Кристал

Четвърта глава

- Липсвах ли ти? - Хав остави Роко да го повлече след себе си вътре в магазина.

- Да, като зъбобол.

Той ми се усмихна широко, пусна кучето от каишката и взе да рови сред изложените маски. Накъдето и да извърнеше поглед човек в магазина, навсякъде го посрещаха празните очи на карнавалните маски - с малки перца, с големи пера, с пайети Макар да работех тук вече няколко седмици, те все така не бяха изгубили зловещия си виц. Не би ми се искало да остана последна да заключа магазина. Хав взе една маска с голям извит клюн на чумен лечител⁵.

- Какво ще кажеш? - Кафявите му очи блещукаха през дупките.

- Изглеждаш значително по-добре.

Подаде ми една дантелена маска, поръбена с изкуствени диаманти и перли.

- Сложи я.

- Не мога. Аз работя тук, забрави ли!

- Ох, нямаш никакво чувство за хумор.

Пляснах шумно маската на лицето си.

- Доволен ли си?

Той отмести ръката ми, после я върна, наклонил глава на една страна като ценител, който оглежда картина.

- Не. Оригиналът ми харесва повече.

Това комплимент ли беше? Започнах малко да омеквам спрямо Хав.

- С маската приличаш на фея, без следа от лъва, който с няколко язвителни думи ме прокужда надалеч. Рр-ъррр - и той раздра въздуха с извити нокти.

Оставих маската обратно в кошницата, откъде я беше взел.

- Е, благодаря ви много, сър.

Той ме удари по челото с клюна си.

- Няма за какво.

Роко беше открил синьора Кариера в ателието й и тя изскочи да види кой беше го довел дотук.

- А, вие сигурно сте от новото семейство на Даймънд! - възкликна тя на италиански, после му подаде ръка и мина на английски. - Приятно ми е да се запознаем.

С едно движение Хав свали маската и се наведе да й целуне ръка.

- Казвам се Хавиер Бенедикт, или Хав, ако предпочитате. Вие трябва да сте синьора Кариера. Слушал съм толкова много за вас от Даймънд.

Шефката несъмнено се разтопи под топлината на усмивката му. Само аз ли исках да се изплюя, когато Хав пуснеше чара си в действие?

- Колко мило от нейна страна! Благодаря, че изведохте Роко на разходка. Надявам се, че е слушал?

- Ни най-малко. Беше крайно невъзпитан и преследваше всички женски кучета, без изобщо да подбира. - Той се приведе още към нея. - Боя се, че Роко е немирник и любовчия.

Роко наклони глава и погледна нагоре към Хав с чисти и невинни очи. Дори кучето беше заслепено.

Смехът на синьората се разля звънко, така както рядко я чувах да се смее, а сетне тя потупа бигъла по главата.

- Ах, ти, калпазанин такъв!

Звънчето над вратата иззвъня. Вътре влетя Лили Джордж, облечена в палто от различни парчета плат, което ловеше око.

- Дано си готова, Мария! - викна тя. - Трябват ми и последните маски, за да ги покажа на гримьорите. - Но спря, щом видя, че имаме клиент. Аз взех маската на доктора през чумата от ръката на Хав и я сложих внимателно отново на рафта.

- Да, опаковала съм всичко в кутии. - Синьората бръкна под щанда да намери поръчката. Хав ми намигна и бавно тръгна към другия край на магазина да разгледа наметалата на закачалките с костюмите. -Имам още няколко в ателието, които тъкмо довърших. Дай ми минутка, Лили.

Лили огледа хубаво от главата до петите посетителя ни и се примъкна близо до мен.

- Кристал, ти защо не ми каза, че в магазина ви идвали такива красиви италианци? Бих искала да отнеса онзи там с мен вкъщи, увит с панделка.

Изчервих се и се покашлях.

- Хъм... Лили...

Хав се обърна към нас и повдигна вежди.

Лили стисна ръката ми

- Не ми казвай - той разбира английски! Моля те, застреляй ме!

Хав се разсмя.

- Е, това вече би било срамно.

- О, мили боже! Та той бил американец! Ще потъна в земята от срам. Кристал, вземи едно наметало и го хвърли на главата ми Трябва да се скрия.

Разтърсих я, за да я вразумя.

- Не се притеснявай, това е само Хав. Сестра ми ще се жени за брат му след две седмици. Хав, запознай се с Лили Джордж. Тя изготвя костюмите за новия филм на Стив Хю, който ще снимат във Венеция тази седмица.

- Приятно ми е - Хав й подаде ръка. Тя се ръкува набързо с него, а сетне плесна с ръце поруменелите си бузи.

- И на мен. Не ми обръщайте внимание - имам ужасния навик да почервенявам като домат дори когато няма от какво да се срамувам. Все си мислех, че възрастта ще ме излекува. - И тя размаха ръце пред лицето си.

Синьора Кариера се върна с кутиите, които беше приготвила за Лили, и ги остави на щанда.

- Струва ми се, че това е всичко, Лили. Искаш ли да ги провериш?

- Ще надникна набързо. - Лили прегледа кутиите, като мънкаше одобрително. Хав стоеше над рамото й, за да разгледа маските. Тя вдигна една до лицето му. - Фантастично!

За маската ли говореше, или за Хав, зачудих се аз.

Лили върна маската обратно в кутията.

- Знаеш ли, Хав, ако искаш, можеш да дойдеш с Кристал в неделя. Колегите изпитват затруднения да открият достатъчно високи статисти, както иска режисьорът. Сигурна съм, че ще ти се зарадват. А и на теб може да ти хареса.

Съвсем себично бях приемала филма като мое лично преживяване и сега се надявах Хав да отклони предложението, но не. Той потри ръце.

- Хей, пристигнах във Венеция едва преди няколко часа, а вече ме канят да участвам във филм! Обичам го този град! - Последните си думи той отправи към синьора Кариера и напълно циментира репутацията си на неин любимец.

- Значи да приема това за „да“, така ли? - Лили прибра кутиите в една от огромните торби на магазина, украсена с карнавални маски. - Кристал знае къде ще снимаме. Но, боя се, че започваме в ранни зори. Гримьорите ще ви чакат в шест.

Хав ме изпревари и пръв стигна вратата, за да й отвори.

- Там ще сме!

- Благодаря ти за маските, Мария. А с вас ще се видим в неделя. - Лили профуча край нас и торбата се залюля наперено в ръката й.

Роко изхвърча от ателието, като се бореше с една дълга златна панделка. Синьора Кариера цъкна с език и с доста мъка го размота.

- Време е кучето да вечеря - рече ми тя на италиански. - Кристал, ще го заведеш ли у дома да го нахраниш, моля те? Трябва да погледна каква каша е забъркал вътре, преди да затворя.

- Разбира се, синьора. Хайде, Хав. Време е да си вървим. - Взех палтото си и вързах Роко на каишката.

- Лека нощ, синьора! - викна Хав и двамата излязохме от магазина.

- Arrivederci, Хав! - Ключалката щракна зад нас и кепенците се затвориха.

- Удивително е да работиш тук. - Хав тръгна в погрешна посока. Аз и Роко потеглихме към къщи и бигълът загледа печално през рамо, докато Хав разбра, че не вървим с него.

Сигурен съм, че дойдохме оттук - рече ми той, като ме настигна и посочи другата страна на моста.

- Възможно е, но има по-бърз начин да се върнем. Последвай ме.

През първите ми месеци във Венеция, талантът ми се оказа полезен, защото улиците тук бяха объркани като в заплетена мрежа. Но дори той не помагаше с неочакваните задънени улички или пък с онези, които свършваха при някой канал и така не позволяваха на човек да продължи по права линия. Само познаването на града решаваше този проблем. Много улички тук са толкова тесни, че хората трябва да се движат в нишка, но на картите са нарисувани като главни улици. На туристите можеше да им бъде простено, че се колебаеха, преди да поемат по някоя пътека, която във всеки друг град би ги отвела в нечия задна градина или до кофите за боклук. Бях доволна, че можех да покажа пред Хав познанията си и внимателно подбирах пътя си без нито една грешка, докато накрая излязохме на Моста на Академията, най -южният от трите над Големия канал.

Поспряхме на върха, за да се насладим на гледката. След като повече от година вече живеех във Венеция, продължавах да спирам тук и да си напомням, че този невероятен град бе станал мой дом.

- Това място е необикновено. - Хав се надвеси от парапета, загледан в говдолите, натоварени с японски туристи, които минаваха отдолу. Застанах до него. Обичах гледката на църквата „Санта Мария дела Салюте“ - онази, до която тичах всеки ден. Беше кацнала в края на Големия канал като дебела питанка. Венеция беше водоравен град, с дълги, ниски острови и лъкатушни речни канали, но тук гледката подчертаваше вертикалното - високите дворци, които се издигаха направо от нефритенозелените води, коловете, за които връзват говдолите, червено-бели като захарни пръчици, дървените отломки, довлечени в тинята в лагуната. Винаги съм си мислила, че от гледката ще се получи добра основа за абстрактен печат върху текстил - цветовете и линиите на Венеция едва загатнати. Някой път трябва да скицирам пейзажа и да го покажа на синьората.

- Е, как мина прегледът при лекаря? - Хав почукваше неспокойно по парапета.

- Никак. Не е минал. - Дръпнах Роко от една паднала фунийка сладолед и тръгнах да се спускам по другата страна на моста. - Чувствам се добре.

- Красавице, ти можеш да накараш едно момче да предприеме драстични мерки.

Този път подминах галеното обръщение. С помощта на Лили и синьора Кариера си бях променила мнението по въпроса.

- Че какво можеш да направиш? Тялото си е мое.

- Мога да кажа на сестра ти.

- И къде отиде поверителността между лекар и пациент? Може и да имаш шесто чувство като Спайдърмен, както сам го нарече, но то върви в комплект с отговорност - гледала съм филма.

Роко, ухапи я! Някой трябва да я вразуми.

Бигълът надигна глава към Хав, учуден, че чува името си.

- Не го намесвай в спора. Не е честно.

- Струва ми се, че си спомням, че на заминаване от Денвър някой ми обеща да отиде на лекар.

- Е, промених си мнението. Приеми го.

- Ще ми позволиш ли тогава да погледна по-отблизо? - Той пристъпи към мен, но аз избегнах допира му.

- Е, съгласен ли си, че Стив Хю е най-великият актьор на своето поколение, или не? Аз лично съм негов голям фен Надявам се да го срещнем на снимачната площадка.

- Добър опит да смениш темата, но с мен този номер няма да мине. Нали видя как се бори Роко с онази златна лента в магазина. Е, това съм аз, когато става дума за нечие здраве. - Той се усмихна широко, като се надяваше, че ще оценя самоиронията му. Но аз не бях в настроение за обаянието му.

- Не съм дете. Животът си е мой - мога сама да взимам решенията си.

- Да, виждам, че всичко се развива много добре за теб.

Сякаш краката ми се подкосиха. Хав често се шегуваше, но никога не беше проявявал жестокост. Извърнах поглед встрани, преди да е видял, че ме разстрои.

- Ще го повторя: животът си е мой. Ако искам да го опропастя, решението за това си е мое.

Той въздъхна, протегна ръка, а после я отпусна, защото видя, че се дръпнах.

- Извинявай, не биваше да го казвам, но просто ме подлудяваш.

- Значи аз съм виновна, задето ти се държиш грубо, така ли? Сега всичко ми е ясно. Нищожният ми живот тук просто не стига на изключителното семейство Бенедикт, нито дори на моето собствено. Всички ме презирате, защото не съм амбициозна и целеустремена като вас.

Не е вярно!

- Вярно е! - отвърнах аз като ехо със същата интонация. - Може би съжаляваш за думите си, но поне сега наистина знам какво мислиш под блясъка на очарователните ти, но измамни думи, които пръскаш върху всеки срещнат. Ти си като една вербална водна струя.

- Кристал, исках просто да кажа, че трябва повече да се грижиш за себе си.

Забързах крачка и го оставих назад, докато той отново ме настигна.

- Съжалявам, наистина съжалявам.

- Млъквай, Хав. Не искам да разговарям с теб.

- Сладкишче...

- Не съм ти сладкишче, нито красавица, нито нещо друго! Дори не съм истински савант, така че изпарявай се от живота ми!

Той вдигна ръце.

- Добре, добре, разбрах. Извинявай, че се бях загрижил за теб.

Бутнах портата на двора.

- Хайде, Роко, да намерим вечерята ти.

Дори Даймънд усети, че между нас с Хав не всичко е наред, при все че бе погълната от сродната си душа. Двамата с Трейс понесоха на плещите си бремето на разговора по време на вечерята, докато накрая положението стана неловко за всички ни. Бях се зарадвала да я видя, но начинът, по който гледаше Трейс през масата и му говореше с очи, ми подсказваше, че вече не ми принадлежи, а може би и никога не ми е принадлежала.

- Е, Кристал, как върви новата работа? - попита ме любезно Трейс, след като ни разказа историята за едно свое разследване на неотдавнашна финансова измама. Дарбата му позволила да проследи откъде тръгвало всичко и така ги отвела право до вратата на виновника, който се бил заел със старомодното престъпление да си печата сам пари.

- Добре върви, благодаря. - Навих малко спагети на вилицата си Горкият човек трудно можеше да продължи разговора с такъв отговор. Възпитанието ме застави да допълня. - Имахме доста работа, тъй като трябваше да ушием костюмите за една филмова компания.

Това сигурно е много интересно.

Да, така е.

Отново настана тишина. Усещах как в другия край на масата Хав кипеше.

- Кристал крие нещо от вас.

Вдигнах рязко глава. Нали нямаше да ме предаде?

- Така и не ви се похвали, че я помолиха да участва във филма като статист, а и мен също.

- О, Кристал! Та това е чудесно! - Даймънд се вкопчи в добрата новина със смущаващ ентусиазъм.

- Сцената ще е съвсем кратка - само секувда-две, малко венецианска атмосфера и толкова. - Свих рамене. - Сигурно накрая ще свърши на пода на студиото за монтаж.

- При все това изживяването ще е фантастично. Няма никакво значение какво ще направят с кадрите.

- Вероятно си прав. - Запитах се дали не трябва да спомена и за онази работа с моделите. - Има една дизайнерка на костюми, която прояви интерес към мен.

Хав си сложи още пармезан.

- А аз си мислех, че тя си пада по мен.

- Очарователно. - Направих му физиономия. Той ми я върна. Държахме се един към друг като деца в детската градина.

- Хав - тихо се обади Трейс. Защо ли ми се струваше, че цялото му семейство прекарваше половината от времето си да го обуздава?

Не ми трябваше телепатия, за да го чуя как казва: „Ама тя започна първа“.

- Та, както казвах, преди да ме прекъснат - Хав ми се поклони подигравателно, - Лили, това е дизайнерката, смята, че може би съм фотогенична. Тя ще уреди неин приятел да ме снима на площадката, за да мога да разпратя фотографиите на модните агенции.

Даймънд свъси вежди и погледна Трейс. Какво бях казала?

- Не се шегувам. Тя ми каза, че имам лице, което, нали разбирате, ще бъде запомнящо се. Смята, че мога да стигна далеч, да стана известна и прочие.

- О, боже! - Даймънд бутна чинията си напред.

- Какво? Не вярваш ли, че мога да успея?

- Не, не, нищо подобно. Мисля, че можеш, и там е проблемът.

- Безпокоиш се, че ще успея? Но как така? Нали все ме караш да направя нещо. Ето, сега го правя.

Намеси се и Хав.

- Не е там работата, сладкишче... извинявай, Кристал. Въпросът е в това към какъв вид успех се стремиш.

- Какво искате да кажете? - Огледах лицата им - всички те знаеха нещо и аз единствена нямах представа какво.

- Ние, савантите, не можем да ставаме известни, не и в кръговете на обикновените хора - обясни ми Трейс. - Имаме прекалено много врагове и хората биха се възползвали от нас, ако знаеха, че притежаваме различни дарби.

- Но аз не се опитвам да стана известна с това, че съм савант.

- Разбираме те, но въпреки това. Ако си известна, хората ще започнат да се ровят за мръсотии и да задават въпроси. Животът на известните личности се изследва под лупа. Ако разберат нещо за теб, ти ще се превърнеш в мишена. Сега си в безопасност, защото никой не те познава.

- Съжалявам, Кристал, но по-добре недей да сваляш маската в неделя. - Хав придърпа купата със спагети към себе си, за да си сипе допълнително.

Почувствала експлозията, която се задаваше, Даймънд вдигна ръка, за да го накара да замълчи, но вече беше късно.

- Не мога да повярвам! - Бутнах стола си назад и се подпрях на масата с юмруци. - Най-накрая намирам нещо, за което ме бива, и някой, който смята, че имам бъдеще, а вие ми казвате да забравя за всичко! О, лесно ви е на вас с вашите бляскави таланти и репутацията ви в света на савантите! Но аз какво имам? Нищо! - Главата ми започна да пулсира тежко, очите ми се премрежиха. - Всички знаете, че съм напълно безполезна в света на савантите, но защо, по дяволите, трябва да позволявам това да ме спира?

- Кристал, не само на теб ти се налага да правиш жертви. - Трейс успя да ме накара да изглеждам като разглезено дете. - Хав трябваше да обърне гръб на многообещаваща кариера в ски спорта.

- Да, но той има нещо значимо на негово място - лечението! Искам, искам този нов живот! Дори ако това означава да скъсам с начина на живот на савантите - добре тогава, така да бъде!

- Но семейството ти ще продължи да живее в този свят. Не си помислила всичко до край.

Скръстих ръце и преглътнах с мъка заради буцата, която беше заседнала на гърлото ми.

- Не аз, вие ме принуждавате да избирам.

- Кристал, моля те. - Даймънд подпря чело върху опакото на ръката си. - Съжалявам, но не мога да се оправя с това сега - със сватбата и всичко друго, за което трябва да мисля. Не може ли да почака? Ще поговорим отново, когато всичко друго свърши.

- А кой знае, може и до никъде да не стигнеш. Затова какъв е смисълът да минеш с валяк през семейната идилия заради нещо, което може никога да не се осъществи. Конкуренцията в бизнеса е голяма. -Това беше опитът за помирение на Хав. Трябваше да остави тази част на Даймънд.

- Благодаря ви за подкрепата! Наистина, просто съм смазана. - Отнесох чинията си до плота и изсипах неизядената храна в кофата. - Май ще отида да се поразходя. Предполагам, че след пътуването ще искате да си легнете рано тази вечер. Утре ще стана призори за работа, така че до нови срещи все някога.

Излязох и нарочно затръшнах силно вратата. Едно от предимствата да деля отново апартамента с другите беше, че гневните ми изблици си имаха публика, тъй че тези жестове си струваха.

Не стигнах далеч. Седнах до спирката на водните автобуси близо до апартамента ни, на края на една издигната дъсчена пътека, която използвахме при приливите. През късната есен и зимата често се налагаше да джапаме през локвите, тъй като лагуната заливаше покрайнините на града по два пъти на ден. Когато водата се надигаше много нависоко, сирената се включваше - или acqua alta*, както я наричахме, но сега водата беше ниско и по издигната платформа не се движеха хора. Един уличен търговец, който дебнеше закъснелите туристи от ресторантите, изстрелваше малки светещи пръчици във въздуха, а те се понасяха за кратко като миниатюрни фойерверки, сетне падаха обратно на паважа. От Адриатическо море подухна бриз и донесе миризма на сол и нафта. Лодките спираха на пристана и пак отплаваха. Представях си ги като игли, които тропосват краищата на града в един безкраен кръг. Във Венеция е приятно да седиш сам - винаги нещо се случва и никой не се интересува защо би искал да поспреш и да погледаш хората. Градът е свикнал да го разглеждат.

*Буквално: висока вода (от итал.). Игра на думи с високия женски глас „алт“ и сирената, която вие силно. Бпр.

Върнах се отново към разговора на масата. Продължавах да се чувствам наранена и мозъкът ми съчиняваше какви ли не драматични реакции в отговор - от това да откажа да отида на сватбата до това никога повече да не проговоря на семейството си. Но здравомислещата част от мен съзнаваше, че всичко това беше като онези ядовити електронни писма, изпратени в изблик на гняв, за които после съжаляваме. Никой не се опитваше да ми навреди Те просто виждаха нещата от различен ъгъл и си мислеха, че знаят кое е най-добро за мен. Импулсът ми да тряскам врати и да крещя, че никой нищо не разбира и не е честно, отиваше повече на някой тийнейджър. Технически погледнато, аз все още си бях тийнейджър, но вече не можех да си позволя лукса да давам воля на променливите си настроения. Всички очакваха повече от мен, аз очаквах повече от себе си.

Но това съвсем не означаваше, че те бяха прави. Аз не бърках, когато им казах, че бъдещето ми беше различно от тяхното. Привлекателните възможности пред мен в света на савантите не бяха никак много, така че трябваше сама да си проправям своя пътека. Ако това влизаше в конфликт с обичайния установен ред у савантите, е, тогава щях да прекося моста, когато му дойдеше времето, и да измисля начин да помиря двата бряга. Възможности като тази не кацаха на рамото всеки ден и нямаше да чакат да мине сватбата.

Изправих се. След като бях взела решението си, вече бях по-спокойна. Даймънд, Трейс и Хав нямаше да одобрят, но аз щях да си направя снимките и после да замина оттук.