Кубинската афера

11

Към осем вечерта седях на бара в „При Пепе“, мексикански ресторант в Зона Е на Международното летище Маями, пиех „Корона“ и преглеждах пакета с брошури за йейлската учебна екскурзия. Сигурно трябваше да ги прочета още преди няколко седмици, когато Карлос ми ги даде в стилния си офис в Саут Бийч, ама все си мислех, че това пътуване до Куба няма да го бъде. Е, щеше. Утре заран. И както препоръчваше брошурата със съвети, бях отседнал в хотела на летището, който се намираше в Зона Е, на десетина метра от ресторанта. Йейлската група се събираше в хотелското фоайе в ранни зори — и по-точно в пет и половина сутринта.

Джак ме докара на аерогарата по Презморската магистрала с моя форд „Иконолайн“. Естествено, ванът не покрива представата ми за кола, удовлетворяваща кризата на средната възраст, обаче ако си собственик на чартърна яхта за спортен риболов, имаш нужда от нещо такова. След няколко седмици щях да го сменя с „Порше“ 911.

Така или иначе, по пътя пак инструктирах Джак за неговата роля в кубинското ни приключение и му напомних да вземе още боеприпаси преди да отплава.

Напомних му също да не зарежда догоре в Кайо Гилермо, понеже „Мейн“ трябваше да е колкото може по- лека, ако се наложеше да се изнесем бързо — макар че по-скоро щяхме да имаме нужда от стелт. По-рано през седмицата бях изнесъл на Джак опреснителен курс по корабна електроника и се надявах, че ще намери пътя до Хавана и няма да отпраши за Пуерто Рико. Всъщност обаче едва ли щеше да има проблеми, ако просто следваше останалите яхти от турнира.

Въпреки че не изглеждаше особено въодушевен от кубинската си авантюра, Джак с нетърпение очакваше да получи своя дял от половин милион долара — макар че беше раздвоен относно вероятността да попадне под обстрел, за да заслужи другия половин милион за участие в бойни действия.

— Ще ти платя даже да не те улучат — обещах му.

Той ми предложи да вървя на майната си и се поинтересува как ще натоварим плячката на „Мейн“.

— Още не са ме осведомили.

— Съобщи ми, когато те осведомят.

— Някой ще ти съобщи — когато е нужно.

— А ако планът не ми допадне?

— Сигурен съм, че няма да ти допадне, Джак, какъвто и да е.

— Ей тука вече може да ме убият.

— Или да забогатееш.

— Или нито едното, нито другото. Щото се съмнявам, че ще успееш да се добереш до яхтата с плячката.

— И това ще реши проблема.

Поръчах си нова бира на барманката Тина и се върнах към мислите си. Преди да се отправиш на каквато и да е операция, трябва да видиш какво ти е известно, да определиш какво не ти е известно и да се опиташ да познаеш какво може да се обърка. И накрая, стигането дотам е само половината от купона — трябва ти свободен път за вкъщи.

Припомних си последните няколко седмици след срещата ни с Карлос в Маями. Както беше обещал, той повторно дойде в Кий Уест и ни посети с Джак на „Мейн“. Носеше ни документите и разрешителното за плаването до Куба с другите участници в турнира и водеше със себе си новия помощник — капитан, млад американец от кубински произход на име Фелипе, който изглеждаше компетентен и явно също знаеше, че целта ни не е да ловим риба за мир. Нямах представа колко му плащат, но се надявах да са предвидили и хонорар за участие в бойни действия.

Фелипе и Джак веднага се сприятелиха — стига Фелипе да разбираше, че капитанът е Джак — и се уговориха да излязат на пробно плаване с „Мейн“. Фелипе ми се закле, че бил запознат с бордовата електроника.

Попитах Карлос за тримата, които уж щяха да наемат яхтата ми, и той ме увери, че наистина били опитни риболовци и нямало да събудят подозрения. Освен това тези трима мъже, които адвокатът наричаше просто „амигос“, щели да вземат самолет от Куба за Мексико Сити в последния ден от „Пескандо Пор ла Пас“. Щели да се настанят в хотел в Кайо Гилермо и ако се наложеше „Мейн“ да се измъкне през нощта преди края на турнира, нямаше да са на борда и да усложнят положението, в случай че попаднем в престрелка. Тъй че с Джак щеше да се наложи да се оправяме само с Фелипе, ако всичко се окажеше двойна игра. На яхтата щеше да е и Сара, естествено.

Поинтересувах се и дали Едуардо възнамерява да е на борда на „Мейн“ и Карлос отговори отрицателно, защото възрастният кубинец бил персона нон грата в Куба и щели да го арестуват, ако стъпел на сушата — или ако кубинските власти се качили на борда и проверели документите му. Тъй че, макар да бях останал с впечатлението, че му се иска да дойде с нас, явно нямаше да види родината си този път — а сигурно и до края на живота си.

Освен това информирах Карлос за писмата, които щяха да бъдат отворени, в случай че аз или Джак умрем при съмнителни обстоятелства или изчезнем, и той отговори: „Очаквах да го направите, но можете да ни имате доверие“.

Състоящата се от десет яхти флотилия на „Пескандо Пор ла Пас“ трябваше да отплава от Кий Уест на двайсет и четвърти, събота, два дни след моя полет за Хавана със Сара и йейлската група. Екипажите и риболовците щяха да пренощуват в кубинската столица като жест на добра воля, но адвокатът недвусмислено ме предупреди, че нито аз, нито Сара не бива да се срещаме с никого от „Мейн“. Джак обаче искаше да ме черпи в Хавана, затова си чукнахме среща в прочутия бар на хотел „Насионал“. Карлос не командваше парада все пак.

Освен това Карлос носеше статия за турнира, публикувана в „Маями Хералд“, а и аз бях виждал подобни в „Кий Уест Ситизън“. Напоследък кубинското размразяване беше важна тема и въпреки че повечето материали бяха позитивни, хардлайнерите в кубинската изгнаническа общност категорично се противопоставяха на смекчаването на американската политика, провеждана в продължение на повече от половин век. По същество хората като Карлос, Едуардо и техните амигос искаха Фидел Кастро и брат му Раул да слязат от сцената — за предпочитане с краката напред, — преди да започне каквото и да е нормализиране на отношенията. Самият аз нямах определено мнение по този въпрос, както бях осведомил Карлос в „Зеленият папагал“.

Направих надлежна проверка на Карлос, като прегледах уебсайта му и го гуглирах. Изглеждаше такъв, за какъвто се представяше — любимия адвокат на кубинските антиправителствени организации в Маями, — и изобщо не го криеше в интернет.

Влязох и в служебния уебсайт на Сара Ортега. Тя работеше в малка бутикова архитектурна фирма и имаше талант. Когато забогатеех, може би щях да ѝ възложа да ми построи къща някъде. На страницата ѝ във Фейсбук нямаше много, например изобщо не се споменаваше за гадже. Проверката в Гугъл също не даде резултат.

Що се отнасяше до Едуардо Валаскес, той не съществуваше в Мрежата, но това не беше необичайно за човек на неговата възраст. И с неговото занимание. За него обаче се споменаваше в няколко вестникарски статии за кубинската изгнаническа общност — ако беше същият Едуардо Валаскес, — от които ставаше ясно защо не е добре дошъл в Куба на Кастро.

С две думи, информацията в интернет върши работа, ама трябва да се приема с едно наум, а и човек има нужда от някакъв контекст, за да си разтълкува прочетеното. Във всеки случай, каквото и да струваше, моята надлежна проверка не установи нищо съмнително и ето че сега пиех бира в „При Пепе“.

А относно издирването на сведения за Република Куба, както вече споменах, бях убеден, че това пътуване няма да се осъществи, затова и не отделих много време на „ориентирането в обстановката“, както му викат в армията. Какво ти трябва да знаеш за място, което смърди? Пък и Карлос доста подробно ме бе запознал със ситуацията и ме беше уверил, че Сара Ортега щяла да е основният ми източник на информация за страната и че освен йейлския пакет с брошури и един пътеводител нямало нужда да чета повече. Отбеляза също, че не ме били избрали заради познанията ми за Куба, а заради опита ми с оцеляване във враждебна среда, тоест Сара Ортега имаше мозъка, а Даниъл Маккормик — топките, сиреч куража и хъса. Трябваше да се получи.

Попитах го как двамата със Сара ще пренесем парите на „Мейн“ в Кайо Гилермо и Карлос отговори:

— Планът ще е готов преди да стигнете там.

— А как аз или Сара ще разберем какъв е планът?

— Ще ви съобщим.

Не си дадох труд да се осведомя как и кога ще направи последното — и двамата бяхме наясно, че е най- добре да не разполагам с тази информация, в случай че кубинската полиция прикрепи електроди към топките ми.

Карлос също ми съобщи:

— Не искаме да имате каквато и да е връзка е „Мейн“, затова нося документи за продажбата на вашата яхта.

— За колко?

— Имам сертифициран чек за точната сума на заема ви, платим на вашата банка.

Е, след като най-после имах възможност да се отърва от това бреме, не бях сигурен, че искам да се разделя с яхтата, обаче Карлос ме успокои:

— В договора е предвидена клауза за обратно изкупуване и когато се приберете от Куба, ще можете да си върнете яхтата на същата цена.

— На по-ниска, ако е надупчена от куршуми.

Той не обърна внимание на забележката ми и продължи:

— Почти няма вероятност кубинските власти да свържат туриста Даниъл Маккормик със собственика на „Мейн“, но ако го направят, може да заподозрат нещо.

— Ясно.

След това Карлос ми даде договора за покупко-продажба, някакви регистрационни документи и чека, платим на моята банка и издаден от „Сънсет Корпорейшън“, каквото и да беше това.

— И за още по-голяма сигурност прекръстих яхтата в документите за турнира — информира ме адвокатът.

— Яхтата си е ваша.

— И ще поръчам да напишат новото име на носа. — Той се усмихна. — „Мейн“ вече се казва „Голямата риба“.

— Харесва ми. — Ама за мене яхтата винаги щеше да си остане „Мейн“. И ако действително се стигнеше до обратно изкупуване, пак щях да напиша на носа „Мейн“, при това със златни букви, и щях да отплавам с нея за Портланд.

Подписах бумагите и продадох „Мейн“ на „Сънсет Корпорейшън“. В следващия си живот искам да съм адвокат от кубински произход в Маями с куфарче, пълно с трикове.

И накрая, Карлос не беше забравил наема за чартъра и ми даде сертифициран чек за трийсет хиляди долара, които си поделихме с Джак. Като прощален подарък Карлос ми връчи и пътеводител за Куба.

Поздравих го с новата му яхта и последните му думи към нас с Джак, преди двамата с Фелипе да напуснат Кий Уест, бяха:

— Vayan con Dios. — „Бог с вас“.

А последните думи на Джак, когато ме оставяше на летището, бяха:

— Ще се видим в Хавана.

И моите към него:

— Гледай да не съсипеш яхтата на Карлос. — Поръчах му и да купи четири бронирани жилетки със съответните размери.

Докато преглеждах йейлските брошури, работех върху третата си бира и втората купа начос и хвърлях по едно око на телевизора над бара, по който предаваха плейофа между Метс и Къбс. Сред брошурите имаше листовка, озаглавена „Трийсет често задавани въпроса“, и аз прочетох първия: „Всички казват, че е незаконно да се пътува до Куба. Това пътуване законно ли е?“.

„Да“, очаквано гласеше отговорът. Ако беше „Не“, нямаше да има още двайсет и девет въпроса. Обаче за нас двамата със Сара щеше да е законно само донякъде.

Продължих нататък: „Тази програма се различава от по-традиционните пътувания по това, че винаги трябва да е известно къде се намирате“. Даже когато сваляте някоя от жените в групата. Е, не, това не го пишеше. Ама сигурно се подразбираше.

Допих си бирата и си взех начос. Според списъка в пакета групата се състоеше от трийсет души и аз е радост установих, че не познавам никого. Освен Сара Ортега от Маями, естествено, която всъщност седеше на пет — шест метра от мене в компанията на две жени с изключително сериозен и прилежен вид, облечени така, че втори път да не ги погледне човек.

Сара обаче носеше бледосиня рокля е голи рамене, която едва покриваше коленете ѝ, и лоуфъри, които беше изула под масата.

Не се бяхме виждали и чували от нашия романтичен круиз и както го изискваше сценарият, сега не се познавахме. Но при влизането ѝ в „При Пепе“ погледите ни се бяха срещнали и ми се стори, че зървам мимолетна усмивка на устните ѝ. Май и намигане. Реших, че и тя е отседнала в хотела на аерогарата, макар и явно не с гаджето си.

Изглежда, в ресторанта имаше още хора от йейлската група, отседнали в същия хотел, и някои от тях очевидно се познаваха, а други просто се бяха приближили до някоя от масите и бяха попитали седящите там дали са от екскурзията до Куба, както беше направила Сара преди да се настани при двете жени. Питомците на Йейл са като вампирите — познават се един друг и на тъмно. От друга страна, питомците на

Боудън се познават един друг в бара — те са ония, дето лежат на пода.

Както и да е, откъснах очи от Сара, която и без това не гледаше към мене, и се върнах към брошурите. „Всеки ден е организиран така, че да осигури пълноценно общуване с кубинския народ“.

Което ми напомни за една от информативните тениски на Джак: „Постъпи в армията, виж света, срещни се с нови хора и ги убий“.

Продължих да чета: „Моля, имайте предвид, че Асоциацията на възпитаниците на Йейл възнамерява изрично да спазва всички изисквания на разрешението за екскурзията. Участниците трябва да се включват във всички групови дейности. Всеки участник е длъжен да пази екземпляр от Окончателната програма, който може да бъде изискан от Службата за контрол на чуждестранните активи през следващите пет години“.

Не бях чувал за тази държавна служба, ама звучеше сериозно. Аз не пазя никакви бумаги повече от пет минути, ако мога да го избегна, но може би трябваше да нося тази Окончателна програма с мене, в случай че се озовях в кубински затвор и допуснеха някой от новооткритото американско посолство да ме посети в килията.

— Носите ли си екземпляра от йейлската Окончателна програма, господин Маккормик?

— Не, сър. Изгубих го, докато ме гонеше полицията.

— Ами, тогава не мога да ви помогна. Преебали сте се.

Без да ме пита, Тина смени празното ми шише с нова студена бира.

— Нещо смешно ли?

— Просто си мисля за екскурзията.

— Закъде пътуваш?

— За Куба.

— Защо ти е да ходиш в Куба?

— Северна Корея вече я продадоха.

— Сериозно?

Тя беше десетина години по-възрастна от мене, не изглеждаше никак зле и си мислех, че ако флиртувам с нея, Сара ще забележи, ще изревнува и ще дойде да седне на бара. Ей такива глупости си фантазира човек, когато е обърнал някоя и друга биричка.

— Там ли си отседнал? — Тина кимна към хотелското фоайе.

— Аха.

Погледите ни се срещнаха и тя ме попита:

— Как са стаите?

„Ами, мога да ти опиша стаята си или да ти я покажа, ако вече не си виждала няколко“.

— И в по-лоши съм спал.

Тя се усмихна.

— И аз. — И прибави: — Бирата е от мене.

Един сервитьор ѝ донесе поръчки за напитки и Тина отиде да ги изпълни.

Хм, чукането с барманка може и да не беше добро начало на това пътуване — или на свалките ми със Сара Ортега. Хрумна ми, че Сара, която живееше в Маями, няма нужда да отсяда в хотела на летището и следователно е тук, за да се увери, че съм на линия. А не за да пием по нещо заедно. Може би по-късно.

Джак вика, че жените били като рейсовете от градския транспорт — след десет минути се появявала друга. Само че не като Сара Ортега. Подобно на жените от армията, с които съм излизал, Сара беше готова да даде живота си за нещо, в което вярва. И някак си бе успяла да ме уговори и аз да си сложа главата в торбата. Парите бяха сериозен мотив, естествено, но и не исках да я оставя да замине за Куба сама или с някой по-некадърен, а тя вярваше, че съм способен да се справя. Имал съм топки, нали така каза.

Мъжете са егоистични идиоти, податливи на женско ласкателство, обаче това си го знаем всички. И даже в Куба между нас със Сара да не се получеше нищо, завинаги щяха да ни останат спомените от Хавана. Освен ако не ни убиеха.

Пак насочих вниманието си към трийсетте въпроса. Номер четири ме информира, че трябвало да предам половината от визата си при пристигането си в Куба и било важно да не изгубя другата половина, иначе съм щял да имам проблем при напускането на страната.

Е, ако всичко минеше добре, другата половина нямаше да ми трябва, а ако минеше зле, тя нямаше да ме измъкне от Куба.

Не съм голям фен на груповите екскурзии — бил съм на две такива в Афганистан. Обаче бях съгласен, че това е подходящо прикритие — до момента, в който ние със Сара се отделим от групата. Тогава щяха да вдигнат аларма. Но ако в душата им имаше и капка романтика, кубинските ченгета щяха да си помислят, че страхотната мацка Сара Ортега и загорелият Даниъл Маккормик са се измъкнали, за да се уединят. И по думите на Карлос, това щеше да е прикритието ни, ако ни спре полиция в провинцията. И полицията наистина можеше да се върже — тъй де, макар и комуняги, те си бяха латиноамериканци, нали? Само че ако носехме шейсет милиона долара, щеше да се наложи да даваме допълнителни обяснения. И тогава нямаше да е излишно да съм въоръжен.

Отново се заех с брошурите и прочетох, че в Куба било незаконно да използваш щатски долари. Затова нашата група щяла да отиде в хаванска банка и да обмени доларите си за нещо, наречено ККВ, кубинска конвертируема валута, с каквато можели да плащат чужденците.

Карлос ме предупреди да нося най-малко три хиляди щатски долара, две от които получих от него за баса. Никога не отказвай пари — даже след като си ги отказал.

Също във връзка с валутните правила американците в Куба нямали право да използват кубинско песо при никакви трансакции и не можели да купят песо в кубинска банка. За съжаление, беше ми казал Карлос, нашите хора там искали да им се плаща в песо, понеже не им било разрешено да притежават и харчат щатски долари и ККВ. Затова Сара щяла да носи триста хиляди кубински песо — възлизащи на около хиляда и двеста долара — скрити в себе си и да ги даде на нашите хора в Куба, задето рискуват да ги арестуват и хвърлят в затвора. Парите ми се сториха малко, обаче се равнявали на кубинска заплата за петдесет години. Не биваше да отстъпвам от петте милиона. Долара, не песо.

Върнах се към брошурата, в която пишеше, че в Куба почти нямало интернет, а мобилният ми телефон сигурно нямало да хваща сигнал. Това вече го знаех от Карлос, който излишно ме беше предупредил, че със Сара трудно ще поддържаме връзка. Проблем можеше да възникне например и ако се наложеше да се обадим по спешност в американското посолство. Но както се научаваш в армията, в битка влизаш с каквото снаряжение разполагаш, а не с каквото ти се иска.

Разбира се, ние със Сара можехме да носим сателитни телефони, обаче според Карлос това страшно щяло да алармира кубинските власти и ако ни спрели, със същия успех можело да имаме служебни карти от ЦРУ.

Отпих голяма глътка бира и усетих как алкохолът се пропива в мозъка ми, което понякога ме прави по- честен със себе си. Подсъзнателно разбирах, че тази кубинска авантюра не е толкова заради парите, колкото заради нуждата на Мак от действие, от приключения, което беше свързано с непоносимостта ми към работата от девет до пет. Тъкмо затова бях напуснал Уолстрийт и се бях озовал в Афганистан за никакви пари. И после на една малка яхта в големия океан — въпреки че морските приключения никога не са ми вдигали адреналина така, както бойните действия. И за да съм откровен, може да имаше и някаква връзка е ролята на баща ми. Ама тоя анализ щеше да остане за друг път.

Във всеки случай сега разполагах с елегантно решение както на финансовите ми проблеми, така и на скуката от кризата на средната възраст. Куба. А ако слушах Сара, Карлос и Едуардо, щях да извърша благородно дело, като нанеса удар срещу един потиснически режим и поправя една отдавнашна несправедливост. Обаче знаех, че на първо място върша нещо за самия себе си. И за Джак. И съответно за всички като нас, чийто живот е осакатен от война.

Като стана дума за това, подобно на повечето ветерани, аз признавах, че службата ме е направила по- добър човек. В документите за освобождаването ми от военна служба пишеше „почетно“, което беше вярно. Не беше вярно обаче, че освен военната специалност, пехотен командир, нямам гражданска специалност от военен интерес. Оказваше се, че имам. Погледнах към масата на Сара. Нямаше я.

Помолих Тина за още една бира, но тя ми даде бележка, написана върху хартиена салфетка. Текстът гласеше: „Идете да се наспите. Утре е тежък ден. Подпис: С.“

Или, както казвах на хората си в навечерието на опасна операция: „Утре ще е най-дългият или най-късият ден в живота ви. От вас зависи“. И естествено, от врага, боговете на войната и съдбата.

12

За да ни потопи в приключенска атмосфера, второразредната чартърна компания ни возеше със стар „Макдонъл Дъглас“ МД-80, който беше видял и по-добри дни.

Сара седеше до прозореца десетина реда пред мене и доста възрастният ѝ съсед май спеше, а можеше и да е умрял от страх по време на излитането.

Аз седях откъм пътеката и мъжът на средна възраст до мен — който ми сподели, че бил от групата за дружба между народите на САЩ и Куба „Приятелска планета“ — зяпаше през прозореца, докато аз четях за Кайо Гилермо в пътеводителя от Карлос. Освен истински рай за риболовците, Кайо Гилермо също бил едно от седемте легални входни пристанища в Куба, което означаваше митническа и миграционна проверка и засилена охрана. И със сигурност стражеви катери.

Оставих пътеводителя, прозях се и се огледах. Трийсетината души от йейлската група бяха пръснати из самолета, който беше пълен, и само можех да предполагам какви са другите пасажери, от какви групи са и защо отиват в Куба.

Както бяхме инструктирани, в пет и половина сутринта участниците в йейлската екскурзия се бяхме събрали във фоайето на хотела, където ни приветстваха нашите водачи, млад мъж на име Тад и млада жена на име Алисън. И двамата бяха преподаватели в университета, но организаторските им способности не вдъхваха доверие. Тад беше трийсетинагодишен, макар че младееше, несъмнено в резултат от уединения живот в академичните среди. Имаше нужда от три години в армията. Алисън не изглеждаше никак зле, обаче ми се стори малко строга, може би даже педантична. Ако пътувах сам, щях да приема това предизвикателство. Така или иначе, според програмата Тад и Алисън щяха да изнасят лекции за кубинската култура, като часът и мястото предстоеше да бъдат оповестени или в моя случай, избегнати.

По време на събирането на групата Сара се държеше на разстояние от мене, което напълно ме устройваше в пет и половина сутринта. Носеше черен панталон, сандали и тясна зелена тениска с яка. Чудех се къде е скрила тристате хиляди кубински песо.

Подобно на повечето мъже в групата, аз се бях облякъл за път небрежно — панталони каки, тениска с яка и спортни обувки. Също по отношение на дрехите, Карлос беше казал, че когато избягаме от столицата, със Сара трябвало да приличаме на пешеходни туристи, затова двамата бяхме с раници и щяхме да зарежем куфарите си, когато се измъкнехме от хотела в Хавана, за да не се върнем никога повече там.

След събирането на групата и поименното преброяване всички отидохме в друга зона на летището, където бяхме подложени на безкрайно попълване на формуляри, проверка на паспортите и визите и други бюрократични гадости. Накрая, след като платихме по двайсет и пет долара кубинска изходна такса, получихме бордните си карти от Чартърни авиолинии „Криле и молитва“ или както там се казваше превозвачът.

Използвах тези протяжни процедури, за да поогледам спътниците си. Повечето бяха двойки, главно на средна възраст, и мнозина, изглежда, се разкайваха за прибързаното си решение да се хвърлят в кубинската авантюра. Аз също. Освен това забелязах седем — осем самотници като нас със Сара и няколко по-възрастни жени от оня тип, дето винаги може да ги видиш по груповите екскурзии, понякога до екзотични места, където здравеопазването е несигурно. Отдавам им дължимото, обаче няма да им отстъпя амоксицилина си.

По-важното беше, че никой от групата не ми се стори подозрителен — освен нас двамата със Сара. И нещо интересно — освен Сара Ортега в списъка нямаше други испански фамилни имена. Надявах се да не я нарочат още с кацането ни в Хавана.

Едно име от списъка ми беше познато — Ричард Невил, автор на бестселъри. Бях чел един — два негови романа, които не бяха чак толкова лоши. Спомнях си снимката му върху обложката и го разпознах; стоеше настрани — или странеше — от групата. С него пътуваше една жена, Синди Невил според списъка. Достатъчно млада, за да му е дъщеря, обаче не си приличаха, тъй че трябваше да му е жена. Синди беше готина мацка и се зачудих какво е намерила в него. Сигурно издутината на панталона — портфейла му де, на чатала.

В списъка имаше някой си Бари Нейлбъф, професор в Йейл, който заедно е Тад и Алисън щял да изнася лекции.

Нейсе, след третото или четвъртото поименно преброяване и някои объркващи инструкции от Тад и Алисън ни остана време за едно бързо кафе и евентуално последния ми варен геврек в тоя живот. И после към изхода.

И сега, четирийсет минути след излитането от Маями, вече започвахме да се снишаваме към Хавана — или към ада, според Едуардо и Карлос. Представях си как са изглеждали тези полети през 50–те години. Богати комарджии, кинозвезди, мафиоти и търсачи на силни усещания от Ню Йорк и Маями, летящи е луксозни въздушни лайнери за греховна Хавана — казина, проститутки, еротични шоута, порнография и дрога, по онова време все неща с ограничено разпространение в Америка. Стара Хавана трябваше да е била възхитително упадъчен град, нищо чудно, че продажното правителство на Батиста беше паднало като гнило манго. Спомних си, че дядото на Сара се измъкнал с един от последните пътнически полети от Хавана до Маями. Сега внучка му се завръщаше и се надявах да има неговия късмет при измъкването.

Подобно на радикалните ислямисти, с които съм се сражавал, комунистите не си падат по забавленията и ги забраняват, когато вземат властта. Веднъж казах на един пленен талибански боец, чрез преводач, естествено: „Животът е кратък, синко. Чукай се, смей се, пий коктейли и танцувай“. Обаче той си имаше собствено виждане за живота.

На моя съсед му омръзна да зяпа навън и ме заговори.

— Крайно време е да нормализираме отношенията си.

— Аха.

— И да вдигнем търговското ембарго.

— Добра идея.

— Нашето правителство ни лъже.

— На мене ли го казвате?!

— Сериозно, кубинците са като нас. Искат мир. И по-добри отношения.

Всъщност искаха да избягат в Маями, но му отговорих:

— Много хубаво.

— Мисля, че приятно ще се изненадаме.

Чух сигнала за закопчаване на предпазните колани и отбелязах:

— Капитанът току — що включи надписа „Не разговаряйте“.

Моят спътник отново се обърна към прозореца и аз използвах възможността да попълня митническата си декларация. Имах ли огнестрелно оръжие? Щеше ми се. Носех ли алкохол? Само колкото беше останало в мозъка ми.

Във формуляра освен това питаха дали имам кубински песо и ако да, колко. Зачеркнах „не“, ама не бях сигурен какво ще реши да отговори Сара. Честността е най-добрата политика, освен ако можеш да излъжеш безнаказано.

Предстоеше ми да попълня и миграционния формуляр. За пръв път ли посещавах Куба? „Да“. И за последен. Къде щях да отседна? „Парке Сентрал Хотел в Хавана“. Трябваше ли да спомена и за пещерата? Не. Що се отнасяше до заминаването ми, написах номера и датата на обратния ми полет — макар че си запазвах правото да избягам по-рано с яхта, под обстрел. Подписах декларацията.

Вдигнах глава и видях, че Сара се приближава към мен. Не ме погледна, понеже отиваше в тоалетната. На връщане обаче ме докосна с пръсти по рамото. Тайната ни връзка се развиваше. Беше вълнуващо.

Докато се снишавахме, видях Хавана в далечината, над двумилионен град, построен около голямо пристанище, което осигуряваше достъп до Флоридския пролив и останалия свят — стига да се добереш до него.

Заходихме към международното летище „Хосе Марти“ и видях няколко пътнически терминала до общо взето пустеещи паркинги. Забелязах, че в единия край на аерогарата има военен сектор — кубинските военновъздушни сили явно се състояха от пет достойни за музей съветски изтребителя МиГ, няколко хеликоптера руско производство и един престарял американски ДС–3 с червена звезда на опашката. Дано бяха приземили миговете и вертолетите за резервни части и ремонт и не ме подгонеха, когато отплавах от Куба.

Бях прочел в пътеводителя, че през 1961–ва кубински пилоти изгнаници бомбардирали летището „Хосе Марти“, подготвяйки подкрепения от ЦРУ десант в Залива на прасетата. Бомбардировачите американско производство явно били осигурени от Управлението. Разбирах защо режимът на Кастро може да има някои нерешени проблеми с гнева. Така или иначе, сега летището изглеждаше нормално, обаче бях сигурен, че нищо не е забравено.

Самолетът кацна и аз пристигнах в Куба, на безкрайните сто четирийсет и пет километра от „Зеленият папагал“.

13

Слязохме от самолета и тръгнахме в индианска нишка по нажежената писта под палещото слънце и погледите на охранителните полицаи, въоръжени с руски АК–47. Последния път, когато бях виждал калашник, с него стреляха по мене.

Насочихме се към Терминал 2, мрачна отблъскваща сграда, според пътеводителя построена по време на кубинско — съветската дружба специално за нуждите — или за изолиране — на американци, пристигащи с чартърни полети. Огледах се за надпис „Добре дошли, американци!“, ама вероятно го бяха пратили на ремонт. Освен това климатичната инсталация не работеше или пък изобщо нямаше такава, но пък имаше вентилатори.

Тад държеше високо табела „Йейл“ и групата се струпа около него. Видях подобни табели с имена на културни институции, художествени галерии и други университети. Куба очевидно ставаше модерна дестинация.

Тад ни подканяше да се приближим още повече и си помислих, че иска да изпълним хорова песен, обаче той извика:

— Не се отделяйте един от друг, моля! — Сара се озова до мен и ми се стори малко напрегната, което беше обяснимо, така че реших да я ободря.

— Привет! Аз съм Дан Маккормик. Ти как се казваш?

Тя ме стрелна с бегъл поглед.

— Сара.

— За пръв път ли си тука?

— Не.

— Знаеш ли откъде мога да си купя пури?

— От магазин за пури.

— Ясно. Сама ли пътуваш?

Сара не отговори, но на устните ѝ за миг плъзна усмивка и аз успокоително я потупах по ръката.

Алисън намери някакъв униформен служител, който насочи йейлската група към полицая от миграционната служба, който седеше в кабинка зад високо гише.

Наредихме се на опашка и Сара се оказа няколко души пред мене. Вече изглеждаше съвсем спокойна, само че някъде в себе си или в багажа си носеше триста хиляди кубински песо, за които щяха да ѝ искат обяснение, ако я претърсеха. Имаше и начертана на ръка карта за пеши преход, която можеше да събуди подозрение, ако някой бдителен полицай поискаше да види йейлската програма.

Приличащият на робот полицай от миграционната служба даде знак на първата на опашката — една от събеседничките на Сара в мексиканския ресторант — да влезе в кабинката.

Взе миграционния ѝ формуляр, сравни лицето ѝ със снимката в паспорта и потърси името ѝ в списъка на клипборда си. Зададе ѝ няколко въпроса, които не успях да чуя, после я помоли да отстъпи назад, да си свали очилата и да погледне към монтираната над гишето камера. Не исках да ме снимат, но едва ли имах избор.

Полицаят подпечата визата на жената, задържа едната половина и постави печат в паспорта ѝ. Накрая натисна един бутон и ѝ даде знак да излезе през вратата от лявата страна на кабинката. Зачудих се дали някога ще я видим отново.

Той даде знак на следващата американка, Алисън, и процедурата се повтори.

Опашката напредваше бавно и когато по едно време към кабинката се приближиха заедно мъж и жена, полицаят изпадна в пристъп на ярост и закрещя: „Uno! Uno!“, все едно не беше получил циркулярното писмо за кубинското размразяване.

Дойде редът на Сара и тя влезе в кабинката така, като че ли е нейна собственост.

Полицаят обърна специално внимание на сеньорита Ортега и видях, че двамата нещо не мелят добре. Сара се отдръпна назад за снимка, после си взе визата и паспорта и изчезна през вратата.

Оня вдигна телефона и поговори с някого, после даде знак на следващия. Надявах се да се е обаждал да му донесат още мастило за печата, а не за Сара Ортега.

След петнайсетина минути дойде моят ред и влязох в кабинката.

Полицаят впери безизразните си очи в мен. Дадох му паспорта си, миграционния си формуляр и своята visa tarjeta del turista. Туристическата си виза де.

Той провери паспортната ми снимка, прелисти страниците и установи, че не съм излизал от Съединените щати, откакто преди две години плавах с „Мейн“ до Каймановите острови.

— Пътувате ли с някого? — със силен акцент ме попита кубинецът.

— Не. — „Обаче искам да чукам жената, която те ядоса“.

Бях готов за снимка, но той продължаваше да зяпа паспорта ми и се зачудих дали по погрешка не съм му дал паспорта, издаден от Републиката на раковината. Накрая ми нареди:

— Отстъпете, погледнете камерата, не се усмихвайте.

Отдръпнах се назад, намръщих се и позволих да ме снимат — за тайната полиция. Той ми подпечата паспорта и визата, задържа своята половина и натисна бутона, за да отключи вратата, която сигурно водеше към дупка в пода.

Излязох в митническата зона, където кучета душеха хора и багажи, и минах през скенер, докато пускаха раницата ми през рентген. Митничарят отвори раницата и разгледа бинокъла ми, който носех, понеже бях преценил, че ще ми е от полза по пътя до пещерата и Кайо Гилермо. Освен това намери швейцарското ми ножче и го размаха пред носа ми.

— Защо носи?

— Да си отварям бирата. Cerveza.

— Незаконно. Такса. Десет долара.

Реших, че иска да каже „глоба“, което си беше чисто изнудване, обаче му дадох десетачка и той ми върна ножчето с думите:

— Добре, може върви.

Тоя bandito току — що беше изкарал половин месечна заплата, но всъщност се радвах, понеже се бях убедил, че във въпросната Република има корупция. Можеше да ми е от полза.

Насочих се към зоната за получаване на багажа — дълго гише, върху което бяха нахвърляни куфари и сакове. Огледах се за Сара, но не я видях. Видях обаче Алисън, която упътваше към изхода всички излезли от митницата.

Намерих си куфара и го затеглих към митничаря, който събираше декларациите. Върху багажа на някои хора преди мене имаше тебеширен знак и ги насочваха към гише, където проверяваха куфарите им. Поредната възможност да вземат „такса“. Или да ги отведат за обиск. Тревожех се за Сара. Щях да попитам Алисън дали я е виждала, ама нали уж не познавах Сара Ортега.

Върху моя куфар нямаше тебеширен знак, тъй че просто дадох декларацията си на митничаря и излязох под яркото слънце навън. Отпред бяха паркирани туристически автобуси, всеки с табела, и аз се насочих към този на Йейл. До рейса стоеше Тад и отмяташе имената в списъка си, а един кубинец товареше куфарите в багажното отделение.

— Маккормик — казах на Тад.

Той откри името ми и ме отметна.

— Можете да дадете куфара си на този господин и да се качите.

Завъртях списъка му към себе си и видях, че повечето имена са отметнати, но не и това на Сара Ортега. Оставих куфара си на тротоара и тръгнах обратно към терминала. Въоръженият охранител на изхода ясно ми даде да разбера, че е забранено да влизам обратно, затова останах там и занадничах вътре.

Джиесемът ми не хващаше сигнал, а даже да хващаше, нямах номера на Сара. Според плана трябваше да си разменим номерата по някое време след кацането, в случай че имаме сигнал в Хавана.

Отвътре излязоха няколко познати ми лица от нашата група, обаче нея я нямаше.

Тъкмо си мислех да съобщя за изчезването ѝ на нищо неподозиращия Тад, когато се появиха Алисън и Сара. Теглеха куфарите си и си приказваха. Сара кратко ми кимна и Алисън, която ме позна, каза:

— Вече всички сме тук и можем да се качваме на автобуса.

И забърза натам, но Сара поизостана.

Въпреки че не я познавах, предложих да ѝ нося раницата, както би постъпил всеки джентълмен с красива дама, която му е хванала окото. Тя прие и докато отивахме към рейса, я попитах:

— Какво стана?

— Заведоха ме в една стая и ми претърсиха багажа. Обискираха ме и ми зададоха няколко въпроса.

— Мислиш ли, че е случайно?

— Тук нищо не е случайно. Става въпрос за профила на туриста. И за параноя. Имат проблем с американските туристи от кубински произход.

— Добре… а парите? Картата?

— Никога не бива да се опитваш да криеш нещо. Картата е пъхната в пътеводителя ми и изобщо не ѝ обърнаха внимание. Кубинските песо са в раницата ми сред щатските долари, както и при предишното ми идване. Митничарят ме попита защо внасям песо в страната.

Бях сигурен, че му е отговорила убедително, иначе сега нямаше да вървим заедно.

— Напомних му, че не е незаконно да притежавам песо, а само да ги харча, и му посочих, че съм ги декларирала. Показах му квитанцията за покупката на кубинска валута от една канадска банка и го информирах, че имам намерение да ги дам на различни кубински благотворителни организации — което всъщност се прави от американски фондации за хуманитарна помощ и е напълно законно.

— Явно ти е повярвал.

— Повярва на парите. — И поясни: — Кубинската митница е златна мина за митничарите. Ако те арестуват, и държавата им става ортак. Ако им платиш глоба, направо си я прибират в джоба.

— Мене ме отръскаха десетачка.

— С малко си се разминал. На мен ми струваше двеста.

— Сбъркали сме си професията. — Сеньорита Ортега се оказваше хладнокръвна дама. — Май не тръгва добре още от паспортната проверка.

— Полицаят се държа отвратително, пита ме защо една американка идва повторно в Куба и как съм можела да си позволя да отседна в „Парке Сентрал“. Всъщност намекваше, че съм проститутка, и аз му казах, че ще се оплача от него.

— Сигурно той е предупредил митничарите за тебе.

— Сигурно. — И прибави: — Не мога да ги понасям.

— Аха. — Обикновено моята голяма уста ме вкарваше в беля. Сега трябваше да се тревожа за още една.

Тад и Алисън ни очакваха с нетърпение. Сара си взе раницата и мина пред мене. Тад я отметна, кубинецът натовари куфара ѝ и тя се качи в рейса.

Тад вероятно си мислеше, че пак ще му взема списъка, понеже го притисна към гърдите си.

Последвах Сара в автобуса. Климатикът работеше и вътре беше студено като в Мейн.

Рейсът беше около петдесетместен, тъй че лесно намерих свободна двойна седалка и се настаних до раницата си. Сара седеше зад мене до една от по-възрастните жени.

Тад и Алисън също се качиха, поздравиха всички и Алисън отбеляза:

— Е, не беше чак толкова зле. — Представи ни шофьора ни, Хосе, и ни призова групово да го поздравим: — Buenos dias, Jose!

Груповите екскурзии изискват известна доброволна инфантилност. Спомних си за жълтия ни училищен рейс.

Хосе потегли и се отправихме към Хавана, която според пътеводителя се намирала на двайсет километра от летището, тъй че Тад и Алисън имаха време да ни осведомят за програмата до вечерта. Кубинският ни екскурзовод щял да дойде на приветствената вечеря в хотела ни и да отговори на всичките ни евентуални въпроси за Куба. Първи въпрос: как да стигнем от тук до Париж?

Рейсът беше комфортен, произведен в Китай и подходящ за американци, въпреки че тоалетната временно не работеше и сигурно щеше да си остане така докато от Шанхай не пристигнеше водопроводчик.

Тад и Алисън вече били идвали в Куба, информираха ни те, макар и не заедно. Надявах се да се свалят и да се чупят някъде.

Престанах да ги слушам и се зазяпах през прозореца. Районът на летището изглеждаше запуснат — порутени сгради с ламаринени покриви, — но буйната тропическа растителност почти успяваше да скрие мизерията. На няколко пъти се налагаше шофьорът рязко да завива, за да избягва магарешки каручки, които йейлските възпитаници снимаха през прозорците.

Та ето ни в ада. Има един документален сериал за съдбата на обикновени хора, които са се съгласили да внасят или изнасят наркотици от някоя скапана държава. Залавят ги, естествено, и аз се смеех на глупостта на тези аматьори, дето за няколко долара повече рискуват да ги хвърлят за десет — двайсет години в адски затвор в страна от Третия свят. Как са си го мислили това? Аз за нищо на света не бих направил такова нещо.

14

По шосето от летището почти нямаше трафик. Нямаше и признаци за търговска дейност — нито магазини, нито бензиностанции, даже нямаше „Макдоналдс“. Продаваше се единствено Революцията, рекламирана на билбордове, повечето от които с познатия напомнящ на Христос лик на Ернесто Че Гевара и вероятно негови думи във възхвала на Ла Револусион. Графити видях само върху стената на една срутена къща: „Cuba si — Yanqui no“[3].

Ако превърнатият в мъченик Че беше лицето на революцията, Фидел бе човекът зад кулисите. В информационните брошури от Йейл пишеше, че Фидел Кастро скромно избягвал да насърчава култ към своята личност, затова нямало да видим негови статуи и портрети, нито на брат му Раул. Нямало даже пощенски картички и сувенири с техни изображения. Според мене режимът се лишаваше от възможността да спечели някой и друг долар от тениски с братя Кастро.

Стигнахме до предградията на Хавана за около половин час.

Първите впечатления обагрят бъдещите възприятия и моето първо впечатление от Куба можеше да се определи с една дума: разруха. Повечето сгради в Хавана, също като ония по пътя от летището, бяха порутени — или направо срутени. Но пък по улиците нямаше боклуци, може би защото никой нямаше нищо за изхвърляне.

Нямаше и много частни коли, а онези, които видях, бяха главно съветски таратайки, бълващи изгорели газове. Обаче забелязах и първия си стар американски автомобил, яркожълт шевролет кабрио, модел 56–а или 57–ма. Йейлчаните го фотографираха от рейса.

Като че ли имаше много хора, които само се мотаеха, без да вършат нищо, включително работни групи, явно в почивка от онова, което правеха за двайсет долара месечно. Не видях някой да е дрипав, но много жени носеха еднакви тъмни панталони и блузки от ликра. Дори в Куба да гладуваха, както твърдеше Едуардо, това не се забелязваше в Хавана, където много дами изглеждаха охранени. Мъжете обаче бяха по-слаби и най-често носеха тъмни панталони, сандали и тениски, повечето е американски емблеми. Не се мяркаха деца, но те сигурно бяха на училище — или още не бяха родени, понеже Куба е на едно от последните места по раждаемост в Западното полукълбо, което никога не вещае добро за бъдещето на една страна.

Рейсът продължи нататък и Алисън обяви, че първата ни планирана спирка е Плаза де ла Револусион, където всички се изсипахме от климатизирания автобус в октомврийски знойната Хавана.

Площадът беше огромен и Тад ни осведоми, че на службата на Йоан Павел II през 1998–ма на него се събрали един милион души — десет процента от населението на Куба. Папата трябваше да е раздал адски много хляб и вино. Нещо повече, за една официално атеистична страна, прекалено много хора бяха дошли да чуят Божието слово.

Плаза де ла Револусион беше заобиколена от грозновати сгради, на фасадата на една от които имаше гигантски метален силует на брадатия Че Гевара с надпис „Hasta la Victoria Siempre“ — отначало реших, че това са прощалните думи на Че към жена му Вики, обаче Тад ме светна, че означавало „Винаги към победа“. Трябваше бързо да усъвършенствам испанския. „Corona, рог favor“.

Така или иначе, около бетонния площад бяха спрели десетина туристически рейса и наоколо се мотаеха екскурзианти, правещи с джиесемите си снимки, които не можеха да пратят на никого, докато не напуснат безинтернетна Куба.

Всички се бяхме надявали на площада да има обществена тоалетна и да продават разхладителни напитки, ама разхладителните напитки и тоалетните явно не бяха включени в новия петилетен икономически план.

Неколцина от групата ни се вмъкнаха да ползват тоалетните в чуждите рейсове, а други се върнаха на хладно в нашия автобус. Първите ни няколко часа в Куба бяха предизвикателство за по-мекушавите, които сигурно нямаше да се запишат за йейлска учебна екскурзия в Афганистан.

Пред една от грозните сгради бяха спрели военни коли и наоколо имаше десетки въоръжени войници. Тад каза, че това бил комунистическият Партиен дом. Йейлските възпитаници го снимаха.

Освен това на площада бяха паркирани множество стари американски автомобили и шофьорите на тези красиви таксита примамваха туристите да се фотографират до колите им, на антените на много от които се вееха американски флагчета. Интересно.

Всички таксита бяха отпреди 1959–а, естествено, годината, в която времето тук беше спряло, и всички изглеждаха като нови, далеч по-грижовно реновирани и поддържани от околните сгради. Когато идния месец забогатеех, май щях да си купя стар кадилак.

Междувременно реших, че от тези коли ще стане хубава снимка за Дейв Кац, затова се спрях на един бледосин „Буик“ кабрио, чийто шофьор ме информира, че бил модел 1956–а. Дадох му айфона си да ме увековечи до него. Сара стоеше наблизо и аз я помолих да позира заедно с мене, обаче тя отказа. Собственикът на буика, който говореше добре английски, не прие отказа ѝ — нали щеше да изпусне два долара! — хвана я за ръка и я доведе при колата. Предприемчивият и романтичен джентълмен ни подкани да застанем по-близо един до друг и аз я прегърнах с потната си ръка.

— Чудесно! Усмихнете се!

Той ни снима два пъти и аз се обърнах към Сара.

— Ще ти ги пратя с есемес. Ще ми дадеш ли номера си?

— Може би по-късно. — Докато тя се отдалечаваше, видях, че неколцина от групата ни са забелязали моя интерес към красивата дама, на която бях помогнал на летището. Дадох на шофьора пет долара, въпреки че тази трансакция беше незаконна и за двама ни.

Като стана дума за това, Алисън съобщи, че трябвало да идем до банката да получим ККВ, понеже парите им понякога свършвали. Всички се натоварихме на рейса и Тад ни предупреди, че се случвало касиерите да пробутват фалшиви банкноти от по петдесет и сто ККВ, които купували на половин цена, а истинските запазвали за себе си.

— Проверявайте водните знаци — посъветва ни Тад.

Дядото на Сара сто на сто се обръщаше в гроба си.

Потеглихме и се насочихме на север по широк булевард със затревена разделителна ивица, фланкиран от сгради в стил ар деко, повечето от които се нуждаеха от реновиране. Всъщност целият град имаше нужда от американски предприемачи от кубински произход.

Рейсът зави по една пряка и спря пред малка и мизерна наглед постройка, която приличаше на социална служба, а всъщност се оказа държавна банка. Влязохме в занемареното здание и се наредихме на опашка да обменим щатските си долари за кубинска конвертируема валута.

Карлос ме беше посъветвал да не обменям повече от петстотин долара наведнъж, за да не привличам внимание. Според него половината от жителите на Хавана били доброволни доносници, наричани „лос виджилантес“ или „лос чиватос“ — „сочещите с пръст“ — членове на революционни комитети за бдителност, които донасяли за съседите си и за подозрително поведение на чужденци. Добре де, определено не бяхме в Швейцария, ама имах чувството, че подобно на Едуардо, Карлос преувеличава упадъка на кубинското общество. Някъде отвъд параноята и омразата към режима съществуваше реалност, която не можеше лесно да бъде разбрана.

Подадох пет зелени стотачки и паспорта си на намръщения касиер и зачаках да получа петстотин ККВ по официалния обменен курс едно към едно, обаче се оказа, че за щатски долари имало десет процента преебаваща янките такса, и освен това ми фотокопираха паспорта.

След като всички отново се качихме на автобуса, вдигайки новите си банкноти ККВ към светлината, за да проверим водните знаци, Тад направи поименна проверка и потеглихме. Алисън съобщи, че следващата ни спирка била хотел „Насионал“, където сме щели да обядваме, а после хотел „Парке Сентрал“, където — дано! — стаите ни щели да са готови.

Докато пътувахме на север към Флоридския пролив, се загледах през прозореца. „Хавана — мухлясало великолепие“, пишеше в пътеводителя.

Когато посещаваш място, което си мислиш, че познаваш, защото са го давали по новините или защото за него е приказвано и писано страшно много, всъщност установяваш, че не знаеш абсолютно нищо. Както съветваха моите туристически брошури, „Забравете предразсъдъците си и открийте Куба сами“.

Добре, ама в крайна сметка за мене нямаше значение истината за това място и нямах желание да си тръгна оттук по-добре информиран. Имах желание да си тръгна по-богат. И жив.

15

Нашият автобус зави по дълга обточена с дървета отбивка, свършваща при импозантния хотел „Насионал“. Според Алисън той бил вдъхновен от „Брейкърс“ в Палм Бийч, където бях отсядал веднъж. Обаче това беше в безгрижните дни, преди да потопя малкото си състояние в „Мейн“ — която всъщност вече не притежавах.

Алисън също ни осведоми, че „Насионал“ бил открит през 1930–а и там се разиграли някои изключително важни събития от кубинската история — например превземането му от група революционери, много от които по- късно били екзекутирани. Може да бяха негодували срещу космическите си сметки в хотела. Освен това, пак според Алисън, там били отсядали богати, прочути и влиятелни хора като кралски особи, световни лидери и американски кинозвезди. Както и мафиоти, сред които Майер Лански и Лъки Лучано, които през 1946–а организирали най-голямата среща на американската мафия, проведена под прикритието на концерт на Франк Синатра. Зачудих се дали Франк е знаел какво става. Във всеки случай, бях чувал за „Насионал“ и бях решил, че е подходящо място да се срещнем с Джак.

Всички слязохме от рейса и прекосихме пищното фоайе, в което се забелязваха признаци на реновиране. Излязохме през задния изход, минахме по терасата и се спуснахме по полегатата морава към Флоридския пролив. Тад и Алисън ни заведоха при открит павилион, където се сервираше обяд на туристически групи.

За групата от „Йейл“ бяха запазени две дълги маси. Настанихме се и аз се озовах между две двойки, които се опитваха да водят разговор помежду си. Срещу мене седяха авторът на бестселъри и красивата му жена.

Нямаше да издържа да остана там през целия обяд в семеен стил — „подайте ми фасула, ако обичате“, — затова се извиних и се спуснах надолу по склона към някакво укрепление, гледащо към Флоридския пролив.

Мотаещ се наоколо екскурзовод ми предложи урок по история за един щатски долар и аз му обещах два, ако успее да се вмести в по-малко от четири минути.

Екскурзоводът, студент, казваше се Пабло, ми разказа, че част от това укрепление била по-стара, обаче по време на Карибската криза през 1962–ра Фидел Кастро наредил върху възвишението на хотел „Насионал“ да построят ново, понеже режимът се опасявал от американска инвазия.

Така нареченото укрепление изглеждаше смехотворно — състоеше се от няколко бункера и открити огневи гнезда. Като бивш военен знаех, че такива постройки могат да бъдат унищожени за около две минути с един — единствен залп на 406 мм морски оръдия. Обаче понякога външният вид е по-важен от съдържанието.

Пабло също смяташе укреплението за пълен майтап и ми сподели, че искал да отиде в Съединените щати.

— Ей там — каза той, като гледаше към Пролива.

— Успех. — Дадох му зелена десетачка и той ми изложи мнението си за кубинската икономика. За нищо не ставала.

Тъкмо обмислях дали да не се насоча към бара, когато се появи Сара и каза на Пабло нещо на испански. Той се засмя и ѝ отговори, после си тръгна с половинмесечната си заплата.

— Какво му каза?

Тя се усмихна.

— Попитах го дали флиртуваш с него и го информирах, че в противен случай бих опитала аз.

— Можеше просто да му кажеш „адиос, амиго“.

— Разговорите в Куба трябва да се водят с чувство за хумор. Нали си нямат нищо друго. — После ми предложи: — Хайде да се поразходим.

Тръгнахме по алея, която гледаше към четирилентовия път покрай вълнолома. Каквото и означавало името на булеварда, според Сара — Малекон. Водите в Пролива бяха спокойни, слънцето прежуряше и от морето дори не подухваше.

— Харесва ли ти Куба? — попита тя.

— Още е прекалено рано да преценя. — После добавих задължителното: — Хората изглеждат приятни. — Всъщност ми се струваха апатични и равнодушни. — Трябва ми още около ден и ще стана истински експерт по Куба.

Сара се усмихна.

— Те са добри хора, които от пет века са потискани от бездарни, продажни и деспотични водачи. Затова в Куба е имало толкова много революции.

Може да извадеха повече късмет, ако си изберяха правителство от телефонния указател.

— Какво изпитваш, като си тук? — попитах аз.

— Не знам. — После призна: — Изпитвам някаква връзка с предците си… обаче не се чувствам като у дома.

— Колко кубинци в Америка биха се завърнали, ако Куба беше свободна?

— По-малко от онези, които твърдят, че ще го направят. Но всички искаме да идваме свободно тук, да се срещаме с роднините си и може би да си купим вили — и да показваме на децата и внуците си откъде са дошли техните родители и предци.

— Това би било чудесно. Ама не с превозвача, с който летяхме ние.

Сара отново се усмихна.

— До една година ще има редовни полети от Щатите. А до идната пролет на терминала „Сиера Маестра“ ще спират круизни кораби, пълни с американци.

— „Две нации — една ваканция“.

— Хитро измислено. Ти ли го съчини?

— Аха.

Известно време повървяхме в мълчание. Чудех се защо Сара пропуска обяда, за да е с мене.

Стигнахме до края на парка, където се издигаше паметник. Сара каза, че това бил Monumento a las Victimas del Maine. Паметник на жертвите от „Мейн“.

Виж, това вече беше злокобно.

Обърнахме се и тръгнахме обратно към хотела.

— Какво смяташ за опитите на Съединените щати да подобрят отношенията си с Куба? — попита тя.

— Ами… разбирам защо е крайно време да го направим. Обаче трябва да получим нещо в замяна.

— Няма да получим нищо от тези копелета. Освен лъжи. Тук нищо няма да се промени, докато не се смени режимът.

— Това е дълъг процес. Куба има нужда от половин милион американски туристи и бизнесмени с пари и големи усти, които да разпространяват идеята за свободата.

— Тъкмо от това се страхуват властите. За тях тук няма никаква изгода, затова ще почнат да се дърпат за нещо с Щатите или… да арестуват американски туристи по скалъпени обвинения, за да спрат този процес.

— Такова развитие на нещата ли би искала да видиш?

— Честно казано, да.

— Е, стига арестуваните да не сме ние с тебе.

Сара не отговори, затова смених темата.

— Не съм сигурен, че разбирам какви би трябвало да са официалните отношения между нас двамата.

— Точно за това искам да поговорим. Както знаеш, трябва да се престорим, че се сваляме, та когато изчезнем…

— Ясно. Случва ми се всяка ваканция.

— Да, сигурна съм, но не и на групова екскурзия в полицейска държава. Не искаме Тад и Алисън да изпаднат в паника и да се обадят в посолството, затова ще им оставим писмо, че заминаваме на плаж в провинция Маябеке — където няма да ходим, естествено, — и че ще се върнем навреме за обратния полет. Както сигурно ти е казал Карлос, ще си оставим багажа в хотелските стаи, все едно имаме намерение да се върнем.

— Ясно.

— Но даже Тад и Алисън да не се обадят в посолството, нашият кубински екскурзовод ще съобщи за изчезването ни на властите и те може да го сметнат за сериозен проблем и да пратят имената и снимките ни на полицията в Маябеке или във всички провинции.

— Слушам те внимателно.

— Европейците, канадците и южноамериканците имат право да пътуват свободно из страната, тъй че няма да привличаме много внимание и дори да ни спре полиция, сигурно ще успея да ги убедя да не ни арестуват. — Сара ме погледна. — Ние сме просто двама романтично избягали влюбени.

— Адски вълнуващо.

Тя се усмихна.

— Може да ни експулсират или просто да ни върнат в групата.

— Нещо като необвързваща връзка.

— Харесва ми чувството ти за хумор.

— Благодаря. Ето какво обаче не е смешно — ако ни спрат и открият, че носим шейсет милиона долара…

— Това явно ще е проблем. Този момент е най-критичен — от пещерата до „Мейн“.

— Точно така. И ако ни арестуват с шейсет милиона щатски долара, ще се изпълни твоето желание за инцидент, който да провали затоплянето на дипломатическите отношения.

— Нашето арестуване едва ли ще спре кубинското размразяване. Освен това ще трябва да ни екзекутират.

Видях, че се усмихва, но на мене не ми се струваше особено смешно.

— Налага се да действаме стъпка по стъпка — продължи Сара. — И да проявяваме повече хитрост от полицията. Съвсем скоро ще сме на „Мейн“ с парите и ще плаваме за Кий Уест. Ето какво виждам в нашето бъдеще. Същото трябва да виждаш и ти.

— Нали затова съм тука.

— Добре.

— А между другото, знаеш ли как ще пренесем парите на яхтата? — поинтересувах се.

— Още не.

— А кога смяташ, че ще научиш?

Тя помълча, после отвърна:

— Нашият човек в Хавана ще ни отведе при нашия човек в провинция Камагуей, после картата ще ни отведе при пещерата и пътят ще ни отведе в Кайо Гилермо.

— Това ми е ясно. Как ще минем последните пет метра до головата линия?

— Ще разберем, когато стигнем в Кайо Гилермо. — И ми напомни: — Цялата информация се съобщава на принципа „необходимост да се знае“. Като предпазна мярка.

Явно имахме наш човек в Кайо Гилермо, но тя засега не искаше да го сподели с мене. Затова се върнах на по-непосредствения проблем.

— Трябва ли да те свалям? Или ще е обратното?

Сара ме стрелна с поглед.

— Хайде аз да си падна по теб — колкото и невероятно да се стори на групата.

Трябваше ли да се усмихна?

— Кога започваме комедията?

— Довечера на коктейла. До четвъртия ден, който е неделя, когато флотилията на „Пескандо Пор ла Пас“ отплава от Хавана за Кайо Гилермо, вече ще сме гаджета.

— Искам да се уверя, че съм разбрал…

— Ще спим заедно. Имаш ли нещо против?

— Чакай да си помисля. Добре.

— Чудесно.

И ми се плащаше за това. Трябваше да има някаква уловка.

Сара помълча, после каза:

— Харесвам те. Тъй че наистина е чудесно.

Не отговорих.

Тя пак ме погледна.

— А за теб?

— Просто е част от работата.

— Това трябваше да е моя реплика.

— Интригуваща си.

— И това стига.

— И те харесвам.

Повървяхме в мълчание, после, макар да знаех, че не бива, попитах:

— Нали имаше гадже?

— Нали и ти имаше?

— Майтапех се.

— Добре. Значи и двамата нямаме гаджета.

Продължихме нагоре по тревата към хотела и стигнахме при павилиона.

— Ще обядвам в бара — казах. — Ела с мене.

— Не бива да се отделяме от групата.

— Аз пък ще се отделя. Ще се видим в рейса.

— Благодаря за приятната разходка. — Сара влезе в павилиона и чух Тад да казва:

— Ето ви и вас. Случайно да сте виждали… Как му беше името? — „Оня, дето краде списъци“.

Прекосих терасата, на която няколко десетки туристи пиеха мохито.

Намерих бара, който се казваше „Зала на славата“, и си поръчах „Корона“, но се задоволих с местна бира на име „Буканеро“ На етикета имаше пират, което подхождаше на цената от осем ККВ. Дадох на бармана десетачка и седнах на един фотьойл. Повечето клиенти бяха мъже, които пушеха пури и имаха благоденстващ вид — може би бяха южноамериканци. Никой кубинец не можеше да си позволи това място, определено, и даже да можеше, нямаше да го демонстрира.

Млада жена по мрежести чорапи се приближи с поднос пури.

— Cigar, senor?

— Разбира се. — Избрах си „Коиба“ и тя отряза върха и я запали. Двайсет ККВ. Какво пък, по дяволите. След няколко седмици щях да си паля пурите с петдесетачки.

Отпуснах се назад, като се наслаждавах на бирата и пурата и разглеждах пищната зала. Стените бяха украсени със снимки на прочути личности, които бяха отсядали тук в по-щастливи времена. Щеше ми се да бях присъствал на оня концерт на Синатра през 1946–а.

Но да се върнем към настоящето. Сара Ортега. Каква приятна изненада!

16

Пристигнахме в нашия хотел „Парке Сентрал“, който, както предполагаше името му, се намираше срещу парк в центъра на Хавана.

Смъкнахме се от рейса, взехме си багажа и влязохме в хотела, сравнително нова сграда с атриумно фоайе и мецанин, до който се стигаше по широко стълбище.

По-голямата част от фоайето представляваше коктейлен салон с дълъг бар отляво. Видях, че много от масите са заети от клиенти, пушещи пури, които изпълваха въздуха с доста приятен аромат, макар че повечето йейлски питомци се ужасиха. А бе, ей, тука е 1959–а! Приемете го най-сетне.

Настани ни група служители, които никога не бяха чували за професионална вежливост, обаче ни раздадоха мохито, за да компенсират неефикасното и равнодушно обслужване.

Тад и Алисън се спасиха и оставиха стадото си от нещастни агънца само да се грижи за себе си — но не и преди Тад да ни напомни:

— Приветственото коктейлно парти и вечерята са от пет и половина на покривната тераса.

Тогава Сара щеше да почне да ме сваля, тъй че трябваше да взема душ и да отида навреме.

Тя взе ключа от стаята си и затегли куфара си покрай мене, без да ме погледне.

Регистрираха ме и се качих на шестия етаж.

Стаята е изглед към парка беше чиста и функционална, с легло персон и половина и плоскоекранен телевизор. И с малък сейф, въпреки че едва ли можех да скрия нещо в него от полицията. Имаше и минибар, обаче празен.

Беше адски горещо, затова намалих температурата, но без никакъв резултат. Разопаковах малкото си вещи, смъкнах потните си дрехи и влязох под душа. Не знам защо очаквах да има топла вода, обаче всъщност имах нужда от студен душ, за да замразя либидото си до неделя.

Облякох си чисти дрехи, наметнах синия си блейзър и слязох в лоби бара. Нямаха „Корона“, затова си поръчах „Буканеро“. Шест ККВ. Една трета месечна заплата. Единственият човек от нашата група, когото познах, беше Тад — четеше някакви листове в края на бара и пиеше бутилирана вода. Настаних се до него и го попитах:

— Какво четете?

Той ме погледна.

— Ъъъ… господин…

— Маккормик. Викай ми Мак.

— Добре… това са бележките за лекцията ми. — Тад постави дланта си отгоре и си помислих, че му дължа обяснение за несдържаното си поведение с дръпването на списъка му, обаче вместо това го почерпих „Буканеро“.

За да завържа разговор, докато седях с гръб към бара и се озъртах за Сара във фоайето, го информирах:

— В четиризвездната ми стая няма топла вода и климатикът страда от астма.

— Съжалявам. Случва се от време на време. — После ме светна: — Всъщност има топла вода в мивката и ваната. Душовете явно са на отделна система. — И прибави по отношение на климатика: — И моят не работи. В Хавана има проблеми с електричеството.

— Какво ще се случи, ако в този град се изсипят половин милион разглезени американци?

— Един бог знае.

— Поне бирата е студена.

— Обикновено.

Побъбрихме малко, докато аз зяпах хората, слизащи с асансьорите. Тад всъщност не беше лошо момче, ама използва възможността да ме скастри.

— Пропусна обяда. Много е важно да не се отделяш от групата.

— Защо?

— Това е групова екскурзия. Ако отидеш сам някъде, където нямаме право да ходим, например на плажа, на яхта или на каквото и да е място, което не се смята за образователно, рискуваме да изгубим разрешението си за провеждане на учебни екскурзии от Държавния департамент.

— Държавният департамент как класифицира бардаците?

Тад се усмихна, после сподели:

— Всъщност след груповите вечери си свободен да правиш каквото искаш.

— Значи няма да проверяваш дали сме си легнали?

— Няма, разбира се. В Хавана има много добри нощни клубове. В първата си лекция утре вечер ще спомена за тях.

— Страхотно. За какво е лекцията ти?

— За историята на кубинската музика.

— Непременно ще дойда да слушам.

— Всъщност присъствието на лекции е задължително.

Явно нямаше да мога да ги избегна.

— Може ли да ти прегледам бележките? За да мога да задам интелигентни въпроси.

— Съжалявам, но…

— Няма нищо. Чакай да те питам нещо. В групата има една дама, оная, дето ѝ помогнах с багажа на летището, Сара Ортега. Знаеш ли нещо за нея?

Тад ме стрелна с поглед.

— Не. Не познавам никого от групата.

— Надявам се да опознаеш Алисън.

Той не ми обърна внимание и попита:

— Има ли някой от твоя курс в групата?

— Аз не съм от „Йейл“. Не се ли познава?

Тад любезно се усмихна.

— При предишната ти екскурзия някой отдели ли се от групата?

— Не… е, една двойка отиде на плаж в Хавана.

— Ти обади ли се да ги арестуват?

Той се насили да се усмихне.

— Просто си поговорих насаме е тях и в следващата си лекция повторих правилата пред групата.

— Длъжен ли си да се обадиш в посолството, ако някой наруши правилата?

— Ъъъ… ами, миналата година посолството още не беше открито. Но… Защо питаш?

— Надявах се да мога да отида на гмуркане, докато съм тука.

— Съжалявам, не е позволено. — И прибави: — Може да създадеш неприятности на цялата група.

— Обаче с бардаците няма проблем, нали?

Той пак се усмихна принудено.

— Тук едва ли има бардаци. Но ми кажи, ако откриеш някой.

Усмихнах се. Тад наистина не беше лошо момче — просто беше малко напрегнат и неспокоен заради отговорностите си като ръководител на групова екскурзия в полицейска държава. Надявах се да го понесе добре, когато двамата със Сара изчезнем. Сбогом, разрешително мое.

Побъбрихме си и той ме попита:

— Какво работиш?

Сериозен въпрос. Същият фигурираше и във визовия ми формуляр. И двамата с Карлос знаехме, че моето прикритие — „легендата“ ми, на езика на разузнавачите — трябва максимално да се доближава до истината, в случай че кубинските власти ме проверят. Не биваше да ме хващат в излишни лъжи, затова се разбрахме да се пиша „риболовец“. Нямаше как да ме свържат с „Пескандо Пор ла Пас“, понеже вече не бях официален собственик на яхта, участваща в турнира.

— Мак?

Освен това Тад със сигурност разполагаше с копия на визовите формуляри на всички от йейлската група, затова отговорих:

— Риболовец съм.

— Ясно. Хм, не ми е приятно да ти го кажа, обаче Куба е рай за риболовците. Но не и за теб.

— Е, другия път.

— Американците все някога ще започнат свободно да идват тук като туристи.

— Нямам търпение.

Е, бях подготвил сцената, произнесох някоя и друга реплика и сега идваше моментът да се оттегля вляво.

— Ще се видим на партито.

Занесох бирата си на една от коктейлните маси във фоайето и огледах салона. Бяха се появили неколцина от групата, но Сара я нямаше.

По време на инструктажа Карлос ме предупреди, че цивилни агенти от оруелското вътрешно министерство следели хотелите, които приемат американци. Но тъй като кубински граждани общо взето не се допускали в хотели за чужденци, ченгетата се престрували на латиноамерикански туристи и бизнесмени. Лесно съм щял да ги различа, увери ме Карлос, по евтиното им облекло, лошите обноски и факта, че никога не си плащали пиенето. Звучеше по-скоро като сцена от филм за инспектор Клузо, отколкото като кубинска версия на Големия брат. Обаче май трябваше да послушам Карлос.

Както си седях, изведнъж ме осени — намирах се в комунистическа Куба, където параноята представляваше средство за оцеляване. И по някое време през следващите десет дни или щях да съм богат в Америка, или щяха да ме хвърлят в тукашен затвор, или щеше да ми се случи нещо още по-лошо. Освен това щях да правя секс с жена, която едва познавах — нямаше да ми е за пръв път, ама все пак беше вълнуващо.

Що се отнасяше до Сара, съчувствието не е от силните ми страни, но се замислих за рисковете, които поема тя. Нейните мотиви за идването ѝ тук бяха много по-силни от моите, което в никакъв случай не омаловажаваше смелостта ѝ. Всъщност тези нейни мотиви можеха да я стимулират да поеме известни рискове, които аз не одобрявам. Пази се от хора, готови да умрат за някаква кауза — особено ако си им подчинен.

И накрая, и аз като нея знаех, че спането с мен всъщност не е част от работата и че лесно ще имитираме романтична връзка — както го изискваше оригиналният сценарий, който сигурно бяха подготвили двамата с Карлос, откъдето и измисленото гадже. Само че Сара беше променила сценария и отношението си и сега бе готова не само да умре за своята кауза, но и… е, да се чука за нея. Ей на това му викам жертвоготовност!

И в замяна на секса Сара искаше от мен лоялност, надеждност и ангажираност. На бойното поле мъжете са свързани помежду си по друг начин. Жените, попаднали с партньор в опасна ситуация, са установили, че сексуалната връзка обикновено държи идиота в подчинение.

А може и наистина да ме харесваше. Колкото и невероятно да изглежда. И това можеше да доведе до съвсем други проблеми. Особено ако чувството беше взаимно.

Допих си бирата и си погледнах часовника. До коктейлното парти оставаха петнайсет минути.

В бойна обстановка изпитвах противоречиво съчетание от усещане за повишена осъзнатост и чувство за нереалност. Струваше ми се, че това няма как да се случва с мен. Ама се случваше и както бях обещал на Сара по време на разговора ни на „Мейн“, щом бях дошъл в Куба, нямаше да се отметна от думата си. Изцяло съм на разположение, както се казва в американската армия. И готов за действие.

Секс, пари и приключения. Какво по-хубаво от това?

17

Лъскавият ресторант на покрива се намираше в новото крило на хотела и спокойно можеше да е и в Маями Бийч. В Куба духаха ветровете на промяната, но не и пасатите, и продължаваше да е все така горещо и влажно.

Обикновено съм точен, когато се отнася за коктейли и мадами, обаче около половината от групата още я нямаше, включително Сара. Тад, Алисън и професор Нейлбъф стояха до една саксия с палма и разговаряха с висок мъж с дълга вчесана назад коса и тесен панталон. Предположих, че това е нашият кубински екскурзовод.

Всички изглеждаха освежени след уморителния ден, прекаран в търчане по летища, бюрократични идиотщини и тропически зной. Студеният душ ободрява. Както ни съветваха туристическите ни брошури, мъжете носеха спортни сака без вратовръзки. Дамите се бяха гримирали и явно се чувстваха комфортно е прохладните си летни рокли.

Забелязах, че Ричард Невил попива потта от челото си с носна кърпа и се налива с мохито, докато в същото време граби от таблите с ордьоври, разнасяни от сервитьорките, и някак си успява да пуши цигара. Изумително. Красивата му съпруга Синди стоеше сама до перилата, любуваше се на осветения град и отпиваше от мохитото си. При други обстоятелства щях да отида при нея, ама нали предстоеше да ме сваля Сара Ортега.

Мярнах един бар и се насочих натам. Бившите офицери от бойната пехота не пият коктейли в основни цветове и с чадърчета, затова дадох мохитото си на бармана и си поръчах водка с лед.

Сара внезапно се появи до мене и каза на бармана:

— Може ли един куба либре? — И прибави: — Рог favor.

После явно ме забеляза за пръв път.

— Извинете, какво си поръчахте?

— Водка.

— Трябва да опитате нещо местно. — Тя отново се обърна към бармана. — Бихте ли дали на този господин куба либре? — И пак към мене, с усмивка: — Пили ли сте някога този коктейл?

Добре играеше.

— Веднъж. На моята яхта.

— Ветроходец ли сте?

— Риболовец съм.

— И за какво хвърляте въдицата си?

— За мир.

— Това си го биваше. — Тя ми протегна ръка. — Сара Ортега.

— Даниъл Маккормик. — Ръкувахме се и аз ѝ напомних: — Видяхме се на летището и се снимахме заедно на площада.

— Ръката ти беше потна.

Носеше бяла копринена рокля с голи рамене, дълга до каишките на римските ѝ сандали. А червилото ѝ беше онова заскрежено розово, което направо ме подлудяваше в тийнейджърските ми години.

Барманът ни поднесе коктейлите и аз вдигнах чашата си.

— За нови приключения!

Чукнахме се. „За тебе, малката!“ Също като в „Каза— бланка“.

— Какво те води в Куба? — попита тя.

— Любопитство. А тебе?

— Търся нещо.

— Дано го откриеш.

— Със сигурност ще го открия.

Сара отиде при перилата и се загледа към града.

— Гледката оттук е красива. Но там долу не всичко е такова.

— Забелязах.

— И все пак в известен смисъл е романтично.

Тя ми посочи някои забележителности, после привлече вниманието ми към пристанището.

От отсрещната страна на ей онзи площад се вижда круизният терминал „Сиера Маестра“. — Излезе от ролята си и прибави: — Видяхме го в Гугьл Ърт.

Кимнах.

— Къде е „Насионал“?

Тя ми показа високата сграда, чийто силует се очертаваше на фона на морето, после протегна показалец към широкия крайбрежен булевард.

— А онова там е Малекон, където в знойните нощи се събира половин Хавана.

— И какво правят?

— Разхождат се и разговарят. Това е любимото място на влюбените, поетите, музикантите, философите и рибарите… както и на хората, които отправят взор към Флорида.

Е, помислих си, ако нямаш климатик, телевизия, пари и надежда, Малекон може да е по-добре за душата, отколкото църквата. Всъщност започвах да съчувствам на тези хора, макар почти да завиждах на простия им живот. Що се отнасяше до Сара, тя беше повече кубинка, отколкото съзнаваше.

Сара каза, че трябвало да проявим общителност, хвана ме за ръка и ме поведе да ме запознае с нашите спътници, представяйки ме като Мак, макар да бях Даниъл, когато ме забоде на бара. Спомена на неколцина души, че не съм от Йейл, но въпреки това трябвало да се държат дружелюбно с мене. Което предизвика някое и друго любезно подсмихване.

Пообиколихме терасата, като през повечето време говореше Сара. Започвах да се чувствам като уловена на въдица риба тон, затова се включих в глуповатите общи приказки. Спомних си един стар боудънски виц и го казах на една от групичките:

— Чух, че в Йейл въвеждали смесено обучение. Щели да приемат мъже.

Не се прие много добре.

Така или иначе, около половината от групата изглеждаше нормално, а другата половина имаше нужда от още мохито или от клизма.

Някога ме биваше много на коктейлните партита в Портланд, университета, офицерския клуб и Уолстрийт. Обаче четирите години в морето и долнопробните барове в Кий Уест явно бяха лишили от блясък златния ми език. Не че ми дремеше.

Сара, от друга страна, отлично се оправяше е непознатите темерути и се държеше самоуверено и чаровно. Очите ѝ искряха. Още повече ме впечатляваше фактът, че макар да съзнава заплашващата я смъртна опасност, тя го приема добре за новобранка.

Собствените ми срещи със смъртта ме бяха научили да я възприемам по друг начин. Тя не представляваше възможност, а вероятност, затова бях сключил с тази мрачна дама мир, който цареше и сега, в моя живот назаем.

Погледнах Сара, която оживено разговаряше с четирима мъже, очевидно намиращи я за единствения живец в това иначе скучно и неловко парти. Каква ирония, помислих си, ако най-после намеря любовта на живота си в навечерието на… както и да е.

Завързах разговор с две от по-младите и по-красиви жени в групата — Александра Манкузи и Ашли Ароут. И двете бяха с брачни халки, но не си спомнях дали мъжете им са в списъка. Щеше да е по-добре, ако носехме баджове, посочващи семейното ни положение и къде е партньорът ни. После обаче се сетих, че съм ангажиран. Старите ергенски навици умират трудно.

— Струваш ми се познат — каза Ашли. — ТД ли си?

Нямах представа какво означава това.

— Ако искаш да кажеш, че съм тотален дебил, напълно съм съгласен.

Те се засмяха.

— Не съм от Йейл — признах си аз.

Ашли обясни, че ТД означавало „Тимъти Дуайт“, един от дванайсетте колежа на Йейл.

Александра била ДЕ — „Джонатан Едуардс“ — и двете били от випуск 2002–ра. Аз бях от същия випуск в Боудън, ама някак си се чувствах по-стар. Казармата се отразява така.

Към нас се присъедини един млад мъж, който може да си мислеше, че имам нужда от подкрепление, и ми се представи като Скот Мироу.

— ТД ли си? — попитах го аз.

— Не, ДЕ.

Кой печели?

Така или иначе, надявах се Сара да е забелязала, че си приказвам с тези привлекателни млади жени, но тя или не беше обърнала внимание, или не я интересуваше.

Оказа се, че Скот Мироу бил женен за Александра Манкузи, която запазила моминската си фамилия, съобщи ми тя, и се омъжила за Скот Мироу само защото така не се налагало да сменя пешкирите си с монограми. Много смешно. Пиеше ми се още и тъкмо се канех да се извиня и да прескоча до бара, когато Тад призова за внимание и групата се подчини, освен Ричард Невил, който не можеше да се откъсне от Сара.

Тад официално ни приветства с добре дошли на учебната екскурзия на йейлските възпитаници в Куба. Говори кратко и свърши с цитат от брошурите:

— „Забравете предразсъдъците си и открийте Куба сами“.

После даде думата на Алисън, която също не се увлече и ни посъветва:

— През следващите дни ще се сблъскате с някои предизвикателства, но когато се върнете у дома, ще се радвате, че сте дошли тук. — Представи ни нашия кубински екскурзовод Антонио, който според нея бил най-добрият в страната. Определено имаше най-тесните панталони.

Антонио беше около трийсет и пет годишен красавец и си го знаеше. Обходи с поглед групата ни, усмихна се, разпери ръце и извика:

— Buenas noches!

Няколко души отговориха на поздрава, ама явно не бяха достатъчно, понеже Антонио повторно извика:

— Buenas noches!

Този път отговорът го задоволи и той ни отправи бисерно— бялата си усмивка.

— Bienvenido. Добре дошли в Куба. Добре дошли в Хавана. — После ни осведоми: — Групата ви е прекрасна. И интелигентна, сигурен съм.

— Как е „дрън — дрън“ на испански? — попитах Сара.

— Тя ме сръга в ребрата.

— Това ще е едно изумително преживяване за всички вас — продължи екскурзоводът. — И имате невероятния късмет водачи на групата ви да са Тад и прекрасната Алисън. Убеден съм, че тримата ще направим преживяването ви прекрасно.

Антонио не само говореше пълни глупости, но и го правеше с ентусиазъм.

Карлос ме беше предупредил — а със сигурност и Сара го знаеше — да се пазя от екскурзоводите, защото повечето били доносници на тайната полиция. Антонио повече приличаше на жиголо, отколкото на чивато, обаче щях да имам предвид предупреждението на Карлос.

Екскурзоводът се ориентира към приключване.

— Задържам ви от прекрасната вечеря и вие няма да ми го простите, затова си затварям голямата уста и ще я отварям само за да ям.

Смях от страна на американците, които искаха да демонстрират своята любов на този етнически различен палячо.

Четири маси бяха подготвени за вечеря и вече можехме да сядаме. Този момент обикновено е съпроводен от известно колебание и смут. Тъй де, може да се озовеш до някой задник. Сара се настани и потупа стола до себе си.

— Седни тук, Мак.

Подчиних се и докато останалите заемаха местата си около десетместната маса, видях, че Ричард Невил си е пльоснал гъза от другата страна на Сара. Другите седем бяха Синди Невил, професор Нейлбъф, двете двойки, дето не се бяха засмели на вица ми за Йейл, и за съжаление Антонио, който ни информира:

— Вечерята ни ще е прекрасна.

Сервитьорът дойде да вземе поръчките ни за напитки и аз си поисках двойна водка. Чиста.

За предястие ни поднесоха скариди тартар и професор Нейлбъф, брадат господин на шейсетина години, каза, че бил идвал два пъти в Куба, и заяви:

— Това сигурно ще е най-хубавата храна, която ще получите в Куба.

Антонио не се съгласи.

— Резервирал съм осем прекрасни paladares. Знаете ли какво е това? Частни ресторанти, които са новост в Куба.

— И в Америка има частни ресторанти — иронично отвърна професорът.

— Да, добре. Но са скъпи. Тук не чак толкова. И всеки трябва да опита държавен ресторант. Там хората ядат съвсем евтино.

Двете двойки на средна възраст насреща ми решиха, че идеята е страхотна.

Антонио не си държеше устата затворена, както обеща, а се стремеше да е в центъра на вниманието, както си и знаех. Говореше като заклет комуняга или просто се опитваше да предизвика реакцията на привилегированите американци, докато се тъпчеше със скариди. Моментално успя да промие мозъците на двете двойки, които изразиха съгласието си с него за справедливостта и хуманността на социализма. Ако прекараха един час в кучешка колиба, сигурно щяха да излязат лаейки. Голяма работа е образованието в Бръшляновата лига.

Невил общо взето си мълчеше, освен периодичното „Подай ми виното“, а жена му се заговори с Нейлбъф.

Антонио впери очи в Сара за няколко безкрайни секунди, после каза:

— Значи сте кубинка.

— Американка съм.

— Да. Но от кубински произход. Знаете ли испански?

— Росо.

— Ще се упражняваме. Трябва да знаете родния си език.

Мислех, че ще я попита дали е родена в Куба, или как родителите ѝ са отишли в Америка. После обаче осъзнах, че тази тема е опасна както за избягалите, така и за останалите.

— Добре дошли у дома — каза ѝ Антонио.

Тя не отговори.

На екскурзовода явно му писна от собствения му глас, защото помоли всеки от нас да разкаже нещо за себе си, като започна с двете двойки на средна възраст, обаче не го биваше за слушател и тъмните му очи станаха равнодушни.

Бари Нейлбъф ни осведоми, че бил професор по история в Йейл и щял да изнесе две лекции, темата на които били кубинско — американските отношения от Испанско — американ— ската война насам.

— Ще гледам да съм кратък и най-важното е, че това са отношения на любов и омраза, като в проблемен брак, и че и двете страни се нуждаят от психологическа помощ, за да овладеят гнева си — увери ни той.

— Америка винаги се е отнасяла с Куба като с колония — замислено каза Антонио. — До революцията.

— Ще разгледам този проблем в лекцията си — отвърна Нейлбъф. — Заповядайте.

Кубинецът не обеща, макар че лекцията можеше да му е от полза. Погледна ме и попита:

— А вие? Защо идвате в Куба?

— Мислех, че в брошурата пишеше за Каймановите острови.

Сътрапезниците ми се разсмяха. Даже Антонио се усмихна, отново погледна Сара, после се обърна към Невил.

— Тад ми каза, че сте известен писател. Утре ще отидем в къщата на Хемингуей. Това ще ви вдъхнови.

— Не обичам Хемингуей.

Жена му, естествено, му възрази.

— Обичаш Хемингуей, скъпи.

Антонио не знаеше какво да отговори, затова повика келнера и поръча още една бутилка вино. Разбираше си от работата.

Сервираха рибата и Сара ме попита:

— Какво е това?

Мога да позная стотици видове риба на въдицата, но не и в чинията. Всъщност не ям риба.

— Филе.

— Глупава шега.

Вече бяхме ли правили секс?

Докато слънцето залязваше, сервитьорите продължаваха да ни поднасят все нови блюда. Двете двойки на средна възраст, чиито имена не си спомнях, разпитваха Антонио за маршрута, който според програмата приличаше на културна версия на Батаанския марш на смъртта.

Сара видя възможност да подхвърли подвеждаща информация и попита екскурзовода:

— Защо не може да ходим на плажа?

Той сви рамене.

— Нашите власти не ви спират. Всъщност го забраняват от вашия Държавен департамент. Питайте тях.

Отговори ѝ професор Нейлбъф.

— Заради ембаргото американците нямат право да почиват в Куба. Но можем да идваме тук по различни програми за обмен, да се срещаме с роднини или с художествени, учебни и културни цели.

— Нощните клубове смятат ли се за художествена, учебна или културна цел? — поинтересувах се аз.

Нейлбъф се усмихна.

— Всичко това изглежда нелогично, но целта е да ограничат потока на долари към Куба.

— Ембаргото носи много страдания на народа — отбеляза кубинецът.

На Нейлбъф явно му писна от Антонио.

— Можете да търгувате с деветдесет и пет процента от останалия свят. Стига сте се оправдавали за всичките си проблеми с американското ембарго. Проблемите ви се коренят в Куба.

Това не се хареса на Антонио и ми се струва, че се канеше да се премести на друга маса, обаче професорът го изпревари.

— Извинете ме. Трябва да се пораздвижа. — Стана и си намери свободно място на масата на Тад.

Двете двойки на средна възраст изглеждаха смутени и сигурно бяха готови да загладят разрошената перушина на Антонио, но Сара се върна на своята тема.

— Ако можехме да ходим на плаж, къде бихте ни препоръчали да идем?

Екскурзоводът очевидно още беше ядосан на Нейлбъф и може да си мислеше да донесе за него, обаче се усмихна и отговори:

— Из цяла Куба има прекрасни плажове, но най-близките са в провинция Маябеке, в която се намира Хавана. — Той назова пет — шест плажа, после ѝ напомни: — Но това е забранено за вас. Обаче… — Антонио ѝ каза нещо на испански, което сякаш я накара да се засрами. Чух думите „desnudo“ и „playa“, които си преведох като „нудистки плаж“.

След като сервираха десерта, Тад обяви, че нощем сме свободни да разглеждаме Хавана, и ни увери, че в града било безопасно.

— Но утре сутрин в осем се събираме във фоайето и тръгваме с автобуса за къщата на Хемингуей и другите точки от програмата ни. Закуската е в седем.

Около половината от групата се изправи и се изниза към асансьорите. Попитах Сара дали иска да отидем на нощен клуб.

— Уморих се. Ще си лягам.

— Дай да пием по едно последно във фоайето. Трябва да поговорим.

Тя ме погледна и кимна.

После се сбогува с някои хора и двамата се натъпкахме в един от асансьорите. Докато пътувахме, Сара ме хвана под ръка и осъзнах, че съм лапнал въдицата.

18

Намерихме си маса за двама във фоайето до пианото. Пианистът, който носеше тъмен костюм, свиреше мелодии от бродуейски спектакли.

— Още нямам никакви автентични кубински преживявания — казах на Сара.

— Ще имаш, когато ни подгони полицията.

Направо да си помислиш, че е участвала в бойни действия — там ежедневно се майтапехме със смъртта.

Появи се една равнодушна сервитьорка и си поръчахме бренди.

— Приятно ли прекара? — попита ме Сара.

— Беше ми приятно да съм с тебе.

Тя се усмихна.

— Не е трудно да те свали човек.

— Карам по твоя сценарий. — Смених темата. — Антонио е кретен.

— И ти не оставаш по-назад.

Това беше малко нахално. Ама може да действах така на жените.

— Внимавай с него — посъветвах я.

— Знам. И предполагам, че Карлос ти е обяснил за чиватос, полицейските информатори?

— Да.

— А за цивилните агенти от вътрешното министерство, които се навъртат в хотелите?

— Също.

— Куба измамно прилича на карибски тропически рай и полицейската държава невинаги е очевидна, което кара някои хора да стават непредпазливи.

— Ясно.

Проверихме си джиесемите. Нямаше сигнал, но си разменихме номерата, в случай че тая седмица Верисон поставят клетка на покрива.

— Ще ти пратя снимките пред буика.

Сара се усмихна.

— Добре го разпита за плажа — похвалих я.

— Благодаря.

— Какво беше онова за „desnudo“ и „playa“?

Тя пак се усмихна.

— Значи разбираш важните думи на испански. Антонио каза, че в Маябеке имало нудистки плаж, само за чужденци, но него щели да го пуснат като мой личен екскурзовод. — И прибави: — Имал кола.

— Свиня.

— Дано не си ревнив.

Смятах, че не съм, макар да имах и такива моменти. По същество обаче, когато двамата със Сара изчезнехме, Антонио щеше да съобщи за този разговор на полицията, което евентуално щеше да ги прати за зелен хайвер.

Донесоха брендито и поседяхме в мълчание, заслушани в потпури от мюзикъла „Южният Пасифик“.

Тя ме погледна.

— След като вече си тук, изпитваш ли някакви колебания?

— Тук съм поне до неделя.

Сара се усмихна принудено.

В салона се появиха още неколцина от нашата група и се заозъртаха или за управителката, или за зоната за непушачи. Тука нямаше такива неща. Огледах масите и се опитах да разпозная някой цивилен агент, но всички приличаха на американски туристи.

Карлос също ме беше предупредил, че в някои стаи е инсталирана подслушвателна техника и че там обикновено настаняват журналисти, чуждестранни официални лица и други, които са привлекли вниманието на кубинската държавна сигурност. Това можеше да се отнася за Сара Ортега, тъй че мястото и моментът бяха подходящи да поговорим за нещо по-важно от Антонио и нудистките плажове.

— Къде ти е картата? — попитах я.

Тя потупа дамската си чанта.

— И песото.

— Не оставяй картата и парите нито в сейфа в твоята стая, нито в сейфа на хотела. И внимавай какво говориш в стаята си.

— Знам.

— Добре. Имаш ли представа как, къде и кога ще се свърже с нас нашият човек в Хавана?

Тя остави чашата си на масата.

— Ами, няма да е тук. Но при предишното ми идване един човек просто дойде при мен една вечер на Малекон и ме попита: „Интересувате ли се от антикварни предмети?“ — И излишно поясни: — Това беше паролата.

Освен ако човекът наистина не е продавал антикварни предмети.

— Трябваше ли да се разхождаш по Малекон онази вечер?

— Не, излязох импулсивно. Беше след групова вечеря в хотел „Ривиера“. Имах нужда от разходка.

— Значи този човек трябва да е знаел, че ще си в „Ривиера“. И как изглеждаш.

— Нашите приятели в Маями бяха успели да му пратят моя снимка и йейлската програма.

— Как?

— Чрез един американски турист от кубински произход.

— Добре… и с каква цел установихте контакт?

— Просто да проверим дали ще се получи. Нещо като суха тренировка за следващото ми идване в Хавана. Тогава дойдох и за да се запозная с града. Освен това още проучвахме начини за изнасяне на парите от страната. — Тя ме погледна. — Сега имаме теб и твоята яхта.

— Продадох яхтата на Карлос. Вече се казва „Голямата риба“.

— Знам. — След което ме увери: — Карлос мисли за всичко.

— Само така си мисли. — Върнах се на темата. — Срещна ли се с другата свръзка в провинцията?

— Де да бях. Но както виждаш, никой не може да се отделя от групата, та дори и само за ден…

— Ясно. Та значи този човек е дошъл при тебе на Малекон…

— Марсело. Разходихме се покрай вълнолома и просто си приказвахме… за да проверим дали ще ни следят — или ще ни арестуват.

— Звучи романтично.

— Той беше много мил, даде ми съвети за кубинския жаргон, местните обичаи и как действа полицията.

— Купи ли нещо антикварно?

— Не, но го почерпих едно в „Насионал“, скришом му дадох двеста хиляди песо и взех такси до „Парке Сентрал“. — После прибави: — Не ме арестуваха, но него спокойно може и да са.

— Ако го бяха прибрали, щяха да дойдат и за тебе.

— Освен ако само са го следили, за да видят дали ще се свържем пак.

Стрелнах я с поглед.

— Карала ли си специална подготовка за такива неща?

— Не… специална подготовка не. Но са ме инструктирали.

— Кой?

— Един пенсиониран агент от ЦРУ. От кубински произход. А каква е твоята подготовка?

— Ти ми кажи.

Сара се поколеба, после отвърна:

— Известно ни е, че си карал някакви курсове в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната.

— За твое сведение, издържах само един изпит.

Тя се усмихна.

— Още какво знаеш за мен?

— Всичко, което е обществена информация. Университет, армия, лош кредитен рейтинг. — И пак се усмихна.

— Къща под наем, стар ван, изчерпан лимит на кредитна карта — продължих списъка аз.

— Но нямаш банков заем за „Мейн“.

— Нямам.

— Можеш да си тръгнеш още утре и да започнеш нов живот.

— Мога. Обаче ти обещах друго.

На устните ѝ пак разцъфтя усмивка.

— Поне знам, че ще останеш тук до неделя.

Отвърнах на усмивката ѝ и ѝ напомних:

— Дойдох в Куба, за да спечеля три милиона долара.

— Но си смятал, че заминаваш за Каймановите острови. Много смешно.

— А ти какво знаеш за мен? — попита ме тя.

— Почти нищо. Обаче ми харесва усмивката ти.

— Видя ли с какво се занимавам в уебсайта ми?

— Да. Талантлива си.

— Имаш добър вкус.

Не забравяй и топките. Отново се върнах на темата.

— Възможно ли е нашият човек пак да е Марсело?

— Нямам представа.

— Каква е паролата този път?

— „Интересувате ли се от кубинска керамика?“

— На испански или на английски?

— На английски.

— Ти трябва ли да отговориш нещо?

— Не.

— Значи нашият човек ще е сигурен коя си.

— Очевидно, иначе няма да ме заговори.

— Освен ако просто не е случаен мъж, поразен от твоята хубост.

— Той ще каже нещо по-красиво.

— Аха. Добре, имате ли кодова дума, която да означава, че сте под принуда — че ви следят, носите подслушвателно устройство и са ви принудили да осъществите контакт?

— Не…

— А трябва. Нашият човек знае ли моето име или как изглеждам?

— Не му е известно името ти и не разполага със снимка. Пратено му е само описанието ти. — Сара ме погледна и се усмихна. — Висок мургав красавец.

Погледите ни се срещнаха.

— И върви по петите ти като кутре.

— Точно така. Във всеки случай, той ще установи контакт с мен, а не с теб.

— Добре. — Тези хора явно си знаеха работата. Донякъде. Попитах я: — Какво ще направи за нас нашият човек в Хавана, за да си заслужи песото?

— Две неща. Първо, ще ни даде името и местонахождението на нашия човек в провинция Камагуей. И второ, ще ни помогне да стигнем там.

— Как например?

— Пътуването в Куба е трудно — но нашият човек ще ни отведе в Камагуей. Безопасно.

— Хубаво. После се срещаме с нашия човек в Камагуей. Какво ще направи за нас той?

— Ще ни осигури скривалище и камион, за да откараме стоката в Кайо Гилермо. И инструменти, за да влезем в пещерата.

— Добре. Имаш ли доверие на тези хора?

— Те са кубински патриоти. Мразят режима.

— Предполагам, нямат никаква представа, че търсим шейсет милиона в брой.

— Казано им е, че идвам да взема важни документи — нотариални актове, банков архив и други бумаги, които сами по себе си нямат стойност.

— Ясно. Не искате да ги изкушавате.

Сара не ми отговори, но отбеляза:

— Наистина има сандък с такива документи, които трябва да вземем. В трезора на банката на дядо се съхранявали актове за дарение на земя, датиращи още от испанските крале и кралици, нотариални актове за къщи, фабрики, плантации, хотели и блокове — всичко това потенциално на по-голяма стойност от шейсет милиона долара. Много по-голяма.

Вълнуващо. Освен думата „потенциално“. Предпочитам шейсетте милиона в щатски долари.

— Карлос и други адвокати ще представят всички тези документи пред съответния съд и ще подадат иск за откраднатата собственост от името на своите клиенти.

— Това няма да зарадва много кубинските власти.

— Да вървят по дяволите. — И прибави: — Но ще зарадва кубинските изгнаници.

— Да. Добре, предполагам, че и нотариалният акт за дядовата ти къща е в пещерата, нали?

— Всъщност той го е взел със себе си. Сега е у мен в Маями.

Може би трябваше да го донесе и да им го покажем, когато отидем да видим къщата. Заедно със заповед за принудително извеждане от имота. Обаче усещах, че тази тема е болезнена за Сара Ортега, затова не я повдигнах.

Замислих се за нашите свръзки. Осъществяването на контактите криеше очевидна опасност, ама това си вървеше със страната. Давах на операцията петдесет процента вероятност за успех.

Сара постави ръката си върху моята.

— Всичко ще бъде наред. Тайната полиция не действа толкова ефикасно, колкото им се ще да смяташ.

— Прочути последни думи.

— Бива ги в едно — да всяват страх. А страхът парализира хората. — Погледна ме. — Мен не ме е страх.

— Нормално е да те е страх.

— А теб? След като вече си тук, изпитваш ли страх?

— Да. Хубав здравословен страх.

— Откровен си.

— Трябва да сме откровени.

Тя кимна.

Изглеждаше уморена, затова ѝ предложих:

— Върви да поспиш.

Сара се изправи.

— И ти.

— Веднага след тебе. Аз съм в стая шестстотин и петнайсет, ако се наложи да ме потърсиш.

— Аз съм в петстотин трийсет и пета. Ще се видим на закуска. — И тръгна към асансьорите.

Пианистът свиреше темата от „Фантомът от операта“.

Не беше за вярване, че тази сутрин още бях в Маями, ядосан от суровия геврек.

19

В седем и половина влязох в ресторанта, където сервираха закуската. Носех панталони каки, риза с къси ръкави и маратонки. Забелязах неколцина души от нашата група, но не и Сара. Бюфетът беше главно американски, с някои кубински нотки, например фасул, за да получим енергия за през деня. Налях си кафе, седнах и зачаках Сара.

Бях се прибрал в стаята си по прилично време, но не успях да заспя, та реших да проверя как е кубинската телевизия. Имаше пет канала: Теле Ребелде, по който даваха новини, развлекателния Куба Визион и два образователни, за приспиване. По петия казваха да изключим телевизора. Всъщност беше Си Ен Ен на английски. Според моя пътеводител кубинските власти незаконно прихващали сигнала и каналът бил достъпен само в избрани хотели и за комунистическия елит, оставяйки другите единайсет милиона жадни за новини кубинци на острова зависими от Теле Ребелде — което означавало „бунтовен“, но можеше да се преведе и като „партийно баламосване“.

Погледах малко Си Ен Ен, което ми напомни защо не гледам телевизионни новини, после превключих на Теле Ребелде и зачаках да споменат „Пескандо Пор ла Пас“, но нямаше нищо. Може би режимът се колебаеше дали това е събитие, което иска да отрази с репортери и духов оркестър, или предпочита да го игнорира. Ако можеше да се вярва на Сара, властите не били въодушевени от кубинското размразяване.

Възнамерявах да си купя вестник, но в хотела не се продаваха. И в ресторанта нямаше, даже „Гранма“, органа на комунистическата партия, който можех да се престоря, че чета, докато всъщност наблюдавам входа. Къде се бавеше тя, по дяволите? Може би трябваше да позвъня в стаята ѝ.

В джоба си носех йейлската програма и я разгънах на масата. Прочетох: „Къщата на Хемингуей е точно каквато я е оставил през 1960 г.“. Сигурно защото комунягите не са позволили на Ърнест да вземе нищо със себе си.

След нея щяхме да отидем на обяд, после посещение във Виверо Аламар, експериментално кооперативно стопанство, където сме щели да научим за отглеждането на екологично чисти храни. Зачудих се кой садист е измислил тази програма.

— Мястото свободно ли е?

Сара седна преди да успея да ѝ отговоря.

— Добро утро — поздравих я. Носеше дънки и бяла тениска с яка и изглеждаше чудесно.

— Закуси ли вече? — попита тя.

— Чаках те.

— Ако продължиш така, ще умреш от глад.

— Аха. Добре ли спа?

— Не. А ти?

— Цяла нощ гледах Теле Ребелде.

— Трябваше да гледаш кубинските сапунки по Куба Визион. Маргарета пак изневерява на Франсиско, както и при идването ми миналата година. Не знам защо не я напусне.

Усмихнах се, после попитах:

— Сама ли дойде миналия път?

— Да. — Тя се изправи. — Дай да си вземем нещо преди да дойде рейсът.

Отидохме при бюфета, където Ричард Невил омиташе цялата наденица, но все пак ми остави резенче бекон. Сара напълни чинията си с плодове и малко йогурт.

— В провинцията никога няма да видиш пресни плодове — отбеляза тя, след като се върнахме на масата си.

— Нали днес сме щели да ходим в стопанство за екологично чисти храни?

— Това е само театър. В хотелите всичко е внос. Стопанствата са държавни и почти обезлюдени, защото работата е съсипваща. Всичко още се върши с товарни животни и ръчен труд. Кооператорите получават същите двайсет долара месечно, колкото и като общи работници в градовете, тъй че нямат стимул да останат в стопанството.

Съжалих, че съм го споменал.

— Кубинската храна се състои почти изключително от боб и ориз, внесен от Виетнам, и даже той е с купони.

Вторачих се в резенчето бекон и бърканите яйца в чинията ми.

— Извинявай. Не исках да те карам да изпитваш угризения. Нахрани се.

Забелязах промяна в нея, може би резултат от идването ѝ тук. Надъхваше се като Едуардо. Опитах се да си представя как се връщам в Америка, която е ударила дъното заради глупостта на властите… Е, май не ми беше толкова трудно да си го представя.

— Най — характерно за кубинската провинция е това, че повечето хора са се преселили в градовете — продължи Сара. — Това може да е добре за нас, но може и да е зле, ако сме единствената кола на съвсем пуст път.

— Знаеш ли колко голям ще е товарът?

— Дядо ми разказваше, че всичко било опаковано в корабни сандъци.

— Добре. Колко са сандъците?

Тя се озърна към съседните маси, които бяха свободни.

— Типичният корабен сандък побира петнайсетина милиона в стодоларови банкноти и тежи около сто и осемдесет килограма.

— Ясно… по един във всяка ръка, двама души — това прави шейсет милиона.

Сара не обърна внимание на сметките ми.

— Но има и петдесетдоларови банкноти, както и по двайсет, тъй че сандъците са повече от четири.

— Колко повече?

— Според дядо били десет.

— И всеки е сто и осемдесет кила, така ли?

— Да. Двайсетдоларовата банкнота тежи точно колкото и стотачката.

— Добре. Това са хиляда и осемстотин килограма.

— Плюс — минус.

Ако знаех това в Кий Уест, щях да тръгна на фитнес.

— А златото и бижутата?

— Златото може да се окаже прекалено тежко. Но ще вземем четири чанти с бижута.

— Винаги има място за бижута. Ами нотариалните актове, за които спомена?

— Те са в друг сандък.

— Може да се сблъскаме с логистичен проблем — отбелязах. — Нали разбираш, да изнесем сандъците от пещерата, да ги натоварим на камион и да ги пренесем на яхтата.

— Карлос има план.

— Е, слава богу. Искаш ли още едно кафе?

Тя впери очи в мен.

— Нямаше да се заемем с това, ако смятахме, че не сме в състояние да се справим.

— Добре.

Една хубава сервитьорка ни събра чиниите и ми се усмихна.

Наближаваше осем и хората от различните групи се насочваха към фоайето. Изправихме се и аз оставих на масата две ККВ.

— Това е тридневна заплата — информира ме Сара.

— Тя има готино дупе.

— Сериозно?

Йейлската група вече се товареше на рейса. Ние със Сара се качихме заедно и казахме „добро утро“ на Хосе, Тад, Алисън, професор Нейлбъф и другите ни спътници, докато минавахме назад и търсехме свободна седалка.

Ефикасният Тад ни преброи поименно и обяви:

— Всички сме тук.

Антонио скочи вътре и извика:

— Buenos dias!

Всички отговорихме на поздрава, така че вече можехме да потеглим.

— Ще прекараме един прекрасен ден! — заяви екскурзоводът.

Si, camarada[4].

20

Автобусът напусна Хавана и отново останах с впечатлението за жизнерадостен някога град, който се задушава под тежестта на разлагащ се труп.

Къщата на Хемингуей, „Финка Виджия“, беше красиво испанско колониално имение на петнайсетина километра от столицата и пътят ни отне половин час.

Имението се оказа добре поддържано, според Алисън — благодарение на рядка проява на партньорство между американската и кубинската държава. Изкуството и културата обединявали хората, заяви тя, и тъкмо затова сме били тук — като посланици на добра воля.

Въпреки че бяхме посланици, не ни пуснаха вътре и също като десетки други туристи трябваше да надничаме през отворените врати и прозорци в стаите, оставени точно както са си били, когато Хемингуей напуснал Куба след революцията.

Антонио ни съобщи, че сеньор Хемингуей подарил „Финка Виджия“ и всичко вътре на кубинския народ. Професор Нейлбъф обаче ни информира, че писателят завещал имението на четвъртата си жена, но когато през 1961–ва се самоубил, кубинските власти принудили вдовицата му да им го припише.

Хрумна ми, че Антонио не лъже трийсет образовани личности — той живееше в изкривено пространство — време и информационна пустиня като всички други тук и нямаше представа каква е истината. Обаче реалността вече пристигаше. Освен ако режимът не успееше да я спре.

Така или иначе, Ърнест си имаше свестен басейн и яхтата му „Пилар“ беше изложена в открит павилион. Хубава яхта, ама не колкото моята — колкото бившата ми яхта де. На кърмата ѝ пишеше „Кий Уест“, където в момента предпочитах да съм.

Жената на Невил, Синди, настоя авторът на бестселъри да позира за снимка. Той се подчини, но не се усмихваше. Може да си мислеше, че хората никога няма да се снимат пред неговата къща, където и да се намираше тя. Е, можеше и да се снимат, ако си пръснеше мозъка като Хемингуей. Само казвам.

Тръгнахме си от „Финка Виджия“ и Антонио ни заведе до редица сергии за сувенири, откъдето Сара ми купи тениска с Хемингуей, произведена в Китай.

Натоварихме се на нашето климатизирано китайско летящо килимче и отидохме да обядваме в един ресторант на открито. Обядът се състоеше от черен фасул, ориз, пържени банани и нещо, което приличаше на пиле, заклано от Джак Изкормвача.

После в екологичното стопанство. Един приятен възрастен господин ни обясни на испански за прогреса, който осъществявали в екологичното земеделие. Антонио превеждаше и Сара ми каза:

— Всички стопанства в Куба са екологични, защото не могат да си позволят химически торове. — И прибави: — Повечето от тези храни направо отиват за онези комемиердас, лайнарите от комунистическата партия.

Антонио я чу и я стрелна с кофти поглед.

След като два часа обикаляхме на палещото слънце и разглеждахме фасул, буболечки и растения, за които не бях и чувал, се помъкнахме обратно към автобуса.

Усетила, че май не съм се изкефил цял следобед да ми смърди на тор, Сара ме успокои:

— Утре сутрин имаме пешеходна обиколка на Стария град. Ще видим къщата и банката на дядо.

— С нетърпение го очаквам.

— А аз — със смесени чувства.

— Някой ден може да купиш къщата.

— Някой ден може да подам съдебен иск за онова, което е било откраднато.

— Не се надявай особено. Засега можем да изтеглим малко пари от трезора на дядовата ти банка.

Тя хвана ръката ми и я стисна. „Само гледай да не ми счупиш ръката. Ще ми трябва, за да мъкна корабни сандъци“.

Когато рейсът наближи „Парке Сентрал“, Тад ни напомни, че в пет и половина щял да изнесе лекция за историята на кубинската музика, и ни помоли да не закъсняваме.

Алисън пък напомни на всички, че автобусът тръгва за хотел „Ривиера“ веднага след лекцията на Тад, и ни помоли да сме облечени за вечеря. На покрива имало плувен басейн, ако сме имали такава склонност.

Слязохме и аз поканих Сара да поплуваме или да пием по една студена бира в бара.

— Искам да подремна и да взема душ.

— Аз поканен ли съм?

— Ще се видим на лекцията.

Тъй че се отправих към бара сам. Не забелязах никого от нашата група, но още щом седнах и си поръчах „Буканеро“, до мен изникна Антонио и попита:

— Хареса ли ви днес?

— Хареса ми къщата на Хемингуей.

— Да. Повечето американци я харесват. — После се поинтересува: — А на вашата спътничка хареса ли ѝ?

— Тя всъщност не ми е спътничка.

— Ясно… Тя ще дойде ли тук при вас?

— Не. Отиде на нудисткия басейн.

Антонио не каза нищо и се настани до мене. Носеше си бутилка вода, която беше отмъкнал от рейса, и запали цигара.

— Би трябвало да ви попитам дали имате нещо против, ако пуша.

— Това си е вашата страна.

— Така е.

Явно беше зарязал екскурзоводското си поведение и не се правеше на палячо, макар да нямах представа защо търси моята компания в отсъствието на Сара.

— Четете ли Хемингуей?

— Чел съм го. А вие?

— Да, на испански и английски. В Куба има… как го казвате… култ към Хемингуей.

— Сериозно?

— Да. Утре ще посетим хотел „Амбос Мундос“, където е живял и писал преди да купи „Финка Виджия“. Сега стаята му е музей.

Донесоха бирата ми и Антонио продължи безплатната си лекция.

— Ние наричаме някои от романите му „кубински“. Много негови книги са на социалистическа тематика.

— Не съм забелязал.

— Но е вярно. Книгите му изобразяват хора, които се държат… по начин, който е за човечеството… не за индивида.

— Повечето му герои са егоисти и егоцентрици като мен. Затова ми харесват.

Антонио не се отказваше.

— Фидел казва: „Всички творби на Хемингуей са защита на човешките права“. И прибави без никаква ирония: — Това е социалистическо убеждение.

Няма смисъл да спориш с промити мозъци и Антонио смущаваше спокойното ми пиене на бира, затова му казах:

— Е, мерси за компанията. Ще се видим на вечеря.

Той обаче не си тръгна.

— Фидел също казва, че получил вдъхновение за своята партизанска тактика в Сиера Маестра от „За кого бие камбаната“. Те са се срещали веднъж — Фидел и Хемингуей. На риболовния турнир, носещ името на Хемингуей. Фидел трябвало да връчи купата на победителя. Обаче самият той уловил най-големия марлин и спечелил наградата.

— Чий кантар са използвали?

— Какво намеквате?

Не исках да ме арестуват още на втория ден, затова не отговорих.

Антонио замислено отпи глътка вода, после привлече вниманието ми с думите:

— Разбрах от Тад, че сте риболовец.

— Така е. — „А защо ме обсъждаш с Тад?“

— Значи сте наясно със страстта в този спорт.

— Да.

— Знаете ли, че има нов турнир? „Пескандо Пор ла Пас“, флотилията пристига в Хавана от Кий Уест утре. Вие живеете в Кий Уест, нали?

— Да.

— Този турнир не ви ли интересува?

— Не.

— Чели ли сте „Острови на течението“?

— А вие?

— Да, разбира се. Много добра книга. В нея се разказва за Кайо Гилермо — където ще се проведе турнирът, след като напуснат Хавана.

Отпих от бирата си.

— В романа има един пророчески откъс… въпреки че е писан преди революцията. — Антонио цитира по памет: — „Кубинците се мамят един друг. Продават се един друг. Значи си получават заслуженото. По дяволите техните революции!“[5] Ще се видим на вечеря — завърши Антонио и си тръгна.

Какво беше всичко това, по дяволите?

21

Лекцията на Тад в пет и половина се провеждаше в конферентна зала на мецанина и всички отидохме облечени за вечеря, както бяхме инструктирани, понеже рейсът тръгваше веднага щом Тад изпълнеше своето ча-ча-ча или каквото там щеше да изпълнява. Със Сара седнахме един до друг. Тя носеше червена дантелена рокля и сандали и парфюмът ѝ ухаеше превъзходно.

Забелязах, че Антонио го няма да следи за подривни изказвания — може да беше отишъл в тайната полиция да донесе, че съм се усъмнил в теглото на уловения от Кастро марлин. Устата ми понякога ме вкарва в беля, което прави живота интересен.

Нейсе, провериха присъствието и се оказа, че липсват трима души, които обаче били съобщили, че не се чувствали добре и щели да останат в стаите си, напълно обяснимо след дългия ден под палещото слънце и алабализмите на Антонио. Помислих си, че със Сара трябва да се пишем болни, за да си осигурим преднина, докато ни обявят за изчезнали без предизвестие.

Тад започна, като пусна кубинска музика на сидиплейър, докато на екрана се заредиха снимки на разгорещени танцьори. Това се оказа гвоздеят на лекцията.

Всъщност се оказа интересно. Научих за жанровете сон, салса, румба, регетон, за африканския произход на голяма част от кубинската музика и танци. Нямаше време за въпроси, но той не забрави да спомене имената на някои добри нощни клубове, например „Флоридита“, родно място на дайкирито и любимо заведение на Хемингуей. След което ни осведоми:

— Рекордът му бил осемнайсет двойни дайкирита на едно сядане. Не се опитвайте да го повторите.

— В „Боудън“ го правехме още преди да сме закусили — казах на Сара.

Докато слизахме по широкото стълбище към фоайето, тя ме попита:

— Хареса ли ти?

— Да.

— Кубинската музика и танци са сред малкото неща, които режимът не е променил или цензурирал.

Значи и комунягите обичаха да зяпат клатещи се цици и задници. В някои отношения Куба си оставаше Куба.

— Днес Хемингуей ми дойде малко в повече, обаче ако искаш, след вечеря може да се отбием във „Флоридита“ — предложих ѝ.

— Мисля, че трябва да се разходим по Малекон.

— Евтино гадже.

Качихме се на автобуса. Хосе продължаваше да е на смяна и Антонио се беше появил навреме за безплатната вечеря.

По пътя до „Ривиера“ екскурзоводът ни разказа за хотела, за да направи преживяването ни още по- пълноценно и прекрасно. „Ривиера“, обясни ни той, била построена от прочутия американски гангстер Майер Лански и била открита на Коледа през 1957–ма.

— Но в новогодишния ден на хиляда деветстотин петдесет и девета година комунистическата партия провалила тържеството на господин Лански — обяви Антонио.

Тази реплика предизвика смях сред йейлчаните, които бяха гледали втората част на „Кръстникът“, и Антонио, който сигурно произнасяше думите за стотен път, се усмихна.

Да, помислих си, Майер Лански и неговите ласвегаски партньори бяха сбъркали, залагайки на „Ривиера“, и за един ден бяха изгубили всичко. Представих си пачките пари с надпис на бандерола „Лански“ или „Лучано“. Моят дял може да идваше тъкмо оттам. Е, щях да го преглътна.

Стигнахме при хотела, който гледаше към Малекон и Флоридския пролив, обаче видът му повече подхождаше за ласвегаското ларго.

Изсипахме се от рейса и влязохме в огромното мраморно фоайе, което злокобно пустееше. Антонио ни позволи да надникнем в пустия нощен клуб „Копа“, истинска капсула на времето от 50–те години. Представих си онова новогодишно парти — мъже и жени в официално облекло, пушат и пият по масите, други танцуват под звуците на двайсетчленния оркестър, докато Фидел Кастро и пъстрата му армия се приближават към Хавана. И купонът беше свършил.

— Ще отворят ли пак казиното? — попита някой.

— Никога — отсече Антонио. — То е било напълно разрушено с брадви и чукове в първия ден на свободата от революционната армия и народа на Хавана. — След което ни обеща: — В Музея на революцията ще гледаме филм за това.

Съмнявах се, че бих могъл да гледам такова нещо.

Така или иначе, беше време за прекрасна вечеря в първия ресторант на хотела, „Леглон“, и Антонио ни поведе натам. В просторния салон с червен таван имаше плюшен килим и кристални полилеи, някога пищни, а днес просто антиквариат от средата на миналия век.

Почти нямаше други гости и Сара зае маса само за нас двамата. Погледнах към Антонио, който седеше при Тад, и го хванах да ни зяпа. Явно се интересуваше от нас и след срещата в бара бях нащрек.

Сервитьор с папийонка дойде да вземе поръчките ни за напитки и Сара избра скъпа бутилка „Вьов Клико“.

— Свиквай да си богат — посъветва ме.

Обслужването вървеше бавно и йейлските възпитаници използваха това време, за да правят снимки. Представих си разговора по време на пауърпойнт презентацията в Щатите: „И ония две знойни мадами избягаха заедно, след което всички ни разпитваха в полицията и пропуснахме посещението в тютюневото стопанство“.

Донесоха напитките и всички се върнаха по местата си.

Ресторантът беше френски, ама не и кухнята, а обслужването съответстваше на двайсетте кинта месечна заплата на сервитьорите. Но да не губим връзка с действителността — останалата част от страната получаваше храна с купони.

Осведомих Сара за разговора си с Антонио в бара и отбелязах:

— Има две възможни заключения: той или проявява личен интерес към тебе, или интересът му е продиктуван от други съображения.

Тя кимна.

— А на какво се дължи интересът му към теб?

— Преценява конкуренцията.

Сара се усмихна малко принудено.

— Защо те е обсъждал с Тад?

— Нямам представа.

— Не ми харесва и че е споменал за риболовния турнир.

— Ако го разглеждаш в съответния контекст, приличаше на общ разговор. А извън този контекст… не съм сигурен.

Това като че ли я обезпокои и аз смених темата. Разказах ѝ, че съм се усъмнил в теглото на уловения от Фидел Кастро марлин в турнира „Хемингуей“ и съм намекнал на Антонио, че Фидел е ударил в кантара.

— Здравата съм загазил — заключих.

Тя се засмя.

— Тази история е много известна. Според кубинците в Маями гмуркач закачил рибата на куката на Фидел — с оловни тежести в корема.

И двамата хубаво се посмяхме.

Е, като за втора среща вървеше идеално. В реалния свят щях да почна да си мисля, че довечера може да ми се отвори парашутът или най-късно следващия път. Само че Сара Ортега ме беше включила в програмата за четвъртия ден. Защо? Не знам, обаче ми се струваше, че мога да ускоря свалката. Например с още една бутилка шампанско.

Изпразних първото шише в чашите ни и отбелязах:

— Очите ти искрят като това шампанско.

— Не съм чувала по-тъп комплимент.

— Доста отдавна съм в морето.

— Личи си.

В ресторанта влязоха още няколко души. Чух британски акцент и немска реч.

— Този хотел е безжизнена пародия на някогашния — въздъхна Сара.

— В добри ръце „Ривиера“ може да е златна мина.

— Хотелът всъщност е собственост на армията, която е най-големият собственик на имоти в Куба. — И прибави: — Тук няма да се промени нищо, докато имотите не бъдат върнати на законните им собственици.

— В този случай това са наследниците и партньорите на Майер Лански.

— Нещата понякога са сложни, да — призна Сара. — Но може да са и прости, ако откраднеш онова, което е твое.

Това можеше и да не е толкова просто.

Вечерята беше включена в екскурзията, но трябваше да платя алкохола, което и направих с двеста ККВ в брой. Кубинската армия не приемаше американски кредитни карти.

Със Сара прескочихме десерта и аз докладвах на Тад — и Антонио, — че ще вземем такси до „Флоридита“.

— Приятно прекарване — пожела ми Тад.

— Това е капан за туристи — предупреди ме Антонио. — По-добре се разходете по Малекон.

Което и щяхме да направим, обаче му отговорих:

— Много е близо до плажа. Тад ще ни издаде на Държавния департамент.

Тад се усмихна принудено, но не каза нищо. Надали щях да му липсвам, когато изчезнех.

Ама пък щях да липсвам на Антонио.

22

Излязохме от хотел „Ривиера“ и тръгнахме на изток по Малекон към „Насионал“, който се намираше на около три километра. Нощта беше топла, безветрена и влажна и ярката луна осветяваше водата, което ми напомни за Сара на моята яхта. Същата луна, същата вода, друга планета.

По широкия тротоар край вълнолома течеше истинска човешка река. Цели семейства от по няколко поколения вечеряха на открито. Музиканти свиреха салса и румба и хората танцуваха. Други се разхождаха, пиеха ром и бира, пушеха и се събираха на групи, за да си приказват или да четат поезия.

— Това е дневната и трапезарията на Хавана — информира ме Сара. — И кабарето на бедните. Както и автентичното кубинско преживяване, каквото искаше ти.

— Включително тайната полиция ли?

— Марсело ми каза, че не идвали тук. Хората лесно щели да ги разпознаят. — И прибави: — Но винаги има чиватос.

Имаше и много американци и европейци, така че ние не биехме на очи. Освен това мястото беше подходящо за случайна среща с кубинец, продаващ керамика — а Сара определено се забелязваше лесно с червената си рокля.

— Носиш ли песото? — попитах я.

Тя потупа дамската чанта на рамото си.

Спряхме при една група, която свиреше салса, и вдъхновена от страстната музика, Сара ми връчи чантата си и се присъедини към танцьорите. Наистина го даваше добре. Запретна си роклята и тълпата засвири с уста и заръкопляска. Усетих, че оная ми работа се разшава.

Сара прати въздушна целувка на бандата и продължихме нататък. Върнах ѝ чантата с комплимент.

— Не е зле за архитектка.

— Когато се върнем в Маями, ще те науча на кубински танци.

Щях да вметна „ако“, обаче оптимизмът ѝ ми допадаше.

Спряхме до вълнолома и се загледахме към плажа и Флоридския пролив. Хората ловяха риба или джапаха във водата — може да си мислеха за сто четирийсет и петте километра до Кий Уест.

— Обърни внимание, че няма лодки и яхти — сякаш прочела мислите ми, каза Сара.

— Аха.

— В Куба няма частни плавателни съдове, по обясними причини.

— Би трябвало просто да оставят хората да заминат.

— Понякога ги оставят. Като с Мариелското бягство. Режимът разбира, че от време на време трябва да изпуска парата — това е неофициален начин да се отърват от хората, които може да им създадат проблеми. Но Куба губи мнозина от най-добрите, от най-интелигентните.

— Сигурно има стражеви катери.

— Разбира се. Гуарда фронтера — граничарите. Държат под око риболовния флот и следят за салджии. Но не са в състояние да покрият цялото крайбрежие. Годишно се опитват да избягат по петстотин-шестстотин салджии и залавят по-малко от половината.

Доста добър шанс за успех.

— Граничарите имат ли хеликоптери или хидроплани?

— Да, но не са много.

— Нужен е само един.

— Всичко ще мине добре.

— Хубаво.

Продължихме разходката си, обаче не ни заговори никой освен художници, които продаваха скиците си, или хлапета, които просеха монети.

Мярнах няколко жрици на нощта и Сара също ги забеляза.

— Проституцията е едно от първите неща, които е забранил режимът. И двете страни подлежат на четири години затвор.

— Ще кажа на Тад.

Тя се усмихна и ме хвана под ръка.

— Но ти няма нужда да плащаш за секс.

— Аха. — Ама дотогава не ми се предлагаше нищо безплатно.

— Кубинското общество е много разкрепостено и безразборният секс е масов. Кубинците казват, че сексът бил единственото нещо, което Кастро не давал с купони.

Много смешно. Обаче от всичките тези приказки за секс започвах да се надървям. Пред нас видях „Насионал“ и предложих:

— Хайде да пием по едно за преди лягане.

— Трябва да продължим разходката си.

— Тази вечер никой не продава кубинска керамика.

Тя не отговори.

— Обаче това трябва да се случи скоро. Времето ни ще почне да изтича след два — три дни.

— Ще дойдеш ли с мен в провинция Камагуей, дори нашият човек в Хавана да не се появи?

Всъщност предпочитах тъкмо това — и да не се забъркваме с никакви кубинци. Ако Куба макар и малко приличаше на Афганистан, всеки път щом разчитахме да ни помогнат местни, щяха да ни мамят, да ни устройват засади или най-малкото да ни изнудват за пари.

— Мак?

— Ъъъ… ако откажа, ще заминеш ли без мене?

— Да.

На тази жена определено ѝ стискаше.

— Дай да изчакаме няколко дни и да решим после, ако времето ни почне да изтича и още не сме се срещнали с нашия човек.

— Добре. И нали разбираш, че ако не се срещнем с нашия човек в Хавана, няма да знаем как да се срещнем и с другия в Камагуей и съответно ще останем без транспортно средство и скривалище.

— Мога да паля повечето коли от жиците на контактния ключ, а най-доброто скривалище е под звездите — успокоих я аз.

Сара спря и се завъртя към мен.

— Аз казах на Карлос и Едуардо, че ти си човекът, който ни трябва.

Преди да успея да отговоря, тя ме прегърна през врата и устните ни се впиха едни в други на Малекон.

После Сара ме пусна и продължихме разходката си.

— Това в джоба ти пистолет ли беше? — попита тя.

— Не, моят принос към Карибската криза.

Сара се засмя, после отново стана сериозна.

— Нямаше да е зле да имаме оръжие.

— Ще имаме достатъчно на „Мейн“, ако ни потрябва, за да се измъкнем от Куба.

— Може да ни потрябва много по-скоро.

— Доколкото разбрах, ако те хванат с оръжие в Куба, може да получиш и смъртна присъда.

— Предпочитам да загина в престрелка, отколкото да ме заловят.

— Май наистина е време да пийнем по нещо.

Повървяхме в мълчание, после Сара посочи една модерна шестетажна сграда надясно.

— Това е американското посолство.

Прозорците тъмнееха, освен ъгловия офис на шестия етаж. Някой работеше до късно — може да се опитваше да навакса след петдесетгодишното прекъсване. Целият район наоколо беше осветен с прожектори и видях герба на Съединените щати над входа.

— Още нямаме посланик, но имаме шарже д’афер, Джефри Делорентис, който управлява посолството — осведоми ме Сара. — Неговият шеф Джон Кери, държавният секретар, е възпитаник на Йейл, срещали сме се веднъж. Тъй че, ако се озовем в кубински затвор, мога да изиграя йейлската карта.

Ако съдех по наблюденията си върху нейната група от йейлски питомци, нямаше да се отзове нито Държавният департамент, нито посолството.

Пред сградата имаше площадче, което според Сара се казвало Антиимпериалистически форум.

— Там спонтанно се събират тълпи, за да протестират срещу Америка. Само дето в Куба нищо не е спонтанно.

— Освен танците. — И сексът, който не е с купони.

Е, нямахме особен успех с главната си цел на Малекон, обаче аз имах друга, с която можеше да постигнем по-добър резултат в „Насионал“.

23

Стигнахме до обточената с дървета отбивка на „Насионал“ и влязохме във фоайето, което, за разлика от „Ривиера“, се пръскаше по шевовете от очевидно международна клиентела. Надявах се утре Джак да не цъфне тук с някоя от неподходящите си тениски.

Коктейлите на терасата ми бяха харесали и излязохме през задния изход.

Там също имаше много народ, обаче за пет ККВ управителката ни намери две комфортни кресла с изглед към Пролива. Дойде сервитьорка и Сара си поръча дайкири, а аз — „Буканеро“, рог favor. Тричленната банда свиреше на ударни карибска музика.

Откъм огряната от луната вода подухваше лек бриз, палмите се поклащаха, носеше се сладостен аромат на тропически цветя. Оркестърът свиреше любимата ми „Гуантанамера“. Над морето се издигаше самолет, току — що излетял от летище „Хосе Марти“.

Това щеше да е идеален завършек на една приятна вечер, стига спонтанно да се стигнеше до секс.

— Много е романтично — донякъде в тон с мислите ми каза Сара.

Донесоха напитките ни и се чукнахме.

— За новото приятелство — вдигна тост тя.

— И за тебе.

Загледахме се към водата и различих силуетите на старите и новите укрепления по брега. Хората ги бива да прецакват нещата, даже в такъв тропически рай.

Сара наруши мълчанието.

— Имаш ли си някоя?

Най — добрият и кратък отговор гласеше:

— Не.

— Защо?

— Бях женен за яхтата си.

— Дръж се сериозно.

— Така и не срещнах голямата любов. — И прибавих: — Но съм отворен за такава възможност.

— Дрън — дрън. Нищо де. Когато си заминем оттук, пътищата ни ще се разделят.

Не мога да ги понасям тия разговори.

— Да се съсредоточим върху заминаването.

— А ако не успеем, завинаги ще запомним времето, което сме прекарали заедно.

Имах чувството, че ме манипулира, но също усещах, че наистина ме харесва. Ако наистина се измъкнехме от Куба живи, можехме да помислим и върху този въпрос. Засега обаче часовникът тиктакаше — още два дни до секса в неделя, после още няколко до момента за големите решения. Във връзка с първото спонтанно предложих:

— Хайде да си вземем стая тук.

Сара не отговори.

— През нощта може да ни арестуват и утре заран да ни екзекутират.

Тя се засмя, само че нервно. Май още не беше готова.

Тъкмо се канех да сменя темата, когато Сара каза:

— Поискай сметката.

— Да поръчам ли и такси?

— Не, вземи стая.

— Чакай ме тук.

Бързо отидох на рецепцията и попитах за стая. Рецепционистът надуши, че съм на специална операция, и отговори, че имали свободни само луксозни стаи. Предложи ми да избирам от четири възможности: стаята на Ерол Флин, което звучеше вълнуващо, стаята на Ава Гарднър и Франк Синатра, където също можех да се изчукам, стаята на Уолт Дисни, което можеше да е малко шантаво, и стаята на Джони Вайсмюлер — Тарзан, която ми допадна най-много. Ама струвала петстотин ККВ, повече, отколкото имах в портфейла си. Обаче рецепционистът искаше да се чукам — или пък да прибере малко пари — и каза, че щял да приеме част от сумата в щатски долари, плюс десет процента отгоре. А бе защо безплатният секс е толкова скъп?

Трябваше да му покажа паспорта и визата си и се записах като „Дан Макхуй“, което беше или фройдистка грешка, или проява на отлични шпионски умения. Той ми подаде голям месингов ключ с табелка, на която пишеше „232 — Тарзан“. Това съм аз.

Върнах се на терасата, където Сара пресушаваше второ дайкири.

— Имаш ли нужда от още няколко, за да го направиш? — попитах я.

— Действа ми отпускащо.

Оставих една щатска петдесетачка на масата.

— Готова ли си?

Тя кимна и се изправи.

Мълчаливо влязохме във фоайето и се качихме на асансьора.

На втория етаж последвахме указателните табели до стая 232. На месинговата табела на вратата пишеше: „Джони Вайсмюлер — Тарзан“.

Сара или не обърна внимание, или нямаше какво да каже. Отключих и влязохме.

Просторното помещение беше обзаведено еклектично, с доста просташки детайли като леопардовата кожа на пода и чаршафите на тигрови шарки. Май трябваше да поискам стаята на Уолт Дисни.

Както и да е, имаше минибар, слава богу.

— Какво ти се пие?

Тя унесено се взираше в морето.

Отворих хладилника и открих вътре малка бутилка „Моет“. Извадих тапата, налях две чаши и ѝ подадох едната.

Сара я взе и се вторачи в мехурчетата.

Не съм от бързаците, ама малкият Мак нещо припираше, тъй че трябваше да постигна съответния баланс между романтика и секс. Включих радиото и намерих някакви тихи китари — свиреха сон, който ми звучеше романтично.

Сара най-после май излезе от унеса си и аз вдигнах чаша.

— За нас.

Чукнахме се и отпихме. Поканих я да танцуваме и се завъртяхме под ритмичните звуци. Тялото ѝ приятно се притискаше към моето.

— Не се хвърлям в леглото с всеки срещнат — тихо каза тя.

— И аз.

Така или иначе, докато танцувахме и пиехме шампанско, се разсъблякохме и накрая се озовахме заедно под душа. Установих, че Сара има хоризонтален белег от операция в долната част на корема и че се пече без горнище. Под душа можеш да научиш много неща за хората.

Тя прокара показалец по белезите на гърдите ми.

— Това ме натъжава.

— Можеше да е и по-зле.

Сара продължи проучванията си и едната ѝ длан обхвана топките ми, а другата — малкия Мак.

— Всичко си е тука — уверих я.

— Прибери го на сигурно място.

Хванах я за дупето и проникнах в нея.

Тя сложи ръце на раменете ми, изви гръб назад и водата потече по лицето и гърдите ѝ, докато аз се движех в носещия се от радиото бавен ритъм на "Чан Чан“.

Оле!

По-късно в кревата Сара обви ръцете и краката си около мен и прошепна:

— Щастлива съм, но сега и мен ме е… страх.

— Нормално е.

— Миналата седмица живеех за деня, в който ще се върна в Куба и ще открадна парите под грозните им носове… Сега може би имам… още нещо, за което да живея.

— И аз си мислех същото.

— Страхуваше ли се, когато си бил там?

— Постоянно.

Тя помълча, после каза:

— Не искам да ме хванат.

— Разбирам. — Също като в Афганистан. Ако попаднеш в ръцете на талибаните, ще ти се иска да си мъртъв. Спомних си и разказа на Карлос за затвора „Вила Мариста“. Условията там едва ли се бяха подобрили съществено.

Сара се сгуши до мене.

— Ще е чудесно да съм богата в Маями заедно с теб. Но ще е чудесно и просто да съм в Маями с теб.

— Наистина ще е чудесно.

Тя се претърколи, стана от леглото, отиде при минибара и напълни още две чаши шампанско. После забеляза ключа върху хладилника и попита:

— Защо стаята се казва „Тарзан“?

— Ела тука и ще ти покажа.

24

„Ако попаднеш в ръцете на талибаните, ще ти се иска да си мъртъв“.

Кастрират те, после ти отрязват лицето с бръснач. И ти държат главата пред огледало, за да видиш собствения си безлик червен череп. И не можеш да си затвориш очите, понеже нямаш клепачи. И после те карат да гледаш как кучетата изяждат лицето и топките ти. Накрая те потупват по гърба и те пускат да си вървиш.

И затова си пръскаш мозъка преди да са те заловили.

Беше по време на първия ми мандат, преди да ме произведат капитан. Командвах мотопехотния си взвод от четирийсетина мъже, дислоциран в предна оперативна база „Рамрод“ в Майванд — лунен пейзаж от прах, пръст и скали под палещо слънце.

Водещата машина, БМП „Брадли“, се натъкна на самоделно взривно устройство. Настана истински ад — откриха огън по нас с ерпегета и автомати иззад купчините камъни от двете страни на пътя. Бързо напуснахме машините и се отдалечихме от тях. Улучиха ме в бронираната жилетка, но продължих да тичам. После залегнахме и отговорихме на стрелбата.

Нямаше къде да се прикрием и ми трябваха само десет секунди, за да осъзная, че сме попаднали на добре планирана засада, организирана от голяма вражеска сила, и има реална вероятност да ни избият до крак. „Първо застрелваш ранените, после себе си“.

Половината от осемте ни бронирани машини и хъмвита горяха. Една експлодира и топлинната вълна облиза гърба ми.

В курса по тактика те учат, че единственият начин да се спасиш от засада бил да атакуваш нападателите фронтално. Това са алабализми.

Взех радиостанцията и наредих на взвода да се придвижи на север по пътя и да фланкира позициите на противника.

Талибаните са корави мъже и понякога са безстрашни, обаче рядко са интелигентни и никога не са особено точни стрелци. Стрелят с калашниците си на автоматична като хлапета с детски автоматчета. Попаденията им са случайни, ама попаденията са си попадения и неколцина от хората ми бяха ранени, но леко, докладва санитарят.

Пустинният вятър духаше от юг и ние стреляхме и напредвахме на север под прикритието на черен дизелов пушек и димни гранати, докато се отдалечихме на стотина метра от зоната на засадата. После започнахме да фланкираме вражеските позиции, като се придвижвахме от една купчина камъни на друга. Успяхме да ги заобиколим преди да се усетят, че предимството вече е на наша страна.

Екипажите на невредимите бойни машини „Брадли“ отново бяха заели местата си и ни осигуряваха огнева поддръжка със своите 7,62–милиметрови картечници и 25–милиметрови скорострелни оръдия.

Талибаните почнаха да се оттеглят, като притичваха между купчините камъни. Виждах, че числено ни превъзхождат, обаче заповядах на взвода да ги преследва, макар да знаех, че провалилата се засада спокойно може да се превърне във вторична, тоест в капан. Това е игра. Без правила, но с много стратегия. Нападението е най-добрата защита, затова напредвахме в пустинната долина сред все по-нагъсто разположените камари камъни, срутили се от околните склонове.

Сержантът на взвода настойчиво ме посъветва да прекратим преследването и да изчакаме хеликоптерите да изравнят силите ни. Обаче аз кипях от адреналин и ярост и поведох атаката сред камънаците, без да подозирам за очакващата ни нова засада.

Талибаните бяха заели позиции в подножието на планинските склонове над нас, както и в две успоредни дерета — и ние се нанизахме в този подковообразен капан.

Прегрупирахме се за плътна кръгова отбрана и отговорихме на огъня, докато брадлитата продължаваха обстрела от пътя на четиристотин метра от нас.

Противникът разполагаше с човешка сила, докато ние имахме огнево превъзходство, тъй че изпаднахме в патово положение, докато една група талибани не изскочи от обраслото с храсталаци дере и не затвори обръча около нас. Бяхме обкръжени и боеприпасите ни започваха да свършват.

— С вас животът е интересен, лейтенант — каза ми сержантът, чернокож, казваше се Джонсън.

— Още нищо не си видял.

Най — близкото дере се намираше на стотина метра западно от нас и талибаните се бяха наредили един до друг в сухото речно корито и пускаха откоси с калашниците си. Повечето куршуми рикошираха от нападалите камънаци около нас.

Макар да бяхме в капан, позицията ни беше сравнително безопасна и можехме да изчакаме хеликоптерите, обаче в такива ситуации талибаните понякога се придвижват към тебе, за да не позволят на вертолетите да стрелят без опасност да улучат своите.

Та когато яйцето опре до задника, взимаш неочаквани решения. Свързах се по радиостанцията с брадлитата и им наредих в продължение на три минути да обстрелват само дерето на запад, после да продължат да свалят всяка възможна мишена.

Събрах двете отделения, които бяха с мене, изчаках обстрелът на дерето да приключи и атакувах в мига, в който брадлитата прекратиха стрелбата.

За около минута стигнахме до сухото речно корито и го заварихме празно, освен петима — шестима убити или ранени талибани, проснати върху спечената кал.

Те често залагат взривни устройства в убитите си хора, а ранените са готови да взривят ръчна граната или да открият огън в момента, в който ги доближиш. Затова със сержант Джонсън извадихме глоковете си и свършихме мръсната работа, докато останалите бойци заемаха отбранителни позиции.

Последният ранен талибан се взираше в мен. Краката му бяха разкъсани, най-вероятно от 25–милиметров снаряд. Нито веднъж не погледна към пистолета ми — просто продължаваше втренчено да ме гледа в очите. Поколебах се, може би защото нямаше да е зле да вземем пленник, когото да разпитаме. Раненият вдигна ръце и ги сключи за молитва. В далечината чух рева на приближаващите се хеликоптери.

Отпуснах оръжието си и се приближих към талибана, който изведнъж протегна ръка и ме сграбчи за глезена. Нямах представа дали е знак на благодарност, или агресивен жест, затова го прострелях в лицето. И досега не знам какво се е опитвал да ми каже.

Събуди ме търкане на крак в моя и някой каза:

— Добро утро.

Усетих, че лицето ми е потно. Навън още не се беше съмнало.

— Добре ли спа? — попита Сара.

— Не. Искаш ли кафе?

Тя се прозя.

— Хайде да се приберем в нашия хотел.

— Добре.

Но и двамата продължихме да лежим. След малко Сара наруши мълчанието:

— Обещах на Карлос да не се обвързвам емоционално с теб… и да не правим секс. А снощи го направихме три пъти.

— Три ли?

— И пак ще го направиш, нали?

Много смешно.

Качих се отгоре ѝ и отново се любихме.

После, докато лежахме по гръб един до друг, тя ме хвана за ръката.

— Трябва да ти се изповядам за нещо.

— Малко по-нататък по улицата има черква.

— Изслушай ме. Аз все пак имам… нещо като гадже… но…

Това не ме изненада напълно.

— Сама ще си решиш този проблем.

— Сърдиш ли ми се?

— Имам по-неотложни грижи.

— Май ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя.

— Ревнуваш ли?

— Не. Смяташ ли, че той ще ревнува?

— Той е кубинец. Те са ревнивци.

— Обясни му, че просто е било част от работата.

— Ще му обясня, че… между нас с него всичко е приключило.

— Ти си решаваш.

— Няма ли поне да ме окуражиш?

— Какво искаш да ти кажа?

Сара не отговори, затова я уверих:

— Харесвам те много.

— И аз те харесвам много. — Тя стисна ръката ми.

Е, никой не произнасяше ония две думички, първата от които почва с „о“. Ама витаеха във въздуха. А още от армията знаех, че прибързаните военновременни връзки водят до нещо, което прилича на любов. Половината от познатите ми мъже и жени, които се завръщаха в поделението от отпуска преди прехвърлянето в Афганистан, бяха сключили брак — или се бяха сгодили като мене. После, когато се прибереш у дома, осъзнаваш действителността.

— Искаш да ми признаеш нещо, нали? — попита Сара.

— Свободен съм, както вече ти казах.

— Но имаш жени.

— От известно време не.

— Защо досега не си се женил?

Седнах на леглото и погледнах часовника на нощното шкафче — 5:34.

— Мак?

— Животът ми беше сложен.

— Сгодявал ли си се?

— Веднъж. А ти?

Тя също се надигна.

— Така и не срещнах голямата любов.

Не отговорих.

— Да сменим темата ли искаш?

— Да.

Сара светна лампата.

— За какво ще си говорим?

За кафе. Обаче всъщност ме глождеше една мисъл.

— Докато сме откровени един с друг, искам да ми кажеш дали в това пътуване до Куба има нещо повече от онова, което ми е известно.

— Тоест?

— Нещо повече от парите.

Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Има. — И прибави: — Много си умен.

— Добре. И?

— И ще ти го кажа, когато е нужно.

— Искам да го науча сега.

— Колкото по-малко знаеш сега, толкова по-добре.

— Не, колкото повече знам…

— Ако не знаеш нещо, не можеш да го издадеш под изтезания.

Това ми дойде малко разтърсващо в пет и половина сутринта. Още малко и щях да съжаля за предишната тема.

— Добре, но…

— Ето какво ще ти кажа — ще се зарадваш много на другата причина за идването ни. Нищо повече няма да ти разкрия.

— Добре… закуска в леглото?

— Трябва да се приберем в нашия хотел. — Сара стана, отиде при минибара, отвори чантата си и извади пачка песо.

— Няма нужда — спрях я аз. — Включено е в цената.

Тя се усмихна, извади един лист и ми го подаде.

— Направих копие на картата в бизнес офиса на хотела. — Погледна ме. — Ако с мен се случи нещо, тя ще те отведе до пещерата.

Включих нощната си лампа и погледнах листа, който приличаше на детска представа за пиратска карта на съкровища. Но указанията, написани отдолу на английски, изглеждаха ясни, ако тръгнеш от точното място. Картата носеше заглавието „Страхотен преход в планината Камагуей“.

— Както ти казах, малко я промених и по-късно ще ти обясня всичко.

— Добре.

— Освен това нашият човек в Хавана ще ни даде подробна пътна карта на Камагуей. Предполагам, че като бивш офицер от пехотата можеш да работиш с карти.

— За това ми плащаха.

— Добре. Имам ти доверие, Мак. Знам, че ще постъпиш както трябва, дори и без мен.

Погледнах я — стоеше гола под светлината на нощната лампа.

— Ще дам всичко от себе си.

Станах, отидох до прозореца и се загледах в огрения от звездите Флоридски пролив. Сара се приближи зад мен, прегърна ме през гърдите и опря брадичката си на рамото ми.

— Както видях зелената светлина, така виждам и нашата яхта да плава по вълните. Джак и Фелипе са в рубката, а ние с теб седим на носа и се взираме в хоризонта, докато накрая се появява Кий Уест. Слънцето изгрява. Виждаш ли го и ти?

И го виждах, и не го виждах. Обаче отговорих:

— Да, виждам го.

— Нашето идване тук е благословено от Бог. Ти си благословен от Бог. Както си се завърнал два пъти от Афганистан, така и сега ще се завърнеш от Куба.

Освен ако на Бог не му писнеше да ме измъква от разни завързани ситуации.

Сара вчеса мократа си коса и си сложи съвсем малко гланц за устни. Нямаше нужда от много тъкмене. Облякохме се, излязохме от стаята и слязохме долу с асансьора. Оставих ключа на рецепцията и същият рецепционист от снощи измери с поглед Сара, после ме попита:

— Хареса ли ви престоят при нас, сеньор?

Трябваше ли да се удрям по гърдите? Или да надам тарзански вик?

— Да.

— Закуската се сервира на верандата.

— Благодаря, ял съм.

Напуснахме хотела. Слънцето беше изгряло и вече беше задушно. Предложих да отидем пеш до нашия хотел — или да се мятаме от дърво на дърво, — но Сара възрази, че до „Парке Сентрал“ било близо два километра и затова трябвало да вземем такси и да стигнем там преди групата ни да се събере за закуска.

— Ама аз искам всички да ни видят как се домъкваме в хотела заедно!

— Знам, че искаш. — Тя се обърна към портиера. — Такси, рог favor.

Единственото налично транспортно средство беше „Коко“ — открита триколка, която приличаше на ония в Кабул. Настанихме се отзад и потеглихме по тихите улици на Хавана.

— Романтично е — усмихна се Сара.

През дупките в ръждивия под се виждаше асфалтът.

Беше събота сутрин и нямаше много трафик, но пък щъкаха доста пешеходци и градът изглеждаше призрачно. Беше си пълна отврат, обаче все пак почваше да ми харесва.

Сара ме хвана под ръка.

— Извинявай, че те метнах за гаджето си. Но никога повече няма да те лъжа.

— Недей да лъжеш и него.

— Ще се опитам да му се обадя по телефона от хотела.

— Може да изчака, докато се прибереш в Маями.

— Искам да му го кажа сега… в случай че не се върна.

— В такъв случай няма да има значение.

— Да… но… така е редно. Даже да изневеряваш, не бива да лъжеш.

Сериозно? Мислех, че изневярата и лъжата вървят ръка за ръка. Но пък католиците може би трябва да се изповядват.

— Хайде да решим утре.

Стигнахме до „Парке Сентрал“ и влязохме заедно. Тъкмо отваряха салона за закуска, но още нямаше никой от нашата група.

— Кафе?

— Не. Не искам да ме виждат с теб, облечена в същата рокля като вчера.

— На кой му дреме?

— На мен. И ти също трябва да се преоблечеш.

— Искам кафе.

— Ще се видим след малко. — Тя тръгна към асансьорите.

Влязох в салона и се натъкнах на Антонио при кафе-бара.

— Buenos di’as — поздрави ме той. — Снощи ви търсих с госпожица Ортега във „Флоридита“.

Сериозно? Защо?

— Послушахме съвета ви и се разходихме по Малекон.

— А, хубаво. Хареса ли ви?

— Да. — Огледах се и избрах маса до един слънчев прозорец. — Ще се видим след малко.

— Да, на пешеходната обиколка. Обаче нямате нужда от спортно сако.

— Всъщност току — що се прибрахме в хотела.

— Да, видях ви да влизате. Надявам се да сте прекарали нощта прекрасно.

— Така е и сега ще изпия една прекрасна чаша кафе.

— Няма да ви задържам.

— Чудесно.

Налях си кафе и седнах на масата до прозореца.

Антонио също се настани и се обади на някого по джиесема си. Ядосах се, че за разлика от мене, той има сигнал. Екскурзоводът затвори и извади някакви листове от сака си. Днешната програма? Или поредният му донос? Тоя тип беше абсолютен задник. Или още по-лошо — чивато.

Обаче тази заран светът ми изглеждаше малко по-различен. Отдавна не се бях чувствал толкова щастлив.

Сърцето ми подсказваше, че със Сара просто трябва да се качим на първия възможен самолет и да заживеем щастливо далече оттук.

Но главата ми подсказваше, че ще съжалявам, ако изпусна трите милиона долара. „Предпочитам да съжалявам за нещата, които съм направил, отколкото за онези, които не съм“. Освен това бях обещал да го направя.

Нещата се усложняваха, както си и знаех.

И какво криеше от мене тя? Нещо, на което съм щял да се зарадвам. Нямах представа какво може да е. Но ако продължахме нататък, щях да разбера.

25

Качих се в стаята си, преоблякох се по дънки и новата тениска с Хемингуей и напъхах две шишета вода в раницата си, наред с швейцарското ножче, бинокъла и новата ми карта на съкровищата. Бях готов за хаванската си разузнавателна мисия.

В осем слязох при останалите от групата във фоайето. Тад правеше поименно преброяване.

Сара изглеждаше страхотно с бели шорти, тениска на „Маями Долфинс“ и бейзболна шапка. През рамо носеше голямата си чанта, в която сигурно бяха песото и картата.

Хванахме се за ръце и йейлската група, доколкото я интересуваше, разбра, че сме се свалили. Антонио също забеляза.

Екскурзоводът ни поведе през улицата към малкия парк, където почна да ни разправя, че центърът на Хавана бил разделен на три района: Хабана Виеха, Стария град, където сме щели да се разходим тази заран, Сентро Хабана, където сме се намирали в момента, и Ведадо, по-новата градска част, където се намирали „Ривиера“ и „Насионал“ и която някога била контролирана от американската мафия и нейните кубински подлоги.

Антонио продължи тирадата си за мафията, която явно му беше фикс — идея. Вероятно беше гледал втората част на „Кръстникът“ поне десетина пъти.

Накрая ни съобщи:

— Ще обядваме в един прекрасен частен ресторант, после ще се върнем в Сентро и ще продължим обиколката.

Мислех, че е свършил, обаче той попита:

— Кой е идвал в Хавана и преди?

Мъж и жена на средна възраст, които иначе изглеждаха нормални, вдигнаха ръце.

— А, добре. Значи днес вие можете да свършите моята работа.

Йейлските питомци, които иначе не проявяваха особено чувство за хумор, направиха изключение за кубинския чаровник и се засмяха.

— Още някой? — продължи Антонио и погледна Сара, която не беше вдигнала ръка. — Вие не сте ли били тук миналата година, госпожице Ортега?

— Защо питате?

Екскурзоводът продължи да я гледа, обаче не отговори.

— Е, започваме обиколката. — И тръгна на изток към пристанището.

Когато влязохме в Стария град, улиците и тротоарите се стесниха и групата се проточи в петдесетинаметрова колона. Антонио остана отпред и продължи беседата си, която за щастие не чувах, но Сара обясняваше историческата архитектура на мен и околните йейлчани.

Хабана Виеха, част от която над тристагодишна, ми се стори много живописна, обаче и гореща, душна, клаустрофобична и миризлива. В съботния ден по калдъръмените улици нямаше много трафик, но пък гъмжеше от кубинци, които разменяха оскъдни стоки и храна, а от прозорците висяха старци и зяпаха преминаващия под тях свят. За хора, които нямат нищо, изглеждаха напълно щастливи. А можеше и моят мироглед да се е променил. Така става, когато си се чукал.

Освен това ме поразиха многобройните частично или напълно разрушени сгради. Някои фасади бяха срутени и човек можеше да види какво има вътре. В ронещата се мазилка бяха поникнали растения. Моят хазяин май не беше чак такъв кретен.

Стигнахме до едно площадче и Антонио почна да говори за Катедрал де Сан Кристобал де ла Хабана, която според него била почти на три века и в която някога бил погребан Христофор Колумб. Но след поражението през 1898–ма испанците откраднали Христофор и си го взели в Испания.

— Искаме си го! — извика Антонио. — Това ще е добре за туризма!

Йейлските възпитаници се засмяха като по даден знак и аз казах на Сара:

— Испания и Куба просто трябва да си поделят костите. Може да хвърлят чоп за черепа.

Тя ме стрелна с поглед.

— Да, костите трябва да се върнат у дома… В тях се крият отговорите на много въпроси.

Нямах представа какво иска да каже, но изведнъж ми се стори някак унесена. Извадих едното шише вода от раницата си и я накарах да пие.

Антонио продължаваше да дудне и аз престанах да го слушам. Довечера имах среща с Джак в „Насионал“ и не го бях споменал на Сара, понеже не смятах, че трябва да ѝ давам обяснения за изчезването си. Само че това беше преди да станем любовници. Сега трябваше да ѝ кажа нещо. Така става, когато спиш с някого.

Антонио ни осведоми, че ако искаме, можело да влезем в катедралата. За десет минути.

— Да влезем — каза Сара.

— Да, скъпа.

В мрачната черква имаше доста туристи. Неколцина кубинци бяха коленичили пред бароковия олтар. Сара искаше да се помоли, естествено.

Не се бях молил от Афганистан — а и тогава го правех само когато ни обстрелваха, — но Сара настояваше и аз я последвах до олтарния парапет. Целият днешен ден щеше да е съвсем различен, ако си бях държал оная работа в гащите. От друга страна, ако още не я бях свалил, сега щях да съм на колене и да се моля за това.

Тя коленичи, прекръсти се и почна да се моли наум. От уважение сплетох пръсти и наведох глава. Е, така и така го бях направил, реших да се помоля двамата да си тръгнем оттам живи — и единият от нас да не вземе да забременее.

Сара пак се прекръсти, изправи се, обърна се и ме хвана за ръката. Минахме по страничната пътека покрай мъждукащите свещи. Тя спря и запали една, после продължихме.

Когато излязохме под яркото слънце, Сара каза:

— Помолих се за нашия успех и запалих свещ за душата на дядо.

— Много хубаво.

Антонио ни осведоми, че до обяд сме щели да посетим още три площада в Стария град.

Dios mio! [6]

Отправихме се към една пристанищна крепост, старата Кастильо де ла Реал Фуерса, до която се стигаше по едно нанагорнище, и се разходихме по обточената с топове стена, от която се виждаше цялото пристанище. Бяхме сами и Сара ми посочи някаква сграда на около четиристотин метра.

— Това там е терминалът „Сиера Маестра“, а онова там е кеят, на който трябва да пристанат яхтите от риболовната флотилия. Обаче не виждам никакви яхти, а на площада не забелязвам никакво движение, което да прилича на церемония по посрещане.

Нямах нужда от бинокъл, за да се уверя в това.

— Дано не са отменили турнира — прибави тя и излишно ми напомни: — Всичко зависи от „Пескандо Пор ла Пас“.

Всъщност всичко зависеше от низ от събития, върху които нямахме почти или абсолютно никаква власт.

— Даже яхтите да са отплавали от Кий Уест призори и да са поддържали скорост двайсет възела, ще пристигнат в Хавана най-рано в единайсет — успокоих я и си погледнах часовника. — Още е само десет.

— Добре… Карлос каза, ако не го видим по новините, лично да се уверим в пристигането им. И също обеща да се опита да ми прати съобщение по телефона или по факса в хотела, ако забавят или отменят турнира.

На мене изобщо не ми беше казал такова нещо, обаче явно не ми беше казал доста неща, както установявах от Сара. Във всеки случай настъпваше моментът и аз да споделя нещо с нея.

— Всъщност довечера имам среща с Джак.

Тя ме погледна.

— Карлос не искаше…

— Карлос не е искал и да спиш с мене. Не ни интересува какво иска Карлос.

— Ти се съгласи да изпълняваш заповедите, капитане. Няма да ти позволя да изложиш операцията на риск.

Изведнъж си спомних щабния бункер. Всеки, който издаваше заповеди от тила, си въобразяваше, че знае какво се случва на фронта. Е, ако не си до мене, когато стане напечено, не знаеш какво се случва.

— Съгласих се да свърша работата. По моя си начин.

— Няма причина да се срещаш с него.

— Има много причини.

— Какви?

— Да се уверя, че са пристигнали, както току — що каза самата ти.

— Ако Карлос не ми прати съобщение, можем да проверим, като дойдем по-късно на кея.

— Трябва да обменим информация с Джак. И да пием по бира. — Прибавих: — Може никога повече да не се видим.

Сара се замисли.

— Къде ви е срещата?

— На отдавна уговорено място. Безопасно е.

— В колко часа?

— В шест.

— Ще дойда с теб.

— Няма.

Тя ме стрелна с поглед и аз ѝ отвърнах със също толкова твърд.

— Добре… — накрая въздъхна Сара. — Прави каквото знаеш. Но гледай да не те проследят. Него също. Не бива да те свържат с…

— Минал съм го тоя урок.

Тя май нещо се вкисна. Добре че се бяхме изчукали снощи.

Всъщност тя явно си мислеше същото като мене, понеже отбеляза:

— Така става, когато спиш с някой мъж. После ти се качва на главата.

— Не и ако иска бис.

— Трябваше да изчакам до неделя.

— В неделя съм свободен.

— Трябваше да послушам Карлос.

— Трябва да слушаш сърцето си. А не адвоката си.

— А вие кой орган слушате, сеньор?

— Сърцето си. — И оная си работа, естествено.

Сара ме погледна.

— Вярвам ти.

Целунахме се и се помирихме. Сексът променя правилата и динамиката. Придобиваш и в същото време губиш известна власт. Такъв е животът.

Огледах хоризонта с бинокъла, обаче не видях яхти да се приближават към пристанището.

Глождеха ме някои неща, затова я попитах:

— Доколко познаваш Фелипе?

— Срещали сме се. Карлос и Едуардо го познават.

— Може ли да смятаме, че Карлос или Едуардо са го проверили?

— Фелипе всъщност е внук на Едуардо. Непряк — И прибави: — Опитваме се да ограничим кръга до семейството си. Като мафията. Ако нямаш доверие на семейството си, нямаш доверие на никого.

Понеже не познаваше моето семейство. Ама можеше и да се запознаят. Щеше да е интересно.

— Нямаше да се безпокоя толкова за Фелипе, ако някой ми беше казал кой е.

Сара помълча, после каза:

— Рядко привличаме… външни хора в нашите работи. И когато го правим, не им казваме повече, отколкото се налага, за… каквото и да е.

Казват, че ние шотландците не допускаме външни хора в клановете си, и семейство Маккормик от клана Камбъл понякога проявява такава склонност. Обаче подозирам, че в сравнение с кубинците шотландците направо изглеждат отворени.

Не отговорих, обаче разбирах. Тъй де, нали съм гледал всички серии на „Кръстникът“.

Сара ме хвана за ръката.

— Сега с теб имаме особена връзка. — Усмихна се. — Ти всъщност вече си от семейството. Ще видиш, когато се приберем в Маями и направим голямо парти, за да го отпразнуваме.

Представих си как купонясвам в Маями по гуаябера и килт в цветовете на клана ми. Тая операция приличаше на глава лук, чиито люспи трябва да се обелят една по една. А бе няма ли по-лесен начин да се изчукаш и да спечелиш три милиона долара?!

26

В подножието на старата крепост се намираше Плаза де Армас, заобиколена от царски палми, и групата ни се скри на сянка, докато Антонио ни изнасяше урок по история. Не ми се щеше пак да повдигам въпроса за екскурзовода, обаче попитах Сара:

— Откъде Антонио знаеше, че и преди си идвала тук?

— Не съм сигурна… споменах на Алисън — сигурно тя му е казала.

Или пък Антонио разполагаше с информация от полицията, където имаха копия от визовите ни формуляри, а те пък бяха пълни с данни.

Сара хвърли поглед към кубинеца, който в момента пишеше есемес.

— Защо е разпитвал за нас?

— Не знаем със сигурност.

— И защо ти е цитирал онзи откъс от Хемингуей? „Кубинците се мамят един друг. Продават се един друг“.

— Не знам.

— Ще се радвам, когато се махнем от Хавана.

От тигана, та право в огъня. От трън, та на глог, искам да кажа.

Антонио ни поведе по пешеходна улица на име Кале Обиспо — Улицата на епископа, — на която имаше стари и нови лъскави магазини, художествени галерии и кафенета. Бавно проникващ капитализъм.

Сара спря и оставихме йейлчаните да ни отминат. Тя впери очи през улицата в голяма сграда в неокласически стил с бял портал, кой знае защо украсен с четирилистни детелини. Постройката изглеждаше изоставена, макар че на мръсните прозорци имаше официални наглед табели и революционни плакати. Разбрах, че това е банката на дядо ѝ.

— Представям си го как сутрин е идвал на работа с тъмен костюм с вратовръзка — И прибави: — По онова време жителите на Хавана са се обличали добре. Е, поне господата и дамите. Въпреки жегата, въпреки че не е имало климатици. Било е важно да изглеждат добре.

Почувствах се малко нелепо в тениската ми с Хемингуей.

— Ако Батиста не е бил такъв корумпиран главорез, държан на власт от американската мафия, американските корпорации и американското правителство… комунистите никога нямаше да победят.

— И ти щеше да се родиш тук в разкош, и никога нямаше да се срещнем.

Тя се усмихна малко принудено.

— Щяхме. Писано ни е.

— Страхотна мисъл.

Сара продължаваше да се взира в някогашната американска банка, днес държавна служба, в която хората получаваха купоните си за храна.

— В резултат от преговорите може да върнат сградата на американската банка — каза тя.

— Възможно е. Обаче ние няма да върнем парите в трезора.

— Няма. Но ще ги върнем на законните им собственици.

— Нали затова сме тука.

Както беше обещал Антонио, се отбихме в хотел „Амбос Мундос“, пастелнорозова постройка с фасада, реставрирана в цялата ѝ дореволюционна прелест.

Екскурзоводът ни информира:

— Тук можете да идете до тоалетната или да посетите бара, където по цели нощи е пиел Хемингуей, и да си поръчате дайкири или мохито, ако не ви е много рано. За две ККВ можете да видите стаята, в която е написал „Смърт следобед“. Петнайсет минути.

Йейлските питомци се помъкнаха в хотела, включително Ричард Невил, който все едно отиваше на зъболекар. Мислех си за една студена бира, последвана от употреба на писоара, който е използвал Ърнест Хемингуей, но Сара каза:

— Ще ти покажа къщата на дядо и баба. Наблизо е.

— Добре.

Продължихме по Кале Обиспо, после свихме по една калдъръмена уличка със стари барокови къщи. По пътя видях, че някои от величествените сгради са реставрирани, и Сара ме осведоми, че чужди компании, които разработвали съвместни проекти с кубинските власти, ги превърнали в луксозни кооперации за служителите си. Хрумна ми, че проблемите е обезщетяването на законните собственици може да се проточат половин век — още един аргумент да откраднеш онова, което са ти откраднали.

Направи ми впечатление, че други къщи като че ли са в някакво междинно състояние — обречени, но обитаеми. Сара посочи едно от тези барокови имения оттатък улицата и каза:

— Това е домът на дядо и баба — там са родени баща ми и чичовците ми.

Погледнах четириетажната сграда с избеляла синя мазилка, повечето от която опадала — отдолу се виждаше каменната зидария. Стъклата на някои прозорци липсваха, както и повечето жалузи. От двете страни на внушителния вход се издигаше по една колона от червен гранит и лесно можех да си представя как е изглеждала някога тази огромна къща. Лесно можех и да разбера защо социалистическата власт я е сметнала за прекалено голяма за петчленно семейство. Плюс прислугата, естествено.

През големите прозорци се мяркаха хора и на балкона, който явно се крепеше единствено от Светия дух, седеше възрастна двойка.

— Миналия път влязох в къщата — каза Сара. — Всички тръби текат, работят само две бани. Общата кухня е в мазето и всичко е в мухъл. И гъмжи от гадини. Квартирите в Куба са безплатни и съответно получаваш за каквото си платил. Искаш ли да влезем?

— Само със защитно облекло.

— Хората бяха много мили — увери ме тя.

— Каза ли им, че си наследила нотариалния акт за къщата и си я искаш?

— Казах им, че съм архитектка и ако успея да си я върна, ще я реставрирам отгоре до долу за тях, а за себе си ще взема едно малко апартаментче.

— Повярваха ли ти, че ще ги оставиш да живеят тук?

— Споменах наем от пет долара месечно.

— И как го приеха?

— Не особено добре. — И прибави: — На хората тук им предстои да извървят дълъг път. Страх ги е от бъдещето.

— Че кой не го е страх?!

Тя продължаваше да се взира в сградата.

— Пианото на баба още е в музикалния салон. Снимах го, за да ѝ го покажа… Не пожела да го види.

Погледнах си часовника.

— Искаш ли дайкири?

— Не.

— А да те снимам?

Сара кимна и ми подаде джиесема си.

Направих ѝ няколко панорамни снимки пред някогашното им семейно имение, после отблизо на фона на портала с колоните, като постоянно се вслушвах за признаци за скорошно срутване.

После поехме обратно към „Амбос Мундос“. Разбирах емоционалната връзка и чувството за загуба, които изпитваше Сара Ортега, обаче човек всъщност не може да се завърне у дома. Освен ако просто не е там, за да си вземе онова, което някога е оставил.

27

Когато стигнахме до „Амбос Мундос“, групата ни тъкмо излизаше от хотела и Антонио ни поведе към недалечната Плаза де Сан Франсиско де Асис. От едната страна на площада се намираше неотдавна реставрираният круизен терминал „Сиера Маестра“. Екскурзоводът го посочи и обяви:

— По някое време днес пристига нашественически флот от Америка.

Йейлските питомци колебливо се позасмяха в очакване на разяснение.

— Това всъщност е риболовна флотилия, която е отплавала от Кий Уест, за да участва в един нов турнир, „Пескандо Пор ла Пас“. — И преведе: — „Риболов за мир“. Името е измислено хитроумно, нали?

Хитроумните йейлчани се съгласиха.

— Риболовците ще минат през този терминал и ще излязат на този прекрасен площад, където ще ги приветства народът на Хавана. И после ще се пръснат по хубавите барове, и ще се напият като моряци. — Антонио се засмя на тъпата си шега.

Огледах се, обаче по нищо не личеше, че се очаква пристигането на яхтите — нямаше официални лица, репортери, лозунги и оркестри.

Пристигането на риболовната флотилия от Америка не можеше да се окачестви точно като новина от световен мащаб, но беше важно в контекста на кубинското размразяване, тъй че трябваше да се отбележи с някаква тържествена церемония и съответно да се отрази в медиите. Освен ако режимът не искаше да го игнорира или омаловажи, естествено. Или да го отмени.

— Почвам да се безпокоя — каза Сара.

— Да приемем, че Антонио е добре осведомен.

Екскурзоводът впери поглед в мен.

— Господин Мак е риболовец от Кий Уест и довечера сигурно ще иска да пие с другарите си.

Не отговорих и той продължи на други интересни теми.

Следващият ни и последен площад за тази сутрин беше Плаза Виеха — Старият площад — и по пътя дотам Сара ме попита:

— Какво искаше да каже Антонио?

— Не намирам нищо особено в думите му.

— Той направо ти даде да разбереш, че знае за срещата ти.

— За нея знаят само трима души — ние с Джак, а от един час насам и ти.

Тя очевидно ми се ядоса.

— Антонио е направил връзка между теб, риболовец от Кий Уест, и „Пескандо Пор ла Пас“.

— Няма никаква връзка. Това е случайно съвпадение, което би могъл да забележи всеки.

Стигнахме на Плаза Виеха и екскурзоводът заговори в движение:

— Този площад е построен през хиляда петстотин петдесет и девета година за домовете на най-богатите хавански семейства, които едно време се събирали тук да гледат публичните екзекуции. — И прибави: — Тези богати семейства вече ги няма, естествено.

Понеже бяха присъствали на собствените си публични екзекуции. Обаче Антонио не го спомена.

— Поразгледайте наоколо — разреши ни той. — Десет минути. После отиваме на обяд.

Половината група се насочи към фонтана в средата на площада, за да се снимат пред него, други отидоха на сянка, например Антонио, който се оттегли под едно дърво, запали цигара и се обади по джиесема си.

— Вика наказателния взвод — казах на Сара.

— Заслужаваш го.

Много смешно.

— Трябва да се успокоиш… — започнах аз.

— А ти трябва да се запиташ дали операцията не е провалена.

— Ако е така, трябва да благодариш на Антонио, че ни предупреди. Той наистина може да докладва в полицията, обаче не знае нищо. А ако просто ни хвърля въдица, не използва нужната стръв.

— Но защо ще ни хвърля въдица?

Основателен въпрос. Бях мислил по него.

— Ами, може би си привлякла вниманието му, понеже си от кубински произход, и като добър чивато да иска да се докара пред полицията.

Обяснението ми явно не я задоволи, затова продължих:

— Възможно е също от миграционната служба или от митницата на летището да са уведомили полицията за теб и ченгетата да са наредили на Антонио да те държи под око. — Напомних ѝ: — Нали уж ще даряваш своите триста хиляди песо за благотворителност. Може затова да са те нарочили. — А можеше и в Маями да е изтекла информация и в такъв случай играта беше свършила.

Тя ме стрелна с поглед.

— Ти или си много хладнокръвен, или не виждаш по-далеч от носа си.

Което ми напомни за една стара войнишка мъдрост: „Ако си под обстрел и запазиш хладнокръвие, докато всички наоколо са се насрали от страх, явно не оценяваш вярно обстановката“.

— Според теб Антонио вярва ли, че сме се запознали сега?

— Ние наистина се запознахме сега. Трябва да вярваш в легендата си. — И като си спомних неприятните часове в учебната стая за разпити, прибавих: — Ще ни разпитват в различни стаи и версиите ни трябва да си съвпаднат.

— Това ми е известно.

Нашите десет минути запознаване с архитектурните забележителности изтекоха и Антонио събра групата.

— А сега — на обяд.

Последвахме го по една улица, която водеше обратно към Сентро.

Забелязвах очевидна промяна в позитивната нагласа на Сара и това сигурно беше свързано със снощи. Така става, когато имаш за какво да живееш.

Известно време повървяхме в мълчание, после тя ме попита:

— Възможно ли е изобщо полицията да е направила връзка между теб и „Голямата риба“?

— Всичко е възможно. Хайде обаче да се доверим на Карлос за това.

— Добре, но…

— Даже полицията някак си да открие, че съм бивш собственик на една от яхтите, които участват в турнира, те не знаят нищо друго. Може да им се стори странно или подозрително, само че няма да ги наведе на никакви заключения за причината да дойда в Куба.

— Така е… но може да ги накара да те разпитат за това съвпадение.

— Бъди спокойна, вече съм готов с правилните отговори.

Сара явно продължаваше да се тревожи, затова я осведомих:

— Нито виждам, нито чувам, нито усещам нещо, което излага на риск нас или операцията. Ако се случи нещо такова, ще ти съобщя.

Стояхме един срещу друг и се гледахме.

— Това е Куба, Мак — напомни ми тя. — Не е Афганистан. Първият признак за опасност тук е среднощно почукване по вратата.

— Нали каза, че тайната полиция я бивало само да всява страх?

— Е… понякога са късметлии. — Сара се позамисли. — Може би парите не струват колкото живота ни…

— Не е само заради парите. А и защото ще откраднем нещо под грозните им носове, забрави ли? И ще довършим започнатото от дядо ти. И както неотдавна научих, заради нещо, на което съм щял много да се зарадвам, каквото и да е то.

— Добре… нека си помисля.

— Съобщи ми какво си измислила преди да се срещна с Джак, за да му кажа дали с тебе ще напуснем Куба преждевременно.

— Ако са отменили турнира, няма какво да мислим.

— Това ще е знак Божи — заимствах от нейния репертоар.

— Не, ще е решение, взето от правителствата на Куба и Съединените щати.

— Да де, и това също.

Погледнахме по улицата, но групата ни я нямаше.

— Изгубихме ги. Хайде да намерим къде да изпием по една студена бира.

Сара извади програмата от чантата си.

— Обядът е в „Лос Нардос“. Знам къде е.

— Жалко.

— Хайде. Тад ще се паникьоса, ако си помисли, че сме изчезнали.

— Това ще го подготви за момента, когато наистина изчезнем.

Бавно тръгнахме и по пътя продължих да обмислям всичко. Антонио не ми беше ясен, обаче ако останех десетина минути насаме с него из задните улички, щях да науча някои неща. Но Сара имаше право — тук не беше Афганистан, където можех с изключителна настойчивост да задавам въпросите си на местните.

Така или иначе, лесно намирах аргументи в полза на прекратяването на операцията и напускането на Куба. Ама пък бях обещал на Сара, че ако дойда тук, няма да се откажа. Затова и решението трябваше да е нейно. А ако ѝ повлияеха моите уверения и ни арестуваха, не за пръв път щях да съм си направил грешно сметките.

Както си вървяхме, тя ме хвана за ръка.

— Не ме е страх от смъртта, Мак. Страх ме е, че полицията ще ни арестува, тук или в Камагуей, ще намерят картата и… ще ни принудят да си признаем всичко… Не искам да се проваля. Не искам да проваля всички.

— Няма.

— И освен това… чувствам се отговорна, задето въвлякох и теб.

— Наясно съм с отговорността на командира. Обаче аз знаех в какво се забърквам. — Е, не всичко де. Винаги има изненади.

— В армията… ако издадеш заповед, която… доведе до смърт…

— Всичко се случва. — И прибавих: — Не съм бил в тила и не съм издавал заповеди по телефона. Бях на предната линия, където сега си ти.

Тя ме погледна.

— Добре… ако кажа да си заминем, решението ще е мое. Ако кажа да продължим…

— Обещавам да не те обвинявам, ако загинем или ни тикнат в затвора. Обаче няма да съм и много доволен.

Тя се усмихна принудено.

— Повечето мъже в такава ситуация веднага биха се възползвали от шанса да се приберат у дома, да си вземат петдесетте хиляди и да се похвалят на приятелите си, че в Хавана са спали с жена, която им е платила ваканцията.

— Не ме изкушавай.

— Е, благодаря, че ме изслуша. Ще ти съобщя решението си преди срещата ти с Джак.

— Добре. Обаче ако няма да ходим в Камагуей, не ми се остава още цяла седмица с йейлската група.

— Нищо няма да ти стане.

— Може пък и да ми стане.

Сара разбра, че не се шегувам, и се съгласи с мен.

— Ако ни наблюдават, наистина ще е най-добре да се махнем оттук колкото може по-скоро.

— Точно така.

— Само че ще е трудно… До Щатите няма пътнически полети… може да си вземем билети до Мексико или Канада.

— Даже да го направим, може да са ни включили в черния списък на летището.

— Не остават много други възможности — намръщи се тя.

— Никога не сме разполагали с много възможности. В такъв случай човек просто продължава напред.

— Към Камагуей.

— Точно така.

— Дори да не сме се срещнали с нашия човек тук.

— Точно така.

— Пак стигаме там, откъдето започнахме — заключи Сара.

— Когато се качихме на самолета в Маями, вече нямаше връщане.

— Да, нямаше — съгласи се тя.

— Пътят към дома минава през провинция Камагуей, пещерата, Кайо Гилермо и „Мейн“.

28

Закъсняхме за обяда в „Лос Нардос“, ресторантче в края на Стария град. Всички от групата ни вече се бяха настанили и повечето маси бяха заети, обаче Антонио предвидливо ни беше запазил две места на неговата маса и седнахме срещу семейство Невил.

— Тениската ви ми харесва — каза ми хубавицата Синди Невил.

Ама на Ричард не му харесваше. Не му харесвах и аз — откакто беше разбрал, че няма шанс със Сара Ортега. Отгоре на всичко в хотел „Амбос Мундос“ му се наложи да види къде е пил Хемингуей. Денят му минаваше отвратително. Само да знаеше как минава моят ден!

— Ричард не ми позволи да му купя тениска с Хемингуей нито във „Финка Виджия“, нито в „Амбос Мундос“ — каза Синди.

— Ще имате още много възможности — успокоих я аз и я посъветвах: — Направете му изненада.

Невил се намръщи и за да не провалям обяда, му казах:

— Чел съм някои ваши книги.

Все едно му връчвах стек цигари и наградата „Пулицър“.

— Дано са ви харесали.

„На тебе ти харесват, естествено“.

— Естествено, че ми харесаха.

В цената влизаха ледени дайкирита и всички получихме по едно. Антонио предложи наздравица.

— За великия писател Ърнест Хемингуей — истински кубинец по душа и прекрасен народен писател.

Физиономията на Невил стана по-ледена и от дайкирито.

Донесоха менютата и Антонио направи някои предложения на семейство Невил, които имаха вид на потребители на замразени храни, затова екскурзоводът поръча общи ястия за цялата маса.

— Откъде сте? — попита Синди двама ни със Сара.

— От Маями.

— От Кий Уест.

— Ъъъ… и сте…

— Запознахме се тук — осведомих я и поясних: — Установихме, че между нас има много общо. — „И на двамата ни се чука“.

— Това е чудесно. — Тя се обърна към Сара. — На приветствената вечеря споменахте, че сте кубинка.

— Американка от кубински произход.

— Значи тази екскурзия трябва да е много специална за вас.

— Да, така е. А вие защо сте дошли?

— Ричард планира действието в следващия му роман да се развива в Куба.

Антонио погледна Невил.

— Моля ви, включете ме в книгата си — като добрия герой.

Невил със сигурност си мислеше: „Не и след тоста ти, задник такъв“.

— Той вече събра много материал — продължи Синди.

Не успях да се сдържа.

— В Куба човек не бива да задава много въпроси.

— Ричард казва, че ще е страхотна реклама за него, ако го арестуват — сподели с нас госпожа Невил.

— Веднага ще го уредим — увери я Антонио.

Всички хубаво се посмяхме. Голям майтап. Все едно да си правиш шеги с кръвта, докато обядваш с вампир. В прилив на безразсъдство казах на семейство Невил:

— Внимавайте с чиватос.

— С кой?

— Питайте Антонио.

Екскурзоводът ме измери с поглед, после насочи вниманието си към тях.

— Това е… обидна дума… за гражданите, които доброволно участват в революционните комитети за бдителност. В Америка също има такива квартални групи за бдителност. Помагат на полицията в борбата с престъпността. — И прибави: — Те не се занимават с чужденци.

— Значи, ако някой чивато види подозрителен чужденец, няма да съобщи в полицията, така ли? — попита го Сара.

— Ами… като всеки почтен гражданин, ще съобщи, разбира се. В Америка, където имате тероризъм, полицията казва: „Акo забележите нещо, съобщете“. И тук е същото.

— В Америка не донасяме в полицията за политическите възгледи на съседите си — отбеляза Сара.

Е, в Мейн го правеха.

Синди смени темата и ме попита:

— Значи вие сте риболовец, така ли?

— Да.

— Ще идете ли да се срещнете с риболовците, които пристигат за този турнир?

— Не ги познавам.

— Аз бих искал да отида на терминала и да снимам пристигането на яхтите — обади се Невил и погледна Антонио.

— Не бива да се отделяте от групата — напомни му екскурзоводът. — Вашият Държавен департамент не ви позволява да ходите където си поискате в Куба.

Каква ирония, помислих си, че тъкмо моето правителство, а не кубинското, ограничава свободата на придвижването ни в полицейската държава на Антонио. Обаче ние със Сара скоро щяхме да получим уникалната възможност да изпълним официалната цел на тая екскурзия — да открием Куба сами.

Но Антонио имаше и една добра новина.

— Днес няма групова вечеря и всички сте свободни да отидете на Плаза де Сан Франсиско и да се срещнете с риболовците и екипажите от турнира. — И ме стрелна с поглед.

Не исках да продължаваме на тази тема, затова попитах Невил:

— Откъде взимате идеите си?

Той явно не знаеше.

Антонио също смени темата и се обърна към нас със Сара.

— Липсвахте ни в „Амбос Мундос“.

Оставих я да отговори и тя откровено си призна:

— Показах на Мак къщата на дядо и баба.

Това като че ли го заинтригува.

— Значи знаете къде е?

— Имам нотариален акт, издаден през хиляда осемстотин деветдесет и пета година.

— Е, пазете си го още един век — пошегува се той. — Нищо не се знае.

На Сара не ѝ стана смешно, разбира се.

— Днес къщата е развалина.

— Тя е дом за много хора.

— Не става и за животни.

Антонио я прониза с поглед.

— Откровена сте.

— Американски обичай.

— Да, знам. — След което я попита: — А с какво се е занимавал дядо ви, за да си позволи голяма къща в Хавана?

— Бил е честен бизнесмен. И е имал късмета да избяга в Америка преди да го арестуват безпричинно.

Екскурзоводът не каза нищо.

Щеше ми се Сара да не провокира Антонио, но изгнаническата общност явно притежаваше генетична склонност да дразни комунягите. Всичко ми е ясно, ама е по-безопасно да го правиш в Маями. В това отношение и аз трябваше да си меря приказките.

Семейство Невил очевидно се почувстваха изолирани или неловко и Ричард заяви, че излизал да пуши. Надявах се Антонио да му направи компания, обаче екскурзоводът остана. Синди попита къде е тоалетната и той ѝ обясни.

Останахме трима.

Антонио погледна Сара и я попита:

— Имате ли роднини в Куба?

— Не.

— Може ли да попитам защо идвате за втори път?

— Очевидно първото посещение ми е харесало.

— Чудесно. Куба е като майка, която приветства завръщането на своите синове и дъщери.

— Някои от които са били арестувани по изфабрикувани обвинения.

Той не отговори и Сара го попита:

— Откъде знаете, че съм за втори път в Куба?

— Някой ми го спомена.

— Защо разпитвате за мен?

Екскурзоводът се усмихна.

— Мислех, че сте… необвързана. — Погледна ме. — Поздравявам ви, сеньор.

„И има защо, сеньор“.

Антонио хвърли поглед през рамо към входа, после погледна към тоалетните и си помислих, че се чуди дали му се пуши, или му се пикае, обаче той се наведе към нас и предложи:

— Довечера може да отидем да пием по нещо заедно.

И двамата със Сара запазихме мълчание.

— Днес е свободната ви вечер — продължи кубинецът. — Може да се срещнем в седем в бар „Роландо“ във Ведадо. — Усмихна се. — Без туристи. Без Хемингуей.

Сара ме погледна, после му отговори:

— Благодаря, но имаме други планове.

— Тогава утре. На същото място и по същото време. Ще се извините и ще пропуснете груповата вечеря.

Това вече не звучеше като дружелюбна покана. Помислих си, че следващата му реплика ще е: „Ще се срещнем или в бара, или в полицията“. Антонио обаче ме изненада.

— Ще видите, че си струва времето и усилието. И парите ви.

— Моля?

— Петстотин долара.

— За какво?

Ричард Невил се връщаше от никотиновата си пауза. Синди също се приближаваше към масата.

Когато стигнаха при нас, Антонио каза:

— Както е писал Хемингуей, „кубинците се мамят един друг. Продават се един друг“.

С което може би отговаряше на моя въпрос.

Семейство Невил се настаниха на местата си и Ричард попита:

— Пак ли за Хемингуей?

Никой не отговори и в този момент поднесоха предястията.

— Надявам се, че всички обичате октопод — каза Антонио. Какви ги вършеше тоя, по дяволите?

29

След обяда Антонио ни поведе на кратка разходка до Музея на революцията, неокласическа сграда, в която някога се помещавал президентският дворец. Отпред имаше съветски танк — според екскурзовода един от ония, с които силите на Кастро отблъснали подкрепения от САЩ десант в Залива на прасетата.

— Десантът се провали и затова ние нахлухме в Маями с един милион кубинци — завърши Антонио.

— Няма да му е толкова смешно, когато изгнаниците започнат да се връщат и да изкупуват Куба — каза ми Сара.

И хайде отначало.

Йейлчаните пък не подозираха, че техният високопатриотичен екскурзовод е просто поредният подкупен кубинец. Пет стотачки. Двегодишната му заплата. Но за какво? За информация? Изнудване? Имаше само един начин да разбера.

По пътя към музея обаче Сара ми каза, че не искала да се срещнем с Антонио. Тя командваше, ама инстинктът ми подсказваше, че трябва да отидем на срещата. Естествено, това можеше да е и някакъв капан и да ни арестуват. Но в Куба могат да арестуват човек и без повод, така че защо да не го съчетаем с едно хубаво пийване? Трябваше да си поприказвам със Сара.

Влязохме в грамадния „паласио“ — в двореца де. Антонио много държеше да ни покаже нещо и ние го последвахме във фоайето при величественото мраморно стълбище.

— Това е Ринкон де лос Кретинос, Ъгълът на кретените — каза той.

А кои бяха кретените в ъгъла? Ами, огромни карикатури на бившия президент Батиста, както и на Джордж Буш и

Роналд Рейгън в каубойски дрехи — приличаха на герои от сатиричното списание „Мад“. Джордж даже приличаше на талисмана на списанието, измисления персонаж Алфред Е. Нюман.

Даже на йейлските възпитаници им дойде малко прекалено. Ъгълът на кретените надали щеше да спомогне за затопляне на отношенията.

Качихме се по стълбището и тръгнахме да обикаляме помещенията, като всички възхвалявахме Ла Револусион, макар че много експонати бяха проява на лош вкус, например страховитите снимки на революционери, изтезавани и екзекутирани от някогашните кубински режими. Изложени бяха и окървавени военни униформи с доста нехигиеничен вид. За съжаление всичко това разглеждаха и много ученически групи. Сигурно затова на Антонио щеше да му се изкриви малката главичка.

Влязохме в някогашния официален кабинет на покойния президент Батиста, където екскурзоводът ни посочи позлатен шайбов телефон, подарен от AT&T на важния им клиент, и се впусна в пламенна реч срещу американския империализъм. Добре че Сара си държа устата затворена.

За негова чест, по някое време Тад прекъсна Антонио.

— Трябва да тръгваме.

Така че продължихме обиколката на Музея на революцията, който се намираше в окаяно състояние — подобно на почти всичко друго в Хавана, а и на самата революция.

Антонио ни показа тайното стълбище, по което Батиста се спасил от студентите, нахлули в двореца, за да го убият.

— Много от тях били арестувани, изтезавани и екзекутирани — съобщи ни екскурзоводът.

Тук явно вземаха студентските протести много сериозно. Групата се затътри нататък без нас и аз предложих на Сара:

— Хайде да избягаме по тайното стълбище.

— Опитай се да научиш нещо, докато си тук.

— Добре. На обяд научих от Антонио, че интересът му към теб бил личен.

— Нищо подобно. Знаеш го.

— Не бъди скромна. Освен това не биваше толкова директно да му поставяш въпроса защо е разпитвал за тебе.

— Понякога просто трябва да се опънеш на хората, които ти причиняват главоболия, Мак.

— Добре де, май успя да го изкараш от дупката му. Сега иска да разговаря с нас.

— Няма да разговаряме с него.

— Това трябва да го обсъдим.

— По-късно. Може би.

Настигнахме групата и Антонио ни заведе в стая, превърната в киносалон за правостоящи, където гледахме откъси от цветни и черно — бели филми за Ла Револусион с дикторски текст на испански. Видях младите Фидел, Че Гевара и много други брадати типове да бродят въоръжени из гъсталаците. Приличаха на талибани.

После показаха Хавана на 1 януари 1959–а. В града влизаше конвой камиони и джипове с въстанически бойци, приветствани от ликуващите хабанерос. Следваше сцена в хотел „Насионал“ и аз очаквах да видя как Майкъл Корлеоне и Хаймън Рот бягат с колите си, обаче двамата вероятно вече си бяха заминали.

На екрана се появи хотел „Ривиера“ и както вече знаехме от Антонио, тълпа партизани и цивилни разбиха казиното, включително бара. Стана ми тъжно от този край, затова си излязох.

Сара ме последва.

— Татко ми е казвал, че това бил най-страшният ден в живота му.

Естествено, ако си малко момче и на Нова година се събудиш в имението си и се чудиш защо прислугата не ти е донесла закуската.

— Всички други изглеждаха щастливи — отбелязах.

— Да… Започнало е с огромни надежди за кубинския народ… но после се е превърнало в кошмар.

— Ясно.

Йейлската група се изниза от киносалона и Антонио ни изведе в някогашната задна градина, където сега се издигаше мемориалът „Гранма“ — стъклена постройка с едноименната яхта, с която през 1956–а Кастро и малката му шайка революционери пристигнали от Мексико в Куба. Останалото, както казват, е история.

— Когато Куба се освободи, всичко това ще бъде изринато и в тази градина ще бъде построен моят паметник на мъчениците — каза Сара.

А пред стените на градината Едуардо можеше да разстреля всички комуняги.

— Хубаво място — отвърнах. Сега действително се чувствах като външен човек, въвлечен в родови вражди, датиращи от времето на Христофор Колумб.

Така или иначе, около мемориала „Гранма“ имаше надупчени от куршуми военни машини и самолетен двигател, който според Антонио бил от американски шпионски самолет Ю–2, свален по време на Карибската криза през 1962–ра. Макар тогава още да не съм бил роден, знаех, че сме били на ръба на ядрена война със Съветския съюз. И ако това се беше случило, сега нямаше да съм тук. Хрумна ми, че Куба винаги е била трън в задника на Америка и че Америка винаги се е опитвала да го навре в задника на Куба.

В градината беше тягостно, затова със Сара се отделихме от групата и излязохме на улицата. Следваше посещение в близката Национална балетна школа, където щяхме да гледаме репетиция, така че се запътихме натам.

— Трябва да се срещнем с Антонио — казах, докато вървяхме.

— Ако се срещнем с него, ще се издадем, че не сме невинни туристи.

— Логиката ти ми е ясна, но ако ще играеш комар, трябва да хвърляш заровете.

— Един път може и да пропуснеш.

— Хайде да опитаме с друго клише — няма как да не обръщаш внимание на триста и петдесет килограмова горила в стаята.

Тя помълча, после заяви:

— Вече се съгласих довечера да се срещнеш с Джак. Не съм съгласна да се срещнеш с Антонио.

— Не си ли любопитна какво ще ни каже?

— Знам какво ще ни каже. Иска петстотин долара. Просто поредното изнудване на американски турист от кубински произход.

— Ясно ти е, че не е само това.

— Да. Може и да е ужилване. Ние му даваме петстотин щатски долара и полицията се появява и ни арестува за подкуп и валутно престъпление — или още по-лошо, опитват се да ни вербуват за шпиони. — И прибави: — Случвало се е и преди. А тук шпионажът се наказва със смърт.

— Мога да отида сам.

— Няма да отидеш.

— Добре… но…

— Ти не разбираш кубинците, Мак.

— В сравнение с афганистанците кубинците са пълни аматьори.

— Ако някога идем в Афганистан, ти ще командваш.

— Si, comandante.

— Не е смешно.

Стигнахме до Националната балетна школа, седнахме на предното стълбище и зачакахме групата, като си подавахме един на друг шише вода.

— Антонио иска да ти каже защо полицията се интересува от тебе — продължих на същата тема.

Не получих отговор.

— Той си мечтае да е мафиот. Иска да живее добре. Иска двегодишна заплата. Елементарно е.

Сара се замисли над думите ми.

— Добре. Ще видим за срещата с Антонио. А междувременно, днес няма групова вечеря. Какво да правя, докато ти пиеш с Джак?

— Ще те чакам във „Флоридита“ в… девет. Каня се да подобря рекорда на Хемингуей по пиене на дайкири.

Тя се усмихна.

— Ще ти направя снимки.

Групата дойде и Антонио покани всички да влязат в балетната школа с Тад и Алисън, после се приближи до нас и попита:

— Ще дойдете ли?

— Още го обмисляме.

— А помислихте ли за моето предложение да пийнем по нещо заедно?

— Вие ли ще черпите?

— Не, вие ще има за какво да ме почерпите.

Обърнах се към Сара. Все още седнала, тя погледна Антонио в очите.

— Ще дойдем.

— Добре. Ще си струва парите и времето ви.

— Ние ще преценим това.

Той кимна, после заподскача нагоре по стъпалата, все едно току — що е спечелил двегодишна заплата — което си беше точно така.

Сара се обърна към мен.

— Доверявам се на преценката ти.

— Имай доверие на инстинкта ми.

Тя се изправи.

— Ще видим. — После ме попита: — Гледат ли ти се потни момиченца по трико?

Да, ама…

— Далече ли е „Парке Сентрал“?

— На три преки по ей тази улица.

— Да вървим. — Аз също станах.

— Ще пропуснем Музея на пожарникарите.

— Нищо, ще ти покажа моя маркуч. Хайде.

Сара се усмихна и ме хвана за ръка.

— Ако ще се чупим от групата, първо трябва да проверим дали са пристигнали яхтите.

— Не бива и да припарваме до оня терминал, в случай че ни следят. Можем да проверим по Си Ен Ен или по Теле — там каквото беше.

И ръка за ръка забързахме към „Парке Сентрал“ за едно спонтанно следобедно чукане.

30

По пътя до хотела се разминахме със старец, който продаваше органа на комунистическата партия — „Гранма“. Сара му даде десет песо и взе един вестник.

Влязохме в „Парке Сентрал“ и се отбихме на рецепцията, обаче нямаше съобщение от Карлос.

— Самият факт, че няма новини, е добра новина — заключих аз.

Асансьорът дойде и я попитах:

— При мене или при тебе?

— Мисля, че са ми дали стая, която се подслушва.

Качихме се в моята стая. Закачих на външната брава табелата „Не безпокойте“ и превъртях ключа два пъти.

Сара включи телевизора и седна по турски на кревата, разделяйки вниманието си между Теле Ребелде и вестника.

— Виж дали ще намериш с какъв резултат са свършили Метс.

Минибарът беше зареден. Отворих две шишета „Буканеро“, подадох едното на Сара и седнах с другото на фотьойла да гледам новините. Водещите мъж и жена звучаха така, сякаш четяха таблица за проверка на зрението на испански.

Сара превключи на Си Ен Ен с дистанционното, обаче нямаше сигнал и тя отново върна Теле Ребелде, отпи глътка бира и пак запрелиства „Гранма“.

— Не мога да повярвам, че няма нито дума за „Пескандо Пор ла Пас“ — нито тук, нито по телевизията.

— Ако са отменили турнира, режимът с удоволствие щеше да съобщи и да хвърли вината върху американската подлост. — Повторих: — Липсата на новини е добра новина.

— Може и да си прав — съгласи се тя. — Трябва да обсъдим някои неща за довечера. Но първо донеси твоята карта да ти я обясня.

Погледнах си часовника. Наближаваше пет и не исках да закъснея за срещата с Джак в шест, затова предложих да поговорим под душа и смъкнахме потните си дрехи.

Душът беше леден, обаче аз го оставих да тече, в случай че стаята ми се подслушва, и пуснах водата във ваната, която — както знаех от Тад — се оказа топла. Влязохме и седнахме един срещу друг.

Сара се наведе към мен.

— На път за срещата с Джак искам да се отбиеш през терминала. Ако яхтите ги няма, направо се върни тук.

— Не, ще отида да видя дали Джак ще се появи на срещата ни.

— Защо?…

— Защото яхтите може да са се забавили. А ако властите не искат да дават гласност на пристигането им, може да са ги пренасочили някъде извън града, например на кея „Хемингуей“.

— Добре… но когато стигнеш на срещата, обади се по телефона на рецепцията и ми остави съобщение. Кажи или: „Седнали сме на по чаша“, или: „Още го няма“.

Загледах се как водата се надига над перископа ми.

— Слушаш ли ме?

— Да.

— Ако е там, ще разбера, че яхтите са пристигнали. Но ако не се появи до седем, върни се и ще се срещнем долу в салона. И на връщане все пак мини през круизния терминал.

Щях да чакам Джак в „Насионал“, обаче отговорих:,Si, comandante“, за да се изчукам. А тя каза:

— Най — добре вземи някое от онези триколесни таксита. Така ще имаш пълна видимост наоколо и освен това триколките минават напряко по задни и тесни улички, по които не могат да се движат коли.

Като в Кабул.

— И е излишно да ти напомням да не казваш на шофьора истинската си цел. Слез няколко преки по-рано.

— Добре. — Водата вече почваше да повдига надуваемите играчки на Сара, затова я спрях. Течащият душ осигуряваше известен фонов шум.

— Ако „Мейн“ — „Голямата риба“ — не пристигне в Куба, няма как да изнесем парите — също излишно ми напомни тя.

— Още не сме ги взели — отбелязах. — Освен тях, какво става с онова другото нещо, на което съм щял много да се зарадвам? По-голямо ли е от кутия за хляб? И ще можем ли да го изнесем от Куба без камион и яхта?

— Не биваше да ти казвам за това.

— По-скоро трябва да ми кажеш какво е.

— Не мога. — Погледите ни се срещнаха и тя прибави: — Най — важното тази вечер е да видиш дали е пристигнала флотилията.

— Да. И ако е пристигнала и Джак потвърди, че отиват в Кайо Гилермо, значи почваме — и тогава ще трябва да решим дали да чакаме нашия човек в Хавана, или да заминем сами за Камагуей. Трябва да се срещнем и с Антонио, за да видим какво иска да ни продаде.

Сара се замисли над всичко това.

— С Карлос и Едуардо бяхме абсолютно убедени, че планът ни е идеален…

— Плана си го бива — успокоих я. — Нали затова се съгласих да дойда. За съжаление обаче досега не върви както трябва. Между другото, винаги става така. Затова ние с тебе ще направим така, че всичко да тръгне както трябва.

— Харесва ми позитивната ти нагласа.

А на мене ми харесваше, че ѝ е дошъл акълът.

— С теб сме добър отбор — съгласих се. — Нали затова ме наехте.

Отпуснах се назад, затворих очи и се насладих на приятния миг, споделяйки топлата вана с приятелка и съотборничка.

Усетих, че пръстите на Сара галят топките ми, и се усмихнах.

— След като съм те хванала за топките, къде ви е срещата с Джак? — поинтересува се моята съотборничка.

Много смешно. Напомних ѝ:

— Колкото по-малко знаеш…

— Трябва да знам, в случай че се наложи да се свържа с теб.

— Вече си се свързала… не стискай толкова силно! В „Насионал“. В „Зала на славата“.

Тя пусна топките ми.

— Ако Джак не дойде и не видиш яхтите на терминала „Сиера Маестра“, ще вземем такси до кея „Хемингуей“.

— Добре.

— Обсъдихме ли всички непредвидени възможности?

— Че и отгоре.

Не си спомням живота без джиесеми, гласова поща, есемеси и интернет, обаче според родителите ми едно време всички планове, случайности и срещи трябвало да се уговарят подробно, преди хората да се разделят или да затворят телефона. Моето поколение било разглезено, твърдяха те, и станало мързеливо, безотговорно и прекалено зависимо от техниката, например от електрическите четки за зъби, и ако някой преместел чинията с вечерята ми петнайсет сантиметра наляво, съм щял да умра от глад.

Е, петте години в армията показаха, че родителите ми грешат. Можех да оцелея и без айфона си.

— За какво си се замислил?

— Мисля си, че щом имаме план Б и план В, сега ни трябва план А.

— А именно?…

— Пъхни щифт А в слот Б.

— Тъкмо го правя.

— Готово!

Така че се любихме във ваната. Страхотно обсъждане!

Сара седеше на леглото по една от моите тениски. Телевизорът работеше на Теле Ребелде и звукът беше усилен, за да заглушава думите ни. Докато се обличах — панталон и спортно сако, — тя каза:

— Внимавай и не забравяй да се обадиш по телефона.

Погледнах я.

— Ако не се обадя до седем или съобщението ми гласи „Не ме чакай“, значи съм в компанията на полицията.

Тя не отговори.

— Направо върви в американското посолство и влез вътре — по какъвто и да е начин. Дотогава иди да си намериш компания в салона, за да не дойдат да ти почукат на вратата. — И прибавих: — Това е последната непредвидена възможност.

Тя кимна.

— Всичко ще е наред — уверих я. — В девет ще се видим във „Флоридита“.

— Предай много поздрави на Джак.

— Ще го видиш в Кайо Гилермо.

— Ела тук.

Отидох при кревата и се целунахме.

— Сега ще се обадя на приятеля ми в Маями — каза Сара.

— Използвай телефона в бизнес офиса на хотела. — „И бъди кратка“.

Слязох във фоайето, обмених на касата петстотин долара за ККВ, после излязох и спрях едно триколесно такси.

— Малекон, рог favor.

И потеглих с малката моторна триколка.

Е, другия път, когато ми омръзнеше животът, щях да опитам с парапланер.

31

Малкото ми такси „Коко“ ловко се провираше сред трафика, така че никой не можеше да ме проследи, освен ако не беше Самотния рейнджър, яхнал Силвър. Въпреки това не се отбих до круизния терминал „Сиера Маестра“. Съвсем скоро щях да разбера дали Джак е в Хавана. Пък и закъснявах.

Още беше светло, но в тази знойна съботна привечер на Малекон вече гъмжеше от народ и вълноломът се бе превърнал в най-дългия бар за свалки на света.

Казах на шофьора да спре, дадох му десет ККВ и продължих пеша покрай просяци, поети и пияндета. И покрай една група американски туристи, чийто вид предполагаше, че торнадото току — що ги е довяло от Канзас.

Свих по една пряка и тръгнах към дългата отбивка, която водеше към входа на хотела. Погледнах си часовника: 18:15.

Влязох в „Насионал“ за трети път — за също толкова дни — и проверих на рецепцията дали има съобщение от Джак или Сара, обаче нямаше. После се отправих към грамадната Зала на славата, в която висеше димна завеса от многобройните пури. Огледах салона, но не видях Джак.

Помолих метрдотела да ме настани и срещу десет ККВ той се сети за някаква отменена резервация и ме отведе до малка маса под снимка на Мики Мантъл.

Оптимистично поръчах две „Буканеро“ на сервитьорката и ѝ казах да повика момичето с пурите, което пристигна с подноса си. Купих две „Монте Кристо“ и ги оставих на масата.

Бирите ми дойдоха и почнах да пия сам. Вече минаваше шест и половина.

Къде се губеше Джак? Може да се беше напил в някой пристанищен бар, да се чукаше или да го бяха арестували. Или още да си е в Кий Уест. И в такъв случай щях да се прибера вкъщи без три милиона долара.

По навик проверих дали не съм получил есемеси или гласова поща. Пак нямаше сигнал, затова отидох на бара да видя дали Джак е оставил съобщение на бармана, обаче нямало нищо за мене.

Сара вероятно вече се тревожеше и за да не вземе да се обажда, помолих бармана да се свърже с „Парке Сентрал“ по неговия телефон и той ми подаде слушалката.

Докато слушах позвъняванията, една ръка ме стисна за подлакътницата.

— Арестуван си.

Завъртях се и видях ухиленото лице на Джак.

— Подмокри ли гащите?

— Уволнен си.

— Пак ли?

Отсреща отговориха и казах на телефонистката:

— Съобщение за Сара Ортега, стая петстотин трийсет и пет. Седнали сме на по чаша. Ще се видим в девет. — Помолих я да повтори и затворих.

— Тъпчеш ли я вече? — попита Джак.

— Праща ти много поздрави.

Заведох го в дъното на салона и седнахме.

Джак носеше приличен панталон каки и бяла тениска с яка — същата, която държах на „Мейн“ за официални случаи. На кръста си имаше банан, също абсолютно необичайно за него.

— Какво има вътре?

— Презервативи. — Той вдигна бирата си и се чукнахме. — Радвам се да те видя.

— И аз.

На няколко съседни маси седяха добре облечени мъже и разговаряха на испански. Като че ли никой не проявяваше интерес към нас.

— Как дойде? — попитах.

— С шевролет кабрио, модел петдесет и седма. Моят старец имаше петдесет и осма…

— Обърна ли внимание дали те следят?

— Да ме следят ли? — Той се замисли. — Дадох на човека щатска десетачка да ме остави аз да карам. — Усмихна се. — Адски се бях развълнувал, обаче оня бил сменил двигателя със скапан четирицилиндров от „Тойота“ и беше като два хамстера в колело…

— Следяха ли те, Джак?

— Не. — И прибави: — Струва ми се.

А бе и на мене така ми се струваше. А ако го бяха следили, полицията трябваше вече да е знаела за връзката между Джак Колби, Даниъл Маккормик и преименуваната „Голяма риба“ и ако знаеха за това, не им трябваше да знаят повече. Така че спокойно можехме да пием по още една бира.

— Защо закъсня?

Джак се оглеждаше.

— Тоя бар е адски скъпарски.

— По-стар е от тебе.

— Сериозно? Ей, има снимка на Синатра. И на Чърчил… Марлон Брандо, Джон Уейн… И Мики Мантъл…

— Всички те са мъртви, Джак. Същото ще сполети и тебе, ако не ми кажеш защо закъсня.

Той ме погледна.

— Изпих няколко бирички с нашите трима риболовци. Не можех да им кажа, че имам среща с тебе, и не ми хрумна никакво оправдание. Опитах се да ти звънна, ама нямаше сигнал. — После отбеляза: — Тая страна е преебана тотално. Как върви тука?

— Засега добре. По кое време пристигна флотилията?

— Към обяд.

— Проблеми?

— Не. Влязох от раз в пристанището. Фасулска работа.

— Предполагам, че просто си следвал яхтата пред тебе.

— Да. Ама пак си беше мъчно.

— Как е Фелипе?

— Изглежда нормално. — Джак май се сети за нещо и добави: — Той познава Сара.

— Добре.

— Чукаш ли я?

— Тя си има гадже.

— И какво от това? Използвай старата реплика „Утре може да сме мъртви“.

— Как са тримата риболовци?

— Съвсем нормални. Изобщо не се познава, че са кубинци.

— Надявам се, че си ги похвалил за това.

Той се усети, че го майтапя, и се разсмя. Виждаше се, че е обърнал няколко бири, но когато го закачах, винаги загряваше, даже да е полупиян.

— Как мина, след като пристанахте?

— Добре. Двама мръсни комуняги обиколиха от яхта на яхта да проверят паспортите и другите неща и да съберат по петдесет и пет долара пристанищна такса — двайсет и пет за Фидел, останалите за тях. Фелипе им даде торбички с храна и разни неща от „Уолгрийнс“ — паста за зъби, витамини и прочее, — те ни подпечатаха визите и хайде, ди ди мау.

Джак понякога използва виетнамски изрази, особено когато е на градус. В тоя случай искаше да каже, че са се разкарали.

— Дано някой от екипажите е останал да наглежда яхтите.

— За глупаци ли ни смяташ? — Не отговорих и той продължи: — Фелипе е на „Мейн“. На всички други яхти също има по един дежурен. Иначе няма да остане нищо, когато се върнем.

Или пък десет риболовни яхти ще плават за Кий Уест с петстотин кубинци на борда.

— На кея имаше ли охрана?

— Да. Десетина военни с калашници. Не съм се доближавал толкова до такъв автомат, откак взех оръжието на един убит жълтурковец.

— Каза ли им го?

Джак се засмя, после продължи:

— Тия копелета ни смъкнаха по двайсетачка на яхта — да ни помогнели да държим под око съдовете.

— Евтино сте минали.

— Ако не бяха въоръжени, щях да ги наритам в ташаците и да ги пратя на майната им.

— Добре. — Само че преговорите обикновено са в полза на оня с автомата, както отдавна бяхме научили с Джак — когато с автоматите бяхме ние. Попитах го: — Когато излязохте от терминала, посрещна ли ви духов оркестър?

— Не. Обаче на площада имаше снимачен екип и няколкостотин души.

— Дружелюбни ли бяха?

— Повечето. Викаха: „Добре дошли, американци“ и прочее. Ама една групичка викаше „Янки, вървете си вкъщи“ и „Cuba si — Yanqui по“. Такива глупости. Тъй че трябваше да останем пред терминала. — Отпи глътка бира. — Майната им.

Представих си творчески редактираните кадри по кубинската телевизия. Антиамериканска демонстрация, на която се е събрала половин Хавана. По Теле Ребелде нямаше да покажат дружелюбната група — кой знае как научила за пристигането на риболовната флотилия.

— Имаше ли полиция? — попитах. — Военни?

— Няколко патрулки. Ама ченгетата само си седяха, после някой изрева по мегафон нещо на испански и всички се пръснаха.

Край на спонтанната демонстрация.

— Предай на приятелката си, че не беше голямото посрещане, за което говореше тя — каза Джак.

Нито пък посрещането, за което говореше Антонио. И това ме накара да се запитам откъде екскурзоводът знае толкова за пристигането на американските яхти, щом не са съобщили по новините. Може би от същото място, откъдето и антиамериканската група — от полицията.

Във всеки случай информационното затъмнение и инсценираният антиамерикански протест ми позволяваха да надзърна в отношението на режима към размразяването. Нищо сериозно, освен ако не отменяха турнира.

— Кога потегляте за Кайо Гилермо? — попитах.

— Утре призори.

— Добре. Искам точно преди да отплавате да намериш уличен телефон или да вземеш назаем джиесем от някой кубинец и да позвъниш в хотел „Парке Сентрал“. — Дадох му касовата бележка от обмяната на валута с номера на хотела. — Остави съобщение за господин Маккормик от стая шестстотин и петнайсет. Ако заминавате за Кайо, кажи: „Полетът ми е навреме“. Ако са отменили турнира, кажи: „Полетът ми е отменен“. Името ти е… — Погледът ми попадна върху пурите. — Кристо. Разбра ли?

— Разбрах. Защо мислиш, че турнирът…

— Нищо не мисля. Обаче няма друг начин да разбера дали мръсните комуняги не са измислили някакъв повод да отменят турнира.

— Ако го отменят, спокойно можеш да се прибираш вкъщи.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Екипажите и рибарите имаха ли някакви проблеми на брега с полицията и местните? — попитах го във връзка с евентуалния повод за отмяна на турнира.

— Не съм чул. Всички едновременно тръгнахме от терминала — петдесетина души, включително три жени от риболовците, две от които хич не изглеждат зле, — и се пръснахме по баровете. Всички бяхме с шапки на „Пескандо Пор ла Пас“, ама аз дадох моята на една кубинска мадама. Хората в заведенията и по улиците бяха дружелюбни и ги почерпихме наред.

— И ти също си обърнал няколко бири.

Джак се усмихна.

— Нали сме посланици на добра воля. После почнахме да се разделяме на по-малки групички. — Показа ми някакъв документ. — Това бил посетителски пропуск или нещо от тоя род. Всички трябва да се върнем на яхтите до полунощ.

— Гледай да го направиш.

— Няма проблем. — Джак се зазяпа в мрежестите чорапи на момичето с пурите. — Тука къде може да си намери мадама един моряк?

Спомних си лекцията на Сара по този въпрос и го осведомих:

— Сексът с проститутка може да те вкара в пандиза за четири години.

— Кофти. А колко ли взимат?

— Имаш важна задача, Джак. Дръж си оная работа в гащите. — Кой го казва? Джак се нацупи, затова го информирах: — Сигурен съм, че можеш да свалиш някоя сеньорита след няколко чаши и вечеря.

Той се усмихна.

— Трябва ми помощник.

— Имам среща.

— Сериозно? Гаджето те държи на къс повод, а?

Поръчах още две бири. Джак си носеше зипото и запалихме пурите.

— Митничарите претърсиха ли яхтата? — попитах аз.

— Не. Изобщо не слязоха долу. Зарадваха се на подаръците си и ни приветстваха с добре дошли в Куба.

— Декларира ли оръжията?

— Те бяха в шкафа и ги забравих.

— Добре… Сети ли се да купиш още боеприпаси и бронежилетки?

— Струваха ми цяло състояние. — Той смени темата. — Разбра ли как ще качим парите на борда?

— Още не, обаче ще разбера, когато със Сара отидем в Кайо Гилермо.

— А аз как ще разбера?

— Пита ли Фелипе дали знае нещо?

— Да. Питах го. Отговори ми „по comprende“[7].

И може да казваше истината. Само че не цялата истина.

— Някой ще ти съобщи — на тебе или на Фелипе, — докато сте в Кайо.

— Колко са парите?

— Да речем само, че няма да ни е леко.

— Какво да правя, ако не се появиш и стане време флотилията да отплава за Кий Уест?

— Ще отплаваш заедно с другите яхти.

Джак ме погледна.

— Не мога да го направя.

— Това е заповед.

Той се вторачи в издигащия се от пурата му дим.

— Не мисли за неща, които не зависят от тебе, Джак. Просто иди на турнира и се забавлявай. — И прибавих: — Що се отнася до идването ни със Сара и качването на парите на борда, както си се убедил на кея, всички в тази страна са подкупни.

— Ние с тебе сме били известно време в преебани страни като тази — напомни ми моят помощник — капитан. — Случвало ли ти се е местните да те измамят?

— Поне веднъж седмично.

— И на мене. Така че…

— Така че, ако ни измамят, ще правим като тогава. Ще си пробием път с оръжие.

— Имаш ли оръжие?

— Не. Ти имаш. Четири броя.

— На теб ще ти трябва оръжие преди да стигнеш до Кайо Гилермо. — Джак впери поглед в мен.

Е, знаех накъде бие. Знаех и че в банана си не носи презервативи.

— Как го прекара през митницата?

— Беше по-лесно, отколкото си мислех. Двамата кубинци, дето се качиха на борда, ни раздадоха митнически декларации и ние ги попълнихме и подписахме. Нищо не декларирахме. Ония си взеха формулярите и плячката и си тръгнаха.

— Притежанието на оръжие в Куба не е твое конституционно право, а твоята смъртна присъда — осведомих го.

— А бе, синко, в моята страна контрол над оръжието значи да използваш и двете си ръце. — И прибави: — Глогът ще ти даде повече шансове да се качиш на „Мейн“. С парите.

— Както и да ме арестуват, ако на излизане от тоя бар ме спрат и ме обискират.

— „По-добре да имаш оръжие и да не ти дотрябва, отколкото да ти дотрябва и да нямаш“ — цитира Джак една от тениските си.

— Така е. Добре де… благодаря.

— Сега го казваш ей така, обаче по-късно може и да го мислиш наистина. — Той отпи глътка бира и отбеляза: — Тая гадост хич не е лоша. Трябва да я внасяме в Щатите. Мога да вложа своя милион в такъв бизнес, когато вдигнат ембаргото.

— Половин милион за транспорта и още половин за участие в бойни действия, ако ни обстрелват — напомних му. — Даже да не те ранят.

Джак ме погледна през дима от пурата си.

— Забравих да ти кажа — глокът ще ти струва половин милион.

— Че той си е мой.

— Рискувах живота си, за да ти го донеса.

— Не съм те молил.

— Виж какво, капитане, щом не го искаш, ще го върна на яхтата.

— Странно, че още не си милионер.

— Прав си.

— Обаче си задник.

— Не ме дразни. Въоръжен съм. А ти не си. — Това му се стори смешно.

Известно време поседяхме в мълчание, наслаждавайки се на бирата и пурите. Един диджей монтира уредбата си и пусна албум на Синатра. Джак беше гладен, поиска менюто и си поръча кубински сандвичи. Франк пееше „Това е животът“.

— Какво се е случило с жена ти? — попитах го във връзка с песента.

— Разболя се.

— Деца?

— Не.

— Кой е най-близкият ти роднина?

— Имам сестра в Ню Джърси.

— Написал ли си завещание?

— Не.

— Ако не оцелееш, как да открия сестра ти?

— Ако аз не оцелея, няма да оцелееш и ти.

— Да речем, че се прибера с парите, Джак. Как да предам твоя дял на сестра ти?

— Ако си такъв късметлия, задръж го.

— Добре. Как да открия сестра ти, за да ѝ съобщя, че си мъртъв?

— Говориш като офицер.

— Опитвам се да говоря като приятел.

Той допи бирата си и се зазяпа в празното пространство.

Реших да сменя темата.

— Как е времето тая седмица?

— Следващите два дни май ще е тъкмо за риболов. Ама в Атлантика се заформя тропическа депресия.

Наближаваше краят на сезона на ураганите, обаче в карибския регион беше необичайно горещо за октомври.

— Продължавай да следиш обстановката.

— Всички го правим. — После попита: — А бе, защо в Хавана е толкова по-горещо от Кий Уест?

— Сигурно заради жените.

Той се засмя.

— Да. Фелипе вика, че ако пъхнеш свещ в мексиканка, щяла да изтече разтопена, а ако я пъхнеш в кубинка, излизала запалена.

Радвах се да чуя, че са се сприятелили.

— Някакви механични проблеми с яхтата? — продължих да го разпитвам.

— Не.

— Тримата ти риболовци кога ще летят за Мексико?

— Заминават за Хавана веднага след последния ден от турнира. Ще пропуснат тържествената вечеря, когато ще раздават наградите.

— Кога отплава обратно флотилията?

— Към девет на другата сутрин. — Джак ме погледна. — Мога да си измисля някакъв механичен проблем и да те почакам след девет.

Нямах представа по кое време и даже в кой ден със Сара ще стигнем в Кайо Гилермо, нито как стои въпросът с охраната на кея, кого са подкупили, кой ще се наложи да бъде премахнат и кой ще ни помага там — ако изобщо имаше кой да ни помага. В момента тези неща не ме интересуваха много, понеже бяха от тактически характер, обаче от психологическа гледна точка винаги е добре да можеш да си представиш пътя към вкъщи.

— Мак?

— Ще отплаваш с флотилията. Но ти благодаря.

— Виж, това няма нищо общо с тебе и гаджето ти. Става дума за моите пари.

— Значи, ако се появя в Кайо без парите…

— Ще те оставя на кея. — Той поклати показалец и се усмихна. — Адиос, амиго.

— Коравосърдечен си, Джак.

— Не го приемай лично. И между другото, задник такъв, ти ми обеща яхтата, ако те убият, пък после си я продал на Карлос, еба ти.

— Ако я върнеш в Кий Уест, той с удоволствие ще ти я припише в замяна на мълчанието ти. А ако ни убият и двамата, няма за какво да се безпокоим.

Джак не можа да ми отговори нищо, така че само изтръска пепелта на пурата си.

Синатра пееше „Ню Йорк, Ню Йорк“, където ми се искаше да съм сега.

Е, настъпи моментът да преминем от бъдещите към настоящите проблеми.

— Изслушай ме. — Огледах се, за да се уверя, че не ме слуша никой друг. — Възможно е полицията да се интересува от нас със Сара.

Той ме погледна.

— Ако полицията те разпита, тука или в Кайо Гилермо, кажи, че си чувал за мене в Кий Уест, ама не знаеш да съм в Куба и нямаш представа дали съм си продал яхтата. Изобщо не си чувал за Сара Ортега и си просто наемен работник. А ако ти кажат, че са арестували мен или Сара и ние твърдим обратното, настоявай на своето, щото нищо друго не ти остава.

Джак кимна.

— Ако те разпитат в Хавана, поискай да ти позволят да се обадиш в посолството. Ако си в Кайо Гилермо и нещо вземе да ти намирисва по-кофти от рибата, кажи на Фелипе какво съм ти обяснил, ако вече не ти е обяснил същото. Просто излезте в морето с клиентите си да ловите риба и изобщо не се връщайте.

Той се вторачи в мен.

— Защо смяташ, че полицията се интересува от вас със Сара?

Исках да съм откровен с него, обаче наистина не знаех дали операцията отива по дяволите, или ние със Сара преиграваме. Или пък тълкувахме грешно алабализмите на Антонио. И нямаше да разбера, докато не се срещнехме утре вечер, а дотогава Джак щеше да е в Кайо Гилермо.

— Помниш ли как си изпадал в параноя пет часа по време на патрул, а нищо не се е случвало? — попитах го.

— Да.

— Така Бог ти показва, че това не ти е разходка в парка. Постоянно бъди нащрек.

— Ясно. Само че с това не отговаряш на въпроса ми.

— Добре. — И му разказах за проблемите на Сара на летището, за нашия кубински екскурзовод и за интереса на Антонио към Сара. — Възможно е интересът му да е личен, но може и да е нещо друго.

— Май просто иска да я чука.

— Да. Но тоя тип може да е и полицейски доносник.

— Сериозно?

Обясних му, че екскурзоводите в Куба редовно донасят на полицията.

— Антонио няколко пъти спомена за „Пескандо Пор ла Пас“. И знае, че съм риболовец от Кий Уест.

— Откъде знае?

— Разпитвал е американския водач на групата ни за мене.

— Така ли? Значи наистина е доносник.

— И е кофти екскурзовод.

Джак се замисли за всичко това и заключи:

— Трябва да го убиеш.

— Не е чак толкова лош екскурзовод. Утре вечер ще се срещна с него в един бар. Мисля, че играе двойна игра. Иска петстотин долара, за да ми каже каква е играта.

— Добре. След това го проследи до дома му и му пръсни черепа. И край на играта.

— Може би ще е по-лесно със Сара просто да напуснем Хавана и да се отправим към мястото, където са скрити парите.

— Утрешната среща може да е капан.

— Тайната полиция в Куба няма нужда да си губи времето с капани.

— Нали ти казах, че тая страна е преебана. — И ненужно ми напомни: — По-лесно е да обереш някоя банка в Маями за три милиона долара.

— Не е законно. А това тука е. И е забавно.

Джак се засмя.

— И твоят мозък е преебан.

— Моят ли? Кой ме увещаваше току — що да пръсна черепа на Антонио?

— Само предлагам. Прави каквото смяташ за нужно.

— Много благодаря.

Диджеят пусна Дийн Мартин и известно време слушахме музиката.

— Кубинските служители, които са се качили на борда, поискаха ли регистрацията на яхтата? — попитах го след малко.

— Да… Единият я свери с номерата, написани върху корпуса.

В регистрационния талон не фигурираше името на предишния собственик — моето де, — макар че тази информация можеше да се получи от щатските власти на Флорида, стига да си от правоохранителните органи и да имаш съответното законово основание. Но това не се отнасяше до кубинската полиция. Което беше добра новина.

Джак обаче ми съобщи и друга.

— Неколцина от екипажите на другите яхти са от Кий Уест и знаят, че си продал „Мейн“, която сега е „Голямата риба“.

— Да приемем, че полицията не задава такива въпроси. Все пак помоли хората да те предупредят, ако се стигне дотам. — И прибавих: — И им кажи просто да забравят за „Мейн“.

Той се наведе към мен.

— Със Сара може би трябва да помислите как да се измъкнете от Куба.

— А ти си помисли как ще станеш милионер.

— Това надали ще се случи.

— Няма как да разбереш, ако си замина.

— Добре. Щом ти стиска да го направиш, ще се видим в Кайо Гилермо.

— Довери се на инстинкта ми.

— Твоят инстинкт е преебан като мозъка ти.

— Сто на сто е така, щом съм те взел на работа.

Донесоха сандвичите, но не бяхме гладни и си поръчахме още две бири. Дино пееше „Когато луната се отрази в очите ти като голяма пица, това е аморе…“

— Дано само не вдигаш стойки пред гаджето си — отбеляза Джак във връзка с последното.

Винаги има по малко и от това. Обаче…

— Тук съм заради парите. Също като тебе.

— Щом казваш.

Погледнах си часовника. Беше рано за срещата ми със Сара, но му казах:

— Трябва да тръгвам.

— Още нещо.

— Какво?

— Старецът — Едуардо.

Вече знаех какво ще ми каже.

— На борда е. Намерил си е фалшив паспорт. Твърди, че искал да види Куба за последен път преди да умре.

— Мамка му! Той слезе ли с тебе на брега?

— Не. И Фелипе го държи под око.

Е, от пристаналата на кея яхта Едуардо нямаше да види много от Куба. Така че можеше вече да се е изплъзнал от Фелипе и да се мотае пиян из Хавана и да крещи: „Долу революцията!“. Въпреки фалшивия му паспорт, идването на Едуардо Валаскес в Куба представляваше ужасен пробив в сигурността, в сравнение с който собственото ми нарушение с тази ми среща беше съвсем дребно недооценяване на обстановката.

— Защо го пусна на борда?

— Да не мислиш, че съм го пуснал аз?! Беше напъхал мършавия си задник под едно легло в каютата. Никой не подозираше, че е там, докато не влязохме в пристанището на Хавана.

Зачудих се дали Карлос е знаел. Адвокатът не беше толкова глупав, че да се съгласи с това, обаче Едуардо бе клиентът — той даваше парите и командваше парада. Побеснях.

— Кубинците, които се качиха на борда, видяха ли го?

— Не. Нали ти казах, те изобщо не слязоха долу.

— Добре. На изхода на кея имаше ли паспортна проверка?

— Да. Беше само един служител.

— Имаше ли скенер за документи?

— Не. Тая страна още не се е отворила за бизнес.

— Добре… — Подозирах, че паспортът на Едуардо е подарък от хората, които наричаше „нашите приятели от американското разузнаване“, и предполагах, че е изключително качествен и ще издържи на сериозна проверка. Но ако попаднеше в стая за разпити, Едуардо нямаше да издържи на един хубав бой и щеше да си признае, че е пристигнал с „Голямата риба“. По дяволите!

Погледнах Джак.

— Добре… Когато стигнеш в Кайо, гледай старецът да не слиза от яхтата.

— По пътя мога да го хвърля през борда, ако искаш — предложи моят помощник — капитан.

— Просто го дръж долу. Той е дядо на Фелипе.

— Сериозно? Никой не ме предупреди.

— Вече знаеш. Тъй че недей да храниш акулите с него.

— Дадено.

Зачудих се дали Сара е знаела, че Едуардо изпитва носталгичен копнеж да види Куба за последен път. Може би. И може би тъкмо затова не искаше да се срещна с Джак. Същото се отнасяше за Карлос. Макар че, за да съм справедлив, нито Сара, нито Карлос щяха да изложат операцията на риск заради нещо толкова глупаво като носталгията на Едуардо, следователно не можеше да са знаели. От друга страна… а бе, ако бях кубинец, може би щях да го разбера.

Погледнах си часовника. Осем и половина.

— Нещо друго? — попитах Джак.

— Само пистолетът.

— Добре. Тръгни си пръв и остави банана на стола си.

— Купуваш ли го?

— Той си мой.

— Предлагам ти сделка. Четиристотин хиляди, включително три пълнителя, единият зареден и готов за рокендрол.

— Добре бе, задник такъв, купувам пистолета. Обаче ти пък няма да получиш хонорар за участие в бойни действия.

— Става. Продадено. — Джак си допи бирата и ме погледна. — Виж още какво ще ти предложа. На няколко преки от кея има един стар моряшки бар, „Дос Ерманос“. Всички екипажи и риболовци ще се срещнем там в единайсет. Ако с дамата си нямате какво да правите, дай да се видим там в единайсет и половина — и си носете паспортите и парите. Без багажа. Купих няколко празни посетителски пропуска от двамата служители — за да вкарам жени. Пропуските са подписани и подпечатани. Тъй че ще успея да кача на борда нея — а може би и тебе. — И прибави: — Когато призори флотилията отплава за Кайо, „Мейн“ ще потегли за Кий Уест.

— Ще се видим в Кайо Гилермо.

— Би трябвало да попиташ Сара.

— Добре. Но ако в единайсет и половина ни няма в „Дос Ерманос“, пий едно за наше здраве.

— Наистина ти стиска, Мак.

— Човек все трябва да умре някъде.

Джак разкопча банана и се изправи.

— Сестра ми се казва Бети. Елизабет. Живее в Хобокън. По мъж е Кувалски. Омъжена е за поляк. Пълен задник. Имат две деца, Дерек и Софи, вече пораснали и самостоятелни. Виж дали ще успееш да ги откриеш. Парите няма да са им излишни.

— Добре.

— А ако аз оцелея, а ти — не?…

— Иди при родителите ми в Портланд и им кажи нещо хубаво за мене.

— Все ще измисля нещо.

— Знаеш си урока, Джак — „Умрял е бързо и безболезнено. Последните му думи били „Бог да благослови Америка“ или нещо от тоя род.

— Знам си урока. Добре, до скоро.

Изправих се и си стиснахме ръцете.

— Това е последният ти риболовен круиз, Джак. Успех.

— И на тебе. — Той се обърна и си тръгна.

Поисках сметката, седнах на неговия стол и закопчах банана под спортното си сако. Платих в брой и тръгнах към фоайето, почти очаквайки да чуя: „Стойте, сеньор, вие сте арестуван. Тоя път наистина“.

Минах през фоайето, излязох от хотела и портиерът махна на един бял „Понтиак“ кабрио.

Качих се и казах на шофьора:

— „Флоридита“, рог favor.

Той знаеше английски.

— Добре, заминаваме за Флорида. — И се засмя.

Всички се правим на шутове.

Така че потеглихме с американския кабриолет от средата на миналия век.

Това място не беше само изкривено пространство — време — беше алтернативна вселена, в която минало и настояще се бореха да станат бъдеще. А аз си мислех, че Кий Уест е преебан.

32

„Флоридита“, розова сграда на Кале Обиспо, приличаше на долнопробен бар в съмнителен маямски квартал — чак до неоновата реклама. Минах под бял навес, на който пишеше „Ърнест Хемингуей“, и видях на бара самия сеньор Хемингуей от бронз в естествен ръст, седнал несигурно на ръба на табуретката с лакът, опрян на полирания махагон. Бих го черпил едно, ама той вече се беше одървил.

На стената зад него висеше черно — бяла снимка на писателя с Фидел и заключих, че поводът е турнирът „Хемингуей“, преди или след като Кастро спечелил купата с оня марлин, дето имал оловни тежести в корема.

Отвътре заведението изглеждаше по-добре — повече клонеше към 90–те години на деветнайсети век, отколкото към 50–те на двайсети. Зад красивия бар имаше голям стенопис, вероятно изобразяващ пристанището на Хавана през отминалата епоха на платноходите. Отвореното продълговато помещение беше със син таван и преливащо бежови стени. Стълбище водеше към втори етаж. Ниските масички бяха отрупани с пътеводители, столовете бяха заети от американски туристи, половината от които бяха безвкусно облечени по шорти и тениски. Другата половина просто бяха безвкусно облечени. Персоналът носеше стилни червени сака и папийонки. На бара бяха подредени пет електрически блендера, които превръщаха рома в коктейлен глюкозотолерантен тест.

Метрдотелът ме прецени като американо — кой друг идваше тука? — и ме попита на английски:

— Маса или на бара, сеньор?

— Маса за двама, рог favor.

Той ме отведе при една маса до стената и веднага се появи сервитьор, за да вземе поръчката ми.

Менюто с напитките съдържаше пет — шест свръхскъпи вида дайкири, например „Папа Хемингуей“ — ама не и „Фидел Кастро“. Всъщност ми се пиеше бира, но за да се впиша в атмосферата, си поръчах „Дайкири Ребелде“ — бунтарско дайкири.

— Отлично. Ще имате ли компания?

Е, в една полицейска държава човек никога не знае. Погледнах си часовника: 20:55.

— Нека са две.

След което се заслушах в американската реч и бръмченето на електрическите блендери.

Климатикът се мъчеше да навакса, обаче вътре беше горещо. Щях да си сваля сакото, само че… е, другото нещо в една полицейска държава е, че не може да носиш зареден деветмилиметров „Глок“ в банана си. Тъй де, тука не беше Флорида, където разрешително за носене на оръжие се получава по-лесно, отколкото за риболов.

Така или иначе, „Флоридита“ беше капан за туристи, ама съвсем приличен, въпреки че Ричард Невил може би нямаше да се съгласи.

Донесоха дайкиритата и аз отпих от едното. Тия неща трябва да ги дават с инсулин. Погледнах си часовника — 21:05. Проверих и джиесема си. Все така нямаше сигнал. Може би догодина.

Влезе някакъв тип със светлозелена риза с пагони, черна барета и с пистолет в кобура.

Тълпата се посмълча, докато типът отиваше към бара, и още преди да е стигнал барманът напълни чаша с газирана вода и му я подаде с принудена усмивка. Значи пичът — ченге или военен — беше редовен клиент в почивка, а не по служба. Добра новина. Имаше и лоша — той се облегна с гръб на бара и заоглежда навалицата, докато палеше цигара и си пиеше содата. Половината туристи се извърнаха, а другата половина видимо се развълнуваха. Каква страхотна снимка можеше да стане! Истински комуняга с патлак. Във „Флоридита“! Мамка му!

Погледът му спря върху мен — седях сам, носех единствения син блейзър в заведението, да не споменавам за единствения банан, в който се криеше доказателство за престъпна дейност. Спокойно можеше да ме обискира. Много ти благодаря, Джак.

Ченгето — или военният — ми хвърли един последен поглед и насочи вниманието си към маса с две млади жени по шорти. Имаха красиви крака.

Пак си погледнах часовника. 21:15.

При други обстоятелства щях да се обадя в „Парке Сентрал“ от телефона на бара, обаче така можех да предизвикам ченгето да ме заговори. „Тука е топло, сеньор. Я си съблечете сакото“.

Сеньор Барета остави чашата си на плота и тръгна към мене. Закопчах си блейзъра, за да скрия ремъка на банана. Тоалетните бяха в дъното и аз станах, изчислявайки шанса си да стигна до кенефа и да направя номера на Майкъл Корлеоне с пистолета.

Точно в този момент влезе Сара и ченгето я огледа, после спря при масата с двата чифта красиви крака.

Сара го забеляза и се намръщи, след това ме видя, усмихна се, дойде при мен и ме целуна по бузата. Изтеглих ѝ стола и тя седна.

— Извинявай, че закъснях.

Отново погледнах към ченгето. То се усмихваше и си приказваше с двете американски сеньорити.

Седнах. Сара носеше черен панталон и бяла копринена блуза.

— Много си красива.

— Благодаря. А ти си потен.

— Тука е топло.

— Съблечи си сакото.

— Добре съм си.

Сара се втренчи в мен.

— Закъснях, защото едва успях да намеря такси „Коко“. А не защото съм се забавила на телефона.

— Няма нужда да ми обясняваш.

— Всъщност не проведох онзи разговор с Маями. Реших да те послушам и да го направя лично.

На това също му се вика да си оставиш резервен вариант.

— Така ще имаме време… да се уверим…

Нали вече го бяхме водили тоя разговор.

— Ако още ме искаш, след като довечера ме чуеш как хъркам, твой съм.

Тя се усмихна и се хванахме за ръце. Сара погледна чашите.

— Какво е това?

— „Дайкири Ребелде“.

Тя отпи глътка.

— Не е зле. — Чукнахме се и Сара ме открехна: — Много преди идването на Хемингуей тук се събирали американци от Флорида и местните започнали да наричат бара „Флоридита“ — малката Флорида. И името си останало.

— Мислех, че значи „капан за туристи“.

Тя се усмихна.

— Ако си в Хавана, поне веднъж трябва да дойдеш тук.

— Добре. Ще го зачеркна от списъка си със задължителни забележителности. — Всъщност щях да зачеркна цялата страна от списъка си с места, които трябва да видя преди да умра.

Хвърлях по едно око на мъжа с пистолета и Сара също хвърли един поглед през рамо, после пак ме погледна.

— Той е от БЕ, Бригада Еспесиал — структура в ПНР, Полисия Насионал Револусионария. Част от Министерството на вътрешните работи. — И добави: — Падат си по чужденки. Колкото по-руси, толкова по- добре.

— Значи ти отпадаш.

— Те са главорези.

Оня от БЕ пак ме измери с поглед — а може и да зяпаше Сара.

— Ако ни поиска паспортите, просто ще му ги покажем без каквито и да било коментари — инструктира ме тя. — Макар че едва ли е тук за това.

Или пък щеше да ни помоли да излезем навън. Погледнах чантата ѝ, пълна с песо, плюс нейната карта — копие от която носех в джоба на сакото си. Това нямаше ли да е подозрително? Не толкова, колкото пистолетът. Ако ни арестуваха, заедно с мене щеше да загази и Сара. Лошо.

— ПНР правят следния номер — обясни ми тя. — Уличен продавач обвинява турист, че му е платил по- малко, отколкото трябва, и изведнъж се появява някой от ПНР или БЕ и урежда спора. Още по-голям проблем е, ако турист попадне в автомобилна злополука и изникне някой от тях. Не дай си боже да съобщиш, че са ти откраднали паспорта — ще те арестуват, защото си без паспорт.

— Е, в това има известна логика.

— Те са комемиердас. Лайнари. Така им викат хората, на тях и на комунистическите функционери. Лайнари.

— На испански звучи по-добре. — Освен това ми се струваше, че революцията е направила грешен завой.

— Те са обучени да се отнасят параноично към чужденците. Постоянно използват чиватос.

— Едуардо може би има право. Когато сваляш режима, трябва да ги разстреляш до крак. Или още по-добре да ги подложиш на изтезания, като ги пратиш да работят в туристическата индустрия.

Сара се усмихна.

— Хайде да си говорим за нещо по-приятно. — Наведе се към мен. — Значи яхтите са пристигнали?

— Да. Джак ти праща поздрави.

— Пита ли те дали спиш с мен?

— Беше ми написано на лицето.

— Дано не каже нищо на Фелипе.

— Никой не знае, че с Джак сме се срещнали — напомних ѝ. Макар че бях забравил да го предупредя да си държи езика зад зъбите.

Оня от БЕ позираше с двете млади жени и сервитьорът ги снима с джиесема на полицая, но не и с телефоните на американките.

— Друг няма право да ги снима — поясни Сара. — Те обаче си правят колекции от фотографии с… — тя кимна към момичетата — тъпи блондинки.

— Ти също му направи впечатление.

— Няма да дойде тук, понеже съм с теб. Но когато идвах в Хавана миналата година, само да се отдалечах на пет метра от групата, веднага почваха да ми досаждат полицаи и всеки хинетеро на улицата.

— Всеки какъв?

— Жиголо. Задник. В Хавана е пълно с такива. Тук жените са общодостъпна плячка.

— Ясно ми е защо искаше да дойда с тебе.

— И сама мога да се грижа за себе си. И на испански, и на английски. Трябваше ми само твоята яхта.

— Освен това мога да нося корабни сандъци.

— Идеалният мъж.

Ченгето явно приключи със содата и сеньоритите и се насочи към изхода. На излизане хвърли поглед назад към Сара.

Тя изглеждаше доволна, че си е отишъл. Аз също.

— Е, разказвай как мина с Джак — подкани ме Сара.

— Добре мина. Готова ли си за още едно?

— Да.

Махнах на сервитьора и поръчах „Дайкири Ребелдо“ за Сара и „Буканеро“ за мен. Тя поиска и две пури.

— Имаме повод за празнуване. Е, предполагам, че утре флотилията отплава за Кайо Гилермо.

— Засега. Казах на Джак да ми остави съобщение в хотела за всеки случай.

— Добре си се сетил. Но нека сме оптимисти. Имало ли е някакви проблеми на кея?

— Нищо, което да не е можело да се уреди с пари.

— Хубаво… Имало ли е официална церемония на площада?

— Не точно. — Предадох ѝ разказа на Джак.

Сара кимна.

— Антиамериканските демонстранти са били от БРР — Бригадас де Респуеста Рапида. Бригадите за бързо реагиране.

— И на какво реагират бързо?

— На каквото им каже правителството. — После поясни: — Това са доброволци, които се преструват на спонтанни демонстранти. Но както ти казах, тук нищо не е спонтанно.

— Освен… любовта.

Сара се усмихна.

— Демонстрацията на БРР означава ли, че властите може да отменят турнира? — попитах.

Тя се позамисли.

— Режимът се държи като човек, който се е съгласил да направи купон у тях и в последния момент се е отказал. И през идните месеци ще станем свидетели на още такива прояви. — Помълча и добави: — Толкова време са били изолирани, че не могат да взимат решения. Освен това в правителството има фракции за и против размразяването.

— Това „да“ ли означава, или „не“?

— Ако търсят повод да отменят турнира, лесно ще намерят. Но може да са доволни от пропагандната стойност на анти-американската демонстрация. Може да са организирали още една в Кайо Гилермо.

— Ясно. А откъде са научили за пристигането на флотилията всички ония проамерикански настроени кубинци?

— Разнесло се е от уста на уста. Този начин на комуникация тук е по-разпространен от есемесите. А може да са чули и от радио „Марти“, което се излъчва от Щатите, ако не са го заглушавали.

— Значи Антонио може да е чул за „Пескандо Пор ла Пас“ от радио „Марти“.

— Или от Бригадата за бързо реагиране, в която членуват лос виджилантес-чиватос, които на свой ред донасят в ПНР, Националната революционна полиция.

— Пишман станах, че попитах.

— Това е полицейска държава, Мак. Никога не го забравяй.

— Добре. Е, утре вечер ще разберем откъде получава информацията си Антонио.

— Все още ли искаш да се срещнеш с него?

— Когато местен предложи да ти продаде информация, никога не отказваш. Даже лъжите имат известна разузнавателна стойност.

— Добре… Какво друго научи от непозволената си среща с Джак?

— Е, зарадвах се, че попита. Откъде да започна? От пистолета ли? Или от Едуардо? Трябваше да запазя пистолета за накрая.

— Едуардо тайно се е качил на яхтата. — Погледнах я.

Тя не извърна очи.

— Опасявах се от това.

— Щом ти или Карлос сте знаели, че Едуардо може да извърти такъв номер, трябваше да оставите някой да го държи под око в Маями.

Сара помълча, после обясни:

— Едуардо е… влиятелен човек.

— Ясно. Той плаща сметките.

— Не е само това. Никой не може да откаже на Едуардо.

— Да не е кубинският кръстник?

— Нещо такова — Тя се усмихна принудено. — Но добър кръстник.

— Е, ако знаех какво замисля дон Едуардо, определено нямаше да приема предложението ти за това пътуване.

— Не те обвинявам, че си ядосан. Но не смятах, че той ще…

— Само че го е направил. И ако полицията го залови, може да си имаме сериозен проблем.

— Той никога няма да…

— Виждал съм как афганистанската полиция превръща талибански бойци в хленчещи хлапета.

Сара не отговори.

— Добре. Ако Едуардо не беше дядо на Фелипе, щях да кажа на Джак да го хвърли зад борда.

— Ти не би…

— Ще защитавам сигурността на тая операция, както и живота на нас тримата с тебе и Джак, на каквато и да е цена.

Тя не изглеждаше много доволна, но пък май бях успял да я убедя.

— Засега Фелипе пази Едуардо на яхтата. — И ненужно прибавих: — Не искам да тръгне да се мотае из Хавана.

— Той… той иска да отиде от Кайо Гилермо до родния си дом. И да посети гробището, където почиват близките му. На Вси светии — Задушница. Тук правим така. — Сара ме погледна. — И иска да умре в Куба.

Е, поне това трябваше да е лесно. Поомекнах малко и отвърнах:

— Добре. Разбирам.

Като се замислех за онзи романтичен круиз и последвалите ми срещи с Карлос в Маями и Кий Уест, виждах в операцията доста неща, които можеха да се объркат, например идването на Едуардо в Куба. Както и попадането на Сара във вниманието на властите. А също моята връзка с госпожица Ортега. Е, всичко това се беше случило. А сега изникваха и нови проблеми като Антонио или пистолета, който щеше да се превърне в проблем само ако ме заловяха с него. От друга страна, ако послушах Джак, оръжието можеше да реши проблема с Антонио — макар да не намирах причина за това. Засега.

Отгоре на всичко имаше вероятност да отменят турнира и/ или срещата с нашия човек да не се осъществи. Само че това всъщност не бяха проблеми. А безопасен начин да се приберем у дома.

В заключение, още дори не бяхме напуснали Хавана и както бяха казвали моите шотландски прадеди, „И най-добрите помисли на мишките и хората пораждат често само теглила и горести“[8], с други думи „тая работа не става, еба ти“. После идваха Камагуей, пещерата и Кайо, където щяхме да се сблъскаме с истинско предизвикателство — стига да успеехме да се измъкнем от столицата.

— За какво си се замислил? — попита Сара.

— За пътя, който ни предстои.

— Вече гледам по-оптимистично на това.

Сигурно беше от дайкиритата.

— Разказах на Джак за Антонио и евентуалните ни проблеми с властите, както и че Антонио спомена за „Пескандо Пор ла Пас“ — казах.

— Добре… Успя ли да го уплашиш?

— Просто привлякох вниманието му към проблема. Ако изобщо е било нужно.

— Предполагам, че не се е отказал.

— Ако аз не се откажа, и той няма да се откаже.

— А ти не се отказваш.

— Стига да не се откажеш ти.

— Значи никой от нас не се отказва.

И значи всичките бяхме луди. Допих си бирата, а тя — дайкирито. После попита:

— Джак каза ли нещо за Фелипе?

— Не… Само, че Фелипе не се зарадвал много, когато открили Едуардо под леглото.

— Фелипе ще се оправи с него.

— Дано не грешиш. Той знае ли какво ще става в Кайо Гилермо, за да го съобщи на Джак?

— Нямам представа какво знае Фелипе.

— А Едуардо?

— Едуардо не иска да знае никакви конкретни подробности за операцията. Единствената му цел е да се прибере у дома.

— Ще се прибере в Маями с „Мейн“.

— Нека той…

— Точка по въпроса.

Тя повика сервитьора, поръча по още едно и помоли за огънче. В Кий Уест се ограничавах до една пура седмично. Тука обаче, както и в Афганистан, тютюнът не представляваше първостепенен здравословен проблем от гледна точка на продължителността на живота.

Появиха се трима китаристи и тръгнаха да обикалят бара, като свиреха и пееха. Познах някои песни от лекцията на Тад. Тази учебна екскурзия действително си струваше парите.

Сара се наведе към мен.

— Оръжията на яхтата ли са?

Ами, само три. Четвъртото се намираше в банана ми. Обаче не исках да я разтревожа — или да я развълнувам — с тази новина, докато не се наложеше.

— Да — потвърдих. — Джак е взел и четири бронежилетки. Дано не се наложи да ги използваме.

Тя кимна.

Обикалящите китаристи стигнаха до нашата маса и попитаха какво да ни изпълнят.

— Моля, изсвирете ни „Дос Гардениас“ на Буена Виста Соушъл Клъб — каза им Сара на английски, скривайки факта, че знае испански.

Музикантите явно останаха доволни от избора ѝ и подеха песента. Не беше зле.

Погледнах си часовника. 22:35. Оставаше ни един час да отидем до „Дос Ерманос“, ако искахме да го направим. Следваща спирка Кий Уест.

Загледах се в Сара, която пушеше пурата си, и тя ми намигна. Опитах се да си ни представя в Маями, Кий Уест или даже в Мейн. Картинката изглеждаше по-добре, ако бяхме с червено „Порше“ кабрио.

Китаристите свършиха и аз им дадох десетачка, а те ни отговориха с доволни усмивки. Ако някой ни наблюдаваше, повече приличахме на тъпи туристи, отколкото на врагове на страната.

Във „Флоридита“ ставаше все по-претъпкано и Сара ме осведоми:

— По-късно има спектакъл. Искаш ли да останем и да изпием шестнайсет двойни дайкирита?

Или исках да се прибера в Кий Уест и да изпия шестнайсет бутилки „Корона“? Сара не подозираше, че има такава опция.

— Мак?

Погледнах я.

— В единайсет екипажите и риболовците имат среща в някакво заведение, „Дос Ерманос“.

— Това е прочут моряшки бар.

— Джак ме попита дали искаме да се видим там с него.

— Не бива.

Наведох се към нея.

— Тази нощ можел да ни качи на „Мейн“.

Тя се вторачи в мен.

— Призори флотилията отплава за Кайо Гилермо. „Мейн“ ще отплава за Кий Уест.

Сара се замисли, после попита:

— Ти какво му отговори?

— Да не ни чака. Обаче той настоя да те попитам. Е, питам те.

— Нали решихме да продължим.

— Да.

— Добре… какво се е променило?

— Предлага ни се безопасно прибиране вкъщи.

Тя пак се замисли.

— Откъде знаеш, че ще успеем да се качим на яхтата?

Обясних ѝ за празните посетителски пропуски и прибавих:

— Нещо като транзитните пропуски, които Богарт дава на Бергман и мъжа ѝ в „Казабланка“. Само трябва да попълниш имената.

Сара кимна разсеяно.

— Носим си всичко необходимо: паспорти, визи, пари за подкуп — продължих аз и за да ѝ дам цялата нужна ѝ информация, добавих: — Джак ми донесе глока, от който ще се отърва преди да минем през охраната. И ти напомням, че Едуардо е на яхтата и трябва да се върне в Маями. — И в заключение: — Ако отменят турнира, флотилията ще си замине утре заран и ние с тебе ще останем в Куба без яхта.

Китаристите правеха серенада на млади мъж и жена, които се държаха за ръце и не откъсваха очи един от друг. Погледнах си часовника, после отново насочих вниманието си към Сара.

— Трябва да вземем решение.

— Ъъъ… претеглям всички „за“ и „против“.

— Аргументите за прекратяване на операцията далеч надхвърлят аргументите за продължаването ѝ. Само че ти няма да вземеш решение въз основа на това.

— Поискай сметката.

Махнах на сервитьора, платих в брой и напуснахме „Малката Флорида“, може би за да се отправим към голямата.

— Къде е пистолетът? — попита Сара.

— В банана на кръста ми.

— Затова ли искаше да се срещнеш с Джак?

— Не. Ама той може затова да е искал да се срещне с мен. А ти може да не си искала да се срещнем, понеже Едуардо е на яхтата.

— И аз бях изненадана колкото теб.

— Животът е пълен с изненади.

— Така е — съгласи се тя. — Някои приятни, други — не.

— Напълно вярно. Къде отиваме сега?

— Изненада.

Кале Обиспо беше пешеходна зона и минахме покрай банката на дядо ѝ, където преди петдесет и пет години беше започнала цялата тая история. На следващата пряка няколко таксита очакваха туристи и ние се качихме на едно „Коко“.

— A donde vas? — попита шофьорът.

„Накъде?“ Това беше въпросът.

— Хотел „Парке Сентрал“ — отговори Сара.

— Добро решение — похвалих я аз.

— Правилното решение.

Това щеше да стане ясно през следващите дни.

33

Неделята не беше ден нито за почивка, нито за черкуване, освен ако не смяташ климатизирания китайски рейс за храм.

Съгласно програмата заминавахме на еднодневна екскурзия в град Матансас, отдалечен на сто километра източно от Хавана, и със Сара се настанихме един до друг, докато автобусът потегляше от „Парке Сентрал“, нашия втори дом.

Утрото започна с две съобщения: телефонно обаждане от Джак под псевдонима Кристо, гласящо „Полетът ми е навреме“, и обява от Тад, че „Днес Антонио няма да идва с нас“.

Сара изтълкува съобщението от Джак като знак, че снощи е взела правилното решение и че операцията най-после е тръгнала както трябва. Не бях убеден, че Джак ще се съгласи с нея. Поне се надявах предишната вечер да си е намерил мадама.

Що се отнасяше до новината за отсъствието на Антонио, тя зададе реторичния въпрос:

— Според теб къде е?

Ами, дано го беше прегазило някое „Коко“. Или да го беше застрелял някой пострадал ревнивец и така да ми спестеше това главоболие. От друга страна, внимавай какво си пожелаваш. Не че очаквах с нетърпение срещата с екскурзовода, но пък и не исках да му се случи нещо преди да съм чул какво има да ми каже.

Сара обаче заяви:

— Смятам, че довечера не бива да ходим в онзи бар.

Е, ако сега бяхме на „Мейн“ и плавахме към Кий Уест, нямаше да ѝ се налага да се безпокои за това.

— Мак?

— Вече се уговорихме с него.

— Чудя се защо не ни предупреди, че днес няма да го има.

— Попитай го, когато го видиш.

— Мисля, че това довечера е капан и той не е искал днес да… общува с нас.

— Интересна логика. Само че може да направиш и обратното предположение. Ако това довечера беше капан, Антонио щеше да дойде, за да ни напомни за коктейлите в седем.

Тя не отговори.

Всъщност обаче можеше и да се окаже права. Антонио приличаше на човек, който няма смелостта да те погледне в очите преди предателската си целувка. На Юда му е стискало повече.

Днес отсъстваше и Хосе, нашият шофьор. Заместваше го кубинец на име Лoпe. Ако бях параноик, щях да кажа, че Лопе всъщност замества Антонио. Още една седмица в тази страна и щях да почна да подозирам оная си работа в доносничество на полицията.

Рейсът се клатушкаше по тихите неделни улици на Хавана и Сара отпусна глава на рамото ми и затвори очи.

Бяхме спали в моята стая и сутринта набързо ѝ изнесох урок по стрелба с глока. Натисни спусъка. Жените от армията, с които бях излизал, смятаха оръжието за моден аксесоар, ама с повечето цивилни мадами е най-добре да го криеш, когато се обличаш или събличаш. Сара обаче се радваше, че съм въоръжен, макар да разбираше, че пистолетът напълно опровергава легендирането ни като невинни туристи.

Нямаше къде другаде да скрия пистолета, освен в себе си или в Сара, затова го носех в банана на Джак, заедно с трите заредени пълнителя. Дано днес нямаше повод полицията да се поинтересува от съдържанието на чантичката ми.

— Не бива да носиш пистолета на срещата ни с Антонио — беше ме предупредила предишната вечер Сара. — Ако е капан, на полицията няма да ѝ трябва друго доказателство, за да ни предаде на военния трибунал.

Така си беше. С будалкане може да се измъкнеш от много неща, ама не и ако в Куба те пипнат с патлак.

Докато обсъждахме уликите за нашите престъпления срещу държавата, Сара ми обясни какви промени е направила в картата на съкровищата. Бяха доста елементарни — беше разменила местата на цифрите в няколко двуцифрени числа — и като бивш офицер от пехотата с добра подготовка за работа с карти бях спокоен, че ако остана сам, ще се ориентирам до означената с X пещера.

Вече пътувахме по крайбрежното шосе на изток към Матансас. Извънградският пейзаж беше напълно девствен — нямаше бензиностанции, аутлети, мотели и билбордове, рекламиращи ферми, в които може сам да си набереш манго. Освен това провинцията ми се стори рядко населена и много от къщите във фермите изглеждаха изоставени, както и селскостопанските земи около тях. Отдалече видях селянин, който ореше нива с два вола.

Антонио го нямаше да ни разкаже за новия селскостопански петилетен план, затова Тад се изправи и поднесе на групата нецензурирана информация, според която земеделието в Куба се било върнало към деветнайсети век. Това потвърждаваше мнението ми, че екологичното стопанство, което бяхме посетили, е пълна бутафория.

Професор Нейлбъф ни даде още подривни данни.

— Последният финансов спасителен пояс за Куба беше Венецуела, социалистическото правителство на която инжектираше страната с пари от петрол. Цената на петрола обаче спадна и сега Венецуела също като Куба е в състояние на икономически колапс. — И прибави: — Каква ирония, че Куба е последната реална надежда на американския туризъм и търговия.

Да не забравяме и риболовните турнири.

Тад и Алисън, които се бяха въздържали да критикуват режима, си мислеха, че в отсъствието на Антонио могат да говорят свободно, обаче ми се стори, че Лопе, който беше казал, че не знаел английски, надава ухо.

Шосето минаваше близо до брега и аз се зазяпах към Флоридския пролив. Някъде там успоредно с нас плаваше риболовната флотилия и „Мейн“ беше с нея. Ако снощи се бяхме качили на борда, сега яхтата щеше да е на път за Кий Уест. Както мъдро съветва Мечока Йоги: „Когато стигнеш до кръстопът, тръгни по него“.

Навлязохме в предградията на Матансас и Алисън ни осведоми:

— Преди революцията в града са живели много художници, писатели, музиканти и интелектуалци. Наричали го „кубинската Атина“.

А сега приличаше на Помпей.

Слязохме от рейса във влажната жега на един голям площад и Тад и Алисън ни поведоха към аптека от XIX век, превърната в музей на фармацията. Музеят се помещаваше в огромния дом на семейството, което притежавало аптеката. И после дошла Ла Револусион.

После тръгнахме по тесните градски улички, като се блъскахме по тротоарите с местните, които сигурно си мислеха, че рейсът ни се е заблудил.

— Сега разбираш ли защо Антонио си е взел почивен ден? — попитах Сара.

— Стига си мърморил.

Тад ни посъветва да пазим ценните си вещи, макар че в тези провинциални градчета нямало толкова много джебчии и крадци на чанти, колкото в Хавана. Съмнявах се, че има предвид моя „Глок“, но вече си бях преместил банана отпред и го бях скрил под тениската си, сдобивайки се с доста голямо бирено шкембе.

Докато се разхождахме, видях няколко ченгета от ПНР, които ни огледаха на минаване, но големият брой хора осигурява безопасност и стига да не се отделяхме от стадото, нямаше да се натъкнем на някой вълк, който да се поинтересува от паспортите и визите ни. „Бременен ли сте, сеньор?“

Сара обаче можеше да се окаже прекалено хубава, за да се изплъзне от вниманието на вълците, затова я предупредих:

— Ако те спрат, не мога да ти се притека на помощ. Това е работа на Тад и Алисън. А ако спрат мене, не ме познаваш.

— Всички знаят, че сме заедно.

— Не и полицията. — И добре че го нямаше Антонио да ни изпорти. Напомних ѝ: — Запознали сме се на тази екскурзия. И това, че спим заедно, не значи, че трябва и да ни арестуват заедно — и даже да се разхождаме заедно.

— Добре… Разбирам. Мога аз да нося пистолета.

— Той си е мой.

Иначе местните жители се държаха дружелюбно, макар да не виждах никаква причина за съществуването на този град.

След няколкочасови опити да разберем защо сме в него, изтощеното от жегата стадо се върна на площада и се натовари на рейса. Със Сара седнахме един до друг и си поделихме шише вода.

Може би, понеже беше неделя, щяхме да обядваме в Матансаската духовна академия, която се намираше на хълм над града. Алисън ни обясни, че Академията не била католическа, а методистка, презвитерианска и епископална и в нея следвали четирийсет студенти от двата пола, половината от които според нея сигурно щели да напуснат страната при първа възможност. Също като мене.

Спряхме в Академията, която имаше добре поддържан парк, а и сградите бяха в по-добро състояние от всички други, които бях видял в Матансас. В тях със сигурност никой нямаше да ме обискира и за пръв път през деня се поотпуснах.

— Вярата ще спаси Куба — осведоми ме Сара, докато слизахме от автобуса.

— Аха. Виж какво направи тя за Афганистан.

— Не бъди циничен. Досега не съм те питала — какъв си по религия?

— Спиш с презвитерианец. Ама когато съм под обстрел, се моля на всички.

— Би ли обмислил да приемеш католицизма?

За сватба ли ставаше дума? Или за последно причастие?

— Мак?

— Да, ще го обмисля.

Тя хвана ръката ми и я стисна.

Посрещна ни приятна дама на средна възраст, която ни заведе в трапезария с дълги маси и пейки, и ние със Сара се случихме срещу Тад и Алисън, които май още не се бяха загаджили. При нас бяха също Александра и Ашли, с които си бях поговорил на приветствената вечеря, преди да се влюбя в Сара Ортега. На края седеше нашият шофьор Лопе, който не беше избрал мястото си случайно.

На масата имаше кани с леден чай, които чакаха с надежда да се превърнат във вино. Приятни млади мъже и жени, грейнали от Светия дух, ни сервираха подноси с храна. Очаквах хляб и риба, но получихме ориз с фасул и птици, които бяха завършили втори в бой на петли.

Поведохме общ разговор и по някое време Тад ме попита:

— Как прекарвате досега?

— Тези преживявания действително ми отварят очите.

— Ще има още.

Да де. Ама не с вас.

— Къде е Антонио? — поинтересувах се.

— Нямам представа. Трябваше да дойде.

— Дано не се е разболял.

— Оставил е съобщение, че ще дойде утре.

— А днес на вечеря?

— Явно не.

Точно така. Довечера със Сара имахме среща на по чаша с Антонио.

— Днес ще вечеряме в „Ла Гуарида“, един от най-хубавите ресторанти в Хавана — съобщи ни Алисън. — Помещава се в огромна стара къща. Ако сте гледали филма „Ягода и шоколад“, ще познаете сцените, които са заснети там. — И прибави: — „Ла Гуарида“ е получавала положителни оценки в „Ню Йорк Таймс“.

— Както и Фидел Кастро — отбелязах аз.

Всички намериха думите ми за смешни. Даже Лопе, който се усмихна.

Алисън ни попита къде сме вечеряли снощи и всеки на масата разказа своето кулинарно приключение, някои приятни, други не толкова.

— Ние със Сара предпочетохме течна вечеря във „Флоридита“ — признах си аз.

Някои от сътрапезниците ни се подсмихнаха. Наистина се сближавахме. Още една седмица и щяхме да си говорим на малко име.

Тад използва възможността да ни сгълчи.

— Липсвахте ни на балетната репетиция и после на посещението в Музея на пожарникарите.

— Не се чувствах добре и Мак ме изпрати до хотела — излъга Сара.

— Пазете се от обезводняване — посъветва ни Алисън.

Сега не беше моментът да информираме нашите водачи, че ще се чупим от груповата вечеря, обаче аз подготвих почвата, като попитах:

— Какви са първите симптоми на малария?

Явно никой не знаеше.

Така или иначе, преди да приключи обядът, Сара си погледна часовника и заяви:

— Имам среща с доктор Мендес, ректора на Академията.

Сериозно?

— Участвам в една общоцърковна благотворителна организация в Маями и нося парични дарения за няколко религиозни институции в Куба — поясни тя и се изправи. — Няма да се бавя. — И излезе с пълната си с песос чанта.

— Това е чудесно — каза Алисън.

И съответстваше на легендата ѝ.

Следващата ни спирка беше параклисът, където слушахме изпълнение на камерния хор. Отидох без желание, обаче младите хористи имаха ангелски гласове и изпяха някои страхотни стари парчета като „Рок завинаги“ и „О, чудна благодат“. За няколко минути пак бяха момче, носех неделния си костюм и седях в Първа презвитерианска църква в Портланд. През цялото това време Сара я нямаше.

После един теолог ни изнесе лекция на открито и ни разказа, че в Куба се наблюдавало истинско религиозно възраждане, само че предизвикано главно от Евангелистката, а не от Католическата църква. Бях сигурен, че папата пак ще ги посети.

Сара се появи след лекцията и всички се качихме на рейса, за да потеглим обратно за Хавана.

— Колко им даде? — полюбопитствах аз.

— Трийсет хиляди песо. Около хиляда и двеста долара. Това са много пари.

— Измолихме ли си Божията милост?

— Ще разберем довечера.

Беше права.

34

Преди революцията кубинските гангстери и американската мафия контролирали хаванския квартал Ведадо като печелившо съвместно бизнес предприятие, което можело да се превърне в добър модел за бъдещето.

Таксито ни, разнебитена съветска „Лада“, чиято тапицерия смърдеше на синьо сирене, пътуваше по Малекон към западния край на Ведадо, където щяхме да се срещнем с Антонио в бар „Роландо“.

Според Сара някои части от Ведадо все още съхранявали дореволюционната си атмосфера и били център на множество нелегални дейности като черна борса, нощни автомобилни пазари, стаи на час и незаконни барове. Всеки град има нужда от своя Ведадо.

Шофьорът, който поназнайваше английски, не беше чувал за „Роландо“ и консиержът в нашия хотел също не успя да го открие в указателите, обаче таксиджията проведе няколко телефонни разговора със свои колеги и получи някакъв адрес. Ако беше капан, Антонио никак не ни облекчаваше да паднем в него.

Бях оставил в хотела съобщение на Тад и Алисън, че със Сара ни е сполетяло възмездието на Фидел и няма да отидем с групата на вечеря. Послепис: а сега трябва бързо да бягам.

Продължихме по Малекон и Сара се умълча, само от време на време подхвърляше неща от рода на „Правим грешка“ и „Идеята беше твоя“.

Двамата бяхме облечени небрежно с дънки и тениски и си бяхме обули маратонки, в случай че вечерта свърши със спринт до американското посолство.

Бях оставил своята карта на съкровищата в стаята си, пъхната заедно с пътеводителя в раницата, обаче глокът и трите заредени пълнителя бяха в раницата на Сара, заровени под пачки кубински песо, заедно с нейната карта и всичките ми щатски долари. Сега само трябваше да намерим къде да я скрием преди срещата с Антонио.

Шофьорът зави на юг по мрачна улица със занемарени многофамилни къщи, почти невидими зад избуялата растителност.

Таксиджията намали и тримата се заозъртахме през прозорците в опит да открием адреса или някаква реклама, но повечето улични лампи не светеха — явно от общинската служба за поддръжка не бяха стъпвали тук от 1959–а.

Сара нареди на шофьора да спре и се обърна към мен.

— Ще продължим пеш.

Платих на таксиджията и слязохме. Единственият звук на тъмната тиха улица беше крякането на дървесните жаби в знойната нощ. Не се притеснявах, че може да ни следят, защото, ако ни готвеха капан, ченгетата вече пиеха бира с Антонио в „Роландо“ и ни чакаха. Погледнах си часовника. 19:16.

Малко по-нататък видях мостче над тясна река, която Сара идентифицира като Рио Алмендарес, а на отсрещния бряг започваше добре осветена зона, която според нея било Мирамар, богаташки квартал на Хавана, днес обитаван от чуждестранни бизнесмени, дипломати и комунистическия елит. Следователно бяхме стигнали до края на Ведадо и буквално до края на пътя, където трябваше да се намира „Роландо“.

Тъкмо се чудех как да повикам Юбър, когато забелязах край реката розова двуетажна сграда, разположена навътре от улицата. Прозорците светеха и около сградата имаше висок жив плет. Отпред нямаше паркирани коли, обаче на плета бяха подпрени няколко колела.

— Трябва да е това — каза Сара.

Докато вървяхме към сградата, минахме покрай висока до раменете стена. От другата ѝ страна имаше изоставена къща, почти невидима сред обраслия двор.

— Подходящо място да се отървем от раницата ти — предложих аз.

Тя кимна и двамата се заоглеждахме. И въпреки че откакто бяхме слезли от таксито не бяхме видели нито автомобили, нито пешеходци, знаех, че на всяка улица в Хавана има лос виджилантес — от ония хора, дето надничат през щорите на прозорците.

Сара надзърна над стената, после хвърли раницата си сред гъсталака от лиани.

— Извади ли всичките си документи? — попитах я.

— Не, Мак, оставих си паспорта, та полицията да може да ни намери и да ти върне пистолета.

— Добре си се сетила. — Тя май не беше в добро настроение. — Е, да вървим да пийнем по нещо.

Продължихме до края на улицата и спряхме пред оформения в живия плет портал. През него се виждаше дворът с пет — шест маси, заети от мъже с гангстерски вид, които пиеха, пушеха и играеха карти.

Хванах Сара под ръка и влязохме.

Клиентите ни хвърлиха по един бърз поглед, обаче никой не каза нищо. Бях гледал тази сцена в някакъв филм, ама не си спомнях как свършва.

Над входа на сградата висеше самоделно нарисувана табела с надпис: „Rolando — aqui jamas estuavo Hemingway“. Capa ми го преведе като „Хемингуей никога не е идвал тук“, което беше смешно и освен това потвърждаваше казаното от Антонио. Трябваше да дам адреса на семейство Невил.

Аз влязох пръв и Сара ме последва.

Предното помещение приличаше на бакалия — опушени стени с лавици, по които имаше консерви с храна. Зад щанда седеше старец и четеше вестник. Погледна ни и преди да успея да кажа, че ни праща Антонио, кимна към завесата на стената.

Минахме през завесата и се озовахме на стълбище, водещо към горния етаж.

Отгоре се носеше музика — „Имперска психика“ — и се качихме в сумрачна стая със спуснати щори, голи червени стени, бетонен под и вентилатори.

Мъже и жени седяха на овехтели тапицирани мебели, пръснати безразборно из помещението. Две — три двойки танцуваха. Всички пиеха и пушеха, а няколко двойки загряваха за главното събитие. Сигурно имаше свободни стаи. Или килер за метли.

Не видях Антонио, обаче някакъв мъж се изправи, даде ни знак да го последваме и ни изведе през друга врата на малка покривна тераса с четири маси, слабо осветена с газени лампи. Единственият клиент беше Антонио — седеше сам, пиеше бира, пушеше цигара и разговаряше по джиесема си.

Видя ни, затвори, стана и се усмихна.

— Bienvenidos.

35

Антонио носеше тесния си черен панталон и прилепнала тениска в същия цвят, която изглеждаше малко нелепа. Не се ръкувахме, но той ни покани да седнем и ни попита:

— Трудно ли открихте мястото?

— Нямаше го в моя пътеводител.

Той впери очи в нас.

— Мислите ли, че са ви проследили дотук?

Странен въпрос от полицейски доносник.

— Вие кажете.

Антонио сви рамене.

— Няма значение. И преди съм водил тук американски туристи. Да им покажа как народът си почива след работа.

Да де. Работата за двайсет долара месечно си е уморителна.

— Наблизо ли живеете?

— Да. Това е кварталният ми бар.

Джак би ме посъветвал да му взема адреса, да го проследя до вкъщи и да му пръсна черепа. Сара би могла да подкрепи моя помощник — капитан.

— Терасата е запазена само за нас, докато свършим — осведоми ни Антонио.

— Което може да е след две минути — отбеляза Сара.

Той я погледна, без да каже нищо.

Вътре „Блак Айд Пийс“ пееха „Имам предчувствие“.

Млад сервитьор с тениска на „Атланта Брейвс“ дойде да вземе поръчките ни. Мокрият бар в „Роландо“ се свеждаше до ром и бира и тъй като тук всички печелеха по двайсетак месечно, напитките бяха по десет песо — четирийсет цента. Е, цената си я биваше. Антонио пиеше „Буканеро“, но ние със Сара си поръчахме кока-кола.

— Запечатани бутилки — инструктирах келнера. — Без чаши.

Антонио като че ли не се обиди на намека ми, че в заведението е мръсно или че има намерение да ни упои. Освен това екскурзоводът може да носеше подслушвателно устройство, обаче панталонът и тениската му бяха толкова тесни, че предавателят трябваше да е в задника му.

— Казахме на няколко души от групата, че идваме тука да пийнем с вас — информирах го.

— И ако изчезнете, полицията ще ме заподозре. Само че на полицията не ѝ дреме дали ще изчезнете.

Да де. Всъщност полицията щеше да е главният заподозрян в нашето изчезване.

— Как се оправдахте пред Тад и Алисън за тазвечерното си отсъствие? — попита той.

— Казах им, че ни е сполетяло възмездието на Фидел.

Антонио погледна Сара.

— Que?

— Диария.

Той се усмихна.

— Тъкмо затова отсъствах днес. Защото изядох една американска ябълка.

Задник.

Сервитьорът донесе кока-колите и аз лично отворих бутилките. Никой не предложи наздравица.

Слънцето беше залязло напълно и сега на запад грееха светлините на Мирамар, а на сто четирийсет и пет километра на север, отвъд Пролива, се намираше Кий Уест, където беше в разгара си Фестивалът на фантазията. Животът има интересни обрати.

— Носите ли парите? — премина по същество Антонио.

— Кубинските закони забраняват да ви даваме щатски долари и няма причина да ви плащаме каквото и да е — заяви Сара.

Той се обърна към мен, гласа на разума.

— Получавам повечето бакшиши в щатски долари. Това няма никакво значение.

— Не носим долари, но ако онова, което ни кажете, ни интересува, ще поставя бакшиша ви в плик и ще ви го оставя в хотела.

— Май ми нямате доверие.

— По какво познахте?

— Поемам голям риск, като се срещам с вас.

— И ние също.

— Вие вече сте изложени на риск.

— Може ли да сте малко по-конкретен?

— Мога. — Антонио погледна Сара. — Имам информация, че полицията се интересува от вас.

Е, това не ме изненадваше, а и явно не се отнасяше за мене. Освен ако екскурзоводът не пазеше най-важното за накрая.

Сара впери очи в него.

— Почти няма измами и капани в Куба, за които да не съм чувала, включително такива.

— Ако това беше полицейски капан, вече и двамата да сте арестувани — каза той. — А ако смятате, че искам да ви измамя, правите голяма грешка. Вашият проблем не съм аз — а полицията.

— Вие работите за полицията — сряза го Сара.

— Всички в Куба работят на две места и водят два живота. — И прибави: — И имат две души. Така оцеляваме. — След което ни напомни: — „Кубинците се мамят един друг. Продават се един друг“. В крайна сметка всички работим за себе си.

Ясно. Екскурзоводът също страдаше от тежък случай на множествено разстройство на личността и не бях сигурен кой Антонио е дошъл на срещата.

— Добре, значи тая вечер ще продадете приятелите си в полицията за пари, а утре ще измамите нас.

— Ще трябва да поемете този риск.

— Не. Мога да пасувам.

— Можете. Но това може да ви струва свободата.

— Погледнете ме — нареди му Сара.

Кубинецът се подчини.

Тя му заговори на испански и аз познах думите „лос виджилантес“, „чиватос“ и „Полисия Насионал Револусионария“, но не и думичката за „лайнари“, което показваше, че се владее. Тъй де, не че се поддавам на етнически стереотипи, ама госпожица Ортега имаше кубински темперамент, особено когато разговаряше с човек, когото смята за комунистически лайнар, унищожил Куба.

Антонио безизразно я изслуша и накрая я похвали:

— Говорите испански по-добре от un росо.

— Да си вървим — каза ми Сара и се изправи.

— Нека чуем защо Антонио смята, че полицията се интересува от теб — възразих аз.

Тя се поколеба, после седна и ме стрелна с извънредно ядосан поглед.

— Ваш ред е, амиго — подканих екскурзовода.

Антонио запали нова цигара и се обърна към мен — не към Сара.

— Тя е имала проблем на летището.

От Алисън ли имаше тази информация? Или от полицията?

— Не съм забелязал никакъв проблем на летището, нито пък тя ми е споменавала нещо.

— Носела е триста хиляди песо.

Виж, това вече можеше да го е научил единствено от полицията.

— Не е незаконно.

— Но е подозрително.

— Ако днес бяхте с нас, щяхте да знаете, че госпожица Ортега е направила дарение в песо на Матансаската духовна академия. А може и да сте научили, ако сте разговаряли с Лопе.

— Да, много любезно от нейна страна. Обаче полицията се интересува от останалите пари.

— Всичките са за кубински благотворителни организации. Но да се върнем назад. Обяснете ни откъде знаете какво се е случило на летището.

— Мислех, че сте наясно с това. Заради работата си имам контакти с туристи, главно американци. Полицията го намира за много полезно и иска от мен да съобщавам, ако забележа или чуя нещо подозрително. Понякога искат да наблюдавам конкретен човек — Антонио хвърли поглед към Сара, — когото вече подозират в престъпна или политическа дейност.

— А защо полицията подозира Сара Ортега в нещо?

— Те не ми казват всичко. Но освен за проблема на летището, в полицията ми обясниха, че тя е в Куба за втори път. И че е кубинка.

— Американка от кубински произход — поправи го Сара.

— Правили ли сте това и преди? — попитах го. — Да предупреждавате американски туристи — от кубински произход, — че полицията се интересува от тях? И да им искате пари?

— Задавате прекалено много въпроси.

— Съжалявам, имам още. Какво съобщавате на полицията за госпожица Ортега?

— Казвам им истината — че прави обидни забележки за кубинския социализъм.

— Споменахте ли им и за личния си интерес към госпожица Ортега?

Той се усмихна.

— Не им казвам всичко. Но им казах за ваканционната ви свалка.

— Затова ли поканихте и мен на тази среща?

— Поканих ви, защото полицията вече се интересува и от вас.

Вероятно им беше съобщил, че съм се усъмнил в честността на победата на Фидел в риболовния турнир. Освен това знаеше, че Сара няма да се срещне с него сама.

— И защо се интересуват от мен?

— Защото двамата с госпожица Ортега изчезвате заедно за определени периоди. Казахте, че след „Ривиера“ отивате във „Флоридита“, обаче установих, че не сте там, и не сте пренощували в определения ви хотел. И се отделихте от групата след Музея на революцията. Всичко това е подозрително и аз го съобщих на полицията.

— Казахте ли им, че с госпожица Ортега сме се запознали на тази екскурзия?

— Така твърдите вие.

Антонио сигурно съобщаваше на полицията грижливо подбрана информация, както правят всички полицейски доносници, за да се докарват. Така правят и задниците.

— Казах им също, че госпожица Ортега е разпитвала за неразрешено посещение на плажа — продължи той.

— И разбира се, сте им казали, че сте ѝ предложили да я заведете на нудистки плаж.

Екскурзоводът пак хвърли поглед към Сара. Може би си мислеше как е щяло да е — ако в картинката не съм се появил аз. Всъщност сигурно си беше представял срещата със Сара Ортега по съвсем друг начин. Без мене. И как ще я осведоми, че полицията се интересува от нея, ще ѝ обясни, че може да ѝ помогне, и ще ѝ разкрие какво очаква в замяна. Развинтена фантазия, само че по някое време трябваше да е разбрал, че Сара Ортега не е от ония жени, дето можеш да ги вкараш в кревата по този начин. А после в картинката се бях появил аз и фантазията му се беше преобразила в по-реалистичната възможност да прибере петстотин долара. Е, той наистина разполагаше с известна информация, обаче не споменаваше за „Пескандо Пор ла Пас“, нито за срещата ми с Джак Колби в „Насионал“, тъй че моята вина се изразяваше във връзката ми с госпожица Ортега, чиято вина пък беше нейният произход.

— Не ни казвате нищо, за което да не сме се досетили и сами — осведомих го. — Така че… ще платя сметката и ще се включа в колективния ви бакшиш в края на екскурзията.

— Екскурзията ще свърши за вас по-рано, отколкото си мислите.

Защо ли знаех, че ще го каже?

— Искате да кажете, че ще ни експулсират ли?

— За съжаление ще ви се случи нещо друго.

Какво ли можеше да е това нещо друго?

Антонио запали нова цигара от предишната.

— Както знаете, в Америка и Куба има хора, които не искат отношенията между двете страни да се нормализират. Самият режим се колебае. Може би се страхува от последиците.

Ние със Сара мълчахме и той продължи:

— Може да сте чули, че при пристигането на риболовната флотилия на кея е имало антиамериканска демонстрация.

Наистина бях чул, обаче отговорих:

— Това няма да допринесе за подобряване на отношенията.

— Няма. А и демонстрацията не е била спонтанна. Била е…

— Инсценирана?

— Да. Инсценирана. От Министерството на вътрешните работи. — Екскурзоводът погледна Сара. — Госпожица Ортега със сигурност знае, че това е изключително влиятелно министерство, което отговаря за вътрешната сигурност, граничната охрана и полицията. Те силно се противопоставят на нормализирането на отношенията. Страх ги е от — той посочи на север — онова там.

— От Републиката на раковината ли?

Антонио явно не ме разбра.

— От Америка. От настъпващата нова реалност. Обаче Министерството на вътрешните работи търси повод, който да спре кубинското размразяване и да предотврати свободния достъп на американци в страната. И за съжаление този повод ще бъде арестът на госпожица Ортега. Заедно с вас.

Не бях сигурен дали казва истината, или се опитва да ни уплаши, за да му дадем голям бакшиш.

— Аз по никакъв начин не съм свързан с Куба.

— Така твърдите вие. Но знам, че полицията ви проверява. Чрез интернет. И чрез свои източници в Кий Уест. Проверяват и дейността на госпожица Ортега в Маями.

Това вече беше кофти. Е, когато бях продал „Мейн“, бях закрил уебсайта си, обаче полицията все пак можеше да открие нещо и да ме свърже с „Голямата риба“. Що се отнасяше до Сара, от самата нея знаех, че не се е афиширала в Маями. Погледнах я — изглеждаше хладнокръвна и спокойна.

— Не съм сигурен кога ще ви арестуват — продължи Антонио. — Но някоя нощ сигурно ще почукат на вратите ви… или на една врата, ако спите заедно. — И прибави: — Обикновено го правят, когато сте най-уязвими — когато сте в кревата — и когато всички други спят. — След което последователно погледна Сара и мене в очакване на реакцията ни.

— Щом в полицията не ви казват всичко, защо са ви казали това? — поинтересувах се аз.

Струва ми се, че той очакваше да се развълнуваме повече, и отговорът му се позабави.

— Наредиха ми да съм на разположение за разпита ви в полицията, за да ви изоблича и да дам писмени показания.

— Добре, ако ви платим петстотин долара, какво да правим с тази информация?

— Трябва да напуснете Куба.

— Ако ви послушаме, полицията ще заподозре, че сте ни предупредили.

— А ако ви арестуват, вие ще им разкриете, че съм ги предал.

— Няма да направим такова нещо, амиго.

— Ще го направите, разбира се. Играя много опасна игра. Затова и за мен е не по-малко важно да напуснете страната.

Детекторът ми за баламосване пищеше, обаче го попитах:

— Добре, как да напуснем Куба?

Той не прие въпроса ми като реторичен.

— Поразпитах тук — там и мога да ви кача на британски круизен кораб, който напуска Хавана след два дни. Отплава за Бриджтаун на Барбадос.

Тази седмица за втори път ми предлагаха да избягам с кораб. Изглеждаше прекалено добре, за да е вярно, но все пак проявих интерес:

— Колко?

Антонио си даде вид, че размишлява, после отговори:

— Колкото е останало от тристате хиляди песо на госпожица Ортега, плюс хиляда щатски долара — които ще ми трябват за подкупи на кея.

Ловък търговец. Петстотин за рекламираната холна гарнитура, ама за още хиляда, плюс всичките ни песо, щял да прибави още два стола и круиз до Барбадос.

— Трябва да си помислим — каза Сара.

— Няма какво да му мислите. И ми отговорете до утре по обяд. Утре ще ми трябват и хилядата долара, за да уредя пътуването ви. Тристате хиляди песо ще ми дадете накрая, преди да се качите на кораба.

Ние мълчахме и Антонио продължи да ни убеждава.

— Заради американското ембарго никой кораб, от каквато и да е националност, който е посетил Куба, после шест месеца не може да влиза в американски пристанища, затова тук не идват много круизни кораби, но за щастие този британски лайнер, „Бреймар“, никога не навлиза в американски води и в момента е в Хавана. Много американци пристигат в Куба, като взимат полет до Бриджтаун, където е пристанището на домуване на „Бреймар“, така че би трябвало без проблем да ви качим на борда за плаването до Барбадос.

— Тогава защо сте ни вие?

— За да ви преведа през охраната и паспортната проверка — имената ви са в черния списък, не забравяйте.

„Много ти благодаря за това, задник такъв“.

— Това е единствената ви възможност да напуснете острова.

— Разбрахме. Утре ще получите отговора ни.

— Ако се обадите в американското посолство, ще поставите вашия Държавен департамент в трудно положение в този момент на деликатни дипломатически преговори — предупреди ни Антонио.

Дали не трябваше да го открехна, че Сара Ортега и държавният секретар са били едва ли не съвипускници в Йейл?

— А ако се опитате да влезете в посолството, полицията ще ви спре, ще открие, че сте в черния списък, и ще ви арестува.

Дали не трябваше да му напомня, че Ричард Невил искаше да го арестуват? Писателят щеше да изкяри от това повече, отколкото ние със Сара.

Антонио не преставаше.

— Ако ви арестуват или по някакъв начин успеете да избягате от Куба, вашата група ще бъде експулсирана. Вече се е случвало. Освен това, също като в миналото, за да увеличи напрежението, режимът ще отмени много посещения на добра воля, например турнира „Риболов за мир“.

Това пък защо го споменаваше? За да види дали ще реагирам ли? Тази новина не ме зарадва, обаче не я коментирах.

— Ясно ви е, че ние с госпожица Ортега сме туристи и сме се запознали на тази екскурзия. Тук сме напълно легално, за да се запознаем с кубинската култура, а не да сваляме режима.

Антонио се усмихна и търпеливо отговори:

— В Куба няма значение дали сте виновни, или невинни. Важна е политиката. Ще ви напомня, че вашият сънародник Алън Грос получи петнайсет години за шпионаж и прекара пет години в затвора, а беше невинен.

— Явно не е имало някой като вас да го предупреди.

— Да, с мен наистина сте извадили късмет.

— В Америка казваме, че с приятели като вас нямам нужда от врагове.

Екскурзоводът очевидно не беше сигурен дали го обиждам, или му правя комплимент.

— Въпреки различията между нас аз всъщност ви харесвам и се радвам, че имам възможност да ви помогна да преодолеете сполетелите ви затруднения — увери ни той.

— За които преди това сте допринесли. Нещо друго?

— Моите петстотин долара — предполагам, ще се съгласите, че съм си ги заслужил.

— Утре заран ще ви чакат в плик на рецепцията.

— И хилядата долара за подкупите.

— В същия плик.

Понечих да се изправя, но Антонио ме спря.

— Разбирате, че ви подарявам живота — и вашата свобода. — Обърна се към Сара и погледите им се срещнаха.

Екскурзоводът ѝ каза нещо на испански и въпреки че не знам езика, разбрах точния смисъл на думите му.

Сара дълбоко си пое дъх и си помислих, че ще му се разкрещи, обаче тя овладя гласа си, отговори му почти кротко и поклати глава. Антонио прибави още нещо и Сара кимна.

Той ме погледна, може би за да види дали съм загрял каква е сделката. Погледнах Сара и тя ми каза:

— Всичко е наред.

После стана.

— Време е да си вървим.

Аз също станах, обаче Антонио остана седнал.

— Не биваше да се връщате — каза на Сара той.

Тя кимна.

— Но аз ще ви измъкна оттук.

Сара кимна повторно.

Хванах я под ръка и си тръгнахме. Фарел пееше „Защото съм щастлив…“

36

Спряхме на тъмната тиха улица.

— Наистина ли чух каквото си мисля? — попитах Сара.

Сара кимна.

— Той ми каза, че в „Роландо“ давали стаи на час. Отговорих му, че не мога да го направя, докато ти седиш там.

— Колко време според тебе щеше да отнеме?

— Не е смешно.

— Извинявай.

— Обаче се уговорихме да дойде в стаята ми утре към полунощ.

— Добре. И той си мисли, че сте се разбрали, така ли?

— Мисли си, че съм се уплашила. И че на мен също ще ми достави удоволствие.

— Не мога да повярвам, че тоя изрод действително го е направил в мое присъствие, та дори и на испански!

Сара хвърли поглед назад към „Роландо“.

— Той просто си мисли, че съм разпасана жена и че с теб сме случайни любовници. И също смята, че ти ще се съгласиш да спя с него, ако това е условието да ни помогне да избягаме. Казах му, че ще разговарям с теб и че съм сигурна, че ще се съгласиш.

— Може би трябваше да го предвидим.

— Аз го очаквах. Още от първия ден. — Помълча, после каза: — Утре вечер трябва да заминем.

— Да. — Съмнявах се, че ни следят, но за всеки случай трябваше да сме предпазливи. — Не бива да взимаме раницата ти тази вечер.

Тя погледна към изоставената къща, после се обърна към моста над реката.

— Добре. Хайде да отидем до Мирамар и да хванем такси.

Стигнахме до тесния мост над Рио Алмендарес. Оттам

Мирамар приличаше на приятно предградие във Флорида през 50–те години на миналия век. Виждах защо чужденците и комунистическият елит са избрали да живеят в този квартал, далече от двата милиона по- неблагополучни кубинци, които се тъпчеха в разрухата на Хавана.

Слязохме от моста и тръгнахме по улица, обточена с палми и къщи в пастелни тонове. Улиците в Мирамар се пресичаха под прав ъгъл и Сара явно познаваше района. Завихме на север и тя посочи с ръка.

— Главният булевард, Авенида Куинта, е нататък. Там ще хванем такси.

— Забеляза ли, че Антонио пак спомена за „Пескандо Пор ла Пас“? — попитах, докато вървяхме.

Сара нямаше какво да отговори.

— Възможно е полицията да подозира, че имам някаква връзка с това. Или пък ще открият връзката в резултат на проверката си в интернет. И тогава ще ни причакат в Кайо Гилермо.

— Ще мислим за това, когато стигнем там.

Тази стратегия не я бяхме учили в армията, обаче проблемите с операцията — включително тръгването на Едуардо по пътя на спомените — се трупаха толкова бързо, че не си струваше да споря.

Сара се загледа в добре поддържаните къщи от двете страни на улицата.

— Тези комунистически свине имат клубове на плажа, отлична храна и достъп до чуждестранни стоки, за каквито кубинският народ може само да мечтае.

Сигурно се разкъсват от угризения.

— Те са лицемерни лайнари.

И ако режимът паднеше, изгнаниците щяха да се завърнат и да се заселят в Мирамар. Представях си как Карлос открива там клон на кантората си.

— Съсредоточи се върху операцията. Не върху обитателите на Мирамар.

— Не ми чети лекции. Ти не си кубинец.

— Не ти чета лекции. Казвам ти — овладей омразата си и мисли защо сме тук и как да се измъкнем.

Сара не отговори.

Послушах собствения си съвет и се замислих за всички изненади, с които се бяхме сблъскали след слизането от самолета. Бог се опитваше да ни каже нещо. И ми се струваше, че знам какво е то.

— За колко време ще стигнем, ако оттук направо заминем за Кайо Гилермо? — попитах.

Сара не отговори.

— Колко? — повторих.

— Около осем часа.

— За няколкостотин долара може да вземем такси до Кайо и ще стигнем там преди разсъмване, ще се качим на „Мейн“ преди да са излезли на риболов и ще сме в Кий Уест тъкмо навреме за намалението в баровете.

Сара ме хвана за ръка.

— Нали каза, че пътят към дома минавал през Камагуей?

— Казах го, да. Обаче преди Антонио да ни съобщи, че полицията е по петите ни. Или че властите може да наредят на флотилията да си замине.

— Защо вярваш на всичко това?

— Защото може да е вярно. — Напомних ѝ: — Утре в полунощ имаш среща с него, така че сега е моментът да избягаме от Хавана.

Тя пусна ръката ми и не ми отговори.

Стигнахме до Авенида Куинта, широк булевард с разделителна ивица, фланкиран от тропически дървета и големи къщи. Няколко таксита намалиха, после ни отминаха.

— Е, до хотела ли искаме такси, или до Кайо?

— Утре вечер заминаваме за провинция Камагуей.

— Изслушай ме. Даже Антонио да греши за това, че ще наредят на флотилията да си замине, даже да лъже, че полицията ще ни арестува и че сме в черния списък, да допуснем, че казва истината за това, че полицията ни проверява. И ако открият връзката ми с „Голямата риба“ и утре заминем за Камагуей, докато стигнем в Кайо Гилермо, те вече ще ни чакат там. И не само ще ни арестуват, но ще пипнат и парите. А също нотариалните актове и… каквото и да е онова другото нещо. Разбираш ли всичко това? Разбираш ли и какво ще правят с тебе, ако попаднеш в кубински затвор?

Сара помълча, после отвърна:

— Ти замини за Кайо Гилермо, щом искаш. И когато стигнеш там, можеш или да ме изчакаш, или с Джак и Фелипе да отплавате с моя транспорт.

Онова, което я мотивираше, явно беше прекалено силно и надделяваше над логиката, фактите и дори над страха.

— Добре… успя да ме засрамиш. Ще изпълня обещанието си.

— Всичко ще бъде наред. — Тя отново ме хвана за ръката. — С теб се чувствам в безопасност.

Щеше ми се да можех да кажа същото.

Сара посочи по булеварда.

— Ей там е Музеят на Министерството на вътрешните работи, който е включен в нашата програма. Там се подиграват с многобройните опити на ЦРУ да убие Кастро.

— Изненадан съм, че експлодиращите пури не са сработили.

— Историята на американската интервенция в Куба е пълна с провали.

И на мен ми беше хрумнало същото в Кий Уест.

— Но ние с теб ще променим тази статистика.

— Аха. Такси?

Тя кимна.

Слязох на улицата и спрях първото минаващо такси, хубав нов модел „Тойота“, която не вонеше на синьо сирене.

— Хотел „Парке Сентрал“ — упътих шофьора.

Сара му каза нещо и проведоха кратък разговор на испански. Тя отпусна глава на рамото ми и прошепна в ухото ми:

— Помолих го да ни закара в някоя „каса партикулар“ във Ведадо — частен дом, в който дават стаи под наем, обикновено без излишни въпроси. — И поясни: — Не бива да рискуваме през нощта да почукат на вратата ни. Нито пък Антонио да подрани. — Стисна ръката ми. — Утре сутрин ще се приберем в хотела и ще се присъединим към групата. А след груповата вечеря ще приберем моята раница и ще заминем за Камагуей.

— Добре.

Шофьорът мина по тунела под Рио Алмендарес и навлезе във Ведадо. Сара поговори с него, после ми каза:

— Обясних му — той се казва Томас, — че сме от персонала на канадското посолство и тъй като и двамата имаме съпрузи, трябва да намерим много дискретна „каса“, където няма да ни искат паспорти.

— Май не ти е за пръв път.

Тя се вживя в ролята, прегърна ме и почнахме да се натискаме като разгонени зайци. Погледнах Томас, който наместваше огледалото си. Явно не беше подозирал, че канадците са толкова страстни.

След няколко минути спряхме пред малка къща, почти изцяло скрита сред буйна растителност. Шофьорът слезе и почука на вратата. Какъвто ни беше късметът, това сигурно щеше да се окаже домът на Антонио.

На прага се появи възрастна жена, двамата с Томас си казаха нещо и той ни даде знак да отидем при тях. Слязохме от таксито и Сара и възрастната жена — Камила — си поговориха около минута, после Сара се обърна към мен.

— Тук става. Дай му двайсетачка.

Връчих на Томас едномесечна заплата, а той ми намигна и ни пожела buenas noches. Без да попита за багажа и паспортите ни, Камила ни покани вътре, огледа уличката, после затвори и заключи вратата.

Предната стая на тая „каса партикулар“ беше малка и овехтяла, но спретната и чиста. На стената висеше красива черно-бяла фотография на младия Фидел. Камила ни показа банята и кухничката, където, преведе ми Сара, сутринта можело да си направим кафе, безплатно. Цената за стаята била пет ККВ в аванс и аз дадох десетачка на Камила, което я зарадва, и тя ни предложи останалия от вечеря ориз с фасул, ако сме гладни.

— Питай я дали случайно има „Канейдиън Клъб“.

Сара ѝ каза нещо и Камила ни наля две чаши ром, подарък от заведението.

После ни заведе в нашата стая, миниатюрно помещение, задръстено от двоен креват и дървена пейка. На стената срещу леглото — където би трябвало да е плоскоекранният телевизор — имаше разпятие.

Камила се усмихна, пожела ни buenas noches и аз заключих вратата след нея.

— Тук в безопасност ли сме? — попитах.

Сара посочи разпятието.

— Той бди над нас.

Ама пък виж какво му се беше случило на него.

Чукнахме се и надигнахме чашите.

— Какво ти се прави? — попитах.

— Искам да разкарам тези дрехи и да правим секс.

Тъкмо каквото си мислех.

Лежахме в тъмната стая, голи и потни.

— Освен парите, защо всъщност сме тука?

— За нотариалните актове на откраднатите имоти.

— Друго?

— Нещо, което ще разбереш още щом го видиш.

— Струва ли си да рискуваме живота си за него?

— Довери ми се, Мак.

— Нали това правя.

— Обичаш ли ме?

— Дойдох заради парите, но ще остана заради любовта.

Тя се претърколи отгоре ми.

— Ще имаме всичко. Пари, любов и… справедливост.

Дано имахме и дълъг живот, та да можем да им се насладим.

37

Станахме преди разсъмване, облякохме се и тихомълком се измъкнахме от четиризвездната „каса“ на сеньора Камила.

Според Сара оттам не било далече до Площада на революцията и тръгнахме пеш да търсим такси. По тъмната улица нямаше много коли и пешеходци, обаче една патрулка на Полисия насионал револусионария намали и шофьорът ни измери с поглед. Добре че не носех глока.

Излязохме на площада и видях сградата с осветения от прожектори метален силует на Че Гевара. „Hasta la Victoria Siempre“.

— Това там е Министерството на вътрешните работи — министерството на изтезанията и репресиите — каза Сара. — Ще го съборим, когато падне режимът. Проектирала съм красива сграда за това място.

— Добре. Сегашната е грозна.

— Отвътре е още по-грозна. А ако някога я видиш отвътре, никога повече няма да я видиш отвън.

Не се и съмнявах. Имах чувството, че е минала цяла вечност от първия ми ден в Хавана, когато се бяхме снимали на този площад със Сара Ортега. Ако тогава знаех каквото знаех сега… кой знае?…

Сара забеляза един черен „Кадилак“, най-вероятно модел 1957–ма, и тръгнахме към него.

— Какво ще правим с предложението на Антонио? — попитах.

— В сейфа на хотела имам хиляда и петстотин долара, които ще му дам тази сутрин. Ще се уговорим да му дам триста хиляди песо довечера, когато ме увери… в моята стая… че ще можем да се качим на кораба за Барбадос. — И добави: — Просто трябва да издържим днес.

Антонио сигурно беше адски доволен от себе си. Хем щеше да се чука, хем щяха да му платят.

Шофьорът на кадилака спеше. Събудихме го и той ни закара до „Парке Сентрал“.

Още не сервираха закуска, обаче успях да отмъкна две чаши кафе и ги занесохме в моята стая.

Нямаше признаци някой да е влизал или да я е претърсвал и пътеводителят и картата на съкровищата си бяха в раницата ми.

Сара включи Теле Ребелде и заяви:

— Имам силното предчувствие, че днес ще се срещнем с нашия човек.

— Ами, или днес, или никога.

— А ако не стане… имаме картата. Нищо повече не ни трябва.

А бе, нямаше да е зле да ни закарат до Камагуей. Ама защо да го споменавам?

Тя си допи кафето, стана и каза:

— Ще се видим в салона за закуска.

— Дръж се любезно с Антонио.

— Той не очаква да се държа любезно. Очаква да си ме бива.

Тя излезе и аз се съблякох и отидох под душа, от който днес течеше топла вода. Божи знак.

Седях в салона за закуска, пиех кафе и чаках Сара. Антонио го нямаше, обаче Тад беше там. Стана от масата си и дойде при мен.

— Как си?

— Ще ми се тоалетната на рейса да работеше.

— Можем да се отбием в някоя аптека и да ти вземем нещо.

— Само оризова каша може да ме оправи. Все пак благодаря.

— Сара ще дойде ли с нас?

— Да.

Тад седна, без да го каня.

— Може ли да съм откровен с теб?

— Естествено.

— Вие със Сара пропуснахте голяма част от тази екскурзия.

„Още нищо не си видял“.

— Накрая трябва да пратя отчет в Службата за контрол на чуждестранните активи и ако вашите отсъствия продължат, може йейлската учебна група — включително вие двамата — да си има проблеми.

— Съжалявам, Тад. Определено не искам да си имам никакви проблеми със Службата за контрол на чуждестранните активи. Но ти разбираш, че ние май се… свалихме и тя… ние де, имаме нужда от известно време сами.

— Разбирам, но…

— Как върви с Алисън?

— Но вие сте приели условията…

— Обещавам, че няма да се налага да се безпокоиш за нас през останалата част от екскурзията.

— Добре. Благодаря. — Той се поколеба. — Антонио ни разпитва с Алисън за вас.

— Сериозно?

— Има ли… някакъв проблем, за който трябва да съм информиран?

— Много мило, че питаш.

— Е?…

Е, това можеше да е възможност да прикрием следите си. И задниците си.

— Това е Куба, Тад. И Сара Ортега е противничка на Кастро, а Антонио е чивато. Знаеш ли какво е това?

— Да.

— Тогава другия път, когато почне да те разпитва за нас, му кажи да върви на майната си.

— Ъъъ…

Наведох се към него.

— Ако със Сара случайно не се появим някоя сутрин, моля те, направи ни услуга и се обади в посолството.

Тад сякаш изгуби дар слово. И попребледня. Накрая успя да произнесе:

— Може би трябва да напуснете страната.

— Обмисляме го.

— Добре… мога ли да ви помогна?

Тад наистина беше добро момче. И знаех, че ще се обади в посолството, когато утре заран двамата със Сара не се появим. А от посолството щяха да се обадят в Министерството на вътрешните работи, откъдето щяха да отрекат, че са ни задържали — което можеше да е вярно, но можеше и да не е. Така или иначе, май се бях подсигурил максимално, давайки му две правдоподобни причини за нашето изчезване — пленници на любовта или на държавата.

— Днес може би трябва да отидете в посолството — посъветва ме Тад.

Това нямаше да е възможно, ако Антонио не лъжеше, че сме в черния списък, а и във всеки случай посолството беше само отчаяна възможност. Следващата ни спирка щеше да е Камагуей.

— Може просто да изпадам в параноя — отвърнах аз.

— Ами… това е Куба…

— Да. Моля те, не споменавай на никого за това. Тримата с тебе и Сара може да го обсъдим утре.

— Добре.

— Дано нашите проблеми не доведат до експулсирането на цялата група.

На лицето му се изписа измъчено изражение.

— Отивам да си взема оризова каша. Ти искаш ли?

Тад ме погледна.

— Не… — И се изправи. — Съжалявам за всичко това.

— Не е по твоя вина. Между другото, Лопе също е чивато и знае английски.

Тад пребледня още повече, кимна и се върна на масата си при Алисън. Наистина не разбирах защо още не я е забол. Сигурно поради липса на самоувереност.

Сара влезе в салона. Изглеждаше освежена и красива с тесните си бели дънки, синя тениска с яка и бейзболна шапка — същите дрехи, с които беше дошла на яхтата ми преди милион години. Спомних си, че тогава си бях помислил колко страхотно ще е да правя секс с нея.

Тя седна.

— Умирам от глад.

— Хайде да си вземем оризова каша.

— Какво?!

— Тад пита как сме.

— Ааа.

Предадох ѝ разговора си с него и заключих:

— Тад вече знае, че заради лошото ти отношение към режима двамата с теб може да сме нарочени от полицията.

— Не съм сигурна, че е трябвало да му го казваш.

— След като утре заран не се появим на проверката, той ще се свърже с посолството и ще им го съобщи.

— Предпочитам първоначалния план — да му оставим съобщение, че сме заминали на плаж и ще се върнем навреме за обратния полет.

— Това е план А. План Б предвижда възможността да сме отишли на гости на Министерството на вътрешните работи.

Тя помълча, после отбеляза:

— Или си много умен, или… сам си се надхитрил.

— Знам кое е от двете.

— Трябва да се съветваш с мен, преди да променяш плана.

— Тактиката и стратегията трябва да се променят бързо с оглед обстановката на бойното поле. Нали затова ме наехте.

Сара кимна.

— Остави ли плик за Антонио?

— Да. Това бяха последните ми долари.

— Знам къде има още.

Тя се изправи.

— Ще закусваш ли?

— Донеси ми само оризова каша. И вземи и за теб.

Сара отиде при бюфета.

Отпих от кафето. В цивилния свят казваме, че животът е низ от избори. В армията използваме думата „решения“, която като че ли има повече тежест и повече последици от „избори“. Правилните избори накрая ти осигуряват здраве, богатство и щастие. За грешните решения моментално те наказват.

Е, ако щях да умирам тук, нямаше да е понеже ме е изненадал някой задник с РПГ, а защото бях взел няколко грешни решения, първото от които беше да оставя Сара Ортега да прави грешни избори.

И все пак… Сара притежаваше онова качество, което е задължително за успеха в живота и боя — самоувереност. Както и вяра, че Бог и справедливостта са на нейна страна. Тогава как можех да сбъркам, следвайки я чак до края на дъгата, където шейсет милиона долара лежаха в една пещера и ни очакваха? Екипната работа е гаранция за успех.

38

Със Сара седнахме в средната част на рейса. Пак ни возеше Хосе и Антонио скочи в автобуса с нова енергия, шестгодишна заплата в джоба и мечти за още в главата. Да не споменавам за срещата му с дръзката и красива Сара Ортега. Щеше да покаже на кучката от Маями Бийч кой командва парада.

— Днес отиваме в Забранената зона — съобщи той и поясни: — „Ведадо“ означава Забранена зона. Едно време този район е бил ловен резерват извън градските стени на Хавана, до който е имала достъп само висшата класа.

На кой му пука?

Антонио продължи да дрънка, докато рейсът навлизаше във Ведадо по Малекон. От време на време екскурзоводът се опитваше да срещне погледа ми, може би за да се увери, че има моето съгласие. Или за да ми покаже, че когато чука Сара, ще чука и мене. Почти не поглеждаше към нея. Задник.

Тад седеше мълчаливо и явно продължаваше да се измъчва. На няколко пъти погледна Антонио — явно го виждаше в нова светлина. Тад откриваше Куба сам — и не всичко беше румба.

Сара ме хвана за ръка.

— Почти сме си вкъщи.

Същото вероятно си е мислила Амелия Еърхарт.

Минахме край Паметника на жертвите от „Мейн“ и Антонио ни информира:

— След неуспешния десант в Залива на прасетата народът на Хавана разби американския орел на паметника и сега там има плоча със следния надпис: „На загиналите от „Мейн“, които бяха пожертвани от алчните империалисти в стремежа им да завладеят остров Куба“.

Нещо в превода сто на сто се губеше.

Минахме и край Площада на достойнството, където се намираше Антиимпериалистическият форум, и това вдъхнови Антонио за нова антиимпериалистическа реч.

Както бях подозирал, екскурзоводът беше комуняга заради облагите, опортюнист и чивато, ентусиазиран машинатор и изобщо аморална свиня. Можех да му светя маслото и окото ми нямаше да мигне.

Докато минавахме покрай американското посолство, забелязах кубинските полицаи пред портала. Имаше голяма вероятност нашите имена със Сара да са в списъка им и да разполагат със снимките ни от летището. Все още не бяхме точно бегълци, нито пък бяхме сред най-издирваните лица, но ако се вярваше на Антонио, нямаше как да влезем в посолството — нито да излезем от страната — без негова помощ.

— А сега отдясно ще видите статуята на Ленин — обяви той, обаче се оказа, че статуята е на Джон Ленън, а не на Владимир Илич. Йейлските питомци се засмяха и Антонио се усмихна. Тази сутрин беше в добро настроение.

Рейсът лъкатушеше по улиците на Ведадо, за да имаме възможност да разгледаме и оценим успехите на кубинския социализъм, и по едно време спряхме при паметника на американските комунисти и шпиони Джулиъс и Етел Розенберг, който винаги бях искал да видя.

Влязохме през портала на грамадно гробище, Некрополис Кристобал Колон, иначе казано Христофор Колумб, където според Антонио имало над петстотин големи мавзолеи, параклиси, гробници и галерии, както и хиляди надгробни камъни. Ако си носех глока, това щеше да е подходящо място да го очистя. Не че с това щях да реша проблемите ни. Ама пък щях да се почувствам добре.

— Богаташите и известните личности, колониалните аристократи, военните герои, търговците, художниците и поетите — всички те почиват тук наред с мъчениците на революцията — закаканиза Антонио, все едно искаше да ни продаде някой парцел. — Накрая смъртта прави всички равни.

Вярно си е.

Рейсът бавно продължи през огромния парк, покрай гръко-римски храмове, миниатюрни замъци, мавзолеи, украсени с херувими и ангелчета, и даже една египетска пирамида. Хрумна ми, че мъртъвците в Хавана имат по-хубави домове от живите.

Хосе спря на площада до една църква във византийски стил и всички слязохме.

Антонио ни изнесе лекцията си за гробището, подправена с марксистки наблюдения за екстравагантността на богаташите дори в смъртта. Оказва се, че все пак можело да вземеш богатството си и отвъд.

— Сега можете да поразгледате сами — позволи ни екскурзоводът. — Моля, върнете се в автобуса след половин час. — И прибави: — Госпожице Ортега, да не се налага да идвам да ви търся. — После се усмихна и неколцина йейлчани се засмяха.

Сара не му отговори, но ме осведоми:

— Наистина ми се ще да се срещна с него довечера в стаята си.

Представих си Антонио в нейния креват с единия край на кабела на нощната лампа, увит около топките му, а другия — пъхнат в контакта.

— Най — доброто отмъщение е да го оставиш да виси пред стаята ти със спаднало его и вдигната пишка — отвърнах.

Тя се разсмя.

Йейлската група се раздели на по няколко души и всички се запиляха из гробището, проектирано ортогонално с широки авенидас, калес и плазас — истински град на мъртвите.

Сара ме хвана под ръка и ме поведе покрай един внушителен мавзолей на испанското кралско семейство към по-скромен гроб с надпис „Амелия Гойри де ла Хос“ и мраморна статуя на жена с бебе в ръце. Наоколо стояха или коленичеха десетина души, а самият гроб беше отрупан с огромно количество свежи цветя.

— Това е гробът на Ла Милагроса, Чудотворката — каза Сара.

— Аха.

— Умряла при раждане на трети май хиляда деветстотин и първа и я погребали тук с мъртвороденото ѝ бебе в краката ѝ. Дълги години след нейната смърт опечаленият ѝ съпруг идвал на гроба по няколко пъти на ден. Когато пристигал, винаги хващал една от онези месингови халки и почуквал, а след това си тръгвал заднишком, за да гледа гроба ѝ колкото може по-дълго.

Всъщност някои от посетителите правеха тъкмо това.

Сара млъкна, вторачена в гроба, после продължи:

— След смъртта на мъжа ѝ отворили саркофага и тялото ѝ било непокътнато — признак за святост в католицизма. А бебето, което погребали в краката ѝ, се гушело в ръцете ѝ.

Да бе!

— Оттогава я наричат Ла Милагроса и ако ѝ се помолиш за чудо, ще го направи.

Трябваше да дойдем тук по-рано.

Сара се приближи до гроба, почука три пъти с месинговата халка и коленичи при другите, главно жени. След като се помоли и прекръсти, се изправи и отстъпи заднишком с лице към статуята.

После ме хвана под ръка и продължихме по сенчестата алея между гробовете и статуите.

— Много бездетни жени се молят на гроба на сеньора Гойри да забременеят.

— Извинявай, ама това не е чудо, за което бих се молил.

Тя се усмихна.

— Спокойно. Помолих се за успеха на операцията и за щастливото ни завръщане у дома.

Виж, това вече щеше да е чудо.

Разходихме се из гробището, което беше пълно с туристически групи, и всеки път, щом се разминавахме с някой йейлчанин, казвах на Сара:

— Виждам мъртъвци.

Тя не го намираше за смешно, обаче изглеждаше в по-добро настроение от снощи, след предложението на Антонио, и сподели:

— Радвам се, че напускаме Хавана и заминаваме за Камагуей.

— Ако през следващите няколко часа не се срещнем с нашия човек, как ще стигнем там?

Карлос имаше резервен план.

— А именно?

— Една фирма за превози в Мирамар, която обслужва чуждестранните бизнесмени и ще ни закара докъдето искаме в Куба. Плащане в брой, без въпроси и без документални следи от пътуването.

Щеше ми се да го знаех снощи, когато се опитвах да я уговоря да вземе такси до Кайо Гилермо.

— Когато стигнем в Камагуей, ставаме пешеходни туристи и изследователи на пещери — добави Сара.

— Добре. А как ще пренесем толкова сандъци до Кайо Гилермо?

— Ще откраднеш камион.

— Ясно.

— От Камагуей до Кайо е двеста и деветдесет километра. Ще ги вземем за три — четири часа.

— И какво ще правим, щом стигнем там?

Тя помълча, после отвърна:

— Ще отидем в един курортен хотел, „Мелия“, и ще седнем в лоби бара.

А бе знаех си аз, че все някой трябва да е наясно какви ще ги вършим в Кайо Гилермо. Оказа се, че този някой била Сара.

— Като се започне от снощи, всяка вечер в седем там ще има човек, който знае как изглеждаме и ще установи контакт с нас.

— Парола?

— Той или тя ще каже: „Радвам се да ви видя тук“.

И аз щях да се радвам.

— И ще ни обясни как да пренесем товара на „Мейн“.

— Добре.

— В хотел „Мелия“ отсядат главно европейски и канадски туристи, така че няма да бием на очи — продължи Сара.

— А къде ще паркираме камиона с шейсетте милиона долара, докато пием вътре?

— Казаха ми, че паркингът на хотела се виждал от лоби бара. Или пък ти ще останеш в камиона с пистолета си.

— Може ли да си взема някоя и друга бира, докато чакам?

— Ще импровизираме, когато стигнем в хотела.

Имах още въпроси, обаче тя ми беше казала достатъчно — последната част от този план, — за да продължа и без нея. Всъщност тъкмо затова ми го казваше.

— Добре. Ясно.

Сара ме хвана за ръка и продължихме през тихото гробище, после тръгнахме обратно към рейса.

Освен на гроба на Ла Милагроса в неделната утрин нямаше много местни посетители и бяхме сами на алеята, освен някакъв мъж с черна риза, който вървеше срещу нас. Изглеждаше трийсетинагодишен, висок и слаб, и носеше слънчеви очила с извити рамки.

— Забелязах този човек край рейса — казах на Сара.

Когато се приближихме, тя се вторачи в него, пусна ръката ми и забавихме ход.

Мъжът стигна на три метра от нас, огледа се и спря.

Е, не исках да съм с гръб към него, затова и ние спряхме на около метър и половина. Известно време тримата мълчахме, после Сара го поздрави:

— Buenos dias.

Той отговори на поздрава и я попита на английски:

— Интересувате ли се от кубинска керамика?

39

По пътя от гробището към „Парке Сентрал“ Тад ни напомни, че следобедът ни е свободен — за пълноценни индивидуални културни преживявания — до лекцията на професор Нейлбъф в пет часа. В шест и половина — вечеря в „Мама Инес“.

— Главният готвач Еразмо е готвил за Фидел Кастро и Уго Чавес — осведоми ни той. — И също за Джейн Фонда, Джак Никълсън и Джими Картър.

Всичките тези бяха получили пенсионерско намаление.

Е, дългоочакваната ни среща с нашия човек в Хавана се оказа по-безинтересна от срещата на Сара с Марсело на Малекон. Мъжът просто пъхна в ръката ѝ рекламна листовка на нощен клуб на име „Кабаре Лac Вегас“. Иначе хвърляш такива неща в първото срещнато кошче, обаче той беше казал вълшебните думи, затова на път за рейса Сара я проучи и после ми я подаде.

Имаше написан с молив адрес: Кале 37, № 570, Ведадо. И час: 22:00.

Тя ми обясни, че там сме щели да се срещнем с нашия човек в Хавана, който щял да ни предаде инструкции за срещата ни с нашия човек в Камагуей и да ни осигури транспорт.

Или да ни продаде грънци.

— На Ла Милагроса ли трябва да благодарим за това навременно чудо? — попитах.

— Вече ѝ благодарих.

— Чудесно.

Запомнихме адреса наизуст, след което Сара направи листовката на конфети и ги изхвърли в една канализационна шахта. Докато се качвахме в рейса, Антонио ни каза:

— Ще се срещнем в дъното на фоайето.

Списъкът ми с покани за танци почваше да се попълва.

Автобусът спря пред хотел „Парке Сентрал“ и Алисън ни предупреди:

— Облеклото за „Мама Инес“ е неофициално.

Което беше добре, понеже известно време щяхме да живеем и спим с едни и същи дрехи.

Със Сара слязохме от рейса и се насочихме към дъното на фоайето, където ни чакаше Антонио. Тад ни забеляза и се поколеба, преди да се качи в асансьора. Бях сигурен, че това е последната му екскурзия в Куба. Както и моята.

Антонио погледна Сара.

— Благодаря за плика. — Потупа страничния джоб на тесния си черен панталон. — И имам добра новина за вас. Снощи се обадих на когото трябва и утре сутрин в седем ще ви очакват на круизния терминал „Сиера Маестра“. — Огледа се предпазливо и продължи заговорнически: — Мъж на име Рамон ще ви посрещне на входа, ще ви преведе през паспортната проверка и ще ви качи на британския круизен кораб „Бреймар“, който в девет отплава за Бриджтаун на Барбадос. — Впери очи в нас. — Искате да заминете с него, нали? — И насочи вниманието си към Сара.

Тя кимна.

— Да.

— Добре. На борда ще ви дадат билетите и ще платите с кредитна карта. — Усмихна се. — Аз съм вашият туристически агент. И вашият ангел пазител, който ще даде на Рамон хиляда долара, за да плати на хората, които ще ви преведат през охраната.

Имаше само един възможен отговор на цялото това будалкане.

— Muchas gracias.

— De nada. — Той продължи: — Пътуването до Бриджтаун е двудневно и когато стигнете там — пак се усмихна, — можете да продължите карибската си ваканция на Барбадос.

Нищо не можеше да се сравнява с моята кубинска ваканция.

— Утре сутрин оставете съобщение на Тад и Алисън, че не се чувствате добре и ще си останете в стаите — посъветва ни той.

— Знаем.

— Освен това не бива да ви виждат да напускате хотела с багажа си, затова го оставете в стаите си, все едно излизате на утринна разходка.

— Добра идея.

— Ще си купите каквото ви е нужно на кораба.

Всъщност щяхме да заминем за провинция Камагуей, за да търсим едни шейсет милиона долара. И на Антонио щеше да му се наложи да обяснява на приятелчетата си в полицията, че двамата американос са изчезнали през нощта. Можеше да му теглят един бой.

— Рамон знае как изглеждате. Самият той е нисък, шейсетинагодишен и ще носи зелената униформа на охранителите.

Обаче всъщност беше таен агент на Министерството на вътрешните работи и имаше нашите снимки от летището.

— Трябват ви само паспортите и изходните ви визи. Имате ли въпроси?

— Не.

Антонио ни погледна и неискрено каза:

— Съжалявам за всичко това, но сте жертва на исторически събития — шахматна партия, която се играе в Хавана и Вашингтон. Вие просто сте невинните пионки.

„А бе всъщност сме виновни за нещо, ама ти не знаеш какво е, задник такъв“.

— Довечера трябва да се видя с Рамон, затова няма да дойда на вечерята, но… — Погледна мен и каза на Сара: — Предполагам, че ще се видим по-късно за тристате хиляди песо.

Страхотна сделка. Чука се, плащат му и си тръгва, пък нас ни арестуват.

— Да, ще се видим по-късно — отвърна Сара и прибави нещо на испански.

Антонио кимна, после пак ме погледна.

— Мисля, че няма нужда да се извинявам. Вие как смятате?

— Смятам, че трябва да си вървите.

Той обаче остана.

— Това е Куба. Аз съм си в родината. И имате късмет, че ви помагам да се измъкнете. Вместо да се държите арогантно, по-добре ми благодарете.

Е, понеже нямаше да ебе Сара, а щяхме ние да го преебем, отговорих:

— Благодаря ви. — И прибавих: — Gracias.

— De nada. — Кубинецът се усмихна и погледна Сара. — Нямам търпение да се видим довечера. — После си тръгна.

Тя се обърна към мен.

— Извинявай, че те забърках в това.

— Е, нали не аз трябва да спя с Антонио!

Сара се усмихна принудено.

— Мразя го.

— Овладей омразата си. — Макар че, честно казано, ако го пипнех насаме, сигурно щях да му строша врата. — По кое време ще го забавляваш?

— Потвърдих срещата ни в полунощ.

Е, така щяхме да имаме известна преднина, докато се измъкваме от Хавана.

— Какви други пълноценни културни преживявания в Куба ти се искат сега? — попитах мило.

— Трябва да приберем раницата ми.

— Да. И да проверим Кале трийсет и седем.

Излязохме в градския пек и взехме такси „Коко“ до Ведадо, после продължихме пеша до Кале 37 — улица с безлични сгради, които приличаха на складове или автосервизи. Номер 570 се оказа порутена постройка със стар дървен гаражен портал като на плевник, зарешетени прозорци и ръждива стоманена входна врата.

— Прилича на място, където може да има кола за нас — отбеляза Сара.

Сетих се за гаража, в който беше станала Касапницата на Свети Валентин, обаче не го споделих с нея.

Нямаше вероятност да ни наблюдават или следят, затова се запътихме към „Роландо“ да приберем раницата.

За петнайсет минути стигнахме до жилищния квартал, който през деня изглеждаше различен, но също толкова пуст, и ние пак биехме на очи. Снощи обаче можеше да са ни видели вездесъщите квартални виджилантес и чиватос и полицията да ни е устроила засада зад стената. „Е, сеньор и сеньорита, тая раница с пистолета и песото ли търсите?“ Споменах това на Сара и тя ме открехна:

— Чиватос донасят за приятелите и съседите си на полицията, но никога няма да предадат улика за престъпление, ако струва повече от два долара.

Ясно. С други думи, ако забележите нещо, съобщете — освен ако то не струва пари. Фасул не се купува с патриотизъм.

Наближихме ниската стена и Сара изведнъж ускори ход, прескочи оградата и след няколко секунди отново се появи с раницата, прехвърли се на тротоара и продължи по улицата. От храстите не изскочиха полицаи.

По пътя до моста над Рио Алмендарес извадих глока от раницата и го запасах под тениската си. Сега пак носехме „горещи“ улики.

Докато минавахме по моста, ми хрумна да хвърля „горещото“ оръжие в студената река, но после се замислих за тазвечерната ни среща в оня зловещ гараж, пътуването ни в кубинското сърце на мрака и срещата ни в Кайо — и си спомних мъдрите слова от тениската на Джак: „По-добре да имаш оръжие и да не ти дотрябва, отколкото да ти дотрябва и да нямаш“.

В Мирамар имахме подозрителен вид и отново отидохме на Авенида Куинта, откъдето взехме такси. Прибрахме се в хотела към четири, потни и изтощени от жегата, обаче доволни, както се чувстваш след успешен разузнавателен дозор, протекъл без никакви инциденти.

Сара се качи в стаята си да вземе душ и да се преоблече подходящо и за ресторанта „Мама Инес“, и за пущинаците, където щеше да се прави на пешеходна туристка. Последвах примера ѝ и се сбогувах с евтиния си багаж и мръсните си дрехи, освен с потната ми тениска с Хемингуей, която напъхах в найлонов плик и прибрах в раницата си.

Закопчах си банана с глока и резервните пълнители, закачих отвън на вратата табелата „Не безпокойте“ и слязох в конферентната зала, където йейлските възпитаници вече се събираха за лекцията на професор Нейлбъф за кубинско — американските отношения. При следващата си екскурзия в Куба Нейлбъф можеше да включи и случая с Дан Маккормик и Сара Ортега. Арестувани или екзекутирани? Или избягали с плячка от ерата на Батиста и оттогава насетне заживели щастливо? Настаних се и зачаках Сара.

Професор Нейлбъф се качи на подиума и започна:

— Това е история за Давид и Голиат, за Куба и Америка. Това е история за една връзка на любов и омраза, продължаваща от векове, история на отчаяние и надежда.

Забелязах, че Ричард Невил си води записки, и не се съмнявах, че красноречивото слово на професора ще бъде използвано в следващия роман на писателя. Плагиатството е най-искреният вид ласкателство.

Сара се появи на вратата с раницата си. Носеше черни дънки, тъмнозелена тениска и туристически обувки. И дамската си чанта, сигурно натъпкана с песо. Аз бях облечен аналогично, но със сини дънки, сива тениска и обувки. Раниците ни не направиха впечатление на никого, понеже някои от групата не се разделяха със своите денонощно.

Тя седна до мен и ми прошепна:

— Чувствам се така, все едно ще бягаме, за да се оженим тайно.

— Взе ли си банските?

И продължихме да слушаме научното обяснение на професор Нейлбъф за нещо, което бях проумял още преди да пристигна — Куба и Америка толкова отдавна се преебаваха взаимно, че вече сигурно и на двете страни им харесваше.

Професорът свърши лекцията си с думите:

— Ако и двете страни проявят добра воля и ако нито една от тях не предизвика или използва дипломатически скандал, бъдещето изглежда обещаващо.

Да го светна ли, че дипломатическият скандал седи пред него?

— Тъй като повече няма да се връщаме тук, сега трябва да оставим съобщение на Тад и Алисън, за да го получат утре сутрин — каза ми Сара, докато слизахме по широкото стълбище към фоайето.

— Няма да им оставим съобщение. Нека си мислят, че полицията може да ни е арестувала.

— Добре… но…

— Което може и да е вярно.

Тя не отговори.

Докато йейлските възпитаници се изнасяха от хотела, за да се натоварят на рейса, аз се отбих на рецепцията, извадих найлоновата торба от раницата си и я дадох на рецепциониста.

— Това е за сеньор Невил. Моля, пратете го довечера в стаята му. — Дадох му една петарка.

— Si, senor. — Кубинецът си записа и ме попита: — Вашето име?

— Той ще се сети от кого е.

Със Сара излязохме от хотела.

— Какво имаше вътре?

— Тениската ми с Хемингуей.

— Не е време за шеги.

— Полезно е за главата ми.

— Крайно време е да пораснеш.

— Жалко, че нямам експлодираща пура — щях да я оставя на Антонио. — Това ми напомни да я попитам: — Остави ли му бележка в стаята си?

— Оставих „Не безпокойте“ на вратата.

Представих си как Антонио пристига в полунощ, захилен и надървен. Сори, амиго. Върви на майната си.

Качихме се в рейса и видях, че зад волана е Лопе — очите и ушите на Антонио в негово отсъствие. Е, това можеше да е проблем, когато със Сара изчезнехме след вечеря. Обаче си имах нов съотборник, Тад, който щеше да ни прикрие. Или поне да ни осигури преднина.

Тад ни провери поименно и автобусът потегли.

След десет минути стигнахме в Стария град и спряхме пред ресторанта. „Мама Инес“ се намираше в колониална сграда на няколко преки от круизния терминал „Сиера Маестра“, където със Сара ни очакваха утре сутрин в седем. Само че ние имахме други планове — ако на Кале 37 всичко минеше добре.

В претъпканото заведение цареше сумрак и йейлската група се настани на няколко маси. Ние със Сара се паднахме с две млади двойки, които би трябвало да носят тениски с надпис „Невежи“. Поведохме общ разговор и с изненада установих, че тези завършили висше образование американци не са съвсем наясно, че Куба е полицейска държава. Та това го знаеха даже кубинските селяни! Джак, за чието образование изобщо не си струваше да говорим — освен получените житейски уроци, — също разбираше повече от четиримата двайсет и няколко годишни висшисти. Може пък да бяха специализирали „Социални изследвания на пола“. Изкушавах се да им кажа, че със Сара ще ни арестуват заради нашия екскурзовод, обаче щяха да си помислят, че се майтапя.

Смених темата и заговорих за спорт. Докато чакахме напитките си, Сара отбеляза, че след вечеря двамата с нея ще се разходим по Малекон и ще изпием бутилка вино на плажа — което обясняваше присъствието на раниците ни, ако някой се чудеше.

Предполагам, че щяха да ни помолят да ги вземем с нас, ако знаеха какво е Малекон.

Така или иначе, освен групата от Йейл, клиентелата на „Мама Инес“ се състоеше главно от европейци, както и от богати латиноамериканци. Единственият кубинец, който можеше да си позволи да посещава такова място, трябваше да е Фидел Кастро. Нещо по-важно, не забелязах никой да проявява какъвто и да е интерес към нас.

Вечерята си я биваше и нашите четирима сътрапезници като че ли поумняха от рома. Единият от тях даже заяви, че Куба била комунистическа държава. Като Русия.

Сара си погледна часовника и ми прошепна в ухото:

— Да вървим.

— Рано е за срещата в десет. — И прибавих: — Разговорът ми е интересен.

— Искам за последно да се разходя в Стария град.

— Добре.

Изправихме се, пожелахме на всички приятна вечер и си взехме раниците. Отидох при масата на Тад, където също седяха професор Нейлбъф, семейство Невил и Алисън. Наистина щяха да ми липсват. Поздравих професора за информативната лекция — която моите сътрапезници явно не бяха разбрали — и информирах Тад и Алисън:

— Със Сара ще се поразходим по Малекон, така че няма да дойдем с рейса.

Тад ме погледна тревожно.

— Внимавайте.

— Хавана е безопасен град — напомних му аз.

Той нямаше какво да ми отговори, но Алисън, която Тад явно беше осведомил, ни предупреди:

— Не стойте до много късно навън.

— Ще пием редовно вода — успокоих я аз и се обърнах към семейство Невил. — Довечера опитайте едно заведение във Ведадо, казва се „Роландо“. Много е автентично. Всички напитки са по четирийсет цента и няма и помен от Хемингуей.

Синди Невил ми се усмихна мило. Ричард изсумтя.

— Какво е предвидено за утре? — попитах Тад.

— Имаш програмата. Посещение на Музея за изобразително изкуство, а следобед на едно тютюнево стопанство.

Значи се измъквахме тъкмо навреме.

— Ще се видим утре сутрин. — Искрено се надявах Тад и Алисън да се свалят. Животът е кратък.

Излязохме от „Мама Инес“ и се разделихме с новите си другарчета, които, без да подозират, ни бяха дали поводи да се посмеем и бяха подсигурили легендата ни, че даже и известна безопасност в стадото.

Е, бях изслушал последната си лекция в Хавана, бях се срещнал за последен път с Антонио и бях изял последната си вечеря. Сега се отправяхме към Камагуей и Кайо, а после и към вкъщи. Където щяхме да стигнем по-богати и по-мъдри, надявах се.

Погледнахме паркирания наблизо рейс и тръгнахме в обратната посока, към Забранената зона.

40

Минахме по Кале Обиспо покрай дядовата Последна национална банка, след това и покрай дома на прадедите на Сара — най-вероятно за последен път в живота ни. Минахме и край „Флоридита“, където бяхме взели едно от многобройните си съдбовни — и сигурно глупави — решения, довели ни до този момент.

Нямах усещането, че ни следят, обаче двама полицаи с черни барети пред „Флоридита“ ни измериха с поглед и това ми напомни, че Сара привлича внимание и че аз нося пистолет, който може да ме прати зад решетките за десетина — двайсет годинки.

Сара също осъзна, че сме като златни рибки сред акули.

— Трябва да вземем такси.

— Да. — Забелязах на улицата един син шевролет „Импала“, модел около 1958–ма, и му махнах.

— Искам да ти покажа нещо, преди да напуснем Хавана — каза тя.

Всъщност не исках да видя нищо повече в този град, освен Кале 37 № 570, обаче имахме време.

— Добре.

Настанихме се на плюшената задна седалка на голямата стара „Импала“ и Сара размени няколко думи с младия шофьор, Пако, после ми преведе.

— Казах му, че искаме да разгледаме забележителностите. Ще му платим трийсет долара на час.

— Колко взима, за да избяга от полицията?

— Със или без престрелка?

Много смешно. Сара Ортега ми харесваше.

Тя инструктира Пако и излязохме от Стария град, продължихме по Авенида Салвадор Алиенде и се насочихме към Площада на революцията. Почвах да опознавам Хавана, а когато това се случи на някое преебано място, значи е време да си тръгвам. А и имаше толкова много улици, наименувани на революционни дати, че на човек му трябваше календар вместо карта на града.

Така или иначе, минахме край Площада на революцията и се насочихме на юг към летището.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Продължихме в същата посока и след петнайсет минути навлязохме в квартал Десети октомври, поредната дата, която ще остане напълно неизвестна.

Пако изглеждаше не по-малко озадачен от мен за причината да дойдем в това безлично предградие, но Сара го упътваше по тъмните улици.

— Кале Ла Вибора — по някое време му каза тя и се обърна към мен. — Улицата на пепелянката.

Басирам се, че това го нямаше в програмата на йейлската екскурзия.

Стигнахме до дълга желязна ограда от дясната ни страна и зад нея видях комплекс от жълто — кафяви сгради, заобиколени от палми и морави. Приличаше на университетско градче.

Пако явно позна мястото и въпросително погледна Сара, която му каза:

— Girar a la derecha. — Шофьорът се подчини и зави надясно. — Detente — нареди тя, но тъй като Пако продължаваше, Сара повтори: — Detente!

Таксито спря.

Тя го помоли да ни изчака, взе дамската си чанта и раницата си и слезе. Последвах я и застанахме близо до портала, пред който имаше четирима униформени с автомати. Надписът гласеше „Ministerio del Interior, Dpto. Seguridad del Estado“, което си преведох като „Министерство на вътрешните работи, Отдел „Държавна сигурност“.

— Какво е това? — попитах.

— Затворът „Вила Мариста“.

Сара пресече Улицата на пепелянката и аз тръгнах след нея към отсрещния тротоар, за да се отдалечим на известно разстояние от охраната.

Пако още чакаше близо до портала, но изведнъж отпраши така, като че ли го издирват за нещо. Стигна до края на улицата, направи обратен завой, спря на стотина метра от нас и угаси фаровете.

Сара се взираше в затвора.

— Защо сме тук? — поинтересувах се аз.

— Исках да го видиш.

— Добре. Видях го. Да си вървим.

Тя остана на мястото си.

— Може да се озовем там — ако изобщо излезем от Министерството на вътрешните работи на Площада на революцията.

— Може да се озовем там и ако тия с калашниците пресекат улицата и ни попитат какво правим тука и какво носим в раниците си.

— Майната им.

Сара пак изпадаше в онова състояние — „майната им“ и „мразя ги“. Лошо.

— Затворът „Вила Мариста“ е бил католическо училище за момчета на Ордена на братята маристи.

А сега беше на братята Кастро.

— Режимът е експроприирал училището, изритал е маристите и учениците и го е превърнал в истински ад.

Какъвто можеше да е било и при католическите братя.

— Отвън изглежда нормално и човек не би могъл да предположи какво става вътре. — Тя все пак реши да ме информира: — Физически и психологически мъчения… които убиват душата преди да изстрелят куршум в тила ти.

Хвърлих поглед към четиримата униформени, които ни зяпаха, после погледнах към шевролета, за да се уверя, че още е там.

— Там се помещава Държавна сигурност и няма престъпници — само политически затворници. Врагове на държавата. Не се допускат посещения и малкото затворници, които излизат оттам, са живи мъртъвци. Пример за онези, които може да посмеят да се опълчат на режима.

Поставих ръка на рамото ѝ.

— Пако ни чака.

Но Сара продължи:

— В началото на шейсетте години Кастро поканил представители на съветския КГБ във „Вила Мариста“ да обучат кубинската политическа полиция на по-фини методи за психологически мъчения и разпити с психоактивни вещества. После кубинските палачи били пратени във Виетнам да практикуват с американски военнопленници в ханойския „Хилтън“ и други северновиетнамски затвори. След това палачите се върнали в Куба.

Спомних си разказа на Карлос за „Вила Мариста“ и се сетих какво ще каже сега Сара.

— Довели със себе си седемнайсет американски военнопленници и тайно ги затворили във „Вила Мариста“, за да ги подложат на експерименти с опиати.

Беше ми трудно да си представя какво е да попаднеш в плен във Виетнам, да те изтезават там и после да продължат в Куба. И тези хора трябва да бяха знаели, че са на по-малко от сто и петдесет километра от Америка. И че никога няма да се завърнат у дома.

— Повечето от онези седемнайсет души умрели или все едно били мъртви — продължи разказа си Сара. — След края на Виетнамската война през хиляда деветстотин седемдесет и трета застреляли оцелелите. Американските военнопленници във Виетнам били върнати в родината, но в Пентагона водят тези седемнайсет войници във „Вила Мариста“ като изчезнали при бойни действия, макар да има убедителни доказателства, че са били пленници в Северен Виетнам — един от тях дори е идентифициран на снимка, представяща Фидел Кастро на посещение в северновиетнамски военнопленнически лагер. И днес знаем от кубински надзиратели, избягали в Съединените щати, че тези изчезнали американски военнопленници са били тук, умрели са или са били убити тук и са погребани в общ гроб някъде във „Вила Мариста“.

Ако действително страдах от посттравматично стресово разстройство, нещо такова можеше да предизвика нов срив. Всъщност изведнъж отново преживях мига, в който… ако едно — две неща се бяха случили по друг начин, щях да попадна в ръцете на талибаните… или щях да си пръсна черепа.

Сара ме погледна.

— Помислих си, че като ветеран, ти би искал да се помолиш за душите на онези седемнайсет американски военнопленници, които са умрели тук, сами, без никой да узнае съдбата им.

Хвана ме за ръка и сведохме глави. В Афганистанската война не бяха изчезнали много наши хора, обаче се замислих за онези близо две хиляди души, които все още се водеха изчезнали във Виетнам, замислих се за Джак, баща ми и другите ми познати, които бяха воювали там. И се помолих за всички тях. Досега никога не го бях правил.

Един от охраната ни извика нещо и направи заплашително движение с автомата си.

— Амин — тихо произнесе Сара. И после: — Майната му. — Извади джиесема от дамската си чанта и ме снима на фона на затвора „Вила Мариста“. — За спомен.

Охранителят не се зарадва особено.

Обърнахме се и тръгнахме към чакащото ни такси.

— Сега разбра ли защо дойдохме тук? — попита ме Сара.

— Да отдадем почит на мъртвите.

Тя не отговори и докато вървяхме, аз си спомних думите ѝ пред Катедрал де Сан Кристобал: „Костите трябва да се завърнат у дома…“ И след идването ми тук осъзнах, че Сара е имала предвид тези кости, а не костите на Христофор Колумб. Отново си спомних и разказа на Карлос за „Вила Мариста“, който тогава бях помислил просто за случайно отклонение. И думите на Сара в леглото: „Ще се зарадваш много на другата причина за идването ни“. И от всичко това заключих, че кубинските изгнанически организации, които се противопоставят на размразяването, се готвят да осигурят широко разпространение на тези непотвърдени истории за изтезаването и убийството на американски военнопленници в Куба и да настоят за връщането на тленните останки — и така да надъхат американската общественост и политици и да провалят водените дипломатически преговори.

— Разбра ли?

— Мисля, че да. Но…

— По-късно — още.

Винаги има още.

41

Сара каза на Пако да ни закара до „Боливуд“, индийски ресторант на Кале 35, който беше избрала заради мястото, не заради кухнята.

Стигнахме и аз дадох на шофьора сто ККВ, които беше заслужил, задето не ни заряза при „Вила Мариста“. А ако се окажеше доносник и ни издадеше на полицията, щяха да ни търсят в „Боливуд“. Избягването на полицията в една полицейска държава си е интелектуално предизвикателство. И малко перверзно забавление.

Пако потегли и аз си погледнах часовника. Имахме десет минути да стигнем до Кале 37 № 570. Ако това беше кубинско „Монополи“, току — що бяхме излезли от затвора и се надявах следващата карта, която изтеглим на Кале 37, да гласи: „Идете в Камагуей и вземете шейсет милиона долара“.

Известно време мълчаливо вървяхме по тъмните улици, после Сара каза:

— Предишния път, когато бях тук, пак отидох до „Вила Мариста“… Това е злото сърце на злото чудовище. Светът трябва да научи за него.

— Да. — Но дали на света — или поне на американската общественост и политиците — му дремеше достатъчно, за да се стигне до сериозен срив в дипломатическите преговори? Ако наистина разполагахме с имената на онези седемнайсет души, да, това щеше да е голяма новина. Е, както беше казала Сара, по-късно — още.

Стигнахме на Кале 37 и продължихме към № 570 в дъното на слабо осветената пряка. Извадих глока от банана и го пъхнах под тениската си.

Когато наближихме гаража, забелязах движение в сенките под мъждукащата улична лампа и скоро различих мъж, седнал на стол до стоманената врата. Продължихме със същата крачка и отнякъде чух да се носи музика — „Дос Гардениас“.

Спряхме на няколко метра от мъжа, който пушеше пура, пиеше „Буканеро“ и слушаше стар касетофон, оставен на тротоара. Изглеждаше унесен в музиката и Сара го поздрави:

— Buenas noches.

Той завъртя главата си към нас.

— Buenas noches.

Беше стар, беловлас и с набола бяла брада. Носеше потник, мокър от пот или бира. На стената беше подпрян бастун.

Кубинецът смукна от пурата си и ни попита на английски:

— Какво търсите?

— Керамика — отвърна Сара.

Той кимна.

— Дошли сте на правилното място.

Винаги е добре да чуеш такова нещо в чужд град, когато отиваш нощем на адрес, който непознат мъж ти е дал на гробището.

Старецът — явно часови — взе бастуна и три пъти удари по стоманената врата, после пак ни кимна.

— Влизайте. Очакват ви.

Високотехнологична сигурност. Тръгнах пръв и когато минавах край стареца, той ме чукна по корема с бастуна си.

— Това няма да ви трябва. — Имаше предвид пистолета, не чатала ми. Обаче аз си харесвах глока където си е и просто отворих ръждивата врата, която изскърца. Сара ме последва и чух стареца да ѝ казва: — Пуснете резето.

Тя пусна резето, докато аз се взирах в сумрака. Очите ми се приспособиха и видях, че това наистина е гараж или автосервиз. По пода бяха разхвърляни автомобилни части — гърнета, ауспуси, предни капаци и врати — и на работната маса имаше газови горелки. От тавана висеше на вериги двигател, което, кой знае защо, ми напомни за „Тексаското клане“. Ако не си носех глока, това място можеше да е страшничко.

Зърнах движение в дъното и видях, че към нас се приближават двама мъже. Единият ни поздрави на английски:

— Добре дошли в Сервиза на Чико.

Другият мълчеше.

Препречвайки огневата ми линия, Сара отиде при тях, тримата се ръкуваха и заговориха на испански, докато аз прикривах тила ѝ и проверявах тъмните ъгли на просторното помещение. Забелязах няколко мотоциклета, които можеше да са нашият транспорт до Камагуей.

Сара и нейните нови приятели дойдоха при мен и тя ме представи на Чико, мърляв петдесетинагодишен мъж с наскоро обезмаслени ръце, и по-младия Флавио, спретнат, красив и очевидно нервен от нещо. Ставам нервен от нервни хора.

— Имам кола за вас — осведоми ме Чико на почти идеален английски. — Носите ли ми сто и петдесет хиляди песо?

Сетих се, че кубинците обичали остроумните разговори, и го попитах:

— Това оторизирано представителство ли е?

Чико се засмя.

— Той ми каза, че имате чувство за хумор.

— Кой ви го каза?

Без да отговори, кубинецът ни заведе при стар „Буик“ комби. Флавио не дойде с нас.

— Каква красавица, а? — заяви Чико с глас на търговец на стари коли от Маями. — Истински бонбон! Оживяла история!

Всъщност приличаше на пълен боклук.

— Това е „Роудмастър“ комби, модел петдесет и трета. Купих го от една дребничка старица в Мирамар, която го е карала само през уикенда, откакто през петдесет и девета арестували мъжа ѝ. — И се засмя.

Май току — що бях попаднал в Зоната на здрача.

— Върви ли това нещо? — поинтересувах се.

— Като кон. Разгледайте я.

Със Сара смъкнахме раниците си и се приближихме до буика, неотдавна пребоядисан в черно, освен оригиналната дървена ламперия, в която спокойно можеше да се въдят термити. Хромираните части, с които бяха прочути буиците, бяха разкривени, обаче прозорците бяха цели, както и фаровете.

— На чие име е регистрирана колата? — попитах.

— На старицата. — И Чико прибави: — Не я издирват.

Не отговорих.

— Това не са ви Щатите, сеньор — увери ме той. — В полицейските коли няма компютри, с които да проверяват номерата. Няма да ви спрат.

Прочути последни думи.

Огледах се.

— Нямате ли нещо по-ново? Например червено „Порше“ кабрио?

— За още сто хиляди песо ще ви дам десетгодишна хонда „Сивик“. Обаче ми казаха, че ви трябвало комби, ван или джип.

— Кой ви каза?…

— Понеже сте щели да пренасяте нещо.

На това комби очевидно не можехме да натоварим дванайсет корабни сандъка.

— Какво да пренасяме?

— Де да знам? — Чико отвори предния капак на буика. — Само погледнете мотора. Знаете ли какво е това?

Надникнах вътре.

— Не. А вие?

— Това е бордови двигател „Пъркинс“, деветдесет коня. След основен ремонт е. — Чико се усмихна. — Взех окачването от една руска военна джипка и ремонтирах кормилната система с части от „Киа“. Скоростната кутия е от петгодишен „Хюндай“, амортисьорите са от пикап „Рено“, дисковите спирачки са от „Мерцедес“. — След което ме информира: — На такива коли им викаме Франкенщайн.

— Понеже убиват хора ли?

Чико се засмя и каза на Сара:

— Много е забавен.

Тя не отговори.

— Как са гумите? — поинтересувах се аз.

— В Куба се намират нови гуми. И четирите са „Гудиър“, внос от Мексико. Струваха ми цяло състояние. Не ги ритайте.

— Резервна?

— Гледайте да не спукате гума.

Той отвори предната лява врата.

— Купето си е оригинално.

— Виждам.

— Съжалявам, вътрешното осветление не работи.

— Няма проблем.

Чико се настани зад волана и натисна спирачките.

— Светят ли стоповете?

— Да.

Той ни показа, че мигачите и предните фарове също работят, после запали мотора, който звучеше добре, макар да не бях убеден, че деветдесетте конски сили могат да помръднат това чудовище.

— Мърка като котенце — надвика двигателя Чико.

— Може ли да я тествам навън?

— Естествено. След като я купите. — Той включи чистачките, наду клаксона и изрева: — Разкарай това магаре от пътя ми!

Чико несъмнено беше побъркан, обаче в Хавана не бях видял по-щастлив човек от него. Предполагам, защото сам си беше началник.

Той угаси мотора и слезе от колата.

— Ключовете са вътре. Резервоарът е пълен догоре, но датчикът показва, че е празен. Уредите не работят, обаче нямате нужда от тях. Радиото бачка, само че лампите му не правят много добър контакт и може да прекъсва при друсане. Просто го чукнете с ръка. Запалката си е наред.

— Къде е климатикът?

— В хондата — засмя се Чико.

Можехме да продължаваме така цяла нощ, ама майтапите и на двама ни почваха да се изчерпват. Погледнах Сара, която кимна.

— Можете ли да смъкнете под сто и петдесет хиляди? — попитах го аз.

— Ако я реставрирам, мога да я продам за петстотин хиляди. В Детройт са произведени само шестстотин такива бебчета. В това състояние ви я давам за сто и петдесет бона. Включително ДДС — то — прибави Чико и се засмя.

— Добре… купуваме я.

— Получавате истинска красавица.

— Аха. — Булката на Франкенщайн.

— Заповядайте в офиса ми.

Със Сара го последвахме до една маса в дъното на помещението. Флавио не се виждаше никакъв.

Чико избута настрани няколко бирени шишета и чаши от кафе.

— Сто и петдесет. Горивото е от мене.

Сара извади от дамската си чанта пачка банкноти по петстотин песо и двамата с Чико почнаха да броят.

Е, имахме кола, с която се надявах да успеем да стигнем до Камагуей, обаче нямахме име и адрес там и Чико надали можеше да ни ги осигури. Може би Флавио. Нещата не се развиваха както си ги бях представял, ама пък това можеше да се каже за всичко досега — включително изненадващата за мене информация, че ни трябвало комби, за да пренасяме нещо.

Сара и Чико повторно преброиха сто и петдесетте бона, които правеха около шест хиляди щатски долара. Оставаха ни достатъчно, за да платим на нашия човек в Камагуей за камиона, който щеше да ни трябва за пренасянето на корабните сандъци до Кайо Гилермо. Което, след като вече бях видял нелегалния сервиз, повдигаше въпроса защо не са съобщили на Чико, че имаме нужда от камион. Тъй де, тоя човек можеше да ти построи цял тир от кубчета „Лего“. Нещо ми се губеше. Например кой му е казал, че имам чувство за хумор.

Сметката излезе, Чико натъпка парите в джобовете си и всички се ръкувахме.

— Тая кола има ли документи? — полюбопитствах аз.

— Единственият документ е песото, сеньор.

— Ясно. — Нямаше смисъл да питам за застраховка и стикер за технически преглед. Хубавото беше, че не оставяме никакви документни следи. Нямахме си вземане — даване с фирми за автомобили под наем или таксиметрови шофьори, които можеха да донесат за нас в полицията. Тук бяха само Чико и Флавио. И ние им имахме доверие. Струва ми се.

Чико намери три чисти чаши и ни наля по малко бял ром. Чукнахме се.

— Salud!

Той се вторачи в издутината на ризата ми.

— Не знам кои сте, защо ви е кола и къде отивате. И не искам да знам. Обаче ми обещаха, че ще забравите откъде сте взели колата, ако ви спре полиция.

— И аз не знам кой сте, сеньор, но ако вие си мълчите, и ние ще си мълчим.

Чико погледна Сара. Тя му каза нещо на испански и кубинецът кимна.

Той ни пожела buenas noches, отиде при един стар „Харли“, запали го и потегли към изхода. Сякаш по даден знак Флавио изникна от сенките, отвори едното крило на портала и Чико излетя от своя безименен сервиз. Ако изобщо беше негов. Флавио затвори вратата и пусна резето.

Обърнах се към Сара. Откакто бяхме дошли, тя почти не отваряше уста. Бързах да напуснем Хавана, обаче първо ни трябваше информация за нашия човек в Камагуей и предполагах, че ще я получим от Флавио, но той дойде при нас и ни съобщи:

— Изчакайте тук, ще се срещнат с вас.

Нямаше смисъл да питам кой.

— Кога?

— Скоро. И ви желая успех.

Май си тръгваше. Имаше вид на човек, който ужасно се нуждае от нещо за пиене.

— Благодаря за съдействието — каза му Сара.

— Марсело съжалява, че не можеше да дойде лично, но го следят.

— Може би следващия път.

— Праща ви поздрави.

— Предайте и на него.

Флавио ни пожела „приятна вечер“, обърна се и тръгна към вратата.

Пак почвах да се чувствам като външен човек — все едно някоя жена те е поканила на гости при семейството си и всички разговарят за хора, които не познаваш, вместо за лудия чичо на тавана.

— Кой е той? — попитах Сара. — И какво правеше тук?

— Следеше всичко с Чико да мине както трябва. Отскоро е в нашата организация. Полицията не го познава.

— Имаше вид на човек, който ще се пречупи още щом го арестуват.

Тя не отговори.

Погледнах си часовника. Бяхме дошли преди четирийсетина минути. В армията ме бяха учили да напускам мястото на срещата веднага след като съм осъществил контакт с местните. Само че сега чакахме някого. Може би местната полиция.

Междувременно огледах помещението за странични или задни врати, после отидох при портала, отворих го и след като се уверих, че нашият наливащ се с бира часови още е там — от касетофона се носеше приятно солово изпълнение на китара, — отново го затворих и залостих.

Не че резето или старецът щяха да ни спасят от полицията, обаче щяха да ни дадат няколко секунди да реагираме. Върнах се при Сара, която разглеждаше новата ни кола.

— Какво става тук? — попитах я.

— Чакаме някого.

— Кого?

— Не знам.

— А кой е казал на Чико, че ни трябва комби и че съм имал чувство за хумор?

— Едуардо.

Само че не ми отговори Сара. А самият Едуардо.

42

Значи Едуардо Валаскес беше нашият човек в Хавана.

Нямах представа къде се е крил, може би в тоалетната, и погледнах Сара, която не ми се стори особено изненадана, че го вижда. Всъщност и аз не бях съвсем изненадан.

Той носеше същото облекло като на яхтата — сандали, черен панталон и бяла гуаябера. Липсваше само златното кръстче, което в Куба щеше да привлича внимание.

Едуардо отиде при Сара и се прегърнаха.

— Добре изглеждаш — каза ѝ той. — Добре ли си?

— Si.

Старецът се обърна към мен.

— Добре ли се грижиш за нея?

— Si.

Той се приближи до буика и постави длан върху калника.

— Красавица. Баща ми имаше „Олдсмобил“.

Ех, доброто старо време! И така, Едуардо се отправяше по пътя на спомените от Сервиза на Чико. Сигурно се беше изплъзнал от Фелипе — или по-скоро просто му беше дал да разбере кой командва. Едуардо беше шефът. А сигурно и мозъкът зад всичко това.

Той вдигна задното стъкло на колата и надникна в багажника.

— Ще свърши работа.

— За какво?

Едуардо не отговори.

Останах с впечатлението, че трябва да си мълча, освен ако не ме питат нещо. Сара също мълчеше. Ставам нетърпелив със старци, особено ако ми преебават плановете и живота. Наближаваше единайсет и към полунощ надървеният Антонио щеше да почука на вратата на Сара, после сигурно щеше да позвъни в стаите ни от рецепцията и накрая щеше да накара управителя да отключи вратата на госпожица Ортега, за да провери дали не ѝ се е случило нещо. След това може би щеше да се обади на своя полицейски команданте. Или пък щеше да чака Сара във фоайето, без да може да повярва, че го е зарязала след всичко, което е направил, за да я измъкне от Куба. Във всеки случай трябваше да заминем преди полицията да ни обяви за издирване.

Едуардо отиде при работната маса на Чико, служеща и за мокър бар, наля си бял ром и ни покани да му направим компания. После извади три пури „Коиба“ в алуминиеви гилзи и даде по една на мен и Сара.

Извади от джоба си запалка „Зипо“ и я вдигна пред себе си в разтворената си длан.

— Това е подарък за вас от сеньор Колби. — Подаде ми я и аз я погледнах. Наистина беше зипото на Джак. „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…“

Е, очевидно и Джак като Фелипе не беше успял да попречи на Едуардо да слезе от яхтата. Ставаше ясно също, че Едуардо им е казал за предстоящата си среща с нас. Не се бях зарадвал, че се е промъкнал на „Мейн“, и сега не бях сигурен, че трябва да съм във възторг от откритието, че той е нашият човек в Хавана.

— Може би не точно подарък, по-скоро нещо като талисман за късмет — уточни старецът. — Каза да му я върнете, когато се видите в Кайо Гилермо.

— Ще му я занеса. — „… защото съм най-гадното копеле в долината“.

Едуардо извади пурата си от гилзата, но ние със Сара казахме, че ще запазим нашите за пътуването. Запалих му я със зипото — точно като едно време на моята яхта.

Той издиша облак бял дим.

— Тук имат по-добър вкус.

Всъщност имаха по-добър вкус в Щатите, където тези пури бяха незаконни, ама пък на нас всичко със закона ни беше наред. Във връзка с това реших да го информирам:

— Не бива да се бавим повече.

Старецът зарея поглед в пространството.

— Хавана не изглежда каквато си я спомням… Сега е… порутена. А хората… Къде е някогашната радост?

Приех го като реторичен въпрос, обаче Сара отговори:

— Няма я. Но сърцата на хората пак ще се възродят.

Имах чувството, че и преди са водили такива разговори. Не че ми дремеше, но като всички изгнаници и деца на изгнаници, Сара и Едуардо виждаха в романтична светлина миналото и някогашна Куба, управлявана от едни от най-корумпираните главорези в Западното полукълбо. Сегашният режим отдавна беше изживял времето си, обаче бе нанесъл тежки щети и нямах представа какво очаква този клет остров. И не ми дремеше. Е, може пък и да ми дремеше.

Едуардо впери очи в пурата си.

— Как върви?

Изпреварих Сара и този път му отговорих аз:

— Имахме известен проблем.

Той кимна.

— Да, чух от сеньор Колби.

Значи сеньор Колби не можеше да си държи устата затворена за нашата среща и разговора ни по време на нея. Само чакай да докопам мършавия ти врат!

Едуардо ме погледна.

— Само че не трябваше да се срещате с него.

— Защо?

— От съображения за сигурност.

— Извинявайте, обаче досега вие сте най-големият проблем за сигурността.

Той не обърна внимание на думите ми и продължи:

— Но се радвам, че ви е дал това. — Старецът потупа издутината на корема ми, което трябваше да е някакъв кубински обичай. — Иначе аз щях да ви го донеса.

— Джак ви спести усилието.

— Значи сте имали проблем с… вашия екскурзовод.

— Приключихме с тоя проблем и вече трябва да тръгваме. — И прибавих: — Предполагам, че ще ни дадете информация за нашия човек в Камагуей.

Едуардо не отговори и това вече почваше да ме дразни.

— Надявам се, не си мислите, че ще дойдете с нас.

— Ще се завърна у дома пеш.

— Ами, на добър час. А ако ви арестува полицията…

— Нося си капсула цианид.

Чудесна новина.

— Никога няма да ме заловят жив.

„Стисни здраво зъби“.

— Ела с нас, моля те — заубеждава го Сара. — Ще се върнем у дома заедно.

— Аз съм си у дома. — Той отново напълни чашата си и дръпна от пурата, след което последователно погледна мен и Сара. Този поглед ми беше познат.

— Добре ли… работите заедно?

„Аха, чукам я“.

— Мак се представя изключително — похвали ме тя.

— Чудесно. Направили сме добър избор. — И Едуардо прибави: — Възхищавам се на американската армия. Отлична подготовка. Хора, на които може да се разчита и които спазват думата си.

— Благодаря.

— Хора като господин Колби. — Той ме погледна в очите. — Господин Колби явно смята, че между вас и Сара има любовна връзка.

„Мерси, Джак. Задник“. Или пък старата лисица само ми хвърляше примамка?

Положението се усложни още повече, понеже Сара се изчерви. Тя изобщо се изчервяваше много лесно.

Едуардо насочи вниманието си към нея.

— Ти имаш връзка в Маями.

„Това не ти е Маями, сеньор“. Не можех да повярвам, че старчето се занимава с това. А бе, ние бяхме бегълци в една полицейска държава, еба ти, рискувахме си живота, а… Обаче, какъвто съм си офицер и джентълмен, му казах:

— Сеньор Валаекее, уверявам ви, че Сара е вярна на… който и да е той.

— Заклевате ли се и двамата?

— Заклевам се.

Тя се поколеба, но после кимна.

— Заклевам се.

Той надали ни повярва, обаче получи желания отговор и вече можехме да поговорим за шейсетте милиона долара.

Едуардо смени темата и попита Сара:

— Знаеш ли как да установиш контакт в Кайо Гилермо?

— Лоби барът на хотел „Мелия“, всяка вечер след седем.

— Точно така. И вашият човек ще каже: „Радвам се да ви видя тук“. — Едуардо, кой знае защо, намръщено се втренчи в нея, като че ли в миналото ѝ се е случвало да забрави парола.

Тя кимна.

— Тримата риболовци ще отседнат в „Мелия“ — продължи старецът. — Фелипе и сеньор Колби ще спят на яхтата. Когато избягате през нощта, риболовците няма да са на борда, а ще спят в леглата си.

Невинни като спящи младенци. Обаче щеше да им се наложи да дават обяснения в полицията за изчезналата им яхта. Дано ги оставеха да вземат самолета за Мексико Сити. Но ако ги хвърлеха в затвора, Едуардо и неговите амигос щяха да получат своя дипломатически скандал и риболовците просто щяха да са косвени жертви. Сеньор Валаекее и неговите амигос играеха грубо. Щях да го имам предвид.

Той ме погледна.

— Имаме ли вашата дума, че ще продължите операцията дори… със Сара да се случи нещо?

— Ако съм жив и съм в състояние, ще отида на срещата в хотел „Мелия“.

— Добре.

Май само аз от присъстващите разбирах, че трябва вече да се махаме.

— Ако няма нищо друго, ние сме готови за тръгване. Трябва ни информация за нашия човек в Камагуей.

Едуардо за пореден път не ми обърна внимание.

— Мислите ли, че полицията ви е свързала с яхтата?

— Едва ли — отвърна Сара. — Но е възможно да открият нещо, ако се поразровят.

Старецът кимна.

— Това винаги ни е притеснявало.

— Има ли някакъв начин да се свържете с нашия човек в Кайо? — попитах аз.

— Не. Нямам представа кой е той.

„Тогава откъде знаеш, че е „той“?“

— Има ли някакъв начин да се свържете с Фелипе?

— С никого не мога да се свържа. Дори с вас. И когато се разделим, всичко остава в Божиите ръце.

Предпочитам да имам връзка по джиесема. Обаче това беше от ония неуправляеми операции — като ракета, върху която нямаш никакъв контрол, нито връзка с нея след изстрелването ѝ. Щеше да е добре да знам какво се случва в Кайо Гилермо — дали са отменили турнира и флотилията е отплавала, дали ни причаква полицията, — само че нямаше да научим нищо, докато не стигнем в хотел „Мелия“. Ако изобщо стигнехме дотам.

Едуардо се върна на темата за Антонио.

— Господин Колби ми каза, че сте щели да се срещате с този човек — с екскурзовода.

„Божичко, Джак!“ Дали Едуардо не го беше подложил на изтезания? Или го беше напил? Или пък Джак се опитваше да прекрати операцията?

— Какво научихте на срещата?

— Научихме, че сме в черния списък на полицията — отговори Сара. — Но този човек е лъжец и мошеник. Искаше пари.

И малко любов. Ама не си струваше да го споменавам.

Едуардо мълчаливо кимна.

Зачудих се дали старецът не обмисля да прекрати операцията. Със Сара взаимно се бяхме убедили да продължим, обаче Едуардо можеше вече да е на друго мнение. Дори заяви:

— Може би парите не са чак толкова важни.

— За мене са — уверих го аз.

— Има по-важни неща от парите.

— Съгласен съм. И всички те могат да се купят с пари.

Едуардо ме измери с поглед.

— Нашите мотиви са далеч по-възвишени от парите.

— Моите не са.

— Главната цел в живота ни е да съборим режима.

— За това са нужни пари.

— Заведох Мак при „Вила Мариста“ — осведоми го Сара.

Той кимна и отново впери очи в мен.

— Значи разбирате.

Нещо се губеше в превода, макар че може би подсъзнателно разбирах.

Едуардо отново смени темата и попита Сара:

— Видя ли банката на дядо си?

— Да. Показах я на Мак.

Три пъти.

— А дома ви?

— Да.

— И аз отидох да го видя. — Той поклати глава. — Много се натъжих. — Разходката на Едуардо Валаскес из Хавана пък ядосваше мен. Ядосваше ме самото му присъствие тук. Погледнах Сара и си посочих часовника.

Тя кимна.

— Друга наша цел е да върнем откраднатото от комунистите имущество на законните му собственици — каза ми старецът.

— Сара ми спомена за това.

Едуардо отиде при един тезгях, върху който имаше нещо голямо, покрито с платнище. Сара го последва и аз се присъединих към тях.

— Флавио донесе нещо за вас — каза той, дръпна платнището и отви два средно големи корабни сандъка. Точно щяха да се поберат в багажника на буика.

Едуардо лапна пурата си, извади от джоба си ключ, отключи катинара на единия сандък и вдигна капака. Вътре бяха натъпкани документи.

— Това струва стотици милиони долари — осведоми ни той.

Знаех какви са документите, както и Сара, обаче Едуардо реши, че се налага да ни обясни.

— Нотариални актове… доказващи законните собственици на къщи, плантации, ферми, фабрики, жилищни блокове… банки… всичките национализирани — откраднати — от режима.

— Нали тези неща трябваше да са в пещерата в Камагуей — отбелязах аз.

— Изобщо не са напускали Хавана. — Той погледна Сара. — Дядо ти ги е скрил отделно от парите. — Старецът се усмихна. — Като разумен човек, той е знаел, че не бива да поставяш всичките си активи в една кошница.

Тя кимна.

Едуардо се обърна към мен.

— Почти всички кубинци смятаха, че режимът на Кастро няма да се задържи за повече от година. Че американците няма да допуснат съществуването на комунистическа държава край бреговете им.

Че защо не? Нали си имаме Калифорния и Върмонт?

— Кубинците, които избягаха в Маями, вярваха, че ще се завърнат след година. — Той отново погледна Сара. — Като дядо ти. Затова дал този сандък на един доверен свещеник, който го скрил в гроб под пода на църквата си в Стария град. Където останал до тази сутрин.

Предполагам, че в гроба не е имало място за дванайсетте сандъка с парите. Което малко би улеснило работата ни. Ако на Католическата църква не ѝ бяха потрябвали тия пари, естествено.

Във всеки случай сега трябваше да мъкнем двата сандъка с документи до Камагуей с шейсетгодишно комби. Не че беше голяма работа, ама… А бе защо в тая страна нямаше ФедЕкс?!

Едуардо извади от сандъка един сгънат на три документ. Пожълтялата хартия изглеждаше крехка и беше завързана със зелена панделка. Той я развърза и внимателно разгъна листа на тезгяха.

— А… да. Това е титуло де пропиедад… нотариален акт, който показва, че сеньор Алфредо Хавиер Гомес е законният собственик на жилищен блок на Кале Сан Рафаел във Ведадо.

Късметлия. Макар че сигурно беше умрял. Надявах се, че няма да преглеждаме всичките тия бумаги.

Едуардо сгъна акта, завърза го и го върна в сандъка, после впери очи в купищата документи.

— Кой знае какво има вътре? Исторически документи за дарения на земи. Нотариални актове за цели фабрики, имения, плантации… всички откраднати.

Което идва да покаже колко струва някаква си хартия. Освен ако не е американски съкровищен бон.

— Добре, тогава да…

— Вие! — посочи ме с показалец Едуардо. — Вие със Сара ще пренесете всичко това в Америка с яхтата си.

— Добре.

— Изгнаническите организации пазят списъци на лицата и фамилиите, които имат имотни претенции в Куба. Тези нотариални актове ще бъдат върнати на законните собственици и техните наследници.

Аналогията можеше и да не е съвсем точна, обаче това ми звучеше като да кажеш на хората, че си им намерил военните облигации от Гражданската война.

Все пак надеждата умира последна и Едуардо увери или нас, или себе си:

— Ще дойде ден, когато собствениците и техните наследници ще си върнат имотите. — И ни напомни: — Така се случи след свалянето на комунистите в Източна Европа. И с имотите, откраднати от нацистите. Ще се случи и в Куба.

Възможно. Само че с щатските си долари от пещерата нямаше да изкупя тези актове, даже и с деветдесет процента намаление.

— Добре, хайде да ги натоварим…

Той вдигна очи към мен.

— Ще се наложи със Сара публично да удостоверите как сте се сдобили с тези два сандъка.

Бях се надявал да не се афиширам с моите — и на Джак — три милиона долара.

— Какво искате да кажете?

— Организираме голяма пресконференция в Маями. Имаме добри приятели в тамошните медии.

— Аз съм доста притеснителен…

— На пресконференцията ще присъстват адвокати, представляващи семействата, чиито имоти са откраднати. След като вече имаме законни доказателства за собствеността, ще направим постъпки във федерален съд.

— Ясно. — Карлос щеше да си има работа през следващите десет години. — Звучи добре. Обаче ще пропусна пресконференцията…

— Това е важна история. Вълнуваща история. Как със Сара сте заминали за Куба…

— Един момент, амиго. Никой не ме предупреди за това.

— Ще станете известен.

— Искам само да стана богат.

— Ще изглеждате добре по телевизията. Вие сте красива двойка.

За това нямаше спор. Само че си представих как на пресконференцията ме застрелва ревнивото ѝ кубинско гадже. Пак се обърнах към нея и тя извърна очи. Връзката ни май не отиваше на добре.

Едуардо буквално трепереше от вълнение.

— Ще разкажем историята за „Пескандо Пор ла Пас“, „Мейн“, „Голямата риба“…

— Басирам се, че режимът няма да поднови разрешението за този турнир. — И ще забрани йейлските учебни екскурзии.

— Разговарях с Джак за това и той се съгласи да даде интервюта.

Сериозно? Е, Джак беше пропуснал своите три минути слава, слизайки на брега в Хавана с очакването да го посрещнат с духова музика и телевизионни камери, а пък го бяха сюрпризирали с антиамериканска демонстрация. Зачудих се и кога Едуардо е разговарял с Джак за това. След моята среща с него ли? Или преди нея? Джак не ми бе споменал нищо подобно в „Насионал“.

Нещо повече, тези документи нямаха отношение толкова към връщането на национализираните имоти, колкото към предизвикването на правни проблеми, които можеха да провалят водените в момента дипломатически преговори. Нямаше нужда да го споменавам — и тримата го разбирахме.

Междувременно все още се намирах в Сервиза на Чико заедно със Сара, Едуардо, два сандъка нотариални актове и новия ми буик. И ми предстоеше дълъг път до Камагуей и Кайо Гилермо.

— Дайте ми информацията за нашия човек в Камагуей — за пореден път настоях аз, като вперих поглед в Едуардо. — Веднага, рог favor.

— Надявам се, че ще се съгласите да участвате в тази история.

— Дадено. Да вървим.

— Като американец, който не е свързан с изгнаническите организации, вие ще внушавате доверие.

— Не забравяйте и колко съм фотогеничен.

— И също сте ветеран, раняван в бойни действия. Офицер, получил много отличия.

Не бях сигурен какво общо има това.

— Вижте, Едуардо, със или без моето участие в пресконференцията това, с което разполагате тук — посочих сандъците, — само говори за себе си. Не преигравайте.

Той не отговори и аз продължих:

— Основната ми грижа са шейсетте милиона долара. Първо, да ги открием, второ, да ги изнесем от Куба, трето, да получа своя дял и четвърто, всички да си държим езика зад зъбите за тях, иначе американските власти може да ни ги отнемат и да ги блокират, докато преговорите се точат през следващите петдесет години.

Едуардо отново не ми отговори и аз погледнах Сара, която проявяваше неприсъща мълчаливост по време на неговите монолози.

— Съгласна ли си?

Явно не беше. Обърнах се към Едуардо.

— Какво става?

Старецът като никога ми отговори по същество.

— Няма да ходите в Камагуей.

Бях ли го предвидил?

— И защо?

— Защото е опасно.

— И вчера беше опасно. И миналата седмица.

— Днес може да е по-опасно. Или утре.

— Но не сте сигурен. Ние със Сара решаваме.

— Аз решавам. И както самият вие казахте, парите може да компрометират усилията ни да дадем гласност на това. — Той посочи сандъците. — Те ще ни отдалечат от главната ни цел.

А бе, дванайсет сандъка, натъпкани с шейсет милиона долара, май щяха да са по-интересни за американската общественост, отколкото някакви безполезни бумаги.

— Тъкмо затова трябва да си мълчим за парите…

— И както ви е известно — казали сте го на господин Колби, — има вероятност кубинското правителство да отмени риболовния турнир и да нареди на яхтите да отплават.

Дали Джак беше забравил да ми спомене нещо?

— Така че времето е от значение.

Отново погледнах Сара. Аргументите на Едуардо за прекратяване на операцията очевидно бяха по- убедителни от онези, които вече бяхме обсъждали с нея. Въпреки че бяха същите аргументи. Честно казано обаче, ситуацията се беше променила.

— Не можем да рискуваме да изгубим тези документи по време на опасното пътуване до пещерата — прибави старецът.

— Добре… само че аз току — що изгубих три милиона долара.

— Ще ви възмездим.

— Как?

— С петдесетте хиляди долара, които ви обещахме, в случай че операцията бъде прекратена. И със собствеността на вашата яхта, с изплатен заем.

При други обстоятелства щях да се пазаря с него, обаче той в известен смисъл беше мъртвец. Както може би и аз.

Едуардо също ме информира:

— Господин Колби знае, че ще бъде възмезден за изгубеното време и за неговото съдействие в даването на публичност на тази велика правна и морална победа над режима.

С Джак трябваше да си поприказваме. Обърнах се към Сара.

— Знаеше ли, че няма да ходим в Камагуей?

— Ъъъ… знаех, че съществува такава възможност.

— Благодаря, че я сподели с мене.

Тя ме погледна в очите.

— Мак… така е по-добре. По-безопасно е. Пътят до Кайо е по-малко от осем часа и ще пренасяме само два сандъка. Утре вечер ще се срещнем с нашия човек в „Мелия“, ще се качим на „Мейн“ и ще отплаваме за Кий Уест.

Чудесно. И без това какво щях да правя с три милиона долара?

— Сара не знаеше какво ще се случи — намеси се Едуардо. — Всичко зависеше от това дали ще разполагаме със сандъците преди да заминете за Камагуей. Сандъците са при нас, така че няма да ходите за парите в Камагуей. — И прибави: — Парите са лежали там петдесет години. И ще ни почакат да се върнем за тях.

Да бе. Нямах търпение пак да повторим всичко. „Всъщност повече не ме бройте в отбора“.

— Вие си решавате — заявих.

— Така е. — Едуардо се обърна към Сара. — Картата.

Тя отиде при раниците ни и извади двете копия на картата. Дано не беше забелязала, че си нося само един чифт чисто бельо.

Сара донесе картите и Едуардо каза:

— Виждам, че си направила копие.

— За Мак.

— Има ли още копия?

— Пазя дядовия оригинал в Маями.

Старецът кимна и ме погледна.

— Запалката, моля.

Запалих зипото и Сара поднесе двата листа към пламъка, погледа ги как горят и ги пусна на пода. Миришеха на горящи пари.

— Забравете за съществуването на тази карта — предупреди ме Едуардо.

— Няма да споменавам за нея на пресконференцията. — Вперих очи в него, после в Сара. — Готови ли сме вече да се махаме оттук?

Явно не бяхме.

Сара постави длан върху ръката ми, после се усети, че на Едуардо няма да му хареса, и я отдръпна.

— Нали ме питаше дали в тази операция има нещо повече от парите.

— Да… къде съм те питал за това? — А, да бе, в кревата.

— Е, има.

— Да. Нотариалните актове. Пресконференцията… — Спомних си какво беше казал Едуардо, научавайки от Сара, че сме ходили при „Вила Мариста“. „Значи разбирате“. И беше споменал за военната ми служба. И сега осъзнах, че на тази пресконференция капитан Даниъл Маккормик ще повдигне въпроса за изчезналите американски военнопленници. Надявах се Сара да излезе добре на снимката.

Тя погледна Едуардо и кимна към затворения сандък. Бях решил, че също е пълен с нотариални актове, обаче старецът се поколеба и Сара каза:

— Той трябва да ги види сега.

Едуардо кимна, извади друг ключ и отключи катинара на втория сандък.

Сара посегна към сандъка.

— Нещо, което ще те зарадва повече от парите. — Тя вдигна капака. — Костите се завръщат у дома.

В сандъка лежаха грижливо подредени черепи, чиито празни орбити се взираха във вечността, взираха се в мене, и аз разбрах, че тези тленни останки идват от „Вила Мариста“ и че истината за случилото се със седемнайсетте изчезнали американски военнопленници се крие в тяхната ДНК.