Кръстоносните походи през погледа на арабите

ГЛАВА VIЗАГОВОРИ В ДАМАСК

Везир ал-Маздагани, както всеки ден, се появи в Павилиона на розите, в двореца на Цитаделата в Дамаск. Там бяха, разказва Ибн ал-Каланиси, всички емири и военачалници. Събранието разгледа много въпроси. Господарят на града, Бури, син на Тогтекин, размени мисли с присъстващите, сетне всеки стана, за да се прибере у дома си. Според обичая везирът трябваше да тръгне последен. Когато се изправи, Бури направи знак на един от приближените си и той удари ал-Маздагани няколко пъти със сабя по главата. След това го обезглавиха и изнесоха разсеченото му на две тяло при Ферската порта, така че всеки да види как Бог постъпва с измамниците.

За няколко минути вестта за смъртта на покровителя на асасините се разчува из суковете на Дамаск, последвана веднага от лов на вещици. Огромна тълпа плъзва из улиците, размахвайки саби и ками. Всички батини, родителите им, приятелите им, както и всеки, заподозрян в симпатия към тях, биват преследвани из града, настигани по домовете и безмилостно убивани. Водачите им ще бъдат разпънати върху зъберите на крепостните стени. Мнозина членове на семейството на Ибн ал-Каланиси взимат дейно участие в клането. Допускаме, че самият летописец, който през онзи септември 1129 година е висш чиновник на петдесет и седем години, не се е слял с простолюдието. Но тонът му говори много за състоянието на духа му през часовете на кръвопролитието: На сутринта площадите бяха разчистени от батините, а виещи кучета се биеха за телата им.

На дамаскчани очевидно им е било дотегнало самовластието на асасините над града им. Повече от всеки друг от него страдал синът на Тогтекин — той не искал да приеме ролята на марионетка в ръцете на сектата и на везир ал-Маздагани. Според Ибн ал-Атир все пак тук не става въпрос за обикновена борба за власт, а за спасението на сирийската столица от неминуема гибел: ал-Маздагани писал на франджите, че предлага да им предаде Дамаск, при условие че се съгласят да му отстъпят в замяна град Тир. Споразумението било сключено. Дори бил уточнен денят — петък. Войските на Балдуин II трябвало да се появят изненадващо пред стените на града, а групи от въоръжени аса-сини да отворят портите. Други бойци трябвало да завардят изходите на Голямата джамия, за да не позволят на военачалниците и първенците да излязат, докато франджите не завземат града. Няколко дни преди привеждането на плана в изпълнение, Бури, който бил научил за него, побързал да премахне везира си, като дал по този начин знак на населението да се вдигне срещу асасините.

Наистина ли е имало заговор? Склонни сме да се съмняваме, още повече като се знае, че самият Ибн ал-Каланиси, въпреки словесното си ожесточение срещу батините, не ги обвинява нито за миг, че са искали да предадат града му на франджите. От друга страна разказът на Ибн ал-Атир звучи правдоподобно. Асасините и съюзникът им ал-Маздагани са се чувствали заплашени в Дамаск, както поради растящата народна омраза, така и заради интригите на Бури и обкръжението му. Нещо повече, те са знаели, че франджите са решени да превземат града на всяка цена. Вместо да се бие срещу толкова много врагове едновременно, възможно е сектата да е била решила да си уреди някое убежище, например Тир, откъдето да може да насочва своите проповедници и убийци към фатимидски Египет, главна цел на учениците на Хасан ас-Сабах.

Последвалите събития сякаш потвърждават тезата за заговор. Шепата оцелели от клането батини се установяват в Палестина под покровителството на Балдуин II, комуто предават Баниас, могъща крепост, разположена в подножието на планината Хермон и контролираща пътя от Ерусалим за Дамаск. Нещо повече, няколко седмици по-късно силна франкска армия се появява в околностите на сирийската столица. Тя обединява близо десет хиляди конници и пешаци, дошли не само от Палестина, но и от Антиохия, Едеса и Триполи, както и няколко стотици воини, току-що пристигнали от родината на франджите, които крещят неистово за намерението си да превземат Дамаск. Най-фанатичните измежду тях принадлежат към Ордена на тамплиерите, религиозен и военен орден, основан десет години по-рано в Палестина.

Като не разполага с достатъчно войска, за да се противопостави на нашествениците, Бури бързо повиква няколко турски номадски банди и арабски племена от областта и им обещава добро възнаграждение, ако му помогнат да отблъсне атаката. Синът на Тогтекин знае, че няма да може дълго да разчита на наемниците си — те много бързо ще започнат да дезертират, за да грабят. Така че основната му грижа е битката да започне час по-скоро. През един ноемврийски ден съгледвачите му съобщават, че няколко хиляди франджи са тръгнали да плячкосват богатата долина Гута. Без да се колебае, той хвърля цялата си армия подире им. Напълно изненадани, западните рицари бързо са обкръжени. Някои не успяват дори да се качат отново на конете си:

Турци и араби се върнаха в Дамаск надвечер триумфиращи, радостни и натоварени с плячка, разказва Ибн ал-Каланиси. Населението се радваше, духовете бяха успокоени, а армията реши да нападне франджите в лагера им. На другия ден призори множество конници се понесоха в галоп. Виждайки да се издига дим, те помислиха, че франджите са там, но като се приближиха, откриха, че враговете бяха напуснали лагера, след като бяха подпалили снаряжението си, защото вече не разполагаха с товарен добитък, който да го носи.

Въпреки неуспеха Балдуин II събира войските си за ново нападение срещу Дамаск. Но ето че изведнъж, в началото на септември, над областта започва да се лее проливен Дъжд. Земята, върху която франджите са изградили лагера си, се превръща в огромно кално езеро — хора и коне окончателно затъват. Със свито сърце кралят на Ерусалим заповядва изтегляне.

Така Бури, считан при идването си на власт за лекомислен и боязлив емир, успява да спаси Дамаск от двете главни опасности, които го заплашват — франджите и асасините. Извличайки поука от поражението си, Балдуин II се отказва окончателно от каквото и да е ново начинание спрямо въжделения град.

Но Бури не е премахнал всичките си неприятели. Един ден в Дамаск пристигат двама души, облечени по турски, с кабаници и островърхи шапки. Те търсят, казват, постоянна работа и синът на Тогтекин ги наема в личната си охрана. През една майска утрин на 1131 година, когато емирът се връща от хамама в двореца, двамата се нахвърлят върху него и го раняват в корема. Преди да ги екзекутират, те признават, че Учителя на асасините ги е пратил от крепостта Аламут да отмъстят за братята си, избити от сина на Тогтекин.

Край леглото на жертвата са повикани много лекари и особено, уточнява Ибн ал-Каланиси, хирурзи, специалисти в лечението на рани. По това време Дамаск предлага едни от най-добрите медицински услуги в света. Дукак е създал в града болница, „маристан“. Втора болница ще бъде построена през 1154 година. Пътешественикът Ибн Джубайр, който ще ги посети няколко години по-късно, ще опише работата им:

Всяка болница има управители, които водят регистри. В тях вписват имената на болните, разходите, необходими за грижите и прехраната им, както и разни други сведения. Лекарите ходят там всяка сутрин, преглеждат болните и нареждат да бъдат приготвени способни да ги излекуват лекове и храни според това, което е подходящо за всеки поотделно.

След посещението на хирурзите Бури, почувствал се по-добре, настоява да се качи на коня и както всяка сутрин да приеме другарите си на разговор и разпивка. Но прекаляването ще се окаже фатално за болния, раната му не заздравява. През юни 1132 година той склопява очи след тринадесет месеца жестоки мъки. Асасините за пореден път успяват да си отмъстят.

Бури е първият архитект на победоносния отпор, даден от арабския свят на франкското господство, въпреки че прекалено краткото му царуване не успява да остави траен спомен. Вярно е, че то съвпада с появата на една личност от съвсем друга величина: атабек Имадеддин Зинки, новият господар на Алеп и Мосул, един човек, когото Ибн ал-Атир без колебание счита за дар на Божието провидение за мюсюлманите.

На пръв поглед смуглият офицер с разрошена брада не се различава кой знае колко от многобройните турски военачалници, негови предшественици в безконечната война срещу франджите. Често смъртно пиян, готов, подобно на тях, да използва всяка жестокост и всяко коварство, за да постигне целите си, Зинки също воюва с по-голямо ожесточение срещу мюсюлманите, отколкото срещу франджите. При тържественото му влизане на 18 юни 1128 година в Алеп, онова, което се знае за него, не е никак обнадеждаващо. Славата си дължи главно на потушаването предишната година на бунта на багдадския халиф срещу селджукските му покровители. Добрият ал-Мустазхир умира през 1118 година и оставя престола на сина си ал-Мустаршид-биллах, двадесет и петгодишен младеж, синеок, риж, с лице обсипано с лунички, който има амбицията да възвърне славната традиция на първите абасидски владетели. Моментът изглежда подходящ, тъй като султан Мохамед току-що е издъхнал и според обичая започва война за наследството му. Младият халиф са възползва от това, за да поеме лично в ръце командването на войските си, нещо невиждано от два века насам. Талантлив оратор, ал-Мустаршид събира на своя страна населението на столицата.

Но напълно парадоксално, в момент, когато повелителят на правоверните слага край на дългата ленива традиция, султанството преминава в ръцете на четиринадесетгодишен младеж, интересуващ се единствено от лов и харем-ни наслади. Махмуд, син на Мохамед, е гледан снизходително от ал-Мустаршид, който често го съветва да се върне в Персия. Това е чисто и просто бунт на арабите срещу турците, воините чужденци, потискащи ги от толкова дълго време. Неспособен да се противопостави на фрондата, султанът повиква Зинки, по това време управител на богатото пристанище Басора, разположено в дъното на залива. Намесата му е решаваща — разгромени край Багдад, войските на халифа предават оръжието си, а повелителят на правоверните се затваря в двореца си в очакване на по-добри дни. За да възнагради Зинки за безценната му помощ, султанът му поверява няколко месеца по-късно управлението на Мосул и Алеп.

Разбира се, бихме могли да си представим и по-славни подвизи от бъдещия герой на исляма. Но не напразно Зинки ще бъде честван един ден като първия велик воин на джихада срещу франджите. Преди него турските генерали пристигат в Сирия, водещи след себе си войски, нетърпеливи да грабят и да поемат по обратния път с плячката и получената печалба. А резултатът от победите им бързо се стопява след поредното поражение. Войските се разпускат, за да бъдат свикани наново следващата година. Със Зинки нравите се променят. В продължение на осемнадесет години неуморният воин ще прекоси надлъж и нашир Сирия и Ирак, ще спи върху слама, за да се предпази от калта, ще се бие с едни, ще се сдружава с други, ще плете интриги срещу всички. Така и не ще помисли да заживее мирно в някой от многобройните палати на обширното си владение.

Обкръжението му се състои не от придворни и ласкатели, а от опитни политически съветници, които знае да слуша. Разполага с мрежа от осведомители, които го държат постоянно в течение на онова, което се готви в Багдад, Исфахан, Дамаск, Антиохия, Ерусалим, както и у дома му, в Мосул и Алеп. За разлика от другите армии, борили се срещу франджите, начело на неговата не стоят безброй независими емири, винаги готови за предателство или свади. Дисциплината е строга, за най-малкото отклонение следва безмилостно наказание. Според Камаледдин, войниците на атабека изглеждаха така, сякаш вървяха между две въжета, само и само да не настъпят обработена нива. Един път, ще разкаже от своя страна Ибн ал-Атир, един от емирите на Зинки, получил във владение малък град, се бе настанил в дома на богат еврейски търговец. Търговецът отиде при атабека и му изложи случая си. Зинки хвърли само един поглед на емира и този веднага напусна дома. Господарят на Алеп е придирчив не само към другите, но и към себе си. Когато пристига в някой град, той нощува извън стените му, в шатрата си, отнасяйки се с неприязън към предоставените му дворци.

Зинки бе освен това, продължава историкът от Мосул, твърде загрижен за женската чест, особено за тази на войнишките съпруги. Той казваше, че ако не са добре пазени, бързо ще пропаднат поради дългите отсъствия на мъжете им по време на военните походи.

Строгост, упоритост, държавническо чувство, все качества, които притежава Зинки и които трагично липсват на управниците в арабския свят. И нещо много по-важно от гледна точка на бъдещето — Зинки изпитва подчертана загриженост към законността. Още с пристигането си в Алеп той прави три стъпки, три символични жеста. Първият е класически: жени се за дъщерята на цар Редуан, вдовица на Илгази и Балак; вторият — премества останките на баща си в града, за да засвидетелства вкореняването на рода си в тази земя; третият — получава от султан Махмуд официален документ, даващ на атабека неоспорима власт над цяла Сирия и Северен Ирак. По този начин Зинки дава да се разбере, че той не е обикновен временно пребиваващ авантюрист, а създател на държава, призвана да съществува и след смъртта му. Елементът на сцепление, който той въвежда всред арабския свят, ще даде резултат едва след много години. Дълго още вътрешните междуособици ще сковават мюсюлманските владетели, както и самия атабек.

Въпреки това моментът изглежда благоприятен за предприемането на широка контраофанзива, защото красивото единство, върху което дотогава се крепи силата на западните рицари, изглежда сериозно разклатено. Говори се, че всред франджите се е зародил раздор, нещо необичайно за тях. Ибн ал-Каланиси се чуди и мае. Твърдят дори, че се били сбили помежду си и че имало доста жертви. Но учудването на хрониста бледнее в сравнение с това, което изпитва Зинки в деня, когато получава послание от Аликс, дъщеря на Балдуин II, крал на Ерусалим, която му предлага съюз срещу собствения й баща!

Странната история започва през февруари 1130 година, когато княз Боемунд II Антиохийски, отправил се да воюва на север, попада на засада, подготвена от Гази, сина на емир Данишменд, заловил Боемунд I тридесет години преди това. Не такъв късметлия като баща си, Боемунд II е убит по време на боя, а русата му глава, старателно балсамирана и положена в сребърна кутия, е изпратена в дар на халифа. Когато вестта за смъртта му достига в Антиохия, вдовицата му Аликс организира истински държавен преврат. С помощта, изглежда, на арменското, гръцко и сирийско население на Антиохия, тя си осигурява контрол над града и влиза във връзка със Зинки. Любопитно поведение, предвещаващо раждането на ново, второ поколение франджи, което няма кой знае колко общо с първите нашественици. Арменка по майка, нестъпвала в Европа, младата княгиня се чувства ориенталка и действа като такава.

Научил за бунта на дъщеря си, кралят на Ерусалим се отправя незабавно на север начело на армията си. Малко преди Антиохия той случайно среща един рицар с внушителна външност, чийто снежнобял кон е със сребърни подкови и е цял покрит, от главата до гърдите, с великолепна гравирана броня. Това е подарък от Аликс за Зинки, придружен от писмо, в което княгинята моли атабека да й се притече на помощ и му обещава да признае сюзеренството му. След като заповядва да обесят пратеника, Балдуин продължава пътя си към Антиохия и бързо я превзема. Аликс капитулира след символична съпротива в Цитаделата. Баща й я заточва в пристанищния град Латакия.

Но ето че малко след това, през август 1131 година, кралят на Ерусалим умира. Белег на времето, той има право на подобаваща заупокойна възхвала от страна на летописеца от Дамаск. Франджите вече не са както през първите години на нашествието безформена маса, сред която едва се различават отделни вождове. В хрониката си Ибн ал-Каланиси проявява интерес към подробностите и дори прави опит за анализ:

Балдуин, пише той, беше старец, когото времето и нещастията бяха изгладили. Той многократно попада в ръцете на мюсюлманите, но им се изплъзваше благодарение на прочутите си хитрини. Със смъртта му франджите загубиха най-благоразумния си политик и най-компетентния си управник. След него кралската власт премина в ръцете на Анжуйския граф, наскоро пристигнал от страната им по море. Но той не бе нито уверен в преценките си, нито ефикасен в управлението си, така че загубата на Балдуин потопи франджите в смут и безредици.

Третият крал на Ерусалим, Фулк Анжуйски, петдесетгодишен, рижав и набит, оженил се за Мелизанда, по-голямата сестра на Аликс, е наистина новодошъл. Защото Балдуин, подобно на голямото мнозинство франкски князе, няма мъжки наследник. Заради изключително примитивната хигиена, както и поради непривикналост към живота на Изток, процентът на детската смъртност е особено висок сред западните рицари, а тя поразява на първо място — според добре познатия природен закон — момчетата. Едва с времето те ще се научат как да подобряват положението си, като ползват редовно хамама и прибягват по-често до услугите на арабските лекари.

Ибн ал-Каланиси не греши като презира политическите качества на дошлия от Запад наследник, защото именно при царуването на Фулк „раздорът всред франджите“ ще бъде най-голям. Още с идването си на власт той трябва да се противопостави на ново въстание, организирано от Аликс, което успява трудно да потуши. По-късно се надига бунт в самата Палестина. Мълвата настойчиво обвинява жена му, кралица Мелизанда, в любовна връзка с един млад рицар, Юг дю Пюизе. Сблъсъкът между привържениците на съпруга и тези на любовника довежда до истинско разделение на франкската аристокрация, която заживява единствено с пререкания, дуели и слухове за убийства. Почувствал се заплашен, Юг потърсва убежище в Аскалон при египтяните, които, впрочем, го приемат топло. Поверяват му дори фатимидски войски, с които той превзема пристанищния град Яфа. Оттам ще бъде изгонен няколко седмици по-късно.

През декември 1132 година, докато Фулк събира войските си, за да си възвърне Яфа, новият господар на Дамаск, атабек Исмаил, син на Бури, превзема с изненада крепостта Баниас, предадена на франджите три години преди това от асасините. Но отвоюването на отнетото е само изолиран акт. Погълнати от собствените си междуособици, мюсюлманските князе са неспособни да се възползват от размириците, тресящи западните рицари. Самият Зинки практически е невидим в Сирия. Поверил управлението на един от своите наместници, той води нова безмилостна борба срещу хали-фа. Но този път по всичко изглежда, че надделява ал-Мустаршид.

Султан Махмуд, съюзник на Зинки, умира на двадесет и шест години и отново избухва война за наследството в средите на селджукския клан. Повелителят на правоверните използва случая, за да надигне глава. Обещавайки на всеки от претендентите да се моли за него в джамиите, той става истински арбитър на положението. Зинки е разтревожен. Събира войските си и тръгва срещу Багдад с намерението да нанесе също такъв съкрушителен разгром на ал-Мустаршид като този пет години по-рано. Но халифът го посреща начело на няколко хиляди войници близо до град Тикрит на река Тигър, северно от абасидската столица. Войските на Зинки са разбити, а самият атабек е на косъм да попадне в ръцете на врага, когато в, критичния миг се намесва един човек, спасил живота му. Това е управителят на Тикрит, млад кюрдски офицер с неизвестно по това време име: Аюб. Вместо да спечели благоволението на халифа като му предаде противника, офицерът помага на атабека да прекоси реката, за да се изплъзне от преследвачите си и да стигне бързо до Мосул. Зинки никога няма да забрави този рицарски жест. Той ще храни към Аюб и цялото му семейство безгранично приятелство, което ще определи години по-късно кариерата на сина на Аюб, Юсеф, по-известен с прозвището Салахеддин или Саладин.

След победата си над Зинки ал-Мустаршид е на върха на славата си. Чувствайки се заплашени, турците се обединяват около един от селджукските претенденти, Масуд, брат на Махмуд. През януари 1133 година новият султан се появява в Багдад, за да получи короната от ръцете на повелителя на правоверните. Общо взето това е само формалност, но ал-Мустаршид преобразява по своему церемонията. Ибн ал-Каланиси, нашият „журналист“ по това време, описва сцената:

Имамът, повелител на правоверните, бе седнал. Въведоха при него султан Масуд, който му отдаде дължимите на сана му почести. Халифът му подари последователно седем празнични кафтана, от които последният беше черен, инкрустирана със скъпоценни камъни корона, гривни и златна огърлица, като му рече: „Приеми това благоволение с благодарност и бой се от Бога и пред хората, и когато си сам“. Султанът целуна земята, след което седна на столчето, определено за него. Тогава повелителят на правоверните му каза: „Тоз, който сам не се държи добре, не е способен да ръководи другите“. Присъстващият везир повтори тези думи на персийски като прибави пожелания и възхвали. След това халифът нареди да бъдат донесени две саби и тържествено ги връчи на султана, както и две знамена, които върза със собствената си ръка. Имам ал-Мустаршид приключи срещата с думите: „Върви си, вземи със себе си онова, което ти дадох и бъди измежду благодарните люде.“

Абасидският владетел показва завидна самоувереност, макар да трябва, разбира се, да вземем предвид и показността. Той непринудено наставлява турчина, въпреки убедеността си, че възстановеното селджукско единство в крайна сметка би отново заплашило растящата му мощ, и все пак го признава за законен владетел на султанството. През 1133 година ал-Мустаршид продължава да мечтае за завоевания. И през юни се отправя начело на войските си за Мосул, твърдо решен да го превземе и да се разправи веднъж завинаги със Зинки. Султан Масуд не се опитва да го разубеди. Дори му подшушва да обедини Сирия и Ирак в една държава под своя власт — идея, към която често ще се връщат в бъдеще. Едновременно с тези си предложения селджукският владетел помага на Зинки да отбие атаките на халифа, напразно обсаждащ Мосул в продължение на три месеца.

Загубата ще отбележи фаталния обрат в съдбата на ал-Мустаршид. Изоставен от повечето от емирите си, през юни 1135 година той ще бъде победен и пленен от Масуд, заповядал жестокото му убийство два месеца по-късно. Повелителят на правоверните ще бъде открит гол в шатрата си, с отрязани уши и нос, с тяло пронизано на двайсетина места от кама.

Напълно погълнат от конфликта, Зинки е, разбира се, неспособен да се занимава пряко със сирийските дела. Той дори възнамерява да остане в Ирак до пълното потушаване на опитите за реставрация на Абасидите, но през януари 1135 година получава отчаян зов за помощ от страна на Исмаил, син на Бури и господар на Дамаск, който го моли да дойде и встъпи във владение на града му колкото се може по-бързо. „Ако закъснеете, ще бъда принуден да повикам франджите и да им предам Дамаск с всичко в него, а отговорността за кръвта на жителите му ще падне на Имадеддин Зинки“.

Исмаил, който се страхува за живота си и комуто се струва, че на всеки ъгъл в двореца дебне убиец от засада, решава да напусне столицата си и да потърси убежище под покровителството на Зинки в крепостта Сархад, на юг от града, където вече е пренесъл богатствата и дрехите си.

Независимо от всичко началото на царуването на сина на Бури е обещаващо. Поел властта на 19 години, той показва възхитителна динамичност, чиято най-добра илюстрация е превземането на Баниас. Разбира се, той е самонадеян и не слуша нито съветниците на баща си, нито тези на дядо си Тогтекин. Но всички са склонни да отдават това му поведение на възрастта. Напротив, онова, което жителите на Дамаск трудно приемат, е растящата алчност на господаря им, непрекъснато измислящ нови данъци.

През 1134 година положението започва да приема трагичен обрат след като един стар роб на име Айлба, служил при Тогтекин, се опитва да убие господаря си. Исмаил, отървал се на косъм от смъртта, настоява лично да изслуша признанието на нападателя си. „Ако съм постъпил така, отговаря робът, то е, за да спечеля Божието благоволение като отърва хората от пакостното ти съществувание. Ти потискаше бедните и безпомощните, занаятчиите, дребните търговци и селяните. Ти бе безпощаден към граждани и военни“. И Айлба изрежда имената на всички, които според него желаят също смъртта на Исмаил. Уплашен до смърт, синът на Бури започва да арестува всички споменати и ги избива без съд и присъда. Несправедливите екзекуции не му стигаха, разказва летописецът от Дамаск. Като хранеше подозрения към собствения си брат, Сауиндж, той го осъди на най-тежкото изтезание, оставяйки го да умре от глад в една килия. Злодейството и несправедливостта му вече не знаеха граници.

Исмаил попада в адски водовъртеж. Всяка екзекуция поражда у него още по-голям страх от ново отмъщение и в опита си да се предпази той заповядва нови убийства. Осъзнал, че това не може да трае вечно, той решава да предаде града на Зинки и да се оттегли в крепостта Сархад. Но жителите на Дамаск от години са единодушни в омразата си към господаря на Алеп след като в края на 1129 година той поканва Бури да участват в общ поход срещу франджите. Тогава владетелят на Дамаск побързва да приеме поканата и изпраща петстотин конници, командвани от най-добрите му офицери и придружени от собствения му син, нещастния Сауиндж. Посрещнал ги с внимание, Зинки отнема оръжието на всички и ги хвърля в затвора, като нарежда да кажат на Бури, че ако някога си позволи да му се опълчи, ще изложи на смъртна опасност заложниците. Сауиндж е освободен едва две години по-късно.

През 1135 година споменът за предателството е още жив у дамаскчани и когато първенците на града дочуват за намеренията на Исмаил, те решават да се противопоставят с всички средства. Събират се емирите, градските първенци и главните роби — всички искат да запазят и живота си, и града. Група съзаклятници решават да изложат положението пред майката на Исмаил, княгиня Зумруд („Изумруд“):

Тя остана ужасена, разказва дамаският летописец. Накара да повикат сина й и остро му се накара. Сетне, водена от желанието си да стори добро, от дълбоките си религиозни чувства и от интелигентността си, се замисли как да направи така, че злото да бъде изтръгнато из корен, а положението оправено за Дамаск и жителите му. Тя се зае със случая както би се заел един разумен, опитен и гледащ трезво на нещата мъж. Не намери друг лек за злодейството на сина си освен да се отърве от него и така да сложи край на растящия хаос, за който бе отговорен той.

Изпълнението не се забавя.

Княгинята вече мислеше само за плана си. Издебна момент, когато синът й бе сам, без роби и без приближени, и нареди на слугите си да го убият без милост. Самата тя не показа нито състрадание, нито скръб. Накара да отнесат трупа на едно място в двореца, където да го намерят. Всички се радваха на падането на Исмаил. Благодаряха на Бога и благославяха и славословеха княгинята.

Наистина ли е убила Зумруд собствения си син, за да му попречи да предаде града на Зинки? Съмнително е, като се има предвид, че три години по-късно княгинята ще се омъжи за същия този Зинки и настойчиво ще го моли да завладее града. Не го е направила и от отмъщение за Сауиндж, който е син от друга съпруга на Бури. В такъв случай без съмнение следва да се доверим на обяснението, дадено ни от Ибн ал-Атир: Зумруд била любовница на главния съветник на Исмаил и когато научила, че синът й възнамерявал да убие любовника й, а вероятно и да накаже самата нея, тя решила да действа.

Каквито и да са били истинските й съображения, княгинята лишава по този начин бъдещия си съпруг от едно лесно завоевание. Защото на 30 януари 1135 година, денят, в който е убит Исмаил, Зинки е на път за Дамаск. Когато армията му пресича Ефрат седмица по-късно, Зумруд вече е поставила на престола друг от синовете си, Махмуд, а населението активно се готви за съпротива. Като не знае за смъртта на Исмаил, атабекът изпраща представители в Дамаск, за да обсъдят с него условията за капитулация. Естествено, приемат ги любезно, но не ги информират за последните събития. Вбесен, Зинки отказва да се върне обратно. Разполага лагера си на североизток от града и нарежда на съгледвачите да видят къде и как може да се атакува. Но бързо разбира, че бранителите са решени да се бият докрай. Начело им е един стар другар на Тогтекин, Моинуддин Унар, хитър и упорит турски офицер, който неведнъж ще се изпречва на пътя на Зинки. След няколко престрелки атабекът скланя да потърси компромис. За да спасят положението, ръководителите на обсадения град решават да му отдадат почит и да признаят, макар и само на думи, неговото сюзеренство.

Така в средата на март атабекът се отдалечава от Дамаск. За да повдигне духа на уморените от безполезния поход войски, той веднага ги повежда на север и с ужасяваща бързина превзема четири франкски крепости, между които и добилият мрачна слава град Маарра. Въпреки тези подвизи престижът му е накърнен. Едва две години по-късно той ще успее благодарение на един блестящ ход да накара да забравят провала му пред стените на Дамаск. Парадоксално, но именно тогава Моинуддин Унар ще му предостави несъзнателно повод за реабилитация.

ГЛАВА VIIЕДИН ЕМИР ПРИ ВАРВАРИТЕ

През юни 1137 година Зинки пристига с внушителни обсадни машини и се разполага на лагер в лозята край Хомс, главен град на Средна Сирия, който традиционно си оспорват алепчани и дамаскчани. По това време градът е в ръцете именно на последните, а негов управител е не друг, а самият стар Унар. Като вижда строените от противника катапулти и други стенобитни оръдия, Моинуддин Унар разбира, че няма да може дълго да се съпротивлява. Той намира начин да съобщи на франджите, че възнамерява да капитулира. Рицарите от Триполи, нямащи ни най-малко намерение да гледат как Зинки се настанява на два дни път от града им, се вдигат на крак. Хитростта на Унар постига напълно целта си — страхувайки се да не попадне между два огъня, атабекът сключва набързо примирие със стария си неприятел и се обръща срещу франджите, решен да обсади най-силната им крепост в областта, Баарин. Разтревожени, рицарите от Триполи повикват на помощ крал Фулк и той долита с армията си. И именно под стените на Баарин, в терасовидно обработената долина се разразява първата важна битка между Зинки и франджите. Учудващо като се има предвид, че атабекът владее Алеп в продължение на повече от девет години!

Битката ще бъде кратка, но решителна. За няколко часа западните рицари, изнурени от дългия и бърз преход, са смазани и разбити от числено превъзхождащия ги враг. Единствено кралят и няколко души от свитата му успяват да се укрият в крепостта. Фулк има време само да изпрати пратеник в Ерусалим, за да дойдат да го освободят, след което, разказва Ибн ал-Атир, Зинки отряза всички съобщения и не позволи на нито една вест да премине, така че обсадените вече не знаеха какво става в страната им — толкова строг бе контролът по пътищата.

Подобна блокада би била безрезултатна спрямо арабите, които използват от векове пощенски гълъби за връзка от един град до друг. Всяка тръгнала на война армия взимала със себе си гълъби от различни мюсюлмански градове и крепости. Те били така дресирани, че винаги да се връщат в първоначалното си гнездо. Така че било достатъчно да се обвие съобщение около едно от крачетата им, за да литнат и разнесат по-бързо и от най-бързия кон вестта за победа, поражение или владетелска смърт, да поискат помощ или да окуражат защитниците на някой обсаден гарнизон. Колкото по-организирана става арабската съпротива срещу франджите, толкова по-редовни са пощенските съобщения с гълъби между Дамаск, Кайро, Алеп и други градове като държавата отделя дори заплати за хората, които отглеждат и дресират птиците.

Впрочем именно при престоя си на Изток франджите се запознават с отглеждането на гълъби, което по-късно ще стане изключително модно в родината им. Но по време на обсадата на Баарин те все още не знаят нищо за подобен начин на комуникация, от което се възползва Зинки. Атабе-кът засилва натиска си върху обсадените и след горчиви преговори им предлага изгодни условия за капитулация — да предадат крепостта и да заплатят петдесет хиляди динара. В замяна на това той се съгласява да ги остави мирно да си тръгнат. Фулк и хората му капитулират, след което побягват презглава, доволни, че са се измъкнали толкова евтино. Малко след като напуснаха Баарин, те срещнаха големите подкрепления, които им идваха на помощ, и се разкаяха, макар и късно, че са се предали. А това стана възможно, отбелязва Ибн ал-Атир, именно защото франджите бяха напълно отрязани от външния свят.

Зинки е предоволен, че случаят е разрешен в негова полза, още повече, че до него достигат особено тревожни новини. Византийският император Йоан Комнин, наследил през 1118 година баща си Алексий, е на път за Северна Сирия начело на десетки хиляди войници. Веднага щом Фулк се отдалечава, атабекът яхва коня си и препуска към Алеп. Любима мишена на румите в миналото, градът кипи. В очакване на нападение жителите започват да изпразват рововете около града, където в мирно време имат лошия навик да изхвърлят сметта си. Но скоро пратеници на василевса идват да успокоят Зинки: целта им не е Алеп, а Антиохия, франкският град, за който румите никога не са спирали да претендират. Атабекът скоро научава — не без удовлетворение — че градът вече е обсаден и обстрелван с катапулти. Като оставя християните да разрешат сами споровете си, Зинки потегля да обсади Хомс, където Унар продължава да му се опълчва.

Но руми и франджи успяват да се сдобрят по-бързо от очакванията. За да успокоят василевса, западните рицари обещават да му върнат Антиохия, а Йоан Комнин се задължава да им предостави в замяна няколко мюсюлмански града в Сирия. Това отприщва нова завоевателна война през март 1138 година. Заместници на императора са двама франкски вождове: новият едески граф Жоселин II и един рицар на име Раймонд, който току-що е поел княжество Антиохия след женитбата си с осемгодишната Констанс, дъщеря на Боемунд II и Аликс.

През април съюзниците предприемат обсадата на Шай-зар, като използват осемнадесет катапулта и стенобитни машини. Старият емир Султан Ибн Мункиз, управител на града още отпреди началото на франкското нашествие, изглежда въобще не е в състояние да се противопостави на обединените сили на руми и франджи. Според Ибн ал-Атир, съюзниците са избрали за своя мишена Шайзар, защото смятаха, че Зинки няма да се втурне да защитава ревностно град, който не му принадлежи. Но това значи, че зле го познават. Турчинът организира и лично ръководи съпротивата. Повече от когато и да било битката за Шайзар му предоставя случай да разгърне удивителните си качества на държавник.

За няколко седмици той разтърсва целия Изток. След като изпраща пратеници в Анадола, които успяват да убедят наследниците на Данишменд да нападнат византийската територия, той провожда бунтари в Багдад, които организират там буна, подобна на предизвиканата от Ибн ал-Хашаб през 1111 година, и принуждават по този начин Масуд да изпрати войски към Шайзар. На всички емири в Сирия и Джезира той пише и нарежда, без да пести заплахите си, да съберат всичките си сили, за да отблъснат новото нашествие. Армията на самия атабек, доста по-малобройна от тази на противника, се отказва да атакува фронтално и предприема тактиката на тормоз. Междувременно Зинки разменя дейна кореспонденция с василевса и франкските вождове. Той „съобщава“ на императора — впрочем това е точно така — че съюзниците му се страхуват от него и очакват с нетърпение той да напусне Сирия. На франджите — по-точно на Жоселин Едески и Раймонд Антиохийски — той изпраща послания. Не разбирате ли, казва им той, че ако румите превземат една единствена крепост в Сирия, скоро ще владеят всички ваши градове? Всред обикновените византийски и франкски бойци внедрява множество агенти, повечето от които сирийски християни, чиято задача е да разпространяват деморализиращи слухове за приближаването на внушителни военни подкрепления, идващи от Персия, Ирак и Анадола.

Тази пропаганда дава своите плодове, особено сред франджите. Докато василевса, на глава с позлатен шлем, ръководи лично стрелбата на катапултите, сеньорите на Едеса и Антиохия, седнали под една шатра, играят непрекъснато на зарове. Известната още във фараонски Египет игра през XII век е еднакво популярна както на Изток, така и на Запад. Арабите я наричат „аз-зар“, дума, която франджите възприемат, за да обозначат вече не самата игра, а късмета, „случая“.

Играта на зарове на франкските князе отчайва василевса Йоан Комнин. Обезкуражен от липсата на желание у съюзниците си и разтревожен от настойчивите слухове за пристигането на внушителна военна подкрепа за мюсюлманите — всъщност подобна подкрепа въобще не тръгва от Багдад — той вдига обсадата на Шайзар и на 21 май 1138 година поема обратно за Антиохия. Там влиза на кон, следван пеш от Раймонд и Жоселин, към които се отнася като към свои коняри.

За Зинки това е огромна победа. В арабския свят, където съюзът между руми и франджи е предизвикал силна тревога, от сега нататък атабекът се явява като спасител. Разбира се, той решава да използва авторитета си и да реши без отлагане някои въпроси, които му тежат на сърцето — на първо място проблема с Хомс. В края на май, когато битката за Шайзар е едва приключила, Зинки сключва прелюбопитен договор с Дамаск — той ще се ожени за княгиня Зумруд и ще получи Хомс като зестра. Детеубийцата пристига със свита три месеца по-късно пред стените на Хомс, за да се събере тържествено с новия си съпруг. На церемонията присъстват представители на султана, на халифа на Багдад и на този на Кайро, както и посланици на румския император, който, извлякъл поука от несполуките си, вече е решил да поддържа най-приятелски отношения със Зинки.

Господар на Мосул, Алеп и цяла Средна Сирия, атабекът си поставя за цел да завземе Дамаск с помощта на новата си жена. Надява се, че тя ще успее да убеди сина си Махмуд да му предаде столицата без бой. Княгинята се колебае, отлага. Като не може да разчита на нея, Зинки в края на краищата я изоставя. Но през юли 1139 година, когато се намира в Харан, той получава тревожно послание от Зумруд. Тя му съобщава, че Махмуд е бил намушкан с кама в леглото от трима свои роби. Княгинята настойчиво моли съпруга си незабавно да тръгне за Дамаск, да превземе града и да накаже убийците на сина й. Атабекът веднага потегля на път. Сълзите на жена му го оставят напълно безразличен, но той смята, че би могъл да се възползва от отстраняването на Махмуд, за да осъществи най-накрая обединението на Сирия под свое ръководство.

Но това са сметки без вечния Унар, върнал се в Дамаск след отстъпването на Хомс и лично поел в ръце градските дела след смъртта на Махмуд. В очакване на нападение от страна на Зинки, Моинуддин изготвя незабавно таен план за съпротива. За момента не бърза да го прилага и подготвя отбраната.

Впрочем Зинки не тръгва направо срещу бленувания град. Първо напада древния римски град Баалбек, единственото селище с известно значение, държано все още от дамаскчани. Намерението му е едновременно да обкръжи сирийската столица и да деморализира бранителите й. През август той издига четиринадесет катапулта около Баалбек и обстрелва града без почивка с надеждата да го превземе за няколко дни и да започне обсадата на Дамаск преди края на лятото. Баалбек капитулира без проблеми, но цитаделата, строена с камъни от древния храм на финикийския бог Ваал, се съпротивлява в продължение на цели два месеца. Зинки е до такава степен вбесен, че когато гарнизонът се предава в края на октомври след като е получил уверения, че животът на всички ще бъде пощаден, той заповядва да бъдат разпънати на кръст тридесет и седемте защитници, а комендантът да бъде одран жив на площада. Този зверски акт, предназначен да убеди дамаскчани, че всеки опит за съпротива би довел до самоубийство, предизвиква обратния ефект. Здраво сплотено около Унар, населението на сирийската столица е повече от всякога решено да се бие докрай. Във всеки случай зимата приближава и Зинки не би могъл да атакува преди пролетта. Унар ще използва тези няколко месеца отсрочка, за да изкусури тайния си план.

През април 1140 година, когато атабекът засилва натиска си и се приготвя за голямото нападение, Унар избира момента за осъществяване на плана си: да поиска от армията на франджите, предвождана от крал Фулк, да се притече с цялата си сила на помощ на Дамаск. Не става въпрос за конкретно военно действие, а за прилагането на действителен съюзнически договор, който ще продължи да действа дори след смъртта на Зинки.

Още през 1138 година Унар изпраща в Ерусалим своя приятел, летописеца Усама Ибн Мункиз, за да проучи възможността за франко-дамаско сътрудничество срещу господаря на Алеп. Усама, приет както подобава, постига принципно споразумение. Следват нови посланичества и в началото на 1140 година хронистът тръгва за свещения град с конкретни предложения: франкската армия ще принуди Зинки да се отдалечи от Дамаск; силите на двете държави ще се обединят в случай на нова опасност; Моинуддин ще заплати двадесет хиляди динара за военните действия; ще бъде организиран общ военен поход под предводителството на Унар за превземане на крепостта Баниас, владяна от известно време от васал на Зинки, и предаването й на ерусалимския крал. Като доказателство за добрите си намерения дамаскчани ще предадат на франджите заложници, избрани измежду най-знатните семейства в града.

На практика това означава живот под франкски протекторат, но населението на сирийската столица се примирява. Изплашено от зверските методи на атабека, то единодушно одобрява договора, сключен от Унар, чиято политика се оказва неизменно ефикасна. Като се страхува да не бъде обкръжен, Зинки се оттегля в Баалбек, поверява града на един сигурен човек, Аюб, и тръгва заедно с армията си на север, но обещава на бащата на Саладин скоро да се върне и да отмъсти за претърпяното поражение. След заминаването на атабека Унар превзема Баниас и предава града на франджите съгласно съюзническия договор. След това прави официално посещение в Ерусалимското кралство.

Придружава го Усама, станал в известен смисъл големият специалист в Дамаск по франкските въпроси. За наше щастие емирът летописец не се ограничава само с дипломатическите преговори. Този любознателен дух и проницателен наблюдател ще ни остави незабравимо свидетелство за нравите и всекидневния живот от времето на франджите:

Когато отивах в Ерусалим, имах навика да се отбивам в джамията ал-Акса, където се бяха настанили моите приятели тамплиерите. От едната страна имаше малък кът за молитва, превърнат от франджите в параклис. Тамплиерите ми отстъпваха това място за моите молитви. Един ден влязох, изрекох „Аллаху акбар!“ и тъкмо се готвех да започна молитвата, когато един франдж се втурна насреща ми, сграбчи ме и изви лицето ми на изток с думите: „Така се молят хората!“ Веднага дотичаха тамплиери и го отдръпнаха от мен. Отдадох се на молитвата си, но този човек, възползвайки се от момент невнимание, отново се нахвърли върху мен и изви лицето ми на изток като повтори: „Така се молят хората!“ Отново дотичаха тамплиери, отдръпнаха го и ми се извиниха с думите: „Чужденец е. Току-що пристига от страната на франджите и никога не е виждал някой да се моли, без да се обърне на изток“. Отговорих, че съм свършил молитвата си и излязох поразен от държането на онзи демон, който се бе ядосал до такава степен, виждайки ме да се моля по посока на Мека.

Ако емир Усама не се колебае да назове тамплиерите „свои приятели“, то е защото смята, че варварските им обичаи са се шлифовали при допира им с Изтока. Измежду франджите, обяснява той, има такива, които са се установили сред нас и които са възприели обществото на мюсюлманите. Те са доста над онези, които току-що пристигат във владените от тях територии. За него случилото се в джамията ал-Акса е „пример за недодялаността на франджите“. Той цитира и други подобни случки, на които е станал свидетел по време на честите си посещения в Ерусалимското кралство:

Един ден се намирах в Тивериада, където франджите празнуваха някакъв свой празник. Рицарите бяха излезли вън от града, за да помятат копия. Водеха със себе си две немощни старици, които поставиха в единия край на хиподрума; в другия край имаше прасе, окачено на една скала. Рицарите организираха надбягване между двете старици. Всяка от тях вървеше напред, заобиколена от конници, които й препречваха пътя. На всяка крачка стариците падаха и ставаха всред неописуемия смях на зрителите. Накрая една от жените, пристигнала първа, сграбчи прасето като награда за своята победа.

Един изтънчен и образован емир като Усама не може да оцени подобни дебелашки шеги. Но снизходителната му усмивка се превръща в гримаса на отвращение, когато наблюдава как франджите раздават правосъдие:

В Наблус, разказва той, имах възможността да присъствам на едно прелюбопитно зрелище. Двама души трябваше да водят необичаен бой. Причината бе следната: мюсюлмански разбойници бяха завзели едно от близките села и един от селяните беше набеден, че им е помогнал. Той бе избягал, но скоро се върнал, защото крал Фулк наредил да затворят децата му. „Бъди справедлив към мен, помолил го селянинът, и ми позволи да премеря сили с онзи, който ме набеди“. Тогава кралят казал на сеньора, на който било дадено селото: „Докарай противника“. Сеньорът избрал един ковач, който работел в селото, и му казал: „Ти ще идеш да се биеш на двубой“. Владетелят на селото не искал в никакъв случай някой от селяните му да загине от страх да не пострада селскостопанската работа. Аз видях този ковач. Той беше млад, силен мъж, но имаше навика като върви или седи все да иска нещо за пиене. Що се отнася до обвинения, то той беше един храбър старец, който щракаше с пръсти в знак на предизвикателство. Виконтът, управител на Наблус, се приближи, даде на всеки по копие и щит и нареди в кръг около тях зрителите. Боят започна, продължава Усама. Старецът притискаше ковача назад, отблъскваше го към тълпата и се връщаше обратно в средата на арената. Последваха толкова яростни удари, че съперниците заприличаха на общ кървав стълб. Боят продължи, въпреки призивите на виконта, който искаше да приближи развръзката. „По-бързо!“, им подвикваше той. Накрая старецът бе изтощен, а ковачът се възползва от опита си в работата с чук и му нанесе такъв удар, че го преобърна и накара да изпусне копието. След това се наведе над него и се опита да забие пръсти в очите му, но не успя заради кръвта, която шуртеше. Тогава ковачът стана и довърши противника си с копието. Веднага завързаха трупа с въже през шията и го завлякоха до бесилката, където го обесиха. Съдете от този пример какво е правосъдието у франджите!

Нищо по-естествено от възмущението на емира, защото през XII век правосъдието е сериозно нещо за арабите. Съдиите — кадии — са високоуважавани личности, които, преди да произнесат присъдата си, са задължени да следват строга процедура, установена от Корана: обвинителна реч, защитна реч, свидетелски показания. „Божият съд“, към който западните пришълци прибягват така често, им се струва мрачен фарс. Описаният от хрониста двубой е само една от формите на ордалия. Изпитването с огън е друга такава. Съществува и мъчение с вода, както с ужас открива Усама:

Бяха поставили голяма бъчва, пълна с вода. Заподозреният младеж бе вързан, провесен през ключиците на едно въже и спуснат в бъчвата. Ако е невинен, говореха те, ще потъне във водата и ще го извадим с помощта на въжето. Ако е виновен, ще му бъде невъзможно да потъне. Щом го хвърлиха в бъчвата, нещастникът започна да се мъчи да стигне дъното, но не успя и трябваше да се подчини на жестокия им закон, Господ да ги прокълне! Тогава допряха до очите му нажежени сребърни клещи и го ослепиха.

Мнението на сирийския емир за „варварите“ не се променя, дори когато говори за знанията им. През XII век франджите са силно изостанали от арабите във всички области на науката и техниката. Но изостаналостта между развития Изток и примитивния Запад е най-голяма в областта на медицината. Усама наблюдава разликата:

Един ден, разказва той, франкският управител на Му-нейтра, в Ливанската планина, писа на чичо ми Султан, емир на Шайзар, с молба да му бъде изпратен лекар, който да се занимае с няколко спешни случая. Чичо ми избра един лекар християнин на име Табет. Той отсъства само няколко дни, след това се върна при нас. Всички бяхме крайно любопитни да разберем как е успял толкова бързо да излекува болните и го засипахме с въпроси. Табет отговори: „Доведоха при мен един рицар с абсцес на крака и жена, жертва на изтощение. Сложих мушама на рицаря; туморът се отвори и състоянието се подобри. На жената предписах диета, която да съживи духа й. Но тогава дойде един франкски лекар и каза: «Този човек не знае как да ги лекува!» И като се обърна към рицаря го попита: «Какво предпочиташ — да живееш с един крак или да умреш с два?» Пациентът отговори, че предпочита да живее с един крак и лекарят нареди: «Доведете ми някой рицар здравеняк с добре наострена секира». Видях скоро да идва рицар със секира, Франкският лекар постави крака върху един дръвник и рече на новодошлия: «Удряй хубаво, за да го отрежеш отведнъж!» Пред очите ми мъжът нанесе един удар, после втори, тъй като кракът не падаше. Костният мозък се разхвърча и раненият умря начаса. Що се отнася до жената, франкският лекар я прегледа и каза: «В главата си има демон, който е влюбен в нея. Отрежете косите й!» Отрязаха ги. Жената започна да се храни с тяхната храна, която е с чесън и горчица, и изтощението й се засили. «Значи дяволът е влязъл в главата й», твърдеше техният лекар. И като сграбчи един бръснач той й направи разрез във формата на кръст, оголи костта на главата и я натърка със сол. Жената умря начаса. Тогава попитах: «Имате ли нужда още от мен?» Отговориха ми, че не и се върнах, научил за медицината на франджите доста неща, които не знаех“.

Възмутен от невежеството на западните рицари, Усама е в много по-голяма степен скандализиран от нравите им. Франджите, възкликва той, нямат чувство за чест! Ако някой от тях излезе на улицата със съпругата си и срещне друг мъж, другият мъж хваща за ръка жената, дръпва я настрани, за да й говори, а съпругът се отдалечава, за да изчака тя да довърши разговора си. Ако той продължи прекалено дълго, съпругът я оставя със събеседника й и си тръгва! Емирът е развълнуван: Помислете малко какво противоречие. Тези хора не изпитват ни ревност, ни чувство за чест, въпреки храбростта си! А нима храбростта не идва от чувството за чест и презрението към всяко зло?!

Колкото повече научава за западните рицари, толкова по-лоша представа добива за тях Усама. Той се възхищава единствено на воинските им качества. Затова разбираме реакцията му, когато веднъж един от новите му „приятели“, рицар от армията на Фулк, предлага да отведе младия му син в Европа, за да го посвети в правилата на рицарството. Емирът вежливо отклонява поканата, промърморвайки на себе си, че „предпочита по-скоро синът му да отиде в затвор, нежели в страната на франджите“. Побратимяването с чужденците си има свои граници. Впрочем прословутото сътрудничество между Дамаск и Ерусалим, дало неочакван случай на Усама да опознае по-добре западните пришълци, скоро се оказва само кратка интермедия. Един поразителен случай подновява безкрайната война срещу завоевателя. В събота, 23 декември 1144 година, град Едеса, столица на най-старата от четирите франкски държави на Изток, пада в ръцете на атабек Имадеддин Зинки.

Ако падането на Ерусалим през юли 1099 година отбелязва края на франкското нашествие, а това на Тир през юли 1124 година — завършека на фазата на завладяване, то възвръщането на Едеса ще остане в историята като връх на арабския отпор срещу нашествениците и като начало на дългия път към победата.

Никой не е очаквал, че чуждото владичество ще бъде отново заплашено по такъв блестящ начин. Вярно е, че Едеса е само преден пост на франкското присъствие, но графовете й успяват да се присъединят напълно към местните политически игри. Последният западен господар на този град с преобладаващо арменско население е Жоселин II, дребен на ръст, с брада и стърчащ нос, с изпъкнали очи и несъразмерно телосложение, който никога не е блестял със смелостта или мъдростта си. Но поданиците му не го мразят — най-вече поради факта, че майка му е арменка — и положението на владението му въобще не изглежда критично. Той напада и граби своите съседи, те му отговорят със същото и обикновено всичко приключва с примирие.

И ето че внезапно, през есента на 1144 година, положението се променя. Благодарение на умелата си военна маневра Зинки слага край на половинвековното франкско владичество в тази част на Изтока, като постига победа, която ще разтърси и силните, и слабите, от Персия чак до далечната страна „Алман“, и ще отвори вратите за ново нашествие, предвождано от най-великите крале на франджите.

Най-вълнуващият разказ за превземането на Едеса ни е предоставен от един очевидец, сирийския епископ Абул-Фарадж Базил, който се оказва пряко замесен в събитията. Държането му по време на битката свидетелства за драмата на източнохристиянските общности, към които принадлежи, След нападението срещу града Абул-Фарадж участва дейно в защитата му, но в същото време симпатиите му са по-скоро към мюсюлманската армия, отколкото към западните „покровители“, към които не изпитва кой знае колко уважение:

Граф Жоселин, разказва той, беше тръгнал да разбойничества по бреговете на Ефрат. Зинки научи за това. На 30 ноември той пристигна под стените на Едеса. Войската му бе многобройна като звездите по небето. Всички земи около града бяха залети от воините му. Навсякъде се издигаха палатки, а атабекът разположи шатрата си северно от града, срещу Часовниковата порта, на един хълм, който се извисява над Църквата на Изповедниците.

Макар и разположена в дъното на долина, Едеса е трудна за превземане, защото внушителната й триъгълна стена е здраво стъпила на околните хълмове. Но, обяснява ни Абул-Фарадж, Жоселин не бе оставил никаква войска. Имаше само обущари, тъкачи, търговци на коприна, шивачи, свещеници. Така че отбраната се пада на франкския епископ на града, подпомаган от един арменски свещенослужител и от самия летописец, въпреки факта, че последният е склонен на споразумение с атабека:

Зинки, разказва той, непрекъснато отправяше към обсадените предложения за мир с думите: „О, нещастници! Виждате, че всяка надежда е изгубена. Какво искате? Какво чакате? Имайте милост към себе си, към синовете си, към жените си, към домовете си! Направете така, че градът ви да не бъде унищожен и лишен от жителите си!“ Но в града нямаше вожд, способен да осъществи волята му. Отговаряха глуповато на Зинки със самохвалства и оскърбления.

Като вижда, че сапьори започват да прокопават входове под стените, Абул-Фарадж предлага да изпратят писмо на Зинки, с което да му предложат примирие. Франкският епископ се съгласява. Написахме писмото и го прочетохме на народа, но един безумец, търговец на коприна, протегна ръка, грабна листа и го скъса. Зинки продължава да повтаря: Ако искате няколко дни примирие, ние ще ви го дадем, за да видим дали ще получите подкрепление. Ако не, предайте се веднага и останете живи!

Но никаква помощ не идва. Въпреки че веднага научава за щурма срещу столицата, Жоселин не се осмелява да мери сили с атабека. Предпочита да се настани в Тел Башер и да изчака войските от Антиохия и Ерусалим да му се притекат на помощ.

Турците бяха вече разрушили основите на северната стена и ги бяха запълнили с дървета, колове и греди в голямо количество. Пролуките запушиха с нафта, лой и сяра, така че кладата да лумне по-бързо и стената да рухне. Тогава, по заповед на Зинки, подпалиха огъня. Глашатаите в лагера се провикнаха всички да бъдат готови за бой и призоваха бойците да се вмъкнат през пробойната веднага щом рухне стената, като им обещаха да ги оставят три дни да плячкосват из града. Огънят подпали нафтата и сярата и оттам се пренесе върху дървото и стопената лой. Вятърът духаше от север и отнасяше дима към бранителите. Въпреки здравината си стената поддаде и рухна. След като изгубиха много от своите край пробойната, турците проникнаха в града и започнаха да убиват наред. През онзи ден загинаха близо шест хиляди жители. Жените, децата и младежите се втурнаха към високата цитадела, за да се спасят от клането. Но намериха портите заключени по вина на франкския епископ, който бе наредил на пазачите: „Ако не видите лицето ми, не отваряйте вратите!“ Така хората прииждаха едни след други и се тъпчеха взаимно. Плачевна и ужасяваща гледка: блъскащи се, задушаващи се, превърнали се в плътна обща маса, близо пет хиляди души, а може би и повече, загинаха по най жесток начин.

Зинки се намесва лично, за да спре клането, а след това изпраща главния си наместник при Абул-Фарадж: „Преподобни, обръща се той към него, искаме да ни се закълнеш пред Кръста и Евангелието, че ти и твоята общност ще ни бъдете верни. Ти знаеш много добре, че този град, през двете столетия, когато го управляваха арабите, бе процъфтяващ като истинска столица. Днес, петдесет години след завладяването му от франджите, той е вече разорен. Нашият господар Имадеддин Зинки е благоразположен към вас. Живейте в мир, чувствайте се сигурни под негова власт и се молете за живота му“.

И така, продължава Абул-Фарадж, изведоха от цитаделата сирийците и арменците и всеки от тях се прибра у дома си, без да бъде обезпокояван. На франджите, напротив, им взеха всичко, което притежаваха — злато, сребро, църковни утвари, потири, дискоси, инкрустирани кръстове и купища накити. Строиха по отделно свещениците, аристократите и първенците. Свалиха дрехите им и оковани ги изпратиха за Алеп. Измежду останалите отделиха занаятчиите, които Зинки взе със себе си като затворници, за да му работят всеки според занаята си. Всички други франджи, близо стотина души, бяха екзекутирани.

Щом новината за освобождението на Едеса се разчува, арабският свят е обхванат от ентусиазъм. Приписват на Зинки най-амбициозни планове. Бежанците от Палестина и крайбрежните градове, които не са малко в свитата на атабека, започват да говорят за освобождение на Ерусалим, цел, която скоро ще се превърне в символ на съпротивата срещу франджите.

Халифът побързва да даде на героя на деня престижни титли: ал-Малик ал-мансур, „победоносен крал“, зайн-ел-ислям, „украса на исляма“, насир амир ал-муминин, „подкрепа на повелителя на правоверните“. Подобно на всички владетели от епохата Зинки гордо носи тези прозвища, символ на могъщество. В една леко сатирична бележка, Ибн ал-Каланиси се извинява пред читателите си, че споменава в своята хроника еди-кой си султан, емир или атабек, без да придружава името с пълните титли. Защото, обяснява той, от X век насам съществува такова обезценяване на почетните прозвища, че текстът би станал нечетим, ако реши всичко да изреди. Като дискретно съжалява за времето на първите халифи, които се задоволявали с внушителната по простотата си титла „повелител на правоверните“, летописецът от Дамаск привежда много примери, за да илюстрира казаното от него, между които и примера със Зинки. Всеки път, когато говори за атабека, Ибн ал-Каланиси напомня, че би трябвало буквално да напише:

Емирът, пълководецът, великият, справедливият, Божият помощник, победоносният, единственият, стълбът на вярата, крайъгълният камък на исляма, украсата на исляма, защитникът на хората, съдружникът на династията, помощникът на учението, величието на нацията, честта на кралете, подкрепата на султаните, победителят на неверниците, бунтовниците и безбожниците, вождът на мюсюлманските армии, кралят победител, първият измежду князете, слънцето на заслугите, емирът на двата Ирака и Сирия, завоевателят на Иран, Бахлауан Джихан Алп Инасадж Котлог Тогрулбег атабек Абу Саид Зинки Ибн Ак Сонкор, подкрепа на повелителя на правоверните.

Въпреки натруфеността, която кара летописеца от Дамаск да се подсмихва непочтително, тези титли отразяват все пак първостепенното място, което вече заема Зинки в арабския свят. Франджите треперят само при споменаването на името му. Отчаянието им е дотолкова по-голямо от факта, че крал Фулк е починал малко преди падането на Едеса, оставяйки две невръстни деца. Жена му, станала регентка, е побързала да изпрати емисари в страната на франджите, които да съобщят за катастрофата, преживяна от народа й. „Тогава из всички техни страни, пише Ибн ал-Каланиси, бяха разпространени призиви хората да се втурнат и да нападнат ислямската земя“.

Сякаш за да потвърди страховете на западните рицари, след победата си Зинки се връща в Сирия и разпространява новината, че подготвя широкомащабна офанзива срещу главните градове на франджите. В началото плановете му се посрещат с ентусиазъм от сирийските градове. Но малко по малко дамаскчани започват да си задават въпроси относно истинските намерения на атабека, настанил се в Баалбек както през 1139 година, за да строи обсадни машини. Не се ли кани да нападне самите дамаскчани под прикритието на джихада?

Никога няма да научим, защото през януари 1146 година, когато подготовката му за пролетната кампания изглежда завършена, Зинки се вижда принуден да тръгне на север. Шпионите са го информирали, че Жоселин Едески и някои от останалите му в града арменски приятели подготвят заговор с цел да изколят турския гарнизон. Още с пристигането си в завзетия град, атабекът взима положението в ръце, екзекутира привържениците на бившия граф и за да засили антифранкската опозиция всред населението, настанява в Едеса триста еврейски семейства, в чиято неизменна подкрепа не се съмнява.

Тази тревога убеждава Зинки, че е по-добре да се откаже поне за известно време от разширяването на владението си и да се посвети на неговото укрепване. По-точно казано на главния път от Алеп за Мосул живее един арабски емир, който контролира силната крепост Джаабар, разположена на река Ефрат, и отказва да признае властта на атабека. Тъй като неподчинението му ненужно заплашва съобщителните връзки между двете столици, през юни 1146 година Зинки обсажда Джаабар. Надява се градът да падне за няколко дни, но начинанието се оказва по-трудно от предвиденото. Изминават цели три месеца, без да отслабне съпротивата на обсадените.

През една септемврийска нощ атабекът заспива след погълнато голямо количество алкохол. Внезапно се събужда от шум в шатрата. Като отваря очи, забелязва един от евнусите си, някой си Яранкаш, от франкски произход, да пие вино от собствената му чаша. Това отприщва яростта на атабека и той се заклева жестоко да го накаже на другия ден. Страхувайки се от гнева на господаря си, Яранкаш го изчаква да заспи отново, намушква го с кама и побягва към Джаабар, където го посрещат с дарове.

Зинки не умира веднага. Докато агонизира в полусъзнание един от приближените му влиза в палатката. Ибн ал-Атир предава свидетелството му:

Като ме видя, атабекът помисли, че идвам, за да го доубия и направи жест с пръста, с който ме молеше за милост. От вълнение паднах на колене и го попитах: „Господарю, кой постъпи така с теб?“ Но той не успя да ми отговори и предаде Богу дух. Господ да се смили над него!

Трагичната смърт на Зинки, настъпила малко след триумфа му, ще впечатли съвременниците. Ибн ал-Каланиси коментира събитието в стихове:

Утринта го завари в постелята, там, където го бе заклал евнухът му, сякаш заспал сред гордата си войска, заобиколен от гора от храбреци и саби.

Той загина и богатства и власт не му помогнаха. Съкровищата му станаха плячка на други, разграбени от синове и противници.

След смъртта му враговете се надигнаха и размахаха мечове, така както не биха се осмелили никога приживе му.

И наистина смъртта на Зинки е сигнал за грабеж. Войниците му, толкова дисциплинирани докато е жив, се превръщат в орда неконтролируеми грабители. Хазната, оръжията и личните му вещи изчезват за миг. След което армията започва да се разпръсква. Един след друг емирите събират хората си и бързат да тръгнат и да превземат някоя крепост, където да изчакат на сигурно място развитието на събитията.

Когато Моинуддин Унар научава за смъртта на неприятеля си, незабавно напуска Дамаск начело на войските си и превзема Баалбек, като възстановява за няколко седмици суверенитета си над цяла Средна Сирия. Раймонд Антиохийски, възобновявайки една стара и позабравена традиция, напада и стига чак до стените на Алеп. Жоселин подновява интригите си, за да си възвърне Едеса.

Епопеята на основаната от Зинки могъща държава изглежда приключила. Всъщност, тя току-що започва.