Кръстопът

Уилям Пол Йънг

Кръстопът

СВЕТОВЕН

БЕСТСЕЛЪР

ОТ АВТОРА НА РОМАНА СЕНЗАЦИЯ

„Колибата“

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС‘

Исус се. пресегна и хвана ргьката па Тони.

- В това пътуване ти ще можеш да избереш да излекуваш физически един човек, но само един. Когато направиш своя щбор, пътуването ти ще npukahuu.

- Мога да испеку вам някого? Нима ми кадваш, че мога да избера, когото си пожелая1 - Мислите му веднага се вършеха върху собственото му беужнунено тяло в интензивното отделение на болницата.

Исус се наведе към. него.

- Ти не можеш да щаекуваш никого сам. Но ад ще съм с теб и ще изцеля ощи, 3а когото избереш да се помолиш…

Уилям Пол Йънг, „Кръстопът“

Антъни Спснсър е преуспял бизнесмен, който се гордее, че сам е постигнал всичко. Той обаче се е превърнал в жесток и безскрупулен човек. В живота му няма нито любов, нито приятелство.

Един ден Антъни внезапно изгубва съзнание. Лекарите откриват тумор 6 мозъка му. След последвалата операция той изпада в кома. Антъни се събужда в сюрреалистичен свят между живота и смъртта. На това неприветливо и пусто място - светът на душата му, той сс среща с Исус и Светия Дух. Той не вярва в живота след смъртта, нито в съществуването на Бога. И все пак общуването му с Исус и със Светия Дух е много по-истинско и пълноценно, отколкото целият му „реален“ живот. Постепенно Антъни започва да осъзнава кои са важните неща 6 живота, 110 ще има ли време да поправи грешките си?

Уилям Пол Йъпг

Авторът па романа „Колибата“, преведен на над 40 езика и продал повече от 18 милиона екземпляра 6 света, се завръща с нов роман откровение. В „Кръстопът“ Уилям Пол Иънг остава верен на стила си да търси истински важното 6 живота. Вплел духовните си и философски търсения в романов сюжет, авторът отново повдига вечните въпроси за живота и смъртта, за изкуплението и достойния живот.

„Кръстопът“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са плод на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с реални личности, било те живи или мъртви, с действителни събития или места, е напълно случайна.

© Ангелин Димитров Мичев, преводач, 2013 г.

Тази история е посветена на внуците ни, всеки от които е отражение на своите родители същевременно - отделна, неизследвана вселена. Те ни учат как да се удивяваме и насищат сърцата ни с радост изцяло и завинаги.

Когато един ден прочетете тази история, нека тя се превърне за вас в малък прозорец, посредством който да разберете вашия дядо, Бог и света, който обитавате.

Най-жалкият сред хората е онзи, който обръща своите мечти 6 сребро и злато.

ХАЛИЛ ДЖУБРАН

Някои години в Портланд, Орегон, зимата е насилница, сипе суграшица и бълва сняг-на пристъпи, в опит да изтръгне колкото е възможно повече дни от пролетта, отстоявайки своята прастара претенция да бъде царица сред сезоните. В крайна сметка усилията й винаги са напразни и тя си остава просто претендент за трона. Тази година обаче не беше така. Зимата си тръгна като бита жена - с наведена глава и парцал иви одежди в мръснобяло и кафяво - и по никакъв начин не заяви намерението си да се върне. Нейното заминаване остана почти незабелязано.

Тъй или иначе, за Антъни Спенсър бе все едно - зимата беше напаст, но и пролетта не беше по-добра. Ако зависеше от него, би премахнал и двете от календара, ведно с влаж-ната и дъждовна част от есента. Да, година, състояща се от пет месеца, би го устройвала напълно, а и тя със сигурност би била за предпочитане пред протяжните, сякаш безкрайни, периоди на несигурност. Всяка година по това време той се питаше какво още търси на северозапад, но всяка пролет неизменно го заварваше на същото място, зает със същия въпрос. Може би причината бе в това, че познатото, колкото и да бе разочароващо, все пак си имаше своите

удобства. Мисълта за действителна промяна, честно казано, го обезсърчаваше. Колкото повече се затвърждаваха от преповтаряне неговите навици и всекидневни ритуали, носещи сигурност, толкова по-малко склонен бе да повярва, че съществуваше нещо, за което си струваше да се положат усилия. Рутината, макар и болезнено досадна на моменти, най-малкото беше предсказуема.

Тони се облегна назад в стола и вдигна поглед от отрупаното с книжа бюро към монитора. С едно натискане на кой да е клавиш можеше да види картина от наблюдателните камери в своите имоти: апартаментът в съседната сграда, офисът, разположен на стратегическо място в търговската част на Портланд, на един от средните етажи на не много голяма офис сграда, вилата му на брега на океана и голямата къща в Уест Хилс1. Взря се в екрана, нетърпеливо почуквайки с десния показалец по коляното си. Навсякъде бе спокойно, светът сякаш бе задържал дъха си.

Има много начини човек да бъде самотен.

Тони не беше приветлив човек, макар онези, които общуваха с него в делова или неформална обстановка, да добиваха различно впечатление. Беше целеустремен и винаги преследваше изгодата. Това често изискваше да се държи дружелюбно и весело, да се усмихва широко, да поддържа контакт с очи и да се ръкува със сигурна длан не заради искрено благоразположение, а защото всеки събеседник бе за него потенциален носител на информация, която би могла да му бъде от полза по пътя към успеха. Многобройните въпроси, които задаваше, създаваха впечатлението за неподправен интерес и ласкаеха събеседниците му, но и оставяха у тях смътното усещане за празнота. Известен със своите благотворителни жестове, той отлично осъзнаваше значимостта на привидното състрадание като средство за постигане на по-важни цели. Демонстрираната загриженост правеше хората много по-податливи на манипулации. Иначе, след няколко несполуки, той беше стигнал до заключението, че приятелството е лоша инвестиция. С нищожна възвръщаемост. Действителната обич и грижа бяха неудобство и лукс, за какъвто той нямаше нито време, нито енергия.

За него успехът се измерваше със сполучливото управление и умножаването на недвижимото имущество, с осъществяването на различни бизнес начинания, с непрекъснато нарастващото инвестиционно портфолио. В инвеститорските среди Тони имаше репутацията на непреклонен преговарящ и виртуоз в договарянето на отстъпки. За него щастието бе нелепо и мимолетно състояние, почти недоловимо ухание в сравнение със силната миризма на потенциалната сделка и завладяващия послевкус на печалбата. Също както за стария скъперник Скрудж, така и за Тони бе наслада да изцежда до последната капчица достойнството на околните и особено на служителите си, които работеха за него усърдно, ала от страх, не от уважение. Със сигурност подобен човек не заслужаваше нито обич, нито състрадание.

Когато се усмихнеше, Тони можеше да породи у човек погрешното впечатление, че е хубавец. Посредством гените си бе наследил ръст над един и осемдесет и здрава коса, която дори сега, на четирийсетгодишна възраст, не показваше признаци за оредяване, макар на слепоочията да бе започнала да се прошарва. Нещо смугло и изтънчено се прокрадваше в несъмнено англосаксонския му външен вид и смекчаваше чертите му. То ставаше особено видно в редките моменти, когато обичайното му делово поведение биваше нарушавано от случаен и непринуден смях.

От всяка гледна точка той беше състоятелен и преуспял мъж, а и добра партия за брак. И тъй като си падаше донякъде женкар, спортуваше по малко, за да не се дава на конкуренцията. Беше в общо взето добра форма, единствено коремът му беше малко увиснал, но можеше да го „глътне“ винаги когато се наложеше.

Жените идваха в живота му и си отиваха, по-умните по-рано, но всички с усещането за наранено лично достойнство.

Беше се женил два пъти, за една и съща жена. От първия брак, който бяха сключили на двайсетинагодишна възраст, имаха син и дъщеря, която - понастоящем гневна млада жена - живееше в другия край на страната при майка си. Синът им… синът им е друга история. Този брак бе завършил с развод поради непреодолими различия, финал на достоен за филмиране сюжет, наситен с преднамерена враждебност и фрапиращо незачитане на другия. Само за няколко кратки години Тони беше успял да смаже изцяло самоуважението и чувството за лична стойност на Лори - своята съпруга, и от тях не бе останало и следа.

Лори обаче все пак бе успяла да излезе от ситуацията с достойнство, поради което Тони не бе зачел победата си като действителна. Затова през следващите две години я беше ухажвал настоятелно, беше й направил ново предложение за брак, беше организирал пищно сватбено тържество, а две седмици по-късно й беше поднесъл за втори път документи за развод. Според слуховете те били подготвени още преди подписването на втория брачен акт. Но този път Лори бе отвърнала на удара му с цялата ярост на жестоко подиграна жена и Тони я беше съсипал финансово, правно и психически. Което вече бе зачел за своя действителна победа. Беше изиграл една безжалостна игра по правила, определени от самия него.

Цената, която заплати за своя триумф, бе омразата на дъщеря си. Тази омраза изпълзя подобно на призрак от сенките на неговото почти непрекъснато алкохолно опиянение и се превърна в натрапчива мисъл, която той побърза да потули под ангажиментите на натоварения работен делник, изцяло посветен на преследването на нови победи. Синът му също бе съществена причина за злоупотребата със скоч - легалния опиат, който притъпяваше режещите ръбове на спомените и болезнените пристъпи на мигрената, която от време на време го навестяваше.

Ако постигането на свободата е постепенен процес, такъв е и развитието на злото. Незначителните изопачавания на истината и дребните оправдания с времето се наслагват, образувайки огромна структура, чиято поява никой не би могъл да предвиди. Това се отнася както за прословути злодеи като Хитлер и Сталин, така и за обикновените хора. Домът, който обитава човешката душа, е величествен, но крехък и несигурен. Всяка лъжа или предателство, вградени в основата и стените му, могат да изкривят неговата конструкция по невъобразими начини.

Във всяка човешка душа е заложена дълбока мистерия. Изключение от това правило не правеше и Антъни Спенсър. Той бе роден в мощна експлозия на живот и представляваше разширяваща се вътрешна вселена, в която галактики и звездни системи се сливаха с невъобразима елегантност и симетрия. В нея дори хаосът изпълняваше своя роля, в резултат на което като страничен продукт възникваше порядък. Материята следваше сложния танц на съперничещи си гравитационни сили, звезди и планети се въртяха около своите оси и се прегрупираха в безкрайния космически валс на взаимодействието между пространство, време и музика. В един момент болката и загубата нарушиха хармонията и извънредно деликатното устройство на вселената у Тони и тя започна да се свива. Този вътрешен катаклизъм се прояви във външното му поведение под формата на порив за самосъхранение, егоистична амбиция, и потискането на всякаква, все още жива чувствителност. Някога жизнената негова същност и топлото му туптящо сърце се превърнаха в камък. Малък и корав камък сега се поместваше в черупката на тялото му. Външната форма, някога израз на вътрешното чудо и великолепие, беше изгубила своята опора - беше се превърнала във фасада на липсващ дом, в умираща звезда, ненаситно поглъщаща в собствената си празнота всичко наоколо.

Болката, загубата и самотата сами по-себе си са тежко изпитание, но съчетани, се превръщат в почти непоносимо злощастие. Те настървиха Тони и той се научи да крие остриета в думите и да издига стени, които предпазваха вътрешния му свят от всякакъв достъп и му позволяваха да пребивава в илюзорната сигурност на изолацията. Малко истинска музика можеше да се чуе вече в битието на Тони, защото то беше изцяло лишено от всякакъв порив към творчество. Така да се каже, музикалният съпровод на съществуването му беше дори по-лош от блудкавите мелодии, които често звучат по магазините и в хотелските асансьори. Самият курс на живота му беше предвидим като хода на асансьор.

Онези, които го разпознаваха на улицата, просто му кимаха за поздрав, а някои дори изплюваха презрението си на тротоара, след като се разминеха с него. Все пак имаше мнозина други, които гравитираха около Тони: сервилни угодници очакваха всяко негово нареждане с отчаяната надежда да получат малко одобрение или жест на внимание. Тези нещастници се опитваха да яхнат вълната на неговия така наречен успех поради потребността да утвърдят собствената си значимост и идентичност. Факт е, че възприятието се превръща в лична реалност, дори ако това възприятие е базирано на лъжа.

От скъпата къща, разположена на обширна собствена земя в горната част на Уест Хилс, Тони държеше отоплена само малка част, освен в случаите, когато предстоеше някое парти, което беше организирал с цел да постигне някаква изгода. Макар да прекарваше твърде малко време там, държеше къщата като мемориал в чест на разгрома на съпругата си. Лори я беше спечелила след първия развод, но впоследствие я бе продала, за да покрие огромните правни разходи по втория. Чрез посредник Тони я беше купил за нищожна сума, след което бе организирал изненадващо празненство в деня на изповядването на сделката, чийто гвоздей бе насилственото извеждане на бившата му съпруга от новопридобитата собственост с помощта на полицейски служители.

Той отново се наведе напред, изключи компютъра, взе чашата със скоч и се завъртя със стола, за да погледне колонката с имена, които бе записал на бялата дъска. Стана, изтри четири имена и добави на тяхно място едно, след което отново се отпусна на стола, а пръстите му несъзнателно забарабаниха по бюрото като копитата на галопиращ кон. Днес Тони беше в по-лошо настроение от обичайното. Бизнес делата му бяха наложили да присъства на една напълно безинтересна конференция в Бостън, а след това заради незначителен инцидент сред неговите служители бе принуден да се завърне с ден по-рано от плануваното. Макар подразнен от факта, че трябваше да се занимава с проблем, който с лекота биха разрешили подчинените му мениджъри, той все пак бе благодарен, че му се беше представил предлог да напусне почти нетърпимите семинари и да се върне към едва поносимата рутина, върху която все пак имаше контрол в много по-голяма степен.

Но по време на това отсъствие нещо се беше променило. Едно съвсем леко в началото безпокойство постепенно бе нараснало и се бе обособило в съзнателна мисъл. От няколко седмици Тони имаше натрапчивото чувство, че е следен. Първоначално той не бе му обърнал особено внимание, взимайки го за плод на претоварения си ум. Но веднъж попаднало в съзнанието му, то намери благодатна почва. В началото бе лесно изтласквано от другите грижи, но семето му постепенно пусна дълбоки корени и скоро намери израз в невротична свръхбдителност, която допълнително изчерпваше ресурсите на и без това изтощения му от постоянната напрегнатост мозък.

Той започна да забелязва разни подробности в незначителни събития, които сами по себе си едва ли биха предизвикали учудване, но съчетани в съзнанието му, се превръщаха в мощен сигнал за тревога. Черният джип, който от време на време забелязваше по път към офиса, служителят на бензиностанцията, който понякога забравяше да върне кредитната му карта, охранителната фирма, от която в рамките на три дни го бяха уведомили за три прекъсвания на електрозахранването в дома му, всяко от които точно по едно и също време и с продължение точно двайсет и две минути (друг факт, будещ подозрение, бе, че аварията не бе засегнала околните къщи). Тони започна да се взира в дори по-незначителни детайли. Например в начина, по който го гледаха другите хора: бариста в кафенето „Стъмптаун“, охранителят на първия етаж в офис сградата, че и служителите по бюрата в собствената му фирма. Правеше му впечатление как отместваха очи, когато погледнеше към тях, и припряно се опитваха да си придадат вид, че вниманието им е заето с друго или са затънали в работа.

Имаше плашещо подобие в реакциите на тези различни, непознати един на друг, хора. Сякаш помежду им имаше някакъв заговор, криеха някаква тайна, в която той не бе посветен. Колкото по-бдителен ставаше Тони, толкова повече подозрителни неща забелязваше, затова и бдителността му постоянно нарастваше. Винаги бе проявявал известна склонност към параноя, но сега умът му беше вече непрестанно зает с мисли за потенциалния заговор срещу него и той живееше в постоянна тревога и превъзбуда.

Тони разполагаше със свой личен офис със спалня, кухня и баня, чието местоположение не бе известно дори на неговия адвокат. Служеше му за убежище и се намираше край реката, от другата страна на Макадам Авеню. Тони отиваше там, когато искаше да се уедини за няколко часа или да прекара нощта, без никой да има връзка с него.

Сградата, където се помещаваше скривалището му, също беше негова собственост, но още преди години я беше прехвърлил на трудно проследима фирма фантом. После бе преустроил част от мазето и бе инсталирал навсякъде камери за наблюдение и охранителна система, последна дума на техниката. Освен строителите, които бе наел анонимно, без да се среща лично с тях, никой друг не беше виждал тези помещения. Не фигурираха дори в плана на сградата, благодарение на поредица подкупи и дарения, насочени към различни нива на местната управа. Когато на клавиатурата в една ръждясала кутия за телефонна свръзка в изоставената портиерска стаичка се въведеше правилният код, една от стените се отместваше встрани, разкривайки огнеупорна стоманена врата, модерна охранителна камера и клавиатура за контрол на достъпа.

Скривалището беше почти автономно, свързано с електрозахранване и интернет доставчик, различни от тези на целия комплекс. Освен това, ако охранителният софтуер засечеше опит за установяване на местонахождението на тайния офис по потреблението на електричество или интернета, той изключваше системата, докато не бъдеше въведен нов, автоматично генериран код за възобновяване на функционирането й. А това можеше да бъде направено само от две места: бюрото в кабинета на Тони в търговската част на града и самото скривалище. По навик, преди да влезе, той винаги изключваше мобилния си телефон и изваждаше от него СИМ картата и батерията. Вътре имаше нерегистрирана наземна телефонна линия, която можеше да бъде активирана при нужда.

В обзавеждането не беше проявил никаква разточител-ност. Мебелировката беше проста, почти спартанска. Никой друг нямаше да види това място, така че всичко в него носеше личен отпечатък. Покрай стените имаше етажерки с книги, много от които никога не бе разтварял, но бяха наследство от баща му. Други, особено някои класики, навремето майка му беше чела на него и брат му. К. С. Луис и Джордж Макдоналд, бяха двама от неговите любимци още от детството. Едно от ранните издания на „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд бе поставено така, че да се вижда, разбира се, само от неговите очи. В единия ъгъл на същия рафт бяха наблъскани множество книги на бизнес тематика - прилежно изчетени и с поставени на много места отметки - от автори, които беше приел за свои наставници. Няколко картини на Ешер и Дулитъл бяха окачени по стените, а в един ъгъл бе поставен стар фонограф. Тони имаше колекция от винилови плочи, които със своите драскотини му напомняха за отдавна минали времена и го успокояваха.

В своя таен офис той държеше също вещи и документи от ключово за него значение: нотариални актове, договори за покупко-продажба, както и своето официално завещание. Последното той често препрочиташе и променяше, вписвайки и премахвайки от него имена на хора, чиито жизнени пътища се пресичаха с неговия, а делата им го гневяха или удовлетворяваха. Представяше си реакциите на онези, които щеше да възнагради с дял от своето богатство, след като преминеше в редиците на „скъпите покойници“.

Личният адвокат на Тони, който бе различен от правния му съветник, държеше ключ за депозитен сейф в главния клон на банка „Уелс Фарго“, който можеше да използва единствено ако разполагаше със смъртния му акт. В сейфа бяха инструкциите как да бъде открито тайното му жилище-офис, как да се влезе в него и къде да бъде открит кодът за отваряне на вградения в самия фундамент на сградата сейф. В случай че някой се опиташе да отвори депозитната кутия в „Уелс Фарго“ без наличието на смъртен акт, банката трябваше незабавно да уведоми Тони. А той беше предупредил адвоката си, че ако това се случи, отношенията им моментално щяха да бъдат преустановени, както щяха да секнат и значителните суми, които той получаваше редовно и без закъснение в първия работен ден от всеки месец.

Тони държеше постара версия на завещанието си в сейфа на главния офис, за показ. Някои от неговите съдружници и колеги имаха достъп до този сейф във връзка с работата си и той тайно се надяваше, че у един или друг от тях любопитството рано или късно щеше да надделее и да го прочетат. Представяше си тяхното задоволство от прочитането на фалшивото завещание и отрезвяващия ефект впоследствие, когато узнаят съдържанието на истинското завещание.

Всеобщо достояние бе фактът, че Тони беше собственикът на сградата в съседство с тази, в която се намираше скривалището му. Тя беше идентична постройка, с магазини на първия етаж и апартаменти отгоре. Двете сгради деляха един паркинг със стратегически разположени из него камери, които привидно покриваха цялата площ, но всъщност оставяха тесен коридор, по който Тони можеше да премине незабелязан до своето тайно убежище.

За да оправдае честото си присъствие в тази част на града, той закупи апартамент с две спални на втория етаж в съседната сграда. Апартаментът беше просторен и разточително обзаведен и представляваше идеално прикритие, в което той прекарваше повече нощи, отколкото в къщата в Уест Хилс или в крайбрежната си вила в близост до град Дипо Бей.

Тони бе засякъл времето, за което изминаваше разстоянието между апартамента и тайното убежище през закрития паркинг, и знаеше, че ако се наложеше, можеше да е в безопасност за по-малко от три минути. Зад сигурните стени на своето скривалище той поддържаше връзка с външния свят посредством образите от многобройните камери в своите недвижими имоти и офиса в търговската част на града. Но камерите му служеха по-скоро за самозащита, отколкото за някакви други цели. Не бе монтирал нито една в спалните, баните или тоалетните. Тони можеше да има ред отблъскващи черти, но воайорството не беше сред тях.

Всеки, който забележеше автомобилът му да влиза в закрития паркинг, предполагаше, и обикновено с право, че Тони идва да прекара нощта в апартамента си на втория етаж. Неговото присъствие там бе нещо обичайно, част от всекидневието на комплекса, затова пристигането или заминаването му не правеше особено впечатление на никого. А точно това целеше Тони. Той се държеше напълно предсказуемо и променяше обичайното си поведение единствено за да хвърли поглед назад, когато се усъмнеше, че някой може да го следи, но го правеше все така, без да привлича внимание.

Не можеше да си обясни защо някой би го следил, какви биха били мотивите и намеренията на подобен човек. Той беше сложил край на много от своите отношения, да не кажем почти всичките, и предполагаше, че в това се крие възможната причина. Трябва да е заради парите ми, често размишляваше той. Та не бяха ли парите в основата на всичко? Вероятно в заговора бе замесена и бившата му съпруга? Може би съдружниците му готвеха покушение, за да се докопат до неговия дял от дружеството, а може би някой конкурент бе в основата на всичко? Тони прекарваше часове, понякога цели дни в задълбочено преглеждане на финансовите параметри на всяка сделка, независимо минала или настояща, всяко сливане и присъединяване на друга компания, в търсене на нередност, за която да се захване, но не откриваше нищо. По едно време се зае с оперативните процеси на многобройните холдинги отново в дирене на… какво? На несъответствие, улика, знак, които да му помогнат да си обясни случващото се. Действително откри някои несъответствия, но когато изкусно повдигна въпроса за тях пред своите съдружници, те бяха или отстранени на мига, или обяснени по начин, който напълно съответстваше иа стандартите за оперативните процедури, които беше установил самият той.

Дори на фона на общите трудности в държавната икономика, бизнесът му беше стабилен. Именно Тони бе убедил съдружниците си да поддържат солидна база ликвидни активи и сега те правеха внимателно обмислени покупки на недвижими имоти и се заемаха с доходоносни бизнес начинания, без да зависят от банките, които бяха предприели много предпазлива политика по отношение на кредитите. Заради проявената далновидност и находчивост се беше превърнал в героя на компанията, но това не му донесе покой. Отдихът за него беше винаги краткотраен, защото всеки следващ успех вдигаше летвата на собствените му очаквания още по-високо. Този начин на живот бе изтощителен, но Тони отхвърляше другите възможности като прояви на безотговорност и мързел.

Прекарваше все по-малко време в главния офис. Не че някой там гореше от желание да му досажда с присъствието си. Просто изострилата се напоследък параноя го бе направила още по-сприхав от обичайното и той се дразнеше и от най-малката нередност. Дори съдружниците му предпочитаха да участват в управлението на компанията от другаде и когато кабинетът му оставаше тъмен, всички си отдъхваха с облекчение и работеха по-усърдно, по-съсре-доточено и проявяваха повече творчество. Такъв бе ограничаващият ефект от микромениджмънта2 - подход, който Тони се гордееше, че владее до съвършенство.

Именно в този период на отмора на повърхността изплуваха страховете му и усещането, че пряко волята си се е превърнал в обект на нечие внимание, в мишена, се засилваше. И като капак на всичко мигрената му се връщаше -всеки път все посилна. Преди да започне главоболието, обикновено губеше зрението си, започваше да заваля думи-те и с мъка завършваше изреченията си. Всичко това бе знак, че съвсем скоро невидимо острие щеше да прониже черепа му някъде зад дясното око. Ставайки болезнено чувствителен към звук и светлина, той набързо освобождаваше личния си асистент и пропълзяваше в някое затъмнено кътче на апартамента си. Там, запасен с болкоуспокоя-ващи, спеше на фона на бял шум, докато болка не останеше единствено когато се усмихнеше или поклатеше глава. Тони установи, че чаша скоч му помагаше да се възстанови, ала винаги намираше претекст да си налее още една.

Но защо точно сега, питаше се той. След месеци без нито един пристъп сега мигрената го спохождаше почти всяка седмица. Започна да следи с какво се храни, разтревожен, че някой може да опита да сипе отрова в храната или питието му. Започна да го обзема отчайваща хронична умора, дори след дълъг сън не се чувстваше отпочинал. Накрая си записа час за преглед при личния лекар, но не успя да отиде, тъй като се наложи да присъства на извънредно събрание за обсъждането на някои належащи въпроси, свързани със стратегическо присъединяване на друга компания, което не вървеше както трябва. Записа си нов час за преглед две седмици по-късно.

Когато рутината бъде нарушена от несигурността, човек се замисля за живота си като цяло, както и за това кои хора са значими за него и кои не. Общо взето Тони беше доволен от своя живот. Беше преуспял, социалното му положение беше завидно. Което не беше никак зле за отгледано от приемно семейство дете, което, въпреки че системата го бе отхвърлила, не се беше отчаяло. Беше допускал грешки, беше наранявал хора, но кой не беше го правил? Водеше живот на самотник, но в повечето време така предпочиташе. Притежаваше къща в Уест Хилс, крайбрежна вила край Дипо Бей, апартамент до река Уиламет, сигурни капиталовложения и свободата да прави почти всичко каквото пожелае. Е, водеше живот на самотник, но в повечето време

I ака предпочиташе… Беше постигнал всяка цел, която си бе поставил - всяка реалистична цел, разбира се, - и въпреки това сега, тъкмо когато бе превалил четирийсетте години на своя живот, го обзе мрачного усещане за празнота и просмукващо се в цялото му същество съжаление. Той се опита да ги потисне, да ги натика дълбоко в себе си, в онези невидими галерии, които всеки от нас създава, за да се предпази от самия себе си. Наистина водеше живот на самотник, но през повечето време…

Още щом беше кацнал на летището в Портланд на връщане от Бостън, Тони незабавно бе отишъл в главния офис и бе провел особено разгорещен разговор с двама от свои-re съдружници. Именно тогава му бе хрумнала идеята да състави списък с имената на хората, на които имаше доверие. Не на такива, на които би казал, че има доверие, а на онези, на които действително би се доверил. На които би споделил тайните си и мечтите си и би разкрил слабостите си. С тази цел се бе усамотил в тайния си офис и с чаша скоч пред себе си бе започнал да пише и да трие имена от бялата дъска. Списъкът никак не беше дълъг и първоначал-по включваше неговите бизнес съдружници, неколцина други служители, един-двама души, с които се бе срещал извън работата, и още един-двама, с които се бе запознал в частен клуб или по време на пътуване. И въпреки това след час усилен размисъл съкрати този списък до шест имена. Облегна се назад в стола и поклати глава. Всичките му усилия бяха отишли напразно: хората, на които действително би се доверил, бяха всичките покойници, освен може би един, последният в списъка.

Баща му и майка му заемаха първите две места. На ра-ционално ниво Тони си даваше сметка, че повечето от спомените му за тях бяха идеализирани, заради изминалото време и преживяната болка, а негативните им черти бяха отдавна заличени от скръбта. Особено скъпа за него бе една избеляла снимка. Той отвори сейфа и я извади оттам. Беше ламинирана, но въпреки това прокара длан по повърхността й, за да изглади старите гънки, сякаш родителите му биха усетили неговата ласка. Баща му бе помолил някакъв непознат да ги снима пред вече несъществуващата сладоледа-джийница „Фарълс“. Ето го него - върлинесто единайсет-годишно момче, а отпред седемгодишният му брат Джейкъб. Тъкмо нещо ги беше разсмяло. Лицето на майка му сияеше - радостта на момента бе изписана по красивите й черти, а баща му пък се бе усмихнал накриво - най-доброто, на което бе способен. Тази негова усмивка означаваше много. Спомняше си своя баща съвсем ясно: сдържан инженер, за когото не бе привично да изразява емоциите си, които въпреки всичко понякога успяваха да намерят път навън. А това беше действително много за семейството, защото през повечето време той беше наистина непроницаем. Тони се опита да си припомни защо се бяха смели и часове наред упорито се взираше в снимката, сякаш за да я принуди да разкрие тайната си, но колкото и да напрягаше паметта си, споменът все му убягваше и това го влудяваше.

След това в списъка му идваше Майка Тереза, а веднага след нея - Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг-младши. Всички те бяха велики и идеализирани личности, същевременно по човешки раними добри и… мъртви. Тони извади малък бележник, преписа вътре имената, откъсна страницата и хванал я с палеца и показалеца си, я поклати пред очите си. Защо бе записал имената именно на тези хора? Беше направил окончателния списък почти без съзнателно усилие на мисълта и той отразяваше нещо много дълбоко и истинско, може би някакъв копнеж. Ненавиждаше тази дума, но същевременно нещо в нея много му харесваше. Копнежът на пръв поглед разкриваше слабост, но със сигурност беше проявление и на някаква устойчива сила, способна да надживее всичко мимолетно, което идваше и си отиваше от живота му. Трите емблематични личности, tii едно е последната, която фигурираше в списъка му, въп-д ьщаваха нещо по-голямо от самия него. Те му напомняха St нечута от никого песен, която напираше да бъде изпята, за възможността да беше живял различен живот, да беше сганал съвсем различен човек. Списъкът беше покана, знак ta принадлежност към нещо друго, деликатно въжделение.

Последното име будеше най-силно недоумение у него, по същевременно си обясняваше присъствието му в списъка най-лесно. То беше на Исус. Исус, витлеемският дар за < пета, дърводелецът, за когото се твърдеше, че е връзката между човек и Бог, и който, според слухове, витаещи сред вярващите, беше възможно да не е мъртъв. Да, Тони добре знаеше защо Исус присъства в списъка. Неговото име представляваше връзката с най-ярките спомени, които беше съхранил за майка си. Тя бе обичала този дърводелец и всичко, свързано с него. И баща му бе обичал Исус, но не както майка му. Последният подарък, който беше получил от нея, се намираше в сейфа, вграден в пода на скривалището му, и представляваше най-ценното му притежание.

По-малко от два дни преди родителите му насилствено ла бъдат изтръгнати от неговия живот, майка му неочаквано влезе в стаята му. Споменът за това бе дълбоко врязан и самата му душа. Тогава беше на единайсет и пишеше домашните си. Тя отвори вратата и се облегна на рамката, прекрасна жена в престилка на цветя. Едната й скула бе подчертана от малко брашно, оставено там, когато бе отмахнала с ръка изпаднал ог опашката й кичур коса. Именно по брашното Тони разбра, че е плакала - през него се спускаха две криволичещи дири.

- Мамо, добре ли си? - попита я той, вдигайки поглед от тетрадката.

- О! - възкликна тя, обърсвайки лице с опакото на дланите си. - Нищо ми няма. Познаваш ме, понякога си мисля за разни неща, заради които се чувствам благодарна - като например ти и брат ти, - и се разчувствам. - После направи пауза. - Не знам защо, скъпи, но се сетих колко бързо растеш, ще станеш юноша след някоя друга година. После ще вземеш шофьорска книжка, ще влезеш в колеж, ще се ожениш… И знаеш ли какво почувствах, докато си мислех всичко това? - Тя отново направи пауза. - Почувствах радост. Почувствах, че сърцето ми всеки момент ще се пръсне в гърдите. Тони, толкова съм благодарна на Бог заради теб. Затова реших да направя любимия ти плодов сладкиш и карамелени рулца. И докато бях в кухнята, гледах през прозореца и си мислех за всички дарове в живота ни, и особено за теб и Джейк, прииска ми се да ти дам нещо, което е особено ценно за мен.

Тогава Тони забеляза свития юмрук на майка си. В него тя бе стискала нещо през цялото време. Запита се какво ли бе побрала малката длан на тази жена, която вече беше надминал по ръст. Тя протегна ръка и бавно разтвори пръсти. В дланта й, навито и изцапано с брашно, лежеше колие със златен кръст, изящно и женствено.

- Хайде, вземи го - подкани го тя. - Искам да ти го подаря. Баба ти го даде на мен, а тя го е получила от своята майка. Мислех един ден, ако имам дъщеря, да го подаря на нея, но това едва ли ще стане вече. А и днес, докато се молех за теб, реших, че това ще е най-подходящият момент да ти го дам.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, Тони отвори длан и позволи на майка му да пусне в нея фината верижка с деликатния златен кръст.

- Един ден искам да дадеш това на жената, която обичаш, и да й разкажеш откъде го имаш. - В този момент от очите на майка му бликнаха сълзи.

- Но, мамо, ти сама можеш да й го дадеш.

- Не, Антъни, чувствам, че трябва да стане именно по този начин. Не мога да обясня защо, но трябва да й го дадеш ти, не аз. Не ме разбирай погрешно, възнамерявам да съм жива дотогава, но също както навремето майка ми ми го ‘ н тави със заръката да го предам, така и аз ти го оставям, tii да го предадеш на любимата жена.

- Но как ще разбера…

Ще разбереш - прекъсна го тя. - Вярвай ми, ще разбереш! - Тя го прегърна и го задържа в обятията си дълго, (к ) да мисли, че може да го изцапа с брашно. Него също ис го бе грижа. Не разбираше постъпката на майка си, но чувстваше, че тя има голямо значение за нея. - Следвай Исус, Антъни. Никога няма да сгрешиш, ако следваш Исус. И знай едно… - Тя го отдели от себе си и го погледна в очите. - Той никога няма да те изостави.

Два дни по-късно тя бе си заминала вследствие на егоистичния избор на някой друг, почти на неговите години. Колието все още си стоеше в сейфа в тайния му офис. На никого не беше го дал. Дали по някакъв начин не й е било известно какво ще се случи? Често се бе питал дали не е имала предчувствие, дали не е получила знак от Бог да избърза и да му даде този подарък. Нейната загуба бе опус-I ошила живота му, беше тласнала самия него по пътя, кой-| о го бе направил такъв, какъвто бе в момента - силен, жилав и способен да устои на превратности, които биха сломили други. Ала имаше мимолетни моменти, когато нежният и труднодоловим копнеж се промъкваше край непристъпните стени на душата му и отправяше към него своята песен, или по-скоро понечваше да го направи, защото той бързаше да заглуши гласа му.

Дали Исус все още беше с него? Тони не можеше да каже със сигурност, но по-скоро беше склонен да вярва, че не беше. Той вече не приличаше на майка си, но заради нея беше прочел Библията и някои други любими нейни произведения, опитвайки се да долови из страниците на книгите на К. С. Луис, Макдоналд, Уилямс и Толкин нейното присъствие. Дори за известно време в гимназията се беше присъединил към клуба „Млад живот“, където се бе опитал да научи повече за.Исус, но организацията за приемни грижи, на която бяха поверени с брат му, непрекъснато ги изпращаше от училище в училище и от дом в дом, поради което приобщаването към какъвто и да било клуб или общество им причиняваше единствено болка. При положение че за него всяко „здравей“ беше всъщност предрешено „сбогом“, той бе достигнал до убеждението, че Исус се беше сбогувал с него, подобно на всички останали.

Затова фактът, че беше оставил Исус в списъка си, донякъде го изненада. От години не се беше замислял за него. В колежа за кратко бе възобновил опитите си да опознае неговата личност, но след един семестър, прекаран в обсъждания и проучвания, бързо бе причислил Исус към обществото на великите мъртви учители.

Но дори по онова време отлично разбираше защо майка му беше така преизпълнена с любов към Исус. Та какво у Исус не бе достойно за обич? Бил е истински мъж, а в същото време благ с децата, добър към отритнатите от религията и културата. Човек, изпълнен със заразително състрадание, който, макар да се опълчил срещу статуквото, умеел да обича и своите противници. Той бе всичко, което Тони в определени моменти искаше да бъде, но знаеше, че не е. Може би Исус беше пример за живот, посветен на нещо много по-значимо от личното благополучие, но за него бе вече твърде късно да се променя. Колкото повече остаряваше, толкова по-чужда му ставаше мисълта за трансформация.

Идеята за Бог обаче беше онова, което Тони не можеше да разбере, особено във връзката й с Исус. Отдавна бе решил за себе си. че ако съществуваше Бог, независимо дали беше същество или сила, той трябваше да е ужасен и злонамерен, капризен и вероломен, в най-добрия случай - състоящ се от студена тъмна материя, безличен и безразличен, а в най-лошия - чудовище, чието удоволствие бе да опустошава сърцата на деца.

- Всичко е самозаблуда - промърмори той, смачка листчето с имената и го запрати към коша за боклук в другия край на стаята. На живи хора не можеше да се вярва. Отвори нова бутилка скоч „Балвени Портууд“, наля в чашата си тройно питие и отново включи монитора.

После Тони извади истинското си завещание и прекара следващия час, внасяйки в него основни промени - израз на неговите подозрения и омраза, - след което го разпечата, сложи му дата и заедно със старото го остави небрежно върху купчето с другите варианти на последната си воля в сейфа, който заключи. След това пренастрои алармената система и изгаси лампата на бюрото. Докато седеше в тъмнината и размишляваше върху своето съществуване и за гова кой би могъл да го следи, той не знаеше, че пие може би своя последен скоч.

ПРЪСТ ПРИ ПРЪСТТА

Загадъчен е начинът, по който избира Бог да Върши Своите чудеса.

Оставя Своите стъпки във морето и язди бурята вилнееща.

УИЛЯМ КУПЪР

У трото внезапно нахлу през незакрития прозорец. Ярката светлина ведно с остатъците от скоч в кръвта предизвикаха у Тони рязък пристъп на главоболие - сутрешна мигрена, която обикновено проваляше целия му ден. Но този и ьт нещо беше различно. Той не само не си спомняше как I е беше прибрал в апартамента, но и болката беше съвсем различна, каквато не бе изпитвал никога преди. Неудобна-| а поза, в която се събуди на канапето, където очевидно бе I пал през нощта, можеше да обясни сковаността в шията п раменете, но в паметта си не можеше да открие нищо, което да наподобява пронизващата, пулсираща болка, която чувстваше като безкрайна поредица от гръмотевици в главата си. Нещо ужасно се беше объркало!

Внезапен позив за повръщане го накара да се втурне към I палетната, но той така и не успя да се освободи от отров-ното съдържание на стомаха си, докато не се насили. Напъните само усилиха мъчителната болка. Тони почувства, че го обзема първичен страх, който дълго бе потискал посредством целенасочени усилия на волята. Сега този страх бе разкъсал оковите си като мощен звяр и се хранеше с нарастващата несигурност. Борейки се с омаломощаващия ужас, Тони с олюляване излезе през вратата на апартамента, притиснал силно длани към ушите си, сякаш в опит да попречи на главата си да експлодира. Облегна се на стената в коридора и трескаво затърси из всичките си джобове смартфона, който винаги носеше със себе си. Не откри нищо, освен връзка ключове. И тогава внезапно почувства ужасяваща празнота, липса на всякаква връзка със света. Спасителят, който търсеше, електронният удовлетворител на неговите непосредствени, но преходни потребности липсваше.

Хрумна му, че клетъчният телефон може да е останал в сакото, което обикновено окачаше на облегалката на стола в кухнята, но вратата на апартамента автоматично се бе заключила след излизането му. С едното око почти не виждаше, затова присви другото и се взря в клавиатурата до вратата, опитвайки се да си спомни кода, който щеше да му позволи да се прибере, но никоя от непрестанно кривящите се и сливащи се една с друга цифри не му подсказваше нищо. Затвори очи и се опита да се съсредоточи. Сърцето му блъскаше в гърдите, главата му сякаш гореше, а отчаянието му нарастваше все повече. Тони се разрида неконтролируемо. Това го вбеси и той започна да ругае и панически да натиска безразборно клавишите с неистовата надежда да се случи чудо. Внезапно го обгърна тъмнина, коленете му се подкосиха и той удари главата си в касата на вратата. Това предизвика нов пристъп на остра болка. Освен това по лицето му започна да се стича кръв, тъй като при удара на челото му се бе отворила рана.

Объркването и агонията на Тони непрекъснато се усилваха, докато в един момент той изцяло изгуби ориентация. Освен това клавиатурата пред него и ключовете в ръката му започнаха да му се струват напълно непознати. Може би имаше автомобил, който бе паркиран някъде наблизо? Залитайки, премина през един гьс страничен коридор, слезе

По покрито с мокет стълбище и се озова в закрит паркинг. А сега какво? Натисна поред всичките бутони на дистан-Иионното управление, закачено на връзката ключове, и бе възнаграден с примигване на фаровете от една зелена лимузина на не повече от десет метра от него. Внезапно отново го обгърна тъмнина и той за втори път се свлече на Земята. На ръце и колене запълзя трескаво към автомобила, сякаш животът му зависеше от това. Когато най-сетне стигма до задницата му, с мъка се изправи и се опита да се задържи на крака, тъй като ужасно му се виеше свят. Отново рухна, но този път веднага след падането бе погълнат от успокояващото нищо. Болката, която бе обсебила цялото му съзнание, секна.

Ако някой беше видял падането му, вероятно би го сравнил с изпадането на чувал картофи от каросерията на движещ се камион. Тони се стовари на пода, сякаш в тялото му нямаше кости - като безформена маса, притегляна от гравитацията. Удари тила си в ръба на багажника, инерцията го принуди да се завърти напред и главата му срещна бетонния под със зловещо тупване. Кръв бликна от ухото му и започна да образува нарастваща локва заедно с кръвта, която се стичаше от раните на челото и лицето му. Почти десет минути лежа на пода на подземния паркинг, докато една жена, съсредоточено търсейки ключовете за автомобила си из дамската си чанта, не се спъна в крака му. Пиел.кът й отекна между бетонните стени. Никой не го чу. Цялата разтреперена, тя набра номер 911.

В 8,41 часа предобед диспечерка, седяща пред цял ред монитори, прие обаждането й:

- Телефон деветстотин и единайсет. Къде се намирате?

- О, боже мой! Той е целият в кръв! Мисля, че е мъртъв… - Жената говореше истерично, очевидно на ръба на нервния срив.

Обучена как да се държи в подобни ситуации, диспечерната забави говор:

- Госпожо, необходимо е да се успокоите и да ми кажете къде се намирате, за да мога да изпратя помощ. - Докато слушаше отговора на жената, тя затули с длан говорителя на слушалката и по друга линия уведоми портландската, противопожарна служба за спешния случай. После бързо въведе необходимата информация и кодове в компютърния регистър с обажданията и продължи разговора: -Госпожо, можете ли да ми опишете какво виждате? - Тя отново закри слушалката и заговори по другата линия: -Машина 10. М 333, код на повикването 3 на Ю Ен 3, Макадам Авеню, в район с пощенски код 5040, най-близката пресечка е улица „Ричардсън Корт“, на север от „Ю Ес Банк“, под „Уестън Мейнър“, на първото ниво на подземен паркинг на брега на реката.

- Медик 333, прието, превключвам на оперативна честота 1 - беше отговорът, който прозвуча в слушалките й.

- Добре, госпожо, опитайте се да говорите по-бавно, поемете дълбоко въздух. Открили сте мъж, който наглед е в безсъзнание и е окървавен… Не се тревожете, екип пътува към мястото и вероятно ще е при вас след броени минути. Искам от вас да застанете настрана и да изчакате пристигането му… Аха, точно така… Аз ще поддържам връзка с вас през цялото време. Справяте се чудесно! Екипът наближава и всеки момент ще го видите.

Колата на портландската пожарна команда пристигна на местопроизшествието първа. Пожарникарите направиха първоначален преглед на Тони и започнаха процедури по стабилизиране на състоянието му, а един от тях успокои ужасената очевидка и я разпита. Линейката, изпратена от Американската служба за медицински транспорт, пристигна броени минути след това.

- Здравейте, момчета, какъв е случаят? С какво мога да помогна? - попита парамедикът, който слезе от линейката.

- Мъж на около четирийсет години е открит от онази дама там да лежи на земята до автомобила си. Повърнал е и мирише силно на алкохол. Има голяма рана на челото и други по-малки по лицето. Липсват реакции. Прегледахме шийния отдел на гръбнака за счупвания и му поставихме кислородна маска.

- Успяхте ли да проверите жизнените показатели?

- Кръвното му налягане е 260 на 140. Пулс - 56 удара в минута. Честота на дихателните движения - 12 в минута, но неравномерни. Дясната зеница е разширена, а дясното ухо кърви.

- Изглежда, травмите по главата са сериозни.

- Да, и аз съм на същото мнение.

- В такъв случай да го поставим на носилката.

Те внимателно претърколиха Тони на твърдата ръчна носилка и пожарникарите се заеха да закопчават каишите, докато парамедиците му направиха интравенозно вливане.

- Реакции все още липсват, а дишането му е накъсано

отбеляза парамедикът от пожарникарския екип. - Как

мислите, дали не е добре да бъде интубиран?

- Добра идея, но нека направим това в линейката.

- Статусът на университетската болница е зелен - извика шофьорът.

Вдигнаха Тони заедно с носилката на количка с колелца 11 бързо го качиха в линейката, а през това време шофьорът се обади по радиостанцията в центъра.

Жизнените показатели на Тони отбелязаха рязък спад и гой изпадна в състояние на асистолия, вид сърдечен арест. Пързите действия на парамедиците, които му инжектираха енинефрин, възстановиха сърдечната му дейност.

- Университет, говори Медик 333. Тръгваме към вашето да ведение, код 3, с мъж на около четирийсетгодишна възраст, намерен в безсъзнание в подземен гараж. Има видими гравми по главата. Оценка по Скалата за кома на Глазгоу-Лиеж3 - 5, гръбнакът е обездвижен. Изпадна в краткотрайна асистолия, но пулсът му се възстанови след инжектира-не на 1 милиграм епинефрин. При последното измерване кръвното налягане беше 80 на 60, сърдечната честота е 72 удара, в момента го обдишваме с 12 дихателни движения в минута и го подготвяме за интубиране. Очаквано време за пристигане до вас - пет минути. Имате ли някакви въпроси?

- Нямаме въпроси. Направете вливка с 500 кубически сантиметра манитол.

- Прието.

- Диспечер, Медик 333 транспортира пострадалия заедно с двама придружаващи пожарникари.

Линейката напусна паркинга с пусната сирена. За по-малко от пет минути тя изкачи виещия се път до Орегонския университет за здраве и наука (ОУЗН), чиято болница беше кацнала като гаргойл на върха на извисяващия се над града хълм. Когато вкараха Тони с количката в отделението за реанимация, откъдето постъпващите пациенти с травми впоследствие биваха разпределяни по другите отделения, около него се засуетиха лекари и сестри в наглед хаотичен, но всъщност синхронизиран танц, в който всеки изпълняваше своята роля и разчиташе на съдействието на другите. Двамата пожарникари и парамедиците, които първи се бяха погрижили за пострадалия, бяха обсипани с бързи въпроси, докато приемащият лекар реши, че е събрал достатъчно информация, и бяха осзободени, за да се съвземат от прилива на адреналин, който обикновено съпътстваше всяка тяхна акция.

Първоначалната компютърна томография на главата и последвалата компютърно-томографска ангиография4 разкриха субарахноидален кръвоизлив5, както и наличие на тумор в челния дял на мозъчната кора. Няколко часа по-късно Тони бе приет в сектора за интензивни грижи на неврологичното отделение, стая №17. С прикрепени към него тръби и жици на медицински уреди, които осигуряваха притока на жизненоважни течности и кислород, той нямаше как да знае, че се е превърнал в център на напрегнато внимание.

*

Тони усети как се понася нагоре, сякаш настойчиво при-1 еглян от деликатно, но стабилно и силно гравитационно поле. Чувстваше се сякаш обгърнат от майчина любов, затова и не опита да се противи на притеглянето. Смътко си спомняше, че бе полагал някакво усилие, което го бе изтощило, но това усещане постепенно избледняваше.

Докато се издигаше, му хрумна, че може би умира, и това предположение бързо се загнезди в съзнанието му. Опита да мобилизира силите си, за да не позволи да бъде погълнат от… какво? От небитието? А може би вече се сливаше с безличния всеобщ дух?

Не беше възможно. Още преди много време беше достигнал до убеждението, че смъртта е просто край, прекратяване на съзнанието, безкомпромисно връщане в пръстта.

Тази философия така добре оправдаваше себичността му. Щом всичко свършваше със смъртта, не беше ли основателно да се грижи на първо място за себе си, да контролира ведно със собствения си живот и този на другите, за да си осигури облаги и предимства? Що се отнасяше до обществения живот, не съществуваше абсолютна истина, общовалиден принцип, а само социални порядки и основан ин вина конформизъм - смъртта според него обезсмисляше всичко друго. А животът като цяло беше страстно еволюционно издихание, белязано от безсмислието, временно оцеляване на най-интелигентния и най-коварния. След хиляда години, дори в случай че човешката раса оцелееше, никой нямаше да знае, че той въобще се бе раждал, нито пък да го е грижа как бе изживял живота си.

Докато се носеше нагоре с невидимото течение, тази философия започна да му се струва противна и нещо в него възнегодува, отказа да се примири, че всичко и всички щяха да изгубят значението си, след като финалната завеса се спуснеше, че човешкото поведение представляваше част от хаотичната борба между егоистични интереси, които принуждаваха хората да се домогват до власт и обществено положение, непрестанно манипулирайки се едни други. Но каква беше алтернативата?

Надеждата у Тони за нещо повече беше загинала в един конкретен ден. В онази бурна ноемврийска утрин, застанал пред гроба, той в продължение на почти цяла минута държа първата буца пръст. В силния вятър и дъжда стоеше взрян надолу към малкия, богато украсен ковчег, в който лежеше неговият Гейбриъл. Едва на пет години, малкото му момче, което вече храбро бе поело по пътя на красивото и доброто, беше насила изтръгнато от топлите обятия на онези, които го обичаха най-много.

Тони най-накрая пусна шепата пръст в малката черна бездна пред себе си. Последваха я отломките от разбитото му сърце и остатъците от любовта му. Ала по лицето му не се търкулна и една сълза. Яростта срещу Бог, срещу машините, дори срещу разпада на собствената му душа не бе спасила сина му. Всичките апели, обещания и молитви, които бе отправял към небето, бяха се връщали отново към него, изпразнени от съдържание, превърнати в присмех над неговата немощ. Нищо… нищо вече нямаше значение, откакто бе замлъкнал гласът на Гейбриъл.

Докато си спомняше за този ден, издигането нагоре спря и Тони увисна в мастилената тъмнина, сякаш в очакване на нещо. Дали ако Габи беше оцелял, това щеше да избави жалкото му съществуване от безсмислието? Три лица изплуваха в съзнанието на Тони, лицата на трима души, които той беше разочаровал дълбоко и горчиво: Лори, негова любима още от ученическите години и два пъти съпруга; Анджела, дъщеря му, която вероятно го мразеше почти толкова, колкото той сам мразеше себе си; и Джейк… О, Джейк! Как само съжаляваше заради Джейк.

Но какво значение имаше всичко това? Всъщност не бяха ни бляновете неговият истински враг? Мислите какво би станало, какво би могло или би трябвало да стане бяха загуба на енергия и пречка към успеха и удовлетворението на непосредствените егоистични нужди. Самата идея, че нещо друго имаше значение, беше лъжа, заблуда, празна утеха за онзи, който се е запътил към дръвника. Щом бъдеше поставен край на живота му, от него щеше да остане само илюзорният образ в паметта на живите, чиито откъслечни и краткотрайни спомени - добри или лоши - щяха да отразяват заблудата, че животът му е бил значим. Разбира се, ако нищо нямаше смисъл, тогава дори идеята, че блянове-ie бяха негов враг, ставаше абсурдна.

Тъй като надеждата беше мит, тя не можеше да му е враг.

Точно така, смъртта си беше смърт и точка. Но след малко Тони продължи размишленията си. Последното заключение също не бе особено убедително от рационални шсдна точка. Защото то означаваше, че самата смърт би имала смисъл. Което беше нелепо. Той изостави тези свои размисли, отхвърли ги като абсурдни и непоследователни лутания, за да избегне нежелания извод, че животът му е бил празен и безплоден.

Тони отново започна да се издига и в далечината видя I ветла точка. Докато се приближаваше към нея или тя към него - не беше сигурен, - точката ставаше все по-голяма и ярка. Вече беше сигурен, че в нея щеше да срещне смъртта ги. Хората, преживявали състояния, близки до смъртта, зиито свидетелства беше чел, бяха виждали светлина, но той винаги я беше отдавал на последните проблясъци на дейност в мозъчните неврони. Сякаш мозъкът жадуваше за една последна мисъл или спомен, опитвайки се да се вкоп-■III в нещо така убягващо като капка живак в мазолеста длан.

Тони се отпусна. Поде го течението на невидима река, някаква антигравитационна вълна започна да тласка съзна

нието му към светлата точка. Яркостта й постоянно нарастваше, докато в един момент той присви очи и извърна глава, за да се предпази от блясъка, който го пронизваше, но същевременно го и топлеше. Изведнъж осъзна, че до момента му е било студено в прегръдката па онова, което го беше издигало. Дори с извърнато лице и въпреки заслепението, нещо в него бе устремено към светлината, сякаш в отговор на някакъв неустоим повик.

Внезапно краката му застъргаха в някаква повърхност, наподобяваща камениста земя, а ръцете му опряха в стени от двете страни. Усети мирис на пръст и листа. Дали не бе погребан, дали не се бе свестил на дъното на гроба си? Наред с тази ужасна мисъл го връхлетя и силен страх, който го остави без дъх. Може би някъде над него опечалените все още стояха, за да си вземат последно сбогом, без да подозират, че той все още е жив?

Ала пристъпът на паника бе краткотраен. Така или иначе всичко бе свършило и той бе пътник. Макар и неохотно, Тони се примири със своята участ и скръсти ръце на гърдите си. Светлината междувременно бе станала толкова интензивна, че бе принуден изцяло да се извърне от нея. Нейният поток бе ужасяващ и въодушевяващ. След миг беше тласнат в претопяващия огън на…

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Един ден ще бъдеш достатъчно стар, за да започнеш отново да четеш приказки.

к. с. ЛУИС

^^лънчева светлина?

Да, беше слънчева светлина! Но как беше възможно да е Слънчева светлина? Мисълта на Тони тъкмо се беше прояснила, когато нов порой от сетивни възприятия нахлу в Съзнанието му и го затормози. Той отново затвори очи, оставяйки далечното сияние да топли лицето му и да обгръща тръпнещото му от студ тяло в златното си одеяло. И продължение на един дълъг миг не го беше грижа за нищо. После, подобно на неизбежна зора, го осени мисълта за невъзможността на ситуацията, в която се намираше, и приятният му унес секна.

Къде се намираше? Как беше стигнал там?

Гони внимателно отвори очи и примижал, ги сведе надолу, за да им позволи постепенно да се адаптират към шетлината. Беше облечен в познатите си стари джинси и i уристическите обувки, с които кръстосваше скалистия бряг край Дипо Бей. Тони винаги се беше чувствал по-комфорт-ио в тези дрехи, отколкото в костюмите, които трябваше да носи в делничните дни. Тези обувки трябваше да са в шкафа в крайбрежната къща, беше първата му мисъл.

По тях личаха драскотините от старите магмени скали на орегонското крайбрежие.

Щом се озърна, объркването му се задълбочи. Нищо наоколо не подсказваше къде се намира или кое време е. Зад себе си видя малка черна дупка, през която навярно беше тъй безцеремонно изхвърлен на това място. Шахтата действително изглеждаше достатъчно широка, за да мине през нея. Надникна вътре, но не видя стъпала. Обърна се отново напред и засенчвайки очи срещу силната светлина, огледа местността, която се простираше пред него, стараейки се да запомни всичките въпроси, които се рояха в ума му.

Както и да се беше озовал на това място - издърпан, пренесен или изтласкан през тъмния тунел, - сега стоеше посред планинска ливада, изпъстрена с диви цветя: жълти глухарчета, тук-там пурпурни анемонии, изящни бели хой-хери, сред които бяха пръснати подобни на маргаритки жълти арники. Вдиша дълбоко и усети букета от техните силни ухания, примесени с едва доловим солен полъх, сякаш от съвсем близък, но невидим в момента океан. Самият въздух беше свеж и бистър. Под него се простираше обширна долина, обградена от планинска верига подобна на Канадските скалисти планини, гледката бе панорамна и живописна като изглед от пощенска картичка. В средата на долината имаше езеро, което сияеше, отразявайки ранните утринни лъчи. Насечената от скали брегова линия на езерото хвърляше огромни сенки върху устията на притоци, които от това място бе невъзможно да се види откъде се спускат. Десетина метра пред него ливадата се губеше рязко в дълбока клисура, чието дъно бе най-малко на трийсетина метра. Гледката беше зашеметяваща и необикновено ярка, сякаш сетивата му бяха освободени от обичайните ограничения. Той отново вдиша дълбоко.

Лъката, където стоеше, беше не повече от трийсетина метра надлъж, ограничена от пропастта от едната страна и от висок планински склон от другата. Вляво изпъстрена-ти с цветя морава свършваше рязко в подножието на отвесна скална стена, но в противоположната страна тънка, едва ■бележима пътечка се губеше сред дърветата, обвити в I юта зелена шума. Лек полъх на вятъра погали страните му и разроши косата му, облъхвайки го с благоухание, сякаш покрай него бе минала жена.

Тони стоеше абсолютно неподвижен, като че ли това щеше да помогне бурята в главата му да стихне. В съзнанието му се лееше каскада от объркани мисли. Сънуваше hi или беше полудял? Мъртъв ли беше? Очевидно не беше мъртъв, освен ако… освен ако представата му за смъртта Не беше изцяло погрешна. Тази мисъл беше твърде смущаваща, за да я приеме сериозно. Той вдигна ръка и докосна лицето си, сякаш това можеше да му даде потвърждение на нещо.

Кое беше последното, което си спомняше? В паметта му цареше бъркотия от образи, спомени за срещи, главоболия

и… внезапен пристъп на паника. Спомни си как се беше и I урнал навън от апартамента, обхванал с ръце главата си, която заплашваше да се пръсне, и как бе слязъл със залитне до подземния паркинг, за да търси автомобила си. Последният му спомен бе как се носи, притеглян към светлината. Сега беше тук, но нямаше никаква идея къде бе това „тук“.

Прие, че не е мъртъв, а се намира в някоя болница, къ-цето с помощта на медикаменти се опитват да укротят електрическата буря в мозъка му. Може би лекарствата го стимулираха да създава нереални, светове в главата си, да комбинира от съхранените в паметта си образи нелепи халюцинации. Ами ако седеше в някоя психиатрична килия с нблицовани с вата стени, овързан в усмирителна риза, и от устата му се проточваше слюнка? В такъв случай подобре ла беше мъртъв. И все пак мисълта, че комата или лудост-I а бяха способни да пренасят човек на такива места, беше повече от приемлива.

Втори нежен порив на вятъра погали лицето му и той отново вдиша дълбоко, чувствайки прилив на… какво точно? Не можеше да определи със сигурност. Еуфория? Не. Беше нещо повече от еуфория. Тони не откри подходяща дума за това състояние, но то напомняше смътния спомен за първа целувка, лишен от сетивност, но неизличим.

Е, какво щеше да прави сега? Изглежда, имаше две възможности за избор, освен тази просто да остане на това място и да изчака какво ще му се случи по-нататък. Тони не беше човек, който обичаше да чака каквото и да било. Всъщност имаше три възможности, ако се смяташе и решението да пристъпи от ръба на клисурата и да види какво ще се случи. Не можа да сдържи усмивката си при тази мисъл, която все пак отхвърли. Това щеше да е прекалено кратко приключение.

Той се обърна към пещерата и с изненада откри, че от нея не бе останала и следа в плътната гранитна стена. След като и тази възможност бе елиминирана, оставаше една-единствена: пътеката.

Тони отиде до началото на пътечката и спря, за да позволи на очите си да се приспособят към тъмната вътрешност на гората. Обърна се, за да погледне още веднъж ливадата и околността, чиято обгръщаща топлота не му се щеше да замени с хладната несигурност пред себе си. Още веднъж се наложи да изчака очите му да се адаптират, за да може да види пътечката, която изчезваше в шубрака на не повече от десетина метра напред. Сред дърветата беше по-хладно, но не неприятно, слънчевата светлина се процеждаше през дървесните корони и спускащите се към земята лъчи улавяха в себе си частици прах и случайно преминаващи насекоми. Буйни храсталаци ограждаха от двете страни каменистата и отчетлива пътечка, която сякаш бе проправена съвсем наскоро и го очакваше.

Усещаше миризмата на този свят, смесица от живот и разложение, влажният плесенен мирис на отдавна гнили дънери беше все пак благ и приятен. Той отново вдиша

(Имбоко и се опита да задържи аромата в съзнанието си. hue опияняващ, напомняше любимия му скоч „Балвени вртууд“, но беше по-богат, по-чист и с по-силен послевкус. V» шпхна се на себе си и навлезе в гората.

11г беше изминал и стотина метра, когато стигна до разбившие. Една пътечка тръгваше нагоре по склона вдясно, ■фуга се спускаше наляво, а трета продължаваше направо, bum сиря и известно време обмисляше възможностите.

I Обзе го странно чувство - не само се налагаше да изби-|Hi измежду възможности с невъзможни за предвиждане fine медици, но отгоре на всичко трябваше да го направи в = >ша напълно непозната среда. Не помнеше откъде е дошъл, Мг шаеше накъде върви, а сега и това разклонение в три н> известни посоки.

В гози миг Тони бе осенен от мисълта, че е бил на еъгцо-1(| място по-рано. Не в пряк, а в преносен смисъл. Животът шу бе дълъг низ от избори, разклонения, и той бе залъгвал юбс си и другите, че напълно разбира къде ще го отведе Bgmi поет път, защото притежава блестяща разсъдливост м I пособност за вярна преценка.

Имайки себе си за човек, обладаващ почти пророческа п.| мновидност, Тони бе полагал особено старание да извлечи сигурност от всяка възможност, някак да овладее и контролира бъдещето и последствията от изборите си. Истини га, сега си даде сметка той, беше, че възможностите и in (следствията не бяха никак предсказуеми и изграждането мп имидж беше само средство, което бе използвал да прикрива този факт. Извън обсега на вероятността винаги имаше променливи с непредвидимо въздействие, които, така да се каже, слагаха прът в спиците на контрола. Негов основен прийом беше да създаде илюзия, че знае, а след това да продължи да блъфира в съответствие с нея. Тежко предизвикателство беше обаче да останеш пророк в една напито непредсказуема ситуация.

Той стоеше пред трите възможности, които предлагаше разклонението, и нямаше никаква представа къде би могла

да го отведе всяка от пътечките. За своя изненада съзря неочаквана свобода в неведението си: липсата на всякакви очаквания го освобождаваше от вината, която впоследствие би го обзела, ако вземеше грешно решение. В този момент бе свободен да поеме във всяка една посока и тази автономност беше едновременно въодушевяваща и плашеща, като опънато въже, по което трябваше да ходи, балансирайки между огън и лед.

Взря се докъдето стигаше погледът му по всяка от пътечките, но това не му помогна. Дори някоя да изглеждаше по-лека от другите, нямаше гаранция, че още след първия завой нещата нямаше коренно да се променят. Тони продължаваше да стои на разклонението, вцепенен от свободата, която му предоставяше моментът.

- Не можеш да управляваш кораб, привързан на пристана - промърмори той и тръгна по средната пътека, стараейки се да запомни избора си, за да се върне обратно, в случай че се наложи. Да се върне къде? Той не знаеше.

По-малко от двеста метра по-нататък той отново се озова пред тройно разклонение и отново трябваше да преценя и да избира. Този път просто поклати глава и едва забавяйки крачка, пое по пътеката, която водеше надясно по склона, отново отбелязвайки в мислената си карта промяната в посоката. В рамките на следващия километър и половина на Тони се наложи да вземе още около двайсет подобни решения и той в крайна сметка престана да напряга мозъка си, за да запаметява маршрута. За да е по-сигурен, може би подобре щеше да постъпи, ако бе избирал винаги средния път. В паметта му изминатият път вече беше бъркотия от завои наляво, надясно, изкачвания, слизания и вървене направо. Чувстваше се безнадеждно изгубен. Не че знаеше откъде е тръгнал или му бе известна крайната цел, но объркването му все повече се задълбочаваше.

Ами ако целта не е да се стигне някъде, запита се в един момент той. Ако изобщо не съществуваше крайна цел? Вътрешният натиск да „стигне“ някъде, който до този мо-м> и I го бе тласкал напред, изчезна и Тони неволно забави врачка и започна да обръща внимание на света около себе

Мястото му се струваше живо, то сякаш дишаше заедно ■ него. Звънливите мелодии на хвъркатите насекоми, кря-fMtirre на птиците, които известяваха присъствието му, анпженията на невидими животни тук-там из гъстака един-P i веао увеличаваха удивлението му. Липсата на крайна цел ВН имаше предимства - не го притискаше разписание или I рафик - и Тони с известна нерешителност позволи на за-Mfltt калящата го природа да започне да уталожва фрустра-Нията, причинена от пълната дезориентация.

11а моменти пътеките го превеждаха през стари дъбрави, в които огромни величествени дървета се извисяваха почти Ьрсли стволове едно в друго, сплели клони в прегръдка, • -н о не позволяваше на светлината да стигне до земята долу. Не останаха стари дървета в живота ми, помисли I и гой и сви рамене. Каквото не продадох, изгорих.

Поредната пътека го отведе до тесен пролом в скалис-loro чело на планината. Той несъзнателно забърза крачка, разтревожен, че пукнатината може да се затвори и да го пр смаже в каменната си прегръдка. Следващата пътека го преведе през страховита местност, където преди време in ькят бе преминал, изтръгвайки сърцата на дърветата. « era на тяхно място стърчаха обгорели стари пънове и туфи млади фиданки, които се хранеха със смъртта на старото поколение и избуяваха, за да възродят погубеното. Друга и м ека го поведе по отдавна пресъхнало пясъчно речно корито, а нейно разклонение - едва различима нишка - пое Нагоре по кадифен мъх, който поглъщаше отпечатъците от краката му веднага след преминаването му. Постоянно стигаше до разклонения, които му предлагаха нови и нови и 1. зможности.

След като бе прекарал вече няколко часа в бродене и удивление, Тони забеляза, че броят на решенията за смяна на посоката, които трябваше да взима, започва да намаляла - стигаше до разклонения значително по-рядко. Пътеката, по която вървеше в момента, постепенно се разшири и премина в нещо като тесен път или алея, храстите и дърветата покрай която образуваха почти непроходима ограда. Може би в крайна сметка щеше да стигне някъде. Ускори ход. Пътят - вече със сигурност беше път - започна плавно да се спуска, а дърветата от двете страни - да се сгъстяват все повече, докато той не доби усещането, че върви през коридор, чийто под бе покрит със зелено-кафяв мокет, а таванът бе на сини петна.

След един завой Тони се спря. Около четиристотин метра по-напред изумрудените стени на коридора се превръщаха в камък. Пътят свършваше пред огромна врата, вградена в колосални каменна структура, наподобяваща укрепление. Тя не приличаше на крепостните градски стени, които бе виждал по илюстрациите в книгите или в умалени макети в музеите. Но беше с наистина колосални размери.

Той продължи напред към това, което беше сигурен, че е въображаема врата във въображаема крепостна стена. Никога не бе подлагал на съмнение изключителните творчески възможности на човешкия ум, чието развитие бе един от най-впечатляващите инциденти в еволюцията, но творението отпред надминаваше всичките му очаквания. Реши, че то беше продукт от съчетаването на стимулиращи нервната система медикаменти, разкрепостено въображение и остатъчни спомени от детски приказки, в които присъстваха замъци и крепостни валове. Но изглеждаше така реално и материално, както в онези изключително ярки и детайлни съновидения, след които човек трябваше да си напомни, чс е сънувал, за да не ги приеме за действителни събития. И това видение бе такова - реално наглед, но невъзможно. Единственото обяснение за всичко, което преживяваше, бе, че е хванат в капана на ярък и реалистичен сън.

Това заключение донесе на Тони моментално облекчение, и той изпусна въздуха от дробовете си, сякаш го бе сдържал, в очакване умът му да открие някакъв организиращ принцип за възприятията му. Сега всичко бе на мястото си. Това беше ип ов сън, проекция на разкрепостената от въздействието на най-добрите съвременни психотропни лекарства негова Психика. Тони вдигна ръце и извика:

- Това е сън! Моят сън! Невероятно! Аз съм страхотен!

Ехото от каменната стена повтори думите му и той се

|всмя. Творческите възможности на въображението му бяха Впечатляващи и въодушевяващи. Сякаш заслушан в музикалния съпровод към халюцинативния филм, в който участимте, Тони затанцува, без да сваля ръце, с отправен нагоре н-млед: бавно завъртане наляво, после надясно. Не беше кой знае какъв танцьор, но нали наоколо нямаше кой да го види, защо да се срамува? Щом му се танцуваше, щеше да танцува. Това си беше „неговият“ сън и в него имаше праното да прави каквото пожелае.

Оказа се обаче, че не беше точно така.

Сякаш за да докаже нещо на себе си, Тони вдигна длани it !>м една далечна скална грамада и като ученик на някой велик магьосник заповяда:

- Сезам, отвори се!

11е последва нищо. Е, поне си струваше да опита. Това

0 шачаваше, че дори в най-реалистичните сънища властта му бе ограничена. Тъй като нямаше как да се върне назад, юн продължи напред, запленен от силата и мащабите на своето въображение. Всичко случващо се беше продукт на неговия ум и затова трябваше да има някакъв смисъл, може би дори знаменателен смисъл.

Когато стигна до вратата, Тони все още не бе достигнал до никакво заключение относно смисъла и значението на

1 мювидението си. Макар че изглеждаше твърде обикновени в сравнение със структурата, в която бе вградена, врата-I а също бе с огромни размери и го караше да се чувства Малък и незначителен. Известно време той я разглежда, без ма я докосва. Очевидно бе поставена там, за да осигури моетъп до някъде, ала на нея нямаше нито дръжка, нито к мючалка. Изглежда, можеше да бъде отваряна само отвътре, което означаваше, че от другата страна трябваше да има някой или нещо, което да я отвори.

- Хм, това е интересно - промърмори Тони на себе си и вдигна юмрук, за да почука. Но в същия миг замръзна, защото се чу почукване, което не бе произвел той: ръката му беше още във въздуха. Объркан, погледна юмрука си. Отново се почука, силно и високо. Три удара по вратата, от другата й страна. Той дори раздвижи юмрук пред лицето си, за да установи дали все пак самият не предизвикваше по някакъв начин звука, но не се случи нищо.

И тогава се почука за трети път. Отново три удара, високи, но не настоятелни. Тони погледна отново към вратата. На нея имаше дръжка, която не бе видял по-рано. Как я беше пропуснал? Колебливо, той протегна ръка и я хвана - беше метална, хладна на допир и бе свързана със съвсем просто резе, което запираше вратата. Не си спомняше да е видял и резето. Без да си помисли нищо, сякаш по команда, Тони натисна дръжката и отстъпи встрани, а огромната врата леко и беззвучно се отвори навътре.

От другата страна на рамката на вратата бе се облегнал мъж, който Тони не разпозна. Лицето на мъжа се озари от широка и радушна усмивка. Ала най-големият шок очакваше Тони, когато погледна зад непознатия, тъй като видя пътя, по който бе дошъл. Той се бе намирал зад самата стена и вратата някак се беше отворила отвътре. Той бавно се обърна, за да се увери. Да, така беше. Вече стоеше вътре и далеч пред него се простираше обширно пространство с площ вероятно повече от десет квадратни километра. То беше затворено от огромни каменни стени, за разлика от дивия и свободен свят навън.

Протегна ръка и се опря в стената, за да не залитне. Обърна се назад. Мъжът все още стоеше облегнат на вратата и му се усмихваше. Почувства замайване, светът сякаш се наклони на една страна, коленете му се подкосиха и постепенно започна да го обгръща познатата тъмнина. Може би сънят свършваше и той се връщаше там, откъде-

То бе дошъл, където всичко бе познато и обяснимо и където поне знаеше какво не знае.

1 Здрави ръце го подхванаха и внимателно му помогнаха ди седне на земята и да облегне гръб на стената от другата I грана на вратата, която той току-що бе отворил.

I • Ето, изпий това - като в мъгла, той почувства някаква »ладна течност да се стича в гърлото му. Вода! Бяха изми-Hii.ii и часове, откакто за последно бе пил вода. Може би Именно това бе причината за всичко - дехидратадията. Ьиткова път бе изминал из горите… Но какво се случваше н действителност? Първо лежеше в подземен паркинг, а • г. а беше в замък. В замък… с кого? С принца?

Това е нелепо, помисли си той. Да не съм принцеса? Това i и развесели. Продължи бавно да отпива от освежаващата | ечност. Съзнанието му постепенно започна да се избистря, и сетивата му - да се изострят.

Бих се осмелил да кажа - проговори някакъв глас със тлен акцент, британски или австралийски, доколкото молеше да прецени Тони, - че дори да беше принцеса, какъв-! < I си грозноват, не знам в коя приказка щеше да си намериш Мнсто.

Тони се облегна на стената и погледна нагоре към мъжа, който сякаш се носеше из въздуха над него, протегнал към и с го нещо като манерка. Срещна искрящите му очи с лешников цвят. Непознатият беше леко набит, вероятно пет-И1гст сантиметра по-нисък от Тони, и бе на видима възраст к км края на петдесетте, а може би малко по-възрастен. Имаше вид на интелигентен човек, заради високото чело, интьлнително подчертано от растящите над него плеши-!Н1 пи, които сякаш освобождаваха ощр място за дълбоки мисли. Беше облечен старомодно - омачкани сиви флане-iiriiii панталони и износено кафяво сако от туид, което определено бе виждало подобри времена и по-заоблена фи-! v|т. Имаше вид на книжен плъх с бледа, заради дългите чтюве, прекарвани на закрито, кожа, но пък ръцете му бяха м го на касапин, дебели и груби. Нещо детинско играеше в ъгълчетата на устата му, докато той с усмивка търпеливо чакаше Тони да събере мислите си и най-сетне да проговори.

- И така… - Тони прочисти гърлото си. - Тук ли свършват всичките пътеки?

Въпросът не беше от най-умните, но от множеството останали, които се въртяха в главата му, той бе първият, който изплува на повърхността.

- Не - отвърна мъжът със силен и плътен глас. - Всъщност, дори напротив. Всичките пътеки тръгват оттук. Макар напоследък да не се използват твърде често.

Този отговор като че ли не задоволи Тони, който все още се чувстваше объркан, затова зададе друг, още по-прост въпрос:

- Британец ли сте?

- Ха-ха! - засмя се мъжът, отмятайки глава назад. - Опазил ме бог! Ирландец съм! Тоест от истинските англичани - допълни той и се наведе по-близо към Тони, - но в интерес на истината, макар да съм роден в Ирландия, съм изцяло британец от културна гледна точка. Когато бях млад, нямаше особена разлика, така че грешката ти е напълно простима.

Ирландецът седна на един камък близо до Тони и опря лакти в коленете си, за да му е по-удобно. И двамата отправиха поглед към пътя, заслонен от двете страни от дърветата.

- Трябва да призная - продължи ирландецът, - но нека си остане само между нас, че напоследък все повече оценявам приноса на британците към моя живот. Е, през Втората световна война „случайно“ убиха неколцина от нашите, в резултат на грешни артилеристки изчисления. Недостатъчно са били математиците сред тях, предполагам. Слава богу, че бяхме на тяхна страна.

Сякаш за да възнагради себе си заради проявения сарказъм, мъжът извади малка лула от горния ляв джоб на сакото си, бавно всмука от нея и издиша дима, сякаш въз-д ьхвайки с облекчение. Тютюневият аромат беше приятен И остана известно време из въздуха около мъжете, докато Не го погълнаха по-силните горски миризми. Непознатият предложи на Тони лулата, без да го погледне.

- Ще опитате ли? Тютюн „Три монахини“ добре натъп-*ин в лула „Тетли Лайтуейт“, още една причина да съм благодарен на британците.

1 В края на изречението той леко се поклони.

- Не, благодаря, не пуша - отказа Тони.

- Толкова подобре за. вас, господин Спенсър - отвърна М ъжът, донякъде огорчен. - Казано ми беше, че това може да ви убие.

Той прибра лулата в същия джоб на сакото си с кладата ■Вдолу, все още горяща. Към външната страна на джоба бе Пришито парче друг плат, може.би от панталон. Без съмнение тлеещият тютюн бе проторил дупка в него.

[. • - Вие ме познавате? - попита Тони, опитвайки се да Открие непознатия в паметта си, но без успех.

- Ние всички ви познаваме, господин Спенсър. Но моля да извините лошите ми обноски. Наистина имам пропуски н шва отношение. Наричайте ме Джак. За мен е чест най-■тне да се срещна с вас, лице в лице, имам предвид.

Мъжът протегна ръка и Тони машинално я пое.

• ■ Тони… Но ти вече знаеш това. Но откъде всъщност ме Познаваш, Джак? Срещали ли сме се преди?

I * Не съвсем. Майка ти ни запозна преди много време, ■е с чудно, че не си ме спомняш. Винаги съм бил наясно, ч§ ис съм от най-впечатляващите личности. Но както и да е, известен факт е, че въздействията по време на детството Имат удивително трайни последици върху формирането на Човешката личност - за добро или зло остават за цял живот.

■» Но откъде… - заекна Тони, крайно озадачен.

- Както споменах преди малко, всички те познаваме. Но t)uзнанието по принцип е доста разслоено. Човек дори родствената си душа не може да опознае, докато всички завеси не бъдат повдигнати, докато не излезе от скривалището си на светло и позволи да бъде опознат…

- Моля? - прекъсна го Тони, чувствайки у него да се надига раздразнение. - В това, което каза току-що, не откривам никакъв смисъл и да ти кажа честно, звучи ми напълно неуместно в дадената ситуация. Аз нямам никаква представа къде се намирам и дори в кое време, а ти никак не ми помагаш!

- Прав си - кимна Джак, като че ли това можеше да успокои събеседника му.

Тони обхвана глава с ръце и се опита да мисли трезво, потискайки, доколкото бе способен, нарастващото раздразнение. Известно време двамата останаха мълчаливи, вгледани назад към пътя.

- Антъни, ти действително ме познаваш, не добре и не истински, но по същество. Затова и ме покани. - Гласът на Джак бе уверен и овладян и Тони се съсредоточи върху съдържанието на онова, което говореше. - Аз ти повлиях, когато беше младеж. Напътствието ми, да го наречем така, несъмнено е избледняло, но корените му са останали у теб.

- Поканил съм те? Не си спомням да съм канил когото и да било на каквото и да било! Освен това никак не ми изглеждаш познат! Не зная кой си! Не познавам никакъв Джак от Ирландия.

- Поканата ти бе отправена преди много години и вероятно се е запазила в паметта ти като смътно чувство или копнеж. - Гласът на Джак продължаваше да е спокоен. - Ако се бях сетил, щях да донеса една книга, за да помиришеш страниците й. Това със сигурност щеше да помогне, но за жалост не се сетих. В действителност досега не сме се срещали, не и лично. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че починах няколко години преди твоето раждане?

- О, нещата определено се изясняват! - избухна Тони и рязко се изправи. Краката му още бяха несигурни, но гневът

му помогна да измине няколко крачки по пътя в посоката, 01 където бе дошъл. После той се спря и се обърна. - Действително ли току-що каза, че си починал няколко години Преди моето раждане, или ми се е причуло?

I - Действително го казах. Умрях в същия ден, в който бе убит Кенеди и почина Хъксли. Какво трио само се изправи пред „перлените порти*“… - Той направи с пръсти знак, Който означаваше, че последното е в кавички. - Трябваше да видиш изражението на Олдъс. Озова се наистина в прекрасен нов свят**.

[ - Но кажи ми, Джак от Ирландия, който твърди, че ме Познава… - Тони отново се приближи до събеседника си. !ипът му беше овладян, въпреки че гневът и страхът вече променяха очертанията на вътрешните му граници. - Къде, По дяволите, се намирам?

Джак се изправи и доближи Тони, лицето му се спря на около педя от неговото. Известно време остана така, с гла-|В, леко наклонена встрани, сякаш се вслушваше в някакъв ■ I ‘Vi разговор. После заговори, наблягайки на важните думи:

■ Като спомена за дяволи, в известен смисъл ад е иод-Подищо определение за това място, но също така подходящи би била и думата дом.

Тони отстъпи крачка назад, опитвайки се да осмисли роследните думи на Джак.

[ • Да не би да искаш да кажеш, че това е адът, че аз съм в ида?

■ Не точно. Не и в ада, който ти си представяш. Сигурен Р’ьм, че Данте не се спотайва някъде наоколо.

[ - Данте?

I - Данте, с неговия ад, дяволи с триножници и прочие, браното момче все още се извинява за тОва, което е натво-

|ПП1.

+ Гака в някои християнски секти биват наричани райските двери. - Б.

W

Игра на думи с може би най-известната творба на Олдъс Хъксли, анти-f минния роман „Прекрасен нов свят“. - Б. гтр.

- Каза „не точно“. Какво точно имаш предвид с „не точно“?

- Тони, как по-конкретно си представяш ада? - попита Джак със спокоен и отмерен глас.

Сега Тони направи пауза. Разговорът не се развиваше според очакванията му, но той набързо реши да угоди на събеседника си. Все пак той можеше да разполага с информация, която впоследствие да се окаже ценна или най-мал-кото полезна.

- Ъъъ, не знам… точно. - Никой не му бе задавал този въпрос така директно. Представата за ада си оставаше за него единствено предположение. Затова Тони отвърна по-скоро с въпрос, отколкото с твърдение: - Място за вечни мъчения, където се разнася скърцане на зъби… такива неща? - Джак не каза нищо, изчакваше Тони да продължи. - Ъъъ, място, където Бог наказва онези, които са го разгневили, защото са грешници - уточни Тони. - Където лошите биват отделени от Бог, докато добрите отиват в рая?

- И ги вярваш в това? - попита Джак, накланяйки глава на една страна.

- Не - отвърна Тони твърдо. - Мисля, че когато човек умира, той просто умира. Става храна за червеите, пръст, която се връща при пръстта, и нищо повече. Мъртъв е и толкова.

Джак се усмихна широко.

- Охо, говориш с убедеността на човек, който никога не е умирал. Ако позволиш, бих ти задал и друг въпрос.

Тони кимна едва забележимо, но това беше достатъчно на Джак, за да продължи:

- Твоята увереност, че когато човек умре, просто умира, че със смъртта приключва всичко, прави ли от това твърдение истина?

- Разбира се. Това за мен е съвсем реално - отвърна рязко Тони.

- Не попитах дали е реално за теб, попитах дали е истина.

Тони сведе поглед и се замисли.

• - Не разбирам. Каква е разликата? Щом нещо е реално, Не означава ли това, че е истина?

- О, ни най-малко, Тони! И за да усложня всичко още повече, ще кажа, че нещо може да е реално, но в действителност въобще да не съществува, докато истината си остава винаги независима от това кое е реално и кое само се ■Ьзприема като такова.

Гони обърна длани, сви рамене и поклати глава неразби-р.пцо.

I - Съжалявам, изглежда, надценяваш възможностите на ума ми. Не схващам…

■ О, повярвай ми, разбираш подобре, отколкото подо-§Ираш. Не се шегувам. Нека ти дам няколко примера, кои-То ще внесат яснота.

I - Имам ли избор? - съгласи се Тони, все още обзет от ШДоумение, но вече заинтригуван, а не раздразнен. В думи-T# на Джак имаше скрит комплимент, който не можеше да £изтълкува, но все пак долавяше.

Джак се усмихна.

- Избор? Хм, добър въпрос, но него ще обсъдим друг (Ти . Това, което искам да кажа, е, че има хора, които вярват, че не е имало Холокост, че човек не е стъпвал на Луната, Че Земята е плоска, че нощем под леглата им се спотайват чудовища… За тях всичко това е реално, но не е истина. Ще >н дам и друг пример, който е по-близък до теб. Твоята Дори вярваше…

Но какво общо има моята съпруга с всичко това? -ре .и ира моментално Тони с известна отбранителност. -Предполагам, че и нея познаваш, в такъв’случай ще разбе-р* in, че не бих желал да разговарям с нея.

Джак вдигна ръце все едно се предава.

■* Гони, успокой се, това е просто пример, не укор към fefi, Може ли да продължа?

Чини скръсти ръце на гърдите си и кимна.

- Да, съжалявам. Както виждаш, това не ми е любима тема на разговор.

- Разбирам те - отвърна Джак. - И това ще обсъдим друг път. Сега ми отговори на друг въпрос: вярваше ли Лори в определен момент, че любовта ти към нея е реална?

Въпросът беше дързък и абсурдно личен в дадените обстоятелства, затова Тони не отговори веднага.

- Да - призна накрая той. - Мисля, че имаше период, когато тя вярваше, че любовта ми към нея е реална.

- Значи смяташ, че твоята любов е била реална за нея?

- Ако тя е вярвала, че е реална, тогава, да, била е реална.

- В такъв случай следващият ми въпрос към теб е била ли е любовта ти към нея реална за самия теб? Наистина ли я обичаше, Тони?

В същия миг Тони почувства как в него се задейства вътрешна защита, знак за която бе дискомфортът, предизвикан от думите, които бе възприел като обвинение. Обикновено в подобен момент той сменяше темата или правеше някой остроумен или саркастичен коментар, за да отклони чуждото внимание от емоциите си и да пренасочи потока на разговора към по-леки и странични неща. Но при този разговор Тони нямаше защо да се пази. Никога повече нямаше да срещне този мъж, а и определено вече бе силно заинтригуван. Отдавна, отбеляза той мислено, не бе водил разговор, който бе ставал толкова дълбок за толкова кратко време. При това самият той го бе позволил. В сънищата си човек наистина можеше да се почувства в безопасност.

- Ако трябва да съм честен… - Той направи пауза. - Ако трябва да съм честен, не мисля, че знаех как да я обичам… и въобще как да обичам някого.

- Благодаря ти за това признание, Тони. Сигурен съм, че преценката ти е точна. Но работата е в това, че Лори е повярвала в любовта ти и тази любов, макар несъществуваща, е станала за нея толкова реална, че да започне да гради живота си около нея… два пъти.

- Не беше нужно да ми го напомняш - промърмори Тони и отново отклони поглед встрани.

I - Само отбелязвам, синко, не те съдя. Но да преминем кьм втория пример, какво ще кажеш? - Той изчака Тони, който като че ли още асимилираше последните му думи, а После продължи: - Да предположим, за нуждите на яснотата, че съществува Бог, същество, което…

[ - Не вярвам в подобни неща - прекъсна го Тони.

- Не се опитвам да те убедя в нищо, Тони - успокои го Джак. - Не ми е и работа. Не забравяй, че съм мъртъв, а ти ■ и… объркан. Просто искам да изясня разликата между на гегориите на реалното и истинското. Именно това обсъждахме, ако си спомняш. - Той се усмихна и Тони спонтанно му отвърна с усмивка. Имаше някаква дълбока, обезоръжаваща доброта в този мъж. - И така, нека предположим, че Този Бог е добър през цялото време, а също така никога не лъже, не заблуждава и винаги говори истината. Да кажем, Че един ден този Бог се явява пред теб, Антъни Спенсър, и iii казва следното: „Тони, нищо не е способно да те лиши от Моята любов, нито смъртта, нито животът, нито небесен пратеник, нито земен владетел, нито днешно събитие, нито v I решно събитие, нито висша сила, нито низша сила. Нищо В сътворения от Мен космос, нищо не притежава мощта да Те лиши от Моята любов“. И ти слушаш какво ти говори Бог, но не вярваш. Твоето неверие става реалност за теб. Така ти сам създаваш за себе си свят, в който ти не вярваш в словото на Бог и в Неговата любов, или дори в самия Бог на го крайъгълен камък в основата на зданието на твоя живот. Ето един въп-рос от множеството други, които пораж-

1,1 тази предполагаема ситуация: твоята неспособност да

Повярваш в словото на този Бог прави ли това слово неистина?

- Да - отговори Тони прибързано, но след като размисли, промени мнението си: - Всъщност, не. Почакай, нека помисля още малко.

Джак изчака Тони да изясни мисълта си.

- Добре, ако това, което приехме за този Бог, е вярно… и реално, тогава предполагам моята вяра или неверие не биха променили нищо. Мисля, че започвам да разбирам какво имаш предвид.

- Нима? - предизвика го Джак. - Тогава нека те попитам друго: в случай че избереш да не вярваш в словото на Бог, какво би изпитал във връзка с този Бог?

- Ами, бих изпитал… - На Тони му беше трудно да намери точните думи.

- Изолация, изоставеност? - помогна му Джак. - Тони, ще изпиташ чувство на изолация, защото именно това си си представял, че е реалността. Реално е онова, в което вярваш, дори то да не съществува. Бог ти казва, че твоята изолация не е истина, че нищо не може да те лиши от Неговата любов - вещи, поведения, събития, дори смъртта и адът, независимо как си го представяш, - но повярваш ли, че действително си откъснат от Него, създаваш своя реалност, основана на лъжа.

Последното дойде в повече на Тони. Той се обърна и прокара пръсти през косата си.

- Но в такъв случай как може човек да узнае кое е истинско? Какво е истината?

- Я виж ти! - възкликна Джак и потупа Тони по рамото. - Сякаш слушам да говори Пилат Понтийски. Именно тук, приятелю, се крие най-висшата ирония! Застанал в самия център на колелото на историята, лице в лице с истината, Пилат, подобно на много други от миналото и съвременността, обявил, че тя, или по-скоро „той“, не съществува. За радост на всички ни, Пилат нямал властта да превърне нещо, което било реално, в нещо, което не било истина. -Той направи пауза, преди да добави: - Ти също нямаш тази власт, Тони.

За момент светът около двамата като че ли застина, а после земята леко потрепери, сякаш някъде дълбоко под краката им бе възникнал трус. Джак дари Тони със своята най-загадъчна усмивка и каза:

I - Е, мисля, че това е знак, че времето ми с теб засега

II пече.

I - Почакай! - възпротиви се Тони. - Имам още въпроси. Вьде отиваш? Не можеш ли да останеш? Все още не знам Къде се намирам. Защо съм тук? Ако това място не е „точ-^о“ адът, какво е тогава? Каза също, че не е и „точно“ мой Дом. Какво означава пък това?

Джак се обърна с лице към Тони за последен път.

[ - Тони, в ада се намираш тогава, когато вярваш и живе-чп в реалност, която не е истина. Потенциално можеш да останеш там вечно, но позволи ми да ти разкрия нещо, ■ето е истина, независимо дали ще избереш да повярваш

■ него или не, независимо дали то е реалност за теб или не. К Гой отново направи пауза. - Каквото и да вярваш по отношение на смъртта и ада, истината е, че те не са раздяла § Бог.

Земята потрепери отново, този път по-силно, и Тони ■Търси опора в каменната стена. Когато отново се обърна, Джлк вече го нямаше и беше паднала нощ.

Внезапно Тони се почувства изтощен, изцеден до мозъка

■ костите си. Той отново седна, облегна гръб на колосалния |Да и се загледа в пътя и живописната местност, чиито цве-

бързо чезнеха и се превръщаха в оттенъци на сивото. ■ I л га му бе пресъхнала и лепнеше и той заопипва земята ■оло себе си с надеждата, че Джак е оставил манерката с |рди, но не я откри. Придърпа колене към гърдите си и се Мита да се предпази от студа, който беше започнал да Пропълзява навътре в него като крадец, който се опитваше му отмъкне топлината.

Това беше прекалено! Беше излязъл леден вятър, който Вшасяше неговите въпроси като парченца хартия. Дали Ври не беше краят? Наистина краят? Не дочуваше стене-Sptru празнота, всепоглъщащото небитие, решено да отне-М< от него и последната искрица топлина.

I Вече трепереше неконтролируемо, когато се появи свет-рни, синкаво сияние, посред което бяха най-красивите тъмнокафяви очи, които някога бе виждал. Светлината му напомняше за някого, но той не можеше да се сети за кого. Със сигурност този някой беше важен.

Полагайки усилие да остане в съзнание, Тони съумя да формулира въпроса: Кой съм аз? Къде съм? Някакъв мъж го държеше в ръце и внимателно сипваше в устата му топла течност. Чувстваше я да се разлива из вътрешностите му и да стопля измръзналата му сърцевина. Треперенето намаля, после спря и Тони се отпусна в прегръдката на непознатия.

- В безопасност си, Тони. В безопасност си - шепнеше мъжът и го галеше по главата.

- В безопасност? - Тони почувства, че около него отново се спуска познатата тъмнина. Клепачите му натежаваха, мислите му като че ли ставаха все по-плътни и труднопод-вижни. - В безопасност? Никога не съм се чувствал в безопасност.

- Шшш - успокои го гласът. - Време е да си починеш. Аз няма да те изоставя. Винаги ще те държа в обятията си, Тони.

- Кой си ти?

Дори мъжът да бе отговорил, Тони не го чу, защото нощта го обгърна като меко одеяло и той спа дълбоко, без да сънува.

ДОМЪТ Е ТАМ, КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО

И аз като всяко човешко същество копнея да се чувствам у дома навсякъде, където отида.

МАЯ АНДЖЕЛОУ

Слънчева светлина?

Отново грееше слънчева светлина, но този път различна по-приглушена и мека. Тони рязко седна. А къде ли се Иимираше сега? С този въпрос изплуваха и всичките му * помени: тунелът, пътеките с безбройните разклонения, йратата, ирландецът Джак, другият мъж.

Другият мъж? Той беше последното, което си спомняше. Дили все още сънуваше? Може би това беше сън в съня? Дйли беше спал наистина, или бе сънувал, че спи? Слънце-

роникваше през завесите и осветяваше вътрешността

$й стаята достатъчно, за да установи Тони, че се намираше и импровизирана спалня. Седеше върху тънък дюшек, пос-Пйсп върху рамка с провиснала пружина. Одеялото, с кое-бе завит, беше прокъсано и парцаливо, но чисто. Дръпна завесата и през прозореца видя същата обширна мп тост, която бе виждал по-рано и през вратата в каменни I и стена. Кога се бе случило всичко? Снощи, вчера или никога? В далечината се издигаха каменни зидове, по тера-I!раната земя между които растяха безразборно дървета, Никои на групи, други поединично. Тук-там имаше къщи, влпа забележими и съвсем обикновени.

На вратата се почука - три удара, както по-раио. Тони се изправи и подпирайки се на стената, се подготви за ново внезапно преминаване от другата страна.

- Влез? - Произнесе го повече като въпрос, отколкото като покана, но това едва ли имаше значение.

- Можеш ли да отвориш вратата - прозвуча смътно познат глас от другата страна. - Ръцете ми са заети.

- О, съжалявам — извини се Тони и дръпна вратата навътре.

В рамката стоеше непознатият от по-рано, с проницателните тъмнокафяви очи, и изведнъж Тони си спомни думата „безопасност“. Този мъж му беше казал, че е в безопасност, и думата тогава бе предизвикала у него облекчение, ала сега дълбоко го озадачаваше.

- Може ли да вляза? - попита мъжът с усмивка. В ръцете си държеше поднос с кафе и различни лакомства. Изглеждаше на възрастта на Тони. Беше облечен в джинси и зелена риза, а кожата му беше с тъмнобронзов цвят, вероятно вследствие на слънцето и вятъра.

Тони изведнъж забеляза, че е облечен в синьо-бяла бол нична роба, отворена на гърба. Това облекло му се стори странно уместно и смущаващо. Чувствайки се оголен, той се опита с едната ръка, доколкото бе възможно, да затвори цепката отзад.

- Разбира се, моля да ме простите - отново се извини той, тъй като не се сети какво друго да направи, и отстъпи встрани, за да направи път на непознатия да влезе.

- Нося някои от любимите ти неща: кафе, направено от бариста, понички „Макминвил Крийм“ и „Манго Танго“ от „Вуду Донътс“, както и поничка с пълнеж от желе от „Хе-вънли Донътс“. Не е ли това почти идеален начин да се започне денят?

- Ъъъ, благодаря. - Тони взе голямата чаша с димяшо кафе, ванилено лате със съвършен каймак, върху който личеше формата на перо. Отпи от него и в продължение на ] един дълъг миг се наслади на вкуса му, преди да преглътне.

После внимателно седна на ръба на пружиненото легло. -Ние няма ли да пиете кафе?

[ - Предпочитам чай, какъвто пих вече достатъчно тази сутрин. - Мъжът придърпа един стол по-близо до Тони и седна на него. - Предполагам, че имаш доста въпроси, синко, така че питай, а аз ще се постарая да ти отговарям Гпка, че да ме разбираш.

Е - Сънувам ли?

Мъжът се облегна назад и се усмихна.

[ - Доста сложен първи въпрос и се страхувам, че отговорът няма да ти се стори твърде задоволителен. И така, рънуваш ли? И да, и не. Нека се опитам да отговоря на ц.нроса, който действително искаше да зададеш, а не на Ипи, който зададе. Антъни, ти си в кома. Намираш се в Сьнншцата на Орегонския университет за здраве и наука на |Ърха на хълма в Портланд, но същевременно си и тук.

I - Почакайте! Аз съм в кома?

I - Да, аз съм пред теб и ти ме чу да казвам точно това.

I - Аз съм в кома? - повтори Тони невярващо. После се Премести по-навътре на леглото и отпи още една глътка от |Ч)рещото кафе. - Ами това? - кимна той към чашата си.

I - Това е кафе.

I - Знам, че е кафе. Искам да знам истинско ли е? Как бих Могъл да съм в кома и да пия кафе?

» - Не би разбрал, дори ако се опитам да ти обясня.

[ - Не мога да повярвам, аз съм в кома! - повтори той, Ншен.

I Мъжът се изправи и постави ръка на рамото на Тони.

- Знаеш ли, имам малко работа навън. Защо не подредиш ■Просите в ума си и не излезеш при мен? Дрехите ти са вКнчени в дрешника ей там. Ще намериш също и чифт обув-ll, Когато си готов, просто излез.

“ Добре - бе единственото, което Тони успя да каже, като шии погледна мъжа, докато той излизаше от стаята. Каза-■то от непознатия звучеше странно, но в него действител-ш имаше логика. Ако беше в кома, тогава всичките събития не бяха нищо повече от бълнувания на неговото несъзнава-но. После нямаше да си спомня нищо. Нищо от случващото се не беше реалност или пък истина. Последното му напомни за ирландеца Джак и той се усмихна. Непознатият му донесе успокоение. Поне не беше мъртъв.

Отпи отново от латето си. Със сигурност вкусът му беше като истински, но в мозъка му трябва да имаше определени центрове, които стимулираха други части като паметта и заедно формираха псевдореални действия като отпиване на кафе или изяждане на някое от лакомствата от подноса. Той си взе поничка. Ех, да можеше да патентова това по някакъв начин - без калории, без страничните ефекти на кафето и захарта, без проблемите, произтичащи от цялата снабди-телска верига.

Поклати глава, удивен от пълното безумие на преживяването си, ако то въобще можеше да се нарече така. Дали едно събитие, което не беше истина и нямаше да бъде запомнено, можеше да се окачестви като преживяване?

Щом изяде и последната хапка от поничката, Тони реши, че е време да разбере какво го очакваше от другата страна на вратата. Макар да бе убеден, че нямаше да си спомня нищо от това, което предстоеше да се случи, той бе готов да се изправи лице в лице с него. Тъй или иначе нямаше какво да губи. Затова побърза да се облече и благодарен на въображението си за това, че се бе погрижило да има топла вода, изми лицето си. После пое дълбоко въздух и излезе през вратата на спалнята.

Оказа се, че е пренощувал в едното крило на фермерска къща, която не бе в особено добро състояние. Боята й се люпеше и като цяло изглеждаше грохнала. Печална наглед, макар и подредена, тя беше далеч под стандарта, към кой то Тони бе привикнал. Определено в нея нямаше никаква показност и натруфеност. От стаята, където бе преспал, се излизаше на веранда, обикаляща цялата постройка, която също се нуждаеше от сериозен ремонт. Непознатият се беше облегнал на перилото и чоплеше зъбите сй със стрък трева.

Тони застана до него и обходи с поглед обширния имот. Странно място беше. Някои части от него изглеждаха поддържани, но като цяло беше занемарен и запуснат. Зад близката разнебитена ограда Тони разпозна изоставена Градина, обрасла с магарешки бодил и гъсти бурени, в средата на която имаше стар дъб, на който висеше вехта детска люлка, едва полюшвана от вятъра. Отвъд нея имаше друга, отдавна безплодна овощна градина. Навсякъде земята из-I лсждаше похабена, осквернена, изразходвана. За радост планински цветя и тук-там някоя роза бяха разцъфнали на нлй-неугледните места, сякаш за да смекчат скръбта по нечия смърт.

Може би нещо се е случило с почвата тук, помисли си 11>ии. Изглежда, слънце и вода не липсваха, но голямо зна-и ние имаше какво се криеше под повърхността. Вятърът Промени посоката си и Тони долови уханието на див люляк, Невъзможно бе да го обърка. Нежно и свежо, то му напомни за майка му. Беше нейното любимо растение.

Ако, както подозираше, всичко това беше творение на Неговия мозък, който свързваше съхранени в паметта мисли И образи, обясним беше неочакваният и изненадващ покой, pniiro го обзе. Нещо на това място го зовеше или най-малкото предизвикваше в него отклик. „Безопасност“ беше думата, която непознатият беше произнесъл над него. Лич-Ио той не би избрал точно тази дума.

I - Какво е това място? - попита той.

- Обиталище - отвърна непознатият мъж, загледан в далечината.

- Обиталище? Какво означава обиталище?

- Място, на което живееш, пребиваваш, чувстваш се като » гной дом. Обиталище. - Мъжът изрече последното, сякаш обичаше тази земя.

- Дом? Хм, това беше една от думите, които Джак излюпва, за да определи това място, макар да уточни, че не |„ гочно“ дом. Но каза също, че не е и „точно“ ад, каквото S да означава това.

Мъжът се усмихна широко.

- Още не познаваш достатъчно Джак. Изключително добре борави с думите този приятел.

- Не разбрах всичко от това, което ми наговори, но поне започнах да схващам разликата между реално и истинско.

- Хм! - въздъхна мъжът и замълча, сякаш за да не прекъсне мисълта на Тони. Известно време двамата останаха да стоят мълчаливи един до друг, всеки виждащ гледката пред себе си с различни очи - единият със състрадание, другият с вълнение и известна тревога.

- Като казвате, че това е обиталище, порутената къща ли имате предвид или целия имот?

- Имам предвид всичко, което видя вчера, и още много, което не си видял. Всичко, което е в границите на тези заграждения и отвъд тях, всичко. Но това - показа с широк жест земята, затворена сред оградите - е центърът, сърцето на обиталището. Това, което се случва тук, променя всичко останало.

- Кой е собственикът?

- Никой. Това място никога не е било предназначено да бъде нечия собственост. Замислено е да бъде свободно, отворено, неограничено… никога собственост.

Настъпи мълчание, докато в продължение на няколко секунди Тони подбираше подходящите думи за следващия си въпрос.

- Добре тогава, кой живее на това място?

Устните на непознатия се разтегнаха в лека усмивка, преди да отговори на въпроса:

- Аз!

- Вие живеете тук? - реагира Тони, преди да помисли. Че кой друг можеше да живее там? Непознатият беше сложна проекция на собственото му подсъзнание, с което той някак взаимодействаше, едва ли някой реален човек би живял на подобно място, в средата на нищото, сам-самичък.

- Да, аз.

- Харесва ли ви да живеете усамотено?

I - He знам. Никога не съм живял усамотено.

Последното изостри любопитството на Тони.

- Как така? Не видях никой друг тук… О, може би имате предвид Джак? Има ли и други като него? Ще срещна ли и другите?

- Няма втори като Джак. А колкото до другите, когато Иу дойде времето, ще видиш и тях. - Той направи пауза. -Няма нужда да се бърза.

Последва ново мълчание, продължително и неловко. По време на тези прекъсвания в разговора Тони се опитваше ДИ открие в паметта си образи, които биха могли да обяснят внова, което в момента виждаше, но без успех. Гледката Пред него не напомняше нито един възприет някога изглед ■ли дори въображаема представа. Как беше възможно Всичко да е просто проекция на упоения му коматозен мо-1 ьк. Нямаше никаква идея.

- А от колко време живеете тук?

- От четирийсетина години. Цял живот, би казал някой, ■същност не е кой знае колко време.

- Няма спор - отвърна Тони с неискрен тон, в който се Долавяше чувство за превъзходство, и поклати глава. Що за ншормалник би избрал да живее в тази пустош четирийсет години? Всеки би се побъркал за четирийсет часа, та какво ■ и гаваше за четирийсет години.

Тони скришом погледна към събеседника си, който не |цбеляза погледа му или просто не го беше грижа. Изглежда, беше от онези редки хора, които се чувстваха напълно удобно в кожата си и в мир с всичко около себе си. У него Не долавяше наличие на задни мисли, користни стремежи, и\ разлика от почти всички други, които Тони познаваше. Може би най-подходящото определение за него бе доволен, (макар че кой човек с ума си би бил доволен в това мъртви-До. За Тони доволството и скуката бяха синоними. Веро-и I ко този особняк беше просто невежа, който не познаваше ишцо по-добро, понеже не беше нито учил, нито пътувал. Tlo-интригуващо обаче беше самото му присъствие, неочакван елемент в проекцията на подсъзнанието на Тони. Трябваше да е носител на някакво послание.

- Бихте ли ми казали кой сте? - Това беше неизбежен въпрос.

Мъжът се обърна изцяло към него и Тони срещна неговите необикновено проницателни очи.

- Тони, аз съм този, който майка ти каза, че никога няма да те изостави.

На Тони му беше нужно малко време, за да асимилира отговора, след което отстъпи крачка назад.

- Исус? Ти? Ти си самият Исус?

Мъжът не отвърна нищо, само продължаваше да го гледа в очите, докато Тони сведе поглед към земята, за да събере мислите си. И тогава внезапно всичко му се проясни. Разбира се, че беше Исус! Та нали беше записал името му в списъка си. Кой друг би му се явил в това лекарствено индуцирано коматозно състояние, освен Исус, архетипът на архетипите, образ, залегнал в най-дълбоките кътчета на невронната му мрежа. Сега стоеше пред него, неврофизио-логична проекция без реално съществуване и вещественост.

Той вдигна поглед, тъй като непознатият го зашлеви през лицето с отворена длан, достатъчно силно, за да го заболи, но недостатъчно, за да остави следа. Тони остана смаян и усети как у него моментално се надигна гняв.

- Просто ти помагам да осъзнаеш колко дейно е въоб ражението ти - обясни мъжът и се засмя с глас. Очите му си оставаха все така благи. - Удивително какъв шамар може една невеществена проекция да зашлеви на човек, а?

Ако наоколо имаше някой друг, Тони щеше да се почувства крайно неловко и да се разгневи. Но сега беше най-вече сепнат и изненадан.

- Прекрасно! - обяви той, след като се опомни. - Ето това се нарича опровергаващо доказателство! Реалния! Исус никога не би ударил когото и да било - беше заключението му.

- И как би могъл да бъдеш сигурен в това, ако смея да запитам? От личен опит? - Мъжът, който твърдеше, че е Исус, беше широко усмихнат, явно му беше забавно. - Не Забравяй, Тони, своето убеждение, че аз съм образ на Исус, продукт на размътеното ти от медикаменти подсъзнание. Нсъщност самият си противоречиш. Или аз съм този, който казвам, че съм, или ти дълбоко в себе си вярваш, че Исус би ударил човек през лицето. Кое от двете е истина?

Непознатият скръсти ръце на гърдите си, наблюдавайки как Тони се бори с логиката. Накрая Тони отново вдигна Поглед и отговори:

- В такъв случай може би наистина вярвам, че Исус би Ме ударил през лицето.

- Ха! Поздравления! Значи мъртъвците все пак кървят! * Исус се засмя и прегърна Тони през рамото. - Поне се опитваш да се придържаш към своите първоначални допускания, дори когато не са истинни и усложняват живота | и. Трудно е да се живее така, но пък е разбираемо.

Тони сви рамене и също се засмя, напълно озадачен от репликата с мъртъвците, които кървели. После, без да си важат и дума, сякаш се бяха наговорили предварително, инамата слязоха по стълбите и тръгнаха да се изкачват по склона на един хълм към горичката близо до неговия връх, ti.iii-високата точка в имота. Отдолу дърветата изглеждаха п ушени в сивата каменна стена, където Тони за първи път

срещнал Джак. Отгоре вероятно можеше да се види целият имот, а дори и простиращата се отвъд най-далечните Му стени долина. Докато вървяха, Тони продължи да задави въпроси, тъй като предприемачът у него бе озадачен от Иова, което виждаше около себе си.

[ •- Казваш, че си живял четирийсет години тук, а мястото изглежда доста западнало. Не се обиждай, но само това ли Vi пя да постигнеш през всичкото това време? - Дори да бе (и. шамерявал да прикрие своя намек, не успя. Ала вместо Ни реагира отбранително, Исус като че ли прие упрека.

- Може би си прав. Предполагам, че не съм особено добър в стопанисването. Имотът сега е бледа сянка на онова, което представляваше в началото. Навремето беше прекрасна буйна градина. Открита, красива и свободна.