Кристал

Втора глава

Върнахме се в хотела и предизвикахме известно смайване във фоайето, когато закуцуках през него, подкрепяна от ръката на местния полицай. Трейс не носеше униформата си, но се оказа, че служителите в хотела добре го познават, тъй като именно той направил резервацията за конференцията тук.

- Джим, брат ми ще пристигне скоро. Прати го веднага горе в апартамента на дамите, моля те -обърна се Трейс към портиера.

- Разбрано, сър. - Топчестият носач ме погледна през дебелите си очила. - Всичко наред ли е, дами?

- Имали са неприятна среща с двама-трима от нашите най-малко обичани местни типове. Ще подам рапорт, но за щастие не са отмъкнали нищо.

- Всъщност отмъкнаха ми дамското портмоне - измрънках аз. Разбира се, че това му беше убягнало -нали се правеше на герой. - Вътре нямаше кой знае какво - само картата за библиотеката и сто долара.

Полицаят Трейс, професионалистът, се извърна към мен.

- Някакви други лични документи? Шофьорска книжка?

Аз изпръхтях.

- Та ние живеем във Венеция. Улиците са пълни с вода. Опитай ти да караш кола в тези условия.

- А паспорт?

- Скрит е на сигурно в стаята.

Той кимна доволно.

- Ще ти възстановя сумата от сто долара. Но за читателската карта нищо не мога да направя. Това е моят град. Съжалявам, че така ви посрещна. При нормални обстоятелства тук е много хубаво.

Асансьорът довде и плавно ни качи на десетия етаж. Единствените високи сгради във Венеция бяха кулите campanile, които напук на гравитацията бяха килнати под всевъзможни ъгли, но се държаха благодарение на това, че бяха хлътнали навътре в земята през вековете. Хотелската ни стая беше обзаведена по последния писък на модата - с бели мебели, плоски екрани, луксозна баня, където тръбите не стенеха, нито капеха едва, докато ненадейно не те окъпят с мощен удар от душа заради слабото налягане. Изгледът от прозореца също впечатляваше - нанизи от светлини се разстилаха из града, но биваха погълнати от пълния мрак на Скалистите планини, разположени на двайсет-трийсет километра вън от него. Земята тук се издигаше вертикално - планините, катерещите се нагоре пътища, ски курортите. Аз идвах от място, където хората обичаха равнините и имаше лагуни, острови, които едва се надигаха над морското равнище, тинести плитчини.

От вратата изхвърчах направо в банята и се окъпах от лепкавите гадости от канавката. Навлякох един удобен дебел халат, а миризливите си дрехи натъпках в една торба и ги оставих на хотелската пералня да се оправя с тях. Почувствах се малко по-добре и се върнах, накуцвайки, в стаята. Даймънд и Трейс не бяха разбрали, че ме няма. Те се взираха един в друг и си говореха телепатично, изгубени в чудото от срещата им. Сърцето ми се сви по особен начин - с малко завист, но и препълнено с тяхното щастие.

Даймънд вдигна очи.

- По-добре ли си?

- Да. - Опънах се на леглото и изохках. Туптенето в главата ми се усили многократно и ми прилоша. -Ох, май не съм чак толкова добре.

- Трейс, трябва да спрем да използваме телепатия. На Кристал й става лошо. Макар че не може да чуе какво си казваме, тя улавя мисловните ни вълни. - Даймънд донесе една студена кърпа от банята. - Не ми харесва цвета на лицето й. Дали да не я закараме в болницата все пак?

Размахах ръце към нея.

- Ей, аз още съм тук и няма да стъпя в болницата.

Трейс обви с ръка Даймънд и застана до нея сякаш мястото там вече му принадлежеше.

- Брат ми е лечител. Той ще ни каже дали има нужда да я заведем до спешния кабинет.

Силно чукане по вратата сложи край на разискванията им.

Това сигурно е той. - Трейс отиде да му отвори. - Здрасти, Хав. Благодаря ти, че дойде толкова бързо.

- Е, нали знаеш, че за домашни посещения взимам двойна такса. - В стаята влезе високо, тъмнокосо момче и очите му бързо огледаха обстановката. Аз успях да забележа чифт дънки, дълги около два километра, тениска с вълк и разкопчано тъмносиво късо палто. Трейс беше висок почти колкото мен, но брат му се издигаше над него с цяла педя. Трейс имаше широки рамене и сурови черти, докато брат му беше слаб и здрав като конопена връв и имаше походката на атлет. Косата му беше разпиляна на всички страни в небрежна подстрижка като у запален сърфист и според мен сякаш казваше: „Ей, след като пояздих вълните, вече съм готов за купона“. Беше един от онези красавци, които бяха родени под щастлива звезда, и вън от съмнение беше, че още от детската градина егото му е било подхранвано от непрестанни ласкателства от страна на жените. Вероятно харчеше всичките си пари за дрехи, освен ако магазините не му падаха на крака, за да го молят да стане техен модел - ха, не е трудно да си го представи човек.

- Това е малкият ми брат, Хавиер или Хав - Трейс го представи на Даймънд. - Хав, имам страхотни новини! Запознай се с моята сродна душа!

Щом Хав зърна Даймънд, той отстъпи театрално крачка назад, сякаш нещо го беше ударило, и мелодраматично се улови за сърцето.

- Прекрасна. Ах, ти кучи... Пардон. Трейс, голям късметлия си. - Той целуна ръка на Даймънд по континентален маниер, какъвто за последно бях видяла да прави един истински граф, но у Хав той беше отчасти самоироничен, отчасти, за да ни разсмее. - С радост мога да обявя, че не си пострадала, Даймънд. Напълно здрава си. - Значи поставяше диагнозите с допир? - С изключение, разбира се, на една малка подробност, че си се свързала с ей този тип тук. - Той тупна Трейс по ръката, греещ от задоволство заради щастливата съдба на брат си - Но за това лек нямам.

- На мен не ми трябва лек, Хавиер - Даймънд му се усмихна.

Той се намръщи.

- Да не съм се провинил с нещо? Само майка ми ме нарича Хавиер и тогава ми става ясно, че съм загазил.

- Хав - Даймънд беше пленена от чара му. - Всъщност сестра ми отнесе удара по главата. - Тя посочи към леглото, на което лежах. Помахах му с пръсти и се зачудих дали няма да се опозоря, като повърна върху модните му обувки.

- О, да, Кристал. - Той смигна на брат си. - Видях името й в списъка с гостите. Колкото мен е, нали? Как се чувстваш, скъпа?

- Добре съм. - Изправих се. Насадената дълбоко в мен британска сдържаност не ми позволяваше да показвам слабост в присъствието на непознати момчета.

Хав залитна драматично назад, изненадан за втори път.

- Леле, какво голямо момиче си! Тоест, високо. Главата си залагам, че си била звездата в баскетболния отбор в училище.

Колко неща в кратката му реч ме засегнаха ли? Чакайте да преброя.

- Никога не съм играла баскетбол. - Стегнах здраво връзките на халата. - Ако не възразяваш, предпочитам да не ме преглеждаш. Имам нужда единствено от здрав сън. Сестра ми реагира прекалено бурно. - За нищо на света нямаше да оставя това нетактично момче, което се мислеше за доктор, да ме докосва с ръцете си.

Усетих някакво бръмчене по стените, които бях издигнала в главата си срещу телепатични нападения. Притиснах слепоочията си.

- Спри!

- Ти си такава бодливка. - Хав скръсти ръце на хълбок и ми се усмихна широко. - Не ми даваш да ти помогна.

Даймърд ме натисна да седна.

- Кристал не общува с телепатия.

- Тя не е савант, така ли? - по лицето на Хав се изписа разочарование.

- Савант с доста посредствени способности - измърморих тихо.

- Сестра ми има талант, но той възпрепятства телепатията. Можеш ли да я прегледаш така?

- Не искам да ме приближава! - В гърлото ми се надигна горчилка. Чувствах се ужасно и загърбих всякаква благовъзпитаност. - Махнете се от пътя ми! - Втурнах се грубо край тях, изтичах в банята, затръшнах шумно вратата и срамно повърнах.

- Имам шесто чувство като Спайдърмен и то ми подсказва, че Кристал току-що повърна - обади се

Хав.

Следващите дни минаха все така ужасно за мен. Участниците в конференцията подеха със смущаващ ентусиазъм новината, че организаторът на събитието беше открил сред тях своята сродна душа.

Конференцията се обърна на един нескончаем празник и съм сигурна, че не свършиха много от важните дела. Близките на Трейс, които не бяха ангажирани в събитието, хукнаха към Денвър, за да се запознаят с Даймънд. Тя мигновено спечели сърцата на всички. И как иначе? Чаровна, внимателна, талантлива, тя беше мечтаната съпруга на всяка майка за любимия й син. Дребничката Карла, майката на Трейс, я стисна в обятията си, сякаш Даймънд беше последният спасителен пояс на някой потъващ кораб. Баща му Сол, внушителен на вид индианец, я прегърна с бащинска обич, без да крие радостта и гордостта си, а когато се усмихна, тъмните му очи потънаха сред слънчевите лъчи от бръчките му. Това беше едно от най-щастливите лица, които някога съм виждала, и ярко контрастираше с обичайното му спокойно изражение.

Не ме разбирайте погрешно - наистина се радвах за Даймънд. Без досадния брат - лечителя, Трейс и семейството му бяха чудесни хора и правеха всичко само и само да ни угодят. Сродните души на най -малките от братята особено много се стараеха да ме накарат да се чувствам като у дома си, докато всички от семейство Бенедикт бяха съсредоточили вниманието си върху Даймънд. По произход двете момичета бяха англичанки и тъй като аз бях прекарала значителна част от живота си в затвора - простете, в училището в Челтънхам, имахме много неща, които ни свързваха. Скай беше обвързана със Зед, най-високият и най-младият от фамилията, но със страховит външен вид. Но щом до него застанеше русата му приятелка, той се променяше и тогава изглеждаше почти опитомен. Двамата бяха ученици за последна година. Заради трудностите в миналото й, другото момиче, Феникс, беше крехко същество, но вече беше женена за брат номер Шест - ултраинтелигентния колежанин, Айвс. Тя ми сподели, че сега била щастлива, както никога преди. На мен ми се струваше, че бяха прекалено млади за женитба - и двамата бяха на по осемнайсет, но това, изглежда, не я притесняваше. Каза ми само, че всичко е било неизбежно и прекрасно.

Беше приятно да обикалям по магазините със Скай и Феникс, а момчетата от семейство Бенедикт (с едно изключение) се държаха с мен очарователно. Безпокоеше ме само това, че се чувствах толкова, хъм, излишна. Беше ясно, че Даймънд вече обмисляше как да промени живота си след появата на Трейс в пейзажа. Ролята на сурогатна майка за порасналата й сестра изкривяваше хармонията на цялото платно. Тя не беше способна на такава жестокост и не би намекнала дори, че не съм желана, но аз не бях глупачка. Знаех, че можех да улесня много нещата, ако поема живота си в свои ръце и стоя далеч от пътя й. От месеци решенията кръжаха над главата ми, но сега ятото вече беше кацнало и беше дошло време да се захвана с тях.

И така, правех за Даймънд каквото можех. Държах се настрана, като казвах, че още не съм се съвзела след нападението и смених датата на отпътуването си. Беше ми съобщила, че й се иска да поостане в Колорадо, за да може да опознае семейството на Трейс.

- Кристал, нали знаеш, ти също можеш да останеш с мен - Даймънд седна на ръба на леглото си и се заигра с гривната, която Трейс й беше подарил вчера - скъпа и модна обковка, инкрустирана с камъните, чието име носеше.

Не, не можех.

- Всичко е наред. Имам работа и трябва да се връщам.

Тя обви ръце около коленете си.

Решихме да направим сватбата във Венеция, за да могат и нашите близки да дойдат.

От самото начало бракът беше непредотвратим - Даймънд и Трейс се придържаха към традициите, а освен това ние бяхме отгледани в религиозния дух на католицизма. Радвах се, че иска да извърши деянието, всяващо ужас у мен, у дома, където бяха корените ни. Това поне щеше да осмисли съществуването ми през идните месеци.

- В такъв случай, искаш ли да се заема с подготовката? За кога ще насрочите церемонията?

Тя поруменя красиво.

- Трейс няма търпение. Обмисляме да направим сватбата точно преди Коледа, за да може да заминем на меден месец по празниците.

- Това означава, че имаме на разположение само няколко седмици. По-добре да се хващам на работа.

Даймънд се покашля, а затруднението й ми се видя необичайно - толкова рядко й се случваше да не намери точните думи.

- Кристал, ти няма нужда да правиш нищо. Мама ще се погрижи за всичко. Тя обича сватбите и ще й се отрази добре да се захване с нещо подобно. Вече е запазила църквата и ресторанта. Топаз има грижата за менюто. Силвър и Манацу отговарят за шаферите и шаферките - всички знаем какво набито око има Манацу за тези неща.

- Шаферите и шаферките ли?

- Да, всичките ни дванайсет племенници - момчета и момичета, от петнайсетгодишните до петнайсетмесечните. Ще бъде кошмарно. - Даймънд се усмихна със задоволство пред перспективата и уви ръцете си около тялото си.

- Ясно. - Тогава осъзнах, че съм се надявала да ме помолят да бъда една от шаферките или най-малкото да се допитат до мнението ми за роклите - нали Даймънд често казваше, че много ме бива в дизайна. И разбрах, че може би не е ме е искала в опашката от шафери - едно бобено стъбло сред красивите цветя.

- Дано нямаш нищо против. Видя ми се по-лесно родителите да уредят всичко за децата си вместо да карам теб. А и няма почти никакво време. И освен това си помислих, че ти ще си претрупана с работа край сеньора Кариера, ако планът ни сполучи де.

- Да, така е. - Тръшнах капака на куфара и закопчах ципа. Не ме бива да прикривам чувствата си, а и Даймънд има дарбата да усеща, когато човек е разстроен. Нямаше да се измъкна, като си дам вид, че ми е все едно, задето ме изолират от приготовленията. Тя спря да върти с пръсти гривната си.

- О, не! Сбъркала съм, нали? Проектирала съм върху теб собствените си мисли, а това не е правилно. Ти си искала да участваш в подготовката на сватбата, а аз си мислех, че цялата суетня ще те накара да избягаш колкото се може по-надалече.

Добре, Даймънд, продължавай да се успокояваш така. Може наистина да си мислила това с добрата част на мозъка си, но дори ти си имаш тъмна страна и тя не е искала това бедствие - сестра ти - да провали големия ти ден. Нямаше да си човек, ако не си го беше помислила.

- Не, не, спокойно. Това е твоята сватба. Направи каквото искаш.

Но Даймънд сега се опитваше да поправи грешката си.

- Вече помолих Манацу, но съм сигурна, че тя ще оцени помощта ти. Поръчахме роклите в Лондон Нали семейството на Топаз живее там и ни се стори най- подходящо, но тя може да ти изпрати дизайните. Много искам да чуя и твоето мнениг.

Твърде късно.

- Хайде, Даймънд, стига си се тревожила. Имаш пълно право - ако получа работата, ще бъда доста заета. Като познавам синьората, направо ще извадя късмет, ако ми даде и един ден почивка за сватбата. - А точно сега предпочитам и изобщо да не идвам.

- Сетих се! Трябва ми човек, който да организира моминското ми парти. Вече поканих Карла, Скай и Феникс да дойдат малко по-рано във Венеция, за да се насладим на града заедно. Та кой друг би се погрижил по-добре от теб да ни устрои забавленията?

В действителност имаше цели вагони с хора, които щяха да се погрижат по-добре от мен.

- Не знам, Даймънд, не съм сигурна. Защо не помолиш някой от италианските ти приятели? Те не биха ли се съгласили да помогнат?

Но Даймънд не се отказваше лесно. Беше решила да направи този дребен жест за мен и вече беше убедила себе си, че аз съм човекът, който й трябваше.

- Направи го заради мен, моля те.

Аз съм твърда като памук. Емоционалният шантаж винаги надвива.

- Да, добре. Само не си го изкарвай на мен, ако всичко оплескам, както става всеки път.

Даймънд ме прегърна.

Нищо няма да оплескаш.

Но вече не й вярвах. Всички приказки за модния ми усет очевидно не означаваха нищо, щом нещата опираха до нещо значимо за нея самата. Сега разбирах защо семейните сватби са като истинско минно поле. Бях обидена, без сватбата изобщо да ме засяга. Това беше нейният ден и тя можеше и трябваше да направи каквото искаше.

- В такъв случай ще се видим след около месец, нали?

- Да. При всички случаи можеш да останеш да живееш в апартамента.

- Благодаря ти. Стана време да тръгвам вече. Таксито трябва да е пристигнало още преди пет минути, нали ти го поръча?

- Ами всъщност Трейс настоя един от братята му да те закара.

О, не! Вече предусещах какво ме чака. И то тъкмо когато си мислех, че нещата този ден нямаше накъде повече да се объркат.

- И кой по-точно?

- Хав. Той единствен се мотае без никаква работа в момента. - Тя ме сръга с лакът. - Виж, между вас има много общи неща. Ти успя ли вече да го прегледаш?

Изсумтях.

- Не мисля, че искаше да прозвучи така, както прозвуча.

Даймънд се засмя.

- Ами и това също. Трейс произхожда от семейство с възмутително красиви братя. А и Хав е на твоята възраст.

- Хайде, Даймънд, тук става дума за мен. Аз едва мога да се нарека савант, а за Хав, макар да има много недостатъци в характера, си е ясно като бял ден, че е вещ лечител. При това какви са шансовете двама братя от едно и също семейство да се окажат нашите сродни души?

Тя протегна ръка и затъкна косата ми зад ухото.

Да, знам. Но аз не губя вяра.

- Ти от самото начало почувства, че Трейс е твоята сродна душа, нали така?

Тя кимна.

- Едва ли ще сбъркам, ако кажа, че изпитвам към Хав единствено жестока антипатия. Като куче и котка сме. Не се спогаждаме.

- Извинявай, но не можех да не попитам. Искам и ти да бъдеш щастлива като мен.

- Повярвай ми, няма да се зарадвам, ако по някаква прищявка на съдбата се окажа окована за Хав Бенедикт.

Даймънд слезе с мен във фоайето, за да си вземем довиждане. Отпървом не видяхме никъде шофьора ми, но после аз го забелязах да се изтяга на един стол пред рецепцията, отпуснал глава назад и затворил очи. Да, Хав наистина се оказа на висота - осъзнал важността да се регистрирам навреме за международния полет, той беше заспал.

Даймънд го разтърси леко за рамото. Имаше късмет, че тя беше с мен. Ако аз трябваше да се погрижа за събуждането му, щях да взема едно ледено кубче от бара и да го мушна във врата му. Имам странно чувство за хумор според сестра ми.

- Как... о, това си ти. - Хав се изправи, протегна дългите си ръце и разкърши раменете си. -Извинявайте, но изкарах цяла нощ, без да мигна.

Тръснах куфара си до краката му и останах доволна, че той побърза да ги отмести.

- Брей, какъв бурен социален живот водиш само! - Звучах като някоя вещица, но не можах да се въздържа. По някаква необяснима причина в негово присъствие цялото ми благоприличие се разхвърчаваше като вода, изтръскана от козината на някое куче.

Той ми се усмихна широко, развеселен от избухливия ми нрав.

- Бях нощна смяна в болницата.

Даймънд ме сръга да се държа прилично.

Хав работи като доброволец, защото смята да учи медицина.

Единственото нещо, което ми харесваше у Хав, беше, че и той изглеждаше безполезен като мен. Сега тази илюзия се пукна като балон.

- О, извинявай. Браво на теб.

- Няма нищо, скъпа. Радвам се, че успях да те заблудя. Нали разбираш, трябва да си поддържам реномето. Това ли е всичкият ти багаж? - Той изгледа скромния ми куфар. - В колко беше полетът?

Даймънд му съобщи подробностите, тъй като аз дадох признаци, че ще подхвърля нещо грубо.

- Тогава да тръгваме. До скоро, Даймънд. Ще се погрижа малката ти сестричка да хване самолета навреме. - Той нарами куфара ми на гръб като непалски носач, тръгнал да изкачва Еверест, и се запъти към колата си.

Целунах сестра ми набързо и хукнах след него. За първи път някой имаше по-дълги крака от мен и трябваше да го догонвам. Той захвърли куфара ми в багажника на джипа си, а после ми отвори вратата.

- Качвай се, Красавице.

Прекомерно милото му обръщение ме накара да се намръщя. Той на шега се обръщаше към всички жени с вариации на темата скъпа, съкровище, сладкишче, но досега не бях чула да нарича друг освен мен „Красавице“. Не ми хареса, че си прави шега на мой гръб, но не знаех как да му отвърна подобаващо. Ако му кажех „красавецо“, щях само да надуя още повече и без това прекалено надутото му его.

Затова се качих, но докато той сядаше зад волана, подготвих следващия си въпрос:

- Значи искаш да ставаш лекар, така ли?

- Ей, да не би да искаш да си побъбрим нормално? - Той подкара колата. - Да, искам. Стига да мога да си го позволя. Опитвам се да изкарам малко пари, за да мога да си платя следването. - Включи се в движението, като следваше знаците към летището.

Тогава нямаше да сбърка, ако намали разходите си за скъпите си модни дрехи.

- Мислех, че семейството ти е богато.

- Не, не сме богати. Само момчето чудо, Айвс, държи мангизите, а ние останалите няма да видим и цент, но той се опитва тайно да дава и на нас. Съжалявам, че ще те разочаровам, но ние сме съвсем обикновени трудови хора. През зимата родителите ми работят като ски инструктори, а през лятото отварят училището за рафтинг. Татко също отговаря за ски лифта. Ако успея да завърша, аз ще бъда първият лекар в семейството.

За кратко си го представих как се носи на обиколка през отделението, а подир белите краища на престилката му го следваха сестрите, които го боготворяха.

- Не знам какви са нравите ви тук, но в Европа лекарите трябва много да внимават как се обръщат към пациентите си. Никога ли не си чувал за политическа коректност ⁴ ?

Той се усмихна под мустак.

- Чувал съм, но мен ако питаш, това е просто едно завъртяно име на учтивостта.

- Може да се изненадаш, но жените обичат към тях да се отнасят като с равни. Ако наричаш жените сред пациентите ти „сладкишче“, те ще те зашлевят със - почаках един миг - съдебна призовка.

Той се разсмя силно.

- У-ху! Не се тревожи, знам къде да тегля чертата. Ще гледам да се обръщам и към мъжете със „сладкишче“, за да не може никой да ме обвини, че не спазвам принципа на равните възможности. И благодаря ти, че си се загрижила за мен, Красавице.

- Спри да ме наричаш така. - Скръстих ръце на гърдите си.

- Добре. - Той забарабани по волана, задържа погледа си върху мен за кратко, после се обърна напред. - Ей, Кра... уважаемо мое изключително равноправно сладкишче, какво толкова направих, че да те разгневя? Всеки път, когато разговарям с теб, започваш да съскаш като разярена котка. Всеки миг очаквам да бъда раздран на парчета, съвсем като Авдрокъл.

Ацдро... Като кого?

- Просто не обичам хората да си дават ввд, че съм това, което очевидно не съм.

- А? - Той изглеждаше искрено учуден. - Тук ме изгуби.

- Не е толкова трудно. С тази външност всяко подмятане по мой адрес е или лъжа, или обида.

Той имаше наглостта да се разсмее.

Какво?

- Добре де, висока съм. Какво толкова! Не искам хората да ме съдят по външния ми вид, а по това коя съм.

- А, ти си едно от онези образовани момичета, които искат да будят възхищение с ума си, не толкова с красотата си, така ли? Чувал съм, че в Европа било пълно с такива. - Той си затананика някаква мелодия и плавно се изнесе, за да изпревари камиона отпред.

- Аз не съм образована - измърморих под нос.

- Странно. Тук момичетата обикновено се радват да получат комплимент и за двете. Обичам да карам хората, тоест момичетата - не съм от онези, които омайват със сладки приказки другия тип - та, обичам да карам момичетата да се чувстват добре в кожата си. И отвътре, и отвън. - Намигна ми така, че в лицрто ми нахлу кръв.

- Не се чувствай длъжен да опитваш и с мен.

Той въздъхна театрално.

- Ти си едно сложно коте.

- Коте!

Той се засмя.

- Знаех си, че ще се хванеш! Знаех си! Трябва да знаеш, скъпа, че „шегаджия“ е бащиното ми име.

- О, нима? А ти знаеш ли, че моето е „палачът на онези, които наричат момичетата „коте“?

- Не, не знаех. Не е много лесно за произнасяне май.

- Имайте си едно наум, господин Бенедикт.

- Щом казвате, госпожице Брук.

Той включи радиото, за да покрие тишината. „Хей, сестричке по душа“* на Трейн гръмна, но той бързо намали звука. Беше от онези шофьори, които си пееха и барабаняха в такт по кормилото, докато карат. Песента ми харесваше, но занапред щом я чуех, неизбежно щях да си спомням как той се поклаща на припева. А текстът - изобщо не ми се говори за него.

Най- накрая знаците ни осведомиха, че сме пристигнали на летището. Вместо да ме остави на входа, Хав пое по рампата към паркинга за кратък престой. Когато изключи двигателя, радиото замлъкна.

- Кристал, обещах на Трейс да те попитам нещо, преди да тръгнеш. - Неочаквано изцяло променен, той се почеса неловко по врата и сякаш облак премина по ясното му лице.

- Какво? Кажи де. Да не би да иска да свърша нещо за него във Венеция? Ще се радвам да помогна, наистина, макар да оставям впечатлението, че съм малко...

Той повдигна вежди, заинтригуван от неочакваната посока, в която се бях впуснала.

- Продължавай де: макар че си.?

- Мърморко?

Хав избухна в гръмък смях.

- Ти го каза! Ако беше едно от седемте джуджета, точно това име бих ти избрал!

- А ти кой си? Всезнайко?

- Позна от първия път. Той е моделът ми за подражание. Но Трейс ме помоли за съвсем друго нещо. Просто си е втълпил, че трябва да проверявам дали всеки савант, роден на същата дата като мен, не е сродната ми душа, дори това да изглежда, хъм, невероятно.

- И Даймънд е същата. Но, Хав, я ме погледни и ми кажи ти какво мислиш. Видях когато брат ти и сестра ми се срещнаха - бум! незабавна връзка, просто ей така. - Погледнах ноктите си внимателно. Бях смогнала да си направя френски маникюр в хотела и сега се престорих, че им се наслаждавам. - С нас май не е точно така, какво ще кажеш?

Той се усмихна кисело.

- Радвам се, че ти го каза. Да, така е - предполагам, че с теб сме на различни вълни.

- Ти си на американския канал, а аз на европейския.

Съвсем вярно. Но защо просто не го направим, за да мога да кажа, че поне сме опитали?

- Да го направим? - изписках аз и през ума ми затанцуваха валс какви ли не неудобни сцени с целувки в коли. Хав се засмя с тих, дълбок, плътен смях, койго неизвестно как ми напомни за отлежало червено вино.

- Кристал Брук, засрами се, момиче! Намираме се на обществен паркинг. Не, не това. Питах просто дали ще ми позволиш да поговоря с теб чрез телепатия.

- Ако искаш да повърна в колата ти, моля, заповядай.

- Толкова лоши ли са последиците?

- Да. И не се шегувам. Става ми много, много лошо, когато опитам с някой от близките ми. Глупаво е, но аз не съм кой знае какъв савант и, изглежда, дарбата някак не се е пренесла върху мен. - Свих рамене, без да мога да обясня това, което и сама не разбирах.

- Какво ще кажеш да опитам с леко докосване? Можеш да ме изключиш в момента, в който ти прилошее. Става ли?

Погледнах часовника си.

- Не знам дали имам време.

- Отпечатала ли си на принтер бордовата си карта?

Кимнах.

- Тогава имаш време. - Нямаше да ме остави да се измъкна.

- Добре. Но само леко докосване. И моля те, не се смей, ако повърна.

Той вдигна и двете си ръце.

- За нищо на света не бих ти се присмивал.

- Би го направил, и още как. - Спомних си как се беше пошегувал, когато повърнах след мозъчното сътресение. Толкова се разгневих, че го изгоних от хотелската стая и настоях да ме оставят да поспя без никакви лекарски намеси повече, за да ми мине главоболието.

Клевета. - Той ми подаде ръката си. - Няма да се смея. Честна дума.

Поех дълбоко дъх и докоснах с върха на пръстите си дланта му. Затворих очи и усетих как присъствието му започна да се промъква нагоре по ръката ми като топлината от печка на дърва в студен ден. Отначало не болеше, но щом се приготви да осъществи връзка с ума ми, мозъкът ми започна да протестира, стомахът ми се навдигна, сякаш бях вързана за влакче в увеселителен парк и правехме лупинги.

- Не мога! - Дръпнах рязко ръката си и затиснах с нея устата си, докато очите ми се напълниха със сълзи на гняв. Знаех си. Не можех да ги правя тези номера, които бяха като детска играчка за другите. Бях се провалила напълно и нямаше смисъл дори да продължавам да се наричам савант.

- Дишай дълбоко. Ще ти мине. - В тона на Хав нямаше и помен от насмешка. Вече не ме докосваше, но гласът му ми вдъхваше спокойствие, помагаше ми да преодолея кризата с дишане.

Няколко минути поседяхме умълчани, докато накрая успях да се съвзема.

- Вече съм добре. - Примигнах, за да спра сълзите, но отвътре все още треперех. - Сега вярваш ли ми?

- Никога не съм мислил, че лъжеш. Просто... Виж, Кристал, нали знаеш каква е моята дарба?

Кимнах.

- Помага ми да виждам разни неща. Почувствах, че нещо не е наред там вътре, но не мога да кажа повече, освен ако не погледна по-надълбоко - той посочи главата ми

Това ме накара да затърся с ръка дръжката на вратата.

- Няма нищо, Хав. И без това бързам сега.

Той скочи от мястото си и ми отвори вратата, преди да успея да разплета дамската си чанта от колана.

- Не искам да те тревожа, но трябва да направиш нещо. Иди на лекар, като се прибереш; но някой, който познава добре савантите, щом не искаш аз да те докосвам. - Беше малко ядосан, но нямаше какво да направя - просто не исках никой да бърника в ума ми

- Да, добре. Ще отида на лекар. Благодаря ти. - Дръпнах дръжката на куфара и го затеглих по асфалта.

- Довиждане, Кристал.

Погледнах назад. Беше се подпрял на колата си и ме наблюдаваше с необичайно изражение на лицето си. Хав, сериозен? Не, нещо не беше наред тук. Сега вече наистина се уплаших.

Довиждане. Благодаря, че ме докара.

- За нищо. Пази се.

Затичах се към терминала, а зад мен колкото и да не ми се искаше, куфарът ми подскачаше и вдигаше оглушителен шум. Не знам защо изпаднах в такава паника. Струва ми се, че бягах от страха от неговото откритие, че дори не съм една от тях. Винаги съм вярвала, че съм някакво отклонение, издънка от истински савант. Дали истината беше изписана по някакъв начин в мозъка ми?

Докато чаках на опашката да оставя багажа си, той ми изпрати съобщение.

Хей, Лъв, обади ми се да кажеш как е минал прегледът при доктора. Андрокъл

За втори път споменаваше този герой. Бързо проверих името в Гугъл и прочетох легендата за римския роб, който извадил трън от крака на един ранен лъв. Вече знаех какъв ще бъде отговора ми.

Гъъррр.