- Това не е вярно - възрази рязко Тони. - А и с нищо не съм заслужил тяхното уважение и възхищение.
- О, господин Спенсър, боли ме да чуя подобна безсмислица от вас. Заслужавате дори много повече. След всичко, което сте сторили за хората около себе си, те ви дължат най-малкото признание за усилията, които сте положили в гяхна полза. Поне това. Не искате невъзможното. Просто малко признателност, това е всичко. Служителите ви не биха имали работа, ако не бяхте вие. Съдружниците ви трябваше да се примирят с най-унизителен ръчен труд, ако не бяха вашите изключителни интелектуални способности.
Но въпреки това те говорят зад гърба ви и кроят планове да отнемат властта ви. Не ви разбират. Не могат да проумеят, че за тях сте истински дар божи. Пронизва ме остра болка само като си помисля за това! - Той постави ръка на несъразмерно голямото си чело и сякаш смъртно ранен, прие жаловито изражение.
Всичко, което наговори Его, бяха мисли, които Тони бе признавал единствено пред себе си. Те съдържаха логика, основаваща се на негодувание и озлобление, които, сега си даваше сметка, бяха и в основата на много от действията му. Конфронтацията със собственото му увредено его беше отрезвяваща.
- Не искам да съм повече такъв!
- Господин Спенсър, ето тези ваши думи са красноречиво доказателство какъв прекрасен човек сте. Какво чистосърдечно признание, истинска изповед! Браво! Бог трябва да е наистина доволен ст последовател като вас, смирен и каещ се, готов да загърби егото си и да поеме по различен път. За мен е чест да бъда ваш приятел, да се наричам ваш брат.
- Ти не си ми брат! - възкликна Тони. Не знаеше какво повече да каже. Не беше ли Его прав? Не очакваше ли Бог от него да се промени? Да се разкае? Но в думите на Его имаше и някакъв грозен и коварен намек. Той сякаш искаше да каже, че Тони заменяше старите си користни стремежи с нови такива - може би просто по-бляскави, по-предста-вителни и по-фарисейски, и че въпреки промяната, винаги щеше да храни все същото очакване - понякога видно, понякога не, - а именно - за лична облага.
- Знам какво си ти - каза Тони. - Ти си просто по-гроз-на и може би по-честна версия на самия мен.
- Господин Спенсър, прав сте, както обикновено. Убийте егото си и поставете другите и техните проблеми на мястото на собствените си потребности, желания и прищевки. Безкористната обич, това е най-възвишената и красива жертва, която несъмнено би се харесала на Бог. Трябва да разпънете накръст егото си и да въздигнете Бог на трона на своя живот. - Его вдигна кокалестия си пръст. - Трябва да потъпчете себе си, за да може Той да израсне във вас.
- Мисля, че това звучи… правдоподобно. - Съмнение помрачи мисълта на Тони, а сърцето му бе обзето от безпокойство. - Той погледна към Баба, която отвърна на погледа му, но не каза нищо. От очите й струеше обич, те сякаш го уверяваха, че тя няма да го изостави, но и че трябваше сам да се справи в битката, която бе повел. Тони се подразни от ненамесата й. Как беше възможно просто да стои встрани и да не прави нищо? Не се чувстваше подготвен да води тази битка сам.
- Разбира се, вие сте прав, господин Спенсър, както обикновено. В подкрепа на мисълта ви е нужно да бъде приведен само един пример - този, който ни е оставил Христос. Той отдал егото си като откуп за всички нас. Той доброволно се превърнал в нищо, за да можете вие да станете всичко. Не разбирате ли, че това иска Той, да станете като Него - свободен. - Последната дума Его изкрещя и тя отекна в извисяващия се над тях каменен зид. После той танцувално се завъртя в бавен кръг, издигайки и спускайки ръце, докато произнасяше с напевен глас: - Свободен! Свободен да избирате. Свободен да обичате, да живеете и да оставите другите да живеят както им харесва, да преследвате щастието, свободен от семейните и обществените вериги, свободен да правите каквото поискате именно защото сте свободен!
- Замълчи! - изрева Тони.
Его застина, на един крак и с ръце на хълбоците.
- Та нали това съм правил винаги досега - каквото поискам - и не мога да кажа, че съм бил свободен. - Гневът на Тони все повече нарастваше. - Цялата ми „свобода“ се изразяваше в това да наранявам хората и да изграждам стени около сърцето си, докато спра да чувствам каквото и да било. Това ли наричаш свобода?
- Е… - Его свали ръце и постави и другия си крак на земята. - Свободата винаги си има цена. - Той удължи последната сричка и я остави да отекне в каменния зид, преди да продължи: - Господин Спенсър, да надникнем в историята. Тя свидетелства, че винаги едни е трябвало да умрат, за да могат други да бъдат свободни. Нито едно правителство и държава на вашата планета не са били установени без необходимото кръвопролитие. Когато войната е неизбежна и оправдана, мирът се превръща в грях и ако това е вярно за формите на държавно управление, трябва да е валидно и за вътрешния живот на всеки отделен индивид. - Тони чувстваше, че логиката на Его е покварена и изопачена, но не можеше да открие проблема в нея. Его долови несигурността му и побърза да продължи: - Да се върнем към Исус, господин Спенсър. За вашата свобода той е жертвал всичко! Освободил ви е с цената на собствения си живот. Отишъл е при Бог и плачейки, го е помолил… - Его отново зае театрална поза, вдигна лице към небето и със затворени очи и молитвен тон продължи: - Скъпи Бог, излей целия Си гняв, цялото негодувание към Своето порочно и пакостливо творение и безбройните му отвратителни деяния, излей справедливата Си свещена ярост върху мен. Нека аз понеса Твоята жестокост. Изгори мен, вместо тях, със Своя вечен огън, съсечи мен, вместо тях, с острието на божествената Си справедливост. - Его склони глава, сякаш в примирено очакване тя да бъде отделена от тялото му.
След като последните му думи отзвучаха в пространството, настана тишина.
- Кажи ми - наруши тишината след малко Тони с по-уверен глас, но вече и с по-мек тон, - имало ли е това желания резултат?
Его се сепна от унеса, в който бе изпаднал. Не бе очаквал подобен въпрос.
- Сериозно, имало ли е това ефект? Понесъл ли е Исус, така да се каже, „успешно“ гнева на Бог? Имала ли е резултат неговата жертва?
- Разбира се, че е имала резултат, все пак става дума за Исус - увери го Его, но сякаш не бе напълно убеден в думите си.
Тони не се отказа.
- Значи Бог е излял целия си гняв, всичката си ярост върху Исус, вместо върху човеците, и така е получил удовлетворение навеки? Това ли твърдиш?
- Именно… Всъщност не точно. Въпросът ви е отличен, господин Спенсър, много труден въпрос. Трябва да се гордеете, че сте способен да измислите толкова гениален въпрос.
Той печелеше време и Тони го знаеше.
- Е?
Его взе да пристъпва неспокойно от крак на крак.
- Ето как трябва да гледате на нещата, господин Спенсър, и имайте предвид, че не бих се заел да обяснявам това на всекиго. Онова, което ще ви кажа, е поверително и спада по-скоро към категорията на предположенията, които е най-добре да не се огласяват, но то ще е нашата малка тайна. Виждате ли, истината за Бог е малко трудна за приемане. Неговото творение - Той посочи с ръка Тони. - е отказало да му се подчинява. В резултат на това гневът се е превърнал в постоянна черта на Божията същност. Гневът е своеобразен вечен огън, необходимо зло, ако щете, който не спира да изгаря в пламъците си всеки и всичко, което не приеме и усвои стореното от Исус. Следвате ли мисълта ми? - Той повдигна едната си вежда, очаквайки потвърждението на Тони. - Както и да е, трябва да запомните, че единствената константа в същността на Бог е Неговият гняв, справедливата Му ярост, която Той вече е излял върху Исус. Затова, ако желаете да избегнете яростта на Бог, трябва да станете като Исус, да пожертвате сегашния си живот и да заживеете както е живял Исус, праведно и чисто. „Бъдете свети, понеже Аз съм свет“11… Писано е в Библията.
- В такъв случай… — Тони огледа сухата земя под краката си. - …няма надежда за човек като мен. Това е смисълът на твоите думи. Защото аз не съм способен да живея праведно и чисто като Исус.
- Не, не, това не е истина, господин Спенсър. Винаги има надежда, особено за човек, който полага усилия като вас, който е специален като вас. Просто липсва сигурност, това е всичко.
- Тогава искаш да кажеш, че връзката с Бог е само блян, нищо реално, просто възможност?
- Моля ви, не подценявайте бляновете. Почти всичко във вашия свят води началото си от бляна, господин Спенсър. Не подценявайте и самия себе си. В своите блянове, в своите надежди вие ставате твърде подобен на Бог.
- Защото Бог така обичал света… - опита се да го предизвика Тони с част от стих, който бе запомнил отнякъде.
Его театрално сведе поглед към земята.
- Толкова е тъжно, нали? - каза той и поклати глава.
- Тъжно ли? - възрази Тони. - Не е тъжно. Ако е истина, това е най-прекрасното нещо, което съм чувал! Бог обича света! Това означава, че обича и онези, които обитават света. Бог обича и мен! Това прозрение възпламени гнева му, който обгърна Его като лумнал огън. - Знаеш ли какво? Не ме е грижа какво желаеш ти. Ти си лъжец, а лъжците са демони…
- Шшшт! - изшътка Его, който бързо възвърна самооб ладанието си и се усмихна широко. - Господин Спенсър, тук избягваме да използваме тази дума. Тя е понятие от старата митология. Мога да. ви уверя, че ние не сме от онези грозни, омразни и окаяни създания! Изпратени сме тук. за да помагаме. Ние сме духове - пратеници на Бог, които милостиво напътстват и осветляват пътя. Натоварени сме със задачата да направим пътуването ви по-леко и да ви отведем до истината.
- Шайка лъжци, това сте вие! Какво право има изобщо който и да е от вас да бъде тук? Настоявам да узная по чия воля сте тук?
- По твоята! - прозвуча гръмлив глас от една от постройките, най-внушителната в поселището. Стреснат, Тони отстъпи крачка назад, в същия момент вратата на сградата се отвори и оттам излезе огромен мъж. Разнесе се миризма на гнили отпадъци и сяра. Тони онемя, изправил се лице в лице с… със себе си, но в уголемен размер. Другият се извисяваше много над него, беше с ръст поне три метра. Изглеждаше напълно идентичен, като негово огледално отражение, но когато се взря, Тони откри разлики в някои детайли. Ръцете и ушите на гиганта бяха по-големи в съотношение с тялото, отколкото при Тони, докато очите бяха твърде малки и несиметрично разположени. Устата му беше много широка, а усмивката - крива. Държеше се властно и самоуверено.
- Сошо - промърмори на гиганта Баба, която все още стоеше близо до Тони. - Уакипаджан!
По тона й личеше, че това не бяха ласкави думи. Тони бе благодарен заради присъствието й, което донякъде уталожи уплахата му.
- А ти пък кой си? - попита го Тони.
- Хайде, хайде, господин Спенсър - засмя се гигантът и скръсти ръце на широките си гърди. - Със сигурност ме познаваш. Аз съм твоят по-висш Аз, всичко, което се надяваше и желаеше да бъдеш. Самият ти, с помощта на неколцина от твоите благодетели, ме създаде. Хранеше ме, обличаше ме и с времето израснах по-силен, отколкото си беше представял, а сега аз моделирам теб. Първо ти беше мой създател, зачена ме в най-дълбоките кътчета на твоите потребности, и ти бях длъжник. Но аз бях прилежен и работлив и ти се отплатих многократно. И вече не се нуждая от теб, за да съществувам. Защото съм по-силен от теб!
- Тогава се махай! Щом повече не се нуждаеш от мен, за да съществуваш, стягай си багажа и изчезвай… Не забравяй да вземеш със себе си и своите приятелчета.
- О, не мога да направя това, господин Спенсър - засмя се големият Токи. - Това е моята земя, върху нея съм се трудил цял живот. Ти може да постави началото, но аз изградих всичко върху нея. Преди много време сам ни разреши да се заселим тук, отстъпи ни унаследеното си право, а в замяна получи безопасност и сигурност. Сега ти се нуждаеш от нас.
- Безопасност и сигурност? - възкликна недоумяващо Тони. - Това някаква извратена шега ли е? Никога не съм имал никое от двете.
- Ах, господин Спенсър, не това е главното - отвърна другият с монотонен, почти хипнотизиращ глас. - Никога не е имало значение дали действително си разполагал с реална безопасност и сигурност, а дали си вярвал в това. Притежаваш удивителната способност да създаваш реалност от страдание и мечти, надежди и отчаяние, да призовеш от дълбините си бога, който всъщност си. Ние просто те напътствахме, шепнехме ти онова, което имаше нужда да чуеш, за да реализираш потенциала си и да създадеш фантазия, която да ти помага да управляваш своя свят. Оцеля в този жесток и безсърдечен свят именно благодарение на мен.
- Но… - понечи да възрази Тони.
- Антъни, ако не бях аз - прекъсна го големият Тони и направи крачка към малкия, - ти щеше да си мъртъв. Аз спасих нищожния ти живот. Когато искаше да сложиш край на съществуването си, аз те придумах да продължиш да живееш. Ти си мой! Без мен не можеш да направиш нищо.
Тони усети как губи опората под краката си, като че ли едва се крепеше на ръба на невидима скала. Обърна се към Баба, но от нея се виждаше само смътен контур — тя изчезваше. Пред очите му сякаш се спусна плъгна завеса и всички спомени от последните няколко дни изгубиха отчетливостта си. От земята започна да струи тъмна отрова и да се издига около него на издължаващи се ресни, които му пречеха да вижда и мисли ясно. Хищно отчаяние започна да къса плът от деликатните места, където сърцето му бе започнало да се стопля и порозовява, и да хвърля късовете в дълбокия кладенец на самотата, който неизменно зееше в душата на Тони. Баба се изгуби напълно. Той беше сам и сляп. Падна на колене.
Тогава почувства нечий дъх, сладостен и опияняващ, да облъхва лицето му. После неговото свежо ухание бе заменено от гнилата воня, която и по-рано бе властвала във въздуха на това място. И тогава чу шепот:
- Ти си напълно сам, Тони, както заслужаваш. Щеше да е подобре никога да не се беше раждал.
Вярно е, помисли си той. Беше сам и го заслужаваше. Беше убил обичта на всички, които му я бяха предложили, а сега не бе нищо повече от един смъртник. С това признание в него сякаш се срина и последната защитна стена от вътрешното му укрепление. Ледените бодли на ужаса пронизаха гърдите му, достигнаха сърцето му и го вледениха. Той започна да замръзва, да се превръща в леден камък отвътре навън, и с нищо не бе способен да спре този процес.
Тогава в далечината дочу детски глас, който се смееше и пееше, все повече приближавайки го. Не можеше да помръдне, едва дишаше. Момиченцето никога не би го открило в тази мастилена тъмнина. Дори нямаше да забележи, че е там.
„Боже - започна да се моли мислено той, - помогни й да ме намери.“
Някъде далеч видя движение и светлина, която започна да нараства в унисон с усилващата се детска песен, докато момиченцето не спря точно пред него. Беше може би пет-шестгодишно, имаше гарвановочерна коса и мургава кожа. На главата си носеше венец от бели цветя, а зад едното й ухо бе пъхнат бял трилиум. Имаше смайващо красиви кафяви очи, а лицето й бе озарено от усмивка.
Вече не беше сам. Тя го виждаше. Дълбоко облекчение се разля из него, напрежението в гърдите му понамаля и той започна да диша малко по-дълбоко.
Не мога да говоря, помисли той.
- Знам това, господин Тони - каза момичето със смях, - но понякога и мислите са достатъчни.
Той усети как вътрешно се усмихна. Къде съм?, помисли.
- Сме, господин Тони, къде сме? Ние, господин Тони, не сме сами.
Тя се завъртя със своята рокля на сини и зелени цветя и сякаш бе на театрална сцена, направи дълбок и бавен поклон. Присъствието й бе невинно и топло и Тони почувства как ледената му черупка омеква. Ако можеше да се засмее на висок глас, би го направил.
Добре тогава… къде сме?, помисли отцово той.
Тя не отговори на въпроса му.
- Кой сте вие, господин Тони? - попита го момиченцето, наклонило глава на една страна, както правят децата, и зачака отговора му.
Провалил се човек, за когото няма надежда, помисли той и почувства как гърдите му отново бяха пристегнати от отчаянието.
- Наистина ли сте това, господин Тони? Провалил се човек, за когото няма надежда?
Поредица от образи се заредиха в съзнанието му, всичките в подкрепа на това самообвинение, в потвърждение на присъдата, която сам си бе издал.
- О, господин Тони! - възкликна момичето без помен на обвинение в гласа. - Вие сте много повече! - Това беше произнесено като наблюдение, не като оценъчно твърдение.
Щом не съм провалил се човек, за когото няма надежда, помисли той, тогава кой съм аз?
Момиченцето започна да подскача около него, губейки се и появявайки се отново в полезрението му, и едновременно с това с напевен глас да изрежда, докосвайки пръстите на едната си ръка:
- Господин Тони, вие сте съшо могъщ воин, ученик, вселена, изпълнена с чудеса, момчето на Баба, осиновено от Татко Бог, с когото не сте достатъчно силен да скъсате връзката си, не сте самотник, прекрасен хаос сте, мелодия… - С всяка следваща дума ледените вериги, с които сякаш беше окован Тони, се късаха и той започваше да диша все по-свободно. В съзнанието му възникваха мисли, които целяха да оспорят и опровергаят всяко твърдение на момиченцето, но той постепенно започна да се успокоява и в крайна сметка предпочете да гледа неговия танц и да слуша песента му.
Какво можеше да знае тя? Беше само едно малко момиче. Така си мислеше той, но думите на това малко момиче бяха изпълнени със сила, в това беше сигурен, защото проникваха чак до вледенената му сърцевина. Присъствието й беше като ранна пролет, чиято топлина топеше снеговете и събуждаше новия живот. Тя спря точно пред него и нежно го целуна по бузата.
- Как се казваш? - Най-сетне съумя да прошепне той.
- Надежда! - отвърна тя с ослепителна усмивка. - Името ми е Надежда!
И последната преграда в него рухна, сълзи покапаха от очите му по земята. Надежда протегна ръка и повдигна брадичката му и той погледна надълбоко в невероятните й очи.
- Опълчи се, господин Тони - прошепна тя. - В тази битка няма да си сам.
- На кого да се опълча?
- На своите празни фантазии, които ти пречат да познаеш същността на Бог. Бий се с тях.
- Как?
- Разгневи се и изречи истината.
- Мислех, че гневът е нещо нередно.
- Нередно ли? Аз се гневя на всичко, което е нередно.
- Коя си ти? - попита най-накрая той.
- Аз съм тази, която те обича непреклонно - отговори тя, сияеща, и отстъпи назад. - Господин Тони, когато се озовеш в тъмнина, не пали огън, не се обграждай с пламъци. Тъмнината не може да промени същността на Бог.
- Помислих, чс Баба ме е изоставила… посред битхата.
- Не те е изоставяла. Твоето собствено въображение я скри от погледа ти. Самият ти си причината да се чувстваш сам.
- Не знам как да спра да го правя - призна Тони.
- Довери се, господин Тони. Довери се. Независимо какво ти говорят разумът, емоциите или въображението.
- Но аз никак не съм свикнал да правя това.
- Знаем. Повярвай, че не си сам, че за теб има надежда. - Тя се усмихна и отново го целуна по бузата. - Господин Тони, просто се довери на майка си, която ти е дала дума. Можеш ли да сториш това?
- Ще вложа всичко от себе си - каза Тони по-скоро на себе си, отколкото на момичето.
- Нужно е единствено малко желание, господин Тони. Исус ще свърши останалото. Като повечето трайни неща, вярата също се нуждае от време, за да укрепне.
- Откъде знаеш толкова много? - попита Тони.
- По-възрастна съм, отколкото подозираш. - За трети път тя изпълни своя танц около него и за трети път го целуна по бузата. - Запомни това, господин Тони: талита куми12! - Тя отстъпи назад, после отново се приближи и допря чело в неговото, вдишвайки дълбоко. - А сега се разгневи - прошепна тя.
И Тони почувства как гневът приижда. С рев, подобен на земетръсен тътен, той раздра тъмнината и тя се разпръсна като ято подплашени врани. Тони решително се изправи. Баба отново беше до него, наглед безстрастна, с изключение на тънката усмивка, която едва се забелязваше в ъгълчетата на устата й.
- Ти си лъжец! - изрева той, вдигнал пръст към своя гротесков двойник. - Нямам нужда повече от теб. Лишавам те от всяко право, което някога съм ти дал, правото да имаш дума или власт в живота ми. Отнемам ти го още сега, на момента!
За първи път Тони видя как самоувереността на другия, по-големия Тони, се пропуква. Гигантът се олюля и отстъпи крачка назад.
- Не можеш да направиш това! - извика той. - По-силен съм от теб.
- Това може да е вярно - отвърна Тони, - но можеш да бъдеш по-силен от мен някъде другаде. Това е моята земя, моят дом, моето сърце и вече не те желая тук. Изчезвай!
- Отказвам! - тупна с крак другият. - Нямаш властта да ме накараш да си отида.
- Аз… - подвоуми се Тони, но после решително продължи: - Не съм сам.
- Ти! - изкрещя гигантът. - Ти винаги си бил сам… напълно сам. Не виждам никого тук, ти кого виждаш? И защо изобщо някой би пожелал да е с теб? Сам си и единственото, което заслужаваш, е да бъдеш изоставен. Аз съм всичко, което имаш!
- Лъжец! - изкрещя Тони яростно. - Цял живот ми говореше тези лъжи и ми причиняваше страдание. Но вече приключих с теб!
- Ти си сам! - изсъска другият. - Кой би се принизил толкова, че да бъде с теб?
- Исус! - Тони сам се изненада, изричайки това. - Исус!
- повтори отново и добави: - А също така Светият Дух и Отецът на Исус.
- Отецът на Исус? Та ти мразиш Отеца на Исус. Той уби родителите ти, той съсипа майка ти. - Огромното създание пристъпи към Тони, по лицето му бе изписано злорадство.
- Той уби твоя единствен син, без време го запрати в небитието. Направи се на глух за всичките молитви, които отправяше към него. Как е възможно да вярваш на едно така зло същество, което е способно да убие твоя невинен син, както е убило своя собствен?
15’
225
- Не вярвам! - извика Тони и знаеше, че това е истина.
По лицето на чудовището се изписа тържество.
Тони сведе очи, после хвърли поглед към Баба, която стоеше все така безучастна, приличаща на статуя.
- Не го познавам достатъчно, за да му вярвам, но Исус вярва на своя Отец и това за мен е достатъчно основание.
Неистинският Тони, огромен и страховит, започна да се смалява, дрехите му постепенно увиснаха по тялото му и той се превърна в жалко подобие на себе си. Превърна се в карикатура.
Тони почувства как го обзема вътрешен мир, както в присъствието на момиченцето.
- А другите, пазителите на стените, на теб ли са подчинени? - попита той жалкото смалило се чудовище.
Другият Тони като че ли понечи да отвърне нещо остро, но размисли и просто сви рамене примирено.
- Добре! - продължи Тони. - Искам да напуснеш това място и да отведеш със себе си всичките си лъжливи слуги. - Дузината чудати създания, които се бяха насъбрали около двамата по време на тяхната словесна схватка, както и двамииата, които бяха го довели, нервно погледнаха към своя смалил се водач. В погледите на повечето личеше омраза и презрение към хленчещото жалко създание. Тъй като водачът им бе изгубил властта и влиянието си, намаляваше и тяхната власт. Дори Самонадейко и Тиранчо вече бяха сенки на онова, което бяха представлявали преди, и недоволството им заради това беше очевидно.
Разнородната шайка тръгна в колона по един по пътеката към най-близката пролука в каменния зид, всичките мърмореха и сумтяха, едва способни да понасят вече компанията си. Тони и Баба, които вървяха след тях, видяха нишки от черна светлина, които свързваха гърбовете им и не им позволяваха да се разделят. По време на краткия поход от време на време някой от тях дръпваше рязко съседа си, който се препъваше и падаше, предизвиквайки смях у всички останали.
Тони забеляза, че пътеката напред преминаваше през лабиринт от големи камъни и навлизаше в тъмната гора отвъд стената.
- Къде отиват? - попита Тони.
- Това не е твоя грижа, Тони - отвърна Баба. - Те ще бъдат съпроводени.
- Съпроводени? - изненада се Тони. - Но аз не виждам никой да ги съпровожда.
- Това, че не виждаш никого, не означава, че си нямат ескорт - отвърна с усмивка Баба.
- Предавам се. - Тони също се усмихна.
Двамата се спряха в подножието на високия зид, изпращайки с поглед отдалечаващата се унила групичка, която вече навлизаше сред първите иглолистни дървета.
Баба постави ръка на рамото на Тони.
- Днес се сражава достойно, синко. Но макар да разгроми тези свои врагове, трябва да си нащрек, защото гласовете им ще продължат да отекват в стените на твоите ум и сърце. Ще се върнат, ако им позволиш.
Нейното докосване го изпълни с увереност. Той разбра предупреждението й.
- Но защо стените са още тук? Щом пазителите им си отидоха, не трябваше ли и те да изчезнат? Защо не ги събориш?
Двамата се обърнаха и тръгнаха към празните постройки.
- Тъй като ти ги построи - обясни Баба, - ние не можем да ги премахнем без твоето участие. Когато човек прибързано събаря стени, може да затрупа с отломките им хората, които обича. Свободата може да се превърне в оправдание за пренебрежението и липсата на състрадание към другите. Тя е като роза с тръни.
- Не разбирам. Защо е необходимо розите да имат тръни?
- За да ги хващаш с ръка внимателно и нежно.
Тони разбра.
- Но някога все пак ще рухнат, нали? Имам предвид стените.
- Разбира се, един ден ще рухнат. Но имай предвид, че те не са били издигнати за ден, Антъни. Изграждани са в продължение на много време и ще е нужно също много време, за да се разрушат. За щастие без пазачите, които ти току-що прогони, ще ти е доста по-трудно да ги поддържаш.
- На мен ли? - Тони бе изненадан. - Че защо ми е да ги поддържам?
- Ти ги изгради с мисълта да си осигуриш безопасност, или поне илюзията за безопасност. Те заместват доверието. Сам започваш да разбираш, че пътят към доверието е доста труден.
- Значи имам нужда от тези стени, така ли?
- Докато вярваш, че си сам и си единственият човек, на когото можеш да имаш доверие, ще са ти необходими. Мерките, които човек взима, за да държи злото навън от себе си, често го принуждават да живее заедно с него в загражденията, които е построил. Онова, което първоначалио ти е осигурявало безопасност, впоследствие може да те съсипе.
- Но наистина ли нямам нужда от стени? Не са ли те все пак нещо добро?
Тони почувства как някой го прегърна отзад.
- Имаш нужда от граници - чу гласа на Исус, - не и от стени. Стените разделят, докато границите пораждат уважение. - Тони се отпусна в успокояващата прегръдка и от очите му неочаквано бликнаха сълзи и покапаха по земята. - Дори в материалния свят - продължи Исус - граници минават по най-красивите места, между океана и брега, между планините и равнините, там, където скалите на каньона срещат реката. Ние ще те научим как да се наслаждаваш на границите и да ни се доверяваш. Един ден повече няма да имаш нужда от стени.
Дори в момента, докато слушаше Исус, Тони чувстваше как вътрешните му стени постепенно се рушаха под напора на мисълта, че бива изцяло приет, заедно с всичките му недостатъци и несполуки, странности и гордост. Любов ли беше това? Това ли означаваше да бъдеш обичан?
- Хайде - обади се Баба, - Този-който-плаче-много, предстои ти още работа, а наближава моментът да тръгваш.
Исус извади кървавочервена носна кърпа и започна да бърше с нея очите и носа на Тони.
Стигнаха до пръснатите безразборно постройки, бивше обиталшце на измамниците. Любопитен от какво са направени, Тони протегна ръка и докосна най-близката от тях. И въпреки че наглед изглеждаше солидна и стабилна, при съвсем лек натиск се сгромоляса, превръщайки се в купчина отломки и прах.
- Само фасади - отбеляза той с висок глас. - Лъжи без никакво съдържание.
Баба, която стоеше зад него, се усмихна лъчезарно.
- Харесва ми промяната, която забелязвам в гласа ти -каза тя.
- Какво означава тя?
- Че изцелението на душата предизвиква промени в гласа на човек, които околните забелязват.
- Хм! - Тони не се бе замислял върху това, но определено в него имаше логика.
- Имам нещо за теб, Тони - прекъсна разговора им Исус. - Скоро ще ти потрябва.
Той му подаде голяма халка с ключове - сигурно бяха десетки, - с различни форми и размери.
- Какво е това?
- Как какво, ключове - промърмори Баба.
- Виждам, че са ключове, но за какво са? .
- За да отключват ключалки - промърмори отново тя.
Тони знаеше, че тази игра й се нрави.
- Какви ключалки?
- На врати.
- Какви врати?
- Всякакви. Много ключове, много врати.
- Предавам се - засмя се Тони и се обърна гьм Исус. -Какво искате да направя?
- Просто избери един ключ. Онзи, който избереш, в определен момент ще изиграе важна роля.
Тони се поколеба.
- Искаш да избера само един ключ? Ами ако избера грешния?
- Този, който избереш, ще е правилният, Тони - насърчи го Исус.
- Но… - продължаваше да е нерешителен Тони. - Защо ти не избереш вместо мен? Ти си с божествен произход, вероятно ще вземеш по-добро решение от мен.
Исус се усмихна, бръчиците около очите му направиха усмивката му по-лъчезарна.
- Трябва да проявиш инициатива, Тони, не да бъдеш марионетка.
- Значи… ми се доверявате да избера?
- Изцяло! - кимнаха и двамата.
Тони, без да бърза, започна да прехвърля ключовете на халката, да ги разглежда внимателно, спирайки се ту на един, ту на друг, докато най-сетне направи своя избор. Ключът изглеждаше много стар, сякаш от отдавна отминала епоха. Твърде възможно бе с него да се е отключвала дъбовата порта на някой средновековен замък в Европа.
— Добър избор - похвали го Баба. - Браво. - От един джоб тя изкара нишка синя светлина, наниза ключа на нея и завърза двата й края. После я постави на шията на Тони, пъхна ключа под ризата му, погледна го в очите и му каза просто: - Тръгвай!
ДИЛЕМАТА
Това, което лежи зад нас, и това, което се простира
пред нас, е нещо незначително В сравнение с оноВа, което се намира Вътре 8 нас.
РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН
- Мага?
I V I-О, колко мило от твоя страна да ме навестиш. Къде се изгуби? Всъщност няма значение, без това не искам да знам.
- Няма да ми повярваш, дори да ти разкажа. В момента не мога да разбера нищо от това, което се случва в живота ми, и все пак чувствам, че то има някакъв загадъчен смисъл.
- Тони замълча за миг и се вгледа през очите й. - Виждам, че отиваш в болницата.
Намираха се на магистралата „Теруилигер“, тъкмо подминаваха отбивките за наблюдение над река Уиламет. След като завиха надясно по „Саутуест Кениън“, започнаха да се изкачват по гъсто застроения хълм, който отдалеч винаги бе приличал на Тони на градче за миниатюрни хора, построено от тухлички „Лего“. На този хълм работеха някои от най-големите умове в медицината и учеха многообещаващи студенти.
Когато наближиха закрития паркинг на болницата, Маги попита:
- Тони, защо правим това? Защо искаш да видиш себе си в кома?
- Не мога да кажа точно - отвърна Тони. - Просто е едно от онези неща, които човек чувства, че трябва да направи.
- Хм, мога и без да чета по езика на тялото, да разпозная кога някой крие от мен истината или ми спестява нещо от нея. Е, каквато и да е причината, надявам се да си заслужава.
Тони не отговори и Маги го остави на мира.
- Маги, може ли да ти задам един въпрос от медицинско естество?
- Разбира се. Дано знам отговора.
- Кървят ли мъртъвците?
- Въпросът ти не е от трудните. Мъртъвците не кървят. За да има кървене, нужно е да има и работещо сърце. Защо питаш?
- Просто от любопитство - отвърна Тони. - Сетих се за нещо, което мой познат ми каза преди време. След твоя отговор фактът, че мъртъвците не кървят, ми изглежда очевиден.
- Нищо не е очевидно, ако не го знаеш - отбеляза Маги и спря на едно от свободните места. После извади от жабката един бадж и го пусна в дамската си чанта.
- Какво, нямаш ли собствен пропуск за паркинга? - подразни я Тони.
- Не, има списък. Някои чакат от години, така че няма надежда да получа свое запазено място скоро.
- А аз си мислех, че сестрите съществуват, за да ни пазят от лекарите - каза той и се изкиска.
Маги слезе от колата и се запъти към най-близката сграда - огромен бял блок, която беше свързана посредством топла връзка с основната болница, боядисана в жълто-кафяво.
Когато минаха покрай паметника с вечния огън и плочата с името на детската болница „Дорнбехър“, Тони попита:
- Защо отиваме в тази посока?
- Първо ще се отбия да видя Линдзи, затова - промърмори Маги тихо.
Тони предпочете да замълчи. Сега беше зависим от нея.
Две пластики стояха като на стража пред главния вход на детската болница „Дорнбехър“. Едната представляваше куче, балансиращо върху камъни, а другата - подобно на котка или маймуна, животно, покачено върху главата на коза. Композицията посрещаше с хумор посетителите на едно заведение, което иначе би навявало мрачни мисли от самото начало.
- Може да не ти се вярва, Тони - прошепна Маги, - но колкото и тежки моменти да съм имала тук, смятам това за едно от най-благородните и прекрасни места, на които съм работила. А работата ми тук е най-добрата, която съм вършила.
- Вярвам ти - отвърна той. Беше изненадан колко просторно и приветливо, осветено и чисто беше болничното фоайе. Вляво имаше детски къщички за игра, а вдясно - кафене от веригата „Старбъкс“, с обичайната опашка от пристрастени към кофеина клиенти пред него. Влязоха в претъпкания асансьор и Маги натисна бутона за десетия етаж.
- Десети етаж, южно крило, педиатрично отделение -обясни тя на Тони, без обаче да помисли как би прозвучало това на околните. Няколко погледа, няколко смутени усмивки, останалата част от пътуването нагоре премина в неловка тишина, като пътниците сякаш чакаха с нетърпение да дойде време да излязат.
Маги слезе на „Морско конче“ - всеки етаж, сектор и отделение бяха именувани на различни морски създания. Подминавайки сектора за междинни грижи „Морски тара-1|еж“, те продължиха към отделението „Хематология и онкология“, което се наричаше „Морска звезда“. Тъкмо преди да влязат, Маги прошепна:
- Тук са мои приятели, дръж се прилично.
- Да, да, разбира се - увери я Тони, а после със съвсем различен тон продължи: - Благодаря ти, Маги!
- За нищо - промърмори Маги и отвори вратата.
- Маги!
- Здравей, Мисти!
Маги се отправи към рецепцията, където я посрещна и прегърна висока брюнетка. Тя се въздържа да я целуне, както обикновено правеше. И без това нещата бяха достатъчно объркани.
- На смяна ли си днес?
- Не, просто се отбих, за да видя Линдзи.
Неколцина други служители, заети да разговарят по телефона или с друга работа, помахаха, усмихнаха й се или й кимнаха за поздрав.
- Потърси Хайди, тя беше при нея преди няколко минути. Аз както винаги съм заета да контролирам трафика, знаеш как е. А, ето я и самата Хайди.
Маги се обърна и една стройна блондинка със спокойна усмивка я поздрави с бърза прегръдка.
- Здравей, Магс, дошла си да видиш Линдзи? - Маги кимна и Хайди продължи: - Тя си поигра два часа и се измори доста. Не се изненадвай, ако я завариш заспала. Тя е истински боец и малко съкровище. Бих я взела у дома, ако позволяваха.
- Аз също с радост бих я взела у дома - отвърна Маги и Тони почувства как сърцето й се сви от жал. - Просто ще вляза тихичко в стаята й и ще поседя при нея няколко минути. Всъщност запътила съм се към неврологията.
- Има ли нещо, за което да се тревожа? - вдигна въпросително вежди Хайди.
- Да не би да си болна? - попита Мисти иззад плота на рецепцията.
- А, не, просто друг… приятел е там. Днес реших да съчетая посещенията.
- Ясно - каза Хайди. - Хайде, че и мен ме чака обиколка. - Тя отново прегърна колежката си. - Маги, знай. че всички тук се молим за Линдзи.
- Благодаря ти, скъпа - отвърна Маги. - Това е най-доброто, което можете да сторите за нас сега.
Тони не бе казал и една дума, погълнат от емоциите на Маги и топлия поток на разговора. Маги добре познаваше отделението и след малко вече вървяха по коридора, на който се намираше стая № 9.
- Колежките ти са мили - отбеляза Тони - и симпатични!
- Ха-ха! - Маги се изкиска тихичко. - Хората, които работят тук, са най-добрите, но не си прави грешни заключения по миловидния външен вид на тези двете. Ананасовата принцеса, тоест Мисти, е кучето-пазач на този етаж и ако се опиташ да се промъкнеш покрай нея дори със запушен нос, тя ще ти откъсне главата и ще те накара да я оставиш на рецепцията, за да не заразиш някого. Най-сериозно трябва да се подхожда и към Камериерката. Наричат я още Русата бомба, като ударението винаги е върху „бомба“. - Маги отново се засмя тихичко, след което продължи: - И когато се оправиш, да не тръгнеш да сваляш колежките ми. Проверих те в Гугъл, репутацията ти сред жените не е толкова похвална.
Когато стигнаха стаята на Линдзи, Маги тихо отвори вратата и безшумно влезе. Крехко момиче спеше дълбоко на болничното легло, чиято горна част бе вдигната за удобство. Опадалата коса само подчертаваше детската му красота и невинност. Едната му ръка бе отпусната върху плюшен динозавър - по-конкретно стегозавър, ако се съдеше по дългите израстъци по гърба и опашката, а единият му крак беше отвит. Дишането му беше спокойно и ритмично, ала в него все пак се долавяше усилие.
За Тони гледката беше почти непосилна. Не бе си позволявал дори да доближава детска болнична стая, откакто… Бяха минали много години оттогава. Усещаше в себе си мощния импулс да се затвори, да избяга, но се възпротиви. Освен от своите емоции, той бе завладян и от дълбоката и силна, почти свирепа обич, която Маги изпитваше към бол-ната девойка. Нейните чувства го подкрепиха в битката с първоначалния импулс. И Тони постепенно надделя. Състраданието на Маги сякаш го бе хванало за ръката тъкмо когато се канеше да се оттегли, отказвайки да го освободи. Той се вслуша. Вдиша от въздуха в помещението. Всичко му бе така познато.
- Не е честно - прошепна той, макар да не бе възможно никой друг, освен Маги, да го чуе.
- Така е - отвърна тя, също шепнешком, за да не смути съня на детето.
Той се подвоуми, преди да зададе въпроса си, защото бе наясно, че колкото повече научеше за това момиче, толкова по-лично щеше да стане отношението му към него, но все пак попита:
- Каква каза, че е диагнозата й?
- OMJI - остра миелогенна левкемия.
- Тя се лекува, нали? - попита той с надежда.
- Почти всяка болест се лекува. Проблемът при нея е, че пробата й за Филаделфийска хромозома е положителна, а това прави изхода много несигурен.
- Филаделфийска хромозома? Какво е това?
- Случай, при който част от една хромозома се прехвърля в друга. Ще се опитам да ти го обясня ето така: в момента Линдзи спи в стая № 9, която е част от Филаделфийската хромозома. От стая № 22 е взето обзавеждане, натъпкано е в стая № 9, но само малка част от нещата в хромозома 9 са преместени в № 22 и нищо в крайна сметка не е на мястото си. Ето каква е иронията. Ако Линдзи имаше Синдром на Даун като Каби, шансовете й щяха да са подобри. Някои неща в този живот просто са пълен абсурд. И колкото повече се опитваш да си ги обясниш, толкова по-аб-сурдни ти се струват.
- Каква е прогнозата на лекарите? - попита най-сетне Тони, без да бе сигурен, че желаеше да чуе отговора. Знанието понякога беше твърде тежко бреме, но може би посредством споделянето хората имаха възможност да намалят индивидуалната тежест, която понасяха.
- При положение че се направи трансплантация, проведе се химиотерапия и се изпълнят други подобни процедури, предвижданият шанс да оцелее е 50 процента, но Филаделфийската хромозома доста ограничава вероятността за възстановяване. Отгоре на всичко бащата на Линдзи е от смесена раса, което прави намирането на донор много трудно, а самият той не може да бъде открит. Обсъжда се възможността за трансплантиране на стволови клетки от кръв на пъпна връв, но това също крие своите рискове. В крайна сметка, нуждаем се от чудо.
Двамата останаха мълчаливи. Маги гледаше болното момиче, сякаш бе нейно собствено дете, и тихо се молеше, докато Тони се бореше със своята дилема. В болницата имаше много деца като Линдзи и всяко от тях бе център за нечий живот. Бе жестоко да избере само едно от тях? Не беше ли най-добре да излекува себе си? Той имаше връзки в системата на здравеопазването, благодарение на които би могъл да спаси не един, а много животи. Сега беше друг човек, в него бяха настъпили значителни промени. Дали Баба би му се разгневила, ако избереше да спаси себе си? Не, със сигурност щеше да го разбере.
Взимането на това решение беше като игра на теглене на въже. Тъкмо когато изглеждаше, че у него се е затвърдил изборът да спаси себе си, погледът му отново попадна на крехкото същество, в което гаснеше един живот, изпълнен с нереализирани възможности. Тони не би се подвоумил и за миг, ако от другата страна на везните беше неговият син, но… това момиче не бе негово дете.
- Може ли да тръгваме? - попита шепнешком той.
- Да. - В гласа на Маги се долавяше умора и примирение. Тя стана, приближи се до момичето и нежно постави ръка на главата му. - Скъпи Исус, нямам силата да угася любовта си към това дете, затова те умолявам за пореден път да извършиш чудо. Моля те, излекувай я! Вярвам в теб, дори да я излекуваш, взимайки я при себе си, наистина ти вярвам.
Тя се наведе, за да целуне Линдзи.
- Недей! - предупреди я Тони и тя се спря, след което нежно погали голата и красива детска глава.
*
Те излязоха от хематологичното отделение и се отправиха към асансьорите, за да слязат с етаж надолу, на деветия, който свързваше университетската болница, детската болница „Дорнбехър“ и портландския медицински център за ветерани. От топлата връзка се виждаше подобната на паяжина мрежа от трамвайни линии, по която служители, пациенти и посетители идваха в комплекса или слизаха до Макадам Авеню, което се виеше покрай реката.
Щом влезе в болницата на Орегонския университет за здраве и науки, тя се отправи директно към асансьорите, качи се в един от тях и натисна бутона за седмия етаж.
- Благодаря ти, Тони - каза Маги едва чуто, но ясно и отчетливо. - Имах нужда да я видя днес.
- Няма защо - отговори той. - Виждам, че я обичаш.
- Просто нямаш представа колко - отвърна тя. Не беше изцяло права, защото той все пак можеше да усеща емоциите й.
Излизайки от асансьора, Маги мина покрай интензивното отделение на травматологията, пресякоха залата за изчакване, минаха по един коридор, в края на който завиха към отделението за интензивни грижи на неврологията, което се намираше срещу отделението за междинни грижи. Маги вдигна слушалката на болничния телефон и уведоми рецепционистката от другата страна на заключените врати, че е дошла на посещение на Антъни Спенсър. Вратите се отвориха и тя влезе директно при рецепционистката.
- Името ми е Маги Сондърс и съм дошла на посещение при Антъни Спенсър.
- Не сме ли се срещали? - усмихна се младата жена. -Изглеждате ми позната.
- Вероятно сме се виждали някъде из района. Работя в отделение „Хематология и онкология“ в „Дорнбехър“.
- Да, сигурно сте права - кимна жената и направи проверка в компютъра си. - Да видим, Маги Сондърс. Да, има ви в списъка. Но не сте роднина, както виждам.
- А вие какво си помислихте първоначално? - Двете се усмихнаха. - Но го познавам добре. - Едва не се изпусна да добави „откакто е в кома“, но за щастие се усети навреме.
- Брат му ме добави в списъка.
- Тоест Джейкъб Спенсър? - Маги кимна и рецепционистката продължи: - Знаете, че е позволено да влизат само по двама посетители наведнъж, нали?
- Разбира се - потвърди Маги. - Е, навярно желаещите да го посетят не се редят на опашка.
В последните й думи се прокрадна сарказъм, но за това стана причина по-скоро нервността. Рецепционистката отново погледна монитора.
- Вие сте четвъртата в списъка - каза тя и се усмихна отново.
- Четвъртата? - изненада се Тони. - Кои са другите трима?
- Другите предполагам са членове на семейството му?
- подпита Маги.
- Да, Джейкъб Спенсър, Лори Спенсър и Анджела Спенсър. След тях сте вие. Сега при него няма никого. В стая № 17 е, ако желаете да влезете веднага.
- Благодаря ви - каза Маги с облекчение и тръгна.
- Ама че работа! - изруга Тони. В главата му се блъскаха множество мисли.
- Замълчи! - предупреди го Маги тихо. - Ще говорим за това след минута.
Влязоха в светла стая, в която лежеше мъж, свързан посредством маркучи и кабели към множество уреди. Помещението изпълваше ритмичният шум на апарата за командно дишане. Маги застана така, че Тони да може добре да вижда себе си.
- Изглеждам ужасно! - възкликна той.
- Ами почти си мъртъв - отвърна Маги и обходи с поглед апаратурата. - Ако се съди по показанията на уредите, в мозъка ти не протича кой знае каква активност. Няма почти никого на горния етаж, така да се каже.
Тони не обърна внимание на последния коментар. В главата му все още цареше хаос.
- Не мога да повярвам, че бившата ми съпруга идва тук, както и Анджела.
- Лори от списъка ли е бившата ти съпруга? Колко време бяхте женени? А коя е Анджела?
- Да, Лори е бившата ми съпруга. Живее на Източното крайбрежие, а дъщеря ни Анджела живее близо до нея, най-вече за да е далеч от мен, предполагам… Женени бяхме… ъм… кой път имаш предвид?
- Как така „кой път“? Били сте женени повече от веднъж? - Маги не можеше да повярва на ушите си и сложи ръка пред устата си, за да не се разсмее. - Защо досега не си ми разказвал за това? - попита го, говорейки в шепата си.
- Ами… - Тони не знаеше как да отговори, че да не предизвика нов порой от въпроси. - Така е. Женил съм се два пъти в живота си, и двата пъти за една и съща жена, но наистина се срамувам от начина, по който се отнесох с нея, така че… Всъщност не ми се щеше да обсъждаме точно този въпрос.
- А Анджела? Твоята дъщеря.
- Бях ужасен баща. Физическото присъствие на мъж в семейството не компенсира липсата на баща. В определен смисъл никога не съм присъствал в живота й.
- Знае ли тя?
- Кой да знае, какво да знае?
- Твоята бивша. Знае ли, че съжаляваш?
- Съмнявам се. Никога не съм й казвал. Не си давах сметка какво съм сторил и какъв задник… Знаеш ли… ти познаваш само малка част от моя характер, който съвсем не е възхитителен… Между другото съжалявам за това…
- Тони, никога не съм срещала човек, който да е изцяло лош. Отчасти лош, да, но никога изцяло. Всеки някога е бил дете, а това ме кара да вярвам, че за всеки има надежда. Хората се държат лошо поради конкретна причина, често без самите да знаят каква е тя. Може причината в момента да не е явна, може да отнеме доста време, докато бъде открита, но такава неизменно съществува.
- Да, в момента и аз търся и съм обнадежден, защото мисля, че започвам да разбирам някои неща.
Маги беше достатъчно тактична, за да не продължи да го разпитва, и за кратко и двамата се умълчаха, всеки отдаден на свои мисли.
Първа Маги наруши мълчанието:
- В такъв случай… техните посещения са изненада за теб?
- Всичко е изненада за мен - промърмори той. - Предполагам ти също обичаш изненадите?
- Хей, изненадите са нещо много ценно. Напомнят на човек, че не е Бог.
- Интересно! - отвърна Тони. - Напомни ми някой път да ти разкажа за един разговор, който водих с… Няма значение.
Маги изчака.
- Та… докато Кларънс не ни каза, нямах представа, че Джейк живее дори в тази част на страната. Последното, което чух за него, беше, че бил някъде в Колорадо. Лори и Анджела ме мразят и в червата, затова не мога да си обясня тяхното желание да идват тук, освен ако… - Той направи пауза, мислейки за някаква възможност. - …Освен ако смятат, че умирам, и са дошли да приберат наследството си.
- Това предположение е доста грубичко и малко пара-ноично, не смяташ ли? Не допускаш ли да са дошли от загриженост?
Мълчание. На Тони не беше му хрумвала тази възможност.
- Тони, само не ме оставяй сама тук!
Разговорът бе тласнал мислите на Тони в неподозирана посока и той внезапно си беше спомнил нещо, което го бе втрещило.
- О, не! - възкликна той, а в гласа му се долавяше надигаща се паника.
- Тони, замълчи! - Той бе извикал толкова силно, че Маги сериозно се разтревожи, че някой може да го чуе. - Какво става? Какво се случи?
- Завещанието ми! - Ако можеше в този момент да тръгне да тича, със сигурност би го направил. - Маги, промених завещанието си точно преди да се случи цялата история с комата. Бях напълно забравил за него до този момент. Не мога да повярвам! Какво направих?
Маги долови тревогата в гласа му.
- Тихо, Тони, успокой се. Променил си завещанието, какво толкова е станало? Това си е твоето завещание.
- О, Маги, не разбираш! Държах се като пълен идиот, като параноик, мислех, че всички искат да ме измамят, пиех твърде много и…
- И какво?
- Маги, трябва да ме разбереш, не бях с ума си.
- А сега с ума си ли си? - Маги едва не се засмя високо след своя ироничен въпрос, но се въздържа, за да не нарани Тони. - Кажи ми какво толкова направи, че сега така си скубеш косите?
- Оставих всичко на котките!
- Какво си направил?! - Маги не знаеше дали да вярва на ушите си.
- Оставих всичко на котките! - повтори Тони. - Направих ново завещание, в което оставих цялото си имущество па благотворителна организация, чиято дейност е посветена на котките. Просто избрах първата, която излезе като ре зултат в Гугъл.
- Котки? - поклати глава Маги. - Но защо котки?
- По глупави съображения. Винаги съм имал афинитп към котките. Нали знаеш, те са майстори в манипулацията и се идентифицирах с тях. Но основната причина беше чистата проклетия. Лори ги мрази. Това щеше да е моят начин да покажа на всички среден пръст от отвъдното. Не че вярвах, че ще мога да видя реакцията им, но си мислех, че така поне ще умра удовлетворен.
- Тони, аз харесвам котки, но въпреки това смятам, че това е една от най-подлите и жестоки постъпки и изобщо най-тъпото нещо, което съм чувала.
- Да, сега знам това, повярвай ми. Не съм вече същият човек, който бях, но… - Той изстена. - Не мога да повярвам. Каква ужасна каша забърках.
- И така, Тони… - рече Маги, опитвайки се да потисне импулса да се нахвърли с яростни думи и ругатни върху този мъж. - Защо по-точно сме тук днес? Защо поиска да дойдем? Не искаше просто да видиш очарователната си физиономия, нали така?
Тони вече не беше убеден, че желаеше да спаси от смъртта себе си. Не беше сигурен дали въобще искаше да взима решението кого да спаси. Кой беше той, че да прави такъв иажен избор? Исус и Баба го бяха уверили, че може да изцели когото си избере, но това решение се оказваше твърде сложно и той започваше да се замисля дали всъщност подаръкът, който му бяха направили, не беше проклятие.
I [очувства се безпомощен. В съзнанието му изплуваха образите на телевизионни евангелисти, лечители и шоумени. Как точно можеше да бъде изцелен един болен човек? Не беше се сетил да попита.
- Тони! - повика го Маги.
- Извинявай, Маги. Опитвам се да измисля нещо. Би ли Поставила ръка на челото ми?
- Да поставя ръка на челото ти? А защо просто не те целуна и не те изпратя там, откъдето си дошъл? - заплаши Го Маги.
- Вероятно го заслужавам, но, моля те, направи каквото 1Гт помолих.
Без колебание Маги протегна ръка и я постави на челото на Тони. Задържа я там.
- Исусе! - възкликна Тони. Не знаеше какво да прави. Изглежда, изборът беше очевиден. Той трябваше да живее. Трябваше да поправи толкова много грешки, само една от които беше завещанието му.
- Това молитва ли беше или възклицание? - попита Маги.
- Може би по малко и от двете - призна Тони. Той вече бе решен не само да направи трудния избор, но и да й разкрие своята дилема. - Маги, изправен съм пред тежка дилема. От известно време се опитвам да взема решение и не знам какво да правя.
- Ммхм, да чуем за какво става въпрос.
- Маги, Бог ми каза, че ми предоставя възможността да излекувам един човек, и дойдох тук, за да спася себе си. Но не съм сигурен дали това е правилното реш…
- Какво?! - Маги дръпна ръката си от челото на Тони като ужилена.
- Знам, знам. - Тони се опитваше да открие правилните думи, за да й обясни.
На вратата тихо се почука и в стаята надникна жена в болнична манта. Тя се огледа, сякаш очакваше да види повече от един посетител. Маги, все още потресена, бе застинала с ръка над главата на Тони. Това никак не успокои сестрата на вратата.
- Всичко наред… - Жената направи пауза, вдигайки въпросително едната си вежда. - …ли е?
Маги свали ръката си колкото й бе възможно по-спокойно и естествено.
- Да! Абсолютно всичко е наред, всички тук сме добре.
- Маги се усмихна със своята най-невинна усмивка и от стъпи от леглото. Това сякаш поуспокои сестрата. - Ние..
- Тя прочисти гърлото си. - Аз съм на посещение на моя добър приятел и вероятно сте ме чули… ъъъ… да се моля за него.
- О, вече сме „добри“ приятели? - не можа да се сдържи Тони.
Сестрата огледа стаята втори път, за да се увери, че всичко си е на мястото, а после й кимна с усмивка, която сякаш казваше „жал ми е, задето си чалната“. - Приключвате ли вече, защото има други хора, които чакат да посетят пациента. Искам да им кажа след колко време ще могат да влязат.
- О! - възкликна Маги. - Аз приключих!
- Не, не сме приключили! - възрази Тони.
- Да, приключихме - настоя Маги, но се сети за сестрата и с извинителен тон поясни: — Имам предвид… себе си и Бог. Свърших това, за което Той ме беше изпратил. Молитвите, както знаете, могат да бъдат произнасяни навсякъде и по всяко време, така че, щом чакат други посетители, аз мога да си тръгна на момента, да се изнижа покрай вас, за да могат те да влязат веднага. Ще се върна друг път.
Сестрата задържа вратата за миг, като че ли двоумейки се какво да направи, но накрая отвори и позволи на Маги да излезе,
Маги мина покрай нея и се отдалечи по коридора. Щом реши, че е достатъчно далеч, за да не я чуе сестрата, тя прошепна през стиснати зъби:
- Прости ми, Господи, току-що излъгах, че съм се молила.
- Госпожо?
Сестра Орлови уши мълчаливо бе вървяла след нея, очевидно с намерението да държи под око странната жена. Маги завъртя очи и се обърна с усмивка към жената.
- Моля се… Просто се моля - увери я тя шепнешком. -Навик. Е, благодаря ви за помощта. Сега ще тръгвам.
Тя се обърна и отново тръгна по коридора към рецепци-ита, където рецепционистката разговаряше с привлекателна жена в елегантен костюм и мъж в характерното за Севе-розапада облекло: джинси, попарена блуза и непромокаемо яке. Очевидно тема на техния разговор беше Маги, защото когато я видяха, посочиха към нея.
- Не мога да повярвам! - възкликна Тони с нервност в гласа. - Това е Лори, а с нея е Джейк. От години не съм виждал и двамата. Какво ще правим?
- Маги? Ти ли си Маги? - Джейк пресрещна Маги и я прегърна нежно. - Толкова се радвам, че най-сетне имам късмета да се запозная с теб - каза той и отстъпи назад с усмивка.
Усмихваше се искрено и топло и Маги отвърна спонтанно със същото.
- Джейк, чудесно е, че се срещаме! - Тя се обърна към красивата жена, която току-що се бе присъединила към тях. - А вие сигурно сте Лори. Трябва да кажа… ако Тони можеше да узнае, че сте тук на посещение, сигурна съм, че за него щеше да е голяма… и прекрасна изненада.
- Е, хайде, не се престаравай! - смъмри я Тони.
Лори взе ръката на Маги с двете си ръце и я задържа, сякаш за да изрази благодарността си.
Маги хареса Джейк и Лори веднага, Тони го почувства.
- Обречен съм - проплака той.
Маги не му обърна внимание.
- Вероятно сте права по отношение на изненадата - каза със смях Лори. Лицето й беше ведро и живо. - През последните години общувахме единствено чрез адвокати, които поне ни предпазваха да не се нахвърлим един на друг. Сигурна съм, че ви е разказал разни ужасии за мен.
- В интерес на истината, не е - отвърна Маги честно. -Не говореше много за семейството си или за личния си живот. - Тя забеляза, че Джейк сведе поглед към пода, и бързо добави: - Знам, че напоследък полагаше усилия да се промени. Разказа ми какъв ужасен човек е бил, как е отблъсквал всекиго, колко зле се е отнасял с хората…
- Хайде стига толкова - обади се Тони. - Мисля, че схванаха мисълта ти.
Маги продължи:
- Всъщност, ка го се замисля, може би отчасти мозъчни ят тумор беше отговорен за неговата проклетия. Аз съм медицинска сестра и имам известни познания за тези неща. Туморите могат да предизвикат странни промени в представата, която човек има за себе си и за другите.
- Ако това е така - каза Лори с тъга, която се забелязваше в ъгълчетата на очите й, - тогава туморът се е появил преди много години. Смятам, че всичко се дължи по-скоро на загубата на Гейбриъл.
- Гейбриъл? - попита Маги.
Лори като че ли се сепна, но след миг продължи:
- О, значи Тони не ви е казал за Гейб. Но не е за учудване, това беше „завинаги“ забранена тема.
- Съжалявам - каза Маги, протегна ръка и хвана Лори за лакътя. - Не, не знам нищо за него, но ако е твърде болезнено за вас, моля ви, не се чувствайте длъжна да ми разказвате.
- Не, вероятно трябва да знаете. Това беше най-трудният период в живота ми, в живота и на двама ни. С времето Гейб се превърна за мен в драгоценен спомен, но за Тони смъртта му беше пропаст, от която той никога не съумя да излезе. - Една сълза се търкулна по бузата й и тя бързо я избърса с ръка. - Гейб беше първото ни дете и най-скъпото в ясивота на Тони. Започна да се оплаква, че го боли коремът, взе да повръща и веднага след петия му рожден ден го заведохме на лекар, който го изпрати на скенер и се установи, че има тумори в черния дроб. Някакъв рядък вид чернодробен рак, хепатобластом. Туморите вече бяха метастазирали и нямаше какво да сторим, освен да го гледаме как си отива. Беше ужасно, но вие сте медицинска сестра, знаете как е.
- Така е, скъпа - отвърна Маги и прегърна Лори. - Работя в детска онкология, наистина знам. Толкова съжалявам.
Лори остана в обятията й още малко, после отстъпи назад и извади от дамската си чанта пакет носни кърпички. След това продължи разказа си:
- Както и да е, мисля, че Тони започна да обвинява себе си за смъртта му, колкото и глупаво да звучи това сега.
После обвини мен. Гейбриъл се роди с твърде ниско тегло, което лекарите смятат, че понякога е предпоставка за развиването на тази болест. Тони реши, че вината за ниското му тегло поради някаква причина беше моя. След това започна да обвинява лекарите и, разбира се, Бог. Известно време и аз обвинявах Бог. Но установих, че когато човек започне да вини Бог за злото, не остава никой, на който да се доверява, а аз не можех да живея по този начин.
- Да - кимна Маги с разбиране. - И аз открих същото за себе си. Не можеш да се довериш на някого, който не си убеден, че те обича.
- После… - Лори въздъхна дълбоко. - С Тони преживяхме ужасен развод, всъщност два, но въпреки всичко все още си спомням мъжа, в когото се влюбих за първи път. Затова с Анджела се качихме на първия полет, когато научихме за инцидента.
- Анджела?
- Да, последният разговор с баща й беше всъщност ожесточена кавга и тя му каза, че й се ще да е мъртъв. Разговаряха по телефона по време на едно от пътуванията му на изток, малко преди да изпадне в кома. Сега тя е в чакалнята. Когато се качихме тук, реши, че още не е готова да го види. Сигурно ще й трябва малко време.
- Толкова съжалявам. Ако има нещо, което мога да направя за вас, просто ми кажете - каза Маги и се обърна към Джейк, който до този момент мълчаливо бе слушал с твърдото изражение на корав, обрулен от живота човек, който носи нежно сърце. - Джейк, имаш телефонния ми номер, нали?
- Не, но бих искал да го имам. - Двамата набързо си размениха номерата. - В момента живея в рехабилитацио-нен център, докато стъпя на краката си. Там съм от няколко месеца, но вече имам стабилна работа и се надявам съвсем скоро да се изнеса в собствено жилище. Лори ми купи телефон, за да е по-лесна връзката с мен.
- Благодаря ти, Джейк. Не зная много за взаимоотношенията ти с брат ти, но все пак знам достатъчно, за да съм наясно, че го е грижа за теб.
Той се усмихна широко.
- Благодаря ти за тези думи, Маги. Те означават много за мен. Тони беше победителят, а аз неудачникът и за дълго време между нас беше зейнала огромна бездна. Много труд положих, за да се върна към нормалния живот, и ми се искаше… - Сълзите, които до този момент бе възпирал, сега бликнаха от очите му. - Просто ми се искаше да знае колко усилия положих. Мисля, че можеше да се почувства горд с мен. - Той бързо изтри очи и се усмихна. - Извинявай. Напоследък често ми се случва. Приемам го като признак за излекуване.
Маги отново го прегърна. Усети слаба миризма на никотин и евтин одеколон, но това нямаше значение. Този човек беше стойностен.
- Маги? Трябва да те питам нещо. Знаеш ли дали Тони е подписал декларация за отказ от реанимация? Лекарите ни казаха, че няма такава в регистъра, затова се питахме дали не е останала в офиса му или някъде другаде.
- Не знам за съществуването на такава декларация -отговори Маги, а после бързо добави: - Но мога бързо да разбера. Възможно е също да има пълномощно някъде. Ще видя какво мога да науча и ще ви кажа, става ли?
- Ще бъде добре. Лекарите ни казаха, че изгледите не били благоприятни.
- Е, вие двамата идете да го видите. Всички ще продължим да се молим за чудо, докато се вземе решение.
Джейк и Лори й благодариха и се запътиха към стаята на Тони.
- Имаш ли нещо да ми кажеш? - попита Маги през зъби.
- Не, нямам. - Гласът на Тони прозвуча подрезгавял и Маги не каза нищо повече.
Излязоха от отделението и влязоха в чакалнята. Маги се спря и огледа хората вътре, които или разговаряха един с друг, или четяха списания.
- Това е тя - каза Тони, все още много унил. - Красивата чернокоса жена, която седи в ъгъла и пише съобщение на телефона си. Мислех си да опитам да оправя нещата между нас, но по онова време почти не изтрезнявах. Не знам какво да…. - Гласът му изтъня. - …й кажа. Вече не знам какво да кажа на когото и да било.
- Тогава, Тони, просто слушай.
Маги тръгна към младата жена, чиито очи бяха силно зачервени, но това никак не накърняваше красотата й. Когато Маги застана пред нея, тя вдигна поглед и наклони глава на една страна:
-Да?
- Здравейте, казвам се Маги Сондърс и работя като медицинска сестра в детската болница „Дорнбехър“. Вие сте Анджела Спенсър, нали?
Младата жена кимна.
- Аз, госпожице Спенсър, не само работя тук, но и познавам баща ви лично.
- Наистина ли? - Анджела се поизправи в стола и пусна телефона в дамската си чанта. - Откъде се познавате с баща ми?
Маги не бе подготвена за този въпрос.
- Ами… запознахме се в църквата.
- Почакайте! - Анджела беше смаяна. - Запознали сте се с баща ми в църква? С баща ми? Сигурна ли сте, че говорим за един и същи човек?
- Да, баща ви е Антъни Спенсър, нали?
- Така е, но… - Тя бързо огледа Маги от главата до петите. - Не ми изглеждате негов тип.
Маги се засмя.
- Какво имате предвид? Че не съм слабичка, миниатюрна женица, която си знае мястото и не си отваря много устата, така ли?
Анджела се усмихна.
- Не, извинете, имах предвид… Е, хванахте ме.
Маги се изкиска и седна до Анджела.
- Знаете ли, с баща ви не сме „двойка“, а просто приятели, които се запознаха наскоро в църквата.
- Не мога да повярвам, че татко е стъпил в църква. Имаше някакъв неразрешен проблем с религиозните места.
- Може би тъкмо това е причината да се сближим. И аз имам подобен проблем. Не че църквите не дават на човек нещо много ценно, но понякога то остава далеч на заден план, заради всичките ритуали и церемонии.
- Знам какво имате предвид - отвърна Анджела.
- Госпожице Спенсър…
- Моля, наричайте ме Анджела - каза с усмивка младата жена.
- А ти мен Маги, радвам се да се запознаем. - Двете стиснаха ръцете си, сякаш официално се представяха една на друга. - И така, Анджела, разговарях с майка ти и тя ми каза, че ти и баща ти в момента сте скарани.
Анджела сведе поглед, опитвайки се да овладее емоциите си. После отново погледна Маги в очите.
- Да. Спомена ли ти какво му казах последния път, когато разговаряхме? Всъщност… какво му изкрещях. Че ми се щеше да е мъртъв. След няколко дни разбрах, че е в кома и може да умре, а сега не мога да му кажа, че съжалявам и…
Маги постави ръка на рамото на момичето и й подаде кърпичка, която Анджела взе с благодарност.
- Чуй ме, Анджела. Вината не е твоя. Вероятно няма нужда да го казвам, но исках да го чуеш произнесено на висок глас. Това просто се е случило, ние не можем да контролираме събитията, да избираме момента, в който да се случат. Все още можеш да му кажеш.
- Какво имаш предвид? - Анджела отново я погледна.
- Медицинска сестра съм и съм виждала много неща, включително знам за пациенти в кома, които са били способни да чуват разговорите около себе си. Все още можеш да му кажеш каквото искаш. Вярвам, че той ще те чуе.
- Наистина ли мислиш така? - В очите й проблесна искрица надежда.
- Да - отвърна Маги уверено, - и ако имаш нужда от някого до себе си там, дадох телефонния си номер на Джейк. Просто ми се обади и аз ще дойда, независимо дали е през деня или през нощта.
- Благодаря ти, Маги. - Сълзи потекоха от очите на Анджела. - Дори не те познавам, но съм толкова благодарна, че те срещнах. Имах нужда да чуя това, страхувах се, че…
Маги прегърна Анджела, а Тони се разрида вътре в нея с лице, притиснато към прозореца, през който можеше да вижда, ала не можеше да бъде видян, устремен към своята плачеща дъщеря, която беше толкова близо до него и все пак така далеч. Той ридаеше заради всичките свои загуби, заради всичките вреди, които бе причинил. Разкаянието го разкъсваше, но той бе готов за него.
- Прости ми! - произнесе Тони едва чуто и се изгуби.
НАОС13
Вкаменелите ни сърца се превръщат в туптяща плът тогава, когато научим къде ридае изгнаникът.
БРЕНЪН МАНИНГ
Тони се озова отново близо до малкото поселище край най-далечната стена, където съвсем наскоро бе провел своята голяма битка. Стоеше на мястото, където пътеката се разклоняваше в две посоки: наляво, към постройките, обитавани доскоро от неговите самозаблуди, и надясно, към четвъртитата сграда, която Самонадейко и Тиранчо му бяха казали, че е храм.
Чувстваше се изтощен, сякаш събитията и емоциите, които все още отекваха в него, бяха изцедили енергията му до последната капка. Думите „Прости ми“ като че ли все още пареха устните му и караха сърцето му да се свива. Самотата брулеше лицето му като зъл вятър. Лъжците може и да бяха лоша компания, но поне бяха някаква компания. Вероятно истинската промяна освобождаваше място в сърцето на човек и го правеше способен на неподправено общуване. В разкаянието и загубата, които чувстваше, все пак се долавяше и някакво очакване, за нещо голямо и съвсем близко.
Той отново погледна надолу по дясното разклонение на пътеката. В далечината различи формите на храма. Ако не
бяха ясно изразените му ръбове, човек би се заблудил, че е огромен камък, паднал от нея.
Храм? Какво общо имаше той с храмовете? Защо това място беше важно за него? Чувстваше, че някаква сила го притегля неустоимо натам, почти дочуваше обещание, произнасяно от тайнствен глас. Но това не бе всичко. В очакването му се прокрадна нотка на страх, усещане за нещо нередно. Някакво безпокойство скова краката му и не му позволяваше да ги помръдне.
Възможно ли бе това да е храм на Бог? На Бог Отец? Навярно не, размишляваше той. Баба беше споменала, че Бог бил извън пределите на стените. Този храм обаче беше отсам стените. Не допускаше, че Бог би пожелал да обитава храм като този, по който не се виждаха прозорци и дори врати.
Даде си сметка, че съзнателно се бави, сякаш въпросите можеха да заместят преживяването на онова, което го очакваше напред. Беше време, както би казала Баба. Тя и Исус несъмнено бяха край него. Тони вече знаеше, че ако не ги виждаше, то беше заради собствените му ограничения.
- Имам някои въпроси към вас - промълви той и се усмихна на себе си. Не беше ли молитвата просто разговор между довереници, хрумна му.
Тони пое по дясното разклонение и видя малко гущерче да се шмугва между камъните встрани. В следващия миг осъзна, че прекосява пресъхнало речно корито. Някога в него бяха текли дълбоки води, сега само тук-там се забелязваше кал. Реката трябва да бе минавала точно през храма. С всяка крачка напредването му ставаше все по-трудно, защото обувките му затъваха в мекия пясък. Последните стотина метра измина с болезнени усилия и в края се наложи да спре, за да нормализира дишането си.
Ала не физическите усилия бяха най-лошото, а емоционалният смут, който съпътстваше всяка крачка. Всичко в него крещеше да се върне. Трепетното очакване, което го бе тласнало да поеме по този път, се изгуби като водна пара в пясъчната вихрушка, която се завихри в речното легло и ограничи зрението му.
Когато стигна до храма, вече бушуваше същинска буря. Той отчаяно се опита да открие някаква неравност по повърхността на най-близката стена, за да се захване и да не бъде отнесен от яростните пориви на вятъра, но стената беше гладка като стъкло. Затова се обърна и притисна гръб в нея. Не можеше да види врата или някакъв друг вход към вътрешността. Намираше се в голямо затруднение.
Тони обаче беше сигурен в едно - присъствието му на това място не беше случайно. Едно от двете демонични създания, които го бяха довели дотук, му беше казало, че идвал в този храм на поклонение, че сам го бил построил. Ако това беше истина, тогава трябваше да знае как да влезе в него. С усилие устоявайки на бурята, Тони скри лице в сгъвката на лакътя си и се опита да се концентрира въпреки жилещия го пясък. Къде във вътрешния му свят би съществувало подобно място? Място за поклонение! Какво представляваше храмът? Нещо, което би поставил в центъра на своя свят. Успехът? Не, той беше нещо твърде неопределено. Властта? Тя не носеше удовлетворение, нито пък беше от жизненоважно значение.
- Исус, моля Те, помогни ми! - промълви Тони. Дали в отговор на молбата му или не, една мисъл го осени още в същия миг. Тя беше кристално ясна като чиста утрин, но единствено задълбочи отчаянието му. Този храм представляваше копнежът, тегнещ в самата сърцевина на неговото съществуване. Беше гробница, мавзолей, паметник.
Той откри лице и го притисна към стената, скръбта му заизвира като река от най-дълбоките и съкровени недра на душата му. Постави устни върху гладкия студен камък, целуна го и прошепна:
- Гейбриъл!
Мълния падна точно до него, разпуквайки стената като крехко стъкло. Тони бе повален от сътресението, което разкри входа на тунел точно пред него. Той пропълзя в тъмнината. Навътре бурята не се чуваше. Изправи се и опипом тръгна по едната стена, приплъзвайки предпазливо крак след крак от страх да не пропадне в някоя цепнатина. След няколко завоя и един сравнително къс прав участък стигна до врата. Беше залостена с резе подобно на това на вратата към душата му, пред която се беше озовал малко след пристигането си.
И тази врата се отвори без звук, но когато мина през нея, трябваше бързо да присвие очи заради ярката светлина, която внезапно изпълни пространството.
Тони стоеше в единия край на нещо като малка катедрала с впечатляваща конструкция и проста украса. Проникващите вътре светлинни лъчи улавяха в конусите си частици прах и като че ли ги възпламеняваха. Миришеше на антисептици и това определено смущаваше внушението за величие.
Нямаше столове и пейки, само олтар в далечния край, облян в ярка светлина, която заличаваше детайлите му. Тони направи крачка напред и прошепна:
- Не съм сам. - Думите му отекнаха в мраморните стени и под. - Не съм сам! - повтори той по-високо и тръгна към светлия олтар.
Внезапно нещо сред светлината се раздвижи и той застина на място, скован от ужас.
- Гейбриъл?
Не можеше да повярва на очите си. Онова, от което се бе страхувал най-много, но и за което бе копнял най-силно, сега беше пред очите му. Олтарът всъщност беше болнично легло, обградено от лампи и апаратура. От него го гледаше петгодишно момче. Той се втурна към него.
- Спри! - заповяда момчето с тон, в който се долавяше и молба. - Татко, трябва да спреш.
Тони спря на около три метра от сина си, който изглеждаше точно както бе съхранен в спомените му - здраво и енергично момче в началото на жизнения си път, - но сега беше прикован към леглото, свързан с кабели и тръби към животоподдържащата апаратура.
- Ти ли си? Гейбриъл, наистина ли си ти? - попита Тони, умолявайки.
- Да, татко, аз съм, но ме виждаш такъв, какъвто си ме запомнил. Трябва да спреш.
Тони беше объркан. Нужно беше да употреби цялото усилие на волята си, за да не се хвърли напред и да грабне своето дете в обятията си. Беше само на крачка от него, а Гейб го молеше да спре. Струваше му се абсурдно. У него започна да се надига паника като мощен морски прилив.
- Гейбриъл, не мога да те изгубя отново, не мога!
- Татко, аз не съм изгубен. Ти си изгубеният, не аз.
- Не! - изстена Тони. - Това не може да е вярно. Аз те имах. Държах те в ръцете си, а ти се изплъзна, без да мога да сторя нищо. Толкова съжалявам! - Той падна на колене и скри лице в дланите си. - Може би… - Вдигна поглед. -Може би ще успея да те съживя. Може би Бог ще ме върне назад във времето и ще ми даде възможност да те излекувам…
- Тате, недей!
- Но не разбираш ли, Гейб, ако Бог може да ме пренесе през времето при теб, аз бих могъл да те излекувам и тогава животът ми няма да е такава руина…
- Татко. - Тонът на Гейбриъл беше благ, но непоколебим.
- Тогава нямаше да нараня майка ти толкова много и да съм така лош със сестра ти. Само ако ти…
- Татко! - Гласът на момчето ставаше все потвърд.
- Ако ти не беше… умрял. Защо трябваше да умираш! Беше толкова малък и слаб, а аз се опитах да направя всичко по силите си. Гейбриъл, умолявах Бог да вземе мен, вместо теб, но той не пожела. Не бях достатъчно добър. Толкова съжалявам, синко!
- Татко, спри! - заповяда Гейбриъл.
Тони вдигна поглед. По страните на сина му се стичаха сълзи, а от очите му струеше любов.
- Татко, моля те, трябва да спреш - прошепна Гейбриъл.
- Трябва да спреш да обвиняваш себе си, мама, Бог, целия свят. Моля те, остави ми да си ида. Държиш ме затворен зад тези стени заедно със себе си от години. Време е да освободиш и двама ни.
- Но, Гейбриъл, не знам как да го направя! - Това беше най-искреният вик, който някога се бе изтръгвал от сърцето му. - Как да го направя? Как да те оставя да си идеш? Не искам, не ис…
- Татко, чуй ме. - Сега Гейбриъл падна на колене и погледна право в очите на баща си. - Чуй ме, аз не съществувам тук. Ти си заблуден, объркан, това къса сърцето ми. Време е да напуснеш това място, да бъдеш свободен, да чувстваш отново. Няма нищо нередно в това да се смееш и да се радваш на живота. Това е напълно в реда на нещата.
- Но как бих могъл да го правя, когато теб те няма, Гейбриъл? Не знам как да те освободя.
- Татко, не мога да ти обясня, но ти вече си с мен, ние сме заедно. Ние не сме разделени в живота отвъд. Ти си затворен в един отломък от своя вътрешен свят и е време да се освободиш.
- Но тогава, Гейбриъл - попита Тони с плачевен глас,
- тогава защо ти си тук? Как така те виждам?
- Виждаш ме, защото помолих Татко Бог да ми позволи да дойда при теб и да ти помогна. Тук съм, татко, защото те обичам с цялото си сърце и искам отново да си пълноценен и свободен.
- О, Гейбриъл, толкова съжалявам, че ти причиних още болка…
- Спри, татко. Не разбираш ли? Аз не съжалявам. Аз поисках да дойда тук. Не става въпрос за мен, а за теб.
- А какво трябва да направя сега? - Тони едва успя да произнесе тези думи.
- Излез оттук, премини през стените, които сам си издигнал, и не поглеждай назад. Освободи себе си, татко. Не се тревожи за мен. Подобре съм, отколкото можеш да си представиш. Аз също съм мелодия.
Чувайки тези думи, Тони се засмя през сълзи.
- Мога ли да ти кажа - попита той, с мъка намирайки думите, - че наистина съм щастлив да те видя? Мога ли да ти кажа това?
- Да, татко.
- А мога ли да ти кажа, че те обичам, че ми липсваш ужасно и че има моменти, в които не мога да мисля за нищо друго, освен за теб?
- Да, татко, можеш, но сега е време да ми кажеш довиждане. Време е да вървиш.
Тони се изправи на крака, все още облян в сълзи.
- Говориш като Баба - засмя се той, хлипайки.
- Ще приема това за комплимент - отвърна Гейбриъл с усмивка, а после поклати глава. - Само да знаеше. Всичко е наред, татко. Добре съм.
Тони остана още известно време, приковал поглед в петгодишния си син. Накрая пое дълбоко въздух и каза:
- Добре, довиждане, синко! Обичам те. Довиждане, Гейбриъл.
- Довиждане, татко. Скоро ще се видим!
Тони се обърна, отново пое дълбоко въздух и тръгна към вратата, през която бе влязъл. Подът започна да се пропуква и с всяка стъпка на Тони пукнатините в него нарастваха. Той не смееше да погледне назад, защото знаеше, че решителността му ще се изпари на мига. Стената пред него потрепна, после стана прозрачна и изчезна изцяло. Зад него се разнесе грохот. Нямаше нужда да се обръща, знаеше, че храмът рухва, че душата му се преобразяваше. Крачките му станаха потвърди и сигурни.
Тони вдигна поглед и видя чудовищна водна стена да се движи към него с огромна скорост. Не можеше да направи нищо друго, освен да чака да го помете. Разтвори широко ръце. Реката се връщаше в коритото си.
ЯБЪЛКОВ ПАЙ
Бог влиза у всекиго през тайна вратичка.
РАЛф УОЛДО ЕМЕРСЪН
-Маги?
1 V I - Хей! - изписка Маги, изпускайки купа брашно на кухненския плот. - Не ме стряскай така! Нямаше те почти два дни, откакто ме остави с дъщеря си в болницата. Виж какво направих сега, изплаши ме почти до смърт!
- Маги!
- Какво?
- Много се радвам да те видя. Казвал ли съм ти колко съм ти благодарен, Маги? Колко много ценя…
- Тони, добре ли си? Не знам къде си бил, но не ми звучиш много добре, сякаш не си изцяло на себе си.
Той се засмя на думите й и смехът му достави удоволствие.
- Може да не съм на себе си, но се чувствам подобре от всякога.
- Лекарите не са на същото мнение. Да знаеш, че нещата при теб не вървят добре. Трябва да поговорим. Тъкмо през това време ще направя ябълковия пай, с който съм се захванала. Много неща се случиха през тези два дни, откакто дезертира, и е нужно да решим какво ще правим, да изработим план.
- Ябълков пай? Обичам домашен ябълков пай. По какъв случай го правиш? - Тони видя, че Маги едва сдържаше усмивката си. Усети у нея да се надига особена комбинация от емоции. - О, няма нужда да ми казваш. Правиш го за полицая, нали?
Тя махна с ръка и се засмя.
- Да, ще намине насам след смяната си, за да го почерпя с десерт. Доста често се чувахме с него по телефона, докато те нямаше. Той ме намира за загадъчна. - Тя направи театрален жест с ръце. - Да знаеш, че ако го целуна, станало е неволно, забравила съм за теб. Казвам ти, за да си подготвен. Ще се опитам да не се случва, но… знае ли човек.
- Просто прекрасно! - въздъхна Тони, питайки се какво ли би било да живее като топче за тенис на маса, непрестанно прескачащо между две души.
- През онези двайсет минути в болницата научих за теб повече, отколкото за цялото време, докато беше в главата ми. - Маги забърса брашното от плота, изсипа го в мивката и започна да изважда необходимите продукти за пая по рецепта на майка й. - Известно време ти бях наистина бяс-на, задето така си наранил семейството си. Жена ти, тоест бившата ти жена, е истинска красавица. А дъщеря ти - тя пък е забележителна и все още те обича, въпреки целия си гняв към теб. И, Тони, искам да ти кажа колко съжалявам за Гейбриъл. Наистина много съжалявам! - Тя направи пауза. - А каква е историята между теб и Джейк? Това единствено не съм разбрала още.
- Маги, карай по-бавно - прекъсна я Тони. - Ще отговоря на всичките ти въпроси, но не сега. Сега трябва да поговорим за други неща.
Маги прекъсна работата си и погледна навън през прозореца.
- Например за изцелението на някого? Тони, знай, че много ме нарани. Поиска да се кача там горе, наблюдава ме как страдам за Линдзи само за да ме накараш да поста вя ръка на жалкото ти…
- Моля те да ми простиш за това, Маги. Но не знаех какво друго да направя, смятах, че ако се оправя, бих могъл да помогна на много хора, а може би дори да поправя част от всички поразии, които съм нанесъл. Знам, че беше абсолютно егоистично…
- Тони, спри! - вдигна ръка Маги. - В случая аз проявих егоизъм, мислех единствено за болката в собствения си живот и как можеше тя да бъде премахната. Преди немного години аз самата изгубих любими хора и не исках това да се повтаря. Нямам право да очаквам от теб да спасиш именно Линдзи. Не бях права, ще ми простиш ли?
- Ъъъ… прощавам ти. - Тони беше изненадан, обзе го странно спокойствие заради поисканата прошка.
- Да, трябва да се качим отново там, Тони, и да произнесем молитва за изцеление над тялото ти, преди всичките онези машинарии да станат безполезни. Трябва да направим това час по-скоро. Както вече ти казах, през последните два дни животът все повече напуска тялото ти и лекарите смятат, че едва ли ще се върне отново в него.
- Напоследък много мисля за това изцеление, Маги…
- Сигурна съм, че е така. Но не можеш да оставиш цялото си имущество на котките! - Тя спря да бърка тестото и взе една дървена лъжица. - Котки! Това е едно от най-откачените неща, които някога съм чувала. Разбирам зебри, китове или пък онези сладки бебета тюлени, но котки? - Тя поклати глава. - Боже мой, как така ще дадеш спечеленото си с толкова труд имущество на котки?
- Да, доста тъпа идея, признавам - съгласи се той.
- Затова да побързаме да те излекуваме, че да поправиш тази своя тъпотия. - Докато говореше, Маги размахваше дървената лъжица към прозореца.
- Мислех си, Маги…
- Тони, имаш всяко основание да излекуваш себе си. Щом Бог ти е направил този дар, значи трябва да ти е гласувал доверие, че ще го използваш разумно. И ако ти решиш, че да спасиш себе си е най-добрият начин да го оползотвориш, то аз заставам изцяло зад това решение. Не ми е работа да казвам на хората как да живеят живота си. Омръзна ми да пилея енергия да съдя този или онзи… което… - Тя отново размаха лъжицата, която вече беше цялата в брашно и масло. - …Напоследък се опитвам да не правя толкова често, но за да се освободя изцяло от този навик, ще ми трябва време. Признавам, че понякога ми доставя удоволствие да осъждам хората за постъпките им. Така придобивам чувството за превъзходство, а освен това си мисля, че на някои хора им е простено да раздават присъди и че аз съм може би една от най-надарените в това отношение. Виждаш ли, Тони? Всички си имаме недостатъци от един или друг род. Но вече приключих с проповедта си. Какво мислиш?
- Караш ме да се усмихвам, ето какво мисля - отвърна Тони.
- Е, тогава животът ми е осмислен - изкиска се Маги. - Всъщност животът ми ще е изцяло осмислен, ако Кларънс ми подари годежен пръстен. Не се обиждай, Тони.
- Караш ме да ревнувам - засмя се Тони. - Маги, хрумна ми идея как да поправим тази глупост с котките, но ще ни трябва помощ. Колкото по-малко хора участват, толкова подобре. Мисля да се обърнем към Джейк, защото нямаме кой знае какъв избор, и към Кларънс, защото е ченге и ще ни помогне да извършим всичко както трябва.
- Тони, малко ме плашиш. Обир ли ще правим или какво? Тези неща никога не завършват добре. Гледам доста филми.
- Няма да е точно обир.
- „Няма да е точно обир“? Това не ме успокоява особено. Друго незаконно деяние ли ще е?
- Добър въпрос. Не съм сигурен, може би по-скоро на границата със закона. Докато не съм мъртъв, мисля, че няма да е престъпление.
- И искаш да замесиш моя Кларънс в подобно нещо?
- Няма друг начин, Маги.
- Драги, не желая Кларънс да бъде забъркван в разни деяния, пък били те и полупрестъпни. По-скоро бих оставила котките да спечелят.
- Маги, трябва да го направим.
- Защо ли не изляза навън и не целуна някое бездомно куче или пък котка, щом си си изгубил ума по тях?
- Не в котките е въпросът, Маги, а в мен. Моля те, довери ми се. Имаме нужда от помощта на Кларънс.
- О, боже! - Маги вдигна ръце към тавана. - Добре.
- Благодаря ти, Маги - продължи Тони. - Две неща трябва да обмислим. Мястото, където трябва да влезем, е моя собственост, но никой не знае за съществуването му. Устроих го, за да сме аз и най-важните ми книжа в абсолютна сигурност, затова охранителната система е от най-висш клас. Проблемът е, че когато полицията се е опитала да проследи къде отива сигналът от камерите в апартамента ми, охранителната система се е рестартирала с нов код и сега не мога да вляза без него.
- А защо очакваш да разбера всичко, което ми наговори? - попита Маги.
- Извинявай. Просто мислех на глас.
- Не забравяй, моля те, че когато мислиш на глас, заедно с теб мисля и аз, а точно сега мисля, че съм объркана.
- Добре, слушай. Имам скривалище край реката, близо до Макадам Авеню, но кодът за достъп в него е променен автоматично и има три начина, по които мога да се сдобия с него.
- Използвай тогава единия от тези начини - предложи Маги.
- Няма да е толкова просто, колкото изглежда отстрани. Писмо с новия код е било изпратено автоматично в специална пощенска кутия. Тази пощенска кутия може да бъде отворена единствено със специално пълномощно, което се съхранява в банкова депозитна кутия. А депозитната кутия на свой ред може да бъде отворена единствено при наличието на смъртен акт.
- Ама че работа! - каза замислено Маги. - Тази възможност не ни върши работа.
- Втората възможност - продължи Тони - не е много по-добра. При промяна на кода системата автоматично задейства изпращането на писмо по експресната поща и до Лори. Тя няма да има представа какво е съдържанието му и защо го е получила. То просто пристига в пощенската й кутия без никакво придружаващо обяснение и представлява допълнително подсигуряване. Никой не би предположил, че бих поверил нещо ценно на бившата си съпруга.
- Почакай! - прекъсна го Маги. - Как изглежда един такъв код?
- Представлява поредица от шест едноцифрени или двуцифрени числа, от едно до деветдесет и девет, които са избрани по произволен принцип - обясни той.
- Значи нещо подобно на числата в лотарията? - попита Маги и набързо изми ръцете си на чешмата.
- Да, би могло да се каже.
- А това тук дали би могло да е код? - Маги взе дамската си чанта от закачалката в коридора и взе да тършува из нея. Ликуваща, тя извади оттам плик със знака на експресната поща и го отвори. Вътре имаше един-единствен лист с напечатани на него шест числа, всяко в различен цвят.
- Маги - възкликна Тони, - това е писмото с кода! Откъде, за бога…
- От Лори! Останах в болницата да помогна на нея и на Джейк да уредят някои документални въпроси, в случай че, нали се сещаш… И тогава тя ми го даде. Каза, че пристигнало тъкмо преди да тръгне към болницата и го пъхнала неразпечатано в чантата си. Обратният адрес бил този на офиса ти в търговската част на града, но си помислила, че може да има някаква връзка с мен. Казах й, че дори не бих могла да предположа какво е съдържанието му, но тя настоя да го взема. Щях да те питам, но бях напълно забравила, докато ти не го спомена.
- Маги, да можех да те разцелувам! - извика Тони.
- Е, това вече би било доста странно - отвърна тя. - Чудя се какво би станало? Значи това са числата, от които имаш нужда?
- Да! Това е кодът за достъп. Дай да погледна датата на плика. Да, съвпада. Това ще ни спести страшно много време.
- Каза, че имало и трети начин да се сдобиеш с кода?
- За радост няма да се наложи да прибягваме до него. Освен чрез двете писма, системата изпраща кода и по електронен път до специална клавиатура в офиса ми в търговската част на града. Единствено аз знам кода за отключва-нето й и си мислех, че ще се наложи някой да посети офиса под някакъв претекст и да намери начин да седне на бюрото ми. Джейк, като мой брат, бе единственият, на когото съдружниците ми биха позволили да направи това.
- Да, но това би означавало…
- Да, щеше да ти се наложи да го целунеш, а нещата и без това са достатъчно усложнени. Сега обаче няма да е необходимо да прибягваме до Джейк - каза Тони с облекчение. - Щом първият проблем е решен, да преминем към втория. - Той направи пауза, след което попита: - Маги, какво мислиш за Джейк?
- О, имаш предвид Джейкъб Ейдън Ксавие Спенсър, твоя брат?
Тони отново бе изненадан.
- Как узна пълното му име?
- Кларънс погледна в досието му. Знаеш, че има досие, нали? Нищо сериозно не е извършил - няколко обира с взлом, за да си осигури средства за наркотици, било е преди години. Лежал е „петарка“ в Тексас…
- „Петарка“? Кой се изразява така?
- Скъпи, не познаваш биографията ми, нито пък фамил-ната ми история, така че внимавай с мен.
- Извинявай. Моля те, продължи - подкани я той, широко усмихнат.
- Вчера прекарах два часа с Джейк в болницата. Говори ми много за теб. Не знам дали ти е известно, но той те боготвори. Каза ми, че единствената причина да е още жив си ти. Закрилял си го, докато сте раснали в един ненормален свят. Но после пътищата ви са се разделили и той се е събрал с лоша компания, пристрастил се е към наркотиците и го е било срам да ти се обади, докато не се изчисти. Ти си за него не просто брат, а баща. Докато той се чувства като малкия брат неудачник и наркоман.
Тони слушаше мълчаливо, у него отново се надигаха емоции, за които не бе подготвен.
- Тони, той вече е чист. Поправил се е с помощта на обществото „Анонимни наркомани“, програма за рехаби-литация, и Исус. Чист е от шест години. Подновил е образованието си и работейки на непълно работно време, е завършил колежа „Уорнър Пасифик“ тук, в града. Заема длъжност във фирма, наречена „Портлънд Лийдършип Фаундейшън“ и има спестявания. Джейк изчаквал да си стъпи на краката, за да се изнесе в собствено жилище и да събере достатъчно кураж, за да ти се обади, когато го потърсили полицаите с новината за теб. Тони, той се разплакал. Може би повече от всичко на света искал ти да се гордееш с него. Сега съжалява, че е пропуснал шанса да ти каже за своята промяна. Но когато те излекуваме, ще има тази възможност. Джейк наистина има нужда да чуе от твоята уста, че те е грижа за него.
Тони мълчеше, опитвайки се да си възвърне самообладанието.
- Маги, искам да знам доверяваш ли му се? Имаш ли доверие в Джейк? Вярваш ли, че промяната му е действителна?
Маги осъзнаваше тежестта на въпросите на Тони, важността, която отговорите им имаха за него, затова помисли внимателно, преди да отговори:
- Да, Тони, имам му доверие. Твърдо убедена съм, че брат ти е умен и сериозен човек, който се труди здраво, и аз бих му се доверила, дори ако ставаше въпрос за Каби и Линдзи, които са всичко за мен.
- Това е, което исках да знам, Маги. Защото аз имам пълно доверие в теб и щом ти се доверяваш на Джейк, това ми е достатъчно. Благодаря ти!
По гласа му Маги долови, че Тони имаше още какво да казва, но предпочете да не го насилва. Тони сам щеше да й разкрие всичко, когато бе готов.
- За мен е чест, че ми се доверяваш, Тони.
- Ти си сред най-първите довереници в списъка ми. А това казва много повече от всякакви думи.
- Доверието е свързано с риск, Тони. Взаимоотношенията между хората винаги крият рискове, но какво да се прави? Светът е безсмислен без взаимоотношенията. Някои са по-трудни и оплетени от други, има, разбира се, и безоблачни, но всички са важни.
Тя постави тавата с пая във фурната, провери температурата и се зае да си приготви чаша чай.
- Знаеш ли, цялото ти семейство се събра, Тони. Просто реших, че може би ще искаш да го знаеш.
- Благодаря ти, Маги. Благодаря ти, че направи това възможно.
- Няма защо, господин Тони.
- Защо ме нарече така… господин Тони? - попита я той изненадан.
- Не знам - отговори Маги. - Просто така ми дойде. Защо?
- Срещнах едно момиченце, което ме наричаше така. Твоето обръщение просто ми напомни за нея.
- Деца! - засмя се Маги. - Способни са да се промъкнат на места, до които не бихме допуснали друг да доближи.
- Наистина - съгласи се Тони.
Докато кейкът се печеше, двамата продължиха да си бъбрят като стари приятели. Разговорът им бе лек, но съдържателен.
Само секунди след като изпеченият ябълков пай бе изваден от фурната, Моли и Каби влетяха у дома, и двамата в приповдигнато настроение. Каби се нахвърли върху своята приятелка Маги и я дари с „мечешката прегръдка“, а после притисна глава към сърцето й и прошепна:
- Tax-ни… на-кога! - След което се изсмя и изтича по коридора към стаята си.
- Какво дете - каза Тони. - Необикновено е.
- Така е - съгласи се Маги. - Но какво означаваше това?
- Той ми напомни за един наш разговор преди време. По някакъв начин узнава, когато съм в теб.
- Това момче знае много неща.
Моли влезе в стаята и с най-слънчевата си усмивка прегърна силно Маги.
- Добри новини? - попита Маги.
- Относно Линдзи ли имаш предвид? Не съвсем. Състоянието й е все същото. - Тя снижи глас: - Тони тук ли е?
Маги кимна.
- Здравей, Тони. Прекарах доста време с твоето семейство тази сутрин, най-вече с Анджела. Всички много се забавлявахме, особено Анджела и Каби. Твоето момиче е истинско съкровище.
- Казва, че ти благодари - отвърна Маги, още преди Тони да е продумал.
- И… - Моли се усмихна. - Поопознах брат ти Джейк и мога да кажа, че ми хареса. Днес ме заведе на посещение при теб и ако трябва да съм честна, той е по-симпатичният от двама ви.
- Казва, че така ти се е сторило, защото сега е болен -предаде Маги.
- Сигурно е прав - засмя се Моли и отвори хладилника, за да потърси нещо за себе си и Каби.
- Има пай, Моли, предвидила съм и за теб и Каби.
- Чудесно. Ще си сложим за десерт. Ей сега се връщам. Обещах на Каби вечеря в задния двор и отивам да му занеса храната.
В този момент на вратата се позвъни, след което се чуха три резки почуквания. Никой не им обърна особено внимание, освен Тони, който се усмихна широко. Вероятно не беше нито Джак, нито Исус, помисли си той.
Беше Кларънс, застанал на прага с топла усмивка и цветя за Маги. Вълната от доволство я обля отвътре и Тони за кратко затвори очи и въздъхна дълбоко. Толкова много беше пропуснал или изгубил заради стените, които бе изградил в себе си.
- Няма да те целувам - прошепна Маги. - Знаеш кой е тук.
Кларънс се засмя.
- Е, тогава просто ми кажи, когато си иде. За да наваксаме.
- Сложила съм номера ти на бързо набиране - отвърна Маги и се изкиска.
- Еха, какво подушвам? - възкликна Кларънс. - Прясно опечен ябълков пай. Ухае също както ухаеше маминият. Имаш ли сладолед?
- Разбира се, Тиламук „нила“ става ли?
- Идеален е. - Кларънс се настани край масата, а Маги отряза повече от щедро парче от пая и сложи отгоре голяма буца сладолед. - Ако наминавам по-често оттук, ще се наложи да удвоя тренировките, но пък ако паят е толкова вкусен, колкото е апетитен ароматът му, заслужава си.
Маги му подаде чинията с пай и голяма лъжица и го изчака да изяде първата хапка. Кларънс реагира с почти детски възторг. - Маги, това е великолепно! Хич не ми се ще да призная, но паят ти е по-вкусен от този на мама.
Маги засия.
- От вас двамата ми се повдига - намеси се Тони. - Какви са тия лиготии и излияния? Пфу!
- Тони те поздравява - каза с усмивка Маги.
- Здравей, Тони - отвърна Кларънс и също се усмихна на Маги. После си отчупи още една хапка от пая, сложи я в устата си и започна да я дъвче бавно, наслаждавайки се на вкуса й.
- Здравей, Кларънс. - Моли, която се връщаше от задния двор, където Каби беше на пикник, прегърна полицая и седна на масата при него. - Какво става?
- Идваш в точния момент - каза Маги, която поставяше сладолед върху своето парче пай. - Тъкмо се канехме да преминем към съществената част.
Кларънс отново се обърна към Маги и заговори с по-сериозен тон:
- Тони, искам да те помоля за една голяма услуга.
- Казва, че е съгласен, защото и той иска да те помоли за голяма услуга - отвърна Маги.
- Би могла да целунеш Кларънс - предложи Тони, - за да му обясня сам какво искам, без да се’ налага да му предаваш. Така може би ще е по-лесно.
- Шегуваш ли се? - отвърна Маги. - И да ме оставите извън играта? Няма да стане! Колкото и идеята да целуна Кларънс да е съблазнителна, няма да се възползвам, благодаря ти. Ако двамата ще заговорничите, аз трябва да слушам, за да съм наясно с всичко. Хайде, ти си пръв, Кларънс.
- Тони, нямам право да искам от теб това, което ще поискам - започна Кларънс, - не знам дори дали нещо подобно е възможно, затова преди да ти кажа каквото и да било, моля те, знай, че не очаквам от теб непременно да го направиш. Това, че и ти ще поискаш услуга от мен, по никакъв начин не бива да те задължава да изпълниш моята молба. Изяснихме ли се?
- Казва, че му е кристално ясно, но е на мнение, че трябва да изчакаш и първо да чуеш каква услуга ще ти поиска той.
- Не ме е грижа - отвърна Кларънс. - Щом Маги участва, и аз съм вътре. - Той направи пауза. - Не е нещо незаконно, нали?
- Не смята, че е незаконно.
- Не смята, че е незаконно? - обади се Моли.
- Това все пак… е някакво успокоение - въздъхна полицаят. - Ето за какво бих желал да те помоля аз, но преди това да напомня, че си свободен да ми откажеш, за което няма да ти се сърдя.
Двете жени и Тони забелязаха как този силен мъж видимо се опитваше да овладее емоциите си, нещо, което, изглежда, не му се случваше често. Маги се пресегна и хвана ръката му, което почти го довърши, но той все пак съумя да възвърне самообладанието си и след като прочисти гърлото си, с леко сипкав глас, продължи:
- Майка ми страда от болестта на Алцхаймер. Преди няколко години бяхме принудени да я заведем в дом, където да се грижат за нея денонощно, защото ние нямахме тази възможност. Всичко след това се разви толкова бързо, много по-бързо, отколкото някой от нас бе очаквал. Аз бях в друг щат на обучение, когато тя изобщо изгуби връзка с нас.
- Много съжалявам, Кларънс - каза Моли и хвана другата му ръка.
Той вдигна поглед, в очите му проблясваха сълзи.
- Не успях да си поговоря с нея като за последно. Просто изведнъж спря да ме разпознава, в очите й зейна празнина, която ми се ще да мога да запълня по някакъв начин. Тони - продължи той, - просто напоследък не спирам да мисля… ако Маги я целуне… не е ли възможно да се прехвърлиш в нея, да я откриеш и да й предадеш някакво послание от мен, да й кажеш, че ми липсва, че липсва на всички ни. Знам, че звучи налудничаво, пък и не знам дали въобще е възможно…
- Той ще го направи - обяви Маги.
- Наистина ли? - Кларънс погледна Маги право в очите, лицето му, допреди миг напрегнато от силните емоции, видимо се отпусна.
- Разбира се, че ще го направи - включи се и Моли. - Ще го направиш, нали, Тони? - И тя погледна Маги в очите.
18*
273
- Да, ще го направи - потвърди Маги. - Но не е убеден, че ще се справи. Няма много голям опит в тези работи.
- Тони, благодарен съм ти дори само затова, че помисли за тази възможност. Вече съм ти много задължен.
- Казва, че не си му задължен и че на свой ред не иска да те задължава по никакъв начин със своята молба. Ти също можеш да откажеш, без да се чувстваш неудобно.
- Разбрано - отвърна Кларънс.
- И така - започна Маги, - нека се опитам да обясня какво иска Тони. Той има свръхсекретен офис някъде край реката, в непосредствена близост до Макадам Авеню. Не е шпионин или нещо подобно, но е решил да си направи този таен, неизвестен на никого офис, за да съхранява там някои от най-важните си неща. Кларънс, Тони иска да знае дали познаваш човек, който да се занимава с шредиране*? - Тя повдигна вежди, сякаш за да каже: „Не ме питай какво е това, аз просто предавам каквото чувам“.
- Да, имам един добър приятел, казва се Кевин. Работи в голяма компания за шрединг. Мисля, че имат договор да изпълняват дейността си и в нашия град. Защо?
- Някои документи трябва да бъдат унищожени - не счетоводни или незаконни книжа, просто лични неща - побърза да отговори Маги вместо Тони. После обърка глава леко настрани и сякаш на себе си каза: - Тони, защо не изчакаш, докато се оправиш, за да се погрижиш за това сам? - Тя отново се обърна към Кларънс със загрижено изражение. - Казва, че не е напълно сигурен дали ще се оправи и не иска да рискува. - Тя продължи да предава думите на Тони: - Трябва да иде в офиса си. Разполага с всички кодове за достъп, за да вземе каквото е нужно оттам. Казва, че се нуждае от теб, Кларънс, за да е сигурен, че ще извършим всичко, без да оставим следи. Знаеш ли как може да стане това?
Кларънс кимна.
^Нарязване на документи. - Б. пр.
- Казва, че ще е лесно и бързо. Просто трябва да влезем, да отворим сейфа и да сортираме документите в него. Една част ще отидат за унищожаване, а други ще запазим, това е всичко. Работа за може би не повече от половин час. Никой няма да ни види или да узнае, че някога сме били там.
- И това няма да е противозаконно? - замисли се Кларънс.
- Казва, че няма да е. Не и докато е жив. Това място е негова собственост, той знае всички кодове за достъп, така че няма да е влизане с взлом или нахлуване в чужда собственост. Той ще е с нас, така съвестта ти ще е чиста.
Кларънс се замисли.
- Можеш ли да ни помогнеш?
Кларънс кимна.
- Тони предлага да го направим тази вечер. Можем ли да посетим майка ти сега?
Кларънс отново кимна и погледна стенния часовник.
- Имаме много време. Ще се обадя в дома, за да я подготвят за посещението ни. Всички ли ще отидем?
- Аз трябва да остана с Каби - каза Моли. - Но искам да знам всичко за развитието на нещата, ама наистина всичко. Може ли?
- Знаеш, че винаги ти казвам всичко, скъпа. Грижи се добре за Каби, докато ние тримата си играем на Джеймс Бонд.
Кларънс вече разговаряше по телефона.
Маги прегърна Моли силно и нежно.
- Тони казва, че имаш благословията му - прошепна й
тя.
- За какво? - попита Моли.
- За брат му… ако нещата между вас се получат, имаш благословията му.
Моли се усмихна.
- Човек никога не знае. - Тя се притисна отново в Маги. - Благодаря ти, Тони, обичам те!
Думите й изненадаха Тони, както и емоциите, които го обзеха, когато ги чу.
~ И аз те обичам - отвърна той с подрезгавял глас. Маги се усмихна.
- Казва, че и той те обича.
ЗАКЛЮЧЕНИ СТАИ
Човек не е такъв, какъвто се е представил в последния разговор с теб, а такъв, какъвто е бил през цялото време на взаимоотношенията ви.
РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ
Майка ви много ще се радва да ви види - каза с усмивка доброволката и поведе Маги и Кларънс по коридора към единичната стая.
В друг момент подобно изказване би подразнило Кларънс, но не и тази вечер. Стомахът му беше свит от очакването, а колкото повече наближаваше решаващият момент, толкова по-вероятно му се струваше като изход разочарованието. Не знаеше как би го понесъл. Господи, помоли се той, неведоми са Твоите пътища. Ето една идеална възможност да Го докажеш за пореден път. Благодаря Ти, че Си е мен, благодаря Ти за Маги и, особено тази вечер, за Тони.
- Кларънс, никога не си ми разказвал за баща си - каза Маги с приглушен глас.
- Беше добър човек. Почина преди около десет години. Беше съвършен баща, но майка беше движещата сила в нашето семейство. Неговата смърт не беше толкова мъчителна, колкото тази болест… каквото и да представлява тя. Той си отиде, а мама остана някъде между двата свята и ние не можем да установим контакт с нея.
Тони слушаше. Изразът „между двата свята“ го накара да се усмихне и той понечи да се включи в разговора, но се въздържа. Моментът не беше подходящ.
Мека светлина изпълваше стаята, в която влязоха. Вътре седеше елегантна възрастна чернокожа жена, облечена в червено и черно. Имаше красиви черти, високи скули и блестящи очи, които разкриваха нейното отсъствие.
След като доброволката излезе, Маги доближи Кларънс и го целуна по устните, дълго и нежно. Така и така разполагаше само с една целувка, поне тя да е каквато трябва. Тони се озова на място, което преди бе посетил само за кратко, подредено и просторно. Гледаше в очите на Маги отблизо, от интимно разстояние.
- Добре, достатъчно - извика той.
Двамата влюбени разделиха устни с усмивка.
Кларънс отиде до майка си и се наведе към нея.
- Здравей, мамо! Аз съм Кларънс, синът ти.
- Съжалявам. - Жената отмести поглед, по лицето й не личеше да го е разпознала. - Кой сте вие?
- Кларънс, твоят син. - Полицаят се наведе и целуна майка си по челото. Тя се усмихна, а Тони се плъзна за втори пъг.
Мястото, на което попадна, се различаваше от всички други места, които бе посещавал. Светлината беше някак приглушена, а видимостта - ограничена. Той виждаше лицето на Кларънс, по което се четеше изпълнено с надежда очакване.
- Госпожо Уолкър? - Гласът му се отрази в невидими стени и прозвуча като в метална тръба. - Госпожо Уолкър? - извика отново, но никой не му отвърна, единствено ехото от собствения му глас. През очите на възрастната жена Тони видя, че Кларънс седна до Маги и двамата зачакаха. Той старателно бе репетирал посланието, което Кларънс го бе помолил да предаде на майка му, но нея я нямаше наоколо.
Хрумна му един въпрос, който моментално предизвика у него паника: Как щеше да се върне обратно? Не беше помислил за това. Никой не беше помислил. Сигурно щеше да остане във възрастната жена. Но колко дълго? През останалата част от живота й? Или може би когато тялото му престанеше да се бори за живот в болницата, душата му щеше да се върне в него? Нито една от двете възможности не му се струваше особено приятна. Освен това у него се надигаше чувство на клаустрофобия. Може би ако Кларънс целунеше майка си отново, той щеше да се върне в него? Не беше сигурен в това и несигурността будеше безпокойство.
Но знаеше, че е постъпил правилно. В това беше убеден. Още когато Кларънс му беше казал молбата си, той знаеше, че това е правилното решение, и още не се беше разколебал. Тази мисъл го успокои. Кога за последно беше правил услуга на някого, без да очаква нещо в замяна, без користни помисли? Не можеше да си спомни. Може би бе попаднал в капан, от който нямаше измъкване, но той прие ситуацията с чувство на удовлетворение и дори задоволство.
Спомни си за малкия танц, който Баба му беше показала. И го опита. Озова се с лице срещу непрогледна тъмнина. Когато очи те му започнаха да се приспособяват, той различи поредица от врати по продължението на мъждиво осветен коридор. Той внимателно се насочи към първата врата. Когато натисна дръжката й, тя се отвори леко, без съпротивление. Внезапно заструилата ярка светлина го накара да обърне глава настрани, докато очите му отново се адаптират. Когато погледна напред, установи, че стои в края на поле с неузряла пшеница, което се простираше докъдето стигаше погледът. Зелените класове се поклащаха на лекия ветрец. От мястото, където стоеше, тръгваше пътека, която се губеше в малка гора от величествени дъбове. Гледката беше прекрасна и мамеща, но той затвори вратата и отново се озова в непрогледна тъмнина.
Изведнъж чу глас, който като че ли тихо си тананикаше. Ослуша се. Гласът идваше някъде откъм редицата врати и Тони тръгна опипом по стената нататък. Хвърли бърз поглед назад и в неясната далечина видя Маги и Кларънс, хванати за ръце, в очакване.
Когато стигна до третата от многобройните врати, установи, че гласът определено идваше иззад нея. Усмихна се, когато видя, че беше залостена със същото резе като вратата към собственото му сърце. Натисна дръжката, механизмът се задейства без усилие и той влезе в просторно помещение. По стените, покрити с ламперия от махагон и черешово дърво, имаше полици, повечето от които - претъпкани с книги. Множество фотографии и сувенири бяха подредени по останалите. Тананикането вече се чуваше от по-близко и Тони тръгна покрай една от стените. Стигна до ъгъла, сви след него и спря. Тогава я видя - същата жена, която седеше в стаята навън, но по-млада. Изглеждаше също така по-будна и активна.
- Антъни? - попита тя и озари с усмивка помещението.
- Госпожо Уолкър? - Тони беше поразен.
- Моля те, наричай ме Амелия - каза тя, все така усмихната. - Хайде, младежо, ела и поседни до мен. Очаквах те.
Той седна и с учудване забеляза, че може да вижда собствените си крайници. Жената му подаде голяма чаша с черно кафе, от което се издигаше пара. Той я пое с благодарност.
- Как…?
- Не съм сама тук, Антъни. Имам си многобройна компания. Всичко е временно и все пак доста трайно. Трудно е да се обясни как нещо може да е втъкано в друго и едновременно с това да е негово продължение. - Гласът й беше чист и благ, говорът й се лееше като мелодия. - Тялото желае да остане в оковите си колкото е възможно по-дълго. Моето, както изглежда, подобно на нрава ми, е доста упорито. Упорито, харесвам тази дума. Звучи подобре от опърничаво, не мислиш ли?
И двамата се засмяха. Разговорът им тръгна лек и откровен.
- Не съм сигурен дали така трябва да формулирам въпроса си, но можеш ли да напускаш тази стая?
- За момента, не. Вратата, през която влезе, не може да се отваря отвътре. Но тук ми е добре. Разполагам с всичко, от което имам нужда, докато чакам. Всичко, което виждаш, са моите спомени. - Тя направи широк жест с ръка. - Подреждам ги и ги съхранявам за изговарянето. Нищо не се е изгубило.
- Нищо?
- Е, има някои неща, които не мога да възстановя в паметта си, но нищо не е действително загубено. Нали се сещаш за онези моменти, когато виждаш някой прекрасен залез и си наясно, че никой фотоапарат не може да запечата целостта и дълбочината на този миг, затова се опитваш да го задържиш, да го вдълбаеш в паметта си? Разбираш ли какво имам предвид?
- Да, напълно - кимна Тони. - Моментната радост, а после чувството за загуба и празнота.
- Е, може да ти се струва чудо, но нишо от това не се губи. Във вечността всичко ще бъде отново изговорено и припомнено и припомнянето ще е реално преживяване. Думите - каза тя и отново се усмихна - са ограничение, когато човек се опитва да говори за подобни неща.
Известно време двамата останаха мълчаливи и Тони усети, че би могъл да остане на това място, напълно доволен, докато не дойдеше време за нещо друго, каквото и да е то. Амелия посегна и докосна ръката му.
- Благодаря ти, Антъни, че дойде да посетиш една възрастни жена. Къде се намирам, знаеш ли?
- В дом за специализирани грижи. Доста добър, доколкото видях. Семейството ти, изглежда, не жали средства. Не знам дали разбра, но дойдох при теб с Кларънс, твоя син.
- Наистина ли? - възкликна жената и се изправи. - Моят Кларънс е тук? Дали ше може да го видя?
- Не съм сигурен, Амелия. Дори не знам как аз самият ще изляза оттук. Не че бързам да си тръгвам. Кларънс ме помоли да ти предам…
- Нека проверим, какво ще кажеш? - предложи въодушевено тя, хвана ръката му и го задърпа към вратата, през която бе влязъл. Както беше отбелязала по-рано, вратата не можеше да бъде отворена отвътре. Нямаше дръжка. Имаше единствено малка ключалка на височината на очите. Самата врата беше стара и направена от дъбово дърво. Солидна и сигурна, тя като че ли охраняваше изхода. Тони забеляза, че по повърхността й бяха гравирани някакви големи фигури, но те бяха едва различими.
- Херувими - отговори тя на въпроса, който тъкмо се оформяше в съзнанието му. - Удивителни създания. Носят невероятна утеха. Обичат да охраняват… врати, порти, проходи и други подобни.
И тогава Тони се сети. Разбира се! Той бръкна под ризата си и извади ключа, който бе избрал от голямата халка. Възможно ли беше да е този? Неуверено, сдържайки дъха си, той го пъхна в ключалката и завъртя. Връвта, на която беше окачен, засия с пулсираща синя светлина и вратата се отвори, позволявайки светлината от помещението, където се намираха, да изпълни коридора и пространството зад очите й. Ключът изчезна и Амелия и Тони останаха с отворена от смайване уста.