Кристал

Двайсета глава

Какъв беше онзи израз, който казваха по телевизията? Не правете това вкъщи. Тези думи се въртяха в главата ми, когато се върнах в съзнание. Бях в леглото си. По дългите, ниски снопове лъчи навън личеше, че бях пропуснала няколко часа.

- Хав?

- Той... ъ... излезе. - Даймънд седеше до мен. Тя отмести един кичур коса от лицето ми. - Ето. -Подаде ми мокра кърпа.

- Какво? Защо?

- Претовари се. Потече ти малко кръв от носа и от очите.

- Гадно. - Почистих последните следи.

- Хав казва, че иначе си добре. Нареди да си почиваш.

- Но не остана при мен, така ли? - Трудно ми беше да повярвам, че е излязъл да разгледа забележителностите, докато аз лежа в безсъзнание.

- Каза, че имал нужда да се успокои. Беше бесен, че всички сме позволили да стигнеш чак дотам. Това момче сигурно щеше да те спре дори ако си беше счупила само нокътя.

Изборът си е мой, само мой.

Даймънд се наведе над мен и прошепна.

- Да си остане между нас - позволих му да си изкара яда на братята си.

Усмихнах се.

- Май си спомняш нещо. - Изведнъж осъзнах онова, което трябваше да разбера още със събуждането ми - Ей, ти пак си ти!

- Да, върнах се.

- Напълно ли? Връзката... спомените ти?

Даймънд въздъхна щастливо.

- Да, напълно. А също и другите. За известно време имах смазващо главоболие, но Хав и няколко хапчета оправиха проблема. За щастие, контесата не ми беше отнела нищо, а само беше заровила всичко надълбоко, и аз си мислех, че никога няма да си върна спомените. - Тя стисна ръката ми - Но благодарение на теб успяхме. Не знам как щяхме да.

- Стига толкова - рекох твърдо. - Не искам благодарности. Искам да бъдеш щастлива. И сватбата ти да бъде незабравима.

- Така ще бъде. Знам, че е не остава много време, а и това, за което ще те помоля, е малко необичайно, но се питах - ще ни станеш ли кума?

- Аз ли? Ще мога ли да запилея пръстените?

Тя се засмя.

- Напълно, защото от всички хора на света, ти ще можеш да ги намериш отново. На вратата се почука. Даймънд вдигна очи.

- Да?

- Кристал будна ли е? - Карла провря глава.

Да, будна съм.

Майката на Хав се втурна в стаята, а Сол беше по петите й, сякаш се страхуваше да я изгуби от поглед и за миг. Ужасната празнота беше изчезнала; малката огнена топка - майката на момчетата Бенедикт - се беше завърнала.

- Ах, ти, чудесно, фантастично момиче! - Карла ме целуна по челото. - Толкова, толкова сме ти благодарни! Думите не ми стигат да ти опиша колко! Но Кристал... - тя се смръщи и скръсти ръце на хълбок, - ако отново рискуваш живота си по този начин, тогава много, много ще ме разгневиш. Не само Хав е ядосан на момчетата, че те оставиха да се преумориш заради нас.

Усмихнах се и се зарадвах искрено на хокането. Тя се стараеше всячески да не е прекалено доволна от мен.

- Добре, Карла.

- Хм! Този глупав мъж тук трябваше да внимава повече! - Тя погледна към Сол, а очите й светнаха от дългите години любов към него.

Сол взе ръката й

- Съжаляваме, скъпа. Никой от нас не е искал да изложи Кристал на опасност.

- Е, какво - напълно ли си възстановена? - попитах я.

- Не съвсем.

- О! - започнах да се тревожа, че нещо се е объркало.

Сол ми се усмихна дяволито.

- По-добре сме отвсякога. След като едва не изгубихме връзката си, и двамата осъзнахме какви късметлии сме заедно. Затова реших, че е време за втория ни меден месец. Когато мине сватбата, ние ще останем тук. Няма да ви кажа в кой хотел ще отседнем - пълно уединение - той целуна ръка на жена си, -двамата възрастни влюбени, сами най- накрая.

Карла сбърчи нос.

- Сол Бенедикт, аз на гондола няма да се кача! - явно дискусията по въпроса вече беше започнала. -Цените са възмутителни!

Сол потупа упоритата брадичка на жена си.

Госпожо Бенедикт, вие, несъмнено, се държите възмутително! Обещахте да се подчинявате.

- Това беше преди трийсет години! Преди сватбените церемонии да догонят модерните времена.

- Е, аз ще ви държа отговорна за това обещание. Говдола за двама под лунната светлина с шампанско и рози.

За клетва за подчинение това не звучеше никак зле.

- О, добре. Щом ще се суетиш толкова. Предполагам, че ще мога да се кача. Но само този път.

Сънят беше успял да ме възстанови почти напълно и когато Карла и Сол излязоха, аз станах. Сега апартаментът беше по-празен от сутринта: Стив и Лили се бяха прибрали в хотела си и бяха повели по -голямата част от репортерите със себе си. Айвс, Феникс, Сол и Карла се бяха върнали обратно в „Калцина“. Зед и Скай бяха останали и сега разговаряха с Уил, а Скай беше седнала на коленете на Зед, сякаш нищо нямаше да ги раздели отново така лесно. Виктор и Уриел играеха карти на кухненската маса. Трейс изглеждаше много мил по престилка, докато режеше зеленчуци с хирургическа точност.

- Знаеш ли, в ресторанта отсреща правят страхотна лазаня за вкъщи - подхвърлих аз, когато излязох от стаята.

- Чуй я само какво говори! - въздъхна Трейс.

Даймънд мина край него.

- Не й обръщай внимание. Ние използваме рецептата на Nonna. Няма по-хубаво от домашно приготвената храна.

Аз изскочих зад нея и казах беззвучно „лъжкиня! “

Трейс се удържа да не се разсмее.

- Можеш да се обзаложиш на това, скъпа!

Даймънд го целуна по бузата.

Обърнах се към другите и усетих, че бяха на път да започнат да ми благодарят, затова ги пресякох още в началото.

- Някой знае ли къде е отишъл Хав?

Уриел прибра ръката, която тъкмо беше спечелил.

- Искаше да остане на спокойствие. Така каза. Да го питам ли къде е?

Навлякох си якето и ботушите.

- Няма нужда. - Потупах се по челото. - Ще използвам пощенския гълъб тук.

- Добре ли си, че излизаш? - попита У ил. - Имаше много лош вид, когато припадна.

Предположих, че съм приличала на нещо, което е излязло от филм на ужасите.

- Добре съм.

- Отиде прекалено далеч. Втори път не бива да поемаш същия риск.

- Каза момчето, което беше простреляно.

Уил се засмя.

- Вече знам защо съдбата те е свързала с Хав. Вие ще се чепкате един с друг безпощадно.

Виктор хвърли една карта на масата.

- Това значи, че светът ще стане по-безопасно място за нас, останалите.

- Освен ако не съюзят силите си срещу нас - подметна Скай със стария блясък в очите си.

Всичките братя Бенедикт изстенаха в хор.

- Добре, омитам се оттук.

Вечерята е в седем. И да не забравиш - мама пристига утре - викна Даймънд.

Изглежда, това щеше да бъде едничкото свободно време, което щях да имам, за да оправя нещата между мен и Хав.

- Ще се върна, но не като Терминатора, разбира се.

Уил се засмя и аз затворих вратата.

Открих Хав седнал на стъпалата на площада Сан Марко, точно на същото място, където бяха заснели нашата сцена във филма. Сърцето ми подскочи, когато го видях на фона на часовниковата кула и залетия от водата площад. Сградите се отразяваха в придошлата с прилива вода като в огледало, но аз се досещах, че той не разглеждаше своето отражение там. Мислите му бяха обърнати навътре. Ръцете му висяха отпуснати на коленете, главата му беше сведена. Седнах до него.

- Здрасти - казах му тихо.

- Здрасти. - Той вдигна топлите си очи, но не ме поздрави с усмивка.

- Какво има?

- Просто... опитвам се да разбера какво стана. Ти не искаше да спреш.

- Знам.

- Помислих си, че ще получиш аневризъм на мозъка или нещо такова.

- Добре съм.

- Да. Трябваше да закърпя няколко спукани кръвоносни съда. Знаеше ли?

Ох! Докоснах челото си.

- Не знаех. Благодаря ти.

Група туристи мина зад нас, а водачът им размахваше един червен парцал на пръчката си като играчка, с която дразниш котки. Писаните му го последваха с подскоци, но вместо камбанки на вратовете им имаше фотоапарати.

- Седях тук и си мислех, че ти ме постави в позицията на някой, свързан с войник във военна зона. Не ми се искаше да те пращам в битка, но знам, че трябваше да отидеш.

Почувствах облекчение, че не ме винеше.

- Благодаря ти. Дарбата ми... няма винаги да е така, когато я използвам.

Той изпухтя скептично.

- В момента се уча как да се движа. Следващия път ще се постарая да не влагам толкова много от себе си на фронта.

- Значи ще има и следващ път, така ли?

Потропах с крака по стъ палото.

- Да. Обещах на Алберто, иконома, че ще се върна и ще опитам да направя нещо за него и хората му.

- Кога?

- Утре.

- Боже, Кристал! Не знам дали сърцето ми може да понесе отново това.

- Да не би да искаш да наруша обещанието си към тях?

- Не. И това е най-ужасното нещо - аз заставам зад теб на сто процента. Просто не ми харесва.

В такъв случай всичко беше наред. Опрях се на него.

- Искаш ли съвета ми? Недей да вървиш зад мен.

- Хубаво правило. Да не говорим, че гледката оттам не е кой знае каква.

Усмихнах му се широко.

Върви до мен. Явно ще имам нужда от теб да ме закърпваш.

- Виждам, че няма да стоя без работа, когато имаш тази склонност да се втурваш напред и да се забъркваш във всякакви каши.

Вдигнах едната му ръка и я провесих през коляното ми

- Считай, че си нает на пълен работен ден.

Известно време стояхме и се наслаждавахме как слънцето оцветяваше древните камъни в руменорозово. Градът беше вълшебен, изгладен като сложен механизъм на стар часовник за украса, който е излязъл от мода, но все още тиктака. Докато времето му изтече.

- Колко любовници са седели тук? А, как мислиш? - попита той и посочи с ръка площада с потъналия вход към базиликата, Двореца на Дожите и редиците от чакащи гондоли, които подскачаха в залива.

- Прекалено много. Има опасност да се превърнем в клише.

- Аз нямам нищо против. А ти?

- Ни най-малко.

Той взе студената ми ръка в топлата си длан

- Братята ти се безпокоят, че ще скалъпим обединен фронт и ще обърнем срещу тях закачките си.

- Плана си го бива.

- Но аз те проумях, Хав Бенедикт!

Той изви вежди.

- Толкова ли е просто да ме прозре човек?

- Лесно е за твоята сродна душа. Създал си за себе си роля в семейството на шут, но колкото и да е странно ти..

Той се усмихна.

Мен ли наричаш странен?

- Щом мислиш, че ти пасва... но както казвах, колкото и да е странно, ти си един от най-задълбочените мислители, а също и най-състрадателният. Използваш хумора както Даймънд използва миротворчеството, за да намалиш напрежението, да излекуваш, ако можеш.

Веселостта се стопи от лицето му, за да отстъпи място на нещо, което приличаше на болезнена ранимост.

- Може и да е така. Не съм мислил много за това. Но аз друго не мога да правя.

- Но така можеш да прекалиш с шегите.

- Искаш да кажеш, че не съм съвършен ли? - той не звучеше обиден, а облекчен.

- Точно. Понякога комедията спира и хората разбират, че си раним като всеки друг с по-сериозен нрав. Няма да ти е лесно да бъдеш моята сродна душа, нали?

Той стисна ръката ми

- В известен смисъл това е най-лесното нещо, естествено като дишането, но не бих казал, че да гледам как страдаш е най- приятното изживяване, не.

- Знам. Но е хубаво, че съм свързана с лечител, нали? Изглежда ми правилно. Имам нужда от теб, за да бъда човекът, който трябва да бъда и да използвам дарбата си пълноценно.

- Щастлив съм, че мога да ти служа.

- Но аз не искам да се чувстваш, сякаш си част от някакъв антураж около мен, като Стив и неговия секретар и охранителите му. Точно така се чувствах аз, когато пътувах с Даймънд. Това трябва да бъде шоуто на Хав и Кристал, а не само на Кристал.

Той ме побутна с рамо.

- Много мило, че се тревожиш за това, но наистина ли мислиш, че егото ми толкова лесно може да бъде стъпкано?

Всъщност като се позамисля .

- Ами, не.

- Сладкишче, бих обърнал към теб прожектора с голямо удоволствие, но щом се включи, не се учудвай, ако скоча и потанцувам сам малко степ.

Веселите крачета.

- Ти го каза. Хайде, свърших с тежките мисли, реших проблема за момента, сега е време да се връщаме.

- Трейс приготвя лазанята на Nonna.

- Леле! Това трябва да се види.

- Беше си сложил малката й престилка.

Хав ускори крачка.

- Имаш ли фотоапарат?

На следващия ден семейството ми пристигна в пълен състав. Не бях ги виждала заедно на едно място от погребението на баща ми и бях забравила колко невероятни бяха, когато не са покрусени от тежестта на тъгата. Питър, любимият от братята ми, голям красавец, с късо подстригана кестенява коса и големи зелени очи, ме стисна здраво в прегръдката си и ме завъртя в кръг, веднага щом мина през митницата на летището. Той огледа предпазливо Хав, после реши, че сигурно е добряк, щом съм толкова щастлива с него, и му подаде ръка да се здрависат. Още тогава разбрах, че ще се сприятелят. Останалите от братята и сестрите ми бяха прекалено заети да се оправят с децата, за да подложат Хав на изтезания. Топаз беше особено решена да го възхвалява, когато той омая малката й дъщеричка, която отказваше да се качи във водното такси, като й направи смешни физиономии, докато тя склони с охота.

- Добро момче е Хав - рече ми тя. - Много се радваме за теб.

Мисти, най-голямата ми и многострадална племенница, се грижеше за двете средни момичета. Тя срещна погледа ми и завъртя очи към близначките, които вече висяха от Хав, сякаш той беше любимата им катерушка, а те бяха две малки маймунки. Съпругът на Топаз, Марк, застопори последните две от шестте деца на седалката зад нас. Той ми се усмихна, но усетих, че във връзката им имаше ново напрежение. Топаз и Марк не бяха сродни души, а сега сестра ми можеше да поиска да открие с кого е трябвало да бъде. Не бях много сигурна как щях да постъпя, ако ме помолеше да го открием.

- Всичко наред ли е? - попитах я аз.

- Говорихме за това - рече ми Топаз, тъй като веднага беше разбрала какво имам наум. - Решихме, че не искаме да знаем. Аз обичам Марк и той ме обича. Е, може би не е онази любов, от която светът лумва в пламъци, но заедно се чувстваме добре, а и децата имат нужда от нас. - Тя ме потупа по коляното. -Щастливи сме.

Хав казва, че всеки от нас има дарба. Марк може и да не е савант, но си има своята сила, нали?

- Да, той е най- внимателният мъж, когото познавам, и е много духовит. Винаги ме разсмива.

- В такъв случай, ако поискаш да намериш твоята сродна душа, това ще се окаже напълно погрешно решение.

Тя кимна.

- И ние така мислим. Какво би могло да се сравни с шестте деца, за които се грижим? Има повече начини, по които човек може да се чувства завършен, без значение какво ще ти кажат романтиците.

- Радвам се за теб. - И така беше. С ужас бях очаквала, че тя ще ме помоли да й кажа кой е двойникът й и тогава щях да понеса отговорността за това, че бях съсипала един прекрасен брак.

Семейството ми пристигна твърдо решено да навакса изгубеното време и да ме сложи в средата на сцената заради откритието на дарбата ми и моята сродна душа, но аз бях непреклонна - това беше мигът на Даймънд и Трейс. Да не говорим, че с толкова дечурлига под десет години, които кипяха от енергия, това не беше подходящ момент за задушевни разговори каква голяма грешка сме допуснали като семейство и как не сме разгадали дарбата ми.

Карла и Сол се нагърбиха със задачата да забавляват новопристигналите. Много мило от тяхна страна, защото имах малко работа, която трябваше да свърша с прислугата на контесата. Даймънд беше настояла да ме придружи, понеже дарбата й можеше да успокои напрежението в къщата. Трейс и Хав отказаха да позволят да ги държим настрана и когато пристигнахме пред портата, бяхме солидна група.

Алберто слезе до стълбите да ни отвори

- Ако обичате, последвайте ме. Не знаехме дали ще се върнете.

- Обещах ви и ето ме тук.

За първи път поглеждах на дневна светлина зад стените на оградата. Къщата беше в по -окаян вид, отколкото очаквах. Рамките на прозорците отчаяно се нуждаеха от боя; нагоре по стените пълзяха цепнатини и съвсем подхождаха на жената в нея.

- Как е контесата?

Не е добре, синьорина. Болна е. Няма да ни безпокои.

Преведох сведенията на Хав.

- Мислиш ли, че съм я наранила в стълкновението между умовете ни?

Хав се въздържа да ми напомни, че тя беше започнала нападението и сама си е виновна.

- Ще я погледна, ако ми позволи.

Прислугата се беше събрала в просторната кухня на имението - шестима мъже, като се почнеше от Алберто и се стигнеше до лодкаря. Те бяха братя и братовчеди и всички бяха близки на първия враг, Миноти Отне ми известно време да им разкажа коя съм и защо бях дошла. За щастие, във вцепененото състояние на умовете им реакциите им бяха мълчаливи - никой не изпадна в ярост, никой не се втурна към спалнята на конгесата, за да си отмъсти. Преобладаваше настроението на тъга и недоумение защо някой би им причинявал това години наред.

Сега вече знаех как да подхвана мисловния й заглушител, за да го разплета. Помолих мъжете от прислугата да използват дарбите си, за да ми помогнат да изкарам на бял свят истинските им самоличности от подредбата на контесата. Но за мен това беше нова територия, тъй като нямаше сродни души, които да завършат процеса.

Алберто, когото бяха избрали за свой говорител, се изправи пред мъжете.

- Знаете ли какво ще преживеем?

Поклатих глава.

- Предполагам, че ще е страшно. Вие сте свикнали да бъдете държани в определени граници в начина ви на мислене. Няма да предприема нищо, ако предпочитате да останете така, както сте.

- Никой от нас не желае това. Обсъдихме го вече и приемаме риска.

- Добре, хайде да опитаме.

Беше по-просто, отколкото си го представях. За да изкорени връзката у Даймънд, Карла, Скай и Феникс с техните сродни души, контесата беше проявила жестокост. Колкото до мъжете тук, тях тя просто ги е приспивала с леки допири на силата си, като е подгъвала изскачащите връзки обратно в схемата и ги е подрязвала като плета в градината. Когато свърших и с последния, не се наложи Хав да облекчава дори главоболието ми.

- Как се чувствате? - попитах ги. Промяната не беше така внезапна, по-скоро приличаше на постепенно пробуждане.

Алберто седеше в едно кресло до старото кухненско огнище.

- Чувствам се объркан. - Той се смръщи като човек, надушил лоша миризма. - И ядосан.

Даймънд пристъпи напред и прояви дарбата си.

- От дълги години вие служите вярно на една много тъжна, възрастна дама. Можете да мислите с гордост върху отличната ви служебна характеристика, дори това да ви е било наложено насила. Сега можете да изберете нов живот.

- Не трябва ли да я накараме да си плати за онова, което ни е сторила? - попита лодкарят.

- Струва ми се, синьор - възрази Даймънд, - че от деня, в който баща ви е отнел живота на съпруга й, тя не е спряла да плаща тежка дан. Какво добро би донесло отмъщението, освен да продължи враждата между семействата ви, която не е трябвало да започва?

Мъжът погледна Даймънд замислено, а после кимна.

- Да, имате право. - Той потърка китките си, сякаш тъкмо му бяха свалили оковите. - Но вече не й дължа нищо. Тръгвам си. Някой друг ще ме последва ли?

Хорът от гласове ми подсказа, че контесата съвсем скоро ще има нужда от нова прислуга. Единствено Алберто сякаш се колебаеше. Но според мен, той нямаше защо да се чувства отговорен за някой, който е парализирал живота му толкова дълго.

- Върви - подканих го аз. - Ще имам грижата някой да дойде да я наглежда. Тя все още има приятели в града. Свещеникът ще измисли нещо, когато му съобщя.

- И какво ще му съобщите, синьорина? Той няма да ви повярва каква е. - Приветствах искрата хумор в очите на Алберто. Истинският човек бавно се изправяше на крака.

- Спорили сте за заплатата, разбира се, и всички сте си тръгнали в знак на солидарност. Това на никого не би се сторило необичайно.

- Благодаря ви. За всичко. - Той замълча. - А ако ви помоля да намерите нашите сродни души, ще го направите ли? Макар и след всичко, което причинихме на семейството ви?

Предполагах, че това беше първата от много подобни молби.

- Разбира се. И още нещо: вие не сте сторили нищо, за което да се извинявате - ние разбираме, че не сте били отговорни за действията си. Знаете къде да ме откриете. - Това беше най-малкото, което можех да сторя за хората, които бяха станали най- голямата жертва на лудостта на контесата.

Хав взе ръката ми

- Да вървим да видим как е контесата. Трябваш ми, за да превеждаш.

Открихме я да седи в леглото си и да се взира с празен поглед в прозореца. Колоните на балдахиновото й легло бяха богато украсени с дърворезба и имаше прашни драперии. Завесите на прозорците бяха от избледняла пурпурна коприна. Когато влязохме, очите й се стрелнаха към вратата, а после се върнаха към гледката отсреща с часовниковата кула на площада Сан Марко.

- А, ти си била! Дойде да ме молиш за помощ, а?

Проследих погледа й Върху масичката с дантелата край прозореца бяха наредени снимки на нея и съпруга й в по-щастливи времена. В ръката си държеше медальон, а златната му верижка беше се разляла по завивката. Вероятно в него имаше още един спомен от него.

- Да, аз съм. Това е Хав Бенедикт - все още не сте се запознали, както му е редът. - Проверих дали има вода в каната до леглото й - Имате ли нужда от нещо?

- Няма да ти помогна. Няма да разваля стореното от мен. Не мога да го разваля, затова... затова няма да съжалявам.

- Не очаквам от вас да съжалявате. Аз успях сама да разваля стореното.

- Успяла си? - Тя се извърна към мен.

- Не беше лесно.

- Аз мислех, че е невъзможно. Винаги съм мислела, че е твърде късно да обърна назад нещата, след като веднъж бях започнала.

- Не беше късно. Освободих също така и умовете на прислугата ви.

Тя потъна обратно във възглавниците; лицето й беше сиво на фона на бялото.

- Може би е дошло времето. Да очаквам ли да ме убият в леглото?

- Много отдавна е дошло. И не, те не търсят разплата. - Налях й чаша вода. - Не е трябвало никога да правите онова, което сте направили.

Хав се приближи до леглото. Тя се сви, сякаш очакваше удар.

Той протегна ръка.

- Ще позволите ли?

- Хав е лечител. Няма да ви нарани.

Тя приближи едва доловимо ръката си, което той взе за позволение. Той затвори очи и я прегледа с дарбата си.

- Няма ви нищо, особено при вашата възраст. Мисля, контесо, че просто сте уморена - рече й той.

- Да, уморена съм - тя издърпа ръката си. - От живота. От всичко.

Уморена и самотна, помислих си аз.

- Да изпратя ли някого да ви ввди?

- Няма кого да изпратиш. Синът ми е в затвора.

- Ами семейството му?

- Те не дават пукната пара за мен. Гледат само как да наследят парите ми

- Ще помоля свещеника да дойде да поседи при вас.

Тя кимна.

- Да, помоли отец Николо да дойде.

Нямаше какво друго да направим за нея. Гласът й преливаше от отчаяние, но тя сама си беше причинила всичко, което беше още по-тъжно.

Хав ме последва.

- Странно е, че стълкновението ни завършва с моето съчувствие към нея.

- Да, и аз изпитвам същото. Може би ще успея да уредя среща със сина й. Може да поговоря с него и да го оправя.

Хав потупа с ръка по парапета.

- Отново ще се месиш, така ли?

- Да. Явно не мога да се спра.

- Това го разбирам, но мисля, че ще е по-добре, ако оставиш на нея тя да разплете ума му. Това ще й окаже благотворно въздействие.

- Прав си. - Хав имаше добър инстинкт. - Ще й предложа, когато малко се възстанови, и ще й кажа как да го направи.

Затворихме портата на старата къща и се качихме при останалите във водното такси, което чакаше. Ясно съзнавах, че отивам към апартамента в града, пълен с близките ми, а оставях сама една много тъжна, стара жена единствено в компанията на нейната горчилка. И като познавах донякъде грозните кътчета на човешката природа, мислех си, че това там можеше да съм аз, ако бях преживяла всичко, което се беше случило с нея. Дадох си клетва занапред всеки ден да благодаря за щастието, което имах, и да не приемам Хав за даденост.

И имаше един човек, на когото трябваше да се извиня, че го бях взимала за даденост. Когато се прибрах у дома, тя ме чакаше с най-малкия внук на коленете си Отначало не ме видя, затова постоях за миг, като вкусвах присъствието й сред нас, оставила настрана дълбоката мъка, за да бъде част от това семейство. Нейният избор беше толкова по-мъдър от този на контесата.

- Ей, мамо. Как си? - попитах я и я целунах нежно по бузата. Късата й черна коса беше затъкната зад едното й ухо. На ушите й искряха чифт диамантени обеци, които баща ни й беше подарил на последната им годишнина.

- О, чувствам се отлично, благодаря. Всичките ти приятели тук са толкова мили, а семейството на Трейс е просто възхитително! - Тя задундурка на коляното си бебето Робин, за да спре хленча, преди да е прераснал в рев.

В очите ми запариха сълзи.

- Татко щеше да се гордее с теб.

- О, момичето ми, колко мило, че го казваш! - Мама ме погледна сияеща. Беше разбрала какво се опитвам да й кажа.

Сега, когато имам Хав, разбирам. Извинявай, че ти бях толкова... ядосана.

Тя гушна Робин до гърдите си и ритмично взе да го потупва по гърба.

- Лошите ми години не дойдоха в добро време за теб. Разбирам това. Искаше ми се да не беше ставало така и Чарлс да е тук, за да види всичките ни прекрасни деца. Щях да се чувствам по-виновна, но както каза Карла тази сутрин: удържала си пълна победа, затова ще ти кажа само: Обичам те.

- Да, това ще свърши работа. Толкова се радвам, че вече не съм издънката на семейството.

Тя се засмя.

- О, момичето ми, дай си време. Ще правиш още грешки занапред. Независимо че остаряваме, всички продължаваме да грешим. Та кой друг да го знае, ако не аз.

- Обичам те, мамо - прегърнах и нея, и бебето, и всичко.

Тя ме гушна на свой ред.

- Обичам те, малкото ми момиче.

Дойде и денят на сватбата и всички мъже бяха изпъдени от жилището ни, докато булката се приготвяше. Лили помагаше с роклята, а майка ми и Карла им помагаха. Затова и успях да открия малко спокойствие в кухнята със Скай и Феникс. Прегледах сутрешната поща, като отделях на една страна поздравителните картички за Даймънд и Трейс. Вече бяхме получили и първия сватбен подарък - новината, че контесата се е отказала от обвиненията си срещу братята Бенедикт.

Отворих едно писмо, адресирано до мен - дебел, кремав плик с пощенска марка от Ню Йорк. Ченето ми увисна.

- Какво има? - попита ме Феникс.

Подадох й писмото. Скай се приближи и зачете през рамото й

- О, божичко! „Елит Модълс“ иска да работиш за тях! - Скай се засмя нервно. - Леле! Три седмици на Карибите за фотосесия на лятната мода.

- Явно са взели насериозно слуха за мен и Стив. Изглежда, не разбират, че нямам никакъв опит.

Феникс ми върна писмото.

Какво ще правиш?

Прокарах пръсти по писмото, почти без да го докосвам. Това беше моята мимолетна мечта, но отговорът беше ясен.

- Излизат ми лунички. Мразя диетите. Не мога да ходя на високи токчета. - Хвърлих писмото настрани, за да напиша учтив отказа по-късно.

- Е? - усмихна ми се Феникс, предоволна от решението ми.

- Светът може да мине без още един модел, но не и без търсач на души. А и си мислех, че ще се установя някъде близо до медицинския университет на Хав. Може да се запиша на някой и друг курс за дизайнери, докато още не ми е минало. Обичам да правя дрехи повече, отколкото да ги нося.

- Дано тогава да избере Колорадо! - викна Скай.

- Ей, не! Калифорния! - Феникс махна с ръка пред идеята той да учи в Скалистите планини - Сан Франциско е най-доброто място за живеене.

Разчистих пощата.

- Ако трябва да съм честна, не ме интересува дори да избере Затънтензвил, Айдахо.

- Ау, колко мило!

Помислих отново.

- Всъщност, може би ме интересува дали ще е Затънтензвил.

Скай се засмя.

- Кристал, като гледам дрехите в гардероба на Хав, наистина ли си мислиш, че би избрал Затънтензвил?

- Не. По-скоро Манхатън или Лондон. - Феникс също беше развеселена. - Странното е, че Айвс ми каза, че Хав изчаквал с плановете си, за да чуе ти какво искаш.

Скай обви ръцете си около тялото.

- Толкова сте сладки. Много се радвам за вас. Не е тайна за никого в семейството, че всички имат слабост към Хав, защото той, е, просто защото е Хав.

Ухилих се. Да, Хав си беше Хав, неповторим и точно по предписанията на доктора.