Кръстоносните походи през погледа на арабите

ГЛАВА IVДВЕ ХИЛЯДИТЕ ДНИ НА ТРИПОЛИ

След толкоз непрекъснати разгроми, разочарования и унижения трите неочаквани известия, които достигат до Дамаск през лятото на 1100 година, пораждат доста надежди. И то не само сред воините за вярата, насъбрани около кадията ал-Харауи, но и по пазарищата, под сводовете на Правата улица, където търговци на сурова коприна, позлатен брокат, дамаски тъкани и мебели, приседнали под сянката на пълзящите лози, си подвикват от един дюкян на друг през главите на минувачите, както през щастливите дни.

В началото на юли се понася първата мълва, скоро след това потвърдена: старият Сен-Жил, който от никого не криел апетитите си спрямо Триполи, Хомс и цяла Средна Сирия, изведнъж бил отплавал за Константинопол след конфликт с останалите франкски вождове. Говори се, че повече няма и да се върне.

В края на юли пристига втора вест, още по-необичайна от първата, която прелита за няколко минути от джамия на джамия, от уличка на уличка. По време на обсадата на град Акра, Готфрид, господар на Ерусалим, бил поразен от стрела, която го убила, разказва Ибн ал-Каланиси. Говори се също и за някакви отровни плодове, които палестински първенец поднесъл на франкския военачалник. Други мислят, че е било естествена смърт, предизвикана от епидемия. Но на публиката най й харесва версията, отбелязана от летописеца от Дамаск: Готфрид загинал под ударите на защитниците на Акра. Не означава ли подобна победа, само година след падането на Ерусалим, че вятърът започва да се променя?

Впечатлението сякаш се потвърждава няколко дни по-късно, когато става известно, че Боемунд, най-страшният от франджите, е заловен. „Мъдрият“ Данишменд се справя с него. Както и три години преди това, при битката край Никея, турският вожд е обсадил арменския град Малатия. Като научи това, пише Ибн ал-Каланиси, Боемунд, крал на франджите и господар на Антиохия, събра хората си и тръгна срещу мюсюлманската армия. Безразсъдно начинание, защото, за да стигне до обсадения град, франкският военачалник трябва да язди цяла седмица през планинска местност, здраво владяна от турците. Осведомен за приближаването му, Данишменд подготвя засада. Боемунд и петстотинте рицари, които го придружават, са посрещнати с преграден огън от стрели, сипещи се върху им в тесния проход, където им е невъзможно да се разгърнат. Бог отсъди победа на мюсюлманите и те убиха голям брой франджи. Боемунд и неколцина от другарите му бяха пленени. Отвеждат ги оковани по посока на Никсар, в Северен Анадол.

Последователното отстраняване на Сен-Жил, Готфрид и Боемунд, тримата главни архитекти на франкското нашествие, е схванато от всички като Божи знак. Хората, доскоро смазани от привидната непобедимост на западните рицари, отново добиват смелост. Не е ли това моментът да им нанесат решителен удар? Един човек, във всеки случай, го желае силно. Дукак.

Да не се лъжем, младият владетел на Дамаск няма нищо общо с ревностните бранители на исляма. Нима не доказва по време на битката за Антиохия, че е готов да предаде своите, заради местните си амбиции? Едва през пролетта на 1100 година селджукският владетел внезапно вижда необходимостта от свещена война срещу неверниците. Един от васалите му, бедуински владетел от Голанското плато, се оплаква от честите нахлувания на франджите от Ерусалим, които опустошават реколтата и крадат стадата му. Дукак решава да ги сплаши. През един майски ден, когато Готфрид и дясната му ръка Танкред, племенник на Боемунд, се връщат с хората си от поредния набег, оказал се особено плодоносен, армията от Дамаск ги напада. Натежали от плячката, франджите са неспособни да завържат бой. Затова предпочитат да побягнат, като оставят след себе си много мъртъвци. Самият Танкред едва успява да се спаси. За да отмъсти, той организира ответно нападение досами околностите на сирийската столица. Овощните градини са опустошени, селата оплячкосани и опожарени. Изненадан от мащабите и бързината на ответния удар, Дукак не се осмелява да се намеси. С обичайното си непостоянство, горчиво съжалявайки за действията си в Голан, той стига дори дотам да предложи на Танкред да му заплати голяма сума пари, ако се отдалечи. Разбира се, подобно предложение само засилва решителността на франкския княз. Като преценява съвсем логично, че владетелят се намира в безизходно положение, той му изпраща делегация от шестима души, която го приканва или да приеме християнството, или да предаде Дамаск. Нищо по-малко. Възмутен от подобно нахалство, селджукът заповядва пратениците да бъдат задържани и заеквайки от ярост, на свой ред им нарежда да приемат исляма. Един от тях се съгласява. Останалите петима тозчас са обезглавени.

Едва научил за случилото се, Готфрид се присъединява към Танкред. Начело на всички хора, с които разполагат, в продължение на десет дни двамата системно опустошават околностите на сирийската столица. Богатата равнина Гута, която обгръща Дамаск както светлият кръг обгръща луната, според израза на Ибн Джубайр, изглежда плачевно. Дукак не мърда. Затворен в двореца си в Дамаск, той изчаква бурята да отмине. Още повече, че васалът от Голан е отхвърлил сюзеренството му и е приел да плаща годишен данък на господарите на Ерусалим. Но онова, което е по-сериозно, е, че населението на сирийската столица започва да се оплаква от неспособността на управниците да го защитават. Хората недоволстват срещу турските войници, които се разхождат като пауни из суковете, но изчезват вдън земя щом врагът се подаде край градските порти. Дукак е обсебен от една едничка мисъл: да си отмъсти колкото се може по-скоро, дори и само за да се реабилитира в очите на собствените си поданици.

Представяме си при тези обстоятелства каква огромна радост доставя смъртта на Готфрид на селджукския владетел, който само три месеца преди това би се отнесъл безразлично към нея. Залавянето на Боемунд няколко дни по-късно му дава кураж да предприеме бляскав ход.

Удобен случай се представя през октомври. Когато Готфрид бе убит, разказва Ибн ал-Каланиси, неговият брат граф Балдуин, господар на Едеса, пое към Ерусалим с петстотин рицари и пешаци. При вестта за преминаването му, Дукак събра войските си и тръгна срещу него. Пресрещна го близо до крайбрежието на Бейрут. Очевидно Балдуин иска да наследи Готфрид. Рицарят е известен с грубостта си и отсъствието на всякакви скрупули, както го показва убийството на „осиновителите“ му в Едеса. Но той е и храбър и хитър воин — присъствието му в Ерусалим би представлявало постоянна заплаха за Дамаск и цяла мюсюлманска Сирия. Убийството или залавянето му в този критичен момент би значело да бъде обезглавена армията на нашественика и да бъде поставено под въпрос самото присъствие на франджите на Изток. И ако датата е така добре избрана, то и мястото на атаката не е случайно.

Идвайки от север, по продължение на средиземноморския бряг, Балдуин се очаква да стигне в Бейрут около 24 октомври. Преди това трябва да пресече Нахр ел-Калб, старата фатимидска граница. Близо до устието на Кучешката река пътят се стеснява и над него надвисват отвесни и стръмни скали. Идеално място за засада. Именно там е решил Дукак да изчака франджите, като скрие хората си в пещерите и гористите склонове. Съгледвачите редовно му съобщават за придвижването на врага.

От най-дълбока древност Нахр ел-Калб е фикс идея за завоевателите. Когато някой от тях успее да премине прохода, изпитва такава гордост, че издълбава върху скалите разказа за своя подвиг. По времето на Дукак човек вече може да се възхити на много от тези свидетелства — от йероглифите на фараон Рамзес II и клинописното писмо на вавилонеца Навуходоносор до латинските хвалебствия, които римският император от сирийски произход Септимий Север някога отправил към храбрите галски легионери. Но в сравнение с шепата победители, колко воини са видели мечтите си разбити в тези скали без да оставят следа! За владетеля на Дамаск няма никакво съмнение, че „проклетият Балдуин“ скоро ще се присъедини към кохортата на победените. Дукак има пълно основание да се чувства оптимист. Войските му са шест или седем пъти по-многобройни от тези на франкския вожд. Но най-вече на негова страна е ефектът от изненадата. Не само че ще измие нанесената му обида, но ще си възвърне първенството между сирийските князе и отново ще властва както допреди нахълтването на франджите.

Ако има човек, комуто не убягва залогът на битката, това е новият господар на Триполи, кадията Фахр ел-Мулк, наследил година преди това брат си Джалал ел-Мулк. Градът му е обект на апетитите на дамаския владетел още преди идването на западните рицари. Ето защо той има не една причина да се страхува от разгрома на Балдуин, тъй като тогава Дукак би се провъзгласил за първенец на исляма и освободител на сирийската земя и би се наложило да се признае сюзеренството му и да бъдат търпени приумиците му.

За да избегне това, Фахр ел-Мулк е далеч от всякакви скрупули. Когато научава, че Балдуин приближава Триполи на път за Бейрут и оттам за Ерусалим, той нарежда да му изпратят вино, мед, хляб и месо, както и богати златни и сребърни дарове; един пратеник настоява да се срещне с франкския вожд насаме и му съобщава за засадата, приготвена от Дукак, като същевременно му дава подробни сведения за разположението на армията от Дамаск и съвети за най-добрата тактика, която може да се използва. Франкският предводител изпраща благодарности на кадията за толкова ценното сътрудничество и поема отново пътя си към Нахр ел-Калб.

Без да изпитва ни най-малко съмнение, Дукак се готви да нападне франджите веднага щом стъпят на тясната брегова ивица, взета на прицел от стрелците му. Рицарите се появяват от страната на селището Джуние и се придвижват напълно спокойно. Още няколко крачки и ще паднат в клопката. Но изведнъж спират и бавно започват да отстъпват. Нищо още не е изгубено, но като вижда, че врагът не се е хванал на въдицата му, Дукак се обърква. Тормозен от емирите си, той най-накрая заповядва на стрелците да изпратят няколко залпа стрели, без да се осмели да хвърли конницата срещу франджите. Когато настъпва нощта, мюсюлманските войски са изцяло паднали духом. Араби и турци взаимно се обвиняват в страхливост. Избухват сбивания. На сутринта след кратък сблъсък войските от Дамаск се изтеглят по посока на Ливанската планина, а франджите спокойно продължават пътя си към Палестина.

Кадията на Триполи решава умишлено да спаси Балдуин, като преценява, че главната заплаха за града му идва от Дукак, който две години преди това е постъпил по същия начин спрямо Карбука. За единия, както и за другия, в решителния момент франкската опасност изглежда по-малкото зло. Но злото плъзва много бързо. Три седмици след неуспялата засада край Нахр ел-Калб Балдуин се провъзгласява за крал на Ерусалим и се захваща с двойно дело на организатор и завоевател с цел да заздрави придобивките от нашествието. Опитвайки се, един век по-късно, да проумее какво кара франджите да дойдат на Изток, Ибн ал-Атир приписва инициативата на крал Балдуин, „ал-Бардауил“, когото смята в известен смисъл за вожда на Запада. И той не греши, защото макар и само един от многото виновници за нашествието, рицарят е справедливо сочен за главен архитект на завладяването. В сравнение с безнадеждната раздробеност на арабския свят франкските държави веднага се налагат със своята решителност, воински качества и относителна сплотеност като истинска регионална сила.

При все това мюсюлманите разполагат със значителен коз: изключителната числена слабост на противника. След падането на Ерусалим повечето от франджите се връщат по родните си места. При възкачването си на трона Балдуин разчита само на няколкостотин рицари. Но привидният недостатък се стопява, когато през пролетта на 1101 година става известно, че нови франкски войски, доста по-многобройни от предишните, са се събрали в Константинопол.

Първите разтревожени са естествено Килидж Арслан и Данишменд, които още не са забравили последното преминаване на франджите през Мала Азия. Без колебание те решават да обединят силите си, за да се опитат да препречат пътя на новите нашественици. Турците вече не се осмеляват да се появяват по посока на Никея и Дорилеон, държани здраво от румите. Ето защо решават да заложат новата засада доста по-далече, в югоизточен Анадол. Килидж Арслан, възмъжал и помъдрял, нарежда да бъдат отровени всички водоизточници, разположени по пътя на предишната експедиция.

През май 1101 година султанът научава, че около сто хиляди души са преминали Босфора, предвождани от Сен-Жил, който от година живее във Византия. Опитва се да следи стъпка по стъпка придвижването им, за да знае в кой момент да ги изненада. Първата им спирка вероятно ще бъде Никея. Но странно нещо, оставените на пост край старата султанска столица съгледвачи не ги виждат да се приближават. Откъм Мраморно море и дори в Константинопол нищо не се знае за тях. Килидж Арслан попада отново на следите им чак в края на юни, когато те внезапно се появяват под стените на град, който му принадлежи — Анкара, разположен в центъра на Анадола, в сърцето на турските земи. Той нито за миг не е допускал, че градът може да бъде атакуван. Преди още да е успял да стигне дотам, франджите го превземат. Килидж Арслан се връща сякаш четири години назад, по времето на падането на Никея. Но не е време за хленчене, защото западните рицари заплашват вече самия център на владенията му. Решава да им приготви засада още щом излязат извън Анкара и поемат пътя си на юг. Но отново греши: нашествениците обръщат гръб на Сирия и тръгват решително на североизток, по посока на Никсар, могъщата цитадела, в която Данишменд държи Боемунд. Ето за какво ставало въпрос! Франджите се опитват да освободят господаря на Антиохия!

Султанът и неговият съюзник започват малко по-малко да проумяват, все още недоверчиви, странния маршрут на завоевателите. В известен смисъл се чувстват успокоени, защото вече могат да изберат място за засада. Това е село Мерзифун, до което западните пришълци ще стигнат през първите дни на август, оскотели под оловното слънце. Армията им не впечатлява с нищо. Няколкостотин рицари, които се придвижват тежко, огъвайки се под парещите доспехи, а зад тях пъстра тълпа, в която можеш да преброиш повече жени и деца, отколкото бойци. Франджите отстъпват още пред първата вълна турски конници. Настава не битка, а клане, продължило цял ден. Когато пада нощта, Сен-Жил побягва с приближените си, без дори да предупреди армията. На другия ден и последните оцелели намират смъртта. Хиляди млади жени са взети в плен, за да бъдат изпратени в азиатските хареми.

Клането в Мерзифун току-що е завършило и ето че пратеници съобщават на Килидж Арслан тревожната вест: нова франкска експедиция напредва в Мала Азия. Този път маршрутът не крие изненада. Кръстоносците поемат на юг и едва след дълги дни път си дават сметка, че пътят е осеян с клопки. Когато в края на август султанът пристига от североизток с конницата си, мъчените от жажда франджи са вече в агония. Избиват ги, без те да окажат съпротива.

Но това не е краят. Една седмица по-късно трета франкска експедиция следва втората, по същия път. Рицари, пешаци, жени и деца пристигат напълно обезводнени близо до град Хераклея. Там виждат река да блести и всички вкупом се хвърлят към нея. Но именно на брега на реката ги чака Килидж Арслан…

Франджите не ще се възстановят от тройното клане. Като се има предвид владеещата ги в онези решителни години воля за експанзия, притокът на толкова голям брой нови участници, били те воини или не, несъмнено е можел да им позволи да колонизират целия Арабски Изток, без да му оставят време да се съвземе. Макар че именно недостигът на хора стои в основата на най-трайното и най-впечатляващото франкско творение в арабските земи — строителството на крепости. Именно за да избягнат своята малочисленост, франджите ще трябва да издигат добре защитени крепости, така че шепа бранители да устояват на многобройни обсадители. Но в подкрепа на неизгодната си численост, в продължение на дълги години рицарите ще разполагат и с още едно оръжие, много по-страшно от собствените им крепости — заспалостта на арабския свят. Нищо не разкрива по-добре състоянието на нещата от описанието, дадено от Ибн ал-Атир на необикновената битка, разразила се край Триполи в началото на април 1102 година:

Сен-Жил, да бъде проклет от Господа, се върна в Сирия след като бе смазан от Килидж Арслан. Разполагаше с не повече от триста воини. Тогава Фахр ел-Мулк, господар на Триполи, изпрати послание до цар Дукак и до управника на Хомс: „Сега или никога трябва да свършим със Сен-Жил, защото има твърде малко войска!“ Дукак проводи две хиляди души, а управникът на Хомс се яви лично. Армията от Триполи се присъедини към тях пред портите на града и всички заедно нападнаха. Сен-Жил хвърли сто от войниците си срещу хората от Триполи, сто други срещу тези от Дамаск, петдесет срещу тези от Хомс и запази петдесет до себе си. Още при вида на врага, хората от Хомс побягнаха, не след дълго последвани от дамаскчани. Само триполци се държаха и Сен-Жил, като видя това, ги нападна с другите двеста войници, надви ги и изби седем хиляди души.

Триста франджи успяват да се справят с няколко хиляди мюсюлмани? Разказът на арабския историк изглежда напълно правдоподобен. Вероятното обяснение е, че Дукак е поискал да накаже кадията на Триполи за поведението му по време на засадата край Нахр ел-Калб. Предателството на Фахр ел-Мулк осуетява отстраняването на основателя на Ерусалимското кралство. Реваншът на дамаския владетел ще доведе до създаването на четвърта франкска държава — графство Триполи.

Шест седмици след унизителния разгром ставаме свидетели на нова демонстрация на нехайство от страна на местните владетели, които, макар и по-многочислени, се оказват неспособни като победители да се възползват от победата си.

Случката се разиграва през май 1102 година. Близо двадесетхилядна египетска армия, предвождана от Шараф, син на везир ал-Афдал, пристига в Палестина и успява да изненада армията на Балдуин в Рамле, близо до пристанищния град Яфа. Самият крал едва успява да се спаси от плен, като се скрива, легнал по корем, в тръстиките. Повечето от рицарите му са избити или пленени. В този ден армията от Кайро е напълно в състояние да превземе Ерусалим, защото — както ще отбележи Ибн ал-Атир — градът е останал без бранители, а франкският крал е побягнал:

Едни от хората на Шараф му рекоха: „Хайде да превземем Свещения град!“ Други му казаха: „По-скоро да превземем Яфа!“ Шараф не знаеше какво да реши. Докато се колебаеше по този начин, франджите получиха подкрепления по море и Шараф трябваше да се върне при баща си в Египет.

Като вижда, че победата му се е разминала на косъм, господарят на Кайро решава да предприеме нова офанзива на следващата и по-следващата година. Но при всеки опит някакво непредвидено събитие се изправя между него и победата. Първия път това е неразбирателството между египетската флота и сухопътната армия. Втория път случайно загива предводителят на експедицията и загубата му хвърля в смут войските. Ибн ал-Атир разказва, че той бил храбър генерал, но изключително суеверен. Бяха му предсказали, че ще умре при падане от кон и когато го назначиха за управител на Бейрут, заповяда да махнат всички плочи от улиците на града от страх да не би конят му да се подхлъзне. Но предпазливостта не ни помага срещу съдбата.

По време на битката конят му се изправя на задните си крака, без да е нападнат, а генералът се строполява мъртъв всред армията си. Липса на късмет, липса на въображение, липса на смелост, но всички походи на ал-Афдал един след друг завършват плачевно. През това време франджите продължават спокойно завладяването на Палестина.

След като превземат Хайфа и Яфа, през май 1104 година те атакуват пристанищния град Акра, който благодарение на естествения си залив е единственото място, където корабите могат да акостират и лете, и зиме. Като изгуби всякаква надежда, че ще получи помощ, египетският управител поиска да бъде запазен собственият му живот и този на съгражданите му, пише Ибн ал-Каланиси. Балдуин му обещава, че няма да бъдат застрашени. Но веднага щом мюсюлманите напускат града, отнасяйки със себе си имуществото си, франджите се нахвърлят върху тях, ограбват ги и избиват мнозина. Ал-Афдал се заклева да отмъсти за новото унижение. Всяка година той ще изпраща мощна армия срещу франджите, но всеки път ще следва ново поражение. Пропуснатият шанс край Рамле през май 1102 година няма да се повтори.

На север нехайството на мюсюлманските емири също спасява франджите от унищожение. След пленяването на Боемунд през август 1100 година, основаното от него княжество Антиохия остава в продължение на седем месеца без владетел и практически без армия, но никой от съседните монарси — нито Редуан, нито Килидж Арслан, нито Данишменд — не помисля да се възползва от това. Те оставят време на франджите да изберат регент на Антиохия, в случая Танкред, племенник на Боемунд, който поема владението през март 1102 година и за да затвърди присъствието си, започва да опустошава околностите на Алеп, както година преди това е опустошил и тези на Дамаск. Редуан се показва по-малодушен и от брат си Дукак. Той нарежда да предадат на Танкред, че е готов да удовлетвори всичките му прищевки, ако последният се съгласи да се отдалечи. По-нагъл от всякога, франджът поисква да бъде поставен голям кръст върху минарето на най-голямата джамия в Алеп. Редуан изпълнява. Унижение, което, както ще видим, няма да мине без последствия!

През пролетта на 1103 година Данишменд, комуто са известни амбициите на Боемунд, решава при все това да го пусне на свобода, без да поставя каквото и да е политическо условие. Той поиска от него сто хиляди динара откуп и освобождаването на пленената дъщеря на Яги Сиян, предишния господар на Антиохия. Ибн ал-Атир е възмутен от постъпката:

Като излезе от затвора, Боемунд се върна в Антиохия, с което вдъхна смелост на хората си и не закъсня да накара жителите на околните градове да платят цената на откупа. Така мюсюлманите претърпяха ущърб, който ги накара да забравят ползата от държането в плен на Боемунд.

След като се „разплаща“ по този начин за сметка на местното население, франкският княз започва да уголемява владението си. През пролетта на 1104 година са предприети съвместни действия на франджите от Антиохия и Едеса срещу укрепения град Харан, издигнат над обширна долина на брега на река Ефрат и практически контролиращ съобщенията между Ирак и Северна Сирия.

Самият град не представлява интерес. Ибн Джубайр, минал оттам няколко години по-късно, го описва с особено обезсърчителни думи:

В Харан водата нивга не знае що е свежест, а непрестанно лъхащата из пещта му горещина изгаря земята. Не ще намерите там сенчесто място, където да отдъхнете; човек диша измъчено. Харан създава впечатление на изоставен всред голата равнина. Той няма блясъка на град и покрайнините му не са изящно накичени.

Но стратегическото значение на града е голямо. Ако завземат Харан, франджите ще могат в бъдеще да тръгнат по посока на Мосул и самия Багдад. На първо време падането на града би обрекло Алепското царство на обкръжение. Целта е амбициозна, но на завоевателите не липсва смелост. Още повече, че междуособиците в арабския свят окуражават действията им. Кървавата борба между враждуващите братя Баркярук и Мохамед е избухнала отново с още по-голяма сила и Багдад преминава за пореден път от ръцете на един селджукски султан в тези на друг. В Мосул атабек Карбука току-що се е споминал и неговият наследник, турският емир Йекермиш, изпитва трудности да се наложи.

В самия Харан положението е объркано. Управителят е убит от един от офицерите си по време на пиянски гуляй и градът е в огън и кръв. Точно в този момент франджите се отправиха срещу Харан, обяснява Ибн ал-Атир. Когато Йекермиш, новият господар на Мосул, и неговият съсед Сокман, бивш управител на Ерусалим, научават за това, те са във война помежду си:

Сокман искаше да отмъсти за един от племенниците си, убит от Йекермиш, и те се готвеха взаимно да се нападнат. Но изправени пред новия факт, се споразумяха да обединят силите си, за да спасят положението в Харан, като всеки изрази своята готовност да жертва живота си в името на Бога и да търси единствено славата на Всевишния. Те се обединиха, скрепиха съюза си и тръгнаха срещу франджите, Сокман със своите седем хиляди туркменски конници, а Йекермиш начело на три хиляди души.

На брега на река Балих, приток на Ефрат, двамата съюзници се сблъскват с врага през май 1104 година. Мюсюлманите се престорват, че бягат и оставят франджите да ги преследват повече от час. След това, по сигнал на емирите си, се обръщат, обграждат преследвачите си и ги избиват:

Боемунд и Танкред се бяха отделили от войската и укрили зад един хълм, за да нападнат мюсюлманите отстрани. Но когато видяха, че хората им са победени, те решиха да се спотаят. Така изчакаха нощта и избягаха, преследвани от мюсюлманите, които избиха и плениха много от другарите им. Самите те успяха да се спасят с още шестима конници.

Измежду участващите в битката край Харан франкски вождове е и Балдуин II, братовчед на краля на Ерусалим, който го наследява на трона на Едеското графство. Той също се опитва да избяга, но докато преминава река Балих през един брод, конят му затъва в калта. Войниците на Сокман го пленяват и отвеждат до шатрата на господаря си, с което предизвикват, според разказаното от Ибн ал-Атир, ревността на съюзниците си:

Хората на Йекермиш му казаха: „На какво ще заприличаме, ако другите вземат цялата плячка, а ние останем с празни ръце?“ И те го убедиха да отиде и доведе графа от шатрата на Сокман. Когато Сокман се върна, остана силно огорчен от случилото се. Другарите му вече бяха на конете си, готови за бой, но той ги възпря с думите: „Нека радостта, която победата ни ще породи у мюсюлманите, да не бъде помрачена от препирните ни. Не искам да утоля гнева си, като дам удовлетворение на врага за сметка на мюсюлманите“. Тогава той събра всички оръжия и знамена, взети от франджите, облече хората си с техните дрехи, накара ги да възседнат техните коне и се отправи към държаните от франджите крепости. Франджите мислеха, че другарите им се връщат победители и всеки път излизаха да ги посрещнат. Сокман ги избиваше и превземаше крепостта. Той повтори тази хитрост на много места.

Отзвукът от победата край Харан е огромен, за което свидетелства необичайно приповдигнатият тон на Ибн ал-Каланиси:

За мюсюлманите това бе триумф, който нямаше равен на себе си. Духът на франджите помръкна, броят им намаля, способността им да нападат отслабна, както и въоръжението им. Духът на мюсюлманите укрепна, пламенното им желание да бранят вярата си се засили. Хората се поздравяваха за победата и добиваха увереност, че късметът е изневерил на франджите.

Един франдж, и то не кой да е, ще се почувства наистина деморализиран от разгрома — Боемунд. Няколко месеца по-късно той се качва на един кораб. Повече няма да бъден видян на арабска земя.

Така битката при Харан сваля от сцената, този път за добро, главния архитект на нашествието. Но най-важното е, че тя спира завинаги напредването на франджите на изток. И отново, подобно на египтяните през 1102 година, победителите се оказват неспособни да оберат плодовете на своя успех. Вместо заедно да се насочат към Едеса, на два дни път от бойното поле, те се разделят като врагове. И докато хитростта на Сокман му позволява да превземе няколко крепости без голямо значение, то Йекермиш бива изненадан скоро след това от Танкред, който успява да плени много хора от свитата му, между които и една млада и рядко красива княгиня. Господарят на Мосул държи толкова много на нея, че изпраща да кажат на Боемунд и Танкред, че е готов да я размени срещу Балдуин II Едески или да я откупи за петнадесет хиляди златни динара. Чичо и племенник се съветват взаимно и съобщават на Йекермиш, че след като добре са размислили, предпочитат да вземат парите и да оставят другаря си в плен — който ще продължи три години. Не знаем нищо за чувството, изпитано от емира, след един толкова нерицарски отговор от страна на франкските вождове. Той им заплаща уговорената сума, получава обратно княгинята и задържа Балдуин при себе си.

Но нещата не свършват дотук. От тях води началото си един от най-любопитните епизоди по време на франкските войни.

Събитието се разиграва четири години по-късно, в началото на октомври 1108 година, всред една сливова градина, където още се чернеят последните плодове. Наоколо се простират безкрайни хълмове, покрити с редки горички. Върху един от тях се издигат величествените стени на Тел Башер, край които две воюващи армии предлагат необичайна гледка.

В единия лагер е Танкред Антиохийски, заобиколен от хиляда и петстотин франкски рицари и пешаци, които носят шлемове на главите си, покриващи чак носовете им, и стискат здраво в ръце мечове, боздугани или наострени секири. До тях са изправени шестстотин турски конници с дълги сплетени коси, изпратени от Редуан Алепски.

В другия лагер е емирът на Мосул, Джауали, облечен с ризница под дълга роба с везани ръкави — армията му наброява три хиляди бойци, разделени на три батальона: отляво арабите, отдясно турците, а в средата франкските рицари, между които Балдуин Едески и братовчед му Жоселин, господар на Тел Башер.

Можели ли са участниците в гигантската битка край Антиохия да си представят, че десет години по-късно един управник на Мосул, наследник на атабек Карбука, ще сключи съюз с франкския граф на Едеса и че двамата ще се бият рамо до рамо срещу коалиция на франкския княз на Антиохия и селджукския владетел на Алеп? Несъмнено на франджите не им е било необходимо много време, за да станат пълноправни съдружници на мюсюлманските владетели в братоубийствената им война! Хронистите не изглеждат никак учудени от това. Само у Ибн ал-Атир откриваме лека закачлива усмивка, но той изброява споровете между франджите и техните съюзници със същия тон, с който разказва в цялата си Съвършена история за безбройните конфликти между мюсюлманските князе. Докато Балдуин е пленник в Мосул, ни обяснява арабският историк, Танкред слага ръка на Едеса, което означава, че той никак не бърза да види другаря си отново на свобода. Дори интригантства, за да остане в плен при Йекермиш възможно най-дълго.

Но през 1107 година, след падането от власт на емира, графът се оказва в ръцете на новия господар на Мосул, Джауали, забележително интелигентен турски авантюрист, начаса проумял ползата, която може да изтегли от враждата между двамата франкски предводители. Той освобождава Балдуин, дарява го с почетни дрехи и сключва с него съюз. „Едеса, вашето владение, е заплашено — му казва той буквално. — Моето положение в Мосул също не е сигурно. Да си помогнем взаимно.“

Веднага щом бе освободен, разказва Ибн ал-Атир, граф Балдуин, ал-Комес Бардауил, отиде да се срещне с „Танкри“ в Антиохия и поиска от него да му върне Едеса. Танкред му предложи тридесет хиляди динара, коне, оръжие, дрехи и много други неща, но отказа да му върне града. А когато Балдуин напусна Антиохия вбесен, Танкред се опита да го преследва, за да му попречи да се свърже със съюзника си Джауали. Между тях станаха няколко сблъсъка, но след всеки бой те се събираха, за да хапнат и побъбрят заедно!

Тези франджи са луди, сякаш ни казва историкът от Мосул. След което продължава:

Като не успяха да уредят въпроса, повикаха за посредник патриарха, който за тях е като имам. Последният назначи комисия от епископи и свещеници, които засвидетелстваха, че Боемунд, чичо на Танкред, преди да отпътува за родината си, бил поръчал Едеса да бъде върната на Балдуин, ако се завърне от пленничество. Господарят на Антиохия прие арбитража и графът възстанови властта си над владението.

Преценявайки, че победата му се дължи не толкова на добрата воля на Танкред, колкото на страха му от намесата на Джауали, Балдуин незабавно освобождава всички мюсюлмански пленници на своя територия, като дори екзекутира един от своите християнски служители, който публично хулел исляма.

Танкред не е единственият владетел, отчаян от странния съюз между графа и емира. Цар Редуан пише на господаря на Антиохия, за да го предупреди за амбициите и коварността на Джауали. Казва му, че емирът иска да завземе Антиохия и че ако успее, франджите не биха могли повече да се задържат в Сирия. Загрижеността на селджукския цар за сигурността на франджите е доста забавна, но между князе човек се разбира с половин дума въпреки верските и културни бариери. Така се ражда нова ислямо-франкска коалиция в отговор на първата. Оттам и двете армии, изправени една срещу друга през октомври 1108 година, край стените на Тел Башер.

Войниците от Антиохия и Алеп бързо взимат преднина. Джауали избяга и много от мюсюлманите потърсиха убежище в Тел Башер, където Балдуин и братовчед му Жоселин ги приеха благосклонно. Те се погрижиха за ранените, дадоха им дрехи и ги върнаха по родните им места. Почитта, засвидетелствана от арабския историк на Балдуин за рицарското му рицарското му поведение, контрастира с мнението на християнските жители на Едеса за графа. Като научават, че той е победен и вероятно е загинал, арменците от града решават, че е дошъл моментът да отхвърлят франкското робство. Когато се връща, Балдуин заварва столицата управлявана от нещо като комуна. Обезпокоен от тежненията за независимост на своите поданици, той нарежда да бъдат арестувани главните първенци, между които и много свещеници, и заповядва да им бъдат избодени очите.

Съюзникът му Джауали би искал да постъпи по същия начин с първенците на Мосул, които също са се възползвали от отсъствието му, за да се разбунтуват, но е принуден да се откаже, защото поражението му го е дискредитирало докрай. Съдбата, която го очаква, не е за завиждане — загубил е владението, армията, хазната, а султан Мохамед е обявил награда за главата му. Но Джауали не се признава за победен. Предрешен като търговец, той пристига в двореца в Исфахан и внезапно и смирено коленичи пред трона на султана, носейки в ръце саван. Развълнуван, Мохамед решава да му прости. Малко по-късно го назначава за управител на провинция в Персия.

Що се отнася до Танкред, победата през 1108 година го е издигнала на върха на славата му. Княжество Антиохия се е превърнало в регионална сила, от която се страхуват всички съседи, били те турци, араби, арменци или франджи. Цар Редуан е само един уплашен до смърт васал. Племенникът на Боемунд започва да се нарича „велик емир“!

Само няколко седмици след битката край Тел Башер, ознаменувала присъствието на франджите в Северна Сирия, идва ред на Дамаското царство да подпише примирие с Ерусалим: доходите от земеделските земи, разположени между двете столици, ще бъдат делени на три части — една трета за турците, една трета за франджите, една трета за селяните, отбелязва Ибн ал-Каланиси. На тази основа бе съставен протокол. Няколко месеца по-късно сирийската столица признава чрез нов договор загубата на още по-важна зона — богатата долина Бекаа, разположена на изток от Ливанската планина. Бекаа на свой ред е поделена с Ерусалимското кралство. Дамаскчани са на практика доведени до безпомощност. Реколтите им са в ръцете на франджите, а търговията им минава през пристанището на Акра, където вече се разпореждат генуезките търговци. В южните, както и в северните части на Сирия, франкското владичество е всекидневна реалност.

Но франджите не спират дотук. През 1108 година те са в навечерието на най-обширната териториална експанзия, предприета след падането на Ерусалим. Всички големи крайбрежни градове са заплашени, а местните управници нямат вече нито сила, нито воля да се отбраняват.

Първата набелязана жертва е Триполи. От 1103 година Сен-Жил се е настанил в околностите на града и е наредил да бъде издигната крепост, която градските жители наричат веднага с неговото име. Добре запазена, „Калаат Сен-Жил“ може още да се види през XX век в центъра на съвременния град Триполи. При пристигането на франджите градът стига до пристанищния квартал ал-Мина, разположен в края на полуостров, достъпът до който се контролира от прочутата крепост. Нито един керван не може да стигне до Триполи, нито да излезе оттам, без да бъде пресрещнат от хората на Сен-Жил.

Кадията Фахр ел-Мулк иска на всяка цена да разруши цитаделата, която заплашва да задуши столицата му. Всяка нощ войниците му правят безстрашни опити да убият някой от стражите и да разрушат строежа, но най-мащабната операция е предприета през септември 1104 година. Целият триполски гарнизон извършва масиран набег под предводителството на кадията, избива много франкски бойци и опожарява едно от крилата на крепостта. Самият Сен-Жил е изненадан върху един от горящите покриви. Тежко обгорен, той умира пет месеца по-късно в страшни мъки. По време на агонията си пожелава да са срещне с пратеници на Фахр ел-Мулк и им предлага следното споразумение: триполци ще спрат да атакуват цитаделата, в замяна на което франкският предводител ще се задължи да не пречи повече на движението на пътници и стоки. Кадията приема.

Странен компромис! Нима целта на всяка обсада не е да бъде възпрепятствано движението на хора и храни? А ето че човек добива впечатлението, че между обсадители и обсадени се установяват почти нормални отношения. Изведнъж пристанището на Триполи се оживява, керваните влизат и излизат като заплащат такса на франджите, триполските първенци пресичат вражите позиции, снабдени с разрешително! Всъщност, двете воюващи сили изчакват. Франджите се надяват, че ще пристигне християнска флота от Генуа или Константинопол, която да им позволи да атакуват обсадения град. Триполци, които се досещат за това, чакат също някоя мюсюлманска армия да им се притече на помощ. Най-ефикасната подкрепа би могла да дойде от Египет. Фатимидският халифат е велика морска сила и намесата му би била достатъчна да обезкуражи франджите. Но отношенията между господаря на Триполи и този на Кайро са отново катастрофални. Бащата на ал-Афдал е бил роб в семейството на кадията и изглежда отношенията му с господарите са били доста лоши. Везирът никога не е крил неприязънта си и желанието да унижи Фахр, който, от своя страна, би предпочел по-скоро да изостави града на Сен-Жил отколкото да остави съдбата си в ръцете на ал-Афдал. В Сирия също кадията няма съюзник, на когото да разчита. Налага се да потърси помощ другаде.

Когато до него достига вестта за победата при Харан, през юни 1104 година, той веднага изпраща послание на емир Сокман, в което го моли да довърши триумфа си като изгони франджите от Триполи. В подкрепа на молбата си той изпраща голямо количество злато и се задължава да покрие всички разходи по експедицията. Победителят от Харан се чувства изкушен. Той събира силна армия и се отправя към Сирия. Но само на четири дни път от Триполи е повален от пристъп на ангина. Войските му се разпръсват. Бойният дух на кадията и поданиците му рухва.

Въпреки това през 1105 година се появява светлинка на надежда. Султан Баркярук умира от туберкулоза и смъртта му слага край на безкрайната братоубийствена война, парализирала селджукската империя от началото на франкското нашествие. Отсега нататък Ирак, Сирия и Западна Персия следва да имат само един господар, султанът спасител на света и вярата, Мохамед Ибн Маликшах. Титлата на осемдесетгодишния селджукски монарх е приета буквално от триполци. Фахр ел-Мулк изпраща на султана послание след послание и получава обещание след обещание. Но никаква спасителна армия не се появява.

Междувременно блокадата на града се затяга. На мястото на Сен-Жил застава един от неговите братовчеди, „ал-Сердани“, граф дьо Сердан, който засилва натиска над обсадените. Храни пристигат все по-трудно по суша. Цените на хранителните стоки се покачват с главозамайваща бързина: ливра фурми се продава за един златен динар, монета която обикновено стига за прехраната на цяло семейство в продължение на седмици. Много от жителите на града се опитват да се изселят в Тир, Хомс или Дамаск. Гладът води до предателства. Един ден триполски първенци се срещат с ал-Сердани и за да получат благосклонността му, го известяват за начините, чрез които градът все още успява да получава провизии. Фахр ел-Мулк предлага на противника си баснословна сума, за да му върне предателите. Но графът отказва. На следващата сутрин откриват първенците с прерязани гърла в самия вражески лагер.

Въпреки подвига положението в Триполи продължава да се влошава. Помощ все така не идва и се носи упорита мълва за приближаването на франкска флота. В отчаянието си Фахр ел-Мулк решава да отиде лично в Багдад и защити каузата си пред султан Мохамед и халиф ал-Мустазхир-биллах. Един от братовчедите му е натоварен да управлява временно в негово отсъствие, а войските получават предварително възнаграждение за шест месеца. Ел-Мулк приготвя сериозен ескорт от петстотин конници и пешаци, както и много слуги, носещи най-различни дарове: гравирани саби, чистокръвни коне, везани церемониални роби, както и златни изделия, донесли славата на Триполи. В края на март 1108 година той напуска града начело на дългия си кортеж. Напусна Триполи по суша, уточнява недвусмислено Ибн ал-Каланиси, единственият летописец, свидетел на събитията, с което намеква, че кадията вероятно е получил разрешение от франджите да пресече укрепените им линии, за да отиде да призовава за свещена война срещу тях! Като се имат предвид странните отношения, които съществуват между обсадители и обсадени, това е напълно допустимо. Но по-правдоподобно изглежда кадията да е стигнал до Бейрут с кораб и след това да е поел по суша.

Фахр ел-Мулк спира първо в Дамаск. Господарят на Триполи е хранел неприкрита омраза към Дукак, но негодният селджукски владетел е мъртъв, вероятно отровен малко преди това, и градът вече се намира в ръцете на неговия настойник, атабек Тогтекин, бивш куц роб, чиито неясни взаимоотношения с франджите ще доминират сирийската политическа сцена в продължение на повече от двадесет години. Амбициозен, хитър, безскрупулен, този турски военачалник е подобно на Фахр ел-Мулк човек зрял и реалист. Сложил край на отмъстителното поведение от времето на Дукак, той топло посреща господаря на Триполи, организира голям пир в негова чест и дори го кани в личния си хамам. Кадията оценява жестовете на внимание, но предпочита да прекара нощта извън стените — доверието си има граници!

В Багдад посрещането е още по-пищно. Към кадията се отнасят като към могъщ монарх — толкова голям е престижът на Триполи в мюсюлманския свят. Султан Мохамед му изпраща собствената си ладия, за да прекоси Тигър. Служителите от протокола повеждат господаря на Триполи към този истински плаващ дворец — на единия му край е поставена бродирана възглавница, на която обикновено сяда султанът. Фахр ел-Мулк се настанява встрани, на мястото, отредено за гости, но служителите се втурват и го хващат за раменете — монархът лично е настоял гостът да заеме неговото място върху собствената му възглавница. Приет от дворец в дворец, кадията е разпитван от султана, халифа и техните съветници за обсадата на града. Целият Багдад хвали неговата смелост в джихада му срещу франджите.

Но когато стигат до политическите въпроси и Фахр ел-Мулк моли Мохамед да изпрати армия, която да освободи Триполи, султанът, разказва с насмешка Ибн ал-Каланиси, заповяда на неколцина от главните си емири да заминат с Фахр ел-Мулк, за да му помогнат да отблъсне враговете, обсадили града му. Той нареди наказателният отряд да спре за малко в Мосул, за да го изтръгне от ръцете на Джауали и щом направи това, да отиде в Триполи.

Фахр ел-Мулк е поразен. Положението в Мосул е толкова заплетено, че ще са нужни години, за да бъде оправено. Но което е по-важно, градът се намира северно от Багдад, докато Триполи лежи съвсем на запад. Ако армията направи подобно отклонение, тя никога няма да стигне навреме, за да спаси столицата му. Триполи може да падне днес или утре, настоява той. Но султанът не иска да чуе. Интересите на селджукската империя изискват да се реши с предимство въпросът с Мосул. Кадията напразно опитва различни начини, като например да подкупи със злато някои от съветниците на монарха, нищо не помага — армията ще иде първо в Мосул. Когато след четири месеца Фахр ел-Мулк поема по обратния път, всичко става без излишни церемонии. Убеден е, че няма да може да запази града. Онова, което все още не знае, е, че вече го е загубил.

Още при пристигането му в Дамаск през август 1108 година му съобщават тъжната новина. Деморализирани от твърде дългото му отсъствие, триполските първенци решили да поверят града на господаря на Египет, който обещал да го защитава срещу франджите. Ал-Афдал изпратил кораби с хранителни запаси, както и управител, който да поеме градските дела. Първото му задължение било да задържи семейството на Фахр ел-Мулк и верните му хора, да сложи ръка на хазната, мебелите и личните му вещи, както и да изпрати всичко това с кораб за Египет!

Докато везирът се разправя по този начин с нещастния кадия, франджите се готвят за последна атака срещу Триполи. Вождовете им пристигат един след друг под стените на обсадения град. Там е крал Балдуин Ерусалимски, господар на всички. Там са и Балдуин Едески и Танкред Антиохийски, които са се сдобрили по този повод. Там са и двама представители на семейството на Сен-Жил — ал-Сердани и синът на починалия граф, наричан от хронистите Ибн Сен-Жил, току-що пристигнал от родината си с десетки генуезки кораби. И двамата ламтят за Триполи, но кралят на Ерусалим ще ги накара да забравят раздорите. А Ибн Сен-Жил ще изчака края на битката, за да убие съперника си.

През март 1109 година всичко изглежда готово за съгласувано нападение по суша и вода. Триполци наблюдават със страх приготовленията, но не губят надежда. Нали ал-Афдал им е обещал да изпрати флота, много по-могъща от всички онези, които са виждали досега, снабдена с достатъчно храни, бойци и бойна техника, така че да издържи година?

Триполци са убедени, че генуезките кораби ще побягнат още щом фатимидската флота се появи на хоризонта. Остава все пак тя да пристигне навреме!

В началото на лятото, разказва Ибн ал-Каланиси, франджите нападнаха Триполи с всичка сила, като тикаха подвижните си кули към крепостните стени. Когато хората от града видяха какви яростни атаки трябва да отбиват, загубиха смелост, защото разбраха, че гибелта им е неминуема. Хранителните запаси бяха изчерпани, а египетската флота се бавеше. По Божия воля ветровете не бяха попътни, а Бог решава сетнините на света. Франджите удвоиха усилията си и превзеха града с ожесточение на 12 юли 1109 година. След две хиляди дни съпротива градът на златарството и библиотеките, на безстрашните мореплаватели и образованите кадии е разрушен от западните воини. Сто хилядите тома на Дар-ел-Илм са разграбени и после изпепелени, за да бъдат унищожени „безбожните“ писания. Според летописеца от Дамаск, франджите решиха една трета от града да бъде даден на генуезците, а другите две трети на сина на Сен-Жил. За крал Балдуин бе заделено всичко, което му се понрави. Повечето жители са продадени в робство, останалите са лишени от имот и пропъдени. Мнозина ще се насочат към пристанищния град Тир. Фахр ел-Мулк ще завърши живота си в околностите на Дамаск.

А египетската флота? Тя пристигна в Тир осем дни след падането на Триполи, разказва Ибн ал-Каланиси, когато всичко бе свършено по Божие наказание, стоварило се върху жителите му.

За втора жертва франджите избират Бейрут. Опрян на Ливанската планина, градът е заобиколен от борови гори, особено откъм предградията Мазраат ал-Араб и Рас ел-Набаа, откъдето нашествениците взимат дървен материал за построяването на обсадните машини. Бейрут не може да съперничи по разкош на Триполи, а скромните му къщи трудно биха издържали сравнение с римските дворци, чиито мраморни останки все още покриват земята на древния Бе-ритус. Но все пак това е процъфтяващ град благодарение на пристанището, разположено под надвесен крайбрежен път, където според преданието Свети Георги убил змея. Силно желан от дамаскчани, немарливо управляван от египтяни, градът най-накрая се изправя със собствени сили срещу франджите през февруари 1110 година. Петте му хиляди жители се бият енергично и отчаяно, като разрушават една след друга дървените кули на обсадителите. Франджите не знаеха по-жестока битка от тази нито преди, нито след това!, възкликва Ибн ал-Каланиси. Завоевателите няма да им го простят. След превземането на града на 13 май те започват безогледно клане. За назидание.

Поуката е добре запомнена. На следващото лято един франкски крал (можем ли да се сърдим на летописеца от Дамаск, че не е разпознал Сигурд, владетеля от далечна Норвегия?) пристигна по море с повече от шестдесет кораби, натоварени с бойци, за да стане поклонник и да воюва в ислямската земя. Тъкмо се запъти към Ерусалим и ето че Балдуин се появи насреща му и двамата заедно обсадиха по суша и вода пристанищния град Сайда, древния финикийски Сидон. Крепостната стена на града, многократно разрушавана и възстановявана в течение на историческите епохи, все още стои и впечатлява с огромните си каменни блокове, постоянно блъскани от вълните на Средиземно море. Но жителите, показали голяма смелост в началото на франкското нашествие, вече нямат сърце да се бият, защото, според Ибн ал-Каланиси, се страхуваха от съдба, подобна на бейрутската. Така те проводиха при франджите своя кадия с делегация от първенци, които да измолят от Балдуин животът им да бъде запазен. Той се съгласи. Градът капитулира на 4 септември 1110 година. Този път, вместо клане, започва масово изселване по посока на Тир и Дамаск, които вече са препълнени от бежанци.

За седемнадесет месеца Триполи, Бейрут и Сайда, трите най-прочути града на арабския свят, са завзети и опустошени, жителите им — изклани или пропъдени, емирите, кадиите, законотворците — избити или принудени да приемат изгнаничеството, джамиите — осквернени. Има ли сила, която може все още да спре франджите, преди да са стигнали до Тир, Алеп, Дамаск, Кайро, Мосул и — защо не? — Багдад?

Има ли още воля за съпротива? Вероятно не, що се отнася до мюсюлманските владетели. Но всред населението на най-застрашените градове войната за вярата, водена от западните поклонници-воини без прекъсване в течение на последните тринадесет години, започва да дава резултат. Джихадът, превърнал се от дълго време само в пусти думи за украса на официалните речи, се завръща. За него отново заговорват няколко групи бежанци, неколцина поети, неколцина духовници.

Именно един от тях, Абду-Фадл Ибн ал-Хашаб, кадия на Алеп, дребен на ръст и високогласен, решава чрез упоритостта си и силата на своя характер да събуди заспалия великан, на какъвто е заприличал арабският свят. Първият му публичен акт е да предизвика наново, след дванадесетгодишна пауза, скандал, подобен на вдигнатия от ал-Харауи по улиците на Багдад. Този път се стига до истинска буна.

ГЛАВА VСЪПРОТИВЛЕНЕЦЪТ С ТЮРБАН

В петък, 17 февруари 1111 година, кадията Ибн ал-Хашаб се втурва в джамията на султана в Багдад, придружен от голяма група алепчани, между които и един хашемитски шериф, потомък на Пророка, както и от суфи-аскети, имами, търговци:

Те накараха проповедника да слезе от катедрата, разказва Ибн ал-Каланиси, разбиха я и започнаха да викат и да оплакват нещастията, сполетели исляма по вина на франджите, които убиваха мъжете и поробваха жените и децата. Тъй като не позволяваха на правоверните да се молят, присъстващите там първенци им обещаха от името на султана и за да ги успокоят, че ще бъдат пратени армии, които да защитят исляма от франджите и всички неверници.

Но добрите думи не стигат, за да успокоят разбунтувалите се. На следващия петък те отново се появяват, този път в джамията на халифа. Когато стражите се опитват да им препречат пътя, те грубо ги повалят на земята, изпочупват украсената с арабески и стихове от Корана дървена катедра и започват да хулят самия повелител на правоверните. Багдад изживява голям смут:

Точно в този момент, разказва летописецът от Дамаск с престорено наивен тон, е Багдад пристигна принцесата, сестра на султан Мохамед и съпруга на халифа, заедно с великолепната си свита — скъпоценни камъни, разкошни дрехи, най-разнообразни конски амуниции и впрегатни животни, слуги, роби и от двата пола, придворни дами и толкоз други неща, които трудно се поддават на описание и изброяване. Пристигането й съвпадна с гореописаните сцени. Последните смутиха радостта и безопасността на височайшето завръщане. Халиф ал-Мустазхир-биллах не скри недоволството си. Той се опита да преследва виновниците за инцидента, за да ги накаже строго. Но султанът го възпря, извини постъпката на тези хора и нареди на емирите и военачалниците да се завърнат в провинциите си и да се готвят за джихад срещу неверниците, божиите врагове.

Ако добродушният ал-Мустазхир-биллах е така ядосан, то не е само заради неприятностите, причинени на младата му съпруга, но и заради ужасните думи, скандирани гръмогласно из улиците на неговата столица: „Кралят на румите е по мюсюлманин от повелителя на правоверните!“ Защото знае, че обвинението не е отправено току-така от водените от Ибн ал-Хашаб хора, а е намек за полученото няколко седмици преди това послание в дивана на халифа. В него император Алексий Комнин настоятелно умолява мюсюлманите да се обединят с румите за борба срещу франджите и прогонването им от нашите страни.

Парадоксално, но постъпките, направени в Багдад от могъщия владетел на Константинопол и от дребния кадия на Алеп, съвпадат, тъй както съвпада и нанесеното им от Танк-ред унижение. „Великият емир“ на франджите бил нахално изпъдил византийските посланици, дошли, за да му напомнят, че западните рицари са дали клетва да върнат Антиохия на василевса й и че тринадесет години след падането на града, те все още не са изпълнили обещанието си. Що се отнася до алепчани, Танкред им бил наложил в последно време крайно унизителен договор — да му плащат годишен данък от двадесет хиляди динара, да му предадат две важни крепости, намиращи се в непосредствена близост до града им, и да му дарят в знак на вярност десетте си най-хубави коня. Все така страхлив, цар Редуан не се бил осмелил да откаже. Но щом условията на договора се разчули, столицата закипяла.

В критичните моменти от своята история алепчани винаги са имали навика да се скупчват, за да обсъждат оживено надвисналите над главите им опасности. Първенците се събират често в Голямата джамия, седнали по турски върху червените килими, или на двора, под сянката на минарето, възвисяващо се над градските къщи в цвят охра. Търговците се срещат през деня по протежение на старата улица с колонади, строена от римляните, която пресича Алеп от запад на изток, от Антиохийската порта до неприкосновения квартал на Цитаделата, където живее мрачният Редуан. Централната улица е отдавна затворена за коли и шествия. Тя е завзета от стотици магазинчета, затрупани с платове, амбра, дрънкулки, фурми, шамфъстък, подправки. За подслон на минувачите при слънце и дъжд служи дървен потон, покрил изцяло улицата и съседните преки; над всяка пресечка той преминава във висок купол, чиято мазилка наподобява мрамор. По ъглите на пресечките, особено на онези, които отвеждат до суковете на рогозарите, ковачите и търговците на дърва, алепчани беседват пред многобройните кръчми, които, обгърнати от трайната миризма на врящо масло, пържено месо и подправки, предлагат ядене срещу скромна сума: овчи кюфтета, баници, леща. По-бедните семейства си купуват готова храна от сука; само богатите могат да си позволят да готвят у дома си. Недалече от кръчмите се носи характерно звънтене, долитащо от продавачите на „шараб“ — онези гъсти напитки от пресни плодове, които франджите ще заемат от арабите в течен („сироп“) или замразен („шербет“1) вид.

Следобед хора от всички съсловия се срещат в хамамите — места, определени специално за срещи — където човек се пречиства преди вечерната молитва. След това, когато падне нощта, гражданите напускат центъра на Алеп и се прибират в кварталите си, на сигурно място от пияните войници. Тук отново жени и мъже разменят новини и мълви, раждат идеи. Ярост, ентусиазъм или страх разтърсват всекидневно този кошер, който жужи по един и същи начин от три хилядолетия насам.

Ибн ал-Хашаб е човекът, чиято дума се чува най-много из кварталите на Алеп. Произхождащ от семейство на богати търговци на дървен материал, той играе първостепенна роля в управлението на града. В качеството си на шиитски кадия се ползва с голям религиозен и морален авторитет и е натоварен със задължението да решава споровете, отнасящи се до хора и имущество от неговата общност, най-голямата в Алеп. Освен това, той е раис, с други думи градоначалник, което го прави едновременно управител на търговците, представител на интересите на населението пред царя и началник на градската стража.

Но дейността на Ибн ал-Хашаб излиза извън и без това доста широките рамки на официалните му задължения. Заобиколен от многобройни съратници, от пристигането на франджите той е начело на едно патриотично и аскетично обществено течение, което настоява за по-твърда политика срещу нашествениците. Той не се страхува да заявява пред цар Редуан какво мисли за неговата примиренческа и дори сервилна политика. Когато Танкред принуждава селджукския монарх да издигне кръст върху минарето на Голямата джамия, кадията организира бунт и успява да издейства преместването на кръста в катедралата „Света Елена“. Оттогава Редуан избягва да влиза в конфликт със сприхавия кадия. Барикадирал се в Цитаделата между своя харем, своята охрана, своята джамия, своя извор и своя зелен хиподрум, турският цар предпочита да не предизвиква поданиците си. Докато собствената му власт не е поставена под въпрос, той е толерантен към общественото мнение.

През 1111 година Ибн ал-Хашаб се явява в Цитаделата, за да изрази за пореден път пред Редуан крайното недоволство на гражданите. Правоверните, му обяснява той, са възмутени, че трябва да плащат данък на настанилите се върху земята на исляма неверници, а търговците са свидетели как търговията им запада, откакто нетърпимият княз на Антиохия контролира всички пътища, водещи от Алеп към Средиземно море, и иска откупи от керваните. Щом градът не е вече в състояние да се защитава със собствени средства, кадията предлага делегация, включваща шиитски и сунитски първенци, търговци и духовници, да отиде да поиска помощ в Багдад от султан Мохамед. Редуан няма никакво желание да намесва селджукския си братовчед в делата на царството. По-скоро би предпочел да се споразумее с Танкред. Но като има предвид безполезността на мисиите, провождани в столицата на Абасидите, той смята, че не рискува нищо, ако изпълни молбата на поданиците си.

Но се лъже. Защото съвсем неочаквано през февруари 1111 година демонстрациите в Багдад предизвикват ефекта, очакван от Ибн ал-Хашаб. Султанът, осведомен за падането на Сайда и за договора, наложен на алепчани, се разтре-вожва от амбициите на франджите. В отговор на настойчивите молби на Ибн ал-Хашаб, той заповядва на последния от управителите на Мосул, емир Маудуд, да тръгне незабавно начело на голяма армия и да помогне на Алеп. Когато при завръщането си Ибн ал-Хашаб съобщава на Редуан за успеха на мисията, царят, молейки се това да не е вярно, привидно изразява радостта си. Дори уведомява братовчед си за своето нетърпение да вземе участие рамо до рамо с него в джихада. Но когато през юли му известяват, че войските на султана действително се приближават към града му, вече не крие смущението си. Като нарежда да барикадират всички порти, той арестува Ибн ал-Хашаб и главните му съратници и ги хвърля в затвора на Цитаделата. На турските войници е наредено да кръстосват денонощно из кварталите на града, за да не позволят какъвто и да е контакт на населението с „врага“. Последвалите събития донякъде ще оправдаят рязката му промяна. Лишени от хранителни продукти, които царят е трябвало да им достави, войските на султана си отмъщават като жестоко опустошават околностите на Алеп. После, вследствие на неразбирателство между Маудуд и останалите емири, армията се разпада, преди да е влязла в бой.

Маудуд се връща в Сирия две години по-късно, натоварен от султана да събере всички мюсюлмански князе с изключение на Редуан срещу франджите. Тъй като не може да влезе в Алеп, той съвсем естествено избира другия голям град, Дамаск, и там настанява генералния си щаб, за да подготви мащабна офанзива срещу Ерусалимското кралство. Домакинът му, атабек Тогтекин, се преструва на поласкан от голямата чест, оказана му от пратеника на султана, но и той изпитва същия страх като Редуан. Страхува се, че Маудуд иска да му вземе столицата и всеки жест на емира в бъдеще ще бъде тълкуван като заплаха.

На 2 октомври 1113 година, ни разказва летописецът от Дамаск, емир Маудуд напуска лагера си, разположен близо до Ферската врата, една от осемте градски порти, за да отиде, както всеки ден, в джамията на Омаядите, придружен от куция атабек:

Когато свърши молитвата и Маудуд се помоли допълнително, двамата си тръгнаха, като Тогтекин вървеше напред, за да окаже чест на емира. Те бяха заобиколени от войници, охрана и милиция, всички въоръжени с най-различни оръжия: дълги и тънки саби, остри мечове, ятагани и голи ками, които създаваха впечатление за гъста гора. Около тях се блъскаше тълпа, за да се любува на разкоша и великолепието им. Когато излязоха навън, в двора на джамията, един мъж изскочи из тълпата и се приближи до емир Маудуд, сякаш искаше да се помоли Богу за него и да получи милостиня. Изведнъж го сграбчи за пояса на дрехата му и на два пъти го прободе с кама над пъпа. Атабек Тогтекин направи няколко крачки назад и придружителите му го наобиколиха. А Маудуд, напълно владеещ се, извървя пътя до северния вход на джамията и се свлече. Повикаха хирург, който успя да зашие част от раните, но след няколко часа емирът почина, Бог да се смили над него!

Кой е убиецът на управника на Мосул в навечерието на неговата офанзива срещу франджите? Тогтекин бърза да обвини Редуан и приятелите му от сектата на асасините. Но за повечето от съвременниците единствен господарят на Дамаск е способен да въоръжи ръката на убиеца. Според Ибн ал-Атир, крал Балдуин, шокиран от убийството, изпратил на Тогтекин едно крайно презрително послание: Народ, пишел той, който убива водителя си в Божия дом, заслужава да бъде изтребен! Що се отнася до султан Мохамед, той изревава от ярост, когато му съобщават за смъртта на наместника му. Като се счита лично засегнат от подобно деяние, той решава веднъж завинаги да постави на място сирийските управници, както тези в Алеп, така и онези в Дамаск, вдига на крак армия от няколко десетки хиляди войници, командвана от най-добрите офицери от селджукския клан, и сухо заповядва на всички мюсюлмански князе да се присъединят към него, за да изпълнят свещения дълг за джихад срещу франджите.

Когато през пролетта на 1115 година могъщата султанска експедиция пристига в Средна Сирия, я очаква сериозна изненада. Балдуин Ерусалимски и Тогтекин от Дамаск са тук, рамо до рамо, заобиколени от войските си, както и от армиите на Антиохия, Алеп и Триполи. Сирийските владетели, и мюсюлмани, и франджи, се чувстват еднакво заплашени от султана и са решили да се съюзят. На селджукската армия й се налага след няколко месеца да се оттегли посрамено. Тогава Мохамед се заклева повече никога да не се занимава с франкския въпрос. И ще удържи думата си.

Докато мюсюлманските князе дават поредни доказателства за пълната си безотговорност, два арабски града ще покажат в разстояние на няколко месеца, че все още е възможно да се окаже съпротива на чуждия завоевател. След капитулацията на Сайда през декември 1110 година франджите са господари на цялото крайбрежие, целия „сахел“ — от Синай до „страната на сина на Арменеца“, северно от Антиохия. С изключение все пак на две ивици земя, вклинени в морето: Аскалон и Тир. Окуражен от последователните си победи, Балдуин решава да се справи незабавно и с тях. Областта на Аскалон е известна с отглеждания там дребен червен лук, наречен „аскалонски“, дума, която франджите ще преиначат на „ешалот“2. Но значението на града е предимно военно, защото той е сборен пункт на египетските войски при всеки от походите им срещу Ерусалимското кралство.

През 1111 година Балдуин строява армията си пред градските стени. Фатимидският управник на Аскалон, Шамс ал-Хилафа, „Слънце на Халифата“, който, както отбелязва Ибн ал-Каланиси, разбира повече от търговия, отколкото от война, веднага се стряска от демонстрацията на сила на западните рицари. Без да се опита да им окаже и най-малката съпротива, той приема да плаща данък от седем хиляди динара. Палестинското население на града, почувствало се унизено от подобна неочаквана капитулация, изпраща пратеници в Кайро, за да поиска свалянето на управителя. Научил за това и обхванат от ужас да не би везир ал-Афдал да го накаже за страхливостта му, Шамс ал-Хилафа прогонва египетските чиновници и се поставя изцяло под протекцията на франджите. Балдуин му изпраща триста войници, които слагат ръка на аскалонската цитадела.

Възмутени, жителите на града не се отчайват. Свикват се тайни събрания в джамиите, изготвят се планове и в един юлски ден на 1111 година, когато Шамс ал-Хилафа излиза на кон от резиденцията си, група съзаклятници го обграждат и му нанасят безброй удари с кама. Сигналът за бунт е даден. Въоръжени граждани, към които се присъединяват берберски войници от гвардията на управителя, се втурват да превземат цитаделата. Франкските бойци са преследвани по кулите и покрай стените. Нито един от тристате войника на Балдуин не успява да се спаси. Още над четиридесет години градът ще живее без франкска власт.

За да отмъсти за унижението, нанесено му от аскалонската съпротива, Балдуин се обръща срещу Тир, древния финикийски град, откъдето някога тръгнал, за да разпространи азбуката по цялото Средиземноморие цар Кадъм, брат на Европа, дала името си на континента на франджите. Внушителната крепостна стена на Тир все още напомня за славната му история. Градът граничи с морето от три страни, само тесен скалист път, прокаран от Александър Македонски, го свързва със сушата. Известен като непревзимаем, през 1111 година Тир подслонява много бежанци, придошли от наскоро завзетите земи. Те ще изиграят главна роля при защитата както свидетелства Ибн ал-Каланиси, чийто разказ очевидно се основава на сведения от първа ръка:

Франджите издигнаха подвижна кула, към която бе прикрепен изключително ефикасен таран. Стените се затресоха, част от камъните се разлетяха на парчета, а обсадените се почувстваха на ръба на катастрофата. Тогава един моряк, родом от Триполи, който имаше познания по металургия и опит във военните дела, започна да прави железни куки, предназначени да се захванат за тарана отпред и отстрани с помощта на държани от бранителите въжета. Те започнаха да теглят толкова силно, че дървената кула излезе от равновесие. На няколко пъти франджите трябваше сами да разрушават тарана си, за да не падне кулата.

След многократни опити обсадителите успяват да избутат подвижната кула досами стената и укрепленията и започват да ги блъскат с нов таран, дълъг шестдесет лакътя, чиято предна част е чугунена и тежи над двадесет ливри. Но морякът от Триполи не се предава:

С помощта на сръчно поставени греди, продължава летописецът от Дамаск, той изкачи делви, пълни с нечистотии, които изсипа върху франджите. Задушени от миризмите, които ги заляха, те не успяваха да управляват тарана. Тогава морякът взе кошници за грозде и кошове, напълни ги с масло, битум, дърва, смола и тръстикова кора. След това ги запали и хвърли над франкската кула. В горната й част избухна пожар и докато франджите се суетяха да го гасят с оцет и вода, триполецът побърза да хвърли други кошници, пълни с врящо масло, за да разпали пламъците. Огънят лумна по цялата горна част на кулата и малко по малко обхвана и долните етажи като се разпространяваше по дървените части на съоръжението.

Неспособни да се справят с пожара, обсадителите най-накрая изоставят кулата и побягват. Защитниците се възползват от това, излизат навън и обират голямо количество изоставени оръжия.

Като видяха това, заключава триумфално Ибн ал-Каланиси, франджите изгубиха смелост и отстъпиха назад, запалвайки постройките, които бяха издигнали в лагера си.

Датата е 10 април 1112 година. След сто тридесет и три дни обсада населението на Тир нанася на франджите нечуван разгром.

След размириците в Багдад, въстанието в Аскалон и съпротивата в Тир започва да духа вятърът на бунта. Расте броят на арабите, които изпитват една и съща омраза към нашествениците и към повечето от мюсюлманските управници, обвинявани в нехайство, дори в предателство. В Алеп например едно такова поведение надраства бързо рамките на обикновено обществено настроение. Под водачеството на кадията Ибн ал-Хашаб гражданите решават да вземат в ръце собствената си съдба. Те ще изберат сами ръководителите си и ще им наложат каква политика да водят.

Разбира се, ще има много поражения и много разочарования. Експанзията на франджите не е завършила, а наглостта им не знае граници. Но вече сме свидетели на раждането на могъща вълна, тръгнала от улиците на Алеп, която малко по малко ще залее Арабския Изток и един ден ще издигне на власт хора справедливи, доблестни, предани, способни да възвърнат изгубената територия.

Но преди да се стигне дотам, Алеп ще преживее най-метежния период от своята дълга история. В края на ноември 1113 година Ибн ал-Хашаб научава, че Редуан е тежко болен в двореца си в Цитаделата, събира другарите си и ги моли да бъдат готови за действие. На 10 декември царят умира. Щом новината се разчува, из кварталите на града плъзват въоръжени милиции, завземат главните сгради и задържат много от хората на Редуан, преди всичко привърженици на сектата на асасините, които веднага са осъдени на смърт за съглашателство с франкския враг.

Целта на кадията е не той да вземе властта, а да стресне новия цар, Алп Арслан, син на Редуан, и да го накара да води политика, различна от бащината. В първите дни шестнадесетгодишният младеж, който заеква така силно, че го наричат „Немия“, сякаш одобрява войнствеността на Ибн ал-Хашаб. Той нарежда да бъдат задържани всички сподвижници на Редуан и на часа им отсича главите с нескрита радост. Кадията е обезпокоен. Той съветва младия монарх да не потапя града в кръв, а само да накаже предателите за назидание. Алп Арслан не иска и да чуе. Екзекутира двама от собствените си братя, мнозина военни, известен брой слуги и общо взето всички, които не му се нравят. Малко по малко жителите на града откриват ужасната истина: царят е луд! Най-добрият извор, който ни позволява да разберем тази епоха, е хрониката на един алепски дипломат и писател, Камаледдин, написана век след събитията въз основа на свидетелства, оставени от съвременници:

Един ден, разказва той, Алп Арслан събрал известен брой емири и знатни хора и им показал нещо като подземие, издълбано в цитаделата. Когато те влезли вътре, той ги попитал:

— Какво ще кажете, ако прережа гърлата на всинца ви още тук?

— Ние сме роби, подчинени на заповедите на Ваше Величество — отговорили нещастниците, като се престрували, че приемат заплахата като хубава шега.

И така се спасили от смърт.

Не минава много време и всички се отдръпват от умопобъркания младеж. Само един човек все още се осмелява да се доближава до него, евнухът му Лулу („Бисери“). Но и той започва да се страхува за живота си. През септември 1114 година, докато господарят му спи, го умъртвява и поставя на престола друг син на Редуан, едва шестгодишен.

С всеки изминат ден Алеп затъва все повече в анархията. Докато в цитаделата безконтролни групи от роби и войници взаимно се разкъсват, по улиците на града патрулират въоръжени жители, за да се защитават от грабители. На първо време франджите от Антиохия не се опитват да се възползват от хаоса, парализирал Алеп. Танкред е починал година преди Редуан, а наследникът му, сир Роже, когото Камаледдин нарича в хрониката си Сирджал, все още не е достатъчно самоуверен, за да предприеме мащабни действия. Но отсрочката е кратка. През 1116 година Роже Антиохийски, осигурил си контрол над всички пътища, водещи за Алеп, завзема една след друга главните крепости около града и, несрещнал съпротива, започва да събира такса от всеки поклонник, тръгнал за Мека.

През април 1117 година евнухът Лулу е убит. Според Камаледдин, войници от ескорта му направили заговор срещу него. Докато се разхождал на изток от града, те изведнъж опънали лъкове с викове: „Заек! Заек!“, за да го заблудят, че ще стрелят по някое животно. А всъщност обсипали със стрели самия Лулу. След смъртта му властта преминава в ръцете на друг роб, който, неспособен да се наложи, повиква на помощ Роже. Хаосът става неописуем. Докато франджите се готвят за обсада на града, военните продължават да се бият кой да контролира Цитаделата. В този момент Ибн ал-Хашаб решава да действа незабавно. Той събира главните първенци и им предлага план, който ще повлече много последствия. Като крайграничен град, им обяснява той, Алеп трябва да застане на гребена на джихада срещу франджите и следователно, трябва да повери управлението си на могъщ емир, може би дори на самия султан, така че повече никога да не бъде управляван от някое местно царче, издигащо собствените си интереси над тези на исляма. Предложението на кадията е одобрено, но не без възражения, защото алепчани са ревностно привързани към своята независимост. Започва изброяване на евентуалните кандидати. Султанът? Той вече не иска и да чуе за Сирия. Тогтекин? Това е единственият сирийски княз с известен замах, но алепчани никога няма да приемат човек от Дамаск. Тогава Ибн ал-Хашаб споменава името на турския емир Илгази, управител на Мардин в Месопотамия. Поведението му не винаги е било за пример. Две години по-рано той е подкрепил ислямо-франкския съюз срещу султана, а освен това е известен с пиянството си. Когато пиеше вино, ни съобщава Ибн ал-Каланиси, Илгази биваше като оглупял в продължение на дни и не можеше да си събере ума, когато се налагаше да даде заповед или нареждане. Но търсенето би било безкрайно, ако целта е да се намери трезв военен. Освен това, настоява Ибн ал-Хашаб, Илгази е храбър боец, семейството му е управлявало дълго време Ерусалим, а брат му Сокман извоюва победата срещу франджите край Харан. След като повечето от присъстващите подкрепят това мнение, на Илгази е изпратена покана да дойде и самият кадия му отваря портите на Алеп през лятото на 1118 година. Първата стъпка на емира е да се ожени за дъщерята на цар Редуан, жест, който символизира съюза между града и новия му владетел и същевременно утвърждава легитимността на последния. Илгази свиква войските си.

Двадесет години след началото на франкското нашествие, столицата на Северна Сирия има за пръв път вожд, който желае да се бие. Резултатът е съкрушителен. В събота, 28 юни 1119 година, армията на господаря на Алеп се сблъсква с антиохийската войска в равнината Сармада, по средата между двата града. Хамсинът, сух и топъл вятър, който довява пясък, духа в очите на бойците. Камаледдин ще ни опише сцената:

Илгази накара емирите си да се закълнат, че ще се бият храбро, ще издържат, не ще отстъпят и ще дадат живота си за джихада. След това мюсюлманите се разпръснаха на малки вълни и застанаха за през нощта близо до войските на сир Роже. Изведнъж, на зазоряване, франджите видяха към тях да се приближават знамената на мюсюлманите, които ги обкръжаваха от вси страни. Възседнал кобилата си, кадията Ибн ал-Хашаб излезе напред и с копие в ръка подтикна нашите за бой. Като го видя, един от войниците извика презрително: „Да не сме дошли от родината си, за да вървим след един тюрбан?“ Но кадията тръгна към частите, премина през редиците и за да възбуди енергията им и повдигне духа им, се обърна към тях с толкова красноречиви думи, че войниците заплакаха от вълнение и му се възхитиха. След това нападнаха от всички страни. Стрелите летяха като рояк скакалци.

Антиохийската армия е разбита. Самият сир Роже е открит между труповете с глава, разцепена до носа.

Пратеникът с вестта за победата стигна в Алеп точно когато застаналите в редица мюсюлмани довършваха обедната молитва в Голямата джамия. Тогава се чу силен шум от запад, но нито един боец не влезе в града преди следобедната молитва.

В продължение на дни Алеп празнува победата. Хората пеят, пият, колят овни, блъскат се, за да разгледат знамената с кръстовете, шлемовете и ризниците, донесени от войската, или за да присъстват на обезглавяването на някой пленник бедняк — богатите ги разменят срещу откуп. По площадите декламират импровизирани стихове, прославящи Илгази: След Господ, в теб е нашата надежда! Години наред алепчани са живели в страх от Боемунд, от Танкред, после от Роже Антиохийски, мнозина започнали да очакват като някаква неизбежност деня, когато, подобно на братята си от Триполи, ще бъдат принудени да избират между смъртта и изгнанието. Но с победата при Сармада те сякаш се възраждат за живот. Подвигът на Илгази повдига ентусиазма в целия арабски свят. Никога в предишните години, провиква се Ибн ал-Каланиси, подобен триумф не бе присъждан на исляма!

Крайните слова издават крайното деморализиране, което царува в навечерието на победата на Илгази. И наистина наглостта на франджите е достигнала границите на абсурда: в началото на март 1118 година, крал Балдуин, начело на точно двеста и шестнадесет рицари и четиристотин пешаци тръгва да завладява… Египет! С жалката си войска той прекосява Синай, окупира, без да срещне съпротива, град Фа-рама и стига чак до бреговете на Нил, където се изкъпва, уточнява подигравателно Ибн ал-Атир. Дори би стигнал още по-далеч, ако внезапно не ляга болен. Изпратен по най-бързия начин за Палестина, той умира по пътя в ел-Ариш, в североизточната част на Синай. Въпреки смъртта на Балдуин, ал-Афдал не ще успее никога да се възстанови от новото унижение. Губейки бързо контрол над положението, той ще бъде убит три години по-късно на една каирска улица. Що се отнася до краля на франджите, то той ще бъде наследен от своя братовчед Балдуин II Едески.

Извоювана малко след сензационния поход през Синай, победата при Сармада е възприета като реванш, а от някои оптимисти — като начало на възвръщането на отнетите земи. Очакват Илгази да тръгне незабавно срещу Антиохия, останала без княз и без армия. Впрочем франджите се готвят да издържат на евентуална обсада. Първото им решение е да отнемат оръжието от живеещите в града християни сирийци, арменци и гърци и да им забранят да напускат домовете си от страх да не би те да се съюзят с алепчани. Наистина голямо е напрежението между западните рицари и техните източни едноверци, които ги обвиняват за презрението към ритуалите им и за отредените им низши длъжности в собствения им град. Но предпазните мерки на франджите се оказват безполезни. Илгази въобще не смята да се възползва от предимството си. Мъртво пиян, той не напуска бившата резиденция на Редуан и непрестанно празнува победата. От постоянното поглъщане на ферментирали питиета го хваща силна треска. Оздравява двадесет дни по-късно, точно навреме, за да научи, че ерусалимската армия, предвождана от новия крал Балдуин II, току-що е пристигнала в Антиохия.

Разсипан от алкохола, Илгази угасва три години по-късно, без да съумее да се възползва от успеха си. Алепчани ще му бъдат благодарни, че е отстранил от града им франкската опасност, но в никакъв случай няма да жалят за загубата му, защото погледите им вече се насочват към неговия наследник, един изключителен човек, чието име е в устата на всички: Балак. Племенник на Илгази, но от съвсем друга закваска. За няколко месеца той ще се превърне в герой, боготворен в целия арабски свят, и подвизите му ще бъдат споменавани в джамиите и по площадите.

През септември 1122 година, Балак успява чрез умел ход да плени Жоселин, наследил Балдуин II като граф на Едеса. Според Ибн ал-Атир, той го обви с камилска кожа, накара да я зашият и след това, като отказа всички предложения за откуп, го затвори в една крепост. След смъртта на Роже Антиохийски, ето че втора франкска държава остава без водител. Кралят на Ерусалим, обезпокоен, решава сам да отиде на север. Едески рицари му показват мястото, където е бил заловен Жоселин — една блатиста местност на брега на Ефрат. Балдуин II прави кратка разузнавателна обиколка и заповядва да разпънат палатки за нощуване. На следващия ден става рано, за да се посвети на любимия си спорт, научен от източните князе — лова със соколи, когато изведнъж Балак и хората му, неусетно приближили се, обкръжават лагера. Кралят на Ерусалим слага оръжие. На свой ред е отведен в плен.

Окичен с ореола на тези подвизи, през юни 1123 година Балак влиза тържествено в Алеп. Като повтаря жеста на Ил-гази, той се жени за дъщерята на Редуан, след което предприема, без да губи нито момент и без да претърпи никаква загуба, систематично изтласкване на франджите от владенията им около града. Военното умение на този четиридесетгодишен турски емир, решителността, безкомпромисността по отношение на франджите, трезвостта и последователните му победи нямат нищо общо с отчайващата посредственост на останалите мюсюлмански князе.

Един град, в частност, вижда в негово лице спасител, изпратен от Провидението — Тир, наново обсаден от франджите, въпреки залавянето на краля им. Положението на защитниците се оказва много по-деликатно, отколкото дванадесет години по-рано по време на победната съпротива, защото този път западните рицари имат контрол по море. Внушителна венецианска ескадра, наброяваща над сто и двадесет кораба, се появява наистина през пролетта на 1123 година край палестинските брегове. Още с пристигането си тя успява да изненада хвърлилата котва пред Аскалон египетска флота и я унищожава. През февруари 1124 година, след като подписват споразумение с Ерусалим за подялба на плячката, венецианците предприемат блокада на пристанището на Тир, а франкската армия се установява на лагер източно от града. Перспективите не са добри за обсадените. Разбира се, тирийци се бият ожесточено. Една нощ например група отлични плувци стигат до венецианския кораб, който пази входа за пристанището, и успяват да го изтеглят до града, където го разоръжават и унищожават. Но въпреки подобни бляскави действия, вероятностите за успех са незначителни. Разгромът на фатимидската флота прави невъзможна каквото и да е помощ по море. От друга страна снабдяването с питейна вода се оказва затруднено. Тир — това е главната му слабост — не разполага с извор вътре в града. В мирно време сладка вода се довежда отвън посредством водопровод. При война градът разчита на водохранилищата си и на бързите доставки с малки лодки. Здравата венецианска блокада не позволява да се използва този способ. Ако обръчът не се разхлаби, капитулацията ще бъде неизбежна само след няколко месеца.

Като не очакват нищо от египтяните, техни обичайни покровители, защитниците се обръщат към героя на деня, Балак. По това време емирът обсажда една крепост край Алеп, Манбидж, в която един от васалите му се е разбунтувал. Когато до него стига зовът на тирийци, разказва Камаледдин, той веднага решава да повери обсадата на един от наместниците си, а самият той да отиде на помощ на Тир. На 6 май 1124 година, преди да тръгне на път, емирът прави последен оглед:

С шлем на глава и с щит в ръка, продължава летописецът от Алеп, Балак се приближи до крепостта Манбидж, за да избере място, където да бъдат поставени катапултите. Докато раздаваше заповеди, една стрела, изстреляна откъм крепостните стени, го прониза под лявата ключица. Той сам изтръгна стрелата и като плю презрително върху нея, промърмори: „Този удар ще бъде смъртоносен за всички мюсюлмани!“ След което издъхна.

Думите му са верни. Щом вестта за смъртта му стига в Тир, жителите се обезкуражават и започват да мислят само как да преговарят за условията, при които да се предадат. На 7 юли 1124 година, разказва Ибн ал-Каланиси, те излязоха между два реда войници, без да бъдат закачани от франджите. Всички военни и цивилни граждани напуснаха града, в който останаха само немощните. Едни от изгнаниците отидоха в Дамаск, други се разпръснаха из страната.

Макар че е избегната кървавата баня, удивителната съпротива на тирийци все пак завършва по унизителен начин.

Не само те ще понесат последствията от загубата на Балак. В Алеп властта преминава у Тимурташ, син на Илгази, деветнадесетгодишен младеж, чието единствено занимание, според Ибн ал-Атир, бе да се забавлява. Той побърза да напусне Алеп и да се завърне в родния си град Мардин, защото намираше, че в Сирия се водят прекалено много войни с франджите. Като не се задоволява само да напусне столицата си, Тимурташ побързва да освободи краля на Ерусалим срещу двадесет хиляди динара. Дарява го с почетни дрехи, златна шапчица и ботуши с украса и дори му връща коня, отнет от Балак в деня на пленяването му. Постъпка на княз, вероятно, но напълно безотговорна, защото няколко седмици след освобождаването си Балдуин II пристига пред Алеп с твърдото намерение да го превземе.

Защитата на града ляга изцяло върху Ибн ал-Хашаб, който разполага само с няколкостотин въоръжени мъже. Кадията, като вижда града си заобиколен от хиляди бойци, изпраща пратеник при сина на Илгази. С риск за живота си пратеникът преминава през нощта вражеските линии. Когато стига в Мардин, той се представя в дивана на емира и настойчиво го моли да не изоставя Алеп. Но Тимурташ, толкова нагъл, колкото и страхлив, заповядва да хвърлят в затвора емисаря, чиито оплаквания му дотягат.

Тогава Ибн ал-Хашаб се обръща към друг спасител, ал-Бурсуки, стар турски военачалник, току-що назначен за управител на Мосул. Известен с праволинейността и религиозната си ревност, но и с политическите си умения и амбиции, ал-Бурсуки приема незабавно отправената му от кадията покана и веднага тръгва на път. Пристигането му през януари 1125 година пред обсадения град изненадва франджите, които се разбягват и изоставят палатките си. Ибн ал-Хашаб бърза да излезе насреща на ал-Бурсуки, за да го накара да ги преследва, но емирът е уморен от дългото яздене и преди всичко е нетърпелив да разгледа новото си владение. Подобно на Илгази пет години преди това, той не се осмелява да използва докрай предимството си и оставя време на противника да се съвземе. Но намесата му е от огромно значение, защото сключеният между Алеп и Мосул съюз ще се окаже ядрото на една могъща държава, която не след дълго ще може да отвърне с успех на франкската арогантност.

Благодарение на упоритостта и поразителната си проницателност Ибн ал-Хашаб успява, както знаем, не само да спаси града си от завладяване, но и допринася най-много от всички за разчистването на пътя пред големите водачи на джихада срещу нашествениците. Кадията няма да доживее да ги види. В един летен ден на 1125 година, на излизане от джамията в Алеп след обедната молитва, мъж, предрешен като аскет, скача върху него и го пробожда с кама в гърдите. Това е отмъщението на асасините. Ибн ал-Хашаб е най-ожесточеният противник на сектата, избива нейните привърженици и никога не се разкайва за това. Така че със сигурност е знаел, че един ден ще заплати с живота си. В продължение на повече от тридесет години нито един враг не е успял да се изплъзне от ръцете на асасините.

Най-страшната на всички времена секта е създадена през 1090 година от човек с широка култура, чувствителен към поезията, любопитен за последните научни открития. Хасан ас-Сабах е роден около 1048 година в град Райи, разположен в непосредствена близост до мястото, къде няколко десетилетия по-късно ще бъде основано градчето Техеран. Бил ли е, както разказва легендата, неразделен другар в младежките години на поета Омар ал-Хайям, също страстен почитател на математиката и астрономията? Не знаем точно. За сметка на това с точност се знаят обстоятелствата, накарали една такава блестяща личност да посвети живота си на създаването на секта.

Когато се ражда Хасан, в мюсюлманска Азия властва шиитското учение, към което се числи и самият той. Сирия принадлежи на египетските Фатимиди, а друга шиитска династия, тази на Буейхидите, контролира Персия и държи в ръцете си абасидския халиф в сърцето на Багдад. Но по време на младостта на Хасан положението се променя коренно. Селджуките, защитници на сунитската права вяра, завземат цялата област. От някога триумфиращо учение шиизмът се превръща в едва търпима и често преследвана доктрина.

Хасан, растящ в средата на религиозни персийци, започва да се бунтува срещу подобно положение. Около 1071 година той решава да се установи в Египет, последен бастион на шиизма. Но онова, което заварва в страната на Нил, не е никак радостно. Старият фатимидски халиф ал-Мустанзир е още по-голяма марионетка от своя абасидски съперник. Той не се осмелява да напуска двореца без разрешението на арменския си везир Бадр ел-Джамали, баща и предшественик на ал-Афдал. В Кайро Хасан попада на мнозина религиозни интегристи, които споделят неговите опасения и искат, подобно на него, да реформират шиитския халифат и да отмъстят на селджуките.

Скоро се създава истинско движение начело с Низар, най-големия син на халифа. Едновременно благочестив и смел, наследникът на Фатимидите не изпитва никакво желание да се отдаде на придворните удоволствия, нито пък да играе ролята на марионетка в ръцете на някой везир. След смъртта на баща си, която не е далеч, той ще го наследи и с помощта на Хасан и другарите си ще осигури нов златен век за шиитите. Разработен е подробен план, чийто главен вдъхновител е Хасан. Персийският поборник ще се установи в центъра на селджукската империя, за да подготви почвата за изтласкване на врага, нещо, което Низар ще предприеме веднага след възкачването си на престола.

Хасан постига повече и от най-смелите мечти, но с методи доста по-различни от тези, които си представя добродетелният Низар. През 1090 година той изненадващо превзема крепостта Аламут, истинско „орлово гнездо“, разположено в планинския масив Елбурс, близо до Каспийско море, в практически недостижим район. Осигурил си по този начин непревзимаемо свещено убежище, Хасан предприема създаването на политическо-религиозна организация, чиято ефикасност и дисциплинираност ще останат ненадминати в цялата история.

Привържениците се групират според своето образователно равнище, довереност и храброст, като се започне от новоприетите и се стигне до Великия учител. Те преминават през интензивни курсове на обучение и физическа подготовка. Любимото оръжие на Хасан за всяване на страх всред враговете е убийството. Членове на сектата са пращани поотделно или по-рядко на групички от по двама-трима със задача да убият дадена личност. Обикновено се преобличат като търговци или аскети, движат се из града, където трябва да бъде извършено престъплението, разучават местата и навиците на жертвата, след което — когато планът бъде готов — нанасят удара си. И ако подготовката се извършва в най-дълбока тайна, то екзекуцията трябва задължително да бъде публична, пред възможно най-голяма тълпа. Ето защо избраното място е джамията, а предпочитаният ден — петък, обикновено по обяд. За Хасан убийството е не просто средство да се отървеш от даден противник, а преди всичко двоен урок, който трябва да бъде даден публично — наказание за убития и героична саможертва за привърженика екзекутор, наричан „федай“, т.е. „командос самоубиец“, защото почти винаги загива на място.

Спокойният начин, по който членовете на сектата са приемали да загинат, е карал мнозина съвременници да мислят, че те са били упоявани с хашиш, откъдето и прозвището им „хашишиюн“ или „хашишин“, дума, която по-късно е преиначена на „асасин“3 и постепенно е възприета като нарицателно име в много езици. Подобна хипотеза е разбираема, но за всичко, отнасящо се до сектата, действителността е трудно отделима от легендата. Наистина ли Хасан е карал привържениците си да се дрогират, за да им създаде за известно време усещане, че са в рая и да им вдъхне кураж за очакващото ги мъченичество? Или, по прозаично казано, опитвал ли се е да ги привикне към някакво упойващо средство, за да ги държи винаги в подчинение? Или им е давал еуфоризиращо вещество, за да не трепне ръката им по време на убийството? Разчитал ли е главно на сляпата им вяра? Какъвто и да е отговорът, фактът, че съществуват толкова много хипотези, е своеобразна почит към един изключителен организатор, какъвто е бил Хасан.

Успехът му е наистина поразителен. Първото убийство, извършено през 1092 година, две години след основаването на сектата, е само по себе си епопея. По това време Селджукидите са на върха на могъществото си. Основният стълб на империята им, човекът, който в продължение на тридесет години обединява в истинска държава земите, завладени от турските воини, вдъхновителят на възродената сунитска власт и на борбата срещу шиизма, е един стар везир, чието име само по себе си говори за създаденото: Низам ел-Мулк, „Редът на царството“. На 14 октомври 1092 година сподвижник на Хасан го пронизва с кама. След убийството на Низам ел-Мулк, ще отбележи Ибн ал-Атир, държавата се разпадна. И наистина селджукската империя вече никога няма да бъде единна. В историята й ще се редуват не завоевания, а безкрайни войни за наследство. Мисията е изпълнена, би могъл да каже Хасан на другарите си в Египет. Пътят е отворен за завръщането на Фатимидите. На ход е Низар. Но в Кайро въстанието е осуетено. Ал-Афдал, наследил везирството от своя баща през 1094 година, смазва безмилостно приятелите на Низар, който е жив зазидан.

Това поставя Хасан в непредвидено положение. Без да се отказва от възраждането на шиитския халифат, той разбира, че за това ще му трябва време. И променя стратегията си. Като продължава работата си за подкопаване устоите на официалния ислям и религиозните му и политически представители, той се опитва да намери кътче, където да се наложи и създаде собствено владение. А има ли за това по-добра страна от Сирия, разчленена на безброй съперничещи си държавици? Достатъчно е сектата да се вмъкне там, да настрои един град срещу друг и един емир срещу брат му, за да може да оцелее до деня, когато фатимидският халифат ще се пробуди.

Хасан изпраща в Сирия персийски проповедник — един загадъчен „лекар-астролог“, който се установява в Алеп и успява да спечели доверието на Редуан. Сподвижниците започват да прииждат в града, където проповядват учението си и създават свои ядки. За да си запазят приятелството на селджукския цар, те не отказват да му вършат дребни услуги, като например да избият известен брой от политическите му противници. След смъртта на „лекаря-астролог“ през 1103 година, сектата веднага изпраща при Редуан нов персийски съветник, златаря Абу Тахер. Много бързо той се сдобива с още по-голямо влияние от предшественика си. Редуан е подчинен изцяло на волята му и според Камаледдин, нито един алепчанин не може вече да измоли и най-малката благосклонност от монарха или да уреди какъвто и да е административен въпрос, без да мине през някой от многобройните сектанти, внедрени в обкръжението на царя.

Но именно заради могъществото си асасините са ненавиждани. Ибн ал-Хашаб, в частност, непрекъснато настоява на дейността им да бъде сложен край. Той ги обвинява не само заради злоупотребата им с влияние, но главно заради симпатията, която проявяват спрямо западните нашественици. Макар и парадоксално, подобно обвинение не е лишено от основание. При пристигането на франджите, асасините, които едва започват разселването си из Сирия, са наричани „батини“, т.е. хора, принадлежащи на друга вяра, а не на тази, която публично изповядват. Названието показва, че сподвижниците са мюсюлмани само привидно. Шиитите, подобно на Ибн ал-Хашаб, не изпитват никаква симпатия към последователите на Хасан заради скъсването му с фатимидския халифат, който си остава, макар и отслабен, всепризнат защитник на шиизма в арабския свят.

Мразени и преследвани от всички мюсюлмани, асасините следователно не са недоволни, когато виждат да пристига християнска армия, нанасяща разгром след разгром както на селджуките, така и на ал-Афдал, убиеца на Низар. Няма никакво съмнение, че прекалено примирителното поведение на Редуан спрямо западните рицари се е дължало до голяма степен на съветите на „батините“.

В очите на Ибн ал-Хашаб съглашателството между аса-сини и франджи е равно на предателство. И той действа както спрямо предатели. По време на кланетата, последвали смъртта на Редуан в края на 1113 година, батините са преследвани от улица на улица, от къща на къща. Едни са линчувани от тълпата, а други хвърляни от градските стени. Тогава загиват близо двеста членове на сектата, между които и Абу Тахер, златарят. Все пак, посочва Ибн ал-Каланиси, мнозина успяха да избягат, като намериха убежище при франджите или се пръснаха из страната.

Напразно Ибн ал-Хашаб изтръгва из ръцете на асасините главния им бастион в Сирия, те все още са в зората на удивителния си път. Извлякла поука от провала си, сектата сменя тактиката. Новият пратеник на Хасан в Сирия, персийски проповедник на име Бахрам, решава да преустанови за известно време зрелищните действия и да се върне към усърдната и дискретна работа по организиране и внедряване на сподвижниците:

Бахрам, разказва летописецът от Дамаск, живееше в най-дълбока тайна и в най-голямо уединение, често променяше самоличността си и дрехите, така че се придвижваше из градове и укрепени селища без никой да го заподозре.

Няколко години по-късно той вече разполага с достатъчно мощна мрежа, за да излезе от нелегалност. И съвсем навреме намира отличен покровител на мястото на Редуан:

Един ден, разказва Ибн ал-Каланиси, Бахрам пристигна в Дамаск, където бе много добре приет от атабек Тогтекин от предпазливост заради собственото му злодейство и това на бандата му. Бе му засвидетелствано внимание и му бе оказано бдително покровителство. Вторият човек в сирийската столица, везир Тахир ал-Маздагани, се споразумя с Бахрам, въпреки че не принадлежеше към неговата секта, и му помогна да разпростре навред своята зловредна паяжина.

И така, въпреки смъртта на Хасан ас-Сабах, настъпила в убежището му в Аламут през 1124 година, дейността на асасините се разгаря. Убийството на Ибн ал-Хашаб не е изолиран случай. Година преди това един друг от първите „съпротивленци с тюрбан“ загива под ударите им. Всички летописци надълго и нашироко отбелязват убийството му, защото човекът, оглавил първата демонстрация на недоволство срещу франкското нашествие, е станал един от най-големите религиозни авторитети в мюсюлманския свят. От Ирак съобщават, че кадията на кадиите на Багдад, величие на исляма, Абу Саад ал-Харауи бил нападнат от батини в голямата джамия в Хамадан. Те го проболи с ками, след което веднага избягали, без да оставят доказателство или следа и без никой да тръгне да ги преследва, до такава степен бил голям страхът от тях. Престъплението предизвиква силно недоволство в Дамаск, където ал-Харауи е живял дълго. Дейността на асасините поражда нарастваща омраза, особено в религиозните среди. Най-ревностните измежду правоверните живеят с натежало от мъка сърце, но се въздържат да говорят, защото батините избиват онези, които им се противопоставят и поддържат тези, които одобряват заблудата им. Никой вече не се осмелява да ги обвини публично, бил той емир, везир или султан!

Страхът е оправдан. На 26 ноември 1126 година ал-Бурсуки, могъщият господар на Алеп и Мосул, става жертва на свой ред на ужасното отмъщение на асасините:

При все това, учудва се Ибн ал-Каланиси, емирът беше нащрек. Носеше ризница, която не пропускаше нито връх на сабя, нито острие на кама, и се обграждаше с въоръжени до зъби войници. Но неумолимата съдба не може да бъде избягната. Както обикновено, ал-Бурсуки бе отишъл в Голямата джамия на Мосул, за да изпълни петъчното си задължение. Злодейците бяха там, облечени като суфи, и се молеха в един ъгъл, без да предизвикват подозрение. Изведнъж те скочиха върху него и му нанесоха множество удари, но не успяха да пробият ризницата. Когато батините видяха, че камите им са безпомощни срещу емира, един от тях извика: „Удряйте горе, по главата!“ Про-бодоха гърлото му и го покриха целия с рани. Ал-Бурсуки умря като мъченик, а убийците му бяха осъдени на смърт.

Никога заплахата от асасините не е била толкова силна. Вече не става въпрос за постоянен тормоз, а за истинска проказа, разяждаща арабския свят в момент, когато той се нуждае от цялата си енергия, за да устои срещу франкското нашествие. Впрочем поредицата от убийства продължава. Няколко месеца след смъртта на ал-Бурсуки, синът му, възцарил се на престола, е убит на свой ред. По това време в Алеп четирима емири съперници се борят за власт, а Ибн ал-Хашаб вече не е там, за да поддържа поне малко единство. През есента на 1127 година, докато градът тъне в анархия, франджите отново се появяват пред стените му. Антиохия има нов княз, младият син на великия Боемунд, осемнадесетгодишен русокос гигант, току-що пристигнал от родината си, за да влезе във владение на семейното наследство. Името му е същото като това на баща му, както и невъздържаният му характер. Алепчани побързват да му заплатят дан, а най-големите пораженци вече виждат в негово лице бъдещия завоевател на града им.

Положението в Дамаск е също така драматично. Атабек Тогтекин, остарял и болен, няма вече никакъв контрол над асасините. Те имат своя собствена въоръжена милиция, управлението е в ръцете им, а везир ал-Маздагани, който им е предан тялом и духом, поддържа тесни контакти с Ерусалим. От своя страна Балдуин II не крие намерението си да увенчае кариерата си с превземането на сирийската столица. Сякаш единствено присъствието на стария Тогтекин все още възпира асасините да предадат града на франджите. Но отсрочката ще бъде кратка. В началото на 1128 година атабекът започва видимо да се топи и се залежава. Интригите край леглото му не спират. След като посочва сина си Бури за наследник, той угасва на 12 февруари. Дамаскчани вече са убедени, че падането на града им е въпрос единствено на време.

Като възкресява век по-късно тази драматична епоха от арабската история, Ибн-ал-Атир справедливо пише:

Със смъртта на Тогтекин изчезна последният човек, способен да противостои на франджите. Те вече бяха в състояние да завладеят цяла Сирия. Но Бог в безкрайната си доброта се смили над мюсюлманите.