Кръстопът

И Маги, и Каби сякаш с въодушевление се готвеха за вечерната служба, което изостри любопитството на Тони. Може би нещата се бяха променили в годините на неговото отсъствие от храма.

Маги, приятно закръглена, пищна жена, положи умерен пласт грим върху лицето си, облече представителна рокля, която подчертаваше прелестните й линии, и обу червени обувки с висок ток. Погледна се за последен път в огледалото, изглади няколко гънки по дрехата си и леко „глътна“ корема, след което кимна одобрително, взе връхната си дреха с едната ръка, а с другата хвана Каби.

Не след дълго бяха на паркинга на внушителната църква „Свети Дух“, която Маги посещаваше редовно, а Каби често. Имаше делнична литургия и вечер на младежта, затова гъмжеше от хора - стари и млади, - всичките въодушевени и преизпълнени с праведни намерения. Тони беше впечатлен от разнородността във възрастите и расите на богомолците. Заможните седяха редом с нетолкова заможните. Непринудеността, с която всички общуваха, го изненада, общата атмосфера бе на добронамереност и сплотеност. За разлика от неговите спомени.

По път към детските учебни стаи Маги се спря на няколко пъти да поговори със свои познати, като през цялото време от нея струеше покоряващо очарование. Тя беше увлечена в един от тези разговори, когато Тони чу Каби да прошепва: „Тах-ни?“.

- Тук съм, Каби. Какво има? - отвърна той.

- Виждаш? - Момчето сочеше към една двойка в другия край на помещението, влюбени момче и момиче, погълнати изцяло един от друг. Те не забелязваха света около себе си и хванати за ръце, си говореха незначителни неща. Единственото, което имаше значение за тях в тази вселена, бе да са близо един до друг. Тони се усмихна. От дълго време беше спрял да забелязва невинната любов. Кога, запита се той, беше забравил, че тя съществува?

Каби беше развълнуван и сякаш дърпаше нетърпеливо Тони за ръката.

- Какво има, Каби? Добре ли си? - попита Тони.

- Прр-ятелка? - изрече Каби.

- Каби - отвърна Тони, смятайки, че е разбрал мисълта на Каби. - Това момиче ли? Харесваш ли я?

- Да… не - поклати глава момчето. - Кнаби иска…

Каби желаеше. Тони си даде сметка за това. Почувства

суровия, страстен копнеж в Каби и парещия страх, който бавно си проправи път до ъгълчетата на очите му и излезе навън, спускайки се по лицето му. Този млад мъж усещаше, че навън съществуваше наслада, от която не можеше да вкуси, и сякаш вътрешно ръмжеше от болезнено желание. Гой никога нямаше да изживее онова, което Тони бе отхвърлил с коравосърдечна и безразсъдна надменност - любовта на жена. Каби жадуваше за този дар. Тони отново си даде сметка колко повърхностни предразсъдъци беше хранил

0 гноено зрелостта на това младо, шестнайсетгодишно сърце. Това не беше болезнена, проникната от срам самокритика, а по-скоро неудобно самопризнание. Изглежда, у

1 < нш се развиваше съвест, а той не бе сигурен дали това му t< нрави.

Ама че съм задник, помисли си той.

■ Много съжалявам, Каби - едва прошепна.

Каби кимна, без да сваля поглед от двойката, и прошепни в отговор:

L = На-кога.

Маги дръпна момчето за ръката и двамата продължиха нш.пък. Тони мълчеше, потресен. Когато стигнаха до оз-ючсната с табела специализирана стая и Маги записваше

Каби за занимания, Тони дочу как две момчета изхихикаха злостно и едното каза достатъчно високо, за да го чуят:

- Ето го малоумния!

Каби също чу това и се обърна към момчетата. През очите му Тони видя двамата недодялани грубияни, на възраст може би в началните класове на гимназията, да се хилят и да сочат с пръст към него. Каби се опита да им отвърне подобаващо с неприличен жест, но вдигна грешния пръст - показалеца, - тъй като бе забравил наученото от съучениците.

- Не този пръст, Каби, вдигни средния - подучи го Тони.

Каби се загледа в пръстите на ръката си, опитвайки се

да реши кой от тях е средният, но бързо се отказа и вдигна и двете си ръце към момчетата, изпъвайки всичките пръсти.

- Ха така! - разсмя се Тони. - Покажи им всичките пръсти! Браво, добре го измисли!

Каби сведе поглед, широко усмихнат. Беше доволен от похвалата, но и малко засрамен, затова вдигна длан и леко я размаха.

- Спри - каза той.

- О, не обръщай внимание на тези момчета, Каби - окуражи го Маги. - Те са невъзпитани. Не им достига умът дори да осъзнаят що за невежи са. Както и да е, записах те за заниманията и ще те взема след около час, за да се връщаме у дома. Много от приятелите ти са тук, а също и госпожица Мелиса. Нали си спомняш госпожица Мелиса?

Каби кимна и тъкмо преди да влезе в стаята, застана в ъгъла до касата на вратата и прошепна:

- Чао, Тах-ни!

Това свари Тони неподготвен и той не успя да отвърне нищо. Каби се обърна, хвърли се към Маги, обгърна я с ръце и силно се притисна в нея.

- Боже мой! - учуди се Маги. - Каби, добре ли си?

Той погледна нагоре и кимна, широко усмихнат.

- Добре тогава - каза Маги. - Ако имаш нужда от мен, някой ще дойде да ме извика, но и без това не след дълго сама ще дойда.

- Д’бре! - съгласи се той и зачака.

Както стотици други пъти, Маги се наведе и позволи на Каби да я целуне по челото. Този път тя като че ли почувства някакъв полъх да обгръща тялото й. Свети Дух, помисли си тя, нека това се повтаря, моля Те! И след като прегърна Каби още един път, тръгна за службата.

Тони отново бе започнал да се плъзга.

*

Той на момента осъзна какво се случваше, но мина известно време, докато си даде сметка какво бе поставило началото на този преход. Това беше целувката. Чувството беше същото, както и предишните пъти. Спускаше се възнак в обгръщаща го топла тъмнина. Но този път накрая погледна през очите на Маги. Детинската почуда и простите цветове - яркочервено, зелено и синьо, - характерни за душата на Каби, бяха заменени от по-зряла и култивирана среда, С по-сложно устройство и повече пространство.

Маги, несъзнаваща чуждото присъствие в себе си, реши да се отбие в дамската тоалетна преди началото на вечерната служба. Там срещна и поздрави още неколцина свои познати, хвърли един последен поглед в огледалото и пооправи роклята си. Вече се беше запътила към вратата, Когато реши, че е най-добре да отиде и до тоалетната. Човек никога не можеше да е сигурен колко точно ще продължи службата, а тя не искаше да пропуска нищо от нея.

Тони се паникьоса, не знаеше как да постъпи. Маги тъкмо беше започнала да се подготвя, за да извърши каквото Си беше наумила, когато той извика:

- Спри!

И госпожица Маги Сондърс направи точно това. Тя спря - спря да диша, спря да се движи, спря да се разкопчава, изобщо остана напълно застинала в продължение на почти пет секунди. След което изпищя колкото й държеше гласът:

- Мъж! Тук има мъж!

Като изстреляни конфети жените излетяха от дамската тоалетна, разпръсвайки се на всички страни. Докато бързаше навън, Маги успя да се закопчее. Пред вратата с припрени жестове и задъхана, тя се опита да обясни какво се беше случило на няколко жени и на тримата портиери, които веднага бяха дотичали, чувайки шумотевицата. Те изслушаха разказа й, опитаха се да я успокоят, след което предпазливо влязоха в тоалетната. Щателно претърсиха всяка кабинка, включително и шкафа за парцалите в дъното на помещението, но не откриха никого. Маги ги накара да претърсят отново, не спирайки да ги убеждава, че някакъв мъж й бил заговорил, въпреки че другите жени не бяха чули нищо, с изключение на Джорджия Джоунс, която все се надяваше някой мъж да я заговори.

След като се увериха, че в дамската тоалетна нямаше мъж, тримата портиери наобиколиха Маги.

- Може би ти е проговорил сам Бог, госпожице Маги? — предложи единият, опитвайки се да е полезен. - Претърсихме навсякъде, няма начин вътре да е имало мъж и да е успял да се измъкне незабелязано.

- Ужасно съжалявам - извини се тя. - Наистина не знам какво да кажа, но наистина чух мъжки глас, който ми каза „Спри!“. Сигурна съм.

Тъй като нямаше какво друго да се направи, групичката се разотиде. И въпреки всичко, никоя от жените, които бяха изтичали навън, не беше склонна да се върне в тоалетната. С изключение на Маги. Крайно засрамена от развоя на нещата, тя беше решена да влезе обратно, за да се увери със собствените си очи. Ако Тони бе способен да удари главата си в някоя стена, със сигурност би то направил. Ама че ситуация беше възникнала с тази жена!

Маги внимателно огледа всяко кътче от дамската тоалетна и се увери, че там нямаше никакъв мъж. Накрая се отказа и пусна едната чешма, за да охлади лицето си. Хвърляйки в огледалото поглед, за да се увери, че никой не се е промъкнал зад нея, тя започна да диша дълбоко, опитвайки се да се освободи от хватката на адреналина. Докато тялото й постепенно се отпускаше, тя си спомни какво бе възнамерявала да прави преди суматохата и отново отвори една от кабинките. Отново започна да се разкопчава.

- Мили боже, Маги, спри!

Църквата „Свети Дух“ бе спокойно и цивилизовано място в сравнение с петдесетнишката „Братството на Спасителя“ малко по-надолу по същата улица, където се твърдеше, че ходят истинските петдесятници. Затова никой от множеството богомолци по скамейките в „Свети Дух“, които, притихнали, размишляваха върху всемогъществото на Бог, не беше подготвен, когато госпожица Маги излетя от дамската тоалетна като обезумяла, разперила ръце, в едната от които размахваше дамската си чанта. Членовете на паството знаеха как обикновено протичат службите в „Свети Дух“, затова бяха напълно сащисани. Никой, дори онези, които тайно бяха посещавали служби в „Братството на Спасителя“, не беше ставал свидетел на нещо подобно.

Като малка атомна бомба, госпожица Маги Сондърс Избухна в залата по време на припева след втория куплет иа химна „О, честит ден“, крещейки:

- Обсебена съм! Обсебена съм!

Някои по-късно съзряха изумително съвпадение във факта, че тя бе се втурнала именно по средната пътека между пейките, насочвайки се не към кого да е, а към старейшина Кларънс Уолкър, най-желания ерген в паството, уважаван праведник и един от стълбовете на тази църква.

Чувайки писъците, старейшина Уолкър се изправи, както 0и сторил всеки достоен старейшина, но направи грешката да пристъпи на пътеката, за да види подобре какъв е проблемът. Още щом стъпи там, той застина на място, тъй като вилнеещата жена се носеше стремително право към него, подобно на дерайлирал влак. Тъкмо когато беше достигнала максималната си скорост, едното токче на Маги се счупи и тя политна безконтролно във въздуха, приключвайки полета си в разтворените ръце на старейшина Кларънс Уолкър. Макар да беше с десетина сантиметра по-висок от нея, тя пък бе с десетина килограма по-тежка и двамата се строполиха един връз друг на пода, повличайки със себе си всякаква благопристойност. Кларънс остана да лежи без въздух от удара, а Маги, възседнала го, тресеше рамене и пищеше: „Обладана съм! Обладана съм!“ право в лицето му.

Певците от хора наблюдаваха втрещени, със зяпнала уста, въпреки че неколцина от тях се опитаха да продължат с третия куплет на „О, честит ден“. Всичко се случи много бързо. Макар поне половината от присъстващите да чуха, че става нещо, те не видяха какво. Повечето от тях не знаеха дали да извикат „амин“, или да развеят носните си кърпички в знак на одобрение на проявата на Светия Дух. Хората по няколко от най-задните скамейки паднаха на колене, убедени, че е започнало съживление*. Портиерите и няколко други мъже^ от паството, които седяха наблизо, бързо се спуснаха, протегнали ръце и с молитви на уста, към вплетената иа пода двойка с намерението да помогнат. Беше настанал истински хаос.

Един младеж с вид на побойник запуши с грубата си длан устата на Маги, докато тя спря да се опитва да крещи, а после с помощта на други двама я отскубна от изнемогващия от липса на кислород старейшина Кларънс Уолкър. Двамата бяха незабавно отведени в стаята за молитви встрани, а съобразителният диригент на хора подкани певците да започнат „О, чудна благодат“, за да успокои паството.

♦Ритуал в евангелската църква. - Б. яр.

Маги постепенно се успокои достатъчно, за да е способна да пийне малко вода. Две жени не спираха да я галят по ръката и да повтарят: „Хвала на Бог“ и „Слава на Исус“. Тя се чувстваше унизена. Всичко, което желаеше в момента, беше колкото е възможно по-скоро да се върне в Тексас при далечните си роднини, да прекара там остатъка от живота си в пълна неизвестност, а после да умре, без да е оставила спомен за себе си в никого.

Тони беше ужасен от това, което беше причинил, и едновременно с това крайно развеселен от неочаквания обрат па събитията. Чуваше затрогващите стихове на „О, чудна благодат“, долитащи през затворената врата, ала за първи път му идеше да вика от въодушевление в църква. Вторият прилив на адреналин в Маги беше въздействал и на него и сега бе замаян. Ако това тук с църква, помисли си той, трябва да я посещавам по-често.

Старейшина Кларънс също постепенно нормализира дишането и възвърна самообладанието си и когато вече беше в състояние да говори, без да се задъхва, седна пред Маги и взе ръцете й в своите. Тя не смееше да го погледне. Познаваха се от доста време и демонстрираното от нея поведение беше изцяло в разрез с представата за жената, към която той изпитваше несъмнена обич, макар платонич-на и сдържана.

- Маги… - започна той и направи пауза. Това, което в Действителност искаше да я попита, бе: „Маги, какво, позволите, става?“, но продължи с тих и бащински тон: -Маги, можеш ли да ми… да ни обясниш какво се случи?

На Маги й се искаше да умре на мига. Беше се надявала Отношенията й с този мъж да прераснат в нещо по-специ-влно, но сега бе погубила всяка надежда за това, и то по I акъв грандиозен начин, в църквата, пред очите на Бог и пялото паство. Тя пое дълбоко въздух и смазана от срам, приковала поглед в пода, разказа как, докато е била в тоалетната, някакъв мъж й заговорил, но когато портиерите претърсили помещението, не открили никого и как единият от тях предположил, че може би й е проговорил сам Бог… Тя спомена последното с надеждата, че Кларънс може да се залови за него, но той сякаш не го чу. То и без това не е истина, помисли си тя, а и да държи на тази версия вероятно не беше най-добрата идея в момента. Затова продължи с това, че след безрезултатното претърсване се беше върнала в тоалетната и мъжът й бе заговорил отново.

- Кларънс… тоест старейшина Уолкър, трябва да е бил демон.

За първи път тя го погледна в очите, умолявайки го с поглед да й повярва или най-малкото да й предложи някакво правдоподобно обяснение за случилото се. - Какво друго…

- Успокой се, Маги. - Кларънс продължаваше да се обръща към нея с малкото й име. Това беше обнадеждаващо. - Какво ти каза гласът?

Маги напрегна паметта си, ала споменът й беше неясен.

- Мисля, че каза: „Смили се, Боже! Спри, Маги!“. Това е, което си спомням, всичко се случи толкова бързо.

Кларънс я погледна, щеше му се да може да измисли нещо, което да я утеши, но абсолютно нищо не му идваше наум.

Виждайки, че е затруднен, Маги се опита да му помогне:

- Старейшина, кой просеше милост от Бог? И защо искаше да бъда спряна?

Кларънс поклати глава, печелейки време, докато се молеше да го осени някаква мъдра идея. И тъй като не го споходи ниидо подобно, реши да опита друг подход.

- Значи наистина смяташ, че е бил демон?

- Не знам. Гласът просто изведнъж прозвуча в главата ми. Така ли правят демоните, пораждат ненадейни мисли в главата ти? Смяташ ли, че е било демон, Кларънс… тоест, старейшина Уолкър?

- Аз не съм демон! - намеси се Тони категорично. - Не че знам какво точно са демоните, но със сигурност не съм от тях.

- О, Боже! - На Маги й прималя, очите й се разшириха. - Той отново ми заговори!

- Кой? - попита Кларънс.

- Демонът - отговори Маги. У нея се надигна гняв и лицето й се зачерви. - Не смей да ми говориш, демон от пъкъла… Съжалявам, не говоря на вас, братко Кларънс. 1 оворех на демона. - Тя отправи поглед някъде в празното пространство зад старейшината, където нямаше никого. Къде другаде можеше да погледне? - В името на Исус…

- Маги - прекъсна я Кларънс. - Какво ти каза?

Тя отново погледна старейшината.

- Каза, че не бил демон. Не би ли казал точно това един демон - че не е демон?

- Името ми е Тони - поясни Тони, опитвайки се да помогне на жената, но в същото време забавлявайки се далеч повече, отколкото вероятно би трябвало.

Маги постави ръка пред устата си и през стиснатите си пръсти предаде:

- Твърди, че името му е Тони.

Кларънс едва се сдържа да не избухне в смях.

- Значи в себе си имаш демон, който твърди, че не е демон и че се казва Тони?

Тя кимна.

Кларънс, у когото смехът продължаваше да напира, прехапа вътрешната страна на долната си устна и зададе следващ въпрос:

i - Маги, а твоят демон има ли си фамилия?

- Моят демон? - Това вмятане я жегна. - Той не е мой демон, а освен това, ако в мен има демон, той ме е обсебил вы) вашата църква. - Още в същия момент тя съжали за казаното и се опита да го заглади: - Разбира се, няма фа-Милно име. Всеки знае, че демоните нямат фам…

- Но пък аз си имам - обади се отново Тони. - Фамилията ми е…

- Млъкни - заповяда Маги. - Не ми разправяй, че имаш фамилия, лъжлив демон от пъкъла!

- Маги - продължи Тони, - знам, че сте приятелки с Моли. Знам също за Линдзи и Каби.

- Мили Боже! - Маги стисна ръката на Кларънс по-сил-но. - Този дух ме познава. Току-що ми каза, че знае за Моли, Каби и…

- Маги, чуй ме - каза Кларънс и внимателно издърпа ръката си от нейната. - Мисля, че трябва да се помоля за теб още сега… тоест да се помолим всички. Знаеш, че те обичаме. Не ми е известно през какви трудности преминаваш в момента, но искам да знаеш, че всички сме с теб. Ако ти, Моли, Линдзи или Каби се нуждаете от нещо, просто ни кажете.

Маги си даде сметка, че нито Кларънс, нито другите присъстващи ще й повярват за демона, който й говореше. Впрочем колкото повече им разкриваше, толкова по-лошо ставаше. Трябваше да млъкне, преди да са се обадили в психиатричната клиника.

Всички се насъбраха около нея и тя им позволи да я намажат с някакво масло със сладникав аромат, донесено от Светите земи. После ги остави да се молят дълго с доброжелателното усърдие на хора, които се опитват да помогнат на Бог да разреши странния случай. И действително помогнаха. Маги почувства нещо, някаква тишина се възцари в нея и я обзе спокойна увереност, че положението щеше да се подобри, колкото и невъзможно да изглеждаше това в момента.

- Боже мой, колко е напреднало времето! Веднага трябва да откарам Каби у дома! - възкликна тя и всички се изправиха. Някои я прегърнаха, докато други се отдръпнаха тихомълком, стараейки се да прикриват страха си да не сс заразят някак със злото дори от нейните думи. Маги с поглед

I поиска извинение от Кларънс, а той великодушно се усмих-рна и я прегърна в отговор. Тя го задържа в обятията си може | би секунда повече, отколкото позволяваше приличието, но I I ьй като смяташе, че това ще е последната им прегръдка, ■искаше да й остане спомен от нея.

- Благодаря на всички за молитвите и подкрепата. - Но I не и за разбирането, добави мислено. Самата тя не се I разбираше. След време това хцеше да се превърне в забав-> на история, но засега Маги не желаеше да вижда други хора, I освен Каби и Моли. Моли щеше направо да превърти, като научи.

СЪЖИТЕЛСТВО

Трагедията е средство за добиване на житейска мъдрост, не съветник, по чиито напътствия да се живее.

РОБЪРТ КЕНЕДИ

Когато Маги и Каби спряха пред къщата, Моли ги чакаше на входната врата. Тя въпросително повдигна едната си вежда, забелязвайки липсващите токове на червените обувки на Маги. Тъй като навън беше твърде студено, за да измине разстоянието от колата до вратата боса, а и не желаеше да куцука на един ток, тя бе предпочела да отчупи, и другия. Откъснатата каишка на едната й обувка бе заместена с парче скоч от стаичката с материали за поддръжка и църквата. Роклята й бе разкъсана на две места, а косата и беше разрошена.

- Еха! Тази служба определено не е била за изпускане! ► отбеляза Моли.

- Сестро! - Маги се засмя и поклащайки глава, свали обувките, след което с боси крака отиде до кофата за бок-нук и безцеремонно ги пусна вътре. - Няма да повярваш какво стана! Ако реши, че трябва отново да стъпя в тази църква, сам Бог ще трябва да ме заведе там. Защото използвах най-мощния експлозив, за да взривя мостовете след себе си.

- Какво се случи? - попита Моли с недоверие.

- Дори аз не мога да кажа със сигурност, но след всичко, което натворих там, ще ми се да изкопая една огромна дупка с размерите на щата Тексас и да се хвърля в нея.

- Магс, не може да е толкова зле. Нещата ще се оправят, винаги има начин това да стане, повярвай ми. Но разкажи ми какво се случи. Нищо не разбирам.

- Моли… - започна Маги и погледна приятелката си в очите. Спиралата по миглите и гримът й очевидно не бяха устойчиви на сълзи. - Трябваше да видиш лицата им, когато хукнах по пътеката между редовете, точно посред „О, честит ден“, пищейки, че съм обсебена от демон. Хората се разбягаха на всички страни, отправяха молитви към Светия Дух и призоваваха Исус Христос. А после и токът на проклетата обувка, извини ме за грубата дума, се счупи и едва не убих брат Кларънс. - Маги седна и заплака, а Моли остана да стои със зяпнала уста. - Какво направих? - простена Маги. - Изплаших до смърт Кларънс… сладкия, богобо-язлив Кларънс. Вече имам агорафобия. Не мога да напускам дома си. Отсега нататък ще съм отшедничка. Просто казвай на хората, че съм се разболяла от някаква болест, която нс позволява дори посещения у дома.

- Магс! - Моли я прегърна силно и й даде хартиена кърпичка, за да почисти поне малко лицето си. - Защо не отидеш да се измиеш и да си облечеш пижамата, а аз ще ти направя лимонов коктейл. Изглежда, тази вечер няма как да минеш без лимонов коктейл. А после ще ми разкажеш всичко с подробности.

- Предложението ми харесва - отвърна Маги и бавно се изправи. - И без това имам нужда да пишкам поне час, друга причина, заради която се радвам да съм си у дома. Повярвай ми, нищо не може да се сравни с удоволствието да се изпишкаш в собствената си тоалетна.

Пак ще си имаме проблеми, помисли си Тони.

Маги прегърна приятелката си още веднъж.

- Моли, скъпа, не знам какво бих правила без теб, Каби и Линдзи. Но вие нямаше как да знаете, че ще живеете с урагана Катрина. Какви ги забърках само! Смяташ ли, че белите членове на твоята църква биха имали против една леко закръглена, но много спокойна, възпитана и скромна чернокожа жена понякога да се присламчва към тях, за да изпее някой и друг химн? Обещавам дори да пляскам в такт.

- Разбира се, че не, Маги - отговори Моли със смях. -Дори ще е добре да ги накараме да живнат малко.

Маги се отправи към своята спалня със самостоятелна баня, но в коридора я пресрещна Каби, вече облечен с пижамата със Спайдърмен. Застанал пред нея с вдигнати ръце, той изкомандва:

- Стой!

Маги спря. Подобно поведение беше нехарактерно за Каби.

- Какво има, Каби? Всичко наред ли е? - попита го тя.

Той я потупа по гърдите и се взря в очите й напрегнато.

- Tax-ни! - Отново я потупа. - Тах-ни.

- Извинявай, млади момко, понякога ми трябва известно време, за да те разбера. Малко бавно загрявам. Можеш ли да ми помогнеш с жестове?

Каби се замисли за секунда, после се усмихна широко, свали единия от чорапите си, вдигна крак във въздуха и го раздвижи.

- Кракът ти? Нещо не е наред с крака ти?

Момчето поклати глава, седна на пода, покри всички

кръсти на крака си с ръка, оставяйки навън само палеца, който вдигна към нея.

- Tax! - каза той.

- Toy9? - попита тя.

Той кимна енергично, което означаваше „да“, и се усмихна широко. После се изправи и посочи крака си, който вдигна, сгънат в коляното, и се завъртя в кръг като куче, крето търси стена, за да се облекчи.

Маги все още не схващаше. Каби се спря, сви устни замислено, след което хвана ръката й и я постави на коляното си.

- Ний10 - отговори тя вярно, след което Каби размърда палеца на крака си. - Ний-тоу, ни-то? - И тогава се досети. - Тони!… Тони ли? - попита бавно тя.

Каби ликуваше.

- Tax-ни! - възкликна той, посегна и я потупа по гърдите. - Пррр’ятел?

- Тони е твой приятел? - изрече тя бавно, поразена.

Каби кимна енергично по своя неповторим начин и потупа собствените си гърди.

- Прр’ятел.

След това той я прегърна и доволен, че е предал посланието си успешно, хукна към кухнята.

Известно време Маги остана облегната на стената. Но в крайна сметка реши да разбули тази загадка в тоалетната.

Тони, който стана свидетел на целия разговор, беше дори по-смаян от Маги. Как беше възможно това момче да е узнало за неговия преход? Сега обаче му предстоеше да се изправи пред първоначалната дилема, заради която бе предизвикал суматохата в църквата. Кой би могъл да предвиди, че едно обикновено посещение на тоалетната можеше да произведе такива неочаквани последици?

В този момент Тони си спомни съвета на Баба в трудни моменти да се „обръща“. Опита се да го направи във въображението си, но не последва нищо. Малкият танц, досети се той. За щастие успя да си го припомни и откри, че действително беше способен да се „обърне“, да се завърти така, че да гледа в полумрака зад себе си, а не през очите на Маги.

На очите му бяха необходими няколко мига, за да привикнат със сумрака. Тогава с изненада откри, че се намираше в нещо като голяма стая. Имаше чувството, че стои с гръб към прозорец, пред който гледката непрестанно се менеше. Някой преди време му беше казал, че очите са прозорци към душата на човек, и това навярно беше истина. Може би очите на Маги действително бяха прозорци, защото в момента той гледаше в душата й. Светлината от лампата в тоалетната зад гърба му хвърляше смътни сенки върху далечната стена на помещението, в което се намираше. По нея като че ли имаше окачени множество фотографии и картини, които обаче бяха твърде далеч, за да ги различи.

Реши по-късно да ги разгледа отблизо, тъй като усети, че Маги беше свършила, и отново с лек подскок се обърна напред.

Маги реши първо да премахне остатъците от грима по лицето си и започна да изпълнява автоматизираните при всяка жена рутинни действия, които неизменно завършваха с облекчението, което обзема човек, когато види лицето си чисто.

След това тя свали колието и медальона с формата на сълза и всичките си пет пръстена и ги постави в чекмеджето на тоалетната масичка. Всеки пръстен си имаше свое място. Забеляза, че една от обеците й липсваше. Вярно, тези обеци бяха с евтини диаманти, но бяха подарък от майка й - жена, прекарала целия си живот в безпаричие - и затова й бяха много скъпи. Вероятно беше паднала на килима в църквата. Първото, което щеше да направи на следващата сутрин, беше да се обади там и да помоли да я потърсят. Или поне да заръчат на чистачите да внимават за нея. В момента не можеше да направи нищо, църквата беше вече затворена и заключена. Тя се изправи, излезе от банята и се запъти към кухнята, предвкусвайки лимоновия коктейл.

Моли вече го беше приготвила и дори бе поставила по р ъба на чашата захар, която да смекчи първата глътка. Маги отпи и бавно преглътна, а после отиде в трапезарията и се отпусна в голямото кресло, обърнато към кухнята. Маги придърпа другото кресло до нейното и седна в него с чашата си вечерен чай, чието пакетче все още се киснеше. В това време Каби вече заспиваше, сгушен в своето легло.

- И така - каза Моли с дяволита усмивка, - разкажи ми всичко за твоя славен момент, с най-малките подробности.

Маги заразказва и двете дълго се превиваха от смях като гимназистки, докато не ги заболяха коремите и бузите. Когато Моли изпи своя трети чай, Маги все още прислаждаше първия си коктейл. Харесваше вкуса на алкохола, но тъй като семейството й навремето бе пострадало тежко от този звяр, тя беше решила да не го допуска твърде близо до себе си.

- Магс, единственото, което не разбирам… - призна Моли, - е участието на този Тони в случката. Имаш ли някаква идея кой е той?

- Имаш предвид демона? - уточни Маги и поклати глава. - Надявах се ти да ми помогнеш да разгадая това. Знаеш ли, Каби ми каза, че Тони му е приятел.

- Приятел? - Моли се замисли. - Не мога да се сетя да има никакъв Тони сред приятелите на Каби. - Когато отново погледна приятелката си, тя бе застинала с чаша, допряна до устните, и очи, разширени от изненада и ужас. -Маги, добре ли си? - попита я тя, след което протегна ръка и взе чашата от ръката й. - Имаш вид на човек, който е видял призрак!

- Моли - прошепна тя, - той току-що ми каза нещо!

- Кой? - попита я също шепнешком Моли. - И защо шепнем?

- Как кой? Мъжът, когото смятах за демон - отговори тя през стиснати зъби, едва движейки устни. - Каза, че името му… е… Тони!

- Тони? О, имаш предвид онзи Тони? - Тя се облегна назад и се засмя. - Магс, за момент се хванах… - Но Маги нито се смееше, нито помръдваше и Моли разбра, че тя не се шегува. - Съжалявам, Маги, понеже не чух нищо, помислих си, че ме будалкаш. - Маги седеше като препарирана, взряна някъде в пространството, сякаш мислеше усилено.

- Та какво ти каза твоят Тони? - попита я Моли и се наведе към нея.

Маги тръсна глава и погледна приятелката си.

- Първо, той не е моят Тони, и второ… - Тя направи пауза. - …не е спирал да ми говори. От него не мога да се нредя и дума да кажа… Тони? - Тя сложи ръка до ухото си, сякаш да чува подобре, и отново го повика: - Тони? Тони, ме ме ли чуваш?… Аха, чуваш ме. Добре, тогава замълчи за минута… Благодаря ти! Така е подобре… Да, ще обясня на Моли. Аха. Тони? Добре, благодаря ти. Да, след малко пак ще ти обърна внимание… Моли! - Очите й се разшириха още повече. - Няма да повярваш. Всъщност аз самата не вярвам на това. Може би полудявам… Не, Тони, спокойна съм… Просто ме остави да се опитам да обясня сама на себе си събитията. Да, аха. Тони? Млъкни! Да, знам, че имаш много за казване, но от колко време ги правиш тия неща? Остави ме за малко на мира. Тъкмо започнах да в дявам, така че дай ми поне минута-две. Добре би било да разбера какво, по дяволите, става! Имаш ли представа в каква каша ме забърка?… Не, моля те, не започвай да ми се извиняваш. Дори не искам да те слушам. Просто спри да дрънкаш за малко и ме остави да разговарям с Моли, става ли? Благодаря ти! - Обърна се към Моли и прошепна: - Разговарям с идиот. О, ти чу това? Възможно ли е изобщо да кажа нещо, без да го чуеш, слухтящ досаднико? Не е възможно? Значи изживявам наяве най-лошия си кошмар - да не мога да остана насаме. - Тя отново се обърна към Моли, която я I ледаше ококорена, закрила с ръка устата си. Маги се наведе към нея и каза с раздразнение: - Знам, помолих Бог да изпрати мъж в живота ми, но не това имах. предвид. Представях си го… - Погледна нагоре, като че отправяйки молитва. - …повече като старейшина Кларънс Уолкър, благодаря Ти предварително, Исус. - Тя направи кратка пауза, после наклони глава на една страна и попита: - Я ми кажи, ти бял ли си или черен? Какво имам предвид с бял или черен? Не се ли сещаш… Какъв е цветът на кожата ти?… О,

Боже! - Отново се обърна към Моли. - Моли, в главата ми има бял мъж. Тони, я почакай… Как така мислиш, че може би имаш черна жилка? Всеки имал капка черна кръв във вените си, заради многобройните африкански жители, докарани насила тук навремето… И по малко индианска кръв? Ама като Тонто Индианеца ли си, или си по-беличък? О, не можеш да кажеш точно? Какво? Имаш баба, която е индианка? Е, тогава действително може да се каже, че имаш индианска кръв, но… Какво? Тя не ти е биологични баба? Това е безполезна информация, Тони. Я подобре наистина млъкни и ме остави да разговарям с Моли, става ли? Замълчи! Шшшт! Благодаря! - Маги се отпусна назад в креслото, духна един кичур коса, който беше паднал на челото й, погледна Моли и я попита: - Как мина твоят ден?

Все още в неведение какво точно се случваше, Моли отговори:

- О, както обикновено, нищо необичайно. Отидох в болницата, за да съм с Линдзи по време на изследванията. Тази вечер Нанси и Сара ще са при нея. Забравих да ти кажа, че като бяхме вчера там, Каби реши да си поиграе на криеница и го открих чак в неврологичния сектор на интензивното отделение. Тъкмо се канеше да дръпне щепсела на един пациент, пътник към оня свят… нямаше да е голяма загуба. А твоят ден как мина?

- Като твоя, нищо особено. Само дето се проявих като абсолютна глупачка пред цялата вселена, защото си помислих, че съм обсебена от демон. Цялата патърдия беше напълно излишна, защото демонът се оказа просто някакъв белчо, който решил да се намъкне в главата ми. Иначе все същите работи.

Двете останаха мълчаливи за известно време и изведнъж Маги осъзна какво й беше казала Моли.

- Моли, толкова съжалявам! Заради цялата тази история с Тони дори не те попитах как е Линдзи. Не спрях да говоря за себе си. - Преди Моли да успее да отвърне нещо, Магм продължи: - Тони, тук ли си още? Аха. Тъкмо от това сс

страхувах. Както и да е. Тони, Моли има прекрасна дъщеря. ‘ Името й е Линдзи и е най-очарователното момиче в целия свят, макар да е само на четиринайсет. Преди около година… - Тя направи пауза и погледна Моли, която кимна. -I …започна да й прилошава и наскоро, преди шест месеца, й , поставиха диагноза ОМЛ, остра миелоидна левкемия, и напоследък никак не й е леко. И докато ние с теб в църквата разигравахме онзи театър, Моли е била в детската бол-[ ница „Дорнбехър“ при Линдзи. Чу ли всичко, което ти казах? Добре… Да, всички съжаляваме, но така стоят нещата. Ако знаеш как да се молиш, можеш да започваш още сега. - Тя (се обърна към Моли. - Та какво казваше, преди така грубо да те прекъсна? Чувствам се така, сякаш водя разговор по телефона едновременно с теб и с Тони на другата линия, а 1ис мога да направя разговора конферентен. Съжалявам!

- Няма проблем - махна с ръка Моли. - И без това не • разбирам нищо. - Тя направи пауза, за да пренасочи мисиите си. - Линдзи се бори. Лекарите очакват, че броят на

(белите кръвни клетки ще стигне нулата в следващите ден или два, тогава ще преминем към следващия цикъл хими-■ отерапия. Непрекъснато питам за прогноза, но ти си медицинска сестра, знаеш, че никой лекар не желае да дава празни надежди. Ще ми се да можех да поговоря с Онзи в (дъното на цялото това протакане.

- Разбирам те, миличка, и зная, че това няма да ти до-(tfcce кой знае каква утеха, но тя е в най-добрата болница,

к ьдето за нея се грижат някои от най-добрите специалисти Кца света. Те ще намерят начин да я излекуват. Бих желала п аз да й помагам пряко, но знаеш, че не мога. Фактът, че «ивеем заедно, е щекотлив въпрос заради Закона за прено-I енмостта и отчетността на здравното застраховане. Просто (трябва да не спираме да вярваме, че Бог е с нас в цялата I тачи каша.

- Опитвам се, Маги, но в някои дни ми е несравнимо in I трудно, отколкото обикновено, и тогава си мисля, че Бог

се е заел с решаването на по-важни проблеми, че обръща внимание на по-важни хора или че сьм допуснала някаква грешка, заради която ме наказва, или че…

Моли оброни глава и сълзите, които сякаш постоянно напираха в очите й, бликнаха. Маги внимателно взе чашата от ръката й и я остави на близката масичка, след което прегърна приятелката си, насърчавайки я да изговори цялата си мъка.

- Дори не знам за какво да се моля вече - хлипаше Моли. - Когато се качих там, видях толкова майки и бащи, които просто чакаха, чакаха отново да започнат да се усмихват, да се смеят, да живеят. Всички ние просто сме притаили дъха си в очакване на чудо. А аз се чувствам такава егоистка - моля се на Бог да излекува детето ми, надявам се да привлека вниманието му и поне да ме насочи какво да направя… И всички други родители се молят за спасението на своите деца… не разбирам, толкова ми е трудно. Защо трябваше да бъде Линдзи? Тя никога не е навредила дори на буболечка. Тя е добра и красива, и крехка… има други хора, които нараняват и въпреки това са здрави, докато моята Линдзи… - Сълзи на дълго сдържан гняв и отчаяние бликнаха от очите й като порой.

Маги не казваше нищо. Тя просто държеше приятелката си в своите обятия, галеше косите й и й подаваше хартиени кърпички. Понякога мълчанието казва повече от думите, а самото присъствие доставя най-голямата утеха.

Тони, станал свидетел на целия разговор и емоционалния изблик на Моли, бе завладян от състраданието на Маги към нейната приятелка и успя отново да се обърне и да се „оттегли“ в дъното на помещението, в което се намираше. Съчувстваше на Моли. Беше наясно през какво преминава, но с дъщеря й не бяха негови близки. А както самата Моли бе казала, имаше още много други семейства в същата ситуация, които претърпяваха същата или дори по-тежки трагедии. Нейната история всъщност не го засягаше. Той вече бе решил как да оползотвори своята единствена възможност за изцеление на друг човек и в плановете му не влизаше Линдзи. Тони дори малко се ядоса, задето Бог го манипулираше така - беше го поставил в ситуация, която [fro изкушаваше да измени на своята цел.

I - Благодаря ти, Магс - въздъхна Моли, облекчена поне ш момента. Тя знаеше, че напрежението отново щеше да се натрупа, но това щеше да стане след дни. Издуха носа си още един път и смени темата: - Разкажи ми за твоя нов приятел. - Подпухналите й зачервени очи се усмихнаха.

- За моя нов приятел значи! - промърмори Маги и се облегна назад в креслото. - Предполагам имаш предвид Тони. Той не ми е никакъв приятел. - Тя се засмя с дълбок и плътен глас и удари с длан по коляното си. - Но трябва ла призная, че историята с него се очертава доста интересна! - Маги продължи, сякаш говореше на самата себе си: - И така, Тони, кой си ти, защо си тук, откъде те познава Каби и как той узна, че си в мен?

Тони започна да разказва, Маги предаваше думите му на Моли и в този накъсан разговор историите на тримата постепенно се сляха в една. Изненадите за всички бяха много. 1они им разказа за своя припадък и за комата, за разговорите си с Исус и Светия Дух, които му бяха предложили да направи пътуване и той се бе озовал в света на Маги и Моли.

- Значи си бил в главата на Каби, преди да се пренесеш н моята? Затова той те познава, така ли? - попита Маги.

- Това е единственото обяснение за мен - отговори Тони. После разказа как Каби, играейки на криеница, бе попаднал в неговата стая в интензивното отделение и тогава той, „пътникът за оня свят“, както го бе нарекла Моли, се бе пренесъл в момчето. Описа и деня, който бе прекарал с Каби в училище. - Каби е забележителен младеж. Знаете ли, че крие нечий фотоапарат в калъфа на детската китара под леглото си?

Моли се засмя, когато Маги й предаде последните думи на Тони, но в този момент друго я занимаваше повече.

- Но как си влязъл в него, а после си се прехвърлил в Маги? - настоя да узнае тя.

- Наистина не знам как - отговори той. - За мен си остава загадка. - Тони не бе съвсем сигурен защо излъга за целувката. Вероятно защото приемаше притежаването на информация за предимство, а още не беше готов да се довери на тези две жени. А може би причината беше още по-дълбока. Каквато и да беше тя, Тони се отказа да мисли повече за нея, както бе правил многократно преди това.

- Хм! - Маги очевидно не беше удовлетворена от отговора. - Но кажи ни защо си тук, в нашия свят?

- Наистина не знам - отвърна той и това бе в по-голямата си част истина. - Предполагам, що се отнася до целта на пребиваването ми тук, ще трябва да се доверим на Бог. - От неговата уста тези думи прозвучаха кухо и фалшиво, той дори потрепна от неудобство при произнасянето им, но те бяха лесен начин да избегне директния отговор на въпроса. - А вие двете как се срещнахте, Маги? - попита Тони, сменяйки темата.

Маги разказа, че работела като медицинска сестра иа повикване към болница „Дорнбехър“. Трябвало да изработва определен минимум часове месечно, за да поддържа регистрацията си, и обикновено ги надвишавала значително. Портланд бил последната й спирка от дълъг преход на запад, след като почти всички членове от семейството й станали жертва на ураган в Ню Орлиънс. Малкото нейни оцелели далечни роднини се установили в Тексас, но тя търсела нещо друго и се хващала на работа на различни места по тихоокеанското крайбрежие, докато попаднала в голямата университетска болница на хълма.

- Значи оттам е акцентът ти? - отбеляза Тони.

- Но аз нямам акцент - отвърна Маги. - Имам история.

- Всички си имаме история - добави Моли. - Всеки човек е сам история. Каби беше този, който ни събра с Маги.

Това стана преди доста време, още преди Линдзи да се разболее. Харесах си тази къща, но не можех да си позволя да плащам разходите по нея сама…

- А аз вече бях от известно време в града и си търсех Местенце, където да се устроя - намеси се Маги.

- И така един ден - продължи Моли - Каби и аз бяхме в супермаркета недалеч от моя апартамент. Той буташе Пазарската количка и внезапно налетя с нея на една пирамида с пъпеши. Маги „случайно“ се озова наблизо и ми помогна да съберем пъпешите. Не спря да се смее през цялото време и превърна инцидента в една нова възможност ви мен. Тя беше отговор на моите молитви. Да, това е Маги, една милостива целувка от Бог.

Маги се усмихна.

- Аз бих казала същото за Моли и децата. След „историята“, която преживях, дом за мен вече представлява не Толкова мястото, към което човек се привързва, колкото хората, които са му скъпи. Аз чувствам, че мястото ми е именно тук.

Тони си даде сметка, че тези думи бяха самата истина, и внезапно се почувства самотен. Затова побърза отново да смени темата.

В рамките на следващия час той се опита да обясни какво е да бъдеш в главата на някого, да виждаш през очите му и как той бе способен да мести погледа си, независимо рвкъде гледа приемникът му, разбира се, в рамките на полезрението му. Маги го накара да демонстрира, докато не се убеди сама. За да уталожи тревогите й по отношение на ин тимните нужди, той й обясни как може да се обръща на другата страна, но пропусна да спомене какво виждаше там. Не спомена също за възможността, която му беше предос-пшена да излекува някого, както и за безплодната пустош, ■оято представляваха сърцето и душата му. Джак, чиято личност си оставаше загадка за него, също не стана тема ■в разговора.

Двете жени му задаваха въпрос след въпрос за Исус и не можаха да повярват, когато им каза, че Светият Дух беше възрастна северноамериканска индианка.

- Просто не мога да повярвам, че това се случва! - възкликна Моли в един момент. - Маги, разговарям с мъж, който се намира в ума ти. Това е страхотна история, но не можем да я споделим с никого. Ще помислят, че сме откачили! Аз самата подозирам, че сме откачили!

Отдавна беше минало полунощ, когато Маги и Моли обсъдиха плановете си за следващите няколко дни, за да са сигурни, че нищо не е останало необмислено.

- Вие двамата не стойте будни до сутринта - заръча Моли, подсмивайки се, след което се запъти към спалнята си.

По пътя, както винаги, спря да надникне в стаята на Каби.

Маги остана замислена известно време.

- Хм! - каза накрая тя. - Ситуацията е неловка.

- Така ли смяташ? - попита Тони.

- Можеш ли да четеш мислите ми? Знаеш ли какво си мисля в момента?

- И представа си нямам какво мислиш.

- Благодаря на Бог за тази малка услуга! - въздъхна тя с дълбоко облекчение. - Ако четеше мислите ми, досега да сме се развели.

- Няма да е новост за мен. Вече съм го преживявал.

- За това ще ми разказваш друг път. Уморена съм и искам да си лягам, само дето не знам как да го направя, докато бродиш из главата ми, така да се каже.

- Ако това ще те успокои, мисля, че няма да съм в главата ти през цялото време. И у Каби не присъствах поето янно - обясни Тони. - Той някак успя да каже на Бог, че не желае да оставам в сънищата му, и Бог се съобрази с жела нието му. Докато спеше, се пренасях при Исус и Баба.

- Скъпи Боже, не искам този мъж в сънищата си. Амин!.. Тук ли си още?

- Да, съжалявам! Не знам какво да ти кажа.

- Е, като измислиш нещо, уведоми ме. Аз ще седя тук на това кресло и ще чакам. - Маги се пресегна, дръпна едно подарено одеяло от дивана и покри краката си, надявайки се да прекара нощта така.

- Маги? - каза неуверено Тони.

- Тони? - отвърна Маги.

- Може ли да те помоля за една услуга?

- Зависи.

- Бих желал утре да посетя университетската болница, имам предвид да посетя себе си там.

- Това ли е услугата, за която става въпрос? Искаш да те заведа в болницата, за да видиш себе си в кома?

- Да, вероятно звучи нелепо, но имам нужда от това. Маги се замисли за кратко.

- Всъщност не съм сигурна, че мога да ти помогна, дори у ipe да си отново в главата ми. Не работя в интензивното отделение на неврологията, а там достъпът е ограничен. Само роднини на пациентите и точно определени хора мо-I ат да влизат, и то само по двама наведнъж, което в нашия случай, разбира се, не е проблем. Това, че Каби е успял да

I проникне там, е цяло чудо и съм сигурна, че персоналът не с особено доволен от факта. Имаш ли някой роднина, с Помощта на когото мога да вляза?

I - Не, нямам… Всъщност, да… Не, нямам. - Той продължи да се двоуми, а Маги чакаше, повдигнала въпросително Вежди.

| - Е, добре, имам брат, Джейкъб, но не знам къде е. Не Вмс разговаряли от няколко години. Той е единственият ■Однина, когото имам. Но връзката ни е почти прекъсната. [ - Семейство нямаш ли?

I • Бившата ми съпруга живее на Източния бряг, а дъщеря ми живее близо до нея, но тя ме мрази.

[ - Хм, винаги ли си оказвал такъв положителен ефект Върху хората?

- Да, в повечето случаи - призна Тони. - Почти винаги съм се оказвал за другите тежък кръст, който трябва да носят.

- В такъв случай молбата ми към Бог е да вдигне този кръст от плещите ми - отбеляза Маги. - Да, знай, че за това ми е молитвата тази вечер, но в случай че утре си все още тук, ще видя какво мога да направя, за да посетиш себе си в болницата.

Тя поклати глава, изумена от абсурдността на ситуацията.

- Благодаря, Маги. Между другото мисля, че можеш спокойно да отидеш в леглото си, защото май си тръгвам….

Не знаеше как, но този път усети началото на прехода и докато предусещането му се оформи в мисъл, вече спеше, в междинното пространство.

МЕЖДУ ДВА СВЯТА

Именно онова, което човек взима за прекъсвания, е самият живот.

К. С. ЛУИС

Тони се събуди със сепване, леко замаян и без идея къде се намира. Измъкна се от леглото, дръпна завесата на прозореца и с изненада откри, че отново е в спалнята на порутената фермерска къща, където Исус твърдеше, че живее. Сега обаче тя беше по-голяма и подобре уредена. Леглото беше по-солидно и с по-добра изработка, нямаше ги пружината и дюшека, на които беше спал предния път. Част от шперплатовото покритие по подовете бе заместено с масивно дърво. През един от прозорците вече не проникваше вятър, тъй като старата дограма бе сменена с нова, двойна.

На вратата се почука — както преди, три удара. Когато Тони отвори, вместо Исус, както очакваше, видя широко усмихнатия Джак, който държеше поднос със закуска и кафе.

- О, здравей, Джак от Ирландия! - възкликна Тони. -Питах се дали ще те видя отново след първата ни кратка среща.

- Удоволствие и чест за мен е да те видя отново, Антъни. W Джак се усмихна и Тони отстъпи встрани, за да му направи път. Мъжът влезе в стаята и внимателно остави подноса На една масичка, след което наля някаква черна ароматна течност в чаша с по-големи от обичайните размери. Обърна се и подаде напитката на Тони.

- Черно кафе, ако си спомням добре. Колкото до мен, аз никога не мога да се наситя на чая.

Тони кимна с благодарност и отпи първата глътка, топла и мека като коприна.

- А също така с удоволствие трябва да ти съобщя - добави Джак, вдигайки капака на подноса, върху който имаше яйца, задушени зеленчуци и намазана с масло кифличка, - че на нас двамата с теб ни е отредено да се опознаем по-дълбоко, с течение на времето, разбира се.

- Не съм убеден, че въобще е нужно да питам какво точно имаш предвид - промърмори Тони и начена с нетърпение храната.

- Всъщност това няма значение - въздъхна Джак, придърпа един тапициран стол и седна на него. - Така или иначе настоящият миг съдържа в себе си всички останали мигове, затова не е необходимо да сме другаде, освен в настоящето.

- Както и да е - каза с примирение Тони. Той вече приемаше по-спокойно неспособността си да разбира всичко, дори понякога собствения си език. - Нека те попитам нещо, Джак, ако позволиш… - Той направи спираловидно движение с вилицата си във въздуха, сякаш за да придаде на въпроса си по-голяма отчетливост. - Това междинно времепространство, където сме ние с теб, отвъдният свят ли е?

- Ей богу, не е! - увери го Джак, поклащайки глава. - Това е по-скоро вътрешният свят. Не че той е напълно независим от това, което наричаш отвъден свят.

Тони все още държеше вилицата си във въздуха, застинал в опита си да схване казаното от ирландеца.

- Намираш се, ако мога да се изразя така, на границата между живота преди и живота след смъртта, а мостът, който ги свързва, е вътрешният ти живот, животът на собствената ти душа.

- Но тогава ти къде живееш?

- Аз живея там, където се намирам в настоящия момент, но по принцип съм обитател на отвъдното. Скъпи момко, гега просто съм на посещение при теб тук, в „междинното“, ако мога да се изразя така.

Макар да дъвчеше храната, Тони не усещаше вкуса й, защото умът му беше изцяло погълнат от разговора и работеше на пълни обороти.

- А отвъдното, то как изглежда?

- Аха, ето това се казва въпрос! - Джак се облегна назад в стола си и се замисли. После разсеяно извади лулата си

все така горяща - от джоба на сакото, бавно всмукна от нея, след което я върна на мястото й и погледна своя събеседник. След това заговори, позволявайки на дима да излиза на валма между устните му. - Питаш ме за нещо, чието познание се крие в самото му преживяване. Съществуват пи думи, които истински предават усещанията на първата любов, на неочаквано разкрилия се пред очите ни красив залез, уханието на жасмина, гарденията, люляка? Или пък На първата майчина прегръдка, радостната изненада, неземно красивата мелодия, първото покоряване на висок връх, първото вкусване на меда от пчелна пита с пръст… В 11 родължение на цялата история на човечеството ние търсим думи, чрез които да създадем връзка между това, което даем, и онова, за което копнеем, ала това, което всичките Тези думи ни носят, може да се сравни единствено е поглед През тъмно стъкло. - Той огледа стаята. - Но нека ти дам Пример. - Отиде до скрина до прозореца, върху който, сред всички други вещи, имаше и градинска саксия. В нея беше разцъфтяло удивително красиво многоцветно лале. Джак взе саксията, върна се на мястото си и внимателно започна да разравя пръстта, докато разкри луковицата. Така вече се виждаше цялото растение. - Това е класически представител на вида папагалско лале - обясни той, - отгледан в твоя собствен заден двор. - Поднесе го към Тони, за да може да го погледне отблизо. - Обърни внимание на тези необикновени венчелистчета. Перести и извити са, по подобните на дантели краища се забелязват различни багри: от златисто и оранжево-розово до и синкавопурпурно. Погледни, има дори зелени нишки, които браздят жълтото. Какво великолепие! А сега погледни, Тони, луковицата, от която е израснало това чудно цвете. Прилича на парче старо дърво или бучка пръст, които човек би изхвърлил, без да се замисли. Наистина е неугледна, не би привлякла вниманието на човек, ако той не знае какво представлява. Този корен, Тони… -рече Джак въодушевено, внимателно постави луковицата обратно в саксията и нежно я покри отново с пръстта. - Този корен е животът преди смъртта, всичко, което знаеш и пре живяваш, съдържа привкуса на нещо друго, на нещо повече. А във всичките си знания и преживявания, които са част от този корен, ти смътно долавяш съществуването на цветето - в музиката, изкуството, литературата, семейните забавления, смеха, откритията, нововъведенията, работата… Но виждайки единствено корена, можеш ли да си представиш чудо, подобно на това цвете? Ще дойде мигът, Тони, когато най-накрая ще видиш самото цвете и тогава ще ти се изясни изцяло предназначението на този неугледен корен. Това ще стане в отвъдния живот.

Тони седеше взрян в цветето пред себе си. Беше изумен от неговата проста, но същевременно сложна и елегантна красота и постепенно го завладя благоговение, сякаш се намираше в присъствието на нещо свято. И тогава отново се запита: Къде съм бил през всичките тези години? Беше ли живял въобще някога. Но ведно с тази мисъл в съзнанието му изплуваха и спомени за моменти, когато го бе обземало усещането за мистерия или за проблясъци на любов, светлина, радост и удивление, на които едва бе обръщал внимание в периодите на доволство, ала откроявали се извънмерно на фона на болката. Никога не бе бил способен да поседне и да слуша, да съзерцава, да диша, да се диви… и това му беше коствало много, сега вече знаеше това със сигурност. В този момент Тони се чувстваше опустошен, като земите, които се виждаха през прозореца.

- Тони, ти си луковица - рече Джак, пресичайки спиралата на мислите му. - И единствено Бог знае какво цвете ще израсне от нея. Не губи време да се косиш, че си луковица. Без луковица никога не би имало цвете. Цветето е проявление на това, което в момента изглежда грозно и незначително. Като тази пустош навън.

- Тоест това е мелодията - възкликна Тони, зарадван, че най-сетне бе схванал нещичко, колкото и малко да беше то.

Джак кимна с усмивка.

- Точно така. Това е мелодията.

- Ще те опозная ли, Джак? В отвъдния живот ще те опозная ли? - Тони се надяваше и затова попита.

- Напълно! По начин, който не можеш да проумееш, докато гледаш на мен като на луковица с очите на луковица.

Тони мислеше, че е разбрал думите на Джак, но му се искаше да чуе допълнителни разяснения, каквито Джак му предостави с готовност.

I - Начинът, по който ме виждаш сега, Антъни, е най-доброто на което е способен умът ти. Този образ е съчетание ог спомени и въображение и отразява представата ти за това как аз би трябвало да изглеждам. Ти си луковица, която гледа друга луковица.

- А ако те видя в отвъдния свят?

- Хм, това, което ще кажа, може да ти прозвучи като себевъзвеличаване, но то е вярно за всекиго, когото би срещнал в отвъдното. Ако в този момент, докато си в тази си форма, успееш да ме видиш такъв, какъвто наистина съм, вероятно ще се простреш по очи на земята от почит и бла-юговение. Може да се каже, че тогава коренът ще зърне Щветето. Но това никак няма да е добре за теб.

- Бха! - възкликна Тони, изненадан от отговора. - Значи Там ти си напълно осъществен.

[ - В отвъдния живот аз съм реализирал всичко, което е Вило заложено в мен. Може да се каже, че там съм много Jjo пълноценен човек, отколкото съм се чувствал някога на

Земята, а освен това пребивавам напълно в Бог. Ти чу едва една нота от цялата симфония, зърна едва един нюанс от цялата картина, една пръска от величествения водопад. Вкоренен си в живота си, Тони, и посягаш към всичко, което може да ти достави усещането за себенадмогване. Дори превръщаш другите луковици във въображаеми цветя.

Тони се изправи и започна да крачи из стаята.

- Джак, моят живот, който приемах за успешен, всъщност е тотален провал - призна той. - И въпреки това ти твърдиш, че под неговите руини се крие неподозирана красота? Искаш да ми кажеш, че все пак аз съм значим човек? Че макар да съм грозна и съвсем обикновена луковица, в мен е заложено да се превърна в неповторимо и необикновено цвете? Това ли искаш да ми кажеш? Правилно ли съм те разбрал?

Джак кимна, отново изкара лулата си и всмукна от нея.

- Предполагам, че същото важи за всеки друг - продъл жи Тони, - за всеки човек, който е роден…

- Заченат! - прекъсна го Джак.

- За всеки човек, който е „заченат“ на тази планета, всеки, който е живял на Земята… Значи всеки човек е луковица, в която спи цвете? Така ли? - Джак отново кимна, а Тони застана точно пред него, постави ръце на раменете му и приближи лицето си на сантиметри от неговото. После през стиснати зъби произнесе следващите язвителни и наситени с отчаяние думи: - Тогава защо са нужни всичките земни нелепости, Джак? Страданията, болестите, войните, убийс-тЕата, омразата, жестокостта, зверствата, невежеството, глупостта… - Имената на всичките злини като че ли сами изригваха от устата му. - Знаеш отлично как постъпваме ние с луковиците, с корените на красотата, Джак. Изгаряме ги, изсмукваме жизнените им сокове и ги стъпкваме, уни щожаваме ги, продаваме ги, третираме ги като отвратителна мъртва органична материя, за каквато впрочем смятаме самите себе си!

При последното той свали рязко ръце от раменете на Джак, който бе изслушал тирадата му търпеливо, без да промени изражението си.

Тони отиде до прозореца и зарея поглед навън, прокарвайки пръсти през косата си. Мълчанието, увиснало като гежка завеса между двамата, бе нарушено от Джак:

- Проблемът с болката - рече той меко - произтича от самите луковици.

Чувайки думите зад гърба си, Тони сведе поглед към пода.

- Не знам, Джак. Не знам как ще преодолея това, което съм - призна той. - Камарата, която трябва да бъде разчистена, е огромна и ужасяваща.

- Не се тревожи, скъпо момче - окуражи го с благ глас Джак. - Ще прекосиш и този път, щом стигнеш до него. Само трябва да помниш, Тони, че нито един хубав спомен или акт на доброта, нито една истина, нито една благородна, правилна или справедлива постъпка няма да се изгуби.

- А лошотията, злините, неправдите?

- Ах, именно посредством тях се проявява истинското чудо. - Джак явно беше станал от стола си, защото Тони почувства една здрава ръка, която стисна рамото му. - Бог някак превръща всичката болка и злини в нещо, което те сами по себе си никога не биха могли да бъдат - в символи и монументи на милосърдието и любовта. Най-дълбоката мистерия се изразява в това как раните и белезите могат да се трансформират в нещо скъпо за човек, а смазващото и ужасяващо бреме - в символ на непреклонна обич.

- Струва ли си всичко това? - попита шепнешком Тони.

- Не задаваш правилния въпрос, синко.. „Всичко това“ няма никакво значение. Въпросът е и винаги е бил: Струваш ли си ти! А неговият отговор винаги е бил: „Да!“.

Последните думи като че ли останаха известно време във въздуха като последен, постепенно утихващ тон, изсвирен от чело. Тони усети как пръстите на Джак стиснаха по-сил-но рамото му, дружелюбно и окуражаващо, дори с обич.

- Искаш ли да се разходим? Да разгледаме имота? -предложи Джак. - Ще те заведа да се запознаеш с някои от съседите си. Хайде, облечи се.

- Имам съседи? - изненада се Тони.

- Е, не точно съседи. По-скоро самоволни заселници на твоята земя. Тук съм, за да те запозная с тях. Разбира се, ако пожелаеш. От теб зависи. Ще те чакам отвън, докато помислиш.

Джак излезе, оставяйки Тони насаме с обърканите му мисли, емоции и многобройни въпроси, Любопитно му беше да срещне още някой на това място, затова бързо се облече, плисна малко вода на лицето си, усмихна се на отражението си в огледалото и се запъти към вратата.

*

Утринта беше ясна и свежа, нейният хлад предизвикваше тръпки - знак, че предстоеше промяна във времето. Няколко облака се бяха сбрали на хоризонта, сякаш за да обсъдят нещо. Не бяха още буреносни, но все пак видът им не вещаеше нищо добро.

- Ето, вземи това. - Джак подаде на Тони яке. Беше непромокаемо, от марката „Кълъмбия“, и той го прие, благодарен, че не беше от туид. Джак беше облечен както обикновено, но сега държеше бастун с топка вместо дръжка, а на главата си беше сложил стара рибарска туидена шапка, която просто си просеше някоя духовита забележка.

- Хубава шапка! - не се сдържа Тони.

- О, тази вехтория ли? Благодаря ти. Постоянно я губя, а тя все изниква отнякъде. Просто не знам какво да я правя, затова я нося, докато отново изчезне.

Обхождайки с поглед земите на фермата, Тони доби изненадващото усещане, че имаше някакво подобрение - като че ли съществуваха наченки на ред в предишния хаос, но действително бяха само наченки. Иначе в някои от далеч-

ните каменни огради се виждаха пукнатини, които не помнеше да е забелязал предишния път. Вероятно не съм обърнал внимание, помисли си Джак и посочи към една | група дървета, иззад която към небето се издигаха тънки струйки дим.

- Там ли са съседите? - попита той.

Джак се усмихна и сви рамене, очевидно за момента не желаеше да разкрие повече.

След като повървяха още известно време, Тони отново зададе въпрос:

- Джак, това място, това междинно място, което разбрах, че съм самият аз… Да не би да съм доведен тук, за да се изправя пред своите прегрешения?

- Не, скъпо момче, тъкмо обратното - отвърна Джак. [ - Междинното пространство и отвъдният свят са изграде-I ни на основата на достойните ти постъпки, не на прегрешенията ти. И не защото грешките ти са незначителни и без последствия или защото се изтриват - последиците на много от тях можеш да видиш около себе си, - а защото фокусът е върху възстановяването, не върху разрушаването.

- Да, но… - понечи Тони да каже нещо, но Джак го възпря, [ вдигайки ръка.

- Да, старото трябва да бъде разрушено, за да бъде из-[ дигнато на негово място новото. За да е възможно възкре-I сението, първо трябва да има разпятие. Ала Бог не пилее

нищо, дори прегрешенията ни. От всяка разрушена построй-I ка остава по нещо, което някога е било правдиво, правилно I и добро и което бива използвано при построяването на I новата сграда. Всъщност новата постройка никога не би [ била каквото е без старата. Така става обновяването на I душата. Ти си от Орегон, трябва да си наясно с рециклирането, или греша?

Джак се засмя на шегата си и Тони също се усмихна.

- Харесва ми идеята с изграждането. Но не съм особено въодушевен обаче от разрушаването.

- Ах… - въздъхна Джак. - Това е трудното, нали? Ала няма как, за да бъдат изградени истинното, доброто и правилното, първо трябва да бъде извършено известно разрушение. Ще се наложи да бъде направена и равносметка. Това е не просто важно, то е от решаващо значение. Но Бог не би започнал събарянето на старото без участие от твоя страна. През повечето време Бог изпълнява много малка роля. Ние, хората, сме майстори в изграждането на фасади, които после сами разрушаваме. В своята независимост сме изключително разрушителни същества - първо издигаме къщи от карти, а после ги събаряме със собствените си ръце. Зависимостите от всякакъв род, волята за власт, шпозор-ната сигурност на лъжите, стремежът към слава, търговията с човешки души… всичко това са къщи от карти, които непрекъснато строим и се опитваме да запазим, задържайки дъха си. Но благодарение на Божията милост все някой ден се налага отново да започнем да дишаме и когато това стане, Бог ни помага малко със своето дихание и тогава всичко рухва.

Двамата бяха забавили крачка, тъй като пътеката се стесняваше, завоите й ставаха все повече и я накъсваха големи камъни и подаващи се на повърхността дървесни корени. От известно време във въздуха се долавяше някаква засилваща се неприятна миризма, която вече се бе превърнала в почти непоносима смрад. Тони сбърчи нос.

- Пфу, каква е тази воня? Мирише ми на…

- Смет? Защото именно на това се дължи вонята - отвърна Джак. - Съседите ти не са от най-големите чистници и оставят отпадъците си навсякъде. Отказват да ги изгарят. Погледни!

Стотина метра надолу по пътеката Тони видя две големи фигури, които бавно ги приближаваха. Джак вдигна ръка и Тони спря.

- Време е да се разделим, Антъяи. Не съм убеден, че отново ще се видим в междинното времепространство, но със сигурност ще се срещаме често в отвъдния свят.

- Оставяш ли ме? Ами съседите? Мислех, че ти ще ме запознаеш с тях.

- Казах, че ще те отведа, за да се срещнеш с тях. Не е нужно някой да ви представя един на друг. - Гласът на Джак Оеше любезен и топъл, но той с лукава усмивка добави следното: - Аз не съм от любимците на твоите съседи и ако се появим заедно, ще причиним повече объркване, отколкото ако си сам.

- Обърканият, както обикновено, съм аз - отбеляза Тони. - Отново не разбирам.

- Няма нужда да разбираш, момчето ми. Просто помни, че никога не си сам. Имаш всичко, от което се нуждаеш в момента.

Джак притисна Тони силно в обятията си и леко, почти неусетно, го целуна по бузата, както баща би целунал скъпия си син.

Тони започна да се плъзга.

СЮЖЕТЪТ СЕ УСЛОЖНЯВА

Истинските приятели забиват ножа в гърдите ти.

ОСКАР УАЙЛД

?Тони гледаше през очите на Маги, която пък през кухненския прозорец наблюдаваше двамата мъже, които слязоха от един линкълн, спрял пред къщата.

- Маги? - обади се Тони. - Какво става?

- Тони! - изписка Маги. - Благодаря на Всевишния, че си тук. Къде беше? Но това сега няма значение, тук назрява беда с огромни мащаби. Видя ли кой слезе от автомобила отпред, видя ли?

Тони почувства как нейното вълнение нахлува в него като приливна вълна, но успя да се съсредоточи върху двамата отвън, които в момента разговаряха на тротоара и от време на време поглеждаха към къщата на Маги. Изведнъж Тони разпозна единия.

- Старейшина Кларънс е ченге? Не си ми казвала, че е ченге.

- Да, Кларънс е полицай. Но защо да ти казвам? Струваш ми се напрегнат, да не би да си направил нещо незаконно?

- Не! - отвърна Тони. - Просто не очаквах да е полицай.

- Хайде, хайде! - възкликна Маги. - Ти ще ми говориш ча неочаквани неща. О, боже, идват насам! Бързо, направи нещо!

Тони нямаше идея защо Маги се беше притеснила така. Разтревожен от тона й, при нормални обстоятелства той би потърсил къде да се скрие, което обаче в сегашната ситуация беше абсурдно и смешно. И той се засмя. Маги се втурна в коридора и панически започна да си слага грим и червило. Тони, неспособен да се овладее, започна през смях да я съветва къде и как да ги поставя. Полагайки неимоверни усилия, той постепенно успя да потуши смеха си, но едва притихнал, отново се разхихика. Маги погледна гневно в огледалото. Ако погледите бяха способни да убиват, Тони щеше да бъде умъртвен на момента.

Звънецът на входната врата прозвуча.

- Защо си се паникьосала така? - попита Тони.

- Пред вратата е Кларънс - прошепна тя на огледалото, оправяйки последния непослушен кичур от косата си, - последният човек, когото исках да видя днес, като се изключи другият с него.

- По-възрастният бял мъж с Библията в ръка ли? Кой е той?

- Пастор Хорас Скор, ето кой. Стига да се сетя, ще ти разкажа за него по-късно - добави тя с лека усмивка, която поуспокои Тони.

Входният звънец прозвуча втори път.

- Подобре отвори. Вероятно са те видели на прозореца, а и колата ти е паркирана отвън. Между другото как направи тази драскотина на задния кал…

- Не е сега моментът да ти обяснявам, Тони - сряза го тя. - Ррр, можеш да си голям дразнител. - Маги изглади гънките на роклята си за пореден път, отиде до входната врата и я отвори. - А! Ама това не е ли пастор Скор. Каква приятна изненада! И старейшина Уолкър! Радвам се да ви видя отново толкова скоро… след… ъм, тъкмо се готвех да излизам…

- Трябва да поговорим с вас - каза пасторът.

- Но… ако желаете да изпием по чаша кафе или чай, с удоволствие ще отделя няколко минути. Заповядайте.

Тя отстъпи и възрастният мъж влезе, последван от Кларънс, в очите на когото се четеше извинение, докато в ъгълчетата на устата му играеше едва забележима усмивка. Маги беше притеснена, но положи усилие да се усмихне и поведе гостите към всекидневната. Пасторът и старейшината се настаниха, първият скован и строг, а вторият спокоен и отпуснат.

- Брей, че важен го раздава старият Хари! - отбеляза Тони.

Маги прочисти гърлото си, повече като предупреждение към Тони, отколкото от необходимост.

- Извинете ме. Мога ли да ви предложа, господа, по чаша кафе или чай?

- За мен нищо - отказа пасторът сухо.

- Бих желал чаша вода, Маги, ако не те затруднява.

Пасторът хвърли на старейшината кос поглед, с който

като че ли искаше да му напомни, че посещението им е официално и приятелските обръщения не бяха уместни.

- Не ме затруднява. Само секунда. - Маги се обърна и влезе в кухнята. Там тя прошепна: - Тони, трябва да млъкнеш… много ме разсейваш. И името на пастора е Хорас. За теб е пастор Скор!

- Но той е…

- Шшшт! Не искам да чуя и една дума повече от теб, разбра ли ме?

- Да, госпожо! Разбрах те, каза го достатъчно ясно и високо. Тони се оттегля, няма да чуеш и дума повече от него.

- Благодаря!

Маги се върна във всекидневната, прекъсвайки тихия разговор на двамата си гости. Подаде чаша вода на старейшината, който й благодари с кимване. После седна срещу двамата, които чувстваше като свои инквизитори.

- Госпожо Сондърс… - започна пасторът.

- Всъщност госпожица Сондърс - поправи го Маги. - Не съм омъжена. - Тя не можа да се сдържи и се усмихна на

Кларънс, след което й се прииска да можеше да се ритне отзад.

- Разбира се. Госпожице Сондърс, както знаете, аз съм пастор Скор, един от главните пастори в църквата, която посещавате от… колко време вече? Шест, седем месеца?

- Две години и половина - уточни Маги.

- О, наистина? Как лети времето - отвърна пасторът. - В такъв случай съжалявам, че не сме се срещали преди, при по-благоприятни обстоятелства, но след снощните… хм, събития…

- Ах, относно това… - Маги се пресегна и потупа пастора по коляното, при което той тутакси се помести по-назад в креслото си, за да не може Маги повече да го достига. Сякаш беше заразно болна. - То беше едно голямо недоразумение. Виждате ли, напоследък съм под огромен стрес, знаете какво се случва с Линдзи, и снощи цялото натрупано напрежение изби, за което много съжалявам… - Тя знаеше, че не е много убедителна в извинението си, но не спря да говори, докато пастор Скор вдигна ръка. Тогава замълча на мига.

- Линдзи дъщеря ли ви е? - попита пасторът и в гласа му сякаш се прокрадна нотка на загриженост.

- Дъщеря ли? Не! - Маги с изненада погледна към Кларънс, който леко поклати глава като предупреждение да не продължава в посоката, която ненадейно бе тръгнал разговорът. Тя се обърна отново към пастора: - Вие не знаете коя е Линдзи, нали?

- Не, съжалявам, не я познавам, но по-важното в случая е да разберете, че съм натоварен с определени отговорности, една от които е да наставлявам духовния живот на членовете на нашата църква.

- Иииааа! - изрева Тони като магаре.

Маги се плясна по бедрото, след което го потърка с длан, сякаш я бе ухапал комар. Това беше предупреждение към Тони да мълчи и да не привлича внимание върху себе си.

1 юсле се усмихна, което пасторът прие като покана да продължи.

- В светлината на снощните… ъм… събития намирам за свой дълг като духовен пастир да осветля хората от паството си по въпроси, които досега са били напълно пренебрегвани, за което поемам изцяло отговорността. Бог ми е свидетел, че вината ме терза цяла нощ и не съм мигнал, отдаден на изповед и разкаяние, заради греховното и лениво отношение, което проявявах напоследък към Божието слово, към основните учения, управлението на църквата и поведението на паството. Госпожице Сондърс, истински задължен съм ви. Вие направихте на нашето паство огромна услуга, изкарвайки наяве плачевното състояние на нравите в него. Това е и причината тази сутрин да съм тук. Дошъл съм, за да ви благодаря!

Произнасяйки последното, пасторът се облегна назад, видимо доволен от себе си. Маги и Кларънс също се облегнаха назад, но с изписано по лицата смайване.

- Ъъъ, ами няма защо - беше единственото, което Маги се сети да отвърне.

- Това е номер! - не можа да се сдържи Тони. - Надуш-вам нещо гнило. Мисля, че някой от двамата умници се опитва да те изпързаля.

Маги отново шляпна по бедрото си и тъкмо се канеше да стане, когато пасторът се наведе към нея.

- Госпожице Сондърс, нашата религиозна общност е здрава и изпълнена с жизненост. Отворени сме към промените и делата на Светия Дух. Позволяваме на жените да участват пълноценно в богослуженията и дори от време на време да произнасят пред останалите по някое пророчество, което, разбира се, преди това е било изслушано и одобрено от църковното ръководство. Жените преподават на децата ни, а каква по-сериозна отговорност от това да бъде осигурено образованието на нашите младежи и девойки. Те са бъдещето на църквата ни. Възприели сме истината, че пред Бог всички ние, мъжете и жените, сме равни…

- Но? - прошепна Тони. - Чувствам, че следва „но“… Само почакай…

Маги плесна и разтри бедрото си.

- Мъжете и жените наравно могат да дават израз на даровете, които ни изпраща Светият Дух, мъжете и жените са еднакво важни за живота и развитието на църквата ни…

- Още съвсем мъничко… - не се отказваше Тони.

Този път плясването по бедрото прозвуча малко по-сил-

но и отчетливо, но пасторът не му обърна внимание.

- …и ние утвърждаваме Словото, което повелява повече да не се прави разграничение между мъже и жени, но… -Придобивайки още по-сериозен вид, пасторът се наведе към Маги и погледна дълбоко в очите й.

- Ето го и „но“-то! - извика Тони ликуващ. - Не ти ли казах? Този надут глупак звучи точно като… като мен.

- В Светото писание се говори за това как Бог ни вижда, не за това как трябва да се държим в църквата, но никога не бива да забравяме, че Бог е Бог на реда. От решаващо значение е всеки да изпълнява ролята си. Защото докато човек се придържа към ролята, която Бог му е отредил, църквата функционира, както би трябвало, а той самият се радва на телесно здраве. А сега, госпожице Сондърс, бих желал да ви прочета един пасаж в своята Библия. - Той извади изтъркано издание на Библията на крал Джеймс и я отвори на страница, очевидно предварително отбелязана за срещата. Кларънс се помести напред в стола си и прикова поглед в пастора и неговата Библия. - Ето какво се казва в Първото послание на свети апостол Павел до коринтяните, глава 14. Ще ви прочета, госпожице Сондърс, а вие можете да следите текста, ето оттук, от стих 34: „Жените ви в църквите да мълчат: тям не е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва и законът. Ако пък искат да научат нещо, нека питат мъжете си вкъщи; понеже е срамотно жена да говори в църква“. - Четейки, пасторы постави особено ударение на четири места: не е позволено, подчиняват, законът и мъжете си. След като приключи с четенето, той затвори Библията си и се облегна назад, кимайки, очевидно напълно удовлетворен от себе си. - А сега, госпожице Сондърс, след като стана ясно, че не сте омъжена и следователно си нямате мъж, до когото да се допитвате, както се препоръчва в този пасаж, мъжкото ръководство на църквата приема ролята на ваш съпруг, наставник и закрилник. Тъй че ако имате някакви въпроси, аз съм на ваше разположение, що се отнася до съвети и насърчение в сферата на духовното, разбира се.

Настана мълчание, което не беше белязано от нищо религиозно. Беше неловко. Тони беше онемял. Маги нямаше идея как да реагира на отправеното й предложение.

- Това е сарказъм!

Маги и пасторът се обърнаха едновременно към Кларънс, който бе произнесъл последното с твърд и уверен глас.

- Моля? - Репликата на Кларънс го беше изненадала, но той възвърна самообладанието и продължи с делови тон: - Старейшина Уолкър, помолих ви да ме придружите, тъй като познавате госпожица Сондърс и смятах, че присъствието ви ще е от помощ, но ако си спомняте, бяхме се разбрали да бъдете просто наблюдател, не да изразявате отношение.

- Това е сарказъм - повтори Кларънс бавно и отчетливо. Дори да беше разгневен, гневът му не личеше по каменното му лице, изразяващо единствено съсредоточеност.

- Какви ги говорите, братко Уолкър? Наистина ли смятате, че съм саркастичен? - В гласа на Скор се долавяше предизвикателна нотка, която Кларънс умело тушира със следващите си думи.

- Не, сър, не вие сте саркастичен, а посланието на апостол Павел. Мисля, че апостол Павел е вложил сарказъм при написването на това, което прочетохте.

- Братко Кларънс, да не би да сте завършили духовна семинария, без да знам за това? - Тонът на пастора сега беше открито снизходителен. - Да не би изведнъж да са ви посветили във всички мистерии? Нима не вярвате, че Светият Дух ни води единствено към истината?

Последното вече беше нещо повече от предизвикателство, но Кларънс не се поддаде и този път.

- Сър, вярвам, че Светият Дух ни води единствено към истината, но понякога не можем да я съзрем в шубрака, а друг път на очите ни просто е нужно време, за да се приспособят.

Скор със замах извади своята Библия отново, за втори път отвори на отбелязаното място и я вдигна пред лицето на Кларънс.

- Покажи ми. И не забравяй, че съм учил в семинария и в богословски университет, а също така владея гръцки език доста добре.

Кларънс взе Библията от ръцете на възрастния мъж и я обърна така, че и двамата да могат да четат в нея.

- Ето - посочи той. - Погледнете следващия стих. Той започва с „Нима“ и представлява въпрос*, още един въпрос представлява останалата част от стиха. Никой от тези въпроси не е уместен, освен ако Павел не е вложил сарказъм в предните стихове, тоест, ако казаното от него не носи смисъл, противоположен на това, което току-що казахте на Маги. Апостол Павел всъщност цитира писмо с въпроси, което коринтяните са му изпратили, и е изцяло несъгласен с онова, което пише вътре.

- Това са пълни глупости. Дай да погледна! - Пасторът грабна Библията от ръцете на Кларънс, след което мълчаливо прочете и препрочете пасажа.

Маги, широко ококорена, едва се осмеляваше да диша.

- А какво ще кажеш за закона, на който Павел се позовава? - отправи ново предизвикателство Скор.

- Покажете ми го - отвърна този път с предизвикателство Кларънс.

*„Нима от вас излезе Словото Божие? Или само до вас достигна?“, първо послание на св. ап. Павел до коринтяни, 14:36. Цитатите са от синодал-ното издание на Библията. - Б. пр.

- Какво да покажа?

- Закона, на който Павел се позовава.

Скор бе объркан от увереността на Кларънс и както би постъпил всеки оплел се в собствените си твърдения демагог, прехвърли спора на лична основа.

- Вие, млади човече, противоречите на вековната цър-ковна история, опълчвате се срещу богословски умове, много по-мъдри от нас двамата, които са съгласни с моето тълкувание. Този случай прерасна в нещо повече от случайна суматоха, причинена от жена, привлякла нечестиво внимание върху себе си…

- Какво казахте? - намеси се Маги.

- Мисля, че трябва да сдържате езика си, сър! - посъветва Кларънс пастора, но възрастният мъж вече не бе способен да се контролира.

- Като църковен авторитет и твой пряк началник, Кларънс, призовавам те да приемеш онова, което е казано в Светото писание, и да се придържаш към него.

- Съжалявам, сър, но не съм ваш подчинен. Аз съм служител на портландската полиция. Отговорен съм единствено пред Бог и пред общността, на която съм член.

- Е, добре! В такъв случай избрахте да вземете страната на тази… тази… тази безсрамница! - Още в същия момент Скор съжали, че е изпуснал нервите си, тъй като и Маги, и Кларънс се изправиха на крака. Кларънс застрашително се извисяваше над него. - Най-добре е да поискате извинение, сър! Прекрачихте границата на добрия тон!

- Прав сте - призна пасторът, връщайки се към по-лю-безния и делови тон. - Моля да ме извините, изпуснах си нервите. Простете ми. - След като отправи извинение и към Маги, той отново се обърна към Кларънс. Беше очевидно, че в пастора отново се надигаше силен гняв: червенина пълзеше нагоре по шията му над бялата якичка. - Но вие, млади човече, заедно с тази жена, знайте, че повече не сте желани в моята църква. Очаквам да подадете оставката си от Съвета на старейшините възможно най-скоро.

13’

193

- Очаквайте каквото намерите за добре, господин Скор, но аз отказвам да подам оставка от където и да било. Също така ви предлагам да напуснете този дом. Незабавно!

Тонът му беше премерен и уверен, но не оставяше съмнение за намерението и силата, които се криеха зад външното спокойствие.

- Страшно ми допада този тип! - възкликна Тони, а по устните на Маги пробягна едва забележима усмивка.

Без да каже и дума повече, пастор Скор бързо напусна къщата, качи се в автомобила си и след като затръшна силно вратата, бавно потегли надолу по улицата, изпроводен от острия поглед на полицая.

- Боже, пази ни от онези, които все още не са зад решетките - каза той с въздишка по-скоро на себе си. После по радиостанцията се свърза със своето управление и се обърна към Маги. - След минути ще изпратят патрулираща кола да ме вземе. Съжалявам, Маги. Не мисля, че Хорас е лош човек, просто не знае как да се държи с хората. Нямах представа какво предстои и ме е срам, че бях принуден да участвам в това.

- Шегуваш ли се! - извика Тони. - След снощи, това бе най-забавното представление, на което някога съм ставал свидетел.

- Ъъъ… относно снощи… - започна Маги, но Кларънс не я остави да довърши.

- О, щях да забравя - възкликна той и извади от джоба на якето си малка вещ. - Истинската причина да придружа Хорас беше да ти върна това. Мисля, че е твое. Не ми се случва често да намеря дамска обеца, закачена в дрехите си.

Маги беше обзета от радостна възбуда, не от смущение.

- О, Кларънс, благодаря ти! Тя е от чифт, който мама ми подари и означава много за мен. - Как да ти се отблагодари?

И преди Тони да успее да извика „Не го целувай!“, тя прегърна своя герой и го дари с гореща целувка по едната буза.

- Да му се не види! - простена Тони и започна да се плъзга.

*

Изплувайки от тъмнината, Тони осъзна, че гледа право в лицето на Маги. Забеляза, че лицето й бе поруменяло, навярно от обич, и в същия момент го обля познатата вълна адреналин.

Кларънс отстъпи назад и посегна към пистолета си.

- Маги - прошепна той, - има ли тук мъж?

- Опа! - изпусна се Тони и Кларънс мигом се обърна, за да погледне зад себе си.

Маги моментално се досети какво бе станало.

- Ъъъ, Кларънс? - Той се обърна отново, ала трескавият му поглед не се спря върху нея, а зашари из цялата къща. - Кларънс, погледни ме! - заповяда тя.

- Какво - прошепна той и тъй като никъде не видя движение, спря поглед върху Маги.

- Кларънс, трябва да поговорим спешно, защото колегите ти пътуват насам, а трябва да научиш някои неща, преди да са пристигнали. Ела и седни тук.

Кларънс взе стол, постави го с облегалка, опряна в близката стена, и бавно седна на него, все още нащрек. После отново насочи вниманието си към Маги.

- Маги, кълна се, че чух някакъв мъж да възкликва „Да му се не види!“ - увери я той.

- Вярвам ти, наистина си го чул… - Кларънс я погледна объркан. - Но този мъж не е в къщата ми, а в твоята глава.

- Моля? Маги какво говориш? Как така този мъж е в Iлавата ми?

Той понечи да стане, но Маги постави ръка на рамото му и го погледна право в очите.

- Тони?… Кажи нещо. Не ме изоставяй така - помоли

тя.

- Ъъъ, здравей, Кларънс. Хубава униформа имаш. Очите на Кларънс се разшириха и в ъгълчетата им Маги

видя да се прокрадва страх, което вероятно не се случваше често.

- Кларънс, чуй ме - настоя Маги. - Мога да ти обясня.

- Тя всъщност нямаше готово обяснение, но знаеше, че е нужно да го успокои.

- Маги, да не би да ми говори твоят демон от снощи, онзи, който се казва Тони? Да не би сега да е в моята глава?

- попита я той шепнешком.

- Аз не съм демон! - извика засегнат Тони.

- Той не е демон - каза Маги.

- Тогава как така го чувам да ми говори?… OL. - Явно истината най-сетне осени Кларънс. - Но тогава ти наистина си го чувала снощи?

Кларънс не знаеше дали да отдъхне с облекчение, или да изпадне в паника.

- Какво? Значи досега не си ми вярвал? - Маги се наслаждаваше на момента, но беше и донякъде разтревожена.

- Тони, как така си пропуснал да ми кажеш, че ако целуна някого, ти ще отидеш в него?

- Ти кого си целунала? - попита я Кларънс заинтересуван.

- Каби, тя целуна Каби - отговори вместо нея Тони.

- Целунах Каби - потвърди Маги.

- Тони каза, че не смятал това за важно в онзи момент

- предаде Кларънс. - Казва, че се е страхувал да не тръгнеш да търсиш бившата му съпруга, за да я целунеш… и съжалява. - Кларънс отмести поглед встрани. - Не мога да повярвам, че правя това, Маги - почти проплака той. - Какво става?

- Добре, слушай. - Тя се наведе към него. - Тони е възрастен бял…

- Той казва, че не е толкова възрастен - прекъсна я Кларънс.

- Не му обръщай внимание… Тони, замълчи! Както и да е, той е бизнесмен от Портланд, не е вярващ, преживял е инцидент и сега лежи в кома в университетската болница иа хълма. Срещнал е Бог, който го е изпратил тук с някаква мисия, която не е известна на никого, после, докато Каби си играел на криеница, той се озовал в главата му, а когато аз целунах Каби миналата вечер, се е прехвърлил в мен като вирус, а аз го помислих за демон, когато ми заговори, и сега целунах теб и той е твой.

- Наистина ли?

Тя кимна.

Кларънс беше поразен. Всичко, което чу, беше толкова странно, че бе възможно да е истина. Бръсначът на Окам, помисли си той, принципът, който повеляваше сред редица равностойни обяснения да се избере най-простото. Да, обяснението, което му предложи Маги, беше просто, но беше ли правдоподобно?

- Не съм убеден, че съм готов да те деля с някакъв бял мъж - беше единственото, което му хрумна да каже,

Маги скръсти ръце и повдигна рамене въпросително.

- Нима? Аз ти разказвам най-невероятни неща, а единственото, за което ти се тревожиш, са нашите отношения?

В този миг Маги осъзна какво беше казал Кларънс.

И двамата се засмяха.

- Как е цялото му име? - попита Кларънс след малко, поглеждайки я право в очите.

- Ако обичате, аз съм тук и мога сам да отговарям на въпросите, които се отнасят за мен! - обади се Тони.

- Тони… Антъни Спенсър - отговори Маги.

- Тони? - повтори Кларънс името високо, сякаш Тони се намираше в другата стая. - Почакай, ти да не би да си Антъни Себастиян Спенсър?

- Да - отговори Тони. - И няма нужда да крещиш… просто говори нормално. Както и да е, откъде знаеш бащиното ми име?

- Аз съм ченге, не си ли спомняш? Разследвахме твоя случай. Изглеждаше малко подозрителен, затова претърсихме апартамента ти, този на касата на чиято врата имаше кръв. Твоята, предполагам?

- Да, мисля, че беше моята… Прилоша ми и припаднах там… не помня подробности. Между другото как влязохте в апартамента ми?

Кларънс се усмихна.

- Съжалявам, разбихме вратата. Не успяхме да открием човек, който да знае кода, затова използвахме старомодния метод.

В този момент пред къщата спря черно-бяла полицейска кола и полицаят на волана натисна клаксона. Кларънс отиде до вратата, отвори я и даде знак да го изчакат пет минути. Полицаят в колата се усмихна широко и кимна, вдигайки палец.

- Чудесно! - промърмори Кларънс на себе си. Как щеше да обясни това? Обръщайки се, за да не изглежда, че говори на себе си, той попита: - Тони, открихме много наблюдателни камери в апартамента ти, все от последно поколение… Знаеш ли за това?

- Да - призна Тони. - Сам ги поставих. Бях започнал да ставам малко параноичен напоследък. Но, честна дума, не съм поставял камери в банята и спалните. - Той внезапно изпита вина. Може би самото присъствие на полицая беше достатъчно, за да се събуди у него това чувство.

- Да, забелязахме това. Опитахме се да проследим къде отива сигналът от тях, но не успяхме да открием приемника. Ударихме на камък. Правеше ли записи някъде?

Тони никак не бе доволен от факта, че се бяха опитали да проследят сигнала. Това означаваше, че всички кодове автоматично се бяха променили, което беше проблем.

- В един свой офис в търговската част на града - отговори той. Това беше лъжа, не възнамеряваше да разкрива укритието си.

- Хм! - Кларънс се обърна към Маги. - И така, Маги, какво ще правим оттук нататък?

- Имам идея - намеси се отново Тони, опитвайки се да бъде полезен.

- Тони казва, че има идея, Маги. Той предлага… - Кларънс се усмихна широко, преди да продължи: - Казва, че трябва да те целуна.

- Наистина? Той ли ти каза това? Как да съм сигурна, чс действително го е казал, а не си измисляш, за да си откраднеш целувка от мен?

- Няма как да си сигурна - съгласи се Кларънс, - но аз лично смятам, че планът му е напълно разумен и има своите достойнства. Поне можем да опитаме. Най-доброто, което може да се случи, е той да се върне в теб.

- Най-доброто? - Маги наклони глава и вдигна вежди.

- Е, другото най-добро, освен самата целувка, разбира се. - Кларънс се подсмихна.

Двамата се целунаха. И този път това не беше бегла целувка по бузата, а истинска, дълго чакана и гореща целувка, ‘{а своя радост Тони усети, че отново се плъзва към позна-ю място. И отново се оказа в лице с мъжа, когото Маги обичаше.

- Достатъчно! - извика той. - Започвате да прекалявате!

- Той се върна, Кларънс - усмихна се Маги. - Но не ме целувай пак. Нямам представа дали това ще подейства отново, а повярвай ми, последното, което желаеш, е този тип да ти се меси в разследванията.

- Ами тогава искам да ти кажа - Кларънс нежно я прегърна, - че ти си най-интересната и необикновена жена, която някога съм познавал. А той през цялото време ли е тук?

- Не. Идва и си отива. Но аз не мога да го контролирам. Изглежда, само Бог решава кога да стават тия странни неща. Ще ти се обадя, когато съм… когато него го няма - прошепна тя.

- Чух те - обади се Тони.

Внезапно Маги се сети за нещо и хвана ръката на Кларънс, който се готвеше да излиза.

- Хей, Кларънс, докато правеше полицейските си проучвания за живота на този Себастиян…

- Името ми е Тони, ако обичате, оставете Себастиян на мира - помоли той.

- Откри ли някакви негови роднини? - довърши Маги.

- Да, открихме брат му, Джефри или Джералд…

- Джейкъб? - Тони беше изумен.

- Джейкъб? - повтори въпроса му Маги.

- Да, Джейкъб. Живее тук в града. Зашо питаш?

- Трябва да се срещна с него. Можеш ли да ми помогнеш?

Кларънс се подвоуми, преди да отговори:

- Ще видя какво мога да направя. По принцип не е разрешено. - Той поклати глава.

Маги понечи да целуне Кларънс за довиждане, но се усети и само го прегърна. После го изпрати с поглед, докато вървеше към колата. Той не погледна назад, вече беше влязъл в професионалната си роля. Тя обаче нямаше как да знае колко му беше трудно да удържи усмивката, която заплашваше да наруши сериозното му изражение.

Тони беше безмълвен, потопен в спомени и емоции.

ВЪТРЕШНА БИТКА

Апостолът ни казва, че „Бог е лЬбов“, и оттук, както и от това, че Бог е безкрайно същество, следва, че Той е безкраен извор на любов. От качеството Му самодостатъчност следва, че е пълен, преливащ и неизчерпаем извор на любов. А поради това, че е неизменно и вечно същество, Бог е неизменен и вечен извор на любов.

ДЖОНАТАН ЕДУАРДС

- Дло?

/Мласът в телефонната слушалка изненада Маги. При-чичаше на гласа на Тони, но в него се долавяше някаква мекота, граничеща с примирение. Тя се поколеба.

- Ало? Има ли някой там? - попита гласът.

- Да, съжалявам. Джейкъб Спенсър ли е?

- Да, госпожо, аз съм Джейкъб Спенсър. Кой се обажда?

- Здравейте, господин Спенсър, казвам се Маги, госпожица Маги Сондърс, и съм… Приятелка съм на брат ви, Тони.

- О, вече сме приятели? - подметна Тони. - Лесно и безболезнено се получиха нещата с теб.

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

- Не знаех, че брат ми има приятели. Добре ли го познавате?

- Много близки сме… - беше първото, което й дойде наум. - Е, нямаме интимна връзка… не ме разбирайте погрешно… Не сме излизали на романтични срещи и такива работи. Просто сме приятели. Завъртиш ли се около него, и ти е влязъл в главата, такъв си е брат ви.

В слушалката се чу любезен смях.

- Да, и аз такъв го помня. И така, госпожице Сондърс, с какво мога да ви бъда полезен?

- Наричайте ме Маги, моля… Разбира се, известно ви е, че Тони в момента лежи в кома в интензивното отделение на болницата на Орегонския университет за здраве и наука… Посещавали ли сте го там?

Последва пауза.

- Не, научих за това едва вчера, когато с мен се свързаха от полицията. Не съм сигурен дали има смисъл да го посещавам. В случай че няма как да узнае, че съм при него… Пък и отношенията ни са доста сложни, ние кажи-речи прекъснахме връзката помежду си. Но както и да е, вероятно ще го направя някой ден… Може би.

- Искам да ви помоля за една огромна услуга, господин Спенсър…

- Моля, наричай ме Джейк, Маги. Значи искаш да ти направя услуга?

- Аз съм медицинска сестра и работя на повикване в същата болница, но в друго отделение. Бих искала от време на време да се отбивам при Тони, за да се уверя, че се грижат добре за него, но тъй като не съм член на семейството, не ми е позволен достъп. Питах се дали…

- Моля предварително да ме извините за въпроса - прекъсна я Джейк, - но искам да се уверя, че наистина го познавате. Предпазливостта никога не е излишна в днешно време. Можете ли да ми кажете името на бившата му съпруга? Както и имената на родителите му?

Тони помогна на Маги да даде правилните отговори на тези, както и на следващите въпроси на Джейк.

- Маги, мога ли да ти задам още един въпрос?

- Разбира се, Джейк, какъв е той?

- Иска ми се да узная дали Тони някога… - Гласът му потрепна и Маги чу по-малкият брат да произнася следващите думи почти като молба: - Говорил ли ти е някога Тони за мен? Споменавал ли е името ми?

Тони мълчеше, а Маги известно време не знаеше какво да отговори.

- Джейк, щеше ми се да ти кажа нещо различно, но Тони не говореше много за семейството си.

- Да, да… разбирам. - Джейк звучеше съкрушен. - Просто се питах, това е всичко. - Той прочисти гърлото си. -Добре, Маги, още щом приключим разговора, ще се обадя в болницата и ще ги помоля да те включат в списъка с хората, на които е позволено да го посещават. Благодаря ти! Не знам той как те приема, но съм благодарен, че има поне един човек в живота му, когото го е грижа за него… Затова ти благодаря!

- Няма защо, Джейк - отвърна тя и внезапно й хрумна нещо. - Джейк, къде живееш? Може би… - Но той вече беше затворил слушалката.

- Тони? - Тонът на Маги недвусмислено свидетелстваше, че тя иска обяснение.

- Не ми се говори за това - беше резкият отговор.

- Е, когато се почувстваш готов, ще те изслушам.

Тони не отвърна нищо и тя почувства в себе си празнота.

- Тони? - Отново не получи отговор. Маги разбра, че Тони си беше отишъл. - Боже - помоли се тя с приглушен глас, - нямам никаква представа какъв е замисълът ти, но, моля те, излекувай разбитите сърца на тези две момчета.

*

Тони, останал сам, наблюдаваше двете фигури, които бавно и предпазливо крачеха към него по склона. Въпреки цялото време, което бе прекарал с Маги, Кларънс и Хорас

Скор, изглежда, тук нищо не се бе променило. Може би времето в междинния свят е различно, помисли си той, опитвайки се да си припомни обстановката. Джак действително го нямаше, а двете едри фигури вече бяха на по-малко от стотина метра от него.

Тони вече не беше в настроение да се среща с никого, особено със съседи. Съзнанието му беше изцяло ангажирано със суматохата и катаклизмите във вътрешния му свят. Разговорът между Маги и Джейк го беше разстроил и изпълнил с още посилна себененавист, беше отприщил множество неудобни спомени, удържани зад строго охранявани вътрешни шлюзове. Без да знае причината, защитите му една по една отказваха. Вече не бе способен отново да на-тика чувствата си в тъмни катакомби и да ги зазида. Остана на пътеката и зачака, примирен, че може би няма да се отнесат към него с гостоприемство.

С приближаването на фигурите Тони чувстваше как самотата му и чувството за изолираност се усилват, сякаш приближавайки се, двамата го изтикваха в някакъв невидим ъгъл. Странно беше, че отдалеч му се бяха сторили огромни, а сега като че ли се бяха смалили. На около три метра от него те спряха и се сръгаха с лакти за място на пътечката, а после се взряха в Тони. Въздухът наоколо се изпълни с миризма на разложение. Никой от двамата не надвишаваше метър и двайсет на височина.

Макар да му изглеждаха напълно непознати, държанието им му се стори смътно познато. По-високият и стройният от двамата беше облечен в италиански копринен костюм с елече, но той бе позагубил доста от първоначалния си блясък. Иначе облеклото му бе подходящо за делови обяд. Другият едва се побираше в някакво подобие на дреха, съшито от разнородни разноцветни парчета. И двамата изглеждаха не на място в тази пустош. Ако не бяха тревогата и напрежението, които будеха, видът им би предизвикал смеха на Тони.

- Кои сте вие двамата, ако мога да попитам? - заговори ги Тони, без да пристъпи към тях.

По-ниският, чийто ръст беше колкото на клекнал човек, понечи да му отговори с тънък и хрипкав глас:

- Ами, моето име е…

В същия миг по-високият го плесна по тила, наведе се над него и с дълбок баритон го смъмри, сякаш Тони въобще не присъстваше:

- Как така ще му кажеш имената ни, малоумнико! Да не искаш да ни навлечеш още по-големи неприятности? - После се обърна към Тони и с усмивка, в която имаше нещо зловещо, направи широк жест с ръка, все едно държеше вълшебна пръчка. - Господине, приемете моите най-дълбоки извинения заради приятеля ми, който, изглежда, не знае кога да си държи устата затворена. Можете да ни наричате Бил и Сам. - Той посочи с палец спътника си и направи съвсем лек поклон, за да покаже, че той е притежателят на последното име.

- Бил и Сам! - възкликна по-ниският. - Това ли беше най-доброто, което успя да измислиш? Бил и Сам?

Бил се присви, защото Сам вдигна ръка да го плесне втори път. Сам все пак се въздържа и отново се обърна към Тони с вид на важен, висшестоящ човек, от когото зависят много неща.

- Добре, тогава… Сам - наблегна на името Тони, - какво нравите тук вие двамата?

- Ами, господине - започна Сам и направи гримаса, с която сякаш искаше да каже, че този въпрос не заслужава внимание, но все пак ще му отговори. - Ние… сме пазителите на стените, затова сме тук! - Той изрече това, сякаш беше обявление от най-голямо значение, след което махна с опакото на ръката си някаква невидима прашинка от ревера си.

- Да - потвърди Бил, - именно затова сме тук… да, господине, защото сме пазители на стените. На всичките стени. И мога да ви уверя, че сме много опитни пазители, така си е, всеки от двама ни през цялото време пази стените, и добре при това, защото сме наистина добри в онова, което правим… - Гласът му заглъхна, защото той не успя да измисли как да завърши изказването си.

- А също така сме и градинари - взе отново думата Сам. - Ние плевим всичко наоколо.

- Плевите ли? Та навред аз не виждам нищо друго освен плевели.

- Не сте прав… Господине, моля да ни извините, но ние сме специалисти в това, което вършим… а именно - в опазването на стените и плевенето. - Докато изричаше последното, Сам се оглеждаше, очевидно търсейки нещо, което, щом откри, направо грейна. - Виждате ли ето там, господине?

Той посочи с късия си и дебел пръст, направи няколко крачки встрани от пътечката и изтръгна изпод един голям камък някакво растение заедно с корена. С доволен вид вдигна красива дива роза, която като че ли изсъхваше с всяка изминала секунда само от допира му, а не толкова, защото бе изкоренена.

- Но това е цвете! - възкликна Тони.

Сам внимателно разгледа розата.

- Не, не е! Това е плевел. Виждате ли, има цвят, следователно е плевел. Освен това е покрито с отвратителни, стърчащи… ъъъ…

- Бодли - помогна му Тони.

- Да, именно, бодли. Че защо са му на едно цвете бодли? Това е плевел! Такива плевели ние изкореняваме и изгаряме, за да не се разпространяват. Това ни е работата и сме много умели в тази работа… Така си е.

- Добре тогава - каза Тони възмутен, - това е моята земя и аз казвам, че вече ви е забранено да изкоренявате и изгаряте цвет… плевели, пък били те и с бодли. Ясно ли е?

Двамата придобиха изражение на деца, хванати да крадат бисквити от шкафа.

- Сигурен ли сте? - попита Сам. - Ами ако плевелите избуят навсякъде с техните отвратителни цветове и бодли…

- Да, сигурен съм! Край на плевенето. Ясно?

- Да, господине - промърмори Бил. - Но няма да кажа на другите, не, няма.

- И други ли има? - попита Тони. - Колко са?

- Стотици! - отговори Бил на секундата. После погледна Сам, вероятно за разрешение или подкрепа, но тъй като

Е другият остана безизразен, продължи: - Добре де, хиляди. Ние сме хиляди. - Той направи пауза, за да помисли. - Ако грябва да съм честен, милиони сме… Пазим стените и из-

I кореняваме плевелите, защото това ни е работата… да пазим стените… милиони и милиони сме… пазим и плевим.

- Тогава искам да се срещна и с тях - каза твърдо Тони.

- Не е възможно - отвърна Сам с фалшива угодническа усмивка.

- Защо?

- За-щото… - започна Бил, очевидно търсейки удовлетворяващо обяснение. - Защото всичките сме невидими, ето •шцо. Невидими! Милиони невидими плевящи пазители на

I стените.

- Но аз ви виждам - възрази Тони.

- Ами нямахме кой знае какъв избор - обясни Бил. -Когато те ви изпратят да свършите някоя работа, подобре

; да направите каквото са ви казали, в противен случай…

Сам пак плесна Бил по тила и се обърна към Тони със

I своята подправена усмивка.

- Кои са те? - поиска да узнае Тони.

- Както знаете - започна Сам, - във всяка успешна организация си има йерархична структура, която определя вътрешния ред. Личностите, заемащи нейните степени, гези… - Той погледна Бил, сякаш обяснението му бе преминало в някакво упражнение.

- Благодетели - даде Бил очаквания от него отговор.

- Именно - потвърди Сам. - Та тези благодетели ни помолиха да изпълним ролята, възложена ни от нашата

организация, която се състои в това да изпълним… - Той отново погледна спътника си, който кимаше утвърдително, сякаш сравняваше изказването му с някакъв запаметен сценарий.

- …задължението и отговорността - довърши Бил.

- Точно така - кимна Сам. - Да изпълним задължението и отговорността да ви посрещнем и да ви разясним защо е добре да стоите далеч от нас, което е за ваше добро, разбира се.

- Да стоя далеч от вас? - учуди се Тони. - Искам да се срещна с вашите „благодетели“.

- О, това не е възможно - изломоти Бил и поклати глава.

- И защо не е възможно?

- Защото… ще експлодирате, ето защо не е възможно, ще се разлетите на милиони и милиони парченца. Малки парченца кости и плът и други отвратителни неща ще се пръснат в милиони посоки… ще бъде грозна картинка, или по-скоро умерено красива по отблъскващ начин.

Докато Бил говореше разпалено, Сам кимаше многозначително. В очите му обаче като че ли се четеше разкаяние и долната му устна потрепваше.

- Ще експлодирам? - възкликна Тони. - Наистина ли смятате, че ще повярвам на всичките глупости, които ми наговорихте? Мисля, че е време да ми кажете истинските си имена.

Ниският погледна по-високия.

- Наистина ли трябва да го направим, Самонадейко? Имам предвид, да му кажем истинските си имена.

- Ти току-що издаде моето име, празноглавецо! - извика другият с израз на крайно раздразнение. Никога няма да се научиш! - После се обърна към Тони и с надменен тон продължи: - Е, вече знаете името ми, то е Самонадейко. -Той отново се поклони леко, гледайки Тони все така арогантно, след което посочи с глава към спътника си. - А този глупак е Тиранчо. Преди се казваше Блъф, но наскоро беше

I понижен и… - Той се наведе леко към Тони, сякаш готвейки * се да го посвети в някаква тайна: - …Сигурен съм, разби-I рате каква е била причината за това.

- Казвате се Самонадейко и Тиранчо? - повтори имената им невярващо Тони. - Това е най-тъпото нещо, което съм

, чувал някога. Кой ви лепна тези нелепи имена?

- Ами вие, разбира се - изтърси Тиранчо и моментално получи плесница по тила.

- Замълчи, тъпоглавецо - изръмжа Самонадейко. - Не | можеш ли просто да държиш плювалника си затворен? Его I ще те изяде за обяд и това ще е краят на…

- Тихо! - заповяда Тони и за негова изненада и двамата млъкнаха на мига и се обърнаха към него. Забеляза, че във високомерните им изражения се прокрадна страх. Избягваха да срещнат погледа му, гледаха или в земята, или настра-

\ Ни, един към друг. - Тиранчо, какво имаше предвид, когато I каза, че аз съм ви дал тези имена?

Тиранчо взе да пристъпва нервно от крак на крак, явно I напрежението в него растеше. Накрая не издържа:

- Не ни позна, нали?

- Трябва ли да ви познавам? Вие сте просто двойка шутове!

- Но ти ни даде имената, или по-скоро бяхме кръстени ма твоите поведения и характерни черги. Ние сме част от теб. Ние сме твоята самонадеяност и твоята тираничност.

- Те говорят истината, Тони - чу се гласът на Баба, която внезапно се бе появила до него. - Те са тук, защото ти

I им предостави място в душата си и им даде глас. Реши, че имаш нужда от тях, за да успееш.

Двамината не подозираха нищо за присъствието на Баба I И не чуваха думите й, но нервността им видимо нарасна.

- Натрапници! - каза Тони, с което искаше да увери Баба, I че е започнал да разбира.

- Натрапници? - извика Самонадейко. - Как ще сме натрапници? Ние живеем тук. Имаме право да сме тук!

- Това е моята земя, моята собственост - рече твърдо Тони, - и аз не…

- Какво? - изпищя Тиранчо, опитвайки се да изглежда по-голям и свиреп. - Кой ти каза, че това е твоя собственост? Достатъчно търпяхме наглостта ти. Иде ми да дойда ида…

- И да направиш какво? - попита го Тони.

- Ами… всъщност нищо, просто си мислех… - Тиранчо сякаш се смали още повече при това открито предизвикателство.

- Знаете ли какво? Вие двамата сте просто мъгла, разхищение на пространство, илюзия за нещо, което смятах, че ми е нужно, за да успея.

- Но ние действително ти помогнахме. Не постигна ли успех? - попита Самонадейко и за момент го погледна в очите. - Ние наистина постигнахме успех, заедно. Длъжник си ни! - изхленчи той и отново наведе глава, тъй като не издържа погледа на Тони.

- Длъжник съм ви? - повтори Тони, потресен от онова, което осъзна. - И какви успехи съм постигнал посредством самонадеяност и тираничност? Ако действително съществувате, защото съм решил, че имам нужда от вас, то аз съм по-голям глупак и от двама ви, взети заедно. Не съм имал нужда от вас, имал съм нужда от честност, почтеност и…

- Плевели! - прекъсна го Самонадейко.

- Какво?

- Плевели. Честността и почтеността са плевели, цветни и трънливи. Противни бурени!

- Срещни се и с другите - насърчи го Баба, която през цялото време бе останала до него.

- Отведете ме при другите - нареди Тони на двамата - и не ми дрънкайте повече глупости за експлодиране.

- Можели само една малка молба? - попита не толкова ниският, в чието държание не бе останала и следа от само надеяност. - Би ли казал на Его, че сй ни заставил да тс I отведем при него, че не сме имали избор?

- Его? Той ли е вашият благодетел ? - Тони изчака, докато двамата кимнаха. - Значи Его е шефът ви?

- Да - призна Тиранчо. - Той има повече власт от нас и ни казва какво да правим. Но няма да е доволен, че сме те отвели при него. Той е пряк подчинен на големия шеф… Опа! - Той сбърчи лицето си в очакване на поредния плесник, но Самонадейко стоеше чинно, с изражение на предпазливо примирение.

- И кой е този голям шеф? - попита Тони.

- Как така кой? Вие, господин Антъни Спенсър, жестокият собственик на това окаяно парче земя. Вие сте големият шеф тук. Човек трябва да внимава, когато сте наоколо. Да така си е. Безсърдечен и коварен човек.

За Тони директните думи на съществото бяха неочаквани, но в момента не му се мислеше за това, така или иначе за него разговорът беше приключен. Той направи знак на двамата да тръгват обратно в посоката, от която бяха дошли. Последва ги, а Баба се понесе редом с него.

Със спускането си пътеката ставаше все по-камениста и обрасла в бурени, а вървенето по нея се затрудняваше допълнително от паднали дървета и огромни камъни, сякаш нахвърляни по нея безразборно от някаква гигантска ръка. В един момент тя се раздели и Тони спря и погледна надолу по дясното й разклонение, което двамата му спътници бяха подминали. В далечината видя самотна постройка. Тя представляваше куб без прозорци, почти неразличим на фона на каменната стена, в която изглеждаше вграден.

- Хей, каква е онази постройка? - попита той, сочейки към куба.

- О, господин Спенсър, повярвайте ми, не желаете да имате нищо общо с нея - увери го Самонадейко и продължи по пътеката. - Най-добре е да стоите далеч от това място. Достатъчно зле ще ви е, когато ви отведем до шефа.

- Просто ми кажете какво представлява - настоя Тони.

- Храм е - каза Тиранчо през рамо и се ухили. - Вие трябва да знаете, да, трябва да знаете. Та нали сам го построихте. Ходите там на поклонение.

- Достатьчно - изръмжа Самонадейко и забърза крачка.

- Колко странно… храм? - каза си Тони. Но каквото и да представляваше постройката, тя трябваше да почака. Той настигна късокраките си водачи. Неприятната миризма, която по-рано го бе отвратила, сега се засили и се превърна в истинска смрад на развалени яйца. Тони започна да диша през устата, за да не му се повдига. Заедно със зло-вонието, с всяка следваща крачка се засилваше и чувството му за самота и изоставеност. Беше благодарен заради присъствието на Баба, която мълчешком вървеше до него, сякаш несмущавана от странните разговори.

След един завой на пътечката Тони спря, смаян. На по-малко от петдесетина метра от мястото, където стоеше, имаше група постройки, различни по вид и големина. На около двеста метра отвъд тях се издигаше висок каменен зид, най-далечната граница на имота, който той беше виждал единствено отдалеч. Сега беше достатъчно близо, за да види впечатляващата му структура. Състоеше се от огромни, прецизно наредени камъни и беше невъзможно да се преодолее, тъй като се извисяваше на десетки метри. Горната му част се губеше в ниско преминаващите облаци.

Висок и слаб човек излезе от една от постройките. Изглеждаше чудато, имаше нещо несъразмерно в тялото му. Нещо като че ли липсваше и на Тони му се прииска да го разгледа от по-близо. Главата му беше значително по-голяма, съотнесена с останалата част от тялото, очите му бяха по-малки, а устата му - твърде широка. По лицето му имаше дебел слой грим, някаква помада с телесен цвят.

- Господин Спенсър, колко любезно от ваша страна да посетите скромною ми жилище - рече той с раболепна усмивка и глас, мек и гладък като шоколадов сироп. Докато говореше, гримът провисваше на парцали от лицето му, без обаче да падне. Под него се виждаха грозни тъмни си-кини. Тони почувства прилив на непреодолима арогантност, каквато обикновено го обземаше в присъствието на крайно сгоцентрични хора.

- Ти трябва да си Его - предположи Тони.

- Знаете името ми? Е, така е, аз съм Его, на вашите услуги - изрече той и се поклони дълбоко. - Изненадан съм да ви видя тук. - Той хвърли поглед, в който се четеше зле прикрито презрение, към двамата спътници на Тони. - Двама ви ще възнаградя по-късно - изръмжа в тяхка посока.

Двамата потръпнаха и сякаш се смалиха още повече. Не беше останал и помен от самонадеяност или тираничност у тях в присъствието на шефа им. Дузина други чудати същества се бяха събрали при сградите и наблюдаваха Тони.

- Защо съществуваш? - попита Тони със заповеднически гон.

- Защо ли? За да ви помагам да взимате решения - отговори Его и по лицето му, покрито с размазан грим, премина сянка на лукавство. - Аз ви напомням колко сте важен, колко сте необходим за успеха на онези, които зависят от вас, и колко те са ви задължени. Помагам ви да си водите сметка за това колко пъти са ви оскърбявали и колко грешки са направили във ваш ущърб. Също така аз съм този, който шепне в ухото ви, че единствено вие имате значение на този свят. Господин Спенсър, вие сте много важен човек и всички ви обичат, уважават и боготворят.