Краят на западната цивилизация

1. Марксистка политическа икономия

Класическата политическа икономия на промишления капитализъм от XIX век е създадена от Карл Маркс [14, 15, 16]. Той обобщава започнатото от Адам Смит, Дейвид Рикардо, Франсоа Кене и други и внася свой принос в тази наука. За да бъдат разбираеми всички следващи глави, се налага тук да бъдат изложени основните понятия и концепции на марксистката политикономия [14]:

„Полезността на един предмет го прави потребителна стойност.“ Разменната стойност е количествено отношение, в което потребителните стойности от един вид се разменят с потребителните стойности от друг вид (например хляб срещу обувки или злато). Обществено необходимо работно време е онова работно време, което е нужно за изработване на някаква потребителна стойност при обществено средна степен на умение и интензивност на труда. Той определя (разменната) стойността на всяка потребителна стойност. Естествено, един изолиран производител, произвеждащ само за собствени нужди, създава само потребителни стойности. Стойността се създава от човешкия труд, но самият труд не е стойност.

Парите са необходима форма за проява на мярката на стойността — работното време. Цената е парично название на опредметения в стоката труд. Стоките (С) циркулират, превръщайки се в пари (П) и след това отново в стоки: С-П-С. Масата на необходимите за циркулацията пари се определя от сбора на цените на стоките и е пропорционална на продължителността на платежните периоди.

При стоковото (капиталистическо) производство действителният цикъл на циркулацията е П-С-П_прим, като П_прим = П + дП, а дП е прираст на стойността, наречен принадена стойност (surplus value). На работника се заплаща само необходимото за преживяване време, което в различните страни (например в Англия и Турция) може да бъде различно. Той изработва надницата си само за част от работното си време (например 4 часа), а през останалото време произвежда принадена стойност (допълнителен неплатен нему продукт). Това е ключовият пункт на всеки капитализъм, създаващ прираста дП. Принадената стойност превръща първоначалната стойност (инвестиция) в капитал.

Средствата на труда (инструменти, машини) и предметът на труда са средства за производство. Частта от капитала, която се превръща в средства за производство, е постоянен капитал. Частта от капитала, която се превръща в работна сила, плюс принадената стойност, е променлив капитал. Отношението между принадената стойност m и променливия капитал е норма (rate) на принадената стойност и тя е показател за степента на експлоатация на работната сила от капитала. Ако V е масата на променливия капитал, k — стойността на работната сила, а — необходимият труд, а а1 — принаденият труд, масата на принадената стойност е М = (m/v)V или М = k(а1/а)n, при n работници. Т.е. М зависи от V. М, получена чрез удължаване на работното време, е абсолютна принадена стойност. М, получена от скъсяване на (необходимото) работно време (поради механизиране на труда), е относителна принадена стойност. Гонитбата за висока принадена стойност създава конкуренция.

В стадиите на обращение капиталът може да бъде паричен или стоков, но винаги промишлен. Само промишленият (по-точно производителният) капитал създава принадена стойност. Печалбата на капиталиста е принадената стойност. Печалбата от търговия, лихва или рента е принадената стойност, произведена от промишления капиталист, споделена (разделена) с търговеца, лихваря (банкера) или рентиера.

Ако целият капитал е K, нормата на печалба е m/K, Ако цената на суровината спадне със сума d, нормата на печалба се повишава: m/(K-d). Затова евтините суровини са много важни [16].

Банковият капитал се състои от пари (злато и банкноти) и ценни книжа. „В действителност тези ценни книжа са само натрупани претенции, юридически титули върху бъдещо производство, чиято парична и капиталова стойност не представлява никакъв капитал…“. „По-голямата част от банкерския капитал е съвсем фиктивен“. Кредитната система се оказва „обикновен призрак“ [16].

Производството на стоки съществува заради самото производство, тъй като то създава принадена стойност, равна на печалбата — цел на съществуването на капитализма. За да запази капитала си, капиталистът трябва непрекъснато да разширява производството (m = дП да нараства). „Оттук произтича постоянният стремеж към експанзия, без която капитализмът би загинал“ [16].

Печалбата е по-висока, ако съществува „резервна армия от безработни“ — наличието им понижава работната заплата.

Движението на заемния капитал, при колебанието на лихвения процент, протича в посока, обратна на движението на промишления капитал. При прекратяване на кредита настъпва криза, чиято действителна причина е разширяването на операциите „отвъд пределите на обществената потребност“. Голяма част от операциите са фалшиви и спекулативни. Обезценяването на ценните книжа не засяга действителния капитал. „Натрупването на паричния капитал може да бъде постигнато без всякакво действително натрупване, с помощта на технически средства…“. „Докато общественият характер на пазара се проявява като парична форма на съществуване на стоките, т.е. като нещо, съществуващо вън от действителното производство…, паричните кризи са неизбежни“. Кредитната система предлага монопол на частни лица върху обществените средства за производство [16].

На базата на тези вътрешни противоречия на капитализма Маркс предвижда гибелта му чрез революция на пролетариата (наемните работници)… в края на XIX век. Причина за революцията трябва да бъде прогресивното обедняване на пролетариата. Прогнозите не се сбъдват, поне по отношение на сроковете.

Тук не е изложена цялата теория на Маркс, а само онези аспекти, които са нужни за настоящото изследване. Читателят може да намери пълното излагане на теорията в оригиналните трудове на Маркс, а съкратено в [1].

2. „Идеалната“ икономика на капитализма

„Взривът на производството е нещо повече от историческа случайност; по-скоро той е вкоренен във вътрешно присъщите характеристики на капитализма. Икономиката, насочена към пазарен обмен, осигурява оптимални условия за дълготрайна и постоянно разширяваща се мощ, основана на модерна технология“ (П. Бергер) [3]. Огромната производителна мощ на капитализма е неоспорим факт и е в пълно съгласие с теорията на Маркс.

„Трудът, земята и капиталът… се наричат фактори на производството. Преди капитализма не съществуват фактори на производството“ [3]. Тук апологетиката преминава в глупост. Капитализмът не се нуждае от такава защита.

Но да се насочим към „идеалното“. Всеки човек е егоист. Той иска ползи само за себе си и евентуално за своите близки. Конкурирайки се с всички останали хора, човек постига или не постига желаното. Чрез конкуренцията на свободния пазар се раздава повсеместна справедливост. Способните и силните успяват, неспособните и слабите загиват. Също като дивите животни в джунглата. Невидимата ръка на пазара регулира качеството и количеството на търсените от обществото стоки, без някой да издава заповеди. Това осигурява ред в обществото, въпреки стихийните кризи на пазара.

Когато банките понижават лихвения процент, за предприемачите е рентабилно да направят нови инвестиции, а за гражданите — да спестяват. Ако „прекалят“, лихвеният процент се повишава и инвестициите намаляват. Настъпва стагнация, но тя е временна.

За да се увеличават продажбите (т.е. печалбите), трябва да нараства производителността на труда и това е от полза за всички: цените спадат, заплатите се вдигат. Така от конкуриращи се и преследващи печалба хора се създава организирано материално осигуряване посредством саморегулиращия се пазарен механизъм (Р. Хайлбронер, Л. Туроу) [26]. Според американския президент Джон Тайлер (1841–1845), „едно алчно общество може да формира управление, способно да го защити от алчността на неговите членове“, като „завербува интересите на порока… в полза на добродетелта“; „принципите на дадено общество могат да са добродетелни, макар съставляващите го индивиди да са порочни“. Т.е. общество от дяволи може да бъде ангелско. Ако общественият ред е правилен.

Редът е „правилен“, ако обществото е демократично и либерално. Политическият либерализъм осигурява правни гаранции за свободата на личността, която най-често се отъждествява с правото на неприкосновена частна собственост. Това се осъществява чрез добри закони, създавани и защитавани от демократични институции (парламент, правителство, съдилища, полиция, затвори…). Политическият либерализъм се преплита с икономическия (laissez faire) и е тясно свързан с демокрацията.

Демокрацията е форма на управление, при която номинално народът управлява себе си. В големите общности не е възможна пряка демокрация, а само представителна: избраните от народа или част от него народни представители управляват от негово име. В демократичните процедури може да участвува целият народ, но те могат да бъдат и привилегия само на елита. Демокрацията не е задължително условия за развитие на капиталистическа икономика — последната може да съществува и при свирепа диктатура (тирания).

„Чистият“ капитализъм може да бъде само либерален (laissez faire). Ако икономиката не е либерална, капитализмът не е „чист“. Това означава напълно свободен пазар, без протекции и субсидии, неограничаван от нищо. Закони, които са пречка за стихиен свободен пазар, не са либерални.

Описаният тук „идеален“ модел не съответствува на теорията на Маркс. Според П. Бицили [6], Маркс „не е взел в сметката си, че общата сума на богатствата се увеличава… и се подобряват условията на живот“ на работническата класа. Това твърдение е вярно за определени периоди от развитието на (според Маркс) вечно изменящия се капитализъм.

Тук не се привеждат примери от съвременността, тъй като те на всяка крачка биха опровергавали „идеалната“ капиталистическа икономика. Идеализираните представи, отчасти валидни за минали епохи, днес са само митове, запълващи религиозната догматика на пропагандата.

3. Съвременна макроикономика

Днес (2001) политическата икономия се нарича макроикономика (economics). Тя е компилация от трудовете на Адам Смит, Дейвид Рикардо, Алфред Маршал, Саймон Кузнец, Джон Мейнард Кейнс, Фридрих-Август фон Хайек, А. Филипс, Милтон фридман и други. Без ентусиазъм се отчитат разработките на Карл Маркс, Джеймс Тобин, Джон Кенет Голбрайт и други.

Официално се признава, че не е възможен капитализъм без кризи. Всъщност, макроикономиката е наука за управлението на редуващите се една след друга кризи. Т.е. тематично тя се разминава с анализа на Маркс, където кризите само са „маркирани“.

Естествено, тук понятията са други [20]:

Икономически блага — тези, които са оскъдни [вместо (разменна) стойност].

Икономическо поведение — избор с помощта на критерии, позволяващи да се извлече специфична изгода с възможно най-малки разходи.

Пазарен механизъм — метод на организация, при който чрез нерегулираните цени и децентрализираните решения на частните собственици се решават основните икономически проблеми на производството, разпределението и потреблението.

Публични решения — метод на организация, при който решенията се вземат чрез гласуване, преговори, лобизъм, референдуми, закони и други непазарни подходи; по този начин се определят правилата на пазарната икономика.

Печалба — превишаването на прихода от продажбата над производствените разходи (няма и намек за принадена стойност!).

Пазар — абстрактна концепция (наистина абстрактна!) за търговското приспособяване на продавачите и купувачите към силите на търсенето и предлагането.

Брутен вътрешен продукт (БВП) — пазарна стойност на стоките и услугите, произведени в страната за определен период от време (обикновено 1 година) от всички фирми.

Брутен национален продукт (БНП) — същото, само от националните (местните фирми).

Национален доход — общият доход на собствениците на труд и капитал за даден период, равен на нетния вътрешен продукт (с отчитане на инфлацията), минус косвените данъци.

Активно население — лицата над 16 години, които са на работа или търсят работа.

Структурна безработица — безработица, дължаща се на структурни промени в икономиката, които премахват определени професии, а за новите работни места безработните нямат нужната квалификация.

Циклична безработица — безработица, дължаща се на рецесия.

Инфлация — повишаване на общото равнище на цените при намаляване на покупателната способност на паричната единица.

Стагфлация — едновременно наличие на инфлация и забавен растеж или спад на производството.

Съвкупно търсене — общи текущи разходи за покупка на стоки и услуги (потребление, инвестиции, правителствени разходи, нетен експорт).

Инвестиции — поток от разходи за дълготрайни активи (основен капитал) и добавъчни складови запаси (оборотен капитал) за даден период.

Фиксирани инвестиции (постоянен капитал у Маркс) — разходи за нови дълготрайни активи (сгради, машини, обзавеждане).

Инвестиционни запаси (променлив капитал у Маркс) — променящи се запаси от суровини, материали и непродадени стоки.

Фискална политика — данъчно облагане и бюджетни разходи, като инструменти за въздействие върху съвкупните търсене и предлагане; това е непазарна и главно нелиберална намеса в пазарната стихия.

В борбата с кризите (спадове, оживления, рецесии, инфлации, стагфлации…) макроикономиката като наука се съобразява със следните закони [20]:

Закон за сравнителните предимства — индивидите, фирмите, регионите и държавите могат да спечелят от специализацията в производство на стоки, които произвеждат по-евтино и ги разменят с други желани от тях стоки, които имат по-висока алтернативна цена за тях. Това е така на теория, при добра воля на всички участници в пазара. На практика силните диктуват цените на слабите.

Закон за търсенето — принцип, според който цените на стоките са в обратна зависимост от количеството стоки, които купувачите желаят да купят. Това е очевидна баналност.

Закон за предлагането — принцип, според който има пряка връзка между цената на стоката и предлаганото количество.

Закон на Сей — производството само си създава търсене; свръхпроизводство не е възможно, защото общата стойност на произведените стоки и услуги винаги е достатъчна, за да бъдат купени. Законът непрекъснато се опровергава от практиката.

Принцип на акселератора — потребителското търсене води до увеличаване на инвестициите, тъй като, за да се произведат повече допълнителни стоки, е необходим повече обществен капитал.

Печалбата е възнаграждение, което предприемачът получава за проекта, който осъществява, т.е. за своя труд. Не става дума за принадена стойност.

Конкуренцията е жизнено важна за регулативната роля на пазарния механизъм, понеже обвързва цените на стоките с действителната им стойност. Без конкуренция се достига до монополизъм. От друга страна всеки истински капиталист се стреми да унищожи конкурентите си и да стане монополист — това е крайната цел на конкуренцията.

В малките общности (държави, общини) и в някои отрасли (железници, пощи, топлофикация, електрификация, водоснабдяване) съществуват т.н. естествени монополи — раздробяването на монополиста на по-малки фирми влошава работата.

За дадена страна паричният поток на разходите за крайни продукти = БВП (или БНП за „затворените“ икономики) = паричния поток на разходите за производствени ресурси. Това е аналогично на един счетоводен баланс, където винаги графата „дебит“ = графата „кредит“.

Едно от постоянните явления на капиталистическата икономика е безработицата („незаетостта“). „Загубите (за обществото, а не за частните фирми — б.а.) от безработицата са най-солидното документирано разхищение в съвременната пазарна икономика. То е с много по-големи измерения, отколкото са загубите от неефективност на микро-равнище, предизвикани например от възникването на монопол или от въвеждането на мита и квоти във външната търговия“ (Ст. Савов) [20].

Безработицата се проявява като закономерно явление, свързано с циклите на икономическата дейност в моментите на спад, рецесия, стагфлация… Идеалната „пълна заетост“ е случаен факт в моменти на подем на икономиката (например при война), а не цел. Крайна цел е производството на стоки и услуги и извличаната от тях печалба.

Според Кейнс безработицата нараства и доходите намаляват, когато са недостатъчни разходите за инвестиции и потребление. Оттук следва, че производството и потреблението трябва непрекъснато да нарастват (експанзия). Тъй като, образно казано, никой не може да изяде повече, отколкото може, настъпват кризи (в случая рецесия и безработица).

Спестяването е изземване на средства от преходно-разходния поток. Ако то превишава предприемаческите инвестиции, тогава общите разходи на потребителите и предприемачите са недостатъчни, за реализиране на произведените стоки (т.е. има свръхпроизводство). Производството намалява обема си и в резултат настъпва депресия (с повишена безработица) и, най-общо казано, криза.

Р. Хайлбронер и Л. Туроу [26] описват по следния начин „динамиката“ на капиталистическата пазарна икономика:

Ако заплатите (а с това и потреблението) се увеличат бързо, ще последва инфлационна спирала. Това се преодолява чрез създаване на безработни, за да се намали потреблението. Спестените средства формират нов капитал. При лошо взаимодействие между отраслите (въпреки „невидимата ръка“ на пазара!) намалява търсенето и възниква безработица. Ресурси за преодоляване на тези явления са нови данъци (събирани от цялото население в полза на фирмите) и доброволно спестяване. Ако набраните средства са недостатъчни, ще се появи инфлация. Ако не се изразходват, ще се появи рецесия. Ако пазарът не регулира нещата (къде отива „невидимата ръка“?), ще се намеси държавата.

И още [26]: „Икономическите рецесии се коренят в провала на бизнес-сектора, [неспособен] да поеме спестяванията на икономиката посредством достатъчно инвестиции“. В този случай държавата налага нови данъци на всички и спестените по този начин средства се дават на бизнеса, за да ги инвестира. А държавата прехвърля фондове от едни членове на националната общност (данъкоплатците) към други членове на същата общност (притежателите на държавни облигации). Все едно „дълг в семейството, който съпругът дължи на съпругата“, понеже капиталистът и наемният работник са едно семейство.

Потреблението е главен източник на стагнация [20], но също и на инфлация [26]. „Сигурен лек“ за инфлацията е „да се изпрати икономиката съзнателно в наистина дълбока инфлация“, пък, който може, нека оцелее.

В съвременната макроикономика на капитализма си съперничат две школи — кейнсианската и монетаристката.

Според Кейнс, икономическата (не)стабилност се определя от колебанията на съвкупното търсене на стоки и услуги. При недостатъчно търсене нараства безработицата. В обратния случай възниква инфлация. Ако се управлява търсенето, икономиката ще бъде устойчива.

Според М. Фридман. „политиката на държавата спрямо монополите е арбитрарно ограничаване на индивидите да извършват свободна размяна и същевременно ограничава свободата и увеличава разхищаването на средства“. Преразпределянето на доходите в името на обществената справедливост е „поредният пример за обосноваване на намесата на правителството с цел да поправи мними дефекти на системата на свободна конкуренция…“ [13]. Т.е. монетаристите са за „чист“ либерален капитализъм, laissez faire. „Предлагането на пари трябва да се разширява с неизменен фиксиран процент, съответствуващ на дългосрочните тенденции в растежа на икономиката на страната“ [26]. „Монетаризмът се състои от три главни мерки на икономическа политика: намаляващи надници, орязване на бюджетните дефицити на правителството и висок лихвен процент. Уникална черта е… че те… преразпределят доходите по неегалитарен начин“ (Е. Александер) [32]. Не се поставя за цел да останат живи хора.

Ако се систематизират разликите между кейнсианството (К) и монетаризма (М), ще се получи следната картина [20]:

1. К: Пазарната икономика по своята природа е нестабилна; макрополитиката е в състояние да коригира тези нейни недостатъци.

М: Погрешната парична политика е главният източник за нестабилност. Пазарната икономика притежава самонастройващ се механизъм, който води към стабилизация, когато тя е в равновесие.

2. К: По време на рецесия макрополитиците трябва да планират бюджетен дефицит, а по време на инфлационен подем — бюджетен излишек, за да предизвикат икономическа стабилност и пълна заетост.

М: Макрополитиката не е в състояние перманентно да намалява безработицата и да ускорява икономическия растеж. Усилията растежът да бъде стимулиран предизвикват инфлация.

З. К: фискалната политика е по-резултатна и по-предвидима от монетарната.

М: фискалната политика е относително импотентна поради изтласкващия ефект.

4. К: Целенасочената макрополитика има по-голяма вероятност да води икономиката към стабилизация, отколкото фиксираните правила.

М: Към стабилност водят по-вероятно фиксираните монетарни правила, отколкото целенасочената (дискреционна) макроикономика.

5. К: Влиянието на монетарната политика се пренася върху икономиката индиректно, посредством лихвения процент.

М: Монетарната политика упражнява пряко влияние върху търсенето на стоки и услуги.

6. К: фискалната политика упражнява непосредствено влияние върху икономиката посредством разходните потоци.

М: Влиянието на фискалната политика върху икономиката се пренася индиректно, посредством лихвения процент и скоростта на паричното обращение.

Двата подхода имат еднаква крайна цел: печалбата. Човекът, неговото оцеляване и битие не са предмет на макроикономиката — за нея съществуват само продавачи и купувачи.

Идеалните участници в икономическата игра са хора, изчисляващи печалбите и загубите (активите и пасивите) и нищо друго. „Другото“ е в сферата на идеологията-пропаганда и е бизнес на други професионалисти-манипулатори, които „промиват мозъците“ на широката публика. Понеже самият Фридман признава: „Никое общество не е стабилно, ако му липсва един основен комплекс от ценностни съждения, приемани несъзнателно от по-голямата част от обществото. Някои ключови институции трябва да бъдат признати за «абсолютни», а не само за инструментални“ [13].

Д. Готие и Дж. Бюкенан, позовавайки се на Т. Хобс, достигат до извода, че „homo oekonomicus е фактическият и същностен елемент на човешкия характер… Това е чертата, която прави човешкото поведение разбираемо и прозрачно…“ [13].

Според Е. Бърк, светът и пазарът в частност са управлявани от божествен закон и затова бунтът срещу този закон в името на протекционистки реформи трябва да се смята за кощунствен акт на противопоставяне на Бога и на реда, който той е създал. [13].

За Ейн Ранд „капитализмът е единствената система, опряна на обективната теория на ценностите“. „Пазарните механизми са приложими към стоките, но също и към хората, чувствата, мислите, преживяванията и убежденията“. „Капитализмът е идеал. Безсмислени са споровете как да бъде реформиран и модифициран, защото той самият, в своя чист вид, е норма сам по себе си…“. „За чест на човечеството се появи… страната на парите — нямам по-силна и по-достойна дума, за да изразя преклонението си пред Америка, защото това означава страна на разума, справедливостта, свободата, производството и постиженията“ [13].

Л. фон Мизес пише, че „свободният пазар е единствено възможният постулат на рационалистичната методология, основана на твърдението за непроменливостта и еднородността на човешкия разум“ [13].

Апологетиката може да бъде продължена. Идеологията-пропаганда, преминаваща в религия, „покрива“ и „учени“, и „прости“ хора и не оставя пространство за други мнения.