Кръвна връзка

Исторически бележки

Абат Уедъмстед използва съвсем точна латинска фраза, за да опише армията на Маргарет.

След битката при замъка Сандъл през декември 1460 г., позната под името Битката при Уейкфийлд, били отрязани четири глави, които били забучени на стените на град Йорк. Едната била на херцога на Йорк, увенчана с хартиена корона, за да се покаже напразната му амбиция. Втората — на граф Солсбъри, бащата на Уорик. Третата принадлежала на сина на Йорк, седемнайсетгодишния Едмънд, граф на Рутланд. И накрая, за да се постигне ужасяваща симетрия, четвъртата, която била на сина на Солсбъри, сър Томас Невил. Сър Томас също бил на седемнайсет, но поради сюжетни съображения реших да не въвеждам още един млад член на рода Невил в същата битка. Опасността в този исторически период винаги е била, че има твърде много братовчеди, дъщери, синове и чичовци, които да поддържат развитието на основната линия. Някои от тях, без особено важна роля, трябваше да отпаднат. Но интересно е да се отбележи, че толкова много от лордовете, участвали при Тоутън, са имали много лични причини да търсят отмъщение.

Двете основни титли на Солсбъри се предали на синовете му: Солсбъри на Уорик, а Монтагю на Джон Невил. Джон Невил станал граф на Нортъмбърланд за известно време, но после Едуард IV го принудил да върне титлата на наследника на Пърси. А пък титлата Монтагю била раздута до маркиз, за да се компенсира Джон Невил, макар че, подозирам, нищо не би могло да стори това. Рангът на маркиз, нещо между граф и херцог, е рядко срещано изобретение, малко познато в Англия — с някои забележителни и всеизвестни изключения като маркизът на Куинсбъри, който формулирал правилата на бокса, и съвременният маркиз на Бат, който притежава величествения дом Лонглийт, Чедър Гордж и около десет хиляди хектара земя.

Джон Невил наистина бил заловен за известно време от силите на Маргарет, но бил пленник в Йорк до момента, в който Едуард навлязъл в града след битката при Тоутън, тъй че не участвал в нея.

Що се отнася до необикновеното събитие през 1461 г., когато Лондон отказал да пусне кралицата, краля и уелския принц, ключов момент тук, изглежда, наистина бил страхът от северняците. Вярно е, че Маргарет позволила на армията си да краде, да коли и да опожарява по целия си път на юг през страната — без заплащане всички задръжки били снети. По това време северняците говорели на тежък диалект, който бил почти неразбираем за лондонските уши. (Абат Уедъмстед го описва, че звучи все едно кучета лаят.) А лондончани сигурно са се страхували още повече от шотландците в армията на Маргарет — абсолютни „диваци“ от страна, която тогава била неописуемо чужда и далечна. Днес идеята за чуждо нашествие е трудноразбираема, но наемането на шотландци в армията не поставило Маргарет в добра позиция според общественото възприятие.

Сър Хенри Лавлейс всъщност действително имал дял в събитията, довели до втората битка при Сейнт Олбънс. Уорик създал най-разнообразна и сложна защита, изцяло обърната на север, при което армията на кралицата завила рязко на запад към Дънстъбъл и ударила силите на Уорик в задния ляв квадрант, пробивайки си път към централната част. Макар че Дери Бруър е измислен герой, пак ще повторя, някой подобен нему трябва да е съществувал, за да може да събере толкова много полезна информация. На Лавлейс може да са му обещали графство, за да издаде такива подробности. Истина е, че е бил от близкото обкръжение на Уорик. Промених името му на сър Артър Лавлейс, тъй като имах още един Хенри в граф Пърси, друг Хенри в Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет — и, разбира се, самият крал Хенри. При всички тия Ричардовци и немалко Едуардовци понякога наистина ми се струва, че благородниците в Средновековна Англия са избирали имената си измежду само пет-шест варианта, сякаш сложени в шапка.

След втората битка при Сейнт Олбънс през 1461 г., това отчайващо поражение, йоркистите загубили контрол над крал Хенри — а с това и голяма част от авторитета си и начина, по който били възприемани. Те имали нужда от друг крал и Едуард Плантагенет имал вътрешната нагласа да посегне към короната. Според класацията на рисковите военни решения това се оказало преломна точка в съдбините на рода Йорк. Нужно било малко по-внимателно планиране, отколкото съм описал тук, ръководено от епископ Джордж Невил, който се оказал фатално важен играч, като показал подкрепата си от страна на Църквата. Точно епископ Невил бил човекът, който на 1-ви март обявил правото на Едуард да управлява в Лондон. Развълнувани капитани обикаляли из града, за да разнасят новината, че Едуард от Йорк ще стане крал. Малко по-официален Велик съвет се събрал пък на 3-ти март в замъка Бейнардс, на брега на река Темза. Целият този процес бил извършен за невероятно кратко време и дължи успеха си единствено и само на дързостта си — и отхвърлянето на рода Ланкастър в средите на Лондон. Градът избрал страна още когато отказал на крал Хенри достъп. Нямал друг избор, освен да поддържа Йорк.

На 4-ти март 1461 г. Едуард произнесъл клетвата за коронацията си в Уестминстър. От този момент нататък към него започнали да потичат поддръжници и жизненоважни средства. Лондонските банкери му заели голяма сума към предходни заеми. Направени били и индивидуални заеми от частни лица и религиозни институции в града. Войниците очаквали да им плащат, да ги хранят и да ги екипират.

На 6-ти март Едуард изпратил прокламация до шерифите на трийсет и три английски графства, както и до главни градове, като например Бристол и Ковънтри. В същото време лордове и простолюдие се стичали да се бият за Едуард Плантагенет, докато дори по-голям брой, както и двайсет и осем лордове, се присъединили към крал Хенри и Ланкастър на север. Това, като нищо друго, най-добре обяснява защо Едуард се обявил за крал. От този ден нататък той поел силата и властта на короната над феодалните лордове и техните последователи.

Според модерните стандарти скоростта, с която се събрали такива големи армии, е впечатляваща. А имайки предвид по-бавния средновековен темп, това представлявало огромна и бясна надпревара за битка. Вероятно на армията на Едуард са трябвали осем до девет дни, за да се придвижи на триста километра до Тоутън. Първата схватка била на 27-28 март при Ферибридж, в която участвали Едуард, Фокънбърг и Уорик — тук намерил смъртта си Клифорд, докато се мъчел да открие и да се приюти в безопасност в главната част на армията, и бил повален и убит от стрела в гърлото.

На 29-ти март 1461 г. — Цветница — насред бушуваща снежна буря, бойните редици при Тоутън се сблъскали. Онова, което последвало, със сигурност било най-кървавата битка на английска земя. Изчисленията на историците стигат до евентуални двайсет и осем хиляди жертви, както са описани от Джордж Невил, епископ и канцлер, в писмо, написано само девет дни след битката. Това е с около осем хиляди повече от жертвите в първия ден на битката при Сома през 1916 г. Струва си да отбележим, че по време на Първата световна война съществуват модерни оръжия, като например тежката картечница. При Тоутън всеки, загубил живота си, бил покосен или от стрела, или боздуган, или посечен с меч, секира или бойна брадва. Реката текла червена в продължение на три дни след това.

Съобщенията за числеността на участващите в боевете варират в широки граници — от най-вероятните шейсетина хиляди до стотици хиляди. Убитите били около един процент от население, възлизащо на само три милиона. Като въздействие върху обществото това би се равнявало на битка с шест до седемстотин хиляди убити днес. В цялата панорама на английската, а по-късно и на британската история, Тоутън изпъква сериозно.

Името на Тоутън идва от близкото село. Старинният път за Лондон минавал през него и то е по-известно от Сакстън, макар че битката се провела по средата между двете, в местност, позната под името „Кървавата ливада“. Препоръчвам да я посетите. Мрачно място е. Стръмните брегове на Кок Бек сами по себе си са достатъчно страшни. Насред снега, за мъже в доспехи, те биха били непреодолимо препятствие за силите на Ланкастър, които се мъчили да отстъпят. Тоутън се е превърнало в нарицателно име за тази ужасяваща касапница, макар в миналото да се е наричал още Йоркско поле, Шербърн-ин-Елмет (градче на юг), Кокбридж и Цветнишко поле.

Забележете оръжията: секири, бойни брадви и мечове. Фразата „двуостър меч“ изобщо не била използвана през XV век. Тя се появила доста по-късно, за да разграничи средновековния меч от този, използван при дуелите през XVIII и XIX век. При положение че индивидуално изработеното оръжие играело толкова ключова роля в екипировката на рицаря, съществували почти толкова описателни имена, колкото и остриета.

Едно от често използваните средновековни ударно-сечащи оръжия бил фалшионът, едноостър нож, много подобен на днешното мачете заради това, че има широко острие и е много тежък. Необученото работно население, призовавано от Наборната комисия, се справяло по-добре с подобно надеждно и солидно оръжие.

Бойната секира и бойната брадва са в много аспекти подобни, макар че основното острие на секирата обикновено имала единствен остър връх, с който да пронизва бронята, а брадвата използвала острие под формата на полумесец и нерядко чук от другата страна. И двете оръжия често имали шипове, подобно на байонета, и си приличат по това, че представлявали три до пет паунда желязо, прикрепени към дръжката на брадва или на по-дълга дръжка като на пика. С добре балансирано тегло, те сигурно са били опустошителни в ръцете на необучените фермери и граждани — хора, които обаче били добре запознати с всякакви сечащи инструменти. Секирата се използвала повече от брадвата в Англия, макар че и двете се озовали в ръцете на противниковите армии при Тоутън. Някои от травмите по раздробените и изпочупени черепи, открити в погребалните ями в този район, могат да са получени единствено от множество яростни удари, шест до десет на брой — нанесени с брадва например върху отдавна мъртво тяло. Дивашката ярост тук напомня за прободни рани, нанесени с обезумяло настървение. Очевидно насилственото убийство е трудно да се спре, щом веднъж е започнало.

Надявам се, че съм описал правилно основните събития при Тоутън. Схватката на лорд Фокънбърг с линиите на Ланкастър е добър пример за това как един добър командир трябва да реагира на фактори като промяна в метеорологичната обстановка или терена. Под командването на Фокънбърг стрелците пуснали хиляди стрели и после веднага се оттеглили извън обхват. При тежък снеговалеж и почти нулева видимост редиците на Ланкастър отвърнали сляпо и само похабили ценни стрели. А отсреща с удоволствие ги събирали и… им ги изпращали обратно. Силите на Ланкастър претърпели брутални загуби дори само в тази схватка — със сигурност хиляди мъже. Така били подтикнати да атакуват и двете армии се сблъскали.

Фокънбърг използвал както вятъра, така и лошата видимост, за да ликвидира позициите на врага още преди основните сили да се срещнат. Името му е почти непознато в сравнение с това на племенника му Уорик, но няма да излъжем, ако кажем, че той вероятно е бил по-добрият стратег от двамата. Преживял е само няколко години след Тоутън, макар че аз го задържах жив малко по-дълго, за да може да влезе във Втора част и да съветва Уорик, но също и защото го харесвам.

Както често е случаят с преломни моменти в историята, късметът и времето изиграли съществена роля тук. В случая с Тоутън съдбата подкрепила Едуард Йорк. Изгубилото се дясно крило на Норфолк, което изостанало, се оказало ключовият фактор да се разбие духът на Ланкастър. Норфолк никога не е претендирал да го е планирал, затова трябва да приемем, че е това, което изглежда — тотално бедствие, довело до късното им пристигане, което не било по-малко решително за битката от пристигането на Блюхер при Ватерло. Осем или девет хиляди отпочинали войници, които се появяват на даден фланг, биха били опустошителни за бойния дух на хора, които си мислели, че държат добра позиция. В снега и в тъмното това разбило силите на Ланкастър — и обградените мъже се удавили или били заклани, докато се мъчили да избягат, съсипани и разбити.

Историческата фикция е често борба между желанието да разкажем основната история и това да разкрием невероятни странични подробности — или поне в моя опит е така. Често научавам за някоя сцена, която просто няма как да пъхна в сюжетната линия. Един роман не бива да засича. Моята Втора част започва в 1464 г. и по този начин изпуска опита на Маргарет през 1462 г. да си възвърне кралството. Това с лекота би могло да бъде отделна книга. Тя заложила Кале и в замяна договорила с френския крал четирийсет и три кораба и осем хиляди войници, които да поддържат все още лоялни на тях войски в Англия. Прибрала крал Хенри от Шотландия, дебаркирала с войските си и завзела отново замъци като Алнуик в Нортъмбърланд. Придвижвайки се бързо, върнала обратно флотата си в морето… където тя била разбита във внезапно разразила се буря. Нейният кораб едва се добрал до Беруик, после тя пак избягала във Франция. Баща ѝ, Рене Анжуйски, ѝ позволил да се нанесе в един малък имот в херцогство Бар и тя останала да живее там в бедност с около двеста свои поддръжници, жалките останки от двора на Ланкастър. Но Маргарет нито за миг не загубила надежда, независимо от трудностите, които биха отчаяли мнозина.

След едно предателство през 1465 г. Хенри бил заловен и Уорик го отвел в Лондонската кула. Няма сведения той да е писал писма или поезия, или изобщо нещо. Подозирам, че вече е бил съсипан човек, само празна черупка. На петима служители от домакинството на Едуард IV било платено добре, за да обслужват краля, а водели и други, ако се налагало. Един свещеник, Уилям Кимбърли, отслужвал заедно с него литургия всеки божи ден от пленничеството му. Упованието му, както винаги дотогава, се облягало на вярата и молитвата.

Няма сведения да са се отнасяли лошо с него. Един по-късен текст намеква, че го подлагали на изтезания, в стремежа си да накара Църквата да го признае за светец. Няма доказателства в никоя от двете посоки, но съществуват записки за това как му взимали мерки за нови дрехи, както и за това, че изпращали вино от кралските изби. На по-късен етап се споменава, че той занемарил външността си, че бил мръсен, но най-вероятно в този момент вече е бил със сериозно психическо заболяване и не е имал желание или възможност да се грижи за себе си. Как се отразява това върху решението на Маргарет да го изостави е въпрос, който може да се дискутира. През следващите векове този факт обърнал доста хора срещу нея. Цитирам само собственото си мнение, но не я съдя твърде строго, че не е обичала мъжа, който ѝ донесъл толкова много болка и никога не ѝ станал истински съпруг.

Елизабет Удвил дошла в двора през 1465 г. с петимата си братя, двама синове и седем неомъжени сестри. По-стара от Едуард, без потекло от голям род, вдовица с деца — вярно е, че Едуард се оженил за нея тайно и признал това на Уорик чак когато той вече водел преговори за френска невеста.

Както Невилови преди нея, и Елизабет Удвил се заела да внедри семейството си във всеки благороднически род на Англия, като по този начин си създала и се облагодетелствала от поддръжката на най-влиятелните семейства в кралството. Женитбата на Джон Удвил /19 г./ и вдовстващата херцогиня на Норфолк /65 г./ очевидно била опит да се присвои титлата и това е само част от седемте страхотни брака, уредени от Елизабет Удвил в двете години, последвали коронясването ѝ за кралска съпруга. Херцогът на Норфолк, който се бил при Тоутън, умрял през 1461 г. Всъщност той имал и син, който бил жив по времето, когато се сключвал този „дяволски брак“. Но този херцог умрял внезапно, като оставил само една дъщеря, тъй че титлата останала неизползвана. Ако Джон Удвил бил оцелял след Войната на розите, той можел спокойно да свърши като херцог и да е свободен да се ожени отново.

Освен седемте високопоставени брака, от щедрата ръка на крал Едуард към семейството на съпругата му потекли най-разнообразни титли. Брат ѝ Антъни Удвил се оженил за дъщерята на барон Скейлс, онзи, който залял с гръцки огън лондонските тълпи. По този начин Антъни Удвил наследил титлата. По време на управлението на Едуард той също станал рицар на Жартиерата, лорд на остров Уайт, лейтенант на Кале и капитан на кралската армада, ако трябва да споменем само някои от тях. Бащата на Елизабет Удвил станал кралски ковчежник и граф Ривърс.

Крал Едуард бил мъж на големите жестове и невероятна щедрост. Той направил Джон Невил граф на Нортъмбърланд, но като част от процесите на подкастряне на Невиловата лоза простил на младия Хенри Пърси, затворен в Тауър, и го върнал в семейните му владения. Идеята, че Хенри Пърси може да е прекарал част от междинното време с Уорик, си е моя измислица. Но Ричард Глостър, по-късно крал Ричард III, наистина изживял няколко от младежите си години в замъка Мидълхам и очевидно бил щастлив там.

Интересно е да отбележим, че отнемането на Големия печат от архиепископ Джордж Невил станало както го описвам, като кралят, придружен от въоръжени мъже, отишъл до един хан на Чаринг Крос, за да го поиска. Малко вероятно е крал Едуард да е очаквал въоръжен отпор, но това показва колко дълбоко било проникнало влиянието на жена му, за да го обърне срещу рода Невил. Името Чаринг Крос може да е изопачено произнасяне на „Chere Reine“ (скъпа кралица) и „Cross“ (кръст), по името на възпоменателните кръстове, които Едуард I издигнал след смъртта на любимата му Еленор. Или пък тази история може да е била смесена с англосаксонската дума „Cierring“, която означава завой на път или река. Наистина, историята не е нищо друго освен колекция от отделни фрагменти — и понякога смесване на факти и измислици.

Вярно е също, че Едуард изпратил Уорик във Франция, а междувременно, докато него го нямало, сключил сделка за търговия и военна помощ с Бургундия, по това време автономно херцогство. Няма как да узнаем дали Едуард някога би приел крал Луи XI за съюзник. От самото начало англичаните сякаш фаворизирали херцозите на Бургундия и Бретан — всъщност всеки друг, който би се опълчил на френския двор. Това са предположения, но Едуард имал успехи на бойното поле в Уелс и Тоутън. Съвсем не е изключено този войнствен крал на Англия да е мечтал за един нов Аженкур, който ще му възвърне наскоро загубените земи.

Една бургундска делегация дошла в Англия и получила много похвали и ласкателства. Антъни Удвил се бил в известна двудневна демонстрация на сила с техния шампион, мъж с невероятното прозвище Копелето на Бургундия. А в Париж Уорик бил повторно унизен — и което е дори по-важно, крал Луи бил поставен публично в негативна светлина. Френският крал, който си бил спечелил името Универсалния паяк, трябвало да обмисли проблема с Едуард и как да го реши.

Вярно е, че Маргарет Анжуйска прекарала известно време в Париж някъде в този период. Не се знае дали на този етап двамата с Уорик са имали контакт.

За Уорик годините, в които Едуард бил женен за Елизабет Удвил, довели до серия от лични и публични унижения. Последната капка била, когато крал Едуард забранил на Джордж, херцог на Кларънс, да се ожени за Изабел Невил. От гледна точка на Уорик той бил идеална партия — повишение в статут, което да се добави към невероятното богатство, което дъщеря му щяла да наследи. За крал Едуард обаче това бил съюз, който би могъл да произведе синове, а това заплашвало неговите наследници. Родът Йорк се издигнал до управлението на страната над друга, по-стара линия на потекло; не било възможно да остави Джордж, херцог на Кларънс, да създаде още една кралска кръвна линия, която да е по-богата от неговата собствена.

Освен това логично е да се предположи, че Елизабет би предпочела да намери някой Удвил за Изабел Невил, може би някой от синовете ѝ. Разликата във възрастта очевидно не представлявала проблем, а да остави такава сладка хапка като богатството на Уорик да попадне в чужди ръце, никога не би се случило със съгласието на Елизабет. Единственият останал начин за Уорик, Кларънс и Изабел бил да не се подчинят на крал Едуард. Те отпътували за Кале и дъщерята на Уорик се омъжила за Кларънс през 1469 г. против желанието и заповедите на Едуард.

В първите две книги се опитах да изследвам абсолютното страхопочитание, което доста хора изпитвали към личността на краля на Англия. С него единствено можем да си обясним защо крал Хенри останал жив, независимо че бил заловен от Йорк и държан месеци наред като затворник. Макар че човешката природа е по-малко склонна да изпитва страхопочитание, ако е била свидетел на растежа на едно момче, което в крайна сметка става крал. Никой не е пророк в собствения си дом — пък Уорик бил достатъчно разгневен на Едуард и съпругата му, та да зареже всякаква предпазливост и да разпореди Едуард да бъде заловен и затворен. Историята е малко по-сложна, но същността е, че те възпламенили и стимулирали въстанието на север, за да подмамят Едуард да тръгне — а после му направили засада. Джордж Невил, архиепископ на Йорк, действително участвал в залавянето му, както и Джон Невил, по това време маркиз Монтагю. Вярно е, че бащата на Елизабет Удвил, граф Ривърс, и брат ѝ, сър Джон Удвил, били екзекутирани след едно абсурдно подобие на процес. Семейство Невил било ограбено и разбито. Тяхното отмъщение било и зрелищно, и дивашко.

Не е известна точната продължителност на затворничеството на Едуард IV, но през лятото на 1469 г. Ричард Невил, граф Уорик, имал под свое попечителство двама крале. Хенри Ланкастър бил в Лондонската кула, а Едуард Йорк — в замъците Уорик и Мидълхам. Това невероятно положение най-вече било нещото, което му спечелило прозвището Производителят на крале1. Сигурно е преценил, че ще има полза, ако плени Едуард, макар че не бихме могли да знаем истинските му намерения. Може би за да сложи на трона Джордж Кларънс? За да възстанови крал Хенри? Имало много варианти, но Уорик не могъл да избере никой от тях, защото страната избухнала в пламъци. След като цял живот бил свидетел на това как принизяват Хенри до недолюбвана и безполезна пионка, никак не е изненадващо, но Уорик изобщо не преценил каква ще бъде обществената реакция.

Бунтове, убийства, подпалвачество и граждански размирици плъзнали из страната с невероятна скорост. Елизабет Удвил несъмнено имала пръст в това, но също и десетки хиляди, които се били с Едуард при Тоутън. Само девет години след битката те все още били живи и не приели добре факта, че Едуард е затворник.

Уорик се опитал значително да надскочи себе си. През септември 1469 г. отишъл при Едуард и му предложил да го освободи в замяна на пълно помилване и амнистия за всичко, което се случило преди. Едуард винаги изпълнявал дадената дума и очевидно Уорик му имал доверие и вярвал, че уговорката ще се спази. Съвременният читател със сигурност би бил изненадан, че той искрено вярвал в това, или пък би помислил, че не е имал друг избор.

Предполагам, че степента на брожение срещу Невилови не е описана от Уорик или пък някой друг. Като нищо е бил съвсем паникьосан, страхувал се е за живота си. За първи път огромното количество имоти се оказали тегло, не могли да бъдат защитени от организираните нападения, били уязвими за среднощните пожари и местните размирици. Представям си, че Уорик не е имал много избор, когато решил да се довери на думата на Едуард и да го пусне на свобода.

Трябва да му се признае, че той не нарушил опрощението и амнистията, които бил дал. След цели пет века сега не е възможно да знаем дали онова, което се случило впоследствие, било план да се намери пролука в подписаните документи, или нещо съвсем ново. След няколко месеца мир въстаниците, които поддържали Ланкастър, набедили Уорик и Джордж Кларънс за предатели, макар че никога няма да знаем със сигурност дали обвиненията били истински. В страната все още тлеело недоволството, вдигали се десетки незначителни бунтове. Това била нова информация — и потенциално престъпление, непокрито от амнистията, за която Едуард преди се бил съгласил. Той веднага заповядал да арестуват двамата — и те предпочели да избягат на крайбрежието с Изабел, която била в последния месец на бременността си. Първият план на Уорик бил да стигне до големия си кораб „Тринити“, на котва в Саутхамптън. Достъпът му обаче бил блокиран от Антъни Удвил, тогава вече адмирал на Едуард Йорк. Уорик, съпругата му Ан, Джордж, херцогът на Кларънс, и Изабел, херцогиня на Кларънс, взели един по-малък кораб да ги отведе до Франция. За беда, Едуард вече бил предупредил командирите на далечните пристанища, че трябва да отказват всякаква помощ на Уорик и Кларънс с фатално важни писма, разпратени до Ирландия и крепостта Кале.

Гарнизонът им отказал достъп до Кале. Четиримата били в безизходица, блокирани в морето, като и Англия, и Франция им били недостъпни. Изабел родила на борда и е истина, че момиченцето, първата внучка на Уорик, било или мъртвородено, или пък умряло сред морските пръски и студа. Реакцията му и яростта му заради тези събития по-късно го праща в ръцете на Маргарет Анжуйска — и разтриса из основи Англия.

Кон Игълдън

Лондон 2015 г.