Кръвта на другите

IV

Елен се протегна; беше се свила на топка пред камината и пламъците изгаряха лицето й. Ивон шиеше със сведени очи; иглата се забиваше с механична равномерност в коприненото парче плат с цвят на малина. Унилият сив ден се разстилаше по прозореца на стаята. „Ето на̀, — помисли Елен. — Онова чувство. Пак ще ме обземе.“ Ръката й стисна златистата обвивка и между пръстите й потече сок.

— Не обичам неделите — обяви тя.

— Аз да — каза Ивон.

Неделя, понеделник… едва ли имаше разлика. В неделя оставаше вкъщи, но продължаваше да шие; никога не спираше да шие. От пепелта се чу кратко сухо изпукване.

— Спомняш ли си — каза Ивон — първия път, когато пекохме кестени, какви експлозии бяха!

— Да — потвърди Елен. — Хубаво си прекарвахме — добави тя с носталгия и пъхна машата в горещата пепел. — Мисля, че са готови.

В съседната стая някой извика:

— Ивон!

— Идвам — каза Ивон.

Остави работата си, направи гримаса и излезе от стаята. Елен обели един кестен и налапа кръглото топче. Пръстите й миришеха на изгорели дърва, на мандарина, на тютюн; хубава миризма — кестенът хрупаше между зъбите й, беше топло. „Всичко това съществува“, каза си тя. Но не беше вярно; около нея имаше само пустота. „Ето на̀. Пак го изпитвам. Как мразя да страдам.“ Затвори очи. В съседния апартамент по телевизията пееха: „Всички пътища са покрити с камъчета, всички пътища са покрити с тъга“. Елен не се опитваше да се бори, нямаше смисъл. Само една година; дните, в които съм го виждала, може да се преброят на пръстите ми. А сега само той съществува.

— Знаеш ли какво искаше? — каза Ивон през смях. — Искаше да й изсекна носа. Решила е, че ако извади ръцете си изпод завивката, ще получи пристъп на паника.

Елен стоеше с лице, обърнато към пламъците, за да не забележи Ивон влагата в очите й.

— Не би трябвало да й отстъпваш.

— А! Това са й единствените удоволствия.

— Единственото й удоволствие е да те тормози. След като не е по-болна от теб и мен.

— Все пак сигурно не й е много весело.

Ивон отново взе работата си. Елен постави в скута й шепа кестени.

— Великолепни са — каза Ивон. — Хрупкави, леко прегорели. Точно каквито ги обичам. — Хвърли бърз поглед на Елен и каза с назидателен тон: — Никак не умееш да се възползваш от малките радости на съществуването.

— Идиотка! — каза Елен.

Ивон положително бе отгатнала; но нямаше да задава въпроси; умееше да вижда, да разбира и да мълчи; с нея човек се чувстваше в безопасност.

— Сигурна съм, че пак няма да спиш цяла нощ — каза Елен с някаква злоба в гласа.

— Щом се налага — каза Ивон и повдигна бухналата лъскава дреха. — Роклята на шаферката трябва да е с буфани. Ще си я бива сватбата. Жалко само, че на младоженката стомахът й е под пъпа.

— Под пъпа ли?

— Толкова е слаба, че й падат дрехите. Натъпкана е с гума навсякъде около бедрата и корема.

— Ще има малка изненада за младоженеца — каза Елен.

Ивон се разсмя.

— Ако знаеш колко женици са пълни с изненади. Когато предаваме бална рокля, често предаваме и гърдите заедно с нея.

Иглата се забиваше в подгъва, излизаше, забиваше се, свят да ти се завие. Никога, никога. Никога няма да ме обикне.

— Знаеш ли — каза Ивон, — не че те гоня, но ако искаш да си у Пол в шест часа…

— Колко е сега? — попита Елен.

— Точно шест.

Елен се прозя.

— Ще тръгна полека-лека.

Пол. Животът ми, истинският ми живот. Вече нямам живот. Само това отсъствие. Няма да го видя още много и много дни. А той не мисли, че няма да ме види; не мисли, че не ме обича. Всичко около него е запълнено. Аз не съществувам за него. Не съществувам изобщо.

— Горкият Пол — каза Ивон, докато усърдно вдяваше иглата си.

— Защо горкият Пол? — попита Елен и се изправи. — Той си е много добре. — Облече мантото си, наведе се над Ивон и я целуна по черните коси. — До утре. Ще бъде в „Биар“ в шест часа.

— До утре. Хубава вечер — пожела й Ивон.

Хубава вечер. Би трябвало да се засрамя. По цяла нощ втренчена в тази розова одежда, с лудата, която стене в съседната стая. Елен ускори ход. Странно: Ивон не правеше нищо друго, освен да шие, да бели картофи и да се грижи за една мнима болна. И все пак животът й не изглеждаше абсурден, дори бе някак приятно да мисли, че Ивон съществува точно такава, каквато е, сведена над работата си в уединението на стаята си. „Аз ли съм виновна, че животът ми е нелеп?“ Моят живот. Вероятно би било достатъчно да кажа с убеждение: това е моят живот. Но Елен не можеше вече да го каже, не искаше. А никога няма да имам друг живот. Никога. Никога.

— Закъснях малко — извини се Елен.

— Няма нищо — каза Пол. — Кафето е още топло. — Той освободи креслото и го доближи до печката. — Седни тук.

Напълни една чаша и я подаде на Елен.

— Отлично кафе правиш — каза Елен. — Истински домошар си.

— Ами да, тази, която ще се омъжи за мен, ще е сключила добра сделка — каза Пол и седна на подлакътника на креслото.

Тя опря глава в хълбока му. Върху чугунения кюнец съхнеха кърпи за нос. Върху печката мъркаше чайник с вода.

„Горкият Пол“, помисли Елен разчувствано. Би трябвало да съм по-добра с него. Горкият миличък Пол.

— Ще видиш как ще ти направя едно прекрасно апартаментче — каза Пол. — Ще ти измайсторя голяма работна маса от хубаво здраво дърво и библиотека за книгите ти. Ще закачим акварелите ти на стената. Ще стане страхотно.

— Толкова си мил — каза Елен.

Обичаше да усеща тази ръка, която се плъзгаше по косите й в бавна и еднообразна ласка.

— Ще купя палатка и през лятото в неделите ще ходим на къмпинг.

— Толкова си мил — повтори Елен.

Пред очите й кротко преминаха картини на скромно щастие: чистичката стая, говеждото, което къкри сред малките лукчета, киното със сладоледа „Ескимо“ през антракта и онези лилави и жълти букетчета, които носят вкъщи в неделя върху багажника на мотора. Беше неделя и се правеха неделни планове.

— Добре ли си? — попита Пол и притисна Елен до себе си.

— Добре съм — отвърна тя.

За миг си представи чернокосата глава над високата яка на пуловера. „Той е някъде. В този момент съществува някъде, от плът и кръв.“ После образът се разсея. Мечта без всякаква тежест. Съществуваше само тази ръка от плът, която нежно докосваше тила й; устните, които целуваха бузата й, слепоочието й, ъгълчетата на нейните устни. Елен се почувства обгърната от сладка бледа пара; затвори очи. Отдаваше се без съпротива на това очарование, което полека я превръщаше в растение; сега беше дърво, голяма сребриста топола, чиито мъхести листа потрепваха на летния бриз. Една гореща уста се притискаше към нейната, през блузата й една ръка галеше раменете й, гърдите й, хладката пара около нея ставаше по-плътна. Усети, че костите и мускулите й се стопяват; плътта й се превръщаше във влажна и гъбеста пяна, гъмжаща от тъмен живот; хиляди бръмчащи насекоми я пронизваха с медените си жила. Пол я вдигна на ръце, постави я на леглото и легна до нея; пръстите му тъчаха на корема й гореща туника. Тя пое дъх с усилие; едва дишаше, потъваше в сърцето на нощта, губеше почва под краката си; лежеше със затворени очи, парализирана от тези парещи копринени мрежи, струваше й се, че вече никога няма да се изкачи на повърхността на света, че завинаги ще остане затворена в лепкавия мрак, завинаги, като тъмна и лигава медуза, полегнала върху ложе от омагьосана коприва. Отблъсна Пол с две ръце и се изправи.

— Остави ме — каза.

Скочи от леглото, без да го погледне. Бузите й пламтяха. Приближи се до огледалото. Лицето й бе зачервено, косите й разрошени, блузата й омачкана. Ужаси се от образа си. Извади от чантата си гребен и пудра. Сърцето й продължаваше да бие ускорено и тялото й все така гъмжеше от ухолазки. Стресна се — Пол се бе приближил до нея и обгръщаше с ръка раменете й.

— Защо не искаш? — попита той.

Зададе въпроса с ясен глас, гледаше я право в лицето с бистрите си очи; тя отвърна глава.

— Не знам.

Пол мило се усмихна.

— Но вече не си малко момиче. От какво се страхуваш?

— Не се страхувам — каза Елен.

Освободи се от прегръдката му и започна да реши косата си.

— Напротив, страхуваш се — каза Пол и нежно я хвана за раменете. — Естествено е. Жените често се страхуват първия път. Чудно ми е, че ти, която си толкова смела, също се боиш.

Той гледаше Елен озадачено. Тя продължаваше мълчаливо да се реши. Как можеше той да обсъжда тези неща толкова спокойно? Въпросите му я смущаваха не по-малко, отколкото ако бе поискал от нея да се съблече гола пред него.

— Между двама ни има достатъчно доверие и приятелство, за да не се притесняваш — каза Пол.

— Да — съгласи се тя.

Не знаеше какво да му каже. Какво общо имаха доверието и приятелството с тази ембрионална самота, чийто тревожен спомен тялото й помнеше добре?

— Тогава? — каза Пол.

Вече отпускаше ръце. Естествено, след като тя мълчеше, той мислеше, че е прав. Тя се стегна.

— Тогава — каза тя ядно, — тогава просто нямам желание.

Пол не се предаваше; бузите му леко се зачервиха.

— Не е съвсем вярно — каза той.

Елен се позасмя.

— Виж сега, може би аз знам по-добре.

— Аз също знам — каза Пол.

Елен пламна — той имаше уши и можеше да преброи ударите на сърцето й, имаше очи и ръце…

— Ти просто веднага се стягаш — продължи той. — Но ако се отпуснеш…

— Естествено, когато някой ме опипва, това ми действа — каза Елен и взе да заеква от яд. — Не съм от лед, но това не значи, че имам желание да си легна с всички гамени, които ме опипват в кината.

— Защо ми говориш с такъв тон? — каза Пол. — Мисля, че би било добре веднъж да поговорим по този въпрос.

— Но няма какво да се говори — възрази Елен и овладя гласа си. — Да речем, че ме е страх. Идиотско е, знам, но имай малко търпение, все ще ми мине.

— Голям си инат! — каза Пол.

Целуна я в ъгълчето на очите. Тя стисна устни; не искаше нито да го удари, нито да се впие в устата му, нито да заплаче; но имаше нужда да напрегне всичките си мускули, за да прогони бурята, която бушуваше в нея.

— Да излезем — каза тя.

— Както искаш — съгласи се Пол.

Послушно я последва по стълбите. За пореден път се примиряваше с това, че не я разбира; лесно се примиряваше. Елен го погледна със злоба, която веднага се превърна в покруса. Тя самата не се разбираше. На улицата не беше нито хладно, нито топло, хората вървяха нагоре-надолу по булеварда с морна крачка; човек би казал, че под кожата им е точно като навън — нито хладно, нито топло. Елен се чувстваше сива и ронлива отвътре. В прегръдките на Пол щеше да бъде защитена от блудкавата влага на тази неделя. Защо го бе отблъснала? Този прилив на тъга в гърлото й, тази топка в стомаха й, сухотата в устата й не бяха нищо друго освен желание.

— Виж — каза Пол. — Ще ти предложа нещо. Защо не се оженим ей сега, веднага?

— Да се оженим ли?

— Ами да — каза Пол.

За миг Елен остана като зашеметена. Тази женитба беше нещо като Коледа, бе част от някаква митология; обсъждаха я сериозно, но никой не вярваше истински в нея.

— Но къде ще живеем?

— У нас. Ще се оправя. Няма причина да оставаш у семейството си до пролетта. — Той стисна ръката на Елен. — Бедното ми момиче, разбирам защо си нервна. Това твоето не е живот.

Тя му хвърли яден поглед. Изпитваше желание да му изкрещи: не бъди толкова мил; изпитваше желание да издере румените му бузи, за да престане с тази своя абсурдна доброта. Беше толкова глупаво — той я обичаше, тя не го обичаше; а този, когото тя обичаше, не обичаше нея.

— Това няма да промени кой знае какво — каза Елен. — Като се има предвид, че е изключено да работя в онази клетка. Докато не се нанесем в истински апартамент, ще съм принудена да прекарвам дните си на улица „Сен Жак“.

— Много ще промени — възрази Пол.

— Няма да те виждам повече от сега.

— Но отношенията ни ще са съвсем различни.

Елен се зачерви от унижение и гняв. „Той мисли, че ми трябва мъж. И че няколко хубави любовни нощи ще ми върнат душевното равновесие.“

— Казах ти, че нямам нужда от тези отношения — каза тя предизвикателно.

— Добре де! — каза Пол. — Нали не възнамеряваш да останеш девствена цял живот?

— Да не мислиш, че си само ти на света? Че само с теб мога да спя?

Пол я погледна с упрек.

— Виж, Елен, ако преди малко съм бил несръчен, прости ми, но не се дръж така неприятно. Добре знаеш, че всичко, което искам, е да бъдеш щастлива. Да си говорим като приятели.

Беше несправедлива, беше лоша, знаеше го. Но искаше да размъти тези бистри води. Той беше прекалено сигурен, че го обича. Нейна ли беше грешката? Все едно, той положително грешеше, след като толкова яростно й се искаше да му причини болка.

— Щом ще е като приятели — каза тя, — защо постанови, че трябва да спя с теб?

— О, стига — прекъсна я Пол нетърпеливо.

Тя доволно се усмихна; трудно бе да го ядоса, но понякога успяваше.

— Не се шегувам — каза тя. — След като искаш да говорим, да говорим сериозно. Защо?

— Мислех, че ме обичаш — иронично каза Пол.

— А ти? — попита тя.

— Какво аз?

— Ти обичаш ли ме?

Той сви рамене.

— Какво искаш от мен? — каза той. — Що за идиотски въпроси?

— О, знам — сопна се тя. — Знае се, че се обичаме. От толкова отдавна се знае! Направо е скандално да се опитваш да разбереш какво означава това.

— Изглежда ми ясно — каза Пол.

— Не и на мен — възрази Елен и го погледна предизвикателно. — Ще се убиеш ли, ако умра?

— Не ставай дете — каза Пол.

— Няма да се убиеш — отсъди Елен. — А ако трябваше да избираш между мен и политическата ти работа, кое би избрал?

— Елен, казвал съм ти сто пъти, че моята работа, това съм самият аз. Не мога да избирам да не бъда това, което съм. Но такъв, какъвто съм, те обичам. Имам само едно желание — всичко да деля с теб.

— Полезна съм за твоето щастие — каза Елен, — но не съм ти необходима, за да живееш.

— Необходим ли е някой на някого? — попита Пол. — Човек продължава да живее.

— Да бе, живее — каза Елен.

Пол смяташе връзката им за много силна, това бяха годините на общата им младост, единодушното им възмущение от посредствеността, приятелството на готовите им да се слеят тела. Но любовта беше друго нещо. Беше проклятие.

— Доколкото знам, ти не си романтичка — каза Пол. — Какво искаш? Да ни се разтупва сърцето, когато се срещнем, да си разменяме кичури коса?

— Лесно ти е да се подиграваш — възмути се Елен. — Приятно ни е заедно, не се отвращаваме физически един от друг и ти смяташ, че това е любов.

— По-добре си го кажи — каза Пол. — Мислиш, че вече не ме обичаш.

В гласа му се долавяше гняв. Елен замълча, внезапно изгубила кураж.

— Не знам — прошепна тя.

Погледна Пол уплашено. Ами ако го изгубеше? Само него имаше на света; какво щеше да стане с нея без него?

— Е? — подхвана той. — Скучно ли ти е с мен?

— Не, разбира се — каза Елен.

— Неприятно ли ти е, като те целувам?

— Не, разбира се — повтори тя.

— Тогава?

Минаваха през парка на Обсерваторията. Тънък пласт кал покриваше студената земя, няколко листа висяха по дърветата.

— Тогава? — повтори Пол.

— Държа на теб — каза тя вяло.

— Но ще ти е тъпо да прекараш живота си с мен?

Пол се засмя. Притеснено му беше, но въпреки всичко все още вярваше, че става дума за превземка на капризно момиченце. Тя толкова често го бе обиждала без причина.

— Мисля, че бракът няма да ми приляга — обяви тя.

— Преди час заедно крояхме планове — каза Пол.

— О, трудно е човек да спори с теб — каза Елен по-агресивно, отколкото искаше. — Изглеждаш толкова сигурен в себе си. Не ме питаш често за мнението ми.

— Обикновено не се колебаеш да го изразиш, без да те питам — каза Пол и погледна Елен неуверено. — Сърдиш ми се — добави той с помирителен тон. — И говориш каквото ти дойде на ума само за да ми стане неприятно.

— Но казвам истината — каза Елен. — Толкова ли необикновено ти се струва това, че не умирам от желание да се омъжа за теб?

Пол спря и постави ръка на парапета, който ограждаше парка.

— Значи, е истина? — попита той. — Не ме обичаш.

Тя не отвърна.

— И си ме лъгала през цялото време — каза той.

Говореше с уверения и рязък тон, който използваше само в политическите спорове; чертите му се бяха втвърдили. Елен внезапно се уплаши; той вече не й принадлежеше; стоеше там, пред нея, и я съдеше.

— Не съм лъгала — каза тя. — Обичам си те.

Хвърли му умолителен поглед; толкова зле се бе държала с него! Щеше да умре от срам, ако той си дадеше ясна сметка за това.

— Не си играй с думите! — повиши тон Пол. — Трябваше да ме предупредиш, че между нас има недоразумение.

— Но аз се опитвах — каза Елен.

— Опитвала си се! Вдигаше ми нелепи слугински скандалчета, но не благоволи да поговориш с мен честно.

Очите на Елен се напълниха със сълзи — той като че ли наистина я презираше; дали и друг път я бе презирал, без тя да разбере? Внезапно й се стори, че той се бе оставял толкова охотно да бъде манипулиран само от снизхождение.

— Страх ме беше, че ще се разсърдиш — каза тя нажалено.

— Елен! Даваш ли си сметка какво говориш?

Наистина я презираше; очите му бяха потъмнели, вече не виждаше ясно в него; подлудяваха я всички тези мисли в главата й, които не знаеше как да овладее. Елен се разплака.

— О! Недей да цивриш — каза Пол.

Тя прехапа устни; беше изиграла сцена на разглезено дете; нима не беше способна да говори с него като равна с равен?

— Истината е — каза тя, — че не си задавах въпроси за чувствата си. Бях свикнала с мисълта, че те обичам.

— И как забеляза, че не е вярно?

Тя нямаше сили да издържи погледа му.

— Постепенно — отвърна неопределено.

Той хвана ръката й и каза:

— Друг ли обичаш?

Сега той четеше в нея; нещата се развиваха много бързо, тя вече не знаеше какво да измисли, щеше да го изгуби, не искаше да го изгуби…

— Кой е?

— Няма друг — каза Елен.

Той сви рамене.

— Не искаш да ми кажеш?

Какво трябваше да каже? Никога не бе подозирала, че толкова държи на Пол! Никога не й се бе струвал толкова непрозрачен, толкова реален.

— Както и да е — каза Пол. — Довиждане.

Обърна се и преди тя да успее да го задържи, си беше излязъл. Тя се затича след него.

— Пол!

Той се обърна.

— Какво искаш?

Стоеше пред него като вкопана. Бе смаяна, искаше да го запази; искаше да продължи да я обича без надежда за взаимност. Не съществуваха думи, с които да изрази това.

— Е, хубаво! Когато се решиш да говориш, обади ми се — каза той и се отдалечи.

Тя го проследи с поглед. „Смята ме за гаднярка — мислеше тя отчаяно. — Държах се гадно с него.“ Отпусна се на една влажна пейка. „Сега нямам вече никого. Аз съм си виновна.“ Сълзите я задушаваха. А той не плачеше. Умееше да се сдържа; но беше нещастен, заради нея. „Никога не ме е било грижа за него. Исках само да е до мен, да е предан и удобен. Страхлива, несправедлива, лекомислена, коварна. Отвратителна, бях отвратителна“, повтаряше си тя отчаяно. Разяждаше я непоносимо угризение; ненужно угризение, което не заличаваше нито една грешка. „Прости ми…“ Но вече нямаше небе, към което душата й би могла да се устреми, освободена от тежкото си минало; стоеше цялата затънала в себе си, самотна и ненужна като заровен в земята мъртвец.

„Искам да го видя.“ Елен се изправи и се затича. „Ще ми каже да отида да се обясня с Пол. Само че аз искам да видя него.“ Спусна се към автобуса и скочи на стъпалото. Толкова по-зле, ако физиономията му пак е каменна, толкова по-зле, ако думите му са ледени. Той трябваше да научи. Всичко ставаше не толкова ужасно, ако можеше да си мисли, че той ще узнае. Тежкият следобед, угризението, страхът — всичко това щеше да започне да съществува и за него; тогава тя нямаше да има за какво да съжалява, какво да желае.

Елен слезе от автобуса. Улица „Софроа“. Неговата къща. По гърба й пробяга тръпка. Светът около нея бе толкова пълен, че едва се дишаше; когато се приближеше до него, въздухът съвсем не й достигаше, започваше да се задушава. Третият етаж, вляво. Кой е прозорецът му? Имаше много прозорци, някои тъмни, други осветени. „Ще се осмеля ли?“ От време на време й подхвърляше като милостиня някой час присъствие; но ако му се стореше недискретна, ако се разгневеше, може би щеше да използва случая, за да не я вижда изобщо. Качи се по стълбите. Под вратата му се процеждаше светлина; помисли с разтуптяно сърце: „Той е там, от плът и кръв“. Задържа дъха си — бе дочула тихи гласове.

Тичешком слезе по стълбите. Бузите й пламтяха. „Какво да правя?“ Погледна къщата. И дума не можеше да става да си тръгне; животът бе тук. Облегна се на една стена и преброи прозорците. Целият живот бе зад малкия светъл квадрат.

Квадратът почерня. Елен отстъпи и се скри в сянката на една врата. Усети, че замръзва, явно дълго бе стояла неподвижно. Изчака още няколко мига и Мадлен излезе от сградата. Бломар излезе след нея. Хвана я за ръката. Защо нея? Защо я обичаше? „Трябваше по-добре да я огледам“, помисли Елен. Намираше я за грозна, стара и глупава; но трябва да имаше нещо в нея, нещо по-ценно от хубостта, от интелигентността, след като я обичаше. Елен направи няколко предпазливи крачки покрай стената. Мадлен носеше тънко синьо манто, червен шал и филцова шапка, която скриваше наполовина лицето й.

Влязоха в един ресторант. Малък, съвсем жълт ресторант, с оградено с дървена бариера пространство пред вратата, нещо като лятна тераса. Елен се приближи до прозореца. Седнаха на една маса, един срещу друг. Бломар държеше менюто в ръцете си, виждаше се профилът му; явно идваше тук често. Елен погледна сервитьорката, ламаринения барплот, масичката с панерчетата хляб, плодовете и наденицата. Беше донякъде разочароващо; не можеше да се отгатне защо е избрал този ресторант, а не който и да е друг; поставката с шишенцата за олио и оцет, хартиените покривки съдържаха информация само за себе си; колкото и да се опитваше, не се приближаваше и с една крачка до душата на Бломар. Въпреки това Елен беше доволна — никога не би успяла сама да измисли този декор, получен като подарък, изведнъж, без да прави каквото и да е усилие.

„Какво ядат?“ Елен се изправи на пръсти, но едва виждаше масата им. Странно й бе да мисли, че той яде като всички останали. Той гледаше храната в чинията си, усещаше вкуса й в устата си, дъвчеше я старателно. Елен имаше чувството, че яде чисто и просто от снизхождение, за да не се различава от другите; изглеждаше лишен от желание, от нужда; не зависеше от никого и от нищо, дори не от собственото си тяло.

Елен се отдръпна от прозореца. „Трябва да си тръгвам.“ Двамата сигурно щяха да се приберат заедно, нямаше да може да говори с Бломар. „Тръгвам си.“ Отново да потъне; да повлече със себе си надеждата, разочарованието, умората — нямаше кураж да го направи. Тук поне съществуваше чакането; ако се откаже, няма да има вече нищо; нито отсъствие, нито присъствие, абсолютно нищо. Осем часът. Значи, би трябвало да телефонира. Но трапезарията бе толкова далече, със своите порцеланови чинии и мириса на престояло какао — трудно можеше да си представи, че ще се появи на другия край на линията. Цяла бездна разделяше този свят със залиняла растителност от улиците, по които сияеше присъствието на Бломар.

Потръпна. „Къде отиват?“ Излизаха от ресторанта. Отново се запромъква след тях. Да го вижда, да го следва — това създаваше връзка между него и нея. Ще вървя подире им цяла нощ. Гърлото й се сви. Бяха се приближили до входа на метрото и си стискаха ръцете. Мадлен заслиза по стълбите, Бломар се обърна и си тръгна.

Елен се скри зад един фенер, за да го пусне да мине; нямаше желание веднага да наруши самотата му. Сам. Съществуваше само за себе си. „Какво ли става в главата му?“ Вървеше по-бързо, отколкото когато се държеше за ръка с Мадлен, с по-тежка крачка. В този миг бе наистина такъв, какъвто беше; изумително бе да го усеща как съществува в абсолютната си истина.

— Добър вечер — каза Елен.

Докосна ръката му. Той се обърна.

— Какво правите тук?

— Вървях след вас.

— Отдавна ли?

— Цяла вечер вървях след вас.

Тя се усмихваше; трудно й бе да говори, да се усмихва, докато това лице я пронизва право в сърцето. Никога не си спомняше съвсем точно този едновременно дистанциран и дружелюбен поглед.

Той я изгледа колебливо.

— Искали сте да ме видите?

— Да — каза тя. — Трябва да говоря с вас. Да идем у вас.

— Щом искате.

Тя тръгна до него мълчаливо. Не след него — до него. Преди малко се рееше в оставената от него бразда, несъстоятелна като сянка; сега беше там, наистина; улиците бяха влезли в собствения й живот. Той самият я покани да се качи по стълбите, по които се бе промъквала като натрапница.

— Ето, значи, къде живеете — каза тя.

— Да. Това като че ли ви учудва.

Той се усмихваше. Когато мислеше за него, той й изглеждаше без възраст, лицето му бе строго и окончателно. Забравяше ироничното пламъче в очите му, подвижните му ноздри и сдържания плам, който понякога му придаваше толкова младежки вид. Бломар се приближи до камината и разрови с машата червенеещите се главни върху решетката.

— Стоплете се. Изглеждате премръзнала.

— Добре ми е — каза тя.

Неговата стая. Гледаше килима, покрития с хубава щампована кувертюра диван, запълнените с книги рафтове и странните картини, закачени по стените. Имаше вид на толкова тотално отговорен за себе си човек, че като че ли нищо не можеше да го сполети по случайност. Но и не си го представяше да избира придирчиво мебелите си. По-скоро имаше чувството, че дрехите му, обстановката, в която живееше, ястията, които ядеше, му принадлежаха открай време.

— Е? — каза той и я погледна любопитно. — Какво има?

— Ами ето! — Тя се поколеба за миг. — Скъсах с Пол.

— Скъсали сте? — каза Бломар. — Искате да кажете, че сте се скарали?

— Не. Наистина е край — каза тя.

— Защо? — попита Бломар.

Беше там, седнал срещу нея. Тя вече изобщо нямаше желание да му разказва историите си. Той беше там и нищо друго нямаше значение.

— Не го обичам — каза тя.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

Той малко притеснено бе навел глава към огъня. Мислеше за нея, за себе си. Тя вече нямаше нужда да мисли за нищо; спокойно се оставяше в ръцете му, без угризения, без грижи.

— А той какво казва?

— Не е доволен — отвърна Елен.

— Той ви обича. — Бломар погледна Елен. — Дори да не сте влюбена в него, това причина ли е да късате?

— О, нямам нищо против да го виждам — каза Елен. — Само не трябва повече да става дума за женене, нито… нито за чувства — добави тя.

Замълчаха.

— Искате ли да поговоря с него?

— О, не — каза Елен. — Няма за какво да се говори.

— Какво мога да направя тогава? — попита Бломар.

— Нищо — отвърна Елен. — Нищо не може да се направи.

— В такъв случай защо сте тук?

— Исках да знаете — каза тя.

Бломар помръкна.

— Сърдите ли се, че дойдох? — попита тя.

— Струва ми се, че от това няма особена полза.

— Естествено. Никога не ви се струва полезно да ме виждате.

Бломар безмълвно зарови с машата в жарта. Говори на себе си. Казва си разни неща в главата си. Толкова незнайни неща под черните му коси, които би било толкова приятно да докосна.

— Знаете ли, аз изчислих. Виждаме се около три часа месечно. Това прави една двеста и четирийсета част от съществуването ви.

— Двайсет пъти съм ви обяснявал…

— Причините ви не струват — каза Елен и извърна глава. — Ако се боите да не се привържа към вас, вече е сторено.

Той отново замълча; гледаше огъня с непроницаемо изражение.

— За какво мислите? — попита тя.

— Мисля, че вече не трябва изобщо да се виждаме.

Елен се вкопчи в облегалката на креслото.

— Но аз няма да го позволя — каза тя, обзета от ужас, който сякаш изтръгваше вътрешностите й. — Всеки ден ще ви чакам на излизане от печатницата, ще ви следвам по улиците, ще…

— Не, нищо подобно няма да направите — каза той. — Добре знаете, че по този начин няма да получите нищо от мен.

Очите на Елен се изпълниха със сълзи.

— Но защо? — попита тя. — Защо?

— Защото не ви обичам — твърдо каза той.

— Знам, че не ме обичате, и не ми пука — извика тя яростно. — Не искам от вас да ме обичате.

— Но Пол ви обича — каза той. — А Пол ми е приятел. Освен това съществува и Мадлен. Тя ще бъде нещастна. Тя има нужда от мен.

— И аз имам нужда от вас — каза Елен с ридание в гласа.

— Не. Вие имате нужда от развлечение. Ще ме забравите много по-бързо, отколкото си мислите.

Говореше с неумолимо изражение; две къси отвесни бръчки придаваха твърдост на челото му, гласът му бе спокоен. Истинска скала.

— Не е вярно — каза тя. — Никога няма да ви забравя. Само че на вас ви е все едно. Ако не ви се мяркам пред очите, колкото и да съм нещастна, съвестта ви ще е чиста. — Елен се задави от гняв. — Мръсен лицемер — добави тя.

— Сега трябва да си вървите — каза Бломар.

Тя го погледна предизвикателно и ръцете й стиснаха още по-силно облегалката на креслото.

— Няма да си вървя.

Той стана.

— Тогава аз ще си тръгна.

— Ако направите това… — тя се задушаваше, — ще изпочупя всичко, ще разкъсам всичките ви книжа.

— Тук няма нищо ценно — каза той. — Приятно прекарване.

Взе палтото си, отвори външната врата; тя се втурна след него.

— Не — извика тя, — не. Върнете се!

Заслиза по стълбите след него, но той имаше дълги крака и бягаше бързо. Тя се задъхваше. Той вече изчезваше в тълпата минувачи, после сви зад ъгъла.

— Ще види той — каза тя. — Ще види.

Захапа кърпичката си. Нищо нямаше да види, нищо лошо не можеше да му направи, беше извън обсега й. Опря се на един фенер. Струваше й се, че ще падне на тротоара, че ще й прилошее от бяс.

Мразя го. Скочи в един автобус. Никога, никога, никога няма да ме обикне. Страданието беше там, сладникаво до погнуса. Не искаше да затъва в този хладък клей. Пол ви обича. Да не би да си мислят, че съм обречена да спя с Пол? Ще видят те. Това поне можеше да направи — да си причини болка. Ще ми се съвсем да изпадна и когато след година ме срещне на някой ъгъл, да му кажа: „Ела, скъпи!“, а той да възкликне: „Ах, това сте вие!“. Погледна предизвикателно някакъв мъж на средна възраст, седнал срещу нея. Мъжът я загледа и тя отвърна очи. Страхлива съм. Но ще събера кураж. Имате нужда от развлечения. Ще види как ще започна да се развличам! Ще се напия до смърт и ще се хвърля под автобуса. И Пол ще му каже: „Снощи Елен се хвърли под един автобус“. Да го видя каква физиономия ще направи.

Елен слезе от автобуса, влезе в едно кафене и се отправи към телефонната кабина. „Ало, може ли да се обади Петрюс?“

От другия край на жицата се чуха гласове, после шум от стъпки. Ако не е там, ще телефонирам на Франсис, на Турниел, на който и да е идиот. Все ми е едно.

— Ало?

— Ало, Елен се обажда.

— Я гледай! Мислех те за умряла. Не е хубаво така да зарязваш приятелите си. Какво става с теб?

— Искаш ли да излезем тази вечер?

— Искаш да излезеш с мен?

— Умирам от скука. Искам да се напия — каза Елен.

Пауза.

— Най-добре ела да се напиеш вкъщи — предложи Петрюс. — Имам хубаво порто и плочи.

— Дадено — каза Елен. — Идвам.