Кръстоносните походи през погледа на арабите

ГЛАВА XIIIМОНГОЛСКИЯТ БИЧ

Събитията, за които ще разкажа, са толкова ужасни, че години наред избягвах да ги споменавам. Не е лесно да се изрече, че смърт връхлетя исляма и мюсюлманите. Ох! По-добре майка ми да не ме бе раждала или да бях умрял, без да видя всичките тез злини! Ако някой ден ви рекат, че Земята не е познала по-голямо бедствие, откакто Господ създаде Адам, не се колебайте дали да вярвате, защото това е самата истина. Измежду най-прочутите трагедии в Историята се споменават обикновено избиването на синовете Израилеви от Навуходоносор и разрушаването на Ерусалим. Но туй е нищо в сравнение с онова, което се случи. Не, сигурно до края на света човек не ще види такава страшна погибел.

Никъде в многотомната си Съвършена история Ибн ал-Атир не използва толкова прочувствен тон. Мъката, страхът и неверието избухват страница след страница, за да отдалечат сякаш от суеверие мига, когато най-накрая трябва да бъде произнесено името на бича: Чингиз хан.

Възшествието на монголския завоевател започва малко след смъртта на Саладин, но арабите усещат надвисналата заплаха едва четвърт век по-късно. На първо време Чингиз хан обединява под властта си отделните турски и монголски племена из Средна Азия, преди да се впусне да превзема света. В три посоки: на изток, където първо превръща в свой васал, а след това и присъединява Китайската империя; на северозапад, където разорява Русия и Източна Европа; на запад, където превзема Персия. „Всички градове трябва да бъдат изравнени със земята, заявява Чингиз хан, за да се превърне отново целият свят в огромна степ, сред която монголските майки ще откърмват свободни и щастливи деца“. И действително цветущи градове като Бухара, Самарканд и Херат са разрушени, а населението им е избито.

Първият монголски набег в страните на исляма съвпада с франкското нашествие в Египет между 1218 и 1221 година. Тогава арабският свят изпитва усещането, че се е озовал между два огъня, което и обяснява до известна степен примирителното отношение на ал-Камел по отношение на Ерусалим. Но Чингиз хан се отказва да навлезе в Западна Персия. След смъртта му през 1227 година, на шестдесет и седем годишна възраст, натискът на степните конници над арабския свят отслабва за няколко години.

В Сирия бичът се усеща първо по косвен начин. Измежду многото династии, които монголите смазват по пътя си, са и турците хауарезми, изместили селджуките междувременно. Разрушаването на мюсюлманската империя, познала своя миг на слава, принуждава остатъците от армията й да бягат далече от страшните победители. Така над десет хиляди хауарезмийски конници пристигат един хубав ден в Сирия, плячкосват и изнудват градовете, взимат участие като наемници в междуособните войни на Аюбидите. През юни 1244 година, почувствали се достатъчно силни, за да създадат своя държава, хауарезмите нападат Дамаск. Опустошават околните села, съсипват овощните градини в равнината Гута, но неспособни на дълга обсада, за да смажат съпротивата на града, те променят намерението си и внезапно се отправят към Ерусалим. Градът е превзет с лекота на 11 юли. Макар че голяма част от франкското население е пощадено, градът е разграбен и опожарен. При новото им нападение срещу Дамаск няколко месеца по-късно те са смазани от коалиция на аюбидските князе за най-голямо облекчение на всички сирийски градове.

Този път франкските рицари не ще си върнат Ерусалим. Фридрих, благодарение на чиято дипломатическа ловкост знамето с кръста е продължило да се вее над стените на града още петнадесет години, изгубва интерес към съдбата му. Отказал се от източните си амбиции, той предпочита да поддържа най-приятелски отношения с управниците в Кайро. Когато през 1247 година френският крал Людовик IX замисля да предприеме поход срещу Египет, императорът се опитва да го разубеди. Нещо повече, той редовно уведомява Аюб, сина на ал-Камел, за подготовката на френската експедиция.

През септември 1248 година Людовик пристига на Изток, но не се отправя веднага към египетските брегове, тъй като счита, че е прекалено рисковано да започне похода преди пролетта. Отсяда в Кипър, като се опитва за няколкото месеца отсрочка да осъществи мечтата, която ще навестява франджите чак до края на XIII век и дори след това: да бъде сключен договор с монголите и арабският свят да бъде стегнат в обръч. Започва редовна размяна на посланици между западните и източните завоеватели. В края на 1248 година Людовик приема в Кипър делегация, която дори намеква за евентуално покръстване на монголите. Развълнуван от подобна перспектива, кралят бърза да изпрати в отговор скъпи и набожни дарове. Но наследниците на Чингиз хан не разбират жеста му. Отнасяйки се с краля на Франция като с обикновен васал, те поискват от него да им изпраща всяка година дарове на същата стойност. Недоразумението ще спести на арабския свят, за момента поне, общо нападение от страна на противниците.

Така на 5 юни 1249 година западните рицари предприемат сами нападение срещу Египет и то след като двамата владетели са разменили, според обичаите на епохата, гръмогласни обявления за война: Вече ти изпратих, пише Людовик, многобройни предупреждения, но ти нехаеше за тях. Решението ми е взето: ще нападна територията ти и дори да засвидетелстваш вярност към Кръста, аз няма да променя намерението си. Армиите, които ръководя, са покрили хълмовете и долините, безбройни като камъчетата по земята, и те вървят срещу теб с копията на съдбата. В подкрепа на тези заплахи кралят на Франция припомня на противника си за неколкократните успехи на християните срещу мюсюлманите в Испания предишната година: Ние подгонихме вашите пред себе си като стадо добитък, избихме мъжете, оставихме жените вдовици, пленихме дъщерите и синовете. Нима това не ще ви послужи за урок? Отговорът на Аюб е в същия дух: Безумецо, забрави ли земите, които държахте и които ние завзехме в миналото, а и съвсем наскоро? Забрави ли щетите, които ви причинихме? Очевидно притеснен от числената си слабост, султанът открива в Корана успокоителния цитат: Колко пъти малката войска е побеждавала голямата с Божие разрешение, защото Бог е на страната на храбрите. Това му дава сила да отправи следното предсказание към Людовик: Поражението ти е неизбежно. След някое време горчиво ще се каеш за авантюрата, която си предприел.

Още в началото на офанзивата си франджите постигат решителен успех. Дамиета, храбро съпротивлявала се на последната франкска експедиция тридесет години по-рано, този път е изоставена без бой. Падането й потопява в униние арабския свят и разкрива по болезнен начин крайното безсилие на наследниците на великия Саладин. Повален от туберкулоза и неспособен да поеме командването на войските, султан Аюб предпочита да се върне към политиката на баща си ал-Камел вместо да загуби Египет. И той предлага на Людовик да размени Дамиета срещу Ерусалим. Но кралят на Франция отказва да преговаря с един победен и умиращ „неверник“. Аюб решава да се съпротивлява и нарежда да го отнесат на носилка в град Мансура, „Победния“, издигнат от ал-Камел на мястото, където е била разгромена предишната франкска експедиция. За нещастие здравето на султана бързо се влошава. Разтърсван от безкрайни пристъпи на кашлица, на 20 ноември той изпада в кома, точно когато франджите, окуражени от спадането на Нил, напускат Дамиета и се отправят към Мансура. Три дни по-късно за най-голям ужас на хората около него той умира.

Как да се извести на армията и народа, че султанът е мъртъв, когато врагът е пред вратите на града, а синът на Аюб, Тураншах, се намира нейде в Северен Ирак, на няколко седмици път? Именно в този момент се намесва един добър гений: Шаджарат ад-Дур, „Дървото със скъпоценности“, робиня от арменски произход, красива и хитра, която в продължение на дълги години е била любимата жена на Аюб. Тя събира членовете на семейството на султана и им нарежда да запазят мълчание до пристигането на наследника, като дори поисква от стария емир Фахреддин, приятеля на Фридрих, да напише писмо от името на султана, за да призове мюсюлманите към джихад. Според един от сътрудниците на Фахреддин, сирийския хронист Ибн Уасел, кралят на Франция научава веднага за смъртта на Аюб и това го кара да засили военния си натиск. Но в египетския лагер тайната е запазена достатъчно дълго, за да бъде избягнато разложението на войските. През цялата зима около Мансура продължава битката, докато на 10 февруари 1250 година, в резултат на измяна, франкската армия прониква изненадващо в града. Ибн Уасел, който по това време е в Кайро, разказва:

Емир Фахреддин бил във ваната си, когато дошли да му съобщят новината. Слисан, той веднага скочил на седлото без оръжие и без ризница, за да отиде и да види какво става. Един противников отряд го нападнал и убил. Кралят на франджите влязъл в града и стигнал досами султанския дворец; войниците му се пръснали из улиците, а мюсюлманските бойци и жителите търсели спасение в безредното бягство. Ислямът изглеждал смъртно ранен и франджите щели да откъснат плода на победата, когато пристигнали турските мамелюци. Тъй като врагът се бил разпръснал из улиците, техните конници храбро ги нападнали. Навсякъде франджите били изненадвани и убивани с меч или боздуган.

В началото на деня гълъби бяха донесли в Кайро послание, в което се съобщаваше за нападението на франджите, но нямаше и дума за изхода на битката — затуй бяхме в тревога. Хората из кварталите останаха омърлушени чак до следващия ден, когато нови послания ни известиха за победата на турските лъвове. По улиците на Кайро настана празник.

През следващите седмици летописецът наблюдава от египетската столица две отделни, но успоредни събития, които ще променят лицето на Арабския Изток. От една страна победната борба срещу последното голямо франкско нашествие, а от друга една невиждана в историята революция, която ще изкачи на власт за близо три века напред кастата на офицерите-роби.

След поражението си при Мансура кралят на Франция разбира, че военното му положение е нестабилно. Безсилен да превземе града, атакуван от всички страни от египтяните върху калния и пресичан от безброй канали терен, Людовик решава да преговаря. В началото на март той изпраща на току-що пристигналия в Египет Тураншах примирително послание, в което изразява готовността си да приеме предложението на Аюб, тоест да върне Дамиета в замяна на Ерусалим. Отговорът на новия султан не закъснява: щедрите предложения на Аюб е трябвало да бъдат приети по времето на Аюб! Вече е прекалено късно. Людовик може единствено да се надява да спаси армията си и да напусне жив и здрав Египет, защото натискът около него се засилва. В средата на март няколко десетки египетски галери успяват да разгромят франкската флота — разрушени или пленени са стотици различни по големина кораби. Всяка възможност за отстъпление на нашествениците по посока на Дамиета е отрязана. На 7 април армията на завоевателя прави опит да разсече блокадата, но се оказва обкръжена от мамелюкските батальони, към които се присъединяват хиляди опълченци. Само за няколко часа франджите се оказват в безизходно положение. За да избегне клането на своите, кралят на Франция капитулира и моли животът му да бъде пощаден. Окован във вериги, той е отведен в Мансура и затворен в дома на един аюбидски чиновник.

Онова, което е любопитно, е, че блестящата победа на новия аюбидски султан не само че не заздравява авторитета му, но и довежда до падането му от власт. Съществува конфликт между Тураншах и главните мамелюкски офицери от армията му. Последните смятат не без основание, че Египет дължи спасението си именно на тях и настояват да играят определена роля в управлението на страната. В същото време султанът иска да се възползва от спечеления авторитет и да постави свои хора на най-отговорните места. Три седмици след победата над франджите, група мамелюци, събрани по инициатива на един блестящ четиридесетгодишен турски офицер, Байбарс, стрелец с арбалет, решава да премине към действия. На 2 май 1250 година, след пиршество, дадено от монарха, избухва бунт. Тураншах, ранен в рамото от Байбарс, се спуска към Нил с намерението да избяга с лодка, но преследвачите му го настигат. Той ги моли да пощадят живота му като обещава да напусне завинаги Египет и да се откаже от властта. Но последният аюбидски султан е убит безжалостно. Дори се налага да се намеси пратеник на халифа, за да се съгласят мамелюците да погребат своя бивш господар.

Въпреки успеха на държавния преврат офицерите-роби не се решават да посегнат директно на престола. Най-мъдрите измежду тях успяват да намерят компромисно решение, което да придаде на новородената им власт отсянка на аюбидска законност. Изнамерената от тях формула ще пребъде в историята на мюсюлманския свят, както отбелязва Ибн Уасел, недоверчив свидетел на странното събитие:

След убийството на Тураншах, разказва той, емирите и мамелюците се събраха край павилиона на султана и решиха да издигнат на власт Шаджарат ад-Дур, съпруга на султан Аюб, която стана царица и султанка. Тя взе в ръце държавните дела, направи си собствен царски печат, върху който пишеше „Ум Ха-лил“, майката на Халил, едно от децата й, което бе умряло още невръстно. Във всички джамии петъчната молитва бе прочетена в името на Ум Халил, султанка на Кайро и целия Египет. Това бе безпрецедентен факт в историята на исляма.

Малко след възкачването си на престола Шаджарат ад-Дур се омъжва за един от мамелюкските водачи, Айбек, и му дава титлата султан.

Замяната на Аюбидите с мамелюци отбелязва явното радикализиране на мюсюлманския свят спрямо нашественика. Наследниците на Саладин са се показали твърде примирителни по отношение на франджите. Още повече, че отслабващата им власт не е вече в състояние да се противопоставя на грозящите исляма опасности както на Изток, така и на Запад. Революцията на мамелюците ще се превърне твърде бързо в начинание за военно, политическо и религиозно обновление.

Извършеният в Кайро преврат с нищо не променя съдбата на краля на Франция, за когото е сключен договор по принцип още по времето на Тураншах. Според този договор Людовик ще бъде освободен в замяна на изтеглянето на всички франкски войски от територията на Египет, тоест от Дамиета, и заплащането на откуп от един милион динара. Няколко дни след идването на власт на Ум Халил френският монарх е действително освободен. Но първо е нахокан от египетските посредници: „Как мъж разумен, мъдър и начетен като тебе може да се качи на кораб, за да отиде в страна, населявана от безчет мюсюлмани? Според нашия закон човек, пресякъл така морето, не може да свидетелства в съда“. „Защо да не може? — пита кралят“. „Защото се смята, че не е с всичкия си“.

Последният франкски воин ще напусне Египет преди края на май.

Повече западните рицари не ще се опитат да покоряват страната на Нил. „Русата угроза“ ще бъде бързо засенчена от много по-страшна опасност — потомците на Чингиз хан. След смъртта на великия завоевател империята му е до известна степен отслабена от борбите за наследството. Мюсюлманският Изток е получил неочаквана отсрочка. Но през 1251 година степните конници са отново обединени под властта на трима братя, внуци на Чингиз хан: Монгка, Кубилай и Хулагу. Първият е избран за безспорен владетел на империята с престолен град Каракорум в Монголия. Вторият царува в Пекин. Третият, установил се в Персия, има амбицията да завладее целия мюсюлмански Изток, чак до бреговете на Средиземно море, а може би и до Нил. Хулагу е сложна личност. Страстен почитател на философията и науките, търсещ компанията на образовани люде, по време на походите си той се превръща в кръвожадно животно, алчно за смърт и разруха. Отношението му към религията е не по-малко противоречиво. Силно повлиян от християнството — майка му, любимата му жена и много от сътрудниците му принадлежат на несторианската църква, той не се отказва докрай от шаманизма, традиционната религия на народа му. В териториите, които владее, тоест в Персия, е познат с търпимостта си спрямо мюсюлманите, но воден от волята да руши всяка политическа структура, способна да му се противопостави, той води унищожителна война срещу най-цветущите градове на исляма.

Първата му цел ще бъде Багдад. На първо време Хулагу поисква от абасидския халиф ал-Мутасим, тридесет и седми поред от династията си, да признае монголското сюзеренство както в миналото неговите предци са признали това на Селджукидите. Твърде опиянен от собствения си авторитет, повелителят на правоверните поръчва да кажат на завоевателя, че всяко нападение срещу престолния град на халифата би вдигнало на крак целия мюсюлмански свят, от Индия до Северна Африка. Ни най-малко впечатлен, внукът на Чингиз хан обявява намерението си да превземе града със сила. Начело сякаш на стотици хиляди конници в края на 1257 година той напредва към абасидската столица, като по пътя си разрушава свещеното убежище на асасините в Аламут, където е унищожена безценна библиотека — така всяко задълбочено изследване върху учението и дейността на сектата ще бъде завинаги затруднено. Осъзнал мащабите на опасността, халифът решава да преговаря. Той предлага на Хулагу да споменава името му в багдадските джамии и да му даде титлата султан. Твърде късно е. Монголският вожд определено е избрал пътя на силата. След няколко седмици храбра съпротива повелителят на правоверните е принуден да капитулира. На 10 февруари 1258 година той отива лично в стана на победителя и го накарва да обещае, че животът на всички граждани ще бъде пощаден, ако те сложат оръжие. Напразно. Веднъж разоръжени, мюсюлманските бойци са незабавно избити. Сетне монголската орда плъзва из великолепния град, руши сгради, опожарява квартали, коли безмилостно мъже, жени и деца. Загиват близо осемдесет хиляди души. Единствено християнската общност в града е пощадена благодарение намесата на жената на хана. Повелителят на правоверните ще бъде удушен няколко дни след поражението си. Трагичният край на абасидския халифат вцепенява мюсюлманския свят. Вече не става въпрос за битка, чиято цел е да бъде овладян даден град или страна, а за отчаяна борба в името на оцеляването на исляма.

Още повече, че татарите продължават триумфално да напредват към Сирия. През януари 1260 година армията на Хулагу обсажда Алеп — градът е бързо превзет въпреки героичната съпротива. Подобно на Багдад древният град, чиято единствена вина е, че се е противопоставил на завоевателя, е подложен на клане и разрушения. Няколко седмици по-късно нашествениците се озовават пред вратите на Дамаск. Аюбидските царчета, които все още владеят различни сирийски градове, са, разбира се, безсилни да спрат вълната. Някои от тях решават да признаят сюзеренството на Великия хан, като дори замислят — връх на безумието! — да се присъединят на страната на завоевателите срещу египетските мамелюци, врагове на династията им. При християните, били те източни или франджи, мненията се различават. Арменците, в лицето на своя цар Хетум, както и княз Боемунд Антиохийски, негов зет, застават на страната на монголите. За сметка на това франджите от Акра заемат неутрална позиция, клоняща по-скоро към мюсюлманите. Но впечатлението, което преобладава както на Изток, така и на Запад, е, че монголската кампания е нещо като свещена война, насочена срещу исляма, и като такава допълва франкските походи. Подобно впечатление се подкрепя и от факта, че главният наместник на Хулагу в Сирия, генерал Китбука, е християнин несторианин. Когато на 1 март 1260 година Дамаск е превзет, трима християнски князе — Боемунд, Хетум й Китбука — влизат в града като победители за най-голямо възмущение на арабите.

Докъде ще стигнат татарите? До Мека, твърдят едни, за да унищожат религията на Пророка. Във всеки случай до Ерусалим и то много скоро. Цяла Сирия е убедена в това. След падането на Дамаск два монголски отряда побързват да завземат два палестински града: Наблус, в центъра, и Газа, на югозапад. Тъй като последният се намира на границата със Синай, през онази трагична пролет на 1260 година изглежда почти сигурно, че дори Египет няма да избегне унищожението. Впрочем Хулагу дори не дочаква края на сирийската кампания, а изпраща пратеник в Кайро, който настоява за безусловна капитулация на страната на Нил. Емисарят е приет и изслушан, а сетне обезглавен. Мамелюците не се шегуват. Методите им нямат нищо общо с тези на Саладин. Султаните-роби, които управляват Кайро от десет години, олицетворяват твърдостта и непримиримостта на обкръжения от всички страни арабски свят. Те се бият с всички средства. Без скрупули, без великодушни жестове, без компромиси. Но храбро и ефикасно.

Във всеки случай към тях са обърнати всички погледи, защото те въплъщават последната надежда нашественикът да бъде спрян. В Кайро властта е от няколко месеца в ръцете на един военен от турски произход — Кутуз. Шаджарат ад-Дур и съпругът й Айбек, след като са управлявали заедно в течение на седем години, взаимно се избиват. В тази връзка дълго време се разпространяват различни версии. Между тях любима на народните разказвачи е историята, в която любов и ревност са примесени с политически амбиции. Султанката помагала на своя съпруг да се изкъпе, както правела обикновено, когато, възползвайки се от този миг на спокойствие и интимност, упрекнала султана, че си е взел за жена една красива четиринадесетгодишна робиня. „Нима вече не ти харесвам?“, попитала тя, за да го разнежи. Но Айбек грубо отвърнал: „Тя е млада, а ти вече не си“. Шаджарат ад-Дур се разтреперила от гняв. Тя покрила очите на мъжа си със сапун, казала му няколко помирителни думи, за да приспи недоверието му, след което изведнъж сграбчила една кама и го пробола в слабините. Айбек се строполил. Султанката останала няколко минути неподвижна, сякаш парализирана. Сетне се отправила към вратата и извикала няколко верни робини, за да й помогнат да се отърве от тялото. Но за нейно нещастие един от синовете на Айбек, петнадесетгодишен, забелязал, че водата, която изтича от банята навън, е червена, втурнал се в стаята и видял изправена до вратата Шаджарат ад-Дур, полугола и с окървавена кама в ръка. Тя хукнала из коридорите на двореца, а по петите я следвал доведеният й син, който вдигнал на крак и стражите. Тъкмо щели да я хванат, когато султанката се спънала. Главата й се ударила силно върху мраморните плочи. Когато я настигнали, тя вече не дишала.

Макар и силно романизирана, версията е от истински интерес за историка, тъй като възпроизвежда по всяка вероятност онова, което действително се е говорело из улиците на Кайро веднага след трагедията през април 1257 година.

Каквото и да е било, след смъртта на двамата владетели на престола се възкачва младият син на Айбек. Но не за дълго. Колкото по се очертава монголската опасност, толкова по-ясно си дават сметка предводителите на египетската армия, че един младеж не би могъл да я поведе в подготвяния решителен бой. През декември 1259 година, докато ордите на Хулагу заливат Сирия, държавен преврат довежда на власт Кутуз, човек зрял и енергичен, който веднага заговорва на езика на свещената война и призовава към обща мобилизация срещу нашественика, враг на исляма.

От гледна точка на историческата отдалеченост новият държавен преврат в Кайро прилича на истински патриотичен подем. Страната заживява веднага на бойна нога. През юли 1260 година мощна египетска армия навлиза в Палестина, за да срещне врага.

Кутуз знае: монголската армия е загубила основната част от бойците си след като се е наложило Хулагу да замине с войските си, за да вземе участие в борбата за наследството, последвала смъртта на Монгка, върховния монголски хан. Внукът на Чингиз хан е напуснал Сирия веднага след превземането на Дамаск. В страната са останали само няколко хиляди конници, командвани от наместника му Китбука.

Султан Кутуз съзнава, че сега или никога е моментът да нанесе съкрушителен удар на нашественика. И египетската армия напада монголския гарнизон в Газа, който, изненадан, почти не се съпротивлява. Сетне мамелюците се отправят към Акра, знаейки, че франджите от Палестина са по-безкомпромисни от антиохийските си събратя спрямо монголите. Ако някои от бароните им все още се радват на претърпените от исляма поражения, то повечето от тях са изплашени от бруталността на азиатските завоеватели. И когато Кутуз им предлага съюз, отговорът не е отрицателен: макар и да не са готови да участват в битките, те нямат нищо против да пропуснат египетската армия през земите си и да й разрешат да си набави провизии. Така султанът може да напредне до вътрешността на Палестина и да стигне дори до Дамаск, без да се налага да охранява тила си.

Китбука се готви да тръгне срещу тях, когато в Дамаск избухва народно въстание. Мюсюлманите в града, на които до гуша им е дошло от произвола на нашествениците, са се възползвали от заминаването на Хулагу, за да издигнат барикади по улиците и да подпалят пощадените от монголите църкви. На Китбука са му необходими няколко дни, за да възстанови реда, което позволява на Кутуз да укрепи позициите си в Галилея. Двете армии се срещат на 3 септември 1260 година край село Айн Джалут, „Чешмата на Голиат“. Кутуз е имал време да скрие по-голямата част от войските си — на бойното поле е само авангардът, предвождан от най-блестящия от офицерите, Байбарс. Китбука пристига стремително и зле осведомен, попада в клопката. Начело на всичките си отряди се втурва в бой. Байбарс отстъпва и монголският предводител, докато го преследва, се оказва изведнъж обграден от всички страни от египетските сили, по-многочислени от неговите собствени.

За няколко часа монголската конница е унищожена. Самият Китбука е пленен и начаса обезглавен.

На 8 септември вечерта мамелюкските конници влизат като освободители в ликуващия Дамаск.

ГЛАВА XIVГОСПОД ДА ДАДЕ ПОВЕЧЕ КРАКЪТ ИМ ДА НЕ СТЪПИ ТУК!

Макар и не така впечатляваща като Хитин и по-скромна във военно отношение, Айн Джалут се явява все пак като една от най-съдбоносните битки в Историята. И наистина, тя ще позволи на мюсюлманите не само да се спасят от унищожение, но и да си възвърнат всички земи, покорени от монголите. Не след дълго установилите се в Персия потомци на Хулагу сами ще приемат исляма, за да укрепят властта си.

На първо време, бунтът на мамелюците ще доведе до поредица от разчиствания на сметки с всеки, оказал помощ на завоевателя. Сигналът е даден. Вече и дума не може да става да се даде отсрочка на неприятелите, били те франджи или татари.

Възвърнали си Алеп в началото на октомври 1260 година и отблъснали с лекота контраофанзивата на Хулагу, мамелюците възнамеряват да организират наказателни набези срещу Боемунд Антиохийски и Хетум Арменски, главни съюзници на монголите. Но сред египетската армия избухва борба за власт. Байбарс иска да се настани в Алеп като полунезвисим владетел. Кутуз, уплашен от амбициите на наместника си, отказва. Той не желае да има равностойна на себе си сила в Сирия. За да пресече в зародиш конфликта, султанът събира армията си и потегля към Египет. На три дни път от Кайро, на 23 октомври, той дава еднодневна почивка на войниците си, а сам решава да се посвети на любимия си спорт, лов на зайци, заедно с първите пълководци от армията. Постарава се Байбарс да е край него от страх да не би да организира бунт в отсъствието му. Призори малкият отряд напуска лагера. След два часа спира за кратък отдих. Един емир се приближава до Кутуз и взима ръката му, сякаш за да я целуне. В същия момент Байбарс изважда меча си и го забива в гърба на султана, който се строполява. Без да губят нито минута, двамата заговорници яхват конете си и препускат с всичка сила към лагера. Явяват се пред емир Актай, стар офицер, почитан от всички в армията, и му съобщават: „Убихме Кутуз“. Актай запазва спокойствие и пита: „Кой от вас го уби със собствената си ръка?“ Байбарс отговаря без колебание: „Аз!“ Старият мамелюк се доближава до него, приканва го да се настани в султанската шатра и се навежда, за да му отдаде почит. Скоро цялата армия приветства новия султан.

Тази неблагодарност към победителя от Айн Джалут, само два месеца след бляскавия му подвиг, естествено не прави чест на мамелюците. Все пак за оневиняване на офицерите-роби следва да се каже, че повечето от тях смятат от дълги години Байбарс за свой водач. Не е ли той първият, осмелил се през 1250 година да удари с оръжието си Тураншах, наследника на Аюбидите, и по този начин изразил волята на самите мамелюци да завземат властта? Не е ли негова решаващата роля в победата срещу монголите? Благодарение на политическата си прозорливост, военния си талант и изключителна физическа храброст, той се е наложил като пръв между своите.

Роден през 1223 година, мамелюкският султан започва живота си като роб в Сирия. Първият му господар, аюбидският емир на град Хама, го продава от суеверие, защото погледът му го притеснявал. Младият Байбарс е мургав гигант с прегракнал глас и светли сини очи — на дясното си око има голямо бяло петно. Бъдещият султан е купен от един мамелюкски офицер, който го включва в охраната на Аюб. Благодарение на личните си качества и най-вече на пълната липса на скрупули, той бързо си прокарва път до върха на йерархията.

В края на октомври 1260 година Байбарс влиза като победител в Кайро, където лесно признават властта му. В сирийските градове, напротив, други мамелюкски офицери се възползват от смъртта на Кутуз, за да обявят независимостта си. Но султанът светкавично превзема Дамаск и Алеп и обединява под своя власт бившето аюбидско владение. Много бързо кръвожадният и неграмотен офицер се проявява като голям държавник, архитект на едно истинско възраждане за арабския свят. По време на царуването Египет и в по-малка степен Сирия ще се превърнат отново в средища на културата и изкуствата. Байбарс, който ще посвети живота си на разрушаването на всяка франкска крепост, способна да му се противопостави, се утвърждава от друга страна като голям строител — разкрасява Кайро, строи мостове и прокарва пътища из цялото си владение. Той възражда и пощенските съобщения — с гълъби или с коне, като ги прави още по-ефикасни от времето на Нуреддин и Саладин. Управлението му ще бъде строго, понякога жестоко, но просветено и лишено от какъвто и да е произвол. По отношение на франджите той възприема още с идването си на власт твърдо поведение, целящо ограничаване на влиянието им. Но Байбарс прави разлика между франджите от Акра, които иска само да отслаби, и тези от Антиохия, присъединили се към монголските завоеватели.

В края на 1261 година той решава да организира наказателна експедиция срещу земите на княз Боемунд и арменския цар Хетум. Но се сблъсква с татарите. Макар и неспособен да покори Сирия, Хулагу все още разполага с достатъчно сили в Персия, за да осуети възмездието срещу съюзниците си. Байбарс решава предпазливо да изчака по-добри времена.

Случаят му е предоставен през 1265 година, веднага след смъртта на Хулагу. Байбарс се възползва от започналото разделение между монголите и завладява първо Гали-лея, като превзема множество крепости със съучастието на част от местното християнско население. След това се отправя внезапно на север, навлиза в земите на Хетум, разрушава един след друг всички градове, между които и столицата Сис, голяма част от чието население е избито, а над четиридесет хиляди души са взети в плен. Арменското царство повече няма да се възстанови. През пролетта на 1268 година Байбарс потегля отново на поход. Първо напада околностите на Акра, превзема замъка Бофор, след което повежда армията си на север и на 1 май се появява пред стените на Триполи. Там заварва господаря на града, който е не друг, а самият Боемунд, княз и на Антиохия. Последният е напълно в течение на омразата, която султанът питае към него, и се готви за дълга обсада. Но Байбарс има други планове. Няколко дни по-късно той продължава пътя си на север и на 14 май се спира пред Антиохия. Най-големият от франкските градове, устоял в продължение на сто и седемдесет години на атаките на всички мюсюлмански владетели, ще окаже само четиридневна съпротива. Още на 18 май е направен пробив в крепостната стена недалече от цитаделата; войските на Байбарс нахлуват из улиците. Завладяването не напомня с нищо за победите на Саладин. Цялото население е изклано или взето в робство, самият град е сринат до основи. От величествената престолнина ще остане само тъжно поселение, осеяно с развалини, което времето ще погребе под зеленина.

Боемунд научава за падането на града си от едно паметно писмо, изпратено му от Байбарс — всъщност то е написано от официалния летописец на султана, египтянина Ибн Абд-ел-Захер:

До благородния и храбър рицар Боемунд, княз, превърнал се в обикновен граф, благодарение на превземането на Антиохия.

Сарказмът не спира дотук:

Когато се разделихме с теб край Триполи, ние се отправихме веднага към Антиохия, където пристигнахме в първия ден на тачения месец рамазан. Веднага след пристигането ни войските излязоха да се бият с нас, но бяха победени, защото, макар и сплотени, на тях им липсваше Божията помощ. Да беше видял рицарите си, повалени и тъпкани от конете, дворците си, подложени на грабеж, жените си, продавани из градските квартали — човек можеше да ги купи само за един динар, който на всичко отгоре бе взет от твоите пари!

След дълго описание, в което и най-малката подробност не е спестена на получателя на посланието, султанът заключава по същество:

Това писмо ще ти достави радост, като научиш, че Бог те помилва, запазвайки те жив и здрав и удължавайки дните ти, тъй като те нямаше в Антиохия. Защото ако беше там, сега щеше да си мъртъв, ранен или пленен. Но вероятно Бог те е пощадил, за да се подчиниш и покориш.

Бидейки разумен и най-вече безпомощен, в отговор Боемунд предлага примирие. Байбарс приема. Той знае, че изплашеният до смърт граф не представлява вече никаква опасност подобно на Хетум, чието царство е практически заличено от картата. Що се отнася до франджите в Палестина, те са особено доволни от получената отсрочка. Султанът им изпраща в Акра своя летописец Ибн Абд-ел-Захер, за да се сключи договорът: Кралят им се опитваше да увърта, за да постигне най-добрите условия, но аз бях непоколебим съгласно указанията на султана. Ядосан, кралят на франджите рече на преводача: „Кажи му да погледне зад себе си!“ Обърнах се и видях цялата франкска армия, строена за бой. Преводачът допълни: „Кралят казва да не забравяш съществуването на всички тези войници“. Тъй като не отговорих, кралят настоя пред преводача. Тогава попитах: „Мога ли да бъда сигурен, че няма да ме постигне смърт, ако кажа какво мисля? — Да. — Добре тогава, кажете на краля, че в армията му има по-малко войници отколкото са франкските пленници в затворите на Кайро!“ Кралят щеше да се пръсне от ярост и сложи край на срещата. Но малко по-късно ни прие, за да сключим примирието.

Франкските рицари повече няма да безпокоят Байбарс. Но той знае, че неизбежната реакция, предизвикана от падането на Антиохия, няма да дойде от тях, а от господарите им, кралете на Запада.

Годината 1268 още не е приключила, когато настойчиво се заговаря, че кралят на Франция отново ще пристигне на Изток начело на могъща армия. Султанът често разпитва търговци и пътешественици. През лятото на 1270 година до Кайро стига вестта, че Людовик е дебаркирал с шест хиляди бойци на картагенския бряг, близо до Тунис. Без да се колебае, Байбарс събира главните мамелюкски емири, за да ги извести за намерението си да потегли начело на многобройна армия към далечната африканска провинция и да помогне на мюсюлманите да отблъснат новото франкско нашествие. Но няколко седмици по-късно султанът получава новини, подписани от ал-Мустанзир, емир на Тунис, че кралят на Франция е бил намерен мъртъв в лагера си и че армията му си е заминала след като е била покосена от болести и битки. Опасността е отстранена и за Байбарс е време да предприеме нова офанзива срещу източните франджи. През март 1271 година той превзема страшната крепост Хосн-ал-Акрад, Рицарския Крак, останала непокорена дори от Саладин.

През следващите години франджите и най-вече монголите, предвождани от Абага, син и наследник на Хулагу, ще организират няколко нападения над Сирия. Но всеки път ще бъдат отблъсквани. Когато през юли 1277 година отровен умира Байбарс, франкските владения на Изток наподобяват броеница, обхванала крайбрежните градове всред морето на мамелюкската империя. Здравата им мрежа от крепости е напълно разрушена. Отсрочката, дадена им по време на Аюбидите, е изтекла. Изгонването им е неизбежно.

Но няма нужда да се бърза. Сключеното от Байбарс примирие е подновено през 1283 година от Калаун, новия мамелюкски султан. Той не показва никаква враждебност към франджите. Готов е да гарантира присъствието и сигурността им на Изток, при условие, че се откажат да играят ролята на помощници на враговете на исляма при всяко нашествие. Текстът на договора, предложен на кралство Акра от умелия и просветен управник, представлява уникален опит за „уреждане“ на положението на франджите:

Ако франкски крал тръгне от Запад, пише в текста, за да нападне земите на султана или на неговия син, регентът на кралството и великите господари на Акра са задължени да информират султана за пристигането му два месеца предварително. Ако той дебаркира на Изток след изтичането на тези два месеца, регентът на кралството и великите господари на Акра няма да носят отговорност за това. Ако дойде враг от страна на монголите или от другаде, онази от двете страни, която първа научи, трябва да уведоми другата. Ако такъв враг — не дай Боже! — нападне Сирия и войските на султана отстъпят пред него, управниците на Акра имат право да започнат преговори с него, за да спасят поданиците и земите си.

Подписано през май 1283 година за десет години, десет месеца, десет дни и десет часа, примирието обхваща всички франкски страни по крайбрежието, тоест град Акра с овощните градини, парцелите, мелниците, лозята и прилежащите седемдесет и три села; град Хайфа с лозята, овощните градини и седемте прилежащи села… Що се отнася до Сайда, замъкът и градът, лозята и предградията принадлежат на франджите, както и прилежащите петнадесет села ведно с околната равнина, реките, потоците, изворите, овощните градини, мелниците, каналите и дигите, които служат от край време за напояване на земите й. Ако изброяването е пространно и подробно, то е, за да бъде избягнат и най-малкият спор. Все пак цялата франкска територия изглежда смешно малка — тясна и удължена крайбрежна ивица, която с нищо не напомня старата и страшна регионална сила, представлявана от франджите в миналото. Вярно е, че споменатите места не изчерпват всички франкски владения. Тир, откъснал се от кралство Акра, сключва отделен договор с Калаун. По на север, градове като Триполи и Латакия са изключени от примирието.

Такъв е случаят и с крепостта Маркаб, владяна от Ордена на хоспиталиерите, „ал-осбитар“. Монасите-рицари застават изцяло на страната на монголите, като дори се бият редом с тях по време на новия опит за нашествие през 1281 година. Ето защо Калаун решава да ги накаже. През пролетта на 1285 година, ни разказва Ибн Абд-ел-Захер, султанът приготви в Дамаск обсадни машини. Той достави от Египет голям брой стрели и разни видове оръжия и ги раздаде на емирите. Приготви също железни оръдия и огнехвъргачки, каквито не могат да бъдат видени нийде другаде освен в „махазен“ — маазите (погребите) — и „дар-ал-синаа“, арсенала на султана. Наети бяха специалисти пиротехници и Маркаб бе стегната в обръч от катапулти, три от които от „франкски“ и четири от „дяволски“ тип. На 25 май страничните крила на крепостта бяха толкова силно подкопани, че защитниците се предадоха. Калаун им разреши да заминат невредими за Триполи и да отнесат със себе си личните си вещи.

Още веднъж съюзниците на монголите са наказани, без последните да успеят да се намесят. Дори и да бяха искали да реагират, петте седмици обсада са недостатъчни за организирането на поход от Персия. Въпреки това през 1285 година татарите са решени повече от всякога да подновят офанзивата си срещу мюсюлманите. Новият им вожд, илхан Аргхун, внук на Хулагу, е прегърнал отново старата мечта на своите предци: да сключи договор със западните рицари. Установяват се редовни контакти между Табриз и Рим с цел да се организира съвместен или поне съгласуван поход. През 1289 година Калаун предусеща неизбежната опасност, но съгледвачите му не успяват да му донесат точни сведения. Това, което не знае в частност, е, че подробен военен план, изготвен от Аргхун, е изпратен писмено на папата и най-големите западни крале. Едно от писмата, адресирано до френския монарх Филип IV Хубави, е запазено. В него монголският вожд предлага нахлуването в Сирия да започне през първата седмица на януари 1291 година. Той предполага, че Дамаск ще падне в средата на февруари и че Ерусалим ще бъде превзет малко след това.

Без наистина да знае какво се крои, Калаун е все по-разтревожен. Той се страхува да не би завоевателите от Изток или Запад да намерят всред франкските градове в Сирия подстъп, който да улесни проникването им. Но макар и вече убеден, че присъствието на франджите е постоянна заплаха за сигурността на мюсюлманския свят, той не е съгласен да се поставят под един знаменател хората от Акра и тези от северната половина на Сирия, застанали открито на страната на монголския завоевател. Във всеки случай, като човек на честта, султанът не може да нападне Акра, защитена от договора за мир за още пет години напред, и решава да се разправи с Триполи. Именно пред стените на този град, завладян сто и осемдесет години преди това от сина на Сен-Жил, се събира мощната му армия през март 1289 година.

Измежду десетки хилядите бойци на мюсюлманската армия е и Абул-Фида, млад шестнадесетгодишен емир. Произхождащ от аюбидската династия, но станал васал на ма-мелюците, той ще царува няколко години по-късно над градчето Хама, където ще се посвети на четене и писане. Творчеството на този историк, който е също географ и поет, е интересно за нас главно с разказа си за последните години от франкското присъствие на Изток. Защото Абул-Фида присъства, внимателно наблюдава и се бие с оръжие в ръка по всички бойни полета:

Град Триполи, отбелязва той, е обграден от морето и по суша може да бъде нападнат само от източната страна, по една тясна ивица. След като го обсади, султанът изправи срещу града множество различни по размери катапулти и го стегна в здрава блокада.

След повече от месец боеве, на 27 април, градът пада в ръцете на Калаун:

Мюсюлманските войски влязоха силом вътре, добавя Абул-Фида, без да се опитва да скрие истината. Населението се стече към пристанището. Там някои се спасиха на корабите, но голямата част от хората бяха изклани, жените и децата пленени, а мюсюлманите се сдобиха с голяма плячка.

Когато нашествениците спират да убиват и грабят, градът — по заповед на султана — е сринат и изравнен със земята:

Близо до Триполи, всред морето, се намираше малък остров с църква. Когато градът бе превзет, много франджи се подслониха там заедно със семействата си. Но мюсюлманските войски се хвърлиха в морето, доплуваха до островчето, избиха всички мъже, които бяха намерили там подслон, и отнесоха жените и децата заедно с плячката. След клането аз лично отидох до островчето с лодка, но не можах да остана, толкова силна бе смрадта от труповете.

Младият потомък на Аюбидите, пропит от величието и великодушието на предците си, не може да не се възмути от безсмислените кланета. Но той знае, че времената са други.

Любопитен е фактът, че изгонването на франджите става всред същата атмосфера, като тази, която цари по време на пристигането им, близо двеста години по-рано. Кланетата в Антиохия през 1268 година сякаш възпроизвеждат станалите през 1098, а ожесточението срещу Триполи ще бъде представено от бъдните арабски историци като късен отговор на разрушаването през 1109 година на града на рода Бану Амар. Въпреки това, именно по време на битката за Акра, последната голяма битка на франкските войни, възмездието ще се превърне в основна тема на мамелюкската пропаганда.

След победата офицерите не оставят на мира Калаун. Вече е ясно, твърдят те, че нито един франкски град не може да устои на мамелюкската армия и че трябва веднага да щурмуват, без да чакат Запада, разтревожен от падането на Триполи, да организира нов поход в Сирия. Не трябва ли веднъж завинаги да приключат с остатъка от франкската империя? Но Калаун отказва: той е подписал примирие и никога няма да наруши клетвата си. В такъв случай не би ли могъл, настояват хората от обкръжението му, да поиска от докторите по право да провъзгласят нищожността на договора с Акра, един начин така често използван от франджите в миналото? Султанът е отвратен. Той напомня на емирите си, че се е заклел, в рамките на договора от 1283 година, да не прибягва до юридически консултации с цел прекратяването на примирието. Не, заявява Калаун, той ще покори всички земи, незащитени от споразумението, и нищо повече. И изпраща посланичество в Акра, което да потвърди пред последния франкски крал Хенрих, „суверенен владетел на Кипър и Ерусалим“, че поетите задължения ще бъдат спазени. Нещо повече, той решава да продължи прословутото примирие за нови десет години, считано от юли 1289 година, и подтиква мюсюлманите да използват Акра за търговските си контакти със Запада. И наистина през първите месеци палестинското пристанище се радва на голяма активност. Стотици дамаски търговци отсядат в множеството ханове край суковете и сключват изгодни сделки с венецианските търговци или богатите тамплиери, превърнали се в главни банкери за Сирия. От друга страна хиляди арабски селяни, главно от Галилея, прииждат към франкската столица, за да продадат реколтата си. Благоденствието се отразява добре на всички страни в областта и най-вече на мамелюците. От дълги години обменните потоци с Изтока са нарушени от монголското присъствие и недостигът може да бъде компенсиран единствено чрез развитието на средиземноморската търговия.

За по-реалистично мислещите измежду франкските управници новото предназначение на града им — голямо търговско средище, осъществяващо връзката между два свята, е неочакван шанс да оцелеят в един край, където повече не могат да се надяват на ръководна роля. И все пак не всички смятат така. Някои все още се надяват да предизвикат религиозна мобилизация на Запад, достатъчно голяма, за да организират нови военни експедиции срещу мюсюлманите. След падането на Триполи крал Хенрих провожда пратеници в Рим, за да иска подкрепления. В средата на лятото на 1290 година внушителна флота акостира в пристанището на Акра, изсипвайки хиляди фанатизирани франкски бойци на брега. Жителите наблюдават недоверчиво клатушкащите се от пиене западни рицари, които се държат като грабители и не се подчиняват на нито един вожд.

Изминали са едва няколко часа и ето че инцидентите започват. Дамаски търговци са нападнати на улицата, ограбени и изоставени едва живи. Властите успяват горе-долу да възстановят реда, но към края на август положението се влошава. След едно богато полято пиршество, пришълците плъзват из улиците. Всеки, който носи брада, е преследван и безмилостно съсичан. По тази начин загиват множество араби, кротки търговци или селяни, християни както и мюсюлмани. Другите побягват, за да разкажат какво се е случило.

Калаун е бесен от ярост. Нима за това е подновил примирието с франджите? Емирите му го карат да действа незабавно. Но бидейки отговорен държавник, той не иска да действа в плен на яростта си. И изпраща посланичество в Акра, за да поиска обяснения, като изисква преди всичко убийците да му бъдат предадени, за да бъдат наказани. Франджите са раздвоени. Малцинството от тях препоръчва да се приемат условията на султана, за да се избегне нова война. Останалите отказват и дори отговарят на пратениците на Калаун, че мюсюлманските търговци били сами виновни за клането, тъй като един от тях се опитал да съблазни франкска жена.

Калаун престава да се колебае. Събира емирите си и ги известява за намерението си веднъж завинаги да сложи край на франкското владичество, продължило и без това твърде дълго. Подготовката започва веднага. Призовани са васалите от четирите краища на султанството, за да вземат участие в последната битка от свещената война.

Преди армията да потегли от Кайро, Калаун се заклева върху Корана да не сложи оръжие докато и последният франк не бъде прогонен. Клетвата е толкова по-изумителна, като се има предвид, че по това време султанът е немощен старец. Въпреки че никой не знае на колко години е точно, вероятно е доста над седемдесетте. На 4 ноември 1290 година впечатляващата мамелюкска армия потегля. Още на следващия ден султанът ляга болен. Извиква емирите край леглото си, заклева ги във вярност към сина си Халил и поисква от последния и той да се врече, подобно на баща си, да доведе до край войната срещу франджите. Калаун умира седмица по-късно, почитан от поданиците си като велик владетел.

Смъртта на султана ще забави само с няколко месеца последната офанзива срещу франджите. През март 1291 година Халил потегля начело на армията си към Палестина. В началото на май множество сирийски дружини се присъединяват към него в равнината край Акра. Абул-Фида, по това време осемнадесетгодишен, участва в боя редом с баща си. Той дори е натоварен с отговорности, тъй като на него е по-верен един страшен катапулт, наречен „Победоносния“, пренесен на части от Хосн-ел-Акрад до околностите на франкската столица:

Колите бяха толкова натоварени, че превозването ни отне повече от месец, докато при нормални обстоятелства биха ни стигнали осем дни. Когато пристигнахме, воловете, теглещи колите, бяха ни живи, ни умрели от изтощение и студ.

Боят започна веднага, продължава нашият летописец. Ние, хората от Хама, бяхме заели позиция, както обикновено, на най-десния фланг на армията. Намирахме се на брега на морето и бяхме изложени на атаките на франкски лодки, съоръжени с покрити с биволски кожи дървени кулички, откъдето врагът ни обстрелваше с лъкове и арбалети. Така че трябваше да се бием на два фронта — срещу хората от Акра, които бяха срещу нас, и срещу флотата им. Бяхме вече понесли тежки загуби, когато един франкски кораб, пренасящ катапулт, започна да изсипва каменни отломъци върху палатките ни. Но една нощ се надигнаха силни ветрове. Люлян от вълните, корабът започна да се накланя и катапултът се разби на парчета. През една друга нощ група франджи неочаквано излязоха от града и стигнаха до лагера ни, но в тъмнината някои от тях се спънаха във въжетата, с които бяха опънати палатките. Един рицар дори падна в отходната яма и бе убит. Нашите войски скочиха, нападнаха франджите от всички страни и ги накараха да се отдръпнат към града, оставяйки след себе си множество жертви. На следващата сутрин братовчед ми ал-Малик ал-Музафар, владетел на Хама, накара да окачат главите на убитите франджи на шиите на конете, които бяхме заловили, и ги изпрати на султана.

На 17 юни 1291 година разполагащата със смазващо военно превъзходство мюсюлманска армия най-накрая влиза със сила в обсадения град. Крал Хенрих и повечето първенци набързо отплават по посока на Кипър. Останалите франджи са до един пленени или избити. Градът е изравнен със земята.

Град Акра бе превзет, уточнява Абул-Фида, по обяд на седемнайсетия ден от втория месец джумада на година 690. Именно на същия ден, в същия час, през 587 година франджите завземат Акра от Саладин, като пленяват и избиват всички мюсюлмани, които се намират там. Не е ли впечатляващо подобно съвпадение?

Според християнския календар съвпадението е още по-удивително, като се има предвид, че победата на франджите в Акра е станала през 1191 година, сто години — ден по ден — преди окончателния им разгром.

След превземането на Акра, продължава Абул-Фида, Бог хвърли в смут онези франджи, които още живееха по сирийското крайбрежие. Те набързо опразниха Сайда, Бейрут, Тир и всички останали градове. Така на султана се падна щастливата съдба, отказвана другиму, да завземе с лекота всички тези крепости, които той нареди да бъдат разрушени.

Като част от триумфа си Халил нарежда по протежение на цялото крайбрежие да бъде разрушена всяка една крепост, която някой ден би могла да послужи на франджите, в случай, че решат да се завърнат на Изток:

Благодарение на тези завоевания, заключава Абул-Фида, всички земи по крайбрежието бяха изцяло върнати на мюсюлманите — един неочакван резултат. Така франджите, които някога бяха смятали да покорят Дамаск, Египет и много други страни, бяха изгонени от цяла Сирия и крайбрежието. Дано Господ не даде те отново да стъпят тук!