Краят на западната цивилизация

Както стана ясно от предишната глава, „капитализмът е социално-икономическа система, чийто основен механизъм е ориентиран към производството на стоки чрез рационално пресмятане на стойност и цена и към последователно натрупване на капитал за целите на нови капиталовложения“ (Д. Бел) [2].

След разделението на труда пазар е съществувал винаги — хората са продавали или разменяли излишеците на своята продукция, която не са в състояние да изконсумират лично. При капитализма за пръв път всички стоки се произвеждат само за продажба с цел реализиране на печалба.

1. Отклонения от „чистия“ капитализъм

„Бащата“ на западногерманското икономическо чудо през 50-те години Лудвиг Ерхард дава следните „предписания“ [8]:

Средство за всяко благосъстояние е конкуренцията. Картелите трябва да бъдат забранени. Предприемачът отговаря за своето предприятие, но за икономическата политика трябва да отговаря държавата. Една предприемаческа, но планова и принудителна по своята същност икономика е не по-малко порочна от административната принудителна икономика. Законодателят е длъжен да отстранява факторите, които смущават нормалното развитие на пазара. Инфлацията е напълно неморално пазарно средство, кражба срещу собствения народ; тя никога не ни връхлита като природно бедствие или като трагична небрежност, а винаги е предизвикана от лекомислие и престъпна политика. Не бива да се залага на допотопния либерализъм от времето на английската промишлена революция.

Подчертаните текстове противоречат на „чистия“ (либерален) капитализъм (laissez faire) или пък днес се прави тъкмо обратното на „предписанията“.

След Втората световна война (в повечето страни и преди това) „чист“ капитализъм е невъзможен. Под натиска на пазарната стихия цялата икономика би рухнала, а оцеляването на повечето хора би станало проблематично. Затова непрекъснато са правени „подобрения“, които отклоняват обществената система от laissez faire.

„Фундаментален политически акт от втората половина на XX век е разширяването на държавно регулираните икономики. Тяхното развитие е отговор на необходимостта най-напред да се спаси системата от криза, по-късно той е отклик на военната промишленост и най-накрая като следствие от стратегическата роля на фискалната политика, която засяга равнището на спестяване и моделите на инвестиране“. „Там, където държавните разходи приближават 40% от брутния национален продукт, какъвто в общи линии е случаят със САЩ, или пък надхвърлят 50%, като например скандинавските страни, главен политически проблем става разпределението на парите и данъчното облагане“ (Д. Бел.) [2].

След голямата депресия от 1929–1932 „посоката на движение на икономиката става основна задача на държавата. Държавното спестяване контролира равнището на икономическа активност; данъчната и монетарната политика направляват темповете на инвестиране; трансферът на плащанията осъществява частично преразпределяне на доходите посредством социално осигуряване, субсидии и т.н.“. „Главната разпределителна сила сега (1986) е по-скоро политическа, отколкото икономическа“ [2]. Така поне е на теория, според официалната макроикономика.

„САЩ не са абсолютно капиталистическо общество. Подобна система не би могла да съществува дълго време… Гешефтите, аферите и бизнесът се нуждаят от интервенцията на държавата в икономиката, поне за регулиране на пазарите в защита на интересите им с други (непазарни) средства. Те изискват и използуването на насилие на международната арена…, наред с услугите, които държавата прави на осигурените и привилегированите“ (Н. Чомски) [28].

„Услугите“, които държавата прави на капиталистите (най-вече на корпорациите), най-често са в областта на високите технологии. В САЩ това става чрез Пентагона в полза на военно-промишления комплекс (ВПК). Изследванията и разработките се субсидират от бюджета (т.е. от всички данъкоплатци), а след това готовият продукт се предава за масово производство на частните фирми (т.е. печалбите са частни). По този начин са създадени компютрите, редица микробиологични продукти, ядрената енергетика…, плюс всички видове оръжия [28, 29, 34, 35].

Когато някоя голяма фирма се изправи пред фалит, държавата се намесва пряко. Национализира несъстоятелната Continental Illinois Bank and Trust срещу добро заплащане. Дарява 2 милиарда долара на агонизиращата автомобилна компания Crysler. Похарчва милиарди долари за изплащане на дълговете на Savings and Loans. Редовно субсидира самолетостроителните компании (иначе те ще бъдат губещи) [29]. Правилото е: обществени разходи, частни печалби.

Всички днешни индустриализирани страни (от Първия свят) са постигнали икономическите си успехи чрез жесток протекционизъм и замяна на вносните суровини и други продукти с местни. Особено свиреп е бил протекционизмът в Англия преди 1850 и след 1930 (пълна забрана за внос на различни видове изделия, забрана на чужди кораби да посещават английски пристанища…). Примерът е последван от всички страни от днешния Първи свят. „Свободна търговия“ при „отворени врати“, т.е. либерализъм, си е разрешавала само страна, която в дадения момент е икономически най-силна. При наличието на колонии, където цените на наемния труд и на суровините се диктуват от метрополията, вносът на суровини е без ограничения. Страните от Първия свят и днес прилагат конюнктурно либерализъм (за производствата, в които са силни) и протекционизъм (за производствата, в които не са конкурентоспособни). Либерална пазарна икономика в слаборазвита страна е равносилна на самоубийство.

Протекция може да се осъществява и чрез дотиране (субсидиране) от държавата на определен вид производства. Тази форма на протекционизъм широко се прилага в страните от Европейския съюз. Обикновено САЩ защитават своето превъзходство чрез високи мита и непазарни методи.

Съществуват страни, които са успели да се индустриализират в пълно нарушение на „официалната“ (либерална) макроикономика. Най-фрапиращ пример е Япония.

Там държавата определя икономическата политика във всеки ресор (бранш) на икономиката при усилен протекционизъм, въвежда строга дисциплина на капитала и работната ръка, контролира цените, ограничава износа на капитали, субсидира новите индустрии, поощрява използуването на местни заместители на вносните продукти… Това е причина Чалмерс Джонсон да заяви, че Япония е „единствената комунистическа страна, която функционира“ [29]. „Японската икономика не следва западната логика, каквото и да вещаят западните прогнози и то по простата причина, че тя не е западна пазарна икономика“ (С. Хънтингтон) [27].

„Японският път“ е последван и от „малките тигри“ (Южна Корея, Тайван, Сингапур, Малайзия, Хонгконг), макар и с доста чужди инвестиции (главно американски). В този случай неудобството е, че при изтеглянето на (част от) чуждите капитали и повдигането на митническите бариери на търговските партньори (главно САЩ) икономиките на тези страни са готови да рухнат. Малайзия се „измъкна“ от рухване чрез „социалистически“ мероприятия, без помощта на МВФ.

Обществото не може да бъде пазар, дори поради факта, че е многофакторна система и не може да бъде „оразмерявано“ само по един фактор (печалбата), колкото и важен да е той. Това е в сила и за самата икономика. Икономиката трябва да „обслужва“ всички, а не само печалбите на богаташите. Пазарът е безотговорен (никой не е отговорен за пазарните стихии, както и за природните), а обществото изисква отговорни решения (лица, които да носят отговорност за взетите решения).

Според Адам Смит, принципите на икономическия либерализъм могат да дават благоприятни резултати, когато се прилагат, държейки сметка за основните права (интереси) на човека [29]. Тъкмо това не става никога.

Тук се проявява едно от основните противоречия на капитализма, изтъкнато от Маркс: обществения характер на производството и частния характер на присвояване (на печалбата).

2. Икономическият ужас

Условно може да бъде прието, че след 1970 капитализмът от промишлен се превръща в борсов, финансов, глобален, непромишлен, спекулативен… — всяка от тези характристики е справедлива. Това не означава, че не се произвеждат стоки и услуги. Произвеждат се, но се сменят акцентите на стремежа към печалба. Процесът е постепенен и 1970 е само един ориентир за него във времето.

Още Маркс и Енгелс [17] смятат, че глобализацията на икономиката е желана цел за капиталистите (те смятат това за положително явление). „Закъсняването“ й се дължи на липсата (преди) на технически средства за осъществяването й. Днес компютрите и телекомуникационните системи позволяват глобализирането на икономиката. И то се извършва.

За „обикновените хора“ последиците от това са ужасни. Затова говори Вивиан Форесте [37]:

„Днес безработните вече не са нещо временно и случайно и само в някои отрасли; те са изправени пред експлозивно разрастване, явление, подобно на приливни вълни, циклони и торнада, към които никой не се стреми, но и никой не може да им устои. Подвластни са на световната логика, която приема премахването на това, което се нарича труд, т.е. работни места“.

„Обаче — и това са жестоките ефекти на несъответствието — общественият и икономическият живот претендира, че се управлява от взаимодействия, основаващи се на труда, даже когато самият труд е изчезнал“.

„Погледнете свободния пазар, свободен да реализира печалби; погледнете социалните планове, които в действителност са осъществени [така], че да изхвърлят извън труда мъжете и жените (и го правят по възможно най-евтиния начин), лишавайки ги от прехрана, а понякога и от жилище“.

„Този свят, който по силата на кибернетиката и високите технологии живее при скоростта на мигновеност, свят където скоростта се слива с мигновеността в пространство, което не съдържа междини, е свят, където властвуват вездесъщността и едновременността“.

„Мнозинството от човешки същества вече не е нужно на малцинството, което формира икономиката и затова държи властта“.

„При демокрацията никой не ще се осмели да каже, че животът не е право или че множеството от живи хора е излишно за [днешните] изисквания. Но не може ли да дръзне да го каже при тоталитарен режим? Не са ли дръзнали вече? И не допускаме ли самите ние този принцип, докато го обсъждаме, когато гладът унищожава населението не толкова далече от нас, за да можем ние да продължим празника?“

„Частните транснационални икономически мрежи нарастващо доминират властта на държавите; далече от възможността да бъдат контролирани от страните, мрежите сами ги контролират и формират; всъщност, самите мрежи са някакъв вид нация. Нация без територия и правителствени институции, но нарастващо управляващи институциите и политиката на различни страни, често чрез влиятелни и забележителни организации като МВФ и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР)“.

„Например частните икономически сили често имат контрол над националните дългове. В резултат на това, държавите зависят от тях и са под тяхната власт. Тези държави не се колебаят да превръщат дълговете на техните протектори в публични дългове, за които след това поемат отговорност. Тогава дълговете ще бъдат поети от гражданите, които не получават никаква компенсация в замяна на това. По ирония, дълговете на частния сектор, веднъж прехвърлени в публичния сектор, увеличават националния дълг с еквивалентно количество и след това поставят държавата под контрола на частната икономика“.

„Вековната традиция показва фундаментален принцип относно труда: без функция [в обществото] никой няма място в живота и никакъв видим достъп до него или поне до продължението му. Сега тези функции са изчезнали безвъзвратно…“

„Всичко това се нарича «обществено разпадане». Не социална несправедливост, или обществен скандал, или ад. Не: разпадане на обществото“.

„Толкова вярно е, че богатството на страната не е задължително да я направи процъфтяваща. То съставлява богатството на някои хора, само известна част от чиято собственост се намира там, или част от авоарите на националното финансово тяло. Всъщност, имотите принадлежат на съвсем различен вид организации от съвсем различен порядък, ръководени от лобитата на глобализацията. Богатството изтича само в икономиката, която е далече на светлинни години от официалната политика на дадена страна, както и от благоденствието и дори оцеляването на нейните жители“.

„Настоящата неолиберална система е достатъчно гъвкава и прозрачна, за да се приспособи към националните различия, но и достатъчно «глобализирана», за да ги ограничава прогресивно до състоянието на фолклор. Строг и тираничен, но разпръснат и труден за откриване и всепроникващ, новият необявен режим държи всички ключове на икономиката, която свежда до сферите на бизнеса, който пък кара бързината да поглъща всичко, което не принадлежи към тази сфера“.

„Господствуващите класи на частната икономика понякога са загубвали властта, но никога могъществото“.

„Компаниите не наемат работници поради превъзходната причина, че не се нуждаят от тях“.

„Призванието на бизнеса няма нищо общо с благотворителността. И това, което е порочно, е представянето на бизнеса като «динамична сила», действуваща в подчинение на морала и обществените повели, свързани с общото благо. И той наистина се старае да има задължения и етика, но те му заповядват да прави печалба, което от само себе си е позволено и безупречно законно. Да. Но днес, правилно или неправилно, наемането на работници е отрицателен фактор, скъп, безполезен и пагубен за печалбата. Вреден“.

„Заетостта, тъй горещо възпявана и призовавана, предмет на толкова много превъзнасяния за този, който трябва да я осъществява, е нещо като архаичен и практически безполезен фактор, източник на финансов дефицит. Орязването на работните места е станало един от най-модните мениджерски методи, един от най-ефикасните за непрекъснато приспособяване, благоприятен начин за икономия на пари и съществено средство за печалба“.

Световната банка, МВФ и ОИСР „управляват икономиката на планетата, което ще рече, политическия живот на народите в хармония с частните икономически сили, които в действителност по-скоро са в съюз, отколкото в конкуренция“. Според тях, „за да се получи регулиране на разходите за труд, ще бъде необходимо високо равнище на конюнктурна безработица“.

„Частните международни, многонационални или транснационални власти не се обременяват с желанието да се харесват, което ужасява политическите власти. Тук няма зависимост от чара; няма флиртуване с електората. Няма празно дърдорене или скрупули. Играта се играе открито и между всички. Целта е да се достигне до същественото: как да се управлява печалбата? Как да се достигне до печалба? Как може световното предприятие да работи за печалбата на всички съюзени лидери на бизнеса?“.

„Световната банка си идва направо на думата, без суетене и заобикалки постановявайки: «нарастналата гъвкавост на пазара на труда — въпреки лошата й репутация, като дума-евфемизъм за орязване нанадниците и излишеците — е съществена във всички области, където са извършени пълните реформи». МВФ продължава: «Европейските правителства не трябва да допускат страхове от последиците, настъпили от ефекта на техните действия относно разпределянето на доходите, за да се предпазват от смелото си хвърляне във фундаментални реформи на пазара на труда; те ще бъдат разхлабени от ревизирането на системите за печалби чрез безработица, гарантирана минимална надница и мерки защитаващи заетостта»“.

„От преструктурирането има печеливши ефекти, благодарение на «несигурността, засягаща работниците, които позволяват на работодателите да съкратят разходите във ведомостите и да създават работни места, особено в обслужващия сектор, които са ниско платени, но са и несигурни».“

„Мистер Фелпс, идеалният мъж, за когото ОИСР мечтае, пише: «Американските наемни работници, които напълно загубят работата си, трябва да намерят друга колкото е възможно по-бързо. Помощите за безработни са само малка част от предишната им заплата и ще бъде гарантирана най-много за шест месеца. Тя няма да бъде допълвана от никакви [други] социални помощи (за квартира, образование и др.)»“.

„Създаване на работни места? Може би. Но първо трябва да се създаде несигурност! И даже по-добре е да се предизвика несигурност по всички континенти“.

„Разбира се, между масите, чиято социална несигурност е била планирана хладнокръвно, само нищожен процент от лица, които не са били застигнати от бедствието, ще спечелят от нископлатените работни места. За другите ще остане само несигурността, заедно с униженията, лишенията и опасностите. Както и със съкращаването на живота им. Но пък ползата ще бъде извличането на печалби“.

„Освен всичко друго, сме преживели революция, без да сме я забелязали. Радикална, безмълвна революция, без някаква установена теория или призната идеология; тя стана тихо, чрез факти, установени без декларация, без коментар или някакво отбелязване, факти, безшумно установили се в историята и в нашето обкръжение. Самата сила на това движение се свързва с факта, че революцията започна, забелязана едва когато вече се беше установила и предварително бе успяла да предотврати и парализира реакцията против нея“.

„Галопиращата ескалация на безработицата в развитите страни, както видяхме, се стреми да ги накара да достигнат в неочаквана степен бедността на Третия свят. С задълбочаване на процъфтяването, може да сме се надявали да видим обратното. Вместо това, бедността е, която идва «глобализирана», проправяйки пътя си в привилегированите преди страни“.

„Всеки твърди, че вярва…, че това е само кризисен период, а не мутация [на капитализма], не организиран вече нов вид цивилизация, чиято логика приема изхвърлянето на наемния труд, изчезването на хората, живеещи от заплата и маргинализирането на повечето човешки същества“.

„Живеем в странни времена, когато пролетариатът, по-скоро късният пролетариат, се бори за възстановяване на нечовешките условия“ [на съществуване].

Възниква ново понятие: наемаемост (employabilite). Понятието ще бъде популярно. Можем да си представим какъв ще бъде „професионалистът“, т.е „наемаемият“, степента на интерес, която ще изпитва към работата си и опитността, която ще придобива. А също и статута на взаимнозаменяема пионка и професионално нищожество. Това няма нищо общо с живота, изпълнен с приключения, противоположен на мрачното съществуване като „бутни-колиба“, а с положение, което ще акцентира върху крехкостта му и даже повече ще го излага на риск. Непрестанно ще бъде обзет от грижите да изтърпява постоянно подновяващото се чиракуване, без голям шанс да успее. Разбира се, и дума не може да става за истинска „професия“. С всеки нов опит ще трябва да се старае да се хареса на непознати нему хора, без голяма надежда, че ще има време да си създаде приятели, да постигне позиция, положение, статут на близък на другите, макар и мъничко.

Профсъюзите ще загубят ролята си. Постоянните идвания и отивания, краткостта на времето, прекарано в компания, за чието образуване няма да имат време, след като всички са изолирани елементи, само преминаващи един покрай друг, прави профсъюзите безрезултатни. Дори невъзможни. Както и договарянията, събранията, проявите на солидарност, колективните протести, работническите съвети — има толкова много забравени стари неща!

Глобалистките сили биха могли да обявят: „Благодарение на нашите общи усилия, всяко нещо е сведено до това, което смятаме за рационално, справедливо и печелившо и то свързва всички нас. Този свят на конкуренция е наш — започнат, контролиран и управляван от нас. Той налага това, което ние поискаме. Той е неизбежен и е такъв, какъвто го желаем и може да върши и да взема всичко едновременно“.

„Новото гледище за принципа «Един за всички и всички за един» е планетарният отговор «Нищо за всички и всички за нищо»“.

„Конкуренция? Конкурентност? Тя действува вътре в клуба [на богатите] и със съгласието на всички членове. Частно дело. Членовете са част от играта, която в действителност ръководят и която е нищо за бизнеса на онези, които са извън клуба. Тъкмо обратното, цялото население на света има нещо общо: то не е част от клуба, даже ако, прислучайно начало на близост, го приемат за съюзник, почти асоцииран, даже съучастник, който би могъл да загуби или спечели заедно с един или друг т.нар. опонент в тези измислени конфликти. Всъщност, играта е изиграна без хората, да не кажем против тях. Това е съвсем цивилизована игра, организирана, за да гарантира, че всеки от измислените съперници ще печели винаги, във всяко нещо, във всяко време“.

„Никога човечеството като цяло не е било застрашавано чак толкова в оцеляването си“. „За пръв път масата от човечеството вече не е необходима материално, а още по-малко икономически на малкия брой хора, държащи властта, за които човешкият живот извън техния частен кръг не струва нищо, дори не трябва да съществува — това е все по-очевидно от ден на ден — освен като утилитарна вещ“.

И тези престъпления против човечеството винаги са престъпления на човечеството. Извършвани от човечеството.

„Как можем да избегнем мисълта за възможен сценарий при тоталитарен режим, който би срещнал малка трудност при «глобализирането» си и би имал на разположение средства за отстраняване с такава експедитивност, размах и бързина, каквато не сме си представяли преди: геноцид, готов да започне“. Всъщност вече е започнал.

Вивиан Форесте е литераторка, а не икономистка и може би затова не разглежда икономиката като нещо самоцелно, а като средство за съществуването на хората. Може би затова вижда социалните абсурди и ги коментира на разбираем език. Липсва само обяснението защо става всичко това. Дали свръхбогатите не са патологични типове, унищожаващи човечеството за развлечение? Може и да има такива мизантропи, но подобен отговор не звучи сериозно.

3. Още за икономическия ужас

Още преди Втората световна война капитализмът започва да става анонимен, фабриките, търговските кантори и други видове фирми постепенно престават да бъдат еднолична (семейна) собственост, а стават притежание на анонимни акционери, управлявани от назначени мениджери. Днес този процес е доведен докрай. Лицето Х притежава акции (контролен пакет) в банката А. Банката А контролира чрез притежавани акции (не само) медодобивния завод В. Заводът В — енергийната компания С. Енергийната компания С… О… Р… (3… контролира миннния комбинат Н. Работещите в мините на Н се срещат само с назначените от акционерите администратори (мениджери) и нямат никаква представа кои са собствениците на фирмата Н. И дори не подозират за съществуването на свръхбогаташа Х, който, когато пожелае, може еднолично да реши съдбата на фирмата Н, а следователно, и на работещите в нея. Последните просто не знаят кого да винят за лошата си участ.

Корпорациите възникват в САЩ в края на XIX век като обществени (комунални) структури за изпълняване на конкретни задачи (проекти). Международни или транснационални корпорации се създават още преди Втората световна война, но истинският им разцвет настъпва след 70-те години с появата на компютрите и мощните телекомуникационни средства.

Днес световната икономика съществува заради транснационал-ните корпорации. „Концентрацията и централизацията на капитала достигна невероятни пропорции. Двеста транснационални корпорации със своите седалища в 8 страни контролират (през 1985 — б.а.) глобализира-ния свят на капитала, чиито противоречия са по-остри от всякога“ (А. Коен) [36].

„Сега има вълна от сливания на корпорации, която няма прецедент. Даже в средата на Рейгановите години нямаше подобно нещо. И се отива към това, което бизнес-пресата нарича «мегакорпорации». Което означава реално нарастване на тиранична тоталитарна структура на световната или вътрешната икономика… Тъй като стават по-могъщи и обединени, дори само поради това представляват заплаха за демокрацията и пазарите, защото доминират взаимодействията между тях — пазарите стават вътрешни структури на тези тоталитарни структури — тези огромни командни икономики отиват отвъд нещо, което хората абсурдно наричат социалистическо“ (Н. Чомски) [34].

„Корпорациите настояват за силни правителства, които да ги бранят от пазарната дисциплина и самото им съществуване е атака срещу пазарите“. „Ако се взрете в цялата история, ще откриете…, че адвокатите на «свободните пазари» искат да ги наложат на бедните и средните класи, но не и на самите тях. Правителството субсидира корпоративните разходи, защитавайки ги от пазарните рискове и им позволява да запазят печалбите“. „Неолиберализмът е само традиционната имперска формула: свободен пазар за тебе, изобилие от протекции за мене“ [35]. Т.е. „нашите“ играят против „техните“, при това некоректно. „Наши“ са транснационалите, а „техни“ са страните от Третия свят и „нисшите“ класи в Първия свят. „Корпорациите не желаят свободен пазар — това, което желаят, е власт“. За да стоят над пазара. Това са „централно управлявани институции, които в действителност са тъждествени на частни командни икономики“ [35].

А пък „неолиберализмът, теорията на модерния хаос и на унищожаване на човечеството, е идеологически наследник на нацизма и теоретична основа на войните за «етническа чистота» и на нетолерантността. Както във всяка война, неговата цел е унищожаването на противника: физическата и моралната човечност“ (sub-commandante Маркос) [38].

„Законът за стойността… предполага интеграция на пазарите във всичките им измерения, т.е. като пазари на продукти, капитали и труд. Напротив, законът за глобализираната стойност се изразява в интегрирането на пазарите в световен мащаб само в първите две измерения…“, като пазарите на труда остават разделени. Това по необходимост води до неравенство в световната икономика. В Третия свят индустриализацията е „забранена“. При това политиката върви ръка за ръка с икономиката, тъй като „няма капитализъм без капиталистическа държава освен във въображението на буржоазната икономика“ (Самир Амин) [42].

Това отново са само констатации. Остава открит въпросът: Защо капитализмът е точно такъв?; защо въпреки техническия прогрес и високите технологии, хората стават излишни, непрекъснато обедняват и животът става непоносим? В първо приближение отговорът е: заради техническия прогрес.

4. Съвременният капитализъм е невъзможен

През 70-те години на XX век автоматизацията, компютеризацията и роботизацията завладяват обширни области от производството и от обществото въобще. Г. Константинов нарича това роботронна революция (РР) [11]. Той привежда т.н. аксиома на Норберт Винер: „Няма никакви теоретични и практически бариери за сключването на тоталния кръг на автоматизацията“. Засега „кръгът не е сключен“ — все още повечето производства не са автоматизирани и роботизирани. Но все пак процесът е доста напреднал. Това е причина голяма част от наемните работници, в т.ч. квалифицираните, да станат излишни. Тази тенденция се проявява особено силно в страните от Първия свят. Вследствие на това се появява безработица, която въпреки вариацията в размера й в зависимост от кризите (спадовете и оживленията) в икономиката, постепенно пълзи „нагоре“. Вивиан Форесте нарича икономически ужас именно това явление.

През 50-те и дори през 60-те години обществените очаквания бяха оптимистични — икономисти, хуманисти и фантасти прогнозираха как „умните“ машини ще отърват хората от тежкия и непривлекателен труд и „ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя“. Оказва се, че в условията на капитализма това е невъзможно. Защо?

По-горе бе казано, че печалбата е равна на принадената стойност, а принадена стойност може да се извлече само от жив труд. Изчезне ли живият труд, изчезва и принадената стойност, а следователно, и печалбата. Това е ключът към обяснението на парадокса, че техническият прогрес (РР) води към безработица и обедняване на „обикновените хора“. При РР изчезва именно живият труд.

Навярно мнозина читатели, под напора на първия порив, биха възразили на това: как да няма печалба! нали има произведен продукт и той е по-евтин от произвеждания по-рано!

Такава позиция заемат А. Тофлер [21, 22], П. Бергер [3] и други: компютеризацията и роботизацията премахват принадената стойност, понеже няма жив труд; следователно ще има печалби без жив труд. Капиталистите вече не са зависими от наемните работници (employees, а не само workers) и ще извличат печалби, без да се страхуват от стачки и профсъюзи.

Подобна логика е в сила само, ако роботронизацията не е повсеместна. Тя „увеличава печалбите, когато е частична — в някои предприятия на един бранш, в един или няколко клона на икономиката или в отделна страна или група страни. Тогава те печелят за сметка на изостаналите“ [11]. Защо?

„Когато в едно общество всичко се произвежда от машини, продуктите не съдържат в себе си нищо от това, което икономистите от трудовата школа наричат [разменна] стойност, доколкото в тях не се въплъщава повече никакъв човешки труд. Вследствие на това тези продукти престават да бъдат стоки, по същия начин, както въздухът, който се «произвежда» в космическата лаборатория от кислород и азот не е стока… Но щом няма стоки, няма да има и пазари, нито купувачи и продавачи, тъй като вече я няма онази категория хора, които с мускулите и мозъците си, в часовете на своя работен ден, създават стойността, от която се образуват заплатите и печалбите, които си разпределят различните категории паразити — от финансовите капиталисти и сутеньорите до министрите и надзирателите във фабриките и затворите“ [11].

„Ако капиталът е постоянно нарастваща стойност, вследствие на прибавянето към него на принадената стойност (Маркс)…, тогава откъде ще се вземе тая принадена стойност и къде ще се реализира, след като броят на тия работници, а заедно с тях и на масовите консуматори или по-скоро на техните покупателни способности намалява (при завършена РР напълно изчезва — б.а.)? Какво могат да направят собствениците на «брутната световна продукция» — на кого ще я продават и срещу какво?“ [11].

Може би съвременните макроикономисти все още не са убедени в казаното? Е, добре: един продукт е стока само, ако има на кого да се продаде. Ако всички предишни наемни работници са безработни, те нямат пари и не могат да купят нищо. Следователно, натрупаната у капиталиста производител продукция вече не е стока и има само потребителна стойност.

„Когато автоматизацията стане световна и тотална, а този процес не може да бъде спрян от никакви земни и небесни сили, няма да има наемен труд и заплати, но заедно с това няма да има място и за стоките, пазара, печалбата и капитала. Това обаче не означава, че няма да има желаещи да открият концлагери, където, подобно на лудниците, непоправилите се и непоправими мечтатели и бунтовници ще бъдат задължени да «строят» диги или да пълнят каци без дъно, макар и в това да няма никакъв смисъл“ [11 ].

„В условията на роботизацията на икономиката такива лозунги като «Земята — на селяните и фабриките — на работниците!» губят всякакъв смисъл, но с тях тя поставя под въпрос и отношенията между собственици и несобственици и самата юридическа категория «собственост». Предприятия, в които «стоките» се произвеждат автоматично и средствата за съществуване се разпределят даром, не могат да донесат никакви печалби. От гледна точка на капиталистическата рентабилност те са губещи.“ „Производство и услуги, извършвани от роботи…, не могат да бъдат продавани, а само раздавани безплатно… Защото произвежданите автоматично в такова «стопанство» «стоки» не съдържат никакви стойности, както въздухът и водата в океаните“ [11].

А това означава изчезването на капитализма. Капитализмът е осъден на „сублимация от съвременното технологично производство“ [11]. Подобни опасения изразява и П. Бергер [3].

„Доколкото е засегнато натрупването на принадена стойност, технологичните иновации, които увеличават производителността на труда, дават противоречиви резултати. От една страна, отстранявайки живия труд от производствения процес, съществува тенденция към намаляване на общата маса на принадената стойност, извличана от капитала, а от друга страна има тенденция към нарастване на принадената стойност чрез извличане на стойност от всеки отделен работник, който остава в процеса на производството“ (Ч. Маджумбар) [39], т.е. чрез усилване на експлоатацията му. Първата тенденция е по-силна.

„Това е фундаментална преграда пред безкрайната капиталистическа експанзия. Докато в миналото нарастването на производителността на труда поради техническите нововъведения има тенденция да увеличава общата маса на принадената стойност, днес, след известен етап, възниква противоречие. Поради това е необходим постоянно разширяващ се пазар и буржоазията прави неистови усилия за създаване и разполагане на пазарите върху планетата. Обаче обхватът на това разширяване на пазара също е ограничен“ [39].

Затова (не само затова!) кризите се редуват една след друга, а съвременната макроикономика е просто наука за управление на кризите. Затова съвременната икономика е крехка система, податлива и на най-малките случайни и почти винаги неочаквани сътресения. Г. Константинов цитира Иля Пригожин [11]: „Когато една система, вследствие на бавните, но непрекъснати изменения, флуктуации и асинхронни осцилации на подсистемите си е доведена до дестабилизация и загуба на равновесие, тя става свръх-чувствителна към действието на вътрешни и външни сили, безпомощни до този момент да я променят или разрушат. Въздействието на тези сили, подготвяно от цялото предшествуващо развитие и мащабът на техните резултати изглеждат за страничния наблюдател като случайност или «чудо»… В подобни условия една система загубва равновесие и започва да има ирационално поведение. Предишните закони, които са регулирали нейното съществуване и функциониране губят силата си. В подобни революционни моменти не е възможно да се предвиди теоретически посоката, която ще поеме промяната: дали системата ще се дезинтегрира в хаоса или внезапно ще се изкачи на едно по-високо ниво на организация и революционно преобразуване?…“

Това състояние на бифуркация е добре описано в математиката и механиката. Пригожин го превръща в принцип, валиден за всякакви системи.

Днешният капитализъм е в такова състояние на бифуркация, т.е. на неустойчиво равновесие. Не само количествените натрупвания (разрастващата се РР), но и малки смущения могат да го сгромолясат. Понеже не се забелязва „по-високо ниво на организация“.

Накратко, днешният капитализъм е невъзможен. Как тогава все пак съществува?

5. Как капитализмът вижда спасяването си?

Р. Хайлбронер и Л. Туроу съвсем между другото, като нещо несъществено, споменават, че „системата има дефекти. При цялата си ефективност и динамичност, на нея й липсват [морални] ценности“. „Да зависим само от пазарната система на разпределение означава да сме склонни да толерираме наличието на гладуващи хора по улиците“ [26]. За „ценностите“ ще стане дума по-долу, да обърнем внимание на „ефективността“ и „динамичностга“.

Едно непрекъснато разрастващо се явление е финансиариза-цията на икономиката. „Политиката на либерализация на финансовите пазари, благата и услугите (свобода на цените) и на капиталите (насищане на икономиката с ценни книжа и потискане на целия контрол върху паричната обмяна) и влошаването на националните системи за труд (гъвкавост на заплатите, уволнения, несигурност) открива перспективи за валоризация и възнаграждаване на финансовия капитал. Краткосрочните възнаграждаващи вложения изпреварват производителните инвестиции, твърде рисковани и несигурни за нашите буржоа, ревниви към своя материален, политически и социален комфорт. Светът се стреми да стане Борса под благосклонното око на държавите. Буржоата-носители на спекулативни капитали, напълно рационални и движени от подражателно поведение, карат техните пари да плодоносят, следвайки и надувайки цената си. А действителната спекулация с парични и непарични активи на световно равнище се оценява (през 1998 — б.а.) на 1200 милиарда долара на ден, т.е. 40 пъти повече от ежедневната световна търговия“ (Д. Узунидис, С Бутилие) [43].

Това е преливане от пусто в празно, понеже не се създават никакви блага. А какво „преливат“? Преливат ограбваното по различен начин (виж по-долу) от цялото общество. В. Форесте, не без сарказъм, описва този процес:

„Кога например ще видите «богатство», което вече не е «създадено» чрез създаване на материални блага, а е изцяло от абстрактни спекулации, свързани с производителни капиталовложения?“. „Производните от това, които сега нахлуват в икономиката, се свеждат до игри в казиното или до букмейкерски хватки“. Налице са „виртуални авоари, изобретени единствено с цел да играят собствените си игри. Тази спекулативна икономика се състои в залагането в различни видове бизнес, които още не съществуват и може би няма да съществуват“ [37].

„Осъществява се пълен трафик, където това, което не съществува, се купува и продава, където няма никакви реални авоари, нито дори символ, основаващ се на тези авоари, но където купуват и продават например риска, понасян от средата, или пък се измислят дълговременни контракти, които предстои да бъдат сключени или пък са въображаеми, където и дълговете се продават и отново ще бъдат търгувани, препредавани, прекупувани безкрайно; където най-често чрез взаимно уговорени контракти се урежда търговия на празни обороти на базата на виртуални стойности, която още не е започнала, но е гарантирана, като се създават други контракти, винаги сключвани с взаимни споразумения, въвличайки в търговията самите контракти! Пазарът на рискове и дългове позволява на дилерите да се отдават на тези малки лудории, изцяло симулирайки сигурност“ [37].

„Такива гаранции за виртуални авоари и стойности се спазаряват безкрайно, а по-нататък търговията се води около тези пазарлъци. Толкова много въображаеми трансакции и спекулации, без обект и субект освен самите те, създават огромен изкуствен и акробатичен пазар, базиран на нищо друго освен на себе си, далече от всякаква действителност освен собствената си, фиктивен и въображаем, безкрайно усложнен от разюздани хипотези, от които се правят екстраполации. Спекулантите безкрайно и ad infinitum спекулират със спекулациите. И със спекулациите върху спекулациите. Това е паянтов, илюзорен пазар, основаващ се на дълбоко вкоренена измама, пазар до такава степен плод на халюцинация, че чак става поетичен“ [37].

За дилерите занимателната игра може би е поетична, но за предприемчивия буржоа тя е чиста печалба. За предприемчиви хора като Джордж Сорос и Роберт Максуел. А иначе това са нетрудови доходи. Понеже „труд“ означава съзнателна целенасочена дейност, свързана с произвеждането на всякакви блага. Тук не се създават никакви блага.

Най-добре се справят с този начин на ограбване на обществото корпорациите, особено транснационалните [1, 3, 26, 29, 34, 35]. „…смешно е да се говори за свобода в общество, доминирано от огромни корпорации“. „Те са тоталитарни институции — дават заповеди отгоре надолу…“, „…корпорациите са незаконни институции на тиранична власт с интелектуални корени вероятно във фашизма и болшевизма.“ Сорос „допуска наличието на пазарна система, което съвсем не е истина. Това, което е разпространено, е корпоративен меркантилизъм, който се подкрепя — и съдбоносно е свързан с нея — в голям мащаб от държавната власт“. На практика корпорациите са всесилни: те са вечни; могат едновременно да присъствуват на много места; не могат да бъдат вкарвани в затвора; нямат срам; не се интересуват от бъдещите поколения; интересуват се само от печалба; няма ограничения за размера им; могат да влияят върху политиката и да определят кое е престъпно и кое не е; могат да се комбинират; могат да създават филиали. Никой гражданин няма такива права и възможности (Р. Мокхибер, Р. Уейсман) [40]. Обратните твърдения са фалшиви митове.

Откъде се вземат истинските стойности (блага), които виртуалната „икономика“ „източва“? От тези, които ги произвеждат. Виртуалната „книжна“ икономика е узаконена от държавите форма на грабеж, осъществявана главно от транснационалните корпорации. Вследствие (не само) на нея, световната икономика е пред катастрофа. Н. Чомски пише [34]: „Така през 1970, преди премахването на системата от Бретон Ууд, която значеше регулиран обмен на валутите, около 90% от капитала в международния обмен бе действително икономически обвързан, обвързан с инвестиции и търговия, а 10% бяха спекулативни. През 1994, в последния доклад, който съм видял, имаше 95% спекулативен капитал и оттогава навярно е нарастнал. Това има необикновен ефект“.

„Ефектът наистина е необикновен. Тези числа вещаят световна икономическа катастрофа не за бъдещето, а за настоящето — катастрофата вече е настъпила и не може да бъде победена чрез борсови хитрини и изтънчени макроикономически модели в рамките на глобализацията. Днес всеки достатъчно голям спекулант, играейки с електронните пари (electronic money) и ценните книжа на 95-процентовата книжна икономика (paper economy), може да срине икономиката в даден отрасъл или дадена държава. Независимо от производствената организация, рентабилността и общата ефективност“ [1].

„Основен, обективен, вътрешно присъщ недостатък на капитализма е, че целта на икономиката (и на обществото като цяло) е единствено извличането на печалба (принадена стойност). Високият или ниският жизнен стандарт на хората е страничен резултата от главната цел, но самият резултата не е цел. Номинално, при «класическия» капитализъм, капиталистите са заинтересувани да има население с висока покупателна способност, защото то самото е обширен пазар. Реално всяка компания, преследвайки краткосрочни цели, е готова да намалява надниците и да увеличава работното време до възможните екстремуми, без да се интересува от последиците. Дори само това е достатъчно за перманентни кризисни флуктуации“ [1]. Във всички епохи от търговия и развлечения (развлекателна индустрия) се е печелело повече и по-бързо, отколкото от производство. Днес това е доведено до абсурд, особено във виртуалната „икономика“. Само че тази икономика тип „казино“ (casino economy) не произвежда принадена стойност и, вследствие на това, общите печалби намаляват.

Въпреки това, капиталистите и икономистите продължават да хитруват. „Големият икономист от Службата за околната среда на Световната банка Норман Дейли подчертава факта, че високият брой — и с постоянно нарастване — на безработни в Третия свят «ще задържи едно твърде голямо предлагане на работна ръка и ще попречи навсякъде по света да се предложат значително по-високи заплати». Към това се добавят репресията и терорът“ [29].

Налице е „възвръщане към по-ранни форми на екстензивна експлоатация (надомна работа, работа на договор, по-дълго работно време и пр.) и въвеждането на високоскоростни информационни системи“ (Дж. Петрас) [41 ]. „Екстензивната експлоатация“ съдържа повече ръчен (жив) труд и, следователно, дава повече принадена стойност.

Индустриализираните западни страни, стоящи зад своите компании, провеждат целенасочена политика на деиндустриализация на страните от Третия свят, включително и на тези от Източна Европа и бившия Съветски съюз — не бива да има конкуренти при подялбата на печалбите! „Югът (така означават Третия свят — б.а.) се оказа с определена роля за услуги: той трябва да доставя суровини, евтина работна ръка, пазари, перспективи за инвестиране, а по-късно и за изхвърляне на отпадъците в него“. „Съединените щати трябва да намерят средства за «упражняване на икономически натиск» върху страните, които не приемат своята роля на доставчици на «стратегически продукти и други суровини»“, се казва в доклад на Съвета за национална сигурност (М5С 48 от август 1949). А политическият съветник на държавния секретар на САЩ Лоренс Дуган се възмущава: „Латиноамериканците са убедени, че първите печеливши от развитието на ресурсите на една страна би трябвало да бъдат хората от тази страна. Напротив, позицията на САЩ е, че първите печеливши би трябвало да бъдат американските инвеститори… Не трябва да се отива към излишна промишлена експанзия, която би потъпкала американските интереси“ [29]. Според представите на американския елит, предназначението на света е да поема излишните капитали на американските инвеститори; последните трябва да изнасят цялата печалба у дома си.

Изнасянето на печалбите е „източване“ на национален доход от страната, приела чужди инвестиции. За въпросната страна остават само нископлатените „работни места“ и съсипаната икономика (през последните години „работни места“ е евфемизъм, използуван пред публиката вместо „печалби“, за скриване на действителното положение на нещата). За Запада „източването“ на Третия свят е един от основните източници на печалба и неговата роля непрекъснато нараства.

Подобен подход имат и големите световни организации, като Световната банка, която счита, че „облагането с данък на мултинационалите, за да се предотврати миграцията на нископлатените работни места към развиващите се страни би било непродуктивно“ или че „пренасянето на производството навън е ефикасна стратегия за увеличаване на пазарния дял на компаниите в конкуриращия се свят или за минимизиране на загубите“ [37]. Например САЩ са изнесли извън страната почти цялата си промишленост, невключена във ВПК и фактически „живеят“ от „източването“ на целия свят. Тъкмо затова „имат интереси“ по цялата планета.

„Пазарът може да избира своите бедни на по-голяма територия; каталогът става по-богат, защото сега има бедни бедни и богати бедни. А там (в Третия свят — б.а.) винаги могат да се намерят даже по-бедни бедни, по-достъпни и по-невзискателни“. Всъщност, съвсем невзискателни. „фантастични продажби при намалени цени! Специални оферти навсякъде. Работната ръка е срещу нищо, ако пожелаете да отидете там. Следващата изгода: избирайки тези бедни — бедните бедни — вие правите по-бедни богатите бедни и, веднъж станали по-бедни, близки до бедността на бедните бедни, те на свой ред ще станат по-малко взискателни. Живот-песен!“ [37]. Това е смисълът на глобализацията — да създаде рай за мултинационалите или поне да „закърпи“ положението. Само че не може да го закърпи завинаги. Заради някакъв си жив труд, принадена стойност и технически прогрес! Може само да „източва“ Третия свят, докато има нещо за източване. А после?

После „за тези, които искат да печелят на всяка цена, не остава никакъв друг изход, освен диктатура вътре в страната при отглеждането на един лумпенизиран плебс, който ще се опитват да залъгват с патриотични сказания и социална демагогия, с цивилизаторски мисии и расизъм, с долнокачествени пържоли и евтино вино, със спорт и масова «култура» — от суеверието до порнографията. А навън — експанзия, грабеж и екстерминация. Най-напред локални войни за завладяване на суровини, пазари и по-добри стратегически позиции, а след това и световни — между развалилите своя договор империалистически мародери“ [11].

Обедняването става повсеместно, но особено ясно личи в Третия свят. Дори такъв апологет на капитализма, като П. Бергер, е принуден да признае: „Икономическият ръст сам по себе си не води до развитие. Все пак е възможно едно ограничено малцинство от хора да извлече полза от този растеж, докато масата от населението остане затворена в бедността. Разумното понятие за развитие по необходимост предполага разпределение на благата на растежа“ [3]. Казано е крайно меко и предпазливо. Следва и обяснението: „Националната предприемчивост се задушава и често придобива формата «индустриален инфантицид» (детеубийство), т.е. местното индустриално производство се задържа от интереса на чуждите предприятия, доминиращи в националната икономика. Последно, но не по значение, местното население обеднява, с изключение на т.н. компрадорска класа — местни кръгове, които стават агенти на чуждия капитал“ [3]. Нали това е действителната цел на глобализацията!

А. Г. франк има по-радикално обяснение: „…неразвитостта на Третия свят не е състояние, което предшествува идването на международния капитал в тези страни, а по-скоро състояние, причинено от този международен капитализъм и това става неизбежно“ [3].

За „закърпване на положението“ често се използува инфлацията. Тя може да бъде както неочаквана (стихийна), така и предизвикана. Съвременните макроикономисти и делови среди съвсем „научно“ я предизвикват по време на „растеж“ [20, 26]. Инфлацията „стопява“ парите на „обикновените хора“, докато деловият свят, винаги в течение на събитията, запазва или увеличава богатствата си (например като обмени парите с чужда, в момента устойчива валута). „Източените“ от бедните към богатите пари служат за инвестиране в „растежа“.

Според (не само) Г. Константинов, „това общество е осъдено да се въоръжава!… Въоръжаването е пряко следствие от РР при запазване на старите обществени структури и отношения“ [11]. Всъщност, то е следствие от намаляване на печалбата = принадената стойност. Военните поръчки са „най-тлъстата“ плячка за бизнеса, несвързана с рискове, понеже зад тях стои държавата. Може да възникне въпросът защо обществото харчи пари за оръжия, които не му носят печалба. Отговорът е прост: разходите се заплащат от всички данъкоплатци, а печалбата е само за деловите среди. Милитаризацията на една държава е нужна и за политически и военни цели, но за това ще стане дума в следващата глава.

Неолибералната идеология налага на всички страни в света, където не срещне отпор, приватизация на обществените сектори на икономиката. Това е обяснимо. Виждайки настъпващата (или вече настъпилата) икономическа катастрофа (спомнете си процентите 95:5 по-го-ре), богаташите се стремят в крайна сметка всички богатства по света, закупени на безценица, да се окажат в техни ръце. Пропагандните оправдания са, че частната икономика е по-ефективна. Чомски [34] предпазливо заявява: „Доказателства за това не съществуват“. Дж. К. Голбрайт е категоричен: Това е без значение. Големите предприятия се управляват от наети мениджери, за които е безразлично дали предприятията са държавни или частни; появява се излишно за производството и за обществото звено от акционери, което присвоява печалбата от частните предприятия [9] и това е нетрудов доход. Резултатите от приватизационната вълна по света са на път да опровергаят неолибералното пропагандно клише. Приватизираните наскоро предприятия произвеждат по-нискокачествена и по-скъпа продукция.

Пропагандата непрекъснато вдига шум за средния и дребния бизнес и за средната класа. В същото време този бизнес упорито и целенасочено се унищожава, а средната класа се стопява (в редица страни на Латинска Америка въобще няма средна класа). Всяка година 90% от фирмите в САЩ (малки и средни) фалират и възникват други (това е похабяване на ресурси), а от 1970 до 1985 средната класа е намаляла от 65% на 58% от населението (К. Лаш) [12]. Целта е да се постигне максимална концентрация на богатствата.

Тъй като при роботизацията хората са излишни за производството, целта е работещите все още да се върнат в условията на труд от XIX и дори XVIII век (roll back) [35]. Затова една след друга се отнемат социалните придобивки на „обикновените хора“. Г. Константинов предвижда: „Социалната поляризация ще расте поради желанието на богаташите да компенсират «загубите» си (от изчезването на принадената стойност — б.а.) чрез ограбване на малкото, което капиталът е оставил на пролетариите и лумпенпролетариите. Върху тази плоскост ще се развият невиждани и неподозирани похвати на грабеж. Предстои ни да бъдем свидетели (и жертви) на невероятната изобретателност на гангстерите, спекулантите, политическите мошеници и всички други видове паразити, които ражда «отмиращото» пазарно стопанство. Всичко това ще ни доведе до ужасяващи размери на мизерията и социалното неравенство“ [11].

Според Адам Смит, „човек, чийто живот минава в изпълнението на няколко прости операции… изобщо става толкова глупав и невеж, колкото е възможно за едно човешко същество“ [29]. Тъкмо такива „професионалисти“ са нужни днес. Новооткриващите се „работни места“ в по-голямата си част са за „прислуга, лакеи, келнери, готвачи, пазачи, шофьори, портиери, секретарки, продавачи“ [11], дистрибутори, компаньонки, детегледачки, охранители…

Народите не биха позволили всичко това, ако не бяха подложени на мощна разлагаща пропаганда, разработвана от опитни психолози и осъществявана от различни институции: медиите, образователната система, рекламата, public relations, фондации, секти, партии… „Типичната картина, рисувана от бизнес-пропагандата след Втората световна война във всяко нещо — от телевизионните комедии до школските учебници — е била: Всички ние живеем в хармония. Хамалинът Джо, неговата вярна съпруга, твърдолинейният директор и приятелски настроеният банкер — всички ние сме едно голямо щастливо семейство. Всички ние трябва да работим заедно, за да се защитим срещу лошите момчета отвън — каквито са профсъюзите или голямото правителство — които се опитват да разрушат нашата хармония“ [34]. Елементарна манипулация, но когато се налива в главите на хората в течение на няколко поколения, се приема безкритично.

Здраво забити в съзнанието на мнозина са следните митове, силно отклоняващи се от действителността [1]:

1. Пазарната икономика, чрез търсенето и предлагането, а също и чрез свободната конкуренция, регулира пазара и по този начин решава всички социални проблеми.

2. Политическият либерализъм гарантира личната свобода (равенство пред закона) на всеки индивид.

3. Техническият прогрес може да реши всички социални проблеми.

4. Свободната търговия, като част от неолиберализма, укрепва националните икономики, защото ги прави по-конкурентоспособни.

5. Третата (информационна) вълна ще реши всички социални проблеми на човечеството и ще доведе до изобилие от блага.

6. Протестантската етика е залог за успех.

7. При демокрацията управлява народът.

8. Само чрез приватизация икономиката може да бъде направена рентабилна.

Всяко общество има една или повече идеологии, а всяка идеология има своята утопия. Без това не може да има общество, а само механичен сбор от индивиди. Днешният капитализъм не е създал своя утопия, а ползува стари митове, възкресени под формата на неолиберализъм — това са осемте точки по-горе. Някои от тях са били валидни за минали епохи, а други — никога. Ако пропагандата ги лансира натрапчиво, те се превръщат в днешни истини за мнозина.

Приемането на тези „ценности“ прави хората безпомощни, примирени, невротизирани от неуспехите си и ги превръща в пасивно „объркано стадо“, чиито постъпки и оценки не зависят от фактите. „Броят на създадените от днешното общество кретени, от неговата образователна и възпитателна система, от масмедиите, религиозни, държавни, партийни и прочие институции е огромен и, общо взето, процентите сред богатите не са много по-ниски от тези сред «четвъртото съсловие»“ [11]. „Облъченият“ от пропагандата не може да, бъде убеждаван с логически средства. Докато не се намери противоотрова на корпоративната пропаганда, всеки опит за съпротива е безнадежден.

В борбата за оцеляване на капитализма богатите въвеждат т.н. Нов световен ред, който е като стария. Контролът върху икономиките (съсипването им), най-вече в страните от Третия свят, е възложен на МВФ, Световната банка и други институции, подчинени на САЩ.

Д. Бел [2] вижда „спасението“ в ограничаване на изтичането на капитали, контрол върху многонационалните компании и изграждане на международна организация за обща икономическа политика (каквито са МВФ и СБ). Обаче нищо не може да спаси капитализма поради изчезването на принадената стойност (печалбата) и ограничените възможности за експанзия.