Крепостта в скалите

Четвърта глава Винету

Времето минаваше, на запад слънцето се спускаше все по-ниско. Вече почти докосваше хоризонта и едва ли можеше да сме кой знае колко далеч от онази гора. Но ето че в този момент момчето протегна ръка напред и каза:

Погледни, ей там се задават юмите, които са били оставени при пленените бледолики! Нали не биваше да се мяркаме пред очите им!

Той беше прав. Пред нас наистина се появиха конници. Беше доста многоброен отряд и хората яздеха в безпорядък. Поради голямото разстояние не бе възможно да се различи от колко души се състоеше, но твърде вероятно срещу нас да идваха онези юми, които бързаха да се присъединят към своя вожд. Ето защо, за да избегнем срещата с тях, ние свърнахме под остър ъгъл надясно и пришпорихме конете да препуснат с всички сили. Тайно се надявах, че приближаващите се ездачи все още не са ни забелязали, обаче съвсем не беше така. Докато следвахме новата си посока, аз няколко пъти се обърнах назад и видях, че един конник, отначало голям колкото малка черна точка, се отдели от отряда и се отправи към нас. Не бях взел предвид залязващото слънце. Ярката му светлина падаше в гръб на отряда, докато слънчевите лъчи така добре ни осветяваха точно пред очите на появилите се срещу нас ездачи, че навярно е било неизбежно първи да ни видят. Но все пак успокоително беше обстоятелството, че конниците не промениха първоначалната си посока, а изпратиха само един-единствен човек, който едва ли щеше да успее да ни настигне.

Отрядът продължи да язди по-бавно от запад на изток вероятно за да изчака връщането на самотния конник. И така нашите пътища образуваха прав ъгъл или двете страни на правоъгълник,. по чийто диагонал се движеше споменатият ездач. Следователно той трябваше да измине най-дългото разстояние, но въпреки това учудващо бързо напредваше. Бях помислил, че ще е невъзможно да ни догони при нашия енергичен галоп, ала фигурата му ставаше все по-ясна и по-ясна толкова бързо, че скоро бях принуден да призная заблудата си. Ако отначало ни беше изглеждал като малка точка, не след дълго нарасна до размерите на тиква, а после започнахме да различаваме и отделните части както на неговото тяло, тъй и на коня му, който първо имаше големината на малко кученце, но бързо наедря колкото овчарски пес. Той се приближаваше все повече и повече, макар че ние изобщо не намалявахме бързината си. Моят спътник неколкократно издаде едно смаяно «уф!», а и аз бях не по-малко удивен от невероятната бързина на това животно. В други страни и континенти съм виждал много благородни бегачи от чистокръвна раса, но тук в Северна Америка имаше само два такива коня, известни с подобна нечувана бързина, и това бяха двата врани жребеца, на чиито седла заедно с Винету толкова често бяхме гонили вятъра по прериите.

Винету! Неволно спрях коня си и засенчих очи с ръка. Ездитното животно на бързо приближаващия се индианец беше вран жребец. По тялото на ездача се виждаше нещо да се червенее. Зад него сякаш се развяваше тъмен воал и в същия миг забелязах как по приклада на пушката му искреше нещо металическо. Сърцето ми заликува. Червеният цвят беше от шарките на салтилското одеяло, което Винету винаги носеше около кръста си като шарф. Тъмният воал беше неговата дълга черна коса, а металическият блясък идваше от големите сребърни гвоздеи, с които бяха обковани дървените части на прочутата му Сребърна карабина, всяваща ужас сред враговете му.

Бях облечен по мексикански и ето защо все още нямаше как да ме познае, ала той познаваше много добре гласовете на моите пушки. Аз също различавах острия гръм на неговата Сребърна карабина и понякога се бяхме намирали един друг само с помощта на нашите пушки. Все още той бе толкова далеч, че не бе възможно да се различат нито отделни подробности от стройното му тяло, нито чертите на неговото лице. Тогава аз взех Мечкоубиеца и стрелях във въздуха. Тъй както препускаше в бесен галоп, ездачът дръпна поводите на жребеца си толкова рязко, че животното мощно се изправи на задните си крака и малко остана да се преобърне и да падне по гръб. Но после ездачът му отново го пришпори, изправи се на стремената и ликуващо извика:

— Шарли, Шарли!

Когато използваше английски език, апачът беше свикнал по този начин да изговаря името ми Карл.

— Винету, Винету, н’шо, н’шо — Винету, Винету, колко хубаво, колко хубаво! — отвърнах аз, насочвайки коня си към него.

Той се понесе срещу мен като вихрушка и в този миг много приличаше на някой митичен герой. Изпънал снага, Винету седеше гордо на гърба на летящия вран жребец, подпрял на бедрото си обкования с гвоздеи приклад на Сребърната карабина. Благородното му лице с бронзов оттенък и почти римски черти сияеше от радост. Слязох от седлото. Апачът изобщо не си направи труда да спре галопиращия жребец, а пусна карабината си на земята и докато враният кон прелиташе покрай мен, той се изхвърли като пружина от гърба му и се втурна с широко разтворени ръце да ме прегърне.

Да, ние бяхме приятели в пълния смисъл на тази дума. Неговият живот ми принадлежеше, както и моят беше негов. Мисля, че с това всичко е казано. И ето го сега пред мен в своето полуиндианско облекло, което му стоеше толкова добре. Докато се поздравявахме, неговият вран жребец потича още малко, а после като послушно и вярно куче се върна при него. Щом чу гласа ми, конят радостно изцвили и потърка изящната си глава в рамото ми.

Погледът на Винету падна върху моята кранта и по иначе толкова сериозното му лице пробягна лека усмивка.

— Клети Шарли! — каза ми той. — Къде си бил, какво си правил,. че не се е намерило за теб нещо по-добро? Но още от днес ще имаш далеч по-хубав кон.

— Какво? — бързо го попитах. — Нима Хататитла е с теб? Хататитла (Светкавица) се казваше моят вран жребец, а конят на Винету носеше името Илчи (Вятър, Вихър).

— През цялото време докато те нямаше, съм се грижил за него, а когато тръгвах, го взех със себе си, понеже очаквах да те срещна.

— Чудесно! С тези коне превъзхождаме всичките си неприятели. Но как се озова в Сонора? Нали искахме да се срещнем на север край Хила?

— Наложи ми се да отида при някои от племената на индианците пима, за да уредя възникналите помежду им спорове, и тогава се сетих за моя храбър червенокож брат Налгу Мокаши, вожда на мимбренхосите, когото не бях виждал толкова отдавна. Отидох да го посетя и докато седях край неговия огън, се завърна по-малкият му син заедно със сестра си. По-големият не беше с тях. Момчето ни съобщи какво се е случило, каза ни, че си искал помощ от мимбренхосите срещу техните врагове юмите. Незабавно събрахме сто и още половината от сто воини, запасихме се с месо за много дни и само три часа след като получихме вестта от теб, поехме на път. Доволен ли е Шарли?

— Благодаря на моя брат Винету! А дойде ли с теб и моят приятел, вождът на мимбренхосите?

— Как би могъл да остане у дома си, щом го призовава на помощ Олд Шетърхенд, с когото е пушил лулата на приятелството и който съвсем наскоро е избавил и трите му деца от смърт? С нас дойде и малкият му син. Не пожела да остане във вигвама си, защото брат му бил при теб. Ние двамата-имаме да си казваме толкова много неща, но сега се мятай пак на седлото, за да поздравиш първо Силния бизон и неговите воини!

Бих предпочел макар и набързо да си поговоря с Винету, ала това щеше да е против индианските обичаи. И така, възседнахме конете. Междувременно мимбренхосите бяха вече подминали мястото, откъдето бях свърнал в северна посока. Винету стреля веднъж с карабината си и нейният силен и рязък пукот достигна до тях. Те видяха, че се приближаваме най-миролюбиво, и спряха да ни изчакат. Зад нас яздеше моят малък мимбренхо, който не се бе осмелил да каже нито една дума, ала изпълненият му с възхищение поглед не се откъсваше от прочутия вожд на апачите.

Отдалече не беше възможно да се определи дори и приблизително броят на мимбренхосите, но след като се приближихме достатъчно, видях, че са около сто и петдесет ездачи, всичките въоръжени с пушки. Пред тях се беше спрял Налгу Мокаши, Силния бизон, моят верен, макар и малко суров и грубоват приятел. И той, и воините му бяха покрили лицата си с жълти и тъмночервени черти, техните цветове на войната, което показваше колко сериозно бе намерението им да ме подкрепят срещу юмите с всички сили и средства.

Вождът имаше здраво сложена кокалеста фигура. Очакваше ме пред хората си яхнал як сиво-жълтеникав кон. Беше отправил към нас изпълнения си с нетърпеливо очакване поглед, понеже отдалече не бе успял да ме познае. Когато се приближихме достатъчно, въпреки изрисуваното му с бои лице забелязах, че по него се изписа радостна изненада.

— Уф, уф! — възкликна той. — Та това е Поразяващата ръка, приятелят на нашите сърца, когото не сме виждали вече толкова много луни! Побързахме да дойдем тук, за да му помогнем в борбата срещу онези песове юмите.

Индианецът е свикнал да овладява и прикрива вълнуващите го чувства. Но радостта на мимбренхосите беше толкова голяма, че те й дадоха израз във всеобщо шумно ликуване. Силния бизон скочи от седлото, за да ме поздрави. Той явно очакваше да сторя същото. Според индианските обичаи ние бяхме длъжни да слезем веднага от конете, за да изпушим на място лулата на поздрава. Но аз останах да седя на коня си и само му подадох ръка.

— Душата ми е радостна да види Силния бизон, както и лицата на неговите храбри воини. Иска ми се да им кажа много неща и да им задам много въпроси, ала ние трябва да се махнем от това място, понеже юмите ще се появят всеки миг. Нега моите братя поемат с конете си в обратна посока.

— Нима тези кучета са по петите ти? Ще ги изчакаме тук, за да им вземем живота.

— Ако останем тук, те ще офейкат, щом ни забележат. Ето защо нека вождът на мимбренхосите постъпи както му казах. Препуснем ли бързо към гората, покрай която моят червенокож брат е преминал преди малко, ще можем да ги изчакаме, без изобщо да ни видят. Наистина те ще открият следите на моите червенокожи братя, обаче няма да успеят ясно да ги разчетат, понеже ще се погрижим поне донякъде да заличим дирята.

Преди вождът на мимбренхосите да може да ми отговори каквото и да било, получих отговор от съвсем друга страна. Нейде иззад ездачите се разнесе силно и радостно цвилене. Там един индианец държеше юздите на коня, който Винету бе довел за мен. Жребецът ме беше познал по гласа и ето че сега правеше усилия да се изтръгне от ръцете на воина и да дойде при мен.

— Хататитла! — извиках аз. — Пусни коня!

Червенокожият изпълни желанието ми. Вярното животно се втурна към мен, започна да ме души, а след като го погалих по стройния и красив врат и по дългата лъскава грива, то направи няколко скока около мен, изпръхтя и най-сетне се спря само на крачка.

— Уф, уф! — завикаха индианците, трогнати от тази сцена на силна привързаност. Да, това беше моят «Светкавица», конят, който не веднъж и дваж ме беше избавял от опасности и чиято бързина и интелигентност много пъти ми бяха спасявали живота. Той имаше същата индианска сбруя, която винаги бях използвал.

Метнах се направо на гърба му и стъпалата ми още не бяха докоснали стремената, когато животното подскочи едновременно и с четирите си крака във въздуха. После се затича насам-натам като куче, обзето от радостна възбуда, започна да описва кръгове и полукръгове, като ту се вдигаше на задните си крака, ту хвърляше къч. Оставих го кратко време да се налудува, но щом го притиснах по-силно с бедра, жребецът незабавно ми се подчини и спря точно пред Винету и Силния бизон, който отново беше яхнал коня си.

— Не бива да се бавим тук повече — предупреди Винету, — защото, юмите може да ни видят. Какво е разстоянието между Олд Шетърхенд и преследвачите му?

— Вероятно е толкова малко, че е възможно да се появят всеки миг.

Всеки друг на негово място би попитал най-напред за числеността на неприятелите ни. Обаче това дори не мина през ума на гордия Винету. Той взе ласото си и върза за него своето салтилско одеяло така, че да го влачи подир коня си, а после даде знак на воините да направят същото. Одеялата щяха доста да заличат следите ни, макар и не чак дотам, че напълно да изчезнат. Който яздеше подир нас, щеше да забележи, че някъде по-напред има конници, взели тази предпазна мярка, но нямаше да е в състояние да определи броя им. Юмите сигурно щяха да забележат дирята ни, но в никакъв случай нямаше да разберат колко ездачи са минали оттук.

Продължихме в лек галоп. Аз яздех между Винету и Силния бизон. Вождът не беше поздравил сина си нито с дума, нито с поглед, макар несъмнено да предполагаше, че момчето бе преживяло необикновени приключения. Такъв е индианецът. Сигурно мимбренхото обичаше детето си не по-малко, отколкото и всеки бял обича своето дете, но ако някой въпрос беше издал, че се е тревожил за сина си, това щеше да накърни достойнството му на мъж и вожд.

Скоро пред очите ни, но малко встрани, изплува вече многократно споменаваната гора. Насочихме конете си така, че тя да остане от дясната ни страна. Най-важното беше да се скрием от погледите на юмите и да ги изчакаме в засада. Удобно за нашата цел скривалище ни предложи самата гора, която на едно място се врязваше в равнината, образувайки по този начин остър ъгъл. Ние го заобиколихме и спряхме зад него.

И в този случай пак се прояви силното влияние, което Винету имаше върху всички хора. Силния бизон, както и мнозина от воините му, бяха по-високи от Винету. Сред тях се намираха не един и двама сурови бойци, от които другите се страхуваха, и все пак след като спряхме, всички погледи се отправиха към Винету в очакване на неговите разпореждания. Без да се споменава каквото и да било по този въпрос, хората го признаваха за свой предводител, макар че той изобщо не беше от племето на мимбренхосите. На Налгу Мокаши и през ум не му минаваше да проявява каквато и да било завист. Просто където и да отидеше Винету, навсякъде правеше все същото впечатление и имаше все същото влияние — даже и сред враждебно настроените към него племена, даже и сред белите, които иначе никак не бяха склонни да се подчиняват на някакъв си червенокож.

Винету никога не вземаше едно или друго важно решение, без предварително да се е споразумял с мен. Но който искаше да забележи как се разбираме, трябваше дяволски внимателно да ни наблюдава. Най-често достатъчен беше по един разменен поглед. Ако ли пък не, тогава някой знак с ръка ни казваше необходимото. Толкова бяхме свикнали един с друг, че взаимно си четяхме мислите. Често когато бяхме сами, изминаваха часове, без да разменим нито дума. Но когато с нас имаше и други хора, ние не бяхме чак дотам мълчаливи и се налагаше да разговаряме, за да се разберем и с останалите. В такива случаи Винету дори се впускаше в по-подробни обяснения, а и тогава рядко говореше дълго, а даваше нужните сведения под формата на въпроси и отговори, които разменяше с мен. Обикновено подобен разговор съдържаше за другите слушатели някаква поука, която те възприемаха от прочутия вожд на апачите с почтително мълчание.

И ето че в момента, когато видя погледите на всички отправени към себе си, включително й въпросителния поглед на вожда на мимбренхосите, Винету се обърна към мен:

— Олд Шетърхенд смята това място за подходящо, така ли? Кимнах му и скочих от седлото.

— Ще са достатъчни ли двама души на пост?

— Докато е още светло стига даже и един-единствен пост.

— Тогава нека воините на мимбренхосите разседлаят конете си и ги пуснат да пасат. Само Олд Шетърхенд и Винету няма да постъпят така.

Той скочи на земята и преметна юздите през главата на жребеца си точно както и аз бях вече направил с моя. Видях, че неговото нареждане предизвика всеобщо учудване. Мимбренхосите си бяха помислили, че ще останем да чакаме юмите на конете, скрити зад образувания от гората ъгъл и после внезапно ще изскочим и ще се понесем срещу тях. Даже и вождът им споделяше това мнение и затова той веднага попита Винету:

— Защо моят брат иска да пуснем конете да пасат на свобода? Нали щом се появят юмите, трябва да сме готови незабавно да се метнем на седлата?

По устните на Винету за миг се появи онази лека тъй добре позната ми усмивка на превъзходство и той съвсем приятелски отговори на въпроса с въпрос:

— Моят брат мисли ли, че юмите ще дойдат?

— Да, защото Поразяващата ръка каза така.

— Е да, ще дойдат, но не и дотук. Щом забележат следите ни, ще се върнат, ала само привидно. Изчезнат ли на изток от полезрението ни, ще опишат дъга, за да заобиколят гората и да ни нападнат в гръб откъм запад. Следователно все още не бива да ги очакваме и спокойно можем да пуснем конете за някой и друг час на свобода.

— И Поразяващата ръка ли е на същото мнение? — попита ме Силния бизон.

— Да — кимнах аз — Моят брат Винету е отгатнал мислите ми.

— Ами ако все пак юмите се осмелят да се приближат?

— В такъв случай ще са загубени. Именно затова ще предпочетат да не го правят.

След като той ме погледна невярващо, аз продължих:

— Мислиш ли, че юмите няма да обърнат внимание на мястото, където ви срещнах?

— Тъй като не са слепи, сигурно ще видят дирите и ще разберат какво е станало, обаче няма да знаят нито кои сме, нито колко сме.

— Лъжеш се. От следите ни юмите ще разберат, че съм се присъединил към вас доброволно и следователно сигурно сте мои приятели. А те знаят също и че синът ти е с мен и навярно ще отгатнат кои сте.

— Ами броят на нашите воини?

— Вярно, няма как да го изчислят съвсем точно, но ако си напрегнат мозъците малко повече, догадките им няма да са далеч от истината. Когато се срещнах с вас, воините ти бяха спрели на конете си в голяма група, която бе доста разпръсната, така че отпечатъците от конските копита покриват твърде обширна площ.

— Но нали ги заличихме!

— Да, обаче следите от това заличаване все още се виждат и колкото по-широка е тази диря, толкова повече ездачи е имало на онова място. Ако юмите не стигнат до това заключение, заслужават да навлекат женски дрехи, а аз съм убеден, че ти ще схванеш по-лесно от тях за какво става въпрос.

Вождът на мимбренхосите се почувства малко засрамен и бързо отговори:

— Отдавна знаех, че така стоят нещата, но заговорих за това само за да го чуят и моите воини. Но защо Винету каза, че няма да разседлавате вашите два коня?

— Той смята, че юмите ще се опитат да ни заблудят, като си дадат вид, че се връщат, а после тайно ще заобиколят и ще ни нападнат в гръб. Винету иска да ги наблюдава, за да се убеди дали предположението му е вярно. Аз ще го придружавам. Ето защо нашите жребци, които и без друго са най-бързи, ще останат оседлани.

— Уф! Моите двама братя са прави. Нека постъпят както са решили!

По време на този разговор Винету беше седнал на земята. Силния бизон и аз се настанихме до него. Индианците разседлаха конете си, пуснаха ги да пасат на свобода и насядаха в кръг около нас, като не изпускаха животните из очи, за да не би някое от тях да се покажеше иззад образувания от гората ъгъл. В такъв случай съществуваше опасност да бъде забелязано от юмите. Един от воините се скри между храсталаците в самия край на споменатия горски ъгъл, за да следи кога очакваните врагове щяха да се появят.

Ако ние двамата с Винету не бяхме при мимбренхосите, навярно те всичките щяха да залегнат в засада. Макар че полагаха усилия да не забележим, че съвсем не бяха толкова спокойни, все пак вълнението им си личеше. А Винету изглеждаше така, сякаш изобщо не мислеше повече за юмите. Въпреки че се канеше да ги наблюдава и те можеха да се появят всеки миг, той без да бърза, извади своята лула на мира, което означаваше, че щеше да последва тържественото поздравяване, а то винаги отнема много време. Затова не беше никак чудно, че мимбренхосите слисано го зяпнаха. Но без да им обръща внимание, той отвърза от колана си красиво извезаната торбичка с тютюн, натъпка украсения с перца от колибри калюмет и се обърна към мен с думите:

— Тъй като ни се наложи да изчезнем толкова бързо от онова място, не можахме веднага да поздравим моя бял брат. Но сега имаме време и затова нека той изпуши с нас лулата на мира и на приятелството.

Докато още беше зает със запалването на тютюна, постът дотича и ни съобщи:

— Юмите се приближават толкова бързо, че съвсем скоро ще бъдат тук!

Воините около нас наскачаха, вождът им също понечи да се изправи на крака, но с укорителен тон апачът смъмри поста:

— Как си позволява мимбренхото да смущава Винету, когато той се кани да запали лулата на мира! Кое е по-важно — свещеният дим на калюмета или появяването на няколко кучета на юмите, които от страх веднага ще си подвият опашките и ще избягат?

Индианецът наведе глава.

— Нека мимбренхото се върне на мястото си и продължи да наблюдава враговете ни, за да ми каже по-късно, след като поздравим Олд Шетърхенд, че са изчезнали.

Постът бавно се отдалечи. Неговите другари нямаше какво друго да направят, освен отново да си седнат по местата, макар никак да не им беше лесно да овладеят обзелото ги вълнение. Вождът им навярно тайно се радваше, че поне той не беше веднага скочил на крака и не се бе изложил пред нас като тях.

Пушенето на лулата на мира е описвано толкова често, че тук спокойно мога да пропусна подробното му повторение. Иска ми се само да спомена, че измина доста време, преди повторно натъпканият с тютюн калюмет да обиколи от уста на уста всички присъстващи. Винету, Силния бизон и аз трябваше да държим прави и по една кратка реч. Дръпвахме силно по шест пъти от лулата и издухвахме дима към небето, земята и в четирите посоки на света. Другите индианци дръпваха само по два пъти и издухваха дима право в лицето на двамата си съседи.

И все пак не всички имаха право да вземат участие в тази церемония. Изключение правеха двете момчета на вожда. Те не се числяха към воините, все още нямаха имена и стояха прави извън кръга на мимбренхосите. Както споменах и преди, приемането в съсловието на бойците е свързано със спазването на строги условия и само в редки случаи някои от тях може и да не се изпълнят. Не по-малко обстоятелствена е и процедурата, по която трябва да мине новоизпеченият воин, за да изпуши за пръв път лулата на мира. Всъщност по правило той би трябвало сам да отиде да си донесе червена глина от Свещените глинени находища за направата на лулата. Но естествено живеещите далеч на юг племена нямат възможност да изпълнят това условие, ала в замяна им се поставят нови изисквания, които изпречват пред тях други, едва ли по-лесно разрешими трудности.

Човекът, който по някакъв начин дръзне да заобиколи тези условия, трябва да има някое много известно име и да е сигурен в себе си. Той се излага на опасността да изгуби живота си или поне завинаги да бъде прогонен от собственото си племе. Въпреки всичко бях твърдо решил да предприема тази рискована крачка и бях доста сигурен в успеха си.

Ставаше дума за по-големия син на вожда, който се бе държал толкова храбро. Момчето беше убедено, че ако е заедно с мен, ще се сдобие с име много по-бързо, отколкото където и да било другаде, и никак не ми се искаше да го разочаровам.

След като Винету получи обратно калюмета си от последния мимбренхо, който пуши от него, и се накани отново да окачи на колана си везаната торбичка с тютюн, аз взех и двата предмета от ръцете му с думите:

— Нека моят червенокож брат ми позволи да използвам неговата лула на мира. Тук има още един човек, който не е вкусил дима на калюмета, а той е достоен да е измежду първите, взели го в ръка.

Думите ми предизвикаха учудване, но мимбренхосите помислиха, че имам предвид поста, който се намираше в края на гората и не беше взел участие в церемонията. Сигурно доста странно им се виждаше, че не само се бях сетил за него, ами и че дори го нареждах сред най-достойните. Натъпках лулата, изправих се, излязох от кръга на мимбренхосите, хванах момчето заръката, заведох го до моето място и обръщайки се към седящите наоколо индианци, подех:

— Тук стои Олд Шетърхенд. Нека моите червенокожи братя чуят и видят какво ще им каже и какво ще направи. И ако после някой не е съгласен с него, нека му излезе на двубой на живот и смърт!

В очакване на думите ми наоколо се възцари силно мълчание. Сякаш някаква магическа сила прикова всички погледи върху мен и сина на вожда. Ръката на момчето трепереше в моята. То подозираше колко важен и решителен миг от неговия живот беше настъпил.

— Нека моят млад брат бъде смел и прави онова, което му кажа.

След като му прошепнах, тези думи, той също тъй тихо ми отвърна:

— Ще изпълня всичко, каквото ми заповяда Поразяващата ръка. Тогава аз запалих лулата, дръпнах веднъж и издухах дима към небето.

— Този облак от свещен дим отива при Маниту, Великия дух, който знае всичките ни мисли и отбелязва както подвизите на най-възрастния воин, тъй и делата на най-младия юноша. Ето тук седи Налгу Мокаши, прославеният вожд на воините на мимбренхосите. Той е мой приятел и брат, а животът ми му принадлежи. Тук пък до мен е застанал неговият син. По годините си той е още момче, но по подвизите си е вече опитен воин. Ще го подканя да последва примера ми и да изпрати на Великия дух свещен дим от калюмета.

При последните си думи подадох лулата на юношата. Той веднага пъхна мундщука й в устата си, дръпна продължително от нея и после издуха дима към небето. От моя страна това бе твърде рискована стъпка, а от негова — голяма дързост, за която обаче можеха да държат единствено мен отговорен. Последствията се проявиха незабавно. Това, което ставаше пред очите на мимбренхосите, беше нечувано. Едно момче без име пушеше лулата на мира индианците наставаха и се развикаха. Вождът им също скочи на крака и втренчи слисания си поглед в мен. Само Винету остана спокойно да седи на мястото си. По излятото му като от бронз лице не си личеше и следа нито от одобрение, нито от несъгласие. Направих им знак с ръка да млъкнат, отново взех лулата, дръпнах още пет пъти от нея и пак я върнах на момчето. Но тогава избухнаха силни крясъци. Заваляха гневни възклицания. Явно постъпката ми се смяташе за престъпление, спрямо свещените обичаи на индианските племена. Очите на всички засвяткаха яростно. Засвиваха се юмруци, заизваждаха се ножове, а измежду виковете, които чувах най-често, се повтаряше следният:

«Едно момче без име!»

Макар да ставаше дума за собствения му син, Силния бизон съвсем не беше съгласен с действията ми. Той хвана момчето за рамото и го избута настрани.

— Как се осмелява Поразяващата ръка! Ако беше някой друг, щях да го убия на място! Да дадеш калюмета на едно момче! Това се наказва със смърт. Племето ще те съди, въпреки че си мой приятел и брат. Аз нямам властта да те защитавам.

Когато чуха вожда да говори, хората му се укротиха. След тези негови думи през тълпата премина одобрително мърморене. Момчето стоеше до баща си, а изпълненият му с упование поглед не се отделяше от мен. Наканих се да отговоря, но тъкмо в този момент от мястото си стана Винету, махна пренебрежително с ръка и след като твърдият му поглед се плъзна по всички лица, той каза със своя звучен и плътен глас следното:

— Силния бизон нямал властта да защити Олд Шетърхенд? Нима някой е споменавал, че той се нуждае от нечия защита? Ако му беше необходима закрила, то Винету щеше да се бие за своя бял брат. Но кой ще дръзне да каже, че Поразяващата ръка не е в състояние сам да си помогне? Той ще поеме отговорността за постъпката си. Само онези хора нямат право да пушат калюмета на мира, които са без име. А дали това момче наистина няма име? Попитайте Олд Шетърхенд! Той ще го знае по-добре от воините на мимбренхосите.

Проницателността на апача му бе позволила да отгатне истината — на мен и през ум нямаше да ми мине да дам лулата на мира в ръцете на юношата, ако вече нямах готово име за него.

— Вождът на апачите е съвсем прав! — провикнах се аз. — От чия лула пушихме? От неговата! Следователно кой има право да ме упреква? Единствено той! А прави ли го? Не, понеже ме познава и е убеден, че Поразяващата ръка не действа необмислено. Да не би човекът, когото вие наричате момче, да е от някое чуждо племе? Не! Значи би трябвало да се гордеете, че Олд Шетърхенд пуши калюмета заедно със сина на вашия вожд. Ала вместо да е така, изпадате в гняв.

— Но той няма име! — заподвикваха ми.

— Кой го твърди?

— Всички, а също и аз! — отвърна Силния бизон. — Аз съм бащата на момчето и сигурно е, че най-добре знам.

— Макар да не съм му баща, изглежда знам повече и от теб. Я ми кажи колко дълго той не е бил при вас? Какво се е случило междувременно? Знаеш ли? Мълчиш. Тогава ми кажи дали Поразяващата ръка има право да дава някому име!

— Поразяващата ръка има такова право.

— Ти би ли се почувствал обиден заради някакво дадено от мен име?

— Не, всеки воин на мимбренхосите с радост би се отказал от името си, за да получи друго от Олд Шетърхенд, което ще носи с гордост.

Тогава отново улових ръката на момчето и със силен глас извиках:

— Чухте думите на вашия вожд, а сега чуйте какво ще ви кажа и аз! Пред вас се намира Олд Шетърхенд, а до него е застанал младият му приятел и брат Юма-Шетар. Той рискува живота си за мен и аз ще дам моя за него. Вижте! Оръжията, които носи, са негова плячка. Юма-Шетар ще стане прочут воин на своето племе.

Както вече споменахме, Юма-Шетар означава «Изтребител на юми». Очите на моя млад приятел заблестяха от радост и гордост. Винету се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Юма-Шетар е гордо име. Щом Олд Шетърхенд ти го е дал, сигурно го заслужаваш. Винету е твои приятел и ще изпуши с теб калюмета. Дай ми го!

Той взе лулата от юношата, запали я и я размени с него по същия начин, както бях постъпил и аз. Вождът стоеше наблизо и мълчеше. Видях как от голямото вълнение устните му потреперваха. Изразът по лицата на мимбренхосите се бе коренно променил. Винету беше хванал едната ръка на Юма-Шетар. Аз го улових за другата и казах:

— Воините на мимбренхосите виждат тук трима братя, които винаги ще си бъдат верни един на друг: Винету, Юма-Шетар и Поразяващата ръка. Изтребителя на юми се изложи заедно с мен на смъртна опасност. Когато ме осъдиха да умра на кола на мъченията, той ме последва, за да ме спаси. В мига на моето бягство бе до мен и уби двама от противниците ми, които се опитаха отново да ме заловят. Той не се отдели от мен до мястото, където се намирам и в момента. С очите си го видях храбро да се бие и умело и хладнокръвно да преследва враговете. Не един и двама от възрастните воини нямаше да се справят толкова добре. Ето защо взаимно бихме пожертвали живота си един за друг, а Винету, вождът на апачите, също е негов верен приятел.

След тези думи вождът на мимбренхосите не можа да се сдържи. Той издаде едно възклицание, изразяващо голямата му радост и гордост, бързо измъкна ножа от пояса си и извика:

— Юма-Шетар се казва храбрият воин, чийто баща съм аз! Чухте ли? Юма-Шетар! Поразяващата ръка, великият бледолик, му е дал това име, а Винету, най-прочутият апач, се нарече негов приятел и брат. Кой от вас има нещо против името му? Кой от вас все още се гневи, че Олд Шетърхенд и Юма-Шетар заедно пиха дима от лулата на мира? Ако има такъв, нека дойде при мен и извади ножа си! Така ще разпоря тялото му, че душата му ще отлети от него.

В продължение на няколко мига цареше пълно мълчание, но после някой извика «Юма-Шетар!» и тогава след него всички зареваха «Юма-Шетар», «Юма-Шетар!», без да помислят за юмите, които сигурно не бяха много далеч. Мимбренхосите се притекоха, за да стиснат ръка на новия най-млад воин. От предишното им неодобрение не остана и следа. Вождът им хвана и двете ми ръце и се накани Да започне някакво благодарствено слово, обаче Винету му попречи:

— Нека моят брат каже по-късно какво изпитва сърцето му. Сега нямаме нужното време. Денят преваля и скоро ще се стъмни. Ей там се е изправил нашият съгледвач, който иска да говори с нас. Настъпва часът, когато трябва да се заемем с проследяването на враговете.

Постът стоеше пред храстите. От поведението му можеше да се заключи, че вече няма какво да наблюдава, но заради предишните остри упреци индианецът не смееше да се приближи без разрешение. Едва след като Винету му махна с ръка, той дойде и ни извести:

— Юмите се появиха, но после пак се върнаха в посоката, откъдето и дойдоха.

— Докъде се осмелиха да се приближат?

— Двамата, които яздеха пред другите като съгледвачи, се спряха на мястото, където срещнахме Олд Шетърхенд. Там те изчакаха останалите юми, които после дълго оглеждаха всичко наоколо. Неприятелите ни продължиха още малко нататък по дирите ни, за да ги разчетат по-добре, а след това бавно поеха обратно.

Винету му кимна и се обърна към вожда:

— Силния бизон току-що чу, че съм бил прав. Юмите са се върнали, но само привидно, за да ни заблудят. Нека воините на мимбренхосите останат тук, докато ние двамата с Олд Шетърхенд се завърнем.

. Метнахме се на жребците си и тръгнахме на път тъкмо когато се беше смрачило вече толкова, че конските отпечатъци се различаваха много трудно. И тъй поехме в настъпващата нощ да наблюдаваме един неприятел, за когото само предполагахме, че не се намира вече в посоката, в която се бе отдалечил.

Колко често съм предприемал заедно с Винету подобна езда привидно напосоки, но благодарение на неговата невероятна способност да предугажда нещата винаги сме достигали целта си! Предварително се радвах на възможността и този път да се възхищавам на направо смайващата му интуиция.

Юмите се бяха върнали на изток. Но на нас и през ум не ни минаваше да ги следваме в същата посока, защото и аз като Винету бях твърдо убеден, че скоро са свърнали настрани. Представете си една гора, която на дължина може да се измине на кон приблизително за около два часа, а на ширина — за около половин час. Тя се простираше в посоката изток — запад. От южната и страна, близо до източния й край се намираше онзи често споменаван ъгъл, зад който бяхме оставили мимбренхосите, и следователно можеше да се очаква, че от първоначалната си посока юмите ще свърнат на запад, ще заобиколят гората покрай дългата й северна страна, ще се отправят на юг, а после ще тръгнат покрай южната й страна, за да ни нападнат в гръб откъм запад. Ние искахме да ги открием, да ги проследим и да ги наблюдаваме. Ето защо, стигайки до югоизточния край на гората, завихме на север и яздихме чак до североизточния й край. Там спряхме. До този момент изобщо не бяхме разговаряли. Сега попитах съвсем кратко:

— Кой ще продължи — ти или аз?

— Както желае Шарли — отвърна апачът.

— Тогава нека Винету язди нататък. Той има по-остър слух от мен.

— Безпогрешното ухо на «Светкавицата» ще помага на моя приятел. Какъв сигнал ще уговорим?

— Няма да използваме обичайния крясък на орела, защото по тези места не гнездят орли.

— Нека Шарли имитира пумата, която особено през нощта тук често се среща.

След тези думи той смуши коня си и се отдалечи толкова тихо, че едва долових стъпките на Илчи. Разделихме се, понеже не знаехме дали юмите щяха да се придържат близо до гората или не. Ето защо един от нас се налагаше да се отдалечи от другия по-навътре в равнината. Самият край на гората образуваше многобройни завои, които юмите сигурно нямаше да следват. Трябваше макар и приблизително да се опитаме да предугадим линията, по която се движеха неприятелите ни, а за това бяха необходими опит, остри сетива и интуиция. Ако се намирахме твърде далеч от тях, те щяха да преминат без да ги забележим.

Смуших коня, бавно се отдалечих на известно разстояние от гората, после спрях на едно място и слязох от седлото, за да легна на земята. Моят вран жребец започна да пощипва трева.

— Хататитла, итешкош — Светкавица, легни! — заповядах му аз.

Той се подчини и повече не откъсна нито стръкче трева. Шумът, който причиняваше докато пасеше, щеше да ми попречи да доловя далечните и съвсем тихи звуци. Лежах до самия кон, за да мога по-добре да наблюдавам и чувам всичко. Нали Винету беше казал, че слухът на Хататитла ще ме улесни, а и аз знаех, че мога да разчитам на него.

Умното животно лежеше с глава, обърната на изток, откъдето очаквах юмите. От време на време то я вдигаше и, душейки внимателно, поемаше по-дълбоко въздух през ноздрите си. И ето че след като лежахме така около четвърт час, тихото дишане на коня изведнъж премина в силно пръхтене. Той наостри уши и изви глава по онзи особен начин, който означаваше само едно — напрегнатост. Самият аз все още нищо не чувах.

В този миг жребецът изпръхтя още по-силно, но не и страхливо, както би направил ако се приближаваше някое хищно животно.

Идваха хора. Сложих длан върху ноздрите на врания жребец и леко ги притиснах. Тогава вече знаех, че животното нямаше да издаде никакъв звук, а и нямаше да помръдне от мястото си.

Сравнително ясно можех да виждам само на десетина крачки и ми оставаше единствено да си пожелая посоката, в която се движеха приближаващите се хора, да не води право към мен. За малко опасенията ми да се оправдаят. Долових глух шум от множество конски копита.. Те идваха все по-близо и по-близо и то както изглеждаше право към мен. После смътно се открои тъмната маса, образувана от коне и ездачи. Вече нямаше как да се изправя и да се отдалеча, понеже щяха да ме забележат. И така прилепих се плътно до моя жребец и здраво натиснах муцуната му към земята.

Ето че силуетите им изплуваха и то за щастие не чак толкова близо, както се опасявах първоначално. Първият от тях мина на коня си на около трийсетина крачки от мен. Подир него последваха и останалите, яздейки по повече хора един до друг. Не можех ясно да различавам фигурите им, но броят им горе-долу бе същият-това бяха юмите.

Най-накрая идваха още двама позакъснели конници, които се бяха отклонили малко по-наляво от другите и следователно щяха да преминат може би на някакви си петнайсетина крачки от мен. Моят жребец и собственото ми тяло образуваха в гъстата трева ясно открояваща се тъмна маса, която от толкова малко разстояние лесно можеше да бъде забелязана. И наистина — двамата спряха конете си и се загледаха в посока към мен. Останех ли да лежа неподвижно, те сигурно щяха да се приближат. Трябваше да ги изплаша. В случая най-доброто средство щеше да е уговореният с Винету сигнал. Ами ако наистина ме помислеха за някой ягуар и стреляха по мен? Но надеждата ми се градеше именно върху това, че нямаше да стрелят, защото, от тук изстрелът лесно можеше да стигне до мимбренхосите.

Ето че единият от индианците насочи коня си към мен. Тогава аз се полуизправих, за да си придам по възможност големината и силуета на животното, което исках да имитирам, и изревах кратко и гневно като раздразнена пума, приготвила се за защита. Човекът извика от уплаха и светкавично дръпна коня си назад. А когато изревах повторно, двамата побързаха да изчезнат подир другарите си. Слава Богу, че моят хитър номер мина толкова успешно! А колко лесно ревът на пумата можеше да подмами всички юми да се върнат!

Те едва си бяха отишли и аз току-що пак бях възседнал жребеца си, когато Винету се появи.

— Къде са? — кратко попита той.

— Ей там пред нас.

— Защо моят брат Шарли изрева два пъти? Веднъж щеше да е достатъчно.

— Защото юмите ме видяха и трябваше да ги подплаша.

— Уф! Тогава Олд Шетърхенд е имал голям късмет! После дълго време не разменихме нито дума. Мълчаливо следвахме индианците. Докато се държахме на такова разстояние, от което все пак успявахме да ги различаваме, макар и като неясни силуети, те нямаше как да ни открият. В никой случай не можеха да доловят стъпките на конете ни.

Така продължихме да яздим около два часа покрай северната страна на гората а после минахме край западната й граница и най-сетне свърнахме на юг. Изричайки собствените ми мисли, Винету каза:

— Тъй като юмите не знаят къде точно се намират мимбренхосите, скоро ще изпратят съгледвачи.

— Моят брат е прав. После ние бързо ще ги изпреварим, за да заловим разузнавачите.

Понеже ширината на гората не беше значителна, скоро стигнахме до югозападния й ъгъл. Там юмите спряха, за да избегнем каквато и да било среща с тях, ние се върнахме малко назад.

— Нека Шарли вземе юздите на моя кон — обади се Винету. — Трябва да видя къде са се разположили юмите на лагер и какво правят.

. Той скочи от седлото и бързо и безшумно се отдалечи. Останах да го чакам на около четиристотин крачки от неприятелите ни. От лагера им не се чуваше или виждаше каквото й да било, защото те не посмяха да запалят огън. Дори не подозираха, че мимбренхосите, от които толкова се пазеха да не ги забележат, са на два часа път от тях.

Винету се върна скоро. И въпреки това беше открил бивака на юмите и беше видял как са изпратили двама разузнавачи.

— Ще ги пленим, нали? — попитах аз, но той изобщо не ми отговори, понеже сметна въпроса ми за излишен.

За да не ни чуят неприятелите, най-напред се отдалечихме още малко от гората и едва тогава свърнахме към южната й страна, покрай която трябваше да минат и съгледвачите. След около четвърт час отново насочихме конете си да се приближат към гората и когато я стигнахме, скочихме от седлата. Щом вързахме жребците за дърветата, ние се върнахме малко назад и легнахме на земята на едно подходящо за целта ни място. Според предположенията ни двамата червенокожи трябваше да се промъкнат точно оттам.

Ако това излезеше вярно, те нямаше как да ни се изплъзнат, защото сигурно щяхме да ги забележим. Междувременно бе станало малко по-светло, тъй като луната беше изгряла, макар че все още не я виждахме, понеже се намираше зад гората, която хвърляше дълги сенки.

Може би бяхме прекарали около десетина минути в напрегнато очакване, когато най-сетне откъм дясната ни страна се разнесоха стъпки, съгледвачите идваха и то като вървяха толкова близо покрай гората, че ясно различавахме силуетите им. Промъкваха се един подир друг. Фигурата на първия ми се стори позната. Той бе по-висок и по-широкоплещест от другия.

— Аз ще се заема с първия, а ти — с втория! — прошепнах на Винету.

Ето че вече стигнаха на няколко метра от засадата ни. Бавно, оглеждайки се много предпазливо, те се плъзнаха край нас. Когато ни отминаха, ние изскочихме от храстите. Направих три бързи скока и щом настигнах втория, го повалих с един удар на земята, за да улесня задачата на Винету, после с две ръце сграбчих първия за врата, ударих го с коляно в кръста и мощно го дръпнах назад, за да го просна по гръб. И когато след секунди притиснах с коляно гърдите му и приближих лицето си до неговото, аз го познах. Беше самият вожд на юмите. Десницата му беше превързана и затова дори и да не го бях стиснал толкова здраво за врата, сигурно пак нямаше да може да се защитава достатъчно енергично само с лявата си ръка.

Един поглед, хвърлен към Винету, ме убеди, че първият ми удар му беше свършил голяма работа. Той притискаше с коляно другия индианец на земята и със собственото му ласо връзваше ръцете му на гърба. Червенокожият бе в безсъзнание. След малко Винету дойде при мен, свали ласото от пояса на Голямата уста и докато го държах здраво, го върза по същия начин, както и неговия придружител. В това време и той успя да разгледа лицето на пленника. Щом го позна, изненадано се изправи и възкликна:

— Уф! Шарли, видя ли кого сме заловили?

— Да — отвърнах аз и пуснах гърлото на Голямата уста. — Направихме добър улов.

Най-сетне вождът отново имаше възможност дълбоко да си поеме дъх. Той скръцна със зъби, очите му замятаха мълнии и просъска:

— Поразяващата ръка! Само злият дух може да те е довел тук!

— Не ме доведе злият дух, а воинът, когото виждаш при мен — отговорих аз, посочвайки апача. — Познаваш ли го?

Тъкмо в този миг луната изплува иззад горските върхари и меката й светлина падна върху нас, разбира се, и върху моя червенокож приятел.

— Винету! Уф, уф! Вождът на апачите! — процеди Голямата уста.

— Да, Винету е — кимнах аз. — Сега сигурно ще проумееш, че няма да успееш да се измъкнеш. Който е попаднал в плен на Винету, получава свободата си само ако апачът доброволно му я върне.

— Лъжеш се! — изфуча той. — След броени минути пак ще съм свободен! — каза ни заканително.

— Нима?

— Моите воини ще ме освободят. Ние двамата избързахме напред и те ни следват по петите. Загубени сте! Но ако ни развържете, съм готов да ви пусна да си вървите.

— Ако говореше на някои неопитни мъже, хитростта ти можеше и да има успех, но тъй като пред теб сме ние двамата с Винету, е направо смешно да се опитваш по такъв глупав начин да ни сплашиш. Знаем, че юмите са се разположили на лагер и че двамата сте тръгнали да търсите мен и моите спътници. Вие сте разузнавачи и воините ви изобщо не са по петите ви, а най-спокойно си лежат в бивака и очакват завръщането ви.

— А аз пък ти казвам, че се лъжеш. Развържете ни, иначе след няколко минути воините ми ще дойдат и ще ни освободят! После няма да мога да им попреча да ви убият.

— Не се страхуваме от тях — отвърна Винету. — Ще заловим всичките ви воини също както и вие двамата ни паднахте в ръцете.

— Те ще се защитават и ще ви унищожат — заплаши Голямата уста.

— Думите ти са празни като торбичка за барут, където няма останало и едно зрънце. Уверявам те, че самият ти ще дадеш заповед на воините си да не се съпротивляват срещу нас.

— Никога!

— Никога ли? Ще го направиш още преди разсъмване. Знам го толкова сигурно, че всичко каквото имам да обсъждам с моя брат Олд Шетърхенд ще си го кажем най-открито пред теб. Можеш да го чуеш.

Й обръщайки се към мен, той продължи:

— Кой ще се върне с двамата пленници при нашите приятели, за да ги доведе? Единият от нас трябва да остане тук, за да наблюдава юмите и да разузнае околността на бивака по-подробно, отколкото успяхме да го сторим досега.

— Нека Винету реши кой да остане.

— Тогава аз оставам, а ти ще яздиш. Ще ме завариш пак на това място. Нека пленниците седнат на моя кон и там ще ги вържем. На всеки опит за съпротива ще отговорим с ножовете си.

Доведох нашите врани жребци.. Двамата юми разбраха, че трябва да се подчинят. Сигурно не им минаваше и мисълта да викат за помощ, понеже бяхме толкова далеч от бивака им, че и най-силните крясъци нямаше да бъдат чути там.

Накарахме Голямата уста да възседне жребеца на Винету и го вързахме на гърба му. Другият индианец се качи на коня зад него и също беше вързан. После с техните собствени ласа стегнахме глезените им под корема на животното и то така, че десният крак на вожда бе вързан с левия на неговия воин, а левият на вожда — с десния крак на воина. Хванах юздите на Илчи в ръка, метнах се на Хататитла и препуснах на изток, където се намираха мимбренхосите.

Тъй като не исках излишно да се бавя, яздех в галоп. Луната осветяваше пътя ни. Пленниците дълго мълчаха, но най-сетне вождът не можа да се сдържи и ми зададе въпроса, който от доста време му беше на езика:

— Кои са мъжете, при които отива Поразяващата ръка?

— Мимбренхоси са — отвърнах му кратко.

— Уф! — изплашено възкликна той. — Винету ли ги предвожда?

— Не. Той се намира сред тях само като гост.

— Кой е техният вожд?

— Налгу Мокаши.

— Уф! Тъкмо той ли трябваше да бъде!

— Ти се изплаши? Не знаеш ли, че един истински воин не бива да се плаши пред никой човек?

— Не съм се уплашил! — гордо ме увери той. — Силния бизон е най-върлият ми враг. Колко воини води със себе си?

— Много повече от твоите.

— Знам, че ще поиска смъртта ми. Ти ще ме закриляш ли?

— Аз ли? Този въпрос може да ми зададе само някой умопобъркан. Ти искаше да ме умъртвиш на кола на мъченията, а сега ме питаш дали ще те закрилям. Ако не се бях освободил сам, ти в никакъв случай нямаше да ме пуснеш да си вървя.

— Нямаше, обаче се отнасях добре с теб. Нито си гладувал, нито си жадувал, докато беше мой пленник. Не е ли редно да си ми благодарен.

— Може ли някой да каже, че Поразяващата ръка е бил някога неблагодарен?

— Тогава и аз ще разчитам на твоята благодарност.

— Имаш това право. Готов съм да сторя за теб същото, което и ти направи за мен. Силния бизон ще поиска твоята смърт. Той ще те отведе в шатрите на мимбренхосите и там ще трябва да умреш на кола на мъченията. Но аз ще се погрижа по пътя да се отнасят добре към теб и да не страдаш нито от глад, нито от жажда.

Той почувства подигравката, която се криеше в думите ми, и млъкна. Но аз предполагах, че мълчанието му няма да продължи дълго. По отношение на качеството смелост мексиканските индианци не могат да се сравняват с индианците от Северна Америка. Един апач, команч или пък дакота би сметнал за голям позор да подеме разговор с мен. Мълчаливо и с привидно безразличие той ще се примири с участта си като стръвно и неотклонно ще дебне и най-малката възможност, за да избяга. Не му ли се предложи такава, той хладнокръвно ще посрещне най-страшните мъчения и смъртта, без да каже нито дума и без да му трепне окото. Индианците от юга съвсем не са такива храбреци. Е да, и те се опитват да се представят за смелчаци, но станели положението по-сериозно, тогава край на престорената безчувственост и добре изиграното хладнокръвие. Вождът на юмите знаеше, че не може да очаква никаква милост от Силния бизон, знаеше, че единствената възможност за спасение можеше да се търси в моето станало вече известно снизхождение. И ето че след няколко минути той отново поде разговора:

— Голямата уста е чувал, че Олд Шетърхенд е приятел на червенокожите мъже. Така ли е?

— Приятел съм и на червенокожите, и на белите, но съм враг на всеки лош човек независимо дали цветът на лицето му е светъл или тъмен.

— Мен за лош човек ли ме смяташ?

— Да, но може би ще намеря някакъв начин да се застъпя за теб.

— Тогава говори! Какви са условията ти?

— Готов съм, доколкото е възможно, да смекча участта, която те очаква. Може би ще се застъпя и за освобождаването ти, но в замяна настоявам да ми кажеш самата истина.

— Каква истина?

— Ще те разпитам какво знаеш за Мелтън и Уелър и съдбата ти ще зависи от искреността на твоите отговори.

— Питай! Готов съм да ти дам всички сведения.

— Само че не сега, а по-късно, понеже вече се намираме пред нашата цел.

Наистина беше така, както му казах. Благодарение на бързите като вятър жребци почти неусетно бяхме изминали разстоянието до мимбренхосите. Вече се приближавахме до бивака им. Затова дръпнах поводите на конете и забавих техния бяг. Продължихме ходом. Скоро пред и около мен изникнаха силуетите на няколко индианци, които насочиха пушките си към мен и ми заповядаха да спра.

— Олд Шетърхенд е! — подвикнах им. Тогава те свалиха оръжията си и ни пуснаха да минем.

Без да палят огън, мимбренхосите се бяха оттеглили в гъстия мрак на гората. Щом чуха името ми, неколцина от тях се притекоха, за да ме водят, защото постовете трябваше да си останат по местата, а иначе никак нямаше да ми е лесно да намеря мястото, където седеше вождът. След като забеляза двата коня, той си помисли, че се завръщам заедно с Винету. Но когато спрях пред него и скочих от седлото, Силния бизон видя, че на другия жребец седят някакви други хора, и ме попита:

— Връщаш се без вожда на апачите? Къде е той и кои са двамата мъже, които ми водиш? Защо не слизат от коня?

— Защото не могат. Тук сред дърветата е съвсем тъмно и ти няма как да забележиш, че са вързани върху жребеца.

— Вързани ли са? Тогава са пленени кучета на юмите, а?

— Да.

— Много добре! Никога вече няма да се видят свободни, а се надявам, че и Голямата уста също ще ни падне в ръцете. Свалете ги от коня и ги вържете на близките дървета!

След като издаде тази заповед, мимбренхото се накани да обърне гръб на пленниците, но аз го подканих:

— Ти спомена за вожда на юмите. Няма ли да огледаш пленниците малко по-внимателно?

Вождът се приближи до Илчи, вдигна поглед към предния ездач и сепнато направи крачка назад.

— Уф! Голямата уста! Чуйте, храбри воини на мимбренхосите, Голямата уста е наш пленник!

— Голямата уста! Голямата уста! — разнесоха се викове сред червенокожите. Те се забутаха един през друг и се скупчиха около врания жребец, за да се убедят с очите си, че казаното е истина, а от устата им се посипаха ругатни и проклятия. Въпреки че вождът на юмите беше вързан върху коня, те като нищо щяха да го смъкнат на земята, ако не им бях попречил!.

— Назад! — извиках им повелително. — Този пленник е мой. Свалете ги и двамата, но веднага ги вържете всеки върху отделен кон, защото се налага без бавене да тръгнем срещу юмите,-които лагеруват зад онзи ъгъл, образуван от врязалата се в равнината гора. Винету е съвсем близо до бивака им и ги наблюдава.

— Ще ги нападнем ли? — осведоми се Силния бизон. — Вероятно не. Мисля, че не е необходимо да се бием. Нямах време, да се посъветвам с Винету, но той сигурно споделя мнението ми, че ще успеем да пленим неприятелите си, без да се пролива кръв било от тяхна, било от наша страна.

— Толкоз по-добре, защото после всичките ще умрат на кола на мъченията и във вигвамите на мимбренхосите ще настане голяма радост. Чуйте, вие воини, Поразяващата ръка нареди да тръгваме!

След две минути индианците бяха на седлата и в галоп поехме обратно по пътя, по който току-що бях дошъл. Не се интересувах повече за пленниците, но бях убеден, че зорко ще ги пазят. Докато яздех начело заедно със Силния бизон, аз му разказвах какво се беше случило.

— Моят брат Олд Шетърхенд се е намирал в голяма опасност — каза той, щом свърших. — Воините на мимбренхосите знаят, че пумата даже и през нощта няма да нападне конник. Тях не би могъл да излъжеш. Успял си да се изплъзнеш от онези песове юмите, защото кратуните им са пълни с мухлясала слама. Значи мислиш, че няма да се наложи да се бием, а?

— Да.

— Юмите са страхливи жаби, но понеже са многочислени, съм убеден, че ще се защитават.

— Онзи, който се защитава, трябва да е бил нападнат, а ние няма да ги нападаме.

— И въпреки това ще се предадат, тъй ли?

— Да. Всичко останало ще научиш по-късно, когато разговаряме с Винету. А сега нека побързаме да отидем при него!

Полетяхме в галоп покрай гората и така препускахме чак до мястото, където се бях разделил с Винету. Той стоеше там изправен на лунната светлина и ни чакаше. Слязохме от седлата. Вързахме конете за най-крайните дървета, а пленниците бяха поставени под най-строг надзор. Червенокожите налягаха на по-тъмни-те места, където лунната светлина не достигаше, и скоро наоколо се възцари такава тишина, че само някой много добър и опитен разузнавач на юмите би успял да ни открие.

Винету, Силния бизон и аз насядахме един до друг, за да обсъдим предстоящите си действия. Никой от останалите не дръзна да се приближи до нас толкова, че да може да чува думите ни. Индианецът е свободен воин, но към своите предводители проявява такова уважение, което едва ли е по-малко от уважението, оказвано от по-низшите офицери към генерала.

Силния бизон беше много по-възрастен от Винету или от мен, но въпреки това бе значително по-нетърпелив от нас. Веднага щом насядахме на земята, той поде:

— Тези песове юмите ни се изпречиха на пътя. Няма да им позволим да се завърнат в бърлогите си.

Ние двамата не му отговорихме веднага. Както винаги бях решил да съдействам за помирение между приятели и неприятели, за да избегнем ненужното кръвопролитие. Винету бе съгласен с мен. Само че трябваше да подходим внимателно, за да не засегнем Силния бизон, който жадуваше за отмъщение.

Тъй като се забавихме с отговора си, вождът на мимбренхосите продължи:

— Чуха ли моите двама братя думите ми? Защо не отговарят? Олд Шетърхенд не желае да се бием. Какво ще правим тогава? Ще ми каже ли Винету?

— Да, ще ти кажа — отвърна апачът.

— Ушите ми са отворени за думите ти и съм нетърпелив да ги чуя.

— Юмите ще се предадат, без да се бием с тях.

— Не ми се вярва. Ако го направят, значи са още по-големи страхливци, отколкото предполагам в презрението си към тях.

— Не е ли възможно и някой храбрец да се види принуден да се предаде без бой? Умният воин е не само смел, но е също разсъдлив и предпазлив. Кой може да каже за Винету и Олд Шетърхенд, че някога са губили кураж или са проявили страх? И въпреки това се е случвало да се предадат на неприятелите си без съпротива. Ако се бяха били с тях, щяха да паднат убити, без да постигнат целта си. Затова доброволно ставаха техни пленници, но по-късно винаги са успявали да избягат и да си отмъстят. Е, кое е за предпочитане — сляпата храброст или прозорливото благоразумие?

— Благоразумието — видя се принуден да отговори мимбренхото.

— Съвсем същото ще си помислят и юмите, когато се убедят, че всяка съпротива ще е напразна.

— Винету ще може ли да ги накара да стигнат до това заключение?

— Да, но ако воините на мимбренхосите му помогнат.

— Тогава нека каже какво е замислил!

— Ще обградим юмите. Докато Олд Шетърхенд отсъстваше, аз добре огледах бивака и неговата околност. Юмите са много изморени и спят в тревата до самия край на гората. Те явно разчитат на двамата си съгледвачи и не са разставили постове. Само при пасящите наблизо коне има двама воини, които имат за задача да внимават животните да не се пръснат надалеч. При тези условия нима няма да ни е лесно да обградим спящите неприятели?

— Откъм гората ще е лесно, но не и от другата страна. В гората е тъмно. Там спокойно можем да се промъкнем и да заемем удобна позиция, без да ни забележат. Но навън на открито е светло, защото луната е изгряла. Пазачите при конете ще ни видят и ще вдигнат тревога.

— Да, луната наистина осветява всичко, но не помага на Силния бизон да разбере мислите ми. Невъзможно е юмите да забележат приближаването ни. Ще оставим конете си нейде по-назад и предпазливо ще се промъкнем към бивака им. Ако пълзим по корем сред висока трева, никой няма да ни види.

— У ф! Щом Винету е на това мнение, аз не мога да не се съглася с него. Но какво ще правим, след като обкръжим врага? — Ще ги подканим да сложат оръжие.

— Моят брат наистина ли вярва, че ще го направят? Е да, юмите ще разберат, че са обградени, но ще си пробият път и лесно ще се измъкнат.

— Нека Силния бизон ми каже защо смята, че ще им е чак толкоз лесно да офейкат! Ще могат ли да избягат в гората?

— Не, защото нашите воини ще се прикрият зад дърветата и всеки от тях ще може да убие по десетина неприятели преди единадесетият да стигне до него. Следователно юмите ще се видят принудени да се насочат към другата страна.

— Но нали и там ще има наши воини!

— Няма значение, защото тези мъже ще убият неколцина неприятели, ала другите ще избягат. И най-бързокракият воин не може да догони конника.

— У ф! Значи Силния бизон мисли, че юмите ще яздят?

— Да. Веднага щом видят, че са обградени, ще се метнат на конете си и ще си пробият път към равнината.

— Но те няма да имат коне — отвърна Винету с присъщата му непоклатима увереност.

Тогава най-сетне мимбренхото започна да схваща какво замисляше апачът. От учудване той тихо подсвирна.

— Нима Винету иска да им отнеме конете? Няма да е лесно.

— Напротив. А останат ли юмите без коне, няма да могат да направят пробив. Сигурно ще се опитат, но ще заплатят с кръв.

— Тогава няма да правят подобен опит, но няма и да се предават. Какво ще направи Винету в такъв случай?

— Ще ги подканя да сложат оръжие. Голямата уста ще заповяда на хората си да се предадат.

— Смяташ ли да го принудиш да даде тази заповед, като го заплашиш със смърт?

— Можем да опитаме.

— Макар да е страхливец, няма да имаш успех. Той знае, че няма да го убием толкова бързо, а ще го вземем с нас, за да умре на кола на мъченията. Сигурно ще си въобрази, че нейде по пътя ще може да ни избяга.

— Моят брат го смята за съвсем плиткоумен човек, но той не е такъв. Нима Голямата уста би допуснал да застреляме всичките му воини и да го поведем съвсем сам към кола на мъченията? Дали няма да предпочете всички негови мъже да го придружат макар и като пленници? Ако те са заедно с него, то бягството му ще е значително по-лесно, отколкото ако е сам.

— Но нали в такъв случай и ние ще сме много по-предпазливи и по-внимателни! Ако е сигурен в успешното си бягство, бих повярвал, че поне привидно ще се съгласи с нашите условия.

— Значи нужно е само някак да му вдъхнем тази увереност и аз знам един човек, който лесно би се справил с такава задача. Това е Олд Шетърхенд.

— Олд Шетърхенд? Как ли ще успее да подлъже Голямата уста, че ако се предаде с всичките си воини, после ще избяга и то при положение, че ще трябва да умре, ако не се съгласи?

— Сам го попитай! Докато разговарях с теб, той обмисляше точно това. Поразяващата ръка знае, че Голямата уста ще се опита да го измами и тъкмо заради това ще му е лесно да го надхитри.

Наистина беше учудващо как Винету успяваше да прочете мислите ми. Не бях правил пред него никакви намеци, а и не знаеше за какво бях разговарял пътьом с Голямата уста. Въпреки всичко апачът говореше за мислите ми с такава сигурност, сякаш те не бяха мои, а негови.

— Вярно ли е предположението на Винету? — попита ме мимбренхото.

— Да — кимнах аз. — Голямата уста ще подкани хората си да се предадат.

— И ти ли ще го накараш?

— Да, като изляза на хитростта с хитрост, понеже той има намерение да ме измами. Впрочем не е нужно още отсега да говорим по този въпрос. Достатъчно е, че знам какво ще стане, какво трябва да направя и какво да кажа. Моят брат Винету е отгатнал мислите ми, а аз от своя страна разбрах, че неговият план е единствено правилният. Да не губим повече време, нека го изпълним! Полунощ мина, а още преди зазоряване трябва да сме обградили юмите.

— Вие говорихте и това е вашата воля. Нека бъде така. Винету и Поразяващата ръка винаги знаят какво правят, тъй че няма да съм против, макар да не разбирам съвсем намеренията им. Хау!

Заловихме се с необходимите приготовления. Петима воини трябваше да останат при двамата: пленници. Шейсет червенокожи щяха да се промъкнат в храсталака зад бивака на юмите, за да не пропуснат нито един да мине оттам. Другите трябваше да навлязат в равнината, за да затворят възможно по-плътно веригата около лагера и от тази страна. В гората щеше да командва Винету, а навън в откритата прерия ръководството щеше да поеме Силния бизон. Всичко останало се предоставяше на мен. На пръв поглед не изглеждаше да е много и все пак то можеше да се окаже извънредно важно, понеже не беше изключено всичко да се провали и от най-дребното обстоятелство, на което пропуснех да обърна внимание.

На първо време най-важното беше шейсетте воини да стигнат незабелязано до храсталаците зад бивака. Винету имаше Тази грижа като предводител на въпросния отряд. Но преди да тръгне, за да изпълни тази задача, той ме подкани:

— Нека моят брат Шарли ме придружи, защото предпочитам заедно с него да отида при конете! Взема ли някой друг, ще трябва да убием пазачите.

Нямах нищо против и се присъединих към него. Никак не беше трудно да обезвредим двамата юми при конете, но това трябваше да стане извънредно предпазливо, понеже и най-незначителният подозрителен шум можеше да ни издаде и да провали изпълнението на плана ни.

Вървяхме покрай гората, докато стигнахме близо до онзи врязващ се в равнината ъгъл. Тогава навлязохме между дърветата и с изключителна предпазливост продължихме напред. В момента се намирахме откъм западната страна на леса и скоро се озовахме на едно място, откъдето до лагера на юмите имаше съвсем малко разстояние. Още повече забавихме крачка и Винету започна през десетина метра да оставя по един човек. Когато и последният от тях застана на мястото си, шейсетте мимбренхоси бяха образували между дърветата полукръг, който обграждаше от тази страна бивака на неприятеля. Всеки воин се настани на поста си така, че беше много трудно да бъде открит, но самият той имаше възможност зорко да държи под око околния терен. Всички мимбренхоси бяха получили вече точни указания за начина си на поведение.

Останах сам с Винету между последните дървета, откъдето можех добре да огледам какво е положението. От тази страна нямаше лунна светлина, но все пак бе възможно да различим всеки един от легналите юми. Някои от тях се бяха тръшнали на земята таМ, където бяха слезли от конете си, но другите спяха един до друг в редица. Всеки беше сложил оръжието до себе си. Вдясно от тях пасяха конете и двама червенокожи крачеха насам-натам край тях, за да връщат обратно онези животни, които се отдалечаваха твърде много. Винету посочи към двамата и ми прошепна:

— Нека моят брат Шарли се заеме с единия, а аз — с другия. Той понечи да се промъкне към пазачите, но аз го задържах:

— Винету може би забеляза, че тези постове се сменят на всеки час, а?

— Да.

— Тогава ще ни открият твърде рано. Трябва да почакаме.

— Шарли е прав. Едва след като пръстенът около лагера се затвори, може да ни е безразлично дали ще ни открият, или не. Нека моят бял брат се върне и каже на Силния бизон да тръгва с хората си.

— Добре! Аз ще го придружа. Тъй като знам къде са застанали последните постове от нашата верига, ще мога да му покажа къде точно да затвори кръга. ,

— После пак ще дойдеш при мен, нали?

— Да. Къде ще те намеря?

— Ще те чакам тук на това място.

Докато се връщах, прибягвайки от човек на човек, аз се уверих, че всеки от нашите шейсет воини е на мястото си. Невъзможно беше за юмите да направят пробив откъм тази страна.

Щом пристигнах при Силния бизон, той веднага даде заповед за тръгване. Всеки взе юздите на коня си в ръка и се подредихме в дълга върволица, начело на която застанахме ние двамата с вожда. И този път най-напред стигнахме до горския ъгъл, а после започнахме да се подреждаме в голям полукръг, чийто диаметър представляваше линията, образувана от края на гората, а центърът — бивакът на юмите. От време на време на равни интервали оставяхме по един човек заедно с коня му и продължихме така, докато и последният индианец зае мястото си.

Този полукръг беше отдалечен от лагера толкова, че оттам до мимбренхосите не можеше да достигне куршум. Всеки от воините трябваше най-напред да завърже своето животно за забито в земята колче, после да пропълзи напред около двеста крачки, да остане легнал на мястото си и там да изчака настъпването на деня. Този отряд беше взел конете си, за да могат хората незабавно да преследват неприятелите, които евентуално успееха да си пробият път през веригата. Ездитните животни на шейсетимата, залегнали в гората, бяха оставени по-назад под надзора на онези петима мимбренхоси, които имаха и задачата да пазят пленниците.

Тези двеста крачки, с които воините напреднаха, затвориха кръга. Двамата крайни червенокожи от единия полукръг влязоха в допир със съответните двама свои другари от другия полукръг. Конете на юмите също останаха затворени в кръга от мимбренхоси. Налагаше се да ги измъкнем оттам и тогава юмите ни бяха сигурно в ръцете.

Легнах на земята и на ръце и крака запълзях към мястото, където ме очакваше Винету. Той ме видя и също пълзешком тръгна да ме пресрещне.

— Само преди броени минути пазачите се смениха — съобщи ми той. — Предишните двама веднага си легнаха и сигурно вече са заспали.

— Тогава можем да започваме. Къде ще отведем тези двама пленници?

— В гората при нашите хора, които ще ги надзирават. —

— Не ми се иска. Онези воини трябва да насочат цялото си внимание към бивака, а ако им възложим и да пазят пленниците, е твърде възможно да намалят своята бдителност. Предостави тези двамата мъже на мен! Ще ги събера с вожда им, където няма да могат с нищо да ни напакостят, докато тук като нищо е възможно да ни издадат с викове за помощ.

— Шарли е прав. Нека той се заеме с човека, който се приближава ей там, водейки коня.

Един от двамата пазачи бавно връщаше някакъв жребец, отдалечил се твърде много от другите животни. По посоката, в която крачеше, горе-долу можеше да се прецени накъде се е отправил. Запълзях натам и на едно удобно място останах легнал на земята между два коня. Човекът се приближи, спря се недалеч с гръб към мен и вдигна поглед към небето.

Пропълзях под корема на един от конете и щом се озовах съвсем близо зад пазача, светкавично се изправих, с лявата си ръка го стиснах за гърлото, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието. Той рухна на земята и аз го завлякох настрани.

Огледах се за другия пазач, Винету го беше вече сграбчил и повалил. Апачът допълзя при мен, влачейки своя пленник след себе си също като мен. Замъкнахме юмите до двамата най-близко стоящи постове на мимбренхосите и на първо време им ги предадохме да ги пазят. Следващата ни работа беше да отведем конете. Това не беше трудно, понеже навсякъде докъдето им бяха позволили да се движат, те бяха вече опасли тревата и явно имаха голямо желание за нова паша. Като вървяхме възможно по-приведени, ние подкарахме две от животните към линията на нашите постове, зад която те веднага пак започнаха да пасат. Лека-полека и другите коне доброволно ги последваха. Щом забелязаха, че никой не ги спира, те се отдалечиха толкова много, че накрая стигнаха чак до нашите коне, където от само себе си се спряха и останаха.

И така номерът ни успя. Апачът се върна на своя пост. Сега вече, когато бяха обградени, а конете им — отведени, юмите можеха да се събудят. Нашите бяха готови да се сражават. Оставаше ми само да пренеса двамата пленени пазачи при техния вожд. Отначало и единият, и другият бяха в безсъзнание, но междувременно бяха дошли на себе си. Бях ги поверил в ръцете на опитни воини, но те не бяха успели да ги вържат. С нож в ръка мимбренхосите седяха пред юмите, за да ги принудят да мълчат. Необходима беше помощта ми, за да завържем ръцете им на гърба. Използвахме собствените им ласа. Забраних им да издават каквито и да било звуци и ги накарах да ме последват. Те не се възпротивиха, понеже нямаха възможност да се защитават, а и изпитваха страх от револвера в ръката ми.

Тръгнахме да обхождаме полукръга, образуван от нашите постове, и така се добрахме до южната страна на гората, където Голямата уста и другият пленен воин се намираха под зоркия надзор на петимата мимбренхоси. Изглежда той се разгневи немалко, като видя, че водя вързани още двама от неговите хора. Най-важното беше да му докажем, че воините му са обградени и че нямаше да успеят да си пробият път през веригата на мимбренхосите. За тази цел трябваше да му покажа нашите позиции. Ето защо освободих краката му, един по-дълъг ремък стегнах около кръста му, а после вързах другия му край за колана си и тогава му казах:

— Сигурно Голямата уста много иска да види своите воини. Нека дойде с мен и аз ще му ги покажа.

Изненадан, той ми хвърли кажи-речи радостен поглед, но после изглежда се сети за предпазните мерки, които току-що бях взел, за да съм сигурен, че няма да ми се изплъзне, и като смръщи вежди, недоволно измърмори:

— Накъде ще ме влачиш? Да не би да отиваме в нашия лагер?

— Не съвсем, но ще стигнем близо до него. Все пак се надявам още преди обяд да изпълня желанието ти и да те заведа при твоите хора.

В своето незавидно положение Голямата уста не можеше да направи нищо друго освен да ме последва. Най-напред го отведох до мястото, където в самия край на гората стоеше първият ни пост, а оттам продължихме между дърветата. Докато вървяхме, го предупредих:

— Запомни какво ще ти кажа! Отсега нататък докато не ти разреша, да не съм чул нито дума от теб. При първия ти опит да си отвориш устата острието на ножа ми ще се забие в сърцето ти! Ето, чувстваш ли го?

Извадих ножа си и през дрехата леко го боднах в гърдите. Той се изплаши и с приглушен глас умолително каза:

— Недей! Ще мълча. Няма да чуеш от мен нито звук. Вождът на юмите беше видял първия пост залегнал на земята. Отправихме се към втория. Тъй като там под короните на дърветата беше съвсем тъмно и не беше изключено мимбренхото да ме вземе за неприятел, на няколко метра от него аз тихичко му подвикнах:

— Аз съм, Олд Шетърхенд. Случили се нещо?

— Не, юмите все още спят.

Продължих заедно с Голямата уста от един пост до друг, разменяйки с всеки от тях по някоя дума, за да разбере вождът на юмите по какъв начин хората му са обградени. При другия край на веригата от постове в гората се натъкнах на вожда на апачите. Щом видя кого водя, той незабавно отгатна намеренията ми.

— Идваш, за да се убедиш, че никой от враговете ни няма да успее да се измъкне оттук, нали? Какъв срам и позор да си предводител на толкова за нищо негодни хора! Събудят ли се, ще изпаднат в ужас, защото ще разберат, че ако не се предадат, ще ги избием до крак!

Пак продължихме нататък от пост на пост, но вече на открито през равнината, докато накрая обходихме и този по-голям полукръг. Там се срещнахме със Силния бизон, който командваше тази част от воините си. Той не беше толкова проницателен като Винету и не се досети защо съм взел със себе си Голямата уста. Затова ме попита навъсено:

— Защо Поразяващата ръка влачи това куче със себе си? Да не би да искаш да му дадеш възможност да избяга? Остави го при неговите петима пазачи! Ти имаш само две ръце и две очи, а техните са десет.

— Моите две очи струват не по-малко от техните десет, а ти сам знаеш, че двете ми ръце са свършили повече работа от техните. Защо се сърдиш? Преди не казали и ти самият, че Поразяващата ръка добре знае какво прави?

— Това е вярно, но ако идваш, за да се убедиш, че сме бдителни, няма никакъв смисъл да мъкнеш тук и пленника.

— Идвам по друга причина. Ти мислиш ли, че макар и един-единствен воин на юмите ще успее да се измъкне от обкръжения бивак?

— Защо ме питаш, след като знаеш не по-зле от мен, че е невъзможно. Опитат ли се да си пробият път, ще ги застреляме.

— Това исках да чуя. Действай тъй както каза! И ако почувстваш да те обзема чувство на състрадание, потисни го! Колкото повече от куршумите ви улучат своята цел, толкова по-малко работа ще ни остане за после.

— Състрадание ли? — изсмя се язвително той. — А този пес прояви ли състрадание към децата ми? Ако не се беше появил ти да ги спасиш, той щеше да ги убие. Как може тогава да ти хрумне да ми говориш за състрадание? Докато на този свят има живи мимбренхоси, никой юма няма да намери при тях състрадание.

Той се извърна, заплю в лицето Голямата уста и се отдалечи. Съдейки по впечатлението, което решителното и яростно поведение на Силния бизон несъмнено направи на вожда на юмите, реших, че вече е време да му позволя да говори.

— Сега пак можеш да приказваш. Вече знаеш, че воините на мимбренхосите са по-многочислени от твоите. Показах ти какви позиции са заели. Всичките им пушки са готови за стрелба. Много от хората ти ще умрат още при първия залп, а другите могат да спасят живота си само като се предадат.

— Те ще си пробият път!

— През нашата гъста верига? И сам не го вярваш.

— Убеден съм в това. Ако най-неочаквано се втурнат на конете си в галоп срещу вас, навярно куршумите ви ще улучат неколцина от тях, но другите ще избягат.

— На конете си? Че къде са те?

— Ей там — отвърна той, посочвайки към мястото, където на лунната светлина се виждаше пасящото стадо.

— Там, да там! Но къде е бивакът ви? Нима Докато вървяхме не забеляза, че конете ви с хитрост са отведени доста настрани?

— Уф! — слисано възкликна Голямата уста, понеже едва в този момент откри тази промяна.

— Погледни натам и сам се убеди, че нашите воини се намират между твоите юми и конете им! Значи съвсем напразни са надеждите ти, че обградените хора ще успеят да разкъсат веригата ни.

Той замълча и заби поглед в земята. Едва след известно време пак вдигна глава.

— Ако мимбренхосите започнат веднага да стрелят, това ще е чисто убийство, понеже моите воини нищо не подозират.

— Нали ти нападна и разруши селата на мимбренхосите? Те нищо не знаеха за вашия грабителски поход и също нищо не подозираха. Нима не се канеше да убиеш двамата сина и дъщерята на Силния бизон? Те не знаеха, че се намират в долината и нищо не подозираха. Нима не нападна, не ограби и не опожари Асиенда дел Аройо и нима не нареди да избият мнозина от обитателите й? И те нищо не знаеха за намеренията ти, и те нищо не подозираха. Това че противниците ти не са подготвени и нищо не подозират, за теб не е причина за пощада. Следователно и за мен няма да е! Като оставим настрана грабежа и плячкосването, извършеното от вас е многократно подло убийство и ако решим да ви избием, това ще е справедливо наказание за вашите позорни престъпления. Можеш ли да ми възразиш макар и с една дума?

Вождът нищо не каза, затова замълчах и аз. Луната се бе издигнала вече в зенита си и хвърляше меката си сребриста светлина върху бивака на юмите. Виждаха се отделните воини да лежат на земята. Изпълненият с боязън поглед на Голямата уста напрегнато се взираше ту надясно, ту наляво, ту направо. Той напрягаше ума си, за да намери някакъв спасителен изход и аз не прекъснах размислите му, понеже трябваше сам да стигне до заключението, което ми се искаше да му внуша. Ето че по едно време той внезапно изпъна врат.

— Уф! Сега, ей сега! — полугласно възкликна той. Проследих посоката на погледа му. Тя водеше към бивака, където видях, че един от юмите бе станал и се оглеждаше на всички страни. Воинът не откри конете там? където всъщност трябваше да се намират, а доста далеч от лагера. Той забеляза и нашите животни. Макар че те стояха поединично и образуваха полукръг, чиято правилност всъщност би трябвало да му направи впечатление, изглежда у индианеца не се породиха никакви подозрения и той просто ги взе за коне на юмите, понеже не събуди никого, а се отдалечи от бивака в посока на мястото, където в момента пасеше най-голямата група животни. Юмът си мислеше, че там ще намери двамата пазачи, и искаше да им обърне внимание на тяхната небрежност.

— Загубен е — процеди през зъби вождът. — Ей сега някой изстрел ще го просне на земята!

— Няма — отвърнах аз. — Ще го пленят също както и аз плених тебе.

— Но той сигурно ще се съпротивлява и ще вдигне шум.

— Няма да може. Нали знаеш къде е застанал Винету. Твоят воин ще мине близо край него и вождът на апачите ще го нападне в гръб и ще го залови, както и аз постъпих с теб. Внимавай!

Случи се точно така, както бях предвидил. Юмът продължи да върви най-безгрижно, но после видяхме как зад него светкавично се изправи апачът. След това двамата бързо изчезнаха, защото паднаха в тревата. Малко по-късно Винету отново се появи. Беше сграбчил противника си и заедно с него изчезна между дърветата.

— Плени го — изръмжа Голямата уста.

— И то толкова безшумно, че хората ти нищо не забелязаха. Сам виждаш колко безпогрешно се действа от наша страна. И все пак бих предпочел този човек да беше имал възможност и време да се развика.

— Защо?

— Защото в такъв случай вече щеше да е настъпил решителният миг. Кому е нужно това дълго чакане? Нашите воини са нетърпеливи да чуят сигнала за нападение.

Приближих два пръста към устата си, сякаш се канех да свирна. Тогава вождът на юмите побърза да ме помоли:

— Стой! Недей още! Почакай малко!

— Защо? Не можете вече да избегнете участта си.

— Може би ще можем! Нали ти сам спомена нещо подобно, докато отивахме при мимбренхосите.

— Не си спомням.

Разбира се, само се преструвах, за да засиля тревогата му. Той продължи по-настоятелно:

— Невъзможно е да си го забравил — нали поиска да ти кажа истината!

— Истината ли? Ах да! Спомних си! Но тя няма да може да ви спаси, защото ти няма да направиш каквото ще поискам от теб.

— Какво е то?

— Да подканиш воините си да сложат оръжие и да се предадат. Изпаднал в затруднено положение, той сведе поглед към земята. Аз обаче нарочно засилих смущението му с думите:

— Но подобно обещание от твоя страна ще е безсмислено. Нямам ти доверие и предполагам, че замисляш някаква коварна хитрост и затова ще дам сигнала. Нека сражението започне.

— Почакай още малко и чуй какво искам да ти кажа!

— Тогава говори, но по-бързо! Нямам намерение да си губя времето напразно.

— Съществува ли възможност воините ми да бъдат пощадени и ако се предадат, да им върнете свободата?

— Ще ти отвърна само едно: може би.

— А също и аз да остана жив и да ме пуснете на свобода?

— Това е далеч по-трудно. Вината на хората ти е по-малка от твоята. Извършил си толкова тежки злодеяния, че е необходима някаква извънредно важна причина, за да се избавиш от участта си. Силния бизон в никакъв случай няма да пожелае да те помилва. Към него изобщо не би трябвало да се обръщам.

— Но към теб и към Винету мога, нали?

— Пак ще кажа — може би. Първо искам с най-големи подробности да узная как си се запознал с двамата бледолики, които се наричат Мелтън и Ралф Уелър, защо те накараха да нападнеш Асиенда дел Аройо и какви са намеренията им относно белите преселници. Готов ли си да ми отговориш на всички тези въпроси?

— А ти готов ли си да ме спасиш?

— Да, стига да ми е възможно.

— Тогава ще ти кажа каквото искаш да знаеш. Само че сега нямаме време. Събуди ли се още някой от воините ми, не бива да очакваме, че пак ще бъде заловен все тъй тихомълком. А вдигне ли се шум, воините ви сигурно ще стрелят.

— Прав си!

— А видят ли веднъж мимбренхосите кръв, после ще ти е много по-трудно, ако не и невъзможно, да ни спасиш!

— И аз съм убеден в това — обадих се с безразличие.

— Затуй побързай! Преди всичко гледай да предотвратиш кръвопролитието! После ще ти разкажа всичко. Кълна ти се!

— На клетвата ти мога да повярвам само ако я подкрепиш с лулата на мира.

— Сега нямаме време да пушим калюмета. Може да го направим и по-късно.

— Много добре, но едва ли е възможно да ти имам доверие.

Помисли само колко трудно ще ми е да те спася, тъй като Силния бизон сигурно решително ще се възпротиви!

— Не е речено, че ще узнае нещо, ако през нощта тайно прережеш ремъците ни.

— Хмм! Може би ще го направя, понеже съм християнин и ми е неприятна мисълта за смъртта дори на най-върлия ми неприятел.

— Тогава побързай и не ме карай да чакам по-дълго!

Явно той се беше разбързал повече отколкото преди малко бих сметнал за възможно. Аз обаче продължих най-невъзмутимо:

— Най-напред трябва съвсем сигурно да знам какво да очаквам от теб. Ти искаш тайно да ви пусна да избягате, а в замяна ми обещаваш, че сега воините ти доброволно ще се предадат. Така ли?

— Да, да!

— И без да ме лъжеш ще ми обясниш всичко за споменатите двама бледолики с такива подробности, че ще мога да прозра намеренията им?

— Да.

— Тогава ела да отидем при Силния бизон и Винету, за да им кажеш, че ще изпратиш до твоите воини заповедта да се предадат.

— Да я изпратя ли? Смяташ при тях да отиде някой вестоносец? Но моите воини се подчиняват само на мен и няма да обърнат никакво внимание на думите на някакъв си пратеник.

— Не аз, а ти ще си виновен, ако те не обърнат внимание на твоя заповед, която им изпратиш по някой човек. Би трябвало да им внушиш по-голямо уважение към себе си, както и безпрекословно подчинение на заповедите ти, независимо дали са дадени лично, или не.

С искането да пусна самия него да отиде при воините си той явно преследваше някаква коварна цел. Щом разбра, че оставам неумолим, Голямата уста отстъпи, но възрази следното:

— Как можеш да искаш от тях да се подчинят на някакъв си пратеник от мимбренхосите?

— Нима някой е казал, че той ще е мимбренхо? Да не би ти да си единственият наш пленник? Воинът, когото заловихме с теб, язди заедно с нас двамата и видя броя на нашите хора. Двамата пазачи на конете ви, които доведох, обходиха с мен цялата верига от постовете ни в равнината и знаят не по-зле от теб, че твоите юми са загубени ако ни принудят да използваме пушките си. Изпратя ли тези трима мъже да отидат в бивака ви да отнесат там твоята заповед, аз съм убеден, че непременно ще им повярват.

— Добре, съгласен съм. Заведи ме при тримата пленници!

— Почакай още малко!

Отидох с него до най-близкия пост и му наредих да потърси Силния бизон и Винету и да им каже, че Голямата уста е готов да подкани воините си да сложат оръжие. После се върнах с вожда на юмите до другата страна на гората, където бяха пленниците. В мое присъствие той трябваше да им даде съответната заповед и аз много внимавах докато им обясняваше съображенията си да не би коварно да им подхвърли някоя опасна за нас дума. Съвсем тихо, за да не го чуят пазачите мимбренхоси, той им съобщи и обещанието ми после тайно да освободя всички пленници. И накрая с натъртване добави:

— Нали всички знаете, че Поразяващата ръка винаги държи на дадената дума! Никога не е нарушавал обещанията си.

— Ще изпълня всичко, каквото съм ви обещал — потвърдих аз. Освободихме краката на тримата, докато ръцете им все още оставихме вързани. Когато заедно с тримата юми и техния вожд се върнахме в ограденото от нашите постове място, с нас дойдоха и двама от петимата пазачи. Там намерих Винету и Силния бизон. Приближих се до тях. На вожда на мимбренхосите явно е било много трудно да повярва на моята вест и щом ме видя с припрени крачки той побърза да ме посрещне.

— Вярно ли е, че това куче на юмите ще ни предаде хората си заедно с оръжията им?

— Да.

— Тогава ти или си извършил цяло чудо, или в тази работа има някаква измама, която не си успял да прозреш. Нека Поразяващата ръка внимава!

След него със спокойния си глас се обади Винету.

— Никой от юмите не може да измами Олд Шетърхенд. Голямата уста остава при нас, а тримата други юми навярно ще отнесат заповедта му в бивака, а?

— Така е — кимнах аз.

— Те знаят ли какво точно да кажат там?

— Трябва да им заповядам само още две неща.

— Какво още? — побърза да попита Голямата уста, който се опасяваше да не би да поставя някакви нови неизгодни за него условия.

— Нещо много просто, което досега не беше споменавано, понеже се разбира от само себе си. Преди малко ти и без друго се беше разбързал толкова, че едва ли ще имаш нещо против, ако поискам воините ти да се подчинят на твоята заповед, без много- много да се колебаят и бавят.

— Какъв срок ми даваш?

— Половин час. Няма да се откажа от това условие и вярвам, че ще се съгласиш с него.

— Принуден съм. Но ти спомена за две неща. Кое е второто?

— Отнася се за предаването на оръжията. Веднага щом воините ти заявят, че ще се подчинят на заповедта ти, ще накарам нашите мимбренхоси да образуват кръг близо до лагера ви. Всеки от юмите трябва да влиза в него поединично, да оставя оръжията си и после незабавно да се връща при своите. Едва ли ще сметнеш това условие за несправедливо.

— Съгласен съм.

— Е, добре! Но ти заявявам, че всеки юма, у когото намерим някакво скрито оръжие, ще бъде разстрелян като предател.

— Условията ти са твърде сурови! Да предадем всичките си оръжия! Ами какво ще стане с конете, както и с другите предмети, собственост на моите хора?

— Конете са наши. Освободим ли по-късно някой от вас, то сами ще решаваме дали да му подарим неговото ездитно животно или не. Внимателно ще прегледаме всичко друго, каквото притежавате. Нямаме намерение да се обогатяваме с другата ваша собственост. Но ще ви отнемем всичко, което сте ограбили при нападението си над Асиенда дел Аройо и ще го върнем на дон Тимотео. Имаш ли още въпроси?

— Не.

— Тогава нека тримата пратеници тръгват! А ти ще седнеш ей тук и няма да мърдаш от мястото си, преди да сме ти разрешили.

Юмите се отдалечиха, за да изпълнят неприятната си задача. Голямата уста се настани на земята, а по мой знак от двете му страни заеха местата си двамата пазачи, които нямаше да го изпускат из очи. Погледнах часовника си, понеже в случай че след изтичането на половин час все още не бяхме получили отговор, имах намерение първо да дадем няколко предупредителни изстрела и едва тогава да наредя да стрелят на месо.

Както видяхме, червенокожите стигнаха бивака и разбудиха спящите хора. Отначало настана голяма суматоха, после юмите се скупчиха в тесен кръг около пратениците, а след не повече от минута проехтя яростен рев. Вестоносците бяха изпълнили поръчението си. Резултатът беше напълно според очакванията ни — сред индианците настана необикновено силно вълнение, което всъщност представляваше единственият наистина опасен миг за нас. Ако този критичен момент се разминеше без в раздразнението си юмите да се увлекат да започнат необмислени враждебни действия, успехът ни беше сигурен.

Заедно с Винету и вожда на мимбренхосите се отдалечих малко от Голямата уста, за да не може да чува разговора ни. Когато откъм неприятелския лагер се разнесе онзи гневен рев, Силния бизон предупреди:

— Ей сега юмите ще ни връхлетят. Личи си по крясъците им. Но ние ще ги посрещнем както трябва.

— Само в момента изглежда така — отвърнах аз. — Щом разберат, че са обградени, Ще си подвият опашката.

— Не ми се вярва. Юмите заспаха с мисълта, че на зазоряване ще ни нападнат и унищожат. А ето че сега след като се събудиха,. научават, че са обкръжени и трябва да се предадат. Почти сигурно е, че във възбудата си ще грабнат оръжията.

— Бързо ще се вразумят, понеже им изпратих такова известие, което ще ги успокои и ще им даде надежда.

— Да не би да си им дал надежда, че ще ги освободим?

— Да. Всички воини, а също и вожда им?

— На него специално му обещах.

— Да не си луд? Никога няма да дам съгласието си!

— Не ми е необходимо. Обещах им и нещо повече.

— Нещо повече ли? Какво?

— Тайно да освободя Голямата уста и всичките му хора, като им прережа ремъците.

— И това ли им обеща? И това ли? — яростно ми извика той. — Как можеш без съгласието ни да…

Вождът на мимбренхосите не успя да продължи, понеже Винету така го стисна за ръката, че от болка той забрави какво искаше да каже. А апачът на свой ред го попита:

— Защо Силния бизон се е развикал като някоя старица, която има зъбобол? Да не би да иска Голямата уста да чуе за какво говорим? Да ти е казвал някой, че Олд Шетърхенд е постъпил необмислено когато и да било? Щом веднъж е дал някакво обещание, той сигурно ще го изпълни. Или някога си чувал моят бял брат да е давал на някой червенокож или бял дума, която после да е нарушавал?

— Поразяващата ръка винаги изпълнява обещанията си.

— Ако са изпълнени условията, при които ги е дал… — Тъй! Условията! — все още разгневено промърмори вождът. А после заядливо ми се сепна: Запази условията за себе си! Хич не искам и да ги знам!

С тези думи той сърдито ми обърна гръб, отдалечи се малко и се тръшна в тревата. По лицето на Винету се плъзна лека усмивка, ала той нищо не каза. Тъй като смятах, че му дължа известно обяснение, аз подхвърлих:

— Дадох това обещание, защото знаех много добре…

— Pshaw! — прекъсна ме той. — Каквото направи Олд Шетърхенд е добро. Не е необходимо да ми се извинява. Знам, че ще надхитри вожда на юмите, защото той се кани да го измами. Силния бизон е храбър воин, но мислите му не стигат по-надалеч от хвърления томахок. Гневът му бързо се разпалва, ала и бързо угасва. Сърцето му е добро. Той ще помоли Олд Шетърхенд да му прости.

Когато говореше Винету, всякакъв гняв неизбежно отстъпваше и всяка обида бързо изчезваше. Той се зае да наблюдава неприятелския лагер, където вълнението и възбудата се бяха уталожили. Събралите се юми спокойно се съвещаваха, като от време на време се обръщаха ту на една, ту на друга страна, за да хвърлят по някой поглед към позициите ни. Все още уговореният половин час не беше изтекъл, когато единият от тримата пратеници се върна и съобщи следното:

— Тримата най-възрастни воини на юмите желаят да разговарят с Поразяващата ръка, Винету и Силния бизон. Ще им разрешите ли да дойдат?

— Да, но ако са невъоръжени.

— Ами ако не се споразумеете и те предпочетат да се бият, тогава ще могат ли свободно да се върнат при нас, без да им се случи нещо лошо?

— Те са парламентьори и ще могат да се върнат откъдето са дошли.

Човекът се затича към лагера, за да предаде това съобщение и не след дълго видяхме тримата юми да се отправят към нас. Те бяха оставили одеялата си и дори се бяха съблекли голи до кръста, за да ни покажат, че не носят скрити оръжия. Когато Силния бизон разбра какво предстои, той отново се присъедини към нас.

Тримата пратеници минаха покрай своя вожд, без да го погледнат, което обаче в никакъв случай не беше признак на презрение. Те идваха просто като пълномощници на своите съплеменници и поне в този момент той не беше техен вожд. Щом спряха пред нас, тримата ни поздравиха. После един от тях, вероятно най-възрастният, се обърна към мен със следните учтиви думи:

— Вождът на юмите Голямата уста е пленен и ни заповяда да се предадем. Поразяващата ръка е уговорил с него условията. И най-възрастните ни воини не си спомнят подобен случай. Ето защо юмите се събраха на съвещание без вожда си, за да вземат някакво решение. Те ни изпратиха при теб, за да се уверим дали получената заповед все пак не може да се промени. Ти и твоите двама прочути червенокожи братя ще ни разрешите ли да видим воините, които са ни обградили, както и да огледаме какви позиции са заели?

— Уважавам съображенията ви и знам, че за вас няма никакво спасение — отвърнах им аз. — Затова ще изпълним желанието ви. Винету, великият вожд на апачите, ще ви вземе под закрилата си, за да не би някъде по пътя да ви се случи нещо лошо. А сега вървете, но гледайте да се върнете най-късно след четвърт час, за да ми съобщите решението си! Това е последният срок, който ви давам.

Те ми обърнаха гръб и последваха Винету, за да обходят цялата верига от наши хора. Завърнаха се, когато зората вече надвиваше лунната светлина. По лицата на тримата мъже се виждаше, че в тях се води вътрешна борба, чиито външни следи се мъчеха да скрият, което обаче не им се удаваше изцяло. Това беше борба между гордостта и чувството за неизбежно унижение. Със сведени към земята погледи те мълчаха минута-две, а после най-възрастният се обади:

— Олд Шетърхенд беше наш пленник и все пак нищо лошо не му се случи. Нима сега ще се отнесе към нас с цялата си строгост?

— Не е ваша заслугата, че не ми се е случило нищо. Но защо си хабим думите на вятъра? Нека воините на юмите ми кажат какво са решили!

— Разбрахме, че нашият вожд Голямата уста не е могъл да даде друга заповед. От всички страни дулата на пушките ви са насочени към нас, а докато сме спели, сте ни взели и конете, чиято бързина можеше да ни спаси.

— Значи се предавате, така ли?

— Ние сме твои пленници.

Той наблегна на думата «твои». Искаше да бъде мой пленник, понеже бях обещал да ги освободя.

— Тогава вървете да предадете оръжията си! Но един по един! Никой не бива да се приближава, преди да сме свършили с предишния.

— А ще ни разрешите ли да задържим поне амулетите си?

— Великия дух пожела да ни паднете в ръцете. Той е отвърнал лицето си от вас, тъй че и без друго вашите свещени амулети са останали без никаква стойност, но въпреки всичко ще ви спестя това голямо унижение и ще ви позволя да запазите вашите амулети и калюмети.

Това бе поне известна утеха за съкрушените им сърца. Те се приготвиха да се върнат в лагера си. След като изминаха десетина-петнайсет крачки, индианецът, с когото бях разговарял, се спря, обърна се й ме погледна. В погледа му прочетох няма подкана да се приближа, тъй като изглежда имаше да ми казва нещо. Знаех какво е то и се отправих към него.

— Нека Поразяващата ръка ми прости, че пак ще говоря! — каза той. — Но знам, че другите двама ваши предводители не бива да чуят думите ми.

— Говори, но бъди по-кратък!

— Вярно ли е, че Олд Шетърхенд е обещал тайно да ни пусне на свобода?

— Да, но ако вашият вожд изпълни обещанието си.

— Какво е то?

— Не ми е разрешил дави го казвам.

— Ами ако не го изпълни?

— В такъв случай ще приема, че и аз не съм давал никакво обещание.

— Тогава ще му напомним, че трябва да удържи на думата си. Хау!

След тази потвърждаваща дума той се накани да си тръгне, но пак се спря и попита:

— Накъде ще ни отведете?

— Все още не сме решили. А сега стига толкова приказки. Нека най-сетне приключим с тази работа!

Докато тримата старейшини се връщаха, ние избрахме трийсет мимбренхоси, които да образуват кръга, където юмите щяха да оставят оръжията си. Добре въоръжени, нашите воини застанаха един до друг на около петдесетина крачки от бивака. Едва бе образуван кръгът, когато индианецът, с когото бях разговарял, се приближи пръв, за да предаде оръжията си, както и някои други предмети. Стоях наблизо и за да съкратя цялата процедура, побързах да извикам още няколко мимбренхоси, които получиха задачата да претърсват джобовете на юмите и да проверяват съдържанието им. Щом видя какво правим, Винету се притече с неколцина други, за да сложи точка на предаването на врага, като връзваха обезоръжените юми и ги слагаха легнали в тревата. Така постъпвахме с всеки от противниците си и работата вървеше бързо. Самите юми имаха достатъчно ремъци и ласа, които използвахме. Трудно беше само да различим дали даден предмет от джобовете им е лично тяхна собственост или произхождаше от асиендата, още повече че често на бял свят се появяваха неща, за които бих могъл да се закълна, че са отмъкнати от асиендата, обаче собствениците им заявяваха, че са амулети, а нали им бях обещал да им оставя тези свещени за тях дреболии.

Голяма част от предобеда бе вече изминала, когато най-сетне приключихме. Юмите лежаха един до друг като чували в картофена нива. Оръжията им образуваха голяма купчина и щяха да бъдат разпределени между победителите още сутринта. Беше се събрало доста голямо количество от предмети, за които предполагах, че са собственост на асиендерото. Дадохме ги на един мимбренхо да ги пази.

После седнахме да се нахраним. Никой не остана гладен, понеже и едните, и другите носеха хранителни провизии. Тъй като все още не бяхме спали, решихме по време на горещите обедни часове да почиваме. Привечер щяхме да потеглим на път, и то към мястото, където оставените от юмите пазачи лагеруваха при плячкосаните стада и ранените. Смятахме да пленим воините, а стадата да върнем на асиендерото.

Разпределянето на оръжията премина твърде оживено и шумно. Всеки искаше да получи пушка, а тъй като пушките на юмите не струваха кой знае колко, често избухваха спорове и кавги. За да въведем спокойствие и ред, се налагаше да се намесваме енергично с някоя и друга строга дума.

Образуваният от воините ни кръг отдавна беше разтурен и ние лагерувахме на сянка в края на гората. Всеки, който не беше на пост, спеше, за да събере сили за продължителната езда, понеже мислехме да спрем чак при целта си. При големия брой на пленниците се налагаше да бдят на пост десет души едновременно. На всеки час ги сменяха други воини. Винету, Силния бизон и аз се сменяхме от своя страна също на всеки час, за да проверяваме дали десетте пазачи си вършеха съвестно работата.

Бях поел първата стража, а след мен идваше редът на Винету. Когато по-късно вождът на мимбренхосите отново ме събуди да застана на пост почувствах се кажи-речи още по-изморен, отколкото бях преди, и станах, за да се поразкърша. Десетте поста се разхождаха нагоре-надолу и толкова строго надзираваха пленниците, че сигурно никой от тях нямаше да успее да направи дори и опит за бягство. Понеже беше вожд, за Голямата уста бяха избрали едно място малко настрани, където той лежеше неподвижно и изглежда спеше. Но когато преминах за втори път край него, той отвори очи и ме повика. Приближих се и го попитах какво иска. Вождът не скри учудването си:

— Как може Поразяващата ръка да ми задава такъв въпрос! Имам едно-единствено желание — да бъда свободен!

— Вярвам ти! Когато бях твой пленник и аз го имах.

— Но сега си на свобода. А кога и аз ще бъда? Още днес ли?

— Още днес? — попита учудено. — Ти беше заспал и навярно продължаваш да сънуваш, а?

— Съвсем не сънувам. Освен теб са будни само десет войни. Че кой ще ти попречи да срежеш ремъците ми? Направиш ли го, ще скоча върху гърба на най-близкия кон, ще препусна в галоп и ще изчезна, преди някой да се е сетил да ме преследва.

Това нахално искане ми се стори толкова забавно, че избухнах в смях, от който се събудиха някои от спящите индианци, а всички постове обърнаха погледи към мен.

— Защо се смееш? — гневно ми се сопна той. — Нали ми обеща!

— Обещах да освободя и теб и воините ти, а не само теб. Ще бъдеш свободен само заедно с тях.

— Тогава намери по-бързо удобен случай! Длъжен си да спазиш веднъж даденото ни обещание.

— Разбира се, но как стоят нещата с твоето?

— Ще го изпълня веднага щом и ти изпълниш обещанието си.

— Навярно мислиш, че ти е хрумнала страшно умна идея, ала по този начин няма скоро да бъдеш свободен. Няма да те пусна, преди да си отговорил на въпросите ми.

— Ще ти отговоря само като свободен човек.

Вече бях отворил уста, за да се изсмея повторно, но веднага пак станах сериозен, понеже в същия миг Силния бизон, който лежеше наблизо и се преструваше на заспал, скочи на крака и ми подвикна:

— Олд Шетърхенд ще има ли време да ми отговори на един въпрос?

— Да — кимнах аз.

— Тогава нека дойде с мен!

Отидох при него, а той ме отведе малко настрани, където никой не можеше да ни чуе и с гневно святкащи очи ми каза:

— Олд Шетърхенд разговаря с Голямата уста. Думите не разбрах, но отгатвам смисъла им.

— Щом е така, не разбирам защо не остана да лежиш на мястото си. И за теб сънят е също тъй необходим, както за всички други.

— Как мога да спя, когато виждам, че сред нас има предател?!

— Предател? Ще ми каже ли моят червенокож брат кого смята за предател?

— Самият теб!

— Мен ли? Аз предател? Ако Силния бизон нарича предател Олд Шетърхенд, който не може да бъде обвинен от никого в каквато и да било измяна, то единствено възможната причина се крие сигурно в това, че Великия дух е объркал ума му. Към теб изпитвам състрадание и понеже съм твой приятел и брат ме боли сърцето да ти кажа, че се налага да те изключим от нашия съвет, докато размътеният ти разсъдък отново се оправи.

След тези думи го зарязах и продължих по пътя си, обаче той бързо ме догони и с разкривено от ярост лице ме сграбчи за ръката.

— Какво каза? Че съм си загубил ума ли? Да не мислиш, че като си много силен и сръчен можеш не само да побеждаваш враговете си, ами да обиждаш дори и приятелите си? Извади ножа си и се бий с мен! Такава обида се измива само с кръв!

Не само думите му, но и потъмнялото му от гняв лице ми доказваха, че този сприхав човек действително бе изпаднал в необуздана ярост. Беше извадил ножа от пояса си и точно пред мен зае позата на боец, готов да се впусне в двубой на живот и смърт. Аз обаче останах спокоен и невъзмутимо казах:

— С какво ще бъде изкупена подобна обида мога да определя единствено аз, понеже самият аз бях обиден. Ти ме нарече предател. Нима за един воин има по-голяма обида? Ако някой непознат ми каже такава дума в лицето, ще го просна с юмрук на земята. Но направи ли го приятел, няма как да не предположа, че внезапно се е умопобъркал. Ако чувстваш засегната честта си, вината не е моя, а твоя, защото самият ти ми даде повод да помисля подобно нещо за теб.

— Но аз имам право! Ти искаш да освободиш Голямата уста! Как да не ми се стори подозрително, че стоиш при него и преговаряте докато всички други спят?

Тежко сложих ръка върху рамото му и строго казах:

— Когато бди Олд Шетърхенд, останалите могат спокойно да спят. Запомни го! Хайде да забравим тази работа! Отново понечих да си тръгна, но той пак ме задържа и изкрещя:

— Не, няма да забравим! Трябва да се биеш с мен! Вземи ножа си, иначе ще те пронижа тъй както си стоиш!

Крясъците на вожда събудиха индианците. Винету също се събуди. Той се приближи и попита:

— Защо моят червенокож брат предизвиква Олд Шетърхенд да се бие с него?

— Защото ме обиди. Каза, че разсъдъкът ми се е помътил — сърдито избоботи Силния бизон.

— И защо твърди подобно нещо?

— Защото го нарекох предател.

— Каква причина имаше вождът на мимбренхосите за това?

— Поразяващата ръка беше застанал до Голямата уста и разговаряше с него.

— Уговаряха ли двамата някакво предателство?

— Да. Поразяващата ръка заяви, че иска да го пусне на свобода.

— И това ли е единствената причина за твоето поведение? Аз ти казвам, че моят брат Шетърхенд винаги знае какво прави. Всеки друг може да стане предател, но той — никога!

— Ти си мислиш така, но аз съм убеден в обратното. Той ме обиди и ще трябва да се бие с мен!

Наистина бе цяло удоволствие да се види погледът, с който Винету измери стария вожд от глава до пети, както и после да се чуе тонът, с който го попита:

— Нима моят брат иска да стане за смях пред своите хора?

Тези думи още повече разлютиха Силния бизон. Той изрева като побеснял:

— И ти ли искаш да ме дразниш? Я виж тялото ми, виж мускулите ми! Мислиш ли, че ще ме победи?

— Да, тъй мисля! Поиска ли, още с първия удар Олд Шетърхенд ще забие острието на ножа си в сърцето ти, но той едва ли го желае.

— Ако продължи да се колебае дали да се бие с мен, или не, значи е страхливец и аз ще го пронижа с ножа си!

След тези думи веждите на Винету се смръщиха, а по лицето му се изписа онзи израз, който познавах много добре и който ми издаваше, че за апача случаят е вече приключен. Той леко вдигна едното си рамо и отсече:

— Силния бизон е решил да стане за смях. Олд Шетърхенд ще се бие с него. Какви условия ще постави моят брат?

— Двубоят ще е на живот и смърт.

— С ножове ли ще се биете?

— С ножове!

— Кога?

— Веднага.

— По какви правила ще се използват ножовете?

— По никакви правила. Ще замахвам и ще удрям с него както си искам:

— А какво ще стане, ако нечий нож отхвръкне? Другият ще има ли право да прониже обезоръжения?

— Ако може, защо не? Но тогава противникът му ще има право да се защитава с юмруци, да го убие с удари или да го удуши.

— Моите двама братя сигурно ще ми разрешат да бъда съдия. Аз съм готов и двубоят на живот и смърт може да започва.

Очите на стария навъсен вожд направо заблестяха от желание час по-скоро да започне кървавата схватка. Той ме познаваше добре, ала в тези мигове изобщо не помисли за онова, което бе преживял заедно с мен. Когато беше разгневен Силния бизон изобщо нито се колебаеше, нито се замисляше много-много. Но преминеше ли му гневът, той се превръщаше в най-дружелюбния и мил човек, тоест, толкова дружелюбен и мил, колкото може да бъде един индианец. Вярно че неговата раздразнителност вече неведнъж му бе създавала неприятности и навярно влиянието му сред неговите съплеменници отдавна да се беше изпарило, ако иначе той не бе способен предводител и не притежаваше исполинска сила. Вождът наближаваше шейсетте години, но въпреки това все още не беше изгубил нито силата си, нито своята бързина и подвижност, което го отличаваше от връстниците му. Следователно в негово лице имах напълно равностоен противник. Всъщност дори бях в по-неизгодна позиция, понеже той възнамеряваше да води схватката съвсем сериозно и до край, а аз си бях наумил да го щадя.

С най-голямо удоволствие бих се отказал от този двубой, ала в такъв случай Силния бизон веднага щеше да се нахвърли с ножа си върху мен и тогава щях да се видя принуден да се защитавам. Ето защо и аз изразих готовността си, като се изправих срещу него и стиснах дръжката на ножа си в лявата ръка, понеже исках десницата ми да е свободна. В яростта си моят противник изобщо не забеляза това.

Мимбренхосите видяха и чуха какво предстоеше да става й се приближиха да гледат. Пленените юми се опитаха доколкото им бе възможно да вземат такова положение, че да не пропуснат зрелището. По всички лица се четеше изразът на най-голямо напрежение. Само синовете на вожда се опитваха да скрият тревогата си. Излезех ли аз победител щях да убия баща им, а спечелеше ли той двубоя, с мен щеше да е свършено, а нали на мен дължаха толкова много. Бяхме се изправили на пет крачки един срещу друг. Всеки стискаше ножа си в ръка и внимателно се гледахме в очите. Преди да даде знак за започване на двубоя Винету попита:

— В случай че умре има ли вождът на мимбренхосите някакво желание, което да изпълним?

— Няма да умра! — злобно се изсмя той. — Само дай знак и ножът ми веднага ще изяде Поразяващата ръка!

— А моят бял брат има ли да ни поръчва нещо? — попита апачът и мен.

— Да. Ако Силния бизон ме убие, тогава му кажи, че съм спасил децата му и че съм дал име на сина му. Може би после ще стане по-предпазлив с общуването си с приятели, на които дължи благодарност.

Мислех, че това напомняне ще вразуми стария вожд, ала се видях излъган, понеже той избухна още по-гневно:

— Един предател никога не може да претендира за благодарност. Искам да се пролее кръв, кръв!

Стана ми ясно, че двубоят е неизбежен и ако до преди малко бях решил да не се отнасям особено грубо към стария, то почувствах как вече и моята кръв кипва и си наумих да му дам един добър урок. И тъй кимнах на Винету. Той вдигна ръка и каза:

— Никой от зрителите да не напуска мястото си, докато не му разреша! Нека двубоят започне! Хау!

Кой ли щеше да нападне пръв? Не и аз! Но бях твърдо решен още при първото нападение да обезвредя вожда. Не биваше да се колебая нито да протакам нещата, защото колкото по-дълго стоях изложен на ударите на ножа му, толкова по-голяма беше и опасността да ме рани.

Силния бизон се бе изправил пред мен като статуя. Дали и той не желаеше да нападне пръв? Но колкото и неподвижно да беше тялото му вътре в него вреше и кипеше. Трескавият му поглед ми издаваше, че той стоеше като истукан само за да отслаби вниманието ми и изненадващо да се нахвърли върху мен. Скоро разбрах, че не съм се излъгал, защото изведнъж в очите му се появиха опасни пламъчета и убеден, че в същия миг ще ме връхлети, точно тогава аз пуснах ножа си на земята. Вождът на мимбренхосите наистина бе вдигнал вече единия си крак, но веднага пак го отпусна и извика:

— Видяхте ли, че Поразяващата ръка се страхува? Изтърва ножа си, понеже пръстите му треперят от уплаха.

Вместо да му отговоря, аз се наведох, сякаш исках да вдигна ножа. Знаех, че Силния бизон ще използва за нападение именно този миг, когато се намирах в това неизгодно и уязвимо положение. И той действително незабавно направи решителния скок, решителен, защото с него предреши поражението си. След като приклекнах, за да ме прониже, той също трябваше да наведе високата си фигура и да насочи удара с ножа към приведения ми гръб. Обаче аз светкавично се извъртях настрани и бързо се изправих. Така се озовах до вожда, докато той, наведен напред, замахваше да ме прониже, но в този миг не бях вече на предишното си място. Изправен, можех да използвам цялата си сила и с юмрука на дясната си ръка така го ударих в тила, че той се просна на земята като подкосен. С бързо движение изтръгнах ножа от ръката му, после го обърнах по гръб, притиснах гърдите му с коляно, канейки се да допра до неговото гърло острието на собствения му нож. Но това се оказа излишно. Очите му бяха широко отворени, а погледът им — изцъклен. Устата му също беше отворена. Тъмното му обветрено й сурово лице изглеждаше някак изведнъж окаменяло. Нито един мускул по тялото му не трепваше. Изправих се на крака и казах на Винету:

— Вождът на апачите вижда Силния бизон да лежи на земята, а ножът му е в ръката ми. Нека моят брат реши кой е победителят!

Винету се приближи и коленичи до мимбренхото, за да го прегледа. Когато се изправи, лицето му бе много сериозно и ми се стори, че гласът му леко трепереше.

— Вождът на апачите каза, че Силния бизон може още днес да отиде във Вечните ловни полета, и излезе, че е бил прав. Юмрукът на Олд Шетърхенд е като гранит и поразява смъртоносно дори и тогава, когато той не е искал да убива.

Винету каза самата истина, понеже действително не бях имал никакво намерение да убивам Силния бизон. Един по-як човек като нищо може с юмручен удар да повали в безсъзнание някой друг, макар после ръката да го боли няколко часа. Но пък чак да го умъртви? Това е възможно да стане единствено тогава, когато е улучено някое твърде чувствително място. Зрителите бяха занемели. Неподвижно и мълчаливо стояха и синовете на победения вожд, до когото аз също клекнах, за да проверя какво е състоянието му. Отначало изцъклените му очи приличаха на очите на мъртвец, а отворената му уста ме наведе на мисълта за парализа. Почувствах, че сърцето му слабо биеше. Значи още беше жив. Опитах се да затворя клепачите му и в този миг той раздвижи очи така, сякаш търсеше някого и най-накрая погледът му се спря върху мен. Същевременно по лицето му се изписа израз на уплаха. Устните му ту се затваряха, ту се отваряха, по крайниците му започнаха да преминават конвулсивни тръпки, което показваше, че поваленият вожд полагаше всички усилия да преодолее парализата си. Изправих се и съобщих на индианците:

— Вождът не е мъртъв. Душата му все още не е отлетяла. Но ще трябва да изчакаме да видим дали тялото пак ще започне да му се подчинява.

Ето че в този миг проснатият на земята вожд нададе протяжен пронизителен вик, после бързо скочи на крака и енергично размаха ръце.

— Жив съм, жив съм! Мога да говоря, мога да се движа! Винету взе ножа от ръката ми, подаде му го и попита:

— Признава ли се Силния бизон за победен? Олд Шетърхенд можеше да го прониже, но не го направи.

Мимбренхото бавно вдигна ръка и някак непохватно и вдървено я задържа насочена към мен. Същевременно по лицето му се изписа израз на ужас. С явно усилие той проговори:

— В юмрука на този бледолик се крие смъртта. Какво ужасно чувство е да усещаш, че си жив и все пак да си мъртъв. Нека Поразяващата ръка забие ножа в сърцето ми, но така, че после да не мога повече нито да чувам, нито да виждам!

Той застана пред мен в позата на човек, който очаква смъртоносния удар. Аз го дръпнах за ръката и го отведох при синовете му и обръщайки се към по-младия, казах:

— Твоят по-голям брат получи от мен име, на теб ти предлагам друг не по-малко ценен дар — твоя баща. Приеми го, но му кажи, че никога повече не бива да се съмнява в Поразяващата ръка!

Старият вожд беше втренчил въпросително поглед в лицето ми, ала като чу думите ми, сведе очи.

— Това е кажи-речи по-лошо и от смъртта! Даваш живота ми на едно дете! Стариците ще ме сочат с пръст и от беззъбите им уста ще се разпространи вестта, че съм бил победен от теб и съм станал собственост на едно хлапе, което дори няма име. Така ще продължа да живуркам в позор, докато угасна.

— Нищо подобно! Да те победят в двубой не е никакъв позор, а скоро твоят по-малък син ще има някое прочуто име също като своя по-голям брат. Честта ти не е опетнена. Попитай Винету, а и старейшините на племето си! Те ще потвърдят казаното от мен.

Аз се отдалечих, а той се върна на мястото си и седна тъжен на земята. Другите налягаха кой както можеше по-удобно, но мнозина не успяха да заспят тъй скоро. Когато след определеното време Винету дойде да ме смени, той ме попита:

— Нанасял ли е моят брат Шарли и друг път подобен удар, от който не се губи съзнание и все пак се лишава душата от властта й над тялото?

— Не.

— Беше страшно за гледане! Можеше ли това вцепеняване да продължи и по-дълго?

— Разбира се. И седмици, и месеци, и години.

— Тогава нека моят бял брат по-добре веднага да убива враговете си! Силния бизон няма вече да те принуждава да му излизаш на двубой. Досещам се за какво си разговарял с Голямата уста. Той искаше да го освободиш още днес, нали?

— Да.

— Но не ти каза каквото искаше да знаеш? Няма и да ти каже, а ще те излъже. Какво решение взе за съдбата му?

— Същото каквото е взел и моят брат Винету.

— Ти отгатваш мислите ми. Олд Шетърхенд и Винету не жадуват за кръв, но въпреки това не могат да спасят Голямата уста. Решим ли да му върнем свободата, върху нас ще се стовари цялата вина за всички злодеяния, извършени от него по-късно. Той е смъртен враг на мимбренхосите. Нека го вземат със себе си и го съдят според собствените си закони и обичаи!

Тъй неочаквано наложеният ми двубой съвсем не бе в състояние да ме лиши от моята почивка. Скоро заспах толкова здраво, че на сутринта се наложи да ме будят. Тръгнахме на път точно в предварително определения час. Ездата ни премина, без да се случи нещо, което заслужава да бъде споменато.

Вече се свечеряваше, когато се добрахме до тясната клисура, която водеше до бивака на оставените при стадата юми. Следователно трябваше да сме предпазливи и да изпратим напред един съгледвач, само че заради разнасящия се надалеч конски тропот той не биваше да язди. Поради важността на тази задача, а и понеже вече бях запознат с клисурата, реших самият аз да се нагърбя с ролята на разузнавач. Веднага щом моят млад приятел, Изтребителя на юми, разбра какви намерения имам, той дойде при мен и с известно страхопочитание ми каза:

— Олд Шетърхенд се кани да отиде на разузнаване срещу врага. Аз също добре познавам местностите. Ще ми разреши ли да дойда с него?

— Наистина ще ми е необходим придружител, за да го използвам като пазач, но ти свърши вече достатъчно работа и си спечели име. Сега ти е отворен пътят за подвизи, защото си станал истински воин. Вече нямаш нужда от мен и затова предпочитам да открия пътя към славата и за някой друг. Изпрати ми твоя брат! Нека той ме придружава!

— Сърцето на Олд Шетърхенд е пълно с доброта. Моят по-малък брат ще се покаже достоен за неговото доверие.

Нашата колона трябваше да спре, защото някой от юмите, които искахме да изненадаме, като нищо можеше да се намира в клисурата или по някаква друга причина да беше навлязъл в теснината, тъй че най-неочаквано да се натъкнем на него. И така, слязохме от седлата и заедно с по-малкото момче на вожда продължих пеша напред. То крачеше подир мен и не обелваше нито дума. От време на време се обръщах назад и се наслаждавах на израза, изписал се по лицето му. Момчето съзнаваше важността на нашата задача и ето защо все още детински меките черти на лицето му излъчваха радост и самочувствие.

Голямата разлика между мен, опитния воин, и него, никому неизвестния юноша, не му позволяваше дори да си помисли да върви редом с мен. Но аз ясно забелязах, че от време на време той неволно ускоряваше крачките си, но после веднага пак изоставаше. Очевидно искаше да ми каже нещо, обаче не се осмеляваше да завърже разговор с мен. Затова позабавих ход и окуражаващо го подканих:

— Нека моят млад брат се приближи и върви до мен! Той се подчини незабавно.

— Моят червенокож брат има желание да разговаря с мен — продължих аз — Знам какво му тежи на сърцето. Да му кажа ли?

— Поразяващата ръка може да говори когато поиска!

— Отнася се до баща ти, Силния бизон. Прав ли съм?

— Поразяващата ръка винаги отгатва истината.

— Искаш да ме попиташ, защо подарих живота му на теб, нали? Сега можеш спокойно да разговаряш с мен като със свой другар.

— Щом Поразяващата ръка ми разрешава, тогава ще му кажа, че баща ми ще умре!

— Защо мислиш така?

— Просто му личи, а и Юма-Шетар смята така. Той ще се самоубие, понеже не може да понесе двойния позор.

— Не е позор да бъде повален от мен на земята. Преди да станем братя, аз победих Винету. Защо не го попиташ дали се срамува? Поговори с баща си! Но ти спомена за двоен позор. Имаш предвид това, че ти подарих живота му, нали?

— Да.

— Постъпих така, за да му спестя срама, който щеше да изпита в случай че направо аз му го бях подарил. В гнева си той беше решил да ме убие. Ако ме беше победил, баща ти нямаше да ме пощади. И така, за него щеше да е позорно, ако лично аз му бях подарил живота. Но сега той е твоя собственост и понеже си негово дете, Силния бизон може да го приеме от теб, без да се черви от срам. Не го ли схващаш?

Момчето размисли минута-две, а после въздъхна с облекчение.

— Сърцето ми беше натъжено заради моя баща, но сега почувствах как ми олекна. Думите на Поразяващата ръка са мъдри. Баща ми ще може да живее, без да се срамува. Ще му го кажа. Но в замяна на това, че прочутият ми бял брат подари на мен живота на моя баща, от днес нататък животът ми му принадлежи. Нека Поразяващата ръка ми каже само една дума и за него съм готов незабавно да отида на смърт!

— Но аз искам да живееш, за да станеш храбър воин и добър човек. Аз не мога да те направя добър човек. Самият ти трябва да се стремиш никога да не вършиш неправди. Виж, ще ти помогна от теб да излезе храбър воин. Ще имам грижата винаги да бъдеш близо до мен през времето, докато все още съм по тези земи.

След последните ми думи момчето хвана един пръст от ръката ми, допря го до гърдите си и с преливащо от радост сърце каза:

— Преди малко обещах на моя прочут брат да пожертвам живота си за него, но сега ми се иска да имах няколко живота. Тогава всичките щяха да принадлежат на Поразяващата ръка!

— Знам! Ти си благодарно момче, а благодарният човек винаги върви по пътя, който е осеян и с всички други добродетели. Възприеми ги овреме, защото колкото е по-дълъг този път, толкова по-нарядко ще ги срещаш и толкова по-трудно ще ти бъде да привикваш на тях!

Младият мимбренхо пое дълбоко дъх. Думите ми бяха стигнали до сърцето му и там бяха намерили благодатна почва. Винаги съм слушал с голямо удоволствие една такава освобождаваща въздишка, понеже тя е сигурен признак на силно разтърсващо вълнение.

Денят бързо преваляше. В клисурата бе станало вече доста тъмно. Трябваше да сме двойно по-предпазливи. Добре че моят спътник се беше научил вече да стъпва съвсем безшумно. От най-ранна възраст индианците започват да се упражняват в това изкуство. Използвам тази дума, защото това наистина е цяло изкуство.

Оказа се, че в клисурата нямаше нито един неприятел. Стигнахме при изхода й, когато денят вече гаснеше, но оскъдната светлина все пак ни позволи горе-долу добре да огледаме околността. Докато бях пленник на юмите бивакът им беше разположен близо до входа на клисурата, но междувременно плячкосаните стада бяха опасли тревата наоколо и пазачите им са се видели принудени да ги откарат на друга паша. Сега те бяха толкова далеч, че конете и кравите изглеждаха като малки кутрета.

В този момент един от юмите се насочи към входа на клисурата. За да изпитам качествата на младия мимбренхо, го попитах:

— Виждаш ли ей онзи юма, който се приближава към нас? Дали ще навлезе в самата клисура или преди това ще се върне?

— Ще дойде дотук, ще застане наблизо на пост и ще зачака воините, втурнали се подир теб да те преследват.

— Няма ли да е излишно?

— Не. Когато се появят, той ще им каже къде се намират другарите им след като са се преместили.

— Нали хората ще намерят братята си и без такива специални указания, понеже пазачите на стадата сигурно ще запалят огньове.

— Те ще бъдат достатъчно предпазливи да не палят огън. Нали не знаят дали преследвачите са успели пак да те заловят, а Олд Шетърхенд е опасен противник.

— Хмм! Но защо този човек идва едва сега? Защо не са изпратили тук пост още през деня?

— Защото по светло очакваните воини и без друго са щели да забележат пасящите в далечината стада и те щяха да им послужат за ориентир.

— Това е вярно. Ти ми даде добри отговори. Но не е достатъчно само да знаеш кое как е. Необходимо е и да умееш да действаш.

— Нека Поразяващата ръка ми каже какво трябва да направя! Всичко ще изпълня.

— Иска ми се да заловя този юма.

В резултат на вълнението, което предизвикаха у него думите ми, бронзовото лице на момчето придоби още по-тъмен цвят.

— Стига само Олд Шетърхенд да протегне ръка и воинът на юмите няма да може да му избяга.

— А ти нямаш ли ръце?

Той вдигна към мен светналия си от радост поглед, но позабави отговора си.

— Но това са ръцете на момче, което в присъствието на един прочут воин няма право да действа самостоятелно.

— Този воин ти разрешава да действаш. Трябва да докажеш на баща си, че си бил заедно с мен на това разузнаване.

— Тогава ще застрелям приближаващия се пост!

— Не. Нали братята му ще чуят изстрела. Казах ти, че искам да го пленим.

— Нека Поразяващата ръка ми обясни какво точно иска от мен! Начаса ще го изпълня.

— Би трябвало сам да знаеш какво трябва да се направи. Ако ти е необходим съвета ми, заслугата за извършеното няма да е изцяло твоя. И така, побързай с решението си, преди да е станало твърде късно!

Той хвърли предпазливо поглед към мястото, където в момента се намираше постът на юмите, после внимателно се огледа около нас. По лицето му се четеше предприемчивост и решимост.

— Знам как ще постъпя — обади се той след малко. — Тук сме застанали близо до изхода на клисурата и надничаме иззад ъгъла, образуван от скалите. Юмът няма да остане отвън, а ще навлезе в теснината.

— И аз смятам, че е твърде вероятно.

— Набелязах си едно място, където ще се скрия, докато той премине покрай мен. После ще се промъкна подир него и ще го ударя с приклада на пушката си по главата така, че да се просне на земята. Тогава ще го вържа с ласото си.

— Ако скривалището е сигурно, планът ти не е лош. Къде е то?

— Непосредствено зад нас върху скалата.

Бяхме се прикрили близо до входа на клисурата. На десетина крачки зад гърба ни скалата изскачаше малко напред и после на височина по-голяма от човешки бой пак отстъпваше назад с около два метра. Ако някой легнеше горе и плътно се притиснеше към каменната площадка, не можеше да бъде забелязан от преминаващите отдолу хора. Попитах момчето:

— А можеш ли да се покатериш горе? Скалата е гладка.

— Това е нищо работа! — отвърна безгрижно той. — Ако се наложи, ще се изкача и много по-нависоко.

— Но нали когато скочиш долу юмът ще те чуе!

— Няма да скачам, а без шумно ще се спусна.

— Тогава давай бързо нагоре. Няма време!

— Къде ще се скрие Поразяващата ръка, докато свърша?

— Това е моя грижа. Не разчитай на мен, няма да мога да ти помогна! Не действаш ли бързо и решително той ще те убие.

— Юмът няма да убие един мимбренхо! — гордо ми отвърна момчето. — Ще го пленя и после ще умре на кола на мъченията.

Синът на вожда беше добър катерач и чевръсто като катеричка се озова горе на издадената част от скалата, където така се притисна към каменната площадка, че се изгуби от погледа ми. А нищо неподозиращият човек, който минеше оттук, съвсем пък нямаше да може да го забележи.

Вече беше крайно време да се оттегля, защото за да стигне до нас, на юма му оставаха най-много триста крачки. Завтекох се назад до един голям каменен блок, зад който се скрих. Въпреки присъствието ми това начинание не беше безопасно за младия храбрец. Ако юмът го забележеше преждевременно и се стигнеше до схватка, нямаше да мога да му се притека на помощ достатъчно бързо, защото не биваше да стрелям. Ето защо очаквах с напрежение следващите мигове, още повече че аз бях инициатор на тази история и отговорността за последствията падаше единствено върху мен.

Изпълнението на плана ни беше улеснено от това, че междувременно бе станало още по-тъмно и че се появи едно ново обстоятелство, което не бях предвидил. Когато стигна до входа на клисурата, юмът не навлезе в нея, а остана на пост близо до образувания от скалите ъгъл, откъдето допреди малко го бяхме наблюдавали. Там той започна бавно да се разхожда насам-натам. При това юмът на няколко пъти се приближи до издадената скала, на чиято площадка лежеше момчето, но все пак не се озова толкова близо до него, че синът на вожда да може отгоре да го удари с приклада на пушката си.

Казах си, че младият мимбренхо ще изчака, докато най-сетне постът се приближи достатъчно, и търпеливо зачаках. Тъй изминаха пет минути. Стана толкова тъмно, че едва се виждаше на двайсетина крачки. Напрегнах слух и тъкмо реших съвсем тихо да се промъкна до входа на теснината, за да съм наблизо в случай на нужда, когато долових някакъв шум, който много приличаше на удар с тояга върху тиква или диня. Сигурно бе ударът, който трябваше да получи юмът. Спрях на място и се ослушах още по-внимателно. Последва хъркащ стон, а след това отново чух същия шум. Постът беше получил и втори удар с приклад. Вече нямаше защо да се тревожа за спътника си. Зачаках да видя какво щеше да предприеме по-нататък. След някоя и друга минута долових стъпки и мимбренхото полувисоко подвикна името ми. Отправих се към него и щом го видях, попитах:

— Е, как изпълни задачата си моят млад брат? Успя ли?

— Да. Юмът крачеше насам-натам под скривалището ми и в един удобен момент му нанесох удар, който го повали на земята. Той застана и се опита да се изправи на крака. Скочих долу, ударихте още веднъж и тогава юмът се просна вече неподвижно в подножието на скалата. Вързах го с ласото си. Не знам дали е още жив или съм го убил.

— Ела да проверим!

Отидохме до мястото, където лежеше юмът, за да го прегледам. Той беше в пълно съзнание. Явно ударите го бяха зашеметили само за няколко кратки минути. Не беше викал за помощ, защото знаеше, че виковете му нямаше да стигнат до неговите другари. Всичко каквото притежаваше бе законна плячка за неговия победител, но тя се оказа твърде незначителна. Джобовете на поста бяха съвсем празни, а въоръжението му се състоеше само от един нож, лък и колчан, в който имаше няколко стрели. Искаше ми се моят малък храбрец да беше получил нещо повече, защото при червенокожите важи правилото: колкото повече е плячката, толкова по-голямо е геройството.

Разузнаването ни беше приключило успешно. Вече трябваше да се връщаме и да помъкнем с нас и пленника, понеже не биваше да го оставяме да лежи на това място. Сигурно беше, че по някое време щеше да бъде сменен от друг пост, и се налагаше пак да се върнем, преди да се е появил и да го заловим, за да не вдигне тревога, щом забележи, че предшественикът му е изчезнал. Ето защо попитах пленника:

— Познаваш ли ме?

— Поразяващата ръка! — изплашено възкликна индианецът. — Да, познавам те.

— Ако ти е мил животът, отговаряй на въпросите ми, без да лъжеш! Присъединиха ли се към вас и други юми, след като избягах?

— Не.

— Кога ще те сменят?

— След като изтече два пъти времето, което бледоликите наричат един час.

— Сега ще дойдеш с нас. Ще ти освободя краката, за да можеш да вървиш.

Отвързах ласото от глезените на червенокожия, но стегнах ръцете му плътно притиснати до тялото, а освен това го завързах и за китката си, за да съм сигурен, че няма да ми избяга. После въпреки тъмнината тръгнахме обратно по-бързо, отколкото бяхме дошли през деня, понеже тогава бяхме принудени да се промъкваме внимателно и бавно, за да се оглеждаме за нашите врагове.

След като споделих с Винету наблюденията ни, той каза:

— Няма да е трудно да ги заловим, само че не бива да вземаме с нас пленниците, понеже не е изключено да ни издадат. Колко ли мимбренхоси ще са необходими, за да изненадаме и пленим неприятелите, без да ни се изплъзне нито един?

— Половината от воините ще са достатъчни, но по-добре е да са с неколцина повече, защото човек винаги трябва да се съобразява с възможността да бъде изненадан от най-неочаквани инциденти.

— А другата половина ще стигне ли за охраната на пленниците ей на това място?

— Да

— Кой ще я командва?

— Силния бизон. Винету и аз ще присъстваме на нападението. Дори ще е необходимо първо тайно да се промъкнем до бивака на юмите, за да разузнаем как стоят нещата. Тази работа трябва да свършим ние двамата. Тя ще е особено трудно, понеже нали не са запалили огньове.

— Предпочитам Силния бизон да ми е пред очите. След двубоя с моя брат Шетърхенд той се промени. Очите му вече нищо не виждат, защото е зает само със собствените си мисли. Изобщо не обръща внимание на онова, което става около него.

— Това не пречи да му възложим да надзирава пленниците. Не се е интересувал за тях, защото не е било нужно, но ако нас ни няма, сигурно ще бъде бдителен. Тъкмо двубоят дойде в резултат на омразата към юмите. Той вярваше, че искам да им помогна да избягат. Или че ще Освободя поне вожда им. А тъй като много иска да умрат на кола на мъченията, Силния бизон едва ли ще допусне грешка. Ще поговоря с него.

Вождът на мимбренхосите не чу разговора ми с Винету, понеже не беше при нас. Взех с мен сина му и пленника и отидох при него.

— Защо Силния бизон не седи при Винету? — попитах аз. — Апачът има да му съобщава нещо важно.

— Че какво по-важно може да има за мен от моята слава, която загубих? — мрачно отвърна той.

— Не е ли също тъй важна за теб и славата на синовете ти?

— За Юма-Шетар ли говориш?

— Не, за по-малкия ти син.

— Той няма нито име, нито слава. Няма какво да мисля за него.

— Заблуждаваш се. Той ще стане прочут воин. Току-що ми даде доказателство за това.

— Искаш да кажеш дето е тръгнал с теб? Да види дали юмите са в клисурата или не? Това не е никакво геройство. Всяко хлапе на мимбренхосите може да шпионира врага.

— А да повали на земята и да плени врага — и това ли може всяко от вашите хлапета? Твоето момче го направи. Ето, тук пред теб е застанал юмът, когото синът ти залови. Аз се бях отдалечил в друга посока. Той издебна врага, повали го с приклада си и го върза със своето ласо. Когато се върнах, всичко беше свършило, тъй че за мен не остана никаква работа.

След тези мои думи сърцето на стария вожд все пак трепна. Той стана на крака и сложи ръка върху главата на сина си.

— Ти си моят по-малък син, но няма защо да завиждаш на по-големия си брат заради неговото име и заради неговата смелост, понеже Поразяващата ръка е при нас и той ще ти посочи пътя, по който и ти ще спечелиш подобно име. Пленникът е твой и на кола на мъченията ти ще му нанесеш последния смъртоносен удар.

— Имай грижата всички те наистина да стигнат до кола на мъченията! — предупредих го аз. — Налага се да оставим пленниците под твоя надзор. За тази цел ще разполагаш с половината от воините си.

— А с другата половина ще заловите юмите, така ли? Защо трябва аз да остана тук и да не взема участие в нападението?

— Защото се налага един от нас тримата да бъде тук, а ние знаем, че омразата ти ще засили твоята бдителност. Пленниците са твои и следователно твое задължение е да ги пазиш. Бъди готов да ни последваш веднага щом ти изпратим вестоносец!

С леко кимване той изрази съгласието си.

Определихме кои индианци да ни придружават, после се метнахме на конете и яздихме до изхода на споменатата клисура, където слязохме от седлата и предадохме животните на неколцина пазачи. Яздихме, за да стигнем по-бързо целта си иначе щяхме да закъснеем за смяната на поста и изчезването му щеше да вдигне тревога в бивака на юмите. Следващият пост трябваше да се появи скоро. Тъй като не беше изключено този човек да чуе някакъв шум, причинен от конете ни, ние двамата с Винету се промъкнахме напред да го пресрещнем. Посоката ми беше известна. Спряхме на неколкостотин крачки пред входа на теснината и зачакахме. Не изминаха и две-три минути, когато доловихме приближаващи се стъпки. Безшумно се разделихме с Винету, като аз се шмугнах наляво, а апачът надясно и веднага щом юмът се опита да мине между нас, ние се нахвърлихме върху него от двете му страни, сграбчихме го и без да вдигаме шум го завлякохме в клисурата при пазачите на конете.

След това с Винету се промъкнахме до лагера на юмите. Те все още не бяха запалили огън. Въпреки това, когато се върнахме, за да дадем указания на нашите хора и да ги поведем, беше изминал едва половин час. Неприятелите ни бяха улеснили. Всички бяха насядали заедно приблизително в средата на новото пасище и само четирима от тях обикаляха около животните, за да не им позволят да се разпръснат. Ако успеехме безшумно да обезвредим четиримата, съвсем лесно можехме да обкръжим другите и да ги принудим да се предадат без съпротива. В противен случай щеше да ни се наложи да стреляме по тях.

За щастие се оказа, че това не бе необходимо. Пленихме четиримата без никакви трудности. Казах на един от тях какво се е случило и след като вече бяхме обградили останалите, го изпратих при тях в ролята на парламентьор. Дадох им десет минути, за да се предадат, но те изпълниха искането ми дори преди да изтече този срок.

Най-напред запалихме няколко огъня и доведохме конете си, а после изпратихме вестоносец до Силния бизон, за да му съобщи, че вече може да дойде заедно с другите мимбренхоси и пленниците. Скоро закипя трескаво оживление в големия бивак. На плячкосания от юмите добитък гледахме като на собственост на асиендерото, но въпреки това си позволихме да заколим няколко животни, за да имаме какво да ядем. Струваше ни се, че имаме право на тази малка жертва от негова страна, защото бяхме спасили стадата му. Уговорихме се с Винету на сутринта незабавно да потеглим за асиендата заедно с добитъка. Когато съобщихме решението си на вожда на мимбренхосите, той попита:

— А какво ще стане с пленниците?

— Те са твои. Прави с тях каквото искаш — отговори му Винету.

— Тогава незабавно ще ги отведа до пасищата на моето племе, където ще ги съдим.

— За целта ще са ти необходими хора, а аз и Поразяващата ръка не можем сами да закараме стадата до асиендата!

— Ще ви дам петдесет воини да ви помагат.

Бяхме очаквали това предложение и го приехме. За мен бе особено важно да поговоря с Голямата уста и да се опитам да науча нещо важно за мормона и неговите намерения. Вярно, бях убеден, че той едва ли щеше да ми каже истината, но се надявах да узная поне някои макар и на пръв поглед незначителни подробности, които да ми позволят със собствени изводи и заключения да попълня цялостната картина. Дадох си вид, че искам да проверя ремъците на пленниците и така лека-полека стигнах до него. Докато опипвах ремъците му, той изръмжа:

— Защо нападна воините ми?

— Защото са наши врагове.

— Но защо го направи, след като трябва да изпълниш обещанието си да ни освободиш?

— Исках да им отнема отвлечените животни и да ги върна на асиендерото.

— На дон Тимотео Прухильо ли?

— Да.

— Та той изобщо не е вече асиендеро! — ухили се вождът.

— Тогава кой е асиендеро?

— Бледоликият, дето му викат Мелтън.

— Мелтън ли? Че как е станал асиендеро?

— Просто купи асиендата от дон Тимотео. Да не би да искаш на него да върнеш тези животни?

— И през ум не ми минава! Ще ги закарам на Прухильо.

— Няма да го намериш. Замина.

— Откъде знаеш?

— От Мелтън. Той и Ралф Уелър решиха тази работа.

— Значи сега Хари Мелтън живее в асиендата като неин собственик?

— Той не е там.

— А къде е?

— Отиде… във…

Голямата уста заекна и млъкна. Беше размислил иначе и явно не желаеше да ми отговори. Когато повторих въпроса си, той рече:

— Не знам.

— Но току-що понечи да ми кажеш! Тогава обясни ми, поне какво е станало с немските преселници!

— Те трябва… те са… намират се…

Вождът отново млъкна.

— Говори де! — подканих го аз.

— И това не знам.

— Но просто ти личи, че знаеш.

— Невъзможно е да знам. Тези хора бяха мои пленници, но ги пуснах да си вървят. Откъде да знам какво са правили после и къде са в момента?

— Сигурно знаеш, понеже са ти известни плановете на Мелтън. Нали той те накара да нападнеш асиендата.

— Кой ти каза тази лъжа?

— Истина е. Докато Мелтън пътуваше с преселниците, ти и Ралф Уелър се срещнахте с него и се уговорихте какво да правите.

— И това е лъжа!

— Не отричай! Самият аз ви наблюдавах.

— Тогава очите тиса те излъгали.

— Моите очи никога не ме лъжат. Твоето непрекъснато отричане няма да ти донесе никаква полза. Непременно трябва да узная какво се е случило с преселниците след опожаряването на асиендата.

— Но аз не мога да ти кажа, защото и сам не го знам.

— Знаеш го. Ти обеща да ми дадеш тези важни за мен сведения.

— А ти ми обеща да ни освободиш. Но вместо да изпълниш обещанието си пленяваш все повече и повече от моите хора.

— Ще го изпълня, стига и ти да удържиш дадената дума.

— Удържах я, казах ти всичко каквото знам.

— Не е вярно, но нека сега не спорим! Щяхме да сме квит, ако всеки беше спазил обещанието си, но и така също сме квит, защото никой от двама ни не го стори. Тази нощ сме за последен път заедно. Утре още в ранни зори се разделяме със Силния бизон, който ще ви отведе до пасищата на племето си, където всички ще умрете от бавна и мъчителна смърт.

Престорих се, че се каня да си тръгвам. Това даде резултат.

— Почакай! — извика той след като се отдалечих само на няколко крачки.

— Какво? — попитах, обръщайки се отново към него.

— Наистина ли ще ни освободиш, ако ти кажа всичко?

— Да. Но нали нищо не знаеш.

— Знам. Само че Мелтън ми нареди да мълча.

— Тогава отвори си най-сетне устата! И тъй, Мелтън ли те накара да нападнеш асиендата?

— Не.

— А двамата бледолики Уелър в съюз ли са с Мелтън?

— Не.

— Значи Мелтън е купил асиендата, а?

— Да

— Какво възнамерява да прави с преселниците?

Вождът на юмите пак позабави отговора си, като че се мъчеше някак си да се измъкне от отговора или пък да събере нужната смелост, за да каже някоя лъжа. Едва след като повторих въпроса си, той призна:

— Мелтън иска да ги продаде.

— Да ги продаде ли? Да продаде хора? Невъзможно е!

— Възможно е. Ти трябва да го знаеш по-добре и от мен, защото си бледолик, а само бледоликите купуват и продават хора.

Или ще отречеш, че и чернокожите са хора? Нима не са търгували с тях като с роби?

— Но в случая не става въпрос за чернокожи. Говоря ти за бледолики, които не можеш-току-така да спазариш като роби.

— И все пак ще ги продадат! Чувал съм, че има капитани на големи канута, които са зли хора и не могат да си намират моряци. Когато един такъв капитан има нужда от хора, той или ги краде, или ги купува.

— А-а! Да не би да искаш да кажеш, че белите преселници са продадени на такъв капитан?

— Да.

— От кого?

— От Мелтън. Те са били негова собственост и той е могъл да прави с тях каквото си поиска. Взел ги е от тяхната страна и там е платил сума пари за тях.

— Но тези пари не са били негови, а на Прухильо.

— После Мелтън е купил асиендата заедно с белите. Искал е да си върне парите и понеже чужденците не са били в състояние да му ги дадат, той ги е препродал на вожда на голямо кану.

— Откъде знаеш всичко това?

— От самия него. Преди да го освободя, ми каза, че ще ги продаде.

— Къде се е срещнал с вожда на това кану?

— В Либертад. Вече ти съобщих всичко каквото знам. Желанието ти е изпълнено и настоявам да изпълниш и моето.

— Наистина ли искаш подобно нещо? Историята, която ми разказа е измислица от начало до край. Вождът на голямото кану съществува единствено в главата ти. Впрочем би трябвало да знаеш, че никой капитан на кораб не купува жени и деца, за да ги прави моряци.

— Значи не ми вярваш, така ли? Тогава жалко за всяка моя дума. Всичко, което ти казах, съм го научил от самия Мелтън. Аз изпълних обещанието си и сега е твой ред да удържиш на дадената дума!

— Да, дадох ти дума да те освободя, ако ми кажеш истината. Но понеже ме излъга, мога и да не спазвам обещанието си.

Ако имаше възможност от ярост вождът щеше да скочи на крака. Но и така, макар да беше вързан с ремъци, той успя да се надигне и да седне и със задавен от злоба глас просъска:

— Наричаш ме лъжец, но самият ти си най-безсрамният измамник, какъвто може да има! Ако ми бяха свободни ръцете, щях да те удуша и…

— Млъкни! — прекъснах го. — С теб си нямам вече никакво вземане-даване. Ще ти кажа само едно — все пак ти ми издаде някои неща и вече знам какво е положението. А ти още рано сутринта ще тръгнеш на път заедно със Силния бизон.

— Нищо не знаеш, абсолютно нищо, а и никога нищо няма да узнаеш! — изхили се той злобно и язвително.

Отдалечих се, но след малко спрях, защото докато разговарях с Голямата уста, зад храста, до който лежеше, бях забелязал нещо да се движи. Някой се беше скрил там. Предполагах кой е и когато хвърлих поглед към мястото, където беше седял Силния бизон, не го видях вече там. След като се взрях в храста още по-внимателно, различих някаква човешка фигура, която ниско приведена се оттегляше от скривалището си. Щом се настаних до Винету, по устните му заигра лека усмивка и той ми каза:

— Шарли разговаря с Голямата уста. А наблюдава ли по-старателно храста, до който лежеше вождът на юмите?

— Да.

— А също и човека, скрил се зад него?

— Да.

— Силния бизон все още храни подозрения, но сигурно вече е разбрал, че не е прав.

Ето колко проницателни бяха мислите на Винету. Той бе само видял, че разговарям с вожда на юмите, но не беше чул нито дума и все пак знаеше, че между мен и Голямата уста всичко бе решено.

Силния бизон крачеше между отделните групи от своите воини и изглежда се канеше да ни подмине. Но Винету го повика:

— Нека моят брат седне при нас. Трябва да обсъдим с него нещо важно.

— Готов съм да чуя какво е това толкова важно нещо — заяви мимбренхото и се настани до двама ни.

— Моят брат Шетърхенд — продължи Винету, — е узнал от Голямата уста такива неща, които се налага незабавно да обсъдим.

И тези думи бяха доказателство за прозорливостта на апача. Но с незлоблива ирония той зададе и следния въпрос:

— Не видях Силния бизон на мястото му. Навярно бе отишъл да потърси някой храст, а?

— Не разбирам какво иска да ми каже вождът на апачите — отвърна мимбренхото явно смутен.

— Храст, зад който може да се скрие, за да разбере за какво ще разговарят Олд Шетърхенд и Голямата уста, нали?

— Уф! Значи Винету ме е наблюдавал?

— Видях как Силния бизон първо пропълзя до храста, а после и как се отдалечи. Той сигурно вече знае, че несправедливо обиди моя бял брат. Олд Шетърхенд е честен човек. Но когато някой извърши несправедливост спрямо друг и разбере това, трябва да го признае, иначе няма да е истински мъж.

Подканата, която се криеше в последните думи на Винету, явно още повече засили смущението на мимбренхото. Минута две той води вътрешна борба със своята гордост, после дружеските чувства, които изпитваше към мен, взеха връх и той призна:

— Да, отнесох се към Поразяващата ръка много несправедливо. Нарекох го предател. Това е най-тежката обида, която можеш да нанесеш на един воин. Невъзможно е да ми бъде простена!

— Прощавам ти — успокоих го аз. — Ти си избухлив човек, но имаш добро сърце. Щом признаваш, че не си бил прав, не мога повече да ти се сърдя. Тази история е вече минало. Нека я забравим!

— Добре, да не говорим повече за това. Грешката ми няма да се повтори. Подозренията ми отпаднаха, макар че някои неща от разговора ти с вожда на юмите са ми неясни.

— Голяма част от казаното и за мен си остава загадка.

— Значи не вярваш на разказа му за вожда на голямото кану?

— Не.

— Тогава белите преселници не са продадени, а?

— Не, поне не в смисъла, който имаше предвид юмът. Не са продадени, но най-позорно са измамени. От Мелтън и двамата Уелър.

Тъй като Винету предполагаше само в общи линии как стоят нещата, аз му предадох с подробности разговора. Той ме изслуша внимателно, после се замисли минута-две и накрая ме попита:

— Кой е повикал чужденците да дойдат — Тимотео Прухильо или Мелтън?

— Прухильо.

— Мислиш ли, че намеренията му към тях са били почтени?

— Убеден съм в това. Самият той е бил измамен. — Мелтън е откупил асиендата му, нали? — Сега вече съм склонен да го повярвам. Но преди да сключи сделката е наредил да я нападнат, да я ограбят и опожарят, за да я получи съвсем евтино.

— А заедно с асиендата купил ли е и преселниците?

— Така мисля, защото в договорите им имаше една точка, в която се казваше, че те са обвързани и с наследника на Прухильо.

И тъкмо това ме изпълва с голяма тревога за участта им. Ако техен господар е станал Мелтън, тогава лошо им се пише.

— Едно не мога да проумея. Той е наредил опустошаването на асиендата, за да я обезцени, а после въпреки всичко я купува. Следователно независимо от опожаряването й тя все пак има стойност и значение за него.

— Точно така, но и за мен нещата не са по-ясни. След като всичко е изгорено и унищожено, той с години не ще може да развива там нито земеделие, нито животновъдство. Значи замисля да я използва по някакъв друг начин, да я използва за нещо, в което принудително ще участват и преселниците. Убеден съм, че е имал готов план още когато е увещавал дон Тимотео да си достави работна ръка чак от Европа. Несъмнено става въпрос за някакво пъклено дело и много ми се иска да помогна на преселниците, които са мои сънародници.

— Винету също ще им предложи своя ум и своята десница.

— Благодаря ти! Над тях е надвиснала опасност. Не бива да се бавим, а не можем и да пътуваме заедно със стадата, които искаме да върнем на дон Тимотео. За да стигнем с тях до асиендата, ще са ни нужни повече от четири дни.

— Не, ще яздим сами. Какво смята да прави Силния бизон? Ще ни придружи ли?

— Бих дошъл с вас — отвърна вождът, — но моите братя сигурно разбират, че ще е по-добре да остана при пленените юми. Моите воини се нуждаят от предводител, още повече че се налага да ги разделя. Пленниците трябва да бъдат отведени, а също така е важно и стадата да се върнат в асиендата. Петдесет от моите хора ще са достатъчно, за да откарат добитъка. За предводител ще им дам един опитен воин. Ще им заповядам когато стигнат в асиендата, и ако се нуждаете от тях, да ви се подчиняват също като на мен. С помощта на останалите ще отведа юмите. Колкото повече ги отдалеча от асиендата, толкова по-малко основание имате да се страхувате, че ще успеят да ми избягат и да се върнат, за да отвлекат повторно добитъка или да ви напакостят по какъвто и да било друг начин.

Думите му бяха съвсем разумни. Освен това не държах особено много на компанията на избухливия вожд. Бях убеден, че само с Винету щях да постигна целта си далеч по-лесно. Затова се съгласих с предложението му, а и апачът ме подкрепи:

— Силния бизон каза мъдри думи. Може би ще ни потрябват петдесетте воини след като докарат и предадат стадата. Но ако избързаме сами напред, навярно ще се наложи да им изпратим някакво важно съобщение. За тази цел ще ни е необходим още един воин, който да ни придружава и да ни служи като вестоносец. Използвах този случай, за да се застъпя за моите двама млади приятели, които бях взел под покровителството си.

— Предпочитам да помоля Силния бизон да ни даде двамата си сина. Те са умни и смели и вече ми доказаха, че са подходящи за ролята на пратеници. Съгласен ли е и моят брат Винету?

— Нека бъде както казва Поразяващата ръка! — кимна апачът. Мимбренхото също не възрази. Дори се гордееше, че въпреки младостта си синовете му получаваха такова голямо отличие, и ни обеща да избере за тях два издръжливи коня. Това ни зарадва, защото в противен случай двете момчета сигурно щяха да изостанат.

След като обсъдихме още някои подробности, ние легнахме да спим, за да успеем да се събудим навреме. Едва се беше зазорило, когато се запасихме с провизии, понеже не знаехме дали в опожарената и разграбена асиенда щяхме да намерим нещо за ядене, след което се метнахме на конете. Мимбренхосите се сбогуваха с нас с неподправена сърдечност. Пленените юми ни изпратиха с мрачни погледи. Предводителят им, Голямата уста, извика подир нас:

— Предателите и трикратните лъжци си тръгват! Ако не бях пленник, щях да ги просна на земята и да ги заплюя!

Да, той беше пленник и нямаше никакви изгледи да си възвърне свободата. Въпреки всичко ни беше писано твърде скоро пак да се срещнем с този опасен човек!