверявал, че победата ще бъде лесна, евтина или бърза — предупреждаваше Чърчил. — Напротив, както знаете, никога не съм ви обещавал нищо, освен най-големи трудности, огромни разочарования и многобройни грешки. Въпреки това съм сигурен, че накрая всичко ще си дойде на мястото в нашия островен дом. Така ще бъде и в целия свят.

Роби продължаваше да скимти от най-горното стъпало. Беше се отдръпнал веднага щом старият посегна на брат му. Майка му притисна лицето на Рей между кокалестите си длани, завъртя го първо на едната, после на другата страна и от тези движения раната го заболя още повече, но той я увери през сълзи, че всичко, е наред.

— Ти си слабак — обади се баща му. Това беше най-неприятната обида, която можеше да измисли. — Ти си безгръбначно.

— За онези, които издържат и не отстъпят, ще има почетна корона, която историята ще им връчи задето са дали пример на цялото човечество — говореше Чърчил.

Рей се отдръпна от прегръдката на майка си и се олюля към вратата. Обичта и загрижеността на майка му го унижаваха не по-малко от насилието на баща му. Плочата бе свършила и започна да върти на празен ход.

— С теб трябваше да се случи — продължи баща му, без да помръдне от любимия си стол, без дори да го погледне, впил поглед в празната камина, която вече не използваха, защото имаха парно, а краят на плочата пукаше и съскаше. — Той струваше колкото десет като теб. С твоята дълга коса и наркотици. Да не би да си въобразяваш, че не знам? Всичко знам, моето момче. Трябваше с теб да се случи!

Досега не го бе казвал. Само че думите му не нараниха Рей толкова, колкото си мислеше, че ще го наранят. Знаеше, че баща му открай време го мисли.

— Тръгвам — съобщи Рей, без да се обръща към когото и да е.

Отвори вратата. Майка му бе все още на стълбите и опипваше нервно деколтето на розовия халат, малкият му брат надничаше през перилата като пребледнял затворник.

Докато вървеше към гарата през потъналите в сън безжизнени улици, устата му пулсираше от удара, долната устна бе сцепена и подута благодарение на стария, а Рей се питаше дали баща му щеше да е по-добър човек, ако животът му бе по-лесен, ако мечтите му се бяха сбъднали. Мислите за баща му напомниха на Рей за Джон Уинстън Ленън, роден на 9 октомври 1940 година, по време на едно от въздушните нападения на „Луфтвафе“ над Ливърпул, и за безотговорния корабен сервитьор Фреди Ленън, който скоро зарязал бебето Джон и майка му. Докато си мислеше за стария, Рей се замисли и как неговият герой Джон бе израсъл без баща. „Да знаеш само какъв късметлия си!“

Лицето го болеше, а от опит знаеше, че ще го боли още дълго. Истинските удари съвсем не са безобидна работа както във филмите. Бе направо невероятно какви поразии може да направи баща ти с един-единствен удар.

В следващия момент стомахът му се надигна към устата и Рей се облегна на стълба на уличната лампа, докато се успокои. Винаги ставаше така, когато някой му посегнеше. От насилието му прилошаваше. От насилието му се гадеше, сякаш бе пипнал нещо и се разболяваше. Рей много добре знаеше какво да очаква.

Баща му го бе научил.

Никой не разбра защо той отказваше да се подстриже. Не се и опитваха да разберат. Дори Тери. Дори Лион. Те просто не разбираха защо насилието в новата музика го ужасяваше.

Рей си казваше, че се е нагледал на всичко това у дома.

Тери вървеше на изток по огромната артерия, която свързваше увеселителната част на града с финансовата, купона с парите, а обувките му „Док Мартенс“ го отвеждаха по Ню Оксфорд Стрийт, по Хай Холбърн, по Холбърн — всичко бе затворено, нищо не работеше, освен тук-там по някой „Дънкин Донътс“ и някъде на юг — пазарът за месо, където баща му се трудеше цялата нощ.

Мислеше за нея на всяка крачка.

Трябваше да предвиди, че ще стане така. Трябваше да предвиди края още в началото. Онзи тип, който плачеше в дъжда пред апартамента на Тери, беше женен мъж, казваше се Киселия Пийт. Що за момиче би завързало връзка с женен тип, който реве в дъжда? Що за момиче би легнало с тип, който се казва Киселия Пийт?

Момиче като Мисти — помисли си Тери. Диво момиче. Щом видях изкуствените белезници, облечени с розова норка, трябваше да хукна в обратната посока. Още първия път, когато я чух да реди чути от кой знае кого умнотии за „осъзнаване на собствената си сексуалност“, трябваше да се чупя. Трябваше да се сетя и да бягам презглава, когато тя заяви, че лекарят й е казал да престане с хапчетата, преди яйчниците й да експлодират, или нещо подобно. Трябваше да измисля някакво извинение веднага щом видях „Жената евнух“.

Момичетата, които бе познавал досега, не се забъркваха с женени мъже, особено с мъже, които се казваха Киселия Пийт. Момичетата, които познаваше, четяха „Космополитън“, ако изобщо си правеха труд да прочетат нещо, ала никога не се интересуваха от разни феминистки писания. Тези момичета посягаха към противозачатъчните, щом поотраснеха, и ги спираха в мига, в който се омъжеха — сватбата винаги беше в бяло, винаги се провеждаше в църква — освен ако не пестяха, за да изплащат първата си ипотека, и не се налагаше да изчакат известно време с бебето. Не им се налагаше да прекъснат хапчетата, защото ги пиеха прекалено дълго.

Момичетата, които познаваше, можеха и да ти позволят да поопипаш циците им, ако бяха пийнали и обстановката бе романтична, но със сигурност не ставаше въпрос за „изследване на собствената им сексуалност“. А пък без годежен пръстен на третия пръст на лявата ръка те дори нямаше да ти позволят да „изследваш сексуалността им“. Редовният секс бе за сериозните гаджета. А свирките бяха като футболните залагания в Литълуд, и когато се случеше, ти трябваше веднага да скъсаш с момичето и да разкажеш на всичките си приятели. Това беше досадна работа, защото момичето ти липсваше, но пък чудото на свирката бе прекалено страхотно, за да си позволиш да го пазиш единствено и само за себе си.

Огромна част от живота на Тери бе посветена на опити да натъпче ръка в сутиена на някое момиче, докато се натискаха на задната седалка на форд ескорта на татко й. Не беше като с Мисти.

Тя си имаше собствена кола. И тъй като беше дивачка, никога не си слагаше сутиен.

Спомни си първия път, когато говори с нея.

Тъкмо беше постъпил в „Пейпър“ и жаркото лято на 1976 година бе към края си, ала не си бяха казали и дума чак до края на годината. Случи се така, че той висеше под коледната елха на „Хийтроу“ и четеше Керуак, когато Мисти влезе в залата. Трябваше да работят заедно.

Беше облечена в една от любимите си рокли, съвсем в стила на „Алиса в Страната на чудесата“, комбинирана с мъжко сако, а дори зад огледалните авиаторски очила личеше, че е плакала. Бе плакала много. Бе изплакала сърцето си.

— Добре ли си? — попита той, затвори книгата на Керуак и се изправи.

— Нищо ми няма — отвърна тя.

Тръшна се на твърдия стол и заплака отново, а той се отпусна до нея. Мисти вдигна малко огромните слънчеви очила и попи очите си с почти разпаднало се парче тоалетна хартия. Тери нямаше представа какво да каже, нито какво да направи, затова стана отново и купи две чаши горещ чай. Подаде й едната.

— Никога не се чукай с женен мъж — предупреди го тя, като пое чашата. — Настава страхотна суматоха, ако се появиш у тях.

Тери се опита да осмисли чутото.

— Не знаех дали го пиеш със или без захар — рече той. — Затова ти сложих само една лъжичка.

Мисти отпи от кафявата течност и трепна, тъй като бе доста гореща.

— Много си сладък — заяви тя. Избърса носа си с опакото на ръката, подсмръкна шумно и се оживи. — Имаш ли представа дали полетът ще пристигне навреме?

Когато Тери постъпи в „Пейпър“, Мисти му се беше сторила дръпната, високомерна и надута.

Засичаше я из офиса, фотоапаратът винаги висеше на врата й, тя се смееше с някой от старите кучета или разговаряше с фоторедактора, докато оглеждаха предварителните снимки на „Дженерейшън Х“ и „Пати Смит“ или „Бъзкокс“. Казваше „Здрасти“ на Рей, ако се сблъскаха по коридорите, но погледът й преминаваше през Лион и Тери, като че не съществуваха, и не припарваше до офиса им. Веднъж Лион хвана Тери да я зяпа.

— Не си в категорията й — подхвърли му, а Тери се изчерви и го замери с кошчето за боклук.

После научи от Рей, че тя е асистентка на пълен работен ден на някакъв фотограф и любовница на непълен работен ден на същия фотограф, който работеше на свободна практика към „Пейпър“, нещо като легенда от шейсетте, наречен Киселия Пийт, снимал „Крийм“ в Албърт Хол, „Стоунс“ в Хайд Парк и Хендрикс на остров Уайт, непосредствено преди края му.

Киселия Пийт беше женен мъж и понякога, когато идваше, за да се срещне с фоторедактора, водеше съпругата си — в тези случаи Мисти се покриваше някъде, — вечно усмихната хипарка, от онези страхотни красавици с вид на празноглавки. — Когато Тери се запозна с Киселия Пийт и стисна отпуснатата му пожълтяла от тютюна ръка, той му се стори безгрижен веселяк, страшно опитен тип, който явно се бе надрусал яко.

Тери се чувстваше дребен и невзрачен до Киселия Пийт. Този мъж беше видял толкова много, знаеше толкова много, бе направил толкова много велики снимки и бе на възраст, когато кралицата сигурно вече се канеше да му изпрати поздравителна телеграма — четирийсет и една, четирийсет и две може би? — той все още се виждаше — не, чукаше, както би се изразил Киселия Пийт — с най-красивото момиче, — гадже или дори дама, както би я нарекъл Киселия Пийт, в цялата редакция. Единственото, което правеше този тип по-поносим, бе мисълта, че звездните му дни са безвъзвратно отминали.

Киселия Пийт не си падаше по новата музика, не стопляше какви са тези „агресивни настроения“ по заведения като „Уестърн Уърлд“, така че скоро започна да се застоява самотен в „Раундхаус“, сгушен в огромния си балтон без копчета, а на Мисти все по-често й възлагаха поръчки. Към края на годината единият от фотографите трябваше да е с Тери — командировката бе за турнето на Били Блицън, със задача да отразят два концерта — в Нюкасъл и Глазгоу, за двойните централни страници.

— Керуак — отбеляза тя, докато отпиваше от чая и разлистваше книгата. — Той пише само за момчета, нали? — Очите й все още бяха мокри, ала вече се усмихваше. — Обзалагам се, че всички писатели, които ти допадат, пишат все за момчета.

Тери изглеждаше като герой от някой анимационен филм, на който му изскачат въпросителни над главата.

— Какво ще рече „пише само за момчета“?

— Не се ли сещаш? Пише само за момчета. Хайде, разкажи ми де.

Той нямаше никаква представа за какво говори тя.

— Какво да ти разкажа?

Мисти се разсмя щастливо.

— За любимите си книги, глупчо.

И той й разказа. Разказа й за онези, които си спомняше.

— Спомням си, че мама ми четеше „Мечката Рупърт“ часове наред. Ами и в училище има книги, които страшно те кефят. „Островът на съкровищата“, „Робинзон Крузо“, „Отвлечен“. После идват „Да убиеш присмехулник“, „Моето семейство и други животни“, „Пътешествия с леля ми“. Много си падах по „Моето семейство и други животни“, искаше ми се да живея на Корфу… После порастваш и започваш да си правиш списък на книгите — помня Иън Флеминг от единайсетгодишен, изгълтах всички книги за Бонд. „От мириса на дим и пот в три сутринта в казиното ти се гади“. Това бе първото изречение на първата книга за агент 007.

Тя се усмихна, свали огледалните очила и кимна. Очите й бяха в нюанс на зеленото, какъвто той не бе виждал досега. Дали не беше заради сълзите?

— След това идва онзи странен период — продължи да обяснява Тери, — когато си в началото на пубертета и четеш всичко, за което разправят, че било пълен боклук: — Харолд Робинс, „Летище“, „Долината на куклите“, най-големите бестселъри — „Дзен изкуството да се поддържа мотоциклет“, и откриваш Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд, и Дж. Д. Селинджър, и „Параграф 22“, и „Лолита“, и Норман Мейлър. После пък забелязваш великите журналисти — Том Улф и Хънтър С. Томпсън, и…

Повикаха ги за полета. Тери усети разочарование. Много му бе приятно да разговаря с нея.

— Е — подхвърли тя и притисна към гърдите му бордната си карта. — Добре, че поне харесваш „Мечката Рупърт“.

— Ще я закова тази с фотоапаратите още преди да слезем от автобуса — заяви мениджърът на Били Блицън. — Как се казва? Листи? Тисти? Да знаете, момчета, ще й ковна сладкото малко задниче на скапания килим.

Цялата банда избухна в смях, освен Били. Тъкмо проверяваха озвучаването, а Мисти не бе с тях, бе останала в „Холидей Ин“, за да позвъни в Лондон. Били отпусна китарата и поведе Тери към единия край на сцената.

— Тя да не би да е с теб, мой човек? — попита певецът. — Тази Мисти гадже ли ти е?

Истински сладур. Добър човек. Бе любимият музикант на Тери. И заради всичко, което бе направил с „Лост Бойс“, и защото бе страхотен на сцената. Ала най-вече защото бе единственият, който си направи труд да зададе на Тери този простичък въпрос. Какво да отговори?

— Не, Били — отвърна и се опита да се усмихне. — Мисти не е с мен.

Били въздъхна.

— Значи няма проблем.

Въпреки че бандата слушаше касетки със записи на „Аеросмит“ и „Кис“, Били Блицън и Р45 се обличаха като за „Максес Канзас Сити“ и нюйоркския пънк клуб Си Би Джи Би — тънки вратовръзки, възтесни панталони, сака втора употреба и обемни прически, каквито сигурно са имали „Бърдс“ през 1966 година.

Затова пък мениджърът им бе от старата школа, адвокат от Ел Ей с каубойски ботуши, завършил бизнес факултета в „Харвард“ и свикнал на яки дози кокаин. Беше с момчетата от години и знаеше как стават нещата.

Сега той надигна глас в празната студентска зала, защото популярността на Били ставаше все по-малка, на Р45 им се присмиваха и ги освиркваха.

— Ще й ковна задника на скапания килим!

Тази вечер ги чакаше страхотно шоу — дългокосите студенти щяха да са си подложили с истинска бира, а Били щеше да имитира как се боцка в ръката, докато зрителите в залата реват: „Надрусайте се всички“.

Седнаха на бара в „Холидей Ин“. Бяха и бандата, и мениджърът, и Тери, и Мисти, и неколцина местни, успели да се лепнат за тях, за да предлагат наркотици, секс или ласкателства.

Тери не разговаряше с Мисти. Когато бяха заедно с групите, бе различно. И двамата си имаха работа. Когато най-сетне вдигна ръце и се примири, че тя не е за него, вече нямаше наркотици, барманът бъркаше коктейли с водка, а Мисти се бе забила в един ъгъл с каубоя от Ел Ей.

Тери така и не разбра какво се е случило на бара, след като отиде да си легне. Не искаше и да знае. Само че Мисти почука на вратата му малко след полунощ. Не че беше уплашена, но молеше за убежище, и това бе началото на връзката между Тери Уорбойс и любимата му с котешко лице.

Тази първа нощ бе най-хубавата, поне за него. Никога нямаше да забрави как изглеждаше, когато призори се събуди и я видя на канапето по чорапи, стиснала черна цигара, марка „Собрание“. Тогава го направиха отново, направо пощуряха, защото имаше нещо в съчетанието между къси чорапки и черна цигара, което направо го побъркваше.

С първите лъчи на настъпващия ден той я завари надвесена над него, този път гола, късите чорапки ги нямаше, стиснала белезници, облечени в розова кожа.

— Готов ли си да ми се подчиняваш? — попита тя.

Тери я погледна с подпухнали очи.

— Не знам — отвърна той. — Коя марка са?

След това нещата тръгнаха сами.

Ако имаше намерение да се връща в апартамента, трябваше да поеме на север, да открие някой автобус, който вървеше нощем. Само че тази вечер не му беше до скапания апартамент и до матрака на бабуни. Не и докато спийдът все още жужеше във вените му, не и докато Мисти бе в нечия хотелска стая, за да „проучва сексуалността си“. Всичко, случило се в живота му, отритваше съня.

Вярвах й, помисли си той. Вярвах и на нея, и на него. Слушах плочите му, когато никой не ги купуваше, когато никой не се интересуваше — обичах Даг Уд още по времето преди да стане велик. Тери вярваше в него дори когато Боб Харис се присмиваше: „Подигравка с рока“. Вярваше му, а бе предаден.

Вярваше и на нея, повтори си. На нея й вярваше най-много. Беше забелязал нещо в лицето й, което го бе накарало да се откаже от всички други жени на света. Колко може да изтъпее човек?

Крачеше напред, вдигна яката на сакото, за да се предпази от нощния хлад, и едва когато зави наляво край Ландън Уол, осъзна накъде върви.

Огромните бели сгради и статуите на ездачи останаха зад него, той се отправи напред по Сити Роуд и усети бедността на социалните жилища, скапаните дупки, измислени от някой тъп архитект преди десетина-петнайсет години, които се простираха в тъмното чак до „Ейнджъл“.

Мракът бе разпръснат от една-единствена огромна сграда. Тя бе по средата на Сити Роуд, със запалени светлини, нощният въздух бе напоен с продукта, който произвеждаше. Това бе фабриката за джин.

Защо дойде тук? Беше положил толкова усилия, за да се махне от това място. Идваше, защото животът му се оказа по-сложен, отколкото си го бе представял.

Едно обикновено момиче те отегчава, а пък дивачката те прави нещастен. Едната те кара да се чувстваш като в затвор, докато край другата си като нищожество. Едната иска да се омъжи за теб, да ти роди деца, да те върже вкъщи завинаги. Другата пък иска да се чука с непознати.

Искаше отново да се върне към стария си живот. Искаше отново да усети колко обикновен и неусложнен е, да се порадва на простичките удоволствия. Искаше момиче, което да го обича и да е до него, ако и цената, която се налага да плати, да са оковите на брака.

Беше решил, че новият му живот го е освободил, въпреки това всеки ден се появяваха нови правила, с които да свиква. Не го давай прекалено тежко. Не се прави на мъжкар. Хич да не ти пука.

Застанал в сянката на старата си фабрика, Тери събра всички сили и стовари юмрук върху една улична лампа. След това заподскача на място, за да отшуми болката.

Трябваше да престане.

9.

Клубът беше различен.

— Само за членове — озъби се портиерът на Рей.

Беше от яките мъжаги, дето говорят кокни, ръцете му под късите ръкави на полиестерната риза бяха нашарени с татуировки от флота, оредялата му коса бе пригладена назад.

Приличаше малко на боксьора от тежка категория Хенри Купър, реши Рей. Не можеше да си представи подобен тип да се усмихне като Кевин Кийгън в реклама за „Брут“. Пред него бе застанала пълната противоположност на Хенри. Беше готов да ти затъкне устата в момента, в който я отвориш.

Рей се озърна през рамо към мърлявия бамбуков бар. Шумни, ухилени хора се движеха сред цигарен дим, мъжете бяха в костюми, жените — в дънки клош. Отнякъде се носеше песен на Мат Монро.

— Идвах веднъж с Пади Клеър — обясни Рей. — Пади, дето списва попстраницата на „Дейли Диспач“.

Портиерът го изгледа с досада.

— Слушай, дребен, пет пари не давам дали си идвал със скапаната принцеса Маргарет и още по-скапаната й свита. Тук е само за членове. Ясно ли ти е?

Рей кимна, но не помръдна от мястото си. Докосна притеснен китката си. Не носеше часовник. До тази вечер така и не му трябваше. Просто не виждаше какъв е смисълът да носи. За Рей часовникът бе нещо типично за света на баща му — също като вратовръзките и лъснатите обувки, или дори като речите на Уинстън Чърчил. Часовникът означаваше работа. А какво знаеше Рей за работата? Не свързваше „Пейпър“ със служебни ангажименти. Представи си как старият си сверява омегата по ударите на Биг Бен, проехтели от малкия транзистор. Само че нощта напредваше и той най-сетне разбра каква е причината хората да носят часовници. Колко ли време оставаше, преди Джон да се качи на самолета за Токио? С колко време разполагаше?

Рей отново докосна китката си и надникна през рамото на портиера. Не ходеше по такива заведения — та тук нямаше нито един под четирийсет, нито пък човек с евтин или лекьосан костюм, ала нямаше представа къде другаде може да отиде. Единственото, което знаеше, бе, че „Емпайър Рум“ никога не затваря.

Един следобед Рей се удави в алкохол тук. Първата му задача в „Пейпър“ бе да отрази пресконференция на Арт Гарфункел и тогава се бе настанил до потен мъж с изпомачкан костюм от три части. Така се запозна с Пади Клеър, автора на страницата „Готска музика“ в „Дейли Диспач“.

Той понамирисваше — странно съчетание от бира „Гинес“, пържена храна и потта на Флийт Стрийт, — но пък се държа много дружелюбно с Рей, петнайсетгодишното момче в дънково яке, риза и панталони от училищна униформа, и любезно помоли новоизлюпения репортер да му разкаже нещо за скорошните постижения на певеца.

— Кажи ми какво прави този къдрав путьо, след като Саймън и Гарфункел се разделиха? — бяха думите на Пади.

Рей си бе поел дълбоко дъх и му бе разказал. Знаеше всичко, до най-малките подробности. Беше запомнил всичко за кариерата на творец като Арт Гарфункел, без дори да полага особено старание. Разказа на Пади за двата соло албума, за двата страхотни сингъла — невероятната „Всичко, което знам“ и недотам убедителната „Виждам само теб“, — плюс някои доста интересни попадения в работата му като актьор — „Параграф 22“ и „Плътско желание“.

— Освен това е страхотен на високите тонове — продължи Рей, все по-разгорещен. — Завършил е математика и разправят, че щял да пише музиката за някакъв анимационен филм със зайци… как се казваше?

Пади Клеър се замисли.

— „Бъгс Бъни“ май? — подхвърли той.

Рей поклати глава.

— „Долу при реката“.

Пади Клеър оголи доволно жълтите си зъби.

— Длъжник съм ти, хлапе — подхвърли и изглеждаше искрено благодарен. Стискаше бележник в ръка. На първата страница бе надраскал „Арт Гарфункел“ и Рей забеляза, че нито дума от онова, което му каза, не бе сметната за достатъчно ценна, за да бъде записана. Или може би Пади имаше фотографска памет. Тогава се появи Арт Гарфункел, висок, слаб мъж с вид на книжен плъх, заобиколен от обичайната свита представители на звукозаписната компания и мениджъри, Пади Клеър вдигна на секундата надъвкания край на химикалката си и слюнката по обезформената синя пластмаса заблестя.

— Арт — започна той. — Истина ли е, че двамата с Пол се мразите?

По лицето на Арт Гарфункел се изписа болка. Хората от свитата се намръщиха недоволно.

— Има ли някакъв шанс да се съберете отново? — настоя журналистът. — Някой от вас двамата — Пади оголи жълтите си зъби и въпросът прозвуча така, сякаш ставаше дума за анален секс с домашно животно — откри ли достоен партньор за любовта си? Наистина ли ще правиш римейк на „Бъгс Бъни“?

Тук ставаше въпрос за различен вид журналистика.

Пади отправи блестяща усмивка към момчето, седнало до него, и след като напрегнатата пресконференция бе прекъсната, старата пушка заведе Рей за „по едно бързо в някакво никакво заведение тук наблизо“.

„Емпайър Рум“ се водеше частен клуб, което се стори доста тежкарско на Рей, макар че в действителност се озова в западнало неподдържано мазе с бар, до което се стигаше през осеян с кофи за боклук двор малко встрани от Бруър Стрийт в източния край на Сохо. Смачканите пердета бяха винаги спуснати, растения в саксии гаснеха без лъч светлина, пластмасовите рекламни пепелници на „Перно“ бяха препълнени с фасове. Наоколо бяха насядали разни кисели дъртофелници, които, изглежда, нямаха по-добро място, на което да отидат.

Пади обясни, че имало стотици такива заведения, пръснати из Сохо, които успешно заобикаляли разрешителните, като ограничавали достъпа единствено за членове. Рей полюбопитства кои са членовете. Всички, които изчадието портиер благоволеше да пусне, бе обяснил Пади. Двамата останаха шест часа.

Когато най-сетне се надигнаха, не беше за вярване, че нощта в Сохо едва започваше. Пади бе все още трезвен, ала се потеше по-обилно отпреди. Реши да се върне на Флийт Стрийт, за да си подготви материала, докато Рей се заклатушка по Бруър Стрийт и започна да драйфа от единия край на Олд Комптън Стрийт чак до другия. После продължи и по Уордър Стрийт чак до Чаринг Крос Роуд.

— Още ли си тук? — попита заядливо антиподът на Хенри. — Да не би вече да си станал член?

Рей поклати глава.

— Не съм, още не съм — отвърна любезно той.

Очите на портиера заблестяха.

— Хайде, келешче, разкарай се, преди да съм ти съдрал задника от бой.

Рей се затътри нагоре по мръсната стълба и се взря през дъждеца към светлините на Сохо. Колко ли беше часът? По кое време започват да излитат самолетите от „Хийтроу“? И в същия момент чу някой да го вика по име.

Пади Клеър се хилеше в другия край на стълбата и махаше на Рей да отиде при него. Кривоносият бияч на вратата все още гледаше злобно, но Пади му даде знак, че всичко е наред. Младежът се усмихна срамежливо и заслиза надолу. Пади Клеър го прегърна през раменете, а якият на вратата насочи дебелия си пръст в лицето му.

— Никакви изцепки, никакви наркотици — предупреди го той. — В противен случай ще получиш едно текме по задните части.

— Защо се държи толкова гадно? — обърна се Рей към Пади, когато влязоха в опушеното заведение.

— Албърт ли? Ами, „Емпайър Румс“ не е точно клуб. По-скоро е място, където се организират частни коктейли. Нещо като феодално владение. Точно така, тук цари шибан феодализъм. Никой — ама абсолютно никой от редовните — не го нарича „Емпайър Румс“. Казват му „Заведението на Албърт“. А Албърт не допуска такива като теб тук. — Жълтите зъби на Пади заблестяха в сумрака на заведението. — Нали се сещаш — онези с цветята.

Рей пое дълбоко наситения с цигарен дим въздух. Потри голата си китка. Май нямаше работа тук.

— Търся Ленън — обясни и отметна коса назад. Добре, че поне започваше да изсъхва. — Нали се сещаш? Ленън от „Бийтълс“. — Въпреки че Пади списваше „Готска музика“, Рей така и не бе наясно какво знае и какво не знае за съвременната музикална сцена. Понякога имаше чувството, че интересът на журналиста към попмузиката приключва с Били Фюри, Джет Харис и „Шадоус“, а друг път му се струваше, че Пади изобщо не се интересува от музика. — В Лондон е за една вечер.

Пади кимна умислен. Вдигна чаша, но тя се оказа празна. Това силно го изненада.

— Пътува за Токио заедно с Йоко — уточни Рей. — Главният иска да го интервюирам. Много е важно.

Пади остана загледан в Рей, след това го перна по гърба.

— Не се притеснявай, синко. Аз ще те взема на работа в „Готска музика“, когато си готов да започнеш играта с големите момчета.

Рей усети как го сграбчва отчаяние.

— Благодаря ти. — Усмихна се унило и огледа сумрачното заведение, докосвайки отново голата си китка. Пади го отведе на маса с препълнен рекламен пепелник на „Перно“. Махна на бармана и някой стовари със замах две чаши с прозрачна течност пред тях. Рей отпи и реши, че това е най-противното нещо, което някога е вкусвал.

— Все едно пия отварата, дето мама ми я вареше при зъбобол — обясни младежът. — Карамфилово масло.

— Супер е, нали? — попита Пади. — Няма нищо по-хубаво от джин с тоник.

Рей отпи нова глътка, намръщи се, но не искаше да го вземат за неблагодарник.

— А пък Джон — продължи Пади — бил, доколкото разбрах, в „Спийкизи“.

Рей ахна и чашата застина пред устата му.

— Пратил съм няколко момчета там — изсумтя през смях Пади. — Никога не се знае какви ще ги натворят тия двамата. Бог да ги благослови. Може да решат да си останат в леглото. Или да уволнят мениджъра, защото поредният хит пада в класациите. Може да похапват шоколадова торта, за да спрат войната — ама какви са тези простотии?

Рей го гледаше слисан. Пади бе рожба на старата Флийт Стрийт. Понякога човек имаше чувството, че той си няма и понятие какво става. Друг път излизаше, че няма нещо, което той да не знае. Изправи се и се олюля и чак сега забеляза, че касетофонът на Тери е все още у него.

— Благодаря ти.

Пади доби самодоволен вид. Рей усети, че му е доставило удоволствие да помогне. Под смачкания костюм туптеше сърцето на добър човек.

— Едно време ти казах, че съм ти длъжник. Точно така, главният ми редактор е страхотно развълнуван — обожава Джон и Йоко, те са любимите му сбърканяци. Ама адски си пада по тях!

Рей допи на един дъх остатъка от напитката, защото не искаше да обиди гостоприемния Пади. Огледа се за часовник. Само че в „Заведението на Албърт“ часовници нямаше.

— Колко е часът, между другото? — попита Рей.

Пади погледна младежа с тъга и жал, а подпухналите му очи се наляха със сълзи.

— Много е късно — отвърна, а пръстите на Рей докоснаха голата му китка.

Какво толкова имаше в това лице?

Сякаш целият й живот прозираше в него. Някой ден щеше да се превърне в красива възрастна дама, а на времето сигурно е била красиво бебе. Имаше нещо неземно в излъчването й — нещо ангелско. Лицето бе неестествено симетрично, лицето на най-красивото момиче на света, сякаш Господ бе подредил с особено внимание всяко нещо на мястото му. Беше самото съвършенство. Като че Господ бе направил втори, по-успешен опит след Сибил Шепърд. Вълнистата руса коса, очите, които умееха да надничат в душата ти. А устните бяха създадени само за целувки.

Всичко бе толкова хармонично, мислеше си Лион.

— Баща ми много обичаше Елвис — опита се да надвика тя „Кул енд дъ Генг“. — Спомням си, че като дете го гледах — във филмите, дето ги даваха в неделя следобед. А той беше или на Хавай, или в армията. — Тя се усмихна и сърцето на Лион изпърха. — Мислех, че е филмова звезда — също като Стив Маккуин или Клинт Истуд. Нали разбираш. Нямах представа, че е певец. — След това красивите й очи се наляха с тъга, сякаш неделните следобеди, когато бе гледала Елвис с баща си, бяха отминали завинаги. — На това му се казва певец.

Лион кимна ентусиазирано, наведе се към нея, за да я чува по-добре, и устните му се озоваха на сантиметри от лицето й.

— Имаме странно отношение към музиката, която родителите ни обичат — подхвърли той, а тя се замисли, усмихна се любезно и Лион се прокле. Защо му трябваше да казва разни умни неща? Сега тя ще реши, че е някой префърцунен чекиджия.

— Точно така — съгласи се тя. — Майка ми например много обича Франки Вон, затова и аз малко си падам по Франки Вон.

После Лион направи немислимото — разтанцува се и светът се потопи в ритъм. Докато танцуваше, забрави за представянето на Лени и „Райфенсталс“, забрави за „Ред Мист“ — всичките списания бяха зарязани на маса, лепкава от разлят алкохол, и почти забрави за „Псетата на Дагънам“, които го преследваха. Никога нямаше да успеят да го открият тук. В „Голдмайн“ беше на сигурно място.

И така, Лион забрави всичко освен музиката и танца, и най-красивото момиче на света.

Лион танцуваше — което означаваше, че се поклаща скромно и замислено с нахлупена шапка, вирнал показалеца на дясната си ръка, сякаш искаше да привлече вниманието, за да каже нещо важно, ала на никого не му пукаше! Това му беше най-готиното на „Голдмайн“. На никого не му дремеше дали си супер, дали правиш каквото трябва, или просто се отнасяш към танца като към дишането! Точно това му харесваше тук — харесваше му и още как!

Заведението се превърна в отделен свят. Така беше. Имаше и танцьори, и яки типове, и надути типове, всеки си имаше свои стъпки. Въпреки това оставяха малко място и за Лион. Усещаше, че има място и за смотаняци като него, които не умеят да танцуват. Просто ти трябваше малко самоувереност, за да направиш първата стъпка на дансинга. За Лион това бе като да прекрачи ръба на отвесна скала. След като го сториш, няма връщане назад.

Танцуването — нещо, което на Лион открай време му се струваше физически невъзможно, също като летенето — сякаш се превърна в нормално човешко усилие в „Голдмайн“. Танцуваше обзет от безпокойството и обърканата неувереност, когато спийдът преставаше да действа, танцуваше, за да се отърве от неблагоприятния остатъчен ефект на наркотика, танцуваше, вече преминал от другата страна.

Лион танцуваше в ритъма на плочи, които не бе слушал никога — музиката бе чудесна! Тътенът на фънка му се струваше лек и нежен като воал, гласовете звучаха възторжени като ангелски хор — та това бяха певци, които наистина имаха впечатляващи гласове, тренирани в църковни хорове, по улични ъгли — и попадна в плен на магията на момичето пред него. Тя го удивляваше. Тя го караше да се чувства като парализиран. Само един поглед към това лице го караше да се вцепени, а езикът му не можеше да помръдне от притеснение. Тя улесни нещата.

Докато си почиваха между танците, отидоха на бара, за да си поръчат по един коктейл с водка (за него) и „Бакарди“ с кола (за нея), тя бе толкова непринудена, държеше се толкова естествено, че нито езикът, нито краката му можеха да останат неподвижни завинаги.

— „Есенното злато“ подчертава костната структура на човека — обясняваше момичето и се оказа, че ги разбира тези работи, че с това си изкарва прехраната — подстригваше, оформяше прически, боядисваше коси в салон, наречен „Коса и стил“. Внимателно повдигна крайчето на шапката му, за да прецени „Есенното злато“. Лион отстъпи назад.

— Стига, де — сгълча го тя и се усмихна по своя специален начин. Лион не можеше да разбере дали флиртува с него, или просто се държи приятелски. — Не бъди толкова срамежлив.

— Добре — примири се Лион и се усмихна като глупак.

И тогава — колко естествено беше всичко при нея — Лион последва най-красивото момиче на света отново към естествената й среда. Двамата се върнаха на дансинга.

Времето отлетя незабележимо. Светлините се отразяваха в кристалната топка, която бавно се въртеше на тавана, разпращаха разноцветни светкавици по лицето й, което бе сигурен, че ще помни чак до смъртния си одър.

Тя танцуваше с леки поклащания — пристъпваше ситно-ситно на високите си токове, почти не се движеше, но кой знае защо на Лион му се струваше, че танцува великолепно, — косата й се стелеше около лицето, по някое време тя я отмяташе назад с усмивка, усмивка, отправена крадешком, сякаш току-що си бе спомнила къде се намира, сякаш й се бе случило нещо приятно и забавно. Беше съвършена. Много по-съвършена от Сибил Шепърд, реши Лион.

Имаше и още нещо — тя се бе сляла с музиката. Лион танцуваше за пръв път в живота си и винаги когато чуеше отново тези невероятни песни — разкази за съсипан свят или за свят, превърнат от любовта в съвършенство, — щеше да си спомня изключителното й лице.

— Ако не мога да те имам… не искам никой друг, любима… Ако не мога да те имам… о-хо!

— Я кажи — обади се най-красивото момиче на света. — Ти да не би да си настинал?

Лион не искаше да я лъже.

— Не — отвърна. — Не съм. Взех наркотик.

Веждите й се стрелнаха нагоре. Лион изпита ужас, че момичето ще му обърне гръб. За пръв път тази вечер го разтърси истински страх. Беше ужасен, че няма да я види никога повече.

— Не бива да вземаш наркотици — сгълча го тя. — Не си на себе си, когато си под въздействието на наркотиците.

Лион никога не бе мислил по този начин. В този момент осъзна, че на всяка цена трябва да разбере едно нещо.

— Как се казваш? — попита, макар да му се искаше да я помоли за разрешение да я обича завинаги.

Тя му каза името си.

Тери имаше чувството, че е турист в собствения си живот.

Фабриката не се бе променила. Металното стържене и тътенът, които извираха от дълбините, създаваха у него впечатлението, че бе попаднал на кораб, плаващ в нощта, а мирисът на овес се смеси с уханието на боровинки.

Запита се какво ще стане с нещата й. В миналото раздялата бе лесна работа. Момичетата, които познаваше, живееха при родителите си. Когато връзката приключеше, нямаше нищо за уреждане. Всеки поемаше по своя път, а месеци по-късно, когато се видеха случайно, тя носеше годежен пръстен от друг. Засичаха се из паркове, мерваше ги в нечий автомобил, а след това всичко отминаваше. Нещата бяха много сложни, когато двамата живееха заедно. Имаше куп работи за уточняване.

Тя бе донесла сакове, пълни с фотоапарати, филми, лещи, кашони с материали. Имаше плочи на Ник Дрейк и Тим Бъкли, и Пати Смит. По масичката се търкаляха книгите й за американския фотограф и фотожурналист Уиджи и фотографите Жак-Анри Лартиг и Доротея Ланг, Гардеробът бе пълен с рокли, изрязани бикини, яки ботуши. Разни стъкларии, купени от „Хабитат“, проблесваха тук-там. Беше докарала всичко това в апартамента на Тери, натъпкано в багажника, нахвърляно на задната седалка на форда „Капри“ на баща й. Тери избърса очи и огледа фабриката. Сигурно щеше да си изнесе нещата по същия начин, по който ги бе донесла. Не искаше да е там, когато това станеше. Не искаше да вижда.

Спомни си кога се пренесе. Вечерта беше започнала както всяка друга вечер в края на 1976. Годината си отиваше, за да отстъпи място на 1977 — с пътуване заради турнето на една банда. Случи се няколко седмици след концерта на Били Блицън, няколко седмици след като тя почука посред нощ на вратата му, за да потърси убежище. Той се опитваше да спре да мисли за нея. И двамата се бяха върнали към живота си в Лондон. Тя си имаше жененото гадже, а той отново се зае с флиртовете по за една нощ и приятелите. Имаше си достатъчно забавления. Тери никога не си стоеше вкъщи. Защо да си стои вкъщи?

— Грабвай си парцалките — каза той на Рей една вечер. — Ще те заведа да чуеш една нова музика и знам, че много ще ти хареса.

На приземния етаж на небостъргача, където имаше прашен малък магазин, в който предлагаха евтини сувенири на малцината туристи, които пресичаха реката, за да видят катедралата „Саутарк“, Тери и Рей видяха Лион да се пазари със собственика азиатец и да сочи избеляла от слънцето тениска на витрината.

— Не можеш да продаваш такива боклуци — това си е жив расизъм — убеждаваше го Лион. — Разбираш ли какво ти говоря?

Причината за разправията трябваше да прилича на реклама на банда. „Адолф Хитлер — европейско турне: 1939–1945“, пишеше на тениската под самодоволния лик на Хитлер. Следваха страните, все едно бяха местата, обиколени по време на турнето. „Полша, Франция, Холандия, Италия, Унгария, Чехословакия, Румъния, Русия“.

— Това то чиста проста мода — протестираше собственикът. — Това носи.

— Нищо подобно не се носи!

— Ти действа зле на бизнес — възмущаваше се азиатецът. — Ти момче носи неприятности. Ти вън от магазин.

— Хайде, тръгвай, момче, дето носи неприятности — хвана го за ръката Тери. — Ще те заведа да послушаш музика, която ще ти хареса.

Качиха се на метрото до „Одеон“ на Хамърсмит, където името на Тери бе записано и имаше право да доведе придружител. Той поговори с рекламния мениджър от „Мъркюри“ и успя да вкара и двамата. Вечерта беше страхотна — на сцената излязоха Том Пети и „Хартбрейкърс“, една от новите банди, която допадна и на тримата. Бяха достатъчно бързи и яростни за вкуса на Тери, подвижни и дългокоси, както ги харесваше Рей, и носеха нещо от звученето на Дилън, за да остане и Лион доволен. Те размахваха юмруци във въздуха и пееха „Американско момиче“ и „Провал“, и „Роден блус“ и „Всичко, което е рокендрол“, и макар Тери да каза, че истинските „Хартбрейкърс“ са бандата на Джони Тъндърс, в тези изпълнители имаше нещо красиво — сякаш бяха чули подобно звучене по пиратска радиостанция някога в детството си, ала музиката им бе нова. Докато се прибираха с такси към апартамента на Тери, тримата не спряха да спорят.

— Прекалено традиционно ми се струва, татенца — говореше Лион, докато другите двама му се присмиваха, защото не бе спрял да реве „Американско момиче“ с по-силен глас от приятелите си.

— Нали мразиш хипитата? — обърна се Рей към Тери, докато се влачеха по вмирисания коридор към евтината гарсониера. — Мразиш всички хипита!

— Харесвам много хипита — възрази Тери. — А Том Пети не е хипи.

— Посочи ми поне едно хипи, което харесваш — не го оставяше на мира Рей, докато пускаше отоплението в стаята на Тери. Щяха да останат тук цялата нощ, да обсъждат музика, да слушат музика, да пият водка, докато свърши, да пушат, докато угасне и последната цигара. Може би щяха да дремнат час-два преди да съмне, а след това да се качат на автобуса, за да отидат в „Пейпър“.

— Джон Себастиън — отвърна Тери. — Обожавам Джон Себастиън.

— Бандата „Лавинг Спунфул“ — подхвърли Рей. — Прилича малко на Джон Ленън.

— Един от най-великите създатели на песни на всички времена — кимна Тери. — „Не исках да го правя“, „Лято в града“, „Котките от Нашвил“, „По-малкото момиче“. — Отвори бутилка „Смирноф“ и наля в три мръсни чаени чаши. — Невероятен творец. „Вярваш ли в магията“. „Дъжд по покрива“. Много си падам по този тип! По-добър е дори от Дилън.

— По-добър, друг път — заяви Лион, изрита ботите „Док Мартенс“ и се просна върху матрака на Тери.

— „Нежно гадже“, „Никога не се обръщай назад“ — продължи Тери. — Той е от американците, които са се влюбили в „Бийтълс“, но не са изменили на собствената си музика. Блус, кънтри — всичко има, вплели са го в творчеството си. А на „Удсток“ е спал с тринайсет жени.

Лион се надигна силно впечатлен.

— Кой, бе? Джон Себастиън ли? Тринайсет за три дни?

Тери кимна.

— Правил е секс с тринайсет жени на „Удсток“ и въпреки това е намерил време да излезе на сцената. — Той започна да рови развълнуван из колекцията си от плочи. — А после, когато „Лавинг Спунфул“ се разпаднали, Джон Себастиън пак продължава да пише велики песни, работи като музикант, а който иска, може да го наеме да му напише песен. Онази страхотна песен на „Евърли Брадърс“ — „Какво можем да разкажем“, е негова. Пее се как си вечно на път, как седиш на леглото в някакъв мотел и говориш за нещата, които си видял и направил. „Евърли Брадърс“ направиха страхотен вариант, но версията на Джон Себастиън, това е…

Тери извади поомачкан стар албум, наречен „Хлапето Тарзана“. Лъскавата обложка бе надраскана и поизтрита, а когато Тери постави иглата на песента, която искаше, Рей разбра, че той наистина обожава тази плоча. Всички имаха такива плочи. Тримата седяха заслушани в скромната песен, китарите въздишаха с гласа на Джон Себастиън, а Рей си помисли, че това е най-хубавата песен, посветена на приятелството, която е чувал.

В този момент някой почука на вратата.

Беше мъжът от края на коридора, мениджър на две банди, които все още нямаха договори. Зад него бе застанала Мисти, задъхана, засмяна, прегърнала очукан куфар. Помогнаха й да си внесе нещата, дори съседът им се притече на помощ, защото Мисти бе от момичетата, заради които мъжете бяха готови на какво ли не, а Тери се постара да не издава изненадата си, че тя е решила така неочаквано да се пренесе при него, без дори да си направи труда да поговорят. Когато нещата й бяха вече вътре, всички седнаха притеснени, Рей и Лион допиха чашите си и се измъкнаха.

По-късно, след като тя поплака малко и двамата се любиха, а тя заспа изтощена, той видя белезите по тялото й, тъмни петна по ръцете и краката й, вече по-избледнели, въпреки това личеше, че са синини.

Беше видял подобни синини в Нюкасъл, през първата им вечер заедно и дори я бе попитал за тях, и повярва, когато тя му обясни, че лесно й излизат синини, при най-лекия удар. Толкова искаше да й повярва. Беше му трудно да си представи нещо друго. Сега обаче виждаше, че това не са синини от случайно удряне, колкото и нежна да е кожата ти.

По това време никой не знаеше, че двамата са заедно. С изключение на Рей и Лион, никой не знаеше. Нямаше и да разберат, ако на следващия ден Тери не бе влязъл в кабинета на художествения редактор и не бе стоварил толкова тежък юмрук в лицето на Киселия Пийт, че му счупи челюстта, а и два пръста на дясната си ръка. Тогава всички разбраха.

Минути по-късно той се озова в кабинета на Кевин Уайт, прималял от болка в наранената си ръка. Главният редактор почти плачеше от разочарование и гняв и попита Тери как да не го уволни.

— Не мога да понасям, когато мъже бият жени — отвърна Тери. Двамата останаха загледани един в друг. — Независимо от причината — добави.

— Изчезни от погледа ми — изсъска Уайт и в първия момент Тери реши, че е уволнен. След това разбра, че редакторът го праща в офиса му. От този момент знаеше, че ще бъде длъжник на Кевин Уайт за цял живот.

Сега никой не знаеше, че са се разделили. Но скоро щяха да разберат. Щяха да се посмеят хубаво и щяха да имат пълното право, мислеше си Тери. Какво друго очакваше? Как иначе да приключи, след като началото бе такава каша.

Тери мина през желязната порта на фабриката за джин и охранителната светлина блесна, ослепи го за момент и той вдигна ръка да заслони очи, когато видя, че сянката, която хвърля, прилича на синина под лунните лъчи.

Рей бе шокиран да завари тълпа фотографи пред „Спийкизи“. Кой знае защо си бе въобразил, че е единственият, който търси Ленън. А се оказа, че пред заведението са се събрали поне двайсет души, блъскаха се, за да заемат по-добро място от двете страни на въжетата, оградили червеният килим към входа, смееха се, оплакваха се, проточили вратове към рокендрол музикантите, които влизаха и излизаха от „Спийк“.

Бяха необичайно старомодна тълпа. Дългокоси момичета, обути във впити кожени панталони, и докарани мъже с широки ревери на саката, които ситнеха до тях в тесни леопардови панталони. Истински двойници на Род Стюарт и Брит Екланд. Сякаш никой от тях не бе чувал за новата музика, каза си Рей, сякаш „Уестърн Уърлд“ не съществуваше. Наблюдаваше ги как пристъпват по червения килим пред „Спийкизи“, обзети от някаква неестествена смес от гордост и неловкост, защото макар да се пъчеха пред скупчилите се фотографи, никой не си правеше труд да ги снима.

Затова пък Рей усети тръпката, която човек не можеше да пропусне, когато бе около известните. Чувството му бе познато от онзи случай, когато през януари от „Пейпър“ го изпратиха в малкото градче Ейлсбъри да отрази как арестуват Кийт Ричардс заради наркотици и най-неочаквано Мик Джагър влезе в малка галерия. Сега усети същия мегаватов прилив на електричество, който се носеше на приливи и отливи в нощта. Групата фотографи, застаряващите образи от шоубизнеса, упътили се към „Спийк“, самият Рей — всички го усещаха. Това бе близостта с велика личност.

— Той вътре ли е? Какво прави? С кого е?

Атмосферата бе като на карнавал, всички бяха в приповдигнато настроение, макар да се усещаше известно напрежение. За всички събрали се нощта бе специална и неповторима. Никога нямаше да я забравят. Въпреки това не бе невъзможно човек да пропусне нещо. Рей се огледа, не знаеше накъде да тръгне, усети, че погледът му се премрежва от джина с тоник. Един от фотографите запя някаква популярна песен. Не беше ли веселата „Какво да правим с пияния моряк“?

Рей стъпи на червения килим. Това бе единственият начин. Макар да не бе свързан със стария Род Стюарт, с опитните журналисти от Флийт Стрийт също нямаше нищо общо. А пък Джон беше вътре в заведението. Рей усети как се разтреперва.

Мина по червения килим и младата жена на входа го погледна така, сякаш танцуваше на гроба на баба й. От двете й страни бяха застанали двама скинари в черни гащеризони. Намръщиха се, когато видяха Рей, сякаш им бе задал въпрос, който изискваше мислене.

— Здравейте — усмихна се срамежливо Рей. — Аз съм Рей Кийли от „Пейпър“.

— Не се допускат журналисти.

— Ще си платя — предложи Рей и извади шепа монети. Обикновено бе достатъчно да спомене „Пейпър“, но невинаги се получаваше. Понякога в „Марке“ се налагаше да плаща като всички останали. Колко ли щеше да му струва тук?

Жената разкриви устни в някакво подобие на усмивка.

— Няма да стане — отсече тя.

Рей се отдръпна с пламнало лице и няколко монети се разпиляха на червения килим, докато отстъпваше назад. Спря да ги вдигне и изпусна касетофона на Тери. Той тупна на земята. Страхуваше се, че фотографите ще започнат да му се присмиват, ала за тях той не съществуваше.

За тях не съществуваше никой, освен трийсет и шест годишния мъж в клуба. Рей се дръпна в края на групата — едва сега забеляза, че някои са се покачили на стълби — и огледа вдлъбнатината, появила се на касетофона на Тери.

И тогава се случи неочакваното. Заблестяха светкавици, надигнаха се гласове, притиснаха го развълнувани тела. Биячите отблъскваха навалицата и бяха избутани назад, за малко да ги повалят.

— Джон! Джон! Насам, Джон!

— Погледни насам, Джон! Погледни насам!

Рей се ококори, пулсът му запрепуска, защото го видя, просто го зърна през обезумялата тълпа — Джон Ленън от плът и кръв. Та това бе Джон! Косата му бе по-къса, отколкото Рей предполагаше, почти къса, освен това бе по-слаб, може би истински слаб за пръв път през живота си. Рей усети как полита напред, нечий лакът го перна през лицето и той също заблъска с ръце и лакти. Нямаше да пропусне този шанс.

Успяваше да го види през отблясъците на светкавиците и размаханите ръце, наистина беше той, с кръгли очила, дънково яке и дънки — също като мен, помисли си Рей, — а до него ситнеше дребна жена с ореол от черна коса. Със сигурност беше Джон Ленън. Рей Кийли забрави да диша, беше се покачил на първото стъпало на някаква стълба и вече виждаше ясно. Стъклата на очилата му проблясваха като сфери заради светкавиците.

— Какво ще кажеш за смъртта на Елвис, Джон? Нещо да кажеш?

Елвис е мъртъв?

През блясъка на светкавиците и непрекъснато надигащите се рамене на фотографите, Рей забеляза нещо, наистина видя, но го мерна само за миг, а след това то изчезна, очилата отново заблестяха заради светкавиците, а Джон и Йоко се пъхнаха в ролс-ройса, който чакаше с мъркащ двигател до тротоара. Само че Рей успя да го забележи в очите му, но не бе сигурен дали не греши. Беше… мъка.

Преди Елвис, бе казал Ленън, когато бе млад, нямаше нищо.

Сега героя на Джон го нямаше, а Рей дори не бе разбрал за Елвис. Рей бе сигурен, че Джон също не е знаел. Героя на Рей Кийли също го нямаше. Ролсът подкара бързо, а двама от по-напористите фотографи го подгониха, насочили фотоапаратите към прозорците, както правеха, когато превозваха известни затворници, помисли си отвратен Рей, някой, когото отвеждаха на съд. Останалите фотографи вече се бяха отказали, смееха се, оплакваха се, всички бяха весели, след като се бяха докопали до плячката си, дори жената и биячите се усмихваха, сякаш бяха получили няколко секунди, за които щяха да говорят цял живот. Единствено Рей имаше чувството, че се е провалил.

Застана разтреперан на червения килим, ала никой не му обърна внимание. Беше го открил и го беше загубил. Нима си въобразяваше, че ще успее да се приближи повече от опитните репортери? Всичко бе свършило.

— Рей? Ти си, нали?

От „Спийкизи“ излезе жена. Слаба, красива, с дълга черна коса. Беше с впити розови дънки, кожено яке и високи токчета. Шантаво, но шикозно облекло. Беше десетина години по-голяма от Рей. Може би в края на двайсетте. Усмихваше му се.

— Не ме помниш, нали?

Той кимна.

— Напротив, помня ви.

Наистина я помнеше. Беше омъжена за мениджъра на една от най-великите банди на света. Беше мила. Беше фенка на „Ролинг Стоунс“, спомни си Рей. Една от онези жени, твърдо убедени, че най-важният е Брайън Джоунс.

Бандата на съпруга й бе извървяла доста път. Започнали като рок банда, която пеела по кръчмите с много хъс ритъм енд блус, отначало в „Нашвил“, в клуб 100 и „Дингуолс“, а после няколко хитови сингъла ги изстреляли към звездите.

Рей бе писал материал за тях след триумфалното им турне в Америка, където бяха пели по баскетболни игрища и стадиони пред колежанчета, които не спирали да пищят: „Охо! Рокендрол!“ и вдигали високо запалки над главите си, сякаш се опитвали да съхранят духа на „Удсток“, пренесъл се в седемдесетте.

Личеше, че жената е богата, а Рей знаеше, че наистина има пари, защото новата музика бе нашумяла прекалено късно, за да съсипе бандата на съпруга й. В края на партито след приключването на турнето дребният заядлив мениджър бе казал на Рей, че вижда развитието на бъдещата кариера на бандата като поредица от концерти из колежите в Щатите. Англия е мъртва, заяви тогава той. Тя е за Джони Ротън.

Рей се запозна с жена му на същото парти, на покрива на хотел с изглед към Сентрал Парк. Същата вечер имаше кокаин до насита, коктейли с текила и беше страшен кеф, а тя му се бе сторила приятелски настроена и много отегчена. Поговориха за музика, но не споменаха бандата на съпруга й. Обсъждаха „Стоунс“. Сега, както бяха застанали пред „Спийкизи“, тя му се стори разсеяна и неспокойна, сякаш току-що й бяха откраднали нещо.

— Госпожо Браун — започна Рей. — Как сте?

Тя кимна и не обърна никакво внимание на въпроса му.

— Видя ли Ленън? — Беше красива, но в чертите й прозираше твърдост и Рей си каза, че сигурно е така с всички богаташи. Човек би могъл да си помисли, че парите те размекват, ала доколкото Рей успяваше да прецени, май беше тъкмо обратното. И при съпруга й бе забелязал същото.

— Да, видях го — отвърна Рей. Погледна унило надолу по улицата. — Мислех, че ще успея да взема интервю. — Погледна я отново и сега му се стори развеселена. — Няма значение — примири се той.

— Просто не разбирам защо е цялата тази шумотевица — призна тя. — Не е писал нищо от години, нали? Да не говорим, че „Стоунс“ открай време са по-добрата банда.

— Ами… — проточи Рей, не искаше да започва разговор на тази тема и разбра защо не изглежда сияйна. Просто беше вкисната. — Не знам. — Разсмя се нервно. — Трябва да вървя. Доскоро, госпожо Браун.

Тя отпусна ръка на дънковото му яке. На пръста си носеше дебела златна халка и най-внушителния диамант, който Рей бе виждал.

— Пийни едно с мен — помоли тя с усмивка, а в гласа й се прокрадна странна нотка. Като че ли се притесняваше да го покани. А тя не бе от срамежливите.

Рей се поколеба. Не трябваше ли да… какво? Да върви след ролс-ройса? Да се залости пред ВИП залата на „Хийтроу“? Да започне да си събира нещата от редакцията ли?

— Хайде… само по едно — настоя тя. — Знаеш ли кой ден е днес?

Той се замисли.

— Денят, в който е починал Елвис ли? — попита Рей. — Истина ли е? Елвис наистина ли е мъртъв?

Тя направи гримаса, сякаш той бе келнер, объркал поръчката й.

— Като изключим, че Елвис е мъртъв — рече тя. След това се усмихна. Имаше мила усмивка, когато все пак се усмихнеше, помисли си Рей. — Днес имам рожден ден.

Рей й честити празника, но тя вече се връщаше навътре и той трябваше да пристъпи след нея към вратата. Жената отпред и двамата биячи се отдръпнаха. Рей забеляза, че всички правят място, когато госпожа Браун приближи. Огледа се любопитно. Никога не бе влизал тук.

— Тук е повече от досадно — заяви тя.

Рей остана силно впечатлен. „Спийкизи“ бе много по-лъскав от клубовете, в които обикновено ходеше. Първо, беше по-просторно, с червени плюшени столове и хубаво осветление, а сервитьорките те питаха какво ще пиеш. Имаше огромна празна сцена и наоколо цареше леко разочарование след като Ленън си бе тръгнал. Имаше доста свободни маси. Избраха си една. Приближи се сервитьорката, от типа на порноактрисата Линда Лавлейс, такова момиче нямаше по местата, където Рей ходеше.

— Какво ще пиеш? — обърна се към него госпожа Браун, докато си сваляше якето.

Рей измънка поръчката, Линда Лавлейс се намръщи и поклати глава сякаш Рей бе хлапе, което отдавна трябваше да си е легнало.

— Какво каза той?

Рей прочисти гърлото си.

— Скоч и кола, ако обичате.

— За мен както обикновено — поръча госпожа Браун. Усмихна се на Рей. — Ще трябва да говориш по-високо, когато интервюираш Джон Ленън.

Масата им бе осветена от крушка във формата на свещ. Тя протегна дългите си голи ръце. Рей погледна часовника й в сумрака.

— Колко е часът, между другото?

Тя погледна и часовникът пролъсна в златно.

— Че на кого му пука? — отвърна.

Линда Лавлейс се появи с поръчката. Рей знаеше, че трябва да си върви. Но не можеше да бъде невъзпитан, затова вдигна чашата.

— Ами… честит рожден ден, госпожо Браун.

Тя се разсмя. Чукнаха се.

— Благодаря ти, че се съгласи да пиеш едно с мен — подхвърли жената и той се почувства неловко. Стори му се най-самотният човек, когото някога бе срещал. Но пък беше красива и богата, а съпругът й бе мениджър на една от най-известните банди. Как бе възможно да е самотна?

— Ами… да ви кажа… много ми е приятно — заекна Рей, защото не знаеше какво друго да каже. — Много ми е приятно, че мога да пийна с вас на рождения ви ден.

Тя запали цигара, изпусна дима през носа и присви очи. Побутна пакета към Рей. Пушеше „Марлборо“. Той си взе.

— Нали познаваш мъжа ми?

Рей кимна.

— Разбира се. Е, не много добре.

— Но го познаваш — настоя тя, нетърпелива да обясни. — Знаеш ли какво ми подари за рождения ден?

Рей поклати глава. Нямаше представа. Откъде да знае?

— Хайде, опитай се да познаеш — продължи тя и думите й прозвучаха като заповед.

Рей сви рамене. Знаеше, че не става въпрос за подарък, какъвто баща му би подарил на майка му. Едва ли бяха соли за вана и кутия бонбони „Блек Маджик“. Поне в това бе сигурен.

— Не знам.

Тя смачка цигарата, сякаш изобщо не й се пушеше.

— Добре де, познай.

Рей се замисли и отпи от скоча с кола. Тя прокара пръсти през дългата си черна коса и часовникът на китката и пръстените заблестяха.

— Часовник? — предположи Рей. Знаеше само, че е нещо скъпо. Това бе сигурно.

— Часовник ли? Часовник ли каза? — Тя бе красива, но много ядосана. Рей не разбираше какво става. — Не ми е купил часовник, Рей. Щях да се зарадвам на един часовник. Не, никога няма да успееш да познаеш, затова ще ти кажа. Подари ми вибратор. Какво ще кажеш?

Рей не знаеше какво да каже. Никога не бе виждал вибратор. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че е гадно да подариш подобно нещо на съпругата си. Особено за рождения й ден. Може би соли за вана и бонбони „Блек Маджик“ не беше чак толкова лоша идея.

— Кажи го с езика на цветята — продължи госпожа Браун. — Нали така казват. Каквото имаш да казваш, кажи го с езика на цветята.

Рей забоде поглед в леда.

— Не знам. Сигурно е така.

Госпожа Браун се разсмя, искрено развеселена. Допи напитката си и махна на сервитьорката.

— Ще ти обясня — продължи тя. — Много по-лесно е да изразиш мисълта си с един вибратор. Това е страшен лаф. „Кажи го на езика на вибратора“.

Линда Лавлейс пристигна отново.

— Още по едно — поръча госпожа Браун, без да обръща внимание на неубедителните протести на Рей. Сервитьорката кимна и ги остави. Рей забързано допи напитката. Не беше сигурен дали може да се справи с тази жена. Подозираше, че няма да успее.

— И какво мислиш, че казва той? — не спираше, госпожа Браун. — Какво казва съпругът, който ми подарява вибратор за рождения ден?

Рей знаеше, че тя не очаква отговор. Затова замълча, отпи от скоча с кола и загледа съпругата на мениджъра на една от най-известните банди на света. За него беше непонятно как толкова прелестно същество може да е толкова тъжно.

— Според мен — заяви най-сетне госпожа Браун, когато им сервираха напитките — съпругът ми се опитва да ми каже да си го начукам.

10.

Охранителните светлини угаснаха, когато старият портиер на фабриката, Пи Джей, посивял, уморен, зает да навива цигара, се появи от дървената си кабина, тясна и сбутана като ковчег.

— Не очаквах да те видя отново — заговори той на Тери и плъзна върха на езика си по цигарата.

Пи Джей се бе преоблякъл в раирана пижама. Затова го наричаха Пи Джей. Щом дойдеха малките часове на нощта, той се преобличаше в пижама, вадеше тютюна и се приготвяше да подремне, както сам се изразяваше.

— Мислех, че обикаляш целия свят с онези надрусани скапаняци.

— Миналата седмица пътувах — обясни Тери. — Горе ли са?

Човекът се усмихна криво.

— Къде другаде?

Тери влезе във фабриката и му се стори странно, че е дошъл след като бе прекарал почти цяла година в „Пейпър“. Огледа просторното хале, където бутилираха джина, сега тихо и спокойно, поточните линии бяха плъзнали навсякъде из огромното помещение. Не бе предполагал, че някога ще се върне. Но пък в мига в който влезе, го обзе необичайно спокойствие.

Халето тънеше в мрак, но на етажа се виждаше запалена флуоресцентна лампа.

Всички — и работниците, и служителите, получаваха безплатно джин в шест и можеха да се прибират. Затова пък младите, които се занимаваха с огромния компютър, работеха без прекъсване, на смени от по дванайсет часа, от осем вечер, до осем сутринта. Единственият начин да преглътнат работата, бе като пийнат малко джин.

Компютърен оператор — на Тери му звучеше модерно и много интелектуално, но това бе просто работа за хлапетата, отпаднали от училище. Все хлапета като Тери — неспокойни, изпълнени с нежелание да работят в обикновен офис, които искаха светът просто да млъкне и да не се занимава с тях.

Компютърните оператори по цяла нощ подменяха касети, поставяха дискове с размерите на капаци за кофи за боклук, вкарваха чекове със заплати, фактури и инвентар в метален принтер с размерите на автомобил. Най-хубавото на тази работа бе, че никой не те надзираваше. Човек можеше да прави каквото пожелае.

Той се стрелна нагоре по металните стъпала към тесен офис, пълен със сакове с инструменти, недоядена храна и напитки, и ги видя зад стъклената преграда — белият компютър бе надвиснал над тримата. Пит, красиво момче с кофти кожа и дълга провиснала кестенява коса, свиреше в някаква банда и бе първият му приятел във фабриката.

Кишор бе пакистанец, който искаше да стане програмист, но така и не успя да открие фирма, която да му даде шанс.

И Сали Зу — истинското й име беше Зоу Зий, — намръщена, застанала до Кишор, загледана в съобщението, което излизаше от принтера. Беше забравил колко много обичаше това лице. Как бе възможно да забрави подобно нещо.

Тя вдигна очи и го видя, поклати глава и се извърна, преди да скръсти ръце на малките си гърди. В следващия момент Питър изскочи от стаята, провисналата му коса се развя, той се засмя весело.

— Не мога да повярвам — какво правиш тук? Не трябва ли — абе не знам — да си на някое турне със Спрингстийн или „Тин Лизи“, или някой друг.

Кишор излезе от компютърната зала, ухилен срамежливо, последван от Сали, все още скръстила ръце на гърдите си. Сякаш Тери я бе разочаровал, а тя нямаше да му позволи да го стори отново.

— Изтънил си си веждите — отбеляза студено. — Изглеждаш смешен.

Как бе могъл да остави това момиче? Как бе възможно да е толкова силен и толкова глупав?

— Здрасти, Сал — поздрави той.

— Да не би гаджето да има свободна вечер? — подхвърли тя. Акцентът й бе като на всяка китайка, родена във Великобритания. Говореше на кокни, ала с едва доловим примес на хонконгско произношение.

Тери сви рамене. Искаше му се да се държи като непукист, не като обзет от самосъжаление. Бе също като нещастния Роки Балбоа, неразбран от света.

— Какво гадже? — попита.

— Да не би да те е зарязала? — подразни го Сали.

— В момента съм наложил вето на жените — обясни Тери.

Питър се разсмя развълнуван.

— Ами гаджетата, дето се мотаят около рок групите? Приятел, ти трябва да си напълно изтощен.

Сали се усмихна, зъбите й бяха лъскави и бели, очите й тъмни като разтопен шоколад.

— Да, зарязала го е — заяви компетентно тя.

— Кой знае какво си видял! — отбеляза Питър. Седна на бюрото и плесна с ръце. — Концерти в Америка! Ексклузивни плейбеци в студиа, пълни с наркотици! Място зад сцената! Обикаляш по време на турнетата с автобус и се чудиш с какво по-напред да се надрусаш. А пък момичетата! Гаджета, гаджета и пак гаджета!

— Не прекалявай — сряза го Сали. Тя открай време беше нещо като моралистка, сети се Тери. Поне пред хората.

— Мили Боже! — възкликна Кишор и се изчерви, а Тери чак сега си спомни, че всички приказки и намеци за секс го притесняваха. Затова пък Питър имаше мръсна уста и за тримата.

— Искам да ми разкажеш всичко — настоя той.

— Ами — поколеба се Тери. — Видях как една жена пишка.

Питър се усмихна колебливо.

Това бе по време на първата му седмица в „Пейпър“, когато бе на турне с „Лайнърд Скайнърд“. Кевин Уайт го бе изпратил като наказание, задето бе взимал спийд в офиса, или по-точно защото бе позволил на един от чистачите да го хване. Това бе първото му провинение в „Пейпър“. Затова пък музиката му допадна — страхотно буги само като за барова обстановка, освен това музикантите го изкефиха — момчета и момичета от юга, които яко надигаха бутилката. Все още не можеше да повярва, че води такъв живот, че всеки ден му носи някое ново приключение.

Тери бе в нечия хотелска стая, една от онези претъпкани с народ и пиячка хотелски стаи, както става винаги по време на турне, и си говореше с един от бандата на вратата на банята, защото нямаше къде другаде да застане.

Една от беквокалистките — ниско, но готино гадже, профуча покрай тях, запретна полата си, смъкна бикините и се изпишка, сякаш повече не можеше да стиска. Тери остана зяпнал, макар че се опита да се държи така, сякаш бе виждал много жени да пишкат. А тя може би дори не беше в своята баня.

Питър го погледна объркан.

— Ама… ти сигурно си се запознал с всички звезди. Кажи… виждал ли си — абе, не знам. Мик Джагър. Кийт. Ротън. Спрингстийн. „Клаш“. Деби Хари. Да, скапаната Деби Хари.

Тери призна, че наистина е виждал всички до един.

— Освен това имаш чувството, че ги познаваш от сто години — обясни той. Питър го погледна недоверчиво, защото нямаше подобно чувство. — Прекарал си толкова много време да мислиш за тях и да ги слушаш — продължи Тери. — Така че, когато го срещнеш на живо, Джагър ти се струва познат. Но все пак никога досега не бях виждал жена да пишка.

Питър фрасна игриво Тери по ръката, сякаш той се бъзикаше.

— Абе, няма ли кой да му донесе чаша чай — подкани останалите. Вдигна кутийка безалкохолно. — Останал е малко джин с тоник, ако ти се пие нещо по-силно.

Тери се усмихна. Открай време се наливаха с тази напитка, преди да започнат работа — с джин с тоник. Гледаха да притъпят досадата от дванайсетчасовата смяна. Колегите му в „Пейпър“ изобщо нямаше да я разберат тази работа. Тя не даваше удовлетворение, нито пък носеше някакво удоволствие, просто си бе типичната за средната класа работа. Работиш във фабриката, за да можеш да платиш за всичко, от което имаш нужда, а понякога всекидневието така ти дотяга, че имаш нужда от нещо по-силно, за да издържиш.

Трудно бе да останеш буден до осем сутринта, особено когато знаеш, че другите на твоята възраст лудеят някъде в центъра или са се сгушили в леглото, да не говорим, че става още по-трудно, когато си се налял с джин и тоник.

Тери си спомни откъде другаде идваха трудностите — от приспивните песни, които пускаха по радиото в безкрайните часове преди да настъпи утрото. Имаше едно рекламно парче, от което очите му винаги се затваряха, главата му натежаваше и не му оставаха сили, парче, изпълнявано от няколко певци, които звучаха като засипани от лавина.

— „Ка-пи-тол… помага ти да не заспиш“ — пееха те, а той имаше чувството, че заспива. — „Ка-пи-тол… помага ти да не заспиш“.

Тази вечер обаче по радиото имаше нещо друго. Тази вечер пускаха само Елвис. Гласът на Краля се носеше от малък транзистор. Питър увеличи звука.

— Ти разбра ли за Елвис? — попита той.

Тери поклати глава.

— Починал е в Мемфис — обясни Питър. — Инфаркт, поне така предполагат.

Тери остана шокиран. Значи затова бандата на Тед не му обърна никакво внимание. Дори не му бе минало през ума, че Елвис Пресли е мъртъв. Елвис бе от онези творци, които присъстват в живота ти открай време, и ти се струва, че ще бъдат там завинаги.

Когато Тери бе още малък, Елвис му звучеше лигаво, нещо като Шърли Баси на рокендрола, много показност и много позьорство като за шоу бизнеса и поредица от тъпи балади. Сега обаче, докато слушаше Краля по програма „Капитол“ в нощта, когато бе починал, той усети магията на музиката му. Заля го неочакван прилив на тъга. Очите му се напълниха със сълзи и той тихичко ги избърса. Да не би това да бе от спийда?

— Кажи как е „Страната на Мордор“? — попита Тери. — Нещо ново?

„Страната на Мордор“ беше бандата на Питър. Тери ги беше слушал, когато пяха на дискотеката във фабриката по случай Коледа. Изпълниха двайсет минути соло на китари, пяха за елфи и успешно скапаха празненството. Единствено хранително отравяне с наденичките можеше да бъде по-неприятно.

Питър стана мрачен.

— Никой вече не се интересува от рок — обясни той. — Виж ги само как говорят за Клептън. Искат нещо ново. — Погледна обвинително щръкналата боядисана коса на Тери. — Все неща, дето ти харесваш. Нали се сещаш — песни от по две минути за бунтове и пенсии. — След това се оживи. — Ако обаче напишеш нещичко за нас…

Тери се престори, че мисли.

— Ще поговоря с редактора — излъга той.

Кишор подаде на Тери пластмасова чаша с гореща кафява течност и той му се усмихна доволно, макар да знаеше, че не става за пиене. Спомни си, че всичко от автомата имаше един вкус. А горещата отвара му напомни за други неща — като например наполовина пълна кутия тоник или кола, смесени с джин, докато двамата с Питър спорят за качествата на „Харвест“, „Пинк Флойд“ и Джими Пейдж, а Кишор му разказва какво пускали от рекламната агенция в пощенските кутии на родителите му в Ийст Енд; и нощта прекарана със Сали в спалния й чувал в един от празните офиси, тялото й е нежно и топло до неговото, а Питър и Кишор поемат тяхната половина от смяната. И тогава си спомни почти всичко останало. Спомни си целувките с вкус на джин, искрящите й кафяви очи и дългите й слаби крака.

— Заповядай. — Тя му подаде чашката от термоса си. В ароматната вода плуваха няколко листчета. — Не е от онзи, който обичаш. Не е на „Брук Бонд“. Това е истински китайски чай.

Той остави пластмасовата чашка и посегна към напитката на Сали.

— Любимият ми — отвърна, а тя го погледна така, сякаш искаше да му докаже, че не вярва нито на една негова дума.

След това всички вдигнаха очи, защото се появи съобщение. Касетите бяха спрели да записват.

— Касетите с данните за заплатите трябва да се сменят — обясни Сали. — Хайде, Кишор.

Върнаха се в компютърната зала. Тери ги изчака да излязат.

— Имаш ли нещо? — обърна се той към Питър.

Питър се усмихна колебливо. Сякаш не очакваше да го чуе от Тери.

— Нямаш нужда аз да ти давам, мой човек — отвърна. — Ти нямаш ли?

— Одеве свърших всичко, а ми трябва малко за настроение — обясни Тери. — Малко спийд. Абе може и да е за пушене, за смъркане, каквото и да е.

Тери знаеше, че Питър купува от време на време по половин грам амфетамин сулфат за шест кинта, за да има, когато „Страната на Мордор“ репетират в гаража на родителите му. Ала явно си бе въобразил, че Тери се снабдява от дилъра на Кийт Ричардс. Или пък лично от Кийт Ричардс.

— Ами… ами рок звездите и бандите, дето движиш с тях? — попита Питър. Сигурно са бъкани със стока. Всичко е ясно — секс, наркотици и рокендрол, нали така? Това е то, нали?

— „“Ка-пи-тол" — въздишаха по радиото. — Помага ти да не заспиш."

Тери усети как му се приспива. Проклета реклама! Зад стъклената преграда Сали и Кишор слагаха нови касети в големите бели отвори. Въздъхна уморено.

— Абе нещо се е закучило при мен — обясни Тери. — Нямаш ли нищо?

Питър го погледна притеснено.

— Имам само стимуланта с кофеин „Про-плюс“ — отвърна гузно. След това лицето му се озари. — Затова пък можем да го счукаме и да го смръкнем.

— „Про-плюс“ ли? — възкликна Тери и дори не се постара да прикрие разочарованието си. — Че това се купува във всяка аптека. Да не би да си въобразяваш, че Кийт Ричардс и Джони Ротън пазаруват от местния супермаркет?

Питър стана сериозен.

— Не познавам нито Кийт, нито Джони. Ти знаеш по-добре.

Тери отпи дълга глътка от кутийката тоник. Усети вкуса на напитката, примесен с джин. „Про-плюс“, значи! Колко ниско падат някои. В скоро време щеше да започне да пуши бананови кори.

Въпреки това се примири.

— Хайде, давай. — Зае се да помогне на стария си приятел да счукат малките жълти хапчета на прах.

Сали и Кишор се върнаха в офиса. Тя ги изгледа, неспособна да повярва.

— Само не ми казвайте, че имате намерение да си заврете това в носовете — слиса се.

Тери не й отговори, дори не я погледна, докато наблюдаваше как старият му приятел внимателно стрива „Про-плюс“ на жълта пудра с дъното на термоса.

— Точно така, секс наркотици и рокендрол — въздъхна замечтано Питър. — Защо не ми разкажеш още нещо, Тери.

Руби Потър.

Името се стори омайно на Лион и той започна да си представя картини от бъдещия им живот.

Руби Потър. Руби Пек. Госпожа Руби Пек. Госпожа Руби Потър-Пек. Лион Потър-Пек. Семейство Потър-Пек. Я погледни, това не са ли семейство Потър-Пек?

Вече далече от пъстроцветните светлини на „Голдмайн“, под ярката светлина на сладкарницата за понички Лион научи, че най-красивото момиче на света вече си има свой собствен живот.

— Можеш да му звъннеш, ако искаш — обади се дебелата й приятелка и посегна към поничка с яйчен крем, а сърцето на Лион се сви. — В края на улицата има телефонна будка. Върви — защо не му се обадиш?

— Не искам да му се обаждам — заинати се Руби и прелестното й лице се сгърчи предизвикателно.

„Дънкин Донътс“ беше осветен като стая за разпити и докато седеше на масата с фурнир, занитена към пода, Лион не можа да не си зададе някои неприятни въпроси.

За кого, по дяволите, говореха? Какъв беше този копелдак на Руби? Как бе възможно Лион да е толкова тъп, та да си въобразява, че момиче като Руби Потър ще се заинтересува от момче като него?

Само че щом погледна лицето й, всички тези въпроси изгубиха смисъл. Лион не откъсваше очи от Руби и тя му се усмихна над шоколадовата поничка, и светът стана по-хубав. Всичко лошо отлетя и той се отдаде на този върховен момент.

— Не разбирам защо не му се обадиш — продължи да настоява Джуди и облиза капка крем от устната си. — Знаеш много добре, че искаш.

Според Лион бе добър знак, че Руби има приятелка, която не може да се справи с наднорменото тегло. Сигурно единствено човек с много широко сърце би се сприятелил с дебело момиче, реши Лион. Руби навярно бе твърде чувствителна и задълбочена, за да се интересува от нещо толкова тривиално като външния вид. Бе красива както отвън, така и отвътре. Той въздъхна и побутна с пръст поничката със сладко, а след това отхапа от мястото, където бе желето от малини.

Двете не го попитаха с какво се занимава. Това му се стори странно, защото в света на родителите му, дори в „Пейпър“, това бе нещо като начин да разчупиш леда. Но пък те живееха в различен свят. Разбра, че тя е фризьорка едва след като му изнесе дълга лекция за качествата и недостатъците на „Есенно злато“.

— Аз пиша за музика — съобщи им той с надеждата да ги впечатли. — Дори тази вечер съм на работа. — Опитваше се да се представи като важна личност: — вие имате ли представа колко съм зает? — Това ми е работата — уточни Лион. — Искате ли да видите някоя банда? Аз лично трябва да чуя една.

— Банда ли? — намръщи се Руби, така сякаш Лени и „Райфенсталс“ бяха Джо Лос и оркестърът му. Много се надяваше тя да отиде с него. Искаше му се да прекарат заедно цялата вечер. Само че работата му я озадачаваше. Да отидат да видят някаква банда?

— Значи можеш да намериш билети за „Куин“ на „Уембли“ — предположи Джуди, вече по-заинтригувана.

Лион се опита да прикрие презрението си. Не успя.

— Може и да мога — отвърна. — Само че защо ми е да го правя?

— Защото Фреди Меркюри е страхотен — кресна възмутена Джуди. — Ти си пълен скапаняк, бе.

Руби подхвърли поничка на масата.

— Джуди! — У нея имаше деликатност и грация, забеляза Лион, които й придаваха одухотвореност. Сигурно бе зарязала училище на петнайсет и никога не бе разчитала на неговите „предимства“, както се изразяваше баща му. Но пък Руби Потър бе по-деликатна от всичките му познати.

— Кого познаваш? — попита Джуди.

Лион си пое дълбоко дъх.

— Боб Марли. Пати Смит. Джо Стръмър. Пол Уелър. Пийт Иели. Фил Лайнът. Джони Тъндърс. „Сюър Ратс“.

— Срещал ли си АББА?

— Не съм срещал АББА.

Джуди се подсмихна презрително.

— Значи не си срещал никого.

В този момент Лион ги видя. „Псетата на Дагънам“. Бяха двама, от двете страни на улицата. Обръснатите им глави блестяха. Идваха към „Дънкин Донътс“ и игриво подмятаха капак от кофа за боклук. Лион наблюдаваше как единият хваща капака, стъпва на пътя и го мята към приятеля си с всички сили. Капакът профуча над главата на второто „псе“ и се блъсна в прозореца над масата им.

Джуди скочи и закрещя обиди, а Руби изпусна поничката. „Псетата“ се разкискаха доволно, приближиха до прозореца, потриха панталоните си отпред и започнаха да правят неприлични жестове. Лион вече се бе пъхнал под масата, отпуснал се на колене и длани и наблюдаваше как Джуди потропва възмутено с крак. Не излезе, докато не чу, че „псетата“ си прибират капака и се отдалечават през смях нанякъде.

— Открих я — измъкна се гузно той. — Лещата. Всичко е наред. Открих си лещата. — Двете момичета го наблюдаваха как поставя въображаемата леща в окото си. След това той започна да мига ожесточено. — Така вече е по-добре.

— Виж, Руби — обади се Джуди.

Тя посочи автомобил, спрял отпред, пълен със спретнати, грижливо обръснати младежи. Яко момче с тениска с къси ръкави и карирани панталони слезе от колата и се отправи към „Дънкин Донътс“. Ухилен доволно, той се приближи и седна на ръба на масата им.

— Виж ти, виж ти. Малката Руби Потър. От плът и кръв.

Пред Руби се виждаше недоядената шоколадова поничка. Младежът с тениската я грабна и я натъпка в устата си.

— Как може да си такова прасе! — възкликна Джуди и го перна по бялата гладка ръка. Младежът се престори, че поничката му доставя невероятно удоволствие, замляска и потри плоският си корем.

— Ти си противен — заяви Джуди.

— Ти си духачка — изръмжа младежът.

— Ще ти се — отвърна Джуди.

— Не повече, отколкото на теб — озъби се той.

— Не му обръщай внимание, Джуди. Той ще си тръгне — предупреди я хладно Руби.

Младежът се разсмя и се наведе към Руби.

— Къде е Стив тази вечер? — попита той подчертано тихо.

Момичето извади малко огледалце от чантата си и се престори, че се оглежда внимателно, за да оправи няколко кичура коса.

— Не знам и не ми пука — тросна се тя.

Младежът се разкиска, сякаш знаеше ужасната истина. Лион се усмихна насила. Перкото не си бе направил труда да му обърне внимание.

— Искаш ли да те закараме? — попита той. — Ескортът ни е отвън. — Наведе се през масата, ухилен похотливо, уж готов да й подаде приятелски ръка. — Не се притеснявай, Стив ще прояви разбиране.

— Пет пари не давам дали Стив ще прояви разбиране! — повиши глас Руби.

На Лион му се доплака. Трябваше да се сети. Стив значи. Сигурно всички готини момичета си имат гаджета, наречени Стив, които могат да те спукат от бой.

— А кого включва това „ние“? — обади се Джуди. За Лион беше очевидно, че много би искала някой да я закара до тях.

— Нали знаеш — отвърна младежът. — Рон. Алфи. Шпионина.

Руби и Джуди извиха очи.

— Тези навлеци — заяви Джуди.

— Няма нужда да ни карате — реши Руби. — Вече има кой да ни закара.

Лион усети, че тя му се усмихва мило. Запита се какво ли означава тази усмивка. Сграбчи го паника.

Тя да не би да си въобразяваше, че той има кола?

— Както кажеш, миличка — отвърна напереният младок, въпреки че Лион забеляза разочарованието му. — Ние ще почакаме навън, ако все пак решиш нещо друго.

Той се смъкна от масата, като все още се държеше така, сякаш Лион бе невидим. А Лион се запита как е възможно тя да бъде заобиколена от толкова противни хора. Трябваше да я спаси. Те не я уважаваха, не я ценяха както заслужаваше.

— Ще каже на Стив, че те е видял — предупреди я мрачно Джуди.

Руби се разсмя хитро.

— Може да каже на Стив каквото пожелае.

Джуди ставаше все по-мрачна.

— Стив направо ще побеснее… да отидеш в „Голдмайн“ съвсем сама… — Погледна многозначително Лион. — Да се забавляваш…

— Ще му се отрази добре — отвърна Руби и Лион забеляза, че тя може да бъде и жестока. Сигурно всички красавици са такива, помисли си той. Правят каквото си искат.

След това момичетата излязоха, той припна след тях и забеляза наситено жълтия форд „Ескорт“ паркиран точно пред „Дънкин Донътс“. В колата бяха седнали четирима, до един в тениски с къси ръкави, висяха на прозорците и се хилеха. Нито един от тях не бе подстриган. От радиото се носеше песента „Изпитвам любов“ на Дона Съмър. Лион бързо се озърна, за да е сигурен, че наоколо не се мотаят „Псетата на Дагънам“. Бяха си отишли, сигурно за да се присъединят към мелето в „Уестърн Уърлд“. По средата на улицата бе захвърлен капак от кофа за боклук.

— „Толкова е хубаво, хубаво, хубаво“…

— Други пътници — провикна се високият. — Дрин-дрин! — Сигурно той беше Шпионина. Джуди се наведе към прозореца, ала Руби остана крачка назад, докато чакаше Лион да каже нещо. Той я погледна безпомощно.

— Къде ти е возилото? — попита го Руби.

Той разпери ръце.

— Аз не… нямам…

Джуди се извърна към него, подпряла ръце на ханша, по устните й все още полепнала пудра захар от поничката.

— Нямаш кола? А как според теб ще се приберем?

Той се обърна замаян към Руби. Сигурно нямаше да я види никога повече.

— Много се извинявам — избъбри смутено.

Джуди вече се наместваше между двамата младежи на задната седалка на жълтия „Ескорт“. Те всички се разкрещяха възторжено. Дона Съмър беше близо до оргазъм.

— Хайде, Руби — подкани я Джуди.

Само че Руби поклати глава и се обърна, скръстила ръце на гърдите. Почакаха още малко, за да се уверят, че тя говори сериозно, след това ескортът пое сред писък на гуми и „Изпитвам любов“. Лион зърна Джуди на задната седалка, извърната назад, за да му покаже среден централен.

— Какво ще правим? — попита Руби. — Как ще се прибера? — Едва сега забеляза синината му. — Какво ти се е случило?

— А, нищо. — Той докосна скулата си. — Стана в събота. Бях в Луишам. Нали се сещаш, на демонстрацията.

— Аха — отвърна тя. — Луишам. Да, и баща ми ходи да протестира. Тези въпроси много го вълнуват. Също като теб.

Лион не посмя да попита. Не посмя да попита най-красивото момиче на света на чия страна е бил баща й.

Нищо. Абсолютно нищичко.

Само дето ноздрите му се напълниха с „Про-плюс“, а нервите му бяха опънати от кофеина. Тери и Питър зяпаха към Сали и Кишор от другата страна на стъклената преграда, как нагласяват касетата, потънали в работа като докери след пристигането на нов товарен кораб.

— Всичко това е правено преди — отбеляза Питър.

Тери го погледна. За какво говореше?

— Тази нова музика — продължи Питър. — Всички тези тъпотии за безмозъчното поколение. „Студжес“ и МС5 бяха първи. Дори преди това. Ами първият албум на Хендрикс. „Не живея днес“ — по-безмозъчно и празно от това здраве му кажи. После той умря. Джими умря. — Питър отпи от тоника и топлия джин. — Всичко, дето го правят новите банди — вече е било правено.

Тери избухна.

— Не и от нас! Аз не съм го правил! Мама му стара! Много мразя хората да говорят така! — Скочи на крака. Беше му писнало да слуша подобни простотии. Беше му писнало да му повтарят, че всичко е боклук работа, че от шейсетте насам нищо не се е случило. Не е бил млад преди десет години — бил е още дете. А след десет години нямаше да бъде млад — щеше да е старец. Сега бе времето му. Точно сега. Тази вечер. Тук и сега. А някакъв скапаняк се опитваше да прецака нещата.

— Писнало ми е да се кланям на дъртофелите, дето са по на трийсет! Да не би да си въобразяваш, че Джони Ротън ще доживее до четирийсет? Да не би да си въобразяваш, че Ротън ще се превърне в Дес О’Конър? Няма значение какво са правили другите — ние не сме го правили!

Питър изсумтя.

— Виж какво — защо не тафим малко джинче? — предложи той.

Тери се замисли за миг.

— Ами, добре. Да ходим да тафим малко джин.

Винаги имаше стари бутилки джин, сбутани из чекмеджетата в офисите. Във фабриката нямаше друго за крадене. Тери и Питър обиколиха тъмните стаи и провериха всички бюра, докато най-сетне откриха нещо. Бутилката беше наполовина празна. Някой нещастен чиновник сигурно гледаше да се подкрепи преди оперативките в единайсет. Питър отви капачката и отпи дълга глътка.

— Остана ли тоник? — попита Тери.

Питър поклати глава, отпи нова глътка и се намръщи отвратен.

— Мразя го тоя джин — заяви.

— Ами да — съгласи се Тери и пое бутилката. — Най-противната напитка на света.

Лион застана пред заключените врати на „Ред Кау“ и изруга тихичко, защото бе изпуснал Лени и „Райфенсталс“.

— Струва ми се, че е затворено — провикна се Руби от таксито.

Лион се взря през прашния прозорец на „Ред Кау“, макар да знаеше, че няма смисъл. Беше пропуснал изпълнението им. Защото танцува.

Знаеше, че работата е сериозна. Освен ако чистачите и онези праведници в „Кънтри Метърс“ не те видеха, на никого не му пукаше какво правиш в „Пейпър“. Кевин Уайт пет пари не даваше дали се боцкаш с Кийт Ричардс, дали пушиш трева с Питър Тош или смъркаш сулфат със Сид Вишъс. На никого не му пукаше, стига да си вършиш работата.

Само че какъвто и наркотик да беше взел, която и рок звезда да посиняваше в апартамента ти, Уайт и старите кучета искаха материала ти навреме. Сред хаоса и наркотиците в „Пейпър“ работната етика бе най-важното нещо. Рецензия без грешки, подходяща дължина, задължително предадена навреме. Единственото, което се приемаше напълно сериозно в „Пейпър“, бе музиката и крайните срокове.

— Ще се качваш ли, мой човек? — попита таксиметровият шофьор.

Хубавото е, помисли си Лион, че вече знам какво мисля за Лени и „Райфенсталс“. Не ми трябва да гледам как тъпата крава тропа с ботуши, за да разбера, че не я харесвам. Така че какво може да ме спре да напиша за събитие, което не съм гледал? Каквото и да напиша, все ще излезе истина, нали? Знам какво ще напиша още преди да започна да го пиша.

Лион се качи отново в таксито, без да откъсва поглед от съвършеното лице на Руби, почувства се щастлив отново, знаеше, че най-сетне се превръща в истински журналист.

Най-големият проблем беше пенисът на Даг Уд.

Тери го беше виждал — огромен, с изпъкнали вени, сякаш специално създаден за порнофилм. Огромната висулка се появяваше в сънищата на Тери, проникна в нервния страх, останал след „Про-плюс“.

Скоро след като се запозна с Даг, Тери се бе запознал и с огромното чудовище с главичка като гигантско личи. Славният мъж беше седнал начело на дълга маса в ресторант в Западен Берлин. Дращеше по ленената покривка с пластмасовата капачка на химикалка.

След като му представиха Тери, Даг го предизвика да се надбягват по улиците на Берлин. Тери го зяпна, неспособен да повярва дали шоуменът говори сериозно. След това разбра, че Даг е съвсем сериозен, и прие. Знаеше, че няма друг избор. И така, двамата изоставиха другите в ресторанта и хукнаха по празните среднощни улици. Тичаха с всички сили, но по средата към „Хилтън“ Даг заяви, че Тери бил готин, че нямало нужда да тичат повече, и Тери разбра, че е преминал някакъв тест.

След това Даг започна да разпитва Тери за новата музика, искаше да разбере какво става в Лондон, на какво да се надява, какво ще очаква публиката от него. Едва по-късно, когато Тери стана по-зрял, осъзна, че Даг Уд се е страхувал — страхувал се е, че няма да успее да се представи според изискванията на дивите деца, които го очакваха в Лондон, Глазгоу и Ливърпул.

— Сигурно е страхотно — подхвърли Питър и се загледа в бутилката джин. Беше почти празна. — Да се мотаеш с рок звезди…

Тери и Питър седяха върху бюрата в малкия офис, гледаха как Сали и Кишор работят и си подаваха бутилката с пълно безразличие. По радиото бяха пуснали Елвис и той заплашваше с неочаквано насилие. В песента се казваше, че трябва да си корав мъж. Лошо.

Може и да бе точно така, помисли си Тери. Може би под слънцето нямаше нищо и всяко поколение се обличаше според модата, перчеше се и си въобразяваше, че училището не е за тях, а в действителност всичко това бе правено преди.

— Безплатни плочи, безплатни представяния — продължаваше Питър. — Какъв живот само.

Тери се разсмя с горчивина.

— На теб ти е по-добре тук, приятел.

Питър го погледна вбесен.

— Я стига простотии. — Изправи се, олюля се, говорът му бе завален. Навря лице току до Тери и младежът усети металния мирис на джин. — Стига с тези смрадливи простотии.

— Истината е — отвърна Тери, макар да знаеше, че това е последното, което е готов да признае, както и последното, което Питър искаше да чуе. — Истината е, че нещата не са такива, каквито изглеждат. — Той пое бутилката, отпи голяма глътка, усети как стомахът му се разбунтува и се запита дали няма да повърне. — Рок звездите само се преструват, че са ти приятели. — Сети се как Били Блицън го бе дръпнал настрани в Нюкасъл. Имаше и други готини — Джо Стръмър, Джони Тъндърс, Фил Лайнът. — Един-двама са наистина свестни, ако имаш късмет да попаднеш на тях. Повечето… гледат да те използват. Искат за тях да се пише в „Пейпър“. Това е истината. Какъв тираж продаваме? По двеста и петдесет хиляди на седмица. Разбира се, че ще се държат мило с нас! Само че всичко това е пълна гадост. И ти си въобразяваш, че са щастливи. Музикантите ли? Бандите ли? Направо са ужасени! Младите се страхуват, че никога няма да успеят, старите се страхуват, че краят им идва.

Китаристът и създателят на песните на „Страната на Мордор“ му се стори съкрушен.

— Значи всичко е лъжа и измама — рече най-сетне Питър, дръпна на свой ред бутилката джин и допи остатъка. Когато видя, че няма повече, остана загледан за момент в зелената бутилка и я запокити към стъклената преграда, която разделяше офиса от компютърната зала. Сали и Кишор отскочиха стреснати, когато стъклото се разби, а Елвис продължи да пее, радостен и жизнен.

Питър стискаше в ръка нечий термос и разбиваше останалите стъкла от преградата, докато всички до едно изпопадаха на земята. Тери се кискаше, неспособен да повярва на очите си, Сали крещеше името на Питър, а Кишор бе готов да се разреве.

Тогава Питър влезе в компютърната зала, дръпна касетите и ги метна през разбития прозорец, а тънките кафяви ленти се надиплиха като тоалетна хартия на футболен мач, сетне започна да рита със сандалите си огромния бял обелиск, а Тери продължи да се смее още по-гръмко, докато приятелят му подскачаше от болка на един крак.

Сали бе прегърнала Питър през кръста в опит да го дръпне настрани от компютъра, докато крещеше към Тери да го спре.

— Всички ще останем без работа!

Кишор бе в офиса и дрънкаше нещо за следващата стъпка към програмиране, стъпката, която никога нямаше, да успее да направи, а Тери спря да се смее, защото всичко свърши изведнъж, бурята, разразила се в гърдите на Питър, отшумя и с всеки ритник го болеше все повече, а смехът бе угаснал. Не можеше да гледа Сали толкова притеснена. В следващия момент Пи Джей застана на вратата, мигаше объркан, все още по пижама, стиснал метла в ръка.

— Тъпи дребни копеленца — викна той. — Да сте почистили всичко до сутринта, иначе ще изхвърчите.

— Да почистим ли? — обади се Сали. — Как да почистим, дърт тъпако? — Тя подхвърли счупена шпула към Пи Джей и лъскавата лента се размота. — Той съсипа всичко! Погледни само!

Питър се върна в офиса през вратата, макар вече да нямаше нужда, защото спокойно можеше да прекрачи счупеното стъкло. Беше потен и объркан.

— И така. — Тери скочи от бюрото и грабна метлата от Пи Джей. — Да се хващаме на работа.

Всички го зяпнаха.

Сали се разсмя и поклати глава.

— Не можеш да се върнеш тук просто защото от новия ти живот не е излязло нищо. Не ти ли е ясно? — Тя отпусна ръка на рамото на Кишор. — Не плачи, Киш. Ще им кажем… не знам какво точно ще им кажем. Направили са го крадци, вандали.

— Няма да ни повярват! — отвърна Кишор и започна да кърши ръце. — Ще се сетят, че сме ние!

Питър седна на пода и скри лице в длани.

Сали внимателно издърпа метлата от пръстите на Тери.

— Върви си — каза му тя.

11.

Пазарът за месо вледени Тери до кости.

Огромното шумно хале бе пълно с мъже в бели престилки, оплескани с кръв. Някои тласкаха колички на две колела, подобни на рикши, натоварени с парчета месо, дъхът им излизаше на бели валма, докато превозваха товара си до камионите и вановете, наредили се един зад друг из целия „Смитфийлд“, без да гасят двигателите си. Разнасяха се ругатни и псувни, мъжете недоволстваха от живота и един от друг. Работата бе трудна, а нощта дълга. Тери се усети замаян, когато си помисли, че баща му работи тук още от четиринайсетгодишен, откакто бе напуснал училище.

Вдигна яката на сакото и натъпка ръце в джобовете. От студа очите му се напълниха със сълзи и той задиша учестено. Тръгна по централната пътека, за да намери баща си.

Откри го понесъл огромен телешки бут на гръб, гигантско парче месо, от което коленете му се подгъваха, но той се стягаше и поемаше напред, лицето му бе разкривено също като на щангист.

— Я, момчето ми е дошло — възкликна с усилие и потното му лице разцъфна в усмивка, когато видя сина си. Беше с шапка, която му придаваше вид на войник от Френския чуждестранен легион — шапка от зебло с нещо като кърпа отзад, която да го пази от пустинното слънце.

— Да ти помогна ли, татко?

Старият се разсмя.

— И таз хубава.

Тери го последва покрай мъжете в окървавени бели престилки, докато излязоха от пазара, старият подгъваше колене от тежестта. Докато се влачеше подире му, младежът забеляза мърлявата задна част на престилката и износените обувки. Когато най-сетне остави парчето в задната част на хладилен камион, баща му избърса длани в ръкавите си, преди да потупа Тери по гърба.

— Момчето ми е дошло! — извика, без да се обръща конкретно към някого. — Той пътува по цял свят, интервюира филмови звезди!

— Татко! — опита се да протестира Тери. — Те не са филмови звезди.

— Я се погледни — заяви весело старият. — Само кожа и кости си. Дори не си докоснал чая си. Ела да ти вземем нещо за ядене.

Дори посред нощ кръчмите около пазара за месо „Смитфийлд“ въртяха успешен бизнес. А ставаше и още по-доходно, когато наближаваше краят на нощната смяна.

Зад опушените стъкла бяха насядали румени мъже и надигаха халби черна бира, лапаха пресен пай със сос и пушеха. Бащата на Тери поръча пайове и бира, а след това намери дълга маса с шумни изтощени мъже. Тери бе единственият, който не бе с бяла престилка.

— Моето момче — представи го бащата на Тери. — Обикаля по целия свят и интервюира хората от шоубизнеса. — Широките му гърди се надуха от гордост, а Тери се изчерви. — Той е нещо като Майкъл Паркинсън.

Мъжете изглеждаха впечатлени.

— Кого си интервюирал? — попита един от тях.

— Ами… — измънка Тери, устата му пълна с пай от говеждо и лук. Замълча, а стомахът му се сви от вкуса на топлата храна. Кога бе ял за последен път? Спомни си, че на самолета от Берлин побутна настрани подноса с пилешко. След това се почувства виновен, защото се сети, че така и не се докосна до специалната вечеря, която майка му бе приготвила за Мисти. Като вземеш достатъчно спийд, апетитът ти направо изчезва.

— Току-що интервюирах Даг Уд — заяви той и остави ножа и вилицата. Насядалите около масата го гледаха тъпо. — А също и Грейс Фюри.

Никаква реакция. Бащата на Тери се усмихваше гордо.

— „Клаш“, „Джем“, „Странглърс“. — Вече полагаше усилия, за да не разочарова баща си. — Аз направих един от първите материали за „Секс Пистълс“ и писах за тях след „Скрийн он дъ Грийн“…

Този път май им просветна.

— Онези тъпаци, дето нарекоха кралицата смотанячка ли? — попита огромен носач. — Няма да им се отрази много добре, ако се появят тъдява в някоя тъмна вечер. Ние тук си тачим кралицата.

Останалите мъже се разсмяха и обещаха да „съдерат кожичките“ на копелетата от „Секс Пистълс“, само да се осмелят да се появят в Смитсфийлд. Интересът им вече бе събуден.

— Ами котенцата от АББА? Тях познаваш ли ги? — Разнесе се похотлив смях, някои извиха очи към тавана, други продължаваха да се тъпчат с пай. — Нямам нищо против да направя едно задълбочено интервю с русата кукла.

Тери призна, че никога не е попадал на АББА.

— Ами „Бийтълс“?

— Ами Елтън Джон и Кики Дий?

— Ами „Диско Дък“?

Някои от любителите на музиката, които бяха по-наясно, изсумтяха.

— Песента се казва „Диско Дък“, смотльо. Пеят Рик Дийс и неговите идиоти! Чухте ли го само? „Диско Дък“.

Тери призна, че не познава никого от тях.

— Виждате ли — обади се гордо бащата на Тери. — Всичките тези звезди. Пътува по цял свят.

Усмивката му не угасна, докато не излязоха от кръчмата.

— Не ядеш — отбеляза старият. — Не спиш. Кожа и кости си. Какво ти става? Какво не е наред?

Тери не отговори, само пое дълбоко въздух, доволен, че вече не е в кръчмата и е избягал от миризмата на сготвено месо.

Баща му стисна дръжките на количка и я затегли след себе си. Влязоха отново в мразовитото хале и старият остави рикшата.

— Майка ти хареса момичето. Малката Мисти. Сериозни ли са намеренията ти към нея?

Тери извърна поглед.

— Не бих казал. — Как да му разкаже за Даг Уд? Как да му разкаже подобно нещо.

Баща му поклати глава с блеснали очи. Никога не бе вдигал ръка на Тери. Затова пък имаше поглед, който причиняваше не по-малка болка от плесник.

— Някой ден ще открием какво точно харесваш, Тел — успокои го той. Тери знаеше, че животът, който водеше, бе немислим за баща му. Старият не беше глупав — даваше си сметка, че каквото и да върши в момента синът му, то не може да продължава завинаги. Без дори да попита, бащата на Тери извади износен портфейл от джоба си и започна да отброява банкноти.

— Двайсет и пет кинта ще стигнат ли? — попита без укор. — Не мога да ти дам повече до петък.

Тери наведе глава.

— Татко, съжалявам… ще ти ги върна.

Бащата напъха парите в ръката на сина си и затегли количката към душовете. „ПОЧИСТЕТЕ ВСИЧКИ КОЛИЧКИ ТУК“, гласеше надписът отстрани.

— Пет пари не, давам. Готов съм и ризата от гърба си да сваля за теб — заяви бащата на Тери. Стисна маркуча, за да измие количката. В канала потече кръв. — И да започнеш да ядеш.

— Да ти помогна ли, татко? Нещо да направя ли?

Бащата на Тери поклати глава и продължи да мие нещото, което носачите наричаха количка, без дори да погледне сина си.

Госпожа Браун зави с наситеножълтия лотус „Илан“ наляво от Марбъл Арч и даде газ по Парк Лейн, наби спирачки, докато минаваха покрай „Дорчестър“, а после и покрай „Хилтън“. Рей оглеждаше за тълпи фотографи. Единственият признак на живот бе самотният портиер с шапка. Рей нервно потри голата си китка.

— Искаш ли да пробваме и в „Риц“ — предложи тя и даде газ. Шофираше много добре, а иланът летеше и всеки път, когато натиснеше педала до дупка, Рей изпитваше чувството, че е взел нов наркотик.

— Къде е „Риц“? — попита той.

Тя го погледна, за да е сигурна дали не се шегува. След това отвърна:

— „Риц“ е на Пикадили, непосредствено зад Парк Лейн. Може да се е настанил там. Или пък в „Савой“, при реката. Или в „Кларидж“ — там е дори най-вероятно. Близо са един до друг.

— Знам го „Кларидж“ — призна Рей. — Него го знам.

Тя се изкиска.

— И какво си правил в „Кларидж“? Да не би да си пил чай с кифлички?

— Не — призна Рей. — Интервюирах Боб Дилън.

Тя изви изящно оформените си вежди. Остана впечатлена и не го скри. Хората винаги се впечатляваха, когато им кажеше кои известни личности познава, макар Рей да не разбираше защо реагират по този начин. Гениалността не беше заразна. Да не говорим, че така и не успя да измъкне смислено изречение от Дилън — Рей направо се беше поболял от нерви, а трябваше да вади с ченгел думите на Дилън. Този брадат мъж на средна възраст искаше да се отърве час по-скоро от него.

Уайт беше пуснал материала на първа страница, защото Киселия Пийт имаше успешна концертна снимка, а и защото Дилън настояваше за първа страница. Но пък статията беше пълен боклук. Хората се залъгваха, че ще се променят, ако имат възможност да дишат същия въздух като големите звезди. Рей знаеше, че не става така. Джон Ленън нямаше да успее да го спаси. Джон Ленън нямаше да спаси никого.

— Така — рече жената. — След като си интервюирал Дилън, значи няма да имаш никакъв проблем с Джон Ленън.

— Тогава беше различно — заоправдава се Рей. — Интервюто беше предварително уговорено. Не е толкова лесно, когато ти се налага да се справиш сам.

— Само че ти не си сам — подхвърли тя.

Двамата се усмихнаха един на друг. Истина беше. Тя действително много му помогна. Ако трябваше да обиколи и петте хотела сам, Джон Ленън щеше да е на „Хийтроу“, преди Рей да успее да измине и половината път. Докато тя завиваше по празните улици на Уест Енд, Рей усети как в гърдите му се загнездва отчаяние. Тая работа просто нямаше да се получи. Защо се заблуждаваше? Никога не е бил истински журналист, а просто хлапе, което си падаше по музика.

— Както и да е — продължи госпожа Браун, когато минаха покрай самотния вход на последния хотел. — И без това „Бийтълс“ бяха простаци, които се правеха на джентълмени, а пък „Стоунс“ бяха джентълмените, които се представяха за простаци. — Усмихна се по странен начин и погледна изкосо към Рей. — Ти знаеш ли, че между нас с Брайън имаше нещо? Бях още малка. Съпругът ми казвал ли ти е?

— Брайън Джоунс ли? — попита Рей. Остана слисан. Красивият Брайън, който свиреше на китара. Красивият Брайън, открит да се носи мъртъв в басейна си. Той бе част от историята. Този път Рей остана впечатлен. Все едно му бе казала, че е спала с Наполеон.

— Запознахме се в клуба, в който започнаха — хотел „Стейшън“. — Тя се засмя тихо при спомена. Иланът летеше отново по Парк Лейн. Тази улица изглежда много й допадаше. Да не говорим, че бе почитателка на високите скорости. — Хотел „Стейшън“, Кю Роуд, Ричмънд. Неделните вечери. Случи се през 1963. Аз бях на… колко? На четиринайсет! Той, разбира се, имаше много момичета. Съпругът ми никога ли не е споменавал? Години наред направо се побъркваше от тази мисъл. Все си ме представяше с Брайън.

Рей поклати глава.

— Съпругът ти никога не те е споменавал. — Опита се да смекчи думите си. — Всъщност ние говорим единствено за бандата му и как вървят нещата. Затова не говори за теб.

Тя се изсмя тъжно.

— Не, разбира се. Когато сексуалната ревност отшуми, жената разбира, че е бита карта. А после започват да ти подаряват секс играчки за рождения ден.

Той не знаеше какво да отговори. Усещаше, че госпожа Браун не очаква да чуе мнението му. Затова замълча. Тя въздъхна, сякаш за една вечер й стигаше.

— Ако искаш, мога да те закарам до вас. Къде живееш? Сам ли си в апартамент?

Рей поклати глава.

— Ще се поразходя малко.

Тя се намръщи.

— Нали не си в някоя от онези изоставени къщи?

Рей започна да се притеснява.

— Все още живея при нашите. Поне допреди да ги зарежа.

— И кога го направи?

— Преди около два часа.

Жената се разсмя и Рей чак сега осъзна колко много я харесва. Под привидната твърдост тя бе прекрасна. За миг се почувства объркан — любезната й помощ да открият Ленън, начинът, по който лицето й се озаряваше, когато се смееше, удоволствието да обикалят Лондон посред нощ в жълтия лотус „Илан“. Никак не му се искаше да се мотае сам по улиците.

— Значи ще трябва да те заведа у нас — реши тя.

Изоставената къща се открояваше на лунната светлина също като самотен Ксанаду. Тук някога са били вложени много пари, било е преди години, ала сега фасадата на огромната бяла постройка бе осеяна с черни пукнатини. По голите прозорци на втория етаж трепкаха светлини на свещи, някой бе запалил огън, блестеше включен радиатор. Чуваше се плач на бебе.

— Кой живее тук? — попита Руби. — Клошари ли?

— Не са клошари — отвърна Лион и започна да брои монетите, за да плати на таксиметровия шофьор. — Бездомни са. Искам да те помоля да ми помогнеш. Не ми достигат парите. Извинявай.

Руби се намръщи.

— Момичетата не плащат. Момчетата се занимават с тези неща. — След кратко мълчание добави: — Какво ще кажеш за петдесет пенса?

Отнякъде си спомни един лаф — нещо за новите стратегии, които трябва да бъдат измислени, за да изкарват и жените работнички същите пари като мъжете. Само че той нямаше да успее да задържи момичето, като повтаря прочетеното в книгите. След Ивлин Кинг-Шампанското това не бе достатъчно. Затова отвърна:

— Петдесет пенса е супер. От мен бакшишът.

Тя извади портмонето си и отброи сумата. Лион напипа купон за храна в джоба на коженото си яке и го натика в ръката на шофьора. Таксиджията поклати глава.

— Скапани циганори — оплака се той и потегли.

Руби четеше графитите.

— „Котките обичат обикновени бисквити“… „Тук не се допускат наркотици“…

— Самата истина — потвърди Лион. — Хората, които живеят тук, не вярват в наркотиците. Обикновено човек посяга към наркотиците, за да се освободи, а ние мислим, че… нали се сещаш?… — Почувства се притеснен, че й говори такива неща. — Май всички тук вече сме свободни.

— Но ти беше взел наркотик.

— Защото бях с един приятел. Той мисли, че има нужда от наркотици. — Усмихна й се. — Той понякога ме води встрани от правия път.

Тя също се усмихна.

— Значи лесно се отклоняваш от правия път, така ли?

Лион извади ключа си.

— Понякога. Ами ти?

Тя поклати глава.

— Баща ми ще ме убие. — Огледа изоставената къща. — Стив ще ме убие.

— Значи имаш късмет, че Стив го няма, нали?

Руби го погледна, без да се усмихва.

— И двамата имаме късмет.

Тя стисна коженото му яке отзад, докато минаваха предпазливо по гредите. Лион я поведе по тъмния коридор, а Руби си удари глезена в някакъв велосипед.

— Внимавай — предупреди я той. — На горния етаж има светлина. Извинявай.

На площадката на първия етаж надзърнаха любопитни лица и побързаха да се скрият. Лион и Руби се заизкачваха по стълбите. В една от големите стаи бяха запалени свещи, а от тавана висяха голи крушки над млади мъже, насядали в кръг с кръстосани крака по голия под. Погледнаха Лион и Руби, кимнаха и отново продължиха да се съвещават. Говореха на езици от Северна Европа.

— Тук има хора, които са били в Париж — обясни Лион. — Били са в Париж през 1968-а.

— Веднъж ходих в Кале — похвали се Руби. — Водиха ни от училище.

Минаха през къщата. Нямаше почти никакви мебели. Усещаше се мирис на мухъл, мръсни тела и готвено.

— Там е едно нищо — прошепна Руби.

От тъмното надничаха лица, отначало подозрителни, след това по-приятелски, макар и незаинтересувани. Лион усети, че Руби вече не е толкова напрегната. Мястото не беше чак толкова лошо. Минаха през малка кухня, където огромен казан супа къкреше на оплескан котлон. Неизмити съдове и остатъци от храна бяха пръснати наоколо. Дългокоса млада жена къпеше голо бебе в пластмасов леген, поставен в мивката.

Влязоха в неосветената спалня, където бе заварил баща си. Имаше новопристигнали. Бяха пръснали наоколо съдържанието на раниците си, а по пода бяха проснати десетина спални чувала. Повечето бяха заети. Една двойка се любеше шумно, а дъските на пода скърцаха. Руби стисна Лион за ръката и го изтегли навън, потискайки кикота си.

— Те нямат нищо против — обясни Лион.

— Аз обаче имам — сряза го тя.

Поклати глава и го поведе обратно в кухнята. Жената и бебето ги нямаше. Руби го накара да седне на единствения стол. Огледа се, откри половин лимон, бутилка белина и чаша, очевидно пусната в чест на сватбата на принцеса Ана и Марк Филипс. След това застана срещу Лион. Беше много сериозна, наложила маската на професионална фризьорка.

Свали му шапката, — след това смъкна коженото яке и най-сетне изхлузи тениската с „Тин Лизи“ през главата му.

Той посегна да я привлече, ала тя поклати глава, за да му покаже, че не иска това, поне не сега, и го настани на стола пред мивката. Той се погледна в напуканото огледало.

Продължаваше да наблюдава отражението си, докато Руби миеше косата му със студена вода и сапун за ръце, след това го намаза със сока от половината лимон и най-сетне го изплакна с една чаша вода, смесена със супена лъжица белина и остатъка от лимона.

Лион наблюдаваше отражението си, докато Руби го превръщаше в блондин, наблюдаваше и лицето й в напуканото огледало, докато твореше магията си.

За пръв път през живота си, Лион се почувства почти хубав, макар да съзнаваше, че това не се дължи толкова на промяната в цвета на косата, колкото на докосването на пръстите й, които масажираха скалпа му, на лицето й, надвесено над главата му, на топлия й дъх, погалил врата му.

Имаше чувството, че тя наистина държи на него, и сърцето му изпърха.

По-късно, когато чуждестранният говор в голямата стая вече не се чуваше, а двойката, която се любеше шумно, бе захъркала, Лион и Руби се промъкнаха в неговия спален чувал.

Тогава двамата се любиха колкото бе възможно по-тихо и единствените звуци бяха дишането и проскърцването на голия под, и неговият замаян щастлив шепот.

— Обичам те — промълви той и в очите му пролича истинността на тези думи. — О, толкова много те обичам!

Руби се изкиска под него, след това въздъхна и го прегърна, а това го подлуди.

Лион свърши с мощна експлозия.

Колко нощи бе изкарал, без да спи?

Почти три, помисли си Тери, обгърнат от тъмнината на Ковънт Гардън. Когато блеснеше зората, щяха да са изминали цели три нощи без сън.

Преброи ги.

Първите две вечери в Берлин. Едната тича по малките улички на града с Даг, наблюдаваше го как иска назаем инструментите на някакъв джаз квартет и заедно с бандата представя доста нескопосана версия на старите си хитове, докато се мята като обезумял, дори по едно време увисна на лампата и тупна на масата сред феновете на джаза.

На следващата вечер бе в хотелската стая на Даг, смъркаше коката, доставена от Криста, и си говориха, докато камериерката не потропа на вратата, за да оправи стаята, което означаваше, че е време Тери да се пооправи, да си събере багажа и да се качи на първото такси за летището.

А сега и тази нощ, до края на която оставаха броени часове. Три нощи, без да мигне, три наситени със събития нощи, а Тери знаеше много добре какво го чака на третата сутрин.

На третата сутрин започваш да прозираш нещата.

Можеше да е какво ли не. След три безсънни нощи Тери веднъж видя как едно врабче се опитва да го прекара. След други три нощи видя катастрофирал самолет, отворен също като консерва сардини, килнал се на една страна точно пред апартамента му. Шантава работа. Ненормална работа. Откаченото врабче, катастрофиралия самолет — сега ги нямаше, Тери знаеше, че ги няма, и се опита да си го набие в главата. Само че му беше много трудно.

След три нощи спийдът в черния ти дроб се превръща в алкалоида мескалин — халюциногенно вещество — и започват да ти се привиждат разни неща, за които можеш да се закълнеш, че са истински. Преглъщаш ужаса, опитваш се да откъснеш очи, защото не можеш да не повярваш в онова, което виждаш. След три безсънни нощи всичко ти се струва съвсем истинско.

Когато Тери видя светлините на „Уестърн Уърлд“ да изплуват от тъмнината, той се запита каква ли лудост му предстои да види тази вечер.

В часовете, след като си тръгна от „Уестърн Уърлд“, всички в клуба направо бяха полудели. Бяха напълно откачили.

Сякаш психозата, разочарованията и насилието се бяха натрупвали и „Марке“, „Рокси“, „Ред Кау“, „Нашвил“, „Дингуолс“ и „Хоуп и Анкър“ се бяха пренесли в тази дупка в Ковънт Гардън.

Тери се опита да си пробие път надолу и чак сега видя, че гъмжи от „Псета на Дагънам“.

Бяха окупирали дансинга. Блъскаха се, търкаляха кутии от безалкохолни, плюеха, ръгаха всички, които не бяха от племето им, за да ги разкарат, превземаха заведението и това им доставяше невероятно удоволствие. Тери се замисли за Лион с надеждата приятелят му да е далече от това място.

В средата на цялата тази лудница се виждаше сако, ушито от знаме. Умника беше тук заедно с „псетата“ и изпълняваше лудешкия си танц — нещо като кръстоска между животно и боксова круша, докато „псета“, двойно по-едри от него, го налагаха, блъскаха го напред-назад също като топка в червено, бяло и синьо.

Умника видя Тери и му се усмихна глуповато, сякаш всички тук бяха приятели, ала Тери така и не намери сили да отвърне на усмивката му.

Реши, че има голяма възможност „псетата“ да направят онова, което се заканваха да сторят вече цяла година. Май наистина щяха да убият някого.

Тери си проправи път нагоре към тоалетните. Тази вечер бе особено трудно да се придвижва в това заведение. Никой не помръдваше от мястото си. Разни непознати го гледаха намръщени и ръмжаха. Тук се събираха все повече и повече непознати мутри и на него му се доплака.

Това е от спийда, реши той. Трите безсънни нощи в комбинация със спийд и със страха от онова, което ще завари.

Влезе в мъжката тоалетна. Тъпо реге отекваше в стените и напуканите огледала. Тоалетната бе пълна с мъже и жени, момчета и момичета, които се друсаха, продаваха наркотици и се плескаха с грим. Никой не използваше мястото по предназначение, въпреки това, незнайно как, тук вонеше на изпражнения като от хиляда и една нощ.

Тери откри очилатия дългокос тип, който му трябваше, да разпределя дози от по грам и половин грам върху капака на една от тоалетните чинии. Това беше дилърът. До него бе застанала хипарка със замръзнала усмивка — надрусаното му гадже. Всички закимаха, когато го видяха, и Тери се насили да се усмихне, огледа се, с което трябваше да покаже, че проявява интерес към стоката, докато дилърът бръщолевеше всякакви простотии, родени от объркания му от дрогата мозък.

— Тери… тъкмо разправях… че най-добре човек да живее на някоя лодка, а? — обърна се към него с блеснали очи. — Защото… ако живееш на лодка… нали така… не могат да ти хванат края… не си в електората, нали се сещаш, никой от армията няма да те търси. Никакви регистри. Няма те никъде, нали така?

Дилърът се изкиска на изобретателния си план, с който щеше да преметне властите. Вече десет години продаваше стоката си из кенефите на най-различни клубове, а ето че най-неочаквано му се прииска да сподели плановете си за пенсия с Тери.

— А по този начин няма данъци — усмихна се гаджето с объркан поглед. — Няма данъци за лодката.

— Така се пестят пари — закиска се дилърът.

Тъпотии, помисли си Тери.

Какви тъпотии трябваше да слуша човек, за да си купи наркотик. На Тери му се искаше да се измъкне от това място, но доброто възпитание го принуди да остане и да изслуша безумната реч на смахнатия дилър. Той продължаваше да ръси простотии, а Тери имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне.

— Страхотна идея — отвърна Тери, докато наблюдаваше как Уоруик Хънт влиза в тоалетната. — Да се пренесеш да живееш на рибарска лодка.

Обзет от презрение, Тери забеляза, че влезлият е единственият дебелак в „Уестърн Уърлд“. Естествено, как иначе, след всички обилни обеди и билетите за първа класа на полетите до Ел Ей, Ню Йорк и Токио. Ами купоните покрай работата?

Човекът, уредил с договори някои от най-великите банди през последните десет години, приличаше на брат на един от „Илектрик Лайт Оркестра“. Изпика се внимателно в напукания писоар, вдигна ципа на грижливо изгладените дънки „Левис“ и се огледа, за да види къде може да се измие. Тери се усмихна мрачно. Ама тоя къде си въобразяваше, че се намира? В скапания „Марке“, може би? Това беше „Уестърн Уърлд“, всички мивки бяха изпочупени, а водата бе спряна много отдавна. Уоруик Хънт въздъхна раздразнен, извади малка сребърна табакера от късото си сако, отвори я и бръкна вътре със сребърната лъжичка, увиснала на косматите му гърди.

— Трябва да си купиш лодка, мой човек — настояваше дилърът. — Купи си лод-лод-лод-ка!

В моменти, когато бе силно развълнуван, дилърът започваше да заеква.

— Добра идея — отвърна Тери и се запита дали дилърът не е пробвал прекалено много от стоката си.

Беше разсеян. Малка тълпа почитатели се бяха скупчили около Уоруик Хънт. Хънт може и да бе единственият затлъстял тип, с плътни бакенбарди и очила, но притежаваше таланта да сбъдва мечти. Момиче с халка на носа, къса черна коса и впити черни панталони му подаде касетка, на която със сигурност имаше демо записи на бандата й. Уоруик Хънт се усмихна търпеливо, беше очевидно, че се кефи, след като светът бе в краката му и вече бе смръкнал кока. Нищо не се е променило, помисли си Тери. Въобразявахме си, че всичко ще се промени, но в шоубизнеса всичко си е същото.

— Ни-ни-ни-кой — пелтечеше дилърът — не си купува риба, дето плува в мътни води, нали така, а?

Тери кимна в знак на съгласие и за награда получи две пликчета, пълни с амфетамин сулфат. Най-сетне. Два грама за 24 лири. Щом банкнотите, които получи от баща си, се скриха в джоба на дилъра, образът на баща му изникна пред очите на Тери. Старият ходеше превит в леденото хале, краката едва го държаха, а освен това му се налагаше да влачи и единствения си син.

Били Блицън се заклатушка в тоалетната и въодушевлението нарасна. Не обърна никакво внимание на Уоруик Хънт, който го наблюдаваше с мазна усмивка, приближи се до Тери и се усмихна. Били умееше да се усмихва така, че да се почувстваш като най-важния човек на този свят.

— Здрасти, мой човек — измърка тъжно Били. След това се обърна към дилъра и гласът му стана остър и делови. — Дай от най-доброто.

Дилърът вдигна ръце, сякаш се предаваше. Изглеждаше притеснен.

— Веднага щом ми платиш за последния път — отвърна той с изкуствена усмивка. — И за предишния път. — Май се опитваше да се шегува. — И за-за-за по-предишния път.

Красивото лице на Били Блицън се разкриви от яд.

— Скапан наркоизрод, как смееш да ми говориш така пред приятеля ми?

От очите на Били бликнаха гневни сълзи. Дилърът вдигна ръце и каза, че било възможно да се споразумеят, но вече било прекалено късно.

— Ще ти съдера скапания задник! — избоботи Били.

Тери наблюдаваше как приятелят му разкопчава гравирания каубойски колан, който придържаше панталоните на съсипания италиански костюм. Дилърът се сви в тоалетната кабинка, скри се зад гаджето си, а Били размаха колана.

Тери прегърна Били и го изтегли настрани. Тълпата се разтвори, за да им направи път да минат и Тери изведе приятеля си от тоалетната. Оказа се изненадващо лесно. Били бе лек като перце и Тери усети как го бодва необяснима мъка.

Запита се какво ли ще случи с всички тях.

Прегърна Били и го отведе в малката съблекалня на клуба. Тери открай време се слисваше от размера на стаята. Тук започваха легенди, а бе помещение не по-голямо от гардероб, с гола пейка от едната страна, стените от пода до тавана бяха облепени с постери на банди, отгоре издраскани с графити. Накара Били да седне.

Р45 се мотаеха наоколо, наливаха се с бира и се готвеха за шоуто. Не обърнаха абсолютно никакво внимание на фронтмена си.

— Ще се оправиш ли? — попита Тери.

Никога не бе виждал Били толкова вкиснат. Долната му устна висеше, огромните му кафяви очи едва стояха отворени, а на жълтата светлина в съблекалнята костюмът му изглеждаше още по-смачкан и лекьосан.

— Трябва ми нещо малко да живна — обясни Били Блицън.

Висок мъж с късо подстригана коса надникна вътре.

— Време е — обяви той.

Били осъзна какво става и се ококори.

— Голяма работа ще бъдем тази вечер, мой човек. Тук е онзи пич от звукозаписната компания. Дошъл е.

Тери пъхна ръка в джоба си, напипа едното пликче сулфат и стисна ръката на Били, за да му го даде тайно. Знаеше, че Били няма да иска да раздели наркотика с останалите от бандата. Когато приятелят му погледна, лицето му се озари.

Тери бе готов на какво ли не заради тази усмивка, защото Били Блицън бе свирил в банда, която той обожаваше. Пък и притежаваше много повече естествен чар от всеки друг, когото Тери познаваше.

— Ти си ми истински приятел — изломоти Били Блицън и го погали по бузата, от което Тери усети странен прилив на гордост и тъга.

— Да го даваш по-леко, бива ли? Прашецът е чист.

Били се намръщи.

— Онзи гадняр. Онзи скапан гадняр. Позволява си да ми говори за пари.

Р45 бяха готови с китарите и излизаха от съблекалнята.

— Просто ги разбий — пожела Тери и изправи Били Блицън на крака. Остана да го наблюдава как прехвърля китарата през рамо и се превръща в друг човек.

— Винаги ги разбивам — заяви той. — Абсолютно винаги.

Тери кимна и се засмя, усетил чувства, които не бе възможно да се дължат на спийда или на трите безсънни нощи.

Истина бе. Всяко шоу, което той правеше, бе добро. Винаги си струваше да гледаш Били Блицън.

Само дето никога не се знаеше кога ще бъде последният път.

Тери бе застанал в дъното на „Уестърн Уърлд“ и се бе качил на стол, за да гледа шоуто.

Извади останалия един грам, отвори пликчето и пъхна ключа. Обичаше да гледа Били Блицън, докато бе под въздействието на амфетамини. Той бе Дийн Мартин на рокендрола, умееше да създава еуфория, която пулсираше из вените ти, а това бе представата на Тери за щастие.

Само че, докато гледаше как зрителите ужасени се отдръпват от „псетата“, усети безсънните дни и нощи да го притискат и единствено почувства изтощение и меланхолия.

Тази вечер не бе като другите. Тази вечер всичко се разпадаше. Започна с Мисти и тъгата се разпростираше до всяко кътче от живота му. Всичко, което обичаше, му се изплъзваше.

Били и Р45 се подреждаха на сцената, включваха инструментите и обмисляха как да започнат. Панталоните на Били щяха да се смъкнат всеки момент. Тери чак сега забеляза, че приятелят му е забравил да си сложи каубойския колан.

След това певецът започна да отброява и тактува.

— Едно! Две! Три! Четири! — и групата започна с известния лайтмотив „Надрусайте се всички“. Нещата се объркаха почти веднага и Тери се сети за старите кучета в „Пейпър“ и какво разказваха за Джими Хендрикс, докато е бил на остров Райт — че било все едно да гледаш човек, когото обичаш, да умира пред очите ти.

Били забрави думите на „Надрусайте се всички“ и запълни дупките с обиди и ругатни по адрес на „псетата“, които започнаха да го плюят с бира. След това се направи, че забива спринцовка в ръката си и незнайно защо този път жестът се получи жалка имитация, вместо да вдъхнови публиката.

Под ярката светлина на сцената лицето на Били Блицън вече не изглеждаше красиво. Дори в задушния клуб, малко преди затваряне, Тери усети как по гърба му се спуска студена тръпка. Били изглеждаше така, сякаш мястото му бе в някоя морга.

В този момент Тери си спомни нещо, което баща му бе казал за истинския Дийн Мартин — че всичко било само преструвка и актьорско майсторство. Дийн се преструвал, че е надрусан, докато бил на сцената, защото знаел, че дамите и господата от предградията много си падали по такива изпълнения, също както внуците им са очаровани да гледат как Били Блицън се самоубива на сцената. Само че Дийн Мартин винаги владеел положението, докато Били Блицън не успяваше.

Това, което се случваше тук, бе истинско и Тери се почувства като истински мръсник, задето стоеше и гледаше.

Видя как Били се опитва да ходи патешката, спъна се в някакъв кабел и за малко да падне по очи. Извърна поглед. Всичко се разпадаше. Затова пък Р45, отраканите стари музиканти, не сваляха гарда, вмъкваха крадени от Еди Кохран откъси и тълпата беснееше.

Дори кръгът около „Псетата на Дагънам“ вече го нямаше. Тери отново погледна към сцената. Може би това бе достатъчно за Уоруик Хънт и останалите сеирджии.

Никога не се знае, реши Тери. Дори когато бандите бяха добри, пак не се знаеше. Не се знаеше кога нещата ще се разсъхнат и ще им се наложи да си намерят истинска работа, дали няма да дойде ден, в който да се засекат някъде из Сохо, сериозни и горди, облечени в нови дрехи, със съвършени зъби, ветерани от „Попхитовете“, за които авансът от някоя плоча са дребни пари, които няма да им се наложи да връщат.

Докато наблюдаваше как Били Блицън се опитва да си спомни думите на песните, които бе пял и свирил хиляди пъти, докато го гледаше как се опитва да се задържи на крака, Тери бе убеден, че все още има възможност приятелят му да оцелее след тази нощ, да се стегне и да запише албум, който да стане платинен. Докато водеше Р45 към бурния „Летен блус“, Тери си каза, че за Били Блицън все още не е прекалено късно. Защо тогава се чувстваше толкова нещастен? Защото нещо се бе скапало.

Наблюдаваше как тълпата пред сцената подивява, как оливат приятеля му с плюнки и бира и се почувства така, сякаш някое частно парти е отворило врати за хората от улицата, а навлеците не знаят как да се държат. Дните, когато плащаше по седемдесет и пет пенса, за да влезе и види банда, която се оказваше или „Клаш“, или „Джам“, или „Бъзкокс“, отминаваха. Били Блицън губеше почва под краката си. Беше все така откакто бе станал на деветнайсет.

Забеляза Грейс Фюри от другата страна на сцената, надменна и сериозна сред хаоса наоколо. Беше застанала с гръб към сцената и се опитваше да си проправи път през блъскащата се тълпа. Погледна Тери и се усмихна с истинско удоволствие. Поне едно приятелско лице — помисли си той. Стана му приятно.

След това се извърна рязко към похотливец от „Псетата на Дагънам“, решил, че тя няма да има нищо против, ако си навре езика в ухото й. Тери с ужас забеляза, че това е Младши, а вълчата му усмивка никак не отиваше на татуировката с трите капки. На мътната светлина приличаше на някакъв знак за племенна принадлежност. Грейс вдигна презрително среден пръст, а Младши и „псетата“ започнаха да вият от кеф. Тери върна поглед към сцената. Били бе спрял музиката и говореше на тълпата за плюенето.

— Престанете да се лигавите, недоносчета такива, мама ви чекиджийска — ломотеше той и Тери се почувства малко по-добре. Никой не бе в състояние да смеси лондонски и нюйоркски ругатни по-добре от Били Блицън.

— Къде ти е гаджето? — попита глас на нивото на чатала му. Сведе поглед към Грейс Фюри. Сега вече му стана ясно защо мъжете бяха луди по нея. Дори в тази лудница тя бе като секс богиня в шотландска поличка.

— Вече нямам гадже — отвърна Тери.

У Грейс имаше нещо, което той харесваше открай време — с нея не му се налагаше да се държи наперено. Може би защото дори не си бе помислял, че между тях може да се получи нещо. Може би защото изобщо не бе в неговата категория. Беше известна.

Тя протегна ръце нагоре и той й помогна да се качи на стола. Застанаха един срещу друг, хванати за ръце. Също като деца в „Щастливи дни“, каза си.

— Тръгна си с Даг, нали? — попита Грейс, а той погледна през рамо към сцената, лицето му пламна от унижение.

Грейс поклати глава.

— Мисти, скапаната Мисти, тя наистина ме кара да се превивам от смях. Душица с бели роклички. Мека като памуче. А после да ти врътне този номер — нареждаше Грейс, докато се обръщаше, за да види как Били полива тълпата с бира. Полетя напред и Тери я прихвана през кръста.

Не премести ръце, все едно че бе на мотор, и усети как се надървя. Кръстът й бе невероятно тънък, дланите му го обхващаха без проблем. Полата й бе най-късата, която някога бе виждал. Възхищаваше й се — тя бе коравото момиче от Ню Йорк, което не се страхуваше да мине сред „Псетата на Дагънам“ в подобно облекло.

— Какво ще кажеш?

Тери не знаеше какво да каже.

Усети дланта на Грейс отпред на панталоните си.

— За Били питам — засмя се тя. — Прецака ли се?

Тя премести ръка. Тери си пое дълбоко дъх.

— Оня тип още гледа — отбеляза той и посочи застаналия сред тълпата Уоруик Хънт. — Били скапа работата, но може би точно това е идеята.

Тя обърна глава. Погали с пръсти лицето му. Докосването й му беше много приятно. Едно-единствено докосване му бе достатъчно, за да се надърви.

— Осигурил си нещичко, нали? — попита тя и той кимна. Очите й се притвориха. Грейс бе момиче, което обичаше наркотиците.

— Тогава да вдигаме гълъбите — подкани го тя.

Тери видя как Уоруик Хънт се обръща, след като беше видял достатъчно, и разбра, че нещата няма да имат хепиенд за Били Блицън.

— Тази вечер е пълно с разни навлеци — каза Грейс, обърна се отново към сцената и го стисна игриво за дупето. — Ако исках за компания чекиджии, дето вонят на бира, щях да си стоя в Ню Джърси.

Бандата спря рязко. Били гневно сочеше някой от публиката и крещеше да престанат да хвърлят разни неща. Сякаш им даде знак да грабнат чаши, кутии безалкохолно и столове и да ги запокитят по сцената.

Били стисна халба, оставена върху един от усилвателите, и я метна сред тълпата. Тери гледаше как чашата профуча във въздуха и се стовари на главата на Уоруик Хънт. Той се срина сред кръв и счупено стъкло. Кутиите и бутилките летяха като стрели. Били Блицън и Р45 избягаха от сцената.

— Хайде, да вървим — съгласи се Тери. — Тази работа съвсем се прецака.

А идеята бе да премахнат бариерата между изпълнители и зрители. Идеята бе да направят нещо по-различно от останалите поколения.

В началото бяха успели, защото в „Уестърн Уърлд“ цареше свободомислие и демокрация. Ето че бунтът се превърна в извинение да започнат да се държат като кретени. Толкова обичаше това заведение. А онова, което обичаше, вече го нямаше. Искаше да се махне и да отведе това невероятно момиче със себе си.

Скочи от стола. Тя го последва незабавно и падна в ръцете му, а червените й устни се притиснаха към неговите. Тери усети нетърпелив глад за нея, ала тя се отдръпна през смях.

— По-спокойно, тигре.

Хвана я за ръката и тя го последва усмихната. Изглеждаше сексапилна и срамежлива и той си представи Мисти в нечия стая, представи си Сали и шанса, който бе пропуснал, но ето че сега щеше да се прибере с това момиче, щеше да се люби с една от онези жени, за които мъжете фантазират, и на Тери му се стори, че светът ще стане хубав отново, щом тази жена се озове в леглото му.

Само че първо трябваше да види приятеля си.

Били се беше свил в съблекалнята, забол нос в пликчето със спийд. Вдигна глава като снежен човек. Р45 бяха наранени и ядосани и се караха с мениджъра си за пари.

На Били не му пукаше от нищо. Той облиза белия прашец от устните и брадичката си.

— Мой човек — засмя се, когато видя Тери, след това забели очи и започна да дере костюма, ризата, тънката вратовръзка. Изведнъж дрехите бяха започнали да го задушават. — Моят приятел лондончанинът.

— Мили Боже! — възкликна Грейс и отвърна поглед.

И тогава Тери разбра, че отсега нататък ще бъде все така. Били Блицън бе истински нюйоркчанин, а ако наистина си нюйоркчанин, ако не се преструваш, тогава не подписваш договор с Уоруик Хънт, за да записваш албум с Фил Спектър в Насау.

Ако си истински нюйоркчанин, който не се преструва, тогава се съсипваш. Тогава умираш, помисли си Тери и усети как го разтърсва ридание.

Всички песни на Били Блицън, които толкова кефеха всички в „Уестърн Уърлд“ — Тери чак сега осъзнаваше, че носят някаква самоубийствена нотка, която разби сърцето му.

— Трябва да попея още малко… може би твоят отзив… майната му на Уоруик Хънт… после ще купонясваме.

Един от Р45, барабанистът, който се беше нахвърлил да души Умника по-рано същата вечер — сякаш бяха минали светлинни години оттогава, — се извърна рязко към фронтмена. Чак сега Тери забеляза, че под боята за коса и готините дрешки той е наистина стар.

— Купонът свърши, откачен скапаняко — кресна барабанистът в изуменото лице на Били.

Тери пристъпи две крачки напред и блъсна музиканта в стената.

— Остави го на мира, копеле мръсно — повиши глас заплашително и веднага седна до приятеля си на пейката, прегърна го през кокалестите рамене и двамата останаха така, обгърнати от облак бял прашец. — Трябва да вървя, Били — обясни Тери и го заболя, когато видя изражението в очите му. Години по-късно, когато си припомняше тази нощ при вестта за смъртта на Били Блицън, Тери си каза, че от всички предателства, извършени тогава, да изостави Били Блицън в съблекалнята на „Уестърн Уърлд“ бе най-голямото.

— Да вървим, Тери — подкани го Грейс и двамата тръгнаха, загърбили прегърнати „Уестърн Уърлд“. Последва секунда, в която се разнесе необичаен звук, а Тери така и не разбра какво става. След това му просветна. Нямаше музика. На сцената нямаше никой, тътенът на басите липсваше. Да, музиката бе спряла.

Грейс не се изненада, когато видя колата, която Тери бе паркирал наблизо.

Тези американци, помисли си той.

За тях един форд „Капри“ си е нищо работа.

Рей се измъкна от леглото, огледа се за банята и всичко му се стори съвсем ново.

Върху масичката за кафе, достатъчно голяма, за да играят двама пинг-понг, имаше лампа с формата на яйце. Никога не съм виждал такова чудо преди, каза си Рей. Сребърните пепелници бяха колкото купички за кучешка храна. Това бе нещо ново. Златни плочи в златни рамки висяха по стените. Беше ги виждал единствено в звукозаписни студиа, никога в дома на когото и да е. Мебелите бяха ниски и дълги, все още в найлонови калъфи, също като гигантски презервативи. Каква е цялата тази работа? Библиотека с дървена стълба, ако искате вярвайте, но книгите бяха необичайно еднакви, кориците им непокътнати, сякаш са били купувани на метър. Мама му стара, шантава работа, помисли си Рей.

А една омъжена жена го чакаше топла под чаршафите.

Това бе най-новото от всичко.

Беше спал с момичета. Беше спал с много момичета, защото те го харесваха. Харесваха го и мъжете, знаеше го със сигурност, макар че не си падаше по тази част. Бе започнал млад, петнайсетгодишен девственик, който се интересуваше само от музика, когато Уайт му възложи първата задача в „Пейпър“. Само че досега не бе имал омъжени жени и мисълта го възбуди и стресна.

Къде беше мениджърът на една от най-великите банди на света? Къде беше съпругът й тази вечер? Къде беше копелдакът, дето ходеше да купува вибратори? Какво ли щеше да направи с Рей, ако го завареше тук?

Рей обиколи къщата както беше гол, долавяше всеки шум и не спираше да се впечатлява. Никога през живота си не бе виждал подобен лукс.

Зашляпа през хола и след няколко крачки голите му крака потънаха в губер, а зад френските прозорци чу тихото ромолене на реката.

Не можеше да приеме, че това бе същата река, която течеше покрай редакцията, вечната река, където към единайсет ходеха да дръпнат по една цигара с трева на завет в сянката на небостъргача.

Това тук бе Темза на предградията, реката минаваше покрай огромни къщи на мъже, които изкарваха неприлично много пари, купуваха си имения, за да редят златни плочи по стените, а отегчените им зарязани съпруги да кукуват сами. Също като жената, чийто аромат Рей усещаше полепнал по влажната си кожа.

Тя беше властна жена, помисли си Рей с усмивка. Властна, но мила.

— Не искам да ме любиш — заяви тя, без да се впечатлява от бавното му нежно изпълнение. — Не искам да ме любиш, чукай ме.

Как само й се обръщаше езикът да каже подобни думи! Въпреки това на него му хареса. Харесваше я и нея. До голяма степен сексът досега бе механичен. Безличен. Само че госпожа Браун бе различна. Рей усети, че сексът с нея означава нещо за него. Нямаше нищо против тя да му казва какво да прави. Искаше да се научи.

Намери банята и му трябваше известно време, за да огледа всички парфюми. Как бе възможно човек да притежава толкова неща? И тогава чу шума.

Рей притаи дъх, уви бяла хавлиена кърпа на кръста си и излезе от банята. Странна късокосместа котка се отри в босия му крак и той ахна уплашен. След това чу жената да го вика по име.

Когато се върна в спалнята, устата й се плъзна по лицето му, сякаш не му се бе наситила, ръцете й го привлякоха и двамата се разсмяха от удоволствие, защото искаха още, и се залюляха на водното легло, кожата й бе хлъзгава от пот, косата и на двамата полепна по лицата им. Правя го на водно легло, помисли си гордо Рей. Това бе нещо ново. Не можеше да повярва на късмета си.

След това Рей явно бе заспал, защото се стресна със съзнанието, че трябва да си върви, макар никак да не му се искаше. Кой знае как сексът с нея го бе убедил, че ще успее да открие Джон Ленън. Сексът с нея го бе накарал да повярва, че е способен на всичко. Нахлузи панталоните си и за последен път си каза, че сигурно е страхотно да живееш с нея.

Тя се изправи в леглото, подпря се на лакът и потъна във водния матрак. Той й се усмихна. Не беше лесно да се изправиш на водно легло.

— Не си отивай — помоли тя и гласът й прозвуча дрезгав в тъмното, загубил твърдостта, която Рей бе забелязал в „Спийк“. — Остани тази нощ. Той ще се върне чак утре вечер.

Рей дръпна дрехите си.

— Не е заради него. Трябва да взема това интервю. Иначе оставам без работа.

Последва мълчание.

— Ако ме харесваше, щеше да останеш.

Той се разсмя.

— Разбира се, че те харесвам. — Седна на леглото, за да вижда лицето й. За да може и тя да вижда лицето му. — Луд съм по теб. — Тя се нацупи и го погледна със съмнение. Той се изправи и навлече тениската. — Мислех си, че не си щастлива тук, нали? Къщата е великолепна, но тя не те прави щастлива. — Събра кураж, за да го изрече. — Защо не си намерим квартира? Ще живеем заедно. Ти и аз.

Тя се изсмя и той се почувства наранен.

— Какво ще правим? — попита тя и старата твърдост се прокрадна в гласа й. — Ще живеем при родителите ти?

Той сви рамене. Не бе мислил чак толкова задълбочено.

— Ще си намерим апартамент. Стая.

— Стая ли? За гарсониера ли ми говориш? — Тя опипа нощното шкафче, след това драсна клечка кибрит и запали цигара. — Ти май наистина нямаш представа.

Рей си обу ботушите. Истина бе. Нямаше работа, нямаше къде да живее и нямаше представа за нищо.

— Май наистина нямам.

Само че мисълта не го оставяше намира — щеше да е велико да бъде с нея всяка вечер. Да, беше омъжена, но не обичаше съпруга си. И той не я обичаше. Всеки, който ти подари вибратор за рождения ден, не изпитва никаква любов към теб. Така че какво я задържаше тук? Тези… вещи ли? Така ли е, когато остарееш? Развиваш отчаяна нужда да се обградиш с вещи ли? Знаеше, че тя му е ядосана, задето си тръгва, така че не каза нищо повече.

Седна на леглото и дупето му пропадна навътре във водния матрак, докато обуваше каубойските си ботуши. Тя въздъхна, седна, без да прикрива малките си гърди, а в следващия момент се чу приглушено дрънчене и телефонът се озова в скута й, докато тя набираше номер, който знаеше наизуст. И точно тогава го обзе гняв към нея. Вбеси се, че тя не желае да живее с него, защото имаше нужда от всички тези боклуци, защото се лепна за телефона преди още да е излязъл от стаята.

— Аз съм — представи се тя и заговори с гласа, с който говореше с него. Рей я наблюдаваше, а лицето му се бе превърнало в маска. Затвори се в себе си. Какво друго да направи. Знаеше, че хората на неговата възраст често губят самообладание. Не и той обаче. Беше му по-лесно да не показва нищо. — Не, не съм с часовник — засмя се тя в слушалката, очите й блеснаха към Рей, а след това погледна настрани. — Какво? Нищо, абсолютно нищо. — Рей направи крачка към вратата на спалнята и усети погледа й. Нямаше да се разплаче пред нея. — Защо не наминеш? — попита тя. — Да, сега. — Чу се смях в нощта. — Хайде, де… знаеш, че искаш…

Рей я наблюдаваше от вратата, докосна устните си с ръка и помаха тъжно. Пръстите му все още лепнеха. Все още усещаше вкуса й.

— Ами… не — говореше тя. — Такива са момичетата като нея.

Рей излезе от къщата, тихо затвори входната врата и така и не видя как изражението й се промени.

— Слушай — каза госпожа Браун, когато го чу, че излиза. — Слушай, нека да ти звънна другата седмица. Сега е късно. Май ще легна да се наспя.

Беше застанал край пътя за Лондон, вдигнал пръст, за да спре приближаващ камион. Автомобилът дори не намали.

Мина полицейски патрул, огледаха го, двете ченгета му се ухилиха — безобидно хипи, изпуснало последния влак — а след това се отдалечиха. Настана тишина, обгърна го мъглата откъм реката и очите му се вдигнаха към небето, за да посрещнат първите лъчи на зората.

Приближи спортна кола. Беше жълт лотус „Илан“. Тя отвори вратата.

— И без това не ми се спи — обясни. Никога досега не я бе виждал толкова притеснена. Усмихна й се и му се стори, че лицето го боли от усмивки.

Тя натисна газта и колата профуча през покрайнините, а когато бяха на правия път към града, тя свали прозореца и изхвърли нещо, опаковано в хартия на звукозаписно студио „Арлекин“.

Нямаше нужда да пита. Знаеше, че е изхвърлила подаръка за рождения си ден.

Гарсониерата на Тери не беше кой знае какво.

Матракът бе под еркерния прозорец, откъдето понякога навяваше дъжд, имаше електрически радиатор, а навсякъде бяха разпилени плочи. На стената бе закачен класическият постер от „Драконът влиза“, на който Брус Ли бе гол до кръста, съвършен мъж със съвършено тяло, дори с издрано лице и гърди.

Шофьорчето на горния етаж беше надуло „Мотърхед“ до дупка — винаги правеше така, когато приятелката му се прибираше при майка си. Мокетът бе лекьосан за спомен от стотиците предишни обитатели на стаята. В един ъгъл бяха натрупани бели хавлиени халати, взети от „Хилтън“ в Глазгоу, от „Холидей Ин“ в Нюкасъл и „Драгонара“ в Лийдс. Нещата на Мисти бяха пръснати навсякъде — роклите, купища книги, посветени на фотографията, филмови ленти и ботуши.

В тази стая не съществуваше домашен уют.

Грейс бе чедо на рокендрола. Беше си обула скъсани чорапи в Лоуър Ийст Сайд и бе показала среден централен на разни типове от Бауъри, които се бяха опитали да й подметнат нещо. Беше свикнала на мизерия и мръсотия. Той запретна полата й около кръста, езиците им се преплетоха, а нетърпеливите му ръце искаха да бъдат навсякъде непрекъснато.

— Дай стоката — настоя тя.

Той кимна, откри огледалце и с ножче за бръснене оформи линията. Грейс седна на леглото, кръстоса крака и той с усилие на волята откъсна очи от нея и продължи да оформя линиите. Сърцето му биеше нетърпеливо. Деляха го минути от най-невероятното чукане в живота му. Грейс се отпусна по гръб на леглото. Ножчето за бръснене бързо оформи четирите линии сулфат.

Хубавото на стаята бе, че не се виждаше много добре. Беше осветена от гола прашна четирийсетватова крушка, отблясъци от електрическия радиатор и фенерите, които Мисти бе окачила около леглото, когато се нанесе, и така и не свали повече. Стаята струваше шест лири на седмица и беше в разнебитен блок в Крауч Енд. Беше я наел от грък, обяснил на Тери, че заминава за Мелбърн, защото с Англия е свършено. Цветните фенери придаваха специален вид на стаята, все едно че си беше вкъщи. Може би му се струваше така, защото Мисти ги бе поставила.

Тери откри пластмасова сламка на червено и бяло райе и смръкна две от линиите на огледалото. Грейс се надигна, посегна към дозата си, а Тери притисна устни към нейните, след което стана, за да отиде в банята и да наплиска лицето си със студена вода.

Беше възбуден и нервен, нямаше търпение да го направи, питаше се къде ли е гаджето на Грейс, вокалът от бандата. Дали двамата не се промъкваха тайно с други партньори? Дали не се бяха разбрали предварително? Тери откриваше, че между мъжете и жените има много повече сенки, отколкото бе предполагал. Дали тя щеше да му стане гадже след тази вечер? Така щеше да даде на Мисти да се разбере, така щеше да им покаже на всички — Грейс Фюри да му стане гадже. Всички точеха лиги по нея, а бързите удари на сърцето му напомняха, че след малко ще бъде негова. Наплиска се с вода, усмихна се на отражението си в огледалото, готов за чукане, което никога нямаше да забрави.

Тя го чакаше, когато се върна. Беше заела поза, която би трябвало да го разпали, поза, която щеше страшно да го изкефи, ако можеше да избира. Беше приседнала на края на леглото, без дрехи, кръстосала крака, облегната назад.

Само че онова, което вледени Тери, бе фактът, че тя се друсаше.

Грейс не беше изсмъркала белите линии, както той очакваше. Беше извадила спринцовка, бе завързала стегнато горната част на ръката си, така че когато той влезе в стаята, завари фантазията си, момичето на мечтите си да търси вена, а когато я намери, се задъха, след това изхлипа от удоволствие, когато иглата влезе и вкара наркотика, готов да се влее в кръвта й.

Като в мъгла Тери отказа да направи същото, да сподели с нея капещата игла. Направи го любезно, сякаш отказваше бисквитка със следобедния чай, и остана да я гледа как се гърчи от удоволствие — извива гръб, затворила очи, поема въздух в еуфория, и той разбра, че тя изпитва много повече удоволствие, отколкото той можеше да й даде.

След това не искаше нищо повече — нито наркотици, нито момиче, нито чукане. Спринцовките го плашеха до смърт. Само че беше млад и бе прекалено късно да спре, а и откога само искаше да се докопа до момичето, което всички желаеха.

Затова разкъса дрехите си и се строполи върху нея на неравния матрак във влажната гарсониера, по-скоро обзет от отчаяние, отколкото от желание. Слабото й бяло тяло бе все още в унес под него, спринцовката се търкаляше някъде до тях и проблясваше на светлината на фенерите, останали от Коледа.