Кръвна връзка

22.

— Коя е тази жена? — попита Луи, крал на Франция, като си вееше, за да раздвижи загрятия, неподвижен въздух в двореца. — Да ми пише толкова често, да ме обсажда по този начин.

— Маргарет Анжуйска е ваша първа братовчедка, Ваше Величество — прошепна съветникът, наведен напред, за да говори директно в ухото му.

Луи се обърна към него презрително:

— Прекрасно знам коя е тя, Лалонд! Възкликнах гласно с теоретичен или, ако щеш, реторичен въпрос, след като никой от вас не може да ми обясни как най-добре да постъпя.

Мълвата в двореца се носеше, че съветникът Албер Лалонд е на поне осемдесет години, ако не и деветдесет; никой не знаеше със сигурност. Той се движеше и говореше бавно, но кожата му бе изненадващо гладка, с толкова фини бръчки, че оставаха невидими, докато не се смръщеше или изпиташе болка от последните си два останали кътника. Признаваше единствено, че се намира в шестото си десетилетие, макар че другарите от детските му години отдавна бяха мъртви. Имаше хора в двора, които твърдяха, че най-ранните спомени на съветника били още от Ноевия ковчег. Крал Луи го търпеше, защото Лалонд разказваше истории от времето, когато баща му е бил дете и подрастващ младеж. Със сигурност не беше заради интелекта му.

Френският крал гледаше впечатлен как старецът дъвче отпуснатата си уста, която от жегата се движеше непрестанно. Горната и долната му устна се припокриваха и бяха необикновено увиснали. Леко отвратен, Луи отмести поглед. Пет-шест благородници го чакаха — помежду си те притежаваха огромни богатства и въоръжени сили, в случай че се нуждаеше от тях. Той разтри крайчеца на дългия си нос, после се замисли, потърквайки връхчетата на показалеца и палеца си.

— Баща ѝ, херцог Рене, не е глупав, независимо от всички несполучливи претенции, които е предявил за Йерусалим и Неапол. Въпреки това не бих критикувал някого заради амбицията му. Съответно това означава, че не бива да приемам дъщеря му за глупачка. Тя знае, че бих предпочел да не търся на сина ѝ подходяща партия за женитба — момче без земи, без титла, без нищо! Не, притесненията ми са свързани повече с крал Едуард в Англия. Защо да подкрепям един принц бедняк? Защо да се конфронтирам с Едуард Плантагенет в началото на неговото управление? Той е бъдещето, Лалонд. Той изпраща приятеля си Уорик в двора ми, за да моли за ръката на някоя принцеса, предлага дарове и острови и ме ласкае с приказки за сто години мир, които да последват стоте години на война. Всичко това са лъжи, разбира се, но толкова красиви, красиви лъжи.

Кралят се надигна от трона и започна да крачи, а ветрилото му отново се размърда. Благородниците и слугите му бързо се отдръпнаха, за да не го докоснат случайно и евентуално да загубят ръката си.

— Да изпратя ли такъв крал в ръцете на враговете си, Лалонд? Не се съмнявам, че херцогът на Бургундия ще е доволен от неговия интерес, или пък владетелят на Бретан. Всичките ми херцози бунтари имат неомъжени дъщери или сестри. И ето го Едуард, крал на Англия, без наследници.

Ветрилото му едва-едва раздвижваше въздуха и той попиваше новопоявилата се пот по челото си с копринена кърпичка.

— Братовчедка ми Маргарет не може да не знае това, но въпреки всичко, Лалонд… въпреки всичко ме моли! Все едно… — той докосна с пръст устните си и ги притисна в средата. — Все едно знае, че Едуард никога няма да е приятел на моя двор. Все едно аз непременно трябва да я поддържам, защото ще разбера, че нямам друг избор. Много е странно всичко това. Тя не умолява, макар че не ѝ дължа никакви услуги, нито пък пари освен едни дребни ренти от баща ѝ. Тя единствено може да предложи сина си — изведнъж лицето на Луи засия, усмихна се широко. — Моят малък Едуард е синът на крал Хенри Английски. Намери му съпруга, Луи — и може би един ден ще ти се отблагодаря. Малко вероятно, а, Лалонд?

Възрастният съветник го изгледа с полузатворени очи. Преди да успее да отговори, кралят махна с ръка, за да изрази отчаянието си.

— Тя рискува бъдещето си, като залага на това, че недолюбвам английските крале. Да, ако имах още дузина неомъжени сестри, можеше да се замисля дали да не дам една от тях на сина ѝ, но толкова много умряха, Лалонд. Ти поне знаеш. Близначките, бедната Изабела. И три от собствените си деца погребах, Лалонд! Пресягал съм се да разтърся раменете на повече малки телца, отколкото се полага на един баща.

Кралят замлъкна и се загледа в огромната празна зала на двореца си. Всеки присъстващ, все едно мъж или жена, стоеше застинал, тъй че да не наруши хода на мислите му. След сякаш безкрайно дълга пауза той прочисти гърлото си и потрепери.

— Стига толкова за това. В съзнанието ми пробождат стари скърби. Прекалено е горещо. Не, лейди Маргарет ще бъде разочарована, Лалонд. Напиши отговор, с който изразяваш безкрайното ми съжаление. Предложи ѝ малка издръжка. Може би тогава ще спре да ме безпокои.

В отговор съветникът му се поклони над бастуна си.

— А що се отнася до крал Едуард Плантагенет, който открадна короната от друг мой братовчед… mon Dieu, боже мой, Лалонд! Дали да дам дъщеря си Ан на такъв вълк, когато порасне? Да хвърля ли милото ми агънце на грубоватия английски гигант? Когато баща ми даде една от сестрите си на англичаните, техният крал Хенри реши, че е станал крал на Франция. Спомням си как англичаните още се перчеха из френските градове, Лалонд — и претендираха за тях. Ако уважа крал Едуард с малкото си момиче, след колко време, мислиш, пак ще засвирят роговете? Ако пък не, колко ще мине, преди Бретан и Бургундия да надуят своите бойни тръби? Колко объркано, нали?

За негова изненада съветникът реагира.

— Англичаните проляха цялата си кръв в битката, която наричат полето на Йорк, или Тоутън, Ваше Величество. Те няма отново да заплашват Франция, поне не и докато аз съм жив.

Луи му хвърли скептичен поглед.

— Да, макар че ще имаме късмет, ако преживееш още една зима, Лалонд. А този Едуард е син на Йорк. Помня баща му от времето преди това огромно пале да се роди. Херцог Ричард беше… впечатляващ — жесток и умен. Баща ми го харесваше, ако изобщо може да се каже, че харесваше някого. Не мога да си позволя да превърна в свой враг този негов гигантски син, който победи армия от трийсет хиляди на бойното поле. Не, взех решението си. Никоя от дъщерите ми няма да остане неомъжена. Имам дъщеря на три годинки и, разбира се, новороденото, дано Бог да го съхрани живо! Мога да сгодя Ан и да я омъжа за него, след като навърши четиринайсет, след единайсет години. Нека си охлади страстите през следващото десетилетие. Нека първо се докаже като крал, преди да изпратя още една дъщеря на Франция отвъд морето.

— Ваше Величество… — започна Лалонд. Луи вдигна ръка и го спря.

— Да, наясно съм, че няма да чака. Не схващаш ли кога човек проявява въображение, съветнико Лалонд? Изобщо ли нямаш чувство за хумор? Или пък е от глухотата? Ще изпратя делегация от благородници и красиви птички да се срещнат с крал Едуард, с шпиони и писари, и гълъби, готови да донесат обратно новините. Те може би ще предложат дъщеря ми, но той ще се отдръпне, ще откаже. Невъзможно е да чака толкова дълго без наследници. Тогава ще му предложим овдовялата ми снаха, Бона, или една от племенничките, които тъй пърхат около мен по Коледа и се молят за подаръци от ръката ми. Той ще приеме и може би така ще сме предотвратили опасността гигантът да докара армия през онзи ръкав на сълзите, който англичаните наричат Английския канал. Сега разбираш ли, Лалонд? Трябва ли отново да ти обяснявам?

— Веднъж… е достатъчно в тази жега — рече старецът и го изгледа студено.

Крал Луи се изсмя.

— Висок дух! У човек на такава възраст! Incroyable, monsieur. Браво! Може би ти трябва да участваш в делегацията, а? Да се срещнеш с краля в Лондон. Не, недей да ми благодариш, Лалонд. Просто тръгни оттук и се приготви. Веднага.

Лятото сякаш продължи векове, сякаш никога преди не беше имало зима. Цялата страна се опече, посърна омаломощена и всеки божи ден идваше с обещанието за нови жеги. Вътрешните стени на замъка Уиндзор останаха малко по-хладни заради дебелина от няколко метра камък като защита срещу дори и най-горещия ден. Уорик гледаше как крал Едуард притиска чело към гладкия варовик и затваря очи.

— Едуард, докато не се сдобиеш с наследник, нищо не е гарантирано — раздразнен му каза той. — Ако те застигне сърдечен удар след някой от твоите гуляи или пък някоя рана забере и ти отрови кръвта… — той събра сили да изрече тези думи пред огромния мъж, който смръщено гледаше през прозореца. — Ако умреш, Едуард, така, както стоят нещата, какъв мислиш, че ще е резултатът? Нямаш син, а братята ти са твърде млади, за да те наследят. Джордж е на колко — четиринайсет, нали? Ричард е само на единайсет. Ще трябва да има регент. Колко време ще мине, преди Маргарет и Хенри заедно със сина им пак да дойдат в Англия? Не толкова отдавна всяко семейство в страната загуби свой член при Тоутън, Едуард. Какво искаш, да видиш как хаосът се завръща ли?

— Всичко това е лудост. Няма да умра — рече кралят и се извърна. — Освен, разбира се, ако езикът ти не е в състояние да убие човек с острите си думи — продължи той, сякаш говореше на себе си. — Как е Ричард сега? Настанил ли се е в Мидълхам?

— Виждаш ли, ето защо никога не знам какво ще кажеш! — отвърна Уорик и вдигна отчаяно ръце. — С едно изречение си в състояние да откажеш всякакви съвети, а после да ми припомниш, че си оставил брат си на моите грижи. Но ако ми имаш доверие, трябва да се вслушаш в думите ми.

— Наистина те слушам — каза Едуард. — Макар че ти се безпокоиш твърде много според мен. Няма да се случи най-лошото. Що се отнася до брат ми Ричард, той е горе-долу на същата възраст, на която бях и аз, когато тръгнах с теб за Кале. Тогава ти ми беше добър учител — и не съм забравил колко те уважавах. Чудех се дали да не го изпратя в гарнизона там, но той е… ами, по-деликатен е от мен, когато бях на тази възраст. Майка ми го е поразглезила, сигурен съм. Има нужда да работи всеки ден с часове с брадвата и меча. Ти ще знаеш какво да сториш, точно както го стори с мен.

Уорик въздъхна. До гуша му бе дошло от ролята, която се налагаше да играе, някаква комбинация от по-голям брат, доведен баща и съветник, което означаваше, че той изобщо няма реална власт над упорития и млад крал. В началото смяташе, че е голяма чест Едуард да му повери грижите за по-малкия си брат. Беше доста популярно да оставиш младите да станат мъже, като отраснат далеч от семейството си. Подготвяше ги за по-груб живот и им позволяваше да направят последните си детински грешки далеч от хората, които биха се разочаровали. Създаваше и дружби и на Уорик му бе приятно, че Едуард го е сметнал за подходящ. Но нищо от това не можеше да маскира абсолютно безполезната роля, която Уорик изпълняваше като придружител на краля.

През първите две или три години това нямаше голямо значение, докато двамата с Едуард разбиваха ланкастърските бунтове на север. Трудни времена бяха, с малки битки, но продължителни бързи преходи из страната, за да залавят шпиони и предатели. В резултат на това стотици известни домове и титли стояха незаети, като собствениците им или още се криеха от правосъдието, или висяха от дърветата, или пък главите им бяха забити на лондонския мост. Едуард бе извлякъл огромно задоволство от придобивката на благородните домове, които бяха поддържали Ланкастър, отнемайки им както титлите, така и богатството на техните земи. Двамата с Уорик се показаха безмилостни, със сигурност, но пък им бяха дали добър повод.

Тази работа беше вълнуваща и опасна, но след това страната притихна и бунтовете секнаха за едно цяло лято, дори пожари нямаше, нито вести, че някой се е надигнал в името на крал Хенри. Точно в тези задушни, изпълнени с пот месеци Едуард започна да драска по всяка врата, искаше да излезе навън, да ловува. Той винаги се бе чувствал по-добре на студа, когато можеше да се загърне в кожа. Нямаше спасение от лятната жега, тя изпиваше дори огромната му сила, оставяше го толкова слаб, като Самсон с подрязана коса.

Уорик го наблюдаваше и се чудеше каква е причината да е толкова неспокоен. Дойде му наум едно подозрение и той го изказа на глас.

— Знаеш ли, Едуард, след Тоутън не сме достатъчно силни дори да мечтаеш да прекосиш Ламанша, все едно колко ти се иска. Нямаме армия за това.

— При Аженкур бяха само шест хиляди — сряза го Едуард, разгневен, че са му прочели мислите. — Пет хиляди от тях бяха стрелци.

— И тази армия бе предвождана от крал, на когото вече се беше родил син и наследник — възкликна Уорик. — Едуард, ти си на двайсет и две и си крал на Англия. Има време за всякакви походи през идващите години, но, моля те, осигури си наследник първо. Няма жива принцеса на света, която да отхвърли женитба с теб.

Уорик спря за момент, виждайки как Едуард е вперил поглед в земите край Уиндзор. Уорик не се съмняваше, че младият мъж обмисля да зареже задълженията си и да изчезне за седмица или две, като после се появи смърдящ на пот и кръв, все едно няма други отговорности. Не му трябваше повече от слуха, че някое диво животно тормози стадата или някое село, за да събере рицарите си и да надуе ловния рог.

Уорик усети, че губи интереса на краля — погледът му се изостри и той се приведе съвсем до стъклените панели, замъглявайки ги с дъха си. От кулата се виждаше река Темза. Без съмнение е видял патици да се спускат към сушата. Ако не е лов с хрътки, щеше да е със соколи. Май му идеше отръки или поне тъй се говореше край кралските клетки за птици. Нещо у тези диви хищни пернати носеше радост на Едуард и той едва ли можеше да е по-щастлив от случаите, когато излизаше да язди с големия си петнист сокол, кацнал на ръката му, или когато се връщаше с няколко наниза гълъби или патици, преметнати през рамо.

— Ваше Величество — тихо рече Уорик.

Едуард се извърна от прозореца, чул титлата си. В дългата си дружба двамата бяха свикнали да се наричат на малки имена. Младият мъж знаеше, че Уорик използва някое от кралските обръщения само ако смяташе, че нещо е наистина важно. Той кимна, застанал със скръстени зад гърба си ръце, като се чудеше дали да изкаже на глас онова, което действително го тормозеше. За първи път в живота си сякаш се почувства неловко.

— Този френски крал Луи е първи братовчед на Маргарет — продължи Уорик, без да забелязва вътрешната борба на застаналия пред него мъж. — След като е в изгнаничество, тя можеше да поиска земя или титла, но вместо това го моли да уреди брак за сина ѝ. За крал Луи казват, че е умен, Едуард. Не мога да твърдя, че съм изпитал особено топло чувство към него, докато той обмисляше молбата ни. Със сигурност знам обаче, че всеки съюз на момчето и френския трон ще бъде нещо опасно.

— Нищо от това не би имало значение, ако простодушният ѝ съпруг не беше загубил Франция! — ядно отвърна Едуард.

Уорик сви рамене.

— Това е минало. Но ако позволим синът ѝ да се ожени за френска принцеса, той може един ден да стане крал на Франция — а после да претендира за Англия, защото му е родина. Виждаш ли сега къде е опасността? Разбираш ли защо употребих две години да лаская крал Луи и френския двор и да им пращам подаръци от твое име? Разбираш ли защо съм давал пиршества за техните посланици и съм ги забавлявал в именията си?

— Да, виждам. Но тъй или иначе щеше да ми го кажеш — отвърна Едуард и пак се загледа през прозореца с мрачно изражение.

Уорик сви устни, усетил как един стар и безсилен гняв напира да се излее. Беше абсолютно сигурен кой е най-добрият път, въпреки това изобщо не бе в състояние да го наложи на мъжа, който по статут и армия го превъзхождаше. Едуард не е глупав, напомни на себе си. Беше просто упорит като магаре, безмилостен и самодоволен като соколите, които обучаваше.

Граф Джон Невил имаше причини да е доволен от живота. След Тоутън крал Едуард го включи в Ордена на жартиерата, като го превърна в един от избраните рицари, които винаги имаха достъп до краля и биваха изслушани. Това бе мястото на собствения му баща в ордена и Джон бе особено горд да може да прибави към герба си мотото на Жартиерата: Honi soit qui mal y pense — „Зло да сполети онзи, който мисли зло“. Това беше огромна чест, но бледнееше в сравнение с придобивката на замъка Алнуик.

Графовете Нортъмбърланд някога са били едни от седемте крале, преди Ателстан да ги обедини всичките в Англия. Те притежаваха може би най-обширните земи в страната — и сега се падаха на рода Невил вместо на наследниците на Пърси. Нямаше друга титла, която би значела толкова много за човек, който се е борил срещу баща и синове Пърси. Джон Невил бе преживял нападение от тяхна страна на самата си сватба. Беше гледал как старият Пърси умира при Сейнт Олбънс. Един по един лордовете на Севера паднаха. Източник на постоянна радост бе фактът, че последният от рода им е затворен доживотно в Лондонската кула, докато Невилови се разхождат из бойниците на Алнуик и използват техните прислужници за свое удоволствие.

Бе проявил жестокост към поддръжниците си наистина, изолира онези, на които не се доверяваше, и ги остави да гладуват без работа. Винаги беше трудно, когато някой нов господар заменя стара фамилия с потекло. Трудно, но беше победа за по-добрата кръв по неговото скромно мнение.

В замяна на тази щедрост новият граф Нортъмбърланд яздеше и работеше в продължение на три години, посветил се на задачата да разкрие всяко най-незначително убежище на подкрепа за Ланкастър. Той беше пряко отговорен за екзекуцията на повече от стотина мъже и откри, че това му харесва. С дружината си от шейсет ветерани Джон Невил проследяваше всеки слух и плащаше на съгледвачи точно както си представяше, че е правел преди него Дери Бруър.

Ето това бе човек, който би искал да види отново. Буквата И, която Бруър беше изрязал, се бе превърнала в дебел розов белег върху опакото на дланта му. Разрезът бе толкова дълбок, че на Джон Невил му беше трудно да държи нож и пръстите му се разтваряха и при най-малкото движение. Въпреки това, все едно колко му бе отнето, онова, което получи, възлизаше на повече. Затова не броеше какво му беше коствало да има това благоденствие.

Лорд Съмърсет загуби главата си, разпънат върху един пън, измъкнат от избата, където се беше покрил, от верни на Йорк хора. Джон Невил се усмихна при спомена как се давеше от гняв. Невероятно как тези ланкастърски лордове и рицари се завираха в земята, за да се скрият от справедливото възмездие. Сър Уилям Тейлбойс например го бяха уловили в една въглищна яма и го изтеглиха целият почернен от праха и кашлящ. Дузини други бяха проследени и заловени, или пък бяха предадени за пари или отмъщение. Работата го беше завладяла изцяло и той знаеше, че ще съжалява, когато дойде денят, в който ще приключи. Мирът никога не бе предизвикал у Джон Невил удоволствието и удовлетворението, които му носеше войната.

Единствените му съжаления бяха за това колко близко бе да залови самия крал Хенри. Беше убеден, че той е все още в Англия. Носеха се слухове, че е бил забелязван поне дузина пъти някъде на север, особено из Ланкашир. Само преди две седмици Джон Невил и хората му бяха открили шапка с герба на Ланкастър в един изоставен замък. Той почти усещаше как следите стават все по-пресни и как хората, които го криеха, се отчайват все повече, докато той приближаваше, следвайки всеки мирис и всеки шепот. Би могъл да остави тази последна задача на други, но искаше да присъства лично накрая. Истината бе, че му харесваше повече да ловува хора, отколкото елени, вълци или глигани. По-голямо удоволствие извличаше от тези, които разбираха какво е заложено и биха се били със същата лекота, с която биха и избягали.

Графът добре контролираше възбудата си, следвайки изровения път през гората Клинтероу. Логично беше крал Хенри да се чувства в безопасност в Ланкашир. Фамилното му име произхождаше от древната крепост Ланкастър на северозапад, един от най-големите замъци в Англия. Ланкашир беше земята на сърцето му повече от коя да е друга. Въпреки това фамилията Темпест го бяха предали — дали от лоялност към Йорк, или заради обещаните награди — Джон Невил нито знаеше, нито го интересуваше защо.

Когато пристигна в замъка на Темпест, крал Хенри вече бе изнесен от покоите си. Трима от придружителите му бяха избягали с него: двама свещеници и един земевладелец. Докъде ли са успели да стигнат за един ден, ако можеше да има доверие на синовете Темпест? Джон Невил разполагаше с мъже, които умееха идеално да проследят стъпките на някого, помощници на шерифа, които издирваха избягали нарушители. Дори по неравните пътища, сякаш изпечени в тази лятна жега, не им беше отнело дълго да подхванат една следа сред множеството други. Група от четирима души, като само единият е на кон. Не можеше да има твърде много такива групи.

Графът на Нортъмбърланд вдигна очи, щом пред тях заиграха зелени сенки. Не обичаше да навлиза дълбоко в гората, където се криеха разбойниците и предателите. Беше човек, който предпочита откритите пространства, където вятърът виеше. Добре подхождаше за Нортъмбърланд, с нейните диви кътчета и долини, и хълмове, които раздвижваха душата му. Но трябваше да се води по следите, това беше задължението му.

Той шепнешком раздаде заповеди, като привика осмина стрелци напред край себе си заедно с още толкова бойци с качествени доспехи. Трудно бе да ходят по-бързо от нормалния ход в тези храсталаци и бодли. Светлината започваше да избледнява до сенчеста мрачина, затова Джон Невил изпрати двамата си най-добри съгледвачи далеч напред — двама братя с фамилия Съфък, които не можеха да четат и да пишат, и рядко разговаряха дори помежду си. Те душеха въздуха като хрътки, докато вървяха, и, изглежда, бяха наясно с всички трикове на преследването, каквито бяха тъмни и подобни на животни. Нощем спяха свити и прегърнати и наистина господарят им подозираше някаква покварена интимност помежду им. Нямаше ефект, когато ги бичува, защото те просто траеха и се взираха с тъпа ненавист, и в продължение на дни след това бяха негодни за работа.

Братята изчезнаха в зеленината напред, докато ловците му сечаха и режеха, пробивайки път през храсталака. На места имаше животински пътеки, отъпкани през годините от елените или лисиците. Те бяха твърде тесни за конници в доспехи и придвижването бе бавно и дразнещо, сякаш самата гора се мъчеше да възпрепятства напредването им. Джон Невил ядосано скръцна със зъби. Ако случаят беше такъв, ако самите дървета искаха да си тръгне, той пък щеше да упорства още повече, за да изпълни задълженията си към крал Едуард, който го беше издигнал отвъд най-необузданите му мечти и бе отговорил на всичките му молитви.

Кракът му се оплете в някакво бодливо увивно растение. Той промърмори ругатня и го задърпа. Пред себе си дочу бухане на бухал и вдигна рязко глава. Момчетата Съфък наддаваха този звук, в случай че видеха нещо и не искаха да го уплашат, та да избяга. Джон Невил извади нож, за да освободи ботуша си. Нямаше как да приглуши пукането на сухите листа, макар че не преследваха елени, които със сигурност вече да са изчезнали. Хората му изрязаха най-лошите храсти и той се запровира, докато накрая видя двамата омърляни младежи, които лежаха по корем и гледаха надолу по склона.

Лорд Невил чуваше бученето на река отдолу. Слезе от коня си и пропълзя напред колкото се може по-тихо. Братята се извърнаха и му се захилиха, макар че имаха общо само няколко зъба, и то изгнили. Той не им обърна внимание и надникна през листата на една бреза, която се беше вкопчила в брега, а корените ѝ наполовина се подаваха от земята. Стволът ѝ се разтресе, щом той се облегна върху му, достатъчно слаб, та да се катурне всеки момент.

На не повече от четирийсет метра крал Хенри Английски пресичаше реката, стъпваше от камък на камък с по един мъж пред и зад него. Те държаха ръцете си протегнати, в случай че той падне. Кралят се усмихваше, доволен от падащите върху водата слънчеви лъчи, от самата ширнала се река с кафеникава пъстърва, която се шмугваше между камъните. Докато Джон Невил го гледаше с изумление, крал Хенри посочи към една риба, която мина под краката му.

Графът се изправи и излезе от прикритието си. Стигна до водата и не се поколеба да нагази в потока, прекоси го, като във въздуха се разхвърчаха струи и пръски. Водата едва стигаше до коленете му и той не изпускаше от очи краля и помощниците му.

Един от тях спусна ръка към кинжала на колана си. Лорд Невил го изгледа и докосна меча на бедрото си, като му изпрати недвусмислено послание. Онзи отпусна ръка и остана като пребито куче, нещастен и обзет от страх. Джон Невил сграбчи крал Хенри за ръката и той извика от изненада и болка.

— Аз те залових, Хенри от Ланкастър. Сега ще ме последваш!

За миг Невил изгледа двамата свещеници. Те виждаха, че наоколо по брега на реката ги обграждат въоръжени мъже, а те самите се намираха тъй далеч от всякакъв път или закрила. Много добре разбираха, че в този момент животът им не струва и пукната пара. И двамата се прекръстиха и шепнешком заредиха молитви на латински. Стояха с наведени глави и не смееха да вдигнат поглед.

Джон Невил изсумтя от отвращение и замъкна Хенри през плитчината, почти го влачеше след себе си към брега.

— Това е третият път, в който те залавят — каза му, докато го дърпаше по калния склон.

Кралят изглеждаше абсолютно объркан, почти до сълзи. Изведнъж, с ръмжене, похитителят му го удари силно през лицето. Кралят го погледна изумено, а умът му мигом се изостри и в очите му проблесна живец.

— Защо би ме ударил? Престъпник! Как смееш…? Къде е скуайър Ивънсън? Отец Джефри? Отец Елиъс?

Никой не му отговори, макар той да повтаряше имената непрекъснато в уплахата си. Един от наемниците на Невил му помогна да се качи на коня, после му завърза краката за стремената, тъй че да не може да падне. Поведоха коня му обратно по просеката, която бяха изсекли през раззеленената гора, докато стигнаха до края на дърветата и видяха пътя пред себе си.

23.

Уорик се намръщи и поклати глава към двамата прислужници, които се мъчеха да привлекат вниманието му. Всеки от тях би могъл да го злепостави, затова им беше дал толкова строги инструкции, преди да ги доведе в Лондон. И двамата носеха ливреи в тъмночервено и бяло, цветовете на неговия род. По-големият беше Хенри Пърси, последният син от рода на графовете Нортъмбърланд. Момчето бе загубило баща си, дядо си и чичо си във войните, преди цялото му семейство да бъде лишено от имущество, а титлата, която би трябвало да наследи — беше дадена на друг. Истината бе, че при завръщането си от Тоутън Ричард Невил не намери сили да изостави ридаещото четиринайсетгодишно момче в Лондонската кула. Хлапето прояви патетична благодарност и оттогава му служеше като момче на повикване.

Съвсем естествено му се струваше, че то трябва да обучава Ричард, херцог на Глостър, който бе все още твърде млад за титлата си. Откри, че се поти, и се мъчеше да не забелязва как по-малкото момче се привежда, за да привлече погледа му. И двамата едва потискаха смеха си, с блеснали очи. Уорик се люшкаше между раздразнението и снизходителното благоволение към всичките им изпълнения. Двамата шумни младежи създаваха необичаен хаос в замъка Мидълхам. Редовно събуждаха всички с крясъците си. Веднъж трябваше търпеливо да ги увещават да слязат от най-високата част на покрива, където се бяха опитали да изиграят един дуел с мечове и едва не бяха паднали. Ядяха огромни количества храна и тормозеха прислужниците, като тайно внасяха в къщата заловени в гората лисици или пък бръмбари. Въпреки това Уорик не съжали за хрумването си да вземе двамата за обучение. Нямаше си собствени синове. Когато беше у дома и спокойствието в замъка се нарушаваше от разрушителните им игри, налягаше го тъга. В такива моменти майка му или съпругата му улавяха погледа му и го привличаха в прегръдките си със смях. После разпитваха момчетата и се залавяха да налагат с пръчка онзи, който бе причинил пораженията за деня.

Заобиколен от пратениците на френския двор, Уорик не обърна внимание на двете глави, които клюмаха като врабчета в покрайнините. Каквото и да беше, със сигурност можеше да почака, и беше време да се научат на малко търпение. Обърна им гръб.

Почувствал други очи върху себе си, той се наведе над чашата с вино и се обърна към водача на групата, пратеник Лалонд. Мъжът беше стар като света и се подпираше на сребърен бастун с приведени рамене, макар че не това приковаваше замаяния му от потрес поглед. От време на време старецът подаваше виното на личния си прислужник, после вадеше кутийка с някаква помада от кесията, завързана на кръста му, пъхваше пръст вътре и намазваше с нея редицата бледи жълтеникави зъби, твърде изпъкнали за устата му. Уорик не можеше да реши дали са направени от истинските зъби на умрели мъже, както веднъж беше чувал да му описват, или бяха изработени от слонова кост с подставка от тъмно дърво, оформена и продупчена така, че да могат да се сложат там, прикрепени с тел. Резултатът беше необикновен — едно хлъзгане и клокочене, което придружаваше речта му, тъй че и без това вече старомодният му френски ставаше напълно неразбираем.

Уорик можеше само да чака и да се взира как старецът смазва изкуствените си зъби, докато се почувства напълно доволен, тъй че устните му пак да се плъзгат плавно по тяхната повърхност. Когато личният слуга му подаде обратно питието, Уорик изумен почувства как някой докосва рамото му. Обърна се и видя, че до него стои Хенри Пърси с порозовяло лице. След като цялото френско пратеничество следеше всяко негово движение, Уорик само можеше да се усмихне, сякаш беше помолил да го прекъснат.

— Това е важно? Нали?

Младежът сведе глава, очевидно нервен в компанията на тези непознати. Уорик се поотпусна. Съобрази, че френските му гости едва ли очакват от един обикновен слуга да говори техния език. Но наследникът на фамилия Пърси бе отгледан с учител французин и говореше езика съвсем гладко. Зачуди се дали да не постави момчето близо до пратеника, та да подслуша разговорите помежду им. Но за момента виждаше ясно, че младежът напира да сподели нещо. Хвана го за ръката и го поведе към единия ъгъл на стаята. Докато вървеше, забеляза как двама от пратениците се наведоха да разговарят със собствените си задъхани слуги, а трети пък се втурна вътре, за да се поклони на господаря си.

Нещо ставаше. Уорик не се и съмняваше, че някои от френските слуги са шпиони и информатори, заедно с онези, които можеха да скицират лица или пак разположението на някоя река. Всяка делегация от Франция беше една и съща, точно както и когато Англия изпращаше мъже отвъд морето да присъстват на официални събития.

Лалонд се обърна, за да наблюдава придвижването на френската прислуга. Уорик стисна още по-здраво момчето за ръката и го насочи към мястото, където Ричард Глостър чакаше край отворените врати на салона, далеч от най-близките френски уши.

— Какво има? — просъска Уорик. — Хайде, един от двама ви, бързо!

— Брат ви, милорд — рече Хенри Пърси. — Той е взел в плен краля до Сейнт Пол, край Лъдгейт.

— Каква е тая лудост? Защо брат ми ще…? Какво… крал Хенри ли?

— Да, като пленник — потвърди Глостър и гласът му се извиси пискливо. — Човек на брат ви пристигна, останал без дъх от тичане, и каза да ви предадем. Чака отвън.

— Разбирам. И двамата свършихте добра работа — каза Уорик.

Наложи се да се насили и да задържи безизразно лицето си под впитите в него погледи на онези, които се преструваха, че изобщо не го гледат. Той премести очи към френския пратеник и трийсет и шестте души, които бяха пристигнали само преди два дни. Очакваше се крал Едуард да бъде сред тях по обед, да приветства всички и да им покаже какъв прекрасен, здрав и млад мъж е, неустрашим, необременен от нищо, в очакване да управлява Англия поне за половин век напред. Всичко това щеше да си проправи път до розовите като мидени черупки уши на френския крал.

— Кажете на пратеника на брат ми, че идвам веднага — рече Уорик, като отпрати по-малкия брат на Едуард с едно побутване. Пърси го последва, след като той и него отпъди разсеяно. Наблюдаваше как новината се разпространява сред групата. Нищо друго не можеше да стори, освен да ги задържи вътре.

— Милорди, господа — заяви той, използвайки най-тържествения си тон. Настана тишина и всички се извърнаха към него, някои с подозрение, други с предпазлив интерес. — За мое съжаление, привикват ме. Трябва да бъда в присъствието на Негово Величество крал Едуард поне около час, може би по-малко.

Уорик щракна с пръсти на трима слуги и прошепна набързо нарежданията си, преди отново да заговори.

— Моля, не спирайте да се наслаждавате на червеното ми вино и студените меса. Ще ви донесат още. За моята прислуга ще бъде чест да ви покажат залата, където заседава парламентът, и може би реката…

Вдъхновението му секна дотук, затова просто се поклони дълбоко на Лалонд и се обърна да върви. Поспря още веднъж на вратата, за да предупреди въоръжената стража да не допуска никой да излезе. После се затича и чу как френските слуги спорят бурно, щом разбраха, че не им позволяват да го последват.

Конят на Уорик беше все още докаран в украшенията, с които хората му го бяха пременили, за да поздрави френската делегация, с червено-златна украса на главата, която продължаваше по врата му и оставяше само очите му непокрити. Животното не понасяше одеждите си и непрекъснато пръхтеше, тръскаше глава раздразнено, докато галопираше по пътеката покрай реката към центъра на града. От своя страна, той го смушкваше да бяга по-бързо, а конят хвърляше със задните си крака буци пръст и в своя галоп разпръсваше по пътя си деца и жени, докато те гневно го гълчаха или пък ликуваха радостно зад гърба му.

Докато стигне каменния мост над река Флийт и види как вратите на Лъдгейт се разтварят пред него, той бе целият опръскан в кал, от ботушите до бузите си. Със задоволство установи, че дружината от ловци на брат му още не е навлязла в града, очевидно изчакваше него.

Уорик отдалеч разпозна тъмната наметка, която брат му Джон носеше над сребристите си доспехи, както и крехката, свита фигура до него. Видя също и колко горд се чувства той, което ясно проличаваше по изпънатите му гърди и рамене.

Уорик беше вече на няколко крачки от войниците и грубоватите, калени мъже на Джон Невил се разделиха в шпалир, за да го пропуснат. Той знаеше, че репутацията им е заслужена, макар че ако си мислеха, че ще го притеснят с ледения си поглед, грешаха — вниманието му бе единствено към краля.

Не се бяха отнесли добре с Хенри, ясно се виждаше. Краката му бяха завързани за стремената, а по коженото седло тъмнееше урина. Хенри се полюшваше леко, с изпразнени от мисъл очи. Един от мъжете държеше поводите му, но окаяният крал изобщо не бе в състояние да избяга, това беше очевидно. Слаб и съсипан, той едва се държеше в съзнание.

Трудно бе да мразиш такъв човек, осъзна Уорик. В определен смисъл слабостта на Хенри бе довела до смъртта на баща му, но ако бе очаквал да изпита гняв, и последните следи от него се бяха стопили в годините след Тоутън. Кралят бе страдал не по-малко от всеки друг, ако изобщо можеше да разбере това. Въздъхна, почувства се изцеден. Брат му Джон чакаше да бъде похвален, но той не изпитваше радост от събитията. В това отношение Хенри беше невинна душа. Какво удовлетворение можеше да донесе залавянето на подобен човек, макар че той беше същността на каузата Ланкастър.

— Предай го в моите ръце, братко — рече. — Няма да избяга от мен. Ще го отведа в Кулата.

За негова изненада, Джон се намръщи. Дръпна силно юздите, като накара коня си да пристъпва неспокойно напред-назад и да цвили.

— Той е мой пленник, Ричард. Не е твой. Нима ще си присвоиш похвалите, които лично съм заслужил? — видя как лицето на брат му почервенява от гняв и продължи: — Не ти си го преследвал през долини и поля, Ричард! Не ти си плащал подкупи и изслушвал дузини селяни, които искат да спечелят по няколко пенита, за да предадат информация за него. Той си е мой. Заради паметта на баща ни.

Уорик осъзна, че около по-младия Джон бяха събрани десетки ветерани, готови да изпълнят заповедите му. Не можеше да става и дума да му отнеме със сила Хенри, макар че го жегна липсата на каквато и да е благодарност, както и че е използвал такива долни хитрини. Бе направил повече от всеки друг, за да издигне Джон Невил от статута му на рицар до благородническото звание и сега той му беше длъжник заради именията и титлите. Беше смятал, че това е осъзнато и оценено. Вместо това обаче по-младият Невил се държеше така, сякаш сметките им бяха чисти. Но нямаше как да изтръгне Хенри от лапите му, не и при наличието на толкова много мъже в доспехи около тях.

— Братко, няма насила да прилагам тук по-високото си положение…

— Не можеш и да искаш! Какво, да не си херцог, а? Или и двамата сме графове? Брат ми, не съм предполагал, че можеш да проявиш такава арогантност! Съобщих първо на теб, защото това е кауза на Невил и…

— И в момента аз съм главата на рода Невил — прекъсна го Уорик. — Какъвто беше и баща ни преди мен. И аз съм човекът, който поиска да ти се даде титлата граф на Нортъмбърланд, когато крал Едуард ме попита с какво да награди семейството ни. Недей да изпитваш границите на добрата ми воля, Джон! Не търся полза от това, но аз ще отведа Хенри в Тауър, както сторих и с четиринайсетгодишния наследник на рода Пърси, за да остане там, докато ти се наслаждаваш на земите, които му принадлежаха.

Може би не беше време да разкрие, че всъщност беше дал друго име на момчето и го бе задържал да му служи. Ако наистина бе необходимо, не се стесняваше да манипулира брат си. Що се отнася до крал Едуард, ако неговото обкръжение не виждаше най-добрия избор тук, на него се падаше да им наложи волята си по някакъв начин. Не го интересуваше дали това ще стане с ласкателство, със сила, или с убеждаване, стига те да удовлетворят волята му.

Сър Джон Невил усети как в ъгълчето на устата мускулите му потрепват. Гледаше с отчаяние към по-възрастния си брат. Беше обожавал Уорик в детството си, когато нито един от двама им не притежаваше титли и имения. Като младеж той изпитваше завистлива неприязън към необикновения брак на брат си. С един широк замах Ричард Невил бе наследил огромна чест и земи, които му позволяваха да е наравно с аристокрацията на Англия. Оттам той бе станал най-близкият помощник на баща си и незаменим поддръжник на Йорк, който даваше насока във войната между родовете. През цялото това време Джон Невил беше само рицар, дори не бе член на някой важен орден, като например Жартиерата. Смъртта на баща му го произведе в лорд Монтагю, а Тоутън и щедростта на краля го превърнаха в граф. Виждаше се, че брат му Ричард беше пораснал заедно с титлите си, носеше властта си като удобно наметало. Граф Уорик внушаваше страх със самоувереното си поведение дори сега, обграден от хората на Джон.

По-младият Невил се зачуди дали някога ще успее да излъчва авторитет с такава лекота. Направи гримаса и поклати глава. Той беше графът на Нортъмбърланд и придружител на краля. С времето щеше да израсте дотолкова, че да носи това наметало, нямаше какво да доказва на никого, най-малкото на брат си. Въпреки това го прободе съжаление, че трябва да предаде Хенри. Все едно колко си повтаряше, че този мъж вече не е крал, трудно бе да не го гледа с благоговение. Още усещаше мястото на ръката си, с която му бе зашлевил шамар. Мисълта за това го накара да поруменее, като си представи как Уорик би реагирал, ако знаеше.

Мина сякаш цяла вечност, докато Уорик чакаше, а брат му го фиксираше мълчаливо с поглед. Ричард Невил знаеше кога да спре натиска на аргументите си. Остави брат си да си спомни колко много му дължи. Видя как в очите му проблясват гневни искри и това го изненада, след като бе направил толкова много за Джон. Предполагаше, че да бъдеш постоянно благодарен, е изтощително, но това не значеше, че не го заслужава. Трябваше просто да признае, че брат му вече не е предишният човек. Уорик очакваше Джон Невил да е разбрал това.

— Много добре — каза Джон дрезгаво. — Предавам в ръцете ти Хенри от Ланкастър. Ще ти оставя и дузина от мъжете си, за да ти осигурят безопасно преминаване през града към кулата. След като го видят по улиците, хората ще започнат да се тълпят навън.

Уорик леко наклони глава, беше трогнат и доволен, че брат му е узрял. Той все още бе един много ядосан млад мъж, но пък беше присъствал на екзекуцията на десетки рицари на Ланкастър, капитани и лордове. Може би всичката тази кръв вече е утолила жаждата му за отмъщение поне малко. Надяваше се да е така.

Хенри не се възпротиви, когато Уорик пое юздите от мъжа, който ги държеше, и поведе коня му през Лъдгейт към вътрешността на град Лондон. Катедралата Сейнт Пол се извисяваше над улиците там, масивна и огромна, а вътре хорът тихичко припяваше.

В тъмното Лондонската кула изглеждаше страховито място. Главният ѝ вход се осветяваше само от два малки мангала на железни пръти. Те хвърляха бледа светлина като жълти очи край помещението на пазачите и потъваха в тъмнина покрай стените. На хора от висока класа се полагаха свещи или фенери в килията, всичко, което семейството им бе готово да си позволи за престоя им вътре. Но по-голямата част от крепостта не бе осветена и камъните се сливаха на фона на черната река, която минаваше под тях.

Уорик чу как Едуард приближава още преди да го види. Преглътна нервно, не беше сигурен на какво ще стане свидетел тази нощ. Кралят изпрати съобщение, че идва, и в часовете докато чакаха, пазачите на кулата се суетяха, проверяваха всичко и докладваха на пазача на крепостта, чиято отговорност започваше и свършваше с присъствието на краля. Целият комплекс от кули и сгради, килии и ровове, всичко това бе притежание на краля, включително и кралският монетен двор и менажерията зад стените. В негово отсъствие стражът управляваше крепостта, като надзираваше всяко движение на пазачите и ключовете.

Отвориха портите, за да пропуснат Едуард, и група от трима конници с доспехи влетяха шумно вътре, както си им беше навикът. Те слязоха от конете и последваха Едуард и стража на кулата, повели ги към задържания Хенри.

Уорик чу как металното дрънчене приближава и тогава се появи Едуард — гологлав и строг. Той коленичи пред него и сведе глава. Младият крал обичаше външните прояви на чест, макар да бе добродушен и бързо да вдигаше хората на крака.

— Ставай, Ричард! Краката ти сигурно не издържат върху тези стари камъни.

При тези думи Уорик се усмихна насила, макар че бе на трийсет и шест и наистина болка пронизваше дясното му коляно, щом прехвърлеше цялата си тежест върху него.

— Познаваш брат ми Джордж — подхвърли небрежно Едуард и погледна покрай него към каменния коридор навътре.

Уорик се усмихна и се поклони ниско.

— Разбира се. Добър вечер, Ваша милост.

Петнайсетгодишното момче получи титлата херцог на Кларънс преди три години, преди официалната коронация на Едуард, като по-големият му брат го измъкна от неизвестността и му даде власт. Само трима синове на Йорк бяха оцелели след опасностите на детството и насилието на войната. Уорик смяташе като добър атестат за Едуард факта, че издигна и двамата си братя до най-високия ранг на благородничеството. Зачуди се дали щедрите дарения и титли не представляваха компенсация за смъртта на любимия им баща. Безмълвно вървейки по мрачния път към помещението на Хенри, Уорик отново се замисли за брат си Джон, придобил титлата граф на Нортъмбърланд. Това не върна баща им към живот, но ако старецът можеше да ги види, знаеше, че би бил горд с тях. А това имаше значение. Откакто баща му умря, имаше чувството, че го наблюдават, че дори и в най-интимните му моменти го гледа и го съди. Колкото и да го бе обичал, чувството не беше приятно.

Със сигурност Уорик не можеше да вини младия крал за подобна щедрост. Едуард бе човек, който правеше огромни жестове, можеше да дари някого с графство, докато в същия момент издава заповед за лишаване от свобода или екзекуцията на друг. Беше избухлив като барут, помисли си той, крал на крайностите. Най-добрият подход бе да му засвидетелстваш достойнство и уважение. Той сякаш не забелязваше сложните куртоазни жестове, макар че, ако липсваха, го усещаше.

Едуард поведе брат си напред към външната врата на килията на Хенри. Ръката му бе положена върху рамото на младия мъж, сякаш беше на родител и Уорик се усмихна, разбирайки, че посещението може би целеше единствено да се покаже на по-малкия брат лицето на един паднал крал.

Кралят заби юмрук в дървото. Почакаха, докато шпионката се отмести, а после един страж, който винаги стоеше при Хенри Ланкастър, отключи вратата; имаше още прислужник и затворнически пазач. Едуард не поздрави затворника, щом през един отвор съзря стария си враг, коленичил на пода и вдигнал глава към прозореца от желязо и цветно стъкло. Отвън не беше светло, но малка маслена лампа в нишата осветяваше част от лицето му. Очите му бяха затворени, ръцете — стиснати една в друга. Изглеждаше спокоен и това накара Едуард да се смръщи, несъзнателно раздразнен.

Уорик се потресе, спомни си предишния път, когато двамата с Едуард бяха открили крал Хенри в една палатка и го бяха заловили без съпротива. Неведнъж Едуард бе размишлявал как щяха да се променят събитията през следващите години, ако го бяха убили там.

Сега Хенри бе изцяло във властта на Едуард, нямаше ни приятел, ни поддръжник на света. Очите на Едуард се спряха върху му и той ги усети, изведнъж се обърна и се усмихна. С едната си ръка Едуард бутна напред стъписания Джордж, за да види коленичилия крал. В същото време приближи към Уорик и му зашепна в ухото.

— Не се безпокой, Ричард. Не съм дошъл да упражнявам насилие, не и тази вечер. В крайна сметка нали съм крал сега, благословен от църквата, доказал се в битка. Този нещастник не заслужава това от мен.

Уорик кимна. За негово огромно неудобство, Едуард се пресегна и положи длан зад главата му, едва ли не сякаш искаше да го прегърне. Може би бе предвидено като жест на подкрепа, но Уорик беше на трийсет и шест, женен и баща на две дъщери. Не му прилягаше да го потупват като любима хрътка. Усети как се сковава, докато Едуард го тупна два пъти на едно и също място, а после оттегли ръката си. Погледна го в очите и видя в тях нещо като съпротива и неразбиране. Хвана го за ръката и го изведе, далеч от коленичилия крал и светлината на лампата.

— Изпитвам единствено съжаление, когато го гледам — рече тихо той. — Заклевам ти се, Ричард, той вече не представлява опасност — позасмя се горчиво. — В крайна сметка, докато е жив Хенри, синът му не може да претендира за трона ми. Повярвай, пожелавам на този идиот четирийсет години добро здраве, тъй че никога да не може да има крал отвъд морето. Не се безпокой за Хенри Ланкастър, докато е моя грижа.

Уорик се успокои, макар че едва не направи грешката да се отдръпне, когато Едуард пак го хвана за ръката, за да го върне вътре. Кралят бе много по-склонен към физически допир, отколкото Уорик, а бе достатъчно млад, за да не го забелязва. Уорик въздъхна безмълвно и мина край рицарите, които зяпаха Хенри.

Коленичилият крал поне изглеждаше спретнат, макар да бе болезнено слаб, черепът му изпъкваше под опънатата кожа. Не отвори очи нито веднъж, докато Уорик го гледаше, а ръцете му леко трепереха от напрежението да ги стиска една в друга. Позата му не беше отпусната, осъзна Уорик, беше поза на отчаяние и скръб. Той поклати глава от съжаление към този грохнал човек и всичко, което беше загубил.

Джордж, херцог на Кларънс, коленичи известно време до Хенри със сведена за молитва глава. Рицарите и крал Едуард се присъединиха към тях, помолиха се за собствения си мир и опрощение на греховете. Един по един те се прекръстиха и напуснаха помещението, където останаха стражът и единственият постоянен обитател. На вратата Уорик погледна назад към тясното легло в отсрещния край. Върху масата имаше книги и съд с вино и две малки ябълки. Не беше много за човек, който е бил владетел на Англия. Но от друга страна, беше повече, отколкото би могъл да има.

Отвън пазачът на кулата преигра от любезности, за да благодари на Едуард за присъствието му. На кон, Уорик излезе с малката групичка от главната порта и пое дълбоко въздух. Беше едно малко удоволствие да могат да вдишат свободно въздух — нещо, което обитателите зад стените не можеха. Напълвайки дробовете си докрай, той прогони едва осезаемото свиване в гърдите си и остави зад гърба си това мрачно място.

Уорик се придвижи по-близко до краля и забеляза, че всички бяха обзети от настроение за размисли.

— Ваше Величество, не ми казахте как премина срещата с френския пратеник — каза той. — Аз трябва да се видя с него утре призори, за да обсъдим коя от всичките очарователни френски принцеси ще бъде за вас.

Предстояха седмици или дори месеци на преговори и той изрече това през смях, но Едуард не реагира, стори му се дори по-мрачен отпреди. Младият крал наду бузи и се загледа в течението на Темза, която минаваше под краката им.

— Едуард? — попита Уорик. — Какво има? Има ли нещо, което трябва да ми кажете?

Бе познавал младия мъж през по-голямата част от живота му, но смутената гримаса беше нещо, което не беше виждал преди. Забеляза, че по-малкият му брат Джордж извръща очи и втренчва поглед в реката. Младият херцог знаеше нещо, лицето му пламна.

— Ваше Величество, ако искате да ви служа, трябва да…

— Аз съм вече женен, Ричард — изведнъж отрони Едуард. Вдиша дълбоко въздух и го изпусна шумно. — Ето, казах го. О, какво облекчение! Не можех да измисля начин как да съобщя на съвета на лордовете, докато през цялото време водехте преговори с французите. После те дойдоха в Лондон и си помислих, че трябва да кажа истината; твърде далеч стигнахме…

Кралят бърбореше, докато Уорик просто се бе втренчил в него шокиран, абсолютно застинал. Усети, че устата му е зяпнала от изумление, и я затвори внимателно; гърлото му пресъхна.

— Не мога… Едуард, коя е тя? Женен? Но как? Кога, за бога? Не, коя е — това е най-важното.

— Елизабет Грей, Ричард. Или Елизабет Удвил, преди да се омъжи — Едуард почака думите да проникнат в съзнанието му, но Уорик само се вторачи в него, затова продължи: — Съпругът ѝ умря във втората битка при Сейнт Олбънс. Рицар, сър Джон Грей, който се биеше за кралица Маргарет и крал Хенри — той рискува с една глуповата усмивка. — Твоята почтителност означаваше смъртта на единствения човек, който пречеше на щастието ми. Не ти ли се струва странно? Животът ни се преплита…

— Семейството ѝ няма кралска кръв, така ли? — изумено попита Уорик. Видя как лицето на краля почервенява от гнева, който винаги бе някъде близко до повърхността. Той не приемаше да го прекъсват.

— Няма, така е, макар че баща ѝ е барон Ривърс. Тя има двама синове от първия си съпруг. Добри момчета и двамата.

— Разбира се. Двама синове. И сега аз трябва да ида при френската делегация и да ѝ кажа да се качват обратно на кораба и да се връщат при крал Луи с празни ръце, все едно сме им се присмели за забавление.

— Съжалявам за това, Ричард, наистина. Исках да ти кажа преди, но знаех, че ще е трудно.

— Трудно ли!? — попита Уорик. — Досега не е имало английски крал, който да се е женил извън кралските фамилии. От Ателстан насам. Никога. Искам да кажа, ще трябва да се видя с архивистите в Бялата кула — и никога за жена, която е била омъжена преди, при това с две свои бебета.

Едуард кимна, после го поправи:

— Не са бебета всъщност. По-големият е на десет.

— Какво? На колко години е майката тогава?

— На двайсет и осем, мисля. Може би трийсет. Не иска да ми каже.

— Разбира се. По-стара от теб. Предполагам, че трябваше да го очаквам. Омъжена преди това, без кралска кръв, майка на две деца и по-стара от теб. Друго нещо има ли? Предполагам, че пратеникът ще ме пита, когато се опитам да му обясня как кралят на Англия може да сключи таен брак, без да каже на абсолютно никого. Кои бяха свидетели, Едуард? Къде се извърши службата?

— В семейната им църква в Нортхамптъншир — и тези въпроси започват да ме уморяват, Ричард. Не съм някой ученик, когото си привикал на разпит. Всичко ти разказах. Сега, в качеството си на мой съветник, можеш да кажеш на французите да си вървят. Писна ми от изумлението ти. Джордж, идвай с мен.

Едуард пришпори коня си и той хукна в тръс по калдъръмената улица. Двамата му рицари го обградиха, без да се обръщат назад. Джордж, херцог на Кларънс, изгледа доволно Уорик и му се захили заради всичко чуто, после пое след по-големия си брат, като размахваше юздите за по-голяма бързина.

Уорик остана сам в тъмното. Не можеше да си представи какво да каже на френската делегация, когато слънцето изгрее отново.

24.

Музикантите се изнесоха с високо вдигнати инструменти, поруменели от гордост при одобрителните възгласи на събраната компания. Немалка роля за добрата оценка на изпълнението им изиграха виното и ейла, които се лееха като река през цялата вечер, без нито една чаша да остане празна и за миг дори. Отвъд свещите по масите се движеха десетки тъмни фигури, влизаха и излизаха, допълваха съдовете и подменяха изпразнените плата с нови. Четирийсетте гости на голямата трапеза на крал Едуард се намираха в прекрасно и шумно настроение. Слушаха с удоволствие, докато всеки присъстващ разправяше история за момент от живота си, когато е проявил смелост, и за друг, в който е избягал от опасността. Първите си спечелиха тържествени тостове и прошепната благодарност за изключителни добродетели; вторите бяха просто забавни. Повечето от събраните мъже бяха участвали в битки или двубои. Общо те имаха да разказват поне хиляда подобни истории, чак докато пияните гости започнаха да реват и да трият очите си.

Крал Едуард отстрани от устните си капка чиста пилешка мас с парче плат, усмихна се доволно на всички от мястото си начело на масата. Жена му седеше от дясната му страна и се пресегна да докосне ръката му, интимен жест, с който показваше, че мисли за него насред цялото това пиянство и смях.

— Какво? Дойде ли моят ред? — обърна се към масата баща ѝ и размаха чашата с вино, така че от нея плиснаха червени капки. — Ами, какво ли да се сетя? Досега не съм бягал от никой мъж, кълна се! — Барон Ривърс се изправи, докато заявяваше това с близък до рев тон, а народът му отговори с отекващо ликуване.

Елизабет скри глава в ръката си колкото от смях, толкова и от неудобство. Издръжливостта му да пие очевидно бе достигнала предела си. Той залитна и запремига, забравил какво точно смяташе да каже.

— О, да! О, никой мъж! Но веднъж се случи да бягам от жената на един рибар, мома, чиито ръце не бяха по-тънки от моите. Изненада ме с дъщеря си, чукахме се като зайци, казвам ви, под една лодка на плажа. О, млад да си на този свят! Казвам ви, миризмата на риба беше такава…

— Татко! — прекъсна го Елизабет.

Барон Ривърс млъкна и я загледа с подпухнало лице и плувнали очи.

— Прекалих ли? Дъщеря ми е твърде деликатна, макар че е майка на двама чудесни синове. Наздраве за внуците ми! Нека познават само жени трънки… тънки като змиорки.

Избухна оглушителен смях и Елизабет отново скри глава в сгъвката на ръкава си. Двете ѝ момчета се почувстваха поласкани, че дядо им ги споменава, и приеха халбите ейл, които им пъхнаха в ръцете. После се спогледаха тъжно, защото вече веднъж бяха излизали навън да повръщат в градината. Но пък седяха до краля на Англия и не можеха да откажат, когато той вдигна халба в тяхна чест.

Уорик полагаше усилия да се усмихва заедно с останалите, макар че донякъде му помагаха редките моменти на безмълвно общуване с брат му Джон. Новата кралица бе довела почти изцяло нов двор от свои родственици в Лондон още щом новината за брака им стана обществено достояние. За един месец само не по-малко от четиринайсет членове на фамилия Удвил се бяха настанили из стаите и големите домове на столицата, от замъка Бейнардс до Лондонската кула и дори самия дворец Уестминстър. Пристигнаха като прегладнели плъхове, открили умряло куче, така ги виждаше Уорик, макар никога да не би казал на глас подобно нещо дори пред собствения си брат.

Уорик плъзна поглед през братята и сестрите на новата кралица. Половината от тях вече бяха заели служби в кралския двор, всичките с доста сносно възнаграждение. Собствената сестра на Елизабет ѝ беше станала лична прислуга срещу четирийсет паунда на година.

Според точната му преценка те бяха селски хора с груби обноски и без особен такт или финес. Тъй както лятото бе изобилствало на реколта — плодове и други насаждения, така то бе огряло и рода Удвил, нещо като бледо отражение на самия Едуард. Кралят не скриваше нищо от жена си, удовлетворяваше всяка нейна прищявка, независимо колко видно бе тя в услуга на семейството ѝ. Не беше навредил и фактът, че забременя толкова бързо. Издатината се очертаваше ясно под новите рокли, които ѝ шиеха. Едуард, разбира се, се държеше като гордо петле, прехласваше се по нея. Уорик можеше само да се усмихва и да мълчи, докато се раздаваха ценни титли, една по една, на мъже и жени, които досега са били прости наемници на земя, без особени притежания.

Едуард подпря едрата си глава на ръцете си и се разсмя на нещо, което Елизабет му прошепна. Косата ѝ се разстла по масата — червена със златни нишки, изключително необикновен цвят. Младият крал се пресегна и пръстите му заиграха с един кичур, а през това време той ѝ шепнеше мили неща, които накараха кралицата да поруменее и да го удари през ръката. Уорик си мислеше, че те не забелязват погледа му, но Елизабет долови вниманието му. Щом Едуард се обърна към един слуга, за да поръча още вино, Уорик усети, че е станал обект на нейния хладен взор.

Изчерви се, все едно го бяха хванали да прави нещо нередно, а не просто да гледа. Бавно, той надигна чаша към нея. Стори му се, че изражението ѝ стана по-студено тогава, но после тя се усмихна и това му припомни каква невероятна красавица е. Кожата ѝ беше бледа и леко белязана — по бузите ѝ се виждаха миниатюрните белези от шарка. Устата ѝ бе малко тънка, макар че устните ѝ бяха толкова червени, че сякаш ги беше хапала. Но очите ѝ привличаха вниманието, с тежки надвиснали клепачи и сякаш сънливи, все едно всеки момент щеше да се прозее. Имаше нещо дяволско в подобни очи и без да иска, наведе Уорик на мисли за спалнята им. Тя вдигна чашата си към него и вирна глава в отговор, сякаш гледаше противник преди двубой. Той отпи голяма глътка и видя, че тя прави същото, а от червеното вино устните ѝ станаха още по-кървави.

Уорик погледна към Едуард доста нервно — толкова интимна му се стори размяната на погледи с Елизабет. Кралят бе отметнал назад глава и се мъчеше да подхвърли някаква храна така, че да попадне в отворената му уста. Уорик се засмя на тази глупост. Независимо от всичките си пиянски шумни игри той си бе избрал съпруга, която не му даваше никакви преимущества. Да беше по-стар, да, човек можеше да му се възхищава, премерен избор на любовта пред съюзничеството или богатството. Но Уорик не се доверяваше на младостта на Едуард.

Точно както той се беше втурнал да се бие при Тоутън — и, да, спечели триумф там, — по същия начин се беше хвърлил в брак с жена, която почти не познаваше. Самата численост на членовете на семейство Удвил, които превзеха кралските дворци, сякаш изненада Едуард не по-малко от другите, макар че той само клатеше глава благоразположено и се оттегляше в личните си покои при по-опитната си съпруга, която да го забавлява.

Уорик залитна и разля виното си, когато един младеж размаха ръце, пеейки или крещейки с необуздани движения, които обърнаха един бут и го запратиха във въздуха заедно с трясъка на счупени чинии. Той изруга под нос, усещайки, че Елизабет все още го гледа. Тя изрази изумление от неговата роля в живота на мъжа ѝ, не виждаше никаква причина Едуард да си прави лични срещи с Уорик и още неколцина мъже. Личният съвет не беше разтурен, но през последните три месеца под нейно влияние Едуард го бе посетил само веднъж. Ако някой въпрос от сферата на закона или обичаите се нуждаеше от вниманието му, той трябваше да му се представи лично, като често и Елизабет присъстваше там, хвърляше поглед към книжата и караше съпруга си да ѝ ги обяснява.

Уорик се нагласи да измъкне едно тъмно късче карамфил, което се беше загнездило между два зъба. Естествено, Едуард не разбираше истински от парламент, укази и закони, затова задачата да бъдат сведени до кралицата се падаше на писари и лордове, докато тя ги слушаше с широко отворени очи и изкусно поднесени на показ гърди. И доста по-възрастните мъже се разтреперваха и изчервяваха при това цялостно и безупречно внимание.

Уорик изпи виното си и се загледа как отново пълнят чашата му. Осъзна, че направо ненавижда тази жена — и, за жалост, в същото време страстно я желаеше. Намираше се в отчайващо положение, съзнаваше, че в никакъв случай няма да получи удовлетворение. Коронясаха Елизабет за кралица. Очевидно тя беше на мнение, че огромният ѝ съпруг няма нужда от ничии други съвети освен нейните, поне що се отнася до рода Удвил.

— Разбира се, че трябва да ни попееш, Ричард! — чу Уорик гласа на Елизабет. Той се задави с глътката вино и се закашля бурно, докато цялата маса ликуваше и тропаше с крака. Но този, който се изправи и се поклони, бе братът на Едуард, усмихваше се срамежливо на снаха си и пийваше от чашата с вино, за да прочисти гърлото си.

Уорик само се надяваше да не направят Ричард Глостър на глупак на това място. Вече го познаваше достатъчно добре, за да се гордее с качествата му. Още по-странното беше, че си спомняше какво щастие изпита баща му, когато той се роди. Беше само преди дванайсет години и сигурно половин дузина животи, когато светът беше по-добър, когато собственият му баща все още беше жив и бе искал някак си да принуди Хенри да бъде добър крал… Усети погледа на брат си върху себе си и повдигна вежда в горчива самоирония. Никога нямаше път назад. Никога нямаше шанс да се поправят направените грешки. Човек просто трябваше или да върви напред, или да се остави да пропадне.

Братът на краля имаше доста сладък глас, чист и спокоен, и пееше за селската любов. Уорик се остави мелодията да го погълне, спомни си за един градинар в имението Мидълхам, когото познаваше. Мъжът бе работил за баща му в продължение на трийсет години, кожата му беше кафява като подметка от живота, прекаран навън. Сега, като поглеждаше назад, осъзнаваше, че Чарли вероятно е бил с малко забавено развитие. Жената, с която живееше в къщата на имението им, беше майка му, а не съпруга, както Уорик като момче смяташе. Чарли със сигурност никога не запомни името му и го поздравяваше с „Къдрокоско“ всеки път, когато се срещнеха, макар че косата му беше права. Той се загледа втренчено в чашата си и се зачуди защо ли споменът за този човек го споходи сега изневиделица. Сети се за крака му, смазан от каруца, когато бил момче, останал по тази причина изкривен и винаги, винаги да го боли.

— И аз съм имал порязвания и трески — рече младият Уорик в младежката си невинност. — И един изгнил зъб, който ме караше да плача като бебе, докато не ми го извадиха. Как така можеш да понасяш твоя хапещ с непоносима болка крак, както ми го описваш, да ходиш и да спиш, и болката никога да не минава? Чарли, как не те разбива на парчета?

— Нима мислиш, че не е така? — прошепна Чарли и се загледа в тъмнината напред. — Ами аз бих казал, че хиляди пъти са ме разбивали на парчета, сломен съм бил като безпомощно, разридано момченце. Въпреки това не умирам, Къдрокоско! Слънцето изгрява и аз трябва да стана и пак да се захвана с работата си. Но не казвай, че не съм бил сломен, слънчице. Случва ми се всеки ден.

Уорик поклати глава и разтри с юмруци очните си ябълки. Проклетото вино го разнежваше до сълзи — пък беше и в компания на бегли погледи и жестоки усмивки, които го караха да се чувства все едно е попаднал сред вълци.

Песента свърши и младият певец се изчерви, щом започнаха да го хвалят от единия край на масата до другия. Като херцог на Глостър, на Ричард Плантагенет бяха дадени огромни имоти, всичките управлявани от феодали и чакащи го да ги поеме. Щедра беше ръката на крал Едуард, от нея се изливаха благини без мисъл за последствията.

Може би Едуард усети колко напрегнат е погледът на Уорик, спрял се върху него. Той срещна очите му и се изправи, леко се олюля, наклони се напред и се подпря на една ръка. Брат му Ричард седна и смехът и разговорите секнаха, всички зачакаха кралят да заговори.

— Тази вечер има за цел да почете всички ви, но искам да вдигна тост за онзи, който ме видя като крал, преди дори аз да го сторя. Граф Уорик, Ричард Невил, чийто баща стоеше плътно до моя — и умря заедно с него. Чиито чичо и брат се биха с мен при Тоутън, когато снегът се сипеше като пелена и не виждахме нищо… Казвам ви, не бих стоял тук днес без неговата помощ. Затова вдигам този тост, Уорик, за теб.

Останалите се изправиха с много стъргане и скърцане на столове и бързо подеха думите му. Останал единствен седнал, Уорик се помъчи да не обръща внимание на роднините на Елизабет, които си шепнеха и се кикотеха. Те бяха ниски мъже и жени, от евтин, вулгарен произход. Той сведе глава в знак на благодарност към Едуард.

След като пияният крал се срути обратно върху стола си, Уорик чу какъв въпрос му зададе Елизабет. Тя бе прикрила с ръка устата си, но моментът и силата на гласа ѝ бяха подбрани съвсем точно, така че да може той да я чуе.

— И все пак той не можеше да спечели без теб, любими. Нима не каза точно това?

Едуард, изглежда, не разбра, че думите са достигнали до чужди уши. Той просто се захили и поклати глава. Един слуга постави на масата до него плато с цвъртящи бъбречета и очите му се разшириха с подновен интерес, той се пресегна с ножа, за да прободе няколко, преди още да му ги поднесат. Младият крал беше твърде пиян, за да осъзнае, че разговорите и смехът около масата бяха сведени почти до шепот. Половината от членовете на семейство Удвил стояха и тръпнеха от удоволствие в очакване да чуят как ще отговори. С Елизабет зад гърба си те се чувстваха уверени, прикриваха усти с парче плат и си хвърляха взаимно бързи погледи.

— При Сейнт Олбънс, Едуард? — продължи тя да го притиска. — Каза, че не би могъл да победи там, ако не си бил ти. Трябваше ти да водиш в Тоутън. Брат ми Антъни се би на отсрещната страна — о, ти вече му прости, любов моя! Антъни твърди, че ти си истински колос, лъв, Херкулес на бойното поле.

Елизабет потърси брат си, хвърляйки поглед по протежението на масата. Той беше огромен мъж, истински вол с космати ръце, които, без да забележат околните, бе потопил в някаква бълвоч от мазнина и ейл.

— Ти видя ли милорд Уорик на бойното поле при Тоутън, Антъни? Казват, че се е бил в центъра?

— Не съм го видял — отвърна брат ѝ и се захили на Уорик.

Преди мъжът изглеждаше достатъчно умен. Може би смяташе, че сестра му се шегува, наслаждавайки се на малко груби шеги или подигравки за сметка на Уорик. Но за себе си Уорик беше решил, че малката кралица е абсолютно сериозна, че само търси да му намери слабост. Усмихна ѝ се, вдигна чаша и сведе глава надолу, за да ѝ окаже почит.

За негово удоволствие, Ричард Глостър реагира от другата страна на масата, вдигна и той чашата си и му се усмихна приветливо. Уорик видя, че истински се забавлява, и се зачуди дали момчето разбира, че е бил обиден и е преживял неприятен момент, или дали просто не е било късмет и грешка, сторена от добронамереност. Момчето не беше глупаво, всичките му учители го твърдяха, но все още беше много младо. За негова изненада, в този момент Ричард му намигна без предупреждение и това накара по-стария мъж да се взира с удоволствие в пространството. Как да не обичаш този малък дявол?

Замъкът Уиндзор беше древна крепост, а също и фамилен дом, но топлината не бе сред присъщите му качества. Щом страната биваше обхваната от къси дни и мраз, спомените за Тоутън се връщаха за тези, които се бяха били там. Това се случваше всяка зима в сънищата за сняг и кръв.

Уорик потръпна, както се беше облегнал на голата каменна стена заедно с брат си Джордж. Архиепископът на Йорк беше доста напълнял от предишните една-две години, макар все още да пускаше малко пот в двубоите за обучение на братята си, когато имаха тази възможност. Тези лежерни часове бяха станали по-редки, след като семейство Удвил пристигнаха в двора.

— Направо си е странно — рече Джордж. — През лятото се оплаквах от жегата. Помня, че беше непоносима, ама споменът вече не ми изглежда много истински. С побелялата земя и мразовития въздух започвам да се убеждавам, че бих дал всичко, за да се потя отново. И ако това се случи, не се съмнявам, че пак бих жадувал за завръщането на студа. Какво непостоянно същество е човекът, Ричард. Ако не всички прослойки, то поне епископите.

Уорик се засмя и изгледа с любов по-малкия си брат. Като архиепископ Джордж беше мъж с власт и влияние. Превъзхождаха го само кардиналите в Рим, въпреки това той все още младееше и се усмихваше на брат си с палава усмивка. Истината за треперенето им всъщност се криеше в това, че в кралската зала за аудиенции не беше запален ни един огън.

Накараха Уорик да чака цял час, макар на него да му се стори, че бяха шест. Докато брат му си спомняше с копнеж за лятото, самият той си мислеше за дните, когато можеше да влезе при Едуард без известие, без да го оставят да пристъпва от крак на крак в очакване като най-обикновен слуга.

Причината за тази промяна не беше мистерия. Бе отнело малко време, но той вече прие, че страховете му не са били безпочвени. Елизабет Удвил беше нарочила семейство Невил заради влиянието им върху съпруга ѝ и бе решила да ги отстрани. Нямаше друго обяснение за начина, по който бе подредила семейството си — като пионки върху дъската. По-малко от година след пристигането ѝ в двора баща ѝ бе станал граф Ривърс и кралски ковчежник. Две от сестрите ѝ бяха омъжени в семейства с доста власт, подбрани много внимателно. Уорик си представяше как кралицата прекарва цялото си време в архивите, търсейки семейства, които биха могли да осигурят поредната титла за рода ѝ. Сестрите ѝ щяха да наследят домове и земи, които в друг случай щяха да се върнат на Короната, или пък, какъвто бе един от случаите, на един братовчед от рода Невил. Лицето му се сви в гримаса при тази мисъл, макар да знаеше, че и той на нейно място би сторил същото. Кралят се вслушваше в думите на Елизабет, а и раздаваше с лека ръка награди заради приятните си преживявания в леглото ѝ. Уорик и Невил трябваше да си мълчат; нямаше какво друго да направят.

— Как са твоите възпитаници? — попита брат му, прекъсвайки мислите му. — Все още ли градят бъдещето си?

Уорик простена при спомена за онзи ден, в който откриха Ричард Глостър и Хенри Пърси на пазара в Мидълхам да продават подбрани меса и вино от собствените му изби. Един от съседите им по сергия бе изпратил вестител до замъка и така заловиха момчетата и ги върнаха вкъщи. Все още се изчервяваше от неудобство при този спомен.

— Жалко е да го призная, но сега пък са открили залагането. Разбира се, има младежи от селото, които с удоволствие им прибират паричките, после те се сбиват и накрая жена ми е призована да се произнесе при поредния набор от несправедливости.

Брат му се приближи и развеселен установи с каква обич говори той за тях.

— Колко съжалявам, че не ти се родиха синове. Сега виждам, че сигурно би ти доставило радост.

Уорик кимна и очите му се присвиха.

— Имам толкова много спомени за нас тримата с Джон и с братовчедите, за онези лодки, които направихме, а после те потънаха, помниш ли? Или пък за коня, който уловихме и влачи Джон почти километър, но той не го изпускаше. Сещаш ли се за този случай? Господ ми е свидетел, че си обичам двете дъщери, но не е същото. Мидълхам беше твърде тих за известно време без нас.

— Милорд Уорик? — рече един слуга.

Той смигна на брат си и се отблъсна от стената. Архиепископът го потупа по рамото и го побутна към огромните врати, които водеха към кралското присъствие на Едуард. Те се отвориха пред него.

Свършиха дните на празните стаи и мълчаливите подтичващи слуги. Цели дузини писари седяха на малки масички покрай стените на дългия салон и преписваха ръкописи. Други стояха на малки групички и обсъждаха работите си като търговци, които се пазарят за цената. Дворът беше зает, изпълнен с оживление и сериозни намерения.

Изведнъж Уорик си спомни как намери краля в същия този салон преди около година. Беше облечен в доспехи, нямаше само шлем и, по някаква причина, му липсваше единият от металните ботуши, та се показваше босият му крак. Кралят се мотаеше из замъка с огромна гарафа с вино в едната си ръка, а с другата стискаше сготвено пиле. Очевидно тези дни бяха отминали под давлението на Елизабет. За първи път той имаше помощник на служба, който да сподели тежестта на управлението на страната. Важният мъж тук, Хю Паучър, беше човек, когото Уорик заобича искрено, който бе лесно достъпен и винаги го изслушваше внимателно. Сега се огледа за него, но не го видя никъде.

Последва слугата през вестибюла и по дългия коридор от светъл варовик. Когато приближиха, той чу звука от изстреляна стрела. И инстинктивно трепна, тъй като се беше сблъсквал с това усещане по време на битка. Звукът отекна странно на това затворено място, макар че салонът бе огромен. Слугата явно бе уловил шокираната му реакция и той се почувства малко раздразнен. Щом стигнаха до галерията, мъжът извести за пристигането му и изчезна на бегом, сякаш имаше поне още десетина неща за вършене.

Едуард стоеше прав с изтеглен лък и голям кош със стрели пред себе си. В далечния край на закътаната галерия, поне на стотина метра, беше поставена мишена от слама и платно на височината на човешки бой. Това би било лесна цел за един истински стрелец, но доколкото той знаеше, Едуард никога не бе стрелял с лък. Повечето мъже дори не биха могли да го опънат, но той май имаше тази сила в дясната си ръка. Едуард не откъсна очи от заниманието си, напълно погълнат от усилието да държи лъка стабилно. Мишената бе поставена върху дъбовата ламперия и две от стрелите се бяха забили изцяло извън кръга. Както бе изплезил върха на розовия си език, Едуард бе въплъщение на самата концентрация. Той отвори ръка и стрелата излетя прекалено бързо, за да я проследи човешко око, и потъна до перата във външния периметър на мишената. Едуард се усмихна щастливо.

— А, Ричард! — рече му. — Имам да наваксвам със сто попадения, за да настигна сър Антъни тук. Искаш ли и ти да опиташ?

Уорик погледна към дебелоръкия рицар, който го наблюдаваше внимателно. Четирима мъже от рода Удвил вече бяха влезли в редиците на Ордена на жартиерата, което им даваше правото да влизат при краля като негови най-верни придружители. Уорик очакваше, че ще има поне един или двама души в негово присъствие. Зачуди се дали Едуард изобщо осъзнава, че прекарва много малко от времето, в което беше буден, без да е обграден от неколцина Удвил, а, естествено, нощите си прекарваше с Елизабет. Уорик беше разтревожен от начина, по който тази фамилия изцяло бе обсебила младия крал. Не един или два пъти му се искаше да предложи съветите си, но да критикуваш съпругата на някого, беше изключително опасно нещо. Насилваше се да пази мълчание при всяка стрела и подмолна критика, която получаваше.

Антъни бе вероятно любимецът на Едуард сред мъжете на Удвил. С десетина години по-стар от краля, огромният рицар като че ли се наслаждаваше да бъде противник в двубоите за обучение и може би беше единственият Удвил, който би оцелял повече от няколко минути в противоборство. Излъчваше известна доза настръхнала враждебност, щом се озове в присъствието на Уорик, като че ли искаше да бъде заплаха или пък вече беше решил, че Уорик му е враг.

— Ваше Величество, ако позволите сър Антъни да се върне към задълженията си, ще се пробвам да пусна една-две стрели. А имам и разни въпроси да обсъдя с вас.

Едуард се почеса по бузата, разбираше молбата, но не беше склонен да я удовлетвори.

— Ами, много добре тогава. Антъни, може би ще събереш стрелите. Все още имам да наваксвам със сто попадения. Сигурен съм, че лорд Уорик няма да отнеме много от времето ми.

Уорик прикри изумлението си и сведе глава. Усети, че Антени Удвил го гледа, и го игнорира, докато той се отдалечи достатъчно.

— Как е брат ми? — рече Едуард, преди още да успее да заговори.

— Достатъчно добре — отвърна Уорик. Част от обичта, която бе показал отвън, бе видна и в момента. Едуард го изгледа внимателно.

— Добре. Брадва и меч… макар че може би и лък, за да изгради раменете му. Преди беше много слабоват. Съобщи ми, ако ти прави някакви проблеми.

— Разбира се. Учителите му казват, че много бързо се учи.

— Което няма изобщо да му помогне, ако не е достатъчно як, за да стои в доспехи, докато някой друг се мъчи да му набие лицето навътре — добави кралят. — И аз бях мек като подгизнала кожа, когато тръгнах с теб към Кале. Три години в гарнизона ме направиха мъжа, който съм днес — под твоето командване. Направѝ същото и с него, моля ти се. Той е най-малкият от всички и твърде дълго продължи детството му.

Уорик погледна към Антени Удвил в отсрещния край на салона и се помъчи да прецени с колко време разполага да са насаме. Той сумтеше и се мъчеше да извади една стрела, потънала дълбоко в меката ламперия. Едуард засече погледа му и изръмжа нещо гърлено.

— Добре тогава, казвай каквото имаш за обсъждане.

— Става дума за този последен брак, Едуард — отрони той с облекчение. — Джон Удвил е само на деветнайсет. Майката на Норфолк е на почти седемдесет. Ако Моубрей беше още жив, той щеше да поиска справедливост от съда, знаеш това. Ваше Величество, аз знам, че семейство Удвил се домогват до титли, но женитба при такава възрастова разлика е вече прекалено.

Едуард застина, докато го слушаше, цялата му лековата веселост се бе изпарила. Уорик знаеше, че се намира в точно тази опасна позиция, която се бе мъчил да избягва цяла година. Норфолк едва преживя битката при Тоутън и умря от някаква болест на дробовете само няколко месеца по-късно, което не изненада ни един от хората, които го бяха видели през този ден. Чудо беше, че доживя до пролетта.

— Моубрей беше свестен човек, Ваше Величество — верен ви беше, макар всички да твърдяха, че трябва да застане на страната на Ланкастър. Неговата майка е Невил, Едуард, затова аз се гордея с предаността му. Въпреки това сега ти ще разрешиш един голобрад Удвил да седне край огнището му и да целува сгърчените бузи на майка му, така ли? Смятам, че двамата с теб дължим на семейството му малко повече достойнство от това.

— Какво те е грижа… — тихо рече Едуард.

Държеше лъка като че ли беше дръжката на брадва, и в средата си той беше почти толкова дебел. Изведнъж изпита усещането, че Едуард си представя как замахва с него, някакво почти незабележимо потрепване на мускулите, което го накара да иска да се прикрие от опасността. Беше виждал Едуард на бойното поле и много добре знаеше какво може той. Въпреки това не помръдна и отвърна хладнокръвно на погледа му.

— Не възразявам срещу правото на жена ти да намери добра партия за сестрите и братята си или пък за синовете си. Но в този случай… това е направо извращение, разликата във възрастта им е половин век. А когато старицата умре, титлата ще остане за него. Представи си как горестно плаче тя, след като един непознат ще я нарича „съпруга“, а после ще наследи всичко, което по право принадлежи на сина ѝ. По-добре това пале от рода Удвил да си купи титлата, Едуард! Ама да я присвои по този начин… направо е сатанинско!

— Нима твоят брак не ти донесе несметни богатства, Ричард? — отвърна Едуард.

— Брак с млада жена, от който се родиха двете ми прекрасни дъщери. Това стори и ти самият, Едуард. Но подобно, напълно лишено от любов, сливане на родовете Норфолк и Удвил е твърде демонстративно, чак жестоко. То ще предизвика недоволство.

За по-малко от година в двора новата кралица вече бе родила една дъщеря, позната с името Елизабет Йоркска. Сега отново беше бременна, плодовита като млада кобилка. Уорик се бе съгласил да стане кръстник на първото им дете, вярвайки, че самото предложение трябва да послужи като маслинова клонка между тях. Но по време на кръщенето кралицата се приведе към него и му прошепна доверително, че мечтае да роди на краля още дузина чудесни момчета. Веселото пламъче в очите ѝ, щом зърна изражението му, вгорчи остатъка от деня му и не преставаше да го тормози оттогава.

Най-лошото бе, че Невилови бяха сторили почти същото по времето на дядо му, кръстосвайки дузина от братята и сестрите си с най-благородните семейства на Англия. Уорик смяташе, че е улучил слабо място с темата за бракосъчетанието на вдовстващата херцогиня на Норфолк, но изражението по лицето на Едуард го увери, че е грешил. Той осъзна, че младият крал е влюбен до уши и остава сляп и глух за всичко, скрит под полите на жена си. По лицето му се изписа искрен гняв, щом усети, че критикуват Елизабет. Уорик не го бе виждал тъй разгневен от момента, когато преди пет години застана насред кървавите бойни поля на Тоутън. Не можа да сдържи потръпването си, щом зърна агресивния блясък в очите на гиганта насреща си.

— Ти сподели с мен притесненията си, Ричард — отсече Едуард. — Като мой съветник това е твое задължение. Ще ги обмисля, но трябва да си наясно, че за мен Джон Удвил е прекрасен човек. Знаеш ли, че носи под копринените си дрехи ризница от конски косми? Видях я, когато се съблече, за да се изкъпе в реката по време на един лов. Кожата му е с цвета на сурово месо, но той не се оплаква. Много го бива и с кучетата, а е и брат на жена ми. Тя иска да го издигне, а пък аз се радвам да ѝ доставя удоволствие.

Антъни Удвил най-сетне се завърна, след като оряза с ножа си всички стрели от ламперията. Сега приближаваше с бърза крачка, мъчейки се да дочуе края на техния разговор. Уорик отстъпи крачка назад и се поклони, за да не му предостави тази възможност. След като каза каквото има, предполагаше, че думите му ще бъдат повторени от устата на Едуард пред Елизабет още същата вечер. Едва ли можеше да настоява кралят да ги запази в тайна от собствената си съпруга. Почака Едуард да го освободи и се оттегли, докато усещаше впития поглед на Удвил в гърба си.

25.

Трийсет коня трябваше да бъдат изведени един по един от яслите в смрадливия трюм. Това отне доста време и докато чакаше, Уорик стоеше и гледаше смръщено доковете на Кале. Самите кейове бяха застлани с дялани камъни и железни блокове, но пътеките бяха от дъски, които се простираха чак до складовете и кръчмите покрай брега, всичките наблъскани едни в други поради липса на място. Той имаше и добри, и лоши спомени от пристанищната крепост. Някога тя беше входът към английска Нормандия, място, където човек можеше да продаде и да купи абсолютно всичко — от маймуни и слонова кост до лавандула, рубини и вълна. Слабостта на крал Хенри бе сложила край на всичко това.

Пристанището беше пак толкова шумно и смърдеше не по-малко от преди. Дузина кораби се люшкаха на котва извън заградените води. Всички те чакаха скифът на управляващия пристанището да дойде при тях, като междувременно капитаните си подвикваха разни обиди. Никой не можеше да навлезе в Кале без неговото разрешение, не и с оръдието, насочено към открито море, което за миг щеше да ги превърне в отломки. Над главата му пронизително крякаха чайки и се спускаха изневиделица, за да клъвнат всеки остатък от рибешки люспи или вътрешности наоколо.

По дългите кейове екипажите на осем търговски кораба изнасяха колкото могат по-бързо бали и бурета от трюмовете, мъчейки се да разсеят и объркат английските пристанищни чиновници, които се опитваха да изчисляват каква такса им дължат насред изумителното разнообразие от печати, истински или пък фалшифицирани. Насред тях и около тях се поклащаха рибарски лодки, а френските рибари показваха екземпляри от улова си. Уорик си спомни оживеността и какофонията на това място, макар че от младежките му години насам то се бе превърнало в още по-трескаво гъмжило. Тогава Кале бе просто едно от трийсетте им пристанища, като цялото крайбрежие и две трети от Франция процъфтяваха под контрола на англичаните. Той поклати тъжно глава.

Пристанището все още носеше на Короната хиляди на година, както от данъци, така и от печалби, и нито един пирон дори, който преминаваше, не беше законен, не и когато двете страни никога не бяха обявявали официално мир помежду си. Хората и от двете страни бяха забогатели в тази несигурност, използвайки Кале като входна точка за цяла Франция и Бургундия, та дори за Сицилия и Северна Африка, ако се плати достатъчно подкуп.

Той наблюдаваше как отварят сандък с портокали; погледът му бе привлечен от яркоцветното петно върху избелелите дъски на дока. Английският търговец се вгледа в тях и ненадейно заби палец в сърцевината на един плод, после облиза сока от пръстите си и кимна с глава. Плодове през зимата от страни далеч на юг, където лимоните и портокалите вирееха. Захар от Кипър или Левант, дори снаряжение от Италия, където един майстор ковач искаше цяло състояние за уменията си. Самият той притежаваше такъв комплект, направен по мярка — прилепваше идеално към фигурата му и неведнъж бе спасявал живота му.

Уорик подсвирна и търговецът вдигна очи; подозрителността го напусна, като съзря по дрехата герба на херцога. Уорик зачака, докато слугата на търговеца изприпка с три големи портокала, за които той му подхвърли едно сребърно пени. Кале все още беше място, на което тези, които имаха нюх, можеха да направят богатство. Въпреки това не беше Кале от миналото му.

Разтовариха и последните коне и ги оседлаха, като мъжете му направиха спретната фаланга от доспехи и конска тяга, за да преминат през пристанището. Уорик махна с ръка и обърна коня си със задница към морето, тръгна надолу по главната улица към стените, които обграждаха всичко в пристанищния град. Те се издигаха над всяка живинка вътре — едно постоянно напомняне, че това е град, разположен във вражеска земя, със стени дебели три-четири метра, които да устояват на обсада. Крал Едуард плащаше на стотици мъже, за да поддържат тези стени. Те често бяха със съпругите и децата си, които никога не бяха виждали Англия. Кале представляваше един собствен малък свят, с улички и магазини, с ковачи и джебчии, и пропаднали жени, чиито съпрузи бяха умрели от болест или удавяне.

Уорик приближи до вътрешната врата и представи на капитана там документите си с печата на крал Едуард. Зад гърба му трийсет мъже в доспехи бъбреха тихичко, усетили, че графът е в мрачно настроение. Единственият, който не можеше да спре да се оглежда удивено, беше Джордж, херцогът на Кларънс. За младежа доковете, пропити от екзотични ухания и вкусове на подправки, изпълваха с екстаз всичките му сетива. Щом вратите се разтвориха, Уорик му подхвърли един портокал и той го улови с усмивка, като притисна странния плод до носа си и вдиша аромата му.

Да гледа Джордж Кларънс така изпълнен с живот, донякъде ободри посърналия дух на Уорик. Кале беше междинната спирка отвъд Ламанша за цял един континент, знаеше добре това. Също така не беше най-доброто място за акостиране, ако си тръгнал за Париж, както беше в неговия случай. Много по-добре би било да се вземе кораб до Онфльор, макар градът вече да не беше владение на англичаните.

Уорик усети как конят му разтяга крачка в галоп и освободи главата на животното, след като бе прекарало с наочници толкова време, затворено във вонящата ясла. Конете не повръщаха и един морски преход понякога означаваше да страдат ужасно, да им прилошава все повече и повече, без да могат да си изпразнят стомаха. Добре им действаше да потичат на воля и пътят пред тях се разчистваше бързо, щом хората видеха, че се задават галопиращи конници.

Той чу как Кларънс наддава вик, когато се изравни с него. Уорик се наведе над врата на коня си и препусна в галоп, въодушевен от удоволствието на скоростта и риска. Едно падане можеше да ги убие, но въздухът беше студен и сладък, изпълнен с обещанията на пролетта и със зеленината наоколо.

Усети, че се смее, едва си поемаше въздух. И той бе прекарал затворен твърде дълго, като в продължение на две, почти три години трябваше да наблюдава как издигат разни Удвил до всякакви постове и позиции, които носят заплата в Англия и Уелс. Приятно бе да остави това зад гърба си във всяко отношение.

Беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато един английски лорд можеше да отплава до Онфльор и нагоре по реката до Руан, после взимаше малка лодка по Сена чак до сърцето на Париж. Но прекрасните им бойни коне сега не можеха да се превозят в някакви нестабилни речни лодки. Вярно, щеше да пристигне прашен и изпотен, целият с лепкава мръсотия по себе си. Той и хората му щяха да се нуждаят от още един ден, за да си намерят стаи и да се изкъпят. Но дори и така, сигурно щеше да се чувства освежен. Чу как Кларънс се смее, докато копитата им трополят по хубавия път с главозамайваща бързина.

Уорик се обърна да види младия мъж. Кларънс приличаше на по-големия си брат в някои отношения, макар да не беше пораснал толкова висок и да беше безкрайно по-дружелюбен. Като човек, наблюдавал как Едуард възмъжава, в началото той изпитваше предпазливост към този пореден син на Йорк, затова прие присъствието му с неохота. Предполагаше, че братът на Едуард винаги щеше да докладва за по-интересните събития на краля и кралицата. С младия Ричард в Мидълхам никога не успя съвсем да се отърси от усещането, че те го наблюдават. Въпреки това Джордж Кларънс имаше открито лице и не хвърляше мнителни погледи наоколо си. С тъга установи, че всъщност харесва всички синове на Йорк. Ако не беше Елизабет Удвил, смяташе, че Плантагенетите и Невилови щяха да изковат неразрушима връзка.

Ако яздеха по-обикновени коне, можеха да ги обменят на пощенските станции по пътя за Париж, който беше на около двеста и петдесет километра от брега. Както и най-старите пътища в Англия, това беше чиста, широка повърхност, покрита с добър римски камък. Пътят се простираше по периферията на едновремешна Цезарова Галия. По него беше пълно с търговци, но те дърпаха настрани каруците и семействата си, щом видеха летящите рицари на Уорик.

Преди още да бе свършила първата утрин, на два пъти ги спираха френски капитани. Всеки път ги пускаха още щом им покажеха документите си, всички подпечатани и от майордома на крал Луи в Париж. Войниците ставаха забележително учтиви и услужливи след това, препоръчваха им най-добрите места за почивка по пътя към столицата. Преди залез-слънце Уорик и хората му намериха странноприемници и ако повечето от тях трябваше да спят заедно с конете си в конюшните или пък напъхани под стрехите на някой таван, то това не беше кой знае какво затруднение.

На четвъртата нощ Уорик и Кларънс си взеха маса със сервирани маслини, хляб и вино, достатъчно силно, та да им замае главите. Собствениците изглеждаха доволни, че в къщата им има английски лордове, макар че Уорик все пак изпрати един от хората си да наблюдава как приготвят храната им. Извинението му бе, че се бои от отрова, но всъщност мъжът беше опитен готвач и с удоволствие разпитваше за новите вкусове, за всяка подправка и прахче, настояваше да ги опитва. Докато се върнат в Англия, Уорик знаеше, че ще е научил десетина нови ястия от френската провинция, на които той да се наслаждава.

Седяха край огнището с желязна решетка, отпуснати за една вечер без дрънченето на доспехи — и двамата бяха слезли от стаите си, облечени в обикновени туники. След като приключиха с първото ястие и избърсаха пръстите си, Уорик вдигна чашата си към младия мъж и му пожела късмет във всичко, което подхване. С изненада откри, че Кларънс е приятна компания, изобщо не беше бъбрив като повечето младежи; обратно, между тях често се възцаряваше дружелюбна тишина. Тостът на Уорик доведе до следващ и Кларънс, с вече порозовяло от алкохола лице, заяви:

— Да пием и за теб, Уорик, най-добрия приятел на брат ми. И за брат ми Едуард, първия човек в Англия!

Силното вино опияни младежа и той заваляше думите. Уорик се позасмя и изгълта съдържанието на чашата си, после пак я напълни от съда, преди прислужницата в кръчмата дори да успее да направи крачка в негова посока. Тя се отдръпна изчервена, с ръце, скръстени на кръста. Не беше свикнала с апетита и маниерите на англичаните. Първото плато с две малки пиленца, сготвени с копър и гъби, бе изгризано до кокал за нула време, без дори това да прекъсне разговора на мъжете.

— Едуард си намери добра жена, разбира се — неочаквано заяви Джордж. Той се взираше в огъня и не забеляза как изражението на другаря му се стегна. — С две вече родени дъщери, макар да не се съмнявам, че ще последват едно-две момчета. Елизабет е бременна за трети път, тъй че ще се моля да е син и наследник. Макар че, аз… ами… аз…

Уорик го изгледа рязко и младежът хвърли набързо поглед в негова посока. Страните му станаха толкова тъмночервени, че сякаш щеше да се задуши. Младият херцог бе очевидно нервен и се изпотяваше повече, отколкото предполагаше топлината от малкия огън в огнището.

— Аз… ъъ… Аз помолих да те придружа до Париж отчасти защото не бях виждал града и смятах, че това ще е хубаво пътуване, с нови впечатления, но и защото може би ще открия някоя друга книга, която да п-подаря…

Уорик го погледна загрижено. Умиротворената тишина от последните няколко дни изчезна. Зачуди се дали Джордж Кларънс няма да получи удар, тъй се тресеше и заекваше.

— Пийни малко, Джордж. Ето, месото дойде! Нека да ти го нарежа. Може би ще споделиш с мен онова, което те докара до такова трескаво състояние.

Уорик се зае да реже свинския бут, който донесоха на масата, като поставяше резени върху дървените чинии пред тях. Със собствения си нож раздроби месото на парченца, които можеше да набучи, после за пореден път доля вино в чашите. Без съмнение щяха да тръгнат по-късно на следващия ден, но тази мисъл не го притесни особено. Нямаше по-добър начин да прекараш някои вечери в приятна компания и с вино на масата.

Джордж, херцог Кларънс, се хранеше с нещастна физиономия и твърде пълна уста, за да се опита да говори. Дъвчеше лентичка вкусна препечена кожа, каквато надали бе опитвал досега, като я дърпаше наляво и надясно. Струваше му се, че тя никога няма да се скъса, но накрая мъжки се пребори и я преглътна. Месото сякаш успокои достатъчно превъзбудените му сетива, тъй че да заговори спокойно, насилвайки се да навързва бързо думите, преди сърцето му да се пръсне в гърдите.

— Исках да ви помоля, сър, милорд, за ръката на дъщеря ви Изабел, за да се оженим.

Най-сетне го каза. Младежът се сви в стола и пресуши до дъно чашата си, докато Уорик го гледаше със зяпнала уста, а в мозъка му всичко вреше и кипеше. Момчето беше по-добра партия, отколкото можеше да се надява — особено в момент, когато мъжете и жените от семейство Удвил си присвояваха всяка титла в страната още щом някоя се освободеше.

— Споменал ли си това свое желание пред дъщеря ми? — попита той.

Джордж запелтечи през виното и едва успя да отговори от заекване.

— Не съм споделял, че я желая, сър! Не бих посмял, преди да съм говорил с баща ѝ. До първата ни брачна нощ, милорд, сър!

— Поеми си въздух — рече Уорик. — Сега пак, хайде! Исках да кажа, желанието ти да се ожените, нищо повече. Някога… Не знам, говорили ли сте за любов с Изабел? Ако е тъй, бих бил доста учуден, ако си успял да кажеш повече от една ясна дума насред този клокочещ поток.

— Разговарял съм три пъти с нея, милорд, в непорочна компания. Два пъти в Лондон и веднъж във вашето имение в Мидълхам миналото лято.

— О, да, сещам се — каза Уорик, смътно припомняйки си, че е видял тогава шестнайсетгодишната си дъщеря да разговаря с едно потящо се момче. Зачуди се дали Джордж, херцог Кларънс, се интересуваше от дъщеря му заради красотата ѝ, или заради земите, които щеше да наследи. Уорик нямаше синове и онзи, който се оженеше за Изабел, щеше в един момент да стане най-богатият мъж в Англия, наследявайки огромните имоти както на Уорик, така и на Солсбъри. Изабел можеше да е вече омъжена, ако не беше необичайната доминантна позиция на Удвилови, когато тя достигна възраст за женене.

Уорик се намръщи, като погледна с нови очи на осемнайсетгодишния херцог, който можеше да му стане зет. Едно бе да гледа на него като на свястното момче и по-малък брат на краля, съвсем друго — като на бащата на бъдещите си внуци. Когато младежът срещна погледа му и го задържа, инстинктивно разбирайки защо е изпитателен, Уорик съзря там нервност, но също и някакъв вид кураж.

— Знам, че ще искате да обмислите моето предложение, сър. След като веднъж съм споменал, повече няма да говоря за това. Ще кажа единствено — обичам я, милорд, честна дума. Изабел е прекрасно момиче. Когато я накарам да се усмихва, ще ми се да се смея и да плача от радост.

Уорик вдигна ръка.

— Нека да смеля новината заедно с това хубаво ядене. Мисля, че искам още една бутилка от това червено вино, за да си успокоя стомаха — той видя, че младият мъж преглъща и пребледнява, затова реши да не го притиска. Прозя се. — Или пък по-добре да заспивам и да стана рано сутринта. Чака ни дълъг път утре — и Париж на следващия ден. Трябва да сме бодри.

— Ще имам ли отговора ви дотогава, сър? — попита Джордж с отчаян поглед.

— Да, определено — отвърна Уорик. Нямаше желание да измъчва младежа. Всичките му инстинкти го одобряваха, не на последно място защото жена му не беше и мечтала дори дъщеря им да се омъжи за херцог. А не биваше да се пренебрегва фактът, че женитбата щеше да вбеси Елизабет Удвил, макар че това щеше да остане за негово лично удоволствие.

Докато ставаше от масата, тази мисъл го спря.

— Нали знаеш, дори аз да искам да одобря избора ти, кралят ще трябва също да даде съгласието си, както е прието за всички бракове между благородническите семейства.

— Каква щастлива случайност тогава, че крал Едуард ми е брат — рече Джордж усмихнат, — а той ще ми позволи всичко, което е по силите му.

Ентусиазмът на младия мъж бе заразителен и Уорик се усмихна заедно с него. Джордж Кларънс все още не беше оформена личност, все още на път към човека, който щеше да бъде един ден. Но дори и така Уорик се надяваше, че братът на краля ще има успех.

Чаринг Крос беше кръстовище, разположено между сградите на парламента и стените на град Лондон, по-надолу по реката. Там, при завоя на Темза, то беше най-известно с огромния кръст, издигнат от първия крал Едуард по случай смъртта на съпругата му. Макар и на сто и осемдесет години, кръстът стоеше непокътнат като символ на скръбта и загубата на едно човешко същество.

Едуард сведе глава и вдигна длан, за да докосне мрамора. Виждаше следите от съприкосновението му с хилядите човешки ръце, попипали камъка за късмет, и каза молитва за отдавна починалата кралица. Може би тя щеше да е по-въздействена, идвайки от човек с височина не по-малка от тази на Едуард Дългокракия, и такъв, който също споделяше името и кръвта му. Чувстваше се близък до краля, когото хората бяха нарекли Чукът на шотландците.

Отвъд кръста и кръговото движение широкият път се простираше чак до Челси, голяма спирка за карети и с конюшни, където пътниците можеха да се изкъпят и да хапнат, преди да се насочат към по-запуснати места. Реката бе наблизо и той улавяше горчивата миризма на зеленикавата вода, която отваряше дробовете му. Прочисти гърлото си, за да потисне неприязънта си към гъстата кал и цялата влага и изоставеност наоколо — както и към предстоящата задача.

Това трябваше да се направи. Елизабет му бе отворила очите за влиянието, което кланът Невил бе придобил в английския двор, как членовете му се бяха внедрили във всяка ниша и кътче. Изумително колко често на примамливи постове бяха назначавани незабележителни мъже и жени, които просто по случайност имаха родители, дядовци или баби от рода Невил. Елизабет описваше това като „гнилоч“, макар да се чудеше как е било постигнато.

Изведнъж той се засмя и накара мъжете около него, застанали търпеливо, да вдигнат поглед. Жена му беше чудо невиждано — такава радост за него; как само го боготвореше, как се радваше на всяка част от него. Двамата се смееха безгрижно и ако лордовете му смятаха, че го е стиснала между бедрата си, ами всъщност не би могъл да го отрече. Но пък през цялото време знаеше, че Елизабет би сторила всичко, за да го защити — нямаше друг на света, чиито интереси тъй да съвпадаха с неговите собствени. Хиляда пъти му го беше повтаряла. Никой друг не заслужаваше абсолютното му доверие, защото те имаха лични мотиви, любови и приятелства извън него самия. А Елизабет беше изцяло посветена на краля си, неин любовник и неин съпруг, заради децата и короната.

Той погледна към отворената врата на странноприемницата „Чаринг Крос“, която имаше прекрасна позиция по пътя на каретите на запад и беше известна с хубавата си храна. Съдържателят бе предупреден, че ще посрещне краля. Стоеше превит на две в поклон и не можеше да се вдигне.

Едуард слезе бавно от коня. Мислите му все още бяха заети с жена му. Беше права, разбира се. Ако един градинар откриеше, че лозите му са прораснали отвъд ограниченията, през живия плет и храстите, и през цветовете, той нямаше да си затвори очите. Щеше да ги среже до корен и да изтегли къдравите филизи един по един, за да ги изхвърли в огъня. Ето това искаше тя.

Да има толкова много хора от рода Невил по високите етажи на властта на кралството, означаваше, че той управлява единствено с тяхната поддръжка. С Елизабет бяха обсъждали темата до безкрай, докато накрая той видя с очите си как тяхната лоза се простира до всеки имот и благородническа фамилия от южното крайбрежие до границата с Шотландия.

Горкият крал Хенри никога не бе забелязал колко далеч са стигнали, колко забита и силна бе станала лозата. Естествено, че не беше. Едуард също доскоро бе сляп за степента на влияние, която мъже като Уорик и сър Джон Невил от Нортъмбърланд имаха; на Фокънбърг, граф на Кент; на херцог Норфолк, с майка от рода Невил; на Джордж Невил, архиепископ на Йорк. Крал Едуард стисна челюст и погледна към прозорците на странноприемницата с изглед към кръстовището. Елизабет му беше нарисувала ужасяваща картина. Нима щеше да управлява единствено тогава когато не засягаше интересите на Невилови? Нямаше да позволи такова нещо, не и сега, когато беше наясно с това. Дори да се въздържи от кладата, която жена му искаше да види, нямаше да е зле да подреже някои части от този тъмен израстък.

Архиепископ Джордж Невил излезе от странноприемницата, привлечен от слуха, който се разнесе из стаите, че самият крал е застанал отпред. Всякакво движение на стотици метри около тях бе спряло и минувачите замръзваха на място, за да погледат младия мъж, който управляваше Англия.

Архиепископът бе коленичил пред краля по време на коронацията му. Сега беше облечен в хубава наметка и под нея свещеническа роба, но щом видя, че кралят наистина е дошъл, не се поколеба и отново падна на едно коляно в краката му. Рицарите около Едуард имаха изражения на гладни вълци. Не един от тях посегна към меча, докато архиепископът приближаваше. Джордж Невил застана със сведена глава и Едуард му прошепна да се изправи.

— Толкова много мъже и коне! — тихо възкликна той. — Аз съм ваш слуга, Ваше Величество. Чакам вашите заповеди.

Макар че Джордж Невил беше с цяла глава по-нисък от краля и бе църковен служител, той имаше широки рамене като всеки един от присъстващите рицари. Застанал изпънат като струна, не излъчваше нито чувство за вина, нито пък страх, просто отвръщаше на втренчения им поглед хладнокръвно и спокойно.

— Дойдох тук, за да си взема обратно Големия печат, Ваше Преосвещенство — рече Едуард. — Можете да го предадете на Робърт Къръм тук, оглавяващ архивите. Той ще го съхранява.

Джордж Невил пребледня и опули очи.

— В такъв случай уволнен ли съм от поста си, Ваше Величество? С нещо обидих ли ви? С нещо не изпълних задълженията си ли?

Той виждаше, че Едуард започва да се чувства неудобно, по врата и лицето му плъзнаха червени гневни петна.

— Няма такова нещо, Ваше Преосвещенство. Просто реших да предам Големия печат на друг служител.

— Но кой в такъв случай ще назначи съдиите и съдебните състави по делата, които вече са ми били представени? Към кого да се обърнат моите молители, какво да ги посъветвам, Ваше Величество? Аз… не мога да разбера…

Джордж Невил се огледа и видя с каква злост го наблюдаваха рицарите.

— Въоръжени мъже? Нима Ваше Величество си мислеше, че ще се възпротивя? Та аз съм дал клетва за вярност на вашата коронация!

Едуард се изчерви още повече. Беше си представял бяс и манипулации, а не един дълбоко наранен архиепископ. Кралят стисна зъби и не каза нищо, само гледаше как избликът заглъхва и Джордж Невил отпуска рамене съкрушен.

— Марън! — извика той. — Донеси ми кралския печат! Ще го откриеш в една кожена торба, обозначена със златен герб. Не, донеси и торбата също, щом ще го отнесат.

Слугата му се затича обратно към странноприемницата, затрополи по стълбите и изчезна в покоите на архиепископа. Навън на улицата Джордж Невил си бе възвърнал достойнството. Кралят все още стоеше гузно безмълвен и чакаше. Край тях се събра тълпа от зяпачи, мъже, жени и деца, всички ги наблюдаваха с удоволствие и страхопочитание.

— Не оспорвам правото ви да изберете когото искате за канцлер — продължи архиепископът шепнешком. — Но подозирам, че сте били подведен — той направи жест към въоръжените рицари около тях със студени и заплашителни лица. — Аз съм Божи служител и верен поданик. До този момент също бях и канцлер на Англия. Оставам верен — и Божи слуга също. Това не се е променило.

Едуард склони глава, приемайки твърденията му, макар че не му отговори. Прислужникът пристигна на бегом по калния път, преметнал през рамо торба на широка каишка. Едуард я прехвърли в ръцете на оглавяващия архивите, който се чувстваше толкова неловко, че само успя да изсумти в потвърждение и да провери съдържанието ѝ.

С резки движения кралят и рицарите му се качиха на конете. Тълпата се раздели набързо, щом хората разбраха, че кралят си тръгва. Архиепископът остана загледан в тях, докато се оттегляха в равен ход на изток към Лъдгейт и Лондон, отнасяйки със себе си Големия печат.

26.

Дворецът Лувър беше точно толкова впечатляващ, колкото бе предвидено да бъде, три пъти по-голям от Лондонската кула, дори без да се вземат предвид обширните градини. Когато Париж беше под английска окупация, Лувърът остана почти празен, като само малка част се използваше за конюшни и като резиденция на кралския лейтенант и губернатор.

Всичко това остана в миналото, помисли си Уорик скръбно — и със сигурност той нямаше да доживее, за да види връщането на тези дни. Докато прекосяваха провинцията, дъхът му секваше при мисълта, че тези места с лекота можеха да бъдат Кент, Съсекс или Корнуол. Нормандия и Пикардия толкова много приличаха на Южна Англия, че съвсем не беше изненадващо един-два пъти да са били завземани от английските крале. Уорик се усмихна на собственото си отражение в прозореца, загледан в декоративните живи плетове, които се простираха като че ли на цели километри по протежението на реката Сена. Такива мисли не бяха на място сега, когато толкова много се очакваше от него.

Присъствието на младия херцог Кларънс съвсем не навреди на каузата му, трябваше да си признае. Още от момента, в който официално обявиха тяхното пристигане в столицата, крал Луи и най-висшите му придворни не пестяха нито разходи, нито ласкателства за представителите на крал Едуард. Самото присъствие на собствения му брат бе посрещнато със стаено удоволствие, все едно фактът, че са изпратили Кларънс, беше доказателство за възобновеното желание на английската страна да търси мир и законна търговия. Помогна също и това, че младият херцог говореше прекрасен френски, макар че Уорик го помоли да се ограничи единствено до комплименти за двореца и града.

Крал Луи беше ранобуден. За да бъде куртоазен и да чака идването на Негово кралско височество, Уорик трябваше да става далеч преди зазоряване и да язди в тръс из мъгливите улици на Париж тъкмо когато този древен град се съживяваше. Стана му навик да спира пред една пекарна в близост до квартирата си, та докато се придвижваше, късаше парчета горещ хляб от самуна. Повечето от рицарите му бяха разквартирувани из града и Уорик бе оставен само с двама слуги, които го придружаваха до кралския дворец всяка сутрин. В други години той знаеше, че може да го принудят да чака с дни, но сега като по чудо свикна със само малко закъснение — докато кралят закусеше и го изкъпеха и парфюмираха, така че той се появяваше с прясно напомадена коса и изчеткани кадифени одежди. Уорик се чувстваше поласкан от благосклонното му внимание, от начина, по който го поздравяваше всяка сутрин, все едно бяха приятели.

Вратите в далечния край на залата се разтвориха с трясък — сигнал, че всички стражи и слуги трябва да застанат мирно. Вестителят започна рецитацията на множеството титли и почести на крал Луи и Уорик и Кларънс паднаха на коляно, перфектната двойка английски придворни в целия им блясък.

Френският крал премина през шпалира от придворни, цяла група мънички момченца в синьо-бели униформи носеха краищата на огромната му официална червена мантия. Около него се събраха дузина теснолики писари, които записваха всяка негова дума, дращеха с перата си на свой собствен език, за да не изостават от изговореното. Уорик присъстваше, когато един от тях припадна два дни по-рано. Сега този човек не се виждаше никъде, несъмнено заменен от някой, който можеше да следва по-добре словесния поток. Крал Луи обожаваше да говори, макар че никога не се отдаваше на безсмислено бъбрене. На Уорик му се струваше, че той разпръсва думите както рибар пуска стръвта си, и през цялото време следеше дали нещо няма да изплува от дълбините.

— Изправете се, скъпи ми английски лордове, които сте станали преди слънцето, за да ме поздравите тази сутрин. Апетитът ви задоволен ли е, господа? Жаждата ви утолена ли е?

На това не се очакваше истински отговор и Уорик и Кларънс само кимаха с глави и се покланяха, а кралят минаваше край тях. Те стояха абсолютно безмълвни, докато дворът се събираше около своето ядро, изникваше от разни странични врати, а през това време Луи се настаняваше начело на масата от черен мрамор. Тя беше някакъв символ, така беше разбрал, макар да не знаеше точно какъв. Забеляза, че рядко някой минаваше, без да докосне камъка с ръка — дали за късмет, или защото бе реликва.

Донасяха плодове и още столове, като осмина или деветима непознати се появяваха и започваха да шепнат в ухото на краля. Вероятно беше бутафория, с която да впечатлят гостите, макар че той усещаше, че пред очите му се обсъждаха сериозни неща, че донасяха информация на краля и че неговият отговор излизаше иззад прикритието на дланта му.

Минаваше цял час, може би два, без Уорик и Кларънс да покажат и следа от умора или отегчение. Веднъж Уорик го обърна на шега помежду им и оттогава то бе станало игра, при която очите на двамата се срещаха, а от тях струеше слаб интерес и скрит хумор, все едно колко дълго продължаваше забавянето.

— Господа, приближете се, моля! Тук, тук. Елате, елате! Съсипан съм, че ви държах толкова дълго да чакате. Канцлерът Лалонд ще присъства като мой съветник, разбира се — кралят погледна към стареца, сякаш го предизвикваше да реагира. Възрастният човек го изгледа от упор, превит върху бастуна си. — Знаете ли, господа, всяка сутрин ставам с увереността, че един ден Лалонд няма да го има, че ще изчезне от списъка. Предварително скърбя, ако следите мисълта ми, представяйки си тъгата, която със сигурност ще изпитам, като че така бих могъл по някакъв начин да намаля болката, като я изживея предварително.

— Предполагам, че дори и така пак ще скърбите за него, Ваше Величество — обади се Уорик. — С опита се научих, че времето може да притъпи болката от повърхността, но почти нищо не може да се направи за по-дълбоката рана.

Крал Луи прехвърляше погледа си от Уорик към Кларънс и обратно дълго време, за първи път странно безмълвен. Той повдигна палец и го размаха, после го прилепи към устните си.

— А, баща ти, да. Граф Солсбъри. И, разбира се, милорд, този голям мъж и приятел на моя род, херцогът на Йорк. И двамата сте били сломявани с болка и загуба. Нали това е английската фраза? Придали са ви още сила, така както се калява метал? Знаете ли, когато баща ми напусна този свят, двамата с него не бяхме… помирени, нали ме разбирате. Той сякаш виждаше в мен заплаха, такава грешна преценка, която съвсем не бе типична за него. Смяташе, че погубвам таланта си. Въпреки това сега ми липсва.

Без предупреждение в очите на краля бликнаха сълзи и той се задави. Слугите веднага се притекоха на помощ, донесоха вода, копринени кърпи и вино. В следващия миг признаците на скръб изчезнаха, а погледът му стана студен и остър като бръснач.

В отговор на това Уорик можеше само да сведе глава, за пореден път обзет от странното усещане, че е наблюдаван от човека, който в действителност го гледаше, сякаш очите му бяха от непрозрачно цветно стъкло и целият поток от мисли и думи целеше единствено да прикрие истинския крал отвътре, който надничаше иззад фасадата.

— Аз видях в теб, милорд Уорик, още в първия момент, един чувствителен човек. Човек, който, ако ми простиш ласкателството, заслужава вниманието ми и евентуално ще оправдае доверието ми. Ти дойде при мен без притворство и игрички, за да заявиш своето желание за мир и търговия по този прекрасно прям английски начин, изложен честно на показ, като на сергия, за да можем ние да приемем или откажем. Моят баща презираше всички вас и съм сигурен, че ще го разберете, след като английски бродяги и земеделци се разхождаха из улиците му, все едно им бяха собственост.

Уорик се усмихна, изчаквайки въпроса или пък кулминационната точка, която бе убеден, че ще последва.

— И сега аз съм изправен пред избор, милорд Уорик, да взема решение за твоя характер; решение, от което ме боли. Трябва да реша, преди да си тръгнеш оттук днес, дали си просто глупак или наивник, или пък си част от машинациите и стратегиите на собствения си двор у дома.

Уорик с изумление видя как кралят стана от мястото си и вдигна пръст, насочен към него, а лицето му потъмня, както личеше по всичко, от гняв. Мъжът в копринени одежди и философски размишления се бе изпарил зад клокочещата ярост.

Това стана толкова ужасяващо внезапно, че той трябваше да се пребори с всеки свой нерв и мускул, за да не се разсмее. Имаше нещо великолепно комично в този раздут кралски мехур пред него, макар че в случая животът му висеше на косъм.

Дивият подтик да се самоунищожи отмина и го остави слаб и разтреперан.

— Ваше Височество, не разбирам…

— Глупак, тогава? Нали знаеш, не е такава репутацията ти, Ричард Невил — мъжът, който отведе провалилия се крал до килията му в Лондонската кула. Нима твоят крал Едуард смята, че ще ме заплаши с теб? Дали смята, че аз ще видя в твоето присъствие някакъв вид заплаха?

Уорик преглътна от неудобство.

— Заклевам се, не е такова намерението му. Ако се бяхте срещали лично с крал Едуард, Ваше Височество, сами щяхте да се уверите, че той не е човек, който играе такива игри, такъв лабиринт от интриги. Кълна се в името и честта си…

Крал Луи вдигна ръка, чиста и бяла.

— Изпратих ти подаръци — златни и сребърни чаши, милорд. Поисках от парижките търговци да не взимат пари от никого от вашата делегация, нито от един! Дори блудниците се предоставят на мъжете ви без монета заплащане. Накарах най-умелите си шивачки, тъкачи и бояджии във Франция да вземат мерките на всеки мъж, който дойде с теб от крайбрежието. И защо не, милорд? Те ще се върнат у дома с по-хубави дрехи от онези, които са купили в Англия. Моите майстори шивачи ще покажат по този начин изделията си на английските семейства, които са достатъчно богати да си поръчат още. Виждаш ли? Търговията е нишката, която ни свързва, а не войната. Англичаните негодуват за по-висококачествено вино от онова, което вашите бедни лозови масиви раждат, за по-хубави платове, по-добро сирене. В замяна, кой знае, може вие пък да имате нещо, което ние да поискаме?

— Стрелци ли? — подхвърли Джордж, херцог Кларънс.

Дали намерението му беше да защити Уорик от тази тирада, или бе просто нахална и свръхчувствителна реакция към обидата, Уорик нямаше представа. Той стисна набързо, инстинктивно, ръката на младежа, за да млъкне.

— Ваше Височество, не разбирам какъв е източникът на този гняв — побърза да вмъкне Уорик. — Подозирам, че е настъпило някакво объркване, може би неправилно разбрано съобщение, или пък някой враг, който ни мисли злото…

Крал Луи присви очи, погледна го и въздъхна.

— Наистина не вярвам, че ти е било казано, Ричард. Ето затова съм ядосан — донякъде и заради теб самия. Какво ще правиш сега? След като кралят ти те направи на глупак за втори път? Накара те да преговаряш за френска принцеса и, тряс, всичко се сгромоляса с едно признание — „женен съм вече“. И сега, милорд, пак те праща при мен, за да постигнеш споразумение, което струва… е, няма значение. А докато си във Франция, той си сключва свой собствен договор с херцога на Бургундия за търговия и повече, милорд. Много повече! По моя информация се е договорил за пакт с онзи милорд, херцогът на Бургундия, скъпия ми Филип! Пакт за взаимна защита срещу Франция. Какво предателство… и все пак, все пак, безпокоя се за теб, милорд. Да бъдеш тъй предаден от своя крал! Нечувано! Сега какво, как мислиш, война ли ще водим? Такова ли е намерението на крал Едуард?

Уорик стоеше абсолютно застинал, без дори да съзнава присъствието на неспокойния, зяпнал от изумление младеж до себе си. Нямаше причини да подозира в лъжа френския крал. Всичко това беше прекалено изумително, ужасяващо, за да бъде друго освен истината. Това просветление бе ясно изразено върху лицето му.

— Ах, както се досещах, глупакът — продължи Луи едва ли не с тъга. — Тъй си и мислех, независимо от репутацията ти. Твоят крал Едуард рискува с мен много, като ме обижда за втори път, може би с теб не толкова.

— Брат ми сигурно има причини… — започна Кларънс.

Уорик рязко се завъртя към него и излая нареждане да мълчи, тъй че младият мъж преглътна думите си.

— Милорд Кларънс — заговори Луи и очите му се изпълниха с жалост. — Разбира се, че брат ти си има причини, всички хора ги имат. В Бургундия знаят, че вие сте в Париж и преговаряте с мен. Не се съмнявам, че шпиони ще доложат дори за този наш разговор точно както постъпиха вчера и деня преди това. Гълъби летят навсякъде над Париж, над цяла Франция. Брат ти сигурно е договорил прекрасни условия за търговия и защита на страната си, убеден съм в това. Факт е, че ние с Бургундия не сме се радвали на мирно приятелство през последните години. Може би аз предадох краля им в ръцете на англичаните. Не знам. Вашият крал Едуард си получи търговски път към целия континент — но в замяна рискува да направи Франция свой враг, а може би също и Уорик и Кларънс, а? Кой да знае? Кралете обичат да се пресегнат и да грабят, и после пак, като деца, докато не открият, че вече нямат сила. Така стоят нещата в живота.

Погледът на Луи се плъзна по Уорик, преценявайки тоталното опустошение, което се четеше по изражението му, сломените черти, очите, потънали замислено във вътрешен взор. Кимна, след като всичките му изводи се потвърждаваха. Уорик не бе уведомен.

— Можете да задържите даровете си, милорд. Нима не сме все още приятели? Отчаян съм, заради вас и заради доверието, което усещах, че започва помежду ни. Виждах бъдеща слава, а сега е само пустош. Наистина съжалявам.

Уорик разбра, че го отпращат, но не можеше да намери думи, никакви аргументи, за да продължи. Издиша бавно със стиснати устни. Докато двамата с Кларънс се покланяха, крал Луи пак им се закани с пръст.

— Мислех си… не. Милорди, имах намерението да направя на този млад мъж тук един последен подарък, снаряжение, изработено от най-добрия парижки майстор. Майстор Огюст е донесъл най-хубавите си модели. Той иска само да вземе мерки, а после… е, добре. Не, наистина, чисто прахосничество е! Все едно, може би все пак може да му го изпратя в знак на уважение и приятелство.

Мрачното настроение, което бе надвиснало над челото на Кларънс, се избистри изцяло, щом чу това. Той погледна към Уорик въпросително, питайки се дали смее да го приеме.

— С разрешението на милорд Уорик ще бъда много щастлив да видя това нещо. Всъщност тъкмо вчера му описвах доспехите, които видях на тренировъчната ви площадка. Завидях им… Ваше Височество, това е щедър дар. Свят ми се завива!

Луи засия, като видя какво удоволствие се изписва по лицето на младежа.

— Върви, върви тогава, преди да съм се отказал или да съм сметнал колко ще ми струва. Последвай този човек тук и той ще те заведе при майстор Огюст. Няма да останеш разочарован.

Уорик кимна леко, когато Кларънс се обърна въпросително към него.

— Не се притеснявай — успокои го. — Ще разбера откъде идва проблемът в тази работа — и усети, че се усмихва. Ентусиазмът му беше заразителен, а и подаръкът наистина бе разкошен.

Щом вратата зад Херцога на Кларънс се затвори, Луи се настани отново на стола си с права облегалка. Уорик се обърна към него с въпросително повдигната вежда и той се позасмя.

— Да, милорд, сметнах, че ще е по-добре да разсеем младото момче през следващия час. О, той ще си получи доспехите — а майстор Огюст е гений, — но това няма да е защото вашият крал тъй ловко ви е използвал само за да получи по-добри условия. Има и друг въпрос, нещо, на което исках да бъда свидетел.

Англичанинът се смръщи объркано, а крал Луи направи знак на канцлера Лалонд, който от своя страна направи жест към други врати в отсрещния край на залата. Уорик имаше чувството, че е застанал в сърцето на някакъв кошер, като всяка врата се отваряше нататък към онова, което крал Луи искаше да му покаже, или се затваряше за друго, което искаше да прикрие. Независимо от добрата воля на краля, той вече бе станал свидетел на яростта и изострения интелект на този мъж. И нямаше да се отнесе с лека ръка към него…

Замръзна на място и ръката му се спусна към бедрото, където обикновено висеше мечът му. Бяха му го отнели още на входа, разбира се, въпрос на най-обикновена учтивост в един чуждестранен кралски двор. Пръстите го сърбяха за оръжието и той се сети за тънкия кинжал, който криеше под препаската си. Можеше да стигне до него за миг, ако се наложеше.

Дери Бруър премина през вратата. Ходеше с помощта на тежък бастун, който завършваше с топка там, където ръката му го захващаше, и приличаше повече на боздуган, отколкото на подпора за куцащ крак. Уорик усети, че част от напрежението му се изпарява, като забеляза, че той влачи крака си и е загубил едното си око. Опита се да не показва неудобството си, докато тази залитаща фигура прекосяваше излъскания под, а накрая застана до него. Шпионинът бе облечен в кафява кожена връхна дреха над туниката си и кремав клин от качествена, плътна вълна, която да пази старите му кости.

Уорик се изпъна несъзнателно, решен да не показва страх, да не се чувства заплашен. Осъзна, че се страхува, макар да се бореше да го прикрие. Този мъж беше негов враг. Усещаше парещия поглед на френския крал, който наблюдаваше тази среща с безсрамно вълнение.

— Добро утро, милорд Уорик — рече Дери. — Ще ме извиниш, че не се покланям с този мой старчески крак. Доста бой отнесе. Вече минаха няколко години, но белезите все още стягат.

— Какво искаш, Бруър? Чудя се какво си мислиш, че имаш да ми казваш?

— Крал Луи беше много мил, Ричард. Помолих го първо аз де се срещна с теб, да не би да решиш да извадиш онзи малък кинжал до гърдите си и да го размахаш. Преди да рискувам да въведа своята господарка в твое присъствие, нали разбираш?

Уорик се сепна поразен и остана застинал. Усещаше ножа, притиснат към кожата под ръката му; кожената му кания бе овлажнена от пот.

— Кралица Маргарет ли? — попита той, давайки ѝ титлата от миналото, макар че с това накара Дери да се усмихне.

— Не мисля, че ще пощурееш сега, нали, Ричард? Всичко, което тя иска, е да попита за съпруга си. Толкова ли е много? Говори се, че ти си отвел Хенри в килията му и че си го посещавал там. Ще позволиш ли на съпругата на един мъж да разпита за него, милорд?

Уорик знаеше, че Дери разбира тази много изкривена логика. Маргарет бе отговорна за смъртта на баща му. Тя бе наблюдавала екзекуцията на Йорк и Солсбъри, как прибират главите им, за да ги закачат на градските стени. Ако се съгласеше да говори с нея, той щеше да погледне същите очи, които бяха наблюдавали как главата на баща му се търкулва отсечена по земята. Трудно беше да се съгласи с подобно нещо.

— Ще ми окажете чест, милорд Уорик — продума зад гърба му крал Луи. Уорик се обърна наполовина, като държеше под око Дери Бруър. — Маргарет е моя братовчедка — продължи френският крал — и, ето, ти си тук в Париж. Тя, естествено, е под моя закрила. Изглежда ми грубо да не изпълня молбата ѝ, нали разбираш?

Уорик се зачуди. Да го информират за поредното унижение, на което го подлага крал Едуард — а после да се срещне с врага си, всичко това в рамките на минути. Зачуди се колко ли часа планировка е изпуснал, че да го доведат на това място в точно този отрязък от време. Той сви рамене в отговор към Дери Бруър.

— Нека да влезе тогава. Можеш да ми вземеш кинжала, ако желаеш. Аз не търся отмъщение от жени, мастър Бруър, макар че ми се ще да ти отнема този бастун и да те насиня с него.

— С удоволствие, милорд Уорик, ако пожелаеш да опиташ — захили се Дери, с което показа, че половината му зъби ги няма. Очевидно е бил пребит с необичайна жестокост. Въпреки това изглеждаше силен, ръката му върху топката на бастуна бе изпъстрена с изпъкнали вени. Само изкривеният крак и празното му око показваха, че е страдал.

Маргарет влезе без почести и слуги, прекосявайки помещението енергично, облечена в тъмносиня рокля, чийто шлейф се влачеше по пода зад нея. Не беше онази съсипана фигура, която той си бе представял; стоеше с изправен гръб и блестящи очи. Голямата изненада представляваше младежът до нея, тъмнокос и строен в талията, с широки рамене. Едуард Уестминстър вдигна глава за поздрав и Уорик реши, че синът ѝ е около четиринайсет, може би петнайсетгодишен. Той вече беше по-висок от майка си и нещо във вида му подсказваше, че е добър с меча. Осъзна, че е силно впечатлен.

— Благодаря, че се съгласи, Ричард — рече Маргарет.

— То е от възпитание към домакина ми, нищо повече — отвърна Уорик. Но без да иска, леко сведе глава и това я накара да се усмихне.

— Съжалявам, че загуби баща си, Ричард. Честна дума. Аз стоях срещу Йорк, а той остана с приятеля си, но никога не съм била враг на вашия род.

— Не мога да ви повярвам, милейди.

За негова изненада Маргарет обърна глава настрани, сякаш я беше зашлевил.

— Все още си спомням, когато ти и аз бяхме на една и съща страна, Ричард, срещу Джак Кейд и бунтовниците му. Помниш ли? Вярно е, че сме служили на врагове, но не вярвам самите ние винаги да сме се мразили.

— Ах, господа, милейди — обади се крал Луи и стана, — прислужникът ми, който сега ми прави странни знаци като малко дете, е приготвил за нас малък обед — и кралят тръгна преди тях надолу. — Ако имате достатъчно смелост, подозирам, че ще открием някое ястие, което да удовлетвори дори това чудо на природата — прословутия английски вкус. Последвайте ме!

— Какво щях да правя без теб? — прошепна Едуард и зарови лице между гърдите на жена си. — Без тях?

Горещият му дъх я погъделичка и тя изписка и го избута назад от закръгленото си коремче.

— Щеше да си се облякъл още преди час — отговори тя. Превъртя се върху леглото и застина, като видя там мастифа, който я чакаше търпеливо, огромното черно-бяло куче, което бе достатъчно високо, та цялата му глава да стърчи над ръба на леглото, втренчено в нея.

— От колко време си там, Бийди? Хайде, махай се, навън!

Тя се обърна към съпруга си, който седеше на края на леглото, протегна ръка към рамото му и го прегърна.

— Без мен нямаше да забележиш как те бяха хванали яко онези Невил. Аз го видях веднага, като страничен наблюдател. Във всеки дом, във всяка благородническа линия.

— Точно както ти избута напред твоите Удвил — подкачи я Едуард.

Тя духна с устни и от тях излезе неприятен звук, който го накара да се засмее.

— Ние просто подкастрихме лозата, преди тя да те задуши, това е всичко! Но както и да го погледнеш, не е същото. Моето семейство са стабилни хора от село, не са като тези лукави мошеници и конспиратори. Ние разбираме от животни, така както разбираме от хора, докато тези Невил, ами, те са дори по-хитри, отколкото си мислех първоначално. Предполагам, че след време щяха да са те обградили и заклещили като бик в кошара, да не можеш да виждаш над оградата дори съседната ливада.

Тя прокара ръце по широките му рамене и пак се възхити на силата им, придобита от цял живот боравене с меч и боздуган. Мускулите му се свиваха под допира ѝ и всеки един мърдаше под дланта ѝ, докато накрая цялото му тяло се загърчи от вниманието ѝ. Той се пресегна за ризата си и се облече.

— Не съм сигурен за Джон Невил, Елизабет. Той с нищо не ми е навредил и е доста подло да му отнема онова, което смята за най-ценната награда на света.

Елизабет изведнъж седна изправена и с ръка пред гърдите изтегли коленете си нагоре.

— Не става дума за вреди тук, Едуард, а за баланс, както говорехме досега. Невилови са все още твърде силни, тъй че политиката на трона е винаги такава, че да ги облагодетелства повече от теб самия или пък Англия. Не съм молила да назначаваш някой Удвил за канцлер, а само да откажеш тази важна роля да се изпълнява от архиепископа, с неговата лоялност към семейството му и Рим.

— Той не се опълчи, както ти очакваше — прошепна Едуард. — Съгласи се смирено като агънце.

— Убедена съм, то е, защото си завел там силни мъже и си го открил само с неколцина слуги. Какъв избор е имал тогава, освен да предаде кротко печата? Не, хубаво направи, поправи злото. Ти произхождаш от рода Йорк. Ако сега ги поокастриш, синовете и дъщерите ти няма да трябва да се изправят пред друга гражданска война след трийсет години, нито пък внуците ти след това. Ще намерим баланса отново и няма да има отделно семейство, което да е по-силно от другите — освен твоето.

— Семейство Пърси поддържаха крал Хенри, знаеш го. Ако аз измъкна техния наследник от кулата и го сложа на мястото на Нортъмбърланд, може за нищо да превърна Джон Невил в свой враг.

— Кралят на Севера ли? Така го наричат. От Нортъмбърланд онзи Невил контролира целия Север — с брат си Джордж, архиепископа на Йорк — от границата с Шотландия до река Трент. Сега виждаш ли картинката? Не можеш да управляваш в половин страна, Едуард! Родовете Пърси и Невил се бият помежду си от няколко поколения насам. Има хора, които твърдят, че цялата тази война е причинена от тяхната фамилна вражда. А ти даде Нортъмбърланд на Невилови. Любов моя, сърцето ти е широко. Доверчив и щедър си — повече, отколкото трябва за един мъж, за един крал. Нортъмбърланд е твърде ценна хапка.

— Може би мога да го направя маркиз? — рече той замислено. — Не се използва често, но е велика титла. Малка компенсация, че губи Нортъмбърланд.

— В Англия не може да има двама крале — каза тя. — Най-много от всички ти би трябвало да чувстваш това в костите си. Боя се за бъдещето, ако позволиш на рода Невил да пусне корени на север.

Едуард махна с ръка, уморен от аргументите ѝ.

— Достатъчно, достатъчно. Ще го обмисля, за да има мир. Аз просто… Невилови са ми служили добре.

— Те са служили на собствената си кауза — прошепна Елизабет. Претърколи се настрани и простена заради бременността. — Уф! Тази вечер ще трябва да се задоволиш с прислужниците, любов моя. Много ми тежи вече това дете.

Едуард кимна, потънал в мисли, подпрял брадичка в дланта си.

27.

— Какво очакваш да сторя, братко? — попита Уорик. — Да настоявам крал Едуард да спре да дава разрешения за женитба на рода Удвил ли? Да ни възвърне загубените почести ли? Да не е оглупял, та да предпочете моите съвети пред тези на съпругата си?

Лятото бе преминало в есен след завръщането на Уорик от Франция преди два месеца. От прозорците на замъка Мидълхам двамата с Джон виждаха златистите житни полета, които в момента стотици местни мъже и жени, замах след замах на сърпа, жънеха и скупчваха на бали. Цели села бяха надошли да съберат реколтата, а после да отпразнуват с пиене, музика, празнични клади и откраднати целувки из стърнищата.

Джон Невил отново бе станал лорд Монтагю, направиха го маркиз и му казаха, че това е нещо между граф и херцог. Известно време той тайно бесня пред братята си, но, слава богу, това не достигна до ушите на хора, които биха искали да му навредят. Уорик, естествено, разбираше гнева на брат си. Бяха го дарили с най-ценната до сърцето му награда и после му я бяха отнели. В Нортъмбърланд отново управляваше потомък на Пърси, както беше от много поколения насам. Малко странно беше да връща Хенри Пърси в Лондонската кула само за да го изкарат оттам отново, но крал Едуард с удоволствие откри, че младежът е в добро здраве — нещо, което никак не беше сигурно след годините, прекарани в килия. Уорик знаеше, че Хенри Пърси му е верен заради проявеното добро отношение към него. Раздялата им много приличаше на прощаване между баща и син. Сега, когато в дома му бе останал за отглеждане единствено братът на краля, Мидълхам беше доста по-тих. Ричард Глостър още изпитваше болки от изкривения си гръбначен стълб, но бе преминал през толкова часове упражнения с меч и брадва, че вече трябваше да му изработят съвсем нови доспехи заради усъвършенстваната му стройна и силна фигура. Уорик вече не го срещаше, поне не в дворовете за обучения. Той бе станал твърде бавен, а младият Ричард бе бърз и уверен.

Джон Невил, маркиз Монтагю, не отговори на въпросите му; предпочиташе да си отчупи едно пилешко бутче от ястието на масата и да приеме чаша с вино. Щом почувства, че погледът на Уорик не се отмества от него, махна раздразнено с ръка. Джон Невил лично бе екзекутирал десетина мъже за крал Едуард. Неговата лоялност беше абсолютна, безпрекословна. А се оказа, че за награда му отнемат титлата и я дават на сина на Пърси. Щом умът му потънеше твърде дълго в мисли за тази несправедливост, той не смееше да проговори на глас дори пред Уорик. Брат му Ричард по-скоро бе готов да понесе всякакво унижение, отколкото да стори онова, което всички знаеха, че ще дойде след време.

Едуард и съпругата му щяха да изкарат всички им с прасетата и гъските, преди да са приключили, сигурен беше в това. Изяждаше го ярост и заради братята му, беше ужасѐн колко несправедливо се бяха отнесли с тях. Уорик бе изпратен във Франция само за да бъде унизен и използван за залог. Отнеха от Джордж Големия печат под заплахата на мечовете, а свидната титла на Джон откраднаха и я предадоха на едно момче. Това приличаше на цял заговор, не само да им имаха зъб. И инициаторът на всичко се казваше Елизабет Удвил, дълбоко в сърцето си бе убеден в това. Срамно наистина, че Уорик познаваше две жени, които бяха готови да идат накрай света само и само да навредят на рода му. Ако някога техните интереси бяха съвпадали, то Джон подозираше, че са можели да поставят и Невил на трона на Англия.

Джордж Невил влезе и приближи до братята си, за да им стисне ръцете.

— Чичо Фокънбърг пристигна — каза им. — Да поръчам ли да го доведат?

— Не ни е предупредил, че ще идва — отвърна намръщен Уорик. Погледът му се прехвърли от единия върху другия му брат. — А, какво има?

— Майка — отвърна Джордж. — Тя мисли, че може би ще е разумно да се съберем всички Невил на едно място. Бог е свидетел, че не сме това, което бяхме някога. Шестима братовчеди чакат благоволението ти, Ричард. Жалка бройка, макар че наистина притежават хубава земя. Съсипали са ни. Приличаме на парцали, преправени от красиви знамена, но ти все още си главата на рода ни.

— Майка предложи, че поне трябва да обсъдим годините, които предстоят — обади се Джон Невил и добави: — Може би преди крал Едуард да стане баща на син и наследник. Три дъщери досега, но пък тази плодовита кобила и преди е имала момчета. Със сигурност ще се пръкне още едно. Как смятате, дали мъжете Невил ще бъдат изцяло изтласкани настрани? Не си представям как ще оцелеем още един сезон с тази нейна злоба към нас.

Нямаше нужда да се споменава кого имаха предвид, не и в тази компания.

— Няма да обсъждам с вас неща, които означават държавна измяна — просъска яростно Уорик към братята си. — С удоволствие ще се видя с братовчедите и с чичо Фокънбърг, но няма да обсъждам заговори или каквото и да е, което би дало на крал Едуард повод да постави под въпрос нашата лоялност. Искате да подпалим този дом ли? Точно това рискувате. За бога, та братът на краля живее тук!

— Не съм глупак, Ричард — заговори Джон Невил. — Още преди часове го изпратихме на пазара да купи бренди. Ако възнамерява да шпионира за краля, няма да има такава възможност преди тази вечер или утре сутринта. Така или иначе, той вече не е момче. Аз бих го изпратил у дома, обратно при майка му. Изпълнил си си задълженията към него, та и повече — той поклати глава, докато отвътре гневът му напираше. — Не разбирам защо се въздържаш сега, след всичко, което изстрадахме.

— Чака петицията си — намеси се Джордж Невил.

— О, да, разбира се — кисело продължи Джон. — Имаш право на нея. Нашият брат все още се надява, че ще я уважат, та да омъжи своята Изабел за един Плантагенет. Казвам ти го, тя никога няма да го позволи. А крал Едуард вече показа, че нейната дума е по-тежка от тази на Съвета на лордовете, които досега му служиха толкова добре. Истината е съвсем проста — тя го превърна в играчка в леглото си.

— Действително се надявам, че дъщеря ми ще открие своя съпруг в лицето на Джордж, херцог на Кларънс — ядно отвърна Уорик. — Изабел е доволна от този избор. Той е само с една година по-голям от нея и те са… подходяща двойка. Тя ще стане херцогиня, а той ще придобие имотите ѝ след време.

— Колко време мина, откакто попита краля? — промърмори Джон.

Уорик поклати глава.

— Не, няма да ме накараш да се безпокоя. Да, минаха няколко месеца, какво от това? Подобно свързване на родовете не може да се реши ей така, на момента, то става бавно, задълбочено, внимателно, като се преценява всяка посока, в която може да задуха вятърът.

Джон погледна по-големия си брат. Знаеше, че Уорик е сляп или просто бе предпочел да си затвори очите. Сви рамене.

— Ти си главата на рода ни, Ричард. Чакай до зимата тогава или ако искаш, до следващата пролет. Нищо няма да се промени, не и докато Елизабет Удвил направлява ръката на краля. Тя ще поиска имотите ти за своите синове.

Едуард гледаше как новородената му дъщеричка суче от гърдата на Елизабет. Огънят пропукваше, в купчината имаше толкова много дърва, че всеки би се изпотил в залата Уестминстър. Мастифът Бийд се бе проснал на плочите, тъй близо до огъня, че той трябваше да го побутва назад с крак, преди старото куче да се изгори. Освен пращенето в огнището и звуците на бебето, което ту се хващаше за гърдата, ту се отдръпваше, не се чуваше никакъв друг звук. Дори личната им прислуга беше освободена.

Елизабет усети погледа на съпруга си и му се усмихна, забелязала доволството му.

— Не си представях това, когато те видях за пръв път — рече той. — Цялата в листа и прах, както се спускаше по стръмнината, за да спасиш кучето си от вълците.

— И как паднах само! Макар че там имаше един огромен мъж, който дори не ме хвана!

Той ѝ се усмихна. През годините тези реплики се бяха превърнали в театър, в тях нямаше злост. Радваше се на близостта, която подобни неща създаваха между тях, бъбренето за стари техни спомени, вида на Елизабет и как тя се наслаждава на неговата компания.

— Знаеш ли, виждал съм страшно много мъже, на които им се налага да изискват от жените си уважение.

— Това не е толкова странно, съпруже, след като Ева е създадена, за да бъде помощница на Адам. Това е естественият ред на света, така както овцата следва овена.

— Да, но все пак… — Едуард притисна челото си и затърси правилните думи. — Мъжете имат нужда от възхищение, Елизабет. Дори и най-слабосилните, страхливците и глупаците. Това са нещастни създания, чиито съпруги непрекъснато ги хокат и ги тормозят. Те не са господари в собствения си дом.

— Някои жени наистина нямат понятие как да се отнасят с мъжете си — потвърди Елизабет малко самодоволно. — С непрекъснатите си оплаквания те само създават неприязън у мъжете и се чувстват нещастни. Глупаци сами за себе си.

— Но не и ти — усмихна се Едуард. — Ти се отнасяш с мен все едно си открила най-голямото чудо на света. Искам да заслужа това, разбираш ли? Искам да ме наричат господар на дома, но само защото такава е действителността. А не защото законите на човека или Бога са ме писали за такъв; просто защото съм роден, за да бъда водач.

— Ти си роден, за да бъдеш моят крал — рече Елизабет с нежен глас. Вдигна глава за целувка и той прекоси до нея с няколко крачки, за да притисне устните си към нейните. Бебето се размърда обезпокоено и зърното му се изплъзна.

— Ще ми се да я нарека Сесили, в чест на майка ти — заяви тя, като видя каква радост се изписва по лицето му. — Ако оцелее, тя ще те направи горд баща.

— Майка ми ще се радва, макар че, признавам, по̀ бих бил щастлив, ако беше син, Елизабет.

— Имаш нужда от дъщери, които ще те обожават на стари години — и да се омъжат, за да държат кралството силно и да ти доведат съюзници. Няма да съжаляваш, че имаш тези сладки момиченца през следващите години, уверявам те.

— Знам, знам. Ама ако беше момче, щях да му покажа как да пуска сокол срещу гълъби и зайци, как да ловува глигани само с кучета и нож, как да заякне, за да се бие с доспехи — той сви рамене. — Аз… съм бил момче. С умиление си спомням тези години. Ще го направя оръженосец на някой рицар, може би на някой от братята ти, за да научи колко много усилие трябва, за да се задържи един мъж на кралска служба.

— Щеше да ми хареса — отвърна тя. — А и ти би бил добър учител за сина си, Едуард. Следващото, обещавам. Само се надявам обучението ти да му даде достатъчно защита, ако наследниците ти бъдат предизвикани от синовете на брат ти.

Едуард отстъпи крачка и изпусна дъха си със свистене.

— Пак ли? Точно както ти обещах, не съм избързал с нищо. Търпеливо дадох на този проблем да отлежи с месеци, но още не мога да видя къде ще сгреша, ако донеса всичкото богатство и имоти на Уорик в моето семейство, под собствения си покрив.

— Едуард, това е важно. Щеше ми се да не беше. Ако позволиш на Джордж да се ожени за Изабел Невил, той наистина ще наследи стотици къщи и имения, не само десетки. Замъци, села, градове. Уорик и Солсбъри сега са в комбина — и това наследство е единственото и най-голямо богатство в Англия.

— Което аз ще дам на брат ми! Двамата с Елизабет си подхождат по възраст. Те дори се обичат, тъй казва той. Кой съм аз, че да откажа на брат си любовта му, когато тя ще му донесе и половината Англия като зестра?

Елизабет нацупи устни, като трудно контролираше яда си. Тя прибра гърдата си и повика една слугиня, за да ѝ връчи бебето, макар че то започна да врещи. Една дойка щеше да продължи да я храни в кухните.

Щом пак останаха сами, тя се приведе напред в стола и стисна длани в скута си.

— Знаеш ли, съпруже мой, наистина те обожавам — и ти си господарят в тази къща и на всяко място, на което се намираме. Ако ми дадеш последната си дума по този въпрос, ще приема волята ти, заклевам се. Само помисли това обаче — ти не си от кралско потекло — тя вдигна ръка, когато Едуард понечи да ѝ се нахвърли, все по-гневен. — Моля те. Твоят прапрадядо е бил Едмънд Йорк, четвърти кралски син. Той не е бил претендент за короната, която ти сега носиш, но е имал богатства. Оженил се е успешно и неговите син и внук били силни и умни. Те изградили огромни имения и събрали титли чрез бракове и почести, докато накрая твоят баща бил достатъчно силен, за да претендира за трона.

— Разбирам — рече Едуард. По стисната му челюст тя повярва, че наистина е така, но въпреки това предпочете да се доизкаже, да е сигурна, че я е чул.

— Брат ти Джордж Кларънс е също син на баща ти, Едуард. Той има същите ум и сила. Ако позволиш да се ожени за наследницата на огромните богатства на Уорик, той в един момент ще те предизвика — или пък неговите синове или внуци. Така ти ще натрупаш неприятности за един бъдещ ден, за още една война между братовчеди и братя. Моля те. Колкото и това да нарани брат ти Джордж, ти трябва да забраниш този брак заради собствените си деца.

— Не мога да му дам такава причина — отвърна той. — Как да му кажа: „Джордж, не искам ти и твоето семейство да преуспеете, защото е възможно един ден децата ти да бъдат заплаха за моите“. Такава би била реакцията на един страхливец, Елизабет. Караш ме да се притеснявам от собствените си братя ли? От Джордж и Ричард? Майка ми Сесили не е отгледала мекушави мъже, наистина, но не е възпитавала и хамелеони. Не се боя от тях — нито пък от синовете им.

— Не, макар че произхождаш от по-маловажен род, ти сега си крал, Едуард. Трябва да гледаш една крачка напред, хиляда години напред дори, като започнеш от малките момиченца, които съм хранила в скута си. Джордж Кларънс стана херцог благодарение на теб. Нека се задоволи с това. Ще му намеря друга жена, а ако по-нататък избере да вземе Изабел Невил за своя любовница, то си е негова работа, разбира се. Има решения и избори, които един крал трябва да направи, Едуард. Брат ти ще разбере това.

— А когато ме попита за причините?

Елизабет му се усмихна.

— Кажи му, че нямаш доверие на мъжа, който ще му стане свекър, ако решиш. Или пък че момичето Невил е бездетна, или пък че луната е била в затъмнение, когато си чул новината. Няма никакво значение. Той се е заклел пред безсмъртната си душа да ти се подчинява за всичко. Ако те попита, припомни му това.

Уорик усети да се задъхва, макар че бе извървял само десетина километра в студа. Имението Мидълхам бе притихнало до зимата. Половината от голямата къща бе затворена и заключена, всички прозорци бяха запечатани заради гнездата на прилепите и птиците. Без съмнения някой бухал или лястовица щяха да се промъкнат вътре. Винаги го правеха, затова първата им работа напролет беше да разчистят малките мъртви телца, винаги по-леки, отколкото изглеждаха.

— Можем да си починем тук за момент — рече той. — По-скоро заради теб, Изабел, а не заради мен. Аз бих могъл да вървя цял ден.

— Надявам се да е така, татко — отвърна дъщеря му, в абсолютно неведение за факта, че баща ѝ направо издъхва и е изнемощял от умора. Дори да ѝ го беше казал, тя нямаше да му повярва така или иначе. Той се облегна на един дървен стълб и се загледа в тъмната земя на хълма, посипана с първия скреж, която се стелеше из долината. В този студ половината птици ги нямаше. Известно време единственият звук в целия свят беше собственото му дишане, изненадващо силен, щом веднъж го забеляза.

Дъщеря му бе красива, беше убеден в това, с дълъг врат и румени бузи, с бели и равни зъби, наострени от ябълките, които тя обожаваше. Беше израснала в Мидълхам точно като него, макар че по-голямата част от годината прекарваше в компанията на майка му и своята собствена майка — три жени, които се грижеха за имението заедно, за което им беше безкрайно благодарен, и които се разбираха едва ли не като три сестри или три приятелки. Брат му Джон бе направил коментар за трите възрасти на жените, за който по-късно съжали, но Изабел беше въплъщение на девицата, така както Ан — на майката, а майка му Алис се бе превърнала в старица, спаружена, след смъртта на баща му, сякаш старият мъж беше отнесъл някаква жизненоважна част от нея със себе си в гроба.

Всяка сутрин, щом се събудеше, Изабел търсеше някое писмо, пристигнало през нощта. Всеки път, отново и отново, това късаше сърцето на Уорик, като виждаше колко е разочарована, че няма нищо. Беше му доста тежко, докато прекарваше дните си в Лондон с краля. Тогава поне връщането му бе придружено с новини и разни лакомства или подаръци от града.

Вече три месеца не бе напускал Мидълхам, от есента насам. Късното есенно слънце им донесе толкова плодове, че къщата бе завладяна от опиянени оси, които пъплеха по вътрешността на всички прозорци в продължение на седмици. През цялото това време той обикаляше земите на имението, потънал в себе си сред дългите разходки, но всеки път се връщаше с все повече насъбран гняв. От Лондон за него пристигаха писма, някои от тях с личния печат на крал Едуард. Но ни едно не съдържаше разрешението на краля за женитбата между Елизабет и Кларънс, нито пък споменаваше нещо по въпроса.

Макар Уорик да не го знаеше, дъщеря му го наблюдаваше внимателно, преценяваше настроението му и нещастието му. Беше го слушала как беснее заради това, че са отнели Големия печат на брат му Джордж и още по-лошо, че са иззели и титлата на брат му Джон. В лични разговори с жена си той отприщваше гнева и разочарованието си, без да съзнава или без да го е грижа, че дъщерите му го чуват.

Небето беше яркосиньо, без следа от дъжд. Светът бе скован в мраз и баща и дъщеря усетиха как леденият въздух преряза гърлата им. Изабел избра точно този момент.

— Смяташ ли, че кралят изобщо някога ще отговори на брат си? — попита го. — Джордж не ме е посещавал от времето на жътвата, а писмата му не споменават нищо за женитбата, сякаш изобщо няма шанс за това. Вече мина много време и, признавам, губя надежда.

Баща ѝ я погледна и видя как устните ѝ треперят, защото тя се мъчеше да прикрие колко много значи за нея неговият отговор. Той стисна с все сила леденостуденото дърво на стълба и кокалчетата му побеляха.

— Съжалявам, Изабел, но надали. Чаках шест месеца, и повече дори. Всичките ми писма останаха без отговор. Не вярвам крал Едуард да даде подобно разрешение, вече не.

— Но той те е викал при себе си, нали? Вестоносецът, когото видях. Може би крал Едуард се е съгласил за брака и трябва единствено ти да отидеш до Лондон.

— Изабел, всеки път, щом вляза при него, той намира някакъв нов начин да ми отнеме нещо, което ценя. Това по никой начин не е заслужено, кълна се. Не знам дали този огромен мъж ми завижда, или пък се бои от мен, или е просто играчка в ръцете на жена си, но през последните няколко години бях поставен на изпитание. Най-добре за мен е да си стоя в именията, да се грижа за тях и хората си, далеч от интригите на двора — той вдиша огромно количество въздух, което преряза дробовете му. — Ето! От това се нуждая, а не от шепот и лъжи. Съжалявам, знам, че това за теб е по-тежко, отколкото за мен. Аз загубих доверието на краля, а ти — първия си обожател.

— Първата си любов — поправи го тя с приглушен глас. — Друг няма да има.

— О, Изабел — тъжно каза той в косата ѝ.

— Ще попиташ ли още веднъж заради мен? — помоли го тя. — Знам, че се предполага Джордж да говори за това с краля, но не знам дали го е сторил. Ако попиташ ти, ще имам отговор — макар че, ако той е „не“… не знам… не мога… — тя се разрида и зарови лице в скута на баща си.

Тогава Уорик взе решение; отдавна вече не можеше да устоява на молбите ѝ.

— Разбира се, че ще попитам. Мога да ида и да се върна за около седмица. Както сама казваш, по-добре е да знаем със сигурност.

Той погали косата ѝ и тя се облегна на рамото му. Коледа чукаше на вратата и едно отиване до Лондон щеше да я направи още по-празнично събитие в Мидълхам, с бутове, шпиковани с подправки, с печени гъски и пращящи огньове.

Уорик тръгна за Лондон с Ричард Глостър, който яздеше до него, притиснат под тежестта на надеждите на дъщеря си. Младият херцог често го придружаваше до столицата, но напоследък дори по-често, тъй като и двамата усещаха, че идва време той да напусне Мидълхам. Над доспехите си и вълнените клинове двамата носеха кожуси, мечовете им висяха на бедрата. Вдигаха толкова много прах по пътя, че лицата им приличаха на маски.

Първият ден на юг прекараха почти изцяло в мълчание. Уорик свикваше с мрачното предчувствие за онова, което го чака в Лондон. Хапна малко отвратителна яхния в една крайпътна странноприемница и промърмори нещо за лека нощ на възпитаника си, преди всеки да се оттегли в стаята си. И на двамата им липсваше веселото бъбрене на Хенри Пърси, което правеше разговорите помежду им леки и приятни. Без Хенри двамата с Ричард намираха тишината за потискаща.

На сутринта Уорик се събуди с главоболие, макар да бе изпил само чаша вино. Със сумтене и ръмжене изяде купата топъл овес с мед, току гълчеше прислугата в странноприемницата, а после гневно се укоряваше заради собствената си липса на контрол. Видя, че Ричард е оседлал коня си и четка козината на животното, за да заблести отново. Уорик стъпи на блокчето за качване и яхна своя кон.

— Благодаря ти, момче — каза му. — Днес много неща ми тежат. Боя се, че не съм добра компания.

— Разбирам, сър. Страхувате се, че брат ми ще ви откаже.

Уорик вдигна очи, в които се четеше изненада и притеснение.

— Какво знаеш ти за това?

Ричард се усмихна едва-едва, усетил гнева на човека, когото искаше да впечатли.

— Изабел почти за нищо друго не говори през последните месеци. А пък Джордж ми е брат, той ми пише.

Уорик премигна. Понечи да попита младежа за неговото мнение, но бързо се отказа. Нямаше смисъл. Вместо това дръпна юздите и обърна коня си към вратата на двора, пред който на около трийсетина метра минаваше пътят за Лондон.

— Надявам се кралят да удовлетвори молбата ви, сър. Бих искал да видя Изабел щастлива.

— Аз също — промърмори Уорик.

Той разкърши врат и тръгна към пътя. Ричард го последва. Как му се искаше да може да направи нещо за този мъж, който се бе отнесъл тъй мило с него.

Дадоха на Уорик аудиенция при краля моментално. Той тръгна на кон към двореца Уестминстър покрай реката. Ричард Глостър го придружи до вратата на кралските покои. Застанаха един до друг там и зачакаха да ги пуснат вътре. Уорик провери с поглед външността на младежа и поизтупа праха от връхната си дреха. Жестът накара брата на краля да се усмихне; в този момент вратата се отвори и те влязоха.

Изражението на Уорик се стегна, като видя Едуард и Елизабет седнали един до друг с децата им около тях. Представляваха мила семейна гледка и някак си това му се видя фалшиво. Уорик искаше Едуард да прецени молбата му в качеството си на крал, а не като съпруг и баща. Поставен в такава обстановка, обграден от обожанието на съпругата си и гугукащите дъщерички, той не можеше да влезе и в двете роли едновременно.

Уорик и Глостър паднаха на коляно пред кралското семейство, после се изправиха, щом Едуард приближи, за да ги поздрави. Той прегърна брат си толкова силно, че момчето изохка.

— Силен изглеждаш! — възкликна кралят и се пресегна, за да стисне бицепса на дясната му ръка, все едно беше теле за продан. — На теб трябва да благодаря за това — продължи той и кимна на Уорик.

Уорик поклати глава, все още напрегнат.

— Той работи усилено, Ваше Височество. Меч, копие и бойна брадва, конен спорт, латински, френски… — тук поспря и Ричард се намеси:

— Закони и тактика също, Едуард. Нали имам желание да съм ти полезен.

— Не се съмнявам, че ще ми бъдеш от полза — отвърна Едуард. — Майка ми пита за брат ми, Уорик. Ще предадеш ли вече възпитаника си на мен?

Уорик премига и прочисти гърлото си, за да спечели време.

— Ваше Височество, не съм мислил… не бях планирал още днес да го освобождавам от задълженията му.

— Все пак доволен съм от това, което виждам. Имаш моите благодарности. Времето на възпитание премина, Уорик, и ти се справи добре.

Смутени под втренчения поглед на краля и кралицата, Уорик и Глостър си стиснаха ръцете, прегърнаха се набързо и неловко. По-големият брат отвори уста, за да каже нещо, с което да почете годините им заедно, но младежът се поклони сковано, завъртя се на пета и напусна покоите.

Уорик се обърна към тях и видя, че те все още го гледат изпитателно. Само малките дечица не усещаха това; гледачката им ги събираше, щом те се отдалечаваха твърде много. Дъхът му секна, щом усети, че моментът е настъпил и повече не може да се отлага.

— Ваше Височество, изминаха много месеци, откакто отправих към вас молба да разрешите женитбата на дъщеря ми Изабел и брат ви Джордж Кларънс. И тъй като сме приятели, мога ли вече да получа отговор?

— Много мислих по въпроса, Ричард — отвърна Едуард. — Брат ми Джордж е само на деветнайсет. Не се съмнявам, той е убеден, че е влюбен, но след няколко години аз ще му избера съпруга. Отговорът ми на твоята молба е „не“.

Уорик остана неподвижен. Макар че изражението му едва ли се промени, гневът му беше толкова очевиден, колкото и упражненият върху него контрол. Зад Едуард Елизабет леко се приведе напред от вълнение. Поразтворените ѝ устни се извиха в усмивка едва забележимо, докато тя се наслаждаваше на неловкото му положение.

— Благодаря, Едуард, Ваше Височество — отвърна Уорик със съвсем възпитан глас. — Бих предпочел да знам и да бъда разочарован, отколкото да стоя в неведение. Сега, ако съм свободен, бих желал да посетя лондонския панаир и да си купя коледни гъски за Мидълхам.

— Разбира се. Наистина съжалявам, Ричард — рече Едуард.

На това Уорик само наклони глава с очи, натежали от болка.

Изабел чакаше Уорик на пътя, заела всяка сутрин и вечер едно и също място, и стоеше с часове в отчаяна нужда да получи известие. Щом го видя, по лицето му позна новините още преди баща ѝ да успее да изрече и дума. Оттегли се в стаята си и три дни плака за младия мъж, когото обичаше и не можеше никога да има.

Уорик употреби това време, за да разговаря с процесия от посетители, всичките дошли в Мидълхам да почетат главата на рода Невил. Цял един век Невилови бяха страдали от всякакви несполуки и тежка съдба. Бяха загубили земи, богатства, титли и важно влияние. През цялото това време Уорик бе настоявал да търпят и да мълчат, без да позволи и дума да се изрече срещу краля. Сега промени позицията си. Със зараждането на януари в тъмнината и студа той реши да им позволи да се надигнат.

28.

Зимата беше време на тъмнина и смърт. Във всяка една къща мразовитата утрин можеше да разкрие изстиналото тяло на някой старец или пък дете, твърде малко, за да преживее треската. Този хапещ и мразовит сезон означаваше задушени ястия с овес или стари зеленчуци с вкус на пръст, месеци или дори години след като са били откъснати. Моркови, лук и стари картофи — всичко това отиваше в супата заедно с твърдо синьо сирене и парчета сланина, която помагаше да се пребориш със студа. С хляб, яйца и бира преживяваха поданиците на краля, събуждайки се посред нощ, за да разговарят или да се възстановяват, после пак заспиваха, докато слънцето не донесеше новия ден.

Пролетта означаваше далеч повече от зелени кълнове и кокичета из плетищата. Прераждането се проявяваше и в едно ново чувство за посока, в пробуждането от тежък сън към нов живот, който кипи във вените. Чуваше се смях и сега вече и последната запазена храна можеше да бъде погълната, след като бяха стигнали до края на още една зима. По градските пазари отново се появяваха прясно месо и зеленчуци. В омекналата пръст се копаеха гробове, малки или пък дълги, като телата се изваждаха оттам, където бяха държани — в плевни или хладни мазета. Мъжете и жените, които искаха да си намерят жених или невеста, посрещаха сезона с чисти дрехи и изкъпани. Хвърляха първата си за годината пот, като посвещаваха деня си на труд — да направят нещо за продан или пък да подготвят земята за първата сеитба.

Едуард Плантагенет усещаше как жизнените му сили се увеличават със светлината на зората. Пролетта означаваше и първия лов след новогодишната езда, с гореща кръв и пиянско опиянение, далеч от градове и села. Ловът изкарваше на показ гнева и страха, изявяваше същността на човека. Едуард се усмихна на себе си, докато наблюдаваше как оседлават коня му в кралските конюшни на Уиндзор. Козината му беше изчеткана, но все още бе рошава от дългите зимни косми. Той го потупа по хълбока и се усмихна, щом във въздуха се надигна облак от косми и прах.

Около него конюшните бяха оживени и шумни, земевладелци забързано подготвяха господарите си за кралския лов. Трийсет рицари и същият брой слуги щяха да излязат на коне, за да преследват дивеч и птици с кучета. Едуард се усмихна само като си представи каква енергия е това, почеса шията на коня си, с което накара огромния жребец да изпръхти и да махне с опашка.

През годините на управлението си той бе насъбрал около себе си дружина от яки смелчаци, които го придружаваха в дни като този, когато слънцето грееше, но не топлеше, а небето беше чисто. Мъже като Антъни и Джон Удвил, които можеха да му съперничат по безумна смелост и по умението да пускат соколи.

Огромната птица на Едуард стоеше на красива декоративна стойка и обръщаше глава при всеки звук. Той чу как писука и се пресегна, за да погали тъмните ѝ криле, по-скоро за свое собствено удоволствие, отколкото със съзнанието, че птицата се радва на допира му. Ирландският сокол беше жесток убиец, той изпитваше нещо, което на пръв поглед много наподобяваше удоволствие от способността си да доминира и да плаши гъските, дивите патици и зайците, стрелкайки се от височина над хиляда метра, за да се вреже с все сила в бягащата си жертва, а после да разкъса плътта ѝ с острия си като бръснач клюн. Едуард прошепна приветствие към птицата. Тя бе ловувала с него в продължение на шест години и щом чу гласа му, го разпозна и веднага се обърна. Беше му забавно, че тя може да се обърне към него, независимо къде се намираше, дори както си беше в клетката. Междувременно соколът изтрака с човка и издаде въпросителен звук. Беше гладен и Едуард усети как сърдечният му ритъм ускорява само при мисълта да го изпрати във въздуха.

Щом чу тропота на копита, вдигна очи. Покрай конюшните минаваше някакъв кон, държан на къс повод, който въпреки това се дърпаше настрани с изцъклени очи. Животното се бе стреснало от нещо и сега предаваше на останалите нервността си с цвилене и тропане, напомняше им за хищници, които нападат стадото.

Едуард изгледа с раздразнение жилестия мъж, който докара жребеца сред другите и ги разтревожи. Не го познаваше, макар че бе невъзможно външен човек да стигне до конюшните и личността на краля, без да го спрат. Едуард обичаше да се преструва, че не го интересува какви мерки за сигурността му взима стражата му, но, оглеждайки го, с удоволствие установи, че е бил претърсен. Той го наблюдаваше намръщено. Непознатият слезе от коня си и падна на коляно. Носеше ризница и наметало от кожа и вълна, доста износено и почти толкова прашно, колкото конете. Предположи, че идва отдалеч, и не се изненада, когато мъжът заговори със заваления говор на Севера.

— Ваше Кралско Височество, моят господар Джеймс Стрейнджуейз, шериф на Йорк, ме изпрати при вас. Трябва да ви докладвам за въстание на тъкачите в селата край града, с безредици и тревоги, милорд, твърде големи, за да могат хората на шерифа да ги потушат. Сър Джеймс моли за няколко десетки мъже, шейсетина или осемдесетина, не повече, които да идат на север. В името на краля той ще припомни на тъкачите, че те не могат да решават какви данъци ще плащат и на какви закони ще се подчиняват.

Кралят повдигна вежди и потърка четината по челюстта си. Вече нямаше брада, обръсна се заради настъпващата пролет. Беше стоял затворен в Уиндзор и Уестминстър в продължение на месеци, студени и тъмни, ядеше и пиеше твърде много, та бе затлъстял като прасе. Потупваше се леко по корема и размишляваше, докато вестоносецът чакаше.

— Иди в кухните и кажи, че съм наредил да те нахранят — каза той на мъжа.

Онзи се поклони, а Едуард впери поглед в слънчевата далечина покрай конете, хората и шумотевицата. Засмя се на себе си и взе решение. В страната цареше мир. Зимата бе дала път на пролетта с всичките надежди, които носеше.

— Мисля, че ще ида в Йорк — промърмори сам на себе си и се усмихна. Представи си лицата на тъкачите бунтари, щом видят, че самият крал на Англия и хората му галопират към тях. Може би ще трябва да обеси водачите им или да наложи с камшик неколцина; най-често такъв се оказваше случаят. Щеше да пусне сокола си срещу новия ястреб, който братята Удвил бяха отгледали от малко пиленце. Знаеше, че ще се радва да покаже на братята на жена си колко бързо може да лети кралският ястреб, след като тъкачите веднъж завинаги са се прибрали по домовете си.

— Антъни! — извика той.

Рицарят вдигна очи от мястото наблизо, откъдето беше наблюдавал как вестителят влиза и си отива. Мъжете Удвил винаги реагираха бързо, когато Едуард ги повикаше.

— Да, Ваше Височество — той спря и му се поклони. От дясната китка нагоре ръката му бе поставена в шина и пристегната толкова силно, че пръстите му се показваха дебели и червени.

— Как ти е ръката?

— Все още счупена, Ваше Височество. Надявам се да заздравее достатъчно добре. Тогава може би ще ми дадете възможност да защитя честта си.

— Щом така искаш — усмихна му се Едуард. Тъй като той самият бе счупил ръката му по време на турнирните обучения, честно беше да се съгласи. — Макар че, съжалявам, но не може да ни придружаваш днес, брат ти ще пуска вашия сокол. Накрая няма да има никакво значение — захили се, щом другият го погледна с присмехулно отчаяние в погледа. — Смятам да отведа лова малко по-далеч, отколкото бях планирал. Сега със сигурност ще имам нужда от тези прекрасни момчета тук, но и още четирийсетина рицари на кон… и стотина от най-добрите стрелци с лък.

— Има само неколцина майстори на лъка в казармите тук, милорд — отвърна Антъни. — Мога да намеря още дузина в Бейнардс и още от училището за стрелци… — той спря, щом Едуард направи нетърпелив жест с ръка. — Да, Ваше Височество, ще ги събера веднага.

Отдалечи се с шумни стъпки и остави Едуард на опитите му да подмами ирландския сокол от стойката върху ръката си. Той усещаше как ноктите на птицата се свиват дори през дебелия слой кожа на ръкавицата.

Какво удоволствие е да усещаш как всичко расте и се раззеленява около теб! Едуард щеше да остави Уиндзор и целия студ и влага от зимата зад себе си, за да иде на лов, да търси, да наказва както му е угодно. При тези мисли адреналинът му се покачи и соколът, почувствал това, разпери криле и наддаде крясък в готовност за лов.

До обяд вече целият град Уиндзор знаеше, че кралят ще излиза да язди. Антъни Удвил пришпори кралските слуги да издирват стрелци с лък от всички села около Уиндзор и Лондон. Те бяха стигнали възможно най-далеч и резултатите идваха от по трима и четирима, присъединяваха се към вече сформиралата се дружина около краля, докато накрая станаха двеста с готови лъкове и колчани, с грейнали лица, предвкусващи предстоящото приключение. Чест беше да придружаваш краля. Виждаха го в двора пред конюшните радостно да бъбри с рицарите и оръженосците си. Щеше да ловува като крал на Англия със сокола си на рамо. В последния момент реши да облече по-тежки доспехи и смени коня си с огромния жребец, вече шестнайсетгодишен и в разцвета на силите си.

Също както броят на стрелците се беше удвоил, така и ловната му дружинка привличаше всеки, който реши, че може да извлече полза от присъствието си край монарха. Поне стотина мъже пристигнаха на кон и още толкова кучета се гонеха и лаеха наоколо. Въздухът ечеше от викове, тропот и смях и Едуард, в центъра на всичко това, със задоволство разкърши рамене, за да се отърси от бездействието.

— Дръж се здраво — дочу той вик наблизо. Обърна коня си и видя, че бащата на съпругата му пристига, яхнал една чудесна кобила, увита в наметало с гербове, и с високо вдигнато копие за глигани. Едуард се засмя при вида на граф Ривърс. Беше се привързал доста към стареца, макар че го посрещна с предупредително клатене на глава.

— Тези прекрасни момчета няма да се сдържат само защото си стар, милорд Ривърс. Младите имат предимство още щом затръбят роговете.

— Ваше Височество, доволен съм просто да мога да изляза на лов още един път. След тази ужасна зима хубаво е да почувствам отново слънцето върху лицето си. Ако не мога да остана с основната група, ще изостана и слугите ми ще се погрижат. Не се безпокой за мен, момче.

Едуард се позасмя на това, че бащата на жена му го нарече „момче“, макар човекът да беше на шейсет и четири години и цял живот да се бе отдал на виното и бирата, та сега туй го бе оставило с червено лице и сълзящи очи. Но той беше приятна компания, когато пиенето и безумните истории започнеха да се леят.

Споменаването на слуги накара Едуард да се смръщи и да хвърли поглед над събралото се множество, което се въртеше около него. Първоначалният му план да уголеми ловната си дружина се бе разраснал неимоверно. Заедно със слугите, рицарите и стрелците пред погледа му имаше около четиристотин души. Видя, че Антъни Удвил гледа посърнало това, което щеше да изпусне. Беше шумен, радостен хаос и той осъзна, че бройката само щеше да расте, ако останеше още тук. Още веднъж това беше притегателната сила на краля — мъжете искаха да го следват.

Едуард вдигна ловджийския си рог от връвта около врата си и изсвири продължително. Докато спре, мъжете вече се бяха смълчали, макар че кучетата все още квичаха и джавкаха превъзбудено.

— Бях уведомен, че край град Йорк има размирици — извика им той. — Тъкачите, господа! Те са забравили, че на мен дължат живота си. Трябва да им припомним за дълга им. Хайде, тръгваме сега! На север и към лова!

Воят на хрътките се усили още повече и се превърна в почти постоянен рев. Свиреха рогове и стотици тръгнаха напред в равен ход, смееха се, махаха с ръка на любимите си и онези, които оставаха зад тях. Пролетта бе дошла.

Уорик крачеше из огромната зала на замъка Бейнардс на брега на Темза в Лондон. Последният път, когато мина край камината, беше в нощта, в която Едуард се провъзгласи за крал в Уестминстър. Той поклати глава при тези спомени, без да чувства съжаление. Тогава това беше правилно. Едуард никога не би могъл да победи тъй триумфално при Тоутън, ако не беше специфичната аура на крал, която го обгръщаше. При всичките му таланти, младият мъж не би могъл да събере достатъчно хора, без да има короната, не и в ограниченото време, с което разполагаха. В това се криеше и заслугата на Уорик.

И наградата му се оказа поредица от нападки срещу притежанията на семейството му — и срещу честта му. Изглежда, Едуард искаше да използва короната, за да действа извън закона, без да мисли за последствията. Той стисна челюст. Тъй да бъде. Може би щеше да изтърпи всички разочарования, ако те идваха от самия крал, но на него му беше ясно, че за втори път в живота му злобата на една кралица обръщаше съдбата му. Маргарет Анжу направи предостатъчно в това отношение. Твърде много бе да се очаква, че пак ще трябва да го изстрада.

Джордж, херцог на Кларънс, влезе в залата, бършейки лицето си с гореща влажна кърпа, тъй като го бяха повикали точно в момента, когато щяха да го бръснат. Изненадан, той видя, че срещу него идва Ричард Невил.

— Милорд Невил? Какво е станало, та да ме търсите тук? — младежът изведнъж пребледня. — Нещо с Изабел ли? Милорд, да не е болна?

Уорик спря и се поклони на мъжа с по-висок ранг.

— Изабел е с мен, Джордж. Навън е, изпълнена с живот.

— Не разбирам — рече младежът и избърса врата си, а след това подхвърли кърпата на един слуга, който я улови във въздуха. — Да дойда ли с вас, за да я видя? Сър, нищо не разбирам.

Уорик хвърли поглед към слугата, припомняйки му, че не са сами. После му показа с жест вратата, която знаеше, че води към стълбите и до железния покрив на двореца. Щеше да е тихо и защитено от ушите на онези, които биха докладвали думите му на краля.

— Това, което имам да ви кажа, е единствено за вашите уши, милорд Кларънс. Елате с мен, моля. Ще ви обясня всичко.

Младият херцог веднага го последва, без на лицето му да се изпише и следа от подозрение. Двамата се изкачиха по железните стъпала и бутнаха капака, който извеждаше на открито. Всеки, който би се качил след тях, за да подслушва, щеше да бъде чут. Сега, за първи пет от дни, Уорик задиша по-леко, усети мириса на реката и на града, докато над главите им се стрелкаха и крякаха чайки.

— Имаш ли ми доверие, Джордж? — попита го Уорик, щом младият мъж застана до него.

— Разбира се, сър. Знам, че се застъпихте за моята кауза пред краля. Знам, че спорихте заради мен с него, и съм ви благодарен повече, отколкото мога да изкажа с думи. Само мога да съжалявам, че не постигнахме нищо накрая. Изабел добре ли е, сър? Не посмях да ѝ пиша през последните месеци. Мога ли да я видя в каретата, когато си тръгвате?

— Това зависи от теб, Джордж — отвърна Уорик. — Аз дойдох, за да те отведа към брега, ако желаеш да дойдеш. Там ме чака кораб, малко корабче, което ще ни отведе до крепостта Кале. Оттам имам документи, с които да мина през портите и да ида във Франция.

Кларънс поклати глава.

— С Изабел ли, сър? Не разбирам точно какво ми казвате.

Уорик пое дълбоко въздух. Тук беше същината и тя бе част от онова, което планираше през зимните месеци.

— Брат ти не може да те ожени, ако вече си обвързан, Джордж. Ако се ожениш за дъщеря ми, Едуард нищо не може да стори, за да го предотврати, не и тогава. Ти си му брат и ми се струва, че впоследствие той ще разбере, че това е най-доброто за теб.

Джордж Кларънс го изгледа сащисано, докато силният на тази височина вятър развяваше косата му по челото и пред ококорените му очи.

— Вие ще ми позволите да се оженя за Изабел? Във Франция?

— Милорд Кларънс, това ще стане още днес, преди слънцето да е залязло, ако успеете навреме да си съберете ума! Всичко съм подготвил вместо вас. Въпросът е единствено дали искате този брак и дали смеете да рискувате гнева на брат си.

— Да се оженя за Изабел? Хиляди пъти „да“! — отвърна младежът и стисна бъдещия си тъст за ръката — толкова силно, че Уорик трепна от болка. — Да, милорд. Благодаря ви! Да, ще дойда във Франция и да, ще се оженя за дъщеря ви, ще я защитавам и ще ѝ дам честта си като щит, за да я пази.

Младият мъж се загледа в лодките по Темза със замаяни от почуда очи. Изведнъж погледът му потъмня и той се обърна.

— Ами вие, сър? Брат ми ще ми прости, сигурен съм. И, разбира се, ще прости на съпругата ми. Нима той самият не се ожени по любов? Едуард ще беснее, ще чупи посуда, но няма да ми потърси сметка, така мисля. За вас обаче неговият гняв ще бъде… — тук гласът му заглъхна, защото се сети, че не му се иска да разубеди Уорик от изпълнението на плана.

— Аз съм най-първият му граф и негов съветник — внимателно обясни Уорик. — След Тоутън той ме нарече свой другар, а пък семейството ми е поддържало от самото начало както Едуард, така и вашия баща. Може да избухне, Джордж, да, сигурен съм, че ще е така — но двамата с него сме приятели и бурята ще отшуми.

Уорик говореше с лекота, макар че вече не вярваше в нищо от това. Дали заради отровата, която Елизабет Удвил изливаше в ушите му, или заради собственото му чувство за предателство и детинския му нрав, но Уорик имаше съвсем ясно съзнание за пълния разрив, който щеше да последва. Бе прекарал няколко тъмни нощи, за да го планира.

Джордж Кларънс чу всичко, което искаше — че сватбата може да се осъществи и че всичко ще бъде за добро с времето. Той прегърна Уорик, изненадвайки го, преди да хукне надолу по стълбите с такава скорост, че графът бе сигурен как ще падне и ще си счупи врата.

Не можеше да поддържа неговото темпо, галопирайки из залите. По-възрастният мъж стигна до входните врати на замъка Бейнардс тъкмо когато Джордж Кларънс скачаше върху капрата на отворената карета. Херцогът пое в прегръдките си разплаканата Изабел Невил, с което шокира кочияшите, двамата стражи и групичката минаващи. Уорик се изчерви от неудобство, шумно прочисти гърло и приближи, като с това накара двойката да отскочи като попарена с еднакво изражение на виновна страст, изписана върху лицата им.

Ричард, граф Уорик, се качи и седна преднамерено помежду им, загледа се напред, а младите се опитваха да срещнат очи през него.

— Карай, кочияш, карай! — извика той и придърпа кожената наметка върху коленете си.

Мъжът изплющя с камшик над двата черни коня и те се втурнаха напред през калните улици. Уорик забеляза, че хората спираха и сочеха към странната гледка, но новината не би могла да се движи по-бързо от тях самите. Докато дойде време някой да осъзнае какво са замислили, бракът щеше да е сключен и той щеше да има брата на краля за свой зет.

Бързо преминаха по Лондонския мост, където преди години бе закачена главата на Джак Кейд. Уорик потръпна при гледката на редицата железни шипове, наредени там, спомняйки си по-черни минали дни и съдбата на баща си. Възможно беше човек да се протегне твърде надалеч. Един бог знае, че е трудно да обориш това. Без да го видят, Уорик стисна юмрук в скута си. Беше страдал достатъчно, без да има ответна реакция. Дори светец не би бил тъй търпелив като него, но свърши се вече с това. Заровете бяха хвърлени и планът влизаше в действие. Нито крал Едуард, нито Елизабет Удвил биха могли да го спрат, вече не. Протегна се и докосна дървената преграда на каретата за късмет, докато тя поемаше по древния път към южния бряг на около стотина километра оттук. Слънцето все още грееше, докато те се отдалечаваха от столицата.

29.

Времето се задържа добро, без дъждове и с малко слънце, така че кралската ловна дружина имаше над главите си почти идеално за лов на птици небе. И което е още по-важно, соколът на крал Едуард направи така, че ястребът на Удвилови да изглежда бавен. Сър Джон Удвил достатъчно добре се справяше с птицата на брат си, но грешката бе в природата, а не в уменията му. Ястребът кокошар надаваше писък на ярост, когато не можеше да преследва, емоция, която беше толкова явна, колкото и тази на мъжете наоколо. От своя страна, кралският сокол сякаш изпитваше удоволствие да показва превъзходството си, правеше плътни кръгове и се спускаше току пред лицето на рицаря Удвил, тъй че ястребът се залюляваше във вихъра, който сам предизвикваше.

И за двете птици имаше достатъчно плячка, която кучетата разгонваха от прикритието ѝ. Зайците се спускаха да бягат и гъските лудо махаха с криле във въздуха, докато слугите крещяха и им сочеха посоката. Стрелците също се състезаваха помежду си да свалят някоя летяща птица или, в един случай, дори пъстърва от реката, като тези, които твърдяха, че това е невъзможно, бяха заложили в облога сребро. Заедно цялата група доставяше достатъчно храна всяка вечер, за да се изхранва, а слугите изравяха ями и разпалваха огньове. Онези, които не успяваха да улучат, стояха гладни с дни, докато някой приятел не ги съжалеше. Помагаше също, че бяха надонесли върху конете си само гарафи и манерки с вино. Вечер пиенето се лееше и мъжете се боричкаха и състезаваха, за да забавляват младия крал.

Едуард беше доволен. Би предпочел някой по-предизвикателен улов, но нямаше следа от вълци, и или елени толкова близо до пътя. Животните бяха твърде привикнали към звуците на хората и знаеха кога да бягат и да не спират. С какво умиление си спомняше той ловните си приключения в дълбоките гори на Уелс, където дивечът не беше свикнал с миризмата на човека.

Съвсем не се бяха втурнали на север, за да въздават справедливост за краля върху бунтуващите се тъкачи. Едуард и рицарите му се наслаждаваха на гостоприемството и пиршествата, уредени в тяхна чест в толкова много имения и пазарни градове. Имаше дни, в които страдаха от такъв махмурлук и тъй стенеха непрекъснато, че успяваха да извървят не повече от осем километра от пътя си. В продължение на цели два дни граф Ривърс бе налегнат от толкова силно разстройство, че накрая Едуард предложи да го оставят зад себе си или да му намерят нов кон.

Младият мъж се смееше при спомена за ужасеното изражение на стареца. Тъст му яздеше наблизо и го погледна с подозрение, като съвсем не виждаше къде е смешното, заради което някои рицари се превиваха от смях до сълзи.

Пред тях се намираше град Йорк и при вида на тези стени и извиващата се река Оус Едуард загуби желание да се усмихва. Твърде много жестоки спомени, свързани с камъните тук, за да може да го нарече дом. Най-ужасен беше Микългейт. Помисли си, че може да разруши тези кули и стени или пък да ги построи отново, тъй че да не го изваждат от равновесие всеки път, щом ги видеше.

Той се взираше напред, когато съзря тъмна линия на хоризонта, която опасваше града. Присви очи и се наведе напред, като ги засенчи с длан. Нямаше пуснати съгледвачи пред себе си и за миг почувства как стомахът му се свива, преди отново да си възвърне естествената за него войнственост. Нямаше да се бои от бунтовници.

— Сър Джон, тръгни напред и разузнай кои са тези мъже — подвикна той.

По-малкият брат на жена му пришпори коня си и се втурна в галоп, чудесна проява за мъж, чийто ястреб беше твърде бавен. Едуард го гледаше как се отдалечава и за първи път огледа мъжете около себе си като въоръжена единица, а не като огромна ловна дружина. Това, което видя, не му се понрави като човек, който е познал дисциплинираните редици при Тоутън. Рицарите и наемниците, които придружаваха краля на север, бяха малко опърпани за такива преживелици. Но пък стрелците му бяха доста енергични.

— Благодаря на Бога за това — прошепна той. Подсвирна и повика при себе си един капитан, като му даде низ от заповеди, с които да придаде нещо като структура на тази разнородна група.

Сър Джон Удвил се върна след известно време и с интерес разгледа стегнатите редици от рицари и крила от стрелци, оформили се край краля в центъра. Въпреки всичките му недостатъци от Едуард Плантагенет би излязъл чудесен капитан, никога не се беше съмнявал в това.

Сър Джон слезе от коня си и Едуард протегна ръка с видимо раздразнение.

— Стой върху седлото, момче. Какво успя да видиш?

Сега вече ясно се виждаше, че далечната тъмна линия се състои от фигури. Те не приличаха на никои бунтовници, които кралят бе виждал дотогава, нито на работници, нито на тъкачи.

— Две хиляди, може би три, Ваше Височество. Видях може би стотина на кон, осемстотин стрелци. Останалите тръгнаха срещу нас, след като вече ни видяха.

— Знамена? Кой ги командва?

— Не видях знамена, макар че са формирани като войници. Може да са поддръжници на Ланкастър.

— Кои? Те не останаха вече — тогава му дойде една ужасна мисъл — че граф Пърси, когото бе възстановил, може да се е обърнал срещу него. Призля му от това предположение, до голяма степен и заради туй как щеше да го погледне Уорик, щом го чуе.

— Който и да ги води, далеч повече са от нас, милорд — обади се граф Ривърс, който дойде до рамото му.

Бащата Удвил размени разтревожен поглед с най-малкия си син, виждайки колко е напрегнат. И двамата забелязаха как младият гигант почуква по дръжката на меча си, докато се взираше в хоризонта. Ако имаше човек в Англия, който би могъл да обърне капана в победа, то това бе Едуард, но граф Ривърс знаеше, че животът им — животът на сина му — зависи от това решение.

— Мисля, че баща ви веднъж избегна ланкастърската войска, Ваше Височество — прошепна граф Ривърс. — Вие имате армия, която ще се бие за вас.

— Аз имам двеста стрелци тук и сега — отвърна Едуард. — Виждал съм какво могат. Като нищо онези стрелци там са фалшиви, имат за цел единствено да ни накарат да бягаме. Мъже с бойни брадви и въженца, милорд. Моите двеста мъже могат да ги накълцат на парчета заради проявеното нахалство и хитрост.

— Да, Ваше Височество. Или пък е заговор да ви убият и да върнат Ланкастър обратно на английския трон. Вие спечелихте при Тоутън, милорд, но тогава армията ви беше с вас. Моля ви.

Едуард погледна въпросително бащата на съпругата си, после онези, които бе довел на север. Те бяха прекрасна ловна дружина, но съвсем не бяха армия. На лицето им се бе изписал страх, докато линията пред тях се разширяваше.

— Много добре, Ривърс. Макар че ми се къса сърцето, ще предпочета разума и предпазливостта пред прибързаните действия и желанието да отвърна на удара. Да се връщаме на юг, господа! След мен, колкото е възможно по-бързо!

Не убягна на вниманието на Едуард и фактът, че се намираха безкрайно далеч от подкрепленията, които му бяха нужни, за да отговори на заплахата, нито пък че ловуващите се превърнаха в плячка. Той чу роговете зад себе си и потрепери, почувствал хладина.

Пролетта дойде във Франция и полята блестяха в яркозелена пелена, докъдето стигаше погледът. Документите на Уорик се оказаха стари разрешения за пребиваване, като датите бяха изтрити и на тяхно място с мастило бяха поставени нови. Отговорникът за пристанището и капитанът, които им разпределиха, едва погледнаха написаното и печатите. И двамата помнеха Уорик и Кларънс от последното им посещение и видимо бяха смутени от присъствието на красивата млада жена с тях, която сияеше от щастие.

Уорик бе довел със себе си само кочияша и двама стражи, предпочитайки бързината пред демонстрацията на сила. Малката група бе заела коне от един напълно озадачен кралски капитан, на когото обещаха да ги върнат още на следващата сутрин. Всички английски офицери подозираха, че пред тях се разиграва някакво романтично приключение, но оставиха въпросите си незададени.

Групичката не отиде по-далеч от няколко километра по пътя, който извеждаше от Кале към селото Ардър. Там Уорик се ръкува с белокосия селски свещеник и обясни от какво има нужда на безупречен френски. Свещеникът им се усмихна сияйно, очевидно щастлив от тяхното присъствие в скромната му църква, макар че Уорик му подаде също и кесия със сребърни монети.

От своя страна, Джордж Кларънс успяваше единствено да стои с ококорени от щастие очи и да стиска ръката на Изабел, почти невярващ, че онова, за което мечтаеха от толкова време, се случваше в момента. Хората на Уорик позагладиха коси и почистиха дрехите си с вода от кладенеца. Щяха да бъдат свидетели и преливаха от гордост.

Уорик вдигна ръка, щом чу, че отвън приближават коне. Дъщеря му го погледна разтревожено, но той само ѝ намигна. Никой не ги беше проследил от брега, сигурен беше. Имаше само един човек, който би могъл да дойде по личната му покана.

— Изабел, Джордж. Бихте ли почакали съвсем малко… — каза им той през рамо и прекоси църквата, за да стигне до дървените врати.

Те се разтвориха, преди да ги достигне, и двама стражи в снаряжение влязоха вътре с оголени мечове. Зад тях идваше крал Луи Френски, гологлав и облечен в много по-обикновени дрехи, отколкото Уорик го беше виждал да носи.

— Ваше Величество, правите ми голяма чест — рече Уорик.

Луи се усмихна и огледа сащисания свещеник и младите влюбени, които чакаха да ги венчаят.

— А, изглежда не съм закъснял много. Какво трудно за намиране място е този Ардър! Продължавайте, продължавайте! Обещах на милорд Уорик, че ще присъствам, ако мога. И защо не? Женитба във Франция сигурно е най-доброто нещо, нали?

Кралят прие поклоните на хората на Уорик и на самия свещеник, който избърса челото си и сякаш бе забравил службата.

Докато навън слънцето залязваше, свещеникът премина през клетвата на латински, като Уорик я повтаряше на английски и френски, за да могат Джордж и Изабел да я кажат един на друг. Малката църква беше тиха и прашна, но денят беше топъл, а и пролетта бе сезонът на любовта и новия живот. На това място цареше щастлива атмосфера, която дори крал Луи и личните му стражи почувстваха, така че всички гледаха със сияйни и блеснали погледи булката и младоженеца, когато се обърнаха към тях, здраво стиснали ръце. Уорик даде тон на ликуващите възгласи и те отекнаха силно в празната църква, а малката групичка се скупчи, за да поздрави двойката и да ги целуне по бузите.

— Милорд Кларънс, имам сватбен подарък за вас — заяви крал Луи и изпъчи гърди. — Доспехите, които обещах, от майстор Огюст в Париж. Той твърди, че не е изработвал по-хубав комплект и е с мерки, които позволяват да наедреете в раменете и гърдите, тъй че няма никога да ви трябват други.

Джордж Кларънс бе зашеметен от щастие — от Изабел, от церемонията, от присъствието на френския крал в тази странна обстановка. Той се засмя, когато свещеникът му подаде квадратно парче плат, за да избърше потта от челото си, а после ги последва навън.

Уорик крачеше редом с крал Луи на няколко крачки зад женената двойка и двамата размениха усмивки, като мъже с повече житейски опит.

— Дъщеря ви е изумителна — рече кралят, — предполагам, че майка ѝ е необикновена.

Уорик се усмихна.

— Няма друго обяснение, Ваше Величество. Благодаря ви, че дойдохте. Съвсем дребно наглед събитие, на което да присъствате, но те ще помнят, че сте били тук през целия си живот.

— Приятели сме, нали? — рече крал Луи. — Двамата с теб разбираме, мисля, че мирът няма значение — човек винаги ще се бие и ще пролива кръв. Моите лордове се бунтуват и теглят под законите ми. Дори честта си има край. Но любовта? О, Ричард. Без любов какъв е смисълът на всичко?

— Не бих могъл да го кажа по-добре, Ваше Величество — отвърна Уорик и се поклони. — Днес вие ми оказахте огромна чест тук. Няма да го забравя.

— Надявам се, че не, милорд — възкликна Луи с усмивка. После се втурна напред, привеждайки се под ниския трегер.

Отвън Изабел стоеше, поруменяла от неудобство и цялата сияеща. Джордж Кларънс възкликна изумено, като извади меча, с острие, на което фино бяха гравирани числа. Останалата част от подаръка на крал Луи беше напъхана в дисагите на двете мулета.

— Вече е почти тъмно. Ще тичате ли обратно към вашата крепост Кале, милорд? — попита крал Луи. — Бързо, като малки мишлета?

Очите на краля се бяха присвили в ситни бръчици от удоволствие отново да види Изабел с дълга тъмна коса, привързана със сребърна шнола, която се спускаше до кръста ѝ.

Уорик погледна краля и се зачуди, не за първи път, доколко този мъж наистина го разбираше. Не беше нещо, което ще каже на глас, но важно бе младите да консумират брака си. Щяха да преспят една нощ в странноприемницата близо до крепостта Кале, като им даде самостоятелна стая. След това няма човек, дори крал, на света, който можеше да анулира брака им.

— Само няколко километра са, Ваше Величество, макар че денят беше дълъг, много дълъг. Може би ще прекараме нощта в удобство. Като си помисля, само тази сутрин бях в Лондон! Скоростта, с която се движи светът, е невероятна!

— Тогава ще ви кажа сбогом, милорд — и късмет! Ще се срещнем пак като приятели, не се съмнявам.

Крал Луи изчака възпитано малката група да се качи на конете си и да се настани удобно, и остана в църковния двор, докато те не изчезнаха в нощта, в безопасност и отново на път. Все още не знаеше дали щяха да успеят, или да се провалят, но беше положил солидни камъни за основа, невидими, но въпреки това на мястото си. Кралят въздъхна. Тя беше изумително красива, толкова влюбена, че имаше очи единствено за младия херцог до себе си.

— О, какво е да си млад! — рече той на себе си. — Когато животът е толкова прост.

— Моля, Ваше Величество? — рече предпазливо един от хората му, свикнал с мърморенето на краля.

— Нищо, Ален. Води ме някъде под покрив. Води ме към топло местенце с хубаво червено вино.

Едуард напредваше, макар че луната беше тъничък сърп и камъните по пътя едва се виждаха. Чуваше армията, която се движеше зад него и идваше все по-близко с всеки изминат километър, с всяка подрънкваща крачка. Все още нямаше следа от знамена, дори светлината да бе достатъчна, за да се различат. Едуард направи гримаса, предпочиташе да остане безмълвен, вместо да гадае. Нямаше значение кои са, а само това, че бяха посмели да нападнат кралската дружина. Бяха толкова много и го поставяха в опасност да бъде пленен. Рицарите му просто не можеха да яздят стотина километра, без да спрат. Невъзможно бе както за хората, така и за конете. Вече бяха на път цял ден, докато съзрат стените на град Йорк, където Едуард бе възнамерявал да почине. Вместо това го бяха принудили да завие и да заобиколи града, макар че конете бяха омаломощени, а мъжете — на края на силите си. Зад тях идваха бодри редици пеша или яздеха, напиращи с все сили да съкратят дистанцията помежду им, простираха се над километър по ширината на пътя, по-многочислени, отколкото можеше да си представи. И това не бяха тъкачи! Това беше въоръжено въстание против кралската власт, негови врагове на бойното поле.

Звездите вече изгряваха на небето и хората му настояваха той да върви сам напред. Ако конят му беше отпочинал, можеше да го стори, но главата на животното висеше надолу. Надеждите му бяха попарени. Армията зад него не се задоволи само да го притисне, за да върви на юг. Напираха по петите му по най-бърз начин и идваха все по-близо. Кралят и хората му виждаха тъмните маршируващи редици, които закриваха естествените линии на земята зад тях. Бяха хиляди.

За известно време лондонският път зави на югозапад и прекара кралската дружина през ниските хълмове и долини, където той се беше бил в битката при Тоутън. Онези, които бяха оцелели след нея, се прекръстиха и казаха по молитва за мъртвите. Никой не беше спирал да пренощува на това място, не и при всичките тия духове, при цялата кръв, която се бе пропила в глинестата почва.

Представата, че може да го заловят на такова място, го окуражи да върви напред. Подвикна на мъжете да не губят смелост и да чакат зората, като през цялото време трескаво си мислеше къде може да скочи, за да се покрие, и кой е най-близко до него, за да му се притече на помощ. Докато изгреят първите слънчеви лъчи, Едуард вече бе изпаднал в мрачно примирение. Той не разполагаше и с една четвърт от мъжете, които го преследваха — а неговите хора и конете им бяха изтощени, напълно лишени от сила. Стрелците му бяха пребледнели и се препъваха в сивкавата светлина на изгрева. Заковаха още щом видяха, че той спира.

Едуард обърна бойния си кон с лице към прииждащите по пътя. С няколко резки заповеди рицарите му изпратиха стрелците да се разгънат в широка линия, в случай че започнеше битка. Двеста стрелци можеха да причинят огромни загуби, макар че конниците никога не биха могли да преживеят една размяна на стрели.

Отначало светлината беше твърде слаба, за да могат да видят нещо повече от редиците стрелци, които се разтегляха от другата страна в отговор на неговата маневра. Едуард тръсна раздразнено глава. Той беше кралят на Англия и извън клокочещия в него гняв, който си остана неизлят, главната му емоция си оставаше любопитството. Нямаше много врагове, които биха имали куража да го притиснат по този начин. Изпитваше също и лек страх, който го караше да си припомня съдбата на баща си. С усилие потисна тези мисли, решен да покаже външно единствено презрението си.

Малка група от мъже в доспехи тръгна към тях, предвождана от вестоносец, който прокламираше мир. Едуард се обърна към своите хора, като махна във въздуха с ръка в желязна ръкавица.

— Насочете мечовете си надолу — каза им. — Не можете да ме защитавате срещу толкова много и няма да позволя напразно да си похабите живота.

От тяхната страна се почувства осезаемо облекчение. Неговите четиристотин бойци бяха изправени пред далеч повече, а и знаеха, че едва се държат на крака от недоспиване и глад. Нямаше да е добре за тях, ако младият крал им беше наредил да се бият до последния човек.

— Предай се в ръцете ми, Едуард. Ще се отнесем с теб справедливо, давам честната си дума.

Гласът дойде от центъра на въоръжената група и Едуард се вгледа внимателно. Очите му едва забележимо се разшириха в сумрака, когато разпозна чертите на Джордж Невил, архиепископ на Йорк. В доспехи вместо в свещеническа роба, човекът беше не по-малко як от кой да е боец.

— Държавна измяна, значи? — попита Едуард, все още мъчейки се да разбере какво се случва. До архиепископа той видя Джон Невил, маркиз Монтагю, каквато титла той самият му беше дал. Объркването му се разсея и той кимна на себе си.

Като видя, че кралят приема съдбата си, архиепископът се засмя и приближи с коня си. За изумление на Едуард той насочи меча си към него, а острието му дори не потрепваше.

— Сега, Ваше Височество, предайте се. Кажете го с думи, иначе ще ви прехвърля на брат си и той ще ви вземе главата. Точно както вие взехте титлата му.

Едуард го изгледа с леден поглед и задържа така сякаш с векове.

— Така, значи Невилови са се обърнали против мен — промърмори кралят.

Независимо от широките си рамене, архиепископът съвсем не беше истински воин. Прищя му се да отблъсне меча му настрани и да му се нахвърли в беса си. Но знаеше, че ако го стори, ще го убият. Стисна юмрук, а после отвърза оръжието си и го предаде, като очите му проследиха как го отнасят. Без него се почувства отслабен, принизен.

— И Уорик ли? — попита той внезапно. — А, да, сватбата на дъщеря му.

— Дадохте ни достатъчно причини, Ваше Височество — отвърна архиепископът. — Сега ще ви помоля за последен път.

— Много добре. Предавам се — рязко отвърна Едуард. Видя как напрежението напусна лицата на някои от мъжете, застанали обърнати към него, и им се присмя.

— Какъв кураж само, да си скриете знамената! Или пък може би е, защото знаете, че от всички хора аз най-малко бих простил на враговете си? Разбирам страховете ви, момчета. Ако бях на ваше място, и мен, като вас, щеше да ме владее същото чувство.

Загледа се с неприязън в стрелците, които го обградиха с приготвени на тетивата стрели, които щяха да изстрелят при най-малката провокация.

— Ваше Височество — рече архиепископът, — трябва да ви вържа ръцете. Не бих искал да се изкушите да побегнете. Не бих искал да ви видя ранен.

Едуард задиша тежко, щом към него приближи един непознат рицар, който овърза връв около китките му. Усети задоволство от начина, по който мъжът отмести поглед и трепна, когато очите им се срещнаха. В погледа на Едуард се четеше закана за възмездие, която не беше приятно да доловиш.

— Така, Ваше Височество. Чака ви дълъг път до мястото, което сме ви приготвили. И не се тревожете за хората си, те вече не са ваша грижа и брат ми Джон добре ще ги проучи.

Едуард срещна погледа на тъста си. Старецът сви рамене, признание, че нищо не може да се направи. Кралят стисна зъби и позволи да му отнемат поводите на коня. Пътят водеше на юг и с него тръгнаха още около шейсетина конници. Виждаше, че мъжете му почти изцяло са обградени и погълнати от врага. Насили се да гледа напред, обмисляйки собствената си съдба.

— Брат ти Уорик знае ли за това? И той ли е част от този заговор за измяната? — пак попита Едуард.

— Той е главата на семейството, Ваше Височество. Ако ударите някой от нас, удряте и него. Може би ще дойде да ви навести в замъка Уорик. Не е ли странно, като си помислиш, че под опеката на брат ми сега се намира не един, а цели двама крале — Хенри в Лондонската кула и вие? — Архиепископът зацъка с език, изумен от самата идея.

Едуард поклати глава.

— Глупак си, че ми казваш подобно нещо. Няма да го забравя, нито пък каквото и да е друго. И в Англия има само един крал.

Уорик се усмихна, вдишвайки мекия утринен въздух. По кейовете на Дувър вече беше изложен първият улов за деня, за да могат търговците да го купят и да му искат по-високи цени във вътрешността на кралството. Графът винаги бе обичал корабите и морето, любуваше се далеч повече на пръските и белоснежните гребени на вълните, отколкото на някоя прекрасна пролетна утрин. Но сега каретата му с кочияша отгоре идваше към него, а дъщеря му и нейният съпруг също приближаваха, хванати ръка за ръка и шепнещи си нещо. Наложи се да подсвирне, за да привлече вниманието им и да ги върне при себе си, за да се настанят в каретата.

Дъщеря му Изабел се бе изчервила и все намираше начин да докосне я с ръка, я с коляно Джордж Кларънс. Гледаше го с обожание и Уорик реши, че младият мъж сигурно е бил внимателен с нея предната нощ.

Откритата карета напредваше, докато камшикът плющеше над конете. Уорик забеляза, че зет му изглежда напрегнат.

— Добре ли си, Джордж?

— Никога не съм бил по-добре, сър, макар че, признавам, не мога да не се замислям за реакцията на брат ми, когато чуе новината. Просто се надявам той да приеме нещата както са и повече да не стане дума за това. Както вие казахте, сър, с Изабел вече сме женени. Това не може да се промени. Смятате ли, че Едуард ще го приеме?

Уорик се обърна и загледа ширналия се пред очите им прашен път.

— Сигурен съм, че ще го приеме — отвърна той. — Всички трябва да приемаме нещата, които не можем да променим. Аз не се безпокоя, Джордж. Изобщо не се безпокоя.

30.

— Сега си вървете у дома — рече Джон Невил. — Моите хора ще въздадат справедливост тук — той изгледа лежащите останки от кралската ловна дружина, като ги предизвикваше да откажат, ако смеят. След като крал Едуард бе пленен и отведен, наемниците на рода Невил навлязоха сред тях и използваха дръжките на брадвите си, за да наложат волята на господарите си. Лъкове, мечове и всяко ценно парче метал бяха обрани. Не една или две кесии и дрънкулки също бяха иззети, като действията бяха предприети с внезапни удари. Не ставаше и въпрос за съпротива, след като веднъж ги обградиха. Кралските рицари понесоха грубото отношение до голяма степен със стоическо безразличие. Стрелците нямаха много ценни неща у себе си освен лъковете, тъй че демонстративно захвърлиха оръжието си на купчина, сякаш не означаваше нищо за тях. Жестът беше красноречив и само очите, които проследяваха отвързването и подхвърлянето на лъковете, ги издаваха.

Най-смелите измежду ловците на краля протестираха с викове, когато отделиха от останалите членовете на семейство Удвил. Принудиха граф Ривърс и сина му да слязат от конете и им завързаха ръцете, после ги отведоха, отделени от всички други рицари и придружители на Едуард. Виковете и жалбите не секнаха и това вбеси Джон Невил. С рязък жест той изпрати хората си да ги укротят с тояги. Боят не отне дълго, но остави двама мъртви и четирима в безсъзнание и окървавени.

Останалите ловци след ритници и блъскане бяха оставени на пътя да влачат мъртъвците и ранените си другари. Джон Невил ги гледаше с убийствен поглед как се отдалечават и рядко някой от тях се обръщаше назад.

Когато и последните участници в ловната дружина изчезнаха зад дърветата и из полята, той заповяда да се устрои лагер недалеч от пътя. Изпрати някои от останалите конници в близкия град, за да попитат дали може да използват тяхното съдилище и бесилки.

— Нямате тази власт — извика граф Ривърс. Белокосият старец вече бе станал абсолютно сериозен, осъзнал, че е попаднал сред врагове. — Ние се предадохме, господине, и очакваме добро отношение. Нека да няма повече погубен живот. Поискайте какъвто откуп сте решили, както си му е редът открай време. И не споменавайте съдилища и бесилки, за да ни заплашвате. Нима не сте мъж на честта?

— Аз съм много неща, милорд — отвърна Джон Невил с крива усмивка. — И съм бил повече, отколкото съм днес. Преди ми викаха „кучето на Едуард“, когато убивах лордове заради него. Един от тях беше Съмърсет, херцог, който разпънах на кръст и му отсякох главата — той кимна доволно, смучейки един развален зъб, докато граф Ривърс видимо пребледня. — Бях и граф Нортъмбърланд за известно време. На вашата дъщеря това не ѝ хареса обаче, нали така? Та накара съпруга си да ми отнеме земите и дома.

— И в замяна вие нарушихте клетвата си за вярност. Измяна, заради която ще горите във вечен огън.

Джон Невил се изсмя на тази заплаха, мрачно бухане, което почти звучеше като плач.

— Трябваше на брат ми да кажете тези думи, милорд. Това ужасно тормози неговата съвест. А аз? Аз ще се изповядам и ще остана чист като новороден. Но първо ще въздам справедливост за вас. Мъжете ми ще бъдат свидетели.

Тогава към тях приближи синът Удвил, който бе свободен да върви, макар и със завързани ръце.

— За вас няма връщане назад, сър, не и ако убиете членовете на собственото семейство на краля. Разбирате ли? Няма да има изкупление, мир, никога вече. Ако сега ни освободите, можем да отнесем исканията ви на сестра ми. Нортъмбърланд ли желаете? Може пак да го получите — и то с такива документи и печати, че никога няма да могат да ви го отнемат.

— О, боже Господи, как си служиш със закона, момчето ми! — отвърна Джон Невил с блеснали очи. — Дори не знаех, че можеш да ми отправиш такова примамливо предложение. Естествено, аз ще се доверя на думата ти, след като вече веднъж не си я спазил към мен.

Той изръмжа и срита краката на младия рицар, а после го изгледа как се просна на земята.

— Сега съм маркиз Монтагю. Макар да се опасявам, че ми оставиха трохите, това е всичко, което имам — той погледна стреснатите лица около себе си. — Донесете ми брадва тук — и доведете още неколцина свидетели.

Бащата и синът изглеждаха поразени, докато Джон Невил повиши тон, тъй че всички да го чуят.

— Какъв по-добър съд от Божията зелена трева? Върху английска земя. Нима има повече справедливост в дъбовите греди? Или пък в железните решетки? Не, момчета. Ние тук сме честни мъже. Нямам нужда от друг съдник освен Бог отгоре и собствената ми съвест — обявявам този съд за открит.

Хората му се събраха в кръг и Джон Невил свали граф Ривърс да коленичи на земята до сина си, притискайки го към мократа пръст.

— Вие, двамата Удвил, които сте без особено потекло, сте обвинени, че сте били лоши съветници на краля на Англия, че сте свили гнездо в лукса от фино кадифе и кожи, като в същото време сте принизили семейство от по-благородно потекло и кръв.

Навсякъде наоколо се тълпяха мъже, стояха и гледаха безмълвно. Джон Невил приближи до граф Ривърс и каза:

— Ти лично си участвал в присвояването на титлите на един свестен човек, като по този начин си се издигнал и си заел неговото място. Ковчежник и граф!

В неговата уста тези титли прозвучаха като обвинение и обида. Джон Невил бутна с все сила стареца по гръб на земята. Синът му извика от страх, когато тиранинът на свой ред застана над него. Младият мъж огледа студените лица около себе си, все още надявайки се, че всичко е просто жестока шега.

— Ами ти, който се ожени за една стара херцогиня, само и само да ѝ откраднеш титлата! По мое време рицарят беше човек на честта. Засрами се, момче!

Той също бе повален по гръб на земята.

Джон Невил направи знак на един от хората си и онзи приближи бързо със секира на рамо. Двамата Удвил мъчително се обърнаха в коленичеща поза, без да смеят да се изправят. Баща и син се вторачиха в тежкото острие със страх, но и с презрение, изписано по лицата.

— Обявявам ви за виновни, че сте компрометирали титлите и живота си — продължи Джон Невил. — И ви осъждам на смърт. Предполагам, че не е подходящо съдията да изпълни присъдите, затова ще бъда само свидетел. Ще уведомя близките ви, не се безпокойте. Много ме бива да пиша писма до семействата.

Той кимна на събралата се тълпа.

— Някой от вас да изтича в града след предишното момче. Няма да имаме нужда от съда, вече не. И ми донесете малко топъл хляб и месо. Усетих, че апетитът ми се изостря.

После с жест подкани набития мъж, който бе приближил.

— Свърши си работата, сине. Да въздадем справедливост. А вие двамата — дано Бог се смили над черните ви Удвилови души.

Макар замъкът Уорик да му даваше името, което използваше най-често, той не беше сред любимите места на Ричард Невил. Построен на самия бряг на реката Ейвън, той бе влажен и студен сутрин и представляваше един огромен масив от пристройки, разхвърляни из двор, който беше едва ли не прекалено голям за човешките измерения. За разлика от някои други негови имения, обширният замък представляваше укрепление, пригодено по-скоро за война, отколкото за удобства.

Крал Едуард бе заточен в помещение, високо в западната кула, и бе охраняван от двама стражи на вратата и още една двойка в подножието на стълбите. Нямаше опасност да избяга въпреки огромната му сила и ръст, които го превръщаха в опасност за всекиго наоколо му. Кралят бе дал дума да не се опитва да избяга, макар че надали щеше да я спази, ако не направеха опит да преговарят за откуп, така че той да уреди изплащането му. На това поне Уорик знаеше, че кралят няма да се хване. Той нямаше нужда от кралския откуп.

Двамата стражи стояха току зад гърба на Едуард, като почтително следяха всяко негово движение, да не би да скочи на Уорик. Трудно бе човек да се отпусне под зоркия им поглед, макар че Едуард, изглежда, успяваше, преспокойно облегнат в стола си с кръстосани глезени. Уорик потърси някакъв признак за неудобство от затворничеството, но не откри нищо.

— Значи нямаш оплаквания? — попита той. — Хората ми са се отнесли почтително с теб?

— С изключение на това, че държат за затворник краля на Англия, да — отвърна Едуард и сви рамене. — Дебелият ти брат, архиепископът, се похвали, че държиш в килия двама крале. Тогава възразих, че е само един. Предполагам, вече разбираш, че има разлика между това да държиш в затвора Хенри Ланкастър и да държиш мен в плен.

Едуард го наблюдаваше внимателно и Уорик поддържаше безстрастно изражение на лицето си, мъчейки се да не показва чувства. Дразнеше го, че Едуард отново се е облегнал назад и се усмихва, сякаш е видял нещо забележително.

— Дните минават бавно тук, като имам само Библията за четене. Колко измина, два месеца ли? Малко повече? Изпуснах една прекрасна пролет, тъй като не мога да излизам от кулата. Трудно ми е да ти простя за това, Уорик, че ме накара да пропусна такава хубава пролет. Колко още остава, докато ме пуснеш, как мислиш?

— Какво те кара да смяташ, че ще го сторя? — попита Уорик. — Брат ти Джордж ми е зет. Мога да го сложа на трона, ако пожелая — и да продължа оттам.

За негово раздразнение Едуард се засмя и поклати глава.

— И смяташ, че той ще ти се довери, ако го сториш? Доста по-добре от теб го познавам, Ричард. Той е глупак, така е, и е роден послушко, да, но няма да стане крал, докато аз съм жив — и няма да ти прости, ако ме убият. Смятам, че прекрасно знаеш това, поради което аз трябва да търпя тази скука тук, докато ти се мъчиш да поправиш ужасната грешка, която допусна.

— Не съм допуснал грешка — раздразнено възрази Уорик.

— Не си ли? Ако ме убиеш, повече няма да заспиш спокойно заради страха от братята ми. Рано или късно техен последовател ще предложи на някой от тях главата ти. Вече цялата страна знае, че си взел за затворник краля на Англия. Мълва се разнася из цялата страна. Нима смяташе, че ще стане както с Хенри? Май така си си мислил. Слабовато, малоумно дете, което никой дори не е виждал от години. Нито на лордовете, нито на обикновените хора им направи впечатление, когато Хенри беше заловен. Само съпругата му ги принуждаваше да се бият за него, иначе те просто щяха да изритат камък или два ядосано, да погледнат в другата посока и да не си помръднат пръста.

Погледът му стана леденостуден и Уорик усети напиращия под повърхността гняв. Косата на краля беше израснала твърде дълга и се беше сплъстила като грива. Наистина имаше нещо лъвско в него, както се бе излегнал там с цялата си сила и невъзмутимост.

— Аз не съм Хенри — продължи той. — Предполагам, видяло ти се е по-трудно да ме държиш в плен, отколкото си очаквал. Да, виждам го по лицето ти. Колко графства са се надигнали досега, за да ти искат главата? Колцина шерифи са били убити, или пък съдии и бирници, или пък представители на закона? Колко членове на парламента са били преследвани по улиците от разгневените тълпи? Аз съм кралят на Англия, Ричард! Имам кръвна връзка и съюзници в половината от благородническите родове в Англия сега — и усещам мирис на пушек във въздуха.

Уорик само гледаше втренчено, а младият мъж пред него изсумтя и вдиша шумно, но погледът му оставаше непоколебим.

— Да, това е, Ричард. Англия в пламъци. Тъй че… колко ще мине, мислиш, преди да трябва да ме освободиш?

Уорик се дразнеше от това, че предсказанията на Едуард бяха грешни единствено в мащабността си. Ужасяващата истина бе, че младият крал не преувеличаваше много. Реакцията след залавянето на краля се изразяваше в бунтове и размирици в цялата страна. Разярена тълпа бе преследвала брат му, архиепископа, и той трябваше да се барикадира в абатството, иначе рискуваше да го убият. Няколко от фамилните резиденции на Невилови бяха изпепелени и цели градове въставаха, бесеха служителите на закона и мародерстваха — но винаги на първо място именията на рода Невил.

Ръката, която дърпаше конците, се подразбираше ясно в точността на атаките, но според Уорик те надминаваха дори най-големите очаквания на Елизабет, тъй като огънят се разпространяваше с лекота от една гора в съседната. В годините след женитбата ѝ тя очевидно бе приласкала и очаровала всеки мъж с власт от обкръжението на крал Едуард. Призивът ѝ се поде от хиляди гърла и с всеки изминал ден удвояваше силата си, разпространяваше се от имот на имот, от село на село, от южните пристанища до Уелс, та чак до границата с Шотландия. И най-лошото бе, че слуховете, които разпространяваше преди, тъй добре паснаха на реалността, на факта, че Уорик залови и плени съпруга ѝ. Така Невилови се затвърдиха като предатели, точно както твърдеше и Елизабет Удвил. Никой не можеше да го отрече, след като бяха заловили крал Едуард по собствения му път и го бяха отвели в изгнаничество.

Маргарет Анжуйска не би имала и една десета от поддръжката, която Елизабет събра само за няколко месеца. Но пък тя никога не бе имала и Едуард за съпруг. Всичко, което кралят беше казал, се потвърди — и много повече дори. Хенри никога не бе печелил битка, докато бойците на половин Англия бяха видели как Едуард се бие при Тоутън, как предвожда войските. Тези мъже, които се бяха сражавали за Йорк, бяха все още живи. Те си спомняха безумния устрем, с който Едуард тръгна, за да смаже атаката по фланга. Бяха видели как кралят се бие за тях и в замяна бяха излезли за него — за да опожаряват и преследват лордовете Невил.

Хенри Ланкастър се бе крил из манастири и абатства, докато Едуард ходеше на лов и обикаляше съдилища и градове, забавляваше се, както се полага на един млад мъж, и пръскаше пари, за да купува щедри подаръци за семейството си. На бедния Хенри никога не би му дошло наум да омайва с чар хората, които доброволно биха тръгнали след него. Не ставаше дума само за огромния ръст на Едуард, нито за уменията му да обучава соколи и кучета. Образът му бе на крал грубиян, но въпреки това вместваше в себе си далеч повече идеята за крал от Хенри.

Уорик се взря в самодоволното изражение на младия мъж и му се прииска да разбие увереността му. Той поклати глава и се усмихна, сякаш за да укори малко дете, като знаеше, че с това ще вбеси Едуард.

— Бих могъл да извадя Хенри от Тауър. Съпругата и синът му са добре във Франция. Една цяла родствена линия — по-скоро, истинската родствена линия, да възстановя на трона истинския крал. Чух, че Едуард Уестминстър е прекрасен младеж, вече пораснал доста висок.

При тези думи Едуард се наклони напред и присмехулната му физиономия изчезна.

— Ти не… няма да сториш това — и заговори отново, преди Уорик да започне. — О, убеден съм, че би сложил Хенри на трона ми, ако можеше. Но сега следвай моята логика, Ричард. Тук бях достатъчно дълго сам, за да размишлявам. Ти имаше възможността да убиеш този блед светец. И не го стори. Не се оплаквам, Ричард. Аз също съм жив, тъй че съм благодарен. Но истината е, че по природа не си хладнокръвен убиец. А ти ще трябва да си този, който отново ще сложи короната на главата на Хенри. Разбираш ли това? Подозирам, че е така, иначе това щеше вече да е станало. Щеше да трябва да газиш в кръв — да посечеш всеки от рода Удвил, включително и собствените ми дъщери. А ти не би сторил подобно нещо. Не и човека, когото съм познавал, към когото съм изпитвал уважение от дете. Не е вътре в теб.

Уорик го гледа достатъчно дълго, за да улови следата от безпокойство зад шумното му фучене. Разбираше го, като имаше предвид собствените си две момичета. Децата бяха заложници на бъдещето, уязвими за враговете. Само фактът, че съществуваха, можеше да превърне един силен мъж в слабак, който иначе би нехаел за собствената си смърт.

— Не. Всичко това е истина — отвърна той. Едуард изсумтя със зле прикрито облекчение и отново се отпусна назад, докато Уорик продължи:

— Вярно е, че не бих потопил ръцете си в толкова много кръв. Въпреки това си имам брат. Джон Невил. Мнозина е убил той по твоя заповед в годините след Тоутън.

Едуард оклюма глава и поглади наболата брада около устата си. Усети колко истина се крие в тези думи и се помъчи да не показва страха си. Уорик му кимна едва ли не с тъга.

— Граф Ривърс е вече изстинал в земята. Синът му Джон е мъртъв. Гневът на брат ми, Едуард. Нима си мислеше, че можеш да му отнемеш титлата без всякакви последствия? Дори вярното куче ще те ухапе, ако многократно му издърпваш кокала от устата — той поклати тъжно глава. — Нима смяташе, че сам ще държа всеки нож в ръката си? Ако трябва да избирам един метод пред друг, то не бих оставил враговете си живи. Не, ако бях на твое място, бих се молил да мога да контролирам проклетите бунтове, преди да трябва да се вземе решение за твоята съдба.

Уорик се изправи ядосан, че си е позволил да изпусне тази информация пред краля, който сега седеше с отворена уста. Всичко до този момент беше само предположения и гадаене, но сега Едуард знаеше, че заради затварянето му наистина са възникнали бунтове.

— Пусни ме на свобода, Ричард! — извика той и стисна юмруци.

— Не мога! — сряза го Уорик.

Той напусна стаята, а Едуард скочи на крака и пътят му бе пресечен от двамата войници, които го гледаха изпод вежди и притискаха гърдите му с ръце. За миг му се прииска да ги отблъсне, макар че носеха железни пръти, за да го зашеметят, ако направи такъв опит — а и долу имаше още стражи.

— Аз съм кралят! — изрева Едуард с такава сила, че стражите трепнаха. — Освободете ме!

Уорик го остави да крещи и излезе навън на слънце, качи се на коня и се запъти обратно към Лондон с лице по-мрачно от буреносен облак.

Централната част на Лондонската кула беше най-старата — кула от бял варовиков камък, по-висока от външните стени, и позволяваше гледка над града и Темза, която течеше под нея. През нощта Елизабет се вмъкна през малката вратичка и се изкачи на покрива от старинни плочи, обрасли в птичи гнезда и лишеи. Вятърът веднага раздуха косата и дрехите ѝ, а тя се взря в потъналия в тъмнина град. Луната леко блестеше върху къщите и самата река, но единствената друга светлина идваше от факлите на бунтовниците, които маршируваха през цялата нощ — чуваше тропота от стъпките им дори в неспокойните си сънища. С ревове те искаха кръвта на Невиловите мъже — това ѝ носеше задоволство, но и ужас.

Знаеше, че хората изпитват обич и страхопочитание към мъжа ѝ, разбира се. Беше придобила впечатлението, че английските търговци и рицари, както и благородните лордове, се зарадваха от това, че Едуард се възкачи на престола, като прокуди учения крал в килия и позволи на френската му съпруга да избяга у дома при баща си. Дори и така очевидно не е била наясно със степента на тяхната преданост, със силата на техния бунт срещу залавянето му.

Новината се разнесе с гневните думи от градските събирания, където всички викаха и разбиваха вратите на домовете на важните служители, плячкосваха най-ценното, а после ги подпалваха, за да прикрият престъпленията си. Щом хората в някой град или село научеха, бързо пращаха вестоносци до съседния, а после те до съседния, и така се събра поход от десет хиляди души със запалени факли и със секири в ръка. Оратори и капитани, които бяха участвали в битката при Тоутън, призоваваха народа да преследва изменниците Невил.

Устните ѝ се разтеглиха и разкриха зъбите, макар че изразът ѝ бе по-скоро на болка, отколкото на задоволство. Вятърът я изпълни и я накара да се почувства лека като мразовития въздух. Единственият мост през реката не бе далеч от кулата. От мястото, където стоеше, можеше да види редица от факли, които се задаваха откъм Саутуърк и надаваха ликуващи викове, необуздани мъже, които се връщаха по домовете си. А в далечината отвъд реката — бледото сияние на тъмния фон на небето на някаква голяма къща, която догаряше.

Беше извикала кралските лордове и ги призова към възмездие, с пламнали очи, в които нямаше сълзи. Невилови бяха започнали пожара и сега той щеше да се разраства и да ги погълне всичките. Вятърът спираше дъха ѝ и тя усещаше до̀сега му като ръце, които се притискат в нея.

Още от самото начало бе знаела колко дълбоко Невилови бяха впили зъбите си в кралството, като червеи в ябълка. Откриваше все повече и повече доказателства за това, накъдето и да погледнеше. Скъпият ѝ доверчив съпруг беше останал сляп за всичко. Прояви най-елементарен здрав разум, като се опита да охлаби хватката им, преди да са го съсипали.

— Права бях — каза тя на вятъра. Успокои я това, че го изрече на глас, а после вятърът веднага пръсна думите ѝ във въздуха. — Видях го, но те излязоха по-силни, отколкото си мислех, и по-жестоки.

Повеят се засили и върна сълзите ѝ в разветите коси, пъшкайки, сякаш страдаше от същата изгаряща болка. Баща ѝ и брат ѝ бяха убити от Невил. От тук насетне нямаше да има милост за тях. Те бяха пролели кръвта на семейството ѝ и тя нямаше да се успокои, докато не ги превърнеше в пепел.

Някои я наричаха вещица през първите години от брака ѝ заради това, че толкова здраво бе впримчила съпруга си и двора му. Но това не беше нищо друго освен злобата на женствени мъже и мъжествени жени. Въпреки това сега, в тази буря, съжаляваше, че не е истина. В този момент би дала безсмъртната си душа за силата да може да издири враговете си и да им пръсне черепите върху камъните. Баща ѝ не заслужаваше тази съдба. Тя го бе довела в двора и той плати с живота си за това. Стисна юмруци и усети как ноктите ѝ се забиват в дланите.

— Дано всички умрат сега — прошепна. — Дано Невилови да страдат, както аз съм страдала, както и заслужават. Ако Бог и светиите не ми отговорят, о, духове на тъмнината, вие чуйте думите ми! Повалете ги. Върнете ми съпруга, а тях оставете да горят в ада.

31.

Идваха след залез-слънце, вървейки по пустите селски коловози в колона по един. Появяваха се из кръчмите, за да отмият праха от изминатите по пътя километри, и се представяха само на онези, на които имаха доверие. Щом паднеше нощта, завързваха на лицата си кърпи и понасяха масло и фенери, покрити с капаци срещу вятъра.

Понякога слугите бягаха и ги оставяха, без да ги преследват. Други избираха да останат, за да предупредят домакинството след години вярна служба. Тогава не им прощаваха, на семействата или на онези, които им служеха. Огънят ги изгаряше всичките.

Наричаха себе си „подпалвачи“ и жестокото им занимание си личеше по кожата им. Лицата им винаги бяха зачервени и изпоцапани със сажди, възпалените им очи ги правеха да изглеждат страховити на външен вид. Те палеха факлите си и пускаха конете да тичат на воля, после подпалваха конюшните. Когато обитателите изтичваха навън, биваха обграждани от мъже, въоръжени с тояги и секири, с прикрити лица, за да не ги разпознаят. Налагаха всеки, който излезете навън, понякога чупеха глави, които нямаше да заздравеят. После пожарите продължаваха — сграда след сграда, хамбар след хамбар, докато цялата провинция не заблестеше в златисточервено и студеният въздух не се превърнеше в топъл бриз, който носеше миризмата на въглен и опустошение. Докато местните фермери и бирникът дойдат с конете си, пожарите вече се бяха разпрострели твърде много, за да бъдат потушени. Старинни къщи биваха превърнати в черни угарки, които тлееха с дни и нощи. После, на седемдесет или на сто и трийсет километра оттам, Подпалваните изникваха отново от нощта и заставаха в обичайния си кръг с пращящите си факли.

И преди беше имало въстания, малки и големи, срещу жестокостите и по стотина други причини. Хората в Англия винаги се бяха надигали бавно, отчасти от страх заради това, което чувстваха отвътре. Те бяха понасяли жестокостите и бедността с мрачен гняв, като пиеха безпаметно и изразходваха неприязънта си в кървави съревнования. Търпяха заради данъци да ги обират до последното пени, макар че, един бог знаеше, че бяха най-нисшите от всички грешници. Бяха усещали върху гърба си бича на законите, които ги оставяха да се люлеят на вятъра — а онези, които ги бяха обичали, излизаха и започваха да палят и да колят за отмъщение. Винаги някои биваха залавяни и обесвани, във всяко поколение, като предупреждение за всеки, който може да реши да грабне пръчката, която го е ударила. Такъв беше древният, нормалният път на нещата и дълбоката провинция винаги по някакъв начин беше по-тъмна от градските улици. Имаше села на тишина и грях, а насред мира и добитъка клокочеше гневът. Тежкият живот раждаше грубовати мъже и жени, които при нужда можеха да носят факла или пък острие. В крайна сметка нали те сечаха и убиваха, и работеха до изнемога просто за да живеят.

Тази година беше различна. Подпалвачите дойдоха на места, които никога не бяха чували за тях. Станаха и по-жестоки през месеците, в които крал Едуард бе задържан от предателите. Огромни къщи избухваха в пламъци въпреки че бяха с врати, заковани с огромни нитове. Никой не обръщаше внимание на писъците. Каменни замъци бяха подпалвани от собствените им слуги, а благородническите семейства — убивани от арендаторите си, верни им през целия си живот, докато накрая не пренебрегнаха лоялността си.

Имаше изключения — села, по-стари от света, се възползваха, за да уредят отколешните си сметки. На всяка улица, на всеки площад имаше нови тела, като някои от тях бяха убити заради вражда или от пиянство, а хората на закона трепереха по домовете си и чакаха многозначителното почукване. Останалите обаче, най-голямата част от погубените, бяха членове на един клан, на едно семейство — по-точно от имуществото на един човек. Стадата на Невилови бяха изтребени. Въглищните мини в Уорикшир избухнаха в пламъци. Корабите на рода Невил горяха както бяха на пристан, а огромните имения на Ричард Невил станаха на пепел, телата в тях бяха овъглени до черни кости.

След като месеците минаваха, без да има известие за освобождението на крал Едуард, нападенията и пожарите станаха дори по-открити. Разни мъже сриваха с ритник вратите на уорикширските странноприемници и кресливо задаваха въпроси. Когато отговорите не бяха каквито трябва, те хвърляха вътре гърнета с масло и палеха факли, а отвън стояха с вили, за да държат посетителите затворени. Подпалвачите си имаха водачи, трима различни убийци, всичките познати под името Робин от Рийдсдейл. Обобщеният образ на тримата беше гласът на войниците от битката при Тоутън. Те бяха и гласът на заточения крал, надаваха вик от негово име.

Лятото отминаваше, а реколтата не беше прибрана докрай, защото хората се бояха, че пълните хамбари ще привлекат Подпалвачите, а и защото работниците страняха от имотите на Невил, за да не ги нападнат на път за къщи. Насажденията гниеха по полето и цели стада изчезваха, или още по-лошо, намираха ги с прерязани гърла. Въглищните мини не можеха да бъдат изгасени и от тях във въздуха се издигаше колона от дим като от погребална клада, която се виждаше из цялото графство и можеше да гори до края на света, а пламъците се криеха дълбоко в недрата на земята и тлееха скрити вътре.

Фокънбърг притисна силно два пръста в стомаха си и това го накара да изръмжи от болка. Седеше в кухните на замъка Мидълхам, като цялата му прислуга бе освободена, за да не става свидетел на унижението му. Столът, който Уорик бе наредил да свалят за него, беше тапициран и мек, но възрастният граф не можеше да си намери удобно положение на него.

— Все по-зле става, Ричард — рече той и остави на пода една купа, в която плуваха облаци от млечнобяло повръщано. — Вече почти не се храня, а когато го правя, всичко се връща обратно. Не мисля, че ми остава много време.

Уорик са облегна на огромната дървена маса с крака, по-дебели от неговите. Помъчи се да не показва изненадата си от това колко много е отслабнал чичо му. Фокънбърг никога не е бил едър мъж, но сега костите му се виждаха ясно в тъмните страни на лицето, а краката и ръцете му изглеждаха съвсем крехки. Дори косата му бе изтъняла и падаше на масури по раменете. Нещо го ядеше отвътре и Уорик бе съгласен с неговата преценка, макар че не го каза на глас.

— А кой ще ме съветва, когато те няма, а, чичо? Хайде, старче, имам нужда от теб. Като че напоследък не проявявам много мъдрост или пък хитрост в избора си.

Фокънбърг опита да се засмее, но усилието му причини болка и въздухът му секна. Той сложи на земята купата с противното ѝ съдържание и притисна ръка върху стомаха си, сякаш така изпитваше някакво облекчение.

— Ще намериш разрешение, Ричард, за семейството ни. За бога, та нали и преди сме се преборвали с трудности — макар и обзет от болка, Фокънбърг погледна племенника си, зачуден как да го убеди. — Подозирам, че дори в този момент си наясно с най-точния избор, само гордостта ти да можеше да ти позволи да го изречеш на глас.

— Ти би ме посъветвал да освободя Едуард, така ли? — мрачно го попита Уорик. — Ако можех да се върна назад и да взема различно решение, казвам ти, бих го сторил. Тогава не разбирах какво ще се случи, когато поставя краля зад решетки — Уорик направи гримаса, спомняйки си с горчивина. — Знам, чичо, той дори ми го каза. Едуард, когато го посетих. Каза, че съм видял как залавят Хенри, но не съм разбрал, че него не го обичат, че той е слаб крал. И беше прав, колкото и да ме жегва това. Мислех си, че мога да ги движа като пионки върху дъската. Но ни за миг не успях да видя, че цялата игра може да се обърне, ако пипна грешния крал.

Фокънбърг не реагира. Собствените му имоти бяха на север от град Йорк и дори на него му бяха опожарили хамбарите и бяха убили местния съдник, макар да бе далеч от градовете и бунтовете. С всеки изминал месец новините ставаха все по-лоши, а огънят сякаш продължаваше да се разпростира. Смяташе, че племенникът му има само един верен ход, но знаеше, че няма да доживее да го види. В стомаха си усещаше твърда топка, нещо режещо и гадно, като че ли живо същество, което му изсмукваше силите. Беше виждал подобни израстъци в миналото, когато колеха добитъка и му ги носеха като чудатости. Каквото и да беше, то бе смразило кръвта му. Големите му вени бяха почернели от отровите на това нещо и той знаеше, че няма да живее дълго. Можеше само да се надява, че Уорик ще успее да предпази рода им. Трудно бе да не му каже какво трябва да стори.

— Какви всъщност бяха истинските ти надежди, Ричард? И аз присъствах, когато го планирахме, но тогава говорехме само за това как можем да хванем Едуард само с неколцина мъже на север или пък как ти ще идеш във Франция с брат му и дъщеря си. Ти беше обзет от вълнението на хиляди дребни подробности, но не обсъждахме много какво ще стане след това.

— Да, трябваше да сме по-задълбочени — призна Уорик. — Но бях толкова разгневен, исках просто да покажа на Едуард колко зле се е отнесъл с най-верните си хора. Все още виждах в него момчето, което обучавах в Кале. А не краля, чичо, наистина. Аз единствен в цялата страна очевидно не забелязвах какъв е станал. Моя беше грешката.

Фокънбърг сви рамене.

— Не си бил единствен. Братята ти мислеха същото, доколкото си спомням.

— Всички виждахме капризното момче, макар че аз лично се бих рамо до рамо с него при Тоутън. Ние виждахме мъжа, а не краля. Все едно, решението беше мое. Можех да накарам Джон и Джордж да траят и да стоят мирно.

— Джон ли? В него има толкова ярост и мисля, че тя така или иначе щеше да се излее. Досега можеше да са го обесили или да са му отрязали главата заради някое прибързано действие.

Уорик въздъхна и посегна към каната с вино, за да напълни двете чаши.

— Стомахът ти ще задържи ли виното? — попита го.

— Ако ми донесеш купата наблизо, ще опитам — отвърна чичо му.

Уорик прикри отвращението си, изпразни повръщаното в кофата за помия и я избърса с чиста кърпа, преди да му я подаде заедно с чашата вино. С иронично изражение Фокънбърг вдигна тост.

— Дано нещата не се повторят — рече и отпи, като млясна с уста. — И смятам, че семейството на жена му има голяма роля за разбунването на страната. Част от неприятностите ни се дължат на нейните пари, Ричард. Онези, които се наричат Подпалвачи. Бих се обзаложил, че нейните монети подрънкват зад всеки хамбар и изгоряла къща.

— Чудех се дали да не предложа трона на Кларънс. Казвам ти го, защото знам, че ще отнесеш тези думи в гроба, чичо. Но за да го сторя, трябва да заповядам да убият Едуард, а не просто да го държат затворен. А не съм убеден, че дори мога и затворник да го оставя още дълго време. Твърде много хора искат освобождението му и ако той избяга… — гласът му секна само като си представи този огромен вълк, разбеснял се на свобода. Потръпна. — Той наистина е кралят, чичо. Това е най-странното. Сега го виждам ясно и ме изпълва страх от това, че направих грешката да го заловя. Искам само да намеря някакъв начин да го върна на трона му, без с това да причиня унищожението и изземването на всяка къща на семейство Невил.

— Това щеше да е прекрасна идея, преди Джон да екзекутира бащата и брата на кралицата — рече прегракнало Фокънбърг.

Цялото му гърло пулсираше и под погледа на Уорик той приближи купата до устата си и изплю една млечночервеникава струйка в нея. Уорик извърна очи, за да не става свидетел на неудобството му. Почака, докато звуците утихнат, после го погледна и видя, че съвсем е пребледнял и бърше потта от челото си.

— Не е особено приятно — прошепна чичо му. — Но след като тъй или иначе умирам, може би трябва за последно да грабна една брадва и да отсека главата на краля. Можеш да ми припишеш целия заговор и да възвърнеш малко от достойнството на Кларънс.

— И да видиш името си запратено в калта ли? — отвърна Уорик. — Не, чичо. Той ми каза, че няма да прибягна до убийства, и беше прав. Неговото убийство ще докара и друго, а после още десетки. Няма да потъна тъй дълбоко в кръв. Не. Все едно, както стоят нещата, няма да оцелеем и часове в огньовете, които ще пламнат след смъртта на Едуард.

— Няма кой друг — отвърна Фокънбърг с позакрепнал глас. — Ни един от братята на Едуард няма да се довери на онзи, който го е убил. Ако издигнеш Кларънс или Глостър, сам си слагаш главата на дръвника. Не, трябва да се сдобриш с краля. Единствено това ти остава.

— Мислил съм си го, нима допускаш, че не е така? Но ти не си отишъл да го видиш. Той е полудял от гняв. Три месеца в килия и вече два пъти е пробивал през вратата и е убил един от пазачите си. Трябваше да поправям вратите, докато той се нахвърляше срещу оголените мечове, като ме предизвикваше да го убия. В други дни пък седи и яде и най-спокойно ми говори какво трябва да направя в кралството. Отегчен е, гневен и отмъстителен, а ти ме караш да го освобождавам. Как ми се щеше да можех!

— Ако не беше убийството на двамата Удвил, бих потвърдил с „да“, можеш да го освободиш. Той спазва определени правила, дали наследени от баща му, или може би от теб — не знам. Все повтаряш, че вече не е момчето, което си познавал, че е крал. Ами на това се довери тогава. Накарай го да подпише опрощение за всичките ти престъпления, защита от законно преследване и възмездие, да се закълне в честта и живота си, в живота на своите деца, каквото го накараш.

— И мислиш, че мога да се доверя на думата му? Наистина ли? — попита го Уорик и по лицето му ясно пролича колко е отчаян.

— Мисля, че дори останалата част от света да потъне в пламъци, да, пак ще можеш да вярваш на думата му.

— Е, останалата част от света наистина е в пламъци! Ами титлата на Джон?

— Фокънбърг поклати глава.

— Не бих искал твърде много, Ричард. Тя беше подарък от Едуард и сега той си го взема обратно. Ако виждаш някакъв друг начин, с удоволствие ще те изслушам, може би преди болката ми да стане твърде нетърпима.

— Съжалявам, чичо — рече Уорик и се отпусна пораженчески. — Добре, Едуард е крал. Ще го накарам да подпише опрощение. Той не е гневното момче, което познавам, вече не. Мразя се, че трябва да вярвам на клетвата му, но изобщо нямам друг избор.

32.

Ричард Невил спря пред масивната порта на замъка Уорик. Над главата си държеше копие, от което се вееше гербът му — избродирани върху платно мечка и жезъл. Лекият ръмеж помрачи още повече настроението му; беше му студено, чувстваше се уморен. Намираше се на три дни път от Лондон, но все едно бе в друга страна. Беше един тъжен ден някъде насред Англия и мястото изглеждаше точно толкова пусто и мрачно, колкото бе очаквал.

Подпалвачите поне не бяха разпрострели пипалата си дотук. След като нападенията се увеличиха по брой и диващина и плъпнаха из цялата страна, той заповяда да затворят плътно най-важната му крепост, като наблюдението бе на смени и имаше обсаден режим. Никой не влизаше или излизаше и тези вътре нямаха никакъв контакт с местното население. Беше дал ясни заповеди да се показва арбалет на всеки мъж или жена, които приближаваха стените, и да се стреля срещу всеки, който не се оттегля.

Това означаваше, естествено, че местните ловци изпразваха горите му от елени и гъски, но нямаше как да се противопостави. С графството тъй близко до въстание и хаос не можеше да си позволи навън да плъзне мълвата, че крал Едуард е държан в плен там.

Стражите от високите пътеки по стените се взряха надолу с безизразни физиономии, когато им показа сигнала. Едно наметало, развято от копието, беше достатъчно ясен знак и той спря да го размахва, щом го заболяха ръцете, изчаквайки стрелците да повикат някой сержант. Да се вземе решение да отворят главната порта по време на обсада, беше сериозно нещо. Уорик чакаше, а дъждът се засили и започна да го брули. Конят му потрепери, по якия му врат и слабините му мина вълнообразна тръпка от студения въздух. Докато отвътре се покаже първият лъч светлина, устните му вече бяха посинели и едва успя да кимне на пазачите, когато го разпознаха и отстъпиха назад. Зад него веднага затвориха и залостиха вратите, железните решетки с потракване се спуснаха надолу. Той разтърси глава, за да отмахне дъжда от лицето и косата си, после поведе коня си с отпуснати юзди по „убийствената пътека“. Тя не беше по-дълга от четирийсетина крачки, но от всички страни бе открита за проходи и ниши, където най-вероятно стрелци бяха заели позиция. Стигна до края ѝ и за миг затвори очи, вдишвайки миризмата на мокрия камък и студа. Замъкът още веднъж бе изолиран от света. Тъй като край него минаваше река, вътре имаха безкрайни запаси от чиста вода и достатъчно осолено месо и зърно, за да могат с години напред да пекат хляб. Светът, с всичките му проблеми и скърби, се превърна в място извън тези стени.

Уорик усети как се отпуска. Предаде коня си на едно момче и мина през вътрешната врата към огромния двор. Не можа да се сдържи да не вдигне поглед към кулата, където се намираше килията на Едуард. Долавяше, че икономът на замъка му недоволства за имотите и рентите, но не си направи труда да го слуша, като вместо това подбираше пътя си. Икономът спря и той му благодари, но очевидно бе, че вниманието му е другаде. Мъжът изостана, докато Уорик пресичаше огромния вътрешен двор, заобиколен от прозорците на голямото имение, които проблеснаха в златисто, щом започнаха да палят светлини, за да приветстват господаря на дома. Вървейки, той потупваше торбата на рамото си и опипваше купчината книжа в нея.

Едуард не се беше променил видимо през лятото на своето пленничество. Уорик беше чул, че прекарва часове всеки ден да повдига столовете и леглото си, да заема странни пози с тялото си. Бяха му отказали меч, дори и такъв за упражнения — с изтъпено острие, страхуваха се какво би могъл да извърши с него. Отказаха да му дадат и бръснач и в резултат на това той беше пуснал огромна черна брада, с която видът му беше като на подивял отшелник.

Но тъй като все още бе по средата на двайсетте си години, общото му физическо състояние надали бе пострадало много, помисли си със завист Уорик. Щом влезе при него, долови миризмата на пот, пронизваща мускусна миризма, която не беше съвсем неприятна, като урината по лапите на някое куче.

Беше облечен в същата риза, с която го бяха заловили, макар да се виждаше, че е била прана и дори един от шевовете беше поправян. Икономът и прислугата нямаха причина да се отнасят грубо с него, а и биха били истински глупаци да го сторят.

Безмълвно, Уорик посочи към един широк, тапициран стол, усещайки, че тази трудна среща би протекла малко по-добре, ако Едуард няма възможността да го гледа отвисоко. Кралят с удоволствие демонстрираше превъзходството на ръста си над другите. Винаги го беше правил.

С изкривена усмивка Едуард се отпусна на стола. Не излъчваше и грам спокойствие. Всеки мускул беше стегнат и изглеждаше така, сякаш би скочил и при най-малката провокация.

— За какво ли си дошъл сега, а? — попита го. Уорик отвори уста, но кралят продължи, преди да успее да заговори. — Могат да ти съобщят, че съм добре, с бележка по гълъб или с вестоносец. Не, сега си тук, за да избереш едно от две определени неща.

Наведе се напред, докато говореше, и ръцете му стиснаха облегалките на стола. Уорик усещаше заплахата у по-младия мъж. Изправи се на крака, като остави собствения си стол помежду им. Нищо в движенията му не беше неосъзнато. Очите на Едуард го преценяваха хладно, мъж, който е на ръба на търпението си. Може да беше и от задушливата миризма на пот, но на Уорик му се стори, че той е онзи, когото заплашват. Погледна назад към двамата пазачи, които чакаха, наблюдавайки затворника за признаци, че може да атакува. Те носеха солидни железни боздугани, с които да ударят Едуард по главата и раменете. Уорик демонстративно се протегна, после пак седна с лице към младия гигант, чиито размери караха стола да изглежда малък.

Усещайки, че е нервен, Едуард му се усмихна, за да го вбеси.

— Значи не си дошъл да ме убиеш, иначе щеше да си дал заповед на стражите.

После очите му попаднаха върху торбата на рамото на Уорик — от кафява кожа, ожулена и лъснала от дълга употреба. Той повдигна въпросително вежди.

— Какво има там вътре, Ричард?

— Откакто те познавам, не съм бил свидетел да нарушиш клетвата си. Помниш ли, когато говорихме за това? Преди Уестминстър, когато ме попита какво искат хората от един крал? Тогава ти отговорих, че това ще е мъж, който държи на обещанията си.

— Не си ти, значи — прошепна Едуард. — Ти престъпи клетвата си към мен. Може да си проклел душата си, Ричард, и за какво?

— Ако можех да върна обратно онова, което сторих, бих го направил. Заклевам се, ако изобщо клетвата ми има стойност.

Едуард се изуми от напрежението, което струеше от мъжа пред него. Той го загледа и кимна.

— Вярвам, че думите ти са искрени. Помоли ме за прошка, граф Уорик! Кой знае, може да ти бъде дадена.

— Ще те помоля — отвърна Уорик.

Чувстваше се като просяк, а не като човек, който поставя условията. С присъствието си кралят излъчваше такава мощ, все едно беше роден да носи короната. Тази аура обгърна Уорик до такава степен, че му се прииска да коленичи. Но мисълта за съдбата на братята му го държеше, даваше му сили.

— Ще те помоля за опрощение за всички престъпления, всички грехове, всички нарушени клетви. За мен и семейството ми. Доверявам се на думата ти, Едуард. Познавам те от тринайсетгодишно момче, когато се бореше с войниците в Кале. Никога не съм те видял да прекрачиш думата си, тъй че ще приема печата ти върху документите, които писарите ми подготвиха.

Без да отделя очи от Едуард, Уорик бръкна в торбата и потърси с пръсти двете сребърни половини на Големия кралски печат. Едуард сведе поглед, щом чу щракването, когато те се съединиха в едно цяло.

— Опрощение, че си ме държал в плен — рече той. — Че си нарушил клетвата си пред мен. За братята ти Джордж и Джон Невил — че са престъпили клетвата си.

Уорик се изчерви. Раната щеше да се прочисти, ако вкараха до дъно нажеженото острие, за да изкара цялата отрова.

— За всички, Ваше Височество. За всички минали прегрешения от всякакъв вид — Уорик пое дъх шумно през носа си. — За всички погубени верни мъже. За екзекуцията на граф Ривърс и сър Джон Удвил. За бракосъчетанието на брат ти Джордж, херцог Кларънс, с дъщеря ми Изабел. Опрощение за всичко извършено, милорд. Ако можех, почти всичко от това бих върнал назад, но не мога. Вместо това то трябва да стане цената на твоята свобода.

Едуард присви очи и изведнъж от него като топлинна вълна изригна усещането за опасност.

— Караш ме да опростя греховете на мъжете, които убиха бащата на съпругата ми ли?

— Ти си кралят, Едуард. Казах ти каквото трябва. Не мога да взема ни думичка от това обратно. Ако можех да се върна в сутринта на битката при Тоутън, когато открихме, че мостът е разрушен, преди да започне да вали снегът, бих го сторил. Сега моля за прошката ти — за мен и за семейството ми.

— И ако не се съглася, ще ме оставиш тук ли? — попита Едуард.

Уорик почервеня под зоркия му поглед.

— Трябва да сложиш печата и името си върху опрощението и амнистията, Ваше Височество. Няма друг начин. Защото, виждаш ли, аз знам, че ще ги зачетеш, макар те да са цената за свободата ти. Въпреки че съпругата ти ще се разбеснее, щом чуе, че си опростил мъжете, които тя е мразела още от момента, в който е дошла в двора.

— Не говори за съпругата ми! — изведнъж кресна Едуард с подрезгавял, дълбок глас.

Уорик наклони глава настрани.

— Много добре. Имам мастило и восък. Имам перо, както и печата. Моля да бъда помилван.

Уорик му подаде торбата със съдържанието ѝ и се почувства малко засрамен, като видя как треперят ръцете на Едуард, който все още не смееше да повярва, че ще го пуснат на свобода и няма да го убият. Уорик се приготви да кротува и почти не дишаше. Видя как Едуард разопакова купчината документи, как бърка в торбата, търсейки перото и металната съдинка с мастило от черен калмар. Без да ги прочете, той надраска върху всяка страница „Едуард Плантагенет, крал“, после захвърли перото през рамо.

— Печатът ми е при теб, довърши останалото сам — той стана заедно с Уорик и пъхна документите в ръцете му. — Ето, имаш, каквото искаше. Сега да видим дали си в състояние да изкупиш поне някаква част от достойнството си, от клетвата си? Ще ми позволиш ли да напусна този замък?

Уорик преглътна. Гонеше го отчаян страх, че е предизвикал собственото си унищожение. Ужасно го притесняваше фактът, че Едуард не прочете страниците, които подписа. Кралят настоя за този тест на честта, като инстинктивно откри същината на нещата. Нима имаше значение колко внимателно Уорик е съставил документите, които трябваше да подпише и подпечата? Най-важно от всичко бе думата на Едуард. Уорик успя единствено да направи знак на стражите, а те се оттеглиха от вратата. За първи път от седем месеца тя се отвори.

Едуард прекоси помещението с три бързи крачки, с такава скорост, че накара пазачите да се спогледат напрегнато. На прага се поколеба, съзирайки тъмните стъпала, които се спускаха надолу.

— Мисля, че трябва да слезеш с мен долу, Ричард. Не ми се ще стражите ти неволно да ме пронижат в гърдите с някоя стрела. Бих предпочел кон, макар че, ако се налага, ще вървя.

— Разбира се — рече Уорик, изведнъж почувствал такова изтощение, че едва можеше да мисли. Сам Бог знаеше, че и преди бе допускал грешки. Едуард го бе принудил да разбере, че всичко опира до доверието. Той тръгна към стълбите и кралят се обърна към него:

— Смятам, че след всичко това няма да те повикам в двора, Ричард. Макар че ще съм обвързан с опрощението и помилването, не бих могъл да кажа, че сме приятели, вече не. И мисля също, че най-безопасно за теб ще е да не пресичаш пътя на жена ми още известно време. Къде е отседнала сега тя? Скоро ще видя нея и децата.

Уорик сведе глава, обзет от чувство за срам и загуба.

— В Бялата кула е, заклевам се, по свой собствен избор. Никой не се е отнесъл зле с нея. Нито съм я виждал, нито съм чувал нещо за нея от месеци.

Едуард кимна и смръщи вежди.

Уорик го придружи до конюшните, където главният коняр избра за краля един хубав широкоплещест кастрат. Уорик му предложи наметало, но той в нетърпението си да напусне килията си отказа.

В тъмното огромните порти на замъка се отвориха отново и крал Едуард, гордо изправен на коня, изчезна в нощта.

Конникът беше целият потънал в прах от пътя, със сплъстена брада. Мръсотията проникваше във всяка гънка на лицето и дрехите му, макар че не носеше наметало и ръцете му бяха до лактите почернели като на ковач. Огромната му височина караше хората да се чудят и да го заглеждат. Дори един на хиляда не бе видял лице в лице краля, когато Едуард застана на стъпалата пред Уестминстър и ги събра за похода на север. Тогава той бе богато пременен с наметало и дрехи, украсени със златни нишки. Беше гладко обръснат и косата му бе по-къса от тази маса от масури и мръсни възли, която ездачът сега бе вързал назад с лента плат, откъсната от туниката му.

Яздеше бавно и животното бе увесило нос заедно с господаря си. Вечерите бяха дълги и светлината добра, когато един по един мъже и жени наизлизаха по улиците зад него и се чудеха шепнешком, питаха на глас, едва смееха да вярват в чудото.

Един млад монах притича до изтощения ездач и положи длан върху засъхналата кал по стремето. Вторачи се нагоре, задъхан, и затича редом с него, като се напрягаше да види през брадата и мръсотията.

— Ти кралят ли си? — попита го.

Едуард отвори едното си око и го загледа.

— Да, аз съм. Дойдох си у дома.

Щом чу думите му, монахът застина, остана със зяпнала уста насред пътя, а около него се събра тълпа.

— Какво каза той? Крал Едуард ли е?

— Че кой друг да е? Виж колко е грамаден.

Монахът кимна и невярваща усмивка издърпа крайчеца на устните му.

— Той е! Крал Едуард. Каза, че се е върнал у дома.

Тогава всички нададоха рев и вдигнаха ръце във въздуха. Като един, лондончани препуснаха след самотния ездач, който все още яздеше към Тауър. Все повече народ се събираше — от всяка улица, от всяка сергия и къща, които подминаваха. Докато Едуард стигне до портата на Лондонската кула, зад гърба му вече стояха хиляда негови поданици и още прииждаха зад тях. Някои дори носеха оръжие, готови да изпълняват заповеди.

Едуард знаеше, че е пътувал достатъчно бързо, за да пристигне преди всякакви вестоносци. Конят му почти бе окуцял от изнемога. По тази причина не знаеше дали пазачите в кулата са били предупредени за неговото освобождаване. Стисна челюст. Той беше кралят и хората му стояха зад него. Нямаше значение какво им е било казано. Събра увереност и тръгна напред, заудря с юмрук по вратата и зачака, усещайки как стотици очи пълзят по гърба му.

— Кой е там долу? — извика някакъв глас.

— Едуард, крал на Англия, Уелс и Франция, лорд на Ирландия, граф на Марч и херцог на Йорк. Отворете тази врата!

Той забеляза движение на хора, които се привеждат от високата стена. Не погледна нагоре, просто зачака спокойно. От вътрешната страна се чу скърцането на резета, после изтрополи желязна решетка, която повдигаха. Едуард обърна поглед към морето от лица зад себе си.

— Бях задържан, но сега съм свободен. Вашата вярност ме освободи. Нека това ви води.

Веднага щом под шиповете на вдигащата се решетка се отвори достатъчно място, Едуард се провря вътре, отдръпвайки се от процесията, която се виеше зад гърба му. Закрачи през каменния вътрешен двор към Бялата кула и съпругата си Елизабет.

33.

Едуард гледаше как децата си играят — по-голямата му дъщеря размахваше парче ябълка пред сестра си на малко повече от ръка разстояние. Двете момчета на Елизабет от първия брак се състезаваха да носят момичетата през цяла върволица от зали в замъка Уиндзор и препускаха през вратите с крясъци като бойни викове. Едуард не изпитваше кой знае каква привързаност към синовете ѝ. Естествено, беше им назначил учители, за да се упражняват с меча и да се учат, така че да не го излагат. Оттук нататък не се интересуваше от тях повече от кой да е непознат.

Но за трите си дъщери откри, че ги обожава, когато не са наоколо му, сякаш идеята за тях му доставяше някак си повече радост, отколкото истинското им присъствие с писъците им и непрекъснатото изискване за внимание. Обичаше ги най-много, когато ги нямаше.

Елизабет хвърли поглед към съпруга си и се усмихна, прочитайки без проблеми мислите му, все едно бяха нейни. Още щом започна да се смръщва, тя отпрати всичките ревящи и вдигащи глъчка деца навън и затвори вратата, за да не ги чуват.

След като шумът утихна, Едуард облекчено премигна, вдигна очи и я разбра, улавяйки усмивката ѝ. Елизабет бе много грижовна към него, макар и не по начин, който да го направи слаб, или поне се надяваше да не е така. Той ѝ се усмихна в отговор, макар че нейното изражение вече бе станало сериозно. Докато я гледаше, тя прехапа долната си устна.

— Не съм те безпокоила с това, точно както ти пожела, вече цял месец — заговори тя.

Той изпъшка, веднага разбрал за какво става дума. Макар жена му да твърдеше, че е останала безмълвна, беше виждал всеки ден в очите ѝ този тих упрек.

— И съм ти благодарен — отвърна той. — Подчини се на това, Елизабет. Иначе то ще посее горчивина помежду ни, ако не успееш да се отърсиш. Подписал съм помилване за всички престъпления. Амнистия за държавната измяна. Няма да има изземване на имущество и лишаване от права, няма да има екзекуции, нито пък наказания и преследване.

— Значи — рече тя с уста като тънка бледа линия — отново ще оставиш плевелите да поникнат. Няма да сториш нищо, докато техните пипала се разрастват, за да задушат собствените ни деца.

Докато говореше, прекара ръка през корема си, сякаш да се защити. Там все още не се забелязваше истинска заобленост, макар че знаеше признаците. Сутрешното повръщане вече бе започнало, този път толкова силно, че по бузите ѝ се появиха спукани капиляри. Това ѝ даваше надежда за момче.

Едуард поклати глава. Недоловил мислите ѝ, той просто проявяваше упорит гняв, докато тя го притискаше.

— Казах си волята, Елизабет. Бях ясен. Сега, разбери от дума. Ако не се откажеш, това ще застане между нас. Не мога да променя миналото. Брат ми е женен за Изабел Невил и двамата чакат първото си дете. Нима мога да изкореня това семе? Баща ти и брат ти Джон са мъртви — той нацупи устни. — Не мога да ги съживя, Елизабет! Сега брат ти Антъни е граф Ривърс. Нима искаш да му отнема титлата? Този път води до лудост. Нека е достатъчно, че забраних на мъжете Невил да стъпват в двора. Не е нужно да ги виждаш в скръбта си. Останалото… останалото е минало и аз отказвам да се връщам към него ден и нощ, да го чопля, докато прокърви отново.

Той чу колко бе повишил глас в гнева си и извърна очи, почервенял и засрамен.

— Мисля, че си прекарал твърде много време да въздишаш и да мечтаеш за Лондон, Едуард — каза жена му, като смекчи гласа си и го докосна по ръката. — Трябва да излезеш да пояздиш, може би да занесеш правосъдие на местата, където шерифите и бирниците все още не са сменени. Сега има много села, които се нуждаят от това. Брат ми Антъни ми разправяше за някакво място на не повече от трийсет и пет километра на север. Трима мъже са обвинени в убийство, хванали са ги с окървавените ножове в ръце и със скъпоценностите, които са откраднали от една голяма къща. Оставили са зад себе си мъртви баща и дъщеря. Въпреки това имат добър сън в килиите си и се присмиват на местната войска. Хората там нямат кралски служители. Преди няколко месеца имало кървави бунтове и се страхуват. Не смеят да съдят престъпниците, без да присъства съдия.

— Мен какво ме засяга това — сопна ѝ се той. — Ти какво искаш, да раздавам правосъдие на всеки крадец и бандит в тази земя ли? Защо тогава имам съдии и шерифи, и бирници? Това някакъв вид коментар върху отношението ми към Невилови ли е, Елизабет? Ако е тъй, твърде ми е неясен смисълът. Не разбирам намека ти.

Жена му го погледна в очите, изпънала като струна тялото си, и притисна длани в гърдите му. Говореше бавно, с толкова напрегнат глас, че направо го побиваха тръпки.

— Може би имаш нужда да изпуснеш парата от цялото това мрънкане, да пояздиш буйно и да разкъсаш паяжината, която те е обвила и те прави толкова бавен и умозрителен. Ще прозреш нещата, Едуард, когато поговориш с хората и им дадеш правосъдие като техен феодален владетел. Ще го прозреш в начина, по който тези селяни те гледат, като крал. Антъни знае къде е това място. Той ще ти го покаже.

— Не — отвърна Едуард, — не те разбирам, но и няма да хукна изведнъж само защото ти си планирала нещо с брат си. До гуша ми дойде от заговори и слухове, Елизабет. Кажи ми за какво става дума, иначе няма да помръдна от това място, а онези хора там могат да си гният в килията, докато назначим нови съдии и ги изправим пред съда.

Елизабет се поколеба, очите ѝ се разшириха. Дори през ризата си усети как треперят ръцете ѝ.

— Убийствата са станали само преди две седмици рече тя. — Тези мъже твърдят, че Ричард Невил е техният господар: граф Уорик, с предателски действия спрямо короната.

— За бога, Бет! Нима не ме чу? Аз ги помилвах.

— Те обвиняват Уорик — а също и Кларънс, Едуард! Брат ми Антъни ги е разпитвал с огън и желязо. Няма съмнение. Назовават Уорик като участник в конспирация: да те убие и да сложи на твое място Кларънс на трона. Това са нови престъпления, Едуард, които амнистията не покрива, нито пък оневинява. Разбираш ли ме? Баща ми няма мира в гроба си, няма отмъщение за него. Не ме ли разбираш, Едуард?

Кралят погледна жена си и видя как омразата и скръбта бяха добавили бръчки по лицето ѝ, как бяха откраднали и последните следи от младежкия ѝ разцвет. Преди никога не му се беше струвала твърде стара, но сега я видя точно такава.

— О, Елизабет, какво си сторила? — тихо продума той.

— Абсолютно нищо. Тези мъже назоваха двама от най-изтъкнатите ти лордове като предатели и заговорници срещу теб. Антъни ги е разпитвал и с желязо и огън истината е излязла наяве. Те не лъжат.

— И няма да ми кажеш истината, дори сега?

Елизабет скръцна с челюст и погледът ѝ замръзна.

— Това са нови престъпления, Едуард — повтори тя. — Тук не си давал клетва. Скъпоценната ти амнистия е за всичко, което е ставало преди. Не я нарушаваш.

Едуард извърна поглед, налегна го тъга.

— Много добре. Ще отида там, наистина. Ще чуя обвиненията им срещу Уорик и собствения ми брат — той пое бавно въздух и тя се отдръпна, щом видя как гневът напира в него. — Но нищо повече от това не обещавам.

— Това е достатъчно — рече тя, изведнъж отчаяно търсеща да запълни бездната, която се разкри помежду им. Притисна устните си към неговите със сълзи и целувки. — След като чуеш какво разправят те, можеш да арестуваш предателите. Може би тогава ще ги видим да свършват така, както заслужават.

Едуард изтрая целувките, но чувстваше студенина помежду им. Тя не му се беше доверила и той не можеше съвсем да си спомни как я беше гледал преди пленничеството си. Сети се за един момент от живота си — беше оставил едно куче, а после, месеци по-късно, се беше завърнал. Животното си изглеждаше както преди, но някак си бе различно — в миризмата му, в усещането за козината му при пипане. Отне време, докато си възвърнат лекотата на старите им отношения и докато това не се случи, все му се струваше, че е друго куче. Може би това не бе нещо, което да обсъжда с Елизабет, макар че се чувстваше почти по същия начин. Смъртта на баща ѝ я беше направила по-корава или пък бе унищожила някаква мекота, която преди смяташе за даденост.

Остави я със сълзи в очите, макар да не знаеше дали са от облекчение, или пък от тъга. Отиде до конюшните и се смръщи, щом видя, че брат ѝ Антъни го чака с приготвен за езда кон. Счупената му китка беше зараснала още преди месеци. Както с Елизабет, така и с него Едуард не успя да възвърне лекотата в отношенията им, макар да подозираше, че причината е същата. Той също за известно време бе загубил ума си, след като убиха баща му. Сигурно не беше изненадващо, че Удвилови станаха по-коравосърдечни и изпълнени с горчивина заради смъртта на родствениците си.

Едуард стъпи върху блокчето и се метна на седлото, усещайки как старата му сила се събира и набъбва. Протегна ръка за меча и го закачи на колана на кръста си. Последният път, когато тръгна на кон от това място, беше, за да се запъти към собственото си затворничество. Разклати глава при този спомен, като че се отърсваше от оса, която налиташе на кожата му. Нямаше да се страхува. Нямаше да го позволи.

— Покажи ми това село — извика на Антъни Удвил, докато той прекосяваше двора, за да се качи на собствения си кон.

Братът на Елизабет сведе глава, после заедно с Едуард минаха през отворената врата и изчезнаха, обгърнати от слънчевата светлина наоколо.

Уорик беше навън, в двора на замъка Мидълхам, и се потеше да се упражнява с меч. Радваше се на слънцето и на мисълта за плодови сладкиши и сладка през цялата есен, с всякакви лепкави лакомства, направени от ябълки, сини сливи, ренклоди и ягоди, и разни други зрели плодове. Никога не успяваха всичките да ги запазят под формата на конфитюри, саламура или пък оцет, затова местните селяни се натъпкваха с тях, докато започнеше да им призлява от вида им, после слагаха остатъка в охладени килери или пък го изпращаха да вдигне цените на някой пазар. Това беше може би най-любимият му сезон и сега пак си помисли за лондонския двор, който напусна, като за кошмар. Вече над четирийсетгодишен, той можеше спокойно да смята, че годините на интриги и войни са останали зад гърба му. Поне се надяваше да е така: че докато е жив, няма да има нов Тоутън, макар само мисълта за това да го накара да посегне и да чукне на дърво, да се прекръсти. Дори по-стари от него се биеха в битките. Още си спомняше първия граф Пърси, надхвърлил шейсетте, когато падна при Сейнт Олбънс.

Неволно потрепери, сякаш сянката на облак премина през слънцето. Чичо му Фокънбърг се спомина, откриха го изстинал в леглото му само няколко дни, след като бе разговарял с него. Изненада се колко тежко понесе тази загуба. Толкова дълго време се бе дразнил на бащиния си брат, че не беше усетил колко близки бяха станали накрая. Или пък може би смъртта на баща му го бе опустошила отвътре.

Видя, че по главния път се задават двама ездачи, обвити в облак прах. Той замъгляваше въздуха зад тях и привлече вниманието му, затова се вторачи напрегнато в тъмните фигури, които приближаваха. Такава скорост и устрем обикновено не предвещаваха добри новини. Почти му се прищя да се върне обратно вътре и да затвори вратите. Това можеше най-после да е брадвата, която щеше да му отсече главата, ударът във врата, от който толкова се страхуваше и очакваше още откакто Едуард се бе завърнал в Лондон.

Цял месец измина без новини за бунтове, макар че той имаше слуги и шпиони из всички къщи на столицата, за да го предупредят, ако кралят тръгне на път с въоръжена сила.

Преглътна притеснено. Зад гърба си чуваше как мъже и жени викат тревожно, щом видяха ездачите. Стражата му сигурно вече събираше съоръжения и коне, подготвяйки се да го защитават или пък да тръгнат напред при негова команда. Уорик стоеше сам пред огромната къща с присвити очи. На бедрото му висеше един стар къс меч, макар че по-скоро бе сечиво, отколкото оръжие, секира на кожен ремък, провесен от колана му. Използваше го в градината, за да прочиства стари клони, но дръжката му беше удобна. Импулсивно го освободи и го облегна на една пейка наблизо, за да е готов за употреба.

Безпокойството му нарасна до паника, когато видя, че един от ездачите е брат му Джордж, а другият — Ричард Глостър, вече доста по-добър на коня от архиепископа. Брат му подскачаше и се тресеше на седлото, като едва се удържаше да не падне — късмет бе, че животното не го хвърли.

Уорик усети как пулсът му се учести, щом брат му и братът на краля спряха, а зад тях се вдигна облак в землист цвят, който продължи да се движи напред, след като слязоха от конете. Той се изкашля в шепата си и стомахът му се сви, когато разчете изражението по лицата им.

— Кралят ли? — попита ги.

Епископ Джордж Невил кимна.

— Или пък е жена му. Така или иначе, намерили са хора, които са готови да те обвинят в държавна измяна. Вярвам, че сме изпреварили заповедта за арестуването ти, но надали с повече от няколко часа. Съжалявам, Ричард.

— Фигурира и името на Джордж Кларънс — избълва Глостър и гласът му секна. — Собственият ми брат. Ще му съобщиш ли?

Уорик изгледа младия мъж, който преди време беше поверен на грижите му. Без помен от момчето, което беше преди, Ричард Глостър стоеше там с пребледняло и мрачно лице, с дрехи, потънали в прах.

— Как да ти се доверя, Ричард — тихо рече той, — като ръката на брат ти се е обърнала против мен?

— Той ми донесе новините — обади се епископът в отговор. — Ако не беше той, хората на краля щяха да те достигнат първи.

Уорик изтри потта от челото си и взе бързо решение. Беше направил планове за бедствено положение още преди дори да освободи крал Едуард от затворничеството. Беше изпратил кораби и сандъци с пари в земите, които притежаваше във Франция. Никой от тази страна на Ламанша не знаеше за тях — и всичко това бе готово за внезапното му бягство, ако дойдеше лоша вест. Но не беше очаквал да включат в обвинението и съпруга на дъщеря му.

Брат му и Ричард Глостър го гледаха изпитателно и чакаха, докато той, застанал неподвижно, дишаше с мъка и се опитваше да мисли. До брега имаше два дни път на кон. Там чакаше чудесен кораб с екипаж от четирима мъже, готов да отплава по всяко време. Дъщеря му и съпругът ѝ се намираха в една красива къща на петдесетина километра на юг в очакване на края на бременността ѝ и раждането на първото им дете.

— Още не са казали на Кларънс, така ли? — попита той. Брат му поклати глава. — Добре, можем да го доведем тук заедно с Изабел. Тя ще иска и майка ѝ да е до нея, след като раждането е тъй близко. Не е прекалено далеч, а и има няколко пътя дотам. Ако кралят е изпратил армия, тя ще се движи бавно. А ако са изпратили малцина, просто ще си проправим път с бой — той спря с длан епископа, който понечи да заговори. — Не, няма да оставя жена си или дъщеря си на милостта на Елизабет Удвил. — Изпратили ли сте съобщение на Джон?

— Да — сърдито отвърна брат му. — И изобщо не съм предлагал да оставиш Изабел или Ан. Изпрати веднага вестоносец до Кларънс, на отпочинал кон. Здраво се раздрусах на това седло тук и не бих могъл да пропътувам още толкова път — това е цял ден в двете посоки. За бога, хората на Едуард ще дойдат дотогава.

Уорик изруга, като се мъчеше да размишлява.

— Най-бързо ще стане, ако се отплава надолу покрай брега и някой само да свърне навътре в сушата, за да ги доведе. Независимо от това ще изпратя и вестител на бърз кон, та дано мога да им спечеля неколкочасово предупреждение, преди да стигна там, за да ги взема. Ами ти, Джордж? Идваш ли?

Брат му обърна очи към младия херцог на Глостър и сви рамене.

— Нито моето име, нито това на Ричард фигурират в обвинението. Не смятам, че Едуард особено го е грижа за мен, макар да смея да твърдя, че жена му със сигурност все още се интересува. Тя е Ева на тази английска градина, Ричард. От нея трябва да се пазиш.

— Цял живот разни вълчици са се мъчили да ми прегризат гърлото — отвърна Уорик. — Късмет тогава, Джордж. Благодарен ще ти бъда, ако се погрижиш за майка. Вече е полусляпа и не съм сигурен доколко още разбира какво се случва. Убеден съм, че ще ти е благодарна за добрината.

Двамата братя се спогледаха — съзнаваха напълно, че след като веднъж тръгнеха в различни посоки, много вероятно повече нямаше да се видят с години, ако не изобщо. Джордж разтвори ръце и двамата се прегърнаха, притиснаха се здраво един към друг. Уорик трепна, когато наболата брада на брат му го одра по бузата.

Ричард, херцог на Глостър, стоеше край тях изнервен, външен свидетел на сцената с поруменели бузи. Уорик протегна длан и го стисна за ръката.

— Имаш благодарността ми, че изигра такава роля за това предупреждение. Няма да го забравя.

— Познавам те като добър човек, Ричард — отвърна Глостър и се загледа в краката си.

От гърлото на Уорик се изтръгна дълбока въздишка.

— Май не съм достатъчно добър — отвърна и се усмихна на епископа за последно. — Моли се за мен, братко.

Джордж Невил направи кръстен знак във въздуха и Уорик сведе глава, после затича обратно към вътрешността на къщата.

Въпреки всички безкрайни часове, в които бе планирал изход от катастрофата, в случай че Едуард тръгне да ги преследва, резултатът далеч не излезе тъй гладък, както си го бе представял. Незнайно защо екипажът му се оказа неналичен и трябваше да го буди от странноприемницата — полупияни и стреснати, сънени мъже. Като че ли толкова много седмици, прекарани в готовност, без да имат действителни задължения, се бяха оказали фатални за дисциплината им.

След като веднъж отплаваха, нервите на Уорик се успокоиха малко. Никой не знаеше къде е той и трябваше само да достигне до големия си кораб „Тринити“, на котва в Саутхамптън, за да разполага с моряци и войници, провизии и пари. Не беше трудно да прибере дъщеря си и съпруга ѝ, а после да прекарат два дни по море в хубаво време.

Изабел и Кларънс го чакаха на доковете, когато корабът хвърли котва. Уорик зяпна, като видя колко огромна е станала Изабел, докато я прехвърляха от една мъничка гребна лодка на палубата. Съпругата му ѝ направи място върху откритата пейка, макар там да нямаше нито сянка, нито преграда срещу пръските. Изабел стисна ръцете на майка си и се огледа с тъмните си, сякаш насинени очи, очевидно ужасена от плавателния съд. Съпругът ѝ беше донесъл две огромни торби и нито един слуга в паниката си да избяга по-бързо. Младият херцог Кларънс се суетеше около жена си и свекърва си с разни одеяла, създавайки възможно най-много удобства за Изабел, която беше на крачка от раждането.

Четиримата от екипажа все още се срамуваха от липсата си на готовност, макар че успяха бързо да издигнат платната и да ги опънат на вятъра. Малкият кораб отново се отдели от сушата и се заклатушка по вълните надолу покрай брега. Отплаваха и бяха в безопасност, чайките кряскаха над главите им, а Изабел се гушеше срещу вятъра и пръските с пребледняло лице. Уорик си наложи да се отпусне, но не преставаше да се вглежда пред себе си, докато моряците се разделиха на смени, за да поспят. Слънцето потъна зад хълмовете от дясната му страна и той дълго наблюдаваше как луната се издига и звездите заблестяват една по една. Беше планирал всичко, но въпреки това, докато събитията се разиграваха пред очите му, не си позволяваше да изпита отчаянието и яростта, които всичко това му носеше. Независимо дали беше негова собствена грешка, или пък по вина на крал Едуард или Удвилови, или бе заради злостта на брат му Джон, това означаваше пълен разрив. Означаваше край. Каквото и друго да се случеше, беше загубил повече, отколкото искаше да си представи.

Не беше седял спокойно, откакто пристигна новината. Но на малкия кораб нямаше къде да иде и какво да прави, освен да чака слънцето да изгрее отново. Чу как някой се наведе над перилата и започна безпомощно да повръща. В тъмнината, без да го видят, Уорик затвори очи и усети как сълзите бликват.

34.

На сутринта малкият кораб заобиколи най-източната точка на Англия и се отправи, лавирайки срещу западния вятър, надолу покрай брега към Саутхамптън към това, което беше може би най-доброто пристанище и речно устие за акостиране. Каналът се оживи още щом се появи достатъчно светлина, за да се вижда; търговски корабчета прекосяваха от континента и от далечни места като бреговете на Африка. За да получат достъп до дълбокото пристанище, те трябваше да преминат през страшни плитчини, които изискваха услугите на насочваща лоцманска лодка. Малки лодки идваха на платна до всеки търговски кораб, готови да ги направляват навътре към пазарите на Англия.

Уорик усети как духът му се повдига при гледката на гроздовете бели платна, изпънати триъгълници и квадрати върху хилядите най-разнообразни съдове. Собственият му кораб със сигурност щеше да мине незабелязан насред множеството и той зачака екипажът да го прекара покрай остров Уайт.

Най-старшият от хората му приближи до него, като се движеше без усилие върху клатещата се от засиления вятър палуба. Морякът имаше корнуолски акцент, място, където хората бяха такава порода, която се оправяше по-добре по море, отколкото на суша. Той повиши глас, за да го чуят, приведе се близко към Уорик и посочи към морската площ, която се намираше между острова и сушата.

— Онези кораби на котва там, сър, познавам ги. Черният е „Вангард“, а другият е „Норфолк“.

Сърцето на Уорик застина. Беше чувал имената и преди.

— Сигурен ли си? — попита.

Морякът кимна.

— Да, сър. Преди това бях на „Тринити“ в Саутхамптън в продължение на три месеца. Познавам всеки кораб на този бряг и тези двата са под командването на Антъни Удвил, кралския адмирал.

— Не можем ли да се промъкнем край тях? Този кораб лесно може да ги остави зад гърба си.

— Виждате ли онези лодки във водата, милорд? Блокирали са целия проток Солент. Имам чувството, че знаят, че може да се опитаме да влезем. Още не са ни забелязали от другите лодки и кораби, наистина. Мисля, че са поставили хора горе в пристанището да наблюдават, милорд.

Уорик преглътна с пресъхнало гърло. Не беше нужно кой знае какво въображение, за да си представи човек, че Антъни Удвил ще обърне света наопаки, за да може да ги залови. Сега вече разбираше защо толкова много малки лодки, гребни или с платна, се придвижваха по устието на Солент. Никой плавателен съд не би могъл да премине в пристанището на Саутхамптън, без да бъде спрян и разпитан, без да се качат на него.

Както си стоеше там, загледан в синьото пространство и подпрян с ръка на мачтата, чу как Изабел изкрещя. Уорик се завъртя инстинктивно, но жена му стигна до нея първа, допря до устните ѝ чаша с вода и постави длан върху корема ѝ под дрехата. Уорик ги гледаше изумен, а жена му дръпна ръката си рязко, сякаш нещо там я ухапа.

— Какво беше това? Бебето ли ритна? — попита той.

Съпругата му Ан, чието лице бе придобило цвят на пепел, поклати глава.

— Не, контракция беше — отвърна тя.

Изабел простена и отвори очи.

— Детето ли е? Да не би да се ражда? — попита жаловито.

Уорик се изсмя мъчително.

— О, не. Понякога се появяват болки много преди раждането. Помня, че и с майка ти беше същото. Нали, Ан? Седмици преди деня на раждането.

— Д-да, да, разбира се — промълви майка ѝ. Притисна длан към челото на Изабел и обърна поглед към мъжа си, без дъщеря ѝ да види, с разширени от тревога очи.

Уорик придърпа моряка възможно най-далеч от тях, чак при бушприта, където се виждаше как водата разпенена шурти край тях.

— Нужно е да се доберем до безопасно пристанище — прошепна той през зъби.

— Но не тук, сър. Хората на адмирала ще ни подгонят още щом разберат кои сме.

Уорик се обърна и погледна през рамо. Денят беше ясен, но френският бряг се намираше твърде далеч, за да се вижда.

— Вятърът е достатъчно силен. Можеш ли да стигнеш до Кале?

И сякаш за да ги пришпори, Изабел наддаде още един силен вик, гласът ѝ се извиси в писък като на чайките над главите им. Това сякаш накара моряка да вземе бързо решение.

— Ако западният вятър се задържи, ще ви откарам там, милорд. Дванайсет часа, не повече.

— Дванайсет! — Уорик възкликна толкова силно, че жена му и Кларънс го погледнаха въпросително. — Детето може да се роди дотогава.

Човекът поклати глава със съжаление.

— При най-висока скорост се движим не по-бавно от всеки друг съд, но не мога да ѝ сложа повече платна, отколкото може да носи. Дванайсет часа биха били добро постижение, милорд — и то при постоянен вятър. А ако мога да постигна нещо по-добро, ще го сторя.

— Връщаме ли се на сушата, Ричард? — извика съпругата му. — Трябва ни безопасно и топло място.

— Няма такова, не и в Англия, не и в този момент, не и когато кралят се е обърнал срещу нас — сряза я Уорик, изпускайки нервите си заради натиска върху него. — Ще отплаваме за Кале.

Завъртяха румпела докрай и с опънати до скъсване платна плавателният съд се завъртя и тръгна с пълен напред по новия си курс.

Уорик се настани на свой ред на руля и усети порещия вълните кораб като жив под ръката си. Виковете на Изабел станаха по-жаловити през последните часове и усилието от контракциите я бе изтощило. Вече нямаше съмнение какво беше положението им. Бебето се раждаше и зеленият бряг на Франция се извисяваше пред тях. Екипажът се трудеше през целия ден, затягаше въжетата, нагласяше двете еднакви платна до милиметър, само и само да успеят още малко да усилят скоростта. Преминавайки, моряците хвърляха нервни погледи към зачервеното лице на младата жена, тъй като никога не бяха присъствали на раждане.

Пред себе си Уорик съзря тъмния масив, който познаваше не по-зле от собствените си имоти. Действително, Кале му служеше за дом в продължение на много години, когато крал Едуард беше още момче. Той гледаше крепостта и града с нещо много подобно на носталгия. Денят беше останал ясен и каналът се бе стеснил, щом обърнаха гръб на Саутхамптън и се отправиха обратно към белите скали на Дувър от едната страна, и Франция и свободата — от другата. Всеки изминал миг го водеше все по-близо до безопасния пристан, но пък по-далеч от всичко, което обичаше и ценеше.

С нов вик дъщеря му го извади от мечтанията му, като този път той бе по-остър и по-продължителен от преди. Моряците положиха усилия да не я зяпат, но на практика върху откритата палуба нямаше истински закътано място. Изабел седеше върху дъските задъхана и с разтворени крака, като държеше от едната страна ръката на майка си, а от другата — ръката на съпруга си. Изпитваше неописуем страх.

— Вече е близо — рече Уорик. — Влезте колкото се може по-навътре и хвърлете котва. Издигнете високо моето знаме на мачтата, за да не ни забавят.

— Този съд няма дълбок кил, милорд — отвърна корнуолецът. — Мога да я вкарам чак до кея.

Уорик обгърна с отчаян поглед претъпканото водно пространство. Зад него крепостта се извисяваше с каменните си стени. Той знаеше точния брой и тежестта на всеки залп от оръдията. Крепостта не можеше да бъде обсадена откъм сушата, защото би получавала провизии откъм морето. Не можеше да бъде атакувана откъм морето поради огромното си оръдие. Тя беше най-добре защитеното притежание на Англия в целия свят и всеки морски съд, който се опиташе да пренебрегне защитата ѝ, щеше да бъде разбит на трески. Дори и така помисли дали да не се опита да мине, прикривайки се зад другите съдове, а после да се втурне през доковете, преди някой да се е досетил за намеренията му.

— Виждаш ли струйката дим там? — попита той с горчивина. — Леят желязо, загряват го до червено в мангалите, за да е готово да го грабнат с машата, да го пуснат в цевта върху навлажнения фитил. Обсегът им е над километър и половина навътре в морето и всичко, което ударят, изгаря. Трябва да почакаме отговорника на пристанището.

Докато говореше, един от екипажа издигна знамето му. Вятърът се усилваше и то заплющя, а вълните започнаха да се разпенват до бяло. Корабът се люшкаше силно, дърпаше малката котва и ги разклащаше всичките. Уорик се хвана за едно въже, което приличаше на желязна пръчка, застана до перилата и замаха с ръка към брега, подавайки сигнал за спешен случай. Зад него Изабел плачеше и викаше, хапеше устните си до кръв, а бузите ѝ се покриха с пукнати капиляри под повърхността на кожата.

— Бебето излиза, Ричард! — извика жена му. — Не можеш ли да акостираш? Исусе Христе и Света Богородице, пази ни. Не може ли да влезем?

— Ето, идват! Дръж се здраво, Изабел! Той може да сигнализира на крепостните оръдия и вятърът е все още подходящ. Ще извикам лекар да се погрижи за теб…

Обърна се, за да даде нови инструкции на екипажа, но те бяха готови да режат въжето на котвата и да спускат отново платната. Трудна работа щеше да е, но чакаха само сигнал от него.

Корабът се разклати силно, а вятърът зави и се усилваше с всеки изминат миг, като сееше пръски върху тях. Над главите им се събираха черни облаци и Изабел изпищя. Уорик сведе поглед и видя широко разтворените бели крака на дъщеря си. Съзря за миг и темето на бебето и преглътна мъчително. Жена му се бе отказала дори да претендира за някакъв личен периметър тук и без срам коленичи върху дъските, потръпваща под пръските на вълните, но твърдо решена да поеме в ръцете си този крехък живот.

Уорик наблюдаваше как лодката на отговорника на пристанището бавно приближава към него. Смяташе, че крясъците на Изабел достигат до него, макар че лодката изобщо не си даваше труд да бърза. Звукът не може да не се носеше ясно по водата. Писъците бяха толкова пронизителни в ушите му, че му се струваше, че целият гарнизон е разбрал за раждането на детето.

Щом лодката на отговорника приближи достатъчно, Уорик завика с пълен глас. Посочи нагоре към герба на знамето си, закачен на върха на мачтата му, после извика през свитите си на фуния длани, че иска лекар, който да асистира при раждане. Най-сетне свърши и се отпусна задъхан. Пред очите му заиграха бели петна от усилието. Поривите на вятъра друсаха въжетата на закотвения кораб, който се клатеше нагоре-надолу върху силното вълнение, тъй че хоризонтът ту се появяваше, ту изчезваше в зашеметения му поглед.

Уорик гледаше в объркване как скифът на отговорника на пристанището бавно приближава, без да е издигнал някакъв сигнал към часовите на крепостта. Той му извика пак, сочеше с пръст и махаше, докато малката лодка се придвижваше под миниатюрното си платно, а носът ѝ цепеше огромните талази от морска вода. Уорик видя, че един мъж стои прав точно като него, държеше се за въжето и жестикулираше в отговор, опасно люшкайки се напред-назад. Вятърът се усили още повече и той не можеше да разбере всичките му думи. Вместо да чака, още веднъж помоли за лекар, повтаряше непрекъснато, че е Уорик и че в момента се ражда дете. И насред яростния си изблик чу писклив вой, който пресекна и подхвана пак. За миг вятърът утихна. Той обърна поглед назад и видя как един от моряците, застанал смутено, подава на майката на Изабел нож с рогова дръжка, за да среже връвта и да изхвърли плацентата в морето.

Уорик стоеше със зяпнала уста и с изпразнен ум и се поклащаше на вятъра. Върху палубата имаше петно кръв, което се размиваше от блъскащите отгоре ѝ пръски, тъй че тя проникна в цепнатините на старото дърво и тръгна надолу по дъските. Бяха завили Елизабет в одеяла. Видя как Ан пъхна мъничкото бебе под блузата на Изабел, не за да суче, а просто да се стопли и да не стои на хапещия вятър и влажен въздух.

— Момиче, Ричард! — извика жена му. — Дъщеря!

За миг се почуди, а после, когато отново се обърна по посока на пристанището, видя, че скифът на отговорника е приближил опасно близко. Вътре имаше само четирима души и той позна мъжа, който и преди бе посрещал Кларънс и Изабел, когато дойдоха да се оженят. Тогава целият се размазваше от усмивки и дружески смях. Сега ги гледаше със студен поглед.

Уорик се обърна отново към него, тъй като бяха достатъчно близо, за да се чуват въпреки вятъра.

— Роди се дете, сър. Ще имаме нужда от лекар, който да се погрижи за дъщеря ми. И от странноприемница с хубав огън и горещо подправено вино.

— Съжалявам, милорд. Имам заповед от новия капитан на Кале, сър Антъни Удвил. Не можете да акостирате, милорд. Ако зависеше от мен, щях да ви позволя, но заповедите ми са подпечатани от крал Едуард. Не мога да тръгна срещу тях.

— Тогава кажете, къде да акостирам? — попита го Уорик отчаян. Накъдето и да се обърнеше, сякаш братът на кралицата бе стигнал там преди него. Намираше се достатъчно близо, за да види как човекът от Кале прегърби рамене, като чу болката в гласа му. Той напълни дробовете си и изрева срещу вятъра през вълните и пръските вода. — Чуйте ме! На борда имаме новородено на не повече от няколко минути, моето внуче! Не, племенница на крал Едуард! Родена в морето — заповедите ви да вървят по дяволите, сър! Влизаме в пристанището. Режете проклетата котва!

Моряците му срязаха въжето и корабът се обърна моментално — превърна се от подскачащо парче дърво върху вълните в нещо живо още щом се почувства свободна. Уорик видя как отговорникът на пристанището размахва ръце, прави му знак да се маха, но той кимна на хората си и те издигнаха достатъчно платно, че да придадат посока на съда. Движението му се стабилизира и той запори вълните.

Откъм тъмния масив на крепостта върху брега, която приличаше на врана, надвесена над някой труп, се чу двоен пукот. Уорик не видя полета на сгорещените гюлета, но забеляза къде попадат. И двете пльоснаха в морето край него, без съмнение прицелени, докато те още бяха на котва и представляваха толкова ясна мишена. Знаеше, че топчиите се упражняват върху закотвени лодки, закупени като скрап. Самият той бе надзиравал подобни тренировки.

Вторият залп дойде тъй близо, че накара Ан да изпищи, а Кларънс да притисне пребледнялата си съпруга до себе си. Гюлето не ги улучи, но чуха сърдитото му съскане, докато изпускаше топлината си. Около тях силно замириса на сгорещено желязо.

— Ричард! — извика жена му. — Моля те, отведи ни! Няма да ни позволят да влезем. Няма как насила да си проправим път. Моля те!

Уорик се загледа в далечината. Знаеше, че следващият залп може да разбие кораба на трески и да убие всички им. Още не можеше да повярва, че са стреляли срещу него, след като е издигнал знамето си на мачтата. Хората му чакаха неговите заповеди и гледаха с подивял поглед. Той вдигна ръка и те се задвижиха, съдът се обърна и платната клюмнаха. Това може би ги спаси, защото оръдията запукаха отново и звукът отекна над морската шир. Тъмночервените точки не стигаха до тях, но пускаха струйки пара, която съскаше във въздуха, докато екипажът на Уорик работеше, за да се отдалечат и стабилизират отново.

— Какъв курс, милорд? — попита корнуолецът.

Уорик закрачи по дължината на палубата и загледа как град Кале зад него се смалява.

— Изглежда, в Англия вече не е останала капка лоялност — рече той горчиво. — Следвай брега на юг към Онфльор, а после по реката към Париж. Мисля, че там имам един-двама приятели, които ще ни помогнат в тези часове на изпитание.

Стресна се, когато от Изабел се изтръгна вой, изпълнен с такава болка, че по-скоро приличаше на стенанието на ранено животно. Бързо отиде при нея и видя, че е разтворила блузата си, за да провери мъничкото същество вътре. То стоеше неподвижно и набръчканата му кожа бе посиняла. Изабел бе почувствала с кожата си как изстива и сега се мъчеше да напъха гърдата си в една съвсем застинала уста. Тя отметна глава и закрещя от мъка, докато Джордж Кларънс я притисна в рамото си — прегръщаше майката и мъртвата си дъщеря с все сила, докато конвулсиите от сълзи го раздираха.