Крепостта в скалите

Пета глава Player

По време на ездата ни си пролича, на какво са способни добрите коне. Страхувах се за преселниците и затова здравата пришпорвахме нашите животни. Нали вярвахме, че по-късно след пристигането в асиендата, ще имат възможност хубаво да си отпочинат. Резултатът бе, че още през следобеда на следващия ден се добрахме до границите на имението. Вярно че конете на двете момчета бяха окъпани в пот, но нашите жребци бяха тъй свежи и бодри, сякаш продължителната ни езда току-що започваше.

Пак използвахме потока за водач и скоро видяхме пред нас зидовете, които обграждаха изпепелените от пожара постройки. Нямаше кой да ни попречи да влезем. Въпреки това не бързах да нахълтаме в двора. Винету веднага разбра колебанията ми.

— Нека първо Шарли отиде сам да се огледа! Асиендата е била нападната от червенокожи мъже. Ако вътре има някакви хора и ни видят заедно, не е изключено да ни помислят за юми и да избягат, а така няма да има кого да разпитваме и няма да получим никакви сведения.

И така, смуших коня и се озовах сам в двора. Пред мен се откриха купища почернели от пламъците и дима останки от стени, които претърсих, без да се натъкна на жива душа. Върнах се и се опитах да намеря някой човек извън зидовете. Веднага щом завих зад югозападния ъгъл, зърнах някакъв мъж, един бял, който с бавни крачки идваше точно срещу мен. Той носеше дълго тъмно палто и то кажи-речи му придаваше вид на свещеник. Щом ме забеляза човекът изненадано спря.

— Buenos dias (Добър ден. Б. пр.)! — поздравих аз. — От хората на тази асиенда ли сте, сеньор?

— Да — отвърна той като ме прониза с острия си поглед.

— Кой е собственикът й?

— Дон Енрико Мелтън.

— Значи съм на прав път! Търся го. Той е мой познат.

— Съжалявам, че не го заварвате. Заедно с дон Тимотео Прухильо, предишния собственик, той тръгна за Урес, за да узаконят покупко-продажбата по съдебен ред.

— Но неговите приятели са все още тук, нали?

— Двамата сеньори Уелър ли? Не. Потеглиха нагоре към Фуенте де ла Рока (Извора в скалите. Б. нем. изд.)!

— Ами немските работници?

— Водени от двамата сеньори и те поеха нагоре, където ги очакват индианците юма. Вие сигурно сте приятел на дон Енрико Мелтън, тъй като разпитвате за тези лица. Ще ми позволите ли да се осведомя кой…

Внезапно той млъкна. Междувременно беше продължил да върви, а аз бавно яздех до него. В този миг ние завихме край ъгъла й той зърна тримата индианци. Сепнато се спря, млъкна, изплашено втренчи поглед в апача, а после, макар дотогава да си беше служил с испански, възкликна на английски:

— Винету! Bless my eyes (Бога ми, за Бога! Б. пр.)! Самият сатана го е довел тук!

Още докато изричаше последните думи той се обърна, затича се и със смел скок прелетя над потока, а после като подгонен заек хукна по покритата с пепел земя, от която стърчаха пъновете на изгорелите дървета и храсти. Винету също го видя и чу думите му. Той смуши своя Илчи, мина покрай мен и прескочи потока, за да последва беглеца. Несъмнено той познаваше този човек и то се беше запознал при такива обстоятелства, които, при сегашното положение на нещата явно налагаха да бъде заловен.

Обаче това се казва не дотам лесна работа. Тъй като имаха същия цвят като дълбоката една педя пепел, безбройните пънове от опожарената гора не се различаваха добре при бързото препускане и лесно можеха да препънат коня или да наранят краката му така, че да стане негоден за езда. След като Илчи се спъна няколко пъти, Винету забеляза тази опасност. Той спря коня, скочи на земята и продължи преследването без него.

Ако знаех кой е този човек, както и че непременно трябваше да го задържим, то още в момента когато побягна за мен беше съвсем лесно да го раня с куршум в крака. Но вече бях принуден да се откажа от подобна мисъл, като освен това си казах че и без друго Винету ще го направи, ако сметнеше за необходимо. Апачът беше отличен бегач, но в случая бе в по-неизгодно положение, понеже карабината и цялото му снаряжение му пречеха, докато другият не носеше нищо, а страхът му придаваше такива сили, че бягаше невероятно бързо. На Винету не се удаваше да скъси преднината му, но все пак знаех много добре, че при по-продължително преследване той неминуемо щеше да го догони, тъй като никой не можеше да се мери с него по издръжливост.

Беглецът се насочи към хълма, който се намираше зад постройките на асиендата и беше съвсем оголен от пожара. Той се добра горе до върха му цяла минута преди апача и изчезна от другата му страна. Когато Винету изкатери височината, видях, че в първия миг и той понечи да продължи нататък, но после се спря, размисли, прецени разстоянието до беглеца и вдигна Сребърната карабина. Беше решил да стреля, но съвсем скоро наведе дулото и, махна с ръка, сякаш искаше да каже «не, отказвам се», обърна гръб и бързо се спусна от възвишението. Когато стигна до врания си жребец, който не се беше помръднал от мястото си, апачът отново го възседна, пак прескочи потока и се приближи до нас.

— Винету предпочете да остави бледоликия да избяга — каза той. — Отвъд в другата долина пак започва гора, която не е изгоряла. Той ще стигне до нея преди мен и там не бих могъл вече да го заловя.

— Но все пак моят брат би го догонил.

— Да, но щеше да ми струва доста време, може би повече от ден, тъй като щях да съм принуден да разчитам дирята му, а това щеше да ме забави. Не си заслужава загубата на толкова време.

— Моят брат Винету се канеше да стреля: Защо се отказа?

— Защото исках само да го раня, а разстоянието беше толкова голямо, че не бях сигурен в точността на изстрела си. Несъмнено щях да го улуча, ала не желаех да го убивам, защото макар да знам твърде лоши неща за него, все пак не са достатъчни, за да имам правото да му отнема живота.

— Моят брат го познава, нали?

— Да. Навярно Шарли все още не го е виждал, но е чувал името му. Този човек е от онези хора, които се наричат мормони. Та той се числи към светците на последните дни, ала и предишният и сегашният му начин на живот показват, че е много опасен тип. Дори е убиец. Но тъй като не е убил нито един от моите братя, нямам право да му отнемам живота.

— И все пак тръгна да го гониш! Следователно си на мнение, че ще имаме някаква изгода от залавянето му.

— Да, подобна мисъл ми хрумна веднага. Щом се намира тук в асиендата, той сигурно е в съюз с Мелтън.

— И кой е този човек, когото ти нарече опасен, че дори и убиец?

— Винету не знае истинското му име. Обикновено хората го наричат Player (Играч, актьор, в случая нечестен комарджия. Б. нем. изд.).

— Комарджията! А-а! Разбира се, че за него съм слушал предостатъчно. И ти знаеш, че Хари Мелтън има брат на име Томас, който си е спечелил лошата слава на комарджия-мошеник. Във форт Уйнтах той застреля един офицер и двама войници и аз го гоних до форт Едуардс. Задържах го и го предадох на властите, ала по-късно той успя да избяга. Та с брат му Том Комарджията е много добър познат. Дълги години двамата заедно са се занимавали с тъмни гешефти и хората си шушукат, че са вършили не само обири и грабежи, но също така и убийства. Известни са ми два-три случая, когато главният виновник е бил този Комарджия. И значи негодникът му с негодник е тук! Тогава наистина е в съюз с Хари Мелтън, с когото сигурно се е запознал чрез брат си Томас. Страшно жалко, че успя да избяга.

— Ще го преследваме ли? Шарли ще открие следите му също тъй лесно както и аз. Няма да може да ни се изплъзне..

— Убеден съм в това, но Винету е прав, че за преследването му ще изгубим много време, а то ни е необходимо за по-важни дела. Комарджията ме взе за някой добър познат на Хари Мелтън и ми съобщи някои интересни неща, за което сега сигурно се разкайва. Трябва да ги споделя с моя червенокож брат.

Разказах му каквото бях чул. Когато свърших, апачът замислено повтори:

— Двамата Уелър са тръгнали с преселниците нагоре към Фуенте де ла Рока, а Мелтън и Прухильо са препуснали за Урес. Какво ли ще търсят сънародниците на Олд Шетърхенд при Фуенте?

— Де да знаех! Известно ли е това място на Винету?

— Веднъж когато се намирах на път от Чиуауа за Сонора ловувах там горе два дни, а нощите прекарвах при Фуенте. Познавам местността тъй добре, сякаш често съм ходил там. Но немците не са тръгнали нагоре заради лова, а по онези диви земи няма никаква полска работа. Ако ставаше въпрос за такава работа, те щяха да останат тук, където трудът им е далеч по-необходим.

— Тогава тази история е истинска загадка, чието разрешаване може би ще е възможно единствено, ако се вземе предвид обстоятелството, че те възнамеряват да се срещнат при Фуенте с юмите, тоест със съюзниците на Мелтън, чиито братя по неговото разпореждане са причинили тук ей това опустошение.

— Но кой ли юми ще са те? Нали не са юмите от отряда на Голямата уста, които пленихме?

— Не. Явно става дума за друга шайка, която обаче е в приятелски отношения с хората на Голямата уста. Дори допускам, че той е знаел за присъствието й при Фуенте и струва ми се мога да твърдя, че това присъствие е в тясна връзка с нападението и опожаряването на асиендата. Както нападението бе едно позорно дело, тъй може да се очаква че и горе при Фуенте се подготвя някакво друго престъпление.

— Шарли изговаря мислите на Винету. Твоите сънародници отново се намират в опасно положение и аз съм готов незабавно да тръгна към Фуенте.

— И аз не бих се колебал веднага да се отправя натам, но нали моят брат чу, че Мелтън и дон Тимотео са поели за Урес, за да узаконят пред съда покупко-продажбата. Успеем ли да осуетим намерението на онзи негодник, ще го лишим от базата му, където смята да крои и изпълнява престъпните си планове.

— Значи моят брат предпочита да тръгне за Урес, така ли? Но нали в такъв случай ще изостави в беда своите съотечественици!

— Няма да ги изоставя. Мелтън е движещата сила на всичко което се случи и което предстои да се случва. Двамата Уелър са негови подчинени и сигурно ще могат само да подготвят нещата. Но същинските действия ще бъдат предприети едва в присъствието на Мелтън. А ние имаме възможност не само да осуетим или анулираме продажбата на асиендата, но и да тикнем Мелтън в затвора. Успеем ли да го обезвредим, двамата Уелър и юмите напразно ще има да го чакат горе при Фуенте.

— Значи моят бял брат мисли, че от Урес Мелтън няма намерение да се върне тук, а направо ще продължи да язди към Фуенте, така ли?

— Да.

— Но какво прави Комарджията в опожарената асиенда? Няма ли да го чака там?

— Едва ли. Сигурно Комарджията играе роля на нещо като охраняващ пост. Нямам представа откъде е дошъл. Изглежда цялата работа се подготвя твърде отдавна и то с голяма предвидливост и съобразителност. Става въпрос за това, че мормоните имат намерение да се «окопаят» в тази местност и да превърнат асиендата в свое свърталище. А че всичко се върши по такъв престъпен начин, е навярно единствено дело на Мелтън и не става по заповед от големия град край Соленото езеро. Той има поръчение да пусне тук корени, но го изпълнява по свой собствен маниер. Двамата Уелър и Комарджията му помагат, бащата и синът го правят активно, а картоиграчът по-скоро пасивно, като е останал в асиендата на пост, за да им осигури спокойствие горе при Фуенте.

— Вероятно мислите на моя брат Шарли отгатват истината. Подготвя се престъпление, юмите ще помагат при извършването му, но белите са подстрекателите. Винаги е било така. Червенокожите мъже се изтребват, защото ги упрекват в извършване на злодеяния, главна вина за които носят само белите. А на всичко отгоре нямаме работа с обикновени бледолики, а с хора, които се преструват на извънредно благочестиви и набожни и сами са си дали прозвището Светци на последните дни.

За съжаление вождът на апачите имаше право. Щом като мормоните не само приемат и търпят в редиците си люде като Мелтън, двамата Уелър и Комарджията, но и дори ги изпращат с мисията да основават техните нови селища, то сектата им много прилича на червив плод, който не може да узрее на дървото, а му е съдено да падне на земята и там да изгние.

— Колко време трябва да яздим, за да стигнем до Фуенте де ла Рока? — попитах аз.

— С нашите врани жребци ще са ни нужни два дни, а ако тръгнем от Урес, ще са три.

— Значи няма да заобикаляме кой знае колко, ако не тръгнем направо от Урес, а минем оттук през асиендата, така ли?

— Най-много да загубим няколко часа — каза апачът.

— Тогава можем пак да се върнем тук, а не е изключено и Мелтън да постъпи така. В такъв случай, ако е свършил своята работа в Урес и ако е поел обратно, сигурно ще го срещнем нейде по пътя. Мисля, че няма да се колебаем. Нямаме време за губене.

— Нека Шарли не забравя, че животните имат нужда от почивка. За ден и половина езда изминахме път, за който обикновено са необходими най-малко четири дни. Навярно жребците ни ще издържат и пътуването до Урес, ала конете на мимбренхосите са толкова изморени, че не можем да искаме от тях да продължат да напрягат сили без никаква почивка.

— Но аз и не го искам. Ще яздим само ние двамата, а мимбренхосите ще останат тук, където тяхното присъствие ще ни е от полза, докато ако дойдат с нас само ще ни пречат.

— Моят брат мисли да им нареди да потърсят Комарджията, нали?

— Да. Той сигурно ще се върне макар и съвсем предпазливо. Мен не ме познава и следователно не знае, че се намираме тук с враждебни намерения. Навярно ще сметне присъствието ни за чиста случайност и няма веднага да хукне нагоре към Фуенте, за да им съобщи, че ни е видял. Вярно че се страхува от теб и ще се върне тайно, за да провери, дали си все още тук или си си отишъл. Ако не ни види, ще си помисли, че е в безопасност и двамата мимбренхоси ще могат спокойно Да го наблюдават и да разберат какво върши и каква работа го задържа тук в опустошената асиенда.

— Нека стане както каза моят брат Шарли. Нека двамата следят действията на Комарджията, но да внимават самият той да не ги открие. Когато се върнем от Урес, ще могат да ни кажат къде се крие и ние ще го заловим, за да го принудим да ни издаде всичко каквото искаме да знаем. Хау!

И така Винету беше съгласен с мен. Не беше необходимо тепърва да съобщаваме решението си на мимбренхосите, тъй като те бяха чули думите ни. Все пак при тяхната младост се разбираше от само себе си, че получиха необходимите указания за поведението си. Винету и аз отведохме враните си жребци при потока на водопой, а после без да почиваме, веднага поехме за Урес.

Пътят ми беше познат. Докато беше светло яздехме възможно най-бързо. След като се смрачи позволихме на конете да си починат три-четири часа докато изгрее луната. После отново се метнахме на седлата. Можехме да благодарим само на издръжливостта на нашите жребци, че успяхме да стигнем целта си още по обед на следващия ден. Но не биваше да искаме от тях да напрягат повече сили, защото бяха толкова изтощени, че ни носеха през тесните улички като се препъваха и затова, без да избираме много-много, слязохме от седлата пред първата срещната кръчма. Колкото и мизерен да беше външният й вид, все пак получихме вино й тортиля (Царевични питки. Б. пр.) за нас, както и царевица и вода за конете. Нямаше защо да се тревожа за плащането на сметката. Вече споменах в какво състояние се намираше кесията ми, ала Винету винаги разполагаше със златен прах и нъгитс, тъй че в неговата компания не можех да изпадна в парични затруднения.

Къде ли трябваше да търсим Мелтън и Прухильо? Излишен въпрос! Онзи, който в дивата пустош съумява да открие и проследи всякаква диря, той сигурно лесно може да намери в едно градче с девет хиляди жители двама души, които без съмнение като чужденци бяха привлекли вниманието на хората върху себе си. Изобщо не ми мина през ума да се впусна в продължително търсене, а веднага щом се погрижихме за конете си и изядохме подобните на плоски питки тортили, двамата с Винету се отправихме към дома на знаменития чиновник при когото бях ходил при първото си посещение в този хубав град. Полицаят, който ме беше упътил тогава, пак безделничеше пред канцеларията му, а когато влязохме в помещението, сеньората пак лежеше в хамака си. Както и преди, зад нея висеше в своя хамак нейният съпруг, ала този път имаше окачен и трети хамак, в който за моя радост седеше един от двамата търсени от нас хора. Това беше дон Тимотео. Между устните му беше залепнала една от онези прекрасни, свити от пръстчетата на сеньората цигари. Той доволно се люлееше в хамака и както изглеждаше се чувстваше отлично до също така пушещата дама. Щом ни видя да влизаме, без да изчака какъвто и да било поздрав, асиендерото възкликна: ,

— Valgame Dios (Боже мой! Б. пр.),- немецът! Че какво правите тук? Мислех си, че сте пленник на индианците! Как така са ви освободили?

— Вие също бяхте пленен — отвърнах му аз, — а ето че ви виждам свободен. На кого или на какво благодарите за свободата си?

— Благодарността ми е изцяло за сеньор Мелтън, без когото и до този час щях да съм в плен, а може би щях да съм и мъртъв. Той съумя да внуши на индианците толкова голям страх от последиците на подобно насилие, че те ни освободиха. И вие ли имахте някой такъв застъпник?

— Да, моя нож.

— Какво означава това?

— Означава, че сам се освободих. Не се нуждая от застъпник като Мелтън. Впрочем ако си мислите, че дължите избавлението си на него, вие се лъжете. Предупредих ви да се пазите от него и излезе, че съм имал пълно право.

— Искате да кажете, че не сте имал никакво право! Дон Енрико Мелтън постъпи като човек на честта и след всичко, което направи за мен, опитите ви да продължавате да го клеветите са вече кажи-речи чиста злонамереност.

— Ако тъкмо него наричате човек на честта, тогава значи и най-големият негодник да е кабалиеро. Действително ли смятате, че е някаква голяма почтеност да насъска индианците срещу вас и да ги накара да опустошат имението ви?

— Той ли? Веднъж вече изказахте пред мен тази невероятна мисъл и понеже както си личи предишният ми отговор не ви е направил никакво впечатление, сега ще ви докажа най-убедително, колко сте несправедлив към този свестен човек. Да оставим настрана въпроса, откъде накъде се намесвате в личните ми работи и си позволявате да ми давате съвети, които изобщо не съм ви искал! Но ще ви кажа само, че той купи от мен моята асиенда.

— Вече го знам!-кротко отговорих.

— Тъй ли? И въпреки това дръзвате да подозирате сеньора! Не разбирате ли колко благородно постъпи като се реши на тази покупка?

— Благородно ли? Защо?

— След опожаряването моето имение почти изгуби стойността си. Ще са необходими много големи суми, за да се възстанови в предишния си вид. Изведнъж се превърнах в бедняк. Никой нямаше да ми предложи и един сентаво за асиендата. Но безпомощното ми състояние толкова дълбоко трогна сърцето на този господин, че след като ни пуснаха на свобода, той ми предложи да я купи.

— Тъй! И вие страшно се зарадвахте на това милосърдие?

— Не се подигравайте! — възпротиви се дон Тимотео. — Наистина бе проява на милосърдие от негова страна да ми изплати такава сума, която и след десет години не би могъл да си възвърне чрез този имот. През този дълъг период той ще трябва да влага много пари, без да спечели и един сентаво.

— Ще ми разрешите ли да попитам колко ви даде?

— Две хиляди песос. С тези пари ще мога да започна отначало, докато в опустошената асиенда ме очакваше гладна смърт.

— Покупко-продажбата оформена ли е вече юридически? Не може ли да се анулира?

— Не може. Впрочем щях да съм най-големият глупак в света, ако през главата ми минеше подобна мисъл.

— Мелтън плати ли вече двете хиляди песос?

— Да, веднага след като се споразумяхме за тази сделка.

— Значи, това не стана тук в Урес след съдебното и уреждане, а преди това, така ли?

— Да, преди това, веднага след освобождаването ни. И то ми бяха наброени звънтящи златни монети. И именно фактът че ми плати преди още покупката да беше узаконена по съдебен ред, е още едно доказателство, че има добро сърце и е почтен човек.

— Хмм, ще ми се да имах възможността лично да кажа мнението си на Мелтън за неговото добро сърце и за почтеността му. Дано все още е тук в града.

— Не е. Замина още вчера.

— Накъде тръгна?

— Към асиендата. Ако желаете да му поискате прошка за несправедливите си обвинения към него, както и за причиненото му зло, ще трябва да отидете там.

— Сигурен ли сте, че Мелтън се е отправил към асиендата?

— Да. Че къде ли другаде ще отиде? Канеше се незабавно да започне въстановяването на имението.

— Но за тази цел там му липсва всичко необходимо. Следователно предполагам, че си е набавил най-нужното тук в града.

— Какво имате предвид?

— Преди всичко работна ръка.

— Но той я има. Нали там са вашите сънародници, които по мое искане бяха прехвърлени от Германия през океана.

— А също сечива и различни инструменти. Навярно вашите са унищожени от огъня. Освен това са необходими семена, запаси от храни, зидари, дърводелци и други занаятчии, за да вдигнат нови постройки както и да направят много други неща. Мелтън успя ли да си осигури всичко това?

— Не съм му задавал подобни въпроси. Асиендата вече не е моя собственост и не ме интересува. Знам само, че замина.

— Навярно веднага след съдебното уреждане на продажбата, нали?

— Веднага. Не се бави дори и час.

— Новият асиендеро сам ли си тръгна оттук?

— Разбира се! Изобщо не виждам защо трябва да отговарям на въпросите ви, за които нямате никакъв повод. Сигурно сте тук по други причини и се налага да ви помоля да ме оставите на спокойствие.

Прухильо рязко се обърна настрани, за да ми покаже, че не желае да си има никаква работа с мен. Не се смутих и продължих:

— За съжаление все още не мога да ви осигуря спокойствието, за което копнеете. Дойдох тук с единствената цел да ви посетя, за да обсъдя с вас именно този въпрос.

След тези думи дамата гневно ме схока:

— Какво нахалство! Сам чухте, че дон Тимотео не иска вече да ви знае и следователно трябва да си отидете.

— Заблуждавате се, сеньора! Дон Тимотео трябва да ме изслуша. Ако в това време вие ще скучаете, сте напълно свободна да излезете от стаята.

— Да изляза? Какво ви прихваща! По думите ви си личи, че сте немец, истински варварин. Дон Тимотео е наш гост и ние ще се погрижим да не му досаждате. Не аз ще изляза, а ще ви заповядам вие да напуснете това помещение, и то незабавно.

— Намирам се в служебната стая на алкалда. Вие нямате никаква работа тук, докато аз имам, защото съм дошъл да се възползвам от услугите му като служебно лице. И ако някой от нас двамата има право да подкани другия да напусне това помещение, то този някой съм аз.

По изражението и си личеше, че след това скастряне се канеше гневно да избухне. Обаче размисли иначе, махна презрително с ръка и се обърна към своя съпруг:

— Изхвърли тези хора!

Тогава властелинът на Урес се измъкна от своя хамак, изтъпанчи се пред мен във величествено-повелителна стойка и посочи към вратата с думите:

— Сеньор, ще си тръгнете ли незабавно? Или ще наредя да ви затворят за неподчинение?

Преди да успея да му отговоря с две бързи крачки Винету пристъпи към него, хвана го под мишниците, вдигна го, занесе го до неговия хамак, внимателно го положи вътре и предупредително му каза:

— Нека моят бял брат остане тук и спокойно изчака докато го заговорим. А жена му нека мълчи, когато говорят мъже. Мястото на една скуоу е при децата, но не и в съвета на възрастните мъже. Ние дойдохме, за да поприказваме с асиендерото и той ще трябва да ни изслуша независимо от това дали желае, или не. Ето тук е застанал моят брат Олд Шетърхенд, а аз съм Винету, вождът на апачите, чието име е известно и в Урес!

Да, той явно беше известен и на тези хора, защото едва бе изрекъл последните си думи, когато въпреки нанесената и от него обида «изисканата» дама възкликна и продължи вече със съвсем по-друг тон:

— Винету! Вождът на апачите! Прочутият червенокож воин! Истина ли е?

Апачът беше твърде горд, за да обърне внимание на думите й, затова вместо него отговорих аз:

— Да, той е, сеньора. А сега въпреки някои наши по-особени привички, които може би не ви се харесват, сигурно няма да имате нищо против да останем и да обясним до края какво ни води тук. Ако ли пък не, ще се изложите на опасността Винету да ви изнесе навън, също както занесе съпруга ви до неговия хамак. Тогава тя радостно плесна с ръце и възкликна:

— Какво преживяване само! Винету да ме носи на ръце! Целият Урес ще има да говори за това и да ми завижда! Иска ми се да опитам!

— Не ви съветвам, сеньора. Да ви носят на ръце и да ви изхвърлят на улицата са две съвсем различни неща. Я разгледайте по-подробно моя приятел, за да можете после да го опишете на приятелките си! Това е най-добрият съвет, който съм в състояние да ви дам. Обаче ако се опитате отново да вземете думата, незабавно ще изгубите извънредно рядката възможност да се намирате тъй близо до него.

Тя си запали нова цигара и после се настани най-удобно в хамака си с любопитното изражение на човек, който се намира в цирка и очаква да види най-голямото чудо на света. И нейният почитаем съпруг също оглеждаше вожда с видимо задоволство, очевидно, без да му се сърди за решителните му действия към него. Що се отнася до Прухильо, името Олд Шетърхенд му беше съвсем безразлично както и на другите двама, ала за Винету бе слушал да се говори толкова много, че името на апача направи и на него силно впечатление. Вече и не помисли да ни подкани да си вървим.

В никакъв случай не беше някакво чудо, че тук в Урес моят приятел минаваше за прочута личност. Апачите се скитат далеч на юг и то особено често отвъд Сиера в Чиуауа, където навлизат даже в Коауила. И понеже отвреме навреме Винету посещаваше всички тези племена на своя народ, подвизите му се бяха разчули далеч на юг, и то не само сред червенокожите, но и сред белите. Дори сред бледоликите името му се беше прочуло повече отколкото между неговите съплеменници и нерядко съм имал възможността сам да се убеждавам, че особено нежният пол много обичаше да слуша истории за него. Той бе красив мъж и легендите, които се носеха за неговата първа и единствена любов, успяваха лесно да спечелят сърцето на всяка сеньорита.

Извънредно доволен от успеха, постигнат от внезапната намеса на Винету, аз се обърнах към Прухильо:

— Дон Тимотео, вие сметнахте въпросите ми за напълно излишни. Но за мен те са извънредно важни и само след секунди и на вас ще ви се видят не по-малко важни. Юмите разрушиха вашата асиенда и взеха всичко. Мисля, че са претърсили дори джобовете ви и са отмъкнали цялото им съдържание, нали?

— Така е.

— Изпразниха ли и джобовете на Мелтън?

Да.

— Ами тогава как е могъл да ви плати две хиляди песос в лъскави златни монети?

Благородният дон направи слисана физиономия, а после бавно и смутено отвърна:

— Ами да… откъде ли е взел… тези пари?

— По-скоро попитайте: защо индианците са му оставили тези пари!

— Ascuas (В случая: «по дяволите!» Б. пр.)! Не помислих за това! Смятате, че парите са били у него, така ли?

— Или в него, или в някой от двамата Уелър. Две хиляди песос в златни монети не могат тъй лесно да се укрият от очите на индианците, а да не забравяме, че за всеки червенокож, даже да е и най-заможният вожд, те представляват цяло богатство, което той сигурно няма да допусне да му се изплъзне. Щом Голямата уста се е отказал от златните монети, несъмнено е имал някаква твърде важна причина. Можете ли да се досетите каква ли е била тя? —

— Не.

— Тя е само една-единствена. Никой индианец няма да остави на врага си такова съкровище. Следователно Мелтън трябва да е добър приятел на Голямата уста, негов верен съюзник.

— Не го вярвам.

— Казах ви, че червенокожите ще дойдат да нападнат асиендата и ви предупредих да внимавате. Не ми повярвахте, но излязох прав. И сега също така не се лъжа, въпреки че пак не ми вярвате.

— Мелтън постъпи с мен много великодушно. Съвсем невъзможно ми е да допусна, че се е съюзил с индианците. Ако не се лъжа, вие предполагахте дори, че той е бил и подстрекателят за нападението.

— Не си спомням точно думите, които съм ви казал, но ако тогава все още не съм могъл да го твърдя със сигурност, то сега мога.

— Заблуждавате се! Мелтън ми е приятел. Доказа го и с тази сделка.

— Да, Хари Мелтън доказа, но не че ви е приятел, а че е подъл предател. Каква бе стойността на асиендата ви преди нападението?

— Хич не ми се иска да го споменаваме. Не желая да говоря за тази ужасна загуба.

— А бихте ли продали имението си преди пожара?

— Не, и през ум нямаше да ми мине подобна мисъл.

— Е, тогава всичко става от ясно по-ясно. Мормонът е получил поръчението някъде в този район да се сдобие със земя. Вашата асиенда му се видяла подходяща, обаче била твърде скъпа за него. Подготвил опустошаването й, за да загуби стойността си. Договорът, който сключил с Голямата уста гласял следното: всичко заграбено да е за индианците, а той да закупи опожареното имение за някаква мизерна сума. Нападението завършило с успех. Тъй като плячката била много ценна, червенокожите можели да му оставят парите. Не схващате ли как стоят нещата?

— Не, защото подобна низост би била нещо чудовищно. И освен това размислете следното: каква ли полза ще има той от тази земя след като е опустошена и е загубила всякаква стойност?

— Отново ще започне да я обработва!

— Това ще му струва далеч повече, отколкото струваше асиендата преди. Изобщо да не говорим за годините, които ще трябва да изчака да минат докато вложените пари започнат да му носят печалба.

— И аз това си казвам. Тук сигурно има нещо друго, което все още не мога да отгатна, но не се съмнявам, че ще го разбера. Вие си мислите, че Мелтън се е върнал в асиендата, но не е така, защото ние идваме оттам и би трябвало да го срещнем. Междувременно той е оставил в имението ви свой човек на пост.

— Искахте да кажете двама души, сеньорите Уелър, нали?

— Не. Те са заминали, но затова пък там има един друг човек. Чували ли сте за някакъв янки, мормон, когото наричат Комарджията?

— Не.

— Както сам ще разберете, той е извънредно съмнителна персона. Е, него заварихме в асиендата. Той ни каза, че Мелтън тръгнал заедно с вас за Урес да уреди покупко-продажбата по съдебен ред. Сигурно Мелтън му го е съобщил, за да го знае. Разговарял е с него и то зад гърба ви. Не е бивало да научите абсолютно нищо за присъствието на Комарджията в имението ви.

— Хмм! Наистина странно.

— Когато тръгвахте от асиендата с Мелтън, двамата Уелър и немците бяха ли все още там?

— Да. Нали заедно с имението той получи от мен и преселниците. С тяхна помощ се кани да го възстанови, да създаде нови нивя, ливади и пасища, да засади нова гора. Двамата Уелър бяха наети от него като надзиратели.

— Но те не са вече там. Веднага след вашето тръгване са поели нагоре към Фуенте де ла Рока.

— Към Фуенте ли? — учуди се Прухильо.

— Да, двамата Уелър заедно с немците. А горе ги очаква индиански отряд от племето юми.

— Нима е възможно? Откъде го знаете? — попита той като бързо изскочи от хамака.

— От Комарджията, който ме помисли за приятел на Мелтън и затова ми разказа всичко.

— Към Фуенте! — повтори Прухильо и силно възбуден започна да кръстосва стаята нагоре-надолу. — Това ме кара да се замисля, наистина ме кара да се замисля, ако не са ви заблудили, сеньор.

— Не са, истина е. Комарджията ми довери тези тайни ходове на Мелтън единствено благодарение на първоначалната си изненада. После той позна Винету и избяга. Явно има нечиста съвест. Ето откъде смятам да започна да разплитам кълбото. Дори и в сегашното си окаяно състояние по някаква неизвестна за мен причина вашата асиенда има голяма стойност за Мелтън. Именно затова дойдох в Урес да потърся и него, и вас. Намерих само вас, но не и него, защото несъмнено е поел нагоре към Фуенте де ла Рока, за да се присъедини там към двамата Уелър.

Докато говорех асиендерото не преставаше да крачи насам-натам. Щом свърших той внезапно се завъртя на пети и се изправи пред мен.

— Сетих се, сеньор! Ако действително е тръгнал към планините, вече знам с какво асиендата има голяма стойност за него, въпреки опожаряването й.

— Е? — попитах с напрегнато любопитство.

— Освен асиендата моя собственост беше и една живачна мина, която обаче не се експлоатира, защото не можах да намеря работна ръка, а и индианците правят онези райони твърде опасни.

— И това го чух и…

Аз млъкнах, понеже в мен се породи една мисъл, която направо ми парализира езика, но като се имаше предвид що за човек беше Мелтън, макар и ужасна, тя бе напълно вероятна. Най-сетне в главата ми се проясни, ала заедно с тази яснота се увеличи и тревогата ми за моите съотечественици. Попитах асиендерото:

— Къде се намира мината?

— Горе в планините, отвъд Сиера Мадре, на цели пет дни усилена езда оттук.

— А дали Фуенте де ла Рока е на пътя за мината?

— Да, разбира се, разбира се! Ето това е то, което ме озадачава в действията на сеньор Мелтън.

— А-а, все пак у вас се породиха подозрения, така ли? Вече знам как стоят нещата. Мелтън е хвърлил око особено на живачната мина. Намерят ли се тъй необходимите работници, там могат да се печелят милиони. А вие излязохте тъй неразумен да му продадете асиендата, мината, както и правата над шейсетте и тримата работници за някакви си мизерни две хиляди песос. Е, ще продължавате ли да твърдите, че той е почтен човек, един истински кабалиеро?

— Подлец е той, мерзавец, крадец и мошеник, разбойник и сатана! — яростно изкрещя дон Тимотео Прухильо. — А аз съм най-големият глупак какъвто има на земята!

— Дон Тимотео, аз ви предупреждавах!

— Да, вярно е! — възкликна той, като се удари с юмрук по челото.-Де да ви бях повярвал!

— Тогава щяхте да си седите в асиендата, а ние щяхме да отблъснем юмите, нанасяйки им кървави загуби.

— Да, щяхме, щяхме! А сега те ми отмъкнаха стадата и вече нямам нищо, ама нищичко!

— О, имате! Имате две хиляди песос както и…

— Не ми се подигравайте, сеньор!

— Не ви се подигравам. Освен тези две хиляди песос имате още и вашите стада заедно с всичко друго, което юмите ви бяха отмъкнали. Аз не само избягах от враговете ни, но заедно с мимбренхосите, с които Винету ми се притече на помощ, дори ги и пленихме. Принудихме ги да върнат всичко и в момента ги отвеждат към вигвамите на мимбренхосите, за да понесат там наказанието си. А петдесет мимбренхоси връщат вашите стада в асиендата. Ние двамата избързахме напред и дойдохме тук, за да ви съобщим тази новина. Разбира се не подозирахме, че ще продадете асиендата.

Слисан от тази радостна вест, той стоеше като вцепенен и успя само да изпелтечи:

— Юмите пленени…! Наказание…! Петдесет… мимбренхоси…

на път за асиендата… с моя добитък!

После Прухильо изведнъж сграбчи ръката ми и взе да ме дърпа към вратата.

— Елате! Трябва да тръгнем за асиендата! Веднага!

— Казвате «да тръгнем»? Че аз каква работа имам там?

— Не говорете така де, дон Карлос! Добре знам, че имате най-основателни причини да ми отговаряте така. Аз не ви обърнах внимание, засегнах ви, обидих ви. Къде ми бяха очите? Но сега ще… а-а, дон Антонио Риего — прекъсна се сам Прухильо като се обърна към алкалда, — хрумна ми една мисъл. Дали не е възможно да си върна обратно асиендата заедно с работниците и мината? Сделката окончателно ли е сключена?

— Да — заяви чиновникът.

— И все пак може би ще се намери някоя грешчица, мъничка грешчица, която да ни остави открехната някоя вратичка, откъдето бих могъл да пропълзя обратно до моето имение?

— Не. Самият вие ме помолихте да подходя към тази работа най-внимателно — и да не допусна и най-малката грешка. Нали искахте на всяка цена да измъкнете от Мелтън тези две хиляди песос.

— Ще задържите парите и ще си получите обратно асиендата — успокоих аз мексиканеца. — Мелтън ще бъде принуден да ви върне имота, а вие ще поискате и двете хиляди песос като компенсация за щетите, нанесени ви от пожара.

— Дали ще е възможно?

— Дори и много повече ще е възможно. Мога да твърдя, че цялата покупко-продажба ще бъде анулирана. Само ще трябва да докажем, че Мелтън е накарал индианците да опустошат асиендата.

— А ще успеете ли да намерите такова доказателство, дон Карлос?

— Много вероятно. Поне се надявам. Тук се намеси Винету:

— За моя брат Поразяващата ръка няма нещо невъзможно, щом иска да го направи. Той беше в плен и го бяха повели към кола на мъченията, но ето че е свободен и успя да залови своите мъчители.

— Не аз, а Винету ги залови — възразих аз.

— Да, сигурно е бил Винету, той го е извършил! — извика «очарователната» дама, която бе във възторг от запознанството си с апача. Неговите красиви сериозни черти, гордата му осанка и неговата сякаш излята от бронз фигура явно й бяха направили огромно впечатление.

— Както и да е било, все едно, важното е, че отново си върнах моята собственост! — обади се асиендерото, който мислеше повече за имотите си, отколкото за някаква си благодарност.

— Не, искам да чуя как по-точно са били пленени юмите! — заинати се сеньората.- Винету ще има добрината да ни разкаже всичко. Каня го да седне до мен ей в този хамак!

С тези думи тя посочи към висящия до нея хамак, където беше лежал Прухильо.

— Винету не е жена — отвърна вождът. — Той няма да легне в тази мрежа и няма да говори за делата си.

Тогава донята подкани мен да разказвам и аз удовлетворих желанието й, като накратко описах случилото се, наблягайки повече на участието на апача. Когато свърших, възхитената жена възкликна:

— Та всичко това ми напомня на някой роман! Е да, там където се появи вождът на апачите Винету, такива приключения са неизбежни. Ако бях мъж, винаги щях да яздя заедно с него.

— А пък Винету щеше да е жена, ако би търпял подобно нещо! — отговори вождът на апачите и излезе от стаята. Такава похвала от устата на такава жена му беше неприятна.

— Какво му става? — учуди се сеньората. — Винаги ли е в толкова заядливо настроение?

— Не-рекох аз и се засмях, — но любезност като вашата, може да го прогони през девет села в десето. Ако човек иска да го задържи до себе си, трябва да мълчи и да не го зяпа непрекъснато.

— Ще положа всички усилия да се държа така. Кога заминавате?

— Утре.

— Къде ще отседнете?

— Все още не сме решили.

— Лесно ще намерите за вас нещо подходящо, а Винету го каня да бъде наш гост. Ще му предоставя на разположение нашите две най-хубави стаи. Какво ще кажете?

Значи тя искаше да подслони в дома си апача, а аз можех да отседна където намерех за добре. Това ми се видя забавно и затова развеселено и отвърнах:

— Сеньора, смятам идеята ви за превъзходна.

— Нали? Клетият туземец е принуден непрекъснато да се скита из горите и да нощува под открито небе. Поне веднъж ми се иска да му предложа едно изискано жилище, но в замяна на това се надявам да прояви готовност да прекара вечерта в моя салон за гости.

— Опитайте си късмета, попитайте го!

— Не искате ли да го направите вместо мен?

— Ако ставаше, сеньора, с удоволствие, но някак не върви. Сама разбирате, че подобна покана не бива да се отправя чрез посредник. Изречена от вашите красиви устни, тя ще има двойна стойност. Несъмнено смятате да поканите вечерта някои дами във вашия дом, нали?

— Разбира се! Да мога да им представя прочутия Винету, ами че това ще е такава чест за мен, че всички мои приятелки ще ми завиждат.

Значи ставаше въпрос за нещо като «излагане на експонат» и аз предварително се радвах на отговора на апача. Впрочем веднага бе повдигнато възражение и от двете страни. А именно от алкалда, който навярно беше забелязал какво впечатление бе направил красивият индианец на жена му и изглежда бе обзет от пристъп на ревност. Той се приближи до нея и започна тихо и настоятелно да й шепне нещо в ухото. Без да го остави да се доизкаже, тя просто го избута назад и го накара да се отдръпне. Другото възражение дойде отстрана на Прухильо, който ми каза:

— Искате да останете тук до утре? Невъзможно е! Още днес трябва да тръгнете с мен за асиендата.

— Трябва ли? Кой го твърди? Не признавам никакво «трябва».

— Не исках да го кажа точно така, но съобразявайки се със собствената си чест и с моето положение, не бива да се бавите нито миг да довършите онова, което вече сте започнал.

— Не е нужно да ми напомняте, какво дължа на честта си. Съвсем няма да я опетня, ако сега реша да не се интересувам повече от асиендата ви. Освен това приказвате и за някакво съобразяване с положението ви. Всъщност какво ме задължава да се съобразявам с вас? Аз дойдох при вас и ви предупредих, а вие ме изгонихте. Дори със сила трябваше да се защитавам срещу обидите на вашия безсрамен махордомо, докато вие без да кажете нито дума само гледахте от прозореца. Помолих ви да не споменавате пред Мелтън, че съм ви предупредил да се пазите от него, а вие веднага щом той дойде, първата ви работа беше да му докладвате всичко дума по дума.

— Защо са всичките тези упреци? — попита той. — Те не могат вече нищо да променят.

— Вярно, нищо от случилото се не могат да променят, обаче несъмнено ще окажат влияние върху онова, което предстои да се случи. От моя разказ знаете, какви усилия ми струваше всичко и на какви опасности се изложих, за да пленим юмите и да им отнемем плячката. И след като го разбрахте, най-настойчиво ме подканяте да продължа да ви помагам. Не ме молите, не, а настоявате. А аз ви питам, какво ме засягат вашите работи? Чухте, какво сме направили за вас, но нима ни казахте една-единствена благодарствена дума? Вижте как сам ще се оправяте по-нататък!

Никак не ми се иска вместо благодарност за добрините, които съм сторил, да слушам да ми напомнят за моя дълг и за моята чест.

Престорих се, сякаш се каня да си тръгна. Тогава той ме хвана заръката.

— Останете де, сеньор, останете! Каквото съм пропуснал да кажа или да направя, е станало поради голямата ми разсеяност.

— Струва ми се, че погрешно оценявате поведението си. Причината не е във вашата разсеяност, а в нещо друго. Мислите си, че стоите толкова високо над някакъв си немски варварин, а също и над човек като Винету, че не е нужно да ни молите, а само да ни заповядвате. Я прехвърлете океана и отидете в Германия, за да видите, че всяко хлапе е научило повече неща, отколкото ще научите през целия си живот! Я посетете, дами и господа, дето се излежавате и люлеете тъй удобно тук във вашите хамаци, мрачните и кървави земи на Дивия запад, за да стигнете до убеждението, че дори в малкото пръстче на Винету се крие повече сила, сръчност и благородство, отколкото може да се намери в целия ваш Урес! Не само днес, но и от преди тук се отнасят към мен високомерно. Я сега разсъдете по-обективно и кажете дали нямам основание да ви правя упреци! Потърсих тук закрила за преселниците, но ме изгониха. Вие сключихте вашата сделка и по този начин предадохте тези свестни хорица заедно с децата им в ръцете на един престъпник. Е, обяснете ми тогава, как би трябвало да постъпя след всичко това!

Не получих отговор. В същия момент вратата се открехна и апачът надникна в стаята.

— Свърши ли моят брат? Винету няма никакво желание да се бави повече тук.

Асиендерото бързо пристъпи до него, хвана го за ръката и с умолителен глас каза:

— Елате пак при нас, сеньор! Настоятелно ви моля. Нали знаете, че без вашия съвет нищо няма да мога да направя.

Апачът влезе в стаята и като му отправи строг поглед, попита:

— Бледоликият благодари ли на Поразяващата ръка? Без да беше чул и една дума от предишната ни разправия, с краткия си въпрос, той изрази същината на моите упреци към Прухильо.

— Досега все нямах удобен случай, но ще наваксам пропуснатото — извини се асиендерото. — Искате да останете тук до утре, нали?

Винету кимна.

— Но така ще измине скъпоценно време, в което бихме могли да свършим много важни неща — напомни дон Тимотео.

— Най-важното е нашите коне да си възстановят силите — отговори Винету. — За какви други неща говори бледоликият? Поразяващата ръка и Винету нямат нищо против, ако той е решил още днес да отхвърли някоя работа.

— Нали ви казах, че без вашата помощ нищо няма да направя.

— Тогава нека бледоликият помоли Поразяващата ръка. Ще постъпя както постъпи и той.

Трудно му беше на мексиканеца да моли за нещо, но нямаше как, дори си наложи и още нещо — благодари ни за стореното до този момент, ала не го направи от сърце, а само съобразявайки се със своята изгода, която се надяваше да извлече с наша помощ. Но в крайна сметка човекът не беше виновен, защото просто му липсваха сърце и душа. Не всеки ги има. И без друго нямаше да го оставя на произвола на съдбата, и без това тревогата ми за участта на моите съотечественици щеше да ме принуди да следвам Мелтън по петите. Ето защо в отговор на молбата му заявих:

— Добре, ще се заемем с вашите работи както беше и досега. Но я ни кажете какво трябва да предприемем според вас?

— Мисля, че се налага незабавно да тръгнем на път, за да заловим Мелтън.

— Конете ви ще рухнат под нас, а освен това не бива да забравяте, че и самите ние сме били на път също тъй дълго както и нашите животни. За два и половина дни изминахме такова разстояние, за което обикновено са необходими цели шест дни и съвсем не мисля, сеньор, че след подобно рекордно постижение и от ваша страна ще сте в състояние веднага да започнете тежката езда към Фуенте и нагоре в планините. Ако бързате толкова много, можете и без нас да тръгнете напред. Вземете и няколко полицаи!

При тези думи сеньората плесна с ръце и каза:

— Великолепна идея! Да избърза напред и да вземе няколко полицаи! Ти какво ще кажеш, мъжленцето ми?

— Ако на теб ти харесва, тогава тази идея наистина е много хубава — нежно прошепна благодарният блюстител на правовия ред в градчето.

— Нима нямаш свой «ayuda» (Помощник, заместник. Б. нем изд.), който може да изпълнява всички твои задължения, тъй че спокойно да направиш едно малко пътуване?

Навярно от дълго време алкалдът не бе имал щастието да не чувства стегнатите юзди, с които го водеха красивите й ръце.

Лицето му засия от удоволствие, но все пак той предпазливо се осведоми:

— Накъде искаш да пътуваме душичке? Алкалдът подчерта думата «пътуваме» по особен начин. Но неговата съпруга набързо премахна опасенията му като се усмихна и каза:

— Аз ще си остана у дома.

Лицето му бе озарено от направо неземно блаженство.

— И къде трябва да отида?

— Давам ти възможност да се покриеш със същата слава каквато си е спечелил Винету. Тъй като дон Тимотео желае да разполага с няколко полицая, ти ще го придружиш като вземеш под командването си няколко «guardas de la policia» (Полицаи. Б. пр.).

Физиономията на дон Антонио изведнъж помръкна, челото му се покри с мрачни бръчки и долната му челюст увисна. С кажи-речи разтреперан глас отвърна:

— Самият… самият аз ли да тръгна към планините… и то на кон?

— Разбира се, няма да вземеш да биеш този път пеша, я!

— А не смятате ли, че тази езда ще е доста… доста изморителна, а може би дори и малко опасна, а?

— За един кабалиеро опасностите просто не съществуват. И така?

Тя му хвърли повелителен поглед, след което клетникът можа да отговори само следното:

— Да, щом тъй мислиш, сърце мое, ще тръгна с него!

— Разбира се, че така мисля! Само за час ще ти приготвя всичко необходимо: бельото, коня, цигарите, сапун за миене, два пистолета, ръкавици, нужните пари, с които ще те запася предостатъчно, шоколад, пушка и една възглавница, за да не ти е твърде ниско главата, ако ти се наложи да спиш в някое неудобно легло, защото така ще сънуваш лоши сънища. Виждаш колко се грижа за теб, но и ти се погрижи да не ме разочароваш! Върни се покрит със слава! Това няма да е чак толкоз трудно за един jurisconsulto (Учен юрист. Б. нем. изд.) като теб. Не сте ли на същото мнение, сеньор?

Този въпрос беше отправен към мен. Привидно приех цялата работа съвсем насериозно.

— Напълно съм съгласен с вас, сеньора, особено що се отнася до това, че при подобна езда познаването на правните науки страшно много помага.

— Чуваш ли? — попита тя мъжа си. — Сеньорът е съгласен с мен. Кога ще тръгнете, дон Тимотео?

— След един час — отвърна Прухильо, който сигурно предпочиташе много повече да язди с мен и Винету, отколкото с този мъж под чехъл.

Юрисконсултото направи такава физиономия, която можеше да разсмее всеки. Хубавото малко пътуване се бе превърнало в опасна изморителна езда. Възглавницата, която щеше да получи, едва ли бе в състояние да намали разтърсващия го ужас. Изглежда дон Антонио Риего усети, че му съчувствам, защото ми хвърли умолителен поглед с надеждата, че ще се застъпя за него и ще накарам съпругата му да се откаже от този налудничав план, ала се видя излъган. По изключение останах неумолим. На нас нищо нямаше да ни навреди, ако властелинът на Урес поне веднъж тръгнеше на кон към планините, за да се покрие със слава, макар че в резултат на това щеше да се върне у дома си със схванат гръб и до кръв прожулена кожа по краката. Ето защо не се застъпих за него, а казах на асиендерото:

— Вероятно ще заловите Мелтън преди да сме ви догонили. Но ние ще сме ви необходими като свидетели. Къде ще се срещнем?

— Ще ви чакаме при Фуенте де ла Рока.

— Откъде ще минете?

— През асиендата.

Това никак не ми харесваше. Той можеше да се натъкне на нашите двама мимбренхоси или на Комарджията и така да провали целия план. Но и през ум не ми мина да го разубеждавам, защото добре знаех, че ще постигна целта си далеч по-лесно и по-сигурно, ако привидно започна да го увещавам да постъпи точно така, ала същевременно му представя цялата работа във възможно най-опасна светлина.

— Много добре, дон Тимотео! Така ще ни спестите една трудна задача, защото Комарджията, за когото ви разказах, несъмнено все още се навърта там. Той трябва да бъде задържан, и понеже е дързък тип и умее да си служи добре както с пушката, тъй и с ножа, това начинание е свързано с опасност за живота ви. Този негодник ще се защитава отчаяно и понеже знам, че като нищо може да се разправи с трима яки мъже, аз се радвам, че ще поемете тъкмо по пътя през асиендата. Ще пристигнете там преди нас, ще го заловите и когато дойдем всичко ще е приключило. Но внимавайте да не ви застреля от засада! Всичките си убийства е извършил по подъл и коварен начин.

Явно думите ми не останаха без резултат, защото дон Тимотео пребледня,- а лицето на дон Антонио придоби пепеляв цвят. Бях убеден, че старателно щяха да заобиколят асиендата. Ала сеньората подвикна на своя подопечен властелин или овластен подопечен:

— Чу ли? Ето това е едно дело, достойно за теб. Надявам се със собствените си ръце да заловиш опасния престъпник, а да не го предоставяш на други. Тогава ще ти разреша да пушиш на ден по две цигари повече.

Риего направи такава физиономия, сякаш току-що самият той бе заловен и арестуван. Съпругата му не Забеляза този израз на лицето му и след като ми хвърли кажи-речи състрадателен поглед, каза:

— Изглежда и вие не сте онзи герой, за който ви мислехме, сеньор, иначе не бихте се радвали толкова много, че Комарджията ще бъде задържан преди да стигнете до асиендата.

— Наистина се радвам. Човекът е повече опасен, а всеки куршум, който улучи, прави дупка в тялото.

— И навярно вие не сте любител на подобни дупки, а?

— Не съм, защото ако са малко по-дълбоки, това означава край на живота.

— Тогава ще ви посъветвам много да се пазите да не би някой да одраска кожата ви. Обаче дон Антонио знае, че светът принадлежи на смелите. Моята душа ще пърха около него и ще го закриля. Нали си на същото мнение, скъпи съпруже?

— Да — кимна Риего с такава физиономия, сякаш току-що беше сдъвкал шепа зърна чер пипер.

Тя се измъкна от хамака си и мина покрай мен без да ме погледне. В нейните очи бях просто едно страхливо нищожество. Но пред Винету тя се спря и го дари с най-лъчезарната си усмивка.

— Дон Винету, действително ли имате намерение да пренощувате тук в Урес?

Трудно е да опиша изражението на Винету, когато я погледна. В очите му се четеше състрадание както й учудване, че жената бе дръзнала направо да го заговори. Добре разбирах недоволството му и затова отвърнах вместо него:

— Да, до утре ще останем тук.

— Защо се обаждате вие? Оставете Винету да отговори! — каза жената като ми хвърли презрителен поглед. — Той вече знае, че го обожавам и сигурно няма да има нищо против да чуя гласа му.

Тя повтори въпроса си и тъй като моят приятел се видя принуден да даде някакъв отговор, той и кимна потвърдително.

— Тогава имам честта да ви поканя да бъдете мой гост — продължи тя. — Ако приемете поканата ми, ще ме направите извънредно щастлива.

— Нека моята бяла сестра бъде щастлива в своя дом — отговори апачът с безизразно лице.

— А мога ли да поканя и други изискани дами, за да отпразнуват тържествено присъствието на Винету? ,

— Винету е чувал, че бледоликите затварят мечки, за да ги показват на другите хора… само че той не е мечка.

— Значи няма да има празненство, така ли? — попита мексиканката страшно разочарована.

— Няма — каза той, обърна й гръб и излезе навън. Последвах го и двамата се отдалечихме без нито една дума за сбогом. Нямахме повече никаква работа в Урес. Купихме няколко дреболии, после взехме нашите врани жребци и ги изведохме извън града, където се чувствахме по-добре. Там имаше едно поточе и сочна трева. Легнахме на земята, за да се наспим здравата. Още преди сънят да затвори очите ни, недалеч от нас видяхме героите да, преминават на своите коне. Малкият отряд се състоеше от пет човека асиендерото, трима полицаи и юрисконсултото. Четиримата служители носеха униформите си, което предизвика усмивка дори по лицето на сериозния Винету. Конете им бяха добри. Прухильо и тримата полицаи бяха горе-долу свестни ездачи, ала alcalde del distrito представляваше не дотам пленителна гледка, Той беше завързал една възглавница под себе си и друга зад кръста си. И двете се светлееха отдалече. Сигурно имаха калъфки от бял ленен плат. Всеки, който тръгне да язди нагоре из дивите планини с подобни предмети, той ще извърши всичко друго, само не и героични дела. «Щастливо пътуване, пълководецо мой!» помислих си аз и затворих очи с твърдото убеждение, че петимата ездачи нямаше да се препъват на всеки метър по своя път в безкрайна върволица от успехи, почести и слава.

Без някой да ни смути ние проспахме остатъка от следобеда, както и цялата нощ. Не бяхме вързали жребците, понеже бяхме сигурни в тях. Двете животни бяха верни и бдителни като кучета. Те не се отделяха от нас и без съмнение даже щяха да ни събудят, ако наблизо се появеше някой човек. Слънцето току-що изгряваше, когато отново се метнахме на седлата. Бяхме бодри и отморени, а и жребците също си бяха отпочинали. Радостното им цвилене огласяше свежото утро.

Поехме обратно към асиендата и през първия час просто следвахме дирята на нашите петима герои, оставена през миналия ден, която все още горе-долу добре се различаваше в тревата. Но после тя се отклони от нашата посока, завивайки рязко на дясно.

— Шарли излезе прав — обади се Винету. — Те няма да минат през асиендата, защото се страхуват от Комарджията. Бялата скуоу няма да разказва славни истории за своя мъж, но навярно тези хора ще ни създадат доста ядове.

— Възможно е! — отвърнах аз. — Но няма да са кой знае колко големи, а аз съм съгласен да си имам малко ядове стига само да мога Да си кажа, че неблагодарният асиендеро и този комичен блюстител на правовия ред са тръгнали към собственото си наказание.

Пътуването ни премина, без да се случи нещо, което заслужава да се отбележи. Сега не бързахме толкова много както на отиване в града и през нощта не се лишавахме от необходимата ни почивка. Достигнахме границите на асиендата малко преди смрачаване. Унищожителният огън не беше стигнал до мястото, където спряхме. Там имаше храсталаци, които бяха подходящи за скривалище и точно това бе мястото за среща, което бяхме уговорили с нашите двама мимбренхоси. Заедно с конете си те се намираха там и щом ни чуха да се приближаваме, изпълзяха навън от храсталака.

— И двамата ли сте тук? — попитах аз. — Това означава, че няма нужда да наблюдавате Комарджията. Тук ли е някъде или замина?

— Тръгна нанякъде, но после се върна и сега е легнал да спи недалеч оттук край потока — отговори Изтребителя на юми.

— Не знаете ли колко далече е ходил?

— Знаем, защото приблизително пресметнахме. След като Поразяващата ръка и Винету се отдалечиха, поверих на моя брат конете ни и проследих дирята на бледоликия, когото наричат Комарджията. Моите прочути братя знаят, че следите му се изкачват по хълма и после се спускат от другата страна и водят в гората. Там бледоликият бе оставил коня си. Незабавно се метна на него и препусна колкото можеше по-бързо. Следвах го до края на гората, и видях, че е продължил да язди в галоп.

— Как изглежда теренът оттатък?

— С изключение на няколко ниски хълма той е равнинен и е покрит с трева.

— А дирята образуваше ли права линия като на беглец, който гледа час по-скоро да офейка?

, — Не, а правеше много завои между хълмовете.

— Тогава стремежът му да ни избяга не е бил единствената причина, за да язди в галоп. Ако е бил гонен единствено от страха си, то пътят му щеше да е като полета на куршум, който не се отклонява нито наляво, нито надясно. Но който бърза толкова, без да вижда преследвачи зад себе си, той сигурно знае, че пред него има някакъв човек или хора, при които иска да стигне възможно по-скоро. Следователно в посоката, в която е препуснал, се намират хора, на които е трябвало да съобщи за срещата си с нас.

— Да. Отказах се да проследя дирята му отвъд гората, защото на връщане той сигурно щеше да забележи моите следи. Отидох при моя по-малък брат, за да скрием най-напред конете си, а след това да се върнем при мястото, където дирята на Комарджията излизаше от гората. Там залегнахме в засада на по-голямо разстояние един от друг, за да можем да държим под око по-значителната част от околността.

— Моите млади братя видяха ли го да се връща?

— Да, вчера, тъкмо когато слънцето бе достигнало най-високата си точка на небето.

— Значи е било сряда по пладне, а ние го срещнахме тук в понеделник. Следователно мястото където е бил, се намира на един ден езда оттук. А в каква посока?

— На изток.

— Значи към Фуенте. Надявам се да разберем дали там има само един пост или са няколко. Изглежда са поставили цяла верига от свои хора в тази посока, за да могат в случай на някакви важни събития по-бързо да препредават една или друга вест.

— Сигурно там, където е ходил, се намират повече юми, защото на отиване Комарджията е яздил на бял кон, а се върна на вран жребец.

— На бял ли? Но нали не си го видял?

— Не, ала там където е бил вързан в гората, на един клон се беше закачил бял косъм от конска опашка, който може да е останал само от бял кон. А на връщане той яздеше вран жребец с индианска сбруя.

— Хмм! Тогава наистина постът, при който е ходил, е от няколко индианци. Оставил е там изморения кон като го е сменил за животно със свежи сили, за да се върне възможно по-бързо. Вестта, която им е занесъл, е трябвало да бъде предадена по-нататък също на гърба на отпочинал кон. От всичко това следва, че при онзи пост е имало няколко животни със свежи сили, както и неколцина ездачи… Значи моите братя знаят къде се намира Комарджията в момента?

— Да. Видяхме къде легна и понеже беше много изморен, сигурно е все още на онова място и дълбоко спи.

— Заведете ни при него да го изненадаме!

Вързахме нашите жребци за околните клони и тръгнахме подир двамата братя в посока на зидовете, оцелели от асиендата. Вече се смрачаваше и скоро съзряхме облечения като свещеник негодник да лежи на земята близо до един от завоите на потока. Мястото бе избрано твърде сполучливо, защото там лесно можеха да се доловят шумовете, долитащи от всички посоки. Комарджията беше подложил едно одеало под главата си, а до него лежеше пушка, която не бяхме забелязали при първата ни среща. Явно спеше дълбоко. Приближихме се с безшумни стъпки и насядахме около него. Взех пушката му и я оставих настрани, така че да не може да я достигне. Ние разполагахме с доста време, понеже конете ни непременно трябваше да си отпочинат и зачакахме, без да го будим. Тъй като дългото му палто не беше закопчано, видяхме, че отдолу носеше широк колан, където беше затъкнат закривен ловджийски нож. Оттам стърчаха и дръжките на два едрокалибрени револвера.

С бавни и много предпазливи движения ми се удаде да измъкна ножа и един от револверите. Но другият бе затъкнат по-здраво и човекът ме усети. Бързо и без да прояви дори следа от сънливост, също като истински уестман, той се надигна, седна и двете му ръце светкавично посегнаха към колана, откъдето в този миг успях да измъкна и другия револвер. Но все пак негодникът не беше толкова хладнокръвен и съобразителен, както например би бил в подобно положение един Винету. Той ни зяпна с широко отворени очи и отвори уста да каже нещо, ала не бе в състояние да изрече и една дума.

— Good morning, мистър Плейър! — поздравих го аз. — Ти спа много добре и мисля, че напълно си го заслужил след продължителната и тежка езда, която започна още в понеделник.

— Какво… знаеш… за моята езда? — успя най-сетне да изломоти.

— Не задавай такива глупави въпроси! Сигурно е, че хора като нас ще знаят къде си бил. Отишъл си горе при червенокожите, за да съобщиш кого си срещнал тук и да размениш белия си кон срещу врания жребец.

— Наистина знае! Какво търсиш тук, сър? Защо се скиташ из тази тъжна местност, където не е останало нищо нито за хора, нито за животни?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос, но няма да го направя, защото е без значение. Но ми се иска да се представя. Или вече ти казах името си още в понеделник?

— Не е нужно да го казваш, защото където видиш Винету, най-често там е и Олд Шетърхенд. Не се сетих в понеделник веднага за това.

— Вярвам ти, понеже ако се беше сетил, нямаше да си плюеш на петите. Сигурно вече си чул колко добър приятел съм на Мелтън и двамата Уелър, и тъй като си в тесни връзки с тези джентълмени, бягството ти беше всъщност чиста глупост. А беше и излишно да препускаш като вестоносец чак до индианците. Самите ние можем да свършим тази работа много по-добре от теб, понеже и без друго също се каним да тръгнем нагоре.

— Към Алмаден алто ли? — изплъзна му се от устата. Това беше името на живачната мина, която бяха нарекли така по прочутата испанска живачна мина Алмаден. Алмаден алто означава «горната, високата Алмаден». Та нали мястото се намираше високо в планините!

— Да, към Алмаден алто — потвърдих аз, — а преди това към Фуенте де ла Рока, за да направя посещение на моя приятел Мелтън. Както знаеш ръцете му са наранени. Някакъв тип е бил тъй брутален да му изкълчи китките и аз като добър приятел съм задължен да отида при него, за да се осведомя за състоянието му.

Комарджията знаеше много добре какво се беше случило. И естествено възприемаше думите ми като подигравка. Разбираше, че се намира в твърде неприятно положение. Но макар да беше убеден, че от Винету не можеше да очаква нещо добро, все пак той не бе давал никакъв повод на апача за лично отмъщение, а пък с мен съвсем не бе имал някакво вземане-даване. Ето защо не се боеше поне за живота си и сигурно смяташе, че ще е по-уместно да не прояви страх, а да играе ролята на изненадан и невинен човек.

— Какво ме интересуват отношенията ти с Мелтън? Че си негов приятел, си помислих още в понеделник, понеже взе да питаш за него, а знаеше и за присъствието ми тук. Но ме интересува нещо друго — какво искаш от мен! Промъкнали сте се тайно дотук, обградили сте ме и сте ми взели оръжията. Защо? Винаги съм смятал Олд Шетърхенд за честен човек.

— Наистина съм такъв и затова станах толкова близък приятел на Мелтън и на двамата Уелър. Те сигурно са ти разказвали много хубави и приятни неща за мен, нали?

— Наистина ми говориха за теб. Чух, че си бил пленник на юмите и е трябвало да умреш на кола на мъченията, ала за мое учудване виждам, че пак си на свобода.

— О, това не бива да те учудва. Първо избягах на юмите, а после се върнах и ги плених.

Разказах му от разигралите се събития колкото сметнах за Нужно. Резултатът не закъсня.

— Какво? Мимбренхосите идват насам? — едва промълви той и лицето му посивя.

— Да, идват. Ей тук при мен виждаш вече двама от младите им войни. Изглежда това те плаши. Вероятно си в малко напрегнати отношения с мимбренхосите. Ако е така, с удоволствие ще те взема под закрилата си, за да не могат да ти сторят нищо лошо.

— Много бих се радвал! — увери ме той припряно. — Нямам желание да се срещам с тях.

— Хубаво! Ще ти помогна като те взема с нас и те заведа горе в планините при нашия приятел Мелтън.

Смущението му се засилваше. Той много добре знаеше, че се подигравах с него и че и дума не можеше да става да го закрилям. За да подразбере по-ясно намеренията ми той каза следното:

— Сър, приеми моите благодарности за любезността си! Но ако наистина не ми мислиш злото, защо тогава не ми върнеш оръжията?

— Правя го за твое добро, мистър Плейър. Ако мимбренхосите се появят преди още да сме тръгнали на път, колко лесно твоята всеизвестна храброст може да те подведе да използваш оръжията си най-ненужно. А това би разлютило индианците и би ги настроило срещу теб. Ето защо на първо време ги взехме единствено от съображения за безопасността ти. Ние и занапред ще се грижим за твоето добро, като тъй малко те вържем, за да не би от несръчност или невнимание да раздразниш мимбренхосите. Ще претърсим и джобовете ти, защото в тях лесно би могло да има нещо, което да ядоса червенокожите.

— Сър, сериозно ли говориш? — кипна той. — Какво съм ви направил, та ме нападате тук, а дори искате да ме претърсите и вържете?

— На нас ли? Нищо не си ни направил! Днес имам едва за втори път удоволствието да те видя. Какво ли би могъл да ми сториш? Но тъй като искаш да сме искрени един към друг, ще ти кажа най-откровено какво желая. Бил си горе в Алмаден алто, нали?

— Не, все още не съм бил там. —

— А аз ти казвам: бил си горе и понеже не искаш доброволно да говориш, то аз ще ти отворя устата. Ако си мислиш, че ще можеш да ме излъжеш, ще ти хвърлим такъв бой, че свят ще ти се извие! Вържете го!

Още докато подхвърлях на двамата мимбренхоси последните думи, аз го сграбчих с едната си ръка за гърлото, а с другата за колана, съборих го на земята и го притиснах така, че да не може да ми се изплъзне. Той закрещя с все сила, заудря с ръце наоколо, зарита с крака, ала само след броени секунди бе здраво вързан.

— Какво ви прихваща! Какво съм ви направил? — извика той. — Аз съм мормон и. съм от Светците на последните дни! Вече знаете как подобава да се отнасяте към мен.

— Да, вече знаем! — засмях се аз. — Тъй като с Мелтън сте едноверци, ще трябва да се отнасяме и към двама ви по един и същ начин.

— Боже милостиви! — запищя той. — Да не би да искаш и на мен да ми счупиш ръцете?

Поначало бях замислил да го наложим с някоя по-жилава пръчка, което обаче е твърде мъчително за гледане. Да пердашиш възрастен човек като някой немирен хлапак просто не ми е по вкуса. Тъй като самият той ме наведе на една по-добра мисъл, аз се възползвах от нея и хванах вързаните му ръце. Страхът от счупването или изкълчването на ставите оказа върху него далеч по-силно въздействие от цяла дузина удари по гърба му. Веднага щом стиснах малко по-яко китките му, той ужасен изрева:

— Чакай, не ги чупи, не ги чупи! Всичко ще ти кажа!

— Добре, ще проявя снизходителност и ще изчакам още малко. Отговори ми самата истина! Излъжеш ли ме, костите ти веднага ще започнат да пращят. И така, бил си горе в Алмаден алто, а също и при Фуенте да ла Рока, нали?

— Да.

— Познаваш ли местностите толкова добре, че да можеш да ни бъдеш водач?

— И още как! Често съм посещавал онези места и то преди още Мелтън или двамата Уелър да бяха ходили там.

— Значи ти си първият истински разузнавач, който е бил изпратен от мормоните по тези места?

— Да, аз съм. Аз насочих вниманието на Мелтън към асиендата и към мината.

— Немските преселници ще бъдат отведени до Алмаден алто и там ще ги принудят да копаят под земята, така ли?

— Да.

— Това е било решено още когато са били наемани отвъд океана в тяхното отечество, нали?

— Да.

— Горе има ли юми?

— И в Алмаден и при Фуенте. А също и по пътя на всеки ден езда има постове от по пет души.

— Какво правят юмите в Алмаден?

— Имат задача да се грижат за прехраната на хората и затова им се плаща от приходите на мината.

— Какъв е техният брой?

— Триста са разположени в Алмаден, двайсет стоят при Фуенте, а на четири места по пет са оставени като постове от тук догоре.

— Кога ще пристигнат преселниците в мината?

— Сигурно са вече там.

— А колко от тях ще слизат под земята?

— Всички.

— Но не и децата, нали?

— Също и те.

— Мили Боже! Тогава нямаме никакво време за губене! Трябва веднага да тръгваме. Моят брат Винету готов ли е?

— Винету ще направи всичко, което Шарли смята за необходимо — отговори апачът.

— Нямаме време за дълги съвещания. Слушайте какво трябва да предприемем преди всичко друго!

Отдръпнахме се настрани, за да не може Комарджията да чува какво Си говорим и се обърнах към по-малкия син на Силния бизон:

— Моят млад червенокож брат чу какво отговори Комарджията на въпросите ми. Затова нека бързо се метне на своя кон и тръгне на път, за да изпълни поръчението ми! Най-напред трябва да обезвредим четирите поста на юмите по пътя, а освен това и двайсетте мъже, които се намират при Фуенте. За тази цел ще ни стигнат трийсет войни на мимбренхосите. Моят брат ще отиде при хората, които карат стадата и ще вземе трийсет войни от тях. Нека бързо ни последват по петите! При стадата ще останат деветнайсет души, а един воин ще отиде при Силния бизон, за да го помоли да ни даде сто бойци, които възможно най-бързо ще поемат по следите ни към Алмаден. А сега тръгвай!

Смелото момче се втурна към коня си като стрела и само след две минути препускаше вече в галоп. Половин час по-късно и ние потеглихме на път. Вързаният върху коня си Комарджия яздеше между нас. И така, на първо време бяхме трима души срещу повече от триста и четирийсет неприятели, но нали ставаше въпрос да избавя моите съотечественици от ужасна участ! А в такъв случай нямаше място за страхливо колебание и обмисляне на неблагоприятните обстоятелства.

Вече се намирахме на път към старата живачна мина Алмаден алто и трябваше да минем през Фуенте да ла Рока. Фуенте означава извор, а рока — скала, следователно Фуенте де ла Рока има приблизително значение на Извора в скалите. Тъй като той бе известен на Винету, нямахме причина да се безпокоим, че Комарджията щеше да ни поведе в погрешна посока. Нямаше начин да се заблудим. Но по отношение на намиращите се на пътя ни постове трябваше да се осланяме на неговите сведения. Вярно че при всеки отделен пост имаше само по петима индианци и от толкова малко войни изобщо нямаше защо да се страхуваме стига само да знаехме къде точно трябваше да ги търсим. Ако Комарджията ни посочеше съвсем други места, те лесно можеха да ни нападнат. Ето защо важно беше непрекъснато да поддържаме страха в него буден, за да не посмееше да ни измами.

Фуенте, където имаше двайсет юми, беше отдалечен на два дни езда. Освен това по пътя дотам се намираха още четири поста с по петима воини на всеки от тях. Тъй като от Урес до Алмаден алто се отиваше за пет дни, а за нас от асиендата оставаха само четири дни път, то постовете отстояха един от друг само на три-четвърти дни път и ако яздехме така, както бяхме свикнали с Винету, щяхме още същия следобед да се натъкнем на първия пост, ала това не влизаше в плановете ми. Искаше ми се да изненадам петимата червенокожи вечерта по тъмно, тъй че се налагаше или да яздим бързо и някъде да спрем и да изчакаме, или пък да преминем в толкова бавен ход, че да стигнем до поста едва след смрачаване. По твърде основателни причини избрах бързата езда.

Що се отнасяше до мимбренхосите, на чиято помощ разчитах, то лесно можеше да се изчисли кога щяха да пристигнат при нас. Трийсетте мъже, които бяхме поискали, щяха да се доберат до асиендата за един ден,. а оттам, до което и да било място, където щяхме да ги очакваме, на тях щеше да им е необходимо точно толкова време колкото и на нас, за да стигнем от асиендата до въпросното място на срещата ни.

Не ни беше известно дали знаеха пътя, но спокойно можехме да разчитаме на тяхната находчивост. Въпреки това се стремяхме да правим такава диря, която и след дни щеше да е все още ясно забележима. Погрижихме се да оставяме различни знаци, по които без труд можеха да разберат, че се намират по следите ни. За такива знаци използвахме камъни, които подреждахме по пътя си по твърде очебиен начин, както и клони, които чупехме на лесно забележими места, а после ги закрепвахме по дървета от някой съвсем друг вид.

Комарджията яздеше между мен и Винету, а Юма-Шетар ни следваше по петите.

Мога да си спестя описанието на местностите, през които минавахме. Теренът се изкачваше към високата Сиера Мадре, а по-нагоре гората ставаше все по-гъста и по-внушителна. Изобщо не чувствахме липсата на вода, защото макар да се срещаха тук-там неплодородни каменисти плата, ние скоро ги оставяхме зад гърба си.

Комарджията сигурно се досещаше, че знаем пътя, понеже не го попитахме нито веднъж. Но подобни въпроси бяха излишни, защото все още си личаха следите, оставени от него през миналия ден. Съмнявам се, че и той самият можеше да ги забележи, тъй като на доста дълги разстояния те бяха толкова мъчно различими, че за тази цел бе необходимо зрението на Винету.

По обед спряхме за малко край една река, за да напоим конете, а после продължихме докато следобедът се преполови. Тогава спряхме до един образуван от гората ъгъл, защото там имахме открит изглед в три посоки. Свалихме Комарджията от коня и го сложихме да легне в тревата. Насядахме до него, за да се нахраним като и той получи своя пай. Пътьом не бяхме разменили с него и една дума. Предполагахме, че вече сме се озовали близо до първия пост. Много важно беше да разберем къде точно се намираше той и затова наруших мълчанието:

— Когато си минавал вчера оттук, навярно не си и помислил, че още днес за втори път ще дойдеш тук и то като пленник, нали?

— Аз да съм минавал оттук!? — отвърна той. — Страшно много се заблуждаваш, ако мислиш така.

— Я не го усуквай! Знам не само, че си бил тук, ами от следите ти разбирам също, че ей тук си обърнал коня си, за да се огледаш назад. Я си спомни! Ти си голям дявол и си надхитрявал вече не един и двама, ала при нас номерата ти няма да минат. Ще признаеш ли, че тук си спирал?

Той не знаеше дали трябва да признае, или да отрече и затова си замълча.

— Ние знаем, че се намираме близо до първия пост — продължих аз. — И без теб ще го открием. Нужно е само да продължим да следваме дирята ти, обаче ще спестим време, ако ти ни го издадеш.

— Нямам това право. Би било предателство — отвърна той.

— Я не си придавай вид на човек с чест и съвест! Който е обременил съвестта си с толкова много грехове като теб, на него му е все едно дали ще са с един повече или по-малко. Впрочем това, което искам от теб, не е нещо лошо или незаконно, а е едно добро дело! Ако си готов да ни се подчиняваш, говори! Иначе ще видиш какво ще ти се случи! И така, ще ни кажеш ли къде е постът?

При този въпрос аз го хванах за едната от китките му и здравата я стиснах.

— Спри!-извика той. — Ще ти кажа!

— Хубаво! Но говори самата истина! Досега нямахме причина да посягаме на живота ти и затова те уверявам, че нямаме намерение да ти причиняваме зло. Обаче в случай че с лъжите си ни докараш неприятности, тогава ще ни дадеш все още липсващия ни повод и наградата ти ще бъде острието на ножа! Къде се намира постът?

— Недалеч оттук — отговори той, втренчил поглед в ръката ми, с която все още здраво стисках китката му.

— Колко ни остава да яздим до него?

— Не по-малко от половин час.

— Опиши ни местността!

— Оттук тръгвате през поляните, които виждате пред вас, После пак ще стигнете до гора, която покрива нагоре целия планински склон. Прехвърлите ли височината, от другата й страна ще видите малко езерце. Точно край него са се разположили постовете.

— Гъста ли е гората?

— Да. Но една гола ивица, приличаща почти на истинска просека, води през нея нагоре по възвишението и стига чак до езерцето.

— А от височината може ли да се наблюдават откритите тревисти поляни, през които се налага да яздим?

— Не. Дърветата са твърде високи.

— Петимата индианци при езерцето ли трябва да стоят?

— Да, но тъй като са принудени да си набавят месо чрез лов, е възможно някой от тях да се намира нейде по отсамния склон на възвишението и да ни види.

— С какво са въоръжени?

— С копия и стрели.

— Как се казва предводителят на всички тези юми а също и на онези триста индианци, които са в Алмадед?

— Не знам кой ги командва в момента. По-късно щеше да дойде Голямата уста, с когото Мелтън е сключил договор.

— Това ми е достатъчно. В момента не ми е нужно да знам повече за Мелтън. Ти си бил вече в Урес и знаеш пътя, по който трябва да се тръгне оттам за Алмаден алто.

— Да.

— Навярно и той също води покрай езерцето, където са се разположили постовете, а?

— Така е, там се слива с пътя, идващ от асиендата.

Въпросите ми преследваха определена цел. Мислех си за дон Тимотео Прухильо, за дон Антонио Риего и тримата полицаи, които както сега ставаше ясно, трябваше да минат край поста и много вероятно вече се намираха в плен на индианците. Явно на Винету бе хрумнала същата мисъл, защото щом чу отговорите на Комарджията, той стана и отсече:

— Трябва да тръгваме да спасим белите мъже, които не са достатъчно опитни, за да забележат опасността, дебнеща ги по пътя им.

— Значи моят червенокож брат мисли, че… Не доизрекох въпроса си и хвърлих многозначителен поглед към Комарджията. Винету ме разбра.

— От страх пред силата на Поразяващата ръка този бледолик ни каза истината. Винету знае гората и възвишението и езерцето, което би намерил дори и през нощта.

— Но засега все още остава доста голяма част от деня. Ако тръгнем веднага и яздим през откритата прерия като нищо може да ни забележат.

— Винету не е толкова непредпазлив, за да се покаже на юмите. Той ще заобиколи на юг. От същата посока са пристигнали и петимата бели от Урес. Необходимо е да разгледаме дирята им преди да се е стъмнило.

Той беше прав. Отново вързахме Комарджията върху коня му и напуснахме мястото, където почивахме, отклонявайки се от предишната си посока на юг. Покритите със сочна трева поляни, които трябваше да прекосим, се простираха далеч и на тази страна. ,

Както бяхме научили, езерцето се намираше на половин час път от изток. След като яздихме поне също толкова дълго на юг, се оказа, че апачът не се беше излъгал, защото се натъкнахме на широка следа, която продължаваше на североизток. Винету слезе от коня, огледа я и заяви:

— Петима ездачи. Те са съвсем неопитни бели, понеже са се движили един до друг. Вождът на апачите мисли, че пред нас са мъжете от Урес.

— Колко стара е дирята? — попитах аз.

— Около един цял ден. Когато тръгналите срещу индианци бледолики оставят толкова широка и ясно видима следа, то те отиват на сигурна гибел. Ние открихме дири, а скоро ще намерим и тях самите.

Той пак възседна жребеца си и ние поехме по оставените от петимата бледолики отпечатъци, убедени, че щяхме да видим тези непредпазливи хора като пленници на индианския пост.

Заобиколния път, по който бяхме тръгнали, образуваше остър ъгъл, обърнат на юг. Така вместо от запад ние се добрахме до гората, зад която се намираше езерцето, от юг-югозапад и смятахме, че имаме големи изгледи да не бъдем открити. Самият край на гората беше обрасъл с гъсти храсти, сред които навлязохме, и се спряхме едва след като намерихме едно място, което бе подходящо за скривалище на конете ни. Там ги спънахме, свалихме Комарджията от седлото и вързахме ръцете и краката му за две дървета. После Винету се обърна към младия мимбренхо:

— Поразяващата ръка и Винету ще отидат при езерото. Но моят брат Юма-Шетар ще остане тук, или докато се върнем и двамата, или докато някой от нас дойде да му каже какво е станало. Той ще забие ножа си в сърцето на този бледолик, ако се опита да избяга. Случи ли се нещо непредвидено, то въпреки младостта си моят брат е достатъчно решителен и умен, за да знае и сам как да постъпи. Хау!

По изражението на юношата си пролича с каква гордост го изпълни тази похвала. Той извади ножа си и без да отговори на апача седна до пленника. Двамата с Винету навлязохме дълбоко в гората, която почти веднага се изкачваше стръмно нагоре. Не след дълго апачът ме попита:

— Колко ли са юмите при езерото?

— Трима — отвърнах без замисляне.

— Поразяващата ръка е прав. Значи сме двама срещу трима и лесно и бързо ще освободим петимата бледолики.

Не беше никакво изкуство човек веднага да се досети колко са индианците пред нас. Тук беше идвал Комарджията, за да им съобщи, че ни е видял при асиендата, след което един от петимата се е метнал на коня си и е отишъл до Фуенте де ла Рока да занесе тази вест. Следователно след връщането на Комарджията са останали четирима. Тогава са се появили петимата ездачи от Урес и са били пленени. Отново един вестоносец е поел към Фуенте, за да съобщи горе важната новина. Така че при езерцето бяха останали само трима воини. Петимата пленени любители-ездачи се бяха запасили пребогато с хранителни провизии. Естествено индианците им бяха отнели храната и се разбираше от само себе си, че на никой от тримата юми, които трябваше да охраняват петима пленници, и през ум нямаше да мине да отиде на лов, за да набави месо.

Под гъстите корони на дърветата се изкачвахме нагоре толкова тихо, че стъпките ни не можеха да се чуят даже и на два метра. Скоро се озовахме на хребета на височината, който не беше широк и от другата страна се спускаше доста полегато. Винету пълзеше между дърветата с такава сигурност, сякаш бе идвал по тези места доста често. По едно време той легна в мъха и наостри слух. Както неговото поведение, тъй и обстоятелството, че вече миришеше на вода, бе сигурен признак, че се намираме близо до езерцето.

Внимателно продължих да се промъквам напред, изравних се със залегналия Винету и под най-ниските клони, които почти допираха земята, успях да хвърля поглед към малка горска поляна, чиято среда бе заета от неголям воден басейн с неподвижна повърхност. Несъмнено там имаше изворче, но то бе толкова слабо, че кажи-речи веднага се губеше в рохкавата горска почва. Мястото бе обградено от три страни с дървета и храсти, а откъм четвъртата беше открито. Точно там край него преминаваше пътят от Асиенда дел Аройо към Фуенте де ла Рока. Ние лежахме в края на храсталаците от отсамната страна, после следваше тясна ивица земя обрасла с тръстика и след това идваше езерцето. Отвъд него при дърветата седяха трима индианци, а вързани за най-близките стволи стояха прави белите от Урес. Заварихме точно такова положение на нещата, каквото бяхме очаквали.

Червенокожите разговаряха с белите и то на онази езикова смесица, с която си служат двете раси, населяващи тамошните земи. Ако искахме да освободим белите, трябваше да се прехвърлим на отсрещната страна. И така, пак запълзяхме, описвайки полукръг около полянката, и скоро се озовахме толкова близо до тях, че можехме да разберем всяка дума от разговора им.

Както очаквахме тук нямаше никакъв вожд, нито някой що годе по-знатен и опитен воин. Никой от юмите не притежаваше пушка. Конете бяха вързани за околните дървета и пощипваха листата от младите клонки. Двама от индианците се бяха настанили върху облечените в бели калъфки възглавници на блюстителя на правовия ред в Урес и с видимо удоволствие си похапваха от храната, която жена му беше грижливо опаковала за него. В парадната си униформа дон Антонио изглеждаше невероятно смешен. Тя никак не подхождаше на обстановката и на положението, в което се намираше. Съвсем ясно изписаният страх по лицето му абсолютно не отговаряше на задачата, с която неговата сеньора го беше изпратила в планините. Стори ми се дори, че забелязах капчици пот по челото му. Неговите подчинени, полицаите, се намираха в същото унило настроение, а и асиендерото не правеше впечатление на герой, който можеше да гледа с презрение на ремъците на ръцете и краката си. Индианците бяха изпразнили джобовете им и им бяха отнели всичко. Всички тези предмети бяха струпани на една купчина.

Изглежда от страна на юмите думата беше взел онзи индианец, който беше научил най-много испански думи. От начина по който водеше разговора ставаше ясно, че си беше поставил за цел още повече да изплаши белите. Тъкмо когато се бях настанил зад един храст така, че да мога да подслушвам по-спокойно, го чух да казва:

— Както ви гледаме, разбираме, че сте много храбри воини, но добре стана, че не се съпротивлявахте, защото иначе щяхме да ви убием. А така ще можете да поживеете още няколко дни. После ще ви одерем кожата на ивици, за да направим от нея ремъци.

— Кожата ни… на ивици ремъци! — изкрещя алкалдът. — Всемогъщи Боже! Та това е убийство, това са най-големите мъки каквито може да има!

— Нима ти не си най-важният човек в града, наречен Урес?

— Да, така е. Вече ви го казах, драги ми сеньор.

— Тогава знай, че при нас важи следният обичай: колкото е по-знатен човекът, толкова по-големи са мъките, при които той трябва да умре. А какви са тримата мъже, които те придружават?

— Те са полицай, мои подчинени.

— Тогава тях няма да ги измъчваме толкова. Първо ще ги скалпираме, а после ще им избодем очите.

Тримата извикаха от ужас. Индианецът се захили подигравателно и обръщайки се към асиендерото, продължи:

— А ти си дон Тимотео, един много богат човек. На теб ще ти отрежем ръцете.

— Ако ме освободите, ще ви платя откуп.

— Червенокожите мъже не се нуждаят от пари. Цялата страна им принадлежи. А каквото притежавате вие, белите, сте го заграбили от тях. Не е необходимо да им го подарявате, защото те сами пак ще си го вземат, а вие ще трябва да умрете.

— И аз ще платя откуп! — извика дон Антонио Риего. — Ще ви дам сто пиастри!

Индианецът се разсмя.

— Двеста пиастри!

— Ти си най-богатият човек в Урес, а даваш толкова малко?

— Тогава ще дам триста, петстотин пиастри, драги ми сеньор.

— Нали чу, че нямаме нужда от пари! Изпратил съм вестоносец и още днес тук ще пристигне Бързата риба й той ще нареди от каква смърт да умеете.

При тази закана на Прухильо му хрумна една мисъл и за да сплаши червенокожия, той веднага си послужи с нея:

— Ако ни причините и най-малкото зло, това ще доведе до собствената ви смърт. Ние имаме могъщи приятели, които ще отмъстят за нас.

— Презираме вашите приятели. Няма такъв бледолик, от когото да се страхуват воините на племето юма.

— И все пак има! Всички вие се страхувате от него и това е Олд Шетърхенд.

Индианецът направи презрително движение с ръка.

— Поразяващата ръка е бледолик пес, който ще убием с един удар по муцуната, ако се осмели да дойде при нас. Но той едва ли ще се появи, защото е далеч оттук.

— Лъжеш се. Беше в моята асиенда, а после разговарях с него в Урес. Кани се да отиде до Фуенте и до Алмаден алто, за да освободи чуждите работници.

При тези думи индианецът се превърна цял в слух. Изглеждаше така, сякаш погледът му искаше да прониже асиендерото, но все пак някак невярващо каза:

— Искаш да ни изплашиш, но един юма не знае що е страх.

— Казвам истината. Дон Антонио, потвърдете думите ми!

Властелинът на Урес се хвана за сламката, на която смяташе, че виси животът му, и увери индианеца:

— Дон Тимотео Прухильо не лъже. Олд Шетърхенд беше и при мен, а заедно с него беше и Винету, вождът на апачите.

— Уф, уф! — възкликна индианецът и скочи на крака. — Винету е бил при вас в Урес? И Поразяващата ръка е бил заедно с него?

— Да. Поразяващата ръка беше даже два пъти при мен, драги ми сеньор. Двамата прочути мъже ще минат през Асиенда дел Аройо, за да ни догонят.

Тогава индианецът протегна ръка към двамата си другари и каза:

— Моите братя чуха ли думите на бледоликия? Трябва веднага да напуснем това място, да заличим всички следи, да се скрием и да изпратим един от нас да пресрещне Бързата риба, за да го предупреди. Тези двама бели воини са по-опасни от стотина други. Комарджията ни разказа, че Голямата уста бил пленил и отвел със себе си Поразяващата ръка. Но щом белият ловец е бил в асиендата, значи сам се е освободил и от жажда за отмъщение ще сумти като див бизон, който побеждава дори мечката от планините. Намираме се в голяма опасност и…

Той не можа да продължи. Съвсем не беше очаквал, че ще бъде прекъснат по такъв начин. При последните му думи Винету изскочи като светкавица, втурна се към него, сложи длан върху рамото му и с типичното за него спокойствие рече:

— Значи преди малко воинът на юмите излъга, когато каза, че един юма не знаел що е страх. Канеше се да убие Поразяващата ръка като пес с удар по муцуната, а след като научи, че белият воин се намира наблизо, иска страхливо и позорно да се скрие някъде.

Това беше пак един от онези мигове, когато вождът на апачите се показваше в своята покоряваща величественост. В ръцете си нямаше никакво оръжие. Неговата Сребърна карабина висеше преметната на гърба му, а ножът му затъкнат в пояса, но въпреки това стоеше тъй гордо изправен пред юма, гледаше го с толкова заплашително святкащи очи и дланта му лежеше толкова тежко върху рамото на индианеца, че той сякаш си глътна езика. Неговите двама другари също бяха скочили на крака и от слисване също стояха като каменни статуи. Но ето че по едно време изненаданият юма се поокопити и възкликна:

— Непознат воин! Кой… кой…

Той искаше да попита кой е непознатият индианец, но асиендерото го изпревари с отговора като тържествуващо извика:

— Това е Винету! Слава Богу, спасени сме!

— Ви… Винету? — простена юмът, заеквайки. — Този ли е апачът? Уф! Воини, грабвайте оръжията и се защитавайте, защото…

Той посегна към ножа си. Другите двама не бяха тъй бързи. Страхът сковаваше движенията им. С крак Винету изрита техните копия и стрели във водата и му викна:

— Мълчи, юма, и не мърдай! Ето къде е Поразяващата ръка! Може би ще опиташ да го удариш по муцуната, а?

Този израз ме беше само развеселил, но Винету се беше ядосал толкова много, че го споменаваше вече за втори път. Докато изговаряше последните си думи, сочейки към мен, аз се показах от храстите. В десницата си държах насочен към воина на юмите револвер.

— Този… този ли е… Олд Шетърхенд? — попита юмът, тъпо втренчил поглед в мен.

От него очаквах по-голяма съпротива, отколкото от останалите двама и затова трябваше да обезвредя първо него. Ето защо бързо се приближих и казах:

— Да, аз съм Поразяващата ръка и ти веднага ще го почувстваш.

Като стиснах здраво дръжката на револвера аз го ударих с оръжието по главата така, че човекът рухна на земята и повече не помръдна. После кряснах на другите двама:

— Хвърляйте ножовете, иначе незабавно ще ви застрелям!

Те се подчиниха.

— Лягайте на земята и не мърдайте!

И тази заповед те изпълниха бързо и без каквито и да било възражения. Тогава най-сетне освободихме петимата пленници и ги накарахме да вържат индианците със същите ремъци, с които до този момент бяха вързани самите те. Лесно можете да си представите с каква бързина и готовност се отзоваха на тази подкана. Страхливият като заек юрисконсулто се нахвърли върху изпадналия в безсъзнание индианец, защото изобщо нямаше от какво да се бои, и стегна с ремъци ръцете и краката му с усърдието на палач.

— Да, ще го вържем като бясно куче този мерзавец! Ще го закарам в Урес целия окован, за да видят хората, че в рицарска схватка съм се изправил срещу най-дивите зверове на планините и съм ги победил!

Колкото и смешно да беше това самохвалство, то все пак ме ядоса, защото този човек говореше за собствената си слава без да каже и една дума за благодарност на спасителите си. Ето защо му се сопнах не дотам учтиво:

— Мълчи, престани с тези хвалби! Кой повали този индианец, ти или аз? Бъди тъй любезен да ми благодариш за стореното!

Тогава дон Антонио Риего се изпъчи и къде обидено, къде укорително подхвърли:

— Сеньор, аз съм… е, нали знаете кой съм аз, а вие направихте само онова, което ви повеляваше дългът. Признавам ви го най-приятелски, ала не е необходимо да ви благодаря за това. Нали, дон Тимотео?

— Съвсем правилно, съвсем правилно! — закима благородният асиендеро. — Ние сме достатъчно на брой смели мъже и нямаме нужда от други хора, които знаят само да ни се бъркат в работите.

Е, това беше вече прекалено! Трябваше да повикам на помощ цялото си самообладание, за да не му отговоря така както заслужаваше. Спокойно му обърнах гръб, ала се намери друг мой защитник, който също като мен болезнено възприемаше цялата низост на тези хора, само че в случая прояви по-малко търпение от мен. Едва бяха изречени горните думи, когато дочух зад гърба си шум от два удара. Бързо се обърнах и видях както Прухильо, тъй и Риего да лежат на земята. Винету ги беше повалил с приклада на пушката си, а в момента се канеше да направи същото и с полицаите, които изплашени от бързите му и решителни действия дори не мислеха за бягство или съпротива.

— Чакай, тези хора не! — извиках аз като го хванах за ръката. — Те нямат никаква вина.

Апачът свали приклада, но очите му все още хвърляха мълнии.

— Добре! Ще ги пощадим, но само ако се оставят спокойно пак да ги вържем за дърветата, иначе ще им смажа главите! — В същото време той застана между полицаите и пушките им. Много рядко съм виждал Винету толкова разгневен както в този момент. Единият от полицаите пристъпи напред и ми протегна ръцете си.

— Да, вържете ни, сеньор. Няма да се съпротивляваме. Знам, че няма да ни направите нищо лошо, а всичко това става само, за да покажете на двамата неблагодарни сеньори, с кого си имат работа. Дано не са мъртви. Но на мен ми се струва, че ние ще можем по най-добрия начин да ви докажем благодарността си като се подчиним на вашето искане. —

— Добре! Заради вашия началник съм принуден да ви вържа и вас, иначе би могъл да ви нареди да го освободите. В такъв случай би трябвало да се подчините, а аз не мога да допусна подобно нещо. Тъй че елате, и без друго скоро ще бъдете пак свободен!

Там, където се намират индиански коне, никога не се чувства липса на ремъци. Тримата полицаи бяха принудени да последват своя началник в планините въпреки явната му некадърност. Неговото незнание и неговата несръчност ги бяха направили пленници на индианците, а ние ги бяхме освободили. Те с радост щяха да ни изкажат благодарността си, ала не бяха посмели да го сторят пред него. Поведението му сигурно ги беше възмутило и без съмнение се радваха на удара с приклад, който той получи. Отново ги вързах и тримата. Дон Тимотео и дон Антонио лежаха в безсъзнание. Повлякох ги към дърветата, за да ги вържа пак за стволите им, а Винету отиде да доведе Юма-Шетар, Комарджията и конете. Скоро се върна заедно с тях. Не беше нужно да казвам каквото и да било на мимбренхото, защото апачът го беше осведомил вече за развоя на събитията.

Вързахме конете и оставихме нашия млад червенокож спътник да пази пленниците, а ние двамата с Винету се отдалечихме. Ставаше въпрос да заловим двамата юми, които бяха изпратени като вестоносци до Фуенте и чието завръщане се очакваше скоро. Трябваше да ги пресрещнем нейде по пътя преди да бяха стигнали до бивака ни. Ако бяхме останали да ги чакаме намясто, не беше изключено да ни забележат първи и да офейкат. Поехме по пътя, по който трябваше да се появят очакваните от нас индианци. Пушките си поверихме на мимбренхото.

Вървяхме по естествена тясна просека, която се спускаше по отвъдната страна на възвишението през гората и излизаше долу на открития тревист терен. Там където свършваше гората ние се скрихме между дърветата. Вече започваше да се смрачава и бяхме принудени да се осланяме повече на слуха си отколкото на зрението си.

Откакто му бях попречил да повали полицаите с приклада си, Винету все още не беше проговорил нито дума. Сега най-сетне попита:

— Шарли гневи ли ми се още, че ударих с приклада си бледоликите по главите?

— Не — отговорих му. — Вождът на апачите постъпи съвсем в духа на моите разбирания. —

— Само белите могат да са такива. Дори да е някой от моите най-опасни неприятели, един червенокож воин ще ми подари живота си, ако го освободя от плен. Ала бледоликите само говорят красиви думи, а вършат злодеяния. Какво ще правим с тези неблагодарници?

— Каквото реши Винету.

Тъй като той нищо не каза, замълчах и аз. Смрачи се и ние внимателно се заслушахме в идващите от далечината шумове. Вторият пратеник беше тръгнал доста време след първия, но въпреки това очаквахме, че ще се върнат заедно. Предположението ни се сбъдна. Най-сетне доловихме тропот от копитата на два коня. Напуснахме скривалището си и излязохме на пътя. Ездачите бяха вече наблизо. При възцарилия се мрак все още не можехме да ги различим, но както чухме, те яздеха един до друг.

— Нека Винету се заеме с човека от тази страна, а аз ще се справя с другия — прошепнах аз.

Като безплътна сянка се плъзнах към отвъдната страна на пътя. Юмите се приближиха. Не ни забелязаха и се канеха да минат покрай нас, обаче конете ни усетиха с острите си сетива. Те започнаха да пръхтят и отказаха да вървят нататък. Ако Винету и аз бяхме на мястото на юмите, щяха да ни обземат подозрения и незабавно щяхме да обърнем конете и да се върнем на известно разстояние назад. После пеша щяхме отново да се промъкнем напред, за да огледаме въпросното място. Ала тези индианци бяха или неопитни хора, или пък в тази затънтена местност се чувстваха в пълна безопасност и изобщо не допускаха, че е възможно наоколо да се навъртат неприятели. По-скоро си помислиха, че конете им са се подплашили от някое диво животно и започнаха да викат, за да го прогонят. В този момент аз се озовах на няколко крачки зад коня на «моя» индианец, скочих на гърба на животното зад ездача, сграбчих го с лявата си ръка за гърлото, а с дясната изтръгнах юздите от неговата ръка. От изненада той онемя. Не извика и неговият спътник, с когото Винету се справи по същия начин. Юмите бяха толкова изплашени, че не помислиха за съпротива, а когато осъзнаха в какво положение се намират, вече беше твърде късно — бяхме ги изтласкали от седлата, самите ние стабилно седяхме на тях, държейки пленниците си напреко на конете пред нас, като продължавахме здраво да ги стискаме за гърлата. Забихме пети в слабините на животните и препуснахме обратно към възвишението.

Мимбренхото бе проявил достатъчно съобразителност, за да запали огън, тъй че да не ни се налага дълго да търсим бивака. Скочихме от конете без да пускаме пленниците си, а нашият малък червенокож спътник побърза да ги върже. Намирахме се в особено положение. Ние тримата имахме единайсет пленници:

петима юми, Комарджията, alkalde del distrito, асиендерото, както и тримата полицаи, а искахме да обезвредим още и двайсетте юми при Фуенте де ла Рока.

Двамата току-що заловени индианци можеха най-сетне спокойно да си поемат дъх. Както вече отбелязах, мексиканските индианци не могат да се сравняват с червенокожите рицари на Севера. Ако беше на мястото на юмите някой индианец от племето на сиусите или на Змиите, той нямаше да си губи времето в празни приказки, а щеше да започне да търси изход за спасение. Но юмите бяха съвсем различни. Едва бяха успели да си поемат дъх и веднага взеха да ругаят и да настояват да ги освободим.

При други обстоятелства нямаше да получат никакъв отговор, ала от съображения, които скоро ще станат ясни, ми се искаше да науча имената им, както и имената на тримата юми, пленени от нас още преди настъпването на вечерта. Ето защо отвърнах на червенокожия, говорил последен, с думите:

— Изглежда си мислиш, че устата е дадена на човека само за да приказва, но умният мъж добре знае, че може да я използва и за да мълчи.

Винету ми хвърли учуден поглед, но не каза нищо. А пленникът гневно отговори:

— Ние сме воини на племето юма и живеем с белите в мир! Как смеете да посягате на нас?

— Всеки може да твърди, че е воин. Но дали това е истина, е съвсем друга работа. А кое е прославеното име, което носиш?

— Не се подигравай! От името ми се страхуват всички мои врагове. Наричат ме Черния лешояд.

— А как се казват четиримата ти братя? Той изброи имената им и добави:

— Те са също тъй прочути като мен и ще се каеш горчиво, че си посегнал на тях.

— Устата ти е по-голяма от твоите дела. Никога не съм чувал имената ви, а ако бяхте толкова прочути хора, нямаше тъй слепешката и толкова глупаво да ни паднете право в ръцете.

— Беше тъмно, нямаше как да ви видим и тъй като живеем с всички червенокожи и бели в мир, и през ум не ни мина, че тук ще се натъкнем на някакви неприятели. Настоявам незабавно да ни освободите!

— Почакай още малко! Ти твърдиш, че юмите живеели в мир с всички хора. Е как се случи тогава така, че Голямата уста нападна и опустоши Асиенда дел Аройо? А действително ли живеете и с всички други индианци в добри отношения? Знам например, че сте врагове на мимбренхосите. Тъй че не преувеличавай! Говориш с мъже, с които не можеш да се мериш. Погледни този прочут воин, застанал до мен! Това е Винету, вождът на апачите, а аз самият се наричам Поразяващата ръка.

С тези думи му обърнах гръб. Юма-Шетар се накани да завлече и него, и спътника му до мястото, където лежаха другите триМа юми. Но понеже имах основателни съображения му дадох знак да не го прави.

Бях накарал юма да млъкне, но ето че ми се отвори работа с други пленници. Дон Тимотео и дон Антонио се бяха съвзели от ударите с приклад и в този момент блюстителят на правосъдието разгневено ми кресна:

— Сеньор, как така допусна да ме ударят и пак да ме вържат? Ще се видиш принуден да отговаряш на съответното място!

— Я не дрънкай такива глупости! — срязах го аз. — Аз не съм те удрял, а ти сега се намираш в същото положение, в което те заварих тук. За каква отговорност може да става дума тогава?!

— Междувременно бях освободен, но ти си наредил пак да ни вържат. Това е противозаконно отнемане на свободата. Повтарям, че в Урес ще бъдеш привлечен под отговорност.

— Вашият красив Урес няма да има щастието пак да ме види и поздрави сред своите зидове, а също така съм убеден, че и ти никога няма да видиш града, защото краткото време, което ти остава още да живееш, ще прекараш вързан ей на това дърво.

— Ти да не си се побъркал? Значи не искаш да ме освободиш?

— Не. Веднъж вече бях тъй глупав, да го направя, но пожънах само толкова черна неблагодарност, че и през ум не ми минава да извърша повторно подобна щуротия. Ще се опитам да я компенсирам като просто възстановя онова положение на нещата, което заварихме тук при нашето пристигане. Нека всичко си бъде по старому. Още утре в ранни зори ще си тръгнем, а ти ще останеш вързан на дървото.

Всъщност аз чаках само да чуя от него да ни помоли. Но изглежда и на двамата все още им бе трудно да изговорят подобни думи. Дон Антонио дори ми подвикна:

— Прави каквото искаш, сеньор! Няма да постигнеш целта си, а още по-малко пък ще се изплъзнеш от наказанието си. И да ни оставиш вързани тук, все ще се намерят хора, които да ни освободят веднага щом си тръгнеш.

— Кои ли ще са тези хора?

— Индианците, дето лежат тук.

— Ние ще вземем червенокожите с нас, понеже са наши пленници, докато с теб си нямаме никаква работа.

— Но ние също сме пленени!

— Да, но не от нас. Вие двамата сте пленници на юмите, и понеже презряхте помощта ни, се намирате пак в същото положение, както преди нашето появяване.

— Сеньор, ти си чудовище, изверг!

След тези думи не можех повече да се сдържа, приближих се до alkalde del distrito и му се изсмях в лицето:

— А ти си най-тъпоумният глупак, какъвто съм виждал през живота си!

Изглежда той най-после проумя, че поведението му е съвсем погрешно и млъкна, а аз отидох при Винету й мимбренхото, за да ям. Нахранихме Комарджията, асиендерото и юрисконсултото като деца, тъй като бяха вързани, но освободих ръцете на тримата полицаи, за да могат сами спокойно да ядат. Щом свършиха отново ги вързахме, ала без да стягаме прекалено ремъците им, за да не попречи на съня им. След като ние тримата поседяхме още малко заедно и определихме реда, по който щяхме да стоим на пост, Винету се обърна към мен:

— Моят брат надви своята гордост и разговаря с тези хора. Защо не отговори на Черния лешояд с мълчание?

— Исках да узная имената на юмите.

— Каква ли полза ще има Шарли от имената им?

— Ще ми се да разбера каква ли вест е изпратил Бързата риба от Фуенте де ла Рока. Винету чу, че той е предводител на намиращите се там двайсет юми. Двамата пратеници са били при него. Той е узнал, че сме се мернали в асиендата й че петимата бледолики са били пленени тук. За нас е важно да научим какво ще предприеме той. Вестоносците няма да ни го кажат доброволно. Трябва да използваме хитрост.

Апачът ме погледна изпитателно, но този път не успя да отгатне мислите ми. Затова продължих:

— Вождът на апачите разбира езика на юмите. Ще се радвам, ако той умее да го говори тъй добре, че да може да мине за юма.

— Винету говори този език също като юмите.

— Това е добре. Нарочно отделих двамата пратеници от другите юми. Не бива да имат възможност да си шушукат. Моят брат чу имената им. Единият вестоносец се казва Черния лешояд, а онзи от другите трима, който ми се струва най-подходящ за моята цел, защото несъмнено е най-тъпият от тях, се нарича Тъмния облак. Ще оставим огъня да угасне, тъй че да стане съвсем тъмно. После Винету ще се промъкне до Черния лешояд, ще се представи за Тъмния облак й ще…

— Уф! — прекъсна ме апачът. — Сега разбирам моя брат. Аз съм Тъмния облак и съм успял да се освободя от ремъците. Искам да развържа и моите червенокожи братя. Докато се преструвам, че се опитвам да освободя Черния лешояд от ремъците му, той ще ми каже, какво е решил Бързата риба при Фуенте. Когато хората шепнат всички гласове си приличат.

Заради този план престанахме да хвърляме дърва в огъня. Винету също легна на земята като мен и след броени минути се престори вече на заспал. Мимбренхото застана пръв на пост и нарочно седна с гръб към Тъмния облак. Докато пазеше юношата, щеше да изглежда далеч по-вероятно, ако някой от пленниците успееше да се освободи, отколкото докато бдеше Винету или пък Олд Шетърхенд, още повече ако постът бе с гръб към него. Юма-Шетар изпълняваше своята задача много умно. Той се престори на крайно изморен, скоро също легна като опря лакът в земята, сложи глава върху дланта си и след няколко мними опита да остане буден, най-сетне затвори очи.

Моите клепачи бяха полуотворени и забелязах, че юмите зорко наблюдаваха момчето и си разменяха многозначителни погледи. Видях също й как полицаите си шепнеха с Риего й Прухильо. Пламъците ставаха все по-малки и по-малки. Юмите започнаха да опъват ремъците си, опитвайки се да ги разкъсат. Най-сетне огънят угасна и стана толкова тъмно, че човек не можеше да види дори собствената си ръка.

Винету ме побутна, за да ми подскаже, че се кани да тръгва. Изчезна, пълзейки с такава сръчност, че слухът ми нищо не успя да долови. Той бе свалил от себе си всичко, което можеше някак да го издаде и като безплътна сянка се плъзгаше към мястото, където Черния лешояд лежеше до своя другар. Апачът леко докосна с ръка юма и му прошепна:

— Тихо! Нека Черния лешояд не се плаши и не издава никакъв звук!

Индианецът бе съвсем изненадан от неочаквания допир, защото измина доста време преди да се овладее. После също така тихо попита:

— Кой си ти?

— Тъмния облак.

Ето в този миг трябваше да се реши дали хитростта ни щеше да се увенчае с успех, или не. Тогава Черния лешояд прошепна:

— Почувствах допира от ръката на моя брат. Нима тя е свободна?

— И двете ми ръце са свободни. Тъмния облак не беше много здраво вързан и успя да се освободи.

— Нека тогава Тъмния облак побърза да освободи и мен! Тези кучета спят. Ще ги връхлетим и ще ги избием!

Винету започна да подръпва ту тук, ту там ремъците на пленника.

— Няма ли да е по-добре да ги оставим да живеят? Бързата риба ще се зарадва, ако му паднат живи в ръцете.

— Тъмния облак не е умен. Мъже като Поразяващата ръка и Винету трябва да се убиват, ако човек иска да не изпадне в опасно положение. Бързата риба не можа да тръгне веднага с нас. Ще пристигне тук още преди обед с петима воини, за да отведе белите пленници. Но защо Тъмния облак не побърза? Не е толкова трудно да се развърже един възел!

— Възелът е разплетен, само че той е по-друг от този, за който си мисли Черния лешояд.

След тези думи Винету безшумно изчезна, върна се при нас и ни разказа какъв резултат бе имал неговият номер. Тъй като бяхме постигнали целта си, Юма-шетар започна да раздухва пепелта. Появи се скоро малко пламъче, върху него сложихме по-тънки клони и скоро огънят се разгоря.

Винету отново лежеше до мен. Престорихме се, че спим. Забавно беше да гледаме какви погледи хвърляше Черния лешояд към Тъмния облак. Той видя, че неговият съплеменник е вързан. Това сигурно го озадачи, но скоро загриженият израз изчезна от лицето му, понеже изглежда бе намерил обяснение на загадката. Навярно задремалият мимбренхо се беше събудил и се беше раздвижил. Тъмния облак е чул движенията му и бързо се е върнал на мястото си и криво-ляво пак си е нахлузил ремъците, за да изчака да види дали пазачът отново щеше да разпали огъня или не.

Скоро след това заспах. Юма-Шетар беше поел първия пост, Винету — втория, а аз трябваше да бдя през третата част от нощта. Когато ме събудиха, видях, че светлината идваше от два източника — огънят все още гореше, а над нас грееше луната. Най-напред погледнах към Черния лешояд. Той се преструваше, че спи, но беше буден, понеже все още очакваше помощ от Тъмния облак. Седнах с гръб към Облака и с тайно удоволствие започнах да наблюдавам скритите яростни погледи, които от време на време Лешояда хвърляше към своя другар, чието поведение той не знаеше вече как да си обясни.

Денят настъпи и аз събудих Винету и Юма-Шетар. Черния лешояд не бе повече в състояние да прикрива яростта си. Лицето му бе разкривено от гняв, а очите му хвърляха мълнии към неговия съплеменник, който не се беше помръднал през нощта. Винету също забеляза какви чувства бушуваха в него, приближи се и леко усмихнат му каза:

— Черния лешояд все още не се е научил да прикрива мислите си. По лицето му мога да прочета, че се гневи на Тъмния облак.

— Вождът на апачите вижда неща, които не съществуват.

— Каквото вижда Винету, то съществува. Защо Тъмния облак не уби пазача? Трима души бяха на пост и то седяха с гръб към Тъмния облак. Той можеше да ги удари или прониже изотзад, а после да освободи другите юми.

— Винету говори думи, които не разбирам.

— Черния лешояд ме разбира много добре. Тъмния облак беше при него, за да развърже ремъците му, обаче после го заряза, за да си легне пак да спи. Хубавият сън е по-добро нещо от свободата.

След тези думи Лешояда яростно процеди през зъби:

— Тъмния облак не е воин, не е мъж, а е стара жена, която хуква да бяга от всяка жаба!

Хуленият човек дочу тези думи. Той се понадигна доколкото му позволяваха ремъците и му подвикна:

— Какво каза Черния лешояд? Че съм бил стара жена ли? Та нали самият той е познат на цялото ни племе като най-страхливата баба! Ако беше истински мъж, нямаше снощи да се остави така безславно да го заловят.,

— Но нали заловиха и теб! — разлюти се другият. — Ти защо допусна да те хванат? И това ти се случи не вечерта, а посред бял ден! Какво малодушие само! Да се освободиш от ремъците и после пак сам да си ги нахлузиш, защото си се разтреперил от страх!

Между двамата се започна разгорещен словесен двубой. Но Винету побърза да сложи край на тази сцена, като обясни всичко на юмите.

— Ти ли си бил? — заекна от смайване Лешояда. — Невъзможно е! Познах Тъмния облак по гласа.

— Тогава си бил все още сънен. Аз бях човекът, който те заговори, за да изтръгна от теб каквото исках да знам.

— Чувате ли? — извика Тъмния облак. — Той е помислил, че аз съм бил при него, като ме е объркал с вожда на апачите и му е издал тайните ни. Позор за него! Трябва да бъде изгонен от племето!

— И ти също няма да посмееш да се върнеш при племето си — скастри го Винету, — понеже ще загубите амулетите си. А сега трябва да тръгваме.

Заплахата му толкова изплаши юмите, че те млъкнаха, обаче в замяна на това проговори Риего. След като чу последните думи на Винету, с боязлив и умолителен глас той се обърна към мен:

— Сеньор Шетърхенд, действително ли ще помъкнете индианците със себе си?

— Да — потвърдих аз.

— Но преди това ще ни освободите, нали?

— Не. Вече ти казах, че и дума не може да става.

— Но размислете де, драги ми сеньор, че така ще се превърнете в наш убиец!

— Ами ти как постъпи? Впрочем настоятелно те моля да ме пощадиш с твоето «драги ми сеньор». Отказвам се от подобни любезности, които преди малко използва, обръщайки се към един юма. Изглежда можеш да си учтив само когато те гони голям страх.

— Освободите ли ни, повече няма да чуете от нас нито една неподобаваща дума! Разбирам, че сме били неблагодарни и че без вас бяхме просто загубени. Асиендерото също го проумя. Нали, дон Тимотео?

— Да, сеньор Шетърхенд — потвърди мексиканецът. — През последната нощ размислих и вече знам, че всичко, което ме сполетя, нямаше да се случи, ако се бях вслушал в предупрежденията ви.

Тонът и на единия, и на другия беше умолителен. Прекараната на дърветата нощ ги бе сломила напълно. Тъй като бях постигнал вече целта си, попитах най-сетне по-дружелюбно:

— И какво ще правиш, ако те освободя?

— Ще тръгнем с вас за Алмаден алто, за да накажем там онзи измамник.

— Да, ще дойдем с вас — потвърди юрисконсултото. — Ще потърсим отговорност от негодника и ще извършим велики дела, сражавайки се срещу юмите.

— В такъв случай предпочитам да ви оставя тук, защото съм убеден, че много по-лесно ще постигнем целта си, ако не сте при нас. Та нали пак ще извършите нови щуротии.

— Не, не! Обещаваме нищо да не правим без предварителното ви разрешение.

— Ако имате твърдото намерение да спазите това обещание, ще отстъпя на молбите ви, но само при две условия: първо ще подпишеш няколко реда, които ще нахвърлям в моя бележник, за да разполагам с тях в случай на нужда. Съдържанието им ще е, че ни дължиш благодарност, защото сме ти спасили живота.

— Ще подпиша. А второто условие?

— Да се обърнеш и към Винету. Сега засега ти помоли само мен да ви освободя, а той има същото право да решава както и аз.

Те направиха каквото им казах. Апачът не им отговори, ас пренебрежителен тон се обърна към мен:

— Бледоликите са като бълхите, които не носят никаква полза, а само досаждат на онези, по които се загнездят. Щом Олд Шетърхенд е решил да мъкне със себе си такива гадини, това си е негова работа. Вождът на апачите няма нищо против.

Развързах ремъците на мексиканците. Стана ясно, че наистина са брали голям страх, когато ми хванаха ръцете, за да ми благодарят. Не се наложи сам да се отърся от тях, защото благодарствените им излияния бяха прекъснати от един друг човек, когото най-малко очаквах да видя в момента. Точно на мястото, където предишния ден двамата с Винету бяхме излезли на езерцето, клоните на храстите се разтвориха и се появи по-малкият мимбренхо, когото бях изпратил да доведе петдесетте воини, останали при стадата. Но тъй като се връщаше толкова бързо, сигурно се беше случило нещо непредвидено. Той се приближи до Винету и мен и започна да ни докладва:

— Моите Двама големи братя са оставили толкова ясни дири, че никак не ми беше трудно да ги следвам. За съжаление снощи се смрачи преди още да се добера до това място и за да не изгубя следите бях принуден да спра и да изчакам утрото толкова близо пред целта.

— Моят млад брат — отвърнах аз, — сигурно скоро след като ни напусна е тръгнал обратно насам. Изпратих го да пресрещне братята си. Защо не е изпълнил поръчението ми?

— Но той го изпълни! Как би могъл да постъпи против заповедите на Поразяващата ръка и Винету! Аз се срещнах с моите братя и ги доведох.

— Невъзможно! Стадата могат да пристигнат в асиендата най-рано утре.

— Нашите воини дойдоха по-рано, защото са били принудени да изоставят стадата. Били са нападнати от юмите.

— Какво? Имам чувството, сякаш целият район направо гъмжи от воини на юмите. Първо, срещу нас се изправи Голямата уста с хората си, второ, горе при Алмаден алто се намират триста воини, а ето че има и трети отряд, който е нападнал стадата. Струва ми се доста странно!

— За Поразяващата ръка ще е още по-странно, че този отряд е бил Предвождан от Голямата уста.

— Но нали Голямата уста се намира в ръцете на баща ти и заедно с другите пленени юми е на път за пасищата на мимбренхосите!

— Да, така беше, но е успял някак си да се освободи. После е нападнал стадата с много воини на юмите.

— Придружителите на добитъка оказали ли са съпротива?

— Само кратко време. Били са петдесет души, а Голямата уста е имал неколкостотин воини. Неколцина от мимбренхосите са били убити, а други ранени. Скоро са разбрали, че съпротивата им няма да доведе до нищо добро и са побягнали към асиендата, където знаели, че се намират Поразяващата ръка и Винету. Ето защо са пристигнали там по-рано, отколкото е допускал моят велик бял брат.

— Защо са избягали в тази посока, а не на север, където са знаели, че ще намерят твоя баща?

— Защото Голямата уста им е препречил онзи път и освен това асиендата е била наблизо. А и мислели, че Поразяващата ръка и Винету имат нужда от тях. Натъкнах се на нашите воини още преди да бях стигнал до гората с великанския дъб и бързо поех обратно заедно с тях, за да ги доведа при моите двама прочути братя. Сега те чакат долу в края на гората, където следваната от нас диря излиза между дърветата. Предполагах, че първият пост на юмите се намира тук и се промъкнах сам напред, за да разузная какво е положението.

— Значи не се знае по какъв начин Голямата уста е успял да се освободи?

— Не.

— Тогава може би баща ти и неговите воини се намират в опасно положение. Кой знае какво ли го заплашва! Проявихте ли достатъчно съобразителност, за да изпратите няколко съгледвачи да видят как стоят нещата?

— Да. Двама тръгнаха да потърсят баща ми, а други двама поеха право към нашите пасища, за да съберат набързо още двеста воини и с тях да се отправят към Алмаден алто.

— Доведи братята си! Те ни идват като по поръчка, макар причината за бързото им появяване да е доста тъжна.

Никой от пленниците не чу дори и една дума от разговора ни, защото предпазливо се бяхме оттеглили на по-голямо разстояние от тях. Бяхме се въздържали в присъствието на юношата от каквито и да било укори, но след като той се отдалечи, по лицето на Винету се изписа такова сурово изражение, каквото рядко съм виждал.

— Силния бизон заслужава да бъде изгонен от редиците на вождовете. Смята ли Олд Шетърхенд за възможно онова, което чу?

— Всъщност не, обаче въпреки това нашият приятел го е направил възможно. Колко силно го разгневи мисълта, че бих могъл да пусна Голямата уста на свобода! А ето сега самият той го е оставил да избяга!

— Нека Шарли не забравя, че всички юми бяха вързани и нямаха оръжия. ,

— И че бяха пазени от толкова много мимбренхоси! Въпреки всичко най-знатният измежду тях, който за нас е най-важен, е офейкал.

— Може би не само той.

— Да, дори е твърде вероятно същевременно да са се освободили и всички негови хора. Тъй като се е впуснал подир стадата с далеч повече воини отколкото са пазачите им, предполагам, че доста многочислен отряд от юми се е натъкнал на мимбренхосите и е освободил пленниците.

В този момент се появиха мимбренхосите. Наброяваха четиридесет души. Неколцина от тях бяха ранени. Понеже четирима са били изпратени като вестоносци, следователно при сблъсъка с Голямата уста те бяха изгубили шестима убити.

Много ми се искаше веднага да потегля към Фуенте, но първо трябваше да изчакаме и заловим Бързата риба с неговите петима воини. Изпратих Юма-Шетар да отиде на пост на мястото, където предишната вечер бяхме пленили с Винету двамата пратеници. Там той имаше открит изглед далеч на изток.

Беше към девет сутринта когато Юма-Шетар се появи тичешком, за да ни съобщи, че е забелязал шестима ездачи. Заедно с петнайсет мимбренхоси бързо се спуснах по склона на възвишението и долу залегнахме в засада. Видяхме шестимата да се приближават в тръс. Когато стигнаха до подножието на възвишението, те накараха конете да преминат в по-бавен ход, което улесняваше изпълнението на нашия план. Изскочихме от храсталаците от двете им страни и ги връхлетяхме, смъкнахме ги от конете и ги обезоръжихме преди да се опомнят. После ги отведохме при езерцето, чиито покрити с трева брегове едва-едва можеха да поберат толкова много хора.

Вече нищо не ни пречеше да потеглим към Фуенте. Колкото по-скоро успеехме да освободим преселниците, толкова по-кратки щяха да са страданията им. Вярно че бе малко съмнително дали с малобройните мимбренхоси щях да съумея да изпълня тази задача. Предстоеше ни да се справим още с три поста от по пет души, а след това и с намиращите се при Фуенте да ла Рока юми. Даже и да имахме успех, то после щяхме да влачим с нас и да надзираваме повече пленници, отколкото наброявахме самите ние, а освен това ни предстоеше да се разправяме и с Мелтън, с двамата Уелър, както и с онези триста юми, които бяха в Алмаден алто. Единствената ни надежда беше, че извиканите на помощ мимбренхоси щяха да пристигнат своевременно.

Тъй като отстъпвахме далеч по численост, бяхме принудени да търсим спасение преди всичко в използването на хитрост и затова насочих вниманието си към Комарджията. Ако му обещаех да бъдем снизходителни към него, можеше да се очаква, че с радост щеше да се възползва от този случай, за да си върне свободата. При тръгването ни се разпоредих да го отделят от юмите и с него да язди само Юма-Шетар като пазач.