Краят на нощта

16.

Тери обичаше да принадлежи. Разбра го чак сега.

Принадлежеше на вестника, принадлежеше на нея. Беше хубаво. Радваше се, че не го уволниха. Беше щастлив, че двамата не се разделиха. Знаеше, че следващия месец ще се жени, знаеше, че следващата година ще става татко — всичко това вече не го плашеше. Чувстваше се така, сякаш принадлежеше на тази жена, на нероденото си дете, на целия този свят.

Понякога му се струваше, че „Пейпър“ е просто работа, където някой по-възрастен от теб ти казва какво да правиш, което не бе много по-различно, отколкото във фабриката за джин, само че там имаше по-малко свобода и не можеше да дивееш както си искаш. Но пък понякога Мисти наистина му лазеше по нервите.

Двамата бяха седнали един срещу друг във влака и го чакаха да потегли. Мисти четеше на глас книжка джобно издание, наречена „Любовни пламъци“, която току-що си купи от книжарницата. Тери разбра, че обратното на любов не е омраза. Обратното на любов бе раздразнение.

— Слушай — обади се тя. — „Тя влезе през френския прозорец и усети как силните му мъжки пръсти се впиват в тафтата. Градинарят Майлс бе коленичил пред нея и отправяше безмълвен зов.“ — Мисти се изкиска. — „Тя изхлипа, а той целуна подгъва на роклята й. «Валери — заговори й, — нима не разбираш значимостта на всичко това?»“

Група бизнесмени се заклатушкаха през вагона и разнесоха мирис на пържен бекон, докато се отправяха към бара. Огледаха жадно Мисти. Тери им хвърли лош поглед. Тя дори не забеляза. Май прекалено много се кефеше на Дорис Хардман.

— „Абсолютно никой, най-малко онзи негодник сър Тимоти, не е достатъчно мъж, за да целува дори златните ти пантофки.“ — Тя се заливаше от смях и не можеше да говори. Поклати глава и се ококори, защото не можеше да повярва. — Не е ли велико? Не е ли страхотно? Ще прочета всичко от нея. Тя е напълно луда.

Тери се усмихна любезно. Беше странно — вече му беше ясно, — но не беше чак толкова смешно, колкото Мисти го представяше. Да не би да имаше намерение да прочете на глас цялата книга? Така ли щеше да бъде цял ден, докато пътуваха към Шефийлд? Така ли щеше да бъде през следващите петдесет години?

Никак не му се искаше да го признае, ала изведнъж нещата бяха станали различни. И с Мисти, и с „Пейпър“. Започна да прелиства последния брой. Беше много добър. Това бе от онези броеве, които караха сърцето му да пърха, докато все още беше читател, да пътува чак до града, за да си купи „Пейпър“ един ден по-рано от останалите почитатели.

Младият Елвис бе на първа страница с лъскава прическа. Следваха спомените и хвалебствията на някои от по-старите. Беше включено и интервюто на Рей с Ленън. А новото момче сравняваше Даг със земята, задето през по-голямата част от концерта си клечал зад кулисите със смъкнати около глезените кожени панталони, стиснал се за стомаха и стенещ.

Кой да предположи? Беше спомената банда, наречена „Илекрик Багет“ — носеха италиански костюми, свиреха денс и заявяваха, че им било писнало от политика, че единственото им желание било да пишат попмузика и да изкарват пари. Умника най-сетне бе сформирал своя банда и изглежда всички бяха единодушни, че те ще бъдат върхът в най-скоро време. Невероятно как се изплъзва времето. „Секс Пистълс“ вече не бяха мерилото за новите банди, а „Шик“. Колко бързо новата музика — и всичко ново — остаряваше. Носеше се слух, че Умника дори си е оправил зъбите. Тери затвори „Пейпър“, без да се развълнува от прочетеното.

Това отчасти се дължеше на натрапчивите инфантилни писания — един от старите кучета бе сравнил Елвис с Джей Гетсби, „героя на великолепния роман на Ф. Скот Фицджералд «Великият Гетсби»“. Сякаш някой имаше нужда да му се обяснява кой е Джей Гетсби, сякаш трябваше да се натяква, че това е един от най-великите романи. Сякаш, помисли си Тери, ние сме просто тъпи дечурлига, които чакат по-умните да им кажат каквото трябва. Не бе включено нищо от Скип Джоунс. Според Тери нещо липсваше, когато го нямаше името на Скип. Радваше се, че Скип се оправя. Но „Пейпър“ бе съвсем обикновен без него.

— „Едрите му ръце бяха силни и неустоими — кикотеше се Мисти. — Устата му плени дръзко розовите й напъпили устни“. — Тя погледна Тери. — Как е възможно устните да пленяват, тъпа краво? — Сви рамене. — Какво пък толкова… „Усети желанието му да се надига в нея“ — това е фройдистка забежка, неговото желание да се надига в нея — „след това неочаквано я пое в силните си мускулести ръце и я пренесе до леглото с балдахин. «Дяволите да те вземат, Валери! — извика с дрезгав глас той. — Защо да чакаме още една година?» Тръпнещото й сърце разбра, че протестите й го възпламеняват повече“.

Истинската причина Тери да е малко тъжен днес бе, че за пръв пък виждаше края на цялата тази работа с музиката. Мислеше, че се променя. Не, имаше нещо повече. Тя умираше.

Един от най-добрите му приятели беше уволнен, а другият неочаквано се оказа със стабилна работа, бъдещето му бе осигурено и се бе впуснал да прави кариера като възрастен. Изпратиха Рей в Ню Йорк за интервю със Спрингстийн. Завръщането му бе забележително.

За Тери този живот приближаваше естествения си край — сякаш това бе неговият вариант на следване в университет или военна служба. Изкарваш няколко години, после хващаш пътя. Влизаш момче, а излизаш вече мъж. Напълно пораснал. Или поне си на път да пораснеш.

Обръщаш се и разбираш, че бандите са нови, по-млади от теб и не ти допадат толкова, колкото бандите, с които си движил в началото, които в момента се борят да запишат втори албум или да покорят Америка, или се карат помежду си, или прекаляват с наркотиците. И ето че вече се налага да се преструваш, че ти е интересно.

Ами лицата из клубовете и по представянията също се променят. Всеки път, когато излезеше, си даваше сметка, че не познава всички в клуба. Познатите лица ставаха все по-малко.

Били Блицън се върна в Ню Йорк в деня след провала в „Уестърн Уърлд“. Беше депортиран от вътрешното министерство, защото работната му виза не била наред. Разправят, че Били се прибрал у дома в Бруклин, китарата му била пълна с ирански хероин, който продал на най-ниската възможна цена на малкия си брат, а момчето до този момент не било пушило дори трева. Тери нямаше как да знае, докато седеше във влака с Мисти, че на Били му остават няколко години до деня, в който ще установят, че има болест, за която никой досега не бе чувал.

Ами какво се случи с всички останали момчета и момичета, които Тери познаваше през лятото на 1976 година? Какво стана с тях? Наркотици и нервни кризи ли? Брак и деца ли? Истинска работа и вечерен час за прибиране у дома ли? Нямаше представа.

Знаеше, че готиното прекарване ще му липсва. Щеше да му липсва моментът, когато слизаше по стълбите в някой клуб и се потапяше в света на шума, а настроението му политаше с музиката и спийда, усещаше как се поти в сакото втора ръка, докато се отдаваше на удоволствието да е част от всичко това. Не биваше да се залъгва. Животът, който познаваше, бе към края си.

Опита се да запомни казаното от Скип. Беше нещо от сорта, че всички форми на изкуство принадлежат на времето си. Джазът е имал своя възход. Рисуването — също. Скип бе казал, че едва ли ще има друг Майлс Дейвис, че втори Пикасо няма да се появи. Скип бе казал, че музиката никога няма да е толкова хубава, колкото музиката, която си обичал, така че пред теб остава още една умираща форма на изкуство, която в най-скоро време ще бъде достойна за музея.

Само че ако тяхната музика умираше, дали и те не умираха с нея? Тя бе сърцето на техния свят откакто Тери се помнеше. Тяхната музика не беше просто саундтрак — тя бе животоподдържаща система от детството през младостта, чак до годините на зрелост. Може би всеки от тях трябваше да открие за какво си струва да живееш, а музиката щеше да идва и да си отива също като спомен за отдавна загубен човек.

Докато чакаше влакът да потегли, Тери се почувства щастлив, че до него е жената, която обича, че чакат бебе и си има свое малко семейство. Нещата щяха да станат по-лесни след сватбата, нали?

— „Тя усети как се разгаря любовта й към него. Той бе всичко, което желаеше в този момент, и към което щеше да се стреми до края на живота си. Младото й тяло потръпна развълнувано, сякаш бе на крачка от греха. Скоро щеше да стане негова съпруга и да му принадлежи завинаги.“

Тери отиде до вагон-ресторанта за чай и сандвичи с бекон. Върна се с празни ръце и завари Мисти оставила книгата, загледана през прозореца.

— Стачкуват — обясни Тери. — Тази проклета страна. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

Тя не го слушаше. Не я интересуваха нито сандвичите с бекон, нито стачката на британските железничари.

— Кое според теб е по-доброто? — попита го. — Никога да не се променяш — да си същият, какъвто си бил още от дете — или да надживееш тези неща и да остарееш достойно?

— Ние никога няма да остареем — усмихна се Тери. — Ще изобретят лек, докато стигнем онази възраст.

Тя натъпка книгата на Дорис Хардман в чантата, след това застина, забелязала нещо. Извади чифт розови белезници.

— Помниш ли ги? — попита, сякаш те трябваше да отприщят спомените. Само че Тери помнеше единствено тъпите игрички, чиито правила не познаваше.

Гледаше я как щраква едната половина на китката си и й се възхищава, сякаш бе най-красивото бижу от витрината на „Ратнър“. След това с игрив блясък в очите посегна през масата между тях и щракна другата половинка на китката на Тери.

— Спомням си — отвърна той.

Мисти се разтресе от смях.

— Питам се дали Дорис Хардман ще одобри — каза тя. — Можеш ли да повярваш, че милиони обикновени жени си пълнят главите с подобни простотии.

Тери кимна.

— Може ли да ги свалиш?

Мисти разрови чантата, за да открие ключа. След това стана по-нервна и на него му трябваше известно време, за да разбере, че тя не се шегува. Тери впи поглед в белезниците с розова норка, след това извърна очи. Обичаше я, но понякога тя направо го побъркваше. Това ли бе истинската любов? Да не би да бе нещо друго? Когато обичаш някого истински, има ли място за раздразнение? Да не би това да бе някакво по-долно качество любов, която вече бе на път да пресъхне.

Работата бе там, че отсега нататък щеше да бъде само с едно момиче, с една жена до края на живота си, а онези, които познаваше, щяха да му липсват. Не можеше да не се запита какво ли щеше да се получи, ако се бе хванал с някоя от тях.

Сали му липсваше, липсваше му добрината и благоприличието й, липсваше му това, че тя не приличаше на онези, с които бе расъл. Липсваше му лъскавата й черна коса, очите с цвят на разтопен шоколад, липсваше му слабото й златисто тяло в спалния чувал, докато бяха нощна смяна. Липсваше му откровеността и приятелството й. Липсваше му, че тя никога не говореше за потискащата тирания на мъжете.

Грейс Фюри също му липсваше, въпреки ужаса и усещането за неестественост, които го обзеха, докато двамата бяха в апартамента му. Липсваше му, защото всички я желаеха, защото точно това му харесваше, докато се чувстваше още див и щастлив.

Тери щеше да бъде щастлив с всяка една от тях. Поне за известно време. Те бяха страхотни жени, всяка по свой начин, и го харесваха. Може би го харесваха дори повече от Мисти, защото съзнаваше, че той също я дразни. Да обичаш някого, не бе същото като да го харесваш.

Питаше се какъв ли избор имаме с човека, с когото се оказваме накрая, доколко е въпрос на шанс. Тъкмо това бе големият проблем, когато обичаш някого. Имаше много други хора, които можеш да обичаш, ако моментът е подходящ, ако ти се предостави възможност, ако вече не си дал обещание на друг човек. Всичко бе толкова неясно.

Само че Тери бе изградил мечтите си около жената пред него и в нея растеше бебе, и той трябваше да следва тези мечти докрай. Тогава тя му намигна, усмихна се и старите чувства трепнаха, набъбнаха в него, силни както винаги. Може би всичко ще бъде наред. Може и да се получи. Вдигна поглед, когато чу свирката на влака, защото знаеше, че вече е прекалено късно да спрат. Свирката прозвуча отново.

Влакът се люшна напред и потегли от гарата, а светлините на града скоро отстъпиха на мекия сумрак на есенните поля, докато пътуваха на север. Двамата бяха свързани също като Сидни Поатие и Тони Къртис в ролите на избягали затворници в „Дръзките“ или като младоженеца и булката на сватбената торта.