Кръвта на другите

II

Велосипедът все още беше там, нов, блестящ, с бледосинята си рамка и никелираната ръкохватка, която искреше на фона на мътния камък на стената. Беше толкова строен, източен — дори когато не се движеше, изглеждаше така, сякаш пори въздуха. Елен никога не бе виждала толкова изискан велосипед. „Ще го пребоядисам в тъмнозелено, ще стане още по-красив“, мислеше си тя. Отдръпна се от прозореца раздразнено. Какъв смисъл имаше да стои там и да го гледа, да трепти от вълнение. От седмица не правеше нищо друго. Такава прекрасна плячка! Непрекъснато мислеше за него, по двайсет пъти на ден се навеждаше през прозореца да му се любува. Но още не се бе осмелила да го вземе. „Скапвам се“, помисли тя тъжно. Когато беше малка, правеше каквото й се прави, без капка колебание. Изтри четката в престилката си. Ето. Денят бе свършил. Утре ще започне друг ден, съвсем същият. Извади от чантата си парче кариран картон: 20 ноември 1934. Оцвети в сиво празното квадратче. Сиво, черно. Само два червени дни от началото на месеца.

Долу се позвъни. Елен слезе по стълбището. Едно момченце стоеше насред магазина и срамежливо гледаше бурканите с бонбони.

— Какво обичате? — попита Елен.

— Искам от това — каза момченцето и посочи едно шоколадово блокче.

Елен взе блокчето с щипката и го уви в крепирана хартия.

— Един франк.

Хвърли франка в чекмеджето на касата и през прозореца проследи с поглед момченцето, което вървеше по улицата, като отхапваше от шоколада си. Явно се прибираше вкъщи. Всички се прибираха вкъщи, беше тъжен час. Те също щяха да се приберат. Нощта се спускаше над захаросаните бадеми. Елен усещаше в устата си всекидневния вкус на изстинала мазнина.

Отвори вратата към двора — ръкохватката и калникът блестяха в сянката. Приближи се. Каква ли наслада беше да седнеш на жълтото седло и да хванеш ръкохватката с двете си ръце! Хвърли поглед на портиерната. През последните дни портиерката сякаш нарочно не излизаше никъде. „Аз обаче го искам, трябва ми“, каза Елен. Толкова гладък, толкова чистичък, толкова весел. Едновременно крехък и солиден с ажурните си колела и дебелите добродушни гуми. Прищипа с пръсти една от тънките спици, притисна с ръка защитната гума с цвят на тухла — бе твърда като камък, странно ти ставаше, като си помислиш, че е само една тънка мембрана, пълна с въздух. Елен се отдръпна. Колко горд и свободен изглеждаше. „Ще ходя където искам. Ще се прибирам късно вечерта. Кръгчето светлина ще ме води по тихите улици, ще чувам мекото еднообразно шумолене. Ще се грижа добре за него. Ще си имам масльонка като механиците и ще смазвам с масло вътрешностите му.“ Вдигна глава към прозорците на третия етаж. „Само да не се уплаши, да не го качи в апартамента си.“ Елен усещаше, че главата й пламти, устните и пръстите й трепереха от желание. „Веднага щом портиерката излезе…“

Звънчето в магазина отново иззвъня. Елен се втурна вътре.

— Пол! Как се сети! — каза тя радостно.

Той я прегърна и я целуна по бузата. Тя бързо отвърна на целувката му.

— Ще ми помогнеш да затворим магазина и ще се качим у нас. Искаш ли шоколад?

— Не по това време — каза Пол, отвори вратата и вдигна един от тежките буркани, подредени на тротоара. — Винаги се учудваш, че човек може да не иска шоколад! — добави той и се засмя. — Когато се запознахме, държеше на всяка цена да ме натъпчеш с шоколад.

— Това беше единственият начин да те съблазня — каза Елен.

— И без това те харесах — увери я Пол.

— Вярно, обичта ти винаги е била безкористна — усмихна се Елен. — Ще ме заведеш ли да вечеряме? Имам малко пари, каня те на ресторант.

— Не тази вечер — каза Пол. — Ще вечерям с един приятел.

— А! — каза Елен.

— Утре, ако искаш — предложи Пол.

Елен вдигна един буркан, без да отговори. Не бяха кой знае какъв празник вечерите с Пол, но все беше по-добре от семейната трапеза. И точно тази вечер й се искаше да излязат. Утре… е, добре! Значи, утре. Мълчаливо прибраха останалите буркани.

— Какво прави днес? — мило попита Пол.

— Работих. Какво друго да правя?

— Ще ми покажеш ли?

— Щом искаш — каза Елен.

Влязоха в стаята й и Пол се приближи до масата.

— Страхотно е — каза той.

— Знаеш ли, Вердие рече, че три четвърти от продадените десени били мои — каза Елен. — Обаче ще видиш, че тази мръсница пак няма да ми увеличи заплатата.

Всеки път беше така — посрещаше Пол с удоволствие и след пет минути, прекарани заедно, й ставаше скучно. Огледа го критично. Беше по-скоро хубаво момче с русата си грива и свежата луничава кожа. Но под упоритото чело очите бяха прекалено нежни. Черупката бе твърда, но прозрачна. През нея се забелязваше невинното мекотело, онова, което откриваше и у себе си.

— За какво мислиш? — попита Пол.

— Мисля си, че животът не е никак забавен — каза Елен.

— Но ти поне имаш късмет — възрази Пол. — Представи си, че трябваше да работиш по осем часа на ден в канцелария или в завод…

— По-добре да се самоубия — каза Елен и добави агресивно: — Питам се как успяваш да си винаги в добро настроение.

— Знаеш ли, работниците нямат време да се занимават с настроенията си — каза Пол малко сухо.

Тя го изгледа ядосано. Дразнеше я, когато започнеше да й проглушава ушите с приказки за работническите добродетели.

— Знам, аз съм от дребната буржоазия, неведнъж си ме упреквал за това. И какво? Тъпо е да съдиш за хората по външните им белези. Излиза, че това, което мислим, това, което сме, не зависи от нас.

— Зависи много от социалното ни положение — каза Пол и се усмихна. — Точно защото си от дребната буржоазия, се възмущаваш от тази мисъл. Имаш нужда да си въобразяваш, че всичко, което ти се случва, е единствено по рода си, че ти самата си единствена по рода си.

— Убедена съм в това — увери го Елен.

— Всички дребни буржоа имат мания за оригиналност — каза Пол. — Не си дават сметка, че това е още един начин да си приличат. — Развиваше идеята си със заинатен и самодоволен вид. — Работникът не го е грижа за оригиналността. Точно обратното — на мен ми е приятно да се чувствам същия като другарите ми.

— Първо, не си същият — каза тя. — Ти си печатар, имаш образование.

— Няма значение. Работникът си е работник.

— Значи, според теб — каза Елен — по света има хиляди момичета абсолютно същите като мен?

Пол се засмя невъзмутимо.

— Знаеш ли, казват, че на дървото няма две съвсем еднакви листа.

Елен нетърпеливо сви рамене.

— Но общо взето, можеш да ги сбъркаш?

— Общо взето, да — съгласи се Пол, като продължаваше да се смее.

— Хубаво — каза Елен и застана пред него с ръце на кръста. — Тогава защо твърдиш, че ме обичаш, мен, а не някоя друга?

— Като мен има хиляди на земята — обясни Пол. — И хиляди любовни истории като нашата. — Той прегърна Елен през раменете и весело я изгледа. — Всеки обича своята всяка.

— Но като цяло всеки и всяка могат да се заменят — каза Елен и се отдръпна. — Струва ми се, че когато обичаш истински някого, дори не ти хрумва да обичаш някой друг.

— Естествено — каза Пол. — Но и това се среща във всяка любов — човек иска само това, което има.

— А, объркваш ме — каза Елен и направи крачка към него. — Да или не, можеш ли да обичаш друга?

Пол се поколеба за миг. Ужасното с него бе, че всичко вземаше толкова на сериозно. Тя не искаше от него чак толкова добросъвестен отговор.

— В момента ми е трудно да си го представя. Но знам, че да, мога. Ти също би могла да обичаш друг.

— Никога не съм твърдяла обратното — каза Елен.

Пол леко поруменя. Но не защото се бе засегнал; само му стана неприятно, че тя е слязла толкова ниско и е поискала да го оскърби. Не знаеше, че понякога бе изпитвала желание да го удари, за да накърни наглата му скромност. Не се мислеше за нещо изключително, но не смяташе и Елен за изключителна. Всички бяха съвсем обикновени и да обичаш някого, също беше нещо съвсем обикновено. Бе уверен, че тя го обича.

— Нищо интересно няма в такива въпроси — каза Пол. — Може би дори няма смисъл да се предполага, че нещата биха могли да са различни. Това, което е сигурно, е, че те обичам. — Той я потупа по гърба. — И ти го знаеш, малка никаквице.

— Само така казваш — възрази Елен.

— Не ставай идиотка — каза Пол.

Прегърна я и долепи устни до нейните. Бяха добри, почтени и свежи устни, които тя обичаше да усеща до своите. Елен затвори очи. Чувстваше се уютно с тези здрави ръце около себе си и с тази топлина в тялото си, и с тази нежност, която я обгръщаше. Отдръпна се с усмивка.

— Ами добре, ако наистина ме обичаш, направи нещо за мен — каза тя.

— Какво? — попита Пол.

— Отмени срещата с приятеля си и ме заведи на вечеря.

Пол помръкна.

— Не мога — каза той.

— По-добре кажи, че не искаш — каза Елен, обърна му гръб, извади гребен от чантата си и го прекара през разрошените си коси. — Сигурно е някой от партията.

— Не е — бързо каза Пол. — Бломар е, нали го знаеш…

— Аха, Бломар — каза Елен.

Тя нави един кичур на пръста си. От всички другари, за които й говореше Пол, само с този искаше да се запознае.

— Добре тогава, не я отменяй. Вземи ме със себе си.

— Как не! — каза Пол.

— Защо? Срам ли те е от мен?

— Глупости — каза Пол. — Просто имаме сериозен разговор.

— За какво?

— Няма да ти е интересно.

— Напротив, интересно ще ми е.

Пол сви рамене. Изглеждаше нещастен. „Лошо се държа“, помисли Елен. Но какво пък? От толкова отдавна общуваше само със себе си, имаше нужда от нещо ново. Ако сама не се погрижеше за интересите си, никой нямаше да го направи. Такова беше правилото — всеки предпочиташе себе си.

— След като ти казвам, че ще ми е интересно — каза тя. — Би могъл да ми обясниш.

— Добре де, знаеш, че съществуват много профсъюзни групи. Прекалено много, разпръскваме силите си. В Тулуза ще се проведе конгрес, на който ще се опитаме да се обединим. Бломар е делегат на една от групите. Искам да го убедя да гласува с нас.

— Аха — каза Елен. — Защо да го убеждаваш? Не сте ли от една банда?

— Преди той беше комунист, но излезе от партията — обясни Пол с упрек в гласа. — А сега отказва категорично да се присъедини към „Интернационала“. Иска да възстанови стария френски синдикализъм — профсъюзите да не се занимават с политика, да се ограничат до професионалната област. Само че в момента всичко се разиграва на политическия терен.

Щеше да продължи. По тези въпроси нямаше точна мярка — или не говореше изобщо, или говореше прекалено. Елен го прекъсна:

— Няма да ви преча да разговаряте — каза тя. — Къде ви е срещата?

— В „Пор Салю“. — Пол се поколеба. — Но не мога да те взема, нямаш работа там.

— Но след като искам да дойда — каза Елен кисело.

— Моля те — нежно каза Пол. — Недей да капризничиш. Утре вечер ще излезем заедно.

— Утре няма да ми е забавно — изрече Елен плачливо. — Твърдиш, че ме обичаш, а когато искам от теб нещо толкова малко…

— Странно е, че отказваш да разбереш — каза Пол леко раздразнено.

— Много добре разбирам. Намекваш ми, че така не се прави. — Елен сви рамене. — Ами именно, когато обичаш, правиш неща, които не се правят.

— О, моля ти се, тези тъпотии ги има само по филмите — каза Пол.

Говореше със спокоен и решителен тон, който вбеси Елен.

— Това ли е последната ти дума? — попита тя. — Няма да ме вземеш?

Пол поклати глава полуусмихнат.

— Няма — отвърна той.

— Е, тогава, можеш да си тръгваш веднага. Не те задържам.

Приближи се до вратата и я отвори.

— Елен! Не ставай глупава.

— Вземаш ли ме, или не?

— О, стига! — Той прекрачи прага. — До утре вечер.

— Ако съм тук! — извика тя гневно.

Наведе се над перилото. Звънчето на входа иззвъня и вратата се затвори. „Отиде си. Все му е тая, че аз стоя тук и се скапвам. Все му е тая, че съм му сърдита, вече дори не се сеща за мен.“ Седна на едно стъпало. Пол я обичаше, това беше сигурно, от три години я обичаше вярно, предано, горещо. Но тя не се чувстваше достатъчно свидна за него; не беше достатъчно свидна за никого. Кого го беше грижа за нея в този момент? Стоеше там, къпеше се в миризмата на мед и какао, която идваше от магазина; би могла да е на друго място, щеше да е съвсем същото. В детството си никога не беше нито тук, нито другаде — беше в прегръдките на Бог; той я обичаше с вечна любов и тя се чувстваше вечна като него; спотаена в полумрака, тя му даряваше всеки удар на сърцето си и най-малката й въздишка придобиваше безкрайна важност, тъй като самият Бог я приемаше. Пол не проявяваше толкова внимание; а дори и да започнеше да проявява, той не беше Бог. Елен се изправи. „Нямам нужда от никого. Аз съществувам, аз, Елен. Нима това не е достатъчно?“

Качи се в стаята си и се приближи до огледалото. „Очите ми, лицето ми — помисли и почувства да я обзема лека екзалтация. — Аз. Само аз съм аз.“ Рядко й се случваше да изтръгне от себе си тези краткотрайни искри. Колкото и да докосваше ръката си, все едно че е чужда, човек веднага се озоваваше насред една безнадеждна близост. Елен се хвърли на дивана. Радостта й вече се бе задъхала. Нямаше никой срещу нея; цялата бе затворена в себе си; можеше колкото си иска да твърди, че се обича, тази обич беше само едно малко туптене вътре в черупката й; а това отегчение, тази блудкава миризма на пресечено мляко, бе плътта, от която бе направена, слузеста и увиснала плът, по която пробягваха дребни тръпки. Също като скарида; скаридата сигурно се чувства точно по този начин; мислите ми са като нейните трепкащи ресни; изглеждат така, сякаш са се запътили нанякъде, а после се свиват, после отново тръгват, после се отпускат. Елен скочи на крака. Не е възможно — трябва да има нещо. Как правят другите хора? Те несъмнено са по-завършени стриди от мен, дори не си представят, че отвъд черупката им може да има нещо друго.

— Госпожица Бертран?

Елен се наведе над перилото.

— Да?

— Излизам за малко. Може ли да оставя бележка да се обръщат към вас?

— Да, разбира се — отвърна Елен. — Колко време ще отсъствате?

— Към половин час — каза портиерката. — Много благодаря.

— Няма защо — каза Елен.

Изчака един миг и се затича надолу по стълбите. Сърцето й лудо биеше. Сега или никога; по-добър случай нямаше да й се представи. Отвори вратата на двора и се плъзна покрай стената. На тъмната фасада просветваха прозорци, застрашителни като погледи. Ами ако някой я видеше, ако срещнеше родителите си или някой наемател? Замръзна на място; ръцете й овлажняха, краката й се разтрепериха. „Толкова ли съм страхлива?“ Искаше го онова колело. Струваше й се, че това е всичко, което й е отредено на земята, и че ако не успее да го получи, за нея няма да има никаква надежда.

„Искам го.“ Сграбчи ръкохватката. Колко беше леко! Отново спря — хлебарят щеше да я види, че минава, месарят също, целият квартал я познаваше, направо можеше да остави лист хартия с текст: „Аз взех велосипеда“. „Толкова по-зле!“, каза тя и стисна зъби. Тръгна към портата, като буташе колелото. Сега трепереше толкова силно, че щеше да е неспособна да се задържи на седлото. „Това е нелепо“, повтаряше си отчаяно. След час в къщата щеше да настъпи истински метеж. „Ще ме издадат, ще ми го вземат.“ Огледа се разтревожено. Вече не би изтърпяла да се раздели с него, то беше нейно притежание, нейният мил и послушен домашен любимец, скъпото й дете. „Да избягам с него, никога да не се върна.“ Прекара ръка по потното си чело. „Има един начин, един-единствен.“

Върна велосипеда на мястото му и прекоси двора, тичайки. Толкова по-зле за самолюбието ми; в края на краищата не сме истински скарани. Полетя като стрела по улица „Сен Жак“ и спря пред вратата на ресторанта. Лицето й пламтеше; някаква мъгла я отделяше от света, погледът й бе останал там, втренчен в бляскавия никел. „Ако откаже, скъсвам с него и никога повече няма да го виждам.“ Бутна вратата; насред помещението, върху теракотените плочки бумтеше печка; клиенти седяха край покритите с мушама маси. Но Пол не се виждаше никъде.

— Какво ще обичате? — попита собственикът.

Синята му престилка беше издута от заплашително щръкнал корем.

— Търся някого — прошепна Елен.

Очите й се спряха на самотния мъж, седнал на една от масите в дъното; той не ядеше, а сякаш чакаше някого с разтворена пред себе си книга. Отправи се към него. Той я погледна въпросително; не беше съвсем млад мъж, трябва да имаше поне трийсет години. Очите му не гледаха враждебно.

— Да се казвате случайно Бломар? — попита тя.

Той се усмихна.

— Да, така се казвам.

— Знаете ли дали Пол ще дойде скоро?

— Пол Перие? Очаквам го всеки момент.

Продължаваше да се усмихва; странна сдържана усмивка; не можеше да се разбере дали е любезна, или иронична. Тя се поколеба.

— Искам да го помоля за една услуга. — Погледна Бломар неспокойно. — Спешно е.

— Дали случайно не мога да ви я окажа вместо него?

Сърцето на Елен подскочи в гърдите й. Щеше да е още по-добре от Пол; никой в квартала не познаваше този човек. Изгледа го внимателно. Доколко можеше да му се довери?

— Или няма да мога? — подзе той.

— Не знам — каза Елен. — Стига да искате… — Сигурно изглеждаше глупаво, така както пристъпваше от крак на крак. — Ами ето, не искам да се прибирам сега вкъщи, защото родителите ми ще ме накарат да вечерям с тях, а на мен ми е скучно. Но имам едно колело в двора и трябва незабавно… Дали не можете да ми го изкарате? На две крачки от тук е.

Погледна стенния часовник. Седем и трийсет и пет. Портиерката бе излязла преди двайсет минути.

— С удоволствие — каза Бломар. — Но ако някой ме види да ви вземам колелото, какво ще си помисли?

— Тогава ще ме извикате и ще кажа, че аз съм ви изпратила.

Погледна го умолително. Бломар стана.

— На улица „Сен Жак“, номер 20 е. В двора, светлосиньо колело. Впрочем то е единствено. Но побързайте, предпочитам все пак да не ви виждат.

— Веднага ще ви го докарам — каза Бломар.

Тя се отпусна на дървената пейка. Дали ще стигне навреме? Ако го хванат… По-добре да не мисли за това. За нищо да не мисли, само така може да се действа. Като порасне, човек започва прекалено много да мисли.

— Какво правиш тук? — попита Пол.

Беше се появил внезапно и гледаше Елен с оскърбен вид; беше се зачервил от яд.

— Чакам другаря ти — отвърна Елен. — Той е мило момче. Явно не го отвращавам толкова.

— Къде е той? — попита Пол.

— Изпратих го да ми купи нещо.

— Не си малко нахална — каза Пол по-меко и седна. — Е, остани тогава, след като си вече тук. Но няма да ти е забавно.

— Чудесно си се забавлявам — заяви Елен, загледана в мътното стъкло на вратата.

Седем минути. Вече трябваше да се е върнал.

— Какво ще хапнеш? — попита Пол.

— Не знам — каза Елен. — Не съм гладна.

Щеше да е тъпо, ако му се случи нещо заради нея. Беше симпатичен с дебелото си поло, с гъстите черни коси, силния врат и тънката талия; нямаше вид на работник, нито на буржоа, нито на някой от Латинския квартал. Елен потръпна. Той стоеше на вратата и се усмихваше.

— Колелото ви е там — обяви той. — Веднага ли ще си го вземете, или да го вкарам вътре?

— О, много ви благодаря! — каза Елен.

Изпитваше желание да му се хвърли на врата. Велосипедът ми си е наистина мой; след малко ще го подкарам по улиците, ще прекося целия Париж; сигурна съм, че върви добре. Струваше й се, че целият й живот се е преобразил.

— Вкарайте го вътре, ако обичате.

— Колелото ти ли? — обади се Пол. — Каква е тази история? — Той погледна хубавия нежносин велосипед, който Бломар подпираше до стената. — Твой ли е? Откога?

Елен се усмихна, без да отговори. Пол се обърна към Бломар.

— Твое ли е колелото?

— Не, нейно е — отвърна Бломар. — Тя ме помоли да й го докарам.

Той погледна към Елен неуверено.

— Ама че история! — каза Пол и хвана Елен за рамото. — Хей, би могла сама да си вършиш мръсната работа, вместо другите да рискуват заради теб. Представяш ли си, ако го бяха пипнали!

Бломар се разсмя.

— Ха така, хубаво ме преметна — каза той гузно.

Смехът му беше млад и симпатичен, но в очите му, в ъгълчетата на устата му имаше някаква резервираност, която Елен не успяваше да дешифрира.

— Моля да ме извините — каза Елен. — Но не можех да отида аз, всички портиерки в квартала щяха да ме разпознаят.

— Естествено — каза Бломар, седна и подаде менюто на Елен. — Какво ще вземете? Сигурно сте огладнели от вълнение.

— Ще взема пастет и бифтек с пържени картофи — каза Елен.

— И за мен същото — каза Бломар на собственика, който се бе приближил до тях. — И бутилка червено.

— И за мен пастет и бифтек — начумерено повтори Пол и каза: — Тъпа история. — След което добави рязко: — Ще го върна.

И стана от мястото си. Очите на Елен се изпълниха със сълзи. Пол беше по-силен от нея и бе голям инат.

— Ако го направиш — каза тя със стиснати зъби, — ще вървя след теб по улицата и ще крещя. Ще видиш какъв скандал ще вдигна. Само се опитай да го върнеш…

— Виж — каза Бломар и погледна Пол, опитвайки се да го укроти. — След като си дадох толкова труд с това колело, остави й го!

Пол се поколеба.

— Но това е идиотско, веднага ще я заподозрат.

— Не ми пука — каза Елен. — Няма да имат никакво доказателство.

— Къде ще го криеш?

— Защо не у вас? — попита Елен.

— А, не — каза Пол. — Не искам да се замесвам в това.

— Би могло у дома — обади се Бломар.

— О, би било добре — каза Елен. — Ще мога ли да го пребоядисам у вас? Няма ли да ви преча?

— Ни най-малко — каза Бломар. — В какъв цвят ще го боядисате?

— В тъмнозелено — отвърна Елен. — Не мислите ли, че ще е красиво?

— Тъмнозелено? — каза Бломар. — Добре звучи.

— Тези шегички вършеха работа, когато беше малка — каза Пол. — Но сега е наистина гадно. Постави се за миг на мястото на нещастната женица, която няма да си намери колелото.

— Именно — каза Елен. — Тази мисъл ме очарова. Нещастната женица! Че това е едно ужасно рижо женище, покрито с кожи и с апартамент, пълен с килими. Освен това тя изобщо не го използва колелото, вече седмица е в двора.

— Ти би откраднала от всеки, изобщо не ти пука — упрекна я Пол.

— Не е вярно — каза Елен и сви рамене. — Не разбирам защо ми надуваш главата с тия глупости. Защо защитаваш частната собственост, нали си комунист!

— Това няма нищо общо — възрази Пол. — Говориш като буржоата, които си въобразяват, че човек става комунист, за да бърка в джоба на съседа.

— Не виждам никаква причина да не крада от мръсни богаташи — каза Елен.

Обърна се към Бломар с надеждата да открие в погледа му съучастничество.

— Аз лично също не бих го направил — каза той.

Имаше все така любезен и леко ироничен вид. „Все едно съм на четири години“, помисли Елен и се ядоса.

— Така ли? Защо? — попита тя разочаровано.

— От това няма полза — каза Бломар.

— Как така? — каза Елен. — За мен има полза! Сега колелото е мое.

— Да, разбира се.

Бломар се усмихваше. Усмивката му не беше прозрачна като тази на Пол. Елен объркано го погледна.

— Тогава защо ме упреквате?

— Съвсем не ви упреквам — възпитано отвърна Бломар.

— Казахте, че не бихте го направили — сопна му се Елен.

Той неопределено махна с ръка.

— О, винаги ми е неприятно да върша нещо, от което имам полза.

Говореше със сериозния тон, който толкова я дразнеше у Пол. Само че неговите думи не звучаха кухо. Бе напуснал дома си на двайсет години нарочно, за да не притежава нищо. Сигурно бе имал причини.

— Но човек винаги се стреми да има полза — каза Елен. — И намирам, че съм права — додаде тя назидателно. — В края на краищата човек има само себе си.

— Ти имаш само себе си — обади се Пол.

— Защото съм дребна буржоазка, знам — прекъсна го Елен и му се озъби.

— Да, говорите за полза — каза Бломар, — само че зависи какво разбираме под това.

— Какво искате да кажете? — попита Елен.

Той говореше неохотно, през зъби; очевидно я вземаше за дете и не искаше да слиза до нивото й.

— Малките ни лични желания не ми изглеждат интересни — каза Бломар. — Не виждам за какво ни е да ги задоволяваме.

— Моите ме интересуват — възрази Елен.

Продължаваше да се дразни. В известен смисъл й харесваше да говори с него, той като че ли криеше в себе си някакви тайни резерви. И й беше приятно да мисли, че той подбира изреченията си специално за нея, приятно й бе да усеща върху себе си блестящия му поглед. Само че колко самоуверен изглеждаше! Това будеше у нея желание да му противоречи.

— Намирам, че човек трябва да притежава повече гордост — каза Бломар.

— Повече гордост ли? — учуди се Елен.

— Да — потвърди Бломар.

Елен не разбираше добре какво точно иска да каже той, но думите му й прозвучаха като оскърбление. Общо взето, излизаше, че той проявява снизходителност по отношение на кражбата, обаче я намира за детинщина. И гледа Елен от висотата на своята мъжка зрелост.

— В такъв случай, ако човек не се интересува от това, което желае, питам се какво остава — каза тя с агресивен тон.

— Много неща — отвърна Бломар мило.

Имаше нещо братско в гласа му. Дали съществуваха хора, на които говореше с този глас? Жена може би? Странно й ставаше, като си помислеше, че той има цял живот зад себе си, около себе си.

— Например? — каза тя.

— Дълго е за обяснение — каза Бломар весело. — Сама ще го откриете, ако наистина не знаете.

Гневът отново нахлу в бузите на Елен. Той определено не искаше да си даде труд да разговаря с нея. Обиждаше я открито и се правеше, че не го забелязва.

— А, знам! Трябва да съм загрижена за щастието на човечеството. — Тя погледна Пол и се изсмя. — Работниците имат чувство за солидарност.

— Точно така — каза Пол.

— Много по-просто би било, ако всеки се занимаваше със себе си. Аз лично се оправям в живота. Съседът да му мисли.

— Според мен вие сте си родена оправена — каза Бломар.

Елен усети буца в гърлото си. Нямаше смисъл да й се усмихва толкова и накрая да започне да й се подиграва.

— Тя не е толкова лоша на колкото се прави — засмя се Пол. — Не може да види някой нещастник, без да си продаде ризата от гърба, за да му помогне.

Излишно й се притичваше на помощ, беше достатъчно голяма. И освен това нямаше нищо против да скандализира Бломар.

— Естествено, не ми е приятно, когато някой страда пред очите ми — каза Елен и хвърли на Бломар предизвикателен поглед. — Само че разбирате ли, може би съм чудовище, но за хората, които не познавам, ама хич не ме е грижа.

— В това няма нищо чудовищно, напротив, много разпространена реакция — каза Бломар.

Гласът му беше безразличен. Елен хвана чашата с вино; искаше й се да му я плисне в лицето. Лесно му беше да я прави за смях, той, който прекарваше времето си в дискусии и събрания. „Това само би го разсмяло още повече.“ Изпи чашата си до дъно и я остави на масата.

— Във всеки случай, това е по-добре, отколкото да се правиш на важен, все едно че си хванал за пеша съдбата на човечеството — обяви тя завалено.

— Със сигурност — каза Бломар.

Смееше се. Дори не се опитваше да прикрива презрението си.

— Сигурна съм, че човечеството не го е еня за приказките ви.

Вече не можеше да се спре. Не знаеше защо е започнала да говори толкова яростно, но не можеше да върне думите си назад. Гневът й се увеличаваше след всяка реплика. А Бломар все се смееше. Тя стана и взе мантото си.

— Забавлявайте се без мен — каза.

Хвана колелото си, премина през вратата на ресторанта и скочи на седалката. Мъжете зад гърба й продължаваха да се смеят. На Пол може и да му беше малко неприятно, но Бломар със сигурност намираше случката за смешна. Очите на Елен се изпълниха със сълзи на ярост. Тези дървени философи! Сега си говореха между мъже, а тя не беше нищо повече от повърхностно и капризно момиченце. Потръпна; дъждецът проникваше през тънкото й манто, не беше приятно да караш колело в такова студено време. „Защо се държах като глупачка? За нищо не ме бива.“ Натисна спирачката и подпря колелото до тротоара. Може би не беше разумно да го оставя тук. Толкова по-зле. В края на краищата това беше само едно колело и нищо повече. Бутна вратата на едно голямо осветено кафене и се облегна на бара. „Един ром.“ Ромът изгори гърлото й. Всъщност Пол я бе изкарал от равновесие. Ако само можеше да не беше идвал. Дали всъщност се интересуваше от другите хора? Истински? От всички тези хора: мъже, жени, млади, стари. Те се смееха, пиеха, шумяха. Какво намира в тях? Какво повече от мен притежават? Аз си се знам наизуст, нищо особено не съм; но и те не струват повече. Ще го откриете сама. Как не, нищо няма да открия. Кое е интересно? Кое си заслужава усилието?

Велосипедът си стоеше на мястото до тротоара — послушен, предан. Елен хвана ръкохватката намусено. Цяла нощ ли ще трябва да го влачи насам-натам? Нямаше желание да го яхне, по-лесно мислеше, като ходеше. „На кого служа аз?“ Във всеки случай й бе трудно да се съсредоточи — мислите й се разбягваха във всички посоки. „Трябва ми още един ром.“ Влезе в кафене „Биар“. „Двоен ром.“ Сервитьорът бършеше барплота с парцал. Тази тъжна светлина; и дъждецът навън. И аз. Тук съм. Защо точно тук? Аз. Кой? Някой казва „аз“. А един ден това присъствие няма да бъде усещано от никого. Опря ръка на плота. Не е възможно. Винаги съм била тук, винаги ще остана тук, вечно. Загледа се в краката си, бяха като вкопани в пода. Как изобщо щеше да помръдне? За да отиде къде?

Озова се на улицата. С отвращение се взря в колелото — беше точно където го бе оставила, като търпеливо и досадно куче. Отдалечи се, повдигаше й се; по-добре ръцете й да са свободни, достатъчно работа вършеха краката й — налагаше се да ги поставя един пред друг, не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Направи няколко крачки. „Няма смисъл“, каза си. Подпря се на едно дърво. Дънерът бе покрит с течна мъгла, ледени капки падаха от голите клони; Елен усещаше как студът разцепва всяка фибра на тялото й. Отново тръгна. „Няма смисъл“, повтори. Тъй или инак, оставаше на едно и също място, като в кошмарите. Напред, назад; без цел.

„Той би знаел какво да ми каже.“ Мургавото му лице, небрежният и сериозен глас. Неговото присъствие на земята не изглеждаше нелепо; то сякаш имаше своите основания. „Ако можех да поговоря с него, без Пол.“ Изведнъж в кучешкия студ запращя пламъче — трябваше просто да му пише. Целта. Ето я целта. Времето отново се зае да изтича, осезаемо, топло. Елен се спъна в ръба на тротоара и се разсмя.