Краят на скитника

III

Цветът на козината му почти не можеше да се различи от цвета на буковия клон, на който по съмнало спокойно си легна. Черни и сиви лъскави ивички от по-твърда козина се редуваха успоредно от челото му към ушите. Там ивичките се сливаха в две, а на гърба му вече излизаше само една, която минаваше по цялото тяло и през горната част на опашката му.

Нежни лъчи проникваха на струи през клоните на буковете и още по-нежни се плъзгаха по тялото на легналия котарак. В този миг той беше някак неотделим от гората, от дебелите клони на дърветата и тъмната пелена на земята. И за най-зоркото око бе невидим. Може би само червено-жълтата му муцуна с възрозово носле можеше да се различи, и то съвсем отблизо.

Щом хищникът след нощно оживление сядаше на някой клон, това означаваше, че няма да се отдаде на дълбок сън. И мъркането, и сдържаните прозявки показваха, че има на ума нещо по-приятно, отколкото да проспи идващия ден.

Успешният лов вля толкова нови сили в тялото му, че днес можеше да си позволи повече — ще използва своята енергия за нови приключения.

Козината му настръхна, сякаш планът беше вече готов, той се прозина широко, няколко пъти прекара лапа по мустаците си и се изгърби. Изведнъж бавно, с достойнство на владетел, се отправи към дънера. Опашката му се развяваше зад него като знаме. Неговите стъпки с нищо не напомняха скорострелния бяг, с който се впускаше на лов. Макар и да държеше главата си леко встрани, котаракът се стараеше колкото е възможно да забавя крачките си. Притискаше светложълтия си корем в кората на дървото и забиваше дълбоко в нея острите си нокти.

Застанал зад корените, той се огледа наоколо, но земята не го интересуваше. Повдигна нагоре глава, сякаш задуши като куче. Всъщност той жадно вдишваше свежия утринен въздух. После затича с умерено темпо. Ако бягаше в тази посока нощем, сигурно би имал предвид всички възможности за лов, но сега дори и не мислеше за плячка, освен ако не се втурнеше насреща му.

Храната ставаше все по-оскъдна и това го принуди да напусне буковата гора. Може да се каже, че от пролетта насам беше излапал тук всичко, което можеше да се яде. Извърши добра работа, като излови почти всички мишки, а те бяха над сто, и изби още много други дребни обитатели на гората. Сега настъпваше есента и за да увеличи запасите си от тлъстини, трябваше да промени района и да намери ново, по-богато място за лов.

Зад буковата гора се простираше голямо сечище. Природата тук беше съвсем различна. Ослепителната слънчева светлина, която заливаше сечището, нахлу тъй рязко в зениците на котарака, че той притвори клепачи и затича слепешката. До ноздрите му достигна ухание на ливади, из късните летни цветя гъмжеше от жужащи насекоми. Слънцето силно припичаше. Котаракът се изгуби във високите посеви. Искаше му се да си полегне и да поспи, но друга сила, инстинктивно по-голяма, го тласкаше напред.

Първият път се спря по-задълго, защото близо до временното му леговище кацна нищо неподозиращ дрозд. Котаракът бе обхванат от ловна страст и затова предпочете атаката пред съня. Високата трева му пречеше да се хвърли направо. Отмести се малко по-напред, за да не разклати стъблата и птицата да не усети близката опасност.

Когато дроздът го видя, вече беше късно. Все пак понечи да хвръкне, но едновременно с него литна и ловкото тяло на неумолимия хищник. Ако можеше да си спомня, поне тъй, както понякога това се отдава на вълците или кучетата, сигурно котаракът би си спомнил за детството. Тогава майка му го учеше да лапа малки птиченца. Хвърляха се заедно върху полузашеметените пернати животинки и в див танц ги събаряха с лапи на земята. Това приличаше на игра.

И сега в поведението на котарака имаше нещо подобно, но разликата от чирашкия лов в далечното минало се състоеше в придобитото му умение за атака. Игривостта вече не беше присъща на опитния хищник. Той се хвърляше върху жертвите си с разчетена хладнокръвна сигурност и вероломно. Безпощадно нанасяше удар след удар.

Зад сечището растеше върлинак, из който като тънички свещи стърчаха млади иглолистни дървета и хвърляха тесни сенки по земята, покрита с иглички.

Черните котешки лапи за пръв път след толкова дълго време отново тичаха по меки килими. Нима старият чревоугодник няма да опита това удоволствие?

В гората хукна по-бързо, отколкото из сечището.

Изведнъж гората се сгъсти — боровете тук се смесваха с дъбове и брезички, с елши и върбалаци. Сухите листа шумоляха под котешките лапи като весел съпровод. След малко пред очите му се откри песъчлив хълм, до него втори и трети. Краката му затънаха в мекия пясък, което хищникът не намираше за неприятно. Подгъна крака и сви тялото си колкото му бе възможно. Гърбът му заприлича на гърбица на камила.

Самонадеяният, надменен хищник все имаше грижи. Както повечето диви котки, кожухът му бе пълен с бълхи. Хоботниците го мъчеха и денем, и нощем. Често, понякога по цели часове, котаракът трябваше да се занимава с прогонването на тия досадни паразити, ловеше ги със зъби и нокти, но не бе успял да се отърве съвсем от тях.

Сега отново седна и започна да се чеше между ушите, по корема и опашката. Там беше най-трудно, защото дългата козина пречеше на зъбите да стигнат до кожата. Пясъкът беше отлично средство за облекчаване на сърбежа. Котаракът легна по гръб и като се търкаляше във влажния пясък от страна на страна, редуваше премятанията с чесане и гризане.

Спокойно излезе на най-близкия хълм и дочу крясъците на диви патици. Наближаваше мястото, което щеше да му предложи много повече храна, отколкото буковата гора или сечището. От опит знаеше, че птици с подобен крясък живеят близо до вода. Впусна се в луд бяг и никак не забелязваше, че почвата, по която тича, става все по-мека и по-мокра. Дори тук-там се показаха локви.

Песъчливото възвишение с ниски хълмчета сега изглеждаше друго. Голата, обрасла със самотни храсти земя водеше към върбовата горичка. Млади и стари върби с клонки, увиснали към земята, стояха неподвижно като фигури на жени със забрадки.

Котаракът посрещна промяната възторжено. Намали ход и вместо в права посока криволичеше от дърво на дърво. Вървеше през горичката като из мрачна зала, чиито сводове бяха засенчени със завеси от върбови пръчки.

Патиците отново се обадиха. Носът на хищника все по-осезателно усещаше влагата, най-сетне пред очите му блесна водната повърхност на езеро. В синята вода растяха острици, ветрецът си играеше с тънката им мрежа. Макар че хищникът крачеше много предпазливо, патиците го откриха.

Недалеч от гъсталака изскочи сръндак. Котаракът се изплаши и се притисна към земята. Повдигна се, когато наоколо отново надвисна тишина.

От всички страни на езерото се заобаждаха патици. Котаракът видя как цяло ято изхвръкна от тръстиката. Гледаше едрите, охранени птици, които му се изплъзваха точно пред носа. Завладя го дива страст да хване някоя от по-младите, тъй като по тромавото им летене хищникът разбра, че отиват в убежището си.

Дотича до езерото и тръгна да разгледа крайбрежната растителност. Стъпваше предпазливо. От време на време спираше и с интерес наблюдаваше богатия живот при езерото.

Тук отново съгледа семейство диви патици. Те пръскаха лудо вода, сякаш си играеха. След малко се натъкна на една водна кокошка, която се гмуркаше. Изпита огромно желание да се хвърли във водата. Ловната му страст нарасна още повече, щом видя един гмурец. Птицата се люлееше на повърхността и гледаше котарака. Неговите крака затънаха в тинята и козината на корема му беше изкаляна. Все пак не се хвърли към плячката, сякаш не знаеше как да се справи с водата. Кроеше план да сграбчи някоя от птиците, които бяха тъй близко и едновременно тъй далеч, че не можеше да ги стигне дори и с голям скок.

„Гъррр, гъррр…“ — обади се уплашено гмурецът, обръщайки се с гръб към котарака. „Гъррр“ — изкряска той още по-силно, за да предупреди останалите птици за идващата опасност.

Котаракът беше отличен плувец, но се страхуваше, че така няма да улови нищо. Отдавна не беше чувствал тъй болезнено своята безпомощност — природата не бе справедлива към него. Имаше силни крака, страшни нокти, безмерна ловкост, но не можеше да полети във въздуха. Беше много по-хитър, по-опитен и по-находчив от птиците, но засега не знаеше как да ги пипне. В гората изчакваше, докато птицата паднеше на земята, и чак след това се хвърляше отгоре й. Сега се страхуваше, че всяка ще хвръкне, преди той да доплува до нея.

Навлезе още по-навътре в тинята, така че се подаваха само гърдите и главата му. Промъкваше се ядосан напред с твърдото решение да извърши, ако се наложи, дори и голяма глупост, когато пред него изникна сива глава с дълъг, островръх нос.

Никога не беше виждал такова животно, но си спомни, че прилича на плъх. Ондатрата, изплашена от дивата врява на патиците, видя котарака и понечи в същия миг да се скрие.

Патиците явно се готвеха за полет на юг. Може би щяха да тръгнат още утре, а можеше и след седмица, след две. Подготовката за прелета на птиците траеше по-дълго и техните „лудории“ пречеха в работата на спокойния строител на остроумните водни сгради, които трябваше да бъдат завършени преди първия студ.

За ондатрата котаракът не знаеше нищо. Видя плячката пред себе си и се хвърли върху нея. Силният гризач все пак не изгуби самообладание. Макар да не беше хищник, нямаше навик да отстъпва пред опасностите, дори често нападаше пръв.

В мига, когато котаракът с изкаляна лапа замахна към ондатрата, тя рязко се хвърли насреща му. Мъчеше се да захапе лапата му, с която той се крепеше в тинята. Котаракът пръхтеше от гняв и удряше противника си, но изведнъж се отпусна, защото ондатрата беше впила зъби по-дълбоко, отколкото той можеше да понесе в разгара на битката.

Борбата трая няколко минути. Неизгоден за котарака се оказа теренът, на който премина сражението. И когато най-сетне победи, той излезе от бойното поле с изранено на няколко места тяло.