Краят на скитника

VIII

За няколко седмици котаракът измина в западна посока още десет километра и прехвърли източната граница на Моравия.

Заобикаляше села, прекосяваше замръзнали реки и потоци. Понякога се застояваше по два дни в гората, пълзеше из нивите с надежда за по-добра плячка и по-благоприятно място за лов. Котаракът не вървеше равномерно като чергарите, в похода си на запад той нямаше постоянството на рисовете, не можеше да премине толкова път като вълка — без минутка отдих. Скита цели месеци и разстоянието, което измина след раздялата с буковата гора, беше наистина внушително.

Зимата още не беше преминала. Най-добре беше да се промъкне в някое изоставено леговище и да прекара там безкрайни часове на спокойствие и топлина. Доброто скривалище и надеждата за благополучен лов обикновено го принуждаваха да остане в някое случайно леговище по цели дни.

През тази зимна нощ, малко по-топла от предишните, той си мислеше, че ще хване нещо. Седна пред леговището, загледа се в тъмнината и се ослуша. Наостри уши, защото му се стори, че отнякъде наблизо долита тихото врещене на заек.

Звукът се повтори и възбуди сетивата на котарака. Той бавно стана, прозина се и се напрегна да разпознае откъде идваше врещенето. Помъкна се лениво напред и след няколко секунди вече беше в края на сечището. Приближи един пън, когато звукът отново се чу, но този път много по-слабо. Не беше по-далеч от тридесет метра до жертвата. Вече стигна средата на сечището, когато тишината бе разцепена от изстрел на пушка.

Котаракът се преметна през глава във въздуха. Приповдигнаха го едри сачми, които надупчиха кожуха му като решето. После се сви на кълбо. Вътрешностите, гърдите и задницата му горяха, опашката му жално затрепера, кръв заля едното му око.

Изстрелът на пушката, заредена с патрони за лисици, не можа да причини смъртта на този хищник. В кучешкия лай, който кръвожадно и доволно заехтя по сечището, котаракът долови джавкането на всички кучета, с които през целия си живот се бе борил. Добре познаваше и кучешките зъби, които се бяха впивали в гърлото му много пъти.

Все пак имаше още сили. Смелостта не го напускаше. Щом кучето го захапа за гърлото, котаракът се нахвърли върху него и заби теслите си на същото място.

Кучето заскимтя от болка. Котаракът не го пускаше, усещаше, че губи сили, но искаше да убие неприятеля си. Все повече стискаше шията му и приближаваше към артерията. Мускулите му отслабваха с всяка секунда, нищо не усещаше — нито виждаше, нито чуваше.

Първия удар, който му нанесе горският с тояга, той също не почувства, вторият го отблъсна от кучето, което издаваше последни предсмъртни хъркания, чак следващите удари смазаха главата му.

Такъв беше справедливият край на гордия, свиреп хищник от нашите дълбоки лесове.