Крепостта в скалите

Шеста глава Към опасни приключения

Всъщност само трима бяха мъжете, на които можех да се осланям безрезервно на Винету и на двамата синове на Силния бизон. Можеше да се очаква, че останалите мимбренхоси щяха да изпълняват задълженията си според своите сили и възможности, но именно в тези сили и възможности нямах особено доверие. Съмнявах се, че ще съумеят да се справят със задачата, която предстоеше да изпълним. А що се отнасяше пък до петимата мексиканци, то аз бях убеден, че с присъствието си по-скоро щяха да ни пречат, отколкото да ни помагат.

И през ум не ни мина да попитаме юмите за пътя. Изобщо не биваше да знаят доколко сме осведомени за положението на нещата и доколко сме в неведение. Винету бе запознат с разположението на Фуенте, както и с околностите му и безпогрешно се движеше по най-краткия път. Изглежда той разгада мислите ми по погледите, които от време на време хвърлях напред, защото при един от тези случаи ми каза:

— Моят брат няма защо да се безпокои, че ще се разминем с Фуенте. Ще го намеря с такава сигурност с каквато и куршумът ми винаги намира целта.

— Убеден съм в това — отвърнах аз, — но въпросът е дали ще успеем да стигнем там навреме, защото днес можахме да тръгнем на път твърде късно?

— Нека Шарли бъде спокоен. Вярно, ще стигнем там едва през нощта, но в тъмнината ще останем незабелязани и така ще изненадаме юмите, че никой от тях няма да ни избяга и няма да може да разнесе вестта за нашето появяване.

Пътят беше удобен. Той водеше с часове през обширна равнина, покрита с къса трева. Тъмни ивици, появяващи се ту на северния, ту на южния хоризонт, загатваха, че равнината бе обградена с гора. Почвата съдържаше необходимата влага, за да поддържа растежа на тревата, а тук-там минахме и покрай поточета и малки езера.

На обед спряхме на брега на една река, за да си отпочинат конете и да попасат трева. После продължихме. Макар и не дотам забележимо, равнината постоянно се издигаше нагоре докато най-сетне свърши пред широколистна гора, която опасваше склоновете на полегати възвишения. Започнахме да яздим между тях. Скоро те преминаха в планини, покрити с гъсти иглолистни гори. Долините им бяха пресечени от малки поточета и вследствие на това, че постепенно околните склонове ставаха все по-стръмни, те се превърнаха в дълбоки клисури и дефилета, където, се бе възцарил вече сумрак, макар планинските върхове все още да пламтяха с червените отблясъци на вечерната заря.

Налагаше се да яздим по-бавно. Винету като водач беше начело на колоната ни. Стъмни се напълно, но той ни водеше без да се разколебае ни най-малко. Мракът ни създаваше допълнителни трудности и с това, че трябваше да охраняваме нашите пленници с двойно по-голяма бдителност.

След като изминаха около три часа след падането на нощта, апачът спря край един поток, протичащ през широка долина, която можеше удобно да се пресече. До този момент бях яздил последен, но тъй като си казах, че навярно се намирахме вече близо до Извора в скалите, смуших коня си да мине напред. Когато настигнах Винету, той ми обясни:

— Шарли сигурно е забелязал, че тази долина продължава на север, докато Фуенте, а и Алмаден се намират на изток. Но малко по-нататък друга странична клисура се насочва надясно, а това ще рече на изток. Точно оттам идва и потокът, на чийто бряг сме застанали. Там той извира между скалите и ето защо онова място е наречено Фуента де ла Рока. Враговете ни ще бъдат там до един, защото едва ли някои от тях ще се скитат наоколо в тази тъмнина. Налага се да оставим нашите пленници тук. Ако ги вземем с нас, те могат да ни издадат като се развикат. Дали веднага да потеглим с онези мимбренхоси, които ще са ни необходими, за да победим противника, или моят брат смята, че ще е по-добре първо да се промъкна сам до бивака им, за да разбера как ще е най-уместно да проведем нападението?

— Второто е по-разумно. Нека най-напред Винету отиде сам на разузнаване. На какво разстояние сме от Фуенте?

— За петнайсетина минути ще съм там, така че след около час ще мога да се върна.

Той скочи от коня, подаде ми Сребърната карабина и изчезна в мрака. Ние останалите също слязохме от седлата, свалихме пленниците от конете и ги наслагахме да легнат един до друг, защото така можехме по-лесно да ги охраняваме. След като седнах на земята, при мен дойде дон Антонио.

— Видях, че апачът тръгна нанякъде. Къде отиде, сеньор?

— Към Фуенте.

— Какво ще прави там?

— Тайно ще се промъкне до юмите, за да разбере как можем да ги пленим.

— Но това е излишно! Ако веднага бяхме продължили с конете, сигурно щяхме да ги изненадаме и победим. Така обаче се опасявам, че ще забележат вожда на апачите и ще ни избягат.

— Опасенията ти са излишни.

— Кой всъщност взе решението вождът сам да се промъкне до Фуенте?

— Той и аз.

— Винету е само индианец, чието мнение не важи. Вярно, вие сте бял, но сте чужденец в тази страна. А аз съм представител на местните власти и когато става въпрос за арестуването на червенокожи престъпници, съм длъжен да изисквам нищо да не се предприема без съгласието ми. Следователно е трябвало първо да ме попитате.

— Тъй ли мислиш? Е, тогава наистина не си подхождаме, защото съм свикнал да действам без много-много да питам.

— Моля това да се промени. Настоявам винаги да се мисли за моето достойнство и да ме питате преди да вземете някое решение, което всъщност спада към служебните ми задължения.

— Хмм! Странен начин на разсъждения имаш, дон Антонио. Въпреки че си в служебната си униформа, твоята служба никак не ме интересува. От достойнството ти не забелязах нито следа докато висеше като пленник на дървото. Ти ще имаш нужда от нашата помощ, а не ние от твоите заповеди. Най-мъдрото което можеш да направиш, е да мълчиш. Ето отговора ми!

— Който изобщо не може да ме успокои, сеньор! Ако си въобразявате, че сте наш предводител, то аз…

— Я мълчи! — прекъснах не дотам учтиво Риего. — Наистина си въобразявам, че заедно с Винету сме предводителите на всички хора тук. Ако не ти харесва, бъди така добър да се върнеш откъдето си дошъл!

Думите ми не останаха без резултат. Той отиде при Прухильо и седна до него, примирявайки се със съдбата си. Не смееше повече шумно да протестира, но го чух как нещо недоволно мърмореше под нос. Можех да не го лишавам поне от това удоволствие.

Все още не беше изминал и три четвърти час, когато Винету се върна и ни съобщи следното:

— При извора са насядали четиринайсет юми. Първоначално са били двайсет, но ние заловихме петима заедно с Бързата риба и следователно никой от тях не липсва.

— А лесно ли ще се справим с тях или не?

— Няма да е трудно. Те смятат, че се намират на съвсем безопасно място и са оставили оръжията си настрана. Конете им пасат малко по-надолу от извора край потока.

— В такъв случай, изкачвайки се нагоре, ще се видим принудени да минем покрай тях. Няма ли да ни усетят?

— Няма, защото в онази малка долина не се чувства никакъв вятър, а ние ще минем по другия бряг. Ще разположа хората така, че да ги обградим без те да забележат.

Избрахме двайсет и пет мимбренхоси, които трябваше да вземат пушките си, понеже бяхме решили да поваляме юмите с приклади. Другите останаха заедно с младите синове на вожда и нашите неспособни за нищо бели спътници от Урес, за да надзирават пленниците.

Докато крачехме нагоре по брега на потока, ние се движехме в индианска нишка. Всеки вървеше по петите на човека пред себе си, за да не изгубим връзката помежду си. Скоро стигнахме до откриващата се надясно странична долина и оттук нататък се налагаше да бъдем извънредно предпазливи. Всеки сложи десницата си върху рамото на човека пред него, а с лявата си ръка се пазеше да не се удари в дърветата. Не след дълго пред нас се появиха отблясъци от огън. Откъм другия бряг на потока се разнесоха удари на конски копита в земята.

Винету ни водеше така, че ни накара да опишем полукръг, заобикаляйки огъня. Когато се доближихме до Фуенте, видяхме, че мястото бе изключително подходящо за нашата цел. Скалата се беше разцепила така, че образуваше нещо като ниша, в чието дъно изворът бликаше измежду камънака. Огънят гореше пред нишата, но индианците бяха насядали в нея с изключение на трима, които се занимаваха с печенето. Необходимо бе да повалим само тримата, а застанехме ли във верига пред нишата, другите съвсем сигурно ни бяха в ръцете, защото нямаше как да избягат по височината. Оръжията им бяха струпани на куп доста настрани от бивака.

Заповядах на хората ни да образуват полукръг и да предоставят тримата при огъня на мен и на Винету, а после, след като заповедта ми тихо бе предадена от човек на човек, се втурнах напред. Трябваше да направим само броени крачки. Когато юмите доловиха шума от стъпките ни, бяха вече обградени, а моят приклад както и прикладът на Винету се стовариха върху главите на тримата намиращи се по-напред индианци с такава сила, че те се строполиха на земята.

Силно изплашени, другите скочиха на крака и се наканиха да излязат от нишата и да се втурнат към оръжията си, но видяха, че е невъзможно, защото се намирахме пред входа й, а дулата на над двайсет пушки бяха насочени право към тях. Нямаха друг изход освен да се предадат. Вързахме ги със собствените им ремъци.

Тук при Фуенте се намираше най-важният от всичките постове между асиендата и Алмаден алто. В нишата открихме няколко кожени чувала пълни с хранителни провизии и всичко друго необходимо за по-продължителен престой. Лесно можехме да се досетим защо изобщо бяха разставени постовете. По образуваната от тях линия щеше да се пренася добива от живачната мина през асиендата до Урес, а оттам пък щяха да докарват каквото им трябваше за задоволяване на нуждите на хората в Алмаден алто. Постовете имаха задачата да осигуряват безопасното преминаване по този път.

След като превзехме поста при извора, Винету се върна, за да доведе останалите. Присъединиха се към нас след около час. Естествено се разиграха твърде шумни сцени, които бяха без значение за нас и затова мога да си спестя описанието им. Наспахме се добре и рано сутринта потеглихме на път.

Видяхме се изпаднали в едно малко затруднение. Никой от нас не беше ходил в Алмаден алто. Ще кажете: нали асиендерото сигурно е знаел пътя до собствената си мина! Да, вярно е, но не ни се искаше да показваме пред него нашата неувереност, за да не му даваме възможност пак да вземе да ни се перчи. Освен това мислех, че на Комарджията можех да разчитам повече отколкото на Прухильо. Като техен шпионин мормонът беше ходил вече горе в Алмаден и несъмнено беше обикалял из околностите. Вероятно за моята цел той познаваше тамошните местности по-добре от асиендерото. Впоследствие се оказа, че предположенията ми са верни.

За първата част от пътуването ни нямаше нужда да разпитваме. От само себе си се разбира, че от Фуенте пътят ни водеше нагоре по долината, а накъде трябваше да поеме след като тя свършеше, това можех да предоставя на силно развитото чувство за ориентация на Винету, За по-нататъшната част от ездата ни щях да се погрижа да разпитам Комарджията.

За да го накарам да склони да ни даде необходимите сведения, трябваше да му внуша чувството на страх. Бях споделил намеренията си с Юма-Шетар, който непрекъснато яздеше до него и сякаш съвсем непреднамерено се присъединих към юношата за около четвърт час. Тъй като младият индианец също говореше на онова смесено наречие, но използваше значително по-малко индиански думи и изрази от другите, Комарджията можеше доста добре да разбира разговора ни. След като яздихме един до друг мълчаливо някоя и друга минута, Юма-Шетар ме попита:

— Моите братя, стотици воини на мимбренхосите, предвождани от храбрите си вождове, са тръгнали към Алмаден алто, за да се срещнат с нас. Мисли ли Олд Шетърхенд, че когато пристигнем при мината, ще ги заварим вече там?

Младият индианец нарочно започна да говори за възможността нашите съюзници вече да ни очакват. Трябваше да убедим Комарджията, че разполагаме с достатъчно хора и средства, за да постигнем целите си.

— Не — отвърнах му аз, — те все още не са там.

— Но нали са тръгнали по едно и също време с нас, а пътят им не е толкова дълъг като нашия.

— Трябва да кажа на Юма Шетар, че мимбренхосите не бива да предприемат каквото и да било преди пристигането ни. Но ако решат да се покажат на онези триста юми, намиращи се горе в Алмаден, то незабавно ще започне битката, която би следвало да се проведе само под предводителството на нас двамата. И така преждевременното появяване на нашите съюзници би могло всичко да провали.

— Да провали всичко? Но нали стотиците мимбренхоси лесно ще победят тези триста юми! Или Поразяващата ръка се съмнява в това?;

— Не. Невъзможно е да се съмнявам. Първо, твоите братя превъзхождат числено неприятеля и второ, те всички притежават огнестрелни оръжия, а както предполагам, същото не може да се каже за юмите. Тъй че враговете ни сигурно ще загубят.

— Тогава ми се струва, че нашите воини трябваше да имат разрешението незабавно да нападнат юмите даже и в наше отсъствие.

— Нека Юма-Шетар не забравя каква цел преследвам. Искам да заловя Мелтън и двамата Уелър. Сигурно щети пленя стига само мимбренхосите да действат според нашата уговорка. Ала нападнат ли прибързано, много е вероятно тримата толкова важни за мен мъже да избягат.

— Мимбренхосите ще им попречат.

— Да, това би следвало да се очаква, но не е толкова сигурно колкото изглежда си мисли моят млад брат. Тримата бели ще избягнат да вземат всякакво участие в битката, за да не изложат живота си на опасност. От някое по-отдалечено и безопасно място те ще изчакат хода от сражението. Разберат ли, че той няма да е благоприятен за тях, ще се метнат на конете и ще изчезнат, а ние ще останем с празни ръце.

— А това не може ли да стане и когато Поразяващата ръка и Винету присъстват там?

— Не, защото още преди започването на схватката предвидливо ще сложим ръка на тримата бледолики. Те не подозират, че сме наблизо, изобщо не се крият и напълно изненадани ще ни паднат в ръцете. Ето защо заповядах на мимбренхосите докато пристигнем да стоят на такова разстояние от Алмаден, че да не ги забележат неприятелите ни. След като се присъединим към тях се започва истинската работа.

С тези думи приключихме разговора си и важното бе да видим дали той бе имал желаното въздействие върху Комарджията. Негодникът бе забил поглед пред себе си в мрачен размисъл и изглежда го измъчваха определени опасения. И през ум не ми минаваше да го заговоря. Той самият трябваше да започне. Наистина така и стана и то съвсем скоро, като се обърна към мен на английски:

— Сър, ще ми кажеш ли дали Юма-Шетар разбира английски?

— Само някои отделни думи, не повече — отвърнах аз.

— Тогава ми разреши да ти кажа, че разбрах разговора ви. Всъщност каква причина имаш да си тъй враждебно настроен към нас?

— И още питаш? Мистър Плейър, не ми се сърди, ако ти кажа, че смятам този въпрос за глупав.

— Причинявал ли съм ти някога някаква злина?

— Не, обаче с твоите спътници имам голяма сметка за уреждане. Квитанцията ще им напиша с няколко куршума.

— Ами аз? Какво смяташ да правиш после с мен?

— Все още не мога да ти кажа. Първо трябва да разбера дали и доколко си участвал в отвличането на моите сънародници.

— Ами ако съм участвал?

— Това ще ти донесе някой точно изпратен куршум. Ще те предам на преселниците и съм убеден, че няма да се церемонят кой знае колко с теб. Или си мислиш, че можеш да очакваш от тях снизхождение?

— Не. Попадна ли в ръцете им, аз съм загубен. Но кой те принуждава да ме предаваш на преселниците?.

— Никой. Такава е собствената ми воля. Мога да те предам, както и да те пусна да си вървиш. Съвсем както пожелая.

— Тогава много ще те помоля да направиш второто!

— Да ти върна свободата? Забрави го!

Същевременно направих отрицателно движение с ръка, което трябваше да му подскаже, че подобно нещо е немислимо. Той подъвка малко долната си устна, а после продължи:

— Сър, много съм слушал за теб и във всички разкази на първо място изпъква човечността, с която се отнасяш дори и към най-върлите си неприятели. Е как стана така, че спрямо мен не желаеш да използваш това свое прекрасно качество?

— Ха! Изглежда имаш твърде погрешна представа за понятието човечност. Човечно постъпва всеки, който се отнася към своя ближен като към човек и аз постъпвам точно така. А това означава: към добрите хора се отнасям добре, а към лошите — лошо.

— Значи ме смятате за лош човек, а?

— Разбира се!

— Заблуждаваш се, сър! Не съм лош човек, но охотно си признавам, че действах лекомислено. Искаше ми се бързо да забогатея и затова реших да участвам и аз в начинанието на Мелтън. Когато се присъединих към него все още не знаех, че сънародниците ти ще бъдат принудени да прекарат целия си живот под земята., Нима това не е смекчаващо вината обстоятелство?

Престорих се, че вярвам на уверенията му и отвърнах:

— Хмм! Все пак е било много лекомислено да решиш да участваш в едно начинание, без да знаеш по какъв начин ще бъде осъществено. Трудно ми е да повярвам, че си бил толкова непредпазлив.

— Знаех само, че немците ще трябва да работят в мината — заклевам ти се! Но нямах никаква представа, че е решено да ги закопаят там завинаги.

— Обаче след като си го узнал, не си имал нищо против, нали?

— Не е така. Противих се с все сили, ала нищо не успях да променя. Но взех твърдото решение по-късно да облекча положението, доколкото ми позволят възможностите.

— Тъй, тъй! Е, щом случаят е такъв, значи наистина не си такъв злодей, за какъвто те мислех. Имаш ли представа какво означава през целия си живот да останеш затворен в някоя минна шахта?

— Мисля, че имам.

— Става дума за живачна мина. Тази страшна отрова има ужасяващо въздействие върху човешкото тяло. Как ли ще изглеждат моите клети сънародници след няколко години, ако разбира се доживеят дотогава! И каква ли смърт ще ги очаква!

— Мистър Шетърхенд, не прехвърляй вината върху мен! Този сатанински план се е родил в главата на Мелтън.

— Прав си — планът е сатанински! Но пък и виновниците ще получат такова наказание, което да отговаря на престъпленията им. — Ще ги предам на мимбренхосите да ги умъртвят на кола на мъченията.

— Заслужили са го. Аз обаче завинаги се отричам от тези хора!

— Вече е твърде късно. Участието ти в тяхното пъклено дело няма как да бъде заличено.

— Има, има, стига само да пожелаеш да стана ваш съюзник.

— Покорно благодаря за подобно съюзничество.

— Наистина ли мислиш, че не мога да ви бъда полезен?

— Тъй както стоят нещата, не се нуждая от помощ. Планът ми е лесно осъществим. Отиваме в Алмаден, избиваме юмите, пленяваме двамата мерзавеца и заедно с нашите съюзници мимбренхосите организираме голямо зрелище със жертвоприношение на престъпниците на кола на мъченията. Тъй както сам казваш, си слушал много да се говори за мен, сигурно не се съмняваш, че и без твоята помощ ще успея да се справя.

— Наистина признавам, че си човекът, който и без помощта ми сигурно ще постигне целта си, но неизбежно ще се натъкнеш на трудности, които бих преодолял твърде лесно, ако поемеш протегнатата ми ръка.

— Какви трудности имаш предвид?

— Знаеш ли пътя нагоре към Алмаден?

— Не ми е необходимо! Та нали асиендерото е с нас!

— А знаеш ли на кои места се намират трите поста на юмите, които ви предстои да обезвредите?

— Все ще ги намерим.

— Е да, следотърсач като теб сигурно ще ги открие, но след продължително търсене. Така ще загубите скъпоценно време. А също не трябва да забравяте, че не бива да ви се изплъзва и един човек, защото в противен случай той бързо ще отиде до Алмаден алто и ще извести там хората за идването ви. А дали после всичко ще протече за вас тъй гладко и безпрепятствено, много се съмнявам. Освен това искаш още преди да е започнала битката да плените Мелтън и двамата Уелър. Изглежда си мислиш, че ще стане много лесно, а?

— Ами да. Изобщо да не говорим за предишните ми приключения, но даже и това, което се случи през последните дни, трябва да ти послужи за доказателство, че и тази работа ще свършим без да се излагаме на голяма опасност.

— Може и да не се изложиш на голяма опасност, понеже си майстор в подобни неща и особено в тайното промъкване. Но затова пък толкоз по-големи усилия ще ви струва залавянето на тримата, защото не знаеш къде живеят, не знаеш къде се крият.

— Мистър Плейър, говориш със загадки. Първо споменаваш за живеене, а после пък за криене. Скривалището не е жилище!

— Обикновено не е, ала в случая е точно такова. Имайки предвид обстоятелствата, все пак тримата имат твърде удобно жилище, но то е толкова добре скрито, че даже и твоята всеизвестна проницателност ще е безпомощна да го открие.

— Все ще има някакви следи, по които ще можем да се ориентираме.

— Не, няма, понеже местността е толкова камениста, че там не остават никакви отпечатъци.

— Тогава ще залегнем в засада. Все пак от време на време Мелтън ще трябва да напуска жилището си, което ти наричаш скривалище, тъй че ще ни се мерне пред очите.

— Разбира се, че ще излиза, но ще го прави само нощем. Нали вече му занесох вестта, че съм видял Винету в асиендата. Вярно, нямаше причина да предполагаме, че той знае за плановете нещо повече от онова, което тъй прибързано ти бях издал, но и то ни се стори достатъчно, за да заподозре нещо и да продължа да разследва в тази насока. А когато разговарях долу с теб, отначало не предполагах, че ти си Олд Шетърхенд, но ни беше добре известно, че Винету и Олд Шетърхенд са неразделни приятели и много вероятно той ще се опита да освободи пленниците на юмите. Ако това му се удадеше, не беше трудно да се предположи, че незабавно ще се отправи към Алмаден алто. Следователно във всички случаи Мелтън и двамата Уелър ще се държат така, както им повелява предпазливостта: няма да излизат навън преди падането на нощта. А като се има предвид какъв е пътят до мината, на тях и без друго ще им е все едно дали ще вървят по него през нощта или през деня.

— Тъй! Значи ти знаеш мястото където живеят, така ли?

— Да.

— А не мислиш ли, че мога да те принудя да го издадеш? Ще ти предоставя да избираш между тези сведения и смъртта!

— Това няма да ти помогне. Щом имаш намерение да се отнесеш към мен също както към Мелтън, тогава и без друго смъртта ми е сигурна. Ще проговоря само ако мога да разчитам на пощада. Както вече споменах съм се държал не като злодеи, а като лекомислен човек и до края на живота си ще съм ти благодарен, ако проявиш милосърдие. Поне опитай!

— Хмм! Опитът не е като нещо вече свършено и невъзвратимо, а човек после все още може да постъпи както си иска. Така бих могъл да проверя дали с теб ще можем да се разберем по честен начин.

— Направи го, направи го, сър! Давам ти дума, че този опит ще се увенчае с успех!

— Тогава най-напред ми кажи как си го представяш този опит!

— Първо ме развързвате, а после аз ще…

— Чакай, чакай! — прекъснах го аз. — За развързване и дума не може да става. На първо време във всички положения оставаш все още пленник.

— Но как ще мога да ви бъда полезен, ако няма да имам възможност да се движа?

— Ако се наложи да се движиш, ще свалим ремъците ти. Единственото, което засега можеш да направиш, е да ни опишеш пътя.

— Добре де — промърмори той, изпаднал в кисело настроение, защото още първото му желание бе отхвърлено.

— И то, без да ни лъжеш, добавих аз, наблягайки на последните си думи. — Опиташ ли се да ни заблудиш, за да спечелиш време, ще ти стегнем ремъците още повече. А сега ми кажи кога ще стигнем до следващия пост на юмите!

— Още преди свечеряване.

— Как изглежда неговата околност?

— Намира се в края на една гора. Преди да се доберете до него ще трябва да прекосите открита равнина.

— В такъв случай навярно индианците имат свободен изглед към цялата равнина, а?

— Да, така е. Ако искате да ги изненадате, ще трябва да я заобиколите.

— Зависи от нейната ширина и дължина. Обърни ни внимание веднага щом я стигнем. А сега ми кажи преди всичко защо остана в асиендата, а не тръгна с другите за Алмаден!

— Имах задачата да изчакам там пристигането на ретортите, които щяха да дойдат от Урес.

— После щяхте да ги пренесете до Алмаден с помощта на веригата от индиански постове, нали?

— Да.

— Щом се нуждаете от реторти, предполагам, че в Алмаден живакът се намира във формата на живачен сулфид, т.е. на цинабарит. Така ли е?

— Да. Но тук-там се среща и самороден живак.

— Значи цинабаритът ще се разлага в реторти на сяра и живак. С помощта на какви добавки ще става това? Окалина (Окислен повърхностен слой на желязото, който се получава, когато се кове (железен оксид). Б. пр.) едва ли се намира тук. Следователно предполагам, че ще се използва варовик, а?

— Да.

— Има ли го горе в планините?

— Масово. Най-често скалите са от варовик и в тях се срещат често пещери.

— Щом чух думата «пещери» ми хрумна една мисъл. Беше ни извънредно трудно да охраняваме пленниците на открито. Ако беше възможно нейде горе да ги подслоним в някоя пещера, тогава щяха да са ни необходими по-малко пазачи. Ето защо се осведомих:

— А знаеш ли някоя пещера, която да се намира близо до мината?

— Да.

— Голяма ли е?

— Навярно ще побере стотина души.

— Колко входа има?

— Само един. Всъщност няма задна стена, там подът й изведнъж пропада дълбоко. Няма как да се продължи нататък, защото човек се изправя пред пропаст, чиято ширина е невъзможно да се определи.

— А дълбока ли е?

— Толкова е дълбока, че ако се хвърли камък, не се чува шумът от падането му. Вдясно има друга малка странична пещера, която изцяло е наводнена. Опитвал съм водата й: Може да се пие и е много студена.

— А пещерата известна ли е и на приятелите ти?

— И представа си нямат! Нищо не съм им казвал, защото имах…

Комарджията млъкна. Изглежда ми беше издал повече, отколкото всъщност възнамеряваше.

— Продължавай! … Защото имах…? После?

— Защото имах причини — допълни той. — Трябва ми такова място за собствени нужди.

— За какво?

Не ми отговори веднага. Тъй като се колебаеше и размишляваше, предположих, че се опитваше да скалъпи някаква несъществуваща причина. Най-сетне обясни следното:

— Основанията ми ще ти докажат, че действително не съм зъл човек. Мислех си за немските работници. Може би щеше да ми се удаде да освободя неколцина от тях. Имах нужда от закътано място където да ги скрия и пещерата ми се стори изключително подходяща за тази цел. Затова не споменах нищо за нея пред другите.

— Това наистина прави голяма чест на доброто ти сърце. Кога я откри?

— Още преди година, когато за пръв път се изкачих горе.

— Бил си изпратен от Мелтън и след като си се върнал си му докладвал, нали?

— Да.

— Но тогава не си знаел все още нищо за немските работници.

— Не.

— А твърдиш, че заради тях си премълчал за откритата пещера! Сам виждаш, че трябва да се отнасям твърде предпазливо към твоите уверения. Имал си някаква съвсем друга причина да мълчиш за пещерата. Няма да настоявам да ми я кажеш, защото ми е безразлична, обаче нека това бъде последният ти опит да ме пратиш за зелен хайвер! Не съм човек, който може тъй лесно да бъде измамен, а следващия път няма да съм тъй снизходителен и ще ти искам точен отговор.

Мислех, че мога да отгатна истинската причина, за да задържи откриването на пещерата в тайна. Навярно е имал намерението да краде от своите съучастници и да крие в пещерата отмъкнатия живак и цинобарит, докато му се предложеше удобен случай незабелязано да ги пренесе, където пожелаеше. Фактът, че се опъваше да си го признае пред мен, все още не беше доказателство, че обещанията му бяха празна работа и се канеше да ме измами. Но въпреки това последните ми думи го бяха обезпокоили и за да разсее подозренията ми, той реши да ми съобщи нещо друго, което все още не ми бе известно, а представляваше изключително ценно сведение за мен.

— Признавам, че имаш основание да си недоверчив към мен, ала няма да спечелиш нищо, ако узнаеш неща, които нямат никаква връзка с плановете ти.

— Добре го знам и затова не настоявах да ми кажеш истината за пещерата. Само мисля, че трябва много да внимаваш и да не се опитваш да ме заблуждаваш за неща, които ме засягат. Известно ти е, че животът ти зависи от твоето поведение.

— И през ум не ми минава да те лъжа. Ще ти дам убедително доказателство за това като ти издам нещо, което сигурно радостно ще те изненада.

— Какво е то?

— Понеже горе при Алмаден няма нито трева, нито дървета, се налага отдалеч да се докарва всичко необходимо за изхранването на хората. Както Мелтън се е погрижил за всичко отрано, преди още асиендата да беше станала негова собственост, тъй е накупил и хранителни провизии, които, натоварени на пет каруци теглени от мулета, са тръгнали от Урес за Алмаден.

— Наистина чувам нещо важно. Кой предвожда кервана с колите? Питам, защото предполагам, че коларите не знаят пътя за Алмаден.

— Мелтън предвидливо им изпрати да ги пресрещнат няколко индианци.

— А ти виждал ли си хората с каруците и мулетата?

— Не, защото са тръгнали по друг път, по който е нямало как да се срещнем. Пътят, минаващ през асиендата, който използва и ти, на места е непроходим за каруци и затова коларите са били принудени да поемат по друг път, който се намира по на юг и е по-дълъг, но после пак се слива с нашия.

— Позната ли ти е местността, където се срещат двата пътя?

— Много добре, защото аз бях човекът, който трябваше да намери този по-удобен път. Вдругиден ще стигнем до това място.

— Мислиш ли, че тогава колите ще са минали вече оттам?

— Като пресметна по-точно времето и ако не ги е сполетяла някаква злополука, мисля, че е твърде вероятно да се доберат до въпросното място утре привечер.

— В такъв случай те ще са пред нас и ще имаме възможност да се снабдим с храна, а?

— И не само с храна. В каруците има и много други неща, от които се нуждаят в Алмаден.

— Ако всичко това излезе истина, ще призная, че с тази вест ми правиш услуга, която заслужава благодарността ми, макар че и без теб пак щяхме да се натъкнем на кервана. Но от думите ти научавам и още нещо, което за нас е не по-малко важно, въпреки че е твърде неприятно. В околностите на Алмаден няма нито трева, нито дървета. Докъде се простират тези неплодородни земи?

— Почти на един ден път във всички посоки.

— Но нали там, където има вода, би трябвало да расте поне трева, а преди малко ти спомена за вода.

— Тя се намира в пещерата. Вярно, вода има в Алмаден, но това са само подпочвени води. Околният терен представлява камениста варовикова пустош, лишена от всякаква влага.

— И все пак горе пребивават триста индианци. Нима нямат коне?

— Не ги взеха със себе си. Бяха принудени да оставят животните по-надолу под надзора на няколко пазачи.

— Тогава и ние Ще трябва да постъпим по същия начин, а това е неприятно. Имаш ли представа къде се намират конете на юмите?

— Не са го споменавали изрично, но тъй като аз бях човекът, който разузна цялата околност, мога да се досетя къде би трябвало да ги търсим. Юмите дойдоха от север и следователно сигурно са оставили животните северно от Алмаден и то във всички случаи съвсем близо до границата между плодородната и неплодородната земя. А там има едно-единствено място, където триста коня биха могли да прекарат по-продължително време под охраната на малобройни пазачи и аз знам къде е то. Няма да се натъкнем на тях, защото идваме от запад и когато стигнем до варовиковата пустош, ще бъдем отдалечени от въпросното място на около един ден път. Имаш намерение да отмъкнеш конете на юмите, нали? В такъв случай съм готов да те заведа дотам и нека това бъде ново доказателство за теб, че действително съм напълно откровен.

— Ще си помисля — отвърнах му кратко, прекъсвайки разговора. Имах да му задавам още доста въпроси, но това можеше да стане при удобен случай. Не ми се искаше в момента да разбере колко малко знаех как стоят нещата, а нали трябваше да съм осведомен много по-добре, за да постигна целите си!

Преди да си тръгна, за да се присъединя пак към Винету, аз малко поразхлабих ремъците на ръцете му. Без да му казвам каквото и да било с този жест исках да му подскажа, че решението му по съвест да започне нов живот ми бе направило добро впечатление.

До средата на следобеда бяхме изкачили стръмен планински склон и се бяхме озовали пред едно плато, обградено и от север, и от юг с планински възвишения. Не се виждаше къде свършва на изток. Тогава Комарджията ме извика да отида при него и ми съобщи:

— Това е въпросната равнина, чиято източна страна стига до гората, където се намира индианският пост.

— Колко път има дотам?

— Ако яздим както досега, ще стигнем почти за два часа.

— Право срещу нас ли е разположен постът?

— Да.

— Тогава ще ти дам възможност да ми докажеш още по-убедително, че мога да се осланям на теб.

— Опитай, сър! Какво искаш от мен?

— Искам да избързам напред и да пленя индианците, но ти ще трябва да ме придружиш до мястото, където се намират.

— С голямо удоволствие. Но те ще те забележат.

— Защо? А-а, мислиш, че ще яздя право към тях ли? Нямам такова намерение, понеже в такъв случай наистина ще ме видят. По заобиколен път ще стигнем до края на гората, а после най-предпазливо ще се промъкнем покрай първите дървета до самия пост. Но ти обръщам внимание на това, че и при най-малкия опит да ни предадеш, ще те пронижа с ножа си.

Освен Юма-Шетар и брат му избрах още шестима мимбренхоси, с които смятах да изиграя на юмите планирания от нас номер. След като помолих Винету да продължи с останалите в досегашния ни ход, ние свърнахме в южна посока.

Препускахме на юг докато изминахме доста голямо разстояние, а после пак се насочихме на изток. След един час в далечината зърнахме гората и се насочихме право към нея. Попитах Комарджията:

— Отклонихме ли се достатъчно от първоначалната си посока, за да не могат юмите да ни открият?

— Да. Погледни към онзи тъмен планински връх, издигащ се зад гората! Той ми служи за пътеводител. Съвсем точно знам къде се намираме. Ти спомена за тайно промъкване към поста. А какво ще ги правим конете през това време?

— Ще ги оставим на някое безопасно място. Само се пита докога и докъде можем да яздим.

— Ще ти кажа щом се приближим до юмите толкова, че възникне опасността да ни забележат на конете.

Скоро стигнахме до гората и тогава насочихме животните на север.. Същевременно се натъкнахме на следи от самотен ездач, които бяха толкова пресни, че сигурно беше някъде съвсем близо пред нас. И наистина — след като заобиколихме една група от храсти и дървета, ние го видяхме. Беше индианец, вързал зад себе си на коня някакъв убит дивеч. Яздеше бавно, но държеше главата си твърде странно обърната встрани и ето защо предположих, че е насочил цялото си внимание назад. Този човек сигурно ни беше забелязал, обаче се държеше най-непринудено, за да види какво щяхме да предприемем. Едва ли мислеше, че сме враждебно настроени хора. Вероятно беше взел моите индианци за юми, а нас, двамата бели, за някои от съюзниците на Мелтън. А това че не желаеше да спре и да ни изчака, се обясняваше просто с маниера, по който обикновено постъпват индианците. Не биваше да го оставям да продължи, но пък от друга страна трябваше да се погрижа всичко да стане така, та да не открие преждевременно, че мнимите юми са всъщност враждебно настроени мимбренхоси. Ето защо наредих на спътниците си да преминат в бавен ход, а аз полетях подир него в галоп.

Едва тогава човекът спря, обърна се към мен, взе лъка си, постави една стрела в тетивата и се прицели в мен. Не спрях жребеца си при тази открита заплаха, а само махнах с ръка и извиках познатите имена на Мелтън и на Голямата уста. Според онова, което знаехме, единият от тях беше сегашният му работодател, а другият пък бе неговият върховен вожд. Сигурно ме взе за техен добър познат и отпусна ръцете си, които държаха лъка и стрелата. Поздравих го по индиански и като спрях коня си на три крачки от него, тъй като препускаше в пълен галоп, го попитах:

— Имаше ли моят брат добър лов? Четиримата воини на юмите, към които се е запътил, са сигурно гладни.

— Както вижда моят бял брат ловът бе сполучлив — отговори той. — Ще ми каже ли бледоликият откъде идва?

— От Асиенда дел Аройо. Нося ти поздрави от Бързата риба, който се намира с войните си при Фуенте. А всички хора от твоя пост по местата си ли са?

— Да..

— Какво е положението горе в Алмаден? Как се чувстват там твоите триста братя?

— Не сме чували да се е случило нещо неприятно. Щом моят бял брат идва от асиендата, тогава сигурно знае, че там е останал един бледолик на име Плейър, който твърди, че е видял вожда на апачите Винету. Наистина ли апачът е бил там?

— Да.

— Но навярно вече си е тръгнал, за да освободи Поразяващата ръка, който е пленник на Голямата уста, а?

— Поразяващата ръка се е освободил вече сам!

— Уф! Дали двамата воини са се срещнали?

— Да.

— Уф, уф! В такъв случай Може да се очаква, че ще дойдат при нас. Незабавно трябва да го съобщим в Алмаден. Един от нас ще тръгне натам.

— Не е необходимо, понеже сам ще занеса тази вест в Алмаден.

— Това е добре. Но дали моят бял брат ще язди достатъчно бързо, щом вестта от…

Внезапно той млъкна и втренчи поглед в моите спътници, които се бяха приближили вече толкова, че имаше възможност да разгледа лицата им. Изведнъж, обзет от подозрения, той посегна към ножа си.

— Какво виждам! Аз също се бих срещу мимбренхосите и познавам както Силния бизон, така и неговите синове. Ако не съм ослепял те идват заедно със спътниците на моя бял брат. Какво означава това? ?

— Означава, че си загубен, ако направиш само една крачка от мястото си! — предупредих го аз и със светкавично движение насочих карабината «Хенри» към него. — Аз съм Поразяващата ръка и ти забранявам да се движиш!

Въпреки тъмния цвят на лицето му аз забелязах как той пребледня. В уплахата си изпусна юздите, отдръпна ръката си от дръжката на ножа и заеквайки, едва продума:

— Пораз… яваща… та ръ… ка! А това… това е… Омагьосаната.,. пушка!

— Да, това е моята омагьосана карабина, от която веднага ще получиш десетина куршума в тялото си, ако не направиш точно каквото ти заповядам.

Без да отговори на заплахата ми, в пълното си объркване той само промълви някак отнесено:

— Поразяващата ръка е тук! Поразяващата ръка! А къде е Винету?

— Ей сега и той ще дойде и ще доведе войните на мимбренхосите. Слизай от коня!

Междувременно моите спътници се приближиха съвсем и наобиколиха индианеца. Личеше му, че все още не се е съвзел напълно. Като на сън той се смъкна на земята и мълчаливо позволи да го вържа с няколкото резервни ремъци, които взех от неговото седло. След това Комарджията ми подметна, че сме вече доста близо до поста и трябва да бъдем предпазливи. Слязохме от конете и заедно с пленения юма ги предадохме на двама мимбренхоси да ги пазят, а останалите продължихме пътя си пеша.

Непрекъснато се движехме между дърветата. След като вървяхме около десетина минути, Комарджията се обади:

— Сър, вече сме близо до малкото езерце, край което са се разположили юмите.

— Добре! Ще ти докажа, че ти имам доверие. Всъщност би трябвало да те оставя тук да чакаш, защото би могло да ти хрумне да ни провалиш плановете. Но ще те взема с мен като те уверявам, че ако по твоя вина не успеем да се справим с този пост, с теб е свършено!

— Бъди спокоен! И през ум не ми минава с отворени очи да се втурна към собствената си гибел.

Продължихме да се промъкваме нататък още по-предпазливо. Тайно направих знак на Юма-Шетар да не изпуска из очи Комарджията, защото докато ние обезвреждахме юмите, той можеше да се опита да избяга. Малко по-късно между дърветата проблесна повърхността на езерото. Четирима червенокожи лежаха и безделничеха край водата. Конете им се бяха пръснали, защото от нашето място виждахме само две животни.

Безшумно притичвайки от дърво на дърво, ние се приближихме още повече и връхлетяхме юмите, които, сковани от уплаха, бяха съвсем беззащитни. С вързани ръце Комарджията стоеше настрана и наблюдаваше с такова изражение на лицето, като че много се радваше на успешното нападение над неговите доскорошни съюзници.

Когато всичко свърши, един от мимбренхосите отиде да доведе двамата си съплеменници заедно с конете и петия юма. Тъкмо тогава забелязахме от запад през откритата равнина да се задават нашите хора в индианска нишка. Спряха при езерото, защото смятахме там да пренощуваме.

На сутринта продължихме. Комарджията ни водеше и се държеше съвсем почтено. Привечер стигнахме до следващия пост, който бе изненадан и обезвреден по подобен начин. Оставаше ни още един пост, както и още два дни езда до Алмаден. През следващия предобед прекосихме широка, простираща се на изток долина, на която излизаше друга долина, идваща от юг. На мястото, където двете се срещаха, тревата беше изпотъпкана и опасана от животни на значително разстояние наоколо. Открихме следи от каруци както и две угаснали почернели огнища.

— Не ви ли казах? — обади се Комарджията. — Това са колите с хранителните провизии. Значи моите изчисления са били верни. Снощи са спрели тук. Ето го мястото, където двата пътя се сливат.

Преброих коловозите и установих, че пред нас действително имаше пет коли. Не успяхме да разберем колко юми ги придружаваха, защото многобройните отпечатъци не се различаваха толкова ясно.

Беше необходимо само да следваме дирите от колелата, вдълбали се в меката почва. Малко по-нататък ни се удаде да установим, че с колите имаше шестима ездачи.

— Мелтън е изпратил шестима водачи — казах на Комарджията. — Всъщност това ми е съвсем необяснимо., Изобщо не са нужни шестима водачи, а от друга страна за охрана на товарите те са крайно недостатъчни.

— Може и така да е — отвърна той, — но във всеки случай червенокожите са само пет.

— Тогава кой е шестият?

— Или е самият търговец, от когото са купили стоките в Урес, или пък е някой негов представител. Мелтън му плати само половината от стойността им, а другата половина ще му даде едва след благополучното пристигане на колите до предназначението си. Следователно с тях е трябвало да тръгне някой, който да получи парите.

— Следите от колите са съвсем пресни. Това показва, че са наблизо. Важното е да ги настигнем на такова място, където ще можем да пленим индианците, без никой от тях да ни се изплъзне. Къде има за целта ни терен?

Той помисли малко, а после каза:

— Ако имаш търпение да изчакаш докъм обед, дотогава ще стигнем до открита местност, където ще можеш да постигнеш целта си. Но дотам пътят навсякъде е тесен и се вие между планинските склонове, където нямате възможност да се разгърнете, за да попречите на някой от тях да ви се изплъзне.

Това обстоятелство наистина щеше да доведе до загуба на време, която никак не ми бе приятна. Но пък ако сложехме ръка на колите, тогава ние пак нямаше да можем да яздим по-бързо, отколкото ни позволяваха мулетата с колите, а така най-вероятно щяхме да загубим един цял ден. В такъв случай забавянето ни с няколко часа нямаше да е от толкова голямо значение.

Винету избърза сам напред, за да разбере каква беше преднината на колите. Видяхме го пак след около четиридесет и пет минути. Беше спрял, за да ни изчака. Беше видял колите и охраната им, която както той потвърди, се състояла от петима червенокожи ездачи и един бял. Керванджиите седели отпред на колите с камшик и юзди в ръце.

Поддържахме такава дистанция, че да можем да ги догоним за не повече от пет-шест минути. Както беше казал Комарджията, към обед прекосихме долината, която после се разширяваше и преминаваше в обширна равнина, но по-нататък пак се превръщаше в предишната тясна долина. Ето че най-после видяхме колите, които се движеха една подир друга. Начело яздеха петимата индианци, а белият следваше кервана съвсем сам. Винету се нагърби с пленяването на петимата юми като за целта взе със себе си десет мимбренхоси. Докато ние продължихме ходом, той препусна в галоп с хората си подир колите. Разделяйки се на две, те прелетяха отляво и отдясно на кервана и след като обградиха юмите, спряха. Видяхме как противниците ни започнаха да се защитават, но въоръжението им беше лошо — те имаха само томахоки и копия срещу пушките на нашите мимбренхоси, да не говорим за Сребърната карабина на Винету! Разнесоха се изстрели. Колите спряха. Мулетарите закрещяха от гняв или пък от страх, а белият обърна коня си, за да се опита да избяга. Тогава забеляза, че сме му препречили пътя за отстъпление. Взе да удря животното си и препусна в галоп наляво.

Вярно че той не ни интересуваше, но не биваше да го изпускаме както заради нашата сигурност, тъй и заради самия него. Та какво ли щеше да прави съвсем сам в планините? Моят кон беше най-бърз и затова се втурна подир него. Човекът се обърна назад, разбра намеренията ми и пришпори жребеца си да увеличи бързината му до краен предел. Но скоро го догоних, накарах коня си да се приближи плътно до неговия, изтръгнах юздите от ръката му и спрях и двете животни.

— Накъде сте тръгнали, сеньор? Нямате основание да бързате толкова много!

Той беше все още млад кльощав човек, в когото от сто метра можеше да се разпознае търговеца. Макар да беше въоръжен до зъби, той изобщо не помисли за съпротива, а като протегна умолително и двете си ръце към мен, каза:

— Не ме убивайте, сеньор! Не съм ви сторил нищо лошо, а и не ви оказвам никаква съпротива. Пощадете ме!

— Не се страхувайте, сеньор! На нас ни трябват само петимата индианци.

— А аз не? — попита той като дълбоко си пое дъх и избърса от челото си потта, избила от страх.

— Не, драги ми младежо, вие не., И косъм няма да падне от главата ви. Спокойно се върнете с мен при вашите коли! Той ме погледна със съмнение в очите.

— Кой сте вие?

— Един почтен човек. На първо време това уверение ви е достатъчно. Но юмите са истински негодници и трябваше да ги пленим. Хайде, елате!

— Добре, ще ви се доверя и ще се върна с вас, тъй като предполагам, че… Боже милостиви! Какво виждам! Та там лежат в тревата и петимата индианци! Убити са!

За съжаление той казваше истината. Юмите бяха мъртви. Аз щях да ги пощадя, но мимбренхосите ги бяха избили набързо.

— Застреляли са ги, понеже са се съпротивлявали — обясних му аз. — Ако бяха стояли спокойно, нямаше да се пролее кръв.

— Тогава най-настоятелно ви моля, сеньор, да установите и потвърдите, че не съм оказвал никаква съпротива!

— С удоволствие ще го потвърдя. Как се казвате всъщност?

— Наричайте ме дон Ендимио де Саледо и Коралба!

— За по-кратко ще се обръщам към вас с дон Ендимио и ви моля да ми кажете и с какво се занимавате!

— Търговец съм.

— Тъй! Ами в качеството на какъв сте тръгнали с кервана? Да не сте главен мулетар?

— Съвсем не, сеньор! Как можете изобщо да свържете един човек като дон Ендимио де Саледо и Коралба с понятието мулетар? Аз съм пълномощникът на търговеца дон Манфредо, който изпраща стоките, намиращи се в тези каруци.

— Хубаво! Още веднъж ви моля да се върнете с мен при колите!

— С удоволствие… но сега виждам, че някои от индианците, пристигнали с вас, са вързани. Това не може да не събуди отново подозренията ми.

— Свободните ездачи са мимбренхоси, а вързаните са юми.

— Да не би да вържете и мен?

— Няма. Както вече ви уверих, нямате причина да се страхувате.

И тъй насочихме конете обратно към колите, където вече ни очакваха. Не беше се оказало необходимо да ги обграждат, понеже нямаше никакво основание да се опасяваме, че петимата мулетари ще ни избягат. Впрочем те проявиха по-голяма смелост от префинения Ендимио. Бяха се събрали в групичка с пушки в ръка, готови да се защитават в случай, че им дадяхме и най-малкия повод.

— Сеньори, оставете пушкалата си! — подвикнах им аз. — И елате при мен, за да чуете, че гледаме на вас като на приятели.

Предположението на Комарджията беше, че тези хора са собственици на каруците, но се оказа, че те са само наемни колари, а колите бяха на търговеца. Петимата бяха истински пеони, яки полудиви мъже, в чиито очи обаче се четеше добродушност. Обясних им по-накратко за какво ставаше въпрос, като по време на разказа си на няколко пъти споменах името на Винету, при което погледите им се насочиха към апача. Щом свърших най-възрастният от тях каза:

— Сеньор, нямаме нужда от по-нататъшни обяснения. Щом Винету е с вас, значи намеренията ви са честни, защото вождът на апачите никога не участва в нечисти дела. Старото ми сърце се радва, че най-сетне със собствените си очи мога да видя този велик вожд. Липсва ми само още и Олд Шетърхенд да беше тук, който толкова често е заедно с него.

— Ами той седи пред вас на моя кон.

— Значи вие… вие ли сте Олд Шетърхенд? Щастлив съм да видя един толкова прочут мъж! Сеньор, вярваме на всяка ваша дума и ви молим да ни посъветвате какво да правим!

— С удоволствие ще ви дам съвет. Но преди това ми обяснете как така чувам от вас толкова ласкави думи за себе си. Знам, че Винету е добре известен по тези земи, но самият аз никога не съм идвал в този край.

— Това съвсем не е било необходимо, понеже аз съм бил отвъд границата, в Съединените щати. Няколко години прекарах в Тексас, а после стигнах на север чак до Канзас. Тъй че не бива да се учудвате, че ви познавам, сеньор.

— С какво се занимавахте там?

— С какво ли не, ала доникъде не я докарах и си останах такъв бедняк, че и сега на стари години съм принуден да играя ролята на колар. Но понеже на север бях свикнал с авантюристичния начин на живот, приех една такава работа, където поне от време на време ни се налага да предприемаме опасни странствувания. Моите другари са на същия акъл. Радвахме се на това пътуване в планините. И не се излъгахме. Изглежда отсега нататък ни очакват интересни преживелици.

— Имали сте основания за подобни очаквания, тъй като вашият работодател ви е изпратил един толкова смел и доблестен свой представител.

При тези думи посочих към Ендимио, който боязливо се беше спрял на почетно разстояние от нас.

— О-о — засмя се старият, — той хуква да бяга веднага щом бръмне муха! Но да се върнем преди всичко на нашата работа! Товарът ни е поръчан и наполовина заплатен. Трябва да го предадем в Алмаден и там ще получим другата половина от парите. Но вие сте против това, сеньор. Как да постъпим?

— Не съм против, но ми се ще да предадете стоките на купувача само в мое присъствие.

— Това се казва мъжка дума! Съгласен съм.

— А ми се иска и да знам какво карате. Вероятно ще взема някои неща за моите хора.

— Нямам нищо против, само че така Мелтън няма да ни плати.

— Ще плати, сам ще се погрижа затова.

— Тогава ако питате мен, вземете всичко заедно с каруците и мулетата! Щом Олд Шетърхенд ни гарантира, парите ни са сигурни!

— Благодарен съм ви за вашето доверие, но трябва да ви призная, че не съм богат човек и особено в този момент разполагам с твърде малко пари.

— Няма значение! Въпреки това нашият товар е на ваше разположение и всичко ще стане така, както наредите вие.

— Я чакай! — извика асиендерото. — Възразявам срещу всякакво посегателство над стоките.

— Вие пък кой сте? — попита старият неон като го изгледа учудено.

— Та аз съм дон Тимотео Прухильо, собственикът на Асиенда дел Аройо.

— Но нали сте я продали, както току-що ни разказаха!

— Цялата история е едно престъпление, извършено спрямо мен. Искам да получа обезщетение и затова ще конфискувам тези каруци и целия им товар.

— Не става, защото както чухте, сеньор Шетърхенд ще се разпорежда със стоките. —

— Той изобщо няма такова право.

— А вие Пък съвсем нямате право да слагате ръка на нашия товар. Мелтън го е поръчал и ние трябва да му го предадем. Съвършено безразлично ми е какви са ви отношенията с него.

Оправяйте се двамата!

Ето че след тези думи достолепният юрисконсулто пристъпи напред, надменно се изтъпанчи пред стария пеон и с важен служебен тон го попита:

— Как се казвате?

— Наричат ме стария Педрильо.

— Познавате ли ме?

— Да.

— Тогава сигурно знаете, че сте длъжен да ми се подчинявате.

— Даже в Урес не съм длъжен, защото съм подчинен на закона, а не на някаква си личност. А тук пък в планините сте кръгла нула.

— Педрильо, не ме принуждавай да те наказвам!

— А вие не ме карайте да ви се смея! Нали ви познаваме добре. Тук има само двама души, на които ще се подчиняваме — Олд Шетърхенд и Винету. А какво си мислят някои други хора, хич не ни интересува.

— Старче — сопна му се блюстителят на правовия ред, — не се самозабравяй! Тук е застанал пълномощникът на твоя работодател, който сигурно знае, на чия страна е силата и правото.

При тези думи Риего посочи към Ендимио. Когато младежът видя всички погледи насочени към него, той се смути и рече:

— Аз съм пълномощникът на дон Манфредо, вярно е, но съм поверил изпълнението на моето поръчение на Педрильо…

Тук Ендимио бе прекъснат от възклицанието на Комарджията, който сочеше към мястото където долината отново се стесняваше. Там се беше появил един бял, който се спря за няколко мига и щом видя каруците се обърна назад и направи знак с ръка. После смуши коня си и се насочи право към нас.

— Уелър, ей там идва Санди Уелър! — бяха думите, които извика Комарджията.

— Уелър ли? Измамникът? Подлецът? — попита Прухильо. —

Трябва да го спипам!

Той се затича към приближаващия се човек, в когото разпознах младия Уелър. Прибързаните му действия можеха да имат лоши последствия за нас, но поне се надявах, че асиендерото няма веднага да спомене моето име. Скрих се зад една от колите, за да не бъда забелязан преждевременно от Уелър.

Двамата се срещнаха на около стотина крачки от нас, тъй че имахме възможност да чуем думите, които си размениха. Разяреният Прухильо кресна на младия Уелър:

— Много добре че идваш, разбойнико, убиецо! Искам си обратно асиендата и то във вида, в който беше преди пожара!

— Дон Тимотео, вие тук? — попита учуденият Санди, без отначало да обърне внимание на неговите ругатни. — Мислех си, че сте в Урес! Какво търсите по пътя за Алмаден?

— Какво търся ли? Искам си всичко, каквото ми заграбихте!

— Не ви разбирам! Как можете да изричате такива думи срещу мен, вашия приятел?

— Мълчи, негоднико, и не се осмелявай повторно да се наречеш мой приятел! Тръгнал съм да ти отмъстя! Я погледни натам! Ей къде са хората, дошли с мен! Виждаш ли алкада от Урес?

Младият Уелър хвърли поглед към колите и поклати глава.

— Не го познавам.

— Ами полицаите?

— И тях не познавам. Че каква работа има полицията тук?

— Да те залови, както вече заловихме твоите съучастници.

— Съучастници ли? И кои са те?

— Юмите. Я не се преструвай, че не виждаш, че са вързани!

— Вярно, вързани са! Даже и Бързата риба! Ами какви са другите индианци?

— Мимбренхоси са, които потеглиха заедно с нас на поход срещу вас. А ей там зад последната кола е вождът на апачите Винету!

— Този тип ще издрънка всичко и ще провали плана ни! — прошепна ми ядосаният Винету. — Нека Шарли бързо възседне Хататитла!

— Винету тук? — попита Уелър. — Невъзможно! Не го виждам.

— О, не само той е тук, ами и един друг човек, чието име сигурно ще те изплаши. С нас е и Олд Шетърхенд, който е успял да избяга от вашите юми.

— Олд Шетърхенд? Проклятие! Добре че ми каза, глупако! Първо чухме вик, а после и тропота на галопиращ кон и изскочихме иззад колата. Видяхме асиендерото да лежи на земята, повален от Уелър, който препускаше обратно по пътя, по който беше дошъл. Втурнах се към моя вран жребец, метнах се на седлото и полетях подир беглеца. Винету ме последва. Чухме Уелър да вика:

— Олд Шетърхенд, Винету и мимбренхосите! Защо ли крещеше? Дали от страх и ужас? Но докато разговаряше с асиендерото не беше чак толкова изплашен. Дори и след като изчезна в теснината, той продължаваше да вика имената ни.

Бързо го догонвахме. Препускахме нагоре по долината, а отдясно и отляво се издигаше гора. Санди Уелър се огледа назад и ни видя на някакви си триста крачки зад себе си. Тогава разбра, че е загубен, ако продължаваше да бяга по същия начин. Затова спря коня си, скочи от седлото и се втурна наляво към гората. Незабавно и аз се озовах на земята, като видях, че и апачът последва моя пример.

— Винету, след него! — извиках аз и се затичах между дърветата нагоре по стръмния склон.

Постъпката ми бе добре обмислена. Ако и двамата се бяхме втурнали подир беглеца, шумът от нашите крачки щеше да ни пречи да чуваме неговите. По-уместно беше да го изпреваря, а после да спра и внимателно да се ослушам да доловя стъпките му. С тази задача се нагърбих аз, докато Винету продължи да го гони, за да го вкара право в ръцете ми.

Намирахме се на левия склон на тясната долина, който бе покрит с гъста гора и се издигаше стръмно нагоре. Предположих, че в началото Уелър щеше да се закатери в права посока нагоре и като ориентир си набелязах един могъщ бук, който щеше да се изпречи на пътя му, ако негодникът не се отклонеше встрани. Санди имаше значителна преднина и щеше да измине до бука доста по-малко разстояние от мен.

Трябваше да стопя тази разлика с двойно по-голяма бързина. Когато се добрах до бука бях останал без дъх и ми се виеше свят. Тръшнах се на земята зад ствола му и се опитах да напрегна слух. Отначало кипналата ми кръв шумеше доста силно в ушите ми, но силната воля е в състояние да се справи дори с подобен проблем. След малко долових различния шум от стъпките на двама души. Едните бяха стъпки на човек, който се приближаваше до бука тихо и предпазливо, а другите бяха на човек, който шумно и бързо си проправяше път между клоните й храсталаците. Първият беше Уелър, а вторият — Винету: Значи все пак бях изпреварил беглеца!

Санди се приближаваше… ето че го зърнах и него самия! Той дори не подозираше, че един от двамата, които мислеше, че са по петите му, е вече пред него, В този момент той се накани да премине покрай бука от дясната му страна. В мига, когато се озова най-близо до мен, аз светкавично скочих на крака, нахвърлих се върху него, сграбчих го за косите, тъй като клонаците бяха съборили шапката му от главата, и го повалих на земята. Негодникът нададе пронизителен вик.

— Моят брат държи ли го здраво? — подвикна ми отдалече Винету, след като чу неговия крясък.

— Да — отвърнах му и притиснах с коляно гърдите на Санди Уелър така, че дъхът му за малко да секне.

Винету се появи. Щом видя пленника, той кимна с глава и каза:

— Добра беше идеята на моя брат да го изпревари. Уелър беше носил в ръката си пушка. Беше я изпуснал когато го съборих, сега Винету я вдигна от земята. Изправих мерзавеца на крака и му заповядах:

— А сега напред! Ако не се подчиниш, ние ще съумеем да те накараме да правиш каквото пожелаем!

Даже и да имах ремъци пак нямаше да го вържа. Този човек не заслужаваше подобна предохранителна мярка. Хванах го за яката и го затиках пред себе си. Когато стигнахме долу, жребците ни все още стояха на мястото, където бяхме скочили от седлата. Илчи беше зад Хататитла. Конят на Уелър беше продължил да тича и неколцина от мимбренхосите, които ни бяха последвали, скоро го доведоха. Щом зърна пленника, асиендерото бе обзет от голяма радост, която намери израз в силни ликуващи викове.

— Хванали са го! Чудесно! Сега веднага ще му върна удара който ми нанесе с пушката си!

Прухильо се накани да удари Уелър, но аз блъснах мексиканеца назад и му казах:

— Я остави това, дон Тимотео! Ти извърши голяма глупост като тръгна да го пресрещнеш и като се раздрънка пред него. Така обърна вниманието му върху нас и малко остана да ни избяга. А трябваше да си кротуваш и да го оставиш спокойно да се приближи.

— Изглежда намирате някакво удоволствие в това, все да мъмрите другите хора! Вие сте един…

Вероятно той се канеше да каже някоя грубост, но с остър тон го прекъснах:

— Млъкни веднага, иначе…

В яда си действително вдигнах ръка. Тогава той изплашено отстъпи назад и се скри зад една от колите, където към него се присъедини доблестният дон Антонио, навярно за да си изплачат взаимно мъката. Непризнатите величия винаги намират причина да се вайкат и оплакват.

Междувременно Винету нареди да вържат пленника за ока на една каруца. Мимбренхосите го наобиколиха и започнаха да го хулят. Накарах ги да се отдръпнат назад, защото онова, което имах да говоря с него, не беше за техните уши. Само Винету остана при мен, за да присъства на опита ми да изтръгна някакво сведение от негодника.

Лицето на Санди Уелър имаше мрачно и затворено изражение, а очите му гледаха в земята. В никакъв случай не очаквах, че ще направи всеобхватни признания, но вярвах, че поне ще мога да измъкна от него някоя и друга дума, от която да си направя моите изводи.

— Сеньор Уелър, ти си при нас само от броени минути — подех аз, — тъй че все още не си имал време да обмислиш собственото си положение. Предпочитам веднага да ти заявя, че то е много опасно. Става въпрос да избереш между живота и смъртта. Поведението ти ще е определящо за нашето решение. Кажи ми защо излезе тъй непредпазлив да напуснеш Алмаден алто и да ни паднеш право в ръцете!

Уелър доста позабави отговора си. След като размисли и накрая изглежда взе някакво решение, той отвърна:

— Получих такава заповед от сеньор Мелтън.

— Тогава твоята езда е имала някаква определена цел.

— Даже две цели! Очаквахме колите, а те не идваха и не идваха. Трябваше да видя каква е причината за забавянето им.

— Това е била първата цел. Ами втората?

Той отвори уста, за да ми отговори, но после пак я затвори. Вероятно смяташе, че вече е казал повече, отколкото му се струваше уместно. Най-сетне промърмори.

— Това не те засяга.

— О, уверявам те, че за мен е важно всичко, което се отнася до теб. Какво е положението в Алмаден? Работниците слязоха ли вече под земята?

— Да — изплъзна се от устата му противно на неговата воля.

— Работят ли вече?

— Още не.

— Разбирам. Първо трябва да им се сложат юзди и да привикнат на наситения с живачни изпарения въздух в мината. Гладът и жаждата са много мъчителни. Тези две средства ще ги направят покорни.

Тъй като той си замълча и не ми възрази, предположих, че съм отгатнал истината и продължих:

— Как ти харесва твоето жилище горе? То е много добре скрито и понеже имам намерение да те върна там, в твой интерес е да ми опишеш своя дом и разположението му.

Този път той не се поколеба, а веднага отговори:

— И през ум не ми минава.

— Ще видим. Сам ли тръгна от Алмаден?

— Сега си спомням, че видях как ти направи някакъв знак назад.

— Заблудил си се. Може би съм доловил някакъв шум и затова съм се обърнал.

— Възможно е. Но защо когато побягна нададе толкова силни викове?

— От… страх.

— Навярно ти е трудно да изречеш подобно признание, но го правиш само за да скриеш истината. Дали наблизо не е имало някой, за чиито уши са били предназначени виковете ти? Много бих се учудил, ако действително си тръгнал на път съвсем сам. Живееш при сеньор Мелтън заедно с баща си, нали?

— Я не Ми задавай излишни въпроси! Нямам намерение да предавам баща си!

— Както искаш! Няма да ти досаждам повече. Ще открия къде живее баща ти и без твоето съдействие.

Обстоятелството, че беше направил знак зад гърба си, а малко по-късно започна да вика имената ни с толкова силен глас, продължаваше да подхранва подозренията ми. Мимбренхосите които бяха довели неговия кон, сигурно бяха Открили следите му. Но когато ги попитах, те ми заявиха, че дирята била единична, а не двойна. Поне на първо време това ме успокои.