Краят на нощта

12.

Нощта преваляше.

От прозореца на главния редактор Тери виждаше как небето над доковете просветлява. Отнякъде се носеше тъжното проскърцване на влекач. Двайсет и един етажа по-надолу, зад херметически запечатаните прозорци, които не позволяваха никой да се самоубие, се виждаше реката, черна, блестяща, докато по-голямата част от града все още спеше, макар че по Имбанкмънт вече фучаха първите автомобили.

Още малко.

Тери се върна в офиса си и си оформи линия спийд на бюрото. Обичаше да ходи в офиса на Уайт, но не му беше приятно да взима там наркотици. Това щеше да е проява на неуважение. Залюля се на стола и загледа снимките по трите стени. На неговата се виждаше очуканото лице на Норман Мейлър.

Беше чул клюката за Мейлър и последната му сватба и я бе запомнил. Мейлър се чувствал депресиран, че трябвало да извърви пътя към олтара на следващия ден. Бъдещата му съпруга го попитала какво не е наред и той обяснил, че никога не е искал подобно нещо — брак, моногамия, да сподели живота си с живота на друг човек. Единственото му желание било да бъде свободен човек в Париж. Бъдещата му съпруга казала: „Гледай сега, Норман. Ако си свободен човек в Париж, накрая пак ще срещнеш някое специално момиче и ще се озовеш на същото място, където си днес“. Норман Мейлър разбрал, че това е истина. Разбра го и Тери. В тези кратки моменти на свобода, които понякога получаваш, ти винаги си търсиш начин да не си свободен, да принадлежиш на някого. Тръгваш да търсиш нови светове и ги откриваш в едно-единствено лице. Тери бе открил Мисти. Сега я бе загубил, и ето че бе отново свободен.

Смръкна още една линия, стана и обиколи празните офиси из редакцията, а сетне се зае да рови из шкафовете, разглеждаше снимки и непубликувани материали, които отразяваха историята на редакцията. „Джими Савил поздравява читателите на «Пейпър» и пожелава на всички весела Коледа и страхотна 1968 година: «Ще се виждаме в „Пийпъл“ всяка неделя, момичета и момчета».“

Все едно че бе заключен в музей след края на работното време, каза си той. През деня в „Пейпър“ цареше суматоха, отвсякъде се носеше музика, разгорещени спорове, разменяха се цигари с трева, а от стаята за прослушване се промъкваха непознати гласове. Кевин Уайт и някои от по-старите си крещяха. Непрекъснато влизаха и излизаха познати и напълно непознати — журналисти на свободна практика, музиканти, рекламни агенти, — търсеха работа, готови да приемат поръчка в замяна на безплатен наркотик или обяд, независимо дали ставаше въпрос за „Вайбрейтърс“ или „Дингуолс“.

Ако през деня влезеше в офиса на някой от колегите, можеше да завари Джоан Джет, седнала на бюрото да пърха с мигли и да помоли за огънче. Някои от журналистите спореха за качествата на плоча, излязла преди години — в първия работен ден на Тери той завари двама от по-старите, готови да се сбият заради разногласия за „Сарджънт Пепърс Лоунли Хартс Клаб Бенд“. Някоя от журналистките на свободна практика и някой от старите пушеха заедно трева, гушкаха се или обсъждаха новата плоча на Стийли Дан. Така беше през деня. Вечер тук всичко утихваше. Почти всичко.

Тери надникна през прозореца на стаята за прослушване. Скип Джоунс бе все още вътре, пишеше нещо с лявата си ръка, заобиколен от странна градина, от малка гора забравени цигари, закрепени на филтрите, около тях бе изпопадала пепел. Пишеше и изглежда нищо не го притесняваше. Тери почука леко по стъклото. Скип вдигна поглед, усмихна се срамежливо и кимна.

— Тери Уорбойс, шантава работа — подхвърли той, уморен до смърт, след като бе писал цялата нощ.

Тери влезе в стаята за прослушване. И се почувства неловко. Скип Джоунс все още го впечатляваше, просто защото бе най-добрият.

— Няма ли да се прибираш, Скип?

Скип поклати глава и впери очи в точка над рамото на Тери. Младежът реши, че Скип няма къде да отиде тази вечер.

— Реших да поостана — почувства се длъжен да обясни той. — Денят се очертава тежък.

Тери кимна.

— Заради Елвис, нали? Сигурно Уайт ще иска нещо специално за новия брой. — Остана шокиран, когато видя колко блед и измъчен е Скип. Предположи, че и той не изглежда много свеж и весел. — Ще напишеш ли нещо за Елвис, Скип?

Скип сви рамене.

— Може и да напиша. Може да напиша нещо за ранните дни в „Сън“. За Сам Филипс и момчето в червена риза, което искало да запише песен за мама. „Хубав рок довечера“ и плановете да стане шофьор на камион. Ще включа всичко това. — Скип се усмихна към точката над рамото на Тери. — Не съм сигурен, че искам да съм част от този процес на канонизиране. Не мисля, че е правилно да става така. Не казахме дори една добра дума за Елвис, откакто постъпи в армията. Сега се каним да го превърнем в — ами не знам — в нещо като трупа на Ленин на Червения площад. В нещо такова. Нали разбираш какво се опитвам да ти кажа?

Тери кимна и извади пакет „Марлборо“. Нямаше представа какво се опитва да каже Скип. Рок звездите умираха и тогава всички започваха да ахкат. Така беше и с Брайън Джоунс, и с Джими Хендрикс, и с Джим Морисън. Открай време е било все така. Замисли се за Били Блицън, останал сам, изоставен в „Уестърн Уърлд“, и за пръв път долови нещо отвъд блясъка на рокендрола. Долови пропилените усилия и възможности.

— Благодаря ти, мой човек — подхвърли Скип, когато Тери му предложи последната си цигара. Запали я, дръпна дълбоко, а след това я закрепи внимателно върху филтъра и веднага я забрави. Тери я погледна жадно. — Рокендролът се превръща в музейна култура — продължи Скип. — Също като джаза и рисуването. Нали така? Просто съществува, а ние стоим крачка назад и му се възхищаваме. След като Майлс Дейвис и Пикасо са били на този свят и са си отишли — или Елвис и Дилън, — какво повече може да се каже?

Тери погледна обложката на албума пред Скип.

— Какво ще кажеш за това? „Телевижън“?

— Ще има само бележка — въздъхна критикът. — Чудесна бележка, великолепна бележка, но ще бъде само кратка бележка. Кой ще бъде на първа страница следващата седмица?

Тери се почеса по главата.

— Елвис? Трябва да е Елвис.

— Младият Елвис. Елвис през 1956 година. Елвис по времето, когато се издига. Уайт няма да сложи Елвис от 1977 година на първа страница. Защо да плаши хората. Ще избегне блясъка в стила на Лас Вегас. Ще скрие шкембето, отгледано на средна възраст. Ще покаже Елвис като кльощаво хлапе, когато всичко е било пред него. Ще го представи като велик, но това ще бъде поредният пирон в ковчега.

Тери се замисли.

— Какъв ковчег?

— Ковчегът, в който е нашата музика — уточни Скип. — Ковчегът на рокендрола. — Марлборото на бюрото димеше. Скип го грабна, дръпна дълбоко и прокара кокалестите си пръсти през сплъстената си коса. — Не се връзвай с рокендрола, мой човек — предупреди го. — Хората започнаха да се отнасят към тази музика като към държавна служба — служба, дето ще си я вардиш, докато си жив. А това не е за цял живот. — Той се усмихна, погледна Тери и побърза да извърне очи. — Мислех, че тази вечер ще бъдеш с Даг.

— А — вдигна рамене Тери и се опита да се засмее, въпреки че сърцето му се сви. — Нещо не се получи както трябва.

Скип кимна замислено.

— Даг е неуправляем. Слага ръка на всичко, до което успее да се докопа. Става напълно луд.

— Не е това — отвърна Тери. — Няма общо с наркотиците. — Той замълча и огледа обложката на „Марке Мун“, която все още стискаше. Е, донякъде. Мисти… абе тя тръгна с него.

Скип се замисли.

— Ясно — въздъхна. — Ясно, мой човек. Даг и Мисти. Шантава работа.

— Мислех си, че ми е приятел. — Тери се опита да се засмее, но смехът остана да клокочи някъде в гърлото му. — В Берлин…

— Той не ти е приятел, човече — прекъсна го Скип неочаквано разпалено. — Даг не ти е приятел. Няма значение колко добре си се разбирал с него, докато си писал материала. Даг е рок звезда, мой човек. И от двайсет години да го познаваш, пак няма да ти бъде приятел. Не можеш да го наречеш истински приятел. Не е като Рей и Лион. Нито дори като Били. Защото ако напишеш за него дори едно малко и напълно незначително кофти материалче, отпадаш от класацията, мой човек, и никога повече няма да бъдеш допуснат до него. Можеш да се държиш приятелски с тези типове, но си оставаш приятел с онези на твоята възраст, с които започвате заедно. С такива като Даг е много по-трудно, те са с няколко обиколки напред. Истинското приятелство е с хората на твоя възраст, защото когато всичко се промени и вече не ви свързва единствено любовта към музиката, когато започнат да изникват други въпроси, когато се заговори за егото и за лимузини, за свирки, които правят разни кльощави манекенки, част от теб винаги ще помни откъде си тръгнал, и ти, и те знаете, че на времето сте искали да си говорите единствено за музика, да се запознавате с нови момичета, а не са ви пускали да влезете в шибаното „Спийкизи“. Рано или късно трябва да решиш дали искаш да си сериозен журналист или просто отрепка, която се мотае с групите и от време на време написва по нещо.

Скип говореше с горчивина и Тери си спомни галерията му във фотобиблиотеката. Там бяха подредени снимките на всички автори от „Пейпър“, все снимки, които публикуваха до името и заглавието на материала, ала Скип Джоунс си имаше цяла галерия. Тери често бе разглеждал тези снимки през нощите, когато се мотаеше из празната редакция. Скип имаше причина да бъде тук, Скип бе изживял живота, за който и той мечтаеше още докато беше пощуряло по музиката хлапе, което работеше във фабриката за джин и всяка сряда хукваше към града, за да си купи „Пейпър“ за осемнайсет пенса.

Снимките на Скип. Скип с Кийт Ричардс в слънчева вила някъде в Южна Франция. Скип с Иги Поп в съсипана хотелска стая в Детройт. Скип и Даг Уд в мрачната съблекалня в „Раундхаус“. Ето го Скип тази вечер — приятел на звездите, най-добрият музикален критик на своето поколение, на което и да е поколение, — убиваше си времето в стаята за прослушване, нямаше къде да положи уморената си глава, а всичките му известни приятели се бяха пръснали по света. В този момент Скип се разсмя, сякаш всичко, за което говореха, бе просто една шега.

— Шантава работа. Старият Даг така и не се е променил. Опитал се е да изчука гаджето ти, така ли?

— Сигурно вече го е направил — отвърна Тери и усмивката му трепна, настроението му помръкна, когато си представи как Даг вади огромния си член с изпъкнали вени от кожените панталони и го насочва към Мисти. — И то не само веднъж.

— Не съм толкова сигурен — усмихна се Скип и остави цигарата, за да бръкне в джоба си. — Никога не е ясно какво ще направи Даг, дали ще ти предложи нещо за смъркане, дали ще те изчука, или просто ще захърка. — Усмивката му се стопи. — Нека бъдем реалисти, мой човек. Гаджето ти сигурно е опитало най-готиното чукане, дето може да си представи.

Тери съвсем се скапа. Най-готиното чукане ли? Как можеше да надмине подобно нещо?

Скип гледаше Тери право в очите. Беше само за миг, но този поглед разтърси Тери. Не си бе представял подобно нещо. Скип Джоунс наистина го бе погледнал право в очите.

— Въпросът е — продължи Скип — какво ще направиш ти.

Тери пристъпи от крак на крак.

— Ами, не знам. Какво мога да направя?

Скип извади най-различни хапове и започна да ги преглежда. Когато протегна ръка към Тери, на дланта му лежаха дванайсет шарени капсули.

— Дай ги на Даг — обясни Скип. — Прати му много поздрави от мен.

Тери погледна хапчетата.

— Какво е това?

— Просто ги дай на Даг и ти гарантирам, че ще мине доста време, преди да изчука отново приятелката ти. Или чиято и да е приятелка.

— Бившата ми приятелка — поправи го намръщен Тери. — Вече не ми е приятелка. Ти майтапиш ли се. Тя не означава нищо за мен.

Въпреки това пое хапчетата от Скип Джоунс и ги натъпка в джоба на мохерното сако, сякаш все още не бе убеден в думите си.

Лион сънуваше Бамби.

Странно, открай време си мислеше, че светът приема малката сърничка за най-захаросания продукт на Уолт Дисни. За Лион „Бамби“ бе като първото смръкване.

Заведоха го да гледа филма в „Одеон“ на Суис Котидж, когато бе на пет, и той преживя такава травма, че майка му го изведе разтреперан и разплакан още преди края.

Как бе възможно останалите момичета и момчета да си седят и да хрупат пуканки? „Бамби“ бе филм, където едно малко губи майка си, където светът потъва в пламъци и — онази част, която преследваше ожесточено Лион, докато се мяташе и потеше в спалния чувал — се превръщаше в ужас в мига, в който раят е осквернен.

Стресна се и понечи да стане. В същия миг разбра, че е истина. Ето че бяха дошли. Полицаите се опитваха да избият предната врата на изоставената къща, прозорците се сриваха навътре, крещяха мъже, жените пищяха, бебето плачеше.

В гората бяха навлезли хора.

Руби все още спеше до него, обгърнала кръста му с тънката си ръка. Лион я разтърси, дръпна ципа на спалния чувал и скочи, а голите дъски на пода му се сториха грапави като шкурка, докато се обличаше. Другата двойка в стаята вече бе полуоблечена и тъпчеха оскъдните си вещи в раниците. Навън бе все още тъмно, ала стаята бе осветена от луната и фаровете на десетки автомобили.

— Ставай веднага — подкани я той, тъкмо когато някаква тухла разби прозореца. От улицата долитаха гласове. Мъже крещяха нещо за клошари, готвеха се за битка, настройваха се. — Идват.

Само че не идваха.

Беше много по-зле.

От долния етаж се разнесе тропот, забиваха пирони в дървенията. Вътре в къщата се надигнаха гневни гласове, псувни, заплахи и викове от страх. Лион отиде до прозореца и забеляза обемисти сенки да пренасят дървени греди към къщата.

— Копелетата гадни — извика. — Искат да ни запечатат вътре.

Знаеше, че някой ден полицията ще пристигне, но все си представяше, че ще ги изритат на улицата. Много пъти си бе представял, че последната битка за изоставената къща ще бъде нещо като забележителна обсада — Лион ще бъде рамо до рамо с ветераните от парижките барикади и ще се впусне в ръкопашен бой с наетите главорези и момчетата в сини униформи. Щяха да се сражават за всяка стая — също като в битката за Сталинград. Сега му предстоеше да направи избор дали да остане в изоставената къща със заковани прозорци и врати, докато собственикът прецени, че са си получили заслуженото, или просто да хукне да се спасява. Ако беше сам, щеше да е различно. Само че той не можеше да позволи нещо да се случи на Руби.

Стисна я за ръката и двамата изскочиха през вратата на спалнята и се облякоха набързо. На най-горното стъпало на стълбите забеляза дългите й бели крака, осветени от луната, и си пое дълбоко дъх. Спря я, за да й даде възможност да си нахлузи роклята. Дори вдигна ципа и пръстите му докоснаха плешките й. Ръцете му трепереха. Тя го погали, за да му даде кураж, и се усмихна. Ръката й бе хладна и спокойна.

На долния етаж местеха нещо тежко, чуваха се и ударите на чукове. Повечето от прозорците долу бяха вече заковани и през пролуките се процеждаше светлина. Входната врата бе наполовина отворена и от двете страни напираха тела и се бореха за надмощие. Лион и Руби се отправиха в обратната посока, към задната част на къщата, където полицаите бяха започнали да заковават кухненската врата.

Лион ги прокле и се хвърли към нея, блъсна я първо с рамо и гредата отхвърча, попадайки право в лицето на един от приставите. След това двамата изскочиха в градината, за да потънат в нощта, спънаха се в някакво стъпало, зад тях се разнесоха ругатни и някой запокити нещо тежко, може би чук, но то профуча покрай главите им и тупна в тревата. Никой не хукна да ги преследва, но Лион й помогна да прескочи десетина огради, преди да спре и да се просне на грижливо поддържана поляна, за да си поеме дъх край декоративно езерце и градинско джудже, стиснало въдица. Гласовете и ударите с чук все още се чуваха в далечината. Той потръпна. Няма нищо лошо в това да живееш в изоставена къща, когато си млад и си още сам. Ами по-късно? Какво става, когато си намериш половинката?

— Извинявай — започна той. — Не очаквах да дойдат тази вечер.

— Сега вече наистина си бездомник — отбеляза Руби и той се разсмя, притисна устни в нейните, а росата намокри коленете му, тя също се разсмя, пръстите му галеха красивото й лице. Беше луд по нея, дишаше заради нея, защото тя бе всичко, което някога бе искал.

До първия влак на метрото все още имаше часове.

Двамата се хванаха за ръце и поеха на запад по Марилебън Роуд. Ранобудните птички в Риджънтс Парк от дясната им страна вече пееха, небето започваше да изсветлява. Щеше да я изпрати до тях. Така бе намислил и не бе нужно да й обяснява. Лион искаше да е сигурен, че се е прибрала. Че си е у дома на сигурно място. Жива и здрава.

Прииска му се да разполага с някакви пари, за да отидат на хотел. Нямаше ли да е страхотно, ако разполагаше с пари за хотел, ако можеха да се гушнат в леглото и да останат там целия ден? Щяха да се целуват, да се притискат, да се чукат, докато силите ги напуснат. Нямаше ли да е страхотно, ако поне веднъж разполагаше с малко пари. Но щом не можеше да си легне с нея, поне можеше да я изпрати до тях.

И тъкмо тогава форд „Кортина“, пълен с момчета, спря до тях точно след огромния купол на „Мадам Тюсо“. Лион ги изгледа с неприязън. Бяха от онзи тип момчета, които бяха винаги готови да го сритат.

— Миличка, какво ще кажеш да те закараме?

— Накъде си тръгнала, миличка? Към Актън ли? Или към Ийлинг? Да не би да е Грийнфорд?

Руби погледна Лион извинително. Грийнфорд, точно така. Връщаше се в Грийнфорд към всекидневието си.

Сториха му се много познати — с тениски с къси ръкави, под които се подаваха бледи месести бицепси, косите им бяха щръкнали уж като на Род Стюарт, а късите кожени якета изглеждаха един размер по-малки. Но пък не бяха много пияни. А Лион не можеше да отрече, че са в нейната посока. Не можеше да каже нищо.

— Всичко е наред — успокои го Руби и докосна ръката му. Стори му се малко тъжна и много уморена. — Няма да ми направят нищо. Просто ще ме откарат до нас и ще ми поискат телефона. Аз ще им дам фалшив. Нали така, миличък?

Той кимна, защото не посмя да каже и дума.

Слънцето надникна над купола на „Мадам Тюсо“. След бурята предишната вечер бе изненадващо да види ярката светлина на августовския ден, да си спомни, че все още е лято. Слънчевите лъчи играеха по новата руса коса на Лион. Тя я докосна — горда от постижението си, и той не се сдържа и се усмихна. За пръв път в живота си имаше чувството, че изглежда добре. Може би дори повече от просто добре.

— И така — престраши се. — Извинявай за… нали знаеш. За всичко.

— Не се извинявай, беше забавно — отвърна тя. В нея имаше искреност и топлота, помисли си Лион. Беше красива, беше мъжко момиче, но тъкмо искреността и топлотата го бяха привлекли. Руби се засмя и Лион си помисли — да, красавиците. За тях всичко е лесно. — Беше различно — усмихна се.

Момчетата чакаха търпеливо в колата.

— И на мен ми беше приятно — обади се Лион. Не можеше да обясни какво означава тази нощ за него — как бе хлътнал по нея, ами музиката, ами сексът! Не можеше да го изрази с думи. За пръв път в живота си не намираше думи.

— Освен това си добър танцьор — отбеляза тя.

— Я стига — възпротиви се той.

— Разбира се — настоя Руби. — Просто трябва да… не знам. Да се отпуснеш малко.

В следващия момент небето се изпълни със звуци и отначало му се стори, че приижда нова буря, но шумът бе по-силен от всичко, което Лион бе чувал, по-оглушителен от буря и ставаше все по-натрапчив, докато се оказа над тях и той вдигна глава, за да види новия самолет, конкорд, също като гигантска бяла птица, само на една година, източен като ракета, блестящ в бяло и златно на утринните лъчи, как се спуска и се готви за кацане на запад от града, недалече от нейния дом. Беше красива гледка.

Когато извърна поглед назад, фордът „Кортина“ потегляше, а Руби му махаше от задния прозорец. Той също й махна, убеден, че й бе казал истината в спалния чувал, докато бе разгорещен, а думите обикновено имаха значение само в момента. Лион я обичаше.

Обичаше я истински, не бе просто заради секса. Обичаше я, макар да не я познаваше. Как стана така? Как бе възможно да обичаш някого, когото дори не познаваш?

Беше на двайсет години и всичко бе лесно.

13.

— Трябва да го напуснеш — настоя Рей.

Това не беше в негов стил. Той винаги се държеше леко безразлично и дръпнато. Трите години в „Пейпър“ го бяха научили, че няма друг начин. Можеше да си готин единствено ако не ти пука, но също така си готин и когато ти пука. Този път обаче нещата бяха различни. С нея не можеше да се прави на безразличен и дръпнат.

— Противният ти съпруг — продължи той. — Господин Любовни мускули.

Тя се засмя любезно и Рей разбра, че е безсмислено да настоява. Къде щеше да отиде тя? След няколко часа той оставаше без работа. Видя се през нейните очи — тъпо хлапе, което все още живее при родителите си, замаяно след една нощ хубав секс. Никой не се отказва просто така от живота, който му бе осигурен. Дори на Рей му беше ясно.

Тя погледна към просветлялото небе и се усмихна.

— Все едно че снощи не е имало буря, нали? — рече тя.

Седяха в колата в Хайд Парк, близо до мястото, където езерото Сърпънтин се среща с Лонг Уотър. Слънцето надничаше през високите дървета и обсипваше водите с разтопено злато. В далечния край на Сърпънтин имаше малък дървен кей със скупчени наоколо лодки в синьо и бяло.

— Трябва да се повозим някой път — подхвърли тя. — Не съм гребала от години.

Наблюдаваха двайсетината коня от казармите на кавалерията да преминават по опесъчената алея, ездачите — в парадни униформи, с блестящи нагръдници и червени наметки, на шлемовете им в бяло и златно се полюшваха бели конски опашки. Бе очевидно, че не са наряд, защото се прозяваха небрежно, триеха очи и си говореха. Беше приятен момент. Само че нещо накара Рей да го съсипе.

— Опитвам се да разбера — настоя той. — Ако си наистина нещастна, ако си толкова нещастна, колкото твърдиш, защо просто не се разведеш?

— Ти докога ще дрънкаш все едно и също? — попита го тя, без да се усмихва.

— Докато трябва — сопна се младежът. — Ще дрънкам все за това. Дори не мислех за мен и теб. Говоря ти, че трябва да спасиш себе си. Разкарай се от това място, където няма и следа от обич.

Тя замълча, все още загледана в езерото, и известно време той нямаше представа за какво се е замислила — дали за развод или за гребане. Не й беше просто ядосан. Беше ядосан и на себе си. Сега трябваше да бъде с Джон Ленън, не с омъжена жена, чийто съпруг бе прекалено богат, затова не можеше да си позволи да го изостави.

— Не е лесно — заяви най-сетне тя. — Двамата сме вързани. Не знам как да ти го обясня. — Потисна прозявката си и Рей забеляза, че е много уморена. Жената поклати глава. — Трудно е да се реша. Трудно е да приемеш всички промени. Човек се страхува от непознатото. Страхува се да остане сам.

Рей не знаеше какво да каже. Всичко, което знаеше за брака, го бе научил от родителите си. А това означаваше, че не знае нищичко. Опита се да си обясни как така баща му и майка му са се обичали на времето, защо нещата са се променили. Това никога няма да го разбера, каза си Рей, и макар да бе намразил баща си, не можеше да разбере как е възможно майка му да е била привлечена от силата на стария, от физиката и мъжкарската му натрапчивост. Май жените си падаха по тези неща.

А и как бе възможно майка му да предположи, че силата му ще избие в крясъци и насилие? Онова, което бе харесвала у него, се бе обърнало като поразяващо оръжие срещу нея и децата им. Как да предвиди човек подобно развитие? Жената до него, същата жена, която се опитваше да накара да изостави съпруга си — сигурно го е обичала едно време, и двамата са били луди един за друг, поне отначало. Хората се променяха. Чак сега го разбираше. Променяха се до неузнаваемост.

За Рей не беше трудно да разбере защо баща му се бе влюбил в майка му. Черно-белите снимки бяха доказателство за нейната нежна красота, за деликатността и уязвимостта й, предизвикали инстинкта да я закриля у мъж като баща му, който си оставаше невъобразимо старомоден — смяташе, че да си срешеш косата е проява на женственост (човек просто трябва да използва пръстите си, докато оперението му окапе).

Майка му също се бе променила през годините, а промените бяха подсилени и задълбочени от смъртта на по-големия брат на Рей. Момичешката нежност се бе превърнала в болезнена срамежливост, нервни тикове, неврози и страх от живота. Обичта й към домашния уют бе прераснала в агорафобия. На Рей му се струваше, че причините, поради които родителите му са се влюбили, са били същите, които сега караха други да се харесват. Не бе истина, че човек съсипва нещата, които обича. Много по-вероятно бе те да те съсипят. Възможно ли бе да си представи как майка му напуска баща му? Не, разбира се. Къде ще отиде?

— Ама ти не го обичаш — настоя Рей, вече ядосан, защото не можеше да направи абсолютно нищо. — Той също не те обича, нали? Не разбирам как е възможно да те обича и да ти подари… онова.

Не можеше дори да спомене подаръка за рождения й ден. Самата мисъл го отвращаваше.

— Вече ти казах, прекалено стара съм за гарсониери и сбутани едностайни апартаменти — обясни тя. — Някой ти краде млякото от хладилника. Карате се кой ще измие чиниите. От съседната стая се чува как двама се чукат. Някой е надул тъпата си музика на горния етаж. Вече съм преживяла всичко това. Преди десет години.

Рей не бе преживял нищо подобно.

— Ти на колко си години? — попита я той.

— Днес навършвам двайсет и осем. — Усмихна се многозначително. — Прекалено стара съм за теб.

Сърцето му се сви. Тази работа беше безнадеждна.

— Но си прекалено млада за онова, което ти е дошло до главата — заяви той с горчивина.

Беше разстроен, готвеше се да продължи спора и му бе неприятно, че тя отново ще се върне към стария си живот — голямата къща, лъскавата кола, съпругът, който имаше портфейл вместо сърце. Каза си, че ще успее да се сбогува с нея единствено ако се скарат. Само че тя нямаше да позволи нощта да приключи по този начин.

— Не му се ядосвай — продължи тихо тя. — Кой според теб плаща за всичко? Кой ми купува дрехите, тази кола, леглото, в което спа снощи? Пък и той те харесва. Сам ми го каза.

Младежът се замисли за бандата на съпруга й. Почитатели, изпълнили баскетболните игрища из Средния Запад, полудели от кеф, реват с пълни гърла „Рокендрол“. Групата е приятна, каза си Рей. Не че бяха нещо кой знае какво. Добра банда, популярна музика, която пълнеше стадионите. Нищо повече. Рей се замисли за мениджъра им, за съпруга й, който винаги се бе държал внимателно с него, но си оставаше просто още един миткаджия от звукозаписната индустрия, който се бе озовал в подходящия клуб, когато се бе появила подходящата банда. Изобщо не е трябвало да се, жени, реши Рей. Лишил я е от собственото й аз.

— Ти си мислиш, че си едно нищо — каза й Рей. — Според мен си страхотна.

Тя остана загледана в него, след това го целуна по устата.

— Хайде — подкани го и слезе от колата. Хвана го за ръка и двамата тръгнаха към навеса за лодки, тревата все още бе мокра след апокалиптичния дъжд, изсипал се в нощта, когато Елвис бе починал.

Бе прекалено рано, за да наемат лодка, но и двамата бяха единодушни, че никой няма да има нищо против, ако вземат една съвсем за малко. Разкиснаха се, обувките им подгизнаха от росата, а от страх да не падне в езерото Рей се спъна в острия край на лодката — в носа, както тя му каза, — сетне жената се настани срещу него и плъзна греблата в металните им халки.

Оттласнаха се от брега и се понесоха по спокойните води, а тя започна да гребе с бавни движения. Беше добра. Не можеше да не признае. Беше много по-добра от него. Усмихнаха се един на друг и усетиха, че нямат нужда да говорят. Няколко черни лебеда ги следваха, докато не стана ясно, че няма да получат закуска, и чак тогава се отдалечиха към брега, прибрали криле.

Слънцето вече блестеше и в далечината Рей долови ръмженето на трафика по Бейсуотър Роуд и Парк Лейн, което възвестяваше настъпването на новия ден. Хайд Парк все още спеше, окъпан в хиляди нюанси на зеленото.

Когато стигнаха в средата на езерото, тя изтегли греблата и остави лодката сама да се носи. Рей топна ръце във водата, докато съдът бавно описваше полукръг, отначало на юг към Албърт Мемориъл, а след това към статуята на Питър Пан на западния бряг.

Рей я наблюдаваше как тегли златния пръстен на третия пръст на лявата ръка и се мръщи от усилието няколко секунди, тъй като не успяваше да го свали, ала след това стигна до кокалчето и беше свободен.

Стисна пръстена с палеца и показалеца на дясната ръка, огледа го замислена, сякаш не можеше да разбере как се е оказал там. След това го метна с всички сили.

Пръстенът цопна във водата и черните лебеди се размърдаха в очакване на закуската, запляскаха с криле към лодката, а след това се обърнаха, загубили интерес, защото разбраха, че няма да получат нищо.

Докато Лион се качваше с асансьора към двайсет и първия етаж, той мислеше над материала си.

Лени и „Райфенсталс“. Тъпо име за още по-тъпа банда. Лион никак не съжаляваше, че пропусна представянето им. Дори се радваше, че го изпусна. Не можеше да му се случи нищо по-хубаво от срещата с Руби, от възможността да потанцува на „Жалко“ заедно с Руби, да прави секс с Руби в спалния си чувал. Нищо не можеше да е по-хубаво от нощта, която бе преживял, от първата нощ в живота си, когато имаше чувството, че е успял да разчупи оковите на собствената си кожа.

Лион влезе в офиса, облян от зората, и забеляза, че лампата свети в стаята за прослушване. Скип Джоунс беше там, заобиколен от фасове и плочи.

— Имаш ли цигари? — попита Скип и погледът му премина над рамото на Лион.

Младежът бръкна в джоба на коженото яке, както обикновено малко нервен в присъствието на Скип, и извади смачкан пакет. Бяха останали няколко. Лион се сети с гордост, че не му бе останало време да пуши.

— Шантава работа — отбеляза Скип, докато поглеждаше пакета, а след това стрелна крадешком Лион. Нещо не беше наред с ръцете на Скип. Трепереха така неудържимо, че той изпусна цигарата и протегна ръце, за да ги спре, а Лион се наведе, за да я вдигне от прогорения на много места мокет. И двамата се престориха, че не се е случило нищо.

— Слуша ли някого тази вечер? — попита Скип.

Лион запали две цигари, дръпна дълбоко и подаде едната на Скип.

— Трябваше да чуя „Райфенсталс“ и да напиша материал — отвърна Лион. — Честно да ти кажа, май така и не успях.

Скип се загледа във върха на марлборото. Ръцете му продължаваха да треперят, но докато стискаше цигарата, започнаха да се успокояват.

— Как така не успя?

— Запознах се с едно момиче — призна Лион. — Страхотно момиче. Направо невероятна.

Скип се усмихна срамежливо.

— Аз съм пропускал представяния поради къде по-лоши причини. Да не ти пука. Старите кучета ще затънат до ушите с Елвис. Материалът ти няма да им липсва особено.

— Въпреки това ще го напиша — отвърна Лион и се ухили. — Само че не казвай на никого.

Скип му се стори угрижен.

— Шантава работа — промълви той още по-притеснен.

— Всичко ще бъде наред — опита се да го окуражи Лион, но думите май бяха по-подходящи за него, отколкото за колегата му. — Срещал съм се с Лени и „Райфенсталс“ много пъти и открай време са пълен боклук. Какъв е смисълът да пиша за такава банда? Тъпи позьори. Няма да променят света, нали?

Лион, както обикновено, говореше убедително, макар да бе объркан. Замисли се за Ивлин Кинг-Шампанското и как се бе почувствал, когато събра смелост да потанцува. Докато бе в Луишам миналата събота, бе прозрял по кой път трябва да поеме — да се бори против фашизма, да се посвети на хората и да им отваря очите. Само че снощи бе разбрал, че масите са с много по-отворени очи от него.

— Скип, как мислиш, възможно ли е хората да харесват черната музика и въпреки това да си останат расисти?

Скип Джоунс сви рамене.

— Не знам, човече. За съжаление, да — хората обичат черната музика и мразят черните, — може би няма да е така, ако я слушат достатъчно. — Скип внимателно закрепи остатъка от цигарата върху филтъра. — Прав си, знаеш ли. Ако не ти дреме още отсега — ти на колко си? на двайсет? — все така ще бъде. Хубаво е тези нещица да влязат в „Пейпър“. Мама му стара, човече, нацистите са пълна смрад.

Лион си спомни разкривените от омраза лица в Луишам. Сякаш отново усети неподправения гняв от другата страна. Чу подигравателните „Зиг хайл“ и нацистките поздрави. Кой от тях е бил баща й?

— Това не са просто нещица — продължи Скип. — Ако бяхме в „Дейли Уъркър“, тогава никой нямаше да го купи, никой нямаше да иска да рекламира в него, а ти, приятел, щеше да го продаваш по ъглите и пред портите на фабриките. Честно казано, броят на читателите му щеше доста да намалее. — Той потри очи и прокара пръсти през мазната си коса като на Кийт Ричардс. — Музиката я има не за да спаси света — каза Скип и думите поразиха Лион като светкавица. — Има я, за да спаси живота ти.

Критикът му се усмихна, личеше, че е изморен, но поне ръцете му вече не трепереха толкова силно. Лион знаеше, че трябва да започне да пише веднага, ако искаше да довърши материала, преди останалите да започнат да идват. Но пък му беше толкова приятно да си говори със Скип. И въпреки че все още не бе сигурен какво трябва да очаква от музиката и какво светът очаква от него, той се почувства по-добре.

Утрото напредваше бързо, затова той каза „Чао“ на Скип и се върна на бюрото си, вкара лист формат А4 в пишещата машина и се приготви да пише. След това се замисли.

Имаше много неща, които го дразнеха при Лени и „Райфенсталс“ — заиграването с фашистките символи, просташкото държание на сцената, елементарните песнички, които се опитваха да представят за нещо голямо. Най-много се дразнеше от надменното им самодоволство. Ако някой човек знаеше, че Лени Райфенстал е режисьор на „Триумф на волята“, вледеняващата възхвала на нацистка Германия, то тогава той със сигурност си падаше по нацистите. Ако това просто не те интересуваше, значи нямаше работа с тях. Лион посегна към клавишите.

Не беше върхът, но пък звучеше достатъчно обидно. Слънцето вече грееше и се промъкваше през щорите и опушеното стъкло, той примижаваше и чак сега си спомни, че не бе спал цялата нощ. Лион си взе горещо кафе от автомата и не спря да пише, докато не докара материала до 500 думи. След това стана от бюрото, протегна схванатите си крайници и остави написаното на бюрото в кабинета на Уайт.

На път към асансьорите той надникна през прозореца в стаята за прослушване. Скип беше отпуснал глава на масата, лицето му бе извърнато встрани от вратата, заобиколено от фасове и нови плочи.

Изглежда спеше, затова Лион не му каза довиждане.

Рей си тръгна от парка и пое на изток по Оксфорд Стрийт, слънцето грееше пред него, караше го да замижава и се издигаше бързо. Счупените през нощта стъкла хрущяха под краката му.

Денят напредваше, ала армиите на нощта все още се мотаеха наоколо — безделници, отправили се по домовете си, работници с подпухнали очи, които се връщаха от нощната смяна — и се смесваха с първите забързани за работа по мръсните улици.

Рей ускори крачка, защото му се искаше да опразни бюрото си в „Пейпър“ преди останалите да започнат работа. Мислите, че не бе открил Джон Ленън, се смесваха с мисли за жената, която не можеше да напусне съпруга си. Имаше чувството, че някой е изритал сърцето му на улицата, но така и не бе сигурен кой е нанесъл най-силния ритник. Ако можеше да бъде с нея. Ако бе успял да открие Ленън. Ако знаеше как да постъпи правилно.

Вече бе прекалено късно. Нощта си бе отишла и единственото, което му оставаше, бе да прибере сувенирите и спомените, натрупани през последните три години — рекламна тениска на Емилу Харис, касетка С-90 с интервю на Джаксън Браун, снимка 8х10, направена от Мисти, докато се усмихваше срамежливо до Джеймс Тейлър, — и да се измъкне, без да се налага да си взема довиждане. Сбогуването щеше да разбие сърцето му. Не можеше да се сбогува с Тери, Лион и стария си живот. По-добре без сбогуване, реши той. Трябваше само да си тръгне.

За момент слънцето се скри зад магазините на Оксфорд Стрийт и пред погледа му се проясни. Пред него се бе събрала тълпа гологлави момчета, които се блъскаха и ритаха. Бяха облечени по последна мода — ниско остригани, в класически ризи на „Бен Шърман“, с тънки бели тиранти и бели панталони, които нямаха нужда от гладене, комбинирани с лъскави ботуши на „Док Мартенс“. Такива като тях имаше из целия град — новите скинари, които никога нямаше да се откажат от тениските на „Вивиън Уестуд“ и военните панталони. Рей сви към улицата, за да ги избегне.

Забеляза азиатче с очила и чанта „Адидас“ да върви към тях. Те подхвърлиха няколко подигравателни думи вместо поздрав и някой запя „Докторе, в беда съм, мили Боже!“ и в следващия момент грабнаха чантата на азиатчето и започнаха да си я прехвърлят, а хлапето се луташе между тях, докато те го държаха на разстояние. Златните им пръстени проблясваха на слънцето.

Чантата сигурно е била отворена, защото Рей забеляза, че нещата на хлапето се разпиляха по тротоара. Имаше сандвичи, увити във фолио, термос, книга със заглавие „Компютърно програмиране за начинаещи“. Хлапето се отпусна на длани и колене, за да си прибере нещата, а скинарите — отегчили се от играта — метнаха чантата в средата на пътя и започнаха да подритват сандвичите.

— Въобразяват си, че всичко е свършило — изкрещя един от тях и ритна сандвича толкова силно, че фолиото се разкъса и парчета бял хляб, сирене и домат се пръснаха наоколо. — Само че не е!

Все още бяха в добро настроение и се преструваха, че са футболни коментатори или Питър Селърс, ала настроението им се промени, когато Рей пресече и така и не успя да премълчи. Вдигна „Компютърно програмиране за начинаещи“, подметката на огромно крачище бе отпечатана на корицата, и я подаде на хлапето. Тези самодоволни скинари олицетворяваха всичко, което той ненавиждаше.

— Защо не го оставите на мира? — повиши глас младежът.

Нахвърлиха му се веднага. Размахаха юмруци, вдигнаха крака, пламнали от такава ярост, че ожесточените ритници или се плъзгаха покрай главата му и краката, или така и не успяваха да го уцелят и поне отначало не болеше. Един от тях го стисна и Рей усети миризмата на пот и афтършейв „Хай Карате“. Забеляза, че азиатчето вдига чантата си тъкмо преди огромен автобус номер 73 да я прегази.

След това хлапето затича нанякъде, а Рей се озова проснат по гръб, ботушите на скинарите попадаха право в ребрата и главата му, този път не пропускаха, болката припламна и той се сви на тротоара, покри очите и топките си и усети, че не може да диша от болка. Както неочаквано му се бяха нахвърлили, така неочаквано се отдръпнаха.

Когато Рей вдигна поглед, видя как кракът на Тери попада в корема на един от нападателите. Около него се бяха събрали трима скинари и Тери прасна един в лицето с дясно кроше, завъртя се и ритна друг право в задника. След това те се разбягаха и закрещяха, че Тери трябвало да се оглежда отсега нататък, подвикваха, че братята им ще го убият, и Рей разбра, че са нищожества, че знаят само да се надуват и перчат, че са хлапетии по на шестнайсет, превърнали се в противни побойници, които си плюеха на петите, щом някой отвърнеше на удара.

Въпреки това той остана впечатлен и поклати удивен глава, когато Тери му помогна да се изправи.

— Кой, по дяволите, те научи?… — започна Рей.

Думите замряха в гърлото му, защото Тери бе заел позата на своя герой — стойка на боксьор с широко отворени крака, издадена напред лява страна, ръцете отпуснати, без да са стиснати, докато наблюдаваше как скинарите се оттеглят с подвити опашки и въртеше глава бавно от едната на другата страна, също като змийче, сякаш бе леко чалнат. Рей знаеше отговора още преди да зададе въпроса.

Брус Ли.

Брус Ли бе научил Тери как да прави всичко това.

Тери караше форда „Капри“.

Не го биваше за шофьор, защото въртеше волана и непрекъснато се изнасяше или прекалено към центъра на пътя, така че останалите шофьори надуваха уплашено клаксоните, или бе толкова близо до бордюра, че от време на време гумите на каприто се отриваха със скърцане и хрущене.

Рей бе толкова изморен, че задряма на седалката и чу нова песен. Пуснаха я в сутрешния блок по радиото, „Танцуващата кралица“ на АББА, обяви Хеъри Корнфлейк и в нея зазвуча копнеж и младежка носталгия, сякаш бе посветена на хлапе, пропуснало отминал златен век. „Най-великолепното време в твоя живот“. Тери нацели някаква бабуна на пътя и Рей се стресна. Очакваше да види грозните високи сгради по южния бряг. Оказаха се някъде по задните улички на Уест Енд, на север от Марбъл Арч, където арабските кафенета и ресторанти бяха подредени едно до друго километри наред.

— Стигнахме ли? — попита Рей.

Тери спря колата.

— Има нещо, което трябва да свърша преди това.

Бяха пред хотел. Рей потри очи и се сети, че са пред „Бланк“, мястото, което снощи щеше да бъде първата му спирка. Сякаш всичко се бе случило в друг живот.

Рей остана загледан след Тери, докато приятелят му влизаше, за да потъне във фоайето. Сигурно бе заспал за момент, защото в следващия момент зазвуча противопожарната аларма и Тери излезе.

Преди да стигне до колата, той спря, зачака и вдигна дясната си ръка, очевидно порязана някъде. След малко гостите започнаха да се изнизват от хотела, мигаха учудени на силното слънце, също като оживели мъртъвци, изтръгнати от унеса си, несигурни накъде да поемат, всички по нощници и пижами, или полуоблечени, или увити в хавлиени халати като онези, каквито Тери събираше в гарсониерата си.

Ето я и Мисти с Даг Уд. Минаха през главния вход и тръгнаха към Тери, а той стоеше и стискаше ръката си и се опитваше да спре кръвта.

Мисти бе в бялата рокля от снощи, наметната с хавлиен халат и носеше моторджийските си ботуши. Даг бе бос, гол от кръста нагоре, дюкянът на панталоните му бе разкопчан, лицето бе изпито от годините, в които бе прекалявал с алкохол и наркотици, но тялото му бе мускулесто и стегнато.

Повече от когато и да е на Рей му се стори, че Даг прилича на пресния труп на Чарлс Атлас.

Той забрави за Тери и проблемите с момичето, защото на вратата се появи дребна жена с широки панталони, косата й се издигаше като копа сено, а зад нея ситнеше мъж с ястребово лице и кръгли очила с телени рамки, по-висок, отколкото Рей предполагаше, но незабравим. Това лице младежът познаваше по-добре от своето. Това бе лицето на Джон Ленън.

Кой знае как училищната кутия все още висеше на рамото му. Кой знае как в нея все още подрънкваше касетофонът, взет назаем от Тери. Кой знае как стана така, че дишаше същия въздух като Джон Ленън.

Кой знае как, въпреки че бе парализиран от изтощение, страх и обич, Рей слезе от колата.

— Това е за теб, Даг. — Тери изговори колебливо думите, защото устата му бе пресъхнала от нерви и гняв, и ужасна тъга. Нея дори не можеше да я погледне. — От Скип са.

Протегна длан и остарялото лице на Даг се разкриви в усмивка като на влечуго. Стисна ръката на Тери сякаш бяха първи приятели и пое хапчетата.

Младежът веднага се отдръпна. Не можеше да търпи докосването на стария копелдак.

— Ще ги запазя за „Рейнбоу“ — заяви Даг. Очевидно говореше за представянето във Финсбъри Парк довечера. Това щеше да бъде звездният миг на турнето му. — Благодари на Скип от мое име.

Тери кимна безизразно и се опита да не показва чувствата си. Все още не бе погледнал Мисти. Даг се обърна към нея, съвсем небрежно, сякаш да се увери, че всичко с билетите за „Рейнбоу“ е наред. При това го направи точно под носа на Тери.

— Името на Тери ще бъде на входа — обясни тя. — Плюс пропуск за още един.

Даг се прозя и се протегна като стар котарак, на който нощта се е сторила дълга и се кани да си ляга. Започнаха да пускат хората в хотела, Даг се усмихна за довиждане с противна фамилиарност.

Като че ли ни притежава, мамка му, изруга го Тери. Проследиха с поглед как влиза в сградата.

— Това е за теб — каза Мисти и съблече халата.

Тери поклати глава.

— Вече не събирам такива неща.

Тя изглеждаше изненадана.

— Не са нищо особено — обясни й и я погледна за пръв път. Насили се да я погледне. — Всички са ги използвали, нали?

Мисти изви нагоре очи с досада.

— Недей да изперкваш.

— Не изперквам.

Тя отново изви уморено очи.

— Нищо не е станало, ясно ли е?

Цели две секунди той не намери какво да каже.

— Разкарай се, парцал такъв — изсъска й.

Момичето се сви като от удар.

— Тери, не съм правила секс с него, не разбираш ли?

Той поклати глава.

— Не ти вярвам.

Тълпата пооредя. Едва тогава тя забеляза форда „Капри“.

— Колата на баща ми ли е?

Тери погледна натам, защото очакваше да види вътре Рей. Приятеля му го нямаше обаче.

— Гнусна лъжкиня — процеди и й обърна гръб.

Тя го дръпна за ръката.

— Слушай, той не пожела да правим нищо. Нито пък аз. Разбра ли, Тери? Говорихме си цялата нощ. Погледът на Мисти стана някак замечтан. — Е, поне докато той не припадна.

Тери се обърна към нея. Желанието да си тръгне се бе изпарило. Искаше да разбере какво е станало. Копнееше да й повярва. Молеше се нещата да са си такива, каквито бяха преди.

Мисти не спираше да дрънка, редеше имена, все още замаяна от преживяното.

— Говорихме за Байрон, за Джим Морисън, за Ницше. Беше страхотно. „Той хаоса владее, що може да сътвори танцуваща Звезда“. Даг има невероятна памет.

Тери изсумтя.

— Да, и член като на магаре.

Тя го погледна студено.

— Явно знаеш повече по този въпрос от мен. — След това се усмихна. — Той каза нещо, което ми се стори много тъжно. Че предпочита наркотиците пред жените.

Тери я зяпна. Даг бе казал същото и на него. Истина бе, той си бе такъв. Даг Уд бе от старата школа. Беше готов да изчука всяка, която му падне. Въпреки това предпочиташе да се надруса с каквото му падне, вместо да чука която и да е. Може би защото, по собствените му думи, бе по-трудно да си осигуриш наркотици, отколкото жени. Или може би от наркотиците се чувстваше по-добре.

Тери бе напълно сигурен в две неща. Мисти му казваше истината. А Даг Уд бе обречен. Не по същия начин, по който Били Блицън. Даг сигурно щеше да доживее до стоте. Въпреки това бе обречен.

Тери започна да съжалява, че му бе дал разслабителните.

Всички бяха толкова мили. Тъкмо това порази Рей. След първата секунда, в която се вцепени като парализиран, след като осъзна, че ще си отвори устата и ще заговори Джон Ленън, всички се погрижиха да му е по-лесно.

Отначало бяха само двамата — тази великолепна двойка, за която всички злословеха, — мъжът и жената, които показаха на Рей какъв трябва да бъде бракът. Както стоеше пред „Бланк“, Ленън му се стори почти срамежлив. Сякаш насън, сякаш омагьосан, притиснат от умората и въодушевлението, Рей разбра, че ще се получи, че е истина.

И го повика по име.

— Джон?

Изрече го така, сякаш бяха стари приятели, сякаш Рей го бе познавал цял живот — но той, разбира се, се чувстваше точно така, — а след това се представи — Рей Кийли — и каза за кой вестник работи — „Пейпър“, — и ето че Джон, човекът Джон Ленън от плът и кръв призна, че познава „Пейпър“ още от едно време, когато групата е започвала. Групата! Рей знаеше за коя група говори, как са свирели на ежегодния концерт на „Пейпър“ няколко пъти преди лудостта да ги принуди да престанат.

А Йоко му се усмихваше, Джон също се усмихваше и Рей не бе сигурен какво да направи, но тогава се появи някаква асистентка, не беше от звукозаписна компания, а постоянна асистентка, която да ги улеснява във всичко, и тя му се стори уморена, дори изтощена, но въпреки това Джон покани Рей да се качи да пие чай с тях, а Рей си помисли, че светът е чудесен.

Това бе неговият свят, времето му бе дошло, времето, когато един младок от музикален вестник можеше да се приближи до най-великата рок звезда на планетата и да прекара известно време с нея.

Рей разбра, че всичко е истина — и чувството за близост, което бе доловил на игрището, когато пееха песните на „Бийтълс“, и онзи свят на споделени чувства. Беше самата истина. Не беше заблуда, не беше преувеличение. Всичко, което бе доловил в музиката, се оказваше истина.

Докато минаваше през фоайето на хотел „Бланк“, Рей усети слисаните погледи — как ли се чувства човек, когато го зяпат на всяка крачка, по целия свят? Йоко го разпитваше за В-52, новата американска банда, за която Рей дори не бе чувал. Тери можеше да й отговори с най-големи подробности, но това нямаше значение, защото тук не ставаше въпрос за някаква надпревара, не беше нужно да се прави на готин или умен. Просто трябваше да бъде самият себе си. Качиха се с асансьора на последния етаж — Джон, Йоко, Рей и жената, която се водеше за лична асистентка — и Рей усети в гърдите му да се надига радост, каквато никога досега не бе изпитвал, тя заличи нервното напрежение, страха и смущението, задето не можеше да отговори на въпросите на Йоко за В-52. Беше подал ръка и Джон Ленън я бе поел. И сега се убеждаваше, че е бил прав, когато е повярвал в музиката им. Бил е прав да вярва още от самото начало.

Влязоха в стаята — макар да приличаше по-скоро на къща, тя не напомняше по нищо на хилядите други хотелски стаи, в които Рей бе влизал с музиканти. Беше безкрайна. Имаше дори пиано.

Седна на канапето срещу Джон, който се държа мило и сърдечно, смееше се и бе доволен, че може да поговори за музика с едно хлапе, което отказваше да се подстриже, а Йоко бе до него, огромната й буйна коса закриваше лицето й, но това нямаше значение. Асистентката се обади, за да поръча чай, и Рей се справи, защото го бе правил много пъти досега, защото за това живееше, заради музиката, тя бе най-хубавото нещо в живота му, единственото, което носеше смисъл.

И ето че гласът на Джон Ленън прозвуча, не много по-различен от гласа му в песните — странен, мъдър, звучен, мил, подигравателен, точно какъвто трябваше да бъде. Говориха си — как бе възможно Рей да се страхува, че няма да има какво да каже? След известно време, малко след като им сервираха чая, Джон Ленън се пресегна и включи касетофона на запис.

— Трябва да го пуснеш, Рей — каза Джон Ленън. — Никак не ми се иска да си загубиш работата, мой човек.

В кафенето бе пуснато радио. Лион не бе забелязал, докато броеше монетите за чая и сандвича с бекон.

— … погълнати от хора с различна култура — говореше някакъв глас. Женски глас, някак изкуствен и въпреки това убеден. Хем престорен, хем истински. — Не сме се заели с политика, за да пренебрегваме тревогите на хората. — Напорист, целенасочен, измамен. — Заели сме се с политика, за да се справим с тях.

Лион остана с отворена уста. Зяпна радиото и не откъсна поглед от него дори когато „Спри да измъчваш сърцето ми“ замени женския глас.

— Кой беше това? — попита Лион, обзет от отчаяна нужда да разбере.

Дебелакът зад щанда в избеляла рекламна тениска отвърна:

— Елтън Джон и Кики Ди.

— Не, не, питам за жената. Жената, която говореше. Онази, дето разправяше, че ще бъдем погълнати.

Мъжът подаде на Лион сандвича с бекон.

— Маги Тачър — рече и погледна радиото с нескрито възхищение. — Крайно време беше някой да се застъпи за нас.

Лион бе шокиран, стисна сандвича с бекон като че да се задържи. Не бе предвидил подобно нещо. Дори не бе предполагал, че се задава. Интересът и усетът му към политическите партии се бе размил през последните години, докато продаваше списанието си „Ред Мист“ и ходеше по антирасистки митинги и представяния на „Клаш“. И ето че жената, оглавила консерваторите през последните осемнайсет месеца, не бе задействала радара му. А и как да стане?

Лион изхождаше от предположението, че правителството в момента е просто грешка, която ще си остане грешка. Все си представяше, че битката за бъдещето ще се реши по улиците.

Докато стискаше сандвича с бекон, той неочаквано видя едно алтернативно бъдеще в паралелна вселена, където водещата политическа сила изричаше пред страната — или поне пред по-голямата част от нея — онова, което хората искаха да чуят за имиграцията, за профсъюзите, за законите и реда, за приходите и спокойствието.

Нямаше да има скинари, „зиг хайл“ и нацистки фантазии. Никакви крайности. Просто различен начин на действие, който повличаше всичко по пътя си. И той знаеше със сигурност, че бащата на Руби с радост ще гласува за тази жена, за този неискрен и същевременно поразително искрен глас, който сякаш бе създаден да се обръща към цялата нация. Как бе пропуснал Лион да предвиди подобно развитие? Как е възможно да е бил толкова сляп?

В следващия миг тревогите му се насочиха другаде. В кафенето влезе Младши, последван от биячите си.

Посред бял ден „Псетата на Дагънам“ бяха гротескна гледка. Нескопосаният пиърсинг, правен в домашни условия, безопасните игли, пронизали плътта на носовете, устните и бузите, петната от бира, кръв и мръсотия по гърдите на тениските им без ръкави, гримът по клепачите — всичко това наистина правеше неприятно впечатление. На дневна светлина трите татуирани сълзи под дясното око на Младши изглеждаха като направени от маймуна с нажежено желязо.

Кафенето бе пълно със строителни работници, които се наслаждаваха на обилната английска закуска преди работа. Все корави мъже, склонни да се подсмихнат, когато се натъкнеха на сбърканяците, подвизаващи се по улиците напоследък. Само че дори яките бачкатори се навеждаха над пържените яйца и вестниците, когато минаваха „Псетата на Дагънам“.

— Не искам неприятности — обади се почитателят на Маги Тачър и Лион реши, че човекът говори също като барман от някой уестърн.

— Вън — обърна се Младши към Лион.

Младежът се надигна бавно от стола, сандвичът с бекон остана недокоснат, и ги последва навън. Никой не посмя да го погледне, защото бе обречен.

Младши се изправи пред жертвата си. „Псетата“ бяха застанали от лявата му страна. Други се подредиха от дясната, цялото братство надупчени с пиърсинг грозници.

Младши хвана главата на Лион с длани, почти любовно, след това го стисна за ушите. Накрая заби лицето му в предното стъкло на най-близкия автомобил. Шокът бе по-силен от болката, въпреки че парещите вълни ставаха по-мощни с всяка секунда. Нещо се бе разкъсало на челото на Лион, нещо топло и мокро гъделичкаше веждите му. Когато дръпнаха рязко главата му назад, той забеляза, че са го блъснали в предното стъкло на красива кола. Златист буик, с хромирани перки в краищата на задния капак и тапицерия на черни и бели петна. Все едно излязъл от песен на Бъди Холи, каза си Лион, или може би такъв бе автомобилът, който Елвис си е купил с първия набъбнал хонорар от Сам Филипс. Младежът имаше чувството, че някой кон го е ритнал в главата.

— Нещастници такива, толкова сте смешни — подметна Младши, все още стиснал ушите на Лион. — Чекиджийчета от средната класа, дето сте се набутали в „Пейпър“. „Бунтари без топки“, а? Значи аз нямам топки, така ли си решил?

— Това е метафора — изхлипа Лион. Болката, невероятната разкъсваща болка не му позволяваше да мисли трезво.

Младши не беше убеден.

— Въобразяваш си, че можеш да драскаш каквото ти хрумне и ще ти се размине просто така? Да не би да си решил, че си в някой колежански дискусионен клуб? Мислиш…

Ненадейно прозвуча остър глас.

— Това твоята кола ли е, приятел?

Младши се обърна към човека, без да пусне ушите на Лион. Пред него бе застанал най-огромният член от бандюгите на Тед, когото Лион някога бе виждал. Лион зяпна, когато го позна. Та това бе самият Тич, гигантът от бандата на Тед.

Тич беше заобиколен от десетина зализани млади членове, всички до един в разцвета на силите си, много по-силни и бързи от „Псетата на Дагънам“.

— Какво? — зяпна Младши и загуби мисълта си.

Тич говореше със стряскащо нежен глас. Все едно Елвис пееше някоя от прочувствените си балади, например „И ще настъпи мир в долината“.

— Попитах дали това е твоята кола, приятел?

Все още бе спокоен, но сочеше предното стъкло на златния буик. Главата на Лион бе оставила кърваво петно отпред.

Младши поклати глава.

— Аз се возя на автобус — отвърна той. — Колата не е моя.

Великанът кимна, очевидно доволен от отговора. Обърна се към приятелчетата си, усмихна им се с вледеняващо спокойствие и отново насочи поглед към Младши.

— Знам, че не е твоята кола, татуирана путко — изрече. — Защото е моята шибана кола!

В следващата секунда Тич замахна с месестото си ръчище и с един удар запрати Младши на земята. Също като Джордж Форман в мача му с Джо Фрейзър, помисли си Лион, същият удар, който просна Димящия Джо на земята в онази гореща ямайска нощ. Младши пусна ушите на Лион.

Тич остана загледан за миг в проснатия Младши, сякаш оглеждаше нещо, което бе настъпил, след това стовари върху него гигантската си кубинка. Младши изрева, очите му всеки момент щяха да изскочат.

Бандата на Тед атакува първа и помете „псетата“ с изпитаната ярост на войнствения си нрав, изтласка ги на пътя, принуждавайки доставчик на мляко да извие волана, при което каса мляко се плъзна от каросерията и се пръсна на пътя. Само че „псетата“ бързо се съвзеха, опитът си каза думата, а също и навикът да се подвизават където падне, дори при неравни условия, и заеха позиция сред млякото и счупените стъкла.

Лион пропълзя на длани и колене, заобиколен от тежки ботуши „Док Мартенс“ и кубинки, през локви кръв, мляко и счупени стъкла, докато настойчивият глас на госпожа Тачър продължаваше да звучи в ушите му:

— … погълнати… погълнати… погълнати… от хора с различна култура…

Надигна се от земята, скочи на стъпалото на преминаващ автобус и ръката му едва не се откъсна от усилието да се задържи. Без да обръща внимание на недоволството на кондуктора, се качи на втория етаж и се загледа през задния прозорец, като попиваше раната над веждата, за да види развоя на битката между бандите, прехвърлила се от другата страна на пътя.

„Псетата“ си бяха върнали самообладанието, но впечатляващите бойни умения на бандата на Тед се оказаха решаващи. Тич бе стиснал двама от „Псетата на Дагънам“ за вратовете и Лион с нетърпение видя как блъсна главите им, все едно че бяха цимбали. Младши се опитваше да се спаси с пълзене, лицето му бе обляно в истински сълзи. След това автобусът зави наляво по моста „Блекфайърс“ и битката се скри от очите му.

Автобусът мина над реката и Лион впи поглед в кубето на „Сейнт Пол“, без да го вижда. Беше пребледнял и трепереше от вълнение, което заплашваше всеки момент да вземе надмощие.

— Погълнати… погълнати… погълнати… Не сме се заели с политика, за да пренебрегваме тревогите на хората… заели сме се с политика, за да се справим с тях.

Беше разтреперан от облекчение, защото бе успял да избегне един хубав бой.

Беше разтреперан, защото току-що бе видял какво ще донесе бъдещето.

14.

Трафикът не беше кой знае колко натоварен.

Млад мъж, седнал зад волана на форд „Капри“, можеше здраво да настъпи колата, докато се носеше на юг към реката — да профучи по Риджънт Стрийт, да завие рязко наляво около Ерос на Пикадили Съркъс, след това да поеме по Хеймаркет и после направо към Имбанкмънт.

— Би ли намалил? — обади се Мисти.

Тери изви волана, за да избегне лотус „Илан“.

— Вълненията ми стигат за тази нощ.

Той увеличи скоростта и мина на червено. В гърдите му бушуваше истинска ярост. Щеше да му е много по-лесно, ако Мисти и Даг се бяха изчукали. Тогава нещата щяха да са значително по-прости. Тогава всичко щеше да приключи.

Какво обаче да направиш, ако гаджето ти е прекарало нощта с друг мъж в приказки за Ницше, Байрон и първия албум на „Дорс“? Тери нямаше представа как да постъпи. Чувстваше се все по-объркан — животът ставаше много по-сложен, отколкото си бе представял, и той отчаяно се опитваше да запази самообладание.

— Няма ли да намалиш? — попита тя и в гласа й се прокрадна студенина. — Колата не е твоя, все пак.

— И какво ще направи твоят старец? Ще ме осъди ли?

— Тери — възкликна тя. — О, Тери! — Последва дълга въздишка. — Ти май наистина не разбираш. — След това изрече думите много бавно, сякаш бе на светлинни години пред него. — Бременна съм.

Той я погледна, недоумяващ дали това не беше някаква шега, номер или просто лъжа, ала Мисти гледаше право напред и в този момент всичко си дойде на мястото.

Спомни си хапчетата първата нощ. Тя не искаше да ги пие, и двамата се отнасяха небрежно към противозачатъчните средства, типично в стила на младежи, които не мислят за последствията.

Известно време пробваха с презервативи, но пакетчетата с по три им се струваха по-подходящи за петдесетте, затова се отказаха и от тях. Приемаха презервативите като бананите, Били Фюри и обръчите.

Чукаха се безгрижно месеци наред и тъй като не стана фал, те решиха, че няма и да стане. Но ето че се беше случило. Бебе. Дори не се бе замислял. Подобна възможност не му бе минавала през ума. Това бе проблем на другите, на по-възрастните. Бебе.

Тя изпищя и Тери обърна глава тъкмо навреме, за да види спряла полицейска кола, от която слизаше униформен, за да помогне на възрастна дама в мини морис да отбие по странична улица. Наби спирачки, буквално стъпил върху тях, надигнал се от седалката, докато полицейската кола се приближаваше неудържимо сред писъка на гумите и крясъците на Мисти. Тери притаи дъх и зачака хрущенето на ламарини и стъкла със сълзи на очи.

Бебе, помисли си той. Мъничко бебе.

Трясък така и не последва. Фордът „Капри“ застина на сантиметри от предния калник на пазителите на реда. Гумите изсвириха за последно, а двете ченгета се обърнаха, за да видят кой е маниакът, който за малко да сплеска автомобила им.

Тери стисна волана, пое си дъх и се опита да осмисли всичко — бебе, — докато наблюдаваше как полицаите слизат от колата и тръгват към тях. Знаеше, че ще го спрат и претърсят. Знаеше, че няма време да скрие наркотика, който носеше. Погледна Мисти и се разсмя. Бебе. Единият полицай пъхна глава през прозореца от неговата страна. Бяха млад и по-възрастен, също като на летището.

Накараха го да слезе от колата. Накараха го да даде проба за алкохол — да надуе балона силно, както трябва. Стана ясно, че не е пил. Поискаха да изпразни джобовете си, единият огледа шофьорската му книжка, докато другият го претърсваше. Пликчето с амфетамин сулфат беше във вътрешния джоб на сакото и остана незабелязано.

— Господине — рече по-младият. — Може ли да ви попитам защо карахте като обезумял.

Тери поклати глава. Светът се беше променил. Не можеше да го изрази с думи. Не можеше да обясни дори една незначителна част.

— Току-що разбрах, че ще ставам баща — отвърна. Замълча, за да осмисли думите. Ченгетата се спогледаха. — Отклоних очи от пътя, отклоних ги за броени секунди.

Двете ченгета се наведоха, за да погледнат Мисти, мило симпатично момиче на предната седалка, след това отново се вторачиха в Тери.

— Чудесно девойче — отбеляза възрастният и протегна ръка. — Честито.

Младият шляпна Тери по гърба.

— Спомням си, когато моята ми съобщи за първото — разсмя се той, а старият стисна дланта на Тери като в менгеме. — За малко да се задавя с бисквитите.

След това и двамата полицаи се усмихнаха, разсмяха се, потупаха Тери по гърба и се отдалечиха развеселени, изпълнени с добри чувства към света и може би дори към младите хора. Сякаш, реши Тери, току-що бяха научили, че младото поколение с нищо не е по-различно от предишните, въпреки неестествените коси и дрехите втора ръка. Може и да бяха прави.

Тери наблюдаваше със свито сърце безизразното лице на Мисти и за пръв път му хрумна нещо друго.

Ами ако тя не искаше детето?

Паркираха на улицата и седнаха край Жезъла на Клеопатра, за да наблюдават лодките по реката, небостъргача, където бе редакцията на „Пейпър“, най-високата сграда в тази посока.

— Още си много млад — подхвърли тя. — Прекалено млад, за да имаш дете.

— Така е — съгласи се той. Вече нямаше напрежение между тях. Съществуваше само тази връзка, тази невероятна връзка, в която бяха нещо повече от любовници и много повече от приятели. Сякаш никога вече нямаше да бъдат толкова близки с друг.

— Отговорността е огромна — продължи тя.

— Знам — съгласи се той отново. — Отговорността наистина е огромна. Бебе. Боже!

Мисти настръхна.

— Няма да съм от онези майки, които си остават вкъщи и бъркат сладка или с каквото там се занимават по цял ден.

Той се разсмя.

— Сигурен съм.

Мисти се успокои.

— Това не означава, че нещата ще се променят — продължи развълнувано тя и Тери също усети, че е развълнуван. — Наистина невероятно — да създадеш нов живот на този свят.

Двамата се разсмяха заедно.

— Представи си го как ще изглежда, Мисти. Малко от теб, малко от мен.

Тя стана по-сериозна.

— Не искам да го махам, Тери. Не искам да правя аборт. Аз, разбира се, подкрепям идеята, че изборът принадлежи на жената, но просто не искам да го махна.

Той поклати глава.

— Няма, би било ужасно. — Вече обичаше тяхното бебе.

Замълчаха за малко. Някаква магия облъхваше този ден и те седяха до реката, чувстваха я, опитваха се да разберат какво означава. Тяхното бебе.

— Не е нужно да променяме нищо — каза тя и се опита да очертае как ще протече животът им. — Ще го водим с нас, когато сме на работа, когато ходим по представяния.

Тери се замисли и намръщи чело. Опита се да се съсредоточи. Опита се още отсега да се превърне в отговорен баща.

— Може би трябва да сложим медицински тапи в ушите му. Така ще му опазим слуха, докато е още малък.

Мисти кимна замислено.

— Чудесна идея. Медицински тапи. — Тя се разсмя и лицето й се озари. — Ами ако е момиче?

Тери също се разсмя, хвана ръцете на Мисти и ги целуна.

— Ами ако е момче?

След това и двамата замълчаха, за да свикнат с мисълта, наблюдаваха лодките по реката, без да ги виждат, и усещаха жаркото слънце, което изгряваше над живота им на възрастни отговорни хора.

Лион държеше втория сандвич с бекон в ръка и се наслаждаваше на момента.

Колкото и да бе невероятно, бе успял да срещне момичето на мечтите си, да напише материал за бандата, която ненавиждаше, и да се отърве от хубав побой.

Нощта не беше чак толкова лоша.

След като се измъкна от битката между момчетата на Тед и „Псетата на Дагънам“, той скочи от автобуса в сърцето на финансовото Сити, където улиците започваха да се пълнят с костюмирани мъже и младите им помощнички. Лион крачеше сред тях, мислеше — какво беше казал Енгелс за връзката между мъжете и жените в семейството? Имаше нещо от рода, че мъжът бил буржоата, а съпругата пролетарият. Гледай сега, Фридрих, стари приятелю, помисли си Лион, същата работа е и в лондонското Сити.

Тъй като не можеше да изяде сандвича с бекон толкова близо до сърцето на капитализма, Лион тръгна на изток към Чартърхауз Стрийт и пазара за месо „Смитфийлд“, защото предпочиташе да си изяде сандвича в кафене, пълно с работници, а не обграден от надути пуяци с вестници, които сърбаха слаб чай и похапваха деликатно препечени филийки със сирене.

Веднъж Тери го доведе тук, когато се опитваше да вземе назаем пари от баща си, и Лион остана впечатлен от мястото.

Беше почти в сянката на Банк ъв Инглънд и Стоковата борса, пазар, пълен с потни мъже, които не спираха да крещят, докато се трудеха по цяла нощ и мъкнеха животински трупове колкото тях самите, а след това се оттегляха из опушените барове в „Смитфийлд“, за да изгълтат по някоя халба бира и да се натъпчат с ядене с огромни мазни лъжици, преди да се затътрят към къщи, за да се строполят изтощени в леглата си. Точно тук трябваше да бъде, помисли си Лион, докато се насилваше да не пипа кървавото си чело.

Пазарът утихваше и малкото кафене, което Лион избра, бе пълно с носачи в мърляви бели престилки, които се тъпчеха с пържени яйца, бекон, зелен фасул, наденички и препечен хляб.

Това бяха добри работливи мъже, в края на смяната си, помисли си с топлота Лион, истински хора, въпреки че ненавиждаше начина, по който опипваха с похотливи погледи младите жени, разголили вирнатите си малки гърди из вестниците. Задържа сандвича пред устата си, когато очите му попаднаха на вестника, който стискаше мъжът до него, и на момичешката усмивка на женствената шестнайсетгодишна Манди от Кент. В този момент си спомни стегнатото тяло на Руби, докато бяха в спалния чувал, и усети как потръпва от любов и копнеж.

Запита се дали ще я види през уикенда.

Запита се дали ще я види отново.

Запита се дали може да конкурира Стив.

Лион остави сандвича с бекон на чинията и измърмори някакво извинение, когато се протегна пред възрастен носач, за да вземе соса. Махна горната филия хляб от сандвича и огледа бекона, препържен до кафяво, лепнат върху дебел пласт масло, вече започнало да попива в белия хляб. Стомахът му изръмжа отчаяно след нощните премеждия и устата му се напълни със слюнка.

След това тръсна шишето с всички сили. Тъй като капачката не бе добре завинтена, гъстият кафеникав сос се плисна като нещо, изстреляно в космоса от Кейп Канаверал. Пльосна на масата непосредствено зад Лион и от шумните възклицания из кафенето той разбра, че не е попаднал където трябва.

Лион се обърна и видя носач на месо, в очите му се таеше насилие, сосът бе оплескал обръснатата му глава. Беше колкото висок, толкова и широк, а мускулите на ръцете му бяха набъбнали след двайсет и пет години на тази работа.

Лион видя мускулите ясно, защото мъжът се надигна от мястото си, не направи никакъв опит да избърше соса, който капеше в очите му, докато навиваше ръкавите на оплесканата с кръв бяла престилка.

В този момент Лион Пек престана да се тревожи чак толкова много за работниците.

Бащата на Тери вече бе стар.

От прозореца на хола Тери го наблюдаваше как приближава по улицата след края на нощната смяна. Имаше вид на човек, който влачи товар, трупан години наред, след себе си.

Изтощен бе от работа, изтощен бе от тревоги по сина си, изтощен бе от годините, които не прощаваха. Бе вече старец на четирийсет или петдесет, или на колкото там беше.

Майката на Тери се усмихна на сина си, когато чу превъртането на ключа. Даде знак, че трябва да пазят тишина, и тримата. В следващия момент старият застана на вратата, все още облечен в бялата престилка и с шапката на френски легионер, мигна, когато видя съпругата си, сина си и приятелката — на малкия, Мисти.

— Сигурна съм, че няма да се сетиш — започна майката на Тери, сякаш пазеше новината отдавна. — Изобщо няма да се сетиш, дядо.

Да, баща му наистина изглеждаше безкрайно остарял напоследък. Щом чу новината и започна да осъзнава за какво става въпрос, милото изтощено лице се озари от усмивка и Тери знаеше, че тази усмивка ще се задържи години наред.

Кабинетът на главния, беше препълнен, ала се чуваше единствено металното стържене на шпулата в касетофона на Тери и напевният глас на Джон Ленън.

— Опитал съм какво ли не — макробиотика, трансцендентална медитация, обръщал съм се към Библията… всички гурута ти казват едно: „Не забравяй момента. Сега си тук.“

Главният редактор беше пред припадък. Кевин Уайт живееше за тези моменти. Всички щяха да полудеят, когато чуеха този запис. Момчетата от Флийт Стрийт щяха да дотърчат пред вратата му.

— Разпадането на бандата… смъртта на Брайън, успешните изяви на Пол… Ринго прави най-добрите соло изпълнения…

Кевин Уайт разлисти нахвърляните на ръка бележки на Рей, поклати глава и по лицето му бавно плъзна усмивка. Ленън продължаваше да говори. Умееше да говори. Изглежда имаше нужда да излее всичко, да го сподели, да признае нещата такива, каквито са. Умееше да си признава, да описва цялата лудница, в която е живял още от самото начало.

— Бяхме доста зализани… извън Ливърпул, когато ходехме на юг в кожените си дрехи, а собствениците на дансинг холовете не си падаха особено по нас… мислеха, че приличаме на бандюги. Така че се наложи да послушаме Ъпстийн: „Слушайте сега, ако сложите костюми…“ Да ти кажа, Рей, всички си падаха по костюмите. Докарваш се в хубав черен костюм, човече… Много обичахме кожените дрешки и дънките, но ни трябваха костюми. „Дадено, мой човек, ще облека костюм.“ Брайън беше лицето ни, той ни продаваше. Ще забележиш друга шантава страна на живота — това може и да съм го прочел някъде, — самоуките хора обикновено си имат някой образован, който да върви пред тях и да се разправя с останалите образовани… Искаш ли още чай? Сигурен ли си?

— Ти съзнаваш ли какво е това, Рей — попита Уайт. — Ексклузивно за цял свят.

Рей кимна и се усмихна немощно. Изведнъж се почувства като изцеден. Имаше чувството, че може да спи поне хиляда години. Прииска му се да се сгуши под чистите бели чаршафи с нея — с госпожа Браун, макар вече да не мислеше за нея като за госпожа Браун. Тя бе Лиз — родителите й ходили да гледат Елизабет Тейлър в „Нешънъл Велвет“ на първата си среща, — тя вече не бе просто съпругата на друг, това бе името й. Отиваше й.

След това заговори Йоко.

— Аз не съм от тези, които искат да изгорят „Мона Лиза“. Това е най-съществената разлика между мен и революционерите. Те искат да горят църкви. Аз нямам подобно желание. Предлагам да превърнем „Мона Лиза“ в нещо като риза. Да променим стойността й.

— Да превърнем „Мона Лиза“ в нещо като риза — изкиска се Уайт. — Това ми хареса.

Добро ли беше интервюто? Рей не можеше да прецени. Да превърне „Мона Лиза“ в риза — това са тъпотии, нали? Направо откачена работа. Ала се бе случило. Това бе най-важното. Накрая всичко се оказа лесно. Да не говорим, че всички бяха толкова мили. А като се връщаше назад, Рей си каза, че е съвсем в реда на нещата да се приближи до най-великата рок звезда на света, да се представи, а след това да седнат и да поговорят. Нали светът бе за споделяне на мисли — и Джон Ленън бе на същото мнение.

Рей Кийли се бе приближил до Джон Ленън с обич в погледа — поклонник, почитател, убеден вярващ. Как бе възможно идолът му да откаже? А Ленън се държа много мило. Бе дори по-мил, отколкото трябваше.

— Не може да е на първа страница — заяви един от по-старите, който така и не успя да прикрие презрението в гласа си.

Кевин Уайт се отнасяше към Рей като към дете чудо от мига, в който той се върна с интервюто, ала старчоците бяха неестествено вкиснати, сякаш Рей ги изнудваше.

Главният кимна.

— Всяка друга седмица щяхме да го сложим на първа страница — обясни Уайт почти извинително. — Тази седмица възможността за първа е само една.

— Мислех за Елвис през ’56-а — заяви един от дъртите и потропа с молива си по бележника. — Една от класическите снимки на Алфред Уъртаймър. Усмивката в пълен блясък. Заглавие — „ЗАПОМНЕТЕ ГО ПО ТОЗИ НАЧИН“. „Този“ да влезе в курсив.

Уайт кимна замислен.

— Вчера Елвис беше дебелак, когото да те е срам да гледаш, продължи да се пъне на сцената двайсет години повече, отколкото трябваше — рече. — Не беше същият, след като влезе в армията, дрън, дрън, дрън. Днес той е мъченик в света на рокендрола, бог, безсмъртен. Беше ни отнет прекалено рано.

— Това е жестоко — вметна Рей.

— Такъв е шоубизнесът — подсмихна се един от старите.

Касетката продължаваше да се върти.

— Тайната ни е, че сме истински Ромео и Жулиета.

И да ти кажа, най-важното е, че всички са по двойки. Всички живеем по двойки. Ако всички двойки по света се възприемат като нас и прегърнат нашите идеи, какъв процент от населението ще бъдат?

— Ами…

Рей се сви, когато чу собствения си колеблив глас.

— Ти разбираш ли какво си направил? — обърна се Уайт към него и постави тръпнеща ръка върху касетофона. — Осигури си работа за цял живот. За цял живот. Ти си журналистът, взел интервю от Ленън насред Лятото на омразата. — Уайт се усмихна гордо на Рей, сякаш нито за миг не бе преставал да вярва в него. — Ще получаваш безплатни плочи дори когато станеш на четирийсет. Помисли си само.

Рей усети всички очи в стаята да се впиват в него и долови завистта им. Това ли искаха всички? Това ли бе искал снощи? Да получи обещанието, че циркът никога няма да замине без него. Може би се дължеше единствено на нервно изтощение, но не бе толкова щастлив, колкото си мислеше, че ще бъде.

Безплатни плочи, когато е на четирийсет… Защо тази мисъл го потисна толкова силно?

Това бе единствената работа, която някога бе искал, защото не я чувстваше като работа. И въпреки това възможността да достигне средната си възраст между тези стени го изпълни с неподправен ужас. Може би просто му се налагаше да легне и да се наспи, час по-скоро. Или причината бе, че неговото и предишното поколение обръщаха прекалено много внимание на младостта, и мисълта да остарееш изглеждаше немислима. Немислима беше, ако и да ти обещават безплатни плочи на четирийсет.

— Животът е прекалено кратък — казваше Ленън и внезапно се чу щракване, когато касетката свърши. „Животът е прекалено кратък“ и след това го нямаше.

В този миг секретарката на Уайт се втурна в стаята. Правеше нещо, което никой не би си позволил да извърши в редакцията на „Пейпър“, където всички трябваше да бъдат непукисти.

Плачеше.

— Скип — изрече през хлиповете.

Зелени стръкчета надигаха глави сред разрушената Ковънт Гардън сякаш даваха обещание за настъпващи по-добри времена или просто отрано предупреждаваха за предстоящия хаос, за опасността старата дивотия да си пробие път.

Не, помисли си Тери Уорбойс. Нека бъдат по-добри времена. Човек трябва да вярва в хубавото.

Беше застанал пред „Уестърн Уърлд“. Клубът бе различен на дневна светлина. Не беше нищо повече от дупка в стената, а угасеният неонов надпис изглеждаше безличен и мръсен. Сякаш мястото бе затворено от години, не от няколко часа.

Ненадейно Тери забеляза свита пред вратата фигура. Сакото в червено, бяло и синьо бе разкъсано. Умника примигна сякаш изтръгнат от омагьосан сън.

— Това ли беше? — попита.

— Да — кимна Тери. — Струва ми се, че това беше, Брайън.

Тери вече бе обзет от носталгия по клуба. Замисли се за нощите, когато бе влизал в мазето с тътнеща музика, когато спийдът пулсираше във вените му, спомни си лицата на приятели и красиви непознати, които се появяваха от мрака.

Мисти бе отишла в „Пейпър“, за да занесе снимките на Даг Уд, а той нямаше нищо против, защото се нуждаеше от време, за да помисли. Преди всичко бе различно.

Мисти каза, че бебето нямало да промени нищо. Ала той подозираше, че бебето ще промени всичко. Онова, което никога нямаше да се промени, разсъждаваше Тери, докато стоеше пред „Уестърн Уърлд“, бяха чувствата му към момичето. Никога нямаше да спре да я желае, а бебето щеше да скрепи връзката им. Всичко друго оставаше на второ място.

Знаеше, че вече няма да идва в „Уестърн Уърлд“ толкова често, колкото преди. Не само публиката се променяше с разнасянето на мълвата за новата музика и приятното прекарване из предградията и по-отдалечените градове. Групите също се променяха.

Бандите бяха като акули — или продължаваха напред, или умираха. Не можеш да свириш на място като „Уестърн Уърлд“ завинаги. Огледа постерите с предстоящите събития и разбра, че не познава нито една от тези банди, че дори не му е любопитно да ги опознае.

Бандите, с които бе започнал, бяха по турнета. Миналата година между тях съществуваше истинско приятелство. Тогава бяха дните на амфетамините, на новите запознанства и ширналия се безкраен свят. Всеки се опитваше да избяга от своята фабрика за джин. Сега се бяха сдобили с облечени зъби, не пропускаха дозата си кокаин и се обграждаха с бодигардове. Бандите, които познаваше и обичаше, или бяха изостанали, или се бяха прославили и се бореха, за да останат известни. Те се променяха. Тери също се променяше.

Извади пликчето амфетамин сулфат, което полицаите така и не напипаха. Запокити го с всички сили към неподдържаните площи около "Уестърн Уърлд".

Умника вдигна поглед, подуши въздуха и загуби интерес.

На Тери му се струваше, че онова, заради което бяха дошли, бе по-добро преди година, през жаркото лято, когато всичко започваше. Когато не можеха да чакат времето да мине и истинският им живот да започне.

Сега разбра, че той е настъпил — това бе специалният момент, когато можеш да влезеш в някой клуб и да чуеш „Клаш“ да свирят „Лондон гори“ или „Джам“ с „Далече от бройката“, или Джони Тъндърс и „Хартбрейкърс“ да изпълняват „Китайски скали“, и да осъзнаваш, че си на точното място, в центъра на вселената, че можеш да излизаш всяка вечер от седмицата, да гледаш някоя страхотна банда, която дори няма договор със звукозаписна компания, да отведеш вкъщи момиче, чието име дори няма да помниш на сутринта, а накрая се оказва, че момичето, без което не можеш да живееш, не е било само едно. През този кратък период той бе свободният мъж на Норман Мейлър в Париж.

Не бе оценил колко хубаво е било през всичкото това време. Сигурно винаги ставаше така и човек забелязваше щастието едва когато си отидеше. Сега всички бяха придобили нещо — бандите вече имаха договори, журналистите бяха направили кариера, а той бе открил момичето, което искаше още от момента, в който я зърна.

И въпреки това имаше чувството, че никой не е толкова щастлив, колкото бяха всички те преди година. Откъс от стихче зазвуча в главата му — дали не беше Ларкин? — бе го запомнил в часа по английска литература преди пет или шест години, докато наблюдаваше как облаците се носят и слушаше разсеяно. Чак сега разбра, че стихчето е било за него.

Тери наблюдаваше как Умника се надига бавно и се отправя с клатушкане през опустошената Ковънт Гардън, самотна фигура, облечена в старо прокъсано знаме. Строителните работници се бяха захванали за работа. Трябваше да циментират любимото им място, останало след бомбардировките. Всичко тук щеше да се промени. Абсолютно всичко.

Слънцето бе изгряло над различен свят и Тери вече не можеше да бяга като уплашен хлапак. Вече обичаше бебето. Въпреки това се почувства потиснат, когато си каза, че никога повече няма да гледа изпълненията на банди, докато мозъкът му е пълен с химикали и е готов да направи какво ли не. Тази мисъл бе много потискаща.

Спря пред пекарната на Нийл Стрийт, купи няколко багети и пое на юг, а пръстите и зъбите му късаха лакомо горещия хляб. Миризмата му се стори най-хубавата на света, стомахът му изръмжа гневно, но все пак успя да си спомни вкуса на храната, и докато стигне реката, багетите вече ги нямаше и Тери усети, че се усмихва.

15.

Тери се втурна в стаята за прослушване, за да съобщи клюките на Скип — че ще става баща, че младият ти живот може да се промени за една нощ, че отмъщението е чудесно блюдо, особено когато се сервира с разслабителни.

Вместо Скип, той откри Мисти да пие чай от автомата заедно с висока госпожа на средна възраст. Жената му се стори мила и красива и Тери се запита дали не я виждал някъде.

— Това е майката на Скип — представи я Мисти и погледна съчувствено жената. — Скип… той… Скип не е много добре.

Тери поклати глава, нищо не разбираше. Това все още бяха дните, когато бе убеден, че всички ще живеят вечно.

— Какво му се е случило?

— В болница е — отвърна Мисти. — Мислят, че е получил удар.

Жената наведе глава над пластмасовата чашка чай. Тери впери недоумяващ поглед в Мисти. Нямаше представа какви ги говори. Не разбираше абсолютно нищо.

— Удар ли? Какъв удар… нещо като инфаркт ли?

Мисти си пое дълбоко дъх.

— Хората от линейката казаха, че бил мозъчен кръвоизлив — обясни тя. — От изтъняло място на артерия кръвта навлиза в мозъка. Ако оцелее през първите две седмици, има шанс да се оправи.

Тери пристъпи към тях, но така и не намери думи. Беше шокиран от факта, че Скип има майка. Мисълта, че неговият герой, приятелят му ще умре, бе невъобразима.

Как е възможно тялото ти да те предаде по такъв начин? Как е възможно да се случи без предупреждение? Къде беше справедливостта? На кого да се оплачеш?

— Нямаше да съм тук, ако не беше Скип — каза той и думите му прозвучаха жалки и неподходящи, неспособни да изразят чувствата му. На кого му пукаше дали е тук или не? Кой се интересуваше? Въпреки това жената се усмихна и кимна.

— Шефът иска да те види — съобщи Мисти. — И двамата.

Тери се обърна и видя Лион на вратата, пребледнял от шок и недоспиване. Едното му око бе полупритворено и посиняло. На челото му бе засъхнала кръв. А косата му бе златно руса.

Тери хвана ръката на Лион и излезе от стаята за прослушване. Погледна угрижено приятеля си.

— За Бога, Лион, какво ти се е случило?

— Ходих да танцувам — гласеше отговорът и Тери се усмихна. Побутна приятеля си и усети как лудешки, напълно неподходящ смях започва да бълбука в гърлото му.

— Ходил си да танцуваш, така ли?

— Да, наистина ходих да танцувам. — Лион се усмихваше.

— Да не би „псетата“ да са те спипали?

Усмивката на Лион стана още по-широка.

— Не, бандюгите на Тед ги спипаха.

Тери кимна доволно.

— Ами Скип? Какво ще стане със Скип?

— Не знам — просълзи се Лион. Тери постави ръка на рамото му.

— Скип ще се оправи — увери го той. — Трябва да се оправи. Той е едва на… на колко години е Скип?

Лион наведе глава и на Тери му се стори, че приятелят му не мисли за въпроса, а за статиите, които всички бяха чели още от деца — Скип Джоунс им бе разказвал за приключенията си с Кийт Ричардс, Иги Поп, Даг Уд, Лу Рийд, Джими Пейдж и „Ню Йорк Долс“, бяха чели всяка дума от мъдростта, която Скип бе трупал, бяха се учили как се разкъсват претенциозните, как издигат на пиедестал добрите попадения с премерени незабравими думи. Тери наблюдаваше как Лион мисли за Скип и знаеше, че Скип е по-добър журналист и писател, отколкото той някога ще бъде.

— На двайсет и пет е — отвърна Лион.

Извървяха краткото разстояние до кабинета на Кевин Уайт. Редакторът гледаше през прозореца към трафика по реката. Зад него бе застанал Рей. И двамата се обърнаха, когато Тери почука на отворената врата. Уайт им махна да влязат, Рей се усмихна и чак когато влязоха, Тери си спомни, че тримата са били заедно за последно, когато се криеха от бандата на Тед в полуразрушената сграда. Сякаш бе преди цял един живот.

— Шефе, ние тримата ще отскочим до болницата — заяви Тери. — Трябва да видим Скип.

Уайт поклати нетърпеливо глава.

— Не се тревожете за Скип — каза той. — За Скип се грижат добре. Той ще се оправи. А нас ни чака един важен брой.

— Важен брой ли? — попита Тери. — Какъв важен брой? Скип е в болница с церебрален… каквото там беше онова, а ти говориш за важен брой.

Уайт не отговори, просто ги погледна и остави тишината да завладее стаята. Когато заговори, гласът му бе съвсем тих.

— Вие, момчета, май надраснахте тийнейджърската бунтарска възраст? — Погледна Тери, сякаш бе някой мазен чиновник, излегнал се на плажа в Брайтън на националния празник. — Чух какво си натворил в хотел „Бланк“. — Тери мълчеше, но нещо в очите на Уайт го накара да сведе поглед. Никак не му беше приятно, когато Уайт му беше ядосан. Гласът на главния редактор омекна. — В бъдеще не желая да намесваш личните си проблеми в работата. Ясно ли е?

Тери кимна.

— Добре.

Уайт насочи вниманието си към Лион.

— Един Господ знае къде си бил ти снощи.

— Ходих да танцувам — отвърна Лион, но по лицето на главния не се появи и следа от усмивка.

— Я се виж на какво приличаш — поклати глава Уайт.

— Ама нали трябва да сме диви — защити се Лион. — Нали сме вестник за рокендрол. — Усети, че аргументът му си го бива. — Мислех… мислех, че това е цялата работа.

Тери забеляза, че бюрото на Уайт е покрито със снимки на младия Елвис Пресли. За пръв път забеляза, че Елвис е бил красив.

— Да не би да мислиш, че това е най-важното, Лион? — попита Уайт. — Да идваш на работа във вид, все едно не си спал цяла нощ и си се заиграл сред трафика? Веднъж е допустимо. Рокендролът е за младите и дивите, но до едно време. Вижте се и двамата — кимна той към Лион и Тери. — Просто си търсите извинение, за да не пораснете.

— А какво стана с анархията? — обади се Лион.

— Ами да — съгласи се Тери, защото искаше да подкрепи приятеля си, макар да рискуваше да си навлече гнева на редактора. — Мислех, че анархията е ярост.

Уайт просто се усмихна.

— Не ме карайте да се смея — отвърна той. — Ако Джони Ротън бе истински анархист, щеше да виси в някой бар във Финсбъри Парк, забол палец в задника си. Нямаше да подписва договор с Ричард Брансън. — Главният поклати отчаяно глава. Беше почти на трийсет и бе уморен от подобни простотии. Тери веднага разбра. Беше му омръзнало да спори с тях.

— Вие, момчета, трябва да решите дали ще се отнасяте сериозно към работата си тук, или ще се правите на аматьори веселяци. Защото в музикалната индустрия вече няма място за веселяци аматьори. Ако това са намеренията ви, вървете да правите собствено списание.

— Шефе, говориш като някой стар бизнесмен — прошепна Лион. Не искаше да се кара с Уайт. Обичаше го. — Знам, че в теб има още нещо. Знам, че обичаш музиката. Знам, че обичаш „Пейпър“. Сигурен съм. — Лион се усмихна победоносно. — И ти си същият като нас.

— Времената се промениха — каза Уайт и Тери забеляза, че редакторът изглежда по-уморен от тях. — Вече не сме на крачка зад алтернативната преса. Тук става въпрос за бизнес. Свързани сме с рекламодатели, с управлението на вестника, с абонати — все неща като за големи. Снощи бяха тук, говоря за проклетите костюмари, дето се оплакват, че тук се вземали наркотици, че музиката дънела, че журналистите се вихрели като рокаджии. Оплакваха се от вас, момчета. Не съществува такова нещо като безплатно забавление. Вече не съществува. Затова, когато се оправи, Скип ще трябва да излезе в дълъг отпуск.

Тримата бяха удивени.

— Скип няма ли да се върне? — попита Тери.

— Има нужда от почивка — обясни Уайт. — От много дълга почивка. — Тери и Лион се спогледаха. Рей остави косата си да падне и да закрие лицето. — Знам, че обичате Скип. Аз също го обичам. Разбира се, че го обичам. Кой му осигури първата истинска работа? Кой го остави на работа, когато плашеше до смърт дъртачките от „Кънтри Метърс“? Само че Скип не може да продължава вечно така. Той се опитва да върви по стъпките на Кийт Ричардс. Друса се в стаята за прослушване. Да не би да си въобразявате, че костюмарите не забелязват подобни неща?

— Не мога да повярвам, че Скип няма да бъде сред нас — промълви Тери и погледна Рей. Само че изражението на Рей не издаваше нищо. Сякаш главният вече му бе обяснил всичко. Тери наблюдаваше как приятелят му отметна косата от лицето си.

— Знаете ли какво ще стане в най-скоро време? — попита Уайт. — Ще навлезем в осемдесетте. Само си помислете. — Тери се замисли. Така и не успя да си представи осемдесетте. Те бяха твърде далече от съзнанието му. Уайт се ухили като малоумник, щастлив за пръв път, и насочи пръст към Рей. — Можете ли да познаете кого е интервюирал?

Тери и Лион се обърнаха към Рей и в следващия момент скочиха, потупаха го по гърба, засмяха се заедно и го поздравиха.

— Рей ще пише за Ленън в новия брой — поясни Уайт. — Тери, ти какво ще напишеш?

На Тери му трябваше време. Дори не се бе замислял какво ще подготви за новия брой.

— Мислех да подхвана Били Блицън. Ще го…

— Забрави тая работа — прекъсна го Уайт. — Той е бита карта. На всички им е писнало от благородния надрусан тип. Той е изпята песен, а музиката му не струва. Ще ти кажа какво да направиш — тази седмица ще се заемеш със сингълите, а следващата заминаваш за Шефийлд. „Сюър Ратс“ са тръгнали на турне. Вземи и Мисти. Кажи й да снима как „псетата“ пощръкляват и размазват всичко наоколо.

Тери не каза нищо, но по изражението му пролича. Беше ясно какво е отношението му и към „Сюър Ратс“, и към „Псетата на Дагънам“, и към присъствието на Мисти в близост с подобни откачени типове.

Уайт кимна, сякаш бе съгласен с него.

— Ако искаш, ще намеря друг — предложи равнодушно той.

Тери разбра, че времето, когато пишеше за приятели, е свършило.

— Не, ще го направя — съгласи се той.

— Добре — кимна Уайт.

— Ами аз? — попита Лион.

Уайт се зарови сред листата на бюрото. Лион веднага позна материала си.

— Лени и „Райфенсталс“ в „Ред Кау“ — прочете Уайт и кимна замислен. — Добро ли беше представянето?

Лион сви рамене.

— Нищо по-различно от обикновено. „Крафтверк“ за малоумници. Всичко е в статията, шефе. Не са за мен тия.

— Много добра статия, Лион — отбеляза Уайт. — Забавна, обидна… точно каквато трябва да бъде. Освен това си я представил навреме. Браво.

Лион грейна. Една похвална дума от Кевин Уайт бе достатъчна, за да го развесели.

— Благодаря, шефе.

— Само че представяне изобщо не е имало — продължи Уайт и Лион усети как сърцето му се свива. — Лени се е обадила, че е болна. Вчера са й вадили нерв. — Редакторът хвърли материала в кошчето за боклук и избърса ръце. Погледна Лион. — Снощи не са свирили в „Ред Кау“.

Рей и Тери погледнаха Лион и усетиха, че единственият шум в стаята е дишането им. Знаеха, че нямат право да се обаждат в негова защита. В редакцията на „Пейпър“ можеш да си позволиш да правиш почти всичко, което ти се прииска. Но да пишеш рецензия за представяне, което изобщо не се е състояло, и да те хванат, тогава незабавно опразваш бюрото си.

А след това си заминаваш завинаги.

— Съжалявам, Лион — продължи тъжно Уайт. — Писал си много добри статии за нас. Ще ти дам добри препоръки.

Тери прегърна Лион, но не каза и дума. Видя как очите на приятеля му се пълнят със сълзи и стисна здраво рамото му. Забеляза и шока по лицето на Рей. Лион наведе глава.

На вратата се почука. Слабо момче с червен бретон, климнал над огромни гримирани очи, се плъзна в стаята с наръч листа. — Беше по-млад от всички. По-млад дори от Рей.

— Статията, дето я поискахте — усмихна се ведро на Уайт. — Влиянието на Берлин върху Бауи и влиянието на Бауи върху всички останали.

След тези думи изрисуваният младок се изниза. Тери зяпна редактора.

— Кой, по дяволите, беше този дребен мазник? — попита.

— Новото момче — отвърна главният.

Тримата седнаха в „Треви“, пиха чаша след чаша чай, а Тери и Рей поглеждаха крадешком Лион и не знаеха какво да кажат. Когато някой помръднеше крак, веднага подпираше кашона с всички вещи на Лион. Подобно развитие дори не им бе минавало през ума. Не бяха и предполагали, че един ден ще дойде краят.

Лион знаеше, че трябва да каже нещо. Все едно че бе в „Голдмайн“, когато Елвис почина и последваха възторжените викове. Просто трябваше да каже нещо. Зачуди се откъде се появи това желание да каже нещо. Запита се дали не го бе наследил от баща си.

— Аз просто… нали знаете — заекна той. — Просто исках да кажа… беше страхотно. — Очите му отново се напълниха със сълзи. — Това бе най-хубавото време от живота ми. Докато бях в „Пейпър“ и работех с вас двамата…

Рей прехапа устни и забоде поглед в чая. Тери стовари длан върху масата и погледна вбесен Лион.

— Глупости — заяви гневно той. — Не пробутвай тези простотии в стила на Вира Лин, че ще се видим отново — това не променя нещата, Лион, — като си отидеш. Това исках да кажа. — Тери подсмъркна и избърса очи с мръсните си пръсти. — Вие знаете ли какво ще бъде днес? — Усмихна се диво. — Днес ще бъде най-страхотният ни ден. Най-страхотният ден.

Отпи глътка чай и сподели с тях плана си. След малко Рей, а накрая и Лион се присъединиха към него. Не изпитваха нужда да говорят, ала бе очевидно — нямаше да допуснат уволнението на Лион да сложи край на последното изключително приятелство в живота им.

Щяха да прекарат сутринта в „Раф Трейд“, да огледат новите плочи, любителските списания и да поговорят с двамата собственици за новата музика. Следобеда можеха да отскочат до „Рихърсъл Рихърсъл“ в Камдън Таун, където всички познаваха Тери, където или „Събуей Сект“, или „Клаш“ щяха да репетират и всички щяха да говорят едновременно за музика, политика и момичета, щяха да се карат и заяждат заради различните банди и останалите музикални вестници, щеше да има спийд и цигари с трева за онези, които искаха, тъмно пиво и обикновена бира, и щяха да имат чувството, че са още в началото. По някое време можеха дори да похапнат, за да наваксат пропуснатото. На свечеряване щяха да се чувстват върховно.

Тери разтвори „Пейпър“ на страницата за жива музика. Погледна Лион и двамата си размениха усмивки. Тери го побутна и се разсмя.

— Погледни ги само — посочи той.

Даг Уд бе в „Рейнбоу“ във Финсбъри Парк. Щеше да се получи доста интересно, особено ако Даг си бе запазил разслабителните на Скип за шоуто. Елвис Костело беше в „Нашвил Рум“ на ъгъла на Кромуел Роуд и Норт Енд Роуд, където билетите бяха по една лира. Еди и „Хот Родс“ бяха в „Марке“ — по една лира вход, лира и двайсет за членове. „Слотър“ и „Догс“ бяха в „Рокси“ на Нийл Стрийт 41–43, Ковънт Гардън, а подгряващи щяха да са „Варикоуз Вейн“. „Том Робинсън Ванд“ щяха да се представят в „Хоуп енд Анкър“ на Ъпър Стрийт, Айлингтън. „Секс Пистълс“ бяха поели на тайно турне — нямаше никакво известие, никаква реклама, и току-що бяха пели в Лафайет, Улвърхамптън, а хлапетата пишеха до „Пейпър“, за да се оплакват от възмутителния вход от лира и петдесет. Носеха се слухове, че „Пистълс“ ще пеят в парка призори.

— Какво искате да видим? — попита Рей.

— Да отидем навсякъде — предложи Тери. Лион се разсмя, докато ги наблюдаваше как си подготвят програмата, как обмислят стратегия и усети, че ги обича като братя.

— Може и да успеем да надникнем навсякъде — примири се Рей. — Предлагам обаче да пропуснем „Варикоуз Вейн“ в „Рокси“.

— Този, новият — напомни Тери и направи чекиджийски жест с юмрук, а сърцето на Лион преля от благодарност. — Видяхте ли го нещастника? Цялата тази работа с Бауи е дошла до гуша на всички.

Лион забоде поглед в масата. Тези неща вече не го засягаха. Кашонът в краката им му напомняше, че е вън от играта. Чувстваше се като прегрешил, който никога няма да успее да оправи нещата. След това се замисли за предстоящия ден и настроението му се оправи.

В този момент влезе Мисти. Лион забеляза, че иска да говори с Тери насаме, и след няколко мига на неловко мълчание, Тери се измъкна след нея навън, а след това се намъкна един от старите кучета, прояви нетипично уважение и поиска двамата с Рей да обсъдят оформлението на статията за Ленън, така че Лион подкани приятеля си да си върши работата, да не му обръща внимание и продължи да пие чай, докато Рей обсъждаше с навлеците материала за Ленън, и осъзна, че колкото и да им се искаше да са заедно в най-страхотния ден от живота им, приятелите му имаха други задължения.

Старото куче си тръгна, Тери се върна без Мисти, но настроението бе отлетяло. Платиха сметката и станаха. Повече не проговориха за предстоящия ден.

Пред кафенето спряха, вятърът се завихри около небостъргача, както обикновено, сякаш ги подканяше да продължат. Мисти бе седнала зад волана на колата. Беше паркирала на пешеходна пътека, моторът бумтеше и през отворените прозорци долиташе глас от „Радио едно“. Диджеят обясняваше, че щели да се продадат два милиона плочи на Елвис за първите двайсет и четири часа след смъртта му. Наричаха го най-страхотния ден.

— Жалко, че седмицата е толкова натоварена — опита се да се извини Рей. — Броят е много важен.

— Няма нищо — промълви Лион. Не искаше да се чувстват виновни заради него. Не искаше да го прави на въпрос. Нямаше да изтърпи милото им отношение. — Ще ви звънна, става, нали?

— Ще го направим някой друг ден — реши Тери. — Разполагаме с всичкото време на света. Нали така?

Прегърна Лион, а след това го пусна и го отблъсна грубо от себе си. Рей постави срамежливо ръка върху коженото му яке. Лион се усмихна. Тримата се спогледаха за миг, несигурни какво следва. Неочаквано проехтя клаксон. Обърнаха се към Мисти, която чакаше зад волана на каприто.

Тя се усмихна и махна с ръка, нетърпелива да тръгне.

— Значи баща ти не е адвокат? — попита Тери. Седяха в колата на баща й пред дома им, който се оказа фондово жилище на хълм с изглед към задната страна на Кингс Крос.

Дворът — някога градина — беше пълен с резервни части. Имаше няколко почернели ауспуха, оплескан в машинно масло двигател, самотна седалка, ръждясалия труп на стар мини купър, останал без гуми. Тътнежът на преминаващи влакове изпълваше въздуха като птича песен.

— Адвокатите не карат форд „Капри“ — отвърна разсеяно Мисти. След това погледна Тери с много нежност. — Ти нищо не знаеш, нали?

Истина бе. Колко лесно можеше да го заблуди всеки. Ето че бе на път да стане баща, а не знаеше нищо. Затова пък научаваше бързо.

— А с какво се занимава? — поинтересува се Тери. — За баща ти питам.

Кой знае защо очакваше да отговори, че работи същото като неговия. Очакваше да отвърне, че е носач в „Смитфийлд“. Били сме от една черга през всичкото време. Вместо това тя отвърна:

— Механик е. На свободна практика. Има си малък бизнес.

Той се замисли за момент. Всичко, което бе мислил за нея — домът, в който звучеше музика на Бах, книгите, лекият безгрижен живот, ски ваканциите, клубовете с понита — се оказа илюзия. Трябваше да помисли отново над това. Много от нещата, които вярваше за нея, просто се стопяваха.

— А откъде го измисли? — попита той. Не знаеше как да го нарече. — Този въображаем живот.

Мисти въздъхна.

— „Космополитън“, сигурно. Там пишат за красиви хора, които имат прекрасен живот. И от „Сънди Таймс“ — особено списанието, цветната притурка. А и хората, с които се запознах, след като истинските ми приятели прекъснаха обучението си на петнайсет. — Тя кимна замислено. — Да не говорим за хората, с които се запознах в „Пейпър“.

Той все още не разбираше.

— Не беше нужно да ме лъжеш.

Тя се разсмя.

— Разбира се, че трябваше. Не го направих заради теб или заради някой друг. Направих го заради себе си. Лъжех, за да се чувствам по-добре. Искаш ли да влезем? Ще те запозная с тях.

Той хвана ръцете й.

— Не искам да лъжем повече. Не и след като чакаме бебе. Не и ако искаме всичко да тръгне както трябва.

Мисти огледа металните отпадъци, заринали двора.

— Освен ако нямаме много основателна причина да лъжем — заяви накрая тя. — Освен ако не лъжем, за да не нараним другия. — Усмихна се и прокара пръсти по бузата му. — Това е бракът — обясни тя.

Бащата на Мисти се разсмя и плесна Тери по гърба.

— Значи сте се позабавлявали и сега се налага да плащате — заяви той.

Беше огромен мъжага по потник, широкият му гръб бе обрасъл с гъсти косми като на маймуна. Сипа „Феймъс Граус“ в две мръсни чаши. Без да обръща внимание на протестите на Тери, пъхна едната чаша в ръката му.

— Знам какво ти е — майка й беше в четвъртия месец, когато подписахме. — Вдигна чашата. — До дъно.

Тери послушно изпи уискито и усети как течността прогори пътека чак до „Док Мартенса“. Главата му се замая. Навсякъде в мизерната къща бяха накачени изображения на Христос и Мария. Бяха във всяка ниша, на всяка стена, по полицата над камината. Христос се гърчеше на кръста, Мария бе сплела ръце в молитва. Все образи на страдание и непорочност. Тери притисна длан към потното си чело и усети как уискито започва да плете черната си магия.

— Ти си щастливо копеле — издудна баща й и избърса уста с опакото на косматата си ръка. — Братята на жена ми ме смляха от бой, въпреки че аз имах намерение да постъпя както си му е редът. — Той посочи с чашата тримата навъсени младежи, които оглеждаха Тери от канапето. Братята на Мисти, двама по-големи, единият по-малък от нея. Злобни и жестоки типове, реши той. — Май на теб ще ти се размине леко — заяви баща й. След това се зае с важната част. — Мога да осигуря на двама ви с Мери Скаут Хол за приема.

Тери онемя. Мери ли?

— Познавам един в местната винарна „Уестминстър“, който ще осигури пиячката, а след това вие с Мери идвате да живеете у нас, докато от общината ви дадат някое апартаментче.

Всичко бе уточнено. Сълзи опариха очите на Тери. Отчасти се дължеше на уискито, отчасти на шока, когато научи истината за семейството на Мисти, отчасти защото цяла нощ не бе мигнал и бе взимал наркотици, и се бе отдал на приключения. На първо място обаче бе чувството, че някой внезапно му е отнел живота.

Това семейство не беше като неговото. Майка му щеше да полудее, ако някой докоснеше градинските й джуджета, камо ли да напълни градината с ръждясали метални отпадъци. Родителите на Тери притежаваха къщата, в която живееха, тя не беше на общината. А бащата на Тери, макар да имаше вид на як бачкатор, през уикендите поддържаше розовите храсти, не се мърляше с двигателя на форд „Ескорт“. Тези хора, семейството на Мисти, бяха от друга категория на работническата класа. Разполагаха с пари, успяваха да се вредят за апартамент, умееха да лавират и се тъпчеха по много в едно мизерно жилище. В сравнение с тях Тери бе още дете.

Тримата братя на Мисти приличаха на жестоки диви селяни, каквито бе виждал по местата, които обичаше, да съсипват удоволствието на околните. Та те все още бяха с дълги коси! Беше краят на лятото на 1977 година, а те отглеждаха дълги коси! И то не защото бяха като Рей, не защото вярваха в друг начин на живот, а защото бяха прекалено тъпи, за да забележат промяната. Тези коси… Тери остана отвратен. Още преди пет години щеше да си изядеш боя, ако се разкарваше с подобна коса. Пуснати развети коси, широки панталони и ластични ризи с къси ръкави, толкова впити, че дори противните им зърна личаха. Сълзите на унижение, избликнали в очите на Тери, замъглиха напрегнатите им лица.

— Я! — изсмя се най-малкият. — Тоя путьо ще вземе да ревне!

— Да не чувам подобни приказки — излая бащата на Мисти и макар гласът му да не оказа никакво влияние върху келеша, Тери подскочи. — Той вече е част от семейството — поне скоро ще бъде — и искам да се държите с него както подобава. Сега всички ставайте. Стиснете ръката на путьото.

Никой не помръдна.

Лицето на стария почервеня от гняв.

— Стиснете ръката на путьото! — нареди той и гуреливите му очи заплашиха да изскочат.

Братята се наредиха да се здрависат с Тери.

— Бог да ви благослови — изломоти най-големият и за малко да изтръгне ръката на Тери с месестата си лапа. Тери стисна ръката му като замаян, прекалено замаян, за да усети болка.

— Бог да ви благослови — повтори средният брат и стисна ръката на бъдещия си зет с всички сили, така че пръстите му изпукаха, сякаш чупеха орехи по Коледа.

— Господ да ви благослови — изрече и най-малкият, едва докосна дланта на Тери и бързо отдръпна ръка, а след това измърмори: — Само да погледнеш накриво сестра ми Мери, ще те убия, скапаняко.

На Тери му стана ясно, че през остатъка от земния му път ще го наричат Путьо. Какво да вземем на Путьо за рождения ден? Путьо ще пие ли нещо? Путьо ще дойде ли на Коледа? Най-сетне проумя защо момичетата — жените — смятаха думата за обидна. Нищо чудно, че Мисти си беше паднала по Джърмейн Гриър, след като бе израснала сред тези путьовци.

Мисти и майка й влязоха в стаята с подноси чай и сладки с джинджифил. Майка й бе слаба и висока блондинка с мек ирландски акцент. Тери й помогна да сервира чая и бисквитите, наполовина влюбен в нея. Искаше да я спаси от това място. Самият той имаше нужда някой да го спаси.

— И така — обобщи бащата на Мисти, устата му бе пълна с бисквити. — Двамата са се позабавлявали, майко.

Въпреки че Тери се усмихна любезно и отпи от горещия чай, докато мигаше ожесточено, за да прогони сълзите, вътрешно си казваше: о, не, не, не.

Все още не съм се позабавлявал.

Новата коса все още не бе стигнала до Грийнфорд. Всички искаха да приличат на човек, когото са видели по телевизията или в киното.

Лион надникна през матовия прозорец на „Коса и стил“ и попадна в света на полицейските филми с Фара Фосет, зализани бретони като на Пурди, път по средата като на Ани Хол, къси щръкнали коси като на Джейн Фонда в „Клут“ и накъдрени съвсем в стила на Кевин Кийгън лелки.

Инструментите тук бяха сложни като на неврохирурзи. От машите се вдигаше пара, размахваха се вилици с четири зъба като конски чесала, имаше яйцевидни космически шлемове, нахлупени на главите на жени, които отпиваха нескафе. Косите на всички се извиваха, оформяха и най-вече изгаряха.

Мирисът се носеше чак на улицата. На изгорялата коса й се придаваше форма, а след това я обгръщаха с облаци лак.

Лион бръкна в джоба на якето и напипа медальона „Сейнт Кристофър“. След като се сбогува с Тери и Рей, той тръгна към Уест Енд и се зазяпа във витрината на огромния магазин „Ратнър“ в края на Шафтсбъри Авеню, където забеляза изложен закрилника на пътешествениците на сребърна верижка. Тогава си каза, че на нея ще й хареса. В този момент щеше да е най-щастлив, ако можеше да прекара остатъка от живота си по този начин — да открива неща, които биха й доставили удоволствие.

Веднага забеляза Руби.

Бе застанала зад стол, в който се бе настанило момиче с коса като на Сюзън Партридж от „Семейство Партридж“ — много дълга, разделена на път по средата, завита на масури на гърдите. Бяха пуснали радиото и Тони Блекбърн говореше нещо, докато Карли Саймън пееше.

В салона работеха и мъже, а други бяха насядали за подстрижка, за да се наконтят за уикенда — смели момчета с къдри като на Дейвид Есекс, щръкнали кичури а ла Род Стюарт и бели момчета, къдрави като африканци. Лион зяпна един от тях, красив младеж, който разсмиваше всичките домакини. Беше с перчем като на Клинт Истуд и се мотаеше стиснал лак за коса на „Вела“, също като огромен яркочервен фалос.

Руби и почитателката на Сюзан Партридж си говореха, като се гледаха в огледалото, така че когато мъжът целуна леко Руби по блестящите устни, Лион видя образа им на две места — един път в огледалото, а втория път пред себе си, сякаш имаше нужда да ги вижда два пъти, сякаш от — един образ не би разбрал посланието.

— Стив? — извика някой тъкмо когато Лион се обръщаше, стиснал здраво „Сейнт Кристофър“. — Нормална фиксация или силна?

— Чакай малко — настоя ококореният брат на Рей. — Даваш ли ми ги? Даваш ми колекцията си от плочи?

Рей натъпка резервното си дънково яке в раницата. Погледна Роби и се усмихна. Искаше да даде плочите на брат си, защото си заминаваше и защото това бе единственото, което можеше да му даде. Само че не можеше да го каже на малкия си брат.

— Сега вече ще получавам всички плочи, които искам — обясни той. — Просто не ги оставяй извън обложките. Знам, че винаги го правиш.

— Няма такова нещо — възрази Роби и заскача развълнуван от крак на крак. — Никога не съм правил подобно нещо.

Бели чорапки, слипове, касетофонът на Тери. Ризите, които не бе купувала майка му. Тъй като оставяше плочите, почти нямаше какво да сложи в багажа.

— Имаш две плочи и непрекъснато ги оставяш извън обложките — повтори тихо Рей. — Както и да е, вече са твои. Прави с тях каквото пожелаеш.

— Ще се грижа за тях — обеща Роби и със страхопочитание вдигна изтърканата обложка на „Нека прокърви“. — Много ще ги пазя.

Рей стегна отвора на раницата и я метна на рамо.

— Само не ги съсипвай в момента, в който изляза.

— Може ли да се преместя на твоето легло? — попита Роби.

Рей кимна.

— Спи където поискаш, Роб — отвърна и му се стори, че в гърлото му е заседнала буца. Не можеше да тръгне. Стоеше и наблюдаваше брат си и плочите.

Бяха дванайсет на дванайсет инча и се налагаше човек да ги държи с две ръце, и тогава не виждаш нищо друго около себе си. Да държиш плоча, е все едно да държиш бебе или любовница, или произведение на изкуството. Роби разрови колекцията в почуда, сякаш бе археолог, който оглежда невижданите богатства в гробница на фараон. „Лепкави пръсти“ на „Ролинг Стоунс“ с обложката на Уорхол, снимка на дънки с истински цип. „Лед Цепелин III“ без нито една дума на обложката, тъй като думите бяха ненужни, само снимката на стар фермер с наръч съчки на гръб, а когато отвориш двойния ръкав, виждаш, че снимката е на стената на полуразрушена къща, а в далечината се издигат небостъргачи, и разбираш, че старият свят се разпада.

„Риволвър“ и „Ръбър Соул“, и „Представи си“ — главата на Джон, изгубена някъде в облаците, — и плочи, за които Рей почти бе забравил: „Първи лица“ на „Фейсес“ и „Завръщане на магистрала 61“ на Дилън, „Синьо“ на Джони Мичъл — Рей бе лежал с тази плоча, поставена на възглавницата, бе фантазирал как целува тези скули — и „Жътва“ на Нийл Янг. Най-добрите хитове на Хендрикс, на „Кинкс“ и „Лавин Спунфул“ още от времето, когато се опитваше да навакса, да запомни всичко, което бе пропуснал досега, когато му се виеше свят само при мисълта, че на този свят има такава велика музика. Рей изпита завист към малкия си брат, защото всичко му предстоеше.

След това Роби извади плочите, които го смущаваха — „Бягството на една банда“ на „Уингс“, „Дни на отминало бъдеще“ на „Муди Блус“ и „Чикагски транзит“ на „Чикаго“. Ничия колекция от плочи нямаше да е върхът в днешни дни. Човек няма представа откъде ще бликне интересът, никога няма да се сетиш, че „Красивата щерка на палача“ на „Инкредибъл Стринг Банд“ някой ден ще бъде едно нищо, докато „Тупело Хъни“ на Ван Морисън ще си остане велика.

Коленичи до Роби, взе саундтрака на „Волният ездач“ и си припомни кога му го беше купила майка му. След това погледна Роби, стиснал „Сарджънт Пепърс Лоунли Хартс Клъб Банд“ и забеляза, че брат му плаче.

— Не си отивай — помоли момчето.

— Ами… — Рей постави ръка на рамото му, за да го утеши. — Трябва да вървя, Роб.

— Но аз ще остана съвсем сам, ако си тръгнеш.

Рей прегърна брат си, както беше на колене, заобиколен от пръснати наоколо плочи.

— Никога няма да си сам — успокои го той. — Не и сега. — Двамата се отдръпнаха. Роби избърса носа си в ръкава на полиестерната униформена риза. — А и ти ще дойдеш при мен. В Лондон. Когато пораснеш достатъчно. Нали?

Брат му кимна и се опита да бъде смел, а Рей излезе от стаята, където бе прекарал детството си, и мина по коридора покрай затворената стая на брат си. Къщата вече изглеждаше прекалено малка, за да прекара цял живот в нея.

Майка му чакаше със сухи очи до стълбите. Подаде му малък пакет, увит в кухненско фолио.

— Рибен пай — обясни тя.

— Благодаря ти, мамо.

Усети присъствието на баща си в хола. Този корав мъж открай време се чувстваше не на място, заобиколен от дреболиите, които майка му бе натъпкала във всяко кътче — като белия испански бик, и пепелника с надпис „Поздрави от Фринтън“, и макета в зелено и бяло на хонконгския ферибот. На Рей му мина през ума да си тръгне, без да се сбогува, ала нещо го накара да отвори вратата. Завари стария в колосана полицейска униформа.

Баща му протегна огромната си лапа и Рей я пое по единствения начин, по който умееше, все едно че стискаше ръката на някое момиче на последните редове на кино „Одеон“, и забеляза как баща му потръпва от отвращение, преди да се отдръпне. Разбра, че опитите им да се държат любезно и да спазват приличие правеха нещата още по-лоши, отколкото когато се караха.

След това от горния етаж долетя шум. Чу се воят на китара, зазвуча гласът на певец, който сякаш се давеше с чакъл. Лицето на стария се разкриви от бяс и отвращение.

— Какъв е този шум, мама му стара?

— Това са „Фейсес“, татко — засмя се Рей. Вдигна замислен поглед към тавана. — Струва ми се, че е „Това е всичко, от което се нуждаеш“. Доскоро.

На улицата го чакаше кола, около която се бяха събрали деца от махалата, момичета и момчета, облечени в дънки, подгъвите на всички до един бяха разръфани след приключенията, бяха прашни и мърляви, прекарали деня на велосипедите си. Стояха на почетно разстояние от лотус илана, сякаш автомобилът бе от друга планета.

— Намали веднага! — чу Рей крясъка на баща си, когато тя му отвори вратата, но Рони и Род, и момчетата станаха още по-шумни.

Това бяха последните дни на стопаджийството. Шофьори на камиони и търговски представители, които никога не бяха чували за „По пътя“ на Джак Керуак, бяха готови да закарат младежа, останал без пари, вдигнал пръст, за да си осигурят компания или просто за да извършат едно добро дело в този зъл свят.

И така, Лион се качи в цистерна на Норт Съркюлър, отправила се към Абърдийн, а шофьорът му каза, че англичаните крадели шотландски нефт, защото били долни мошеници и посягали на всичко, което не било тяхно, били готови дори да свият монетите, положени върху очите на мъртвец, ако имало кой да им позволи. След като пресече ширналия се северен Лондон, той остави Лион на средата на Финчли Роуд и го предупреди да внимава с уличното движение и крадливите английски копелдаци.

Лион тръгна към Хампстед, мина по сенчестите улици с огромни къщи, където бе расъл, пресече Вилидж, после парка с пожълтяла след две жарки лета трева и пред него се ширна Лондон.

Сигурно необитаемата къща вече я нямаше. След като полицията разкараше всички, щяха да постъпят както обикновено — да прекъснат тръби и инсталации и да счупят тоалетните. Имаше и други изоставени къщи, имаше ги с хиляди, ала лятото бе към края си и Лион знаеше, че скоро задниците на бездомните ще започнат да замръзват, те щяха постоянно да се свиват в балтоните и кожусите си, да се тъпчат в спалните чували, защото щеше да е прекалено студено, за да мислят. На Лион вече не му беше по сърце да остане сред тях.

Затова отиде там, където всеки младеж би се приютил, когато няма къде да отиде. Прекоси парка, прескочи оградата около Кенуд, мина покрай огромната бяла къща, след това през Събърб и чистите тихи улици.

Беше изхвърлил ключа си, затова се наложи да почука. Отвори майка му, все още по халат. Баща му седеше на огромната маса в кухнята, заобиколен от днешните издания, портокалов сок, кафе и кифлички, топено сирене и пушена сьомга. От уредбата се носеше Бах — „Овцете могат спокойно да пасат“. Лион усети аромата на истинско кафе и препечени филийки и едва не припадна.

— Какво ти се е случило? — попита майка му, забелязала всичко — и избледняващата синина от миналия уикенд, и раната на челото, подарък от Младши, и черното око, спомен от носача със соса по главата.

— Бил е в Луишам — заяви гордо баща му. — Проклети главорези!

— Дай да ти сложа нещо — засуети се майка му.

Макар Лион да протестираше, тя донесе пакет замразен грах и го накара да го притисне към раните. Родителите му го наблюдаваха развеселени, ала с много обич как се тъпче с кроасани и сьомга. Не помнеха някога да е имал такъв апетит.

— Не съм чел колонката ти — заяви Лион и избърса трохите от устата си с опакото на ръката. Отпи още от черното кафе. Не можеше да си спомни кога за последен път е пил нормално кафе, не от онова, което заливаш с вряла вода. — Какво мислиш за онази жена Тачър?

— Никога няма да го бъде — отсече баща му. — Не и в тази страна. След като го има Бени Хил и голите снимки, и вицовете за свекърви и тъщи. Британците никога не биха гласували за една жена.

— Не съм толкова сигурна — намеси се майка му. — Ще бъде доста интересно, ако имаме жена за министър-председател.

— Още малко и ще си изгори сутиена — засмя се баща му.

Родителите на Лион все още се смееха, докато той се събличаше, за да се пъхне в леглото в старата си стая, толкова изтощен, че стените плуваха пред очите му.

Хем се чувстваше уютно, хем му беше смешно да се озове отново сред обстановката, позната му от детството, с притеснителните снимки, свидетелства за отдавна отминал интерес — „Челюсти“ и Джими Пейдж, и Джими Грейвс, и шантавата библиотека, където „Джонатан Ливингстоун Сийгъл“ и „Капиталът“ бяха подредени до разказите на Антъни Бъкъридж за две волни момчета, наречени Дженингс и Дарбишър в частното училище „Линбъри Корт“ — „Дженингс тръгва на училище“, „Дженингс и Дарбишър“, „Благодаря ти, Дженингс“ и поне още трийсет — един Господ знае какво се бе случило накрая на Дженингс. Лион много го обичаше, на времето искаше да е Дженингс. „Този пай беше истинска свръхзвукова помия, така че е дело на някой магьосник, а конфитюрът в училище беше противен, значи е от шантавите работи… като си нов, отначало наистина всичко ти се струва шантаво, но ще свикнеш, след като прекараш тук толкова време, колкото и аз.“ Много тъпо, но в момента нямаше значение, защото — о, Руби, — чаршафите бяха меки и чисти, родителите му го бяха приели, без да натякват, без да задават въпроси, сякаш никога не бе излизал от тази къща, сякаш никога не бе изхвърлял ключа си, а Лион знаеше, че ще бъде все така, докато са живи, че никога няма да му обърнат гръб, а освен това не беше толкова зле да спи под юрганче с образи от „Челюсти“, защото беше уморен до смърт, защото беше погълнат… погълнат… погълнат… погълнат от умора и очите му се затваряха. Знаеше, че сънят ще дойде в мига, в който отпусне глава на възглавницата. Така и стана.

Лион се унесе, мъж в детска стая, „Сейнт Кристофър“ висеше на врата му и хладният метал се докосваше до кожата му. Предстоеше му да извърви много път, след като се събуди.