Кръстопът

- Не исках да прозвучи… - започна Тони с извинителен тон, но Исус го прекъсна, усмихнат, махвайки с ръка. -Просто сега не прилича много на градина - все пак уточни той.

- Да, работя по въпроса - въздъхна Исус едновременно с примирение и решителност.

- Изглежда, никак не ти е лесно - добави Тони, опитвайки се да не звучи твърде негативно. Не можа да се сдържи, беше му стар навик винаги да си извоюва превъзходство в разговорите.

- Може да отнеме време, но няма да се предам - беше невъзмутимият отговор.

- Не искам да бъда груб, но не мислиш ли, че начинанието ти продължава вече прекалено дълго? Земята може да се разчисти, да се засее и натори, да се добиват реколти. Мисля, че в нея има потенциал. Неколцина професионалисти, разполагащи с необходимите сечива и машини, могат да съкратят значително този процес. Може би ще трябват и един-два булдозера. Видях също, че стените на няколко места са започнали да се рушат. Би могъл да наемеш инженер, архитект и зидари, които за около шест месеца да преобразят всичко. Не би било зле да пазариш и една бригада строители да разрушат и издигнат отново къщата ти.

- Това, Тони, е жива земя, не строителна площадка. Всичко тук е реално и пълнокръвно, не е някаква измислица, която можеш да моделираш както пожелаеш. Избереш ли техниката пред човешките взаимоотношения и постепенното развитие, опиташ ли се да ускориш принудително процеса на самоосъзнаване, да насилиш помъдряването и съзряването, преди да им е дошло времето, ето - посочи надолу към фермата, - ето в какво се превръщаш.

Тони не можеше да прецени дали Исус използваше „ти“ И ио-общия смисъл, или имаше предвид именно него. Но Не попита за уточнение.

- Способни сме да напредваме - продължи Исус - със скоростта и в посоката, които самата земя позволява. Човек трябва да се отнася към земята с почит и благоговение и «а я остави да му говори със сърцето си. Тогава, от уважение, ние трябва да изберем да се подчиним на нейната идея ш „реално“ и все пак да останем такива, които я водят към титинното, с любов, без колебание, независимо от цената. Да не живеем за земята по този начин означава да се при-ръединим към нейните насилници, опустошители и експло-n i атори, тогава всяка надежда за спасението й ще бъде и иубена.

| - Господине! - Смут започна да обзема Тони, докато се опитваше да схване смисъла на онова, което чуваше. - Извиняваш се с метафори и губя мисълта ти. Говориш за тази |емя все едно е личност, човек, когото познаваш и обичаш. Как е възможно да се отнасяш така с нещо, което представян на просто сбор от камънаци, пръст, хълмове, диви цветя, пурени, вода и тям подобни?

[ - Именно поради това не можеш да разбереш за какво говоря. - Исус сложи ръка на рамото на Тони и леко го 11 йена.

Гони се спря на пътеката, вдигна ръце, сякаш искаше да Приеме в себе си цялата местност, и с преднамерен драматизъм изрече отново своята основна теза:

I - Но това е просто пръст! Не е жив човек. Пръст е!

I - Ех, Тони, ти вече сам го каза… от пръстта отново при Пръстта. Пръст!

Това беше липсващата брънка! Самата идея беше шоки-раща, а от нея следваха потресаващи изводи. Той погледна in ново в тъмнокафявите очи на спътника си и в ума му Постепенно се оформиха думите, които се страхуваше да Произнесе.

- Искаш да кажеш, че всичко тук, не само това, което видях зад стените, но и другото отвъд тях, е живо същество?

Погледът на Исус не потрепна.

- Искам да кажа нещо много повече от това, Тони. Искам да кажа, че това живо същество… си ти!

- Аз? Не, това не може да е истина. Невъзможно е. Не може да бъде!

Тони се почувства така, сякаш невидим юмрук го бе ударил в корема. Той се обърна и със залитане измина няколко крачки. Само за миг гледката пред очите му се беше променила коренно, очите му се бяха отворили, но той не желаеше да гледа през тях. Беше съдил за тази земя от позицията на надменен и неангажиран емоционално човек, беше я обявил за ничия земя на несполуката, за бунище, което не си заслужаваше да бъде разчистено и възродено. Това беше неговата преценка. Беше се опитвал да се държи любезно и насърчително със спътника си, но не бе помислил какво действително изпитваше към тази земя. В действителност, ако зависеше от него, би изкоренил всичко живо, би го погребал под асфалт, бетон и стомана. Така беше грозно, нямаше никаква стойност и заслужаваше единствено да бъде унищожено.

Тони падна на колене и закри очи с длани, сякаш полагайки усилие да измисли нови лъжи, които да прикрият липсата на старите, или да си създаде нова заблуда, която да му осигури убежище, закрила и комфорт. Ала вече беше прогледнал, честността го заставяше да свали длани от очите си, потребността от яснота го задължаваше да продължи да гледа. Той вдигна глава и се огледа съсредоточено. Към нищо от видяното не изпита възхищение или обич. Това място беше пустош, в която всичко като че ли беше безвъзвратно погубено - печално петно в един свят, който иначе би могъл да бъде очарователен. Дали това петно действително беше той, дали тази пустош беше неговото сърце? Ако беше така, то той бе един жалък неудачник. В

H.iii-добрия случай. В най-лошия не бе достоен за нищо Друго, освен презрение.

Плачът бе за Тони слабост, която той ненавиждаше и на (нито още като дете се бе заклел да не се поддава. Но сега можа да се удържи. Разплака се, а скоро плачът му се Врсвърна в неудържимо хлипане. Някакъв бент, изграждан 6 I одини, се беше скъсал и той бе напълно неспособен да #пре мощния прилив на емоции. Не можеше да определи ■Пли те го караха да се тресе и трепери, или земята се кла-

I пие под краката му.

| - Това не може да е истина, просто не може! - стенеше ■дй, опитвайки се да не поглежда Исус в очите. Тогава от имите му дълбини се изтръгна неочакван вик: - Не искам Ш е истина! - След това започна да умолява: - Моля те, Шжи ми, че това не е истина! Това ли е всичко, което пред-■гянлявам - болна и окаяна пустиня? Това ли представлява Цг пият ми живот? Наистина ли съм грозен и отвратителен? Ноля те, кажи ми, че това не е истина!

Яростни вълни на самосъжаление и себененавист бушувах,! в него и той почувства, че душата му може да не из-ньржи. Поредната вълна подкоси коленете му и той рухна Вп земята. Исус коленичи до него и го прегърна, остави го да ридае в ръцете му, достатъчно силни, за да държат непоносимата болка в нежните обятия на добротата. Тони Шпше чувството, че единственото, което му помагаше да

■ сс разпадне, беше присъствието на този човек.

Във вихъра на емоционалния ураган Тони усети как умът му нива отнесен от своя пристан. Всичко, което бе приемал В реално и правилно, сега се превръщаше в прах и пепел.

■ точно в този момент, като мълния от ярка светлина, го ■ени противоположната мисъл: ами ако сега не губеше, а мкриваше ума си, сърцето си, душата си? Той стисна сил-Цм очи и продължи да ридае. Не искаше да ги отвори нико-

II Вече, за да не вижда онова, което представляваше, в р|г ю се бе превърнал.

Исус разбираше какво се случва в него и притисна обляното му в сълзи лице към рамото си. Бурята у Тони не стихваше, с отминаването на една емоционална вълна се надигаше нова и го връхлиташе. Напорът им на моменти беше толкова силен, че Тони се страхуваше, че няма да е способен да ги издържи до края. Вълна след вълна, с години потискани емоции, чакали своето освобождаване, най сетне изразени, огласени.

Постепенно яростта на бурята започна да намалява и тя накрая утихна. Тони се успокои, само от време на време случайни потръпвания нарушаваха покоя му. През цялото време Исус го бе държал в обятията си. Чак когато Тони се успокои напълно, той заговори.

И ТОГАВА…

Болката може да ни напомня, че сме живи, но лЬбовта е, която ни напомня защо сме жиВи.

ТРИСТАН ОУЕЙН ХЮЗ

Слушай гласа ми, Тони! - Исус отново милваше Тони по косата, както би милвал дете, свой син. - Всяко Ьвешко същество е отделна вселена. С помощта на Бог ■ника ти и баща ти създадоха душа, която никога няма да Ьестане да съществува. Те, като наши сътворци, предоставила материала - гени и прочие, - за да се роди един ше-рмжър, не без недостатъци, но въпреки това удивителен. А jjHr поехме от ръцете им този материал, който съответстваше на историческия момент, в който живееха, и добавихме fci-м него онова, което никой друг, освен нас, не може - жи-■т. Така беше заченат ти, малко туптящо чудо, което започ-Ш ‘ъществуването си с взрив, нова вселена в мултилената, Ш пгкъсната и изолирана, но вплетена във взаимовръзки и ■троена за живот в общество. Защото Бог е общество.

► Ха! Туптящо чудо? - изсумтя Тони, изтощен от борба-р е емоционалния прилив. Макар да смяташе, че сълзите В са се свършили, че хранилището, откъдето идваха, се е ■Празнило, няколко се търколиха надолу по страните му и рипаха от брадичката му. - Аз не съм чудо.

- За да има „аз не съм“, трябва да има „аз съм“ - оку-■жн го Исус. - Външността казва малко. Вътрешността е

много по-значима от външността, когато имаш очи да я видиш.

- Не съм убеден, че желая да виждам или да знам - смън-ка Тони. - Това причинява твърде много болка. Но както и да е, не вярвам, че всичко това, включително и ти, е реал ноет. И все пак толкова ме е срам. Предпочитам да се върна към слепотата, да спра да виждам.

- Болката е реална и истинска. Довери ми се, Тони. Трансформация без усърдна работа и болка, без страдание, без чувството за загуба, е просто илюзия за истинска промяна

- Мразя болката - заяви Тони и в същия миг още един краткотраен спазъм накара тялото му да потрепне. - Не щс мога да се справя. А що се отнася до доверието, то не е понятие, което присъства в моя речник. Доверието просто не е за мен.

- Не ще и дума - отвърна Исус и се засмя. - Но пък е мой специалитет.

Тони все още беше в обятията на Исус. Главата му бе отпусната на неговите гърди, а очите му - затворени. Чувстваше се глупаво, усещаше се уязвим, но не му се искаше дори да помръдне.

- Не знам какво да правя - призна той. - Да ти кажа ли кой ми липсва най-много сега? - Тони отвори очи и пое дълбоко въздух. - Наистина ми липсва майка ми.

Исус извади отнякъде сгъната червена носна кърпичка. Тони я прие с благодарност и издуха носа си в нея.

- Тони, майка ти беше последният човек, на когото ти се доверяваше. Не можеш да се справяш сам, нито пък да живееш единствено съобразявайки се със своите желания. Създаден си в общество, за да съществуваш в общество, сътворен си по образа на Бог, който никога не е бил нищо друго освен общество.

- Бог е общество?

- Именно. И винаги е бил. Вече ти казах, че никога не съм живял сам. Никога не съм правил каквото и да било сам. Взаимността е в самата сърцевина на моята същност.

I - Никога не съм разбирал това.

I - He се тревожи. To не е предназначено за разбиране, а m преживяване.

Тони още веднъж пое дълбоко въздух.

I - Но какво се случи с мен? Щом това място съм самият в ч. как се случи така, че се превърнах в безжизнена пустош? I - От твоя гледна точка би могло да се каже, че „ти се е ручил животът“: всекидневно си понасял малки и големи itu уби; насъбирал си обида от лъжи и предателства; боляло те е заради отсъствието на родителите в моментите, Когато си имал нужда от тях; взимал си решения с цел да |е защитиш, които макар да са запазвали живота или дос-пшнството ти, са ти пречели да бъдеш открит точно към онова, което би излекувало сърцето ти.

- А от твоя гледна точка?

[ - От моя гледна точка това е било смърт, не живот, не-ргллност, в каквато не си устроен да пребиваваш. Било е нг любов, несветлина, неистина, несвобода… било е смърт.

I - Значи аз умирам? Затова ли ми се случва всичко това?

- Синко, ти умираш още от деня, в който беше заченат. И макар смъртта да е чудовищно зло, хората й приписват миш о повече сила, отколкото всъщност притежава. Благо-Шфение на светлината тя хвърля сянка със страховити измери на фона на вашето битие и вие всъщност се ужа-мнлте от сянката й.

[ - Не разбирам.

- Това е тема с много пластове, до много от които няма да достигнем днес. Засега е необходимо да проумееш,

II съществена причина за страха ти от смъртта е твоето Ирофирало и нищожно схващане за живота. Необятността й великолепието на живота постоянно пошъщат и унищожават силата на смъртта. Ти вярваш, че смъртта е краят, рМлп ие, което прекратява съществуването на действител-|Р значимите за теб неща, и затова за теб тя е великият ■Идел, който неминуемо те разделя от радостта, любовта и взаимността. Ти разбираш смъртта като последната дума, като финалната разлъка. Истината е обаче, че смъртта с нещо много по-нищожно от това. Това, което наричаш смърт, действително е някаква раздяла, но не каквато си представяш. Ти си се съсредоточил върху страха от това единствено по рода си събитие - издъхването - и си подчинил цялото си съществуване на него, вместо да признаеш вездесъщото присъствие на смъртта - в твоите думи, лъжи, преценки, неспособност за прошка, предразсъдъци, стремеж към власт, предателства, та дори и скривалища. „Събитието“, което наричаш смърт, е единствено слаб израз на това вездесъщо присъствие, но ти приемаш този израз за всичко, без да осъзнаваш, че всеки ден плуваш в океана на смъртта. Тони, не си устроен да умреш, както и смъртта не е присъща за тази вселена. Събитието на смъртта е просто кръщение в океана, който избавя, а не погубва. Човешките същества бяха, които сътвориха неживота и го втълпиха в твоите представи, затова от уважение към теб ние още в началото го втъкахме в тъканта на общата картина. Затова ще изпит ваш това присъщо напрежение между живота и смъртта всеки ден, докато бъдеш освободен от него посредством събитието смърт. Но ти си устроен да се справяш с това напрежение в рамките на общество, на взаимоотношения с други хора, а не в егоцентрична изолация, за каквато свидетелства твоето малко владение тук.

- А всичките пътеки, които водят навън оттук?

- Тони, те тръгват оттук навън, извеждат от това опустошение. Нито една не е проправена насам. Всичките са утъпкани навън.

За момент у Тони се надигна скръбта като дебнещ хищник, но бързо се спотаи отново. Той реши да сподели мис лите си:

- Аз ги прогоних, нали? Не напуснаха по своя воля.

- Когато не си уточнил отношението си към смъртта, Тони, всеки човек в твоя свят е катализатор на болката или просто мъртвец. И понякога е по-лесно просто да го погребеш някъде из земите си, отколкото да го прогониш.

- Значи смъртта победи? - Тони вложи в този въпрос йодсмисъл, който този мъж, ако действително беше Исус, Както твърдеше, щеше да открие.

- Понякога изглежда така, нали? Но всъщност животът Победи! Животът продължава да побеждава. Аз съм живото доказателство за това.

- Значи не си само мит, детска приказка? Ти наистина Очакваш от мен да повярвам, че си възкръснал от мъртвите! - Тони искаше да го чуе изречено.

- Всъщност не е ли много по-трудно да се вярва в пропитото? Че съм бил пребит до неузнаваемост, прикован Ki.M кръста, прободен с копие в сърцето, затворен мъртъв V гробница, но въпреки това някак съм се върнал към жи-к>та, развил съм се от савана, преместил съм многотонния ■ъгъл камък, който запречвал входа, минал съм незабеля-

1.1 и покрай елитната римска стража само за да създам многолюдно движение, което, както се твърди, е организирано около идеята за истината за живота и възкресението, fto всъщност е основано на лъжа? Да, много по-лесно е да * и вярващ.

Гони погледна към мъжа. Думите му бяха рамкирани от »умор и тържество, но на платното в тази рамка имаше нгпален портрет.

К ■ Това е просто легенда! - възкликна Тони. - Легенда, |оято ни кара да се чувстваме подобре и ни залъгва, че ши вотът има някакъв смисъл или цел. Иносказание с нрав-t тена поука, което слаби хора разказват-на болни хора.

I - Тони, аз възкръснах от мъртвите. Ние разбихме заблу-п.I’ а за мощта и всевластието на смъртта. Татко Бог с любовта си ми даде живот в Духа и доказа, че теориите за издяла с Него никога няма да бъдат състоятелни.

[- Знаеш, че не вярвам и на дума от това, нали? - рече троснато Тони. - Всъщност дори не вярвам, че ти съществуваш. Не знам какво ме прихвана. Добре, съществувал е евреин, равин, на име Исус, който е направил доста добрини и хората започнали да говорят за него, че е вършил чудеса и дори е възкръснал от мъртвите, после създали религия, но той е умрял. Като всеки друг и той умрял. Смъртта си е смърт, затова не е възможно ти да съществуваш. Ти не си нищо повече от спомена за гласа на моята майка, който отеква някъде в моето подсъзнание.

- Почти ме убеди - отвърна Исус с нотка на сарказъм и се засмя. - Състоянието, в което се намираш в момента, Тони, се нарича криза на вярата. По-често тя обзема човек в момента на физическата смърт, но тъй като никога не е имало формула, по която да се развива взаимността, а и ти в действителност още не си мъртъв, в ход е нещо необикновено и загадъчно.

- Искаш да кажеш, че не знаеш защо съм тук? - изненада се Тони.

- Не! Досега Татко не е споделил с мен делта на твоето пребиваване тук. - Исус се наведе към Тони, сякаш възнамеряваше да му повери тайна. - Той знае, че обичам изненадите.

- Почакай. Мислех, че ти си Бог?

- Аз съм Бог!

- Тогава как така не знаеш защо съм тук?

- Както вече обясних, Татко още не ми е казал.

- Но щом ти си Бог, не знаеш ли всичко?

- Така е.

- Но нали току-що каза, че не…

- Тони - прекъсна го Исус, - ти не мислиш от гледна точка на взаимността. Виждаш всичко през призмата на изолираната независимост. Съществуват отговори за въпросите ти, които ще те изумят и озадачат, нешо повече - ще ти се сторят безсмислени, тъй като нямаш необходимата нагласа, която да ги допусне.

Тони кимаше с озадачено изражение.

- Част от чудото, което представлявам аз - тоест Бог, слязъл сред човешката раса, - се дължи на факта, че не бях Просто актьор, приел да играе роля, а буквално се превърнах в човек завинаги. Но същевременно никога не съм преставал да бъда и изцяло Бог, изцяло Твореца. Истина, СI ародавна като Сътворението, е, че целият Космос съществува в мен и аз го свързвам в едно цяло, поддържам го функциониращ, дори сега, в този момент. И ти си част от Този Космос, ведно с всяко друго сътворено нещо. Смъртта Це би могла да се похвали с това. Смъртта не обединява и Be поддържа нищо.

Тони клатеше глава, опитвайки се да проумее казаното и в същото време съпротивлявайки се срещу него вътрешно.

Исус продължи:

- И така аз мога да почерпя от знанието си като Бог, за Да узная защо си тук, но все пак уважавам Баща си, който Вс ми е казал причината. Аз му имам доверие достатъчно, п да съм сигурен, че ще ми я разкрие, когато реши, че е важно да я узная. Дотогава ще остана с теб в реалното пространство и време, в очакване да видя какви изненади ВИ е подготвил Татко.

- Ти просто разбиваш всичките ми представи! - Тони Вдигна ръце и поклати глава. - Толкова съм объркан!

- Това беше по-достъпният отговор - отвърна Исус с усмивка, - този, който би трябвало поне малко да ти изясни Hr щата.

- Ами благодаря ти тогава! - отговори Тони с известна рязкост в гласа. - Да видим какво излиза. Значи ти си Бог, Но не знаеш защо съм тук.

| - Но моят Отец и Светият Дух знаят и ако е необходимо, нз също ще узная.

Тони пак поклати глава, изправи се и се отупа от прахта. Как би могъл този мъж да е проекция на подсъзнанието Му? Разговаряха за неща, за които той никога не се беше замислял. Беше толкова объркващо. Двамата отново тръгнаха бавно нагоре по хълма.

- Помогни ми да си изясня нещо - започна отново Тони.

- Щом Бог Отец е твоят баща, значи ти си Синът?

- И Светият Дух - допълни Исус.

- Но кой е Светият Дух?

- Бог.

- Това е християнска идея, нали? Искаш да кажеш, че всеки, който вярва в теб, вярва в трима богове? Излиза, че християните са политеисти.

- Не само християните вярват в мен. „Вярващ“ не е категория, а поведение. Християни съществуват само от около две хилядолетия. А колкото до това дали са политеисти - не са ни най-малко. - Исус спря и се обърна към Тони, което означаваше, че предстои да каже нещо важно.

- Слушай ме внимателно, Тони. Има само един… Искам да ме чуеш добре: има само един Бог. Тъмнината на независимостта, която човечеството избра, не позволява да бъде съзряна простата истина. Но всичко по реда си, засега запомни това: Бог е един. Каквито и различия да имат по отношение на подробностите - а подробностите и несъгласията не са нещо маловажно, - евреите от всички секти, християните от всякакви деноминации, мюсюлманите, разединявани от вътрешни разногласия, всичките те са съгласни в едно: има само един Бог. Не два, не три или повече

- само един.

- Почакай, ти току-що каза… - прекъсна го Тони, но Исус вдигна ръка и му попречи да довърши възражението си.

- Евреите първи са го формулирали най-добре в своята основна молитва Шма Израел: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“. Но в еврейската Библия за този „един“ Бог се говори в множествено число. „Да сътворим Човека по наш образ“. Това не цели да създава противоре чие по отношение на единството на Бог, а да разшири разбирането за същността на „Единствения“. Според еврейс-ките схващания, по същество - употребявам тази дума с особено внимание - този Един е единствен в същината си К все пак множествен, съставен от няколко същности, тоест общество.

- Но… - понечи Тони да каже нещо, но Исус отново го накара да замълчи, вдигайки ръка.

I - Това е грубо свръхопростяване на нещата, но гърците, й ло-конкретно най-първи от тях Платон и Аристотел, увлякоха света да приеме идеята за единия Бог, но понеже не t хващаха идеята за множествеността, спряха се на предста-Itt i’a за него като неделимо единство отвъд всяко битие и in ношение, първичен неподвижен двигател, безличен и не досегаем, но поне добър, каквото и да означава това… И Тогава се появих аз, който по никакъв начин не противоречи на Шма, а дори я подкрепя и развива. Аз оповестих с ||.чможно най-прости думи: „Бог Отец и Аз Сме едно и Сме робри“, което по същността си е едно твърдение за срод-■iio, за връзка. Както вероятно знаеш, това разреши всич-юте неясноти и разногласия и най-накрая вярващите избистриха своите идеологии и доктрини и заживяха щастливо…

■ Исус хвърли поглед към Тони, който го гледаше, вдигнал ш.просително вежди. - Пошегувах се, Тони - каза с широка усмивка той и отново тръгна по пътеката. - Но да продължи с историята си. През първите неколкостотин години след ИПлъщението ми имаше мнозина, като Ириней Лионски и Амкасий Велики, които прозряха същността ми. Те схва-■мха, че самата същност на Бог е съжитието, три отделни Личности, които са толкова близки, че на практика са цялост, ImiiicTBo. А тази цялост, Тони, е нещо различно от изоли-мнпя и независим „един“ Бог и разликата се изразява в Мина на три същности, които са същевременно обособени

II поето единство.

[ Исус направи пауза.

г. Топи поклати глава, опитвайки се да проникне в смисъла

■ резаното от неговия събеседник. Подобен разговор не бе провеждал никога и това го безпокоеше. Беше заинтригуван, но не можеше да установи защо.

- Искаш ли да знаеш какво се случи после? Къде се объркаха нещата? - Тони кимна и Исус продължи: - Гърдите със своята привързаност към изолацията, повлияха на Августин Блажени и Тома Аквински, които, заедно с мнозина други, спомогнаха за раждането на християнство, ос новано на вярата в единния Бог. После дойдоха реформаторите, като Лутер и Калвин, които направиха всичко възможно, за да прогонят гърците от Светая светих, но те едва бяха погребани и гърците бяха поканени да преподават в основаните от тях религиозни школи. Устойчивостта на лошите идеи е забележителна, не мислиш ли?

- Започвам да осъзнавам това - призна Тони, - но не съм сигурен, че разбирам теб подобре, отколкото в началото. Всичко, което казваш, е интригуващо, но без връзка с мен.

-• Хм, всичко, което трябва да знаеш, е, че сърцевината на човешкото съществуване е танцът на себеотдаването, любовта към друг човек - единението. Няма нищо по-дълбоко, тю-просто и по-чисто.

- Това звучи красиво. Само да беше…

- Ето че стигнахме - прекъсна го Исус. Пътеката навлизаше в горичката и се стесняваше, позволявайки но нея да върви само един човек. Тони тръгна напред, благодарен, че пътеката не се разклоняваше. След известно време излезе на една поляна и тогава осъзна, че е сам. Напред поляната свършваше при огромна каменна стена, която и в двете посоки се простираше докъдето стигаше погледът. Множество стъпала, оформени в почвата, отвеждаха до вратата на неугледна кирпичена постройка, схлупена къщурка, която се състоеше може би само от две стаи, но от нея се разкри ваше гледка към цялата долина. Тони различи силуета на жена, седяща на дървена пейка, облегнала гръб на стената на колибата, която той предположи, че е неин дом. Исус

Вече беше там и разговаряше с кея, нежно положил длан на рамото й.

Докато изкачваше стотината стъпала, Тони видя, че е ■©закръглена възрастна жена с гарвановочерна коса, сплетена на две плитки, в които се виждаха разноцветни мъниста. Носеше семпла свободна рокля от хасе, пристегната в кръста с колан, богато украсен с още мъниста, и обсипано !■€ проблясващи на слънцето звездички одеяло около раменете си. Очите й бяха затворени, а лицето й - обърнато нагоре. Беше индианка, представител на коренното население на териториите на днешните САЩ или Канада.

- Антъни - обърна се към него Исус, когато ги наближи.

Това е Уайан Уанаги. Можеш да я наричаш Куси (куен-ншй) или Баба, ако предпочиташ. Има някои неща, които трябва да обсъдите с нея. Тя знае защо си тук, затова ще ви оставя двамата за известно време, макар аз никога да не отсъствам напълно.

Части от секундата след като изрече това, той може би Не изчезна, но стана невидим.

, - Благодаря ти, Анпо Уикапи - каза жената нежно. -Седни! - продължи тя с дълбок и плътен глас и без да отворя очи, направи знак на Тони да седне на пейката до нея. Ток се подчини. Двамата останаха да седят мълчаливи, тя все още със затворени очи, а той - вгледан в разстлалата се като мантия под тях долина. От това място погледът стигаше почти до най-далечната стена, която беше може би на няколко километра разстояние, а вляво ясно се виждаше къщата, в която се бе събудил. И така, това пусто и печално място беше неговото сърце. Е, не можеше да го нарече t очно свой дом, но не можеше и да каже, че е точно ад. В Момента обаче гледката наподобяваше повече второто.

’3а Тони мълчанието сякаш продължаваше часове, дока-Ц| всъщност бяха изминали само около дванайсет минути. Не беше свикнал нито да мълчи, нито да седи неподвижен. Чакаше, а в него се трупаше напрежение.

Накрая не се стърпя и прочисти гърлото си.

- Искаш ли…

- Шшш! Заета съм!

Тони отново замълча, но съвсем скоро нетърпението му отново надделя.

- Ъъъ, с какво си заета?

- Плевя. Има толкова много бурени.

- О! - Той реши да не признава, че не разбра смисъла на думите й. - А какво правя аз тук?

- Смущаваш ме - отвърна индианката. - Мирувай. Вдишвай, издишвай, бъди спокоен.

Тони продължи да седи, опитвайки се да си придаде спокоен вид, докато в него се рояха образи и въпроси, надигаха се емоции като бавно прииждаща река. По едно време повдигна едната си пета от земята и по навик започна да пружинира с крак. Дори не осъзна този свой опит да овладее вътрешното си напрежение.

Жената, без да отваря очи и с пестеливо движение, постави ръка върху подскачащото коляно и то спря.

- Защо тичаш толкова бързо? - Гласът й звучеше твърде млад и мек за масивното й тяло.

- Не тичам - отвърна той. - Седя тук, както ми каза.

Тя не отмести силната си мазолеста ръка от коляното

му и Тони усети топлината от допира й да се разлива из цялото му тяло.

— Антъни, защо винаги мислиш, че поканите са очаквания?

Той се усмихна широко. Знаеше, че няма нужда да отговаря, че тя веднага узнава мислите му. Поканите бяха очак вания. Винаги имаше някакви очаквания, понякога очевидни, често скрити, но те винаги бяха налице. Та имаше ли друт начин да се живее на този свят? Ала въпросът й все пак го накара да се замисли.

- В такъв случай ние просто седим тук - каза той замислено, без да очаква отговор.

I - He, Ангьни, не просто седим… молим се.

I - Молим се? На кого се молиш ти?

I - Не се моля на някого - отвърна тя, без да отваря очи. р Моля се с някого.

[ Тони се опита да я изчака да продължи, но това беше ресвойствено за него.

I - И с кого се молиш? - попита накрая.

I р С теб! - Лицето на жената се разтегли в усмивка. Ут-ршшата светлина смекчаваше бръчките й. - Моля се с теб. I - Но аз не се моля - възрази той и поклати глава, сякаш ?* можеше да го види.

Тя отново се усмихна, но не каза нищо.

I Останаха да седят така още почти час. През това време вй мислено поставяше тревогите и страховете си във въоб-Вйжаеми лодчици, които пускаше да плават надолу по повечето, което течеше недалеч от мястото, на което се намираха. Беше научил тази техника в курса по управление на иева, на който съдът му беше наложил да се запише. Една |Ь една лодчиците се губеха от погледа му, всяка отнасяйки |о малко от бремето му, докато от него не остана нищо и fuii продължи да седи с индианката напълно спокоен, вдиш-Ципки от бистрия въздух. Не можеше да си го обясни, но 11ИЮВ0 се чувстваше… в безопасност.

I Отново първи той наруши мълчанието:

В— Съжалявам, не си спомням как се произнася името ти.

Тя се усмихна широко, някакво сияние озари и смекчи Вертите на лицето й и като че ли разреди падащия мрак Коло тях.

Р-Да, знам, че не си спомняш. Наричай ме просто Баба… Вроизнася се Ба-ба.

I-Добре тогава, Бабче - засмя се той и я потупа по ръ-

МП1.

Тогава очите на жената се отвориха за първи път и той рпледна в познатите два кафяви източника на светлина.

Той гледаше в очите на Исус, който бе приел друга вънхп ност.

- Не Бабче - поправи го тя. - Баба. Разбираш ли?

Каза му го с кимване, на което той за своя изненада от

върна също с кимване.

- Ъъъ, да, Бабо - заекна с извинителен тон. - Всъщнос i не съм сигурен, че схващам разликата.

- Вижда се! Но аз ти прощавам.

- Моля? - Тони беше изненадан. - Прощаваш ми за нещо, което не разбирам?

- Слушай, скъпи… - Тя направи пауза и Тони почувства прилив на някакво болезнено и сладостно чувство, предиз викано от нежното обръщение. Той го остави да се разлес в него, а жената, която очевидно знаеше какво става в него, не продължи, докато чувството не се уталожи. - Много често онова, за което трябва да простиш на другите, а осо бено на самия себе си, е невежеството, което всъщност нанася истинските вреди, Хората не нараняват винаги на рочно. Много често го правят просто защото не знаят как да бъдат други, подобри.

На Тони му се искаше да смени темата. Тази жена събуди у него чувства, които бе подобре да не бъдат раздухва ни. И без това в този ден вече беше преживял много интензивни емоции.

- И така, къде живееш? - Зададе този въпрос нарочно, защото не допускаше, че някой можеше да обитава построй ката зад тях. Тя приличаше по-скоро на зле скалъпена барака за инструменти, отколкото на дом.

- Живея навсякъде, където се намирам - беше краткияа отговор.

- Не, не това имах предвид… - опита се да поясни той, но тя го прекъсна.

- Знам какво имаше предвид, Антъни, но ти не знаеш как да питаш.

Гони не знаеше как да отвърне. За него напоследък не ieiue необичайно да не намира думи.

За щастие Баба го освободи от затруднението. Тя стана, шютегна се и го попита:

■ Имаш ли какво да ядеш?

Макар да знаеше, че са празни, Тони бързо провери джо-§01(ете си и отговори:

К-Не, съжалявам. Нямам нищо за ядене.

I - Това не е проблем - успокои го тя. - Аз имам предос-ртъчно храна.

Казвайки това, Баба се засмя и се отправи полека към ириичената колиба, от чиито пролуки и цепнатини навън Ьруеше топла светлина. Той също стана и за последен път ■Р огледа, докато вечерта постепенно заличаваше цветове-К наоколо. Видя няколко светлини, малки бели точки, Ирьснати безразборно най-вече вътре или близо до поруте-рвга къщурка. С изненада забеляза в далечния край на рюра струпани на едно място още светлини, по-ярки. Не и спомняше там да беше видял някакви постройки, но не (Vine се и вглеждал.

Изтегна се за последен път, тъй като се беше посхванал ш седенето, измина няколкото крачки до вратата и надникна през нея. Отвътре къщурката изглеждаше по-голяма, но В жа навярно бе илюзия, създавана от начина, по който бе Ьолзотворено пространството. Огън гореше до едната йена, димът от който, издигайки се, изчезваше в сложна поредица от малки навеси, чието предназначение вероятно finne да не позволяват на дъжда да угаси пламъците, като Н същото време отвеждат пушека.

I -■ Може ли да вляза? - попита той.

| ■ Разбира се, винаги си добре дошъл тук! - Индианката |§Ъг сърдечен жест го покани вътре. На пода имаше одеяла р е риск да наруши някакъв етикет, Тони седна върху тях, и шенадан от плюшената им мекота. Баба, изглежда, нямаше нищо против и той се настани удобно, наблюдавайки я как се суети около тенджера, от която се носеше ухание на яхния. Някакъв плосък хляб се печеше на камък до огнището. Просто, мамещо и ненатоварено с очаквания, усмихна се той на себе си.

Жената ритмично се поклащаше, сновейки между тен джерата и хляба, движенията й бяха почти като танц.

- Може ли да ти задам един въпрос?

- Искаш да узнаеш защо живея тук, в тази „схлупеиа къщурка“. Мисля, че това определение ти дойде наум заради несъответствието й с твоите цивилизовани и изтънчени възприятия.

Нямаше смисъл да отрича.

- Да, именно това се питах. И защо?

- Това беше най-доброто, което ти ми предостави - отговори тя, без да прекъсне работата си или да се обърне към него.

- Моля? Най-доброто, което аз съм ти предоставил? Нямам нищо общо с тази къщурка. Аз бих построил нещо много по-добро, не това. Как можеш да си помислиш…

- Всичко е наред, Антъни! Нямам никакви очаквания. Благодарна съм, че и това място отдели в сърцето си. Нямам почти никакъв багаж. - Тя се усмихна сякаш на някак ва своя тайна мисъл. - Мога да направя свой дом от най-простия подслон. Няма защо да се чувстваш виновен или да се срамуваш. Истински благодарна съм и пребиваването ми тук е радост!

- Та… нали това съм аз, това е моят свят… и съм отредил толкова малко място за теб? За Исус съм отделил повече, но и то представлява запусната ферма…

Тони внезапно се натъжи, без да знае защо.

- И той се радва, че е тук. С радост прие поканата.

- Покана? Не си спомням да съм го канил, а също и теб. Дори не знам коя си. Не съм убеден, че някога съм опознавал няког о достатъчно, за да отправя покана към него.

I Сега Баба се обърна към Тони и облиза лъжицата, с коя то бъркаше яденето на огьня.

I-Поканата не беше отправена от теб, Антъни. Ако за-Ийсеше от теб, вероятно никога нямаше да ни предоставиш |т»1можността да живеем тук.

Отново объркан, Тони попита колебливо:

- Но щом не е била моя, чия е била тогава поканата?

I - На Отец. На Татко Бог.

[ - На Бащата на Исус… ли искаш да кажеш? Бог Отец? К Тони беше изненадан и разочарован. - Че защо би ви |оканил той тук?

I»- Ами, независимо от всичко, което вярваш или не вяр-|йш за него… между другото почти нищо от това, което ■рваш за него, не е вярно… Та независимо от това, Татко Ьиг те обича с непоколебима любов. Затова си тук. Ние Ьоделяме неговата обич.

Казвайки това, тя загреба с черпак яхния от тенджерата ■напълни една купа, която му подаде заедно с чист парцал, ■рйто да използва като салфетка.

I Сега вече Тони беше ядосан! Ето къде била уловката, Критият замисъл, причината за цялата тази опасна лъжа. ■пято и да беше тази жена, макар да беше привлечен от мен, както от Исус, тя беше изкарала наяве неговото базис-н> допускане, истинската болка в сърцевината на неговото крадание. Ако имаше Бог, той беше чудовище, зъл моше-рк. който си играеше със сърцата на хората, правеше Кеперименти, за да разбере колко страдание са способни ш понесат, предразполагаше ги да му се доверят, а после Ьшкваше копнежите им и изобщо всичко, което имаше Кон кост за тях. Изненадан от яростта в себе си и полагайки усилие да се успокои, той опита от яденето. То му въз-и< пства. Ароматите на подправките сякаш потушиха гнева ■у н той се успокои.

■ ~ Еха! - възкликна той.

- Хубаво възклицание е „Еха!“, едно от любимите ми засмя се жената. - Добре дошъл, Антъни!

Той погледна към нея. Тя сипваше с черпака яхния и за себе си. Огънят подчертаваше достолепното й присъствие и сякаш разнасяше някакво ухание, което придаваше на помещението атмосфера на богослужение. Не му се вярва ше, че Исус и тази жена са свързани с Бог, за когото гово реха с такава почит. Дори да беше забелязала, че е напрег нат, не го показа.

- А Татко Бог живее ли тук… в моя свят? - попита Тони с известна неувереност в гласа, докато в същото време мислеше за светлините, които бе видял в далечния край на двора.

- Не живее. Антъни, ти така и не предвиди място за Него, не и в очертанията на тези стени. Ала тъй като Той никога не отсъства, чака в онези гори, отвъд стените на сърцето ти. Не обича да насилва никого. Твърде почтителен е. Жената говореше с мек глас. Тони предпочиташе да беше доловил поне разочарование в него. То все пак беше упраи ляемо, податливо на въздействие. Добротата обаче бе твърде хлъзгава и недосегаема.

Той бързо успя да потисне гнева си и загреба отново от яхнията, сменяйки темата:

- Това е изумително! Вътре има подправки, които не разпознавам.

Баба му се усмихна с благодарност.

- Направих я почти от нищо, по стара семейна рецепта, Не ме питай за нея, защото няма да ти я разкрия.

Тя му подаде парче от плоския хляб. Той го потопи м яхнията и отхапа от него. И този вкус не му напомняше за нищо, което бе опитвал.

- Ако отвориш ресторант, ще направиш състояние.

- Бизнесменът в теб никога не спи, Антъни. Радостта и удоволствието имат за теб стойност единствено ако можещ да ги превърнеш в продаваема стока. Това е като да запрсЧ чиш с бент реката и да я превърнеш в блато.

1 Той си даде сметка колко глупаво бе прозвучало изказ-пмнето му и понечи да се извини. Тя вдигна ръка:

I - Антъни, недей. Това беше просто наблюдение, не оце-Иьчно съждение. Не очаквам от теб да бъдеш различен от foBa, което си. Познавам те, но също така знам как си устроен и какво е заложено в теб. И възнамерявам да призо-Ш истинската ти същност от дълбините, от мрака, където ще е изгубила.

Гони отново се почувства неудобно, сякаш жената го f’fiiie разголила.

I - Ъм, благодаря ти, Бабо - смотолеви той и се опита да III «мисли друга тема на разговор, някоя по-безопасна. - Като ■ниоворихме за храна, в моето състояние… нали знаеш, в ■ома съм… нужно ли е да се храня?

I Отговорът й беше бърз и директен:

Е - Не. В болницата те поддържат със системи. Но не така fit представям аз доброто хранене. - Баба остави купата си ft I е наведе напред на табуретката си, привличайки внима-шсто на Тони. - Чуй ме, Антъни. Ти умираш.

[ Да, знам това, Исус ми каза, че всички ние…

I Не, Антъни, не става въпрос за това. Лежиш в интен-■Ивното отделение на университетската болница и набли-■ti ма моментът, когато ще настъпи физическата ти смърт. \ мираш.

Той се облегна назад и се опита да асимилира думите й. ■ -• Затова ли съм тук? Защото умирам? Всеки ли минава ■рп това, каквото и да представлява тази… тази намеса? Ьииоа впрочем е нейната цел? Спасяването на душата ми? • Топи почувства как косъмчетата по врата му настръхнаха, ■^дразнението му бързо нарастваше и кръвта нахлуваше 11 нивата му. - Ако вие, особняци такива, действително сте Врг, тогава защо не сторите нещо? Защо просто не ме из-■ркунате? Защо не изпратите някой свещеник горе в болни-Цшл, за да се помоли да не умирам?

I-Антъни… - опита се тя да му каже нещо, но той вече Н Реше изправил.

- Аз умирам, а вие седите тук и бездействате. Може да не съм кой знае какъв праведник, съгласен съм, че пропилях живота си, но нищо ли не означавам за вас? Нищо ли не струвам? Ако не поради друга причина, сторете нещо заради майка ми, нали тя ме обичаше и беше праведна, вярваща жена. Не е ли това достатъчно? Защо съм тук? - Гласът му се повишаваше все повече, а раздразнението му започна да избива през пролуките на страховете му. Имаше отчаяната нужда да направи нещо, за да възвърне самообладанието си. - Защо ме доведохте тук? За да ми кажете в лицето що за безполезен боклук съм? Така ли?

Той излезе навън в мрака на ранната вечер и със стиснати юмруци закрачи нервно пред вратата, смътен силует на трептящата светлина, идваща от огъня вътре. В един момент се спря, обърна се и влезе отново, очевидно взел някакво решение.

Баба седеше на същото място и просто го наблюдаваше със своите невероятни очи. По-малко от час след първия емоционален изблик той почувства как в него започва да се пропуква втори бент и със сетните сили, които му бяха останали, се опита да удържи напиращата стихия. Знаеше, че няма да успее. Знаеше, че трябва да бяга, за да се спаси, но краката му бяха като заковани за пода, а думите започнаха да се леят от устата му с прииждащите емоции. Губеше контрол. Изведнъж се усети как крещи и размахва ръце, хванат във водовъртежа на яростта и отчаянието.

- Какво точно искате от мен? Да изповядам греховете си? Да поканя Исус в живота си? Не е ли малко късно вече за това? Та Той вече е намерил начин да се озове в центъра на цялата каша, която съм забъркал. Не виждате ли колко се срамувам от себе си? Не виждате ли? Ненавиждам себе си. Какво трябва да мисля? Какво трябва да правя сега? Надявах се… - В този момент той рухна вътрешно, едно прозрение сякаш се взриви в съзнанието му и ударната вълна го помете. Дързостта на това прозрение го накара отново да падне на колене. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето му и той го закри с длани. - Не разбирате ли? Надявах се… - И тогава го изрече, произнесе на глас онази своя убеденост, която бе поддържал през целия си живот, убеденост толкова дълбока, че бе престанала да бъде осъзната чак до този момент: - Надявах се… че смъртта е краят.

- Той хлипаше и думите трудно намираха пътя си навън.

- Как по друг начин бих могъл да се освободя от бремето на всичко, което съм сторил? Как бих могъл да избягам от себе си? Ако това, което казвате, е истина, за мен няма надежда. Не разбирате ли? Ако смъртта не е краят, за мен няма надежда!

6.

Ч ‘

РАЗГОВОРИ КРАЙ ОГНИЩЕТО

Онова, което иска да дари светлина, трябва да изтърпи горенето.

ВИКТОР фРАНКЪЛ

Тони се събуди отново в къщурката на Баба. Седна в постелята. Навън беше напълно тъмно, а нощният хлад, който полъхваше между окачените на входа одеяла, го караше да потръпва. Две фигури седяха близо една до друга край откритото огнище. Бяха Исус и Баба, които разговаряха тихо за някаква оградна стена, която била значително повредена по време на нощните трусове. Когато видяха, че г буден, те повишиха глас, за да го включат в разговора си.

- Добре дошъл отново, Тони - обърна се към него Исус.

Благодаря… А къде бях досега?

В състояние, което беше комбинация между кома и ярост - обясни Баба.

Ах, да. Съжалявам за това.

О, няма нужда да съжаляваш - увери го Исус. - Призив нието, което направи пред самия себе си, беше порази-iniiio! Не го омаловажавай просто защото се чувстваш Неудобно заради него. Ние смятаме, че това беше наистина >! кпбоко прозрение.

11росто невероятно! - изстена Тони и отново се отпусна по гръб на одеялата. - Изпитвам влечение към смъртта.

Колко утешително. - Той отново седна, защото му хрумна друга мисъл. - Но ако това е вярно, защо толкова ожесточено се боря да остана жив?

- Защото животът е нормата, а смъртта отклонението - обясни Исус. Ти не си устроен да умираш, затова в природата ти е заложено да се противопоставяш на смъртта. Не може да се каже, че изпитваш влечение към нея, просто чувстваш желанието да се предадеш на нещо по-могъщо от самия теб, което би могло да те избави от вината и срама. Срамуваш се от себе си до смърт, така да се каже.

- По това ми напомня за някои други познати - вметна Баба.

- О, сега съм още подобре разположен към себе си. -Тони придърпа едно одеяло и скри главата си с него. -Просто ме застреляйте!

— Можем да ти предложим по-добра идея, ако си склонен да ни изслушаш.

Тони бавно свали одеялото от главата си, стана, взе табуретка и я постави пред топлещите пламъци.

- Целият съм в слух. Не че не бих предпочел да правя нещо друго и да съм на милион други места в този момент, но давайте… не че ще се съглася с вас и не че изобщо вярвам, че случващото се е истина, така че… Говоря безсмислици, нали?

Баба само се усмихна широко.

- Просто ни кажи, като свършиш. Разполагаме с предостатъчно време.

- Добре, свърших. Казахте, че имате по-добра идея от тази да ме застреляте. - От това трябва да произлезе нещо добро, помисли си той. Бог да има идея. Беше ли изобщо възможно? Ако знаеш всичко, как е възможно да ти хрумне „идея“? - Той отново вдигна поглед, двамата го наблюдаваха. - Съжалявам, наистина свърших.

Започна Исус:

- Тони, това е покана, не очакване…

- Но кажете ми първо - прекъсна го Тони, - ще се съглася ли с вашата идея? Това може да ни спести известно време.

Исус погледна към Баба, която кимна.

- Добре тогава, направо да се захващаме за работа. Какво трябва да направя?

- Не искаш ли все пак да разбереш с какво се съгласяваш? - попита го Исус.

- По своя воля ли избрах да се съглася? По никакъв начин ли не бях принуден?

- Избра по своя воля.

- Е, тогава ви вярвам. - Тони отново седна на мястото си, донякъде изненадан от себе си. - Не ми се ще да призная, но неведението започва да ми се нрави. Разберете ме правилно, обикновено не правя така, никога не поемам риск, не се доверявам на някого без някаква гаранция или най-малкото споразумение за поверителност… Впрочем вие не желаете подобно споразумение, нали?

- Никога не съм имал нужда от такова - засмя се Исус.

- И така, какво се иска от мен?

- Ние… чакаме. Гледаме как огънят гасне.

Странно спокойствие беше обзело Тони, може би заради признанието и катарзисното освобождаване на емоциите. Той вдиша дълбоко и придърпа табуретката си още по-близо до пламтящите цепеници, които припукваха и от време на време подскачаха, сякаш възбудени от своята ослепи-телност.

- Исус, казвал ли съм Ти, че имаш… - Щеше да каже ..красиви очи“, защото това беше първото, което му дойде наум, но притеснен, че може да е неуместно,’ го промени на „забележителни очи“.

- Често ми го казват. Наследил съм ги от моя Баща.

- Йосиф ли имаш предвид? - поинтересува се Тони.

- Не, не Йосиф - отвърна Исус. - Йосиф беше моят рнстрок, от него не съм наследил никакви гени. Бях осино-

- О, имаш предвид… - Тони посочи нагоре. - …твоя Татко Бог?

- Да, моя Татко Бог.

- Никога не съм харесвал твоя Татко.

- Не го познаваш - увери го Исус с топъл глас, в който нямаше и нотка обида.

- Не искам и да го познавам - упорстваше Тони.

- Твърде късно с вече, братко - отвърна Исус. - Харесваш ли Сина, харесваш и Отеца.

- Хм! - изсумтя Тони, след което тримата отново замълчаха, хипнотизирани от танца на пламъците, които лакомо поглъщаха плячката си. След известно време Тони попита: - Твоят Баща не е ли Бог от Стария завет?

Отговори му Баба, която стана и се протегна.

- О, Бог от Стария завет! Да ти кажа право, той направо ме влудява!

След като каза това, тя се обърна и минавайки през лабиринта от одеяла, отиде в спалнята. Исус погледна Тони и двамата се засмяха, след което отново се вгледаха в огнището, където огънят вече се бе превърнал в тлееща жарава.

- Исус, коя всъщност е тази жена… Баба? - прошепна Тони.

- Чух те - долетя гласът на Баба от другата стая. Тони се усмихна, но не й отговори.

- Тя е като теб. Лакота.

- Като мен? - изненада се Тони. - Какво искаш да кажеш? Как така като мен?

- Тони, всеки от нас принадлежи към някое племе, а всички сме членове на народа на двуногите. Моето племе са юдеите, а в твоите жили тече кръвта на племето лакота.

- Наистина ли? - Струваше му се невероятно. - Да не би тя… да не би тя да е моя истинска баба?

- Само според кръвта, водата и Духа, не и според плътта. Нямаш родствена връзка с нея, но тя е родственица с теб.

- Не разбирам.

- Изненадва ли те това? - Усмихна се Исус. - Нека отговоря на въпроса ти другояче. Тази силна, храбра и красива жена в другата стая е Светият Дух.

- Тази жена, тази индианка е Светият Дух?

Исус кимна, а Тони поклати глава.

- Не очаквах да изглежда така. Представях си, че Светият Дух ще изглежда, знам ли, по-призрачен, по-сияен, като някакво силово поле, а не… - Той снижи глас до шепот: -…като възрастна жена… - След което, почти без глас, само с движение на устните довърши: - Която живее в порутена къщурка.

- Ха-ха! - Исус се разсмя с дълбок глас.

От другата стая Баба отново се обади:

- Мога да бъда и сияйна. Ако искаш да съм сияйна или призрачна, мога и така да се проявявам… а ако смяташ, че пс обичам порутени къщурки, не ме познаваш достатъчно добре!

Тази лекота и закачливост в разговора беше нещо изцяло ново за Тони. Беше свикнал общуването винаги да е изпълнено с напрежение, да внимава за капани, подвижни пясъци и минни полета. В думите на сегашните си събеседници не можеше да долови скрити помисли. Общуването с тях беше неподправено, автентично, изпълнено със състрадание и доброта, приятно и в известен смисъл опасно.

Изминаха няколко минути, докато Исус заговори, и той с писък шепот:

- Тони, предстои ти пътуване… - Той се засмя. - Повече би подхождало на Баба да ти каже подобно нещо, представи си я само: „Слушай, моето момче, предстои ти пътува-ш сякаш това… - Той разтвори ръце, за да посочи всичко наоколо. - Сякаш това тук не е достатъчно приключение. - Исус се изсмя тихо. - Да, звучи точно както тя би го каиша. Но както и да е, по време на това „пътуване“ е важно кннаги да помниш, че никога няма да си сам, независимо че може да ти се струва или да изглежда иначе.

- Наистина ли трябва да знам това? - Тони протегна длан и докосна ръката на Исус. - Седя тук и се опитвам да забравя, че вече се съгласих с вашата идея, така че ако се опитваш да предизвикаш у мен тревога и съжаление, знай, че успяваш.

Исус отново се засмя - тихо и неподправено. Това успо- • кои Тони, вдъхна му увереност, че Исус наистина няма да го изостави, че винаги ще е до него.

- Не се опитвам да предизвикам тревога у теб. Просто исках да знаеш, че никога няма да те изоставя.

Тони пое дълбоко въздух, търсейки точните думи.

- Мисля, че ти вярвам, поне доколкото вярвам във всичко, което ми се случва в момента. Не мога да кажа защо, може би заради майка ми… Но по-скоро не смятам, че това е причината. - Той направи пауза, преди да добави: - Между другото, благодаря ти за това, което направи, нали се сещаш, когато ми прилоша по път насам.

Исус само го потупа мълчаливо по рамото. След това продължи:

- С Баба искаме да ти направим подарък, който ти можеш да използваш за доброто на друг човек. — Като по даден знак, Баба разтвори одеялата, служещи за врата на другата стая, и се върна да седне при тях. Беше разпуснала плитките си, мастиленочерната й коса падаше свободно и беше в контраст със сбръчканото й, но лъчезарно лице.

Тя се протегна и се почеса по шията, където дрехата й беше леко разтворена, защото липсваше копче.

- Остарявам - промърмори тя, - но какво може да се прави?

- Какво ли не! - реши да се пошегува Тони. Предполагаше се, че тази жена е постара от вселената. - Прави физически упражнения и спазвай диета - предложи той с усмивка, на която тя отвърна.

Баба се тръсна на табуретката до Тони, понамести се, докато се почувства удобно, и тогава извади някъде от диплите на дрехата си няколко нишки, сякаш от светлина.

Тони прикова поглед в ръцете й, защото тя започна сръчно да събира краищата им. В действията й като че ли нямаше определен умисъл. Свързвайки се, светлинните нишки смесваха цветовете си и се трансформираха. Аквамаринът се превръщаше в безчет преливащи се нюанси на зеленото, червеното преминаваше в пурпурно, а през цялото време тук-там просветваше бяло. С появата на всеки нов цвят и нюанс прозвучаваше определен музикален тон, а всичките тонове се сливаха в хармония, която Тони чувстваше физически, във вътрешността на тялото си. Изпод пръстите на Баба започнаха да се появяват форми, тъмни пространства разделяха светлинните фигури, които ставаха три-или повече измерни.

Формите и фигурите ставаха все по-сложни и внезапно в изобилната тъмнина, в носещите се около Баба пространства започнаха да избухват малки експлозии, фойерверки, подобни на многоцветни диаманти на мастиленочерен фон. Но те не угасваха. Първо увисваха в празнотата, примигващи и блещукащи, а после, докато цветовете им се обединяваха, се завъртаха в прецизно хореографиран и все пак свободен танц. Гледката беше омагьосваща и Тони осъзна, че от самото начало бе сдържал дъха си. Струваше му се, че и най-малкото раздвижване на въздуха, че дори една прошепната дума можеше да има непредвидени, дори пагубни, последици върху танца на светлинните творения. Баба разтвори ръце, за да обхване сътвореното от нея бо-| а гство, и Тони видя как цялата светлинна конструкция, коя го му изглеждаше невъзможна - сякаш очите му можели да възприемат неода, които мозъкът му не бе способен ча обработи, - се завърта. Чувстваше хармонично съчетаващите се тонове в гръдния си кош, във вътрешността на тялото си, докато съзвучието се усложняваше с умножаването на светлинните комбинации. Тънки вълни от бляскави ципове се сливаха с 1*ел и намерение, като всяко взаимно проникване създаваше квантови присъствия, влакна от «чайна неминуемост, вериги от хаотичен порядък.

Изведнъж Баба се разсмя като момиченце и събра цялото великолепие пред себе си в двете си шепи. Тони виждаше през пролуките между пръстите й да пулсира светлината. Баба бавно поднесе ръце към устата си, сякаш за да раздуха угасващи въглени, но вместо това духна рязко като космически магьосник, като в същото време разтвори шепи и разпери ръце, разкривайки форма, подобна на избледняващо сърце. Великолепието беше изчезнало.

Тя се усмихна на Тони, чиято уста все още беше зяпнала от смайване.

- Хареса ли ти?

- Нямам думи - отвърна той, едва способен да говори. - Това беше най-вълнуващото нещо, което някога съм виждал, чувал и дори чувствал. Какви бяха тези светлини?

- Струни - отговори тя съвсем спокойно. - Спомняш ли си какво е котешка люлка? - Той кимна, сещайки се за простата детска игра, която беше играл като момче. - Е, това беше моята версия. Помага ми да се съсредоточа.

- Това… - Тони се поколеба, не искаше да задава глупави въпроси, но все пак трябваше да знае. - Това, което току-що видях… каквото и да беше то… просто ей така ли го направи, или беше нещо по-особено?

- Наистина блестящ въпрос, Антъни. Това, което току-що видя, чу и почувства, е незначителна демонстрация на нещо много особено.

- И какво е то по-конкретно? - Тони изгаряше от нетърпение да узнае.

- Любов. Себеотдаване, насочена към другиго обич!

- Това ли беше любовта? - попита той, не напълно задоволен от отговора, който получи.

- Малка демонстрация на любовта. Детска игра, но реална и истинска. - Тя се усмихна отново, а Тони се отпусна назад, опитвайки се да обмисли думите й. - И още нещо, Антъни. Няма как да си забелязал, но целенасочено не включих нещо много важно в моята малка композиция. Ти чу и почувства хармониите от светлина, поне на повърх-ностно ниво, но не обърна внимание, че липсваше мелодията. Така ли е?

Така беше. Тони не беше чул мелодия, просто съчетание от множество съзвучия.

- Не разбирам. Коя е липсващата мелодия? - попита той.

- Ти, Антъни! Ти си мелодията! Ти си причината за появата на това, което видя и което предизвика у теб неизмеримо възхищение. Без теб нищо от онова, което възприе, нямаше да има смисъл, а и форма. Без теб всичко щеше просто да… се разпадне.

- Аз не… - започна Тони, поглеждайки към пръстения под, който леко се раздвижи под краката му.

- Всичко е наред, Антъни. Знам, че не вярваш особено. Ти си объркан, сякаш се намираш в много дълбока дупка, откъдето можеш да видиш единствено много малка част от повърхността. Това не е изпитание, в което можеш да се провалиш. Любовта никога не би те упрекнала, че си объркан, не би те и оставила сам, макар че никога няма да те насили да напуснеш скривалището си.

- Коя си ти? - Той погледна в очите на жената пред себе си, където видя онова, което бяха сътворили ръцете й. В този момент „Светият Дух“ беше за него неясно словосъчетание без кой знае какво съдържание.

Тя издържа погледа му, без да трепне.

- Антъни, аз съм нещо, което не можеш да си представши и все пак е съсредоточие на най-съкровените ти копнежи. Лз съм онази, чиято любов ти нямаш силата да промениш и на която можеш изцяло да се довериш. Аз съм гласът на вятъра, усмивката на луната, живителната свежест на водата. Аз съм съвсем обикновен полъх, който изненадва и спира дъха. Аз съм огън и ярост, различна съм от всичко, което Истината не е, което те наранява и ти пречи да бъдеш свободен. Аз съм Тъкачката, ти си моята любима цветна нишка, а той - посочи Исус, - той е моето готово ръкоделие.

Настана свято мълчание. Известно време тримата наблюдаваха жарта, която ту ставаше по-ярка, ту отново потъмняваше, сякаш вдишвайки и издишвайки.

- Време е - каза шепнешком Баба.

Исус се пресегна и хвана ръката на Тони.

- Дарът, който по-рано ти казах, че ще ти направим за пътуването, Тони, се изразява в това, че ще имаш възможността да излекуваш физически един човек, но само един. Когато направиш своя избор, пътуването ти ще приключи.

- Да излекувам човек? Наистина ли ще мога да излекувам когото си избера? - попита той, изумен от самата идея за това. Мислите му, без да се нуждаят от съзнателно насочване, се върнаха при леглото на Гейбриъл в интензивното отделение. Той сведе поглед към няколкото светещи въглена от жаравата, с надеждата никой да не се досети за какво мисли - вероятността за което всъщност беше твърде малка. Прочисти гърлото си и попита, просто за да се увери, че беше разбрал правилно: - Всеки, когото си избера?

- При положение че не е вече мъртъв - уточни Баба. - Не че и това не е възможно, но като цяло не е добра идея…

Тони я прекъсна, тъй като започна да вижда ставащото около себе си накъсано, сякаш кадър по кадър, а и думите на Баба някак му се губеха.

- Нека видим правилно ли разбирам. Всеки! Ще мога да излекувам всеки, когото пожелая да излекувам?

Макар да не беше убеден, че това, което наговори, изобщо имаше някакъв смисъл, той беше сигурен, че Баба и Исус са го разбрали.

Исус се наведе към него.

- Не ще можеш да използваш дара си сам. Но аз ще съм с теб и ще изцеля всеки, за когото избереш да се молиш. Имай предвид, че този род изцеление е в крайна сметка само временно. Дори лечителите умират.

- Всеки, когото избера?

- Да, Тони, всеки, когото избереш. - Исус се усмихваше, но усмивката сякаш бавно се свличаше от лицето му, затова Тони посегна да я върне на мястото й.

- Добре тогава. - Речта му беше заваляна, едва разбираема. - Добре! Нека ви питам още нещо. Трябва ли да вярвам, за да стане възможно това?

Той отново погледна към огнището, в което просветваха само един-два въглена, но все пак излъчваше силна и сигурна топлина. Не знаеше дали е чул отговора, но по-късно му се струваше, че Исус беше казал: „Изцелението не зависи от теб, Тони“.

Той легна назад и започна да се плъзга.

■

НАЧАЛОТО

И узнаваш, че колкото повече наближаваш целта си, толкова no-надалеч тя се изплъзва от теб.

ПОЛ САЙМЪН

ВПортланд беше паднала нощта. Някъде над облаците, които сякаш не помръдваха от мястото си, и над пелената на дъжда се рееше пълната луна. Заради обичайното за фазата на пълнолуние зачестяване на здравословните проблеми и злополуките чакалните на спешното отделение на болницата на Орегонския университет за здраве и наука бяха вече препълнени. В отделението за интензивни грижи на седмия етаж за щастие цареше тишина, нарушавана единствено от повтарящите се звукови сигнали на медицинската апаратура, около която болничните служители се движеха в добре усвоен и предвидим танц.

Д-р Виктория Франклин, завеждащ неврохирургичното отделение, правеше вечерната си визитация, придружавана от група стажанти, които я следваха като пилета, които се опитват да догонят майка си и се стараеха всячески да я впечатлят. Тя беше дребничка и малко неугледна афроамериканка, чиито очи и маниери обаче определено привличаха и задържаха вниманието.

Следващата стая в маршрута й беше № 17. Едната стажантка отиде до леглото и на таблета си прегледа налична-I а информация за случая.

- Пациентът е Антъни Спенсър - започна тя. - Ще навърши четирийсет и шест след две седмици, при положение че доживее до рождения си ден. Бизнесмен, удостоил заведението ни със своето присъствие два пъти: единия заради скъсано ахилесово сухожилие, а втория - заради малък спаринг с пневмонията. Иначе общо взето се е радвал на добро здраве. Постъпи за трети път вчера с травми на главата: голяма рана на челото и сътресение, вероятно вследствие на падането на паркинга, където е намерен с кървящо дясно ухо.

- Кървене като това е знак за…? - поиска уточнение д-р Франклин.

- Това е Признакът на Батъл за фрактура на основата на черепа - отговори стажантката, след което продължи: -Пациентът, на когото била поставена почти точна диагноза, още докато парамедиците се опитвали да стабилизират състоянието му, бил транспортиран незабавно тук, където посредством образна диагностика били потвърдени суба-рахноиден кръвоизлив и субфасциален менингиом6 в областта на предния дял на мозъчната кора, под мозъчния сърп.

- И така, с какво си имаме работа?

- Много необикновено съчетание от травма и два болестни процеса: аневризъм и тумор.

- В коя част на мозъка е туморът?

- Хм, все още не знаем, но той носеше часовника си на дясната ръка.

- Какво означава това? - обърна се тя към друг студент.

- Ъъъ, че той е левичар.

- И това е важно да се знае, защото…?

Докато в стая № 17 се разменяха въпроси и отговори, малко преди лекарката със своя антураж да премине към следващата стая и следващия болничен случай, друг, по-разгорещен разговор се провеждаше на десетия етаж в съседната сграда, където се помещаваше детската болница „Дорнбехър“.

Моли Пъркинс беше разгневена и уморена. Животът й на самотна майка беше винаги труден, но в дни като този изглеждаше направо невъзможен. Макар да се говореше, че Бог не би натоварил човек с по-голямо бреме, отколкото той може да понесе, тя чувстваше, че всеки момент щеше да рухне под товара, който носеше. Дали Бог беше взел предвид онова, което тя сама бе добавила към вече отреденото й от Него? А дали беше взел предвид онова, което другите хвърляха на гърба й? Маги се надяваше да е така.

Моли и дежурният лекар провеждаха разговор като всички други, които водеше вече почти четири месеца. Тя отлично знаеше, че мъжът пред нея не е причината за болката, която изпитваше, но в този момент това сякаш нямаше значение. Той самият разбираше, че просто имаше лошия късмет да разговаря с нея в момент, когато фрустрацията й накипява, затова любезно и търпеливо я оставяше да излива емоциите си върху му. Нейната скъпа четиринайсетгодишна дъщеря Линдзи издъхваше съвсем близо до мястото, където се намираха. Организмът на момичето биваше опустошаван не само от левкемията в напреднал стадий, но и от медикаментите, вливани в крехкото й, треперещо и все по-отслабващо детско тяло. Майката беше наясно, че в болницата имаше много други деца като Линдзи, но в момента, заради крайното изтощение, бе способна да мисли единствено за своето.

Състрадателните служители в болницата - като лекаря, когото Моли словесно бичуваше - не бяха малко, ала когато се случеше да почине техен пациент, те плачеха скришом у дома, докато на работното си място пазеха самообладание. Те много добре познаваха натрапчивата вина на оцелелия, който продължава да се смее, играе и обича, докато други, често млади и невинни, си отиваха от живота, въпреки всички усилия, които той е положил за спасението им.

Родителите като Моли, попаднали във водовъртежа на несигурността, имаха отчаяната потребност да чуват отговори на въпросите си и успокоителни думи, за които да се заловят, дори когато отговори и утешения не беше възможно да бъдат изречени. Лекарите можеха единствено да предоставят още факти, диаграми и възможни обяснения, които биха могли да смекчат донякъде тревожната перспектива на вероятния или неизбежния изход. За щастие те удържаха и победи, но загубите като че ли имаха много по-голяма тежест, особено когато се случваха в поредица.

- Утре отново ще проведем цялата серия изследвания, госпожице Пъркинс, и тогава ще разберем колко близо сме до надира, тоест до момента, в който броят на белите кръвни клетки ще стигне нула. Наясно съм, че най-вероятно сте чували това вече много пъти, затова моля да ме извините, ако думите ми са прозвучали снизходително. Възможно ли ви е да присъствате? За Линдзи ще е много по-леко, ако сте тук.

- Да, тук ще съм. - Тя отмести русия кичур, който никога не се поддаваше на опитите й да го подчини. Какво щеше да каже шефът й този път? Все някога търпението му щеше да се изчерпа. Не можеше вечно да моли колегите си да я заместват. Въпреки че работеше на почасово отчитане на работното време, все пак разстройваше графиците на другите. И макар повечето от колегите й да проявяваха разбиране, те също имаха семейства и деца, които ги очакваха.

Моли хвърли поглед към шестнайсетгодишния Каби, зает да разглежда албум със снимки на семейството и приятелите, който често носеше в болницата, за да запълва времето в чакалнята. Момчето се поклащаше, сякаш тласкан от невидимите пориви на някакъв вятър. Вниманието му беше ангажирано и това беше добре. Трябваше непрекъснато да бъде наглеждан.

Каби усети погледа й, вдигна очи от снимките, дари я с прекрасна усмивка и й помаха. Тя му отвърна с въздушна целувка. Той беше нейното първородно дете, отроче на една любов, която тя бе смятала за „истинската“. Тед беше присъствал предано до нея до момента, в който бе зърнал за първи път кръглото лице, бадемовидните очи и малката брадичка на новороденото. Тогава романтичният идеализъм, който бе подхранвал младежкото му увлечение, внезапно беше изгубил своя устрем и се бе разбил нейде сред ангажиментите на ежедневието.

И двамата здрави, окрилени от наивния оптимизъм на младостта и обединени от своя общ враг - света, те бяха пренебрегвали предимствата на предродилните консултации и прегледи, които отгоре на това се извършваха безплатно в този щат. Не че ако знаеше, Моли би направила друг избор. След първоначалния шок от научаването за когнитивната ограниченост на сина си у нея се бе разпалила свирепа любов към него. Изразът на горчиво разочарование по лицето на Тед обаче беше онова, което никога нямаше да забрави. Както тя все повече се бе влюбвала в малкото увредено същество, така той беше разлюбил нея. Тя бе отказала да се предаде или да избяга, затова пък той беше направил и двете.

Някои мъже, когато се изправят лице в лице със собствената си смъртност, озоват се в затруднение, усетят върху себе си нежелано внимание или им се роди дете, което не отговаря на очакванията им, бързат да оправдаят малодушието си с бомбастични думи, а после се изнизват крадешком през задната врата. Тед дори не си бе направил труда да се сбогува. Три дни след раждането на Каби Моли се върна в малкия си тристаен апартамент над питейното заведение, което държеше, и не откри дори следа, която да й напомни, че Тед някога бе присъствал там. През всичките години след това тя нито го видя, нито получи вест от него.

Когато непредвидимото се случи, то хвърля светлина в дълбините на човешкото сърце. Подхвърлената незначителна двусмислица, разкриването на малка лъжа, допълнителна хромозома в двайсет и първатахромозомна двойка*, замяната на въображението или идеалите с реалността, почти всичко неочаквано, може да блокира колелата на живота, а фасадата на самоконтрола да рухне, разкривайки вродената безочливост.

За щастие повечето жени не приемат бягството за алтернатива, подобно на някои мъже. Моли бе посветила сърцето и душата си изцяло на своя син. Бе го кръстила Карстен, на своя прадядо, не по друга причина, а защото много харесваше самото име и бе слушала добри неща за човека, който го бе носил. Каби се бе нарекло самото момче, тъй като това име му бе по-лесно за произнасяне. Е, все пак подобре от Такси, беше си помислила тя.

Около година след като се прибра с Каби у дома, тя бе позволила на някакво разгонено пиянде да я омая със сладките си приказки, загриженото си изражение и ласкавия си допир. Не че не можеше да си намери някой по-свестен, но заради бремето на ежедневното битие бе станала нечувствителна към предупрежденията на разума, чиито сигнали бяха заглушени от отприщените копнежи на сърцето. За него тя бе представлявала поредното бездушно завоевание, начин да дари себе си с любов за една нощ посредством друго тяло. За нея авантюрата се бе превърнала в катализатор на промяната. С помощта на социалните служби, неколцина приятели и една църква, сред чиито каменни стени туптяха живи сърца, тя се беше преместила, беше си намерила нова работа и девет месеца по-късно бе родила Линдзи Ан-Ма-ри Пъркинс - здраво тъмнокосо бебе с тегло три килограма и шестстотин грама - в общност, която с нетърпение бе очаквала появата й. Сега, четиринайсет години по-късно, Линдзи лежеше смъртно болна, а шестнайсетгодишният й брат Каби, със Синдрома на Даун и ума на осемгодишно момче, беше здрав и жизнен.

♦Генна аномалия в основата на Синдрома на Даун. - Б. пр. 116

- Съжалявам - извини се тя и лекарят кимна с разбиране. - По кое време казахте, че ще бъдат проведени изследванията?

- Бихме желали да започнем, ако е възможно, около 14 часа. Ще продължат може би до края на деня. Ще успеете ли да се освободите? - Лекарят изчака, докато Моли прецени наум какво ще й струва да промени графика си. Когато тя кимна, той продължи: - Какво ще кажете да погледнем резултатите от последните изследвания? - Той я покани с жест в един съседен кабинет и добави: - Мога да ги отворя на монитора тук, ще отнеме само няколко минути. После бих желал да се подпишете на няколко места, след което ще отговоря на всичките ви въпроси и ще ви изпратя.

Тя хвърли още един поглед към Каби, който все още бе съсредоточен върху снимките. Сякаш не забелязваше нищо от случващото се около него и си тананикаше, правейки широки движения с ръцете, като че ли дирижираше видим само за него оркестър. Обикновено някой от множеството млади доброволци в болницата оставаше при него, но сега все още никой не бе дошъл.

Таблиците, подписите, въпросите и обясненията отнеха повече време, отколкото Моли бе очаквала. Накрая тя се престраши да зададе най-трудния въпрос.

- Бихте ли ми казали какви са реалните шансове на Линдзи? Наистина, благодаря ви, че отделихте време, за да ми обясните всичко… за пореден път, но какви са шансовете й? - Тя зачака, застинала, отговора.

Лекарят протегна ръка и докосна нейната.

- Съжалявам, госпожице Пъркинс, но просто не знаем. Реалистично погледнато, без трансплантация на костен мозък шансовете възлизат на по-малко от петдесет процента. Линдзи реагира добре на химиотерапията, но както знаете, това много я изтощи. Тя е борец и понякога само това я държи. Когато направим изследванията, ще решим как да продължим.

В този момент Моли осъзна, че Каби е от дълго време сам отвън. Тя хвърли поглед към стенния часовник. Бяха изминали почти двайсет минути, което беше наистина твърде дълго. О, не, помисли си тя, припряно увери лекаря, че ще дойде на следващия ден, и излезе от кабинета.

Страхът й се потвърди - Каби беше изчезнал. Беше отнесъл със себе си албума, но беше оставил празна опаковка от бисквити с формата на златна рибка - каквито те не бяха донесли със себе си в болницата. Тя погледна часовника в коридора. Щеше й се Маги да е на работа, но смяната й отдавна беше свършила и тя вероятно вече си бе у дома. Маги бе опитна медицинска сестра, която работеше на повикване в отделението „Онкология и хематология“ на детската болница „Дорнбехър“. Живееше заедно с Моли в къщата под наем и беше най-добрата й приятелка.

Моли мина по коридора, отвеждащ към стая № 9, тази на Линдзи. Надникна в нея, дъщеря й спеше дълбоко, а около нея нямаше и следа от Каби. След няколко кратки разговора с хора от персонала тя установи, че момчето определено не беше тръгнало в тази посока, и се върна в главното фоайе. Оттам можеше да поеме в две посоки: обратно към клиниката или към асансьорите. Той обичаше да натиска всякакви бутони, помисли си тя и не можа да се сдържи да не се усмихне, макар и с тревога.

Криеницата обаче беше най-любимата му игра, заради което в местното полицейско управление вече добре ги познаваха - Моли неведнъж се бе обаждала там, за да го открият. Често Каби се измъкваше от дома и се връщаше, без тя да забележи. Седмици и месеци по-късно Моли попадаше на скрита нейде в стаята му вещ, която не принадлежеше на никой от двамата. Той обичаше фотоапаратите, обичаше и да снима, макар да бе срамежлив и да не позволяваше да снимат самия него. При едно от своите бягства Каби бе намерил вратата на съседната къща отключена, бе влязъл вътре и бе взел фотоапарата на стопаните, който беше скрил под леглото си. Два месеца по-късно Моли го беше открила и когато бе питала Каби за обяснение, момчето, без да се поколебае, я бе отвело до дома на собственика му, който просто бе решил, че е забравил къде го е прибрал. Сега тя се надяваше Каби да не е успял да стигне някак до радиологичното отделение.

Следвайки упътванията на служители, които го бяха видели, тя премина през топлата връзка от детската болница в главната сграда, където откри семейния фотоалбум и в крайна сметка се качи на асансьора за отделението за интензивни грижи - последното място, където искаше да го търси. Каби нямаше усет за етикет или граници в общуването. Негова жизнена цел бе да се сприятели с всекиго, бил той буден или в безсъзнание, а заради апаратурата интензивното отделение беше идеалното място за създаване на приятелства. Накрая, с помощта на множество сестри, доброволци и други служители от болничния персонал, тя сведе възможностите за местонахождението му до неврологичния сектор на интензивното отделение и по-конкретно до стая № 17. Каби някак бе преминал през всичките обикновено заключени врати, вероятно промъквайки се зад гърба на някого в суматохата. Моли отвори вратата на стая № 17 внимателно. Не искаше да стресне сина си или пациента и неговите посетители…

Каби бе прекарал в стаята почти пет минути, когато Моли влезе вътре. Ето какво станало в стаята до този момент.

Помещението бе слабо осветено и тихо и за радост на Каби навсякъде имаше различни апарати, които пресвет-ваха, бръмчаха и пиукаха с различен ритъм. На момчето веднага му хареса на това място, за него то беше по-вълну-ващо от всяко друго. След като в продължение на няколко минути го изследва, Каби с изненада откри, че не е сам, че някакъв мъж спеше в леглото.

- Събуди се! - нареди Каби и побутна ръката му. - Шшш! - прошепна после, сякаш около него имаше и други посетители.

Мъжът спеше дълбоко и Каби забеляза, че от устата му се подават тръби. Хрумна му, че на човека може да не му е много удобно с тях, и се опита да издърпа едната, но тя се оказа закрепена здраво и той се отказа, насочвайки вниманието си към цялата поредица от апарати, с които беше свързан мъжът. Загледа се в светлините, очарован от променящите се цветове и зелените вълнообразни линии, които се виждаха на някои от тях.

- Мамамуштара! - изрече той шепнешком любимата си ругатня. Имаше много копчета, бутони и превключватели, а Каби определено знаеше какво се прави с тях. Той тъкмо се канеше да завърти едно от големите копчета, когато съвсем импулсивно се наведе към спящия мъж и го целуна по челото.

- Какво по…?! - възкликна някакъв висок глас.

Каби застина с ръка на няколко сантиметра от кръглото копче, само очите му продължиха да шарят наоколо. Погледна към мъжа, който лежеше все така неподвижен и спеше. Имаше и някой друг в стаята, но въпреки че очите му вече бяха свикнали със сумрака, не виждаше никого. Бавно момчето вдигна пръст към устните си и каза, колкото му бе възможно по-силно:

- Шшш!

В този миг вратата се отвори.

- Каби!

Моли беше го открила. Играта засега бе свършила и той се хвърли в ръцете й. Докато Моли се извиняваше на служителите от персонала, които заедно с нея бяха търсили момчето, Каби се усмихваше широко.

*

Тони се плъзгаше. С главата напред и с лицето нагоре. Обгръщаше го топла и успокояваща тъмнина и не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на усещането, че бива носен. В един момент бе издигнат, а след това оставен в стая, където се чуваше бръмчене и пиукане и премигваха светлини.

Погледна надолу и със смайване видя себе си. Не изглеждаше никак добре.

- Какво по…?! - възкликна той, опитвайки се да си припомни какво го бе отнесло на това място. Беше заспал пред огнището в кирпичената къщурка на Баба, в компанията на Исус. Какво последно му беше казала Баба? А, да, беше му казала, че е време. И ето го в тази болнична стая, наблюдавайки самия себе си, със стърчащи от устата тръби и превързан към всевъзможни високотехнологични апарати.

В сумрака видя как един пълничък пръст бавно се издигна до мястото, където би трябвало да са устните му.

- Шшш! - изшътка някой високо.

Тони прие това като добър съвет, тъй като в следващия момент вратата се отвори и в стаята влезе някаква жена с изтощен вид, която с израз на облекчение възкликна нещо като „Беби“ или „Кафи“. Възклицанието й му се стори безсмислено, но вътре в него се разля някакво прекрасно усещане, а в съзнанието му нахлуха поредица разбъркани образи. Видя пода, части от обзавеждането и апаратурата в стаята, след което като че ли полетя напред към обятията на непознатата жена. Инстинктивно понечи да разтвори ръце, но не последва нищо. Макар да чувстваше собственото си тяло като че ли нямаше материални крайници, с които да се хване за нещо. Нямаше и нужда. Някаква сила го държеше изправен и стабилен, независимо какво се случваше навън, сякаш се намираше в жироскоп. В един момент осъзна, че наблюдава всичко през прозорец, пред който сякаш бе увиснал във въздуха. От време на време и за съвсем кратки интервали прозорецът потъмняваше. Връхлитайки жената, Тони не почувства стълкновение, а усети приятного ухание на парфюма й, примесено с лек мирис на тревожна пот.

Къде ли се намирам сега, запита се той.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ДУШАТА НА ЧОВЕКА?

Библията препрочитам често и към четенето се отнасям съвестно. Доколкото способен съм да схвана, тази книга е пламтящ и светъл огън.

СЛЕПИЯТ УИЛИ МАКТЕЛ7

Умът на Тони отчаяно се опитваше да обработи бъркотията от образи. Самият той чувстваше вътрешния си свят като бясно въртяща се емоционална въртележка на някакъв космически карнавал.

Жената се наведе и погледна право в него, лицето й беше на сантиметри от неговото.

- Каби, трябва да престанеш да играеш на криеница без преди това да ми кажеш. Особено когато сме на свиждане при Линдзи, разбра ли ме?

Беше строга, но все пак добра и Тони неволно кимна заедно с Каби, който и да беше той или тя. Скоро след това се понесе през коридора, влезе в асансьора, а после излезе на паркинга, където се качиха в един стар шевролет „Каприс“.

Автомобилът на отчаянието, помисли си Тони и моментално бе обхванат,от пристъп на угризение заради прибързаната мисъл. Направи го по навик, който едва ли можеше да бъде променен бързо.

Докато се спускаха по склона на хълма, Тони най-накрая осъзна къде се намираха: на виещия се през гората път, свързващ болницата на Орегонския университет за здраве и наука и града. Жената сякаш се бе запътила право към апартамента му, но излизайки на Макадам Авеню, подминаха неговите две сгради и продължиха към моста „Селууд“, по който пресякоха река Уиламет. После излязоха на булевард „Маклафлин“, след което свиха в една пресечка и навлязоха из задните улички около гимназия „Милуоки“.

До този момент Тони успя да се досети каква беше ситуацията. Намираше се „в главата“ на момче на име Каби, което вероятно беше син на жената, която шофираше.

Не беше сигурен кой щеше да го чуе, затова съвсем тихо каза:

- Каби?

Момчето рязко изправи глава.

- Какво? - попита то заваляно.

- Не съм казала нищо, скъпи! - обади се майката от шофьорската седалка. - Почти стигнахме у дома. Маги ще направи вечеря, а аз съм взела за теб безалкохолна бира и „нила“ за десерт. Какво ще кажеш?

- Д’бре!

- А след като вечеряме, ще стане време за лягане, нали така? Днес и за двама ни беше дълъг ден, а утре аз ще трябва отново да отида в болницата при Линдзи. Какво ще кажеш?

- Д’бре! Кнаби отива!

- Не, утре няма да дойдеш, съкровище! Утре имаш училище, а вечерта Маги иска да те заведе на църква. Искаш ли да отидеш с нея на църква? Там ще се видиш с някои от твоите приятели.

- Д’бре!

Тони вече знаеше, че се намира в главата на момче, чиито комуникативни умения далеч не бяха превъзходни. Осъзна също, че макар да гледаше навън през очите на Каби, беше способен да насочва погледа си независимо от неговия.

Усещането беше странно. Краткотрайните интервали на тъмнина бяха всъщност примигванията на клепачите, но те вече почти не му правеха впечатление.

Тони се опита да види лицето на Каби в огледалото за обратно виждане, но то беше извън полезрението на момчето.

- Каби, на колко години си? - попита го Тони.

- Шешнайше - отговори мигновено Каби и започна да се оглежда, опитвайки се да разбере откъде идва гласът.

- Така е, на шестнайсет години си, Каби - потвърди мекият женски глас от предната седалка. - Ти си моето голямо момче. Кажи ми, кой те обича, Каби?

Тони усети как гласът изпълни момчето със спокойствие и радост.

- Мама!

- Точно така! И винаги ще те обича, Каби. Мама винаги ще те обича. Ти си моето слънчице!

Момчето кимна, но не спря да оглежда задната седалка, за да разбере къде се е скрил собственикът на гласа.

Спряха на алеята пред скромна къща с четири спални в непретенциозен квартал. Една по-нова лимузина беше паркирана до бордюра на самата улица. На нейния заден калник от шофьорската страна се виждаше дълбока драскотина. Влязоха в малкото преддверие на къщата, където Каби бързо съблече якето си и го окачи на една от закачалките на стената. После разлепи велкрото на обувките си, събу ги и ги постави на точното им място, размествайки няколко други чифта. След това последва майка си в кухнята, където една друга жена беше наведена над къкреща на печката Тенджера, от която се носеше прекрасно ухание.

- Маги! - извика Каби и се втурна към жената, добре Сложена афроамериканка, облякла домакинска престилка Върху медицинската си манта.

- А! Кой може да си ти, красиви момко? - попита го тя е широка усмивка и го хвана за раменете.

- Кнаби! - извика момчето и Тони почувства искрената му обич към нея. Той не само виждаше през очите му, но чувстваше и емоциите, отекващи във вътрешния му свят. Цялата душа на Каби бе преизпълнена с доверие към чер-нокожата жена.

- А не е ли Каби моят най-скъп любимец Карстън Оли-вър Пъркинс? Каби, който не обича жаби. Дай ми една от твоите специални прегръдки, които са само за мен.

Двамата се притиснаха един към друг. Каби отметна глава назад и през смях извика:

- Гладееен!

- Няма как да не си гладен след тежък работен ден. Защо не отидеш да си измиеш ръцете, докато аз ти сипя купа от любимата гъбено-грахова-направена-от-почти-нищо-супа-с-фиде.

- Д’бре!

Каби изтича в банята, взе сапуна и пусна водата. Тони погледна в огледалото и за първи път зърна лицето на момчето, в чийто ум бе натрапен. Този първи поглед му бе достатъчен, за да разбере, че Каби беше със Синдрома на Даун. Това обясняваше трудностите в комуникацията, както и по-особените му отношения с околните. Каби се наведе към огледалото и се усмихна, сякаш виждаше Тони. Усмивката му бе прелестна и озари не само лицето, но цялата му душа.

Тони не бе познавал „бавноразвиващ се“ човек. Дори не беше сигурен дали така се наричаха подобни хора. Може би вече беше по-правилно названието „умствено увредени“ или някое друго. Мненията му по повечето от въпросите извън сферата на бизнеса може да не бяха базирани на факти или личен опит, но бяха твърди. Според него хора като Каби бяха непродуктивни и единствено черпеха от ресурсите на обществото. Скъпи бяха единствено за семействата си. Вярваше, че обществото ги търпеше единствено поради либерални убеждения, не защото притежаваха някаква стойност като личности. Тони си спомни как бе издекламирал тези свои убеждения на един коктейл, без да изпита каквито и да било угризения на съвестта. Лесно беше да категоризираш хората, да ги определяш като бавноразвиващи се или увредени, да произнасяш опенки и присъди за всички тях, поставяйки ги под общ знаменател. Той се запита дали именно тази човешка склонност не беше сърцевината на всички предразсъдъци. Беше много по-лесно така, отколкото да приемеш всеки за отделен индивид, който е обичан и е способен на обич.

Когато стана време за вечеря, тримата седнаха около малката маса и се хванаха за ръце. Моли се обърна към Каби:

- Каби, на кого сме благодарни днес?

Последва изреждане на имената на хора, които, знаейки или не, бяха си осигурили място в благодарните сърца на тази троица. Сред тях бяха самите те, Исус, Линдзи, лекарите и сестрите в болницата, фермерът, отгледал зеленчуците, които сега бяха в супата, работниците в мандрата, които дояха млякото за маслото и особено за сладоледа, Тсд, приятелите в училище, пивоварите, които правеха безалкохолната бира, и редица други, които изразяваха Божията любов. Тони едва не се засмя на висок глас, когато Каби напъха парче хляб в устата си още преди да бе приключило изреждането на всичките заслужили благодарност.

По време на вечерята Тони слушаше и преживяваше. Посредством Каби той можеше буквално да усети всички вкусове и въздействието, което оказваха супата, пресният хляб - и особено нилата (ваниловият сладолед) и безалкохолната бира - върху вътрешния свят на момчето. Наблюдавайки през неговите очи Маги и майката Моли, които разменяха недоизказани изречения и многозначителни погледи, той научи, че Линдзи е по-малката сестра на Каби, която в момента лежи сериозно болна в „Дорнбехър“, едната от двете болници към Орегонския университет за здраве и наука. Моли вече бе уредила да отсъства от работа следващия ден, а Маги, която споделяше къщата с нея и децата й, щеше да се погрижи за Каби: да го прибере от училище и евентуално да го вземе със себе си на църква вечерта.

Когато преди лягане Каби отиде в тоалетната, Тони от неудобство извърна очи, но почувства облекчението, което бе приемал за даденост през целия си живот. Даде си сметка, че всичките незначителни действия от този род, които съставяха ежедневната рутина и обикновено оставаха незабелязани и неоценени, всъщност бяха изключително важни. Каби облече пижамата си с образа на Спайдърмен, изми зъбите си и се настани в леглото.

- Готов! - извика той и след малко в стаята влезе Моли, включи пощната лампа - божа кравичка, на шкафчето до леглото му и угаси другата на тавана. После седна на леглото до него, скри лице в ръцете си, наведе се леко напред и остана така за момент. Тони почувства как Каби иска да установи емоционална връзка с майка си, да й каже нешо. Най-доброто, на което бе способно момчето, бе да я потупа по гърба.

- Д’бре, мамо! Д’бре?

Тя въздъхна дълбоко.

- Да, Каби, добре съм. Имам теб и Линдзи, и Маги, и Исус. Просто денят беше тежък и мама уморена, това е всичко.

После Моли се наведе, положи глава на гърдите на Каби и започна да пее нещо, което Тони не беше чувал… откога? Откакто беше малко момче. Сега, с гласа на тази жена, той чуваше песента, която му бе пяла собствената му майка. Внезапно го обзе дълбока тъга. Когато Моли стигна до „Исус обича ме, това го знам“, почувства как по лицето му потекоха сълзи.

Каби припяваше с бавен, монотонен глас:

- Иишуш, ‘бича мме.

Тони също се опита да запее, но беше забравил текста. Чувствата бликаха в него като от извор, в съзнанието му се рояха спомени и копнежи.

- Каби, скъпи, защо плачеш? - Моли обърса сълзите от лицето на сина си.

- Тъжен! - Каби потупа гърдите си отляво. - Тъжен!

*

Тони се събуди. В ушите му се събираха сълзи. Седна и пое дълбоко въздух. Баба беше го потупала по гърдите, за да го събуди, и му подаваше чаша с течност, която приличаше на кафе, но ухаеше на чай.

- Ето,, издухай си носа! - каза му тя и му подаде парче чист плат. - Подходящо индианско име за теб би било Този, който плаче много.

- Все ми е едно - беше единственото, което му дойде наум да отвърне. Още бе под влиянието на неочакваните емоции, които не отминаваха така бързо. В крайна сметка успя да събере мислите си и да попита: - Как стана възможно това?

Тя се усмихна широко.

- Посредством много мощна сила. Нарича се квантов огън. Само помисли за ситуацията - мъж, който лежи в кома в Орегон, пита индианка от племето лакота, която обитава собствената му душа, как е могъл да погледне през

I очите на момче със специални потребности от Портланд, Орегон. Лично на мен ми се струва - изкиска се тя, - че

Ь всичко се обяснява от само себе си.

- Разбира се. - Този път Тони се усмихна широко, но ницето му бързо помръкна. - Значи всичко това се случва

[ на истина? Линдзи е наистина болна, а Каби, майка му и Маги… сещаш се, всичко това е реалност?

- В реалното време, да - поясни Баба.

- А това не е ли реално време? - попита Тони.

- Реално е, но различно - отвърна тя, ала личеше, че не

1й се обяснява. - По-скоро бих го нарекла междинно време.

[ Но не питай повече, просто изпий това.

Тони се подчини, първоначално подхождайки предпазливо към течността. Кой знае защо, беше се подготвил за отвратителен вкус, но още с първите глътки из цялото му тяло се разля топлина и той изпита чувството на абсолютно задоволство.

- И на този въпрос няма да ти отговоря - каза Баба, предвидила следващия му въпрос. Повярвай ми, не искаш да узнаеш какво е. И не ми разправяй, че бих могла да остана под пари, ако го продавам.

Той й хвърли кос поглед, но не настоя да узнае какво е питието. Вместо това попита друго:

- И така, защо бях там и защо се върнах тук?

- Има много причини да си тук - започна тя. - Татко никога не прави каквото и да било поради само една причина. Повечето от причините ти никога няма да научиш или разбереш. Но както и да е, всичките те са част от плетката на съдбата.

- Ще ми разкриеш ли поне една от тези причини? - попита той.

- Една от причините да идеш там, скъпи, беше да чуеш майка ти да пее. Дори да нямаше други, само тя щеше да е достатъчна. - Тя хвърли още една цепеница в огъня и се зае да разбутва главните, докато не остана доволна от разположението им в огнището.

Тони остана объркан от отговора, който получи, и известно време не се престрашаваше да проговори. Твърде скоро бе преживял много силни емоции.

- Съгласен съм - каза накрая той. - Тази причина беше наистина достатъчна, но песента ми причини и много сил-на болка.

- Няма защо да ми благодариш, Антъни.

Настана мълчание. Тони се загледа в огъня. Баба придърпа своето столче по-близо до него и когато седна, телата им се докоснаха.

- А защо сега съм тук, а не там?

- Каби сега спи, а предпочете да не присъстваш в съня му - отговори тя, сякаш не съществуваше по-логично обяснение.

- Той е предпочел? - Тони погледна Баба, която се взираше в огъня. - Как така е предпочел? Та знаеше ли, че съм там, докато заспиваше?

- Духът му знаеше.

Той не каза нищо повече, просто седеше в очакване, повдигнал въпросително вежди, тъй като знаеше, че тя знае какъв въпрос искаше да й зададе.

- Да се опитваш да обясниш едно човешко същество -започна тя, - което представлява цялост, единство, съставено от дух, душа и тяло, е като да се опиташ да обясниш 1>ог, който е единство от Светия Дух, Отеца и Сина. Разбирането идва с преживяването и взаимността.

Тони изчакваше, не знаеше как да зададе следващия си въпрос.

- Каби, също като теб - продължи Баба, - представлява единство от взаимнопроникващи се дух, душа и тяло, които са в непрекъснат танц и взаимодействие.

- Благодаря. - Тони се поизправи на стола си, отпи пак от течността и бавно я преглътна, наслаждавайки се на усещането, докато тя се стичаше по хранопровода му. -Много ми помогна, Бабо.

- Сарказмът е Божие откритие. Просто отбелязвам.

Тони се усмихна на последната забележка, докато Баба

запази каменно изражение, което определено постигна ефект.

- Добре, нека опитаме отново. Ти каза, че момчето е предпочело да не оставам в съня му.

j - Антъни, също както при теб, тялото на Каби е увредено, а душата му е сломена, но духът му е жив и енергичен. I in макар жив и енергичен, неговият дух все пак е обвързан с увреденото тяло и сломената душа. Думите понякога наистина са неспособни да предадат точния смисъл. Когато говоря за „тялото“, „душата“ или „духа“ на човек, звучи сякаш всяко от тях е вещ, която той притежава. По правилно обаче би било да се приеме, че човек „е“ своето тяло, „е“ своята душа и „е“ своят дух. Той е проникнато и проникващо цяло, единство от разнородни съставки. Най-важното е, че човек е единство.

- Не те разбирам изцяло. Не че не вярвам на теб, просто не знам в какво точно вярвам. Освен това, струва ми се, че повече усещам това, което ми говориш, отколкото го разбирам. - Той замълча за кратко. - Просто ми стана толкова тъжно заради него.

- Заради Каби ли? Той каза същото за теб.

Тони вдигна поглед, изненадан.

- Да, недей да се натъжаваш заради него. Просто неговите недостатъци са доста по-очевидни от твоите. Външни са и всеки може да ги види, докато ти си се постарал да заключиш своите в скривалища, които са известни единствено на теб. Каби притежава вътрешни сетива и рецептори, значително по-развити от твоите. Може да вижда неща, за които ти си сляп, може да долавя добротата или злонамереността у хората много по-бързо от теб, изобщо възприятията му са много по-изострени. Той просто е възпрепятстван от неспособността да общува, а увреденото му тяло и душа отразяват увредения свят, който обитава. Така че не се сравнявай и не се натъжавай. Ти и Каби вървите по различни пътища, защото всеки от вас е уникална личност. Ничий живот не бива да бъде сравняван с друг, нито пък подчиняван на съревнованието.

Тони пое дълбоко въздух.

- Кажи ми тогава какво точно представлява човешката душа? - попита той.

- О, ето това вече е сериозен въпрос. На който обаче няма точен отговор. Както вече казах, душата не е притежание, а нещо живо. Тя е Каби-който-помни, Каби-който-си-представя, Каби-който-твори, мечтае, сънува, чувства, желае, обича, мисли… Но Каби-душата е поместена в измеренията на Каби-увреденото-тяло.

- Но това не ми се струва никак справедливо.

- Справедливо ли? - промърмори Баба. - Добра забележка. Антъни, няма нишо справедливо в един увреден свят, пренаселен с увредени хора. Правосъдието прави опити да е справедливо, но се проваля всеки път. Няма нищо справедливо в милостта или прошката. Наказанието никога не Възстановява справедливостта. Изповедта също не води до | ираведливост. Животът не осигурява справедлива награда U правилните постъпки. Договори, адвокати, болести, власт - нима има нещо справедливо у тях. Подобре е вие, хора-| а, да изхвърлите от езиците си мъртвите думи и да се съсредоточите върху живите, като милост, доброта, прошка I/ състрадание. Може би е добре да спрете да се тревожите толкова за своите права и все да мислите кое е справедливо и кое не. Просто-

Известно време и двамата останаха мълчаливи, загледани в догарящия огън.

- Но защо не го оправиш? - попита Тони тихо.

- Антъни, Каби не е повредена играчка, вещ, за да бъде оправен - отвърна Баба с мек глас. - Не е къща, за да бъде реставриран. Той е живо човешко същество, което никога няма да умре. Когато Моли и Теди решиха да заченат…

г - Теди? - прекъсна я той.

- Да, Теди, Тед, Тиодор, бившето гадже на Моли, бащата на Каби, който изостави Моли и собствения си син.

Гони погледна Баба със стиснати устни, които говореха |а възмущението, което изпитваше, и за присъдата, която !$е издал за Тед.

- Антъни, единственото, което знаеш за този мъж, е оскъдната информация от един дочут откъслечен разговор. Ти може да го смяташ за нищожество, но аз мисля, че е 1й(>лудена овца, изгубена монета, заблуден син или… - Тя Кимна към него. — …заблуден внук.

Баба го остави да помисли върху своята преценка и последствията от начина, по който съдеше за всичко и всеки. От това му прилоша. Вътре в себе си той се изправи пред необятна тъмнина, която дълго бе обичал и която бе нараствала през цялото време, докато всячески се бе опитвал посредством разумни доводи да оправдае себе си. Независимо какви умствени акробатики изпълняваше и как се опитваше да я прикрие, склонността му да съди изникваше отново пред него, всеки път по-страховита и по-ужасяваща, и заплашваше да унищожи всичко в него, което би могло да бъде наречено добро.

Почувства една ръка на рамото си и това бе достатъчно да го спаси от мрака. Баба притисна лицето си към неговото и той почувства как постепенно го обзема спокойствие.

- Сега не е време за себеомраза, Антъни - каза му тя нежно. - Важно е да осъзнаваш, че имаше нужда от способността да осъждаш, за да оцелееш като дете. Тя ти помагаше да предпазваш и брат си. И ти, и аз сме живи днес отчасти защото способността да съдиш беше в твоя набор от личностни умения. В крайна сметка обаче тази способност все някога започва да пречи и дори да вреди.

- Но аз видях тъмнината. Толкова е грозна. Как да се спра? - Тонът му беше умоляващ.

- Ще се спреш, скъпи, когато се довериш на нещо друго повече, отколкото на своята склонност да осъждаш.

Надигналата се като прилив тъмнина вече се беше оттеглила, но той знаеше, че не си е отишла безвъзвратно, а просто се беше притаила като звяр, дебнещ друга благоприятна възможност. За момента бе я укротило присъствието на възрастната индианка. Преживяването на Тони вече не беше безгрижна игра или приключение. Беше се превърнало в битка, а полесражението, изглежда, бяха неговите собствени сърце и ум. Нещо старо и свирепо беше влязло в схватка с нещо друго, което тъкмо започваше да набира сили и да се оформя.

Баба му донесе още една напитка, този път със землист и мек вкус. Той отпи от нея и почувства как се стича надолу мо хранопровода му и се разлива из цялото му тяло, чак до върховете на пръстите на ръцете и краката. Приятна тръпка премина по гръбнака на Тони и той се усмихна доволен.

- Не питай, няма да ти кажа. Нито ще продавам - побърза да го предупреди тя.

Тони се засмя.

- Не разговаряхме ли нещо за Каби? - попита той.

- По-късно - отвърна тя. - Сега е време да се връщаш.

- Да се връщам? Обратно в Каби ли? - попита той.

Тя кимна.

- Не трябва ли да направиш нещо?

- Квантовия огън ли имаш предвид? - отвърна Баба със своята широка, сърдечна усмивка. - Това беше за забавление, малко фокус-мокус. Не, този път няма да направя нищо подобно. Само ще ти кажа нещо, Антъни: когато се озовеш в трудна ситуация, просто се завърти.

- Да се завъртя? - попита той, озадачен.

- Да, завърти се… нали се сещаш? - Баба подскочи леко и същевременно се завъртя, колкото да направи четвърт оборот. - Като в някои от онези ваши танци, при които се подреждате в редици.

- Би ли го повторила, за да запомня движението правил-мо - реши Тони да се пошегува с нея.

- Не - отказа тя с усмивка. - Един път ти е повече от достатъчен. Не очаквай някога да ти покажа отново.

И двамата се засмяха.

- А сега тръгвай! - Последното прозвуча като заповед.

И той тръгна.

ВИХРУШКА СРЕД ПАСТВОТО

Сред Всички неща, от които се страхувам, жената е единственото, което няма да ме нарани.

ЕЙБРАХАМ ЛИНКЪЛН

Тони пристигна тъкмо когато приключваше закуската и по останките в чинията на Каби позна, че той беше ял I бурито8 с пилешко месо, боб и сирене. От чувството на I удовлетворение, обзело момчето, беше очевидно, че това бе сред любимите ястия на Каби.

- Каби, имаш двайсет минути за игра, преди да те заведа на училище-Оттам ще те вземе Маги, защото аз трябва да отида при Линдзи. Маги ще те заведе и на църква дове-

I чера, как ти звучи това?

- Д’бре!

- И знаеш ли какво още? Маги ще направи пиле за вечеря и ще ти позволи да отделиш месото от костите в нейната чиния. Какво ще кажеш?

Каби бе развълнуван и вдигна ръка, задържайки я във I въздуха, докато майка му се досети да плесне длан в него-I вата. Доволен, той изтича в стаята си и затвори вратата. I !осле пъхна ръка под леглото, изтегли оттам малък калъф и го отвори. Вътре имаше малка червена детска китара и

скъп наглед фотоапарат. Доволен, че всичко си е там, той затвори калъфа, щракна закопчалките и отново го пъхна под леглото. След това се огледа и забеляза любимата си книжка с илюстрации. Взе я и започна да разлиства страниците й. Поставяйки пръст под всяка картинка на животно, той произнасяше името му достатъчно отчетливо, за да разбере Тони, че действително ги разпознава. Но едно животно го затрудни - може би не знаеше как да произнесе името му - и той продължи да потупва с показалец под илюстрацията.

Тони не можа да се сдържи:

- JIa-ко-мец - изрече го, без да се замисли, и в същия миг застина в очакване.

Подобна бе реакцията и на Каби. Той затвори книгата рязко и остана да седи абсолютно неподвижен в продължение на почти десет секунди, само погледът му се стрелкаше насам-натам из стаята в търсене на източника на гласа. Накрая отвори отново книгата и потупа с пръст под същата картинка.

- Лакомец - повтори Тони, примирен, че вече се е разкрил.

- Мамамушгара! - изписка Каби и се заклати назад-нап-ред, поставил ръка пред устата си.

- Каби? - долетя гласът на майка му от другата стая. -Какво се бяхме разбрали за това? Не го казвай повече!

- Д’бре! - извика момчето в отговор и зарови глава във възглавницата, за да заглуши бурния си смях. - Мамамуштара! - прошепна пак след малко.

После отново седна, отвори книгата и започна да потупва с пръст под илюстрацията, този път бавно и целенасочено. Всеки път Тони изговаряше „лакомец“, а Каби заравяше лице във възглавницата и се тресеше в неистов смях.

По едно време се претърколи от леглото на пода, за да надникне дали отдолу не се крие някой. Провери и в гардероба, който, като се изключеше обичайното му съдържание, беше празен. Плахо надникна дори зад скрина. Накрая застана в средата на стаята и произнесе високо:

- Ново!

- Имаш ли нужда от нещо, Каби? - обади се гласът на майка му.

- Каби, ще го направя отново, но шшш! - помоли го Гони.

- Hex! - изкрещя Каби на майка си, после шепнешком възкликна: - Мамамуштара? - и отново се преви от смях.

Тони също се разсмя, заразен от смеха на момчето. Изглежда, това за него беше същинско приключение.

Каби се опита да овладее смеха си, доколкото му бе възможно, и вдигна ризата си, за да потърси там източника на тайнствения глас. Разгледа съсредоточено пъпа си и тъкмо се готвеше да си свали панталоните, когато Тони го възпря:

- Каби, спри. Не съм в панталоните ти. Аз съм в… - Той направи пауза, търсейки думите. - Аз съм в сърцето ти, мога да виждам през очите ти и да говоря в ушите ти.

Каби закри очи.

- Да, сега не мога да виждам - потвърди Тони.

Каби продължи да закрива и открива очи, а Тони му казваше ту, че вижда, ту, че не вижда. Изглеждаше сякаш тази игра никога няма да свърши, когато изведнъж Каби спря и отиде пред огледалото на вратата на гардероба. Наведе се и погледна отблизо в очите си, сякаш можеше да види гласа там. После сви устни решително и се дръпна назад, погледна се от разстояние, скръсти ръце на гърдите си и обяви:

- Кнаби?

- Каби - проговори отново Тони, - името ми е Тони! То-ни!

- Tax-ни. - Не го произнесе ясно и отчетливо, но Тони разпозна името си. Веднага след това Каби го смая с нещо неочаквано. На лицето му цъфна широка, възхитителна усмивка, той сложи и двете си ръце върху сърцето и каза гихичко:

- Tax-ни… пр’ятел!

- Да, Каби - отвърна му Тони с мек и топъл глас. - Тони и Каби са приятели.

- Дааа! - извика момчето, вдигна ръка във въздуха и я задържа в очакване, но осъзнавайки, че до него няма никого, плесна сам въображаемата ръка на гласа.

После се случи още нещо неочаквано. Поглеждайки отново в огледалото, Каби с усилие изрече въпроса:

- Tax-ни, ‘бича Кнаби?

Тони беше изненадан от този прост въпрос, съставен само от три думи. Каби бе положил усилието, бе събрал куража да попита, но Тони сякаш не бе способен да даде отговор. Обичаше ли Каби? Та той едва го познаваше. И изобщо знаеше ли как да обича? Знаеше ли какво представлява обичта, беше ли я изпитвал някога? И ако не беше, щеше ли да я разпознае, ако някога я изпиташе?

Момчето чакаше отговор с обърнато нагоре лице.

- Да, обичам те, Каби - излъга той и незабавно усети разочарованието му.

Каби някак бе доловил лъжата. Сведе поглед, ала тъгата му продължи само няколко секунди. После отново погледна нагоре и каза:

- На-ко-га?

На-ко-га? Какво ли означаваше това? - зачуди се Тони. - „Никога“ ли искаше да каже момчето, „а кога“ или пък „някога“? Да, Каби беше казал „някога“… някога Тони щеше да го обикне. Тони се надяваше това да се окаже истина. Може би Каби знаеше неща, които той не знаеше.

*

Пристигнаха в специализираното училище, където Каби - а следователно и Тони - щеше да прекара по-голямата част от деня. Учебното заведение за деца с интелектуална недостатъчност делеше един двор с местна гимназия, където учеха деца с нормално развитие, а възпитаниците му бяха около дузина. Там децата бяха непрекъснато ангажирани с интересни дейности и Тони беше изумен от уменията, които Каби беше усвоил, въпреки умствената си недоразвитост. Четенето му беше едва на предучилищно ниво, но вече можеше да извършва прости математически действия. Особено умел беше в използването на калкулатор, каквито впрочем носеше скрити два в раницата си - беше успял да си ги присвои още с влизането. Доста напреднали бяха и уменията му в писането. Гледайки от бялата дъска, той направо изрисуваше думите в една от многобройните си, изписани гъсто тетрадки.

Тони мълчеше, за да не привлича внимание нито към себе си, нито към Каби. Момчето пазеше общата им тайна, но на няколко пъти през деня, когато му се отдадеше възможност, поглеждаше отблизо лицето си в някое огледало и прошепваше: „Тах-ни?“.

- Да, Каби, все още съм тук - отвръщаше Тони.

Тогава Каби се усмихваше широко, кимваше енергично и отново хукваше нанякъде.

Добротата и търпението на учителите и останалия персонал, както и на неколцина ученици от съседната гимназия, които редовно идваха да помагат, изненадаха Тони. Колко ли хора, запита се той, всекидневно посвещаваха време, за да се погрижат за другите?

Каби обядва претоплено бурито,останало от закуската, рулце със сирене и курабийка с пълнеж от смокинов конфитюр. Всяко от тях като че ли беше любимото му. Часът по физкултура премина в танци и беше истинска комедия от грешки, но за щастие всички накрая оцеляха. Тони се оказа пленник в един чужд за него свят, но всяко следващо преживяване сякаш го приземяваше в реалността. Това беше истинският живот - обикновен, ала все пак необичаен и неочакван. Какво беше правил през всичките тези години, за да не го види? Беше се крил, бе първата мисъл, която му дойде наум. Може да не беше целият отговор, но бе поне съществена част от него.

Времето, прекарано с тези деца, му донесе неочаквана наслада, но и болка, породена от яркия спомен за неговите провали като родител. Известно време беше опитвал най-усърдно да бъде добър баща, дори беше чел книги на тази тема, но след като Гейбриъл… беше оставил родителството на Лори и се беше върнал в по-сигурния свят на производството, планираните постижения и недвижимите имоти. Всеки пристъп на съжаление или скръб по време на работния ден той изтласкваше отново в дълбоките кътчета на душата си, където можеше да бъде по-лесно пренебрегван.

Маги пристигна навреме, все още в болничната си туника и панталон. Влизайки, тя озари стаята с присъствието си. Държането й беше професионално, ала самото й същество излъчваше жизнерадост и общителност. След като ги откара у дома с ударения си автомобил, тя се зае да чисти пиле, което после постави във фурната да се пече. Каби, леко раздразнен, че не му беше останал нито един от двата калкулатора след проверката па тръгване от училище, беше зает първо с нареждане на пъзел, после с оцветяване на картинки и накрая с дълга битка на „Зелда“, видеоигра, която бе овладял до съвършенство. През няколко минути той прошепваше „Tax-ни?“, за да се увери, че Тони е още с него, и когато Тони му отговаряше, момчето го възнаграждаваше с широка усмивка.

Когато печеното пиле изстина достатъчно, Каби се изми и бързо и ефикасно отдели месото от костите. Ръцете му бяха омазани до лактите, както и брадичката и устата му, където мистериозно беше изчезнала известна част от месото. После просто довърши вечерята си с картофено пюре и няколко задушени моркова.

- Каби, имаш ли нужда от помощ, за да си избереш дрехи за църквата? - попита Маги.

- Аз ще ти помогна - каза Тони шепнешком, сякаш Маги можеше да го чуе.

- Нах - прошепна в отговор Каби и тръгна към стаята си широко усмихнат.

Двамата разглеждаха гардероба на Каби и надникнаха във всички чекмеджета, докато най-сетне се спряха на най-подходящото облекло: джинси, колан, риза с дълъг ръкав и клипс вместо копчета и маратонки с велкро. Обличането отне доста време - коланът беше особено предизвикателство, - ала все пак приключи успешно и Каби се втурна обратно към кухнята, за да се покаже на Маги.

- Я се виж само! - възкликна Маги. - Какъв красив младеж! Нима избра дрехите сам?

- Та… - понечи да каже Каби.

I - Шшш! - възпря го Тони.

- Шшш! - изшътка и Каби, сложил пръст пред устните си.

- Какво искаш да кажеш с това „шшш“? - засмя се Маги. - Защо да не кажа колко е пораснал и какъв красавец е с ганал моя г Каби? Знаеш ли, дори смятам да разглася това м I целия свят. Хайде, поиграй си малко, докато аз се приготвя за църква.

Църква, повтори наум Тони. Не беше стъпвал в църква, Откакто преди много време с брат му ги бяха изпратили в религиозно приемно семейство. Тогава на него и Джейк им се беше налагало да седят дълги часове мълчаливо на дър-ш иите църковни пейки, сякаш направени за изтезание. Ала in.преки неудобството те често успяваха да задремят, уне-

■ • пи от монотонната проповед. Усмихна се, когато си помни как една вечер с Джейк бяха решили да се покръстят,

■ мятайки, че това ще им донесе „червени точки“ пред техни и-приемни родители, както и стана. Покръстването им Гм Hie възнаградено с внимание от страна на приемното усмейство, ала скоро стана ясно, че „поканвайки Исус в ■Урцата си“, те драстично бяха увеличили очакванията към В|бс си за стриктно спазване на редица правила, нещо, кое-|п ие бяха подозирали. Тони скоро се превърна във „вероотстъпник“, категория, която, както установи, беше далеч по-неблагоприятна от „безверник“. И без това му беше достатъчно трудно да оцелява като приемно дете. Но за приемно дете, което бе отстъпило от вярата, животът беше многократно по-тежък.