Краят на скитника

V

Цели два дни около езерото не се случи нищо, което да наруши спокойствието на котарака. И тук той се чувстваше господар, както в буковата гора.

В една мъглива утрин долетя кучешки лай. Отначало самотен, към него после се присъединиха и други. Приглушеното джавкане на кучетата се приближаваше от тази част на езерото, която той не познаваше добре.

Къде се изгуби тишината на есенните поляни? Котаракът се ослуша и бързо се шмугна в тръстиката. Спря се при корените на върбите, където беше сухо и докъдето неприятелят не можеше да стигне.

Но как само се лъжеше горкият, колко погрешно разбираше всичко!

Та той не разпозна човешките гласове — всъщност кучетата придружаваха своите въоръжени с пушки господари. Изведнъж по тяхна заповед те се хвърлиха във водата, провирайки се между тръстиковите стъбла и водни лилии.

По пътя им отвсякъде изхвръкваха водни птици, най-често диви патици, с които езерото бе сякаш претъпкано. Ловците стреляха по тях, кучетата се спускаха към мъртвите птици и ги изнасяха на брега.

Изстрелите изплашиха котарака повече от лая на кучетата. От кучетата той не се страхуваше и нямаше да им се даде, но човекът с пушка носеше смърт.

Страхът принуди котарака да стои неподвижно в скривалището си. Да побегне към откритото място пред цевите на пушките би означавало да отиде на сигурна смърт, да се втурне към водата — същото. Щом обаче кучето наближи и го подуши, борбата щеше да започне.

Инстинктите на хищниците са по-силни от техните неопределени, неясни и накъсани представи. И сега именно инстинктът за самосъхранение хвърли дивото животно почти в ръцете на смъртта.

Един от пойнтерите с дълъг косъм наближи котарака и още преди да го беше подушил, хищникът се запромъква към водата. Пойнтерът изджавка и кучетата се спуснаха след бягащия котарак. Когато първият пойнтер стигна до върбата, котаракът вече беше при залива.

Алеята от дървета шумеше от утринния полъх и хвърляше по развълнуваната водна повърхност трепкащи сенки. Котаракът бягаше между стволовете по плитчината до брега, когато изведнъж отекна изстрел.

Усети остро парене на задния крак, но не се спря. Обезумял от страх, понечи да се изкачи на най-близката топола, но не успя и продължи да тича. Проехтя втори изстрел и съвсем близо до очите му хвръкнаха във въздуха няколко парчета чим.

Отново се чу лаят на кучетата. Хайката сега преследваше дивата котка и джавкането бе много по-силно в сравнение с лова при езерото.

Раненият котарак се изгуби от погледа на преследвачите. Приюти го гората, която започваше на няколкостотин крачки от езерото. Той се покатери на едно дърво, после припълзя до следващото, което бе изкоренено, и с големи скокове изчезна в гората.

Съдбата бе благосклонна към него. Скалистият терен, покрит с влажен мъх, изтриваше миризмата от стъпките му тъй грижливо, че и цяла глутница от кучета не би се ориентирала по тях. Когато се вмъкна в пролуките между едрите камъни, големи колкото едноетажни къщурки, той откри естествени дупки навътре в земята. После спокойно легна върху сухата пръст и притвори очи.

Уморен и с болезнени рани, причинени от сачмите на неизвестния стрелец, той заспа дълбоко.