Кубинската афера

1

Стоях на бара в „Зеленият папагал“ и чаках някой си Карлос от Маями, който преди няколко дни ми се беше обадил по джиесема, понеже имал работа за мене.

Карлос не си каза фамилията, но спомена, че бил от кубински произход. Не знам защо трябваше да ме осведомява, обаче му отговорих, че аз пък имам шотландски, ирландски и английски корени, в случай че се чудеше.

Казвам се Даниъл Греъм Маккормик, за по-кратко Мак, трийсет и пет годишен, висок, загорял и мъжествено красив. Поне така ме описва хомосексуалната клиентела на „Папагала“, но го приемам. Живея тук на остров Кий Уест и съм собственик и шкипер на дванайсетметровата яхта за спортен риболов „Мейн“, носеща името на родния ми щат — а не на американския боен кораб, дето потънал в пристанището на Хавана, въпреки че някои си мислят така.

Обикновено наемат яхтата ми по телефона и повечето клиенти или са редовни, или някой ме е препоръчал, или са видели уебсайта ми. Компанията се появява петнайсет минути преди да отплаваме и после потегляме за марлини, риба тон, акули или нещо друго. Или клиентът иска да разглежда забележителности. Или пък участва в риболовен турнир. От време на време правя и романтични круизи по залез-слънце. Каквото пожелае клиентът. Стига да е законно.

Тоя Карлос обаче първо искаше да се срещнем и идваше чак от Маями. И говореше малко загадъчно, което ме караше да смятам, че не се отнася за риболов.

— Искаш ли още една? — попита ме барманката Амбър.

— Само че без лайм.

Тя отвори нова „Корона“ и затъкна резенче лайм в гърлото.

— Лаймът е от мене.

Амбър е хубавелка, ама зад бара го дава малко тежко. Като почти всички тук в Републиката на раковината, както ѝ викаме, и тя е пришълка и си има своя история.

Аз също съм пришълец — от Мейн, както вече казах, и по-точно от Портланд, който има директна връзка с Кий Уест по шосе 1 или с кораб покрай брега, обаче Портланд е също толкова далече от тука, колкото Плутон от Слънцето. За ваше сведение, аз съм служил пет години в американската пехота и съм раняван в Афганистан. Ето как се озовах тук — казано с две думи. С повече думи ще стане дълга история, а на Кий Уест на никого не му се слушат дълги истории.

Беше към пет следобед, плюс — минус час. Гражданите на Републиката на раковината не си падат по часовниците, нали тъкмо затова са тука. Ние се водим по слънцето. Освен това официално сме отделени от Съединените щати, тъй че всички сме емигранти. Аз даже имам паспорт в цветовете на дъгата, издаден от самозвания генерален секретар на Републиката на раковината, един Лари, дето държи малък офис нататък по Анджела Стрийт. Паспорта ми подари за майтап моят помощник — капитан Джак Колби, който също като мене е бивш военен. Джак се е чалнал във Виетнам и още си е чалнат, обаче някак старчески, и затова клиентите ми го смятат просто за сръдлив, а не за луд. На любимата му тениска пише „Оръжията не убиват хора. Аз убивам хора“. Може пък и да е луд.

Не бях сигурен за часа, ама бях сигурен за месеца — октомври. Краят на сезона на ураганите, затова и имах повече работа.

Амбър — носеше само потниче — пиеше филтърно кафе и оглеждаше навалицата. Редовната клиентела на „Зеленият папагал“ е еклектична, ексцентрична и най-често босонога. Собственикът, Пат, също е малко чалнат и вика на туристите, че парашутът, дето е закачен на тавана, бил провесен с термитски лайна вместо с тежести.

— Как е бизнесът? — попита ме Амбър.

— През лятото беше добре. През септември — кофти. Сега пак върви към подобрение.

— Щеше да ме водиш на круиз през септември.

— Трябваше да правя много ремонти.

— Нали щеше да плаваш до Мейн?

— Щях.

Ако решиш да заминеш натам, обади ми се.

— Ще ти трябва пуловер.

Някакъв клиент поиска още едно и тя отиде да изпълни поръчката.

Всъщност никога не съм спал с Амбър, ама веднъж плувахме голи на плажа при Форт Закари Тейлър. Има татуирана пеперудка на дупето. И жесток балкон.

Заведението почваше да се пълни и се поздравих с няколко души. Чудаци, смотаняци, шантави симпатяги и тук — там по някой тип ала Хемингуей. Той е живял тука и може да разгледате къщата му за десетачка. Моята може да я разгледате безплатно. Само донесете пет — шест бири. Както и да е, официалният девиз на Кий Уест е „Едно човешко семейство“. Щото не познават моето. И не са били в Афганистан да видят останалата част от човешкото семейство. Или като Джак във Виетнам. И даже да са били, сега са тука, като нас с Джак, за да плават в море от алкохол на амнезия. Аз съм тук от четири години. Пет стигат, за да забравиш защо си дошъл. После вече оставаш завинаги.

Ама ей, може и по-зле да е. Тука е рай. По-добре е от два мандата в Преебистан. По-добре е от Мейн, дето на човек задникът му се вкочанява от студ. И определено е по-добре от Уолстрийт 23, където работих цяла година, след като завърших колежа „Боудън“. Ако бях останал в „Хамлин Екуитис“, инвестиционната компания, досега да съм умрял от скука.

Вместо това бях капитан на „Мейн“ и бивш капитан от пехотата с петдесет процента инвалидност и четвърт милион долара заем за яхтата. Петдесетте процента инвалидност са за пред данъчните и иначе нямам физически проблеми, освен с чистенето вкъщи. Банковият заем е сто процента досада.

Но когато съм в морето, особено нощем, съм свободен. Сам съм си капитан на съдбата.

И тъкмо затова се съгласих да се срещна с Карлос Кубинеца, който не се интересуваше от риболов. Поне това успях да разбера от краткия ни телефонен разговор. И нямаше да съм първият морски капитан, който се забърква с тия хора.

Е, щях да го изслушам и да видя дали ще мога да взема интелигентно решение — като решението ми да напусна Уолстрийт и да постъпя в армията в търсене на приключения. Как свърши това, Мак?

Да си капитан на собствената си съдба не означава, че винаги взимаш верни решения.

2

През отворената двукрила врата влезе добре облечен мъж и разбрах, че е Карлос. Четирийсетинагодишен хубавец с гъста, грижливо фризирана кестенява коса и светла кожа. Носеше идеално изгладен бежов ленен панталон, лоуфъри „Гучи“ и скъпа тениска с яка с цвета на моя резен лайм. Имаше вид на човек, който е прекарал цялата сутрин в климатизираната си гардеробна и се е чудил какво да облече, за да не бие на очи на Кий Уест. За съжаление безуспешно. Обаче тука никой не придиря на хората, а част от хомосексуалната клиентела даже изглеждаше заинтригувана.

И аз бях решил да се поизтупам за срещата и носех чисти дънки, мокасини вместо джапанки и дизайнерска тениска с надпис „Дизайнерска тениска“.

Бях наясно, че Карлос не ме е намерил в указателя, следователно знаеше нещо за мене и беше преценил, че Даниъл Греъм Маккормик може би ще пожелае да работи за него. Е, може и да пожелаех, ама със сигурност нямаше да правя нощни курсове до Куба, еба ти.

Карлос ме видя, дойде до бара и протегна ръка.

— Карлос.

— Мак.

Ръкувахме се.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Когато някой ми благодари, че съм се съгласил да се срещнем, значи иска да ми продаде нещо. Или пък Карлос просто беше учтив джентълмен. Сигурно бе трето поколение имигрант и нямаше кубински акцент, но веднага се познава, че тия хора са двуезични — както по добре модулирания английски, така и по малко куцащия синтаксис. А и много от тях използват испанските си малки имена.

— Какво ще пиете? — попитах.

Той погледна бирата ми.

— Същото.

Привлякох вниманието на Амбър и поръчах две корони.

Тя огледа Карлос и гледката явно ѝ хареса, обаче Карлос не забеляза нищо, понеже оглеждаше „Зеленият папагал“ и като че ли не беше сигурен какво вижда. Можех да му определя среща на яхтата, обаче нещо ми бе подсказало, че трябва да избера обществено място, и той не беше възразил, което представляваше добро начало. Пък и можеше да ми плати пиенето.

Амбър му подаде бирата с лайм и усмивка, а моята плъзна по бара.

Двамата се чукнахме и той каза „наздраве“.

Забелязах, че носи ролекс.

— За пръв път ли сте на Кий Уест? — поинтересувах се.

— Да.

— Как пристигнахте?

— С кола.

От Маями дотук е четири часа път по шосе 1, което наричаме Презморската магистрала, свързваща сто и шейсет километровия архипелаг, мост по мост, за да стигне до Кий Уест, последния остров, на сто четирийсет и пет километра от Куба. Според някои това бил пътят с най-живописната гледка в цяла Америка, но други го намират за доста изнервяш и следващия път взимат кораб или самолет. Или пък никога не се връщат. Което напълно устройва част от постоянните обитатели с нетрудови доходи. Аз обаче съм зависим от континенталната клиентела. Като Карлос. Който беше шофирал четири часа, за да се срещне с мене.

— Е, с какво мога да съм ви полезен?

— Искам да наема яхтата ви за круиз до Куба.

Не отговорих.

— След няколко седмици има риболовен турнир по маршрут от тук до Хавана.

— Кубинският военноморски флот известен ли е за това?

Той се усмихна.

— Има разрешение за провеждане на мероприятието, разбира се — „Пескандо Пор ла Пас“. — И ми напомни: — Нали нормализираме отношенията си. Кубинското размразяване.

— Аха. — Бях чувал за новия турнир с двусмисленото име „Риболов за мир“, но не участвах в него. През деветдесетте, преди моето време, между Щатите и Куба имало редовни риболовни турнири и ветроходни регати, например седемдесетгодишният турнир „Хемингуей“, само че Джордж Буш II ги беше прекратил. Сега ги възобновяваха. Кубинското размразяване. Търговската камара на Кий Уест даже имаше нов лозунг: „Две нации — една ваканция“. Добре измислено. Ама още не се случваше.

— Проявявате ли интерес? — попита Карлос.

Надигнах бирата си. Е, може пък всичко наистина да беше законно, а и Карлос не ми предлагаше да влезем в пристанището на Хавана и да взривим „Мейн“, да спасяваме дисиденти или нещо от тоя род.

Имах някои въпроси към него — например какъв е, — обаче въпросите означават, че проявяваш интерес. А това значи, че можеш да почнеш да се пазариш за цената.

— Взимам хиляда и двеста за осемчасов работен ден. Цената за турнирите зависи от конкретните обстоятелства.

Карлос кимна.

— Мероприятието е десетдневно. Започва в събота, двайсет и четвърти, и връщането е в понеделник, втори ноември, Задушница.

— Задушница ли?

— В Щатите го наричаме Ден на покойниците.

— Аха. Звучи по-добре.

Риболовните турнири обикновено продължават от четири до шест дни, но Карлос поясни:

— Корабите, които участват в турнира, първо ще направят еднодневно посещение на добра воля в Хавана, след това потегляме за турнира в Кайо Гилермо, на един ден плаване източно от столицата. Познат ли ви е този остров?

— Не.

— Бил е любимото място за морски риболов на Ернесто. — Той се усмихна. — Хемингуей, не Че Гевара.

Това трябваше да е стара кубинска шега.

— Там се развива действието в прочутия му роман „Острови на течението“. Чели ли сте го?

— Да.

— Значи вече познавате острова. Едно от най-добрите места за пелагичен риболов в света.

Изненадах се, че знае значението на „пелагичен“. Цената моментално скочи.

Турнирът е за марлини — ветроход, риба меч, син и бял марлин. Съгласен ли сте?

— Може би. Това е много дизел. Да речем три хиляди на ден.

Той явно почна да смята наум и ако го биваше, щеше да получи трийсет хиляди. Които щяха да ми дойдат добре. Обикновено не се хабя да си правя реклама, обаче му казах:

На „Мейн“ има място за спане на четирима — петима близки приятели. Ние с помощника ми се отказваме от леглата си. Цената включва риболовната екипировка, горивото, стръвта и така нататък. Предполагам, че ще пускате улова, понеже на яхтата нямам условия за съхранение на едра риба в лед. Вие осигурявате храната и напитките и трябва да видя разрешителното и документите ви за Куба. — Напомних му: — Във Флорида няма данък върху чартърите за риболов, така че трийсет хиляди е крайната цена, освен бакшиша за помощник — капитана в размер на, да речем, десет процента. Аз не взимам бакшиш. — И прибавих: — Ще се наложи да анулирам няколко други ангажимента.

— Според уебсайта ви през този период имате само един ангажимент.

— Така ли? Ще трябва да го актуализирам. Е, това е цената.

— С вас е трудно да се пазари човек, господин Маккормик.

— Капитан.

— Капитан. — Той се огледа. — Хайде да седнем на някоя маса.

— Защо?

— Трябва да ви дам още някои подробности.

Хм, тъкмо от това се боях.

— Вижте… Карлос, аз се занимавам с чартърни круизи. Риболов, обиколки на забележителности, частни партита. Предполагам, че бих могъл да поема и турнир, даже до Куба, обаче не се занимавам с нищо друго. Разбирате ли ме?

Карлос не отговори. Мълчанието му беше многозначително.

— Но ви благодаря за предложението.

Помолих Амбър да му даде сметката и му пожелах приятно пътуване до Маями.

— Два милиона — каза той.

— Моля?

— Чухте ме.

— Изчакай със сметката — наредих на Амбър и се обърнах към него. — Хайде да седнем на някоя маса, амиго.

3

Занесохме бирите си на една маса в дъното и седнахме.

Нямам представа колко тъмни сделки са сключвани на това място през последните сто двайсет и пет години, но ако „Зеленият папагал“ можеше да говори, щеше да каже: „Покажи ми парите“.

— Два милиона — повторих аз.

— Точно така.

— За риболовен турнир.

— Не. Той ще е за трийсет хиляди. Платими авансово със сертифициран чек. Двата милиона са в брой, платими след свършването на една работа в Куба.

— Май ще е доста тежка работа. С кого ще я вършим? Карлос извади от джоба си визитка и я плъзна по масата. Погледнах я. „Карлос Масия, адвокат“. Имаше скъп адрес в Саут Бийч, обаче липсваше име на адвокатска кантора.

— Известен съм в Маями — осведоми ме той.

— С какво?

— С връзките си с кубински антиправителствени организации.

Оставих визитката на масата и вперих очи в Карлос Масия. Колкото и странно да звучи, радвах се, че си имам работа с юрист. Някои от тези антиправителствени кубинци са каубои, понякога вятърничави и често опасни за себе си и другите.

— Кой ме препоръча?

— Амигос.

— Обяснете ми какво ви трябва, господин адвокат.

Той огледа оживеното заведение.

— Стените имат уши.

— Всъщност гъмжат от термити. И на никого не му дреме за какво говорите. Вижте, господин Масия, вие ми предлагате два милиона долара и сте наясно, че ще ми дойдат добре, обаче…

— Можете да си изплатите заема за „Мейн“.

— Обаче няма да извърша нищо незаконно за тези пари.

— Няма и да ви карам. Аз съм адвокат.

— А вашите амигос? И те ли са адвокати?

— Не. Но ви уверявам, че ще нарушите единствено кубинските закони. Това смущава ли ви?

— Само ако ме хванат.

— Тъкмо това е въпросът. Ако не ви хванат, ще сте с два милиона по-богат и няма да сте нарушили американските закони. — Той се усмихна. — Освен ако пропуснете да си платите данъците за тези пари.

Като стана дума за смърт, данъци и хващане, го попитах:

— Опасно ли е?

— Това ще решите сам, когато чуете каква е работата.

— Опасно ли е, Карлос?

— В Куба е опасно.

— И очаквате да си рискувам живота за някакви си мизерни облагаеми два милиона долара?!

Той хвърли поглед към голите ми ръце. Белезите от шрапнели и изгаряния не хващат тен.

— В Афганистан сте рискували живота си за много по-малко.

— Това беше държавна работа. С безплатно медицинско обслужване.

— Наградили са ви със Сребърна звезда и две Пурпурни сърца. Значи не ви е страх от опасности.

Не отговорих.

— Тъкмо затова се обръщаме към вас.

Пак не отговорих.

— И имате хубава яхта. — Карлос се усмихна. — И ми харесва името ѝ. „Мейн“. Дълбоко символично. Епизод от общата ни история.

— Кръстих я на родния си щат. Не на военния кораб.

— Да, вие сте от Портланд. И нямате семейни ангажименти тук. И сте отговорен единствено пред себе си. Освен това знам, че като на бивш офицер, може да ви се има доверие.

— Понякога пия повечко.

— Стига да не ставате приказлив. А и нямате връзки с кубинските антиправителствени организации. И предполагам, че не изпитвате добри чувства към комунистическия режим. Нали така?

— Между нас казано, Карлос, не ми пука нито за едните, нито за другите.

— Е, това си е ваше мнение. Но ако трябваше да се обзаложа — а аз действително залагам пари, — бих казал, че ще се радвате, ако ония комунистически копелета се разкарат. — Той пак се усмихна. — Ще можете да правите круизи до Хавана.

— Ще мога и когато отношенията ни се подобрят.

— Не разчитайте на това. Междувременно аз слагам два милиона долара на масата.

Погледнах надолу. Нямаше нищо друго освен визитката и пепелника. В това заведение още се пушеше.

— Трийсетте хиляди за турнира ми звучат добре.

— Изобщо не ми дреме за турнира, капитане. Това е само прикритие, както разбирате. Всъщност вие няма да плавате за Куба с „Мейн“. На борда ще е вашият помощник Джак Колби. Ще осигурим втори член на екипажа, както и трима страстни риболовци. Вие и един от клиентите ми ще отлетите за Хавана с напълно законен чартър. След като си свършите работата, ще се качите на яхтата си и ще се върнете тук с нея.

— С какъв товар?

Карлос се наведе към мен.

— Шейсет милиона щатски долара. Два, от които ще задържите за себе си.

— Пет.

Той ме погледна.

— Ще трябва да се спазарите за това с клиентите ми.

— Добре. А как ще бъде компенсиран моят помощник — капитан?

— Вие ще си прецените. — И добави: — На господин Колби няма да му се наложи да рискува живота си и съответно няма нужда да знае повечето подробности.

— Още кой ще рискува живота си?

— Още неколцина.

— А вие?

— Не. Аз съм персона нон грата в Куба.

— Ясно. — Е, в болницата си бях обещал в бъдеще да внимавам повече. Обаче…

Карлос си погледна ролекса.

— Мисля, че ви дадох достатъчно информация, за да прецените дали искате да научите повече от клиентите ми, които са на разположение в момента.

Замислих се за това. За инструктажа за операцията. Бях участвал доброволно в опасни мисии, защото се отнасяше за родината ми. Сега се отнасяше за пари. Много. И можеше да не е чак толкова опасно, колкото смяташе той. За Карлос, адвоката от Маями, опасно щеше да е и шофирането по обратния път след залез — слънце. Моето мерило за опасност обаче беше толкова високо, че дори днес, четири години след Афганистан, вярвах, че съм в състояние да се справя почти с всичко. Ама пък може би тъкмо така се бях озовал в болницата.

— Можете да разговаряте с моята клиентка, с която ще летите до Хавана. Тя ще е съвсем откровена с вас.

„Жена?“

— Освен това, честно казано, преговаряме и с други за тази работа.

— Изберете най-ниската цена. — Изправих се. — И платете сметката, ако обичате.

Карлос също стана.

— Двамата ми клиенти могат да се качат на борда на „Мейн“ след петнайсет минути. По-добре чуйте какво ще ви кажат.

— Чух достатъчно.

Той изглеждаше крайно разочарован.

— Добре. Ще съобщя на клиентите си. Или пък… Хрумна ми нещо. Съобщете им го сам. Може ли да наемем яхтата ви за залезен круиз? Колко взимате за това?

Беше ловък. Поне така си мислеше. Трябваше да му отговоря с „адиос“, но вместо това му предложих:

— Вие ми дайте оферта.

— Две хиляди.

— Колко души?

— Трима, като броите и мен.

— Чакайте ме след половин час при яхтата. Какво пиете?

— „Куба Либре“ — усмихна се той.

— До скоро. Дайте щедър бакшиш на барманката.

Прекосих шумното помещение, махнах на Амбър и излязох на Уайтхед Стрийт. Наблизо беше знакът за нулевия километър на шосе 1, буквалният край на пътя, който започваше в Мейн. Бях размишлявал сериозно на тази тема, обикновено под въздействието на някоя и друга бира. И сега ми хрумна още нещо: сто и шейсет километровото пътуване до Хавана започва с една — единствена погрешна стъпка.

4

Кий Уест е широк само километър и половина и е дълъг шест и половина — тук човек се придвижва здравословно пеш или с колело, особено ако плановете му включват алкохол. Бях дошъл пеш в „Зеленият папагал“ от бунгалото си на Пайн Стрийт, затова сега закрачих към пристанището. Приятен ветрец полюшваше палмите и денят беше ясен, тъй че залезът обещаваше да си струва двете хиляди долара.

Пратих есемес на Джак, който чистеше яхтата, в случай че кубинецът пожелае да я види: „Имаме 3 клиенти, романтичен круиз. Куба Либре, веднага“.

Е, ако не друго, поне тази вечер щях да изкарам два бона. А и без това, какво щях да правя с два милиона?

Излязох на Дювал Стрийт, главната улица на Кий Уест, километър и половина барове, вариетета, магазини за тениски, бутикови хотели и улична сцена, в сравнение с която Марди Гра е пълна скука. Особено ми харесва Фестивалът на фантазията, който се провежда на Дювал през седмицата преди Хелоуин и по време на който много дами джиткат само по бодипейнт — което щеше да ми липсва тази година, ако заминех за Куба.

Получих отговор от Джак, който имаше сгъваем джиесем и тъкмо се беше научил да праща есемеси: „Същият кубинец, дето имахте среща в „Папагала“ ли?“

Отговорих му: „Да“. И стига си задавал въпроси на капитана.

Исках да стигна на яхтата преди клиентите, затова спрях такси и казах на шофьора да ме закара на Чартърния кей.

Кий Уест има около двайсет и пет хиляди жители без туристите, но иначе си е село и общо взето всички се познаваме, тъй че шофьорът ми беше познат, казваше се Дейв Кац. Преди беше карал такси в Ню Йорк.

— В морето ли ще излизаш тази вечер? — попита ме той.

— Романтичен круиз.

— Аха. Как върви бизнесът?

— Вече живва.

— А дано. Когато се отвори Куба, свършено е с нас.

— Що така?

— Туристите ще летят за Хавана и круизните кораби изобщо ще престанат да спират тука.

— „Две нации — една ваканция“ — напомних му.

— Глупости. Прецакани сме.

Продължих да му напомням:

— В Хавана няма Фестивал на фантазията.

Дейв се засмя.

— След пет години Хавана ще е същата като отпреди Кастро. Еротични шоута, хазарт, малолетни проститутки, евтини ром и пури. Как ще се конкурираме с това?

— Не знам, Дейв. Не съм мислил за това.

— А трябва. Кубинците ги бива да правят пари. Виж Маями. Целият е техен. Още щом паднат комунягите, Хавана ще стане като Маями. Само че с хазарт. И ще е по-евтино. Прецакани сме.

За щастие пътят до Чартърния кей беше кратък. Дадох на Дейв двайсетачка и един съвет:

— Купи си „Буик“ модел петдесет и шеста и се премести в Хавана.

— Не е смешно, Мак. Ще видиш. Хората ще ходят за риба от Хавана за половината от твоята цена. Ще работиш за кубинците и ще им обираш трохите.

Аз май и без това вече работех за кубинците.

— Адиос, амиго.

— Майната ти.

Надписът пред кея гласеше: „Исторически чартърен кей. Опитни шкипери“. За мене ставаше дума.

Минах по кея и неколцина шкипери и моряци, опитни или не, ме поздравиха, докато се наливаха с бира. Явно днес нямаше да излизат в морето. Обаче бизнесът трябваше да жив— не. Винаги живва. А и ми предстоеше поредната вноска за „Мейн“. И да платя за основния ремонт на двигателя. Дали нямаше да съм по-щастлив, ако обирах трохите в Хавана? Или пък настъпваше моментът да се прибера у дома?

Бях се канил през септември да отплавам с „Мейн“ за Портланд, за да проуча тази възможност, обаче се размина. Затова сега обмислях да се обадя на баща си и да го обсъдим. Но като повечето кореняци от крайбрежието на Мейн, той не обичаше приказките. Ако загинех в чужбина и се наложеше да пусне некролога ми в „Портланд Прес Хералд“ за двайсет долара на дума, щеше да е стиснат като янки и темерут като жител на Мейн и просто щеше да напише: „Даниъл Маккор— мик умря“. А ако имаше лимит от минимум шест думи, щеше да прояви и практичността си и да прибави: „И продавам кола“.

Е, може и да съм суров към стареца. Той се гордееше с мене, когато постъпих в армията, и преди второто ми заминаване за Афганистан ми даде следния съвет: „Гледай да се върнеш“. Ами ето, върнах се и баща ми като че ли се зарадва, обаче беше загрижен за раните ми, макар и не толкова за посттравматичния стрес, в който не вярва. Обичаше да казва, че се прибрал от Виетнам същият, какъвто и заминал, което според майка ми за съжаление било вярно.

Що се отнася до воюването, родът Маккормик се е сражавал за родината си още откак е пристигнал в Новия свят в началото на осемнайсети век, избивайки индианци, французи, британци, южняци, немци, японци и всевъзможни комуняги, без оглед на расова, религиозна и етническа принадлежност. По-големият ми брат Уеб участва във Втората иракска война, тъй че вече имаме и араби в семейния трофеен списък, а за още по-голямо разнообразие аз бях очистил някой и друг афганистанец. Но съм сигурен, че ако видите роднините ми или познавахте предците ми, ще ги сметнете за нормални миролюбиви хора. Наистина сме такива. Обаче винаги сме си изпълнявали дълга пред Бога и отечеството, което понякога означава, че някой трябва да умре.

Когато убих първия си талибан, момчетата от ротата ми подариха тениска с надпис „Пътят към рая започва от мене“. Джак я хареса, затова му я дадох. Той има интересна колекция.

Баща ми, Уебстър — старши, е моряк през уикендите и финансов консултант през работните дни, извънредно предпазлив с парите на клиентите си и стиснат като кокоша трътка със своите. С кеф бих си отплавал за вкъщи с два милиона в банката и бих подхвърлил на стареца да инвестира половин милион от мое име. Майка ми Джун е от рода Бедел, начална учителка в едно частно школо, въпреки че не обича особено децата, може би дори своите. Повечето Маккормик и Бедел са завършили висше и според баща ми младото поколение било прекалено образовано за интелигентността си. Може и да е прав.

Като на много жители на Нова Англия, политическите убеждения на семейството ми представляват смесица от прогресивност и консерватизъм. Вярваме в грижата за по-неблагополучните, ама гледаме да не се харчим за това. Що се отнася до мене, аз съм аполитичен, а що се отнася до типичната за янките стиснатост, явно съм го пропуснал тоя урок. Например, ако имам два милиона долара, ще почерпя всички в „Зеленият папагал“ и ще заведа Амбър на дълъг круиз. Моят финансов съветник е Джак Колби, който обича да казва, че прахосал повечето си пари за пиячка и мадами и изхарчил останалите.

Е, май е излишно да посочвам, че макар да са свързани от океана и шосето, Портланд и Кий Уест са различни места. Излишно е да посочвам и че за разлика от баща ми, аз не съм същият, какъвто бях преди да напусна дома си. Но всички сме едно човешко семейство и хвърляме въдицата за мир. Междувременно щях да изслушам какво ще ми кажат Карлос и неговите клиенти за хвърлянето на въдицата за пари. За слушане пари не вземат. Даже още по-добре, щяха да ми платят за това.

5

Стигнах до края на кея, където беше пристанала „Мейн“. Заедно с банката притежаваме прекрасна дванайсетметрова яхта за спортен риболов, построена през 2001–ва в корабостроителницата на „Фарин“ в Уолпул, Мейн. Първият ѝ собственик поръчал да я снабдят с кула за далечно откриване на риба, хидравлична макара за извличане на улова, два специални рибарски стола и други скъпи момчешки джаджи. Дизеловият двигател е осемстотин коня и въпреки кулата и другите екстри яхтата развива около двайсет и пет възела, което бързо я отвежда до обичайните места за риболов.

Ако Куба присъстваше в нейното и моето бъдеще, „Мейн“ щеше да стигне до Хавана за по-малко от пет часа, изгаряйки по сто и четиринайсет литра дизел в час, което възлизаше на около една четвърт от нейния две хиляди двеста и седемдесет литров резервоар. До Кайо Гилермо щяха да отидат около хиляда сто трийсет и пет литра, а после неизвестно количество за шестдневния турнир, тъй че щеше да се наложи да заредим, преди да потеглим обратно към Кий Уест. Но само колкото да ни стигне до вкъщи — за да е бърза и лека. А колко тежат шейсет милиона долара?

Ама защо ги правех тия изчисления? Е, понеже си мислех, че не бива да се отказваш от два милиона долара преди да си чул каква е сделката.

Скочих на борда и видях, че Джак още не се е върнал с рома и кока-колата.

Слязох в камбуза и си взех бутилка вода от хладилника. Камбузът и рубката изглеждаха в отлично състояние и аз използвах галюна, който спокойно щеше да мине инспекцията на кубинската госпожа. Ако не друго, Джак е уреден чистник — останало му е от военната служба.

„Мейн“ е с широк бимс, почти пет метра, и долу има място за две прилични каюти, в които могат да спят четирима души, както бях обяснил на Карлос, въпреки че при десетдневно плаване с провизии на борда щеше да е малко тегаво. А къде щях да натоваря шейсетте милиона долара? Това сигурно щеше да зависи от номиналите на банкнотите и колко място заемат. Все щяхме да измислим нещо. Или пък още по-добре, щях да кажа на Карлос: „Трябва ти по-голяма яхта. Потърси някой друг“.

Влязох в рубката и проверих електрониката, която преди около година беше изцяло подновена на висока цена. За да си конкурентоспособен в тази игра, ти трябват най-добрите и модерни чартплотери, радиостанции, радари, сонари и тям подобни. Освен това в рубката имах плоскоекранен телевизор, дивиди плеър, стерео и четири нови тонколони. А в долнопробното си бунгало нямах нито едно от тези неща.

Купих „Мейн“, тогава под името „Идиличен час“, от един лонгайландски богаташ, Рагнар Кнутсен, който беше установил, че яхтата не е само развлечение. Преди четири години потеглил с приятелска компания за риба към Кий Уест и после я обявил за продан на Пристана на шхуните. Един от „Папагала“, който знаеше, че търся нещо такова, ми каза да отида да я видя. Отидох и се спазарих с Рагнар за триста хиляди, въпреки че като нова яхтата му беше струвала около два пъти повече — което трябваше да е първият знак, че се сдобивам с бездънна яма за пари. Но това вече го знаех, понеже съм израснал в Мейн.

И също като Рагнар Кнутсен знаех, че двата най-щастливи дни в живота на един мъж са когато си купува яхта и когато я продава. Рагнар обаче скри радостта си и ме увери, че всъщност ми подарявал „Идиличен час“ от благодарност за моята служба на родината.

Естествено, баща ми смяташе, че правя лоша инвестиция и лош избор на професия и че взимам незряло решение. Бях напълно наясно, че е прав, затова сключих сделката.

Сделката допадна на банката повече, отколкото на моя старец, и срещу петдесет хиляди — обезщетението при уволнението ми и личните ми спестявания — успях да сключа заем за четвърт милион и прекръстих яхтата на „Мейн“. С малко късмет можех да взема двеста и петдесет бона за нея, да си изплатя заема и пак да си намеря работа на Уолстрийт. Или да се прибера у дома и да живея с инвалидната си пенсия. Или пък, мама му стара, да усвоя финансовото консултиране. Или още по-добре, да се върна в университета и да избутам някаква магистратура. Човек никога не е стар, за да си изгуби времето за учене. Както казах, завършил съм „Боудън“, най-стария колеж в Мейн и един от най-старите в цялата страна. Когато следвах, той беше четвърти в класацията на висшите учебни заведения в Щатите и втори в университетската класация по пиене. Биеше ни само „Дартмут“, ама не знам защо. Аз дадох всичко от себе си.

Така или иначе, магистратурата също беше възможност и армията — друг начин да кажат, че съжаляват, задето талибанското ерпеге за малко не ми е откъснало ташаците — щеше да плати част от сметката.

Или… можех да изслушам Карлос и неговите амигос. Както обичах да казвам на хората си, все някъде трябва да умреш. И Куба не беше по-лошо място за това от Афганистан. И даже можеше да е по-добре, отколкото да тъпея тука, на Уолстрийт или в Портланд. Много възможности. Никоя от тях не ми харесваше. Освен може би кубинската. Може би днес щеше да е щастливият ми ден. А може би не.

6

Джак пристигна с пазарска количка и отдалече се провикна:

— Ония бобаджии на борда ли са вече?

Е, даже да бяха, щяха да се обидят и да си тръгнат. Джак Колби не уважава политическата коректност, културното разнообразие, половото равенство и изобщо каквото там е на мода в момента. Обаче няма проблеми с хомо-и транссексуалното население на Кий Уест. „Всеки трябва да се чука“ — гласи неговото кредо.

Двамата разтоварихме количката и видях, че е купил две еднолитрови шишета контрабанден кубински ром — „Рон Каней“ и „Рон Сантяго“. Както и кока-кола, лайм, торба лед и някакви отвратителни снаксове. „Мейн“ не е яхта за партита, обаче през годините съм имал интересни чартъри, например няколко пиянски оргии. Капитанът и помощникът не могат да пият, естествено, но когато корабът е закотвен, могат да се чукат. Тая работа си има хубавите страни.

Прибрахме провизиите в камбуза и Джак се качи горе, седна на единия от рибарските столове, запали цигара и попита:

— Какви са тия типове?

Отворих си кенче кола и се настаних на стола срещу него.

— Оня, с когото се срещнах в „Папагала“, е адвокат от Маями, казва се Карлос. Има още един мъж и една жена.

— Защо се е срещнал с тебе в „Папагала“ само за да обсъждате романтичния круиз?

— Искаше да види прочутия „Зелен папагал“.

— Айде бе. — Джак дръпна от цигарата си. След три години работа с мене знаеше, че задава прекалено много въпроси, но преди да пристигнат кубинците, щях да му разкажа за риболовния турнир. И за другата работа.

Джак Колби беше седемдесетинагодишен, висок, мършав и в доста добра форма. Имаше дълга отметната назад оредяваща кестенява коса и постоянна тридневна брада, а кожата му изглеждаше като нещо, оставено прекалено дълго в тостера. Винаги носеше дънки и маратонки, никога шорти и джапанки, и днес се беше нагласил с любимата си тениска: „Аз убивам хора“.

— Не е зле да си сложиш фирмената тениска на „Мейн“, която ти дадох — посъветвах го.

— Слушам, сър.

Което всъщност означаваше „майната ти“. Понякога ме нарича „капитане“ и никога не съм сигурен дали има предвид някогашното ми военно звание, или сегашната ми длъжност на лицензиран морски капитан. И в двата случая има предвид „задник“.

Джак е бил войник, а колкото и кратко да си служил, военната дисциплина ти остава за цял живот. Както понякога ми напомня той, „Човек е офицер и джентълмен по закон, обаче е задник по собствен избор“.

Освен това армията не насърчава близките отношения между офицери и войници, което също остава за цял живот, обаче между нас с Джак имаше нерушима бойна дружба и въпреки че рядко общувахме, всъщност бяхме приятели.

— Колко ще им вземеш? — попита той.

— Две хиляди.

— Бива.

— Ще си ги поделим.

— Мерси. Дано тая кубинска мацка да е готина.

— Тя е американка от кубински произход. А и какво ти пука? Толкова си дърт, че ти се втвърдяват само артериите.

Джак се засмя.

— Айде бе! Пък на мене ми се струва, че прекалено дълго си се въргалял из окопите с твоите гейски войничета.

Двамата прекарвахме прекалено много време заедно и забелязвах, че когато съм край Джак, псувам по- често от обикновено и се правя на многознайко като него. Дано не ми се лепнеше завинаги. И без това си имах достатъчно проблеми.

Когато навремето дойде да търси работа на „Мейн“ — по тениска с надпис „Раняван ветеран — някои части изискват повторно сглобяване“, — Джак Колби каза, че бил чул за военното ми минало, и вместо препоръка ми връчи своята ДД–214, заповедта за освобождаването му от военна служба, която пазеше на чисто и сигурно място в прозрачен джоб, тъй като беше важен документ, изобилстващ на военни съкращения, характеризиращи службата му. От графа 13 научих, че е освободен през 1969–а, а друга графа ми показа, че е служил една година в чужбина. Сред наградите му имаше Медал за служба във Виетнам, Значка за участие в бойни действия на пехотата, Бронзова звезда и Пурпурно сърце. Като местоживеене при постъпване в армията беше посочен Патърсън, щата Ню Джърси, а като последно поделение — Форт Бенинг в Джорджия. Служебният му номер започваше с РА, „редовна армия“, което означаваше, че е подписал тригодишен договор. Имаше ВС — „военна специалност“ — 11–Б, което означаваше пехотинец, а в графата „гражданска специалност от военен интерес“ пишеше „няма“. Също като мене. Бяха го произвели редник първи клас, което не е много след три години и мандат във Виетнам, затова заключих, че или са го разжалвали, или е имал проблем с командирите си. Или и двете. Но беше получил Бронзова звезда за храброст и Пурпурно сърце, затова го наех.

Предположих, че Карлос е знаел, че Джак е бивш военен, когато е търсил идиоти за пътуването до Куба. Освен това се чудех дали моят помощник — капитан ще е склонен към авантюри на стари години. Според адвоката от Маями Джак нямало да рискува живота си, което можеше и да е вярно по отношение на риболовния турнир, но не и на отплаването от Куба с шейсет милиона долара на борда, ако ни подгонеше кубинската брегова охрана. Ако изобщо оцелеехме дотогава.

Е, щяхме да видим какво ще кажат Карлос и неговите клиенти. Ако не друго, поне имах богат опит в изчисляването на шанса за оцеляване и както казвахме в армията, всеки шанс, по-голям от петдесет на петдесет, е прекалено добър, за да е истина. И най-ясното указание за действителната опасност бяха парите. Не ми предлагаха два милиона долара, за да вляза в Кубинската национална банка със заявка за изтегляне на шейсет милиона.

— За какво си се замислил, капитане?

— За кубинското размразяване.

— Всичките са комуняги, еба ти. — Джак цитира надписа на една от тениските си: — „Убий комуняга в името на Христа“.

— Бил ли си в Куба?

— Не, по дяволите. Кофти място.

— Може да е интересно.

— Да. И във Виетнам беше интересно. — Той се сети за нещо. — Ей, видях една страхотна тениска на Дювал. — Усмихна се. — „Гуантанамо — елате заради слънцето, останете заради уотърбординга“. — И се разсмя.

Джак черпеше все повече житейска информация от тениските. Предполагам, че ако няма кола, човек не може да събира автомобилни стикери. Обаче Джак май имаше известно право — Книгата на живота представлява сбор от майтапчийски тениски.

Не знаех много за живота му след армията и преди да се появи на яхтата ми, но ми беше казвал, че след като се уволнил, останал в Кълъмбъс, щата Джорджия, заради някакво местно момиче, чийто съпруг загинал във Виетнам. Оженили се, а после сигурно се бяха разделили, понеже тук живееше сам, макар да не ми бе споменавал за развод. Може и да беше починала.

Що се отнася до собствения ми любовен живот, веднъж бях сгоден за една Маги Флеминг от Портланд, с която, така да се каже, бяхме израснали заедно и майка ми одобряваше нейното семейство, а това беше по- важно, отколкото да одобрява самата нея. После отново се бяхме срещнали по време на една от отпуските ми в армията.

Накратко, по време на двата ми мандата в Афганистан и службата ми в Щатите не се виждахме често, а след това връзката ни се усложни още повече заради престоите ми в болницата. Главата ми също не беше наред и когато си преебан, и ти преебаваш. Тъкмо това и направих, затова заминах за Кий Уест, където никой не забелязва такива неща. Развалянето на годежа разочарова майка ми, но баща ми не каза нищо. Що се отнасяше до Кий Уест, и двамата смятаха, че скоро ще се върна в Портланд.

Самият Портланд е приятно градче с около шейсет и пет хиляди жители, старомодно, а напоследък модерно и туристическо, с много нови шикозни барове и ресторанти. В някои отношения ми прилича на Кий Уест, главно защото е пристанищен град, въпреки че никой там не плува гол, особено през зимата. В семейния ни дом, голяма стара викторианска къща, витаят… не, не духове, а спомени. Портланд обаче беше хубаво място за едно момче. И е хубаво място, където да остарееш. Само че за някои хора са проблем годините между тия два периода в живота.

Но ако ударех големите пари от тая сделка, може би пак щях да опитам. Маги беше омъжена, родителите ми още си бяха побъркани и брат ми вече живееше в Бостън, ама се виждах в едно от ония стари капитански имения, загледан в морето… Всъщност ми липсваха зимните бури.

Допих си кока-колата, изправих се и се вторачих в дългия кей, но не видях клиентите си. Имаше вероятност да са поговорили и да са решили, че капитан Маккормик не е техният човек. Което щеше да ме изпълни с облекчение. Или с разочарование, особено ако тая седмица не се появеше никой друг с оферта за два милиона долара.

— Къде са тия бобаджии? — поинтересува се моят помощник — капитан.

— Джак, според мене „бобаджии“ са мексиканците.

— Все са една стока, еба ти — всичките викат „маняна, маняна“[1].

— И из тия краища на никого не му дреме за часа, включително на тебе, гринго.

Той се разхили.

Мирогледът и предразсъдъците на Джак бяха обусловени поколенчески, струва ми се, и той в някои отношения ми приличаше на баща ми, който е израснал в съвсем друга страна. Джак Колби и Уебстър Маккормик бяха непознаваеми за мене, понеже преебаните им глави бяха преебани в една преебана война, различна от моята преебана война. Освен това имах впечатлението, че и двамата много биха искали да се върнат в оная друга страна. Моето поколение не изпитва носталгия към миналото, което вече е било преебано, когато сме се родили. Във всеки случай, както веднъж ми каза баща ми в рядък философски изблик, „Спомените за миналото винаги са за настоящето“.

Що се отнасяше до бъдещето, и то не изглеждаше особено розово. Обаче можеше да изглежда по-добре с някой и друг милион в банката.

Забелязах клиентите в началото на дългия кей. Карлос, един по-възрастен мъж и млада жена.

— Групата ни пристига.

Джак се завъртя на стола си.

— Ей! Тая наистина е готина!

— Обърни се към мене — и ме изслушай.

Той насочи вниманието си към мен.

— Какво има?

— Карлос, адвокатът, ми предложи да наеме „Мейн“ за трийсет бона, за да участваме в „Пескандо Пор ла Пас“.

— А стига бе! Значи отплаваме за Куба, така ли?

— Още не съм приел.

— Защо?

— Първо исках да разговарям с тебе.

— Сериозно? Ами, приемам.

— Ти ще си шкипер на „Мейн“.

— Аз ли?

— Да. Ще отплаваш за Хавана, където ще направиш посещение на добра воля, оттам за Кайо Гилермо, където ще се проведе турнирът, и после обратно насам. С трима риболовци на борда и…

— Тия тримата ли?

— Не. Просто млъкни и ме изслушай. Те ще осигурят помощник-капитан. Круизът е десетдневен. Ще ти дам половината.

— Сериозно? Приемам. Ама ти защо няма да дойдеш?

— Аз ще летя за Хавана със самолет. После ще се срещнем, сигурно на Кайо Гилермо.

— Защо?

— Защото ще имам работа в Куба.

— Каква?

— Няма нужда да знаеш. Но ще се върнем заедно на Кий Уест.

Джак ме зяпна.

— Да не си се побъркал?!

Не казах нищо, макар да знаех отговора.

Джак се изправи и доближи лицето си към моето.

— Слушай, синко, късметът ти се е изчерпал, когато са те ранили. В банковата ти сметка не е останал повече. Ако се забъркаш с тия луди анти…

— Аз си решавам, Джак. Ти само трябва да участваш в риболовния турнир.

— Сериозно? Ама ако нещо се издъни, ще трябва да бягам от кубинската брегова охрана с шайка нелегални емигранти на борда.

— Няма да превозваме хора от Куба.

— Тогава какво ще правиш там, докато аз ловя риба?

— Още не знам.

Той сложи ръка на рамото ми и ми даде следния бащински съвет:

— Ако приемеш, ще ти откъсна главата и ще ти се изсера върху шията.

— Трябва да чуя какво ще ми кажат.

— Напротив, не трябва. И аз се отказвам.

— Добре… обаче става дума за много пари. Повече от трийсет хиляди.

— Сериозно? Пари ли ти трябват? Тогава потопи тая яхта, еба ти, и си вземи застраховката.

— Пропуснах последната вноска.

— Тогава обери банка. По-безопасно е. И ако те хванат, тука няма да те изтезават.

Карлос и другите двама се приближаваха. Жената носеше бели дънки и синя тениска с яка и имаше дълга тъмна коса, увенчана с бейзболна шапка. Изглеждаше на моя възраст, около трийсет и пет, и крачеше грациозно.

— Мак? Чуваш ли ме?

— Да… виж, Джак, предлагат ми… ни… два милиона.

— Два… какво?!

— Казах, че ще ги изслушам и тогава ще взема решение.

— Сериозно? Ако ги изслушаш и после откажеш, ще знаеш прекалено много и може да те… — Той прекара показалец през гърлото си. — Comprende?

— Твоят дял е половин милион.

Джак млъкна, нещо необичайно за него, после каза:

— Гледай да ги слушаш добре. Щото аз не искам да чуя нищо.

— И те не искат да чуеш нищо.

Клиентите ни стигнаха до яхтата и Карлос ме погледна и каза:

— Красива яхта.

С Джак едновременно се пресегнахме да помогнем на привлекателната млада дама да се качи на борда. Имаше прелестни ръце. Представих си ни заедно в Хавана.

7

Карлос представи своите клиенти, Едуардо и Сара — без фамилии, — и всички се ръкувахме.

Едуардо изглеждаше изискан джентълмен, по-възрастен и по-висок от Джак, и с по-хубава стойка. Носеше черен панталон, сандали и бяла гуаябера[2]. На шията му висеше верижка със златно кръстче. Говореше със силен акцент и лесно можех да се досетя за съдбата му — богато кубинско семейство, избягало от безбожните комунисти само с гуаяберите на гърба. И той продължаваше да им е бесен.

Също като Карлос, Сара нямаше никакъв акцент и изглеждаше малко сдържана. Не се усмихваше много, но очите ѝ искряха.

След няколко минути общ разговор реших, че Карлос се опитва да прецени дали със Сара проявяваме интерес към съвместно пътуване до Хавана. Клиентите ми четяха надписа на тениската на Джак и сигурно се чудеха дали е луд.

— Залезът явно ще е много красив — отбеляза Карлос.

Времето, приливът, отливът и залезът не чакат никого, затова казах на Джак да отвърже яхтата и влязох в рубката да запаля мотора.

Карлос и Едуардо се настаниха удобно на рибарските столове, а Сара седна на тапицираната пейка на кърмата, откъдето можеше да гледа какво правя.

— Готово! — извика Джак и аз натиснах щамбайна напред. След десет минути бяхме излезли от пристанището и плавахме на запад към Маркизките островчета.

Миризмата на море винаги ми навява спомени за Мейн, за летата на семейната ветроходна яхта и печените омари на плажа по залез. Хубави спомени.

Достигнах скорост двайсет възела и взех югозападен курс. Морето беше спокойно, южният вятър — около пет възела, и слънцето — двайсетина градуса над хоризонта, тъй че щяхме да имаме време да хвърлим котва, да си приготвим питиетата и да се наслаждаваме на залеза.

Джак влезе в рубката, намести се на лявата седалка и запали цигара.

— Искаш ли?

— Не.

— Без глутен са.

— Иди да приготвиш напитките.

— Какви са тия хора?

— Вече ти казах.

— Коя е мацката?

— Госпожата ще пътува с мен до Хавана.

— Просто я изчукай тука.

— Джак…

— Ако ще ходиш в Хавана, не бива някаква женска да ти пази гърба.

— Тая вечер няма да правя нищо, само ще слушам.

— Кой е старецът?

— И аз знам колкото тебе.

— И гледай да разбереш как, къде и кога ще платят двата милиона. При такива пари ще предпочетат да те убият, за да не ти платят.

— Аз ще предпочета да те убия, за да не ти дам половин милион.

Той се засмя, после заяви сериозно:

— Ако решиш да откажеш, нямам нищо против. А ако приемеш, пак съм с тебе, понеже се доверявам на преценката ти.

— Преценката ми хич я няма, Джак. Тъкмо затова те взех на работа. Обаче вярвам на инстинкта си.

Спогледахме се и той кимна.

— Иди да си смениш тениската — наредих му. — Това е заповед.

Джак слезе долу.

Намалих скоростта и се зазяпах в хоризонта. С Джак Колби бяхме на различно мнение за много неща, обаче бяхме единодушни, че щом сме оцелели във войната, и двамата живеем назаем. Бившата ми годеница Маги ми казваше, че Господ имал други планове за мене. Дано. Предишният не се оказа особено успешен. Но за да съм честен към Господ, войната си беше мой план. Човек предполага, Господ разполага.

Изключих от скорост и погледнах дълбокомера. Около нас имаше много плитчини и не исках да заседна някъде. Дръпнах ключа на брашпила, за да пусна котвата, после угасих мотора.

Излязох от рубката и видях, че Джак си е облякъл фирмената тениска и е поставил сгъваема маса с пакетчета снакс, ром, кока-кола, лед и пет пластмасови чаши с резенчета лайм.

Карлос се зае да приготви куба либре за всички и избра за целта „Рон Сантяго“. Алкохолният закон за екипажа изисква дванайсетчасово разстояние между бутилката и щамбайна, обаче Джак вика, че просто не бивало да пиеш в радиус от дванайсет крачки от руля. Аз пък смятам, че човек никога не бива да отказва алкохол, ако се нуждае от него.

Едуардо предложи тост.

— За свободна Куба! Salud!

Чукнахме се и отпихме.

— Ония комунистически копелета национализираха фабриката на Бакарди, откраднаха я от семейството, но рома още си го бива — отбеляза Карлос.

От редките си контакти с кубински емигранти съм научил, че „комунистически копелета“ е устойчив израз. Е, предполагам, че ако Републиката на раковината национализира моята яхта, и аз ще съм бесен. Но въпреки това бях изненадан от силата и трайността на тази омраза.

Погледнах Сара, която гледаше залязващото слънце. Тя почти не говореше, макар Карлос да беше казал, че ще е откровена с мен за опасностите на пътуването ни до Куба. Може пък да си мислеше, че не съм човекът, на когото е готова да повери живота си. И аз изпитвах същото към нея.

Джак поде темата за комунистическите копелета и съобщи на клиентите ни:

— Убил съм доста комуняги във Виетнам.

Едуардо се усмихна и вдигна наздравица за него.

Карлос също се разгорещи.

— Знаете ли, че кубински комунисти са участвали в изтезанията на американски военнопленници в ханойския, Дилтън“?

— Чувал съм — каза Джак.

— Повечето хора обаче не знаят, че двайсетина американски военнопленници били прехвърлени в затвора „Вила Мариста“ в Хавана, където ги подложили на жестоки разпити. Експериментирали с психоактивни вещества и ужасни психически мъчения. Всичките умрели в Куба, но ги водят изчезнали при бойни действия във Виетнам.

— Комунистически копелета — изсумтя Джак.

Карлос явно надъхваше войската с омраза към безчовечния враг. Само че когато го правиш, рискуваш и да я подплашиш. Хавана не ми изглеждаше много добре.

Залезните круизи предполагат романтична обстановка за две — три двойки и аз имах подходяща музика, например „Отвъд морето“ на Боби Дарин, а ако клиентите ми бяха по-млади, пусках някой диск на Адел или Бионсе. На тая група обаче ѝ се слушаше „Напред, християнски воини“.

Реших да сменя темата.

— Чували ли сте за зеления проблясък? Наричат го и зеления лъч.

Не бяха, затова поясних:

— Когато слънцето потъва под хоризонта, понякога проблясва зелена светлина. Някои я виждат, други — не. Но ако я видите, е на късмет.

— Някой може да излъже — предположи адвокатът Карлос.

— Ако излъжеш, ще те сполети нещо лошо — отвърнах.

Карлос премълча, но Сара каза:

— Аз го знам по друг начин. Ако вече имаш Божията благословия, виждаш зелената светлина. Ако не си, не я виждаш.

— Да, чувал съм и този вариант — казах. — Но приемам, че всичките ми платежоспособни клиенти имат Божията благословия.

Тя се усмихна.

Едуардо извади пет пури „Коиба“ и ни информира:

— Произвеждат се в Куба от роби, но все още се навиват ръчно по традиционния начин. — Раздаде ни ги и Сара също си взе.

Джак имаше „Зипо“ от времето на Виетнамската война и запали пурите на всички. После показа запалката на набора си и Едуардо прочете гравирания надпис:

— „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото съм най-гадното копеле в долината“.

Джак и Едуардо избухнаха в смях.

Е, Джак си имаше нов приятел. Културните разлики губят значение, когато минеш седемдесетте.

Продължихме да пушим контрабандните пури и да пием контрабандния ром. Донесох бинокъла си от рубката и огледах хоризонта. На юг видях нещо, което приличаше на катер на бреговата охрана. Освен това наблизо вече бяха прелетели два техни хеликоптера. Флоридският пролив между архипелага и Куба гъмжи от патрули. Бреговата охрана и Агенцията за борба с наркотиците постоянно бдят за наркотрафиканти, трафиканти на хора и отчаяни бежанци от Куба, опитващи се да изминат краткото, но опасно разстояние до свободата.

Ако живееш на архипелага, знаеш, че ежегодно хиляди кубинци потеглят със самоделни лодки и негодни за море салове — наричат ги „балсерос“. Салджии. Молят се за спокойни води, попътен вятър и да не срещат акули и се оставят в ръцете на Бог.

Нямам представа колко от тях успяват и колко се удавят или какво се случва със заловените от кубинските стражеви катери — но знам, че според сегашната ни политика за бежанците, ако ги залови в морето, американската брегова охрана ги връща в Куба. Ако са стигнали до сушата обаче, имат право да останат. Този принцип ми се струва жесток и произволен и затвърждава мнението ми, че животът е произволно несправедлив.

С повечето от другите собственици на чартърни яхти за спортен риболов бяхме единодушни, че ако срещнем салджии в морето, ще ги откараме на брега.

Подадох бинокъла на Сара и първо тя, а после и Карлос и Едуардо огледаха хоризонта на юг в съзнателно или неволно търсене на свои сънародници.

— Морето е спокойно, вятърът е южен и нощта ще е лунна — произнесе се Карлос.

Всички разбрахме, че нощта ще е тъкмо за салджии.

Карлос отново напълни чашите и ми зададе няколко въпроса за „Мейн“. После спомена за „Пескандо Пор ла Пас“ и се обърна към нас двамата с Джак:

— Надявам се, че ще обмислите предложението ми.

Аз не отговорих, но Джак отвърна:

— Чух, че съм щял да съм шкипер на „Мейн“.

— Да, ако капитан Маккормик се съгласи.

— После ще поговорим за това — казах аз.

— Имате ли паспорти? — попита ни Карлос.

— Да — увери го Джак. — Издадени от Републиката на раковината. — И се засмя.

Карлос не загря шегата и ни осведоми:

— Можете да си извадите с експресна поръчка в Маями. Ще ви съдействам.

Аз всъщност имах истински паспорт, а бях извадил и на Джак, в случай че някой клиент желае да посети Карибите, и успокоих адвоката:

— Имаме.

Червеното слънце вече потъваше в морето и всички се зазяпахме в искрящия хоризонт. Не можех да повярвам, че ми плащат за това.

По този въпрос Карлос отбеляза:

— Ако видя зелената светлина, ще платя двойно. Иначе круизът ще е безплатен. — И ме погледна въпросително.

Баса не го биваше, но всъщност представляваше проверка. Имах ли доверие на Карлос? Не. Бях ли хазартен тип? Да. Да ме прецака ли искаше, или да ме стимулира с два бона бакшиш? Имаше само един начин да проверя.

— Дадено.

Всички се умълчаха, вторачени в потъващия червен диск. Над помръкващото море за миг увисна огнено сияние, после изчезна и денят преля в нощ. Не видях зелената светлина.

Карлос обаче заяви:

— Да, видях я. Значи имам Божията благословия. Или е на късмет.

— Голям късмет! — възкликна Джак. — Току — що изгубихте четири бона.

— Струваше си.

Бях сигурен, че не залага лични пари. Нито собствения си живот.

Едуардо призна, че не е видял зелената светлина, но Сара каза:

— Струва ми се, че зърнах нещо. — Обърна се към мен. — А вие?

— Предпочитам да видя зеления цвят на четири хиляди долара.

Всички се засмяхме. Даже Карлос, който извади от джоба си плик и ми го подаде.

— Тук са две. Другите две после.

— Две стигат.

Той пак напълни чашите, този път с чист ром, и всички седнахме, освен Джак, който слезе долу и пусна един от дисковете си на Синатра. Франк запя: „Когато бях на седемнайсет, годината беше чудесна…“

Карлос и Едуардо отново се бяха настанили на рибарските столове, а аз седях до Сара на тапицираната пейка.

Яхтата леко се поклащаше на вълните и вятърът беше стихнал. В тъмното море се виждаха навигационните светлини на още няколко яхти и ако се загледаше почти право на юг, човек можеше да си представи сиянието на Хавана, на по-малко от осемдесет километра.

Карлос посочи с пурата си.

— Там е ад. Тук е истински рай. Но някой ден, докато още съм жив, Куба ще бъде свободна.

Всички вдигнахме наздравица за това и Едуардо прибави:

— А онова копеле Фидел Кастро, който превърна земята ни в ад, ще гори в Божия ад заедно с баща си, дявола. — Проклятието прозвуча извънредно тържествено с неговия кубински акцент.

Струва ми се, че разбирах откъде идват Карлос и Едуардо, обаче Сара беше загадка. Тя продължаваше да изглежда малко сдържана, но си падаше по хубавите пури, пиеше чист ром и носеше бейзболна шапка. Освен това си беше изула лоуфърите и седеше боса. Изглеждаше правдоподобно.

Джак се появи от долу и влезе в рубката да включи навигационните светлини и да провери на радара дали насреща ни не се носи някой товарен кораб.

Седяхме в мълчание, всеки потънал в мислите си, пушехме и пиехме, слушахме Синатра и се наслаждавахме на великолепието на морето и небето. Животът е хубав.

Докато Карлос не ми каза:

— Мисля, че със Сара и Едуардо имате да си говорите за риболовния турнир. Ако не възразявате, аз ще сляза долу да погледам телевизия. Джак може да дойде с мен или да остане в рубката. — Погледна ме. — Капитане?

Кимнах.

Адвокатът отиде да размени няколко думи с Джак, после изчезна долу и ме остави с клиентите си.

— Струва ми се, че сте човекът, когото търсим — каза Сара.

Не отговорих.

— Няма как да ви преценим по-добре. Но вие можете да ни прецените и да видите дали бихте желали да работим заедно. Искате ли да чуете още?

Погледнах Едуардо, който безизразно смучеше пурата си и се взираше в морето.

Отново насочих вниманието си към Сара.

— Казах на Карлос, че офертата не ме интересува.

— Но всъщност не е така. Иначе нямаше да сме тук.

Е, настъпваше моментът за важното решение — като безброй пъти някога в провинция Кандахар. Вторачих се в червеното огънче на пурата си, после вдигнах очи към Сара и Едуардо.

— Добре.

8

Синатра пееше „Направих го по моя си начин“ и ярката луна изгряваше на изток и хвърляше искряща пътека по тъмната вода.

Сара впери очи в мене и погледите ни се срещнаха.

— Навярно искате да разберете кои сме, преди да ни изслушате — каза тя.

Говореше тихо, но така, че привличаше цялото ми внимание.

— Добро начало.

— Аз съм Сара Ортега, а това е Едуардо Валаскес, но не бива да споменавате имената ни пред никого.

— И аз ще ви помоля за същото.

Кубинката кимна и продължи:

— Родена съм в Америка, архитектка съм по професия, живея и работя в Маями. Можете да видите уебсайта ми.

— Омъжена?

Тя ме стрелна с поглед.

— Не.

Беше ред на Едуардо.

— И аз живея в Маями. Делото на живота ми е свалянето на комунистическия режим в родината ми.

— Уебсайт?

— Нямам.

Е, в Южна Флорида и из цяла Америка живееха хиляди кубинци, които участваха в някоя от техните антиправителствени организации. В Маями направо беше като малка промишленост, обаче се смаляваше, понеже по-младите емигранти изгубваха интерес към кръстоносния поход. Третото поколение не помнеше някогашна Куба и нямаше личен опит с комунистическия режим, за да разбира напълно омразата, в която се бяха вкопчили бащите и дедите им. А и ЦРУ вече не финансираше тези организации като преди. Може би тъкмо затова на Едуардо и неговите амигос им трябваха въпросните шейсет милиона долара.

— В личния си живот подкрепям Едуардо и неговите приятели, но публично не проявявам интерес към изгнаническите дела — поясни Сара.

— Значи няма да ви арестуват още щом слезете от самолета в Хавана, така ли?

— Надявам се. Мнозина са като мен и не се афишират, за да могат да пътуват до Куба.

— Били ли сте там?

— Веднъж. Миналата година. А вие?

— Не съм имал това удоволствие.

— Надявам се, че ще ми доставите удоволствието да ви покажа Хавана.

При други обстоятелства щях да отговоря: „Разбира се“, обаче сега премълчах.

— Владея перфектно кубинската версия на испански и ако съм облечена в дрехи, купени там, мога да мина за местна — осведоми ме тя.

Не бях съвсем сигурен в последното.

— Вие знаете ли испански? — попита ме Сара.

— Не.

— Е, това не е важно.

Важното беше, че се очертаваше двамата с нея да заминем заедно на секретна операция и че това е инструктажът.

— Струва ми се, че избързваме — казах аз.

— Ами тогава ме настигнете. Аз съм в Хавана. А вие?

Ставаше малко нахална.

— Да се върнем в Маями. Още кой знае за това?

— Неколцина наши приятели, но всеки от тях знае само толкова, колкото му е нужно — отговори Едуардо. — И само един — двама знаят вашето име.

— Надявам се, че кубинската тайна полиция не е сред тях.

— Ще ви излъжа, ако заявя, че няма вероятност за изтичане на информация — призна той. — Но имаме добър опит от миналото и нашите приятели от американското разузнаване ни уверяват, че в организацията ни няма внедрени агенти на кубинската тайна полиция. А що се отнася до информаторите в собствените ни редици, винаги сме разкривали тези предатели и те вече не са сред нас.

Не поисках да ми разясни думите „вече не са сред нас“. Но го попитах:

— Ами всички тези хиляди нови бежанци от Куба?

— Нямаме почти нищо общо с тях. Помагаме им, особено ако имаме роднински връзки, но не можем да им имаме никакво доверие, затова ги държим на разстояние. — И прибави: — Повечето от тях също мразят режима, но по други причини. Моята цел е да се завърна в свободна Куба. Тяхната цел е да се махнат оттам. И да си намерят работа в Америка. — След което обобщи: — За съжаление тези хора не са се трудили честно нито ден през живота си.

— Ще се трудят, когато „Старбъкс“ стигне до Куба.

Без да обърне внимание на думите ми, възрастният кубинец ме осведоми:

— Всички в Куба работят за държавата и получават еднакво възнаграждение — двайсет долара месечно. Робска заплата. Няма инициативност. Това е комунизмът.

Имало беше месеци, когато и двайсет долара ми бяха изглеждали добра печалба. Това е капитализмът.

— Хората гладуват — продължи Едуардо.

— Много съжалявам. Но да се върнем на въпроса за безопасността и вероятността успехът на тази… операция да бъде застрашен…

— Разсъждавате като военен — прекъсна ме той. — Това е добре.

— Аха. И…

— Винаги има вероятност да бъдем предадени. Няма да ви лъжа. Губили сме хора в Куба.

Спомних си батальонния щабен бункер, в който някакъв полковник ми казва: „Няма да те лъжа, Мак. Ще е напечено“.

Погледнах към рубката и видях, че Джак още е там. Пушеше. От каюткомпанията долу премигваше светлината на телевизора. Може би Карлос гледаше повторение на „Аз обичам Луси“.

Това май беше моментът да обявя, че романтичният круиз е приключил.

— Ще ви разбера, ако не искате да дойдете с мен в Хавана — пое щафетата Сара. — Има елемент на опасност и парите може би не са достатъчен стимул. За мен обаче въпросът е личен, тъй че ще замина.

— Какво толкова лично има в шейсет милиона долара?

— Парите ще бъдат върнати на истинските им собственици — включително на моето семейство. Част от тях ще отидат за нашата кауза. И ще платим на вас, естествено. — И прибави:

— Карлос ни каза, че сте искали пет милиона. Ще приемете ли три?

— Хайде да обсъдим елемента на опасност.

— Ще стигнем и до него. Но преди това, след като вече знаете кои сме, бихме искали да научите и как сме станали такива, каквито сме. — Сара кимна на Едуардо.

Е, както вече казах, почти се досещах за неговата съдба, обаче знаех и че кубинските изгнаници обичат да разказват историите си.

— Баща ми Енрике беше земевладелец в Куба — започна той. — Имаше плантации за захарна тръстика и захарни рафинерии. Когато Кастро взе властта, арестуваха баща ми и по-големия ми брат, също Енрике, и ги хвърлиха в затвора, където първо почти ги уморили от глад, а после ги изправили пред наказателния взвод и ги разстреляли. Според очевидци последните им думи били „Viva Cuba“.

Замълча за миг, после продължи:

— Комунистическите копелета понякога упояват хората, които ще екзекутират, за да нямат последни думи. Или ги докарват до пълно изнемощение от глад. Или им източват кръвта. Защото не искат мъченици, не искат бунтовни слова преди екзекуцията.

— Ужасно съжалявам.

— Не е само това. Ние с майка ми бяхме изхвърлени от дома ни. Преместиха ни в една казарма и ни пращаха да работим в плантациите, които дотогава бяха наши. Сестра ми, беше десетгодишна, се разболя. Отведоха я и никога повече не я видяхме. Майка ми умря от изнемога — или от разбито сърце. След като изгубих цялото си семейство… нямаше защо да остана. Избягах и се добрах до едно крайбрежно селце, откъдето заедно с още неколцина души откраднахме платноходка. Обаче нямаше вятър и шест дни бяхме в морето. Откри ни един катер на американската брегова охрана. Качиха ни на борда, както правеха преди да променят политиката, и ни отведоха в поделението си на Кий Уест. — Млъкна, после прибави: — Вечно ще съм им благодарен.

И вечно гневен. Ама кой можеше да го обвинява? Аз не бях израснал в Южна Флорида, но живеех тука достатъчно отдавна, за да съм чувал подобни ужасии от хора на неговата възраст. Също като оцелелите от Холокоста, те нищо не забравят, а и не бива. Обаче животът с такова бреме е тежък. Не знаех какво друго да кажа, освен:

— Съжалявам за близките ви.

— Вярвам, че Бог ме е спасил, за да възмездя всички пострадали от ръцете на онези безбожни чудовища.

Всъщност не ми се водеше този разговор, но го попитах:

— Ако вие и вашите приятели успеете да свалите режима, ще си отмъщавате ли? Ще разстрелвате ли комунисти?

— До последния.

— Ние искаме единствено справедливост — намеси се Сара. — Да ни възстановят отнетото и да можем да се завърнем в Куба. И да установим човешки права и свободи, каквито имаме тук.

Това трябваше да е лесно, след като Едуардо разстреляше всички комуняги.

— Сара проектира прекрасен паметник на всички мъченици, убити от режима — каза Едуардо.

Никога не съм сигурен какво да говоря в присъствието на хора, които са се посветили на някаква кауза. Майка ми твърди, че съм бил егоцентрик. Сигурно е права. Но трябваше да направя някакъв уместен коментар, затова казах:

— Надявам се някой ден да го вдигнете.

Тя си допи рома.

— Що се отнася до моето семейство, дядо ми е бил президент на една американска банка в Хавана. Не мога да ви кажа нито неговото име, нито името на банката. Ще разберете защо.

Пурата на Едуардо беше угаснала и Сара му я запали със своята. Двамата очевидно бяха привързани един към друг.

— Дядо често казваше, че повечето кубинци не взимали на сериозно силите на Кастро, които набирали мощ в планината Сиера Маестра — продължи тя. — Правителството на Батиста и вестниците се подигравали на революционерите и според дядо в Хавана царяло измамно чувство за сигурност.

Разменете Хавана с Кабул и все едно съм бил там.

— Но дядо беше интелигентен човек и още преди Кастро да се отправи към Хавана виждал, че дните на Батиста са преброени.

Всичките тия приказки за Кастро, Батиста и 1959–а ми напомниха за втората част на „Кръстникът“, която преди около две седмици бях гледал за кой ли път по телевизията. И Майкъл Корлеоне беше стигнал до същото заключение като дядото на Сара — че с Батиста е свършено.

— Дядо събрал всички американски и канадски долари в банката, както и бижутата и златните монети от сейфовете. И помолил клиентите си да прехвърлят другите си активи в неговата банка, за да ги прати със самолет в Америка. Всичко било опаковано поотделно и имената на собствениците били написани върху пакетите. Дядо издал и квитанции. — Сара ме погледна. — Тези пари така и не напуснали Куба.

— И ето ни сега тука.

Тя кимна.

— В тези пакети има и нотариални актове и други монетарни инструменти, както и около шейсет милиона долара в брой, които през хиляда деветстотин петдесет и осма са били много пари.

— И сега са много пари.

— Да, но тогава са били почти един милиард днешни пари. — И като банкерска внучка, Сара ми напомни: — От тези пари има над половин век изгубени ползи.

— Така става с парите, когато ги криеш под дюшека.

— Всъщност са скрити в пещера.

— Не съм убеден, че искам да знам това.

— В Куба има над двайсет хиляди пещери. Там направо е тъпкано с пещери.

— И предполагам, че вие знаете в коя от тях дядо ви е депозирал активите на клиентите си.

Тя кимна.

— Откъде сте сигурна, че никой не ги е изтеглил?

— Дядото на Сара е затворил входа на пещерата — отговори Едуардо. — И още е затворен.

Не го попитах откъде знае, че входът на пещерата още е затворен, но той явно разполагаше с тази информация, иначе сега нямаше да обсъждаме пътуването до Куба. Започвах да се виждам с пикел в ръка.

Сара си наля кока-кола и продължи:

— На първи януари хиляда деветстотин петдесет и девета силите на Кастро влезли в Хавана и Батиста избягал от страната. Не арестували веднага дядо, понеже работел в американска банка, а Кастро баламосвал света, че революцията не била комунистическа. Което е долна лъжа, мамка му!

Излязлата от красивите устни на Сара псувня ме изненада и аз се усмихнах, обаче тя не се усмихваше, затова кимнах.

— Революционната полиция разпитвала дядо за активите на банката и той им казал, че богатите клиенти са прехвърлили парите си извън страната още преди месеци, защото се опасявали от революция. Даже им показал фалшиви счетоводни книги. Всъщност съвсем малко богати кубинци били прехвърлили парите си. Повечето отлагали прекалено дълго.

— Правителството на Батиста падна съвсем внезапно — намеси се Едуардо. — Хавана празнуваше Нова година, когато силите на Кастро влязоха в града, и войниците на Батиста се разбягаха. Представителите на горната класа, държавните служители и висшите военни, които не успяха да избягат, бяха арестувани. Известно ни е, че част от тези хора са били вложители в банката и под изтезания може да са разкрили каквото са знаели за скритите от дядото на Сара банкови активи.

Положението на дядото на Сара не ми изглеждаше никак розово, обаче разказът ѝ свърши с хепиенд.

— С помощта на банковата централа в Америка дядо успял да се качи на един от последните пътнически самолети, излетели от Хавана. Пристигнал в Маями без нищо, само с баба ми и тримата им синове, единият от които е баща ми.

— Извадили са късмет.

— Да, и дядо продължил кариерата си в Маями. Наричаше го служебна командировка. Почина в Маями преди десет години. Баба още е жива, както и родителите ми — всички очакват да се завърнат в дома си в Хавана. — И прибави: — Ще видим къщата, когато отидем там.

„Може да ми пратиш и снимка“, помислих.

— Преди революционерите да затворят американската банка, дядо успял да прати телеграфически в централата всички данни за тези активи. Семействата, които избягали в Америка, били открити и получили квитанции, ако били изгубили оригиналните. Онези, които останали в Куба, стига да са оцелели, може би също ги пазят. Във всеки случай в централата на банката се пази архив за всичко и парите ще бъдат върнати на законните им собственици или техните наследници.

Без някои разходи, например моя хонорар.

— Добре, значи документите са в ред и сега само ви трябват парите.

— Те ни чакат. — Сара ме погледна. — Дядо беше много смел човек. Рискувал е живота си, за да защити собствеността на клиентите си и банката от ръцете на комунистите. Сега разбирате защо го приемам лично. Искам да довърша делото на дядо си.

Кимнах. Ако баща ми беше тук, щеше да я попита как са се сдобили с парите си онези богати кубинци. Доколкото бях наясно с това, правителството на Батиста е представлявало клон на американската мафия. Хазарт, дрога, проституция и порнография. Освен това много фабриканти и земевладелци като бащата на Едуардо не били просветени работодатели и тъкмо затова били арестувани след революцията. Чудех се също дали американската мафия е използвала дядовата банка и има пари в онази пещера. Зад всяко голямо богатство стои престъпление, но част от парите сигурно бяха спечелени по честен път. И всичките бяха спасени от попълзновенията на Кастро. Не издавам морални присъди — е, понякога го правя де, ама в този случай щях да се въздържа. Поне докато не решах дали искам да взема три от шейсетте милиона.

— За какво мислите? — попита Сара.

— Питам се защо точно сега. Защо не оставите парите до затоплянето на отношенията с Куба? Банката и вложителите би трябвало да могат да предявят законни претенции. Такъв е съветът ми. И е безплатен.

— Проблемът е тъкмо затоплянето на отношенията. Доколкото ни е известно, обмисляният договор между Съединените щати и Куба ще разглежда и въпроса за обезщетяването на американската собственост, конфискувана от режима на Кастро. Днес тя възлиза на милиарди. Но в замяна кубинското правителство настоява САЩ да признаят за законна извършената национализация на частната собственост и парите на кубинските граждани. Тъй че американците ще могат законно да си върнат изгубеното, а кубинците няма да получат нищо.

„Е, все някой трябва да бъде преебан — помислих си. — Това е изкуството на сделката“.

— Когато задвижи процедурата по обезщетяването, тази американска банка може неволно да разкрие на кубинското правителство, че някогашните ѝ вложители в Хавана, и кубинци, и американци, все още имат активи в Куба — продължи Сара. — Ние обсъдихме този проблем, посъветвахме се с юристи и стигнахме до заключението, че трябва да вземем парите преди да бъде повдигнат въпросът за тях при преговорите.

Спокойно можех да си го представя. Никой не знаеше какво ще се случи, когато двете държави започнат да преговарят след половин век мълчание. Бях сигурен, че ще мине още половин век, докато се реши кой какво е притежавал, кой ще получи обезщетение и кой ще бъде преебан. Ако парите бяха мои — а три милиона от тях можеха и да станат, — веднага щях да отида да си ги взема.

— Със затоплянето на отношенията идва туризмът — прибави Едуардо. — Страната вече разглеждат хиляди канадци, европейци и други, които нямат ограничения да влизат в Куба. Пътуването пеш и къмпингуването стават все по-популярни. И когато заприиждат десетки хиляди американци… е, някой от тях може случайно да се натъкне на скрития вход на пещерата.

И така щеше да си плати екскурзията. Предполагах, че това спокойно може да се случи, нищо че имало двайсет хиляди пещери.

— По-рано някой опитвал ли се е да вземе тези пари? — полюбопитствах.

— Единствено Сара знае къде е пещерата — отвърна Едуардо.

Погледнах я.

— По-късно ще ви обясня — каза тя.

— Добре… но има ли кой да ви помогне, когато отидете в Куба?

— Има кой да ни помогне.

Не бях сигурен дали с това „ни“ има предвид и мене, но тя прекъсна размислите ми.

— Да продължим нататък.

Това явно беше знак за Едуардо, който се изправи.

— Ще ви оставя да обсъдите пътуването си до Хавана.

Явно предполагаше, че съм решил да тръгна. Аз пък предполагах, че той остава — не искаше да свърши до стената пред наказателния взвод. И аз не исках.

Едуардо взе неотворената бутилка „Рон Каней“ и слезе при Карлос, който още гледаше телевизия.

Погледнах към рубката и видях, че Джак седи на капитанското място, чете списание и похапва снакс. Дано хвърляше по едно око и на радара. Със сигурност се чудеше дали след няколко седмици ще е с половин милион по-богат или мъртъв.

Обърнах се към Сара, която ме наблюдаваше. Хубавица. И интелигентна. И смела. Такава беше преценката ми.

— Изглеждате замислен, Мак. Може ли да ви наричам Мак?

— Разбира се.

— Знам, че всичко това ви идва много и трябва да го премислите.

— Аха.

— Когато приключим тук, ще можете да вземете информирано решение.

— Или да оправдая взимането на глупаво решение.

Тя се усмихна, изправи се и напълни чашите ни с кока-кола.

— Ром?

— Не, мерси, карам яхта.

Сара ми подаде чашата и я чукна със своята.

— Благодаря, че се съгласихте да ме изслушате.

— Тази вечер яхтата е ваша.

Тя седна на освободения от Едуардо рибарски стол и го завъртя към мен, смукна от пурата си и я хвърли в морето. После кръстоса крака.

— Сега ще се прехвърлим в Хавана. Или предпочитате да се приберете вкъщи?

Пиеше ми се, обаче отговорих:

— Продължавам да ви слушам. Но си запазвам правото да ви прекъсна по всяко време.

— Съгласна.

Джими Бъфет пееше за бягството от реалността в баровете на Кий Уест. Което може и да не беше най- лошата ми перспектива.

9

Сара зарея поглед в морето към Куба, после се обърна към мен и започна:

— По това време миналата година за пръв път чухме за нормализирането на отношенията и аз заминах за Куба. Както знаете, Държавният департамент не позволява на американски граждани да пътуват там с цел туризъм. Обаче издава разрешения за групови посещения с културни, учебни и артистични цели и аз се възползвах от тази възможност.

Познавах неколцина души, които законно бяха ходили в Куба с групи, и други, които бяха заобиколили забраната, влизайки в страната през Канада, Мексико и други държави. Повечето американци ходеха там от любопитство или за да имат с какво да се хвалят на парти, докато си пият коктейла и черпят с кубински пури. Или, подобно на сегашния кмет на Ню Йорк, който беше ходил там на меден месец, някои американци искаха да изпитат романтиката на социализма. А някои американци, сигурен съм, ходеха с престъпна цел и ако следеше новините, човек научаваше, че някои от тях сега лежат в кубински затвори — и както признаваше Едуардо, за част от тях никой не чуваше повече.

— Заминах с една група от Йейл, с учебна цел — продължи Сара и скромно добави: — Завърших архитектурния факултет в Йейл. Бяхме в Куба дванайсет дни и разгледахме прекрасната стара колониална архитектура, голяма част от която е в трагично състояние, за съжаление, както и грозната съветска архитектура, за щастие също в трагично състояние.

— Видяхте ли дома на дядо си?

— Да, красива къща в Стария град. Сега е мизерна комуналка. Видях и банката, чийто управител е бил дядо. Днес там се помещава държавната служба, в която хората ходят ежемесечно, за да получават купоните си за храна — така наречените „либретас“… Тъжно е… всъщност това ме изпълни с гняв.

Кимнах. Революциите обикновено заменят една група автократични бездарници с друга и истинските губещи са всички останали.

— Ако дойдете с мен в Куба, ще сме на групова учебна екскурзия, организирана от Йейл — каза Сара.

— Аз съм завършил Боудън.

— Много жалко.

Имаше чувство за хумор. Това беше добре. Щеше да ѝ трябва.

— Всеки може да се включи в групата, стига да има свободни места — увери ме тя.

Предположих, че вече съм включен.

— Тези разрешени пътувания се контролират изключително строго и през цялото време трябва да е известно къде сте — продължи Сара. — Почти няма възможност да се отделите от групата и кубинският екскурзовод може да съобщи за това в полицията. Закуските, обедите и повечето вечери са групови и през повечето време от деня сте в туристически автобус с групата и кубинския екскурзовод, а преди вечеря обикновено има лекции на двамата ръководители на групата от Йейл или на кубински университетски преподаватели.

— В колко часа са коктейлите?

— Общо взето, след вечеря сте свободен да разглеждате Хавана, но през деня е по-трудно да се отделите от групата, макар че има такива възможности. Ако се разболеете например — а много хора получават стомашно — чревни разстройства, — можете да си останете в стаята или да се престорите, че сте си в стаята, и никой няма да ви проверява.

— Стига да чуват пускането на водата в тоалетната.

— По-сериозно, моля ви.

— Извинявайте. Вижте, това го разбрах. Хайде да приемем, че вече сме в Хавана. Какво правим там? Ще се срещаме ли с някого?

— Да, може би с човека, с когото се срещнах при предишното си пътуване. Или с някой друг.

— И те ще ни заведат при пещерата, така ли?

— Не. Нашият човек в Хавана ще ни помогне да напуснем града и да стигнем до провинцията, в която е пещерата. Там ще ни посрещне човек, който ще ни осигури подслон и превозно средство, за да закараме парите от пещерата до Кайо Гилермо.

Май прекалено много хора в Куба знаеха за това.

Сара забеляза намръщеното ми чело и ме увери:

— Те не знаят нито за пещерата, нито за парите. Сигурни хора са. С тази част няма да имаме проблеми.

— А със следващата?

— Превозването на парите от пещерата до Кайо Гилермо е най-трудната… най-опасната част от плана. Трябва да проявим находчивост и хитрост.

Всъщност трябваше да сме Супермен и Суперуоман. Обаче за три милиона долара можех да съм находчив и хитър.

— А как ще прехвърлим парите на „Мейн“?

— Има няколко възможности. Ще разберем преди да стигнем в Кайо Гилермо.

Прехвърлянето на парите на „Мейн“ ми се струваше най-слабото звено в бездруго слабата верига от действия. Но това нямаше да е мой проблем, ако се откажех. Каквото всъщност беше решението ми засега. Обаче за пълнота на надлежната проверка я попитах:

— И вие знаете точното местонахождение на пещерата, така ли?

— То е известно само на мен. Дядо е оставил на баща ми карта с подробни напътствия и татко ми я даде.

— Добре. — Това беше повече, отколкото бях получавал от баща си. — Защо я е дал на вас?

— Баща ми беше любимият син на дядо, а аз бях любимка и на двамата.

— Ясно. — Според този принцип на унаследяване аз нямаше да получа и петак.

— Аз съм най-подходяща за това — прибави Сара.

— Сигурен съм. — Така или иначе, опитах се да си представя петдесет и пет годишна иманярска карта с подробни напътствия за откриването на пещера в някаква провинция. Е, бях прекарал половината от времето в Кандахар в търсене на врагове в пещери. Всички искаха да открият Осама бен Ладен. Ама все оставахме с празни ръце. Оказа се, че оня гад бил в Пакистан. В Куба можеше да се повтори същото и с парите. Каква ирония, а? — Добре, та значи картата е у вас. А ако ви спрат на митницата или полицията ви провери на улицата…

— Прерисувах картата и я промених. Освен това отгоре написах „Страхотен преход в планината Камагуей“. — И добави:

— И вече е на английски.

Умница.

— Надявам се, че нищо не е изгубено в превода.

— Не се безпокойте. С тази част няма да имаме проблеми.

— И добави: — Дядо ще ме води.

Нали беше умрял?

— Добре, бива ме с пещерите. И с ориентирането. И с преходите. — И с ония, дето се опитват да ме убият, докато правя всичко това.

— Така си и мислех. Това като съгласие ли да го приема?

— Като теоретично и съвсем условно „може би“. Какво ще се случи, когато се отделим от групата и кубинският екскурзовод уведоми полицията?

— Няма значение. Просто ще изчезнем и няма да се върнем в Хавана. Отиваме в пещерата, след това на вашата яхта в Кайо Гилермо. После в Кий Уест, с шейсет милиона долара на борда.

— Мъчнотията е в подробностите.

— Винаги е така.

Смукнах за последен път от пурата и я пуснах през борда, после се зазяпах към Хавана. Беше наблизо, да, и имаше пури. А бягството от йейлската група щеше да е много по-лесно, отколкото да избегнем залавянето от полицията и военните, щом ги информираха за нашето изчезване. Освен това стоеше проблемът с пренасянето на шейсетте милиона долара — а сигурно и злато и бижута, които са по-тежки от хартията — до Кайо Гилермо и след това на „Мейн“. Но това бяха мъчните подробности, които щяхме да решим или узнаем в Куба. Военните обичат да имат подробни планове за всичко, но всички знаят, че и най-добрите бойни планове отиват на кино, щом бъде даден първият изстрел. Тогава положението спасяват импровизирането, инстинктът и инициативността. Не е излишен и малко късмет.

— Йейлската учебна екскурзия в Куба започва на двайсет и втори октомври — продължи Сара. — Записала съм се в групата. Вие също. Предполагам, че паспортът ви е наред, но не сте подали документи за виза.

— Дал ли съм депозит?

— Да. С паричен превод. Трябва да доплатите разликата.

— Идва ми наум думата „самонадеяност“.

— Да го наречем „оптимизъм“.

— А ако откажа?

— Ще замина без вас.

— Как ще изнесете парите от страната без моята яхта?

— Има и други начини. Установих го предишния път, когато бях в Куба.

— Значи нямате нужда от мене.

— Освен това установих, че тези начини не са за предпочитане. „Пескандо Пор ла Пас“ е най-добрият. — И поясни: — Прикритието е идеално и ако успеем да пренесем парите на „Мейн“… да речем в кашони от провизии, няма нужда да прибягваме до други начини, които може да са опасни.

Цялата идея беше опасна, обаче се въздържах да го спомена.

— А и връщането до Кий Уест с останалите участници в турнира ще ни избави от евентуални проблеми с бреговата охрана и митницата.

Аха. Щеше да е жалко да стигнем чак до там и накрая да ни конфискуват шейсетте милиона на пристанището. С всяка изтекла минута изглеждаше все по-лесно — или поне така си мислеше Сара. Каква ирония, че тя беше откровена с мен, но не и със самата себе си!

— Групи от Йейл пътуват до Куба два — три пъти годишно — продължи тирадата си Сара. — Мога да се включа и в друга учебна екскурзия. Но това пътуване случайно съвпада с риболовния турнир… истински дар божи. А вие и вашата яхта сте последният елемент от плана — прибави тя.

Е, това вече намирисваше на натиск. Биваше си я да убеждава. Можеше да ми продаде яхта и да ме убеди, че е дар божи. Ама не бях сигурен, че ще рискувам живота си за нея или заради парите. А и тя не споменаваше за един друг елемент от плана, затова я попитах:

— Ако приема, как ще пътуваме?

— С чартърен полет от Маями до хаванското летище „Хосе Марти“ с групата от Йейл и още няколко групи. Йейлската група има резервация в добър чуждестранен хотел в Хавана.

Всъщност я питах друго.

— Като… приятели ли ще пътуваме?

Сара почти се засрами, но се окопити.

— Изобщо няма да се познаваме преди да се срещнем в групата. — После прибави за яснота: — Ще спим в отделни стаи.

Е, ако приемех, поне никой не можеше да ме обвини, че съм мислил с оная си работа.

Изчаках я да подхвърли вероятността за нещо повече, за да направи сделката по-примамлива, но тя отсече:

— Имам си гадже.

— И аз. Все пак сме в Кий Уест.

Сара се усмихна.

— Аз пък имам друга информация.

Наистина се бяха подготвили добре.

— Що се отнася до „Пескандо Пор ла Пас“, Карлос записа друга яхта в турнира, за да запази място — продължи тя. — Може да я замени с „Мейн“.

Това отговаряше на въпроса защо изобщо не съм чул, че ще участвам в турнира. Чувствах се като рокзвезда с коварен импресарио, който без мое знание ме е включил в турне, на което не искам да ходя.

— Едни приятели на Карлос са ангажирали яхтата ви миналия август — добави Сара.

Замислих се и си спомних две двойки от кубински произход, които ме бяха наели за риболовен круиз.

— Препоръчаха ви като добър шкипер.

— И не са сбъркали.

— Освен това казаха, че имате оръжие на борда.

Всъщност имах деветмилиметров „Глок“, а Джак — деветмилиметров револвер „Смит & Уесън“, които можехме да използваме, в случай че вдигнем акула на борда. Носехме също дванайсеткалиброва пушка „Браунинг“ за стрелба по птици и панички, както и автомат АР–15 за самозащита. Из проливите има доста наркотрафиканти и е най-добре да стоиш по-далече, но трябва и да си готов за срещи с тях. С две думи, моят арсенал е за спорт, бизнес и защита от лоши хора. Предполагам, че към последните спадат и кубинските стражеви катери.

— Карлос казва, че оръжията ви могат законно да останат на борда в Хавана и Кайо Гилермо, ако господин Колби ги декларира и не ги сваля на сушата — осведоми ме тя. — Това е според морското право.

— Ясно.

— Но може да се наложи някой да свали пистолет на брега.

— Невъзможно.

— Ще го обсъдим по-късно.

— Трябва ли да знам още нещо, заради което ще ме арестуват в Куба?

— Само онова, което вече ви разказах. — И призна честно: — Не разполагам с конкретни подробности за нищо друго. Информацията ми е предадена на принципа „необходимост да се знае“ — в случай че ни разпитва кубинската полиция. Разбирате ме, нали?

Кимнах, като се чудех с какво си изкарва прехраната, когато не проектира паметници. Тъй де, човек обикновено не чува термини като „необходимост да се знае“ от архитекти и изобщо от повечето хора. Може пък да четеше шпионски романи.

— Откъде знаете, че полицията не следи нашия човек в Хавана? — попитах аз.

— В една полицейска държава човек се научава да разпознава тайната полиция и да се пази от нея. — И ми напомни: — Миналата година се срещнахме без проблем.

Веднъж оцеляла след пътуване в сърцето на мрака, Сара се държеше малко самонадеяно. И аз бях ходил там. Раните ми го доказваха.

— Когато пристигнем в Хавана, може да не успеем да се срещнем с нашия човек — продължи тя. — Или той да ни посъветва, лично или чрез съобщение, да прекратим операцията, понеже е прекалено опасно. В такъв случай ще получите петдесет хиляди за вложените усилия и време.

— Ще трябва ли да разглеждам архитектурни паметници до края на екскурзията?

— Ще видите, че всички културни аспекти на това пътуване ще са ви интересни. Ако операцията е в ход, но промените решението си в Хавана…

— Това няма да се случи.

— Така си и мислех.

— Добре, ако сме в Хавана и операцията се отложи, ще идвате ли да пиете и танцувате с мен?

— С удоволствие. — Тя демонстративно си погледна часовника. — Тази вечер трябва да се приберем в Маями.

— Защо не останете на Кий Уест?

— В Маями ни очакват.

— Добре. — Изправих се.

Тя също стана.

— Бих искала да чуя отговора ви още сега.

— Ще го чуете преди да стигнем в пристанището. Трябва да поговоря с Джак.

— Той трябва да знае само абсолютно необходимото.

— Карлос вече ми го изясни. — Помълчах и попитах: — Ще се видим ли пак с Едуардо?

— Защо питате?

— Симпатичен ми е.

Сара помълча, после отвърна:

— Той е страстен риболовец.

— Трябва да лови риба в безопасни води.

Тя кимна.

— Ще видим.

Подвикнах на Джак:

— Прибираме се! — После отново се обърнах към нея. — Ако се сетите за още нещо, което трябва да знам, кажете ми го преди да стигнем в пристанището.

— Няма нищо друго, освен…

— Да?

— Харесва ми дизайнерската ви тениска. — Тя се усмихна и посочи гърдите ми. Веднага налапах въдицата, а Сара прибави: — Убедена съм, че мога да ви поверя живота си. Вие сте се върнали след два мандата в Афганистан и ще се върнете жив и здрав от Куба.

— Е… не е същото. В Афганистан командвах сто отлично обучени и въоръжени до зъби мъже и всеки от тях пазеше гърба на другия. В Куба ще сме само двамата с вас.

— Но имате топки. В смисъл кураж. И хъс.

Това изявление малко ме изненада.

— А аз имам мозък. И опит. — Тя пак се усмихна. — Екипната работа е гаранция за успех.

— Това прозвуча като надпис на тениска.

— Имате ли ми доверие?

— Изглеждате достатъчно самоуверена.

— Какво повече искате?

Е, исках да се чукаме, ама щях да се задоволя и с трите милиона.

— Не се опитвайте сам да се разубедите, Мак. Има една поговорка: „Предпочитам да съжалявам за нещата, които съм направил, отколкото за онези, които не съм“.

— Аз съжалявам и за двете.

— Имаме нужда от вас. Тук става въпрос и за справедливост. И ще нанесем удар на една безчовечна система.

— Ще го имам предвид. — После ѝ прочетох обичайните си инструкции. — Настанете се удобно долу или останете на палубата, само гледайте да не паднете в морето. Проливите са като шведска маса за акулите. Ще се върнем в пристанището след около час.

— Чудесен круиз.

— Радвам се, че ви е било приятно.

Докато отивах към рубката, чух как електрическият брашпил вдига котвата. Джак запали мотора.

— Как мина?

— Добре.

— Ще забогатеем ли?

— Не от риболов.

— Поне ще я изчукаш ли?

— Не стана дума за това.

Той понечи да ми освободи капитанското място, но аз го спрях.

— Поеми руля.

— Защо?

— Трябва да се упражняваш.

Джак запали цигара и натисна щанбайна напред.

— Довери се на инстинкта си, Мак.

— Инстинктът ми подсказва, че не знаеш какво да правиш там.

— За половин милион мога да се науча бързо.

— Трябва ми решението ти преди да стигнем в пристанището.

— Какво трябва да знам преди да взема решение?

— Нищо, което вече да не ти е известно.

— Добре. Ще си помисля. — И ми напомни: — И без това живеем назаем.

Така си е. И идваше време за поредната вноска.

10

Потеглихме и Джак погледна джипиеса.

— Това ли е посоката за Кий Уест?

— Горе — долу.

Той нямаше лиценз за капитан на дванайсетметрова моторна яхта, обаче беше роден моряк и имаше инстинкт за морето, времето и руля. Освен това много го биваше в риболова. Единствено корабната електроника си оставаше загадка за него.

— Смяташ ли, че ще се справиш с „Пескандо Пор ла Пас“? — попитах го.

— Без проблем.

Дано помощник — капитанът, когото щеше да осигури Карлос, разбираше от навигация. Не исках да стигна до Кайо Гилермо с шейсет милиона долара и да установя, че „Мейн“ е заседнала в пристанището на Хавана.

Е, това може и да беше последната ми грижа.

Джак отвори последния пакет „Доритос“.

— Искаш ли? Без глутен са.

— Яж си ги. Обаче гледай и дълбокомера.

От каюткомпанията долу се чуваше телевизорът. Сателитната ми антена понякога работи нормално в морето и моите клиенти явно бяха намерели комедийно шоу с много монтиран смях, който заглушаваше разговора им. Освен това приказваха на испански, тъй че не можех да ги подслушвам, даже да исках, обаче проявяваха шпионски опит, като надуваха телевизора.

Хрумна ми, че Карлос, Едуардо и Сара не ми разкриват цялата истина. От една страна, тяхната история за скритите пари ми се струваше правдоподобна и съответстваше на случилото се в Куба по онова време. От друга страна обаче я разказваха прекалено гладко. Но може и вроденият ми скептицизъм да се опитваше да попречи на шанса ми да изляза в пенсия.

Не се мъчех сам да се разубедя, ама когато някой ти предлага три милиона долара, трябва да се запиташ следното: а) дали изобщо ще видиш парите; б) дали работата не е по-опасна, отколкото и без това ти изглежда. Мен опасността не ме плаши, но когато възлиза на самоубийство, имам нужда от рестарт.

— За какво си се замислил?

— Чудя се как да те прецакам с твоята хилядарка.

— Ще се опитам да ти помогна. Оня, дето отказа другите две хиляди, трябва да отиде и пак да си ги поиска. А който не ги е отказал, получава двете хиляди в плика, тъй че някой ми дължи половината от четири бона.

— И къде я научи тая математика?

— По улиците на Патърсън. Пликът, ако обичаш.

Извадих плика от джоба си и му го подадох.

— Никога не отказвай пари, освен ако няма някаква уловка — посъветва ме Джак.

— Винаги има уловка. — Смених темата. — Колко боеприпаси имаме на борда?

Той ме стрелна с поглед.

— Не са много. Половин кутия деветмилиметрови…

— Вземи част от нечестно спечелените си две хиляди и купи поне четиристотин патрона за автомата, сто за пистолетите и няколко кутии за пушката.

Джак се зазяпа през предния прозорец и след малко каза:

— Месечната заплата за участие в бойни действия във Виетнам беше петдесет и пет долара. Можеш ли да повярваш, че съм рискувал живота си за по-малко от два долара на ден?

— Не си рискувал живота си за това.

— Да. Но даже за половин милион…

— Хубаво си помисли, Джак. Аз ще участвам, но ако ти откажеш, трябва да знам.

— Ти си помисли хубаво. Аз само ще ловя риба. Освен ако оная мадама не ти е казала нещо друго.

— Само каквото вече ти е известно. Ти ще управляваш яхтата, с която ще се измъкнем. Ние със Сара ще оберем банката.

— Каква банка?

Не отговорих.

— Ще ни преследват ли по време на измъкването?

— Надявам се, че няма.

— А ако ни преследват?

— Точно затова ти дават половин милион.

Той кимна, после попита:

— Заради обира ли ти плащат два милиона?

— Вече са три.

— Сериозно? Явно е станало по-опасно.

— Виж какво, ако стрелят по нас, заплатата ти за участие в бойни действия ще е още половин милион. Ако участваш.

Джак се замисли, после се усмихна.

— Добре… ама ако не успеете да се доберете до яхтата, след турнира просто ще отплавам за вкъщи, ще продам яхтата и ще задържа парите.

„Даниъл Маккормик умря. И продавам яхта“.

— Разбрахме ли се?

Погледнах го.

— Разбрахме се.

Стиснахме си ръцете.

Огряната от луната вода беше спокойна, южният вятър се усилваше и „Мейн“ пореше вълните с двайсет и пет възела. На хоризонта вече се виждаха светлините на Кий Уест.

Джак запали цигара.

— Спомням си кубинската революция.

— Оная през хиляда осемстотин деветдесет и осма ли?

— Не, оная през петдесетте, умнико. Навремето беше голяма новина.

— Не и за мене, старче. Още не съм бил роден.

— Тогава бях малък. Спомням си я от телевизията. — Той се умисли, после продължи: — Свещениците в моята черква, „Свети Йосиф“, разправяха, че комунистите затваряли църквите в Куба и арестували свещениците. Даскалът в католическото ми училище викаше, че Кастро бил Антихрист. — Джак се засмя. — Изкарваше ми ангелите от страх.

Предполагам, че през 50–те години на XX век католицизмът и комунизмът не са вървели рамо до рамо в Америка. А Джак си припомняше ония дни на изгубената американска невинност, което намирах за интересно.

Той смукна от цигарата си.

— За да изкарам пари, след всяка служба продавах католическия вестник, „Таблет“, на тротоара пред черквата. За десет цента. В „Таблет“ имаше всевъзможни репортажи за бежанци от Куба, за екзекутирани хора. „Свети Йосиф“ събираше пари за бежанците и помня, когато на нашата улица се засели първото кубинско семейство… Знаеха доста добре английски и тоя тип, Себастиан, разправяше на съседите за всичко, което изгубил в Куба, фабрика и още някакви работи, а жена му — не се сещам името ѝ — все плачеше. Децата им бяха малки. Три парчета. Бяха си наред, ама все дрънкаха за голямата къща, дето я имали в Куба. И за слугите си. Сигур всички са се смятали за преебани. — Джак се усмихна. — А бе, то аз съм се родил преебан в Ню Джърси!

Има два вида история: онази, която си чел, и онази, която си преживявал — или в която дори си участвал. За Джак кубинската революция беше детски спомен. За Сара тя представляваше историята на нейния род и част от нейната идентичност. За Едуардо — травма от детството и мания. За мене нямаше значение. До днес.

— Имаш ли им доверие на тия? — попита Джак.

— Инстинктът ми подсказва, че са почтени.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Те имат нужда от нас.

— Докато се качим на яхтата с парите, които откраднете.

— Ще сме въоръжени. И те сигурно си мислят същото за нас.

— Аха. Няма почтени крадци.

— Ние не сме крадци. Ще пренасяме пари, които богати кубинци са откраднали от бедни кубинци, за да бъдат върнати на богатите кубинци, които са ги откраднали.

Джак се усмихна и попита:

— Ти с оная си работа ли мислиш?

— Този път не.

— Добре. Колко пари ще крадете?

— Няма нужда да знаеш. И е излишно да те предупреждавам да не казваш нито дума за това на никого.

— „Приказлива уста кораб потопява“, както гласеше оня лозунг от Втората световна война.

— Двамата с тебе поотделно ще опишем всичко и аз ще оставя запечатаните пликове при моя адвокат, който ще ги отвори в случай на нашето изчезване или смърт.

Джак не каза нищо.

— И ще съобщя на нашите нови амигос за съществуването на тези пликове.

Той кимна.

Сара се качи от каюткомпанията и дойде при нас.

— Надявам се, че риболовният турнир ви интересува — каза на Джак.

— Да. Още по-интересно ще е плаването обратно към къщи — осведоми я той и попита: — Искате ли „Доритос“?

— Благодаря. — Сара си взе и се загледа в електронните прибори на пулта. — Можете ли да отворите Хавана и Кайо Гилермо на джипиеса?

Влязох в Гугъл Ърт, написах „Хавана“ и на екрана се появи сателитен образ на града.

— Ако имаше Гугъл Ърт, Христофор Колумб щеше да види, че не е открил Индия. — Сара се засмя за пръв път. Имаше чудесен смях.

Тя посочи едно място на брега на Флоридския пролив, на седем — осем километра западно от пристанището на Хавана.

— Това е кеят „Хемингуей“, откъдето са се провеждали повечето турнири. Но за по-широка реклама на новия турнир и за да има по-добри възможности за фотографите, корабите от „Пескандо Пор ла Пас“ ще акостират направо в пристанището на Хавана. — Сара посочи голямото пристанище и продължи: — Това тук е круизният терминал „Сиера Маестра“. Наскоро го реставрираха и сега изглежда точно като преди сто години.

Уголемих постройката на екрана — дълъг покрит кей, стърчащ в морето и свързан с внушителната терминална сграда на брега.

— Реставрираха го, защото очакват Хавана да се превърне в междинно пристанище за американските круизни кораби — поясни тя.

Дейв Кац май щеше да се окаже прав. Круизните кораби щяха да подминават Кий Уест, което щеше да навреди на бизнеса ми. Беше време да се пенсионирам с три милиона долара в банката.

— Както виждате, терминалната сграда е разположена на красив стар площад — Плаза де Сан Франсиско де Асис. — Сара погледна Джак. — И когато слезете от яхтата и излезете от терминала, ще се озовете право в сърцето на историческия Стар град.

Моят помощник — капитан наблюдаваше дисплея, но не отговори.

Тя продължи рекламната си акция:

— Може да ви очаква оркестър, ако го разрешат, и малка тълпа посрещачи, телевизионни камери и репортери от кубинската телевизия и вестници. Както и представители на кубинските власти и американското посолство. — И побърза да го успокои: — Няма нужда да давате интервюта и да позирате за снимки, ако не желаете.

Той упорито мълчеше. Но ако имаше намерение да дава интервюта и да позира за снимки, настойчиво щях да го посъветвам да не облича оная тениска с надписа „Убий комуняга в името на Христа“.

— Не е ясно каква публичност ще иска да даде на турнира кубинското правителство — поясни Сара. — Те се колебаят. Съзнават, че събитията се развиват по-бързо, отколкото им се иска, и че са застанали на пътя на историята.

Интересно.

— В Стария град има много барове, ресторанти и нощни клубове — продължи тя.

Уплаших се, че Джак ще вземе да обърне яхтата и да потегли за Хавана веднага.

За да изчистя фокуса на тази розова картинка, попитах:

— Екипажите и риболовците минават ли паспортна и митническа проверка?

— Предполагам. Но тъй като става въпрос за специални гости, сигурна съм, че няма да има никакви проблеми. Защо питате?

„Ами понеже ти спомена, че можело да се наложи някой да свали пистолет на брега“.

— Просто питам.

Погледнах Джак, който явно размишляваше над всичко това. Той вече беше приел тази добре платена работа и съответно нямаше нужда от скритата реклама на Сара. И все пак нарисуваната от нея словесна картина на посрещането му с духов оркестър в хаванското пристанище щеше да затвърди съгласието му. Оставаше само да му каже къде да си намери момиче и всичко щеше да е тип-топ.

— Надявам се, че съм успяла да ви дам представа какво да очаквате в Хавана — завърши тя.

Джак кимна.

Да бе. Ама не и какво да очаква в Кайо Гилермо.

Смалих сателитното изображение, така че едновременно да се виждат Хавана и Кайо Гилермо, който се намираше на около четиристотин километра източно от столицата. Теоретично плаването покрай брега не трябваше да го затрудни.

Той се вторачи в екрана и замислено кимна.

— Щом Джак е на руля, ние с вас можем да пийнем по чаша — предложи ми Сара.

Мислех, че ще слезе долу, но тя се насочи към кърмата и аз я последвах.

Сара наля два рома и ми подаде единия.

После, все още изправена, ме осведоми:

— Двамата с Джак сте направили силно впечатление на Едуардо и той е съгласен за трите милиона. — После ме попита: — С нас ли сте?

— Да.

— Добре. А Джак?

— И той.

Тя чукна чашата си в моята.

— И Бог ще е с нас.

— Нима тогава нещо може да се обърка?

Вдигнахме наздравица за това.

— Трябва да се срещнете с Карлос, за да ви обясни подробностите за участието ви в учебната екскурзия до Хавана, да подпишете документите за визата и да обсъдите още някои логистични въпроси. Можете ли утре да отидете в офиса му?

— Разбира се.

— Той ще ви каже по кое време.

— Аз ще му кажа по кое време.

Сара ме стрелна с поглед.

— Добре… и след няколко дни — в удобно за вас време — Карлос пак ще дойде в Кий Уест, за да поговори с вас и Джак за турнира. И да вземе копие от паспорта на Джак, както и някои данни за „Мейн“. Ще донесе разрешителното за турнира и чека за наема на яхтата. — Усмихна се. — Тайните операции започват с досадни подробности.

— Добре е и да свършват така.

Тя ме погледна.

— Всичко ще е наред.

Сигурно така бяха твърдели и за десанта в Залива на прасетата. Да не споменавам за стотиците опити на ЦРУ за покушение срещу Кастро. Да не забравяме и за Карибската криза, Мариелското бягство и търговското ембарго.

Както би казал Джак, Съединените щати и Куба толкова отдавна се преебаваха взаимно, че вече сигурно и на двете страни им харесваше.

Сега обаче бяхме в навечерието на нова ера — кубинското размразяване. Но преди това аз имах шанс да направя същото, каквото бяха правили адски много други американци, например мафията и ЦРУ — да се опитам да прееба Куба. Сигурно имах същия шанс за успех, колкото и да еба Сара Ортега.

— Защо се усмихвате?

— Сигурно от рома.

— Тогава изпийте още един. Харесва ми усмивката ви.

— И на мен ми харесва вашата.

Наляхме си по още едно и тя обяви:

— Другия път ще пием в Хавана.

Другият път можеше да ни е и последен.