Кръвта на другите

XIII

Лъч светлина се процежда през щорите. Пет часът. Отварят се първите врати. Лекарят, акушерката притичват към болния или родилката. Публиката на незаконните дансинги се изсипва на пустите улици. Няколко кафенета светват покрай гарите. Изправят ги до стената. Той плъзна ръка в джоба си. Твърд и студен. Играчка. „Не бих повярвал, че това може да убива.“ Това убива. Приближи се до леглото. Тя няма да изкара нощта. А нощта е почти изминала. Дали още ще бъда тук, за да кажа: аз я убих? За да кажа: трябва още да се убива? Този глас… Този глас говори за мен; и за мен трябва да замълчи. Какво значение има за тях, че мълчанието също е глас? Нищо не може да ме спаси. Но мога да заспя, да потъна в тези виновни води. Тревогата дърпа и разкъсва; изтръгва ме от самия мен. По-скоро да свършва това изтръгване…

— Жан.

Той се обърна. Тя бе отворила очи. Гледаше го.

— Пол дойде ли?

— Да. Тук е. Всичко е наред.

— А! Радвам се — каза тя.

Гласът беше слаб, но ясен. Той седна на ръба на леглото.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. — Тя хвана ръката му. — Знаеш ли, не трябва да тъгуваш. Не ми е мъчно, че умирам.

— Няма да умреш.

— Мислиш ли?

Погледна го — същият поглед като някога, подозрителен, взискателен.

— Какво каза лекарят?

Този път нямаше място за колебание, не се съмняваше — въпреки потта по слепоочията й и пресекващия й глас тя не беше жалко парче плът. Беше поглед, свобода. Последните й мигове принадлежаха само на нея.

— Няма много надежда.

— А! — каза тя. — И на мен така ми се струваше. — Замълча за миг. — Не ми е мъчно — повтори тя.

Той се наведе и допря устни до посинялата буза.

— Елен, знаеш, че те обичам.

— Да, сега ме обичаш — каза тя и стисна ръката му. — Щастлива съм, че си тук. Ще мислиш за мен.

— Моя единствена любов — каза той. — Ти си тук. По моя вина.

— Няма вина — каза тя. — Аз исках да отида.

— Но аз можех да ти го забраня.

Тя се усмихна.

— Нямаше право да решаваш вместо мен.

Същите думи. Погледна я. Самата тя е. Тя казваше: аз решавам. Тези безцветни коси блестяха, тези хлътнали бузи искряха от живот; самата тя беше. Същата свобода. Никого ли не предадох? Наистина ли на теб говорех, на теб, единствената в единствената истина на живота ти? В задъханото си дишане, в посинелите си клепачи, разпознаваш ли още свободната си воля?

— Така казваше някога. Оставих те да избираш. Но знаеше ли какво избираш?

— Теб избирах. И пак бих направила същия избор. — Тя леко поклати глава. — Не бих искала да имам друг живот.

Той все още не смееше да повярва в думите, които чуваше. Но менгемето около сърцето му се разхлабваше. В нощта се надигаше надежда.

— Не си избирала да ме срещнеш — каза той. — Спъна се в мен, както човек се спъва в камък. А сега…

— Сега какво? — каза тя. — За какво да съжалявам? Толкова ли ми се е искало да остарея?

Думите с мъка се отронваха от устните й. Но погледът й бе проницателен. Жива, присъстваща. Внезапно му се стори, че времето вече няма значение, всичкото онова време, когато нея няма да я има, след като в тази минута тя съществуваше, свободна, безгранична.

— Наистина ли не съжаляваш за нищо? — попита той.

— Наистина. Защо?

— Защо? — повтори той.

— Само недей да изпитваш угризения — каза тя.

— Ще се опитам.

— Не трябва да изпитваш угризения. — Тя слабо се усмихна. — Направих това, което исках. Ти беше просто камък. Камъните са необходими, за да се градят пътища, иначе как човек ще си избере път?

— Де да беше вярно — каза той.

— Вярно е, сигурна съм. Какво щях да представлявам, ако нищо не ми се бе случило?

— А! Бих искал да ти повярвам — каза той.

— На кого друг би повярвал?

— Когато те гледам, вярвам — каза той.

— Гледай ме. — Тя затвори очи. — Ще поспя малко. Уморена съм.

Гледаше я. Това е добре! Може би Пол бе прав да казва: „Това е добре“. Тя дишаше тихо и той я гледаше. Струваше му се, че не би могъл да й изобрети друга смърт, друг живот. Вярвам ти, трябва да ти вярвам. Нищо лошо не ти се е случило чрез мен. Бях само невинен камък под краката ти. Невинен като камъка, като парчето олово, което е разкъсало дроба ти. Той не те е убил — не аз съм те убил, любов моя.

— Елен!

Той потисна вика си. Вените й са подути, устата й е полуотворена. Тя спи; забравила е, че ще умре. Преди малко знаеше; сега умира и вече не го знае. Недей да спиш, събуди се. Той се наведе. Би искал да я хване за раменете, да я разтърси, да започне да я умолява. Ако много силно духнеш върху трепкащ пламък, можеш да го разпалиш. Но от устата ми към живота й няма път. Не мога да й помогна, ако тя сама не бликне към светлината. Елен! Тя все още има име — все още може да я повика. Дъхът й се изкачва с усилие от дробовете към устните, слиза, скърцайки, от устните към дробовете, животът едва мъждука и все пак тя все още е цяла, ще остане цяла до последния миг. Не искаш ли да се заемеш с нещо друго, не да умираш? Всеки удар на сърцето й я приближава до смъртта. Спри. Сърцето й продължава да бие неумолимо; когато спре да бие, тя ще е вече мъртва, ще е твърде късно. Спри веднага, спри да умираш.

Тя отвори очи; той я прегърна. Отворените й очи вече не виждаха. Елен! Вече не чуваше. Нещо е останало, нещо, което още не отсъства от себе си, но вече отсъства от земята, отсъства от мен. Очите й все още са поглед, застинал поглед, който вече не е поглед към нищо. Няма вече дъх. Тя каза: щастлива съм, че си тук. Но аз не съм тук. Знам, че нещо става, но не съм в състояние да го наблюдавам. Това не се случва нито тук, нито другаде, то е отвъд всяко присъствие. Отново има дъх. Очите й се замъгляват, светът се откъсва от нея, рухва; и все пак тя не се плъзва вън от този свят; точно в този свят тя става мъртвата Елен, която държа в прегръдките си. Устните й са се разтегнали в гримаса. Вече няма поглед. Той затваря клепачите над безжизнените очи. Любимо лице, любимо тяло. Това беше твоето чело, това бяха твоите устни. Ти ме напусна, но аз все още мога да милея за отсъствието ти. То пази лицето ти, то е тук, присъстващо в тази неподвижна форма. Остани; остани с мен…

Той вдигна глава. Дълго бе стоял така, с чело положено върху безмълвното сърце. Тази плът, която е била твоя. Отчаяно се взира в застиналото лице. То си беше същото, но нея вече я нямаше. Тленни останки. Образ. Няма никой. Ето че отсъствието й е изгубило контурите си, ето че вече се е плъзнала извън света. А светът е цял, също като вчера. Нищо не му липсва. Нито една пукнатина. Това не изглежда възможно. Сякаш тя не е била нищо на земята.

Сякаш аз не съм бил нищо. Нищо и всичко; присъстващ за всички хора в целия свят и завинаги разделен от тях; виновен и невинен като камъчето на пътя. Толкова тежък и безтегловен.

Стресна се. Някой чукаше. Отвори вратата.

— Какво има?

— Нужен ми е отговорът ти — каза Лоран, направи една крачка и погледна към леглото.

— Да — каза Бломар. — Свърши.

— Страда ли?

— Не.

Погледна прозореца. Денят се раждаше. Минутите зовяха минутите, гонеха се, блъскаха се една друга, безкрайно. Тръгвай. Решавай. Камбаната бие отново, ще бие до смъртта ми.

— Адската машина може да се постави след час — каза Лоран. — Съгласен ли си, или не?

Погледна леглото. За теб съм само невинен камък — ти беше избрала. Тези, които ще разстрелят утре, няма да са избирали; аз ще съм скалата, която ще ги размаже, и проклятието ще ме застигне — завинаги ще остана за тях другият, завинаги ще бъда за тях сляпата сила на неизбежността, завинаги ще съм разделен с тях. Но ако защитавам онова висше благо, което придава невинност на всички камъни и скали, онова благо, което спасява всеки човек от всички други и от мен самия — свободата; тогава страстта ми няма да е била напразна. Ти не ми донесе покой, но защо да искам покой? Ти ми даде смелост да приема веднъж завинаги риска и страха, да понеса престъпленията си и угризението, което безкрайно ще ме разкъсва. Няма друг път.

— Не си ли съгласен? — попита Лоран.

— Напротив — каза той. — Съгласен съм.