Кубинската афера

43

Последните думи на Едуардо към нас бяха Vayan con Dios, а моите към него — „Спокойно завръщане у дома“. И бях искрен.

Едуардо и Сара се бяха сбогували по-емоционално, главно на испански, и Сара, която сега седеше до мене в буика, докато шофирах по тихите улици на Ведадо, още беше разстроена. Ама не толкова, колкото бях аз, задето Едуардо ми измъкваше изпод носа трите милиона — и освен това последен научавах какво става.

Така или иначе, старецът ни беше дал пътна карта с инструкции да се насочим на юг и да се оглеждаме за знаци за Аутописта Насионал, А–1, което и правех.

Съвсем скоро щеше да стане полунощ и Антонио щеше да почука на вратата на Сара. Дано имаше благоприличието да занесе цветя и бутилка ром. Само че щеше да установи, че в стая 535 за него няма нито любов, нито пари. И щеше да побеснее. Но какво можеше да направи? Да се обади на своя команданте в полицията ли? Или да чака дали Сара все пак няма да се появи? Дано избереше второто. Трябваше да се измъкнем от Хавана преди полицията да почне да ни издирва.

Съсредоточих се върху пътя и шофирането. Никога не бях седял зад волана на стара американска кола и мина малко време, докато свикна, особено с модификациите на Чико. В купето беше душно и не можех да отворя прозорците, понеже щяхме да се виждаме, но през триъгълните прозорчета влизаше малко въздух. Трябва да ги върнат в новите модели.

Освен това, както ни беше предупредил Чико, датчикът за резервоара не работеше, обаче щях да се доверя на думите му, че е пълен.

Деветдесетте конски сили на бордовия двигател „Пъркинс“ не се представяха точно като тристате коня на оригиналния В–8, даже с монтираната от Чико ръчна скоростна кутия от „Хюндай“. Ама пък щеше да харчи по- малко и може би щеше да се наложи да спрем само веднъж, за да заредим. От друга страна, не можехме да избягаме на каквато и да било полицейска кола.

Сара излезе от унеса си.

— Той ми е като дядо… Тъжно ми е.

— Той е там, където иска. — Въпреки че ми се щеше да е там, където уж щеше да е — в Маями. Щеше ми се също да съм там, откъдето идваше той — в Кий Уест.

— Как си? — попита тя.

— Добре. Видя ли знаци за аутопистата?

Сара погледна през прозореца.

— Не, но сме в правилната посока. Това е квартал Десети октомври — близо до „Вила Мариста“.

Представих си моята снимка на фона на затвора, показана на голям екран на пресконференцията — а може би и по всички новини и интернет. Изненадите в тази операция сякаш нямаха край. Най-голямата изненада досега бяха черепите. Още ги виждах как ме зяпат… сякаш ме молят: „Върни ни у дома“.

Продължих по тъмните улици на Десети октомври. Според пътната карта аутопистата се намираше на юг от Хавана и водеше на изток към Кайо Гилермо, макар че минаваше през вътрешността на острова, далече от брега. Построената от съветски специалисти магистрала не беше съществувала, когато Едуардо е бягал от Куба, обаче двамата със Сара бяха единодушни, че по нея щяло да е много по-бързо, отколкото по по-прякото крайбрежно шосе, по което бяхме отишли до Матансас. И щяло да е по-безопасно — нямало да прекосяваме градове и да привличаме вниманието на тамошните полицаи. Максимално позволената скорост по аутопистата била сто километра в час и с малко късмет, каза Сара, можело изобщо да не срещнем полицейска кола. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина.

Тримата със Сара и Едуардо бяхме натоварили двата сандъка в багажника и аз се изненадах колко са тежки документите, а колко леки — черепите. Покрихме сандъците с платнището и Едуардо даде на Сара ключовете от катинарите с думите:

— Следващия път ще бъдат отворени в Маями.

Или когато полицията ни наредеше да ги отворим.

Преди да затворим капаците, разгледах отблизо оцапаните с пръст черепи. На някои им липсваха долните челюсти, обаче всички горни зъби си бяха на мястото, почти невредими — и по стоматологичните картони и ДНК можеха да ги разпознаят и открият в списъците на изчезналите при бойни действия на Министерството на отбраната. И тогава щяхме да получим имена. И тези имена щяха да имат семейства…

Около половината черепи бяха с характерната кръгла дупка от входна огнестрелна рана, а един явно беше разбит с тъп предмет. Останалите нямаха травми и предположих, че тези мъже са умрели от… кой знае? Във всеки случай черепите щяха да представляват изключително въздействаща гледка и убедително свидетелство за затворите и убийствата в комунистическа Куба. И ние със Сара трябваше да разкажем на света как сме се сдобили с тях.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За товара ни.

Сара кимна.

— Има нещо символично в това, че тъкмо ти връщаш костите у дома, а аз — нотариалните актове за откраднатите имоти.

Прозвуча ми като опорна точка за пресконференцията.

Бях попитал Едуардо каква е съдбата на останалите кости от скелетите и той ни разказа, че преди около година властите ексхумирали тленните останки от общ гроб във „Вила Мариста“, за да ги кремират и така да унищожат всички следи от американските военнопленници. И това било направено, обясни ни старецът, преди началото на дипломатическите преговори, защото се очаквало американците — политици, групи за издирване на изчезнали при бойни действия, организации на ветерани — да настояват в затвора да бъде допуснат американски военен екип за откриване и разпознаване на трупове, който да провери слуховете и обвиненията за убийството на седемнайсетте американски военнопленници.

А как се бяха запазили черепите? Според Едуардо черепите и особено зъбите изгаряли трудно, затова трябвало да бъдат смлени на прах преди самата кремация. И това дало възможност на някого — работник, надзирател или противник на режима, осъзнаващ потенциалната стойност и значението на тези черепи, — тайно да ги изнесе от „Вила Мариста“. За пари. Или заради истината и справедливостта. Или и по двете причини.

Видях пътни знаци за летище „Хосе Марти“ и това ми припомни пристигането ми, когато бях слязъл от самолета все още необременен и с надеждата да забогатея в Куба. И да се изчукам. Една от две възможности — никак не беше зле.

— Завий тук — каза ми Сара.

Завих наляво на знака за А–1 и излязохме по изхода за водещите на изток ленти на аутопистата. Ако пътувахме през цялата нощ, към седем — осем сутринта щяхме да сме в Кайо Гилермо. Към седем вечерта щяхме да се срещнем с нашия човек в лоби бара на хотел „Мелия“, а после през нощта щяхме да качим товара си на „Мейн“ и да отплаваме за Кий Уест. Нямаше какво да се обърка.

Магистралата се състоеше от две четирилентови платна и настилката си я биваше, макар че същото не можеше да се каже за осветлението, което всъщност ме радваше — колкото по-тъмно, толкова по-добре. Нямаше много трафик, но и не бяхме единствената кола на пътя. По-късно обаче, когато навлезехме във вътрешността на острова през нощните часове, можеше да останем сами на магистралата — със сигурност нямаше да има друго комби „Роудмастър“, модел 1953–та, което, даже в страна на стари американски автомобили, щеше да привлича вниманието също толкова, колкото и Сара Ортега по прилепнала рокля на Кале Обиспо в два през нощта.

Споделих тревогата си със Сара — без аналогията — и тя ме успокои:

— Според Марсело пътната полиция имала мизерен бюджет и затова избягвали да харчат гориво и да амортизират колите си.

Добре че миналата година беше научила толкова много от Марсело. Но даже и само един катаджия да се събудеше от сиестата си на задната седалка на патрулката, пак щяхме да си имаме проблем.

— Нали имаш пистолет — напомни ми тя.

— Да. — И щях да го използвам, ако се наложеше.

Вдигнах сто километра в час и буикът се справяше добре, въпреки етнически разнородните си части. Което пак ме подсети за товара ни и аз се заех да анализирам фактите.

Не бях сигурен откъде Едуардо е разбрал, че нотариалните актове са били скрити в някаква хаванска църква, а не в пещерата в Камагуей, както първоначално твърдеше Сара. Можех да допусна, че старецът е познавал баща ѝ и/или дядо ѝ, макар че нито той, нито Сара бяха споменали такова нещо. Едуардо също не ни беше казал как се е сдобил с черепите от „Вила Мариста“, макар че колкото по-малко знаехме за това, толкова по-добре. Извод — тази вселена се крепеше на адски много тъмна материя.

Във всеки случай сега тези ексхумирани черепи лежаха до сандък с ексхумирани документи, които щяха да бъдат върнати на изгубилите собствеността си семейства, а черепите щяха да бъдат върнати на семействата, изгубили и обичали приживе тези мъже. Тук имаше по нещо за всички. Главно загуба, за съжаление, но може би също надежда и помирение.

Още не бяхме видели полицейски коли, въпреки че се бяхме разминавали с военни камиони. На таблото имаше множество стари датчици и уреди, обаче нито един от тях не работеше и спокойно можеше моторът да прегрява, налягането на маслото да пада и динамото да е отказало. Една механична повреда по пътя щеше да изложи на риск самото ни оцеляване.

— Не говориш много.

— Размишлявам.

— Сърдиш ли се?

— Не. Запазвам си правото за това за след като се качим на яхтата.

Тя сложи ръка върху моята.

— Извинявай, че те излъгах.

Не го ли бяхме водили вече тоя разговор?

— Мак? Нали разбираш защо трябваше да те излъжа?

— Ще мога да ти отговоря на този въпрос само ако ми кажеш какво всъщност си знаела и кога си го научила.

— Наистина не бях сигурна, че Едуардо ще дойде… нито че няма да ходим в Камагуей. И че тези два сандъка ще ни очакват в Хавана…

Не казах нищо.

— И искрено вярвах, че ще можем да изпълним обещанието на дядо към неговите клиенти.

Да не споменавам пък за нейното обещание да ми даде три милиона долара. Сетих се за оня момент на яхтата, когато ме агитираше. Още тогава бях заподозрял, че всичко звучи прекалено хубаво, ама…

— Не мога да повярвам, че Карлос и Едуардо не са били напълно откровени с теб. А и двамата знаем, че ти не беше напълно откровена с мен.

Сара не ми отговори директно.

— Това, което вършим, е… важно… и понякога целта оправдава средствата.

Спомних си някои тежки дни в провинция Кандахар и я посъветвах:

— Не се превръщай в онова, срещу което се бориш.

Тя кимна.

— В Кайо Гилермо очакват ли ме още изненади, за които трябва да знам?

Сара помълча няколко секунди.

— Щом задаваш такъв въпрос, явно вече знаеш отговора.

— Тогава защо ще ти го задавам?

— Всички отговори са пред очите ти. Веднъж вече ти го казах, ти си много умен. Само трябва да събереш всичко, което знаеш, и да си направиш заключенията.

Прозвуча ми като кубински дзен.

— Поне ми кажи дали е нещо, което ще ме зарадва повече от парите.

— Не.

Значи нямаше да убием времето до срещата ни в седем вечерта на нудистки плаж в Кайо Гилермо. Ама не щях да си провалям изненадата, затова премълчах.

— Наистина съжалявам за парите — заяви Сара след малко.

Съвсем не колкото мене. Обаче парите още отначало ми се бяха стрували по-скоро илюзия, отколкото реалност — нещо като Елдорадо, златния град, сияещ на далечната планина. Страшно много мъже са намерили смъртта си, докато са го търсили.

— Сигурен съм, че изгнаниците и техните семейства ще съжаляват още повече, когато научат, че парите им са си останали в Куба — отбелязах.

— Някой ден ще се върнем за парите. Скоро. Ще дойдеш ли с мен?

— Не.

— Помисли си.

— Добре. Не.

— Пак си помисли.

— Може би.

— Приключенията са ти в кръвта.

Да, а в главата ми пък имаше само бръмбари.

44

Минаваше един през нощта, трафикът оредяваше и край магистралата се забелязваха все по-малко следи от човешко присъствие. Релефът ставаше хълмист и забелязах, че моторът се мъчи по нанагорнището. Каква ирония, че пътувахме с кола с двигател за яхти! Може би беше карма? Или просто най-евтината опция на Чико? А бе, човек получава толкова, колкото плаща. Освен в Куба.

— Две неща правят това пътуване по-важно от парите — открехна ме Сара.

— Посещението в екологичното стопанство и?…

— Ние, Мак. Ние се открихме един друг.

— Да. — С известни усложнения.

— И връщаме у дома тленните останки на онези мъже.

За това спор нямаше. Ама също като всичко друго в тази страна, на черепите несъмнено бяха закачени етикети с цена. Този народ беше толкова отчаян, че всички се бяха превърнали в изпечени тарикати, за да оцелеят. Като Антонио. И ми хрумна, че черепите може да не са на американски военнопленници, убити в затвора „Вила Мариста“, че някакви измамници са се възползвали от историята и са продали менте на Едуардо и неговите приятели. В Куба нямаше дефицит на екзекутирани затворници, както и в Америка нямаше дефицит на кубински изгнаници, готови да повярват във всичко, стига да им помогне да съборят режима. Но дали Едуардо можеше да е толкова лековерен? Е, когато — ако? — пренесяхме черепите в Щатите, щяхме да проверим по научен път за какво сме си рискували живота.

А и онези дванайсет корабни сандъка с пари и скъпоценности… Съществуваха ли наистина? И още ли бяха скрити в пещерата в Камагуей?

Тази страна беше като сложен илюзионистки спектакъл, грандиозно фокусничество, игра на тука има — тука няма, истински „Хогуортс“ за измамници. Пък аз си мислех, че афганистанците са майстори на премятането.

Е, поне нотариалните актове изглеждаха истински.

Хвърлих поглед към Сара. Тя беше истинска. И си беше признала всичките лъжи. Какво още можех да искам?

— За какво мислиш?

— Представям си как в полунощ Антонио е отишъл в твоята стая и е заварил табелата „Не безпокойте“ на вратата.

— Според теб ще съобщи ли в полицията?

— Зависи от това дали е готов да им каже, че е имал среща с теб и ти си му вързала тенекия.

Тя кимна.

— Мене например щеше да ме е срам и сигурно нямаше да си призная, че са ме метнали. Но ако е честен полицейски доносник, може да им се обади и да ги осведоми. И когато в седем сутринта не се появим на кея, вече няма да има никакво съмнение, че сме избягали.

Сара се замисли за всичко това и заключи:

— Нямаме особено голяма преднина.

— Така е. — И благодарение на Антонио така или иначе бяхме в черния списък на полицията. А имахме и други проблеми. Например, ако ченгетата вече бяха открили връзката между мен и „Голямата риба“, което щеше да ги отведе право в Кайо Гилермо. И ние нямаше да знаем за това, докато не стигнем там, а дотогава… А бе, както се казва, никога не пътувай по-бързо, отколкото може да лети твоят ангел хранител.

Друг проблем щеше да е, ако пристигнехме в Кайо и установяхме, че флотилията е била изгонена от страната. Да не споменавам пък за разходките на Едуардо из Хавана или пък тръгването му пеш за родния му дом.

Старецът беше единственият човек в Куба, освен Джак и Фелипе, който знаеше къде отиват Дан Маккормик и Сара Ортега. Даже знаеше с какво пътуваме. Ако полицията го арестуваше и го идентифицираше като Едуардо Валаскес, прочутия враг на държавата, щяха да го питат какво прави в Куба — докато му пускат ток в ташаците. Той ни беше уверил, че ще изпие отровата, ама знае ли човек?

После пък идваха Чико и Флавио, които знаеха малко повече, отколкото ми се щеше. А, да не пропусна и стареца с бастуна. Бях сигурен, че приятелите на Едуардо в Маями и Хавана внимателно са проучили и тримата, и все пак… Както казваше Антонио, всички кубинци работеха на две места. И се продаваха един друг.

— Някой ден Антонио и всички като него в Куба ще бъдат изправени пред съда — предрече Сара.

Всъщност предпочитах да можех в полунощ да чакам Антонио в нейната стая и лично да издам присъда над ташаците му. Само че операцията стоеше на първо място.

Сара наблюдаваше в дясното огледало и от време на време се озърташе през рамо.

— Тукашните катаджии ползват ли необозначени коли? — поинтересувах се аз.

— Да — отвърна тя и ме осведоми: — Най — често карат джипове „Тойота“.

Сара беше истинска съкровищница на информация. Част от която получена миналата година от Марсело. Друга част идваше от нейния инструктор, бившия агент от ЦРУ. Както и от Едуардо, Карлос и техните амигос в изгнаническата общност. Самият аз не бях толкова добре информиран, обаче забелязвах, че ако попитам, понякога получавам отговор. Затова попитах:

— Едуардо познавал ли е баща ти или дядо ти?

— Познаваше и двамата.

— Ясно. Значи единият от тях или и двамата трябва да са му казали, че тези нотариални актове са скрити в църква, а не в пещерата.

— Вероятно.

— Ти обаче не си го знаела.

— Ъъъ… може и да съм го знаела. Но съм забравила.

— А може отначало да са били в пещерата. И после някой е отишъл там и я е опразнил.

— Какво намекваш?

— Намеквам, че Едуардо играе тази игра още отпреди ние е тебе да сме били родени.

— Това не е игра.

— Напротив. Само че кой определя тактиката?

— Не си ти.

— Да, аз съм само рънинг бек. Ти си куотърбекът, а Едуардо е треньорът.

— Уместна аналогия. Но не се задълбавай много в това — посъветва ме Сара.

— Добре. — Обаче се чудех кой е собственикът на отбора. И стигнах до заключението, че е ЦРУ.

Хрумна ми, че цианид не се намира толкова лесно. Не се продава по дрогериите. Спомних си и за фалшивия паспорт на Едуардо и за неговите приятели в американското разузнаване. И колкото повече мислех за това, толкова по-ясно виждах ръката на ЦРУ в някои аспекти на тази операция. Тъй де, всяко нормално американско момче, отрасло с конспиративни теории, вижда ръката на ЦРУ във всичко. Даже баща ми се оправдава за лошата си игра на голф с психологическия контрол на Управлението. Бях работил с техни агенти в Афганистан и ги бях виждал в най-добрата им светлина при специални операции. Куба обаче е друга история. ЦРУ беше тясно, маниакално и злополучно замесено в кубинските работи още отпреди идването на Кастро на власт. Много агенти бяха правили главоломна кариера или се бяха проваляли с гръм и трясък в Куба — най-често второто. Знаех, че оттогава е изтекла доста вода, обаче болката и професионалният срам от тези провали не минават. Тъй де, експлодиращите пури се бяха превърнали в майтап, но десантът в Залива на прасетата представляваше историческа катастрофа.

Затова предполагах, че ЦРУ иска реванш. И подозирах, че там не са фенове на кубинското размразяване, което щеше да легитимира режима и да спомогне за задържането на братя Кастро и комунистите на власт. Освен това допускането на размразяването щеше да е предателство към всички дисиденти, рискуващи живота си в Куба, към всички изгнанически организации в Америка, които все още поддържаха връзки с ЦРУ — хора като Едуардо Валаскес и неговите амигос. Тъй че, да, виждах ръката на Управлението в тази операция и съзнавах, че ако това е вярно, целта изобщо не са били парите в пещерата, а изнасянето на черепите и нотариалните актове, които сега бяха в багажника на буика, и после предизвикване на скандал, който да върне дипломатите вкъщи или поне да им даде повод за разправии.

И ако всичко това беше вярно, моите три милиона долара трябваше да са били само примамка — и то не истинско парче месо, а обикновена блесна. Нейсе, както казваше Сара, не биваше много да се задълбавам. Обаче това обясняваше много алабализми. И можеше да ме подготви за очакващата ме в Кайо Гилермо изненада.

В крайна сметка обаче се радвах, че съм се измъкнал от Хавана и шофирам собствената си кола със затъкнат в пояса „Глок“. До Кий Уест оставаше още много път, ама се движехме в правилната посока и аз за пръв път бях зад волана. Хаванското баламосване беше зад гърба ми. Оттук до края всичко зависеше от собствената ми смелост.

Сара извади от раницата си бутилка вода и си я поделихме.

— Мислех си за нашата екскурзионна група — каза тя.

— Кои са пък тия?

— Дръж се сериозно, Мак. Дано не им създадем проблеми.

— Много мило от твоя страна, че си се замислила за тях. — „Докато ние тука си спасяваме кожата“. — Ако имат проблеми, ще им ги създадат кубинските власти. Не ние.

— Чувствам се така, сякаш сме ги използвали.

— Наистина ги използвахме. — Напомних ѝ: — Нали точно такъв беше планът ти. — Или планът на ЦРУ.

— Полицията може да ги разпитва.

— Това ще е гвоздеят на екскурзията им.

— И да ги експулсират.

— Или още по-лошо. Още една седмица с Антонио. Освен ако в полицията не го пребият.

— Прояви малко съчувствие.

— Добре де, Тад ми хареса — признах аз. — Също Алисън, професор Нейлбъф и някои други, например… — Хубавката Синди Невил. — Оставих тениската си с Хемингуей на Ричард — припомних ѝ.

Тя не ми обърна внимание.

— Чудя се какво ще направи Тад, когато установи, че ни няма.

Това беше по-важният въпрос.

— Надявам се, че ще се обади в посолството. Оттам ще уведомят Министерството на вътрешните работи, откъдето ще отрекат, че сме при тях, обаче ще разберат, че американското посолство знае за изчезването ни и се тревожи.

Сара кимна.

— За съжаление, преди обаждането на Тад, по някое време през нощта Антонио ще съобщи в полицията и Министерството на вътрешните работи ще разпрати снимките ни от летището до всички участъци, военни бази, аерогари и пристанища в страната, включително в Кайо Гилермо.

Помълча, после попита:

— Мислиш ли, че ще успеем?

— Ще направим всичко по силите си.

Сара отново кимна.

— Спомняш ли си какво ти казах, когато взехме стая в „Насионал“?

— За?…

— За това как ние с теб седим на носа на твоята яхта, Джак и Фелипе са в рубката, и се взираме в хоризонта, докато накрая се появява Кий Уест.

— Аха.

— Казах ти също, че нашето идване тук е благословено от Бог. И че както си се завърнал от Афганистан, така ще се завърнеш и от Куба.

— Да, спомням си.

— Трябва да повярваш в това. Вярата те е върнала у дома от войната. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Когато си благословен и каузата ти е справедлива, Бог е с теб и ти дава сила.

Кимнах. И се сетих за нещо, написано на лист хартия, което се разпространяваше сред войниците: „Съдбата прошепнала на воина: „Няма да издържиш надигащата се буря“. А в отговор воинът ѝ прошепнал: „Аз съм бурята“.

— Прибираме се у дома. Джак и Фелипе се прибират у дома. И воините се прибират у дома.

45

Беше към два и половина и скоро щяха да станат три часа, откакто бяхме напуснали Хавана. От известно време не бях мяркал друго превозно средство и това почваше да ми се струва подозрително.

Освен това, ако харчех по-малко от четири литра на двайсет и пет километра, горивото теоретично щеше да ни стигне за още няколко часа. Обаче това заключение почиваше на две предположения: че Чико е заредил догоре и че не е заменил стандартния деветдесет и пет литров резервоар с по-малък.

А и без скоростомер или одометър уравнението съдържаше прекалено много неизвестни. Все пак, въз основа на приблизителната ми скорост от сто километра в час и трите часа път, предполагах, че сме на около триста километра от Хавана. До Кайо Гилермо оставаха още толкова, само че голяма част от това разстояние щеше да е по второкласни пътища, което можеше да ни отнеме над четири часа.

Но главната ми грижа в момента беше да не чуя двигателя да се дави. И после някой катаджия да ни спре, за да види какъв е проблемът.

Осветлението в купето не работеше, затова Сара разглеждаше картата на светлината на иначе безполезния ѝ джиесем.

— Би трябвало да наближаваме Санта Клара — доста голям град.

— Дали ще има денонощни бензиностанции?

— Да. Но… може би не е добре да спираме на бензиностанция в три през нощта.

— Вярно, обаче не съм сигурен колко гориво ни остава.

Тя се замисли.

— Според мен трябва да отбием от магистралата и да продължим призори, когато няма да сме сами на пътя.

Сигурно имахме повече гориво, отколкото предполагах, обаче сега действителният проблем беше да не ни настигне някоя полицейска кола.

— Добре.

По аутопистата нямаше никакви знаци или пък просто не бяха осветени, но ние почнахме да се оглеждаме за изхода за Санта Клара.

Междувременно ропа виехата[9] в „Мама Инес“ беше само далечен спомен и червата ми куркаха.

— Носиш ли нещо за ядене?

— Взех един шоколад от минибара. Може да си го поделим.

— Ще ти дам сто хиляди песо.

Сара извади от раницата си „Кит Кат“ и ми отчупи половината. Зачудих се кой ще плати сметката ни за минибара в „Парке Сентрал“. Нейсе, нали бяхме оставили там целия си багаж. Само куфарът ми струваше поне петдесет долара.

Докато продължавахме напред, рискувайки да срещнем полицейска кола, определено поставяхме на изпитание късмета си. Бих отбил от пътя веднага, обаче край банкета имаше дълбоки канавки и до следващия изход нямаше къде да мърдаме.

Междувременно се вслушвах за давене на двигателя и поглеждах за фарове в огледалото.

И не щеш ли, на хълма зад нас видях светлини. Сара също ги забеляза в страничното огледало, но не каза нищо.

Деветдесетте коня не можеха да дадат повече от себе си, тъй че продължих със същата скорост и фаровете почнаха да ни настигат. Според Сара повечето катаджии карали джипове „Тойота“, само че не можех да видя каква е колата зад нас.

— Не мога да я определя — каза тя, вторачена в страничното огледало.

Автомобилът се приближаваше в дясната лента и когато стигна на петнайсетина метра, установих, че е малък джип. Напрегнах очи да видя дали на дясната седалка има някой, обаче фаровете ме заслепяваха.

— По колко ченгета пътуват в една кола?

— Обикновено по двама. Но понякога е само един.

Лесно можех да се справя с един човек, само че вторият щеше да е проблем.

Джипът вече беше на по-малко от десет метра зад нас. На пътя имаше още три ленти, а оня продължаваше да кара в нашата.

Нямах представа кой е, но бях сигурен, че ако е ченге, ще ни спре. И не му трябваше друг повод, освен за да провери кой се вози с американска кола в три през нощта.

— Ако е полицай и ни спре, ще поговоря с него и ще предложа да му платя глоба за превишена скорост — оптимистично заяви Сара. — Това обикновено върши работа.

Всъщност аз щях да разговарям с него. Деветмилиметровият „Глок“ говори на всички езици.

— Мак?

— А ако поиска да види багажника?

Тя не отговори.

Не знаех дали Антонио е съобщил в полицията за изчезването на Сара, или още виси в лоби бара на „Парке Сентрал“, разкъсван между чувството си за дълг и оная си работа. Дано оная му работа го съветваше да прояви търпение. Обаче в Хавана можеха да се объркат много други неща — Чико и Флавио можеха да ни предадат, Едуардо можеше да пропее в стаята за разпити — и ако полицията издирваше двама американци с „Буик“ комби, тия зад нас можеше да чакат подкрепление или пък пътят пред нас можеше да е блокиран. Затова трябваше да реша проблема незабавно.

— Предполагам, че имат радиостанции.

— Да… но невинаги работят… Разчитат на джиесемите си.

Фаровете се приближиха още повече. Трябваше да форсирам нещата, така че намалих и отбих към банкета.

— Какво правиш?

— Искам да видя какво ще направи той.

— Мак…

Спрях отстрани, извадих глока и свалих прозореца.

— Залегни.

Тя обаче не помръдна.

Фаровете бяха на пет метра и колата спираше на пустата магистрала.

Инстинктът ми подсказваше, че кубинската полиция няма опит със спиране на коли, в които пътуват въоръжени престъпници. Сигурно се приближаваха с небрежна походка, без да вадят пистолета от кобура. В такъв случай щях да се справя с проблема. Но ако търсеха нас, щяха да дойдат с оръжие в ръце.

Автомобилът спря и аварийните му светлини замигаха. Погледнах през рамо и окончателно се уверих, че е джип, обаче заради фаровете не можех да видя нито дали има полицейски обозначения, нито колко души са вътре. Никой не слизаше. Подкрепление ли чакаха?

— Трябва да слезеш и да отидеш при тях — почти шепнешком каза Сара.

Това всъщност ме улесняваше. Пъхнах глока под тениската си и тъкмо се канех да отворя вратата, когато джипът изведнъж се изравни с нас. Докато предното му дясно стъкло се отваряше, светкавично измъкнах пистолета.

Преди да взема решение дали първо да стрелям и после да задавам въпроси, една жена на средна възраст ме попита с британски акцент:

— Всичко наред ли е?

Поех си дълбоко дъх.

— Да. А при вас?

— Ааа… Американци ли сте?

— Канадци сме. — Кимнах към Сара, която седеше със затворени очи и дишаше тежко.

Мъжът зад волана се наведе през жената.

— Пътуваме за Санта Клара. Няма никакви знаци. Май я подминахме.

— Не, по-нататък е.

— Едва ли е на повече от пет — десет километра — успя да каже Сара.

— Благодаря — каза британецът. — Проблем ли имате?

— Просто спряхме за пиш пауза — отговорих.

— Ааа… Добре тогава. Лек път.

— Колата ви е страхотна — каза жената.

И двамата потеглиха да откриват Куба сами.

Сара отвори вратата.

— Къде отиваш?

— Пиш пауза.

— Май ще дойда и аз.

Свършихме си работата и продължихме. Виждах задните фарове на британската двойка и увеличих скоростта.

— Това бяха най-страшните пет минути в живота ми — призна Сара.

Щеше ми се да мога да кажа същото.

— Държа се много хладнокръвно — уверих я.

Тя помълча, после попита:

— Какво щеше да направиш, ако бяха от полицията?

— Щях да ги убия.

Сара нямаше какво да ми отговори.

Запазих дистанция от няколкостотин метра зад британските туристи и забелязах, че релефът става по- хълмист. Извън шосето цареше непрогледен мрак.

Сара извади пурата на Едуардо, запали я със зипото на Джак, дръпна дълбоко и ми я подаде.

Известно време пушихме в мълчание.

— Другия път може да нямаме такъв късмет — каза тя след малко.

— Дай да го избегнем тоя друг път.

Сара разглеждаше картата.

— Вече трябва да наближаваме изхода.

И наистина, видях стоповете на нашите британски приятели, после и десния им мигач.

Последвах ги и завих по означения, но неосветен изход. Отбивката свършваше с Т-образно кръстовище. Знаци нямаше. Британците завиха наляво.

Сара вдигна поглед от картата.

— Санта Клара е наляво. Надясно е пустош.

Хвърлих пурата през прозореца, завих надясно по тесен път и бавно се заизкачвах по някакво нанагорнище. Наляво видях малко езеро, но даже наоколо да имаше къщи, не забелязах нито една.

— Районът на Санта Клара някога е бил известен с тютюна си — каза Сара. — Мисля, че повечето ферми са изоставени и може да намерим някоя празна къща или плевник.

— Добре.

Фаровете осветяваха изровения път, обаче блясъкът им ограничаваше нощното ми зрение, затова ги угасих и на лунната светлина видях голо поле, заобиколено от ниски хълмове.

Сара отново се консултира с картата.

— По този път няма нищо чак до някакво място на име Освалдо Херера на десет километра оттук.

— Ясно. — Бавно продължих с угасени фарове, като се оглеждах за убежище — точно както правех с хъмвито си в Преебистан.

Изминахме няколкостотин метра и когато се изкачихме на следващото възвишение, Сара забеляза голяма сграда пред нас.

Когато я наближихме, видяхме, че е дървена постройка с частично съборен покрив. Към нея водеше черен път и аз завих по него, после влязох през липсващата врата. Угасих мотора и потънахме в пълна тишина.

Сара слезе, като остави вратата си отворена, и аз я последвах. През дупките в покрива се виждаше небето, на стените нямаше прозорци. Усетих слаб мирис на тютюн.

— Тук се е сушал тютюнът — поясни Сара.

— В екскурзионната програма за днес нямаше ли посещение на тютюнево стопанство?

— Да.

Съвпадение? Или страхотна космическа шега?

— Отбележи си, че сме го посетили.

Докато тя оглеждаше новата ни квартира, аз разузнах терена. Никъде не се виждаха светлини и бях почти сигурен, че никой не ни е забелязал да идваме и съответно няма да се обади в полицията. Утре сутрин обаче можеше да се появят хора, затова призори трябваше да се върнем на магистралата.

Върнах се при входа и погледът ми попадна върху следите от гумите на буика. Потърсих някакви нападали листа да ги прикрия, но не намерих. Нейсе, луната скоро щеше да залезе и мракът щеше да ги скрие още по- добре.

Сара се подаде навън и прошепна:

— Какво правиш?

— Старая се да си заслужа парите.

— Ела вътре. — Тя ме хвана под ръка и ме поведе в сушилнята.

Минаваше три и до разсъмване оставаха по-малко от четири часа.

— Хайде да поспим — каза Сара. — Отпред ли искаш, или отзад?

Явно никога не беше лагерувала в зона на бойни действия.

— Ще остана на пост през следващите два часа, после ще те събудя да ме смениш и ще ти дам пистолета. Ще ме събудиш призори и ще тръгнем веднага щом се развидели достатъчно, за да не включваме фаровете.

Тя помълча, после кимна.

— Добре. Може ли да получа целувка?

Обикновено не се целувам с часовите, които пращам на пост, обаче този път направих изключение и се целунахме за лека нощ. Сара се качи на задната седалка на буика и безшумно затвори вратата.

Седнах на пръстения под, облегнах се на задния калник на колата с лице към входа и извадих глока.

Е, бях преживял тежък ден и още по-тежка нощ и трябваше да съм уморен, а сигурно и бях, обаче всичките ми сетива бяха нащрек. Спомнях си това състояние от Преебистан.

Луната залязваше и небето потъмняваше. Нямаше и вятър. Наоколо крякаха дървесни жаби и в далечината пееше нощна птица.

Вторачих се през зеещия вход в мрака, търсех движение, вслушвах се за мотор или стъпки. Или за звука на прекалено пълната тишина.

Винаги е добре да си представяш завръщането у дома. Така и направих. Ако оцелеехме тази нощ и утре заран стигнехме в Кайо Гилермо, без да ни спре полиция, оставаше само да се качим на яхтата и си бяхме вкъщи.

Изтече час, после втори и хоризонтът на изток изсветля, а след това над един далечен хълм надникнаха слънчевите лъчи и се протегнаха към пустото поле.

Сара слезе от комбито.

— Нали щеше да ме събуждаш?

— Исках да видя изгрева.

Тя кимна.

— Следващият ни изгрев ще е в морето. Ще го гледаме заедно.

— Непременно. — Изправих се. — Време е да потегляме.

46

Намерихме сервисентро в предградията на Санта Клара. В Куба не си пълниш сам резервоара и един служител ни наля петролео еспесиал за около шейсет цента на литър, което си е скъпичко, ако печелиш двайсет долара месечно.

Сара слезе от буика и поговори с момчето, което май проявяваше повече интерес към нея, отколкото към нашия „Роудмастър“ или към мене — забол нос в картата зад волана. Още повече че се държеше нехайно, майтапеше се и се смееше, а не ни зяпаше така, все едно някъде е виждал снимките ни.

Тя му плати в песо и се качи в колата. Колонката показваше, че сме заредили петдесет и осем литра, и макар да не знаех колко побира резервоарът, бях сигурен, че ще стигнем до Кайо Гилермо, без да зареждаме повече.

— Казах му, че съм от Баракоа — осведоми ме Сара, когато потеглихме. — Този град е в най-източния край на острова и местните говорят специфичен диалект.

Надали можеше да мине за натурална кубинка, особено с американските си туристически обувки, обаче момчето като че ли вярваше на всяка нейна дума, докато пъхаше маркуча си в резервоара ѝ и помпаше петролео еспесиал, мислейки си за нещо друго.

— Казах му, че си по-големият ми брат — също ме информира тя.

— Много ти благодаря.

— И че караме американската кола в Хавана, за да я продадем.

— Добре си се сетила. — Баламосването явно им идва отвътре на всички в тази страна.

Стигнахме до отбивката за водещите на изток ленти на аутопистата и след няколко минути вече пътувахме с приблизителна скорост от сто километра в час.

И в двете посоки имаше известен трафик, главно камиони и ванове, и въпреки че по магистралата не се мяркаха други стари американски коли, никой не ни обръщаше внимание.

Отстрани на пътя забелязах група хора, които ни махаха.

— Много са дружелюбни — отбелязах.

— Това са стопаджии, Мак. Размахват банкноти.

— Ето ти възможност да си изплатим горивото.

— Общественият транспорт е истинска катастрофа. Хората са толкова отчаяни, че разчитат на автостоп — с каквото и да е превозно средство, стига да се движи. Властите са определили „ботелас“ — стопаджийски спирки, — където специално назначени държавни служители посочват кой да се качва на следващата спряла кола. Животът тук е много тежък — заключи Сара.

Та чак беше отврат.

Откакто бяхме пристигнали в Хавана, небето все беше ясно, обаче сега забелязах, че на хоризонта се трупат облаци.

— Дано са имали хубаво време за турнира — казах аз.

— Обичаш ли да ловиш риба?

— Аз не ловя риба. Клиентите ми ловят.

— Имам предвид дали ти харесва това, с което се занимаваш.

Ако ми харесваше, нямаше да пътувам по тази аутописта.

— Обичам морето.

— Моят апартамент е с изглед към морето.

— Както и моята яхта.

— Довечера заминаваме на нощен круиз с „Мейн“.

— Нямам търпение.

Напредвахме с добра скорост, макар че нямаше защо да бързаме. Имахме много време. Замислих се за Джак, Фелипе и тримата риболовци, които в момента трябваше да са в морето и да се състезават с другите девет яхти. Течеше четвъртият ден от „Пескандо Пор ла Пас“ и той щеше да е последен за „Голямата риба“ — по един или друг начин. Джак и Фелипе ни очакваха, само че не знаеха кога — и дали изобщо — ще се появим. Зачудих се дали моят помощник — капитан се тревожи за мене — или се тревожи за парите си. Е, имах две изненади за него. Аз щях да стигна до Кайо Гилермо, а парите — не. Всъщност ние дори нямахме представа дали флотилията още е там.

— Пусни радиото — помолих Сара. — Може да чуем нещо за турнира.

Тя включи ламповия апарат и купето се изпълни с пращене. Сара се досети, че станциите се настройват от хромираната скала, и известно време си поигра с нея, обаче се чуваше само кубинска музика и някакви развълнувани гласове — според нея лайнари, бълващи пропаганда.

На трийсетина километра от Санта Клара минахме през една неравност, радиото млъкна и тя го изключи.

— По-късно пак ще опитаме.

— Липсата на новини е добра новина.

— Ето ти и една лоша. Виждам полицейска кола в страничното огледало.

Погледнах в централното огледало и видях зелено — бял джип „Тойота“ на стотина метра зад нас. Караше в дясната лента на платното, което беше станало трилентово. Аз се движех в средната зад един голям камион и се престроих в лявата, настъпих педала до дупка, бавно се изравних с камиона и се скрих от погледа на катаджиите. Патрулката с висока скорост продължи напред по дясната лента. Аз изостанах и отново се престроих зад камиона.

А бе, през следващите три — четири часа щяхме да си играем на котка и мишка. Всъщност нямахме основания да смятаме, че полицията издирва „Роудмастър“ комби от 1953–та, само че вече — в осем сутринта — имахме много основания да смятаме, че издирват Сара Ортега и Даниъл Маккормик, изчезнали от хотел „Парке Сентрал“. Тъй че не биваше да прекалявам с тази игра, за да не привличам нежелано внимание.

Вече определено бяхме навлезли в хълмистия район и деветдесетте коня се напрягаха по нанагорнищата. Сара разгъна картата.

— Следващият голям град, Санкти Спиритус, е на половин час оттук. Аутопистата свършва трийсет километра след него.

— Жалко.

— След оттеглянето на Съветите режимът е останал без пари. Но имаме няколко възможности да продължим на изток и после на север към морската магистрала за Кайо Коко и Кайо Гилермо. — Тя проучи картата. — Има едно старо шосе, казва се Каретера Сентрал, което отива на изток към провинция Камагуей.

— Ще го запомним за другия път.

— Или за този.

Погледнах я и видях, че държи лист, който постави в скута ми. Погледнах го и установих, че е нашата карта на съкровищата. Трето копие, за което беше пропуснала да осведоми и мене, и Едуардо.

— Това е за теб — каза Сара. — За другия път. Или за този.

Не отговорих.

— Ти решаваш.

— Нямаме информация за нашия човек в Камагуей.

— Защо ни е? Нали имаме картата?

— Трябва ни камион.

— Открадни.

На тая жена наистина ѝ стискаше. Или ме баламосваше?

— Не знаем дали парите още са в пещерата.

— Ще разберем, когато отидем там.

— Предполагам, че въпросът е дали сме готови да поемем риска.

— Ние и без това сме изложени на огромен риск, Мак. Случайно да си забелязал?

— Забелязал съм. Само че сега не бива да излагаме товара си на още по-голяма опасност.

— Оставям те ти да решиш този проблем.

— Добре де… хм, животът е гадно копеле, нали така?

Тя не отговори.

Продължих да шофирам. Мислех си за моите три милиона долара, които изневиделица пак се бяха появили на хоризонта. Ако успеехме да стигнем до провинция Камагуей, без да ни арестуват, можехме да откраднем камион, да зарежем буика, да открием пещерата и да се отправим към Кайо Гилермо с дванайсет корабни сандъка, натъпкани с пари, след това довечера да се срещнем с нашия човек, ако наистина всяка вечер в седем ходеше в хотел „Мелия“, както го бяха инструктирали. Струваше ми се изпълнимо.

— На какво разстояние е провинция Камагуей?

Сара провери на картата.

— Границата на провинцията е на сто и петдесет километра. Оттам… ще продължим по твоята карта до пещерата.

— Добре… — Като оставех настрани логистиката и самоубийствения характер на това отклонение, трябваше да мисля за товара, който вече карахме, а и да реша дали Сара ме баламосва, или говори сериозно. Дали искаше да изкупи вината си за прекратената операция? — Ще си помисля.

— След час ще стигнем до град Сиего де Авила. Там трябва да завием на север към морската магистрала за Кайо Коко. Или да продължим на изток към Камагуей.

Е, морската магистрала или Камагуей? Първата опция щеше да е по-лесна и безопасна, ама пък и хонорарът ми щеше да е далеч по-скромен. Втората, ако успеехме, щеше да е пълен триумф — съдържанието на пещерата, плюс онова, което вече имахме в багажника, и каквото още измъкнех от Карлос в Маями.

— Едуардо гласува с „не“. Ти как гласуваш?

— Ти решаваш, Мак. Ако решиш да го направим, аз съм с теб. А ако се откажеш, не искам да чувам повече за трите милиона долара — никога.

Comprende? Е, признавам ѝ смелостта и яснотата.

— Както и да решиш, картата е твоя. Имам ти доверие и съм сигурна, че ще ми съобщиш, ако в бъдеще планираш пътуване до Куба.

— Знаеш, че не бих…

— Казах, че ти имам доверие.

— Благодаря. Ще взема решение преди да стигнем в Диего Девила.

— Сиего де Авила.

Нали и аз това казах?

Продължихме през хълмовете на областта Санта Клара, които бяха изумително красиви и нямаха нищо общо с афганистанските планини, освен безмълвното си заплашително присъствие над опасния път.

Пътувахме в мълчание и подминахме изхода за Санкти Спиритус. Десет минути по-късно магистралата стана двулентова и Сара каза:

— Аутопистата свършва след няколко километра. Трябва да излезем на Каретера Сентрал и да продължим на изток към Сиего де Авила.

— Добре.

Магистралата свърши и аз последвах трафика към КС, шосе с отвратителна настилка, и се влях в колоната от камиони и рейсове по двете мъчително бавни ленти. Стопаджиите край пътя подвикваха на минаващите превозни средства и забелязах неколцина, които приличаха на чуждестранни пешеходни туристи: русокоси, млади, безстрашни и нищо неподозиращи, отправили се на голямо приключение. Бог да ги благослови. Дано никога не видят онова, което на тяхната възраст съм виждал аз.

— Половин час до Сиего де Авила — съобщи Сара.

Погледнах я.

— Ти какво ще спечелиш, ако отидем в Камагуей?

— Две неща. Първо, ще изпълня дядовото обещание към клиентите му. И второ, ще изпълня собственото си обещание към теб.

Звучеше много благородно. Само че нямаше да ме мотивира да рискувам живота си.

— Знаеш ли какво, ако отидем в оная пещера и открием парите, ще си поделим моите три милиона.

— Благодаря. Но не го правя за пари.

— Никога не отказвай пари, които си заслужила.

— Давам ти тази възможност и за да не се налага да слушам мрънкането ти, че си изгубил три милиона долара.

— Прозвуча като „действай или млъкни“.

— Ти избираш.

— Много ти благодаря.

Движех се с около шейсет и пет километра в час и се мъкнех зад мудни камиони и селскостопански машини, които не бързаха за никъде. В насрещното платно забелязах един стар седан „Форд“ и се поуспокоих, че не бием на очи чак толкова много.

Сара отново се консултира с картата.

— Сиего де Авила има околовръстен път. Когато излезем на него, можем да продължим за Камагуей или да завием по Каретера Норте към брега.

Не отговорих и известно време пътувахме в мълчание.

Стигнахме до околовръстното шосе и настъпи моментът на истината. Първият изход водеше на юг, после стигнахме до изхода, по който се продължаваше на изток за Камагуей. Намалих и погледнах Сара, която обаче се беше отпуснала назад със затворени очи.

Пътят за Камагуей ме мамеше като пътя за Елдорадо и аз се поколебах, после махнах за сбогом на моите три милиона долара и излязох на Каретера Норте, за да потегля към морето.

След няколко минути наруших мълчанието.

— Ще те черпя едно в хотел „Мелия“.

Тя не отвори очи, но кимна.

А бе… щях да рискувам, ако бях сам. Обаче нямаше да изложа на опасност живота на Сара, нито можех да допусна да се случи нещо с тленните останки на забравените мъртъвци, които толкова време бяха чакали да се завърнат у дома при своите семейства, в своята родина. Джак щеше да го одобри. Никога не зарязваш труповете.

По Каретера Норте нямаше много трафик, пътят се спускаше по нанадолнище и колкото повече се приближавахме към брега, толкова по-ниски ставаха хълмовете.

— Още колко?

Сара вдигна клепачи и погледна картата.

— Трийсетина километра до град Морон, после петнайсет по пътя, който води до морската магистрала за Кайо Коко. Магистралата също е дълга петнайсетина километра.

Пресметнах наум и заключих, че разстоянието до Кайо Коко е шейсетина километра. Ако карахме с тази скорост, Щяхме да ги вземем за час. Погледнах си часовника. Тъкмо минаваше единайсет. Щяхме да стигнем в Кайо Гилермо към дванайсет и половина.

— Май ще успеем.

— Никога не съм се съмнявала.

— И аз.

— Съжаляваш ли за нещо?

— За какво?

— За парите.

— Какви пари?

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Някой ден ще се върнем.

— Обади ми се. Или се отбий в „Зеленият папагал“.

Сара не отговори.

Вдигнах картата на съкровищата от скута си и ѝ я подадох.

— Изгори я.

— Тя е твоя.

— Затова ти казвам: изгори я.

Тя я погледна.

— „Страхотен преход в планината Камагуей“. — Запали зипото на Джак, поднесе пламъка към хартията и я пусна да литне през прозореца.

Извадих пурата от джоба си и я протегнах към нея.

— На финалната права сме.

И си поделихме последната пура, докато се приближавахме към Кайо Гилермо и срещата ни с Джак, Фелипе, „Голямата риба“ и съдбата. Чудех се кога ли ще получа обещаната изненада.

47

Пресякохме живописното градче Морон и завихме по двулентов път, който минаваше покрай езеро и пресичаше огромно девствено мочурище. Ято розови фламинго се спусна към водата, за да налови обяда си.

По шосето като че ли нямаше никой друг.

— Къде са хората?

Сара откъсна поглед от птиците.

— Повечето хора ходят на курортните острови с кораб или самолет. От Торонто и Лондон има преки пътнически полети за летището на Кайо Коко, както и чартърни полети от цяла Европа.

— Какво привлича туристите?

— Топло е и е евтино.

— Ясно. — Европейците ще отидат и в ада, ако се докопат до евтин туристически пакет.

— А и както знаеш, това е едно от най-добрите места за риболов на света — продължи тя и се усмихна. — Дори в момента там май има риболовен турнир.

— Дано.

— Още са там, Мак. — И прибави: — Някой ден, може би скоро, американците ще заприиждат на тълпи, за да ловят риба.

Не и ако зависеше от Едуардо, Карлос и техните амигос. Ама пък можех — щом пак щеше да ми се налага да работя, за да се издържам — да правя чартъри от Кий Уест до Кайо Гилермо. „Две нации — една ваканция“. Трябваха ми само яхтата и нова самоличност.

Пътят продължаваше през тресавището и в далечината видях синя вода, която според Сара била Бая де Перос, Кучешкия залив, както и ивица суша, стигаща чак до хоризонта.

— Онова там е морската магистрала.

Блатата постепенно отстъпваха мястото си на по-дълбоките води на залива.

— Щом излезем на магистралата, няма да привличаме никакво внимание — увери ме тя.

— Какво ще правим през следващите шест часа?

— Каквото и да правим, не бива да се отдалечаваме от товара си.

— Аз бих се поизкъпал. Наоколо има ли нудистки плажове?

— Какво пишеше в пътеводителя, който трябваше да прочетеш?

— Не стигнах чак дотам, понеже не вярвах, че ще стигнем чак дотук.

— Добре, ще запълня празнотата в знанията ти. Първо, на островите няма много кубинци, освен онези, които през деня работят в курортите, съответно няма и виджилантес. Това не означава, че сред служителите в хотелите и ресторантите няма чиватос, но почти всички чужденци там са европейци, канадци и британци, които режимът не свързва с подозрителни дейности.

Това надали го имаше в пътеводителя. Явно идваше от друга книга.

— Дай пак да се пишем канадци — предложих. Миналия път ми беше помогнало да се изчукам.

— На островите има полицейско присъствие, но ми казаха, че не било масирано и строго.

— Много се радвам. Ама пък в моя пътеводител пишеше, че Кайо Гилермо било входно пристанище, следователно има пристанищна охрана и стражеви катери. Пристигането с кола е лесно. Заминаването с яхта — може би не толкова.

— Довечера ще разберем.

— Съвсем скоро ще разберем и дали флотилията още е тук, или са се прибрали в Кий Уест.

— Тук е.

— Ако не е, има ли резервен план?

— Ще научим, когато се срещнем с нашия човек.

— А ако не се появи?

— Ще се появи. И флотилията още е тук.

— Ще видим. И накрая, но не на последно място, полицията може да ме е свързала с „Голямата риба“ и да ни чака в Кайо Гилермо.

— Не, ще ни чакат при тол кабината на морската магистрала, където трябва да си покажем паспортите.

— Никой не ми е споменавал за тол кабини и паспорти.

— Пишеше го в пътеводителя, който ти даде Карлос.

— Има ли как да заобиколим тол кабината?

— Не. Но можем да заобиколим показването на паспортите си.

— Портфейл ли ще ми трябва, или пистолет?

— Нито едното, нито другото. — Тя извади от джоба си два сини паспорта и ми подаде единия.

Погледнах го и видях, че е канадски. Имаше къде — къде по-автентичен вид от моя паспорт от Републиката на раковината. Разтворих го на първата страница и се уверих, че снимката е същата като в истинския ми паспорт. Само че сега се казвах Джонатан Ричард Милс. Беше издаден в Торонто. Дори не си спомнях да съм бил там.

— Как се сдоби с тези паспорти?

— Чрез приятели.

— Ясно. — Прелистих страниците и видях няколко входни и изходни печата. Нямах представа, че съм бил на лондонското летище „Хийтроу“.

— Тези паспорти ще свършат работа на тол кабината, където само ги преглеждат, но няма да издържат проверка с четец за документи на летище.

— Ние ще се приберем вкъщи с яхта — напомних ѝ и я осведомих: — Сигурно вече са разпратили снимките ни от аерогарата и моята много прилича на тази тук.

— Дано от Министерството на вътрешните работи са забравили тол кабината на морската магистрала за Кайо Коко. А дори да не са, просто се усмихни на човека и му кажи „буенос диас“, докато той проверява канадския ти паспорт и ти взима двете ККВ.

— Добре. — Вперих очи в самотната тол кабина, разположена в средата на пътя, така че да обслужва и двете посоки. — Тука надали има електронно таксуване. А ти как се казваш?

Сара ми подаде своя паспорт.

— Ана Тереса Милс. Женени сме.

— Че кога сме успели?

— Това обяснява латиноамериканската ми външност, ако някой се замисли за лицето, отговарящо на името.

— Ясно. — Явно се беше сетил и някой в Щатите. — Знаеш ли испански?

— Un росо.

— Така ще минем ли метър?

— Ако не успееш да минеш през тол кабината, Мак, ще трябва да обърнем.

Не бях подозирал, че архитектите са толкова хладнокръвни и спокойни. Обаче после си спомних, че я е инструктирал — или обучавал — бивш агент от ЦРУ… пък може и да не беше бивш.

Докато се приближавахме към тол кабината, от един страничен път пред нас излезе пикап. В каросерията се возеха десетина мъже и жени, които пушеха и се смееха.

— Работници на островите — поясни Сара.

Почувствах се като у дома.

Човекът в кабината махна на шофьора да продължи, обаче аз знаех, че ще трябва да спра.

— Не му давай паспортите — предупреди ме Сара. — Нека сам ги поиска.

Спрях до тол кабината, усмихнах се, подадох две ККВ и поздравих униформения служител:

— Buenos dias.

— Buenos dias, senor… y senorita. — Той се поколеба. — Pasaporte, рог favor.

Протегнах му двата паспорта. Той ги прелисти, после ме погледна, после наклони глава, за да погледне Ана Тереса, която се беше навела към прозореца и му се усмихваше.

Той каза нещо на испански и ми върна паспортите. Адиос.

Продължих по морската магистрала.

— Добре че не поиска да види какво има в багажника.

— Това не е гранична проверка. — И прибави: — Казаха ми, че ще е лесно.

Не се поинтересувах кой ѝ го е казал.

— Като си тръгваме, ще си спестим тол таксата — отбелязах.

Двете ленти на магистралата не бяха много по-широки от една стандартна и отстрани нямаше мантинели. Основата на пътя беше изградена от купчини камъни. Разминахме се с един камион и трябваше да се свием толкова плътно встрани, че някой от нас спокойно можеше да се озове във водите на Кучешкия залив. Само някоя злополука ни трябваше.

— Колко е дълга тази магистрала?

— Нали ти казах, петнайсет километра. Наслаждавай се на гледката — посъветва ме Сара.

Продължих още по-бавно. Пътят ми напомняше за през морската магистрала, откъдето бях потеглил на тази ваканция. Над нас се носеха чайки и пеликани, в залива гъмжеше от водни птици.

— Ще ми се някой ден да се върна тук — каза Сара.

А на мене ми се щеше довечера да се махна оттук.

Магистралата представляваше почти права линия и в далечината се появи брегът на Кайо Коко.

Замислих се за служителя в тол кабината и това ме подсети за униформения на паспортния контрол на летище „Хосе Марти“ — оня, дето се беше обадил по телефона да спрат Сара.

— Полицията може да ни чака в отсрещния край.

— Вече нищо не можем да направим.

— Да. — Не можеше да става и дума да правим обратен завой.

Един самолет бавно захождаше за кацане към аерогарата на острова и когато се снижи, видях на опашката му кленовото листо на Еър Канада. И това ме накара да осъзная, че за останалата част от света Куба е просто туристическа дестинация. За нас тя представляваше наследство от Студената война, място, където американците бяха обичани или мразени, в зависимост от това на кого се натъкнеш.

Когато наближихме края на магистралата, видях край брега мангрови блата. Пътят завиваше наляво и можех ясно да огледам шосето, навлизащо навътре в сушата. Струваше ми се, че е чисто.

— Всичко май е наред.

Сара, която досега беше запазила хладнокръвие, дълбоко въздъхна. И после — като гръм от ясносиньото кубинско небе — ме попита:

— Какво искаше да кажеш с това „Обади ми се. Или се отбий в „Зеленият папагал“?

Ами, сигурно бях искал да кажа, че всеки си тръгва по своя път. Фройдистка грешка?

— Мак?

— Просто тъпа шега.

— Не беше смешно.

— Имаш право. — Това ли я беше измъчвало през цялото време? Тъй де, имахме си по-неотложни проблеми.

— Ако се измъкнем оттук живи…

Например този проблем.

— … нищо няма да е способно да наруши връзката между нас.

Гаджето ѝ дали имаше пистолет?

— Вярваш ли в това?

— Да. — И също я осведомих: — Цял живот ще пазя връзките с бойните си другари. — Само че не бях правил секс с тях.

— Обичаш ли ме?

— Да.

— Трябваше да го чуя… в случай че… се разделим.

— А ти?

— Няма нужда да питаш.

Хванахме се за ръце и излязохме от морската магистрала на остров Кайо Коко, където продължихме по тесен сенчест път.

— Завий наляво за Кайо Гилермо.

Следваща спирка — Кий Уест, щата Флорида, САЩ.

48

Кайо Коко, най-големият остров в архипелага, явно преживяваше строителен бум и край белите му плажове никнеха хотели и вили. Това беше друга Куба и аз се зачудих дали всички тези чуждестранни инвестиции очакват прииждането на американците. В такъв случай на инвеститорите можеше да им се наложи да почакат по-дълго, отколкото си мислеха.

Сара проучваше картата в пътеводителя си.

— Карай по този път и ще излезем на морската магистрала за Кайо Гилермо.

— Добре. — Забелязах няколко стари американски коли, навярно таксита, и една възрастна двойка даже ми махна да спра. И аз им махнах. — Дейв Кац трябва да дойде тук.

— Кой?

— Един таксиджия в Кий Уест.

— Самите ние трябва да се върнем тук. С твоята яхта.

Да не говореше за същата яхта, с която щяхме да избягаме от Куба?

— След пресконференцията в Маями надали ще ни посрещнат с отворени обятия.

Сара не каза нищо.

Излязох на магистралата за Кайо Гилермо, на която се бяха подредили въдичари, и видях, че един е уловил червен луциан.

— Обичаш ли суши?

— Не говори за храна.

Пясъчните брегове и плитчините край пътя бяха порозовели от стотици поклащащи се фламинго.

— Изумително е — каза Сара.

— Наистина.

Късата магистрала свърши и вече бяхме на Кайо Гилермо — не самият край на нашето пътуване, ама може би началото на края. Зависеше от това дали флотилията на „Пескандо Пор ла Пас“ още е там. И щяхме да разберем след десетина минути.

— Успяхме — заяви Сара.

Наистина.

— Къде е пристанището?

Тя провери в пътеводителя.

— Завий надясно.

На Кайо Гилермо не беше застроено като на Кайо Коко и по тясното шосе почти нямаше трафик, освен колела и таксита „Коко“. Пред нас видях надпис „Марина Марлин“, отбих в чакъления паркинг и спрях.

Пристанището се състоеше от няколко прилични наглед сгради край брега, включително голям навес, където риболовците носеха улова си, за да го претеглят и фотографират, докато си разказваха рибарски истории и жулеха бира. Наляво забелязах една по-занемарена постройка с кубинското знаме и реших, че това е дирекцията на входното пристанище. Отпред бяха спрели четири маслиненозелени военни коли и на дъсчената табела пишеше „Guarda Frontera“, а отдолу

— „Ministerio del Interior“, също като на затвора „Вила Мариста“. Тия задници бяха навсякъде.

Докато гледах натам, отвътре излезе мъж с маслиненозелена униформа, качи се на една от колите и потегли към нас. Подкарах към главната сграда на пристанището, обаче видях, че мъжът пътьом ни измерва с поглед.

Зад сградите се виждаха някои от кейовете, където почти нямаше пристанали яхти. Погледнах си часовника. Минаваше един и флотилията трябваше да е в морето. Освен ако не беше във Флорида.

— Ще ида да видя какво ще успея да науча. Ти остани при товара.

Сара прибави нещо на испански и въпреки че не го разбрах, схванах смисъла.

— Адиос и късмет.

Тя слезе от буика, закрачи към главната сграда и влезе.

Е, това пак беше от ония моменти, от които зависеха съдбата на операцията и собственият ни живот. Ако бяха наредили на флотилията да отплава от Куба, довечера заедно с други балсерос щяхме да се качим на някой сал.

Видях един трийсетметров катер, закотвен на стотина метра от пристанището — корпусът му беше боядисан в сиво и въпреки че не можех да различа маркировката, на кърмата му се вееше кубинското знаме, а на задната палуба имаше оръдейна кула. Определено не беше риболовен.

Отново ми хрумна, че тази операция прекалено много зависи от низ от събития, върху които нямаме почти или абсолютно никаква власт. Повече щеше да ми допадне план, който не разчита толкова на „vaya con Dios“.

От сградата излезе още един военен, погледна американското комби, качи се на колата си и потегли. Трябваше да е обедната почивка. Пък ние бяхме спрели точно пред дирекцията на Гуарда Фронтера, митницата и миграционната служба, чиито служители си изкарваха прехраната, като ти искаха паспорта. „Pasaporte, senor“. А бе, как точно ми беше името?

Сара излезе от сградата и по лицето ѝ не можах да позная дали ми носи добра новина, или щяхме да се прибираме вкъщи с плуване.

Тя се качи в колата.

— Добра новина. „Голямата риба“ засега е на трето място.

Никога не бях смятал третото място за добра новина.

— Щяха да наваксат, ако имаха още няколко дни. Добре, а сега накъде?

— Към хотел „Мелия“. Той е на няколкостотин метра нататък по улицата.

Излязох от паркинга и завих надясно по засипания с пясък път.

Първо минахме покрай хотел „Гранд Кариб“, после покрай заведение на име „Иберостар Дайкири“, което ми напомни, че трябва да пийна нещо.

— Завий тук.

Завих по дългата обточена с палми отбивка на хотел „Мелия“ — комплекс от розови сгради, заобиколени от добре поддържана буйна растителност. Тук бяха отседнали тримата риболовци, докато Джак и Фелипе живееха на яхтата. И пак тук довечера в седем със Сара щяхме да се срещнем с нашия човек в Кайо Гилермо. Ако изобщо се появеше.

Сара повтори информацията за хотела, която ѝ бяха дали.

— Срещу щедър бакшиш довечера ще можем да паркираме на отбивката и да държим под око колата от ей онези прозорци. Там е лоби барът.

Когато си бях представял тази сцена след разговора на гробището, се бях виждал да седя тук в камион с шейсет милиона долара в каросерията. Сигурно трябваше да се благодаря, че съм стигнал чак дотук. Само че щях ли да приема работата, ако знаех, че шейсетте милиона са евентуални? Не. Но пък можеше да се съглася, ако ми бяха казали за костите от „Вила Мариста“.

— Мак? Да тръгваме.

— Добре… обаче щом вече сме канадци, може още сега да си вземем стая тук и един след друг да се изкъпем и да поспим, докато единият от нас виси в бара. — Макар че нямах представа как ще правим секс, ако спазвахме тая схема. — Ще платим в брой.

— Звучи съблазнително, но трябва да покажем и визите си и да докажем как сме пристигнали и как ще си заминем.

— Добре де, дай тогава да вървим в бара.

— Не се очаква да пристигнем преди седем вечерта. Ще спазваме плана. — И прибави: — Има къде да отидем. Завий надясно по улицата.

Явно я бяха инструктирали какво да правим и какво да не правим тук. Аз знаех само — от разговора ни с нея на гробището — за лоби бара на „Мелия“ в седем. И сигурно не трябваше да знам повече, докато не се наложеше.

Излязох от отбивката и завих надясно по крайбрежната улица. Подминахме хотел „Сол Клуб“, очевидно последния по пътя. Нататък имаше ниска тропическа растителност и тук-там стърчеше по някоя палма, а надясно бяха белият пясъчен плаж и Атлантикът, където щях да съм довечера. Ако всичко минеше по плана, който щяхме да научим в седем.

Стигнахме до края на улицата и видях дъсчена табела с надпис „Playa Pilar“.

— Така се е казвала яхтата на Хемингуей — открехна ме Сара.

— Нямаше да се сетя.

— Кръстил я на героинята си от „За кого бие камбаната“. Ти би ли кръстил яхтата си на мен?

— Разбира се. — Стига да имах яхта. Ана?

Влязох в пясъчния паркинг, който не се виждаше от пътя заради високите храсталаци, и спрях под една палма. Имаше още няколко коли, а по-нататък към морето видях продълговата синя сграда със сламен покрив, която приличаше на плажен бар и ресторант.

— Може да убием известно време тук и да държим под око буика от задната тераса — каза Сара.

Явно бяха направили предварително разузнаване, което ме наведе на мисълта, че някой си знае работата.

Слязохме и взехме раниците си от задната седалка. Измъкнах глока от пояса си и го прибрах в чантата.

Отидохме в ресторанта, който се казваше „Ранчон Плая Пилар“, минахме през бара с неизненадващото име „Хемингуей“ и излязохме на дървената задна тераса. На пластмасовите маси седяха неколцина души, вариращи на възраст от стари до млади и на цвят — от съвсем бели до червени като рак. Замириса ми на пържени картофи.

Не се мяркаше обслужващ персонал, затова се настанихме на маса с прекрасен изглед към плажа и буика. В отсрещния край на терасата седеше двойка с три хлапета, които тичаха наоколо и изобщо се държаха противно.

— Искам деца — осведоми ме Сара.

— Аз ще си поръчам пържени картофи.

Отправих поглед към морето, отчасти скрито зад високи пясъчни дюни. Към плажа водеха дървени пътеки и на една наблюдателна кула видях хора с бинокли и фотоапарати. Прекрасно кътче от света.

Та седяхме си ние, вдишвахме аромата на пържени картофи и соления въздух и слушахме прибоя и хиперактивните малчугани. Все едно бяхме на почивка някъде на Карибите или в Южна Флорида. Ама не бяхме. Всъщност се намирахме в Куба, където, веднъж беше казала Сара, полицейската държава невинаги е очевидна.

Забелязах, че десетина от клиентите са по небрежно плажно облекло и са боси, докато ние със Сара приличахме на пешеходни туристи чак до обувките. И бях почти сто процента сигурен, че съм единственият на тази тераса с пистолет в раницата. Вписването в обстановката по-скоро е въпрос на нагласа, отколкото на дрехи, а опитите да се правиш на незабележим привличат вниманието.

Една млада сервитьорка по черен панталон и розова тениска дойде при нас и ни поздрави с „буенос диас“, докато ни оглеждаше, може би за да определи националността ни. „Аз съм канадец“.

Сара отговори на поздрава на испански и продължи на английски.

— Може ли обедното меню, рог favor?

— Si, senora.

Не беше ли сеньорита? Вероятно се беше състарила от пътуването.

— И една бира — прибавих аз. — Имате ли „Корона“?

— Si.

Има Бог! Обърнах се към Сара.

— Реши ли какво ще пиеш, Ана?

— Дайкири, Джонатан.

— Също като в Торонто. — Вдигнах поглед към сервитьорката. — Дайкири за сеньората, рог favor, а?

— Si. Веднага се връщам. — Тя се отдалечи.

— Ти си идиот — похвали ме Сара.

— Трябва да се потопиш в легендата си. Не са ли те учили на това?

Тя нямаше какво да ми отговори.

— Може ли да повисим тук до седем?

— Затварят в четири и половина. — Сара ме погледна. — Преди секретни срещи понякога е по-добре да си статичен. Друг път е по-добре да си мобилен.

— Добре са те научили.

— Чела съм романите на Ричард Невил.

— Недей да смесваш действителността с художествената измислица. — Което ме подсети за нещо. — Пазиш ли списъка на групата ни?

— Да. Взех го, в случай че се наложи да го използваме за прикритие. Защо?

— Искам да купя картичка с Хемингуей и да я пратя на Ричард.

— Съсредоточи се върху мисията, моля те.

— Аз имам много мисии в живота.

— Не и ако не изпълниш тази.

— Добре.

Отново се загледах към плажа. Пясъкът имаше сини и розови нюанси, водата искреше в тъмен аквамарин. По-навътре обаче забелязах пенещи се вълнички и в небето от изток на запад бързо се носеха разпокъсани облаци. Задаваше се буря.

Келнерката донесе напитките ни и две обедни менюта. Цените бяха само в ККВ, което директно отрязваше кубинците в собствената им народна република. Момичето обеща да се върне, за да вземе поръчката ни, само че ние не го пуснахме. И двамата си поръчахме специалитета на заведението, а именно салата от омари, и аз поисках две бутилки вода и „па-пас фритас“ — пържени картофи.

— Знаете ли откъде мога да купя пощенски картички? — поинтересувах се.

— Si. Вътре има.

— Gracias.

— Los banos? — попита Сара за тоалетните.

Сервитьорката ни упъти, взе менютата и се отдалечи.

— Какво ще правим с всичките ни кубински песо? — полюбопитствах аз.

— Ще ги запазим за другия път.

„Прати ми картичка“.

Тя вдигна раницата си и се изправи.

— Дръж товара ни под око.

— Намери ми картичка с Хемингуей.

Та седях си аз и се рехидратирах с короната, която, макар и внос от Мексико, ми навяваше спомени за дома. И зяпах морето със същия копнеж, с който се взираха във Флоридския пролив кубинците по Малекон. Тъй близо, ала тъй далеч, както се пее в прочутата песен.

Всъщност Кайо Гилермо се намираше на триста и петдесет километра от Кий Уест. Това правеше десетчасово плаване със скорост двайсет и пет възела, в зависимост от вятъра, вълните, приливите и отливите. Ако потеглехме в полунощ, щяхме да сме на Чартърния кей най-късно в десет сутринта, а в „Зеленият папагал“ — навреме за обяд. И Фестивалът на фантазията още щеше да е в разгара си.

Нещо повече, щяхме да сме в международни води един час след отплаването, на теория в безопасност от стражевите катери на Гуарда Фронтера.

Нямах представа как ще качим товара си на „Голямата риба“, обаче довечера в седем щяхме да научим и се надявах планът да не разчита прекалено много на молитви към Богородица. Иначе като капитан щях да го променя.

Едно от противните хлапета дотича при мене — шест-седемгодишно шопарче по бански. Държеше хартиена купа с пържени картофи, за които бях готов да му откъсна ръката. Малкият натика шепа картофки в устата си и ме попита:

— Ти откъде си?

— От Канада. Не си ли личи?

— Ние сме от Хамилтън. Ти откъде си?

— От Торонто.

— Говориш като американец.

— Върви си играй в морето.

— Американец си.

— Ти да не си чивато?

— Какво е това?

— Дай ми едно картофче и ще ти кажа.

Хлапето протегна купата към мене и аз награбих няколко картофа, преди да успее да я дръпне.

— Какво е… чови…

— Комемиерда. Умен човек. На испански. Кажи го.

Успя от втория опит и аз го посъветвах да използва думата пред обслужващия персонал.

Майка му му извика да не досажда на чичкото и хлапето избяга с пържените си картофи, като надаваше крясъци:

— Американци са!

Много ти благодаря, малкият. А бе, в Кайо Гилермо не беше престъпление да си американец, обаче в Куба беше престъпление да си Даниъл Маккормик и Сара Ортега. Трябваше да му покажа канадския си паспорт. Ако успееше да го заблуди, щеше да заблуди и полицията.

Сара се върна и реших да не ѝ споменавам за случката. Знаех, че не се плаши лесно, ама пък можеше да настои да си тръгнем преди да получа салатата си от омари.

Тя остави на масата няколко картички.

— Избери си една. Останалите ще запазим като сувенири.

Бях се надявал да запомня Куба с трите милиона долара, само че нямах право да говоря за това.

Разгледах картичките и се спрях на изглед с риболовна яхта и надпис „Кайо Коко и Кайо Гилермо, където е обичал да лови риба Ърнест Хемингуей“. Идеално.

— Скъпи Ричард, надявам се, че тениската ти е харесала и със Синди сте отишли в „Роландо“.

— А аз се надявам да я пратиш от Кий Уест.

— Така и ще направим.

Та седяхме си ние и се наслаждавахме на мига. Хвърлих поглед към буика на паркинга. На второ място по важност след безопасното ни измъкване от Куба беше тайно да пренесем товара си в Съединените щати. И това ме подсети за катерите на американската брегова охрана и Агенцията за борба с наркотиците. Обаче ние с Джак и „Мейн“ — понастоящем „Голямата риба“ — бяхме в компютърната система и се смятахме за благонадеждни корабопритежател и екипаж, а и познавахме част от граничарите по име и си приказвахме с тях по радиостанцията. Същото се отнасяше за митницата в Кий Уест. И бях наясно, че това е една от множеството основателни причини Карлос и неговите амигос да изберат тъкмо нас с Джак за тази интересна работа.

Донесоха салатите и пържените ни картофи и ние ги изядохме в мълчание, разделяйки вниманието си между морето и паркинга, където беше буикът — и където щеше да се появи полицията, ако дойдеше да ни търси.

Е, бяхме стигнали до Кайо Гилермо и вече знаехме, че флотилията още е тук. Това беше добрата новина. Естествено, имаше и лоша — със Сара бяхме обект на общонационално издирване. Само че Куба беше голям остров и като в повечето полицейски държави, полицията я биваше повече в сплашването, отколкото в полицейската работа. Бях сигурен, че залавят повечето бегълци по доноси от чиватос. И тъй като се намирахме в зона, свободна от такива, можеше да приемем, че сме в относителна безопасност.

Освен, разбира се, ако ченгетата не бяха направили връзка между мене и „Голямата риба“, което можеше да се е случило или да се случи по всяко време.

С това приключих анализа на силните и слабите страни и възможностите на противника. На ред идваха приятелите.

Първо, Едуардо продължаваше да е свободен електрон. Сигурно трябваше да го натикам в багажника на някоя кола в сервиза на Чико, обаче щях да разстроя Сара.

Второ, още не бях получил очакващата ме изненада. Нямах рожден ден, значи трябваше да е нещо друго. Дали пък планът не предвиждаше да ни зарежат двамата с Джак в Кайо Гилермо? Изненада! Обаче щяхме да им трябваме на пресконференцията — освен ако не ме бяха баламосали и за това. Все пак щяха да имат нужда от нас, за да преведем яхтата през бреговата охрана и да избегнем митницата. Пък и след като не носехме шейсетте милиона долара, вероятността с Джак да се окажем измамени рязко намаляваше. Ама не чак до нула.

И накрая, не можех да не си помисля — за последно до другия път — за трите милиона долара. Два за мене, един за Джак. Виж, това наистина щеше да ми промени живота. Ама пък парите може би още си бяха там и аз може би щях да се върна за тях със Сара — ако през следващите няколко часа нещо тука драстично не ни променеше живота.

Междувременно нашият човек в хотел „Мелия“ не знаеше коя вечер ще се появим, обаче се надявах ежедневно да ходи в лоби бара, както го бяха инструктирали. „Радвам се да ви видя тук“.

— Досети ли се каква е изненадата? — попита ме Сара.

— Не съм мислил за това.

— Ами… тогава може би трябва да ти кажа.

— Сега е моментът.

Тя се поколеба.

— Нашият човек в „Мелия“ е Фелипе.

Виж, това наистина ме изненада. Ама не чак толкова. А и от гледна точка на сигурността изглеждаше логично — така в операцията бяха замесени по-малко хора и самият той имаше интерес от успешната развръзка.

— Това е хубаво. — Само че защо Сара си мислеше, че няма да се зарадвам? Ами… щом бях толкова умен, трябваше да се сетя.

Вперих очи в нея и погледите ни се срещнаха.

— Добре… — Май загрях. — Добре… и?…

— Съжалявам, Мак. Трябваше да научиш преди да се срещнем с него.

Да бе. За да се държа така, все едно току — що сме минали на „ти“ след една седмица заедно. А бе, тия хора наистина не допускаха нищо да излиза от семейството.

Сара ме погледна.

— Ъъъ… не знам какво да кажа.

— И аз. Обаче как си я мислеше тази работа?

— Мислех си, че няма да стигнем чак дотук. Тъй че нямаше значение. Желаех те… сигурно трябваше да съм по-разумна.

А бе всъщност и аз често не мисля по-далече от оная си работа, но… трябваше да призная, че изпитвам… гняв ли? Не, по-скоро бях изненадан от чувствата си. Когато ставаше въпрос за някакво абстрактно гадже в Маями, това не ме смущаваше особено. А сега, след като можех да поставя на безликия ѝ и безименен приятел красивото лице и името на Фелипе, почвах да се измъчвам — сериозно.

— Кажи нещо.

Погледнах я и видях, че е разстроена.

— Когато се срещнем с Фелипе, ще се държа така, като че ли между нас не се е случило нищо — успокоих я аз. Шест пъти съм гледал „Казабланка“.

— Той и бездруго почти се е побъркал от ревност.

— Нямам представа защо.

— Защото е кубинец.

И това беше човекът, с когото щяхме да сме на яхтата цели десет часа! Е, имах пистолет. Както и той обаче. Спомних си, че я бях питал доколко го познава. „Срещали сме се“ — отговори ми тогава тя. Хм, сигурно. Спомних си и че във „Флоридита“ Сара ме попита дали Джак ме е питал дали спя с нея. Спомних си и че Джак ми каза, че Фелипе познавал Сара. Дали се беше опитвал да ми подскаже нещо? Може би. Въпреки че той обикновено не се церемонеше. Ама пък вече можеше да е почетен кубинец, купен от Едуардо. И като отворих дума за Едуардо, старата лисица знаеше какво става — или от Джак, или сам беше разбрал, взирайки се в очите на Сара, когато бяхме в сервиза на Чико. Спомних си и напомнянето му, че тя имала връзка в Маями, и как я беше погледнал, потвърждавайки репликата на нашия човек, на Фелипе де: „Радвам се да ви видя тук“.

Тъй че, да, бях имал всички необходими улики. Тогава защо не ги бях свързал в обща картина? Понеже любовта е сляпа.

Във всеки случай Едуардо нямаше как да се свърже с племенника си и да сподели с него подозренията си. И никога нямаше да го направи. Затова пак уверих Сара:

— Ще се държа като офицер и джентълмен.

— Само това ли ще ми кажеш?

— Какво друго да ти кажа?

— Искам да ми кажеш, че ме желаеш.

Може да беше гледала прекалено много кубински сапунки, на каквато и почваше да напомня нашият диалог.

— Нали каза, че ме обичаш?

— Обичам те. — И наистина я обичах. И точно затова трябваше да попитам: — Обичаш ли го?

— Обичах го. Но вече не го обичам. Иначе нямаше да правя секс с теб.

— Добре. Той обича ли те?

— Той бърка ревността с любов.

Никога не бях имал такъв проблем, ама пък бърках секса с любов. Само че не и този път.

Изобщо, чувствах се кофти. Не съм свикнал да съм страна от триъгълник.

— Довечера ще се придържаме към нашата версия и ще се оправяме, когато се приберем у дома.

Тя кимна и ме хвана за ръка.

— Когато се приберем, ще му разкажа всичко.

Нали щеше да му се обажда от Хавана? Обаче разбирах, че тогава Фелипе се е намирал на яхтата и Сара не е можела да се свърже с него по телефона. Вероятно беше забравила.

Тя се усмихна принудено.

— Обичам те, въпреки че нямаш пари.

Мерси, че ми го напомни. Но пък ми стана приятно и се усмихнах.

Сара се огледа за сервитьорката.

— Хайде да пием по още едно.

— Аз ще пропусна. Обаче ти си поръчай. — Изправих се и преметнах раницата си през рамо.

— Къде отиваш?

— Ще се разходя по плажа.

— Ще дойда с теб.

— Не. Трябва да се разделим — от тактически съображения за сигурност. Ако ни издирват, полицията няма да ни залови и двамата и единият от нас ще успее да отиде в хотела и да се срещне с нашия човек… с Фелипе де.

Тя също стана.

— Не…

— Сега командвам аз, както ще е и довечера, когато отново ще съм капитан на яхтата си. Тъй че свиквай да изпълняваш нареждания.

— Мак… не…

— Трябва да останеш при товара. — Хвърлих ключовете на масата. — Ще се видим в лоби бара на хотел „Мелия“, да речем, в шест и половина.

Сара изглеждаше искрено разстроена и вече почвахме да привличаме внимание, затова я целунах.

— Всичко е наред. Така е най-добре. Ще се видим след няколко часа.

И аз слязох надолу към плажа с раницата и глока. Хвърлих поглед през рамо да видя дали не е тръгнала подире ми, обаче я нямаше.

В любовта и на война човек трябва да взима тежки решения.

Изобщо, очертаваше се интересна вечер. И дано да нямаше повече изненади.

49

Тръгнах на запад по почти пустия плаж, после заобиколих до края на острова и продължих по южния бряг, обаче стигнах до мангрово блато и завих към вътрешността. Понякога се налага да разузнаеш терена, а друг път — да анализираш собствената си глава.

Известно време си пробивах път сред гъсталака, докато осъзная, че вървя и спя. В армията ме биваше в това занимание при дълги нощни преходи, но днес нямах друга цел, освен да остана сам, затова си намерих място под една висока палма и седнах на земята.

Извадих глока от раницата си, пъхнах го под тениската си и се облегнах на дънера. Във вътрешността на острова беше горещо и имаше много буболечки, така че не очаквах компания.

Като се замислех за всичко, трябваше да съм се сетил, че гаджето на Сара в Маями не е никой друг освен Фелипе. Както вече казах, бях имал всички необходими улики, обаче не ги бях свързал в обща картина. И не щото съм тъп, а понеже не бях искал да го направя. Майка ми му викаше на това „умишлено незнание“. И още му вика.

А бе, и преди съм попадал в такива ситуации, ама сега за пръв път гаджето щеше да е на яхтата, с която всички заедно щяхме да се отправим на нашето среднощно бягство. Аз, Джак, Фелипе и Сара. Щеше да се наложи да определим кой къде ще спи. Можеше да се получи неловко, нищо че всички щяхме да се преструваме, че в Куба съм се проявил като съвършен джентълмен.

Разбирах защо Сара ме е излъгала, разбирах и че в нея са се сблъсквали противоречиви чувства и по някое време е направила избора си. Самата тя обаче беше казала, че единственият начин това да не стане проблем в Кайо Гилермо е изобщо да не бяхме стигали дотук. Но ето че бяхме стигнали, напук на минималния шанс.

Втората страна от този триъгълник беше Фелипе. Хич не ми дремеше, че почти се бил побъркал от ревност, понеже гаджето му е само с мене. Все пак като мъж можех да му съчувствам. Даже ми беше харесал, когато се запознахме в Кий Уест. Стори ми се добре подготвен, самоуверен и благонадежден. Като се замислех обаче, сега съзнавах, че ме е преценявал и сигурно се е чудел дали съм от ония мъже, дето ще се опитат да му забършат гаджето. Ако знаех какво е положението, щях да го уверя, че не съм от ония мъже. Само че никой не ми го обясни и затова нямах възможност да проявя благородство. Ама пък получих възможност да се изчукам.

И защо никой не ми каза, зачудих се, че Сара и Фелипе са гаджета? Може да се бяха разбрали Сара да ми го каже. А ако не тя, защо не и Карлос или Едуардо? Хм, може би понеже действително са искали да се кача на борда, ако използвам този моряшки израз, и Сара Ортега е била една от многото лъскави блесни. Обаче Сара все пак ми беше казала, че има гадже. Само дето не му помнеше името.

В крайна сметка тази операция беше важна за Едуардо, Карлос и техните амигос и те бяха готови на всичко само и само да я реализират. Представях си какво са говорили на Фелипе, за да го убедят да се съгласи да прати гаджето си на опасна мисия с непознат хубавец. И какво е говорила Сара, за да увери Фелипе, че ще си остане добродетелна. Подозирах, че са давани обещания и е имало приказки за неща, по-възвишени и важни от някакви си двама души. А и може да бяха помогнали на Фелипе да преглътне ревността си с голяма сума. И никой не беше мислил за момента, когато всичко това ще си дойде на мястото.

После пък идваше Сара, обектът на желанията на толкова много мъже — аз, Фелипе, Едуардо и разбира се, Антонио. Карлос също я харесваше, но при него всичко беше само бизнес. Любовта е второстепенна клауза в договорите.

Обаче бях сигурен, че Сара е премислила всичко това повече, отколкото показваше — а може би повече, отколкото съзнаваше. На яхтата тя фино се закачаше и флиртуваше и аз усещах какво прави. Знаех и че много преди да стигнем в Хавана е била наясно, че накрая ще се озовем в кревата. Тъй де, аз се съмнявах, но не и тя. И още първия ден в хотел „Насионал“ ме бе осведомила, че ще се загаджим. Тъй че поне тя не се преструваше пред мене или пред самата себе си, че е била съблазнена. И ми беше дала да разбера, че сключваме сделка: секс срещу надеждност и ангажираност с операцията.

Само че такива сделки имат неочаквани последици. Да се влюбиш например. Точно това се беше случило.

Сега трябваше да затворим кръга, да продължим с операцията и да внимаваме преливащите ни от страст, ревност и омраза сърца да не я преебат в последното действие. Кий Уест вече се мержелееше на хоризонта. Само че на руля щяхме да сме ние с Джак. А Фелипе и Сара щяха да седят един до друг на носа — или в каютата. Дали да не издам капитанска заповед — без чукане на борда?

Щеше да е интересен круиз. Само че първо, коктейлите в седем вечерта. После среднощно бягство покрай кубинските катери.

Затворих едно око и потънах в онова полусънно състояние, което бях усъвършенствал в армията, с едната ръка на пистолета и нащрек с едната половина от мозъка ми.

Помня последната си съзнателна мисъл. В Куба Сара наистина вярваше, че е влюбена в мене — палми, опасност, дайкири, луна и любовни песни. Щяхме да видим как ще е в Кий Уест и Маями. Обаче първо трябваше да стигнем там.

50

Събудих се от следобедната си сиеста, прибрах глока в раницата и си проправих път сред гъсталака към улицата, която водеше към хотел „Мелия“.

Тъкмо минаваше шест, слънцето се спускаше към хоризонта и крайбрежната улица пустееше. До хотела имаше около три километра и щях да стигна за по-малко от половин час, ако ускорях ход или някоя полицейска кола предложеше да ме качи до там.

Като стана дума за това, изпитвах известни угризения, че съм зарязал Сара сама, обаче тя можеше да се грижи за себе си и разделянето ни наистина беше добър тактически ход. А и ме беше ядосала.

По време на полудрямката си не бях получил потресаващо откровение, подсъзнателно прозрение или емоционално облекчение. Всъщност още бях ядосан.

А най-много се ядосвам, когато хората ме лъжат. И освен това бях ядосан на Карлос и Едуардо. Карлос имаше много да ми обяснява, когато се приберях. Едуардо беше ходещ мъртвец, така че щеше да мине метър.

Като се замислех, най-много бяха баламосали Фелипе. И щяха да продължат да го баламосват.

Подминах „Сол Клуб“ и напред видях „Мелия“. Погледнах си часовника. Беше шест и половина. Забелязах, че тук слънцето залязва малко по-рано, отколкото в Хавана. Забелязах и че небето е покрито с бързо движещи се облаци.

Ускорих ход и минах по обточената с палми отбивка на хотела, задъхан и потен. Заозъртах се за буика, но не го видях. Мамка му.

Тъкмо се канех да попитам служителя, който паркираше колите на гостите, дали е виждал красива дама с красива американска кола, когато комбито спря пред входа на хотела. Сара ме видя, обаче остана зад волана и поговори на испански с един от служителите, после му подаде няколко сгънати банкноти и паркира сама на отбивката. Слезе с раницата си, заключи вратите и тръгна към мен.

Нямах представа какво да очаквам.

— Направо се поболях от тревога за теб — каза Сара.

— Добре съм. А ти?

— Пука ли ти?

Предстоеше тежка вечер.

— Дай да пийнем по едно.

Влязохме и намерихме лоби бара, слабо осветено заведение на име „Лае Оркидеас“, въпреки че наоколо не забелязах никакви орхидеи. Затова пък имаше много свободни маси и Сара помоли на английски салонната управителка да ни настани до прозорец, понеже искала да вижда буика си, в багажника на който имало седемнайсет черепа и титулос де пропиедад, макар да не ѝ обясни всичко това де.

Оставихме раниците си на пода и седнахме един срещу друг. Липсваше ни само Фелипе, за да оформим триъгълника.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — призна Сара.

— Къде можех да се дяна?

— Мислех, че ще свалиш някоя на плажа.

Ей, как не се сетих за това?!

— И се тревожех да не те спрат.

Хрумна ми, че тази операция спокойно може да продължи и без мене.

— Това щеше да реши поне един от проблемите.

Тя се наведе към мен.

— Ако не беше дошъл, щях да обърна всеки камък на този остров, за да те намеря.

— И аз.

Сара се отпусна назад и си погледна часовника, после се заозърта.

— По това време повечето гости са на терасата и тук обикновено е празно.

Не се впечатлих особено, че Карлос — или някой друг — е пратил дозор да разузнае терена. Но пък отново се успокоих, че има план да ни измъкнат оттук.

Във връзка с това, като се имаше предвид, че със Сара най-вероятно сме обект на полицейско издирване, нямаше да е съвсем безопасно да се срещнем с Фелипе на обществено място. Първоначалният план предвиждаше, че нашето изчезване от йейлската група може да предизвика реакция на полицията, но че властите няма да проявят особено усърдие в търсенето на двама току — що загаджили се туристи и ще се позабавляват, обикаляйки нудистките плажове край Хавана. Ама заради оня лайнар Антонио Сара Ортега и Даниъл Маккормик сега бяха заподозрени в… каквото там ни подозираха. Пък ние си седяхме в лоби бара на хотел „Мелия“ и аз се чудех дали показват снимките ни от летището по Теле Ребелде.

В бара цареше романтичен сумрак и през последната седмица външността ни се беше поизменила, тъй че сервитьорката надали щеше да се разпищи: „Ето ги американците, дето ги издирват!“. Съвсем скоро щяхме да разберем.

Сара се взираше в мен и аз ѝ отправих неискрена усмивка.

— Къде беше? — обвиняващо попита тя.

— Поразходих се. А ти?

— Останах там, където ме заряза, докато в пет не ме изритаха, и после седях в колата, ревах и се тревожих за теб.

„Даниъл Маккормик, ти си истинско говно“.

— Просто имах нужда да се поразходя.

— Повече не прави така.

Не можех да ходя по вода, затова обещах:

— Няма.

— Остави ме аз да платя сметката.

— Тази вечер аз ще те черпя. — Освен ако не ни почерпеше Фелипе.

Появи се сервитьорка по нещо като саронг, поздрави ни и не се разпищя за полицията.

— Гости на хотела ли сте? — попита направо.

— Отседнали сме в „Соло Клуб“ — осведоми я Сара. — Ще платим с ККВ.

— Si, senora.

Сара си поръча дайкири — също като в Торонто, — а аз помолих за диетична кока-кола, за да запазя ума си ясен.

— Трябва да опитате нещо местно — посъветва ме Сара и се обърна към келнерката. — Бихте ли дали на господина „Куба Либре“? — И пак към мен: — Пили ли сте някога този коктейл?

Усмихнах се.

— Веднъж. На моята яхта.

Сервитьорката отиде да изпълни поръчката ни и Сара ме попита:

— Ветроходец ли сте?

— Риболовец съм.

— И за какво хвърляте въдицата си?

— За мир.

— Това си го биваше.

Тя ме погледна.

— Сара Ортега. Обичате ли ме?

— Да.

Сара се наведе към мен.

— Може ли да започнем всичко отначало?

С други думи, можех ли да забравя цялото баламосване. Защо не? Животът е кратък.

— Дадено.

— Единствените лъжи, които ще чуеш от мен, тази вечер или изобщо някога, ще са насочени към Фелипе.

Сещах се за едно подобно обещание, обаче кимнах.

— Добре.

— Ще бъдем ли пак заедно, когато се приберем?

— Много бих искал… но… нали знаеш, понякога, когато хората попадат заедно в опасна ситуация…

— … виждат истинската същност на другия. На мен ми харесва това, което виждам. — И ме погледна в очите.

— И на мен. — Бях се справил страхотно. Сара също.

Донесоха напитките ни и се чукнахме. „За тебе, малката!“

Включете саундтрака на „Казабланка“.

— Предполагам, че се очаква да знам за вас двамата с Фелипе.

Тя кимна.

— Трябваше да ти го кажа.

— Кога?

— След кацането ни на летището.

Май си спомнях, че когато през първия ни ден в Хавана се разхождахме при „Насионал“, ми беше казала, че няма гадже, което влизаше в пълно противоречие с казаното от нея на яхтата. По-късно обаче призна — след секс, — че всъщност имала гадже. Би трябвало да си водя записки.

— И наистина ти казах — напомни ми Сара.

— Благодаря ти за откровеността. — След което я посъветвах: — Понякога и едно име е от полза.

— Какво щеше да промени това?

Основателен въпрос. Ако знаех, че слагам рога на своя съотборник Фелипе, щях ли да легна с нея?

— Мак?

— Вече няма значение. Въпросът е чисто хипотетичен.

— Държиш се като Карлос. Така говорят адвокатите.

— Никога не са ме обиждали толкова.

— Хайде да сменим темата.

Така пък говорят жените. Обаче не го споделих с нея.

Тя се отпусна назад.

— Малко съм нервна.

— Пийни си.

— Струва ми се, че той само ще ни погледне и…

— Той вече знае. Или си мисли, че знае. Или просто е ядосан, че цяла седмица сме били заедно денонощно.

Сара само кимна.

— Ще говорим по работа. А работата ни е да се разкараме оттук, без да ни убият. — Уверих я: — Той е наясно, тази вечер това е главната му грижа. Ти си на заден план.

— Бива те да накараш една жена да се почувства специална.

Съгласих се с нея:

— Аз съм безнадежден романтик.

Споменах ѝ също опасението си да не ни познаят, ако снимките ни са били разпратени из страната или са ги показвали по телевизията.

Сара явно беше мислила за това или я бяха инструктирали.

— Обикновените кубинци не искат да имат нищо общо с полицията и се проявяват като добри граждани само ако издирваният е убиец или изнасилван. Не им пука за враговете на режима. — И прибави: — Повечето кубинци харесват американците.

— Ние сме канадци.

— Друг е въпросът с чиватос, но както имаше възможност да се увериш с Антонио, повечето чиватос първо гледат да те изтръскат и чак после се обаждат в полицията. — След което ми напомни: — На курортните острови почти няма такива.

— И един стига. Ами ако Министерството на вътрешните работи е обявило парична награда за информация, която да доведе до арестуването ни?

Тя се позамисли.

— Хм… това вече ще е проблем. Само че ние няма да останем тук дълго, след като се срещнем с нашия човек… с Фелипе де. За участниците в турнира е резервирана допълнителна стая в „Мелия“ и Фелипе би трябвало да има ключ от нея. Ще се скрием там и ще се освежим, докато стане време да тръгнем и да качим товара на яхтата.

— Добре. А кой ще остане да държи под око товара, докато другите двама са в стаята?

— Ще решим, когато дойде Фелипе.

Виж, това щеше да е интересно. За себе си твърдо знаех, че нямам никакво желание да влизам под душа с Фелипе.

— Сега най-после известно ли ми е всичко за операцията?

— Фелипе има информация, с която аз не разполагам. Например как да се качим с товара на яхтата.

— Ясно. — Що се отнасяше до превозното ни средство, ако някой от нашите амигос в Хавана доброволно или принудително пропееше в полицията за черен буик „Роудмастър“, модел 1953–та, щяхме да си имаме сериозен проблем, който отстъпваше единствено на възможността полицията да ме е свързала с „Голямата риба“. Трябваше колкото може по-скоро да разкараме комбито оттук. И колкото по-рано отплавахме, толкова по-добре.

Сара седеше така, че през прозореца да вижда колата и входа на бара. Аз бях с гръб към тях и нямаше да разбера кога е пристигнал нашият човек — Фелипе де, — докато не зърнех нейното щастливо и изненадано изражение. Или не чак толкова щастливо, ако идваха от полицията.

Тя непрекъснато си поглеждаше часовника.

— Закъснява.

— Сигурно ще обърне някоя и друга чаша преди да дойде.

— Ти така ли щеше да направиш?

— Може и да съм го правил в подобни ситуации.

Сара впери очи в мен.

— Ти си си готин и без да си чак такъв мачо.

— Хубаво е човек да е честен. Стига да е и безстрашен.

Тя се усмихна, после погледна над рамото ми и разбрах, че се е появил Фелипе.

— Кажи ми, че ме обичаш — помоли ме Сара.

— Обичам те.

Тя се изправи и се усмихна.

— Я виж ти кой е дошъл!

Станах на крака и се обърнах. Беше Фелипе. Каква изненада!

51

Фелипе дойде при нас. Носеше дънки, сандали и тъпа тропическа риза на ананаси.

Погледна ме, после отправи ослепителна усмивка на Сара.

— Радвам се да ви видя тук. — И наистина изглеждаше щастлив. И облекчен, че вижда гаджето си живо и здраво. Фактът, че вижда и мене жив, май не го ентусиазираше чак толкова.

Срещата ни трябваше да изглежда случайна, затова Фелипе и Сара се прегърнаха и се целунаха два пъти по бузите, след което той ми подаде ръка. Стиснах я.

— Не сме се виждали от Кий Уест — каза Фелипе. — Как си?

Добре че не ме попита и какви съм ги вършил.

— Бива. Добре изглеждаш.

— Благодаря. А ти изглеждаш…

Небръснат, некъпан и май мъничко гузен.

— Може ли да седна при вас?

— Заповядай — поканих го аз.

Фелипе повика сервитьорката, която явно познаваше, понеже през последните няколко дни беше идвал тук да ни чака.

Поръча си дайкири и ние със Сара последвахме примера му. Какво пък, по дяволите?

— Е, какво ви води в Кайо Гилермо? — попита Сара моя съперник, докато келнерката още беше при нас.

— Ти.

Фелипе се усмихна, но очевидно се терзаеше дали съм я виждал гола.

Изглеждаше почернял и в отлична форма. Беше по-млад и от мене, и от Сара, и се зачудих какво е намерила в него. Нямах представа с какво се издържа, когато не е помощник — капитан на „Голямата риба“, обаче нещо ми подсказваше, че се занимава с търговия. Може би с дамски чанти.

Фелипе се огледа, за да се увери, че сме сами, и попита Сара:

— Как се справихте?

— И добре, и зле.

— Разкажи ми за второто.

— Не ходихме в Камагуей.

Това не го зарадва.

— Какво стана?

Тонът му не ми хареса и аз любезно му отговорих:

— Няма значение какво е станало. Важното е, че не сме ходили в Камагуей. Едуардо да ти е казвал нещо?

Фелипе ме зяпна.

— Последния път, когато се видяхме, още не беше решил за Камагуей.

— Е, междувременно е решил. Как е Джак?

— Добре. И ще се зарадва да научи, че сте успели.

„Да ти е споменавал, че сигурно чукам гаджето ти?“

— Не биваше да се срещате с Джак в Хавана — каза той. Държеше се малко по-наперено, отколкото на предишната ни среща.

— Всъщност в Хавана не биваше да срещна Едуардо. Фелипе нямаше какво да ми отговори.

— Как беше чичо, когато го видяхте? — попита той Сара.

— Щастлив — увери го тя. — Готов да се завърне у дома. Фелипе кимна.

— Той ходи по пътищата на Господ.

— Ходи с прекалено много информация — уточних аз.

— Нищо не разбираш — открехна ме Фелипе.

За малко да му отговоря: „Сара се опитваше да ми обясни“, обаче навреме захапах коктейлната си бъркалка.

— Моля се за него — каза Сара.

Фелипе също заяви, че се молел. Виждах, че между тях има много общо.

— Пистолетът още ли е у теб? — попита ме той.

— Защо да не е?

— Бих могъл да го взема, ако не ти се носи.

Зигмунд Фройд би казал, че всъщност му се иска да ми откъсне оная работа. Не му отговорих.

Сервитьорката ни донесе напитките и Фелипе ни попита заради нея:

— Тук ли сте отседнали?

— Не — отвърна Сара. — В „Соло Клуб“.

— Също като в Торонто — обадих се аз.

Момичето си тръгна и Фелипе ме информира:

— Тук са отседнали участниците в турнира. Има една свободна стая, в която може да се освежите преди нашия круиз.

— Сара вече ми обясни.

Той ме изгледа така, като че ли имам нужда от баня.

— Ключът е у мен. Ти иди пръв и когато се върнеш, ще отидем ние със Сара.

Сериозно? Едва ли.

— Имаме доста за обсъждане.

— Ще ни остане време, след като със Сара се върнем. — Фелипе се усмихна. — Трябва ми истински душ след пет дни на твоята яхта.

Наведох се към него.

— Дай да ти обясня нещо. Когато се качим на яхтата ми, аз поемам командването. Ще ти обясня и още нещо — ти не командваш никъде.

Та вторачихме се ние един в друг и ако имахме рога, щяхме да ги сплетем.

Накрая Фелипе отстъпи.

— Душът може да почака.

— Благодаря ти — каза Сара.

Явно малко се страхуваше от гаджето си — или пък беше гузна.

— Кога ще отплаваме? — попитах.

— Към единайсет.

— Защо единайсет?

— По две причини. Първо, пристанищната охрана. Гуарда Фронтера — граничарите — имат два стражеви катера и ние е Джак ги наблюдавахме. Единият излиза по залез-слънце и се прибира към три — четири през нощта. Другият, по-бързият, излиза към полунощ и се прибира призори. Така ще имаме един час преднина.

— Тогава да тръгнем по-рано и ще имаме два часа преднина.

— Не може. Втората причина е приливът. Той започва в единайсет часа и дванайсет минути и аз ще докарам яхтата в мангровото блато от южната страна на острова. Мога да вляза в блатото само при прилив. Там ще се срещнем с вас.

Бях си мислил, че ще натоварим сандъците на кея, и не бях сигурен дали „Мейн“ ще може да влезе в мангрово блато.

— Имаме да товарим само два сандъка. Защо не отплаваме от пристанището?

— Защото граничарите ще питат какво правите, кои сте и какво качвате на борда, и тъй като не ви познават, ще ви искат паспортите и туристическите визи — малко нетърпеливо поясни Фелипе.

— Всъщност искат дарение за пенсионния си фонд.

Той кимна.

— Не искам двамата да си имате вземане — даване с тях.

Май си знаеше работата. Ако престанеше да мисли, че съм чукал гаджето му, щеше да успее да се съсредоточи върху голямото бягство.

— Значи ще се срещнем в мангровото блато, така ли?

Фелипе отново кимна.

— Мястото е било проучено преди няколко месеца. Аз също го проверих и ви начертах карта.

Явно всеки кубинец се смяташе за Магелан.

— Един черен път отива до плаващ кей в блатото — продължи той. — Местните и туристите обикновено ходят там през деня и по пътя може да мине тежко транспортно средство. С каква кола сте?

— Комби „Буик“ — отвърна Сара.

Фелипе я погледна.

— Какво има в двата сандъка?

— Щом чичо ти не ти е казал, няма нужда да знаеш — отрязах го аз.

— Струва ми се, че знам.

— Тогава не питай.

Той понечи да отговори нещо, обаче се отказа, допи си дайкирито и даде знак на сервитьорката да му донесе още едно. Не исках да се напие, затова го предупредих:

— Това ти е последното. — После го попитах: — С Джак ще можете ли да изкарате яхтата от пристанището в единайсет?

— Гуарда Фронтера само трябва да ми разпишат деспачо — пропуск де — за нощен риболов. Ще го уредя, когато се прибера на пристанището. Щом сме само ние с Джак и тримата ни риболовци не са на борда, граничарите няма да си помислят, че искаме да избягаме от Куба по някаква параноична причина.

— Какво ще стане с риболовците след нашето изчезване?

— Утре сутрин ще са също толкова изненадани, колкото и Гуарда Фронтера. Би трябвало да издържат разпита. — И прибави: — Имат самолетни билети за Мексико Сити в последния ден на турнира.

Освен ако не ги тикнеха в затвора. Е, всяка операция дава косвени жертви.

— Добре. И си сигурен, че можеш да вкараш яхтата в мангровото блато?

— Не, не съм сигурен, Джак също. Но таблицата на приливите и отливите показва, че при прилив на онзи кей има над два метра вода. Според Джак „Мейн“ газел около метър и половина в зависимост от товара, а ние нямаме много гориво.

Не бях сигурен, че трябва да се доверява много на таблицата.

— Широчина на прохода?

— В мангровата гора е изсечен път за туристическите корабчета, който стига от кея до Бая де Перос, Кучешкия залив.

Хареса ми, че преведе името.

— Ще вляза на заден, ще качим товара и ще отплаваме.

Щях да съжалявам за буика. Ама не чак толкова, колкото за червеното „Порше“ 911.

Не ми се киснеше на масата прекалено дълго, а още не бяхме решили въпроса кой и кога ще се качи в стаята. Бях ли готов да оставя Фелипе и Сара да отидат заедно? И дали Сара щеше да се съгласи да се жертва в името на мисията? Останете на тая честота.

Е, когато се чудиш за какво да говориш, най-добре обсъди времето.

— Как е времето? — попитах Фелипе.

Той отпи глътка дайкири.

— Разваля се. — Погледна към прозореца. — Развива се късна тропическа буря и в момента е на шейсетина километра източно оттук. Придвижва се на запад — северозапад с десетина — петнайсет километра и би трябвало да удари… — той си погледна часовника — към полунощ. Може би малко по-рано или по-късно. Тук човек трудно може да получи точна прогноза.

— Как е вятърът?

— Между трийсет и четирийсет възела. Вълните са от един и половина до три метра.

— Би трябвало да успеем да изпреварим бурята — добави Фелипе с престореното равнодушие на печен моряк. — Зависи от скоростта и посоката ѝ.

Мерси, че ме светна за очевидното. Сара изглеждаше малко разтревожена и аз я успокоих:

— „Мейн“ може да се справи и с много по-лошо време. — „Ако на руля съм аз“. — Бурята даже ще ни помогне със стражевите катери.

Фелипе се съгласи и ни съобщи една добра новина.

— Казаха ми, че обикновено не излизали при лошо време. Тъй като патрулират главно заради салджиите, спокойно може и да не излизат в такава нощ, в която едва ли някой ще се опита да избяга от този рай. — И се усмихна.

Сара отвърна на усмивката му.

— Освен това гледат да пестят гориво — поясни Фелипе. — Режимът е във фалит.

Очертаваше се да е като бягство от швейцарския флот. Освен ако кубинското Министерство на вътрешните работи не ни издирваше под дърво и камък.

— С какви стражеви катери разполагат? — попитах.

— Както вече казах, тук имат два катера. Преди са били седем, подарък от руснаците, но след икономическия срив в Кайо Гилермо са останали само два. Единият е двайсет и пет метров „Жук“ или както им казват руснаците, тип „Гриф“. Развива до към двайсет и пет възела, също като „Мейн“. — Погледна Сара, поколеба се и добави: — Въоръжен е с две двуцевни дванайсет цяло и седем милиметрови картечници с ръчно управление. Екипажът е от единайсет души.

Надали знаеше всичко това от кубинския екипаж или от публично посещение на катера. Вероятно го бяха информирали приятелите на Едуардо в Маями.

Фелипе отпи от дайкирито си и продължи:

— Това е катерът, който излиза по залез — слънце и се прибира в три — четири през нощта. Патрулира на запад покрай брега и следи за салджии, които не може да засече с радара си. Радарът му обаче ще засече малък плавателен съд, който евентуално е бил откраднат за бягство от Куба. Ако ни забележат или ни засекат с радара, жукът няма как да ни настигне с максималната си скорост, но няма и да изостане и ако е достатъчно близо, може да ни сигнализира и да нареди да спрем или… — Той отново погледна Сара. — Или да даде предупредителни изстрели.

Да де. Трудно можеш да пренебрегнеш картечен обстрел.

Фелипе се обърна към мен.

— Мисля, че с нашата скорост ще успеем да им избягаме.

— А и ние имаме радар — казах.

Той кимна.

— Освен това половината руска електроника на онези корита не работи, пък и екипажите не са добре обучени да работят с нея.

Сигурно бяха ходили на училище заедно с Джак. Е, изглеждаше по-лесно, отколкото очаквах. Зачудих се какво да направим, за да изравним силите.

Фелипе си допи дайкирито и се огледа за сервитьорката.

— Поръчай си кафе — предупредих го.

Това явно не му хареса, обаче той не възрази и се върна към деловата част.

— Добре, вторият катер е тип „Тарантула“ — или „Стенка“ по нашата класификация. Излиза към полунощ. Голям е, трийсет и седем метра, и развива между трийсет и осем и четирийсет възела.

Това беше стражевият катер, който бях видял закотвен в пристанището. Нямах желание да го видя пак в открито море.

— Заради скоростта си той представлява сериозна опасност, а и е достатъчно голям, за да плава при всякакво време.

— Фелипе изпи утайката на дайкирито си и продължи: — Има трийсет и четири членен екипаж, но обикновено на борда са само половината. Радарът му е модерен, обаче и той не работи винаги и екипажът не е добре обучен.

— Въоръжение?

— Няколко картечници с ръчно насочване и по едно трийсетмилиметрово двуцевно скорострелно оръдие с радарно насочване на носа и кърмата.

Точно това бях видял в пристанището. Фактът, че са с радарно насочване, означаваше, че могат да те улучат в мрака даже в бурно море и мъгла. Лошо. Може би трябваше да поръчам по още едно дайкири.

Фелипе погледна Сара и я успокои:

— Не би трябвало да стрелят по съдове, които бягат от Куба.

— Обърна се към мен. — Сигурно си спомняш един международен инцидент преди двайсетина години.

Тогава съм бил на петнайсет. И изобщо не съм се интересувал от международни инциденти.

— Припомни ми.

— Група кубинци откраднали буксира „Тринайсети март“ и се опитали да избягат с него. Катер на Гуарда Фронтера ги залял с пожарни маркучи, но буксирът не спрял и граничарите го потопили, като неколкократно го блъснали. Удавили се седемдесет и двама души, сред които двайсет и три деца. Станал голям международен скандал и тогава режимът обещал да не обстрелва и изобщо да не използва сила, за да спре бягащ кораб.

— Тогава какво те безпокои?

— Безпокои ме това, че са лъжци. Може и да не дадат предупредителни изстрели, които случайно да те улучат, може и да не те вземат на таран, обаче със сигурност ще те вземат на абордаж.

Нещо като „Карибски пирати“.

— Добре, мисля, че анализирахме опасността, само че ние не сме кубински бегълци. Всъщност сме американци, „Голямата риба“ е от флотилията на турнира и ти имаш разрешение за нощен риболов.

— Ако ни засекат с радара, няма да знаят всичко това. Ще ни повикат по радиостанцията или по мегафона и ще ни наредят да спрем. Тогава може да спрем и да им позволим да се качат на борда, ако искат, или да им обясним по радиостанцията кои сме и да се надяваме, че няма да дойдат да проверяват паспортите и товара ни, за да измъкнат бакшиш от нас. Но…

— Няма да се качват на борда — уверих го аз.

Фелипе кимна.

Сара погледна кубинското си гадже и заяви:

— Няма да се оставя да ме заловят жива.

Той не знаеше какво да ѝ отговори и смотолеви:

— Може да не зависи от нас.

Сара впери очи в мен.

— Ако успея да изляза в открито море, „Мейн“ е в състояние да избяга на по-голям съд, даже да развива четирийсет възела. — Самата истина. Обаче и тримата бяхме наясно, че няма как да избягам от скорострелно оръдие с радарно насочване.

— Имаме още един проблем — осведоми ни Фелипе. — Горивото. Нарочно не сме зареждали много, за да не натежим. — Погледна ме. — По твоя заповед. Но досега винаги сме имали достатъчно, за да стигнем до Кий Уест. Днес се прибрахме към четири следобед и както обикновено се отбихме да налеем дизел, обаче беше затворено. Сигурно им е свършило горивото.

— Колко имаме?

— По-малко от хиляда и сто литра.

— Ясно… — В зависимост от вятъра и прилива или отлива Можехме да изминем четиристотин и осемдесет километра със скорост двайсет и пет възела. Разстоянието до Кий Уест беше около четиристотин, само че човек винаги трябва да предвиди петдесет процента повече, отколкото смята, че ще му е нужно, особено при плаване в открито море. — Ще стигне — все пак заявих аз, за да демонстрирам оптимизъм.

Изражението на Фелипе издаваше съмнение. Сигурно си мислеше за разстоянието до мангровото блато, вълнението, вятъра и евентуално бягството от по-бързия стражеви катер.

— Или почти — прибавих аз. — За по-малко от час ще излезем в международни води, а за около шест часа ще сме в американски води.

Той кимна, макар и двамата да знаехме, че не бива да се стига дотам бреговата охрана да ни тегли на буксир. Не само че щях да стана за срам, но и можеха да ни зададат някои неудобни въпроси. Например: „Къде сте били и какъв товар карате?“. Или: „Това на корпуса дупки от куршуми ли са?“.

А бе, не си струваше да се тормозя за това. Щяхме да сме късметлии, ако стигнехме дотам.

52

Реших, че всички наистина имаме нужда от по още едно, само настоях да е бира. Човек не може да се напие с бира.

Погледнах си часовника. Бяхме там почти от един час и въпреки че не привличахме внимание, вече трябваше да се разделим — Сара в стаята, аз в бара, за да държа под око буика. Фелипе щеше да се върне на пристанището.

Донесоха бирите ни — „Корона“ — и се чукнахме с шишетата.

— За щастливото завръщане у дома — вдигна тост Сара.

Вдигай котвата!

Фелипе извади от джоба си сгънат лист и ѝ го подаде.

— Това е картата. Не е сложно. Пътувате на запад по крайбрежното шосе и след малко повече от три километра ще видите отляво табела „Екскурзии из блатата“. От там до кея е около половин километър.

Трябваше да е близо до гъсталаците, където бях подремнал следобед.

— Някой ходи ли нощем там?

— На два пъти ходих да проверявам към единайсет. Нямаше никой.

Трябваше да призная, че Фелипе си знае работата. Или пък беше силно мотивиран кретен. Тъй де, и той като нас с Джак и Сара залагаше живота си на карта, следователно имаше интерес да си отваря очите на четири. И защо се беше писал доброволец в тази операция, зачудих се. За пари, сто процента. Или пък заради каузата. Ама и понеже не можеше да остане в Маями, докато гаджето му си рискува главата в Куба. Сара можеше да си развали мнението за него. Че даже и да му изневери.

— Как се придвижва човек на този остров? — поинтересувах се аз.

— Всички взимат колела под наем. И аз дойдох до хотела така.

— Джак на яхтата ли е в момента?

Той кимна.

— Някой трябва да остане на борда. Кубинците не са крадливи, но взимат разни неща.

Можех да пробутам тоя лаф в „Зеленият папагал“.

— Някакви проблеми с оръжието на борда?

— Още си е там. Даваме бакшиши на Гуарда Фронтера при всяко отплаване и приставане, за да стоят настрана от риболовните яхти — оплака се Фелипе.

Риболовът за мир си беше скъпо удоволствие.

— Механични проблеми?

— Нали щях да ти кажа.

Диалогът ни малко приличаше на боксов мач, което нямаше да е така, ако Сара се казваше Стив. Какви задници са мъжете!

Фелипе извади от джоба си електронна ключ-карта и я даде на Сара.

— Качи се първа. Стая триста и осемнайсет. Аз ще дойда малко по-късно. — Погледна ме. — А ти наблюдавай колата. После е твой ред да вземеш душ. Така става ли?

Всъщност не.

— Първо ще си довършим работата.

— Още какво те интересува?

— Как мина риболовът?

— Отлично. Бяхме на трето място, но днес минахме на второ.

— Честито. — Джак проявяваше свръхестествен усет при намирането на риба. — Жалко, че не може да останете още няколко дни.

Той се усмихна, после погледна ключа, който Сара беше оставила на масата. Адски му се чукаше.

Погледнах я и видях, че е… напрегната? Освен това ми се струваше, че Фелипе ни хвърля въдица. Или ни проверяваше.

— Как посрещнаха флотилията на „Пескандо Пор ла Пас“?

— На пристигането ни имаше неколцина фотографи от държавната преса. Но никой не отразява турнира. Защо?

— Безпокояхме се, че може да наредят на флотилията да напусне Куба — отговори му Сара.

Той кимна.

— Е, тогава двамата щяхте да останете на сухо. Какво щяхте да правите?

Да се чукаме до скъсване, докато не измислим как да се измъкнем.

— Щяхме да отидем пеш до Гуантанамо.

Фелипе се позамисли.

— Хипотетично е възможно, макар че вече няма значение.

Как е могла да обича човек, който използва такива адвокатски думички?!

— Джак каза ли ти, че се опасявам полицията да не ме свърже с „Голямата риба“?

Той впери очи в мене.

— Да, и се погрижихме никой от другите риболовци да не споменава пред никого, че „Голямата риба“ се е казвала „Мейн“. И помолихме всички екипажи да ни предупредят, ако някой разпитва за това.

— Добре. — Браво на Джак, че се беше сетил. Всъщност и той имаше сериозна мотивация — парите и собственото му оцеляване. Парите бяха отпаднали, ама и оцеляването стигаше. — Наясно си, че полицията в Хавана може току — що да е направила връзката и в момента да се обажда на ченгетата в Кайо Гилермо.

Фелипе нямаше какво да ми отговори, обаче ми се стори, че едва забележимо пребледнява.

— Трябва също да ти кажа, ако Джак вече не го е направил, че със Сара попаднахме във вниманието на полицията в Хавана.

Той кимна. Джак явно го беше осведомил.

— И след нашето изчезване от екскурзионната група най-вероятно ни търсят. А и буикът вече може да е обявен за издирване. Тъй че, ако има начин да ускорим отплаването, предлагам да го направим.

Фелипе отново кимна.

— Ами… пак ще погледна таблицата… но…

— На пристанището има ли обществен телефон, от който да се обадиш?

— Да…

Настъпваше моментът да се отърва от него.

— Добре, тогава веднага се върни на яхтата, разкажи всичко на Джак, после остави на рецепцията на „Мелия“ съобщение за Джонатан Милс. Това съм аз. В съобщението ми определи среща в „Сол Клуб“ по което време смяташ, че можеш да закараш „Мейн“ в мангровото блато. Гледай да е към десет. Имаш дълбокомер. Ако случайно ви е задържала полицията, използвай израза „задаваща се буря“. Междувременно колкото може по-скоро изведи яхтата от пристанището. Ако видиш полицейски коли на кея, спокойно може да приемеш, че търсят тебе. В такъв случай моментално си домъкни задника пак тук и ще се опитаме да се върнем с буика по морската магистрала. — Прибавих: — И гледай Джак също да си домъкне задника. — Инструкциите ми бяха толкова вледеняващи, че сам се уплаших.

Фелипе пребледня още повече и кимна.

— Ако не те видя или не получа съобщение от теб до двайсет минути, максимум, ще приема, че полицията те е арестувала, и със Сара ще потеглим за морската магистрала. А вие с Джак ще трябва да се държите геройски на разпита, за да ни дадете време да стигнем до вътрешността на Куба. — Вперих очи в него. — Разбра ли?

Той като че ли се беше изключил, но после ме погледна и каза:

— Може би всички трябва да се качим на яхтата още сега. Сигурно ще успея да ви вкарам без…

— Наистина не бива да имаме вземане — даване с властите, Фелипе. Има вероятност да ни издирват — и нас, и колата. — Напомних му: — Не можем да допуснем граничарите да проверят товара ни.

— Зарежете го.

— Няма да го зарежем! — отсече Сара.

Изправих се.

— Време е да вървим. Ще се видим с теб по-късно. — И прибавих: — Vaya con Dios.

Той също стана и погледите ни се срещнаха. Определено разбираше, че в Куба няма да прави секс с гаджето си, и ми се струваше, че знае защо — явно не по причините, които му бях изложил.

Фелипе дълбоко си пое дъх, погледна Сара и ме осведоми:

— Още отначало не ми допадна идеята аз да съм на яхтата, а ти да си със Сара.

— Е, всеки с уменията си.

— Казах на Карлос, че съм най-подходящ да придружа Сара в Куба и двамата с нея да открием пещерата. Както и че трябва да потърсим друга яхта, чийто капитан и екипаж са от кубински произход.

Виж, това наистина можеше да е по-добре. И сега щях да спя с Амбър в Кий Уест, блажено неподозиращ за приключението, което пропускам.

— Другия път ще опитаме както предлагаш ти — уверих го. — Сега обаче ще го направим както казвам аз. — Дали съжалявах? Донякъде.

Фелипе трябваше да даде прощалния изстрел.

— Когато се връщаме тук за парите, ще имат право да участват само хора, които знаят испански или мразят режима.

— Фелипе, това не е… — започна Сара.

Той я стрелна с поглед и я накара да млъкне.

— Както може би знаеш, заради Едуардо съм три милиона долара на минус — опитах се да го върна в действителността аз. — Затова не съм в особено добро настроение и когато се кача на яхтата, поемам командването и не желая никой да ми дава съвети за времето, стражевите катери, горивото и кога и дали да използваме оръжие. — Впих поглед в него. — Кажи ми, че разбираш. Иначе може да си останеш в Куба.

Бях го вбесил и засрамил пред гаджето му. И аз щях да се чувствам така. Само че, както бях научил от собствен опит в Афганистан, когато яйцето опре до задника, водачът на глутницата е само един. И предварително трябва да е ясно кой е той.

— Comprende?

Адски го бях вбесил. Обаче успя да се подсмихне и да отговори.

— Si, Capitan.

— Adios.

Сара също се беше изправила. Поколеба се, после набързо го прегърна и целуна, и му каза нещо на испански. Това пък ме вбеси мене, ама можеше да му е казала да се стегне и да се разкара.

— До скоро — сбогува се Фелипе и развали триъгълника, като забрави ключа на масата.

Двамата със Сара останахме един срещу друг.

— Справи се… добре — каза тя накрая.

— Знам.

— И ме избави от перспективата да… отида в стаята с него.

— Целта ми не беше такава.

— Тъкмо такава беше.

Можеше и да е била.

— Седни. Ще предупредя на рецепцията, че чакам съобщение.

Отидох на рецепцията, показах канадския си паспорт и информирах двамата рецепционисти, мъж и жена:

— Аз съм в лоби бара с една млада дама и очаквам съобщение по телефона. Моля, предайте ми го веднага щом го получите. — Поощрих ги с по десет ККВ и те ме увериха, че щели да ме намерят даже в тоалетната.

Върнах се на масата, повиках сервитьорката и уредих сметката.

— До полунощ ще сме излезли от кубински териториални води — каза Сара.

— Определено. — Замислих се за последните си дни и часове в Афганистан. Войниците, на които предстоеше да си заминат и които бяха преживели целия ад, без да подмокрят гащите, трепереха да не се случи нещо преди да се качат на самолета за дома. Тъй де, след като толкова време си надлъгвал смъртта, изпадаш в параноя и си сигурен, че тя току — що се е сетила за твоето заминаване.

— Струва ми се, че той знае — заяви Сара.

Ако беше така, имаше да висим в онова мангрово блато. И Джак щеше да цапа във водата, докато Фелипе дава пълен напред към Маями, за да изпревари бурята и кубинските оръдия. Тъй де, парите още си бяха в Камагуей, гаджето му се чукаше с капитана и полицията стягаше обръча. Фелипе с удоволствие щеше да каже „адиос“ на всичко това.

Известно време поседяхме в мълчание, докато чакахме да се появи някой от рецепционистите или Фелипе. Или полицията.

Накрая си погледнах часовника и се изправих.

— Време е да тръгваме.

— Къде?

— Ще видим.

Сара стана от масата, взехме си раниците и тръгнахме към фоайето. Проверих на рецепцията и се оказа, че току — що се е получило съобщение за мене: „Вдигаме котва. Ще се опитаме да стигнем до „Сол Клуб“ към 22:30“. Подадох бланката на Сара.

Тя я прочете и ме погледна.

— Това може да ни е последният път заедно, Мак. Колата е заключена. Хайде да се качим в стаята. — В ръката си държеше ключ — картата.

Звучеше съблазнително. И в армията имаше нещо като традиция да се опиташ да се изчукаш преди да се опиташ да не те убият. Обаче исках да се махнем от хотела.

— Някога правила ли си го на задната седалка на комби в мангрово блато?

Сара се усмихна.

— Не, но много бих искала да опитам.

Излязохме от хотел „Мелия“. Взех ключа от нея, отключих буика и седнах зад волана. Запалих бордовия двигател „Пъркинс“, потеглих по отбивката и завих на запад по крайбрежното шосе.

— Това беше най-хубавата седмица в живота ми — каза тя.

На едно и също място ли я бяхме прекарали?

— И за мене.

— Ти имаш кураж. И сърце.

— А ти имаш интуиция. И ум. — Бях искрен.

— Добър екип сме.

— Наистина.

— По кое време ще стигнем в Кий Уест?

— Точно за обяд.

— Ще те черпя в „Зеленият папагал“.

Маса за двама? Или за трима? Може би за четирима, заедно с Джак.

— След обяда ще съобщя на Фелипе, че няма да се прибера в Маями с него. И ще му обясня защо.

Тогава май аз трябваше да черпя.

— Съгласен?

Замислих се за всичко това — за миналото, настоящето и бъдещето — и стигнах до заключението, че Сара Ортега е моята съдба. Пътуването ми ме беше отвело при нея. И това ме зарадва. Хванах я за ръка.

— Съгласен.

53

Пътувахме по неосветеното крайбрежно шосе. Небето изглеждаше все по-зловещо и пред лунния диск се носеха черни разпокъсани облаци.

— Ето я табелата — каза Сара и посочи.

Намалих и фаровете ми осветиха избеляла дъсчена табела: „Екскурзии из блатата“. Завих наляво по черен път, от двете страни на който надвисваше гъста тропическа растителност. Пътят беше неравен и корабните сандъци отзад заподскачаха, затова натиснах спирачките още повече и превключих на първа. Проходът в триметровите храсталаци продължаваше право напред и аз оставих да светят само габаритите.

Фелипе ни беше казал, че разстоянието до плаващия кей е около половин километър, и след пет минути усетих мирис на блато, а след още малко видях водната повърхност и огромните мангрови дървета, издигащи се от тъмното мочурище.

Продължих още по-бавно и спрях до брега. Наоколо имаше голо пространство — обръщало и паркинг. На кея нямаше плавателни съдове и не се мяркаше жива душа. Изключих фаровете и вперихме очи в мрака.

— Дай на заден до кея — каза Сара.

— Добре.

Обърнах буика, плътно се приближих на заден до плаващия кей и угасих мотора.

— Дай да проверим положението.

Слязохме от колата и се заоглеждахме.

Пресекливата лунна светлина се отразяваше в лъскавата черна вода и когато очите ми се приспособиха, видях, че голото пространство е заобиколено с висока стена от растителност. Оголените корени на мангровите дървета осигуряваха известна опора и не позволяваха буикът да потъне в подгизналата почва.

Качих се на плаващия кей, който всъщност представляваше сал от дървени трупи, стегнати с въжета, широк около метър и половина и дълъг три метра. Платформата беше завързана за два кола на брега. Нямаше да издържи комбито, обаче изглеждаше достатъчно стабилна и яка, за да натоварим сандъците на яхтата. Не можех да не си представя, че вместо комби пристигаме с бус, в който караме дванайсет корабни сандъка. Щеше да се получи. Стига да бяхме отишли в Камагуей. И после да бяхме стигнали до тук. А бе, нищо не се знаеше.

— Добре. Ще свърши работа.

Сара се взираше в мангровото блато.

— Яхтата ще успее ли да влезе до кея?

Надявах се Фелипе вече да си е отговорил на този въпрос.

Вгледах се в мрачното тресавище. Мангровите дървета стигаха досами брега и сред тях беше изсечен тунел, явно за лодките, които плаваха из блатото. Не можех да преценя в тази тъмница, но ми се струваше, че с близо петметровия си бимс „Мейн“ ще може бавно и внимателно да влезе на заден през прохода до кея. Проблемът не беше широчината на тунела, а дълбочината на дъното — предполагах, че не го почистват, понеже лодките в такива блата обикновено са плоскодънни. „Мейн“ обаче имаше кил на около метър и половина под ватерлинията. И даже при прилив дълбочината тук да ставаше над два метра, по дъното имаше дънери на мангрови дървета, както и корени, които можеха да се заклещят във витлото. Добре поне че горивото и товарът нямаше много да натежат. С хиляда и осемстотин килограма пари килът можеше да опре в дъното. Всяко зло за добро. И ако все пак заседнехме, можех да намаля тежестта на товара, като изхвърля Фелипе зад борда. Всяко зло…

— Мак?

— Ъъъ… изпълнимо е. — Което не означаваше, че е сигурно. Прибавих: — Ако „Мейн“ не може да стигне до нас, ние може да доплуваме до него.

— Ами товарът ни?

— Хм… Не виждам защо да не използваме кея като сал и да пресрещнем яхтата на по-дълбоко.

Тя кимна.

Изкушавах се да отбележа, че Фелипе е повече оптимист, отколкото моряк, обаче това можеше да е била единствената му възможност. А и не обичам да критикувам подчинените си, когато проявяват инициатива — даже да постъпват глупаво.

— Ще видим как ще тръгне в десет и половина. — Погледнах си часовника. Беше девет без петнайсет. Щяхме да чакаме дълго. Само че предпочитах да чакаме тук „Мейн“, отколкото в „Мелия“ — полицията.

Проверих конопените въжета, с които беше завързан плаващият кей, и установих, че са дебели около два и половина сантиметра. Лесно щях да ги прережа с швейцарското си ножче.

Сара се качи на кея.

— Ако се наложи да го превърнем в сал, как ще го управляваме в блатото?

Основателен въпрос. Кеят изглеждаше прекалено голям и тежък, за да се хванем за него и да ритаме с крака срещу прилива. Отговорих, че може да изчакаме отлива.

— Не искам да чакам… — заяви тя. — Може да постъпим като салджиите, когато потеглят от блатата.

— А именно?

— Използват прътове, за да стигнат до по-дълбоки води.

Да бе. Хък Фин май беше правил същото.

— Добро решение. — Подозирах, че е по-умна от младото си гадже. Така или иначе, ако Фелипе не грешеше и дълбочината при прилива станеше над два метра, щеше да ни трябва поне триметров прът.

Тъкмо се канех да ида да потърся нещо в гъсталака, когато забелязах, че в края на плаващия кей има два кола — всъщност дълги прътове, издигащи се на около метър и осемдесет над платформата и дебели колкото бейзболна бухалка. Бяха забити в тинята, за да завързват лодките на тях и да не позволяват теченията да люлеят кея. Отидох при единия и Сара също се приближи. Затеглихме го заедно в опит да го измъкнем. Разклатихме го настрани, после пак го задърпахме и накрая колът поддаде.

Извадихме го от водата и го оставихме върху кея. Беше дълъг три метра и половина, сравнително прав, само че подгизнал и се огъваше, което не беше много добре. Но ако се наложеше да го използваме, трябваше да свърши работа.

Прехвърлихме се при другия прът и след десетина минути потене и псуване измъкнахме и него. Екипната работа е гаранция за успех.

— Добре, готови сме да разтоварим сандъците на кея, да прережем въжетата и да пресрещнем „Мейн“ — казах аз, докато бършехме калните си ръце в панталоните. — Обаче ще го направим само ако „Мейн“ не може да стигне до нас.

— Сега ли ще разтоварим сандъците?

— Първо искам да чуя дизеловия двигател на яхтата ми.

Тя сложи ръка на рамото ми и се вгледахме във вдигащата се от блатото нощна мъгла. Крякаха дървесни жаби, нощните птици издаваха странни звуци, жужаха насекоми и нещо изскочи от водата.

— Зловещо е. — Сара потръпна.

Ама не по-зловещо от пълните с паяци пещери, в които бях пълзял да търся Осама бен Ладен. Кой да знае, че оня задник бил в Пфукистан? В пещерите обаче всеки пазеше гърба на другаря си. Тука не бях толкова сигурен.

— Хайде да седнем в колата — предложи Сара.

Май ѝ бях обещал нещо на задната седалка, но след като бяхме дошли, оценявах по нов начин обстановката и смятах, че не бива да си смъкваме гащите.

— Трябва да сме нащрек. Ти иди, аз ще остана на пост.

Тя отиде при комбито, отвори задния прозорец и багажника и смъкна черното платнище, с което бяха покрити сандъците. После го постла върху подгизналата земя между буика и кея и ме покани да си полегна и да поотдъхна.

За тая работа може и да нямаше следващ път, затова се любихме върху платнището — бързо, безшумно и без да си събуваме обувките, — вслушвайки се в звуците на блатото и бръмченето на комарите край задника ми.

— Стой нащрек — каза Сара, докато го правехме, и се засмя.

После седнахме на платнището, облегнахме се на бронята на комбито и си поделихме бутилка вода, която Сара беше взела от „Ранчон Плая“. Замислих се за тленните останки на мъжете, които сега бяха точно зад тила ми. Ако не бях бивш военен, може би щях да имам чувството, че някак си съм проявил неуважение към тях, обаче спокойно можеше и аз да не съм оцелял. А оцелелите не бива да изпитват никакви угризения. Всички го знаят.

— Какво ще правим сега? — попита Сара.

— Ще чакаме. — Погледнах си часовника. 21:46. Оставаха четирийсет и пет безкрайни минути, докато чуех познатия звук на дизеловия двигател. Или още повече, ако Фелипе и Джак бяха решили да не отплават преди прилива. Или никога, ако Фелипе беше зарязал Джак на пристанището и сега плаваше сам към Маями. Със сигурност знаех само, че Джак Колби няма да си тръгне от Куба без мен.

— Кажи ми, че всичко ще е наред — помоли Сара.

— След няколко часа ще сме в открито море и ще държим курс към Кий Уест — уверих я аз.

Тя ме хвана за ръката.

— Звучи чудесно.

Сара Ортега не беше безмозъчна идиотка и знаеше, че планът е извънредно опасен. Мангровото блато можеше да повреди фибростъкления корпус на „Мейн“, само че не колкото скорострелното оръдие.

— Виждаш ли водата?

— Да.

— Тази вода е път, който ще те отведе където пожелаеш.

Тя кимна и помълча около минута, после попита:

— Ами ако не дой… ако не могат да дойдат?

Да де, това беше другият проблем.

— Джак знае — никога не оставяш другар на врага. — Само че не бях толкова сигурен за Фелипе. Тъй де, без шейсетте милиона… А, забравях за Сара. Дано още я обичаше.

Тя пак се умълча за известно време. После каза:

— Мисля си за тази седмица…

— Като се приберем, ще се посмеем хубаво. Даже Антонио беше…

— Какво има?

— Тихо!

Заслушахме се и чух нещо откъм блатото. Звуците се усилваха и двамата доловихме гласове, които се носеха над водата.

— Там има някой — прошепна Сара.

Измъкнах глока от пояса си, проснах се по корем и заех позиция за стрелба с лице към брега, напрягайки очи в мрака. Сара легна до мене.

Гласовете ставаха по-високи — двама мъже разговаряха на испански. Чуваше се плясък на гребла.

Зърнах движение, после изведнъж от мъглата изплува лодка, плоскодънна и с равен нос, която се насочваше към кея.

Мъжете първо забелязаха големия буик, след това видяха и нас, както бяхме легнали на черното платнище. И заломотиха оживено.

Сара се изправи и извика:

— Buenas noches!

След кратко мълчание единият отговори:

— Buenas noches, senora!

Пъхнах пистолета под тениската си и също станах от платнището, обаче не ги поздравих с тоя мой мейнски акцент.

Двамата младежи скочиха във водата и изтеглиха лодката за въжето на мочурливия бряг. После поведоха разговор със Сара, докато продължаваха да я издърпват навътре в сушата.

Тя отиде при тях и като всички рибари по света, те ѝ показаха улова си, май сом. Имаха вид на бедни рибари. Ама пък това беше Куба, където всички работеха на две места.

Мъжете бяха боси, но нахлузиха сандали на калните си крака и докато теглеха лодката към буика, се озъртаха към платнището.

Междувременно продължаваха да си приказват със Сара, като от време на време поглеждаха и към мен.

Единият навлезе в храсталака и се появи от там с малко ремарке. Двамата натовариха фибростъклената си лодка отгоре, завързаха я с въже и затеглиха ремаркето покрай комбито на черния път.

Безброй пъти съм се натъквал на местни по време на нощни патрули и е трябвало да взимам решение какво да правя с тези хора. Почвах от това, че не може да им се има доверие, и стигах до заключението си на тази основа.

Двамата младежи ни махнаха, теглейки ремаркето с лодката — прекалено бързо — по пътя, по който бяхме дошли. Buenas noches.

Погледнах Сара.

— Е?

— Ами… Не знам. Сториха ми се… дружелюбни. — И прибави: — Те са обикновени рибари.

— Не се съмнявам.

— Казах им, че чакаме едни приятели да се върнат от риболов.

— Добре… — Ако можех да почна отначало, тези младежи щяха да зяпат дулото на пистолета ми, докато Сара им връзва ръцете и краката със собственото им въже, и сега удобно щяха да си лежат на задната седалка на буика. Само че никога не можеш да почнеш отначало.

Погледнах си часовника. 22:04. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме да ни вземат. И да стоим нащрек.

Стана десет и половина и макар да не бях чул двигателя на „Мейн“, Сара настоя да разтоварим сандъците.

— Ще дойдат — увери ме тя.

Метнахме раниците си на плаващия кей, после двамата вдигнахме тежкия сандък с титулос де пропиедад от багажника, пренесохме го по черното платнище и го оставихме по средата на платформата.

На връщане към колата чух двигател — само че не откъм блатото. Идваше от черния път.

Със Сара се спогледахме и аз измъкнах глока.

Лъчи на фарове пронизаха мрака, ревът се усили, фаровете осветиха буика и нас и колата рязко спря на пет — шест метра разстояние. Някой извика нещо на испански. Не знам испански, ама пък знам какво значи „Гуарда Фронтера“.

— Божичко… — ахна Сара.

Скочих върху задната броня на комбито и се прицелих над покрива на буика в открития джип.

На предната дясна седалка се беше изправил кубинец, насочваше автомат към мене над предното стъкло и ми крещеше.

Стрелях три пъти и гърмежите разцепиха нощната тишина. Леко се завъртях и пуснах още три куршума към мястото на шофьора, после използвах оставащите си три патрона отдясно наляво, в случай че съм пропуснал нещо.

Птиците се бяха смълчали и от джипа не се чуваше нищо освен равномерното буботене на мотора. Бързо заредих втория пълнител в глока.

Правилото изисква да изчакаш петнайсет секунди, за да видиш дали жертвата ти няма внезапно да се съживи, обаче в джипа нищо не помръдваше.

Скочих от бронята и енергично, но предпазливо се приближих към военната машина. Свлеклият се на дясната седалка мъж още беше жив, обаче бях улучил шофьора над дясното око. И двамата бяха младежи. Двайсетинагодишни.

Пресегнах се и изключих фаровете, след това угасих мотора и извадих ключа. Взех автомата от умиращия — АК–47 с пълнител с трийсет патрона. Отзад намерих още един зареден калашник и сумка с четири пълнителя. Метнах единия автомат на рамо и тръгнах обратно към буика с другия АК–47 в ръка.

Е, току — що бях извършил убийство в Република Куба. Вече не можеше да става и дума да се предадем. Всъщност още отначало не можеше.

Сара ме викаше и аз тъкмо понечих да отговоря, че съм добре, когато изведнъж ме обля светлина и чух зад гърба си рев на двигател. Завъртях се и видях, че по черния път пак подскачат фарове.

Хвърлих се върху предния капак на джипката, застанах отгоре на колене и превключих калашника на автоматична стрелба. Втората кола беше на по-малко от десет метра и намаляваше скоростта, приближавайки се към машината на първата група. Чух гласове — звучаха объркано, явно онези не разбираха какво става. Ей сега ще ви обясня. Натиснах спусъка и пуснах дълъг откос зелени трасаци към предното стъкло. Отляво надясно. Джипката се заби в гъсталака, моторът се задави и угасна.

Изправих се върху капака и вперих очи в мрачния път, но не видях други фарове.

Скочих на земята и се втурнах към буика, където Сара вече беше успяла да смъкне сандъка с черепите и го влачеше по платнището към плаващия кей.

— Мак! Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Хванах едната дръжка и бързо пренесохме сандъка на платформата. Заредих нов пълнител в калашника, с който бях стрелял, и оставих двата автомата върху сандъците.

Извадих от джоба си швейцарското ножче и прерязах двете въжета, с които кеят беше завързан за брега. През това време Сара вдигна единия прът и оттласна платформата.

Импровизираният сал се плъзна напред, после приливът го върна обратно. Грабнах втория прът и заедно го оттласнахме повторно, след което забихме прътовете в тинестото дъно и продължихме по този начин да се отдалечаваме от брега.

Плаващият кей не плаваше особено бързо и трябваше да работим с всички сили, обаче не постигнахме голям напредък и успяхме да се отдалечим само на пет — шест метра. Малко по-нататък дълбочината рязко се увеличи и се наложи да застанем на колене, за да имаме по-добра опора.

Погледнах към сушата, за да преценя на какво разстояние сме, и зърнах фарове, осветяващи мангровите дървета. Мамка му.

Сара също ги видя.

— Мак! Виж!

— Видях ги. Продължавай да натискаш.

Напреднахме още малко, обаче бяхме на няма и двайсет метра и вече почвахме да изнемогваме. Къде се губеше „Мейн“, по дяволите?!

Двата джипа явно преграждаха пътя на новопристигналата кола, но фаровете ѝ бяха оставени включени, което не беше много разумно от тяхна страна, понеже сега видях на брега силуетите на трима мъже. Единият зяпаше буика, а другите двама се взираха в блатото.

Вдигнах по-близкия калашник и легнах по корем, готов за стрелба. Мракът изкривява възприятието — цели се по-ниско от мишената, която искаш да поразиш. Зачаках да разбера дали са ни забелязали. После единият от мъжете извика и аз зърнах проблясък, последван от пищене на зелени трасиращи куршуми, които отлетяха нависоко, и почти в същия момент — типичното тракане на АК–47. Тоя звук го чувам в кошмарите си, еба ти.

Внимателно се прицелих и отвърнах на огъня, осейвайки брега с откоси от по шест куршума. Единият от мъжете изкрещя и се строполи. Бързо смених пълнителя и забелязах, че вече са угасили фаровете.

Трасаците показват къде улучваш, обаче издават и твоето местоположение. Ответният огън стана по-точен и няколко куршума цопнаха във водата пред мене, после друг се заби в по-близкия корабен сандък. Сара, която продължаваше да стои на колене и да натиска с пръта, беше прекалено ясна мишена.

— Залегни!

Тя се поприведе, обаче не престана да се бори с прилива.

На брега бяха дошли още хора — забелязвах проблясъците поне на шест автомата. Гърмежите кънтяха над блатото, куршумите осейваха водата наоколо и още един се заби в сандъка. Вече определено бяха поправили мерника си.

Оставаха ми само два пълнителя за калашника, след което нямаше да мога да ги възпирам достатъчно с глока, за да ги принудя да залегнат.

Прицелих се в брега, но преди да натисна спусъка светкавица разцепи небето, последвана от силна гръмотевица. „Аз съм бурята“. Повторно се прицелих, този път в буика, и стрелях. Зелените трасаци улучиха задницата на комбито, възпламениха горивото в резервоара и той избухна в огромно червено — оранжево огнено кълбо.

Стрелбата откъм брега секна и когато ехото на експлозията утихна, чух буботене на яхтен двигател — на моята яхта, на моя двигател.

Със Сара се обърнахме и видях кърмата на „Мейн“ да се насочва към нас сред мъглата. Беше на петнайсетина метра и когато се приближи, различих Джак — стоеше на колене на задната пейка, насочил автомат АР–15 към брега, обаче не стреляше. Явно не знаеше какво става. Зърнах силуета на Фелипе в тъмната рубка и си представих как се озърта през рамо, докато се движи на заден, може би с малко упътване и окуражаване от страна на Джак.

Яхтата плаваше с по-малко от пет възела, което щеше да е нормално за тези опасни води, обаче ми се струваше прекалено бавно, за да ни измъкнат от обстрела. Всъщност вероятно тъкмо стрелбата караше Фелипе да проявява такава предпазливост. Ама нали все пак идваше!

Сара продължаваше да е на колене и да натиска с пръта, докато аз раздвоявах вниманието си между брега и „Мейн“. Мъглата се сгъстяваше, което, от една страна, ни осигуряваше някакво прикритие от ония с калашниците, които бяха прекратили огъня, но от друга страна, не бях сигурен, че Джак ни е забелязал. Затова се изправих и безмълвно размахах ръце. Той ме видя и също ми махна. Тъкмо бях застанал на едно коляно, когато над главата ми изпищя нов автоматен откос. Завъртях се, проснах се по корем и изпразних последния си пълнител в брега, а когато моят АК–47 затрака на сухо, чух резкия пукот на АР–15. Браво на Джак, че не беше забравил за допълнителните боеприпаси. Дано се бе сетил да си сложи бронежилетката.

Оставаха ми два пълнителя за глока и аз заредих единия. Бяхме на трийсетина метра от брега, далече извън действителната далекобойност на пистолета, обаче все пак изпразних пълнителя към брега просто заради участието. Междувременно Джак гърмеше така, като че ли е обкръжен от виетконгски партизани.

Погледнах Сара и видях, че изнемогва и едва държи пръта. Забелязах и че приливът почва да ни връща обратно. Мамка му.

Ония на брега, може би четирима — петима, явно преодоляваха шока от взрива и отново ни обстрелваха ефективно. Зелените трасаци пищяха над „Мейн“, после няколко улучиха рубката. Дано Фелипе не си изпуснеше нервите и не отпратеше. Дали щеше да се отнесе така със Сара?

Яхтата беше на пет — шест метра от нас и ако успеехме да спрем обратното движение на платформата, щяха да ни достигнат след една — две минути, обаче Фелипе не оценяваше правилно обстановката и не се движеше към нас със същата скорост, с каквато приливът ни отдалечаваше от „Мейн“.

— Фелипе! — изведнъж извика Сара. — По-бързо! По-бързо!

Не знам дали беше чувал тая дума в друг контекст, ама пък се получи. Двигателят изрева по-силно и „Мейн“ почна да се приближава.

Запълзях по импровизирания ни сал, сграбчих Сара и я дръпнах зад двата корабни сандъка. Куршумите на калашниците не можеха да пробият пластовете хартия, обаче сигурно можеха да пробият черепите — както преди четирийсет години в затвора „Вила Мариста“. Минах между сандъците и Сара и я натиснах да легне на платформата. Чух един куршум да се забива в първия сандък, но не излезе от другата страна, значи засега имахме известно прикритие, допълвано от мрака и мъглата. Теоретично не бяхме на огневата линия — докато не се наложеше да се качим заедно със сандъците на яхтата.

„Мейн“ вече беше на по-малко от три метра от нас и виждах лицето на Джак, който внимателно се прицелваше и поддържаше постоянен огън. Куршумите му свиреха над главата ми.

Изведнъж Джак, кой знае защо, се изправи, може би за да се прицели по-добре в брега, и изкрещя:

— Залегни!

Обаче самият той остана прав, зае по-стабилна поза и пусна няколко куршума преди един зелен трасак да го повали от пейката.

Сара видя падането му и изпищя, но бързо се овладя и извика:

— Копелета гадни!

А бе, ей, те бяха просто хлапета и си вършеха работата. И аз съм бил като тях. Както и Джак. Хайде, Джак. Ставай де!

— Джак!

Той не отговори.

Кърмата на „Мейн“ вече беше съвсем близо до сала и чух Фелипе да вика:

— Скачайте! Скачайте!

— Давай — казах на Сара. — Бързо.

— Сандъците…

— Скачай!

— Не!

Мамка му!

— Скачайте! — отново извика Фелипе. — Тръгвам си! Отплавам!

Задник. Все едно никога не са стреляли по него. „Мейн“ работеше на празен ход и течението пак почваше да ни отдалечава.

— Заден! — изкрещях аз, грабнах Сара през кръста и понечих да я вдигна на рамото си. В този момент още няколко куршума се забиха в сандъците и видях как един трасак улучва кърмата, поставяйки червена точка над надписа „Голямата риба“. Мамка му.

Дизелът не експлодира като бензина, ама… в резервоара не биваше да попадат повече запалителни куршуми.

Трябваше да се прехвърлим на борда преди да ни улучат или изоставят.

— Изправи се и се качвай на яхтата — спокойно и бавно наредих на Сара.

Тя приклекна, хвърли поглед към двата сандъка, после погледна яхтата, вече на около метър и половина от сала.

Не знам какво щеше да се случи след това — дали Сара щеше да се хвърли към „Мейн“, или Фелипе щеше да натисне напред щамбайна и да ни зареже, — но нещо ме удари по лицето и ми трябваше около секунда, докато осъзная, че от „Мейн“ са ни хвърлили въже. Хванах го и чух гласа на Джак:

— Завържи въжето!

Светкавично застанах на четири крака, прокарах го през конопеното въже, с което бяха стегнати дървените трупи, и извиках:

— Напред!

Яхтата потегли и повлече плаващия кей надалеч от брега и куршумите, все по-дълбоко в мъглата.

Джак се появи на кърмата, коленичил на пейката, и впери очи в мене.

— Добре ли си? — надвиках рева на двигателя.

— Кво ти става бе, задник?

Май беше добре.

— Улучиха ли те?

— Имам си бронежилетка.

Чудесна покупка.

Вече излизахме от мангровата гора и Фелипе поувеличи скоростта. След няколко минути бяхме в Кучешкия залив и държахме курс на запад.

Сара се надигна, седна на сала и ме прегърна през раменете. Дишаше тежко, но се държеше.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Погледнах към рубката и видях, че Фелипе ни наблюдава.

Беше време да се качим на борда, така че извиках:

— Празен ход!

— Празен ход! — предаде командата ми Джак.

Двигателят поутихна и „Мейн“ постепенно намали скоростта.

Джак затегли въжето и салът се долепи до кърмата на яхтата.

Със Сара се изправихме и Джак ѝ подаде ръка, също като при първото ѝ качване на борда — само че този път я подхванах с длани за задника и тя се изкатери, докато моят помощник-капитан я теглеше, а аз я бутах отдолу. Накрая Сара се прехвърли върху пейката.

— Добре дошла на борда! — поздрави я Джак.

Тя го прегърна, поколеба се, после хвърли поглед към мен и влезе в рубката.

С помощта на две въжета с Джак вдигнахме сандъците на борда и той ги пренесе на палубата. Подхвърлих му двете раници, покатерих се на яхтата и прерязах въжето. Фелипе натисна щамбайна и заплавахме към открито море, бързо отдалечавайки се от сала.

Сара още беше в рубката и си приказваше с гаджето си, а аз стоях навън с Джак, който ми се оплака:

— Май имам пукнато ребро.

— Куршум от калашник е в състояние да ти пукне реброто.

— Дължиш ми заплата за участие в бойни действия.

— А ти ми дължиш живота си.

— Не, ти ми дължиш своя живот, задник такъв!

— Ще се разберем.

— Какво има в сандъците? — попита той.

— Ами… в тежкия има нотариални актове за имоти на стойност един милиард долара, ама не струват и пукната пара.

— Сериозно? А в другия?

— После ще ти покажа.

— Струва ли си да си рискуваш живота?

— Да.

— Дано е така.

— Какво ще пием? — попитах аз.

— Ти кво искаш?

— Ром и кола. А бе, я зарежи колата.

Той се обърна и слезе долу.

— И пура, ако има — извиках след него.

Пльоснах си задника на десния рибарски стол и се завъртях, оглеждайки далечните брегове. Когато излезехме от залива, вече всъщност щяхме да сме в Атлантическия океан и трябваше да вземем курс на северозапад. Ако си спомнях вярно, стражевият катер клас „Жук“ патрулираше на запад покрай брега и ако се свържеха с него, щеше да обърне и да ни пресрещне.

Трийсет и седем метровият стражеви катер клас „Стенка“, който развиваше четирийсет възела, още трябваше да е на пристанището, обаче не за дълго, и също можеше да ни настигне преди да сме напуснали кубинските териториални води.

Погледнах към Фелипе и видях, че се взира в таблото — по-точно в екрана на радара. Трябваше и той да се е сетил за същото. Бих отишъл при него, за да обсъдим възможностите и стратегията си, само че двамата със Сара явно водеха напрегнат разговор. Оставих му още десет минути на руля, преди да го изхвърля и да поема командването на яхтата си.

Джак се появи с две чаши, пълни с тъмен ром, и ми подаде едната. Чукнахме се и отпихме.

Беше си свалил бронежилетката и носеше тениска с карта на Виетнам и надпис: „Когато умра, ще ида в рая, понеже вече съм бил в ада и съм се върнал“.

Вярно си беше.

— Очисти ли някого? — осведоми се той.

Кимнах.

Джак се позамисли.

— Защитени ли сме от Женевската и Хагската конвенция като участници в бойни действия?

— Боя се, че не.

— Кофти.

— Имаш ли пура?

— Да. — Той извади от джоба на дънките си пура в кедрова опаковка и ми я подаде.

Разопаковах я, отхапах върха и я запалих с неговото зипо. Самият той беше захапал цигара и аз му я запалих, после му върнах запалката.

Джак я погледна.

— Тя ми е талисман. Помогна ми да оцелея цяла година.

— Глупости.

— Всеки в ротата си имаше талисман. Главно кръстчета, както и заешки крачета, и куршуми от калашник, дето щели да те убият, ако не си ги носил със себе си. Такива неща.

— Това значи ли, че не е загинал никой от вашата рота?

— Не, загинаха доста момчета. Ама ако имаш талисман, си мислиш, че няма да те убият.

— Ясно. Е, благодаря, че ми го даде назаем.

— Резултатът е налице.

— Явно. — Изпих половината ром на една глътка.

— Какво стана с парите?

— Дълга история.

— Имам време.

— Ще ги вземем другия път.

Той се засмя.

Изправих се.

— Виж, ако се върнем, яхтата си е моя и вече нямам заем. Ще я продадем и ще си поделим парите.

— Добре. Значи ми дължиш половин милион за пътуването, половин милион за участие в бойни действия, четиристотин бона за глока и, да речем, още половин милионче, задето ти спасих задника. Колко струва яхтата?

— Ще се разберем. Ей, успя ли да се наебеш в Хавана?

— Десет минути след като се разделихме с тебе. А ти успя ли да се наебеш в Хавана? Или… — Той кимна към рубката. — Или те преебаха?

Не бях сигурен.

— Добре, остани тук и се оглеждай за неприятелски кораби.

Оставих рома в поставката за чаши и влязох в рубката, където облеченият с бронежилетка Фелипе седеше на руля. Забелязах, че предното стъкло е пробито на две места вляво от главата му.

Сара стоеше изправена. Двамата се спогледахме и си помислих, че ще слезе долу, обаче тя остана.

— Добре се справи — казах на Фелипе, като имах предвид, че не се е справил отлично. „Всъщност малко ти треперят гащите, амиго“.

Той продължи да се взира напред и кимна.

Надвесих се над екрана на радара. В залива нямаше други съдове. Като начало, добре. Виждаха се околните брегове, но не и откритото море — нямаше и да го видим, докато не напуснехме архипелага от островчета на запад от Кайо Гилермо. Чак тогава щеше да стане ясно дали два катера не се движат по пресичащ курс.

Фелипе явно схващаше обстановката.

— Може да минем през съседния залив, Буена Виста — така архипелагът ще остане между нас и океана още около сто и петдесет километра. После ще заобиколим Пунта Горда и ще излезем в открито море.

— Имаме ли навигационна карта?

— Имам. Освен това имаме радара, дълбокомера и джипиеса.

Животът на ръба е низ от решения на живот и смърт. Летците, морските капитани, бойните командири, водолазите, скайдайвърите, алпинистите и други поемащи рискове откачалки го знаят и го приемат като предизвикателство. Лошото решение може да ти се размине, ама не и лошата грешка.

— Какво ще кажеш? — попита Фелипе.

— Не искам да ме приклещят между островите. Искам да съм в открито море.

— Но…

— Свободен си. Моля, напусни рубката.

Той ме стрелна с поглед, после се изправи и слезе долу. Сигурно му се пикаеше.

Седнах на капитанското място и проверих датчиците и уредите, включително горивото, след това насочих вниманието си към екрана на радара и взех курс, който след петнайсетина минути щеше да ни изведе в Атлантическия океан.

В залива имаше вълнение, което означаваше, че в океана ще е още по-зле. Дръпнах от пурата.

— Уплаших се до смърт — призна Сара.

— Всъщност се справи добре.

— Джак е много смел.

А Фелипе е… Нейсе, нали съм великодушен. Малцина издържат мъжки бойното си кръщение. С времето е по-лесно и един ден престава да ти дреме.

— Защо не слезеш долу да си починеш? — предложих.

Тя погледна към стълбището, по което беше изчезнал Фелипе, и ме попита:

— Каза ли на Джак какво има в сандъка?

— Не.

— Ще му покажа.

— Добре.

Сара излезе на палубата и извади от джоба си ключ.

Реших, че и аз трябва да присъствам, затова проверих радара, включих автопилота и я последвах.

— Помниш ли разказа на Карлос за военнопленниците в затвора „Вила Мариста“ в Хавана? — попитах Джак.

— Да…

Сара приклекна, отключи катинара на единия сандък и вдигна капака.

Джак зяпна черепите.

— Какво е…

— Това са онези седемнайсет души. Връщат се у дома, Джак.

Той ме погледна, после се обърна към Сара и накрая пак впери очи в черепите. Приближи се до сандъка, прекръсти се и промълви:

— Добре дошли у дома, момчета. — След това отстъпи назад и отдаде чест.

Оставих го със Сара, върнах се в рубката и поех руля. Колкото повече се приближавахме към океана, толкова по-бурно ставаше морето. Духаше югоизточен вятър и имахме попътно вълнение; движехме се на северозапад със скорост двайсет и пет възела. Пътуването щеше да е отвратително.

Видях на радара западния край на Кайо Гилермо и едно по-малко островче на запад от него и взех курс между тях, като държах под око дълбокомера.

Заваля и Джак и Сара влязоха в рубката. Тя навярно усети, че двамата с него имаме нужда да поостанем сами, и слезе долу.

— Сара ми каза, че сте се срещнали с Едуардо.

— Да.

— Той е лукаво старо копеле.

— Като тебе.

— Като слизаше от „Мейн“ в пристанището на Хавана, Едуардо ме увери, че имал да ви дава със Сара нещо важно и когато съм го видел, съм щял да разбера.

Звучеше познато.

— Предполагам, че е онова, което видях преди малко.

— Да.

— Значи сега ще говорим за това по телевизията.

— Дай първо да се приберем в Кий Уест.

— Да… Тия… Тия момчета сигурно ще ги използват, за да преебат мирните преговори.

Както е казал някой, понякога човек трябва да остави мъртвите да погребват своите мъртъвци[10].

— Смятам, че тези мъже трябва да бъдат разпознати и върнати на семействата им, за да ги погребат по човешки.

— Да…

— Какво ти предложи Едуардо?

— Няма значение.

— Добре.

— Имаш ли нужда от помощ тук?

— Не.

— Добре. — Джак заслиза по стълбището, после спря. — Измъкни ни от тая каша, по дяволите.

— Дадено.

В армията научаваш, че командването е самотна работа и че бремето, което тежи на раменете ти, е равно на общото тегло на всички, за живота на които отговаряш. Това е най-ужасното чувство на света. Ама за това си постъпил във войската и никой не те е лъгал, че ще е лесно.

Преведох „Мейн“ през бруления от вятъра пролив между островите и излязох в Атлантика.

Погледнах екрана на радара и видях само два съда — единият беше на десетина морски мили западно, другият на шест морски мили източно и държеше западен курс.

Можеха да са всякакви кораби, обаче бях почти сигурен, че знам какви са. Знаех и че ми предстои да си заслужа парите.

Докато ги наблюдавах, и двата съда, които също ме бяха видели на радарите си, промениха курсовете си и се насочиха към „Мейн“.

Бяхме загазили.

54

Вятърът и вълните подмятаха „Мейн“, макар че успявах да поддържам курс право на север към международни води, които бяха на петнайсетина километра. Колкото и пъти да пресмятах обаче, двата стражеви катера на Гуарда Фронтера щяха да ни пресрещнат преди да пресека тази имагинерна линия — всъщност достатъчно имагинерна и за да я игнорират.

На двата катера вече знаеха какво се е случило с техните колеги в мангровото блато и не трябваше да са гении, за да се сетят, че радарният сигнал, който виждат, е яхтата на убийците. Още малко разсъждения щяха да ги наведат на заключението, че това е американската риболовна яхта „Голямата риба“, и стражевите катери щяха да ни последват и в ада, за да ни отмъстят.

Дъждът се усилваше и аз не виждах почти нищо през стъклото, въпреки че чистачките работеха на бързи обороти. Нямаше и какво да гледам — ако си видял една буря, значи си видял всичките. Радарът обаче даваше по-ясна картина на опасността и времето нямаше нищо общо с нея.

Джак се качи в рубката и погледна радарния екран.

— Това катерите ли са?

— Да.

— Мамка му. Какво ще правим?

— А бе, щяха да ни заловят или убият. Освен ако не допуснеха грешка. Или ако аз не успеех да ги накарам да допуснат грешка.

— Това е като шахматна партия. Само че всеки има само по един ход.

— Аха… и какъв е нашият?

Погледнах екрана. Стражевият катер клас „Жук“ се насочваше към нас от запад, сигурно с максималната си скорост двайсет и пет възела. Ако държах курс право на север, те щяха да завият натам и по някое време щяхме да попаднем в обсега на картечниците им, обаче не можеха да ни настигнат. Истинският проблем беше катерът клас „Стенка“, който се намираше на шест морски мили и при скорост четирийсет и пет възела можеше да е при нас след десетина — петнайсет минути — а още преди това щяхме да сме в обсега на оръдията му.

Не бях сигурен каква е действителната далекобойност на трийсетмилиметровите скорострелни оръдия, но това е сравнително малък калибър и снарядите са с големината и формата на голяма „Коиба“ в алуминиева гилза. Пура, само че експлодираща. Тези оръдия са главно противовъздушни, обаче можеха да потопят и малък плавателен съд като „Мейн“. Освен това знаех, че са за близък бой с точност в радиус от около три километра.

Въпросът беше дали искат да ни убият, или да ни заловят. При други обстоятелства щях да предположа, че е второто, ама пък на брега бях оставил доста граничарски трупове. Момчетата в стражевите катери щяха да стрелят, без да задават въпроси.

— Защо мълчиш, Мак?

— Мисля.

— Аз пък мисля, че вече трябва да направиш своя ход.

Включих радиостанцията и я настроих на канал 16, международния канал за сигнализиране, на който кубинските граничари можеха да се опитат да се свържат с мен. Чух гласове на испански и те не пееха „Гуантанамера“. Можех да повикам някого от долу да превежда, обаче разбрах „Гуарда Фронтера“ и „Голямата риба“. Повече не ми и трябваше. Угасих радиостанцията.

— Мама му стара! — изпсува Джак.

— Какво се прави, когато какъвто и ход да направиш, все ще е грешен, а, Джак?

— Молиш се и противникът да направи кофти ход.

— Точно така. А какво се прави, когато си в обсега на превъзхождаща те сила и не можеш да се измъкнеш?

— Постъпваш неочаквано.

— Точно така. — Погледнах екрана на радара. Ако поддържах северен курс, щяха да ме пресрещнат от изток и запад. Ако завиех на юг, можех да се върна в крайбрежните води между архипелага и кубинския бряг и известно време да си играя на котка и мишка с катерите, но така само щях да отложа за кратко неизбежното.

— Ако противникът те притиска от две страни и не можеш да се измъкнеш, какво няма да очаква да направиш?

— Да атакуваш.

— Точно така. — Завъртях руля наляво и взех курс право към катера от клас „Жук“, който се приближаваше към нас от запад.

— Предполагам, че искаш да приключиш с това колкото може по-скоро — заключи Джак.

— Напълно си прав.

Фелипе се качи в рубката — сигурно се чудеше защо променяме курса.

— Какво правиш?

Посочих екрана.

— Пресрещаме звяра. Жука.

— Да не си се побъркал?!

Защо хората все ми задават тоя въпрос? Обаче използвах момента, за да му обясня.

— Трябва да останем колкото може по-далече от стенката, затова държим противоположния курс.

Фелипе се вторачи в екрана.

— Но ти се насочваш право към жука…

— Знам накъде се насочвам.

— Да не си се побъркал?! — повтори той.

— Слизай долу.

Фелипе обаче реши да ме посъветва:

— Обърни и дай обратно към архипелага.

— Слизай долу!

Той не откъсваше очи от екрана като хипнотизиран.

— Виж… ако се върнем в архипелага, те ще ни изгубят на радара си…

— Докато не ни последват.

— Радарът им ще хване смущения от брега и островите… Може да влезем в някое мангрово блато…

— До гуша ми дойде от мангрови блата, амиго. Слизай долу! Това е заповед.

Само че Фелипе не се подчиняваше на моите заповеди.

— Ще ни погубиш така!

И бездруго можехме да се броим мъртви, и той го разбираше. Просто не искаше да го приеме.

— Капитанът ти нареди да слезеш долу — подкани го Джак.

Фелипе го изгледа така, като че ли лудостта е заразна.

После дълбоко си пое дъх, отдръпна се от Джак и измъкна деветмилиметровия „Смит & Уесън“, който по принцип си беше мой.

— Обърни на юг!

— Ти обеща да ми се подчиняваш — напомних му.

— Веднага! Иначе ще…

За нещастие в този момент Сара влезе в рубката, погледна Фелипе и видя револвера.

— Фелипе! Какво става…

— Прилича на бунт — предположих аз. — Заведи го долу преди да ме е ядосал.

— Той ще ни погуби — обясни ѝ Фелипе.

Сара ме погледна, после отново насочи вниманието си към него. Не знаеше как ще ги погубя, нито за какво е бил спорът, обаче заобиколи Фелипе и застана между мене и гаджето си.

А бе, не обичам да се крия зад жена, особено когато под пояса ми е затъкнат „Глок“ и жената е на моята огнева линия.

— Вземи му пушкалото и го заведи долу — казах на Джак.

Фелипе отстъпи заднишком и слезе няколко стъпала надолу.

— Останете на място!

Джак се направи, че не го е чул, и протегна ръка.

— Дай го.

Фелипе осъзна, че откачалките имат числено превъзходство, но преди да се оттегли, посъветва екипажа ми:

— Поискайте да ви обясни какво прави. И го накарайте да се откаже. Иначе всички сме мъртви.

И бездруго бяхме мъртви. Щом го проумееш, остава само един ход, атаката, с която или ще се спасиш, или ще загинеш геройски. Сара беше казала, че по-скоро ще умре, отколкото да се остави да я заловят, и аз се хващах за нейните думи.

Фелипе се оттегли долу, все още въоръжен, но не и опасен. Засега.

Джак предложи да го последва и да го разоръжи, обаче аз отговорих:

— Само го дръж под око. Ще имаме нужда от него, ако влезем в престрелка.

Сара нямаше какво да прибави, но пък проявяваше изключителен интерес към въпроса какво толкова правя, че ще погубя всички ни.

Посочих екрана на радара.

— По-бързият катер, клас „Стенка“, е въоръжен с оръдия и скоро ще ни пресрещне, ако държим северен курс под ъгъл спрямо него. Ако обаче се движим в противоположната на неговата посока, ще има доста да ни гони.

Тя кимна и чак тогава забеляза втория сигнал, който се приближаваше право към нас.

— Какво е това?

— Това е жукът — по-малкият катер, който развива същата скорост като нас. — Щях да добавя, че на борда му има само картечници, което нямаше да прозвучи много успокоително, затова поясних: — Колкото сме по-близо до жука, толкова е по-малка вероятността другият катер да открие огън с оръдията си.

Сара отново кимна, но съвсем правилно отбеляза:

— Само че жукът ще открие огън по нас.

— И ние ще му отговорим.

Тя нямаше какво да каже, обаче Джак прибави:

— Както те, така и ние ще се движим и стреляме от нестабилна повърхност.

Сара го разбра и пак кимна.

— Това е нещо като престрелка с коли по разбит път — продължих аз. — Приближаваме се един към друг, така че няма да продължи много, а когато се разминем в нощта, те ще трябва да обърнат, за да ни преследват, и при обръщането ще изгубят скорост, докато ние пак ще се движим с двайсет и пет възела. — Стига, разбира се, двуцевните им картечници да не ни избиеха до крак.

Тя кимна, обаче не каза нищо.

Погледнах екрана на радара и установих, че сме на пет морски мили от големия стражеви катер, който ни преследваше, обаче не се беше приближил много и това ми подсказа, че сигурно не може да развие максималната си скорост или изчаква да види дали ще направя някакъв друг шантав ход.

Жукът се носеше срещу мене на пълен ход, въпреки че плаваше срещу вятъра и вълните и може би не развиваше двайсет и пет възела. Във всеки случай се приближавахме един към друг с четирийсетина възела и щяхме да се разминем след около пет минути.

— Какво е положението с боеприпасите за автомата? — попитах Джак.

— Имам десет празни пълнителя, които трябва да се заредят.

— Виж дали ще успееш да го направиш за три минути. И заеми позиция за стрелба през предния люк.

Той се спусна долу и аз се обърнах към Сара.

— Слез долу, вземи една бронежилетка и ми я донеси. — Подадох ѝ пистолета си. — Донеси и пълнители за глока.

Тя кимна и последва Джак.

„Мейн“ нямаше ветромер и не можех да измеря скоростта и посоката на вятъра, но предполагах, че е около двайсет възела и още духа на запад. Вълните достигаха около метър и осемдесет и не заливаха носа. Той обаче се издигаше с всяка вълна и Джак щеше да може да стреля само при спускането му надолу. Добре че и жукът имаше същия проблем с монтираната на предната му палуба двуцевна картечница.

Погледнах радарния екран и видях, че жукът е на около три морски мили и продължава право към нас. Опитваха се да ни накарат да променим курса, каквато беше и моята игра — или по-скоро смятаха, че съм приел провала си и ще се предам. Ако си мислеха така обаче, разсъждаваха прекалено рационално.

Видях, че люкът на носа се отваря, и очаквах да се покаже Джак със своя АР–15, но вместо това се появиха главата и раменете на Фелипе. Държеше автоматична пушка, заредена с едри сачми. Това можеше и да е най-лошото и неточно оръжие в такава ситуация, но пак беше за предпочитане пред деветмилиметров револвер. А пред „Отче наш“ — още повече.

Фелипе ме погледна и ми направи знак с палци нагоре. Явно беше стигнал до единственото възможно заключение. Или пък бяха поприказвали със Сара и тя го беше накарала да се стегне. Знаех, че е стъпил върху нещо в долното помещение, и се надявах това да не са раменете на моя помощник-капитан. Ама пък къде се губеше Джак?

Погледнах радара. Бяхме на две морски мили от жука. Не го виждах в мрачното и бурно море, нито пък той можеше да ме види, но благодарение на техниката и двете страни знаеха, че при този курс ще се сблъскаме. След една — две минути щяхме да се върнем към нещо по-примитивно — куршуми и смелост.

Пак погледнах радара и установих, че стенката още е на пет морски мили зад нас. Капитанът не можеше да обърне трийсет и седем метровия си катер толкова бързо, колкото можех аз — знаейки, че е по-бърз от плячката си, той явно чакаше да види накъде ще завия и после, когато ме настигнеше, можеше да открие огън с радарно насочваните си оръдия, без да рискува да улучи жука. Или пък също като капитана на по-малкия катер си мислеше, че ще развея бялото знаме. Тъй де, иначе защо ще плавам право към жука?

Джак се качи в рубката; носеше брезентова торба със заредени пълнители и автомата си.

— Отивам на кулата! — надвика вятъра и бурните вълни той.

Имаше предвид кулата за далечно откриване на риба, която беше висока два и половина метра над покрива на рубката и около шест над водата.

Тази идея не ми допадна много, понеже кулата се клатеше на двете страни под ъгъл от двайсетина градуса, обаче там нямаше да има проблем с издигането и спускането на носа. Никога нямаше да наредя на свой подчинен да направи такова нещо, но преди да се сетя за причина Джак да не се превръща в най-лесната мишена на яхтата, той излезе на палубата и се закатери по страничните стъпала към кулата.

— Късмет!

Сара се качи в рубката — беше си облякла бронежилетка и носеше втора за мен. Сложих си я и посочих предното стъкло, което се състоеше от три прозореца в отделни рамки.

— Отключи левия прозорец и когато ти кажа, го натисни навън. Той ще изщрака и ще остане отворен. После застани на стълбището и се прицели към прозореца.

Тя кимна, отключи прозореца над стълбището и измъкна глока от пояса си.

— Недей да стреляш, когато носът почне да се издига. — Щях да прибавя: „Може да улучиш Фелипе“, обаче реших, че е достатъчно интелигентна да се сети и сама, тъй че защо да го споменавам?

Погледнах пак радара. Сигналът, който показваше местоположението на жука, беше на около петстотин метра точно пред нас. Фелипе се подаваше от люка и опрял лакти върху предната палуба, се целеше с пушката право напред. Джак вече трябваше да е на кулата, а Сара стоеше до мене с глока в ръка и с резервни пълнители в джобовете си и чакаше команда да открие огън. Аз бях на руля.

Капитанът на жука явно осъзна, че нямам намерение да предам кораба и екипажа си, понеже видях двойния проблясък на двуцевната му картечница, последван от зеления пунктир на трасаци. Те прелетяха високо, тъй като носът му се издигаше, обаче картечарят поправи мерника си и следващият откос попадна във водата на стотина метра пред „Мейн“.

Трасаците издадоха местоположението на стражевия катер и чух, че Джак дава бърза серия единични изстрели от високата си огнева позиция.

Фелипе не можеше да види почти нищо от люлеещия се нос, но все пак беше видял трасиращите куршуми и при следващото спускане изстреля всичките си пет патрона. Когато носът отново почна да се издига, той презареди и зачака следващата възможност.

Джак продължаваше да гърми от кулата, като че ли виждаше целта, и от тази височина може наистина да я виждаше, обаче аз не различавах жука и погледнах екрана на радара. Сигналът беше толкова близо, че вече трябваше да съм забелязал катера. Вторачих се през бруленото от дъжда предно стъкло и го зърнах — черен силует на черния хоризонт. Приближаваше се бързо.

— Огън! — извиках на Сара.

Тя светкавично се хвърли към прозореца, натисна го навън и вдигна глока с две ръце, както я бях учил. Вятърът и дъждът нахлуха през отвореното стъкло и когато носът се спусна, Сара изстреля и деветте патрона за няколко секунди, само че вместо да приклекне под прозореца и да презареди, впери поглед в носещия се към нас катер.

— Копелета!

— Клякай долу!

Видях, че Фелипе не е пострадал от вражеския огън — нито пък от приятелски — и продължава да стреля по жука. Забелязах също, че оттам не отговарят, и за това можеше да има само една причина — картечарят им да е бил улучен. След миг чух Джак да крещи с цяло гърло:

— Ударих го! Ударих го тоя задник!

Двуцевната картечница трябваше да е защитена с броня, но високата огнева позиция на моя помощник — капитан му осигуряваше безценно предимство. Само че на жука не страдаха от недостиг на картечари и когато се приближихме на стотина метра от него, картечницата отново откри огън, макар че носът им се издигаше и трасаците отлетяха нависоко. Картечарят не коригира мерника си и когато носът на катера почна да се спуска, в рубката изведнъж заехтя звън на разбито стъкло и трясък на куршуми, забиващи се в твърди повърхности.

Сара изпищя и залегна на стълбището, но май не я бяха улучили. За миг зърнах Фелипе, който продължаваше да стреля. Сара седна на горното стъпало, зареди нов пълнител в глока, изправи се и го изпразни срещу извисяващия се пред нас катер.

Следващият откос трасаци мина високо, не заради издигащия се нос на жука, а защото картечарят се целеше натам — сигурно беше забелязал Джак на кулата.

Движехме се право един срещу друг и до десетина секунди щяхме да се сблъскаме. Знаех, че няма да променя курса, понеже „Мейн“ и всички на борда му и бездруго бяхме мъртви. Курса щеше да промени противникът и аз само трябваше да изчакам, за да видя дали ще завие наляво, или надясно.

Вече бяхме на петдесет метра един от друг и виждах прозорците на мостика, където капитанът или лично стоеше на руля, или даваше нареждания на рулевия. Лесна мишена, стига да имах автомат. Само че нямах, а не чувах и автомата на Джак. Затова пък чух, че двуцевната картечница открива огън, но „Мейн“ се намираше толкова близо до жука и предната му палуба се издигаше толкова високо, че картечарят трябваше да се цели максимално надолу. Трасаците изсвириха над рубката и се забиха в задната палуба. И това беше последният му откос срещу мене, понеже стражевият катер рязко зави наляво, за да избегне сблъсъка. Зърнах картечницата — картечарят я завърташе надясно към нас, обаче аз се движех прекалено бързо покрай десния борд на двайсет и пет метровия съд. Минах толкова близо до него, че видях неколцина мъже на палубата му.

Когато стигнах до кърмата му, рязко завих надясно, навлязох в килватерната му струя и тя подхвърли „Мейн“ във въздуха. Паднахме обратно така, все едно се блъскаме в тухлена стена, и корпусът бясно се разлюля. Задният картечар или не беше на поста си, или не разбираше какво става, или пък всичко се случваше прекалено бързо, за да реагира. Жукът продължаваше да завива наляво и кърмата му се завърташе надясно от мене.

„Мейн“ беше по-маневрен от по-големия съд и аз дадох рязко наляво, така че кърмата ми застана успоредно на средната му част. Двете му картечници можеха да се въртят само на сто и осемдесет градуса и яхтата се намираше в сляпа за тях зона, широка петнайсетина метра. Озъртайки се през рамо, аз се опитвах да запазя перпендикулярната си позиция спрямо корпуса му, докато той продължаваше да завива наляво. За въоръжения с калашници екипаж на жука обаче нямаше сляпа зона и зърнах проблясъци на предната и задната палуба, но трасаците не ни улучиха, тъй като прииждащите вълни бяха започнали да се разбиват в десния борд на стражевия катер. Капитанът му промени курса, за да ориентира кърмата си така, че задният картечар да може да ме обстрелва, но и аз компенсирах, за да не го допусна — нещо като куче, което си гони опашката, само че опашката, тоест аз, бързо се отдалечаваше от зъбите му.

Накрая той се отказа от опитите си да ме надхитри и рязко обърна подире ми, докато аз се насочвах по северен курс към международни води. Дотам оставаха петнайсетина километра — около двайсет минути, ако поддържах скорост двайсет и пет възела.

В мрака вече не виждах жука, обаче капитанът му беше изгубил време с маневрите си и радарът ми показваше, че е на петстотин метра зад мене. На такова разстояние щеше и да си остане, ако и двамата поддържахме максимална скорост. Само че в тази буря големият жук щеше по-лесно да пори вълните. Ако видех, че ме настига, можех да продължа на зигзаг, все едно бягам от огромен и бърз алигатор, и тъй като катерът не беше маневрен като моята яхта, това щеше да го забави повече, отколкото мене. Тая тактика действа с алигаторите.

Явно го бях ядосал и той реши да открие огън, но от петстотин метра разстояние в тъмното бурно море трасаците се разхвърчаваха във всички посоки и повечето падаха във водата зад мене.

Погледнах датчика на горивото и установих, че сме изхабили известно количество дизел, но пак щяхме да стигнем до Кий Уест. В краен случай можех да се насоча и към някое от по-близките островчета, например Кий Ларго или даже бахамския остров Андрос. Засега не се налагаше да взема това решение, а можеше и изобщо да не се наложи. Бях тръгнал от Кий Уест и исках да се върна там. Още не бяхме извън опасност, но вече виждах светлина в тунела.

После обаче видях още нещо. Бях настроил радара на малък радиус около жука и сега върнах обичайния периметър от двайсет километра, за да определя местоположението на стенката. В бурното море имаше само един сигнал, на осем морски мили източно от мен, и се движеше по пресичащ курс, така че трябваше да е по- големият стражеви катер. Мамка му!

Ако продължах по северен курс, щях да изляза от кубински териториални води след по-малко от двайсет минути, обаче стенката можеше да се доближи достатъчно и да открие огън с оръдията си преди да пресека тази граница. Ако променях курса на запад към Кий Уест, щях да остана в кубински води по-дълго, отколкото исках, ама пък щях да се отдалечавам от стенката и бурята. Подобно на хиляди морски капитани преди мене, аз се взирах в радарния сигнал и се опитвах да се справя с аритметиката и геометрията. „Имаш право само на един опит, Мак“.

Сара седеше на стола до мене и може отдавна да беше там, но като типичен мъж, аз бях потънал в проблемите си толкова дълбоко, че не я бях забелязал.

— Как си? — попитах я.

Тя кимна, че е наред.

— Направи ми една услуга. Иди да видиш дали Джак… иди да видиш как е…

— Жив е — отговори самият той, тъкмо влизаше в рубката. От него се стичаше дъждовна вода. После се завъртя кръгом, излезе на палубата и повърна през борда. Веднъж и на мене ми се беше случило, когато слязох от кулата в бурно море. Нищо сериозно.

Забелязах, че Фелипе го няма в люка, но той се появи след малко с бутилка „Рон Сантяго“, която сигурно вече беше опитал. Подаде шишето на Сара, която го протегна към мене.

— Аз съм на руля.

Джак се върна в рубката и Сара му предложи ром, обаче лицето му малко беше позеленяло и той слезе долу. Чух вратата на тоалетната да се отваря и затваря.

Фелипе явно чак сега видя пробитите стъкла, както и дупките в пластмасовите и дървените повърхности, и каза нещо на испански, което си преведох като „мама му стара“.

Той заобиколи зад столовете и застана между нас със Сара, погледна екрана на радара и посочи с ръка.

— Това стенката ли е?

— Да.

— Мамка му!

— А зад нас е жукът. — Реших да го похваля. — Ти се справи отлично, амиго.

Фелипе не отговори веднага, но след малко заяви:

— Струва ми се, че улучих картечаря.

— Аз го ударих онова копеле точно между очите — обади се от стълбището качващият се Джак.

Което ми се струваше по-вероятно, макар че и Сара спокойно можеше да е отправила един от ония невероятно късметлийски изстрели, в шанса за който никой не би повярвал, включително самият потърпевш.

— Какво ще правим? — попита Фелипе.

— Ще оставим капитана да вземе това решение — напомних му.

Той не отговори, обаче не откъсваше очи от екрана на радара.

— Жукът… май доста е изостанал…

— Настига ни, само че не достатъчно бързо, за да влезем в обсега на картечниците му, освен ако не ни последва и в международни води. — Което и щеше да направи, понеже капитанът му беше много ядосан и имаше сметки за уреждане с нас, а и трябваше да се отчете пред началниците си, които сигурно го деряха на испански по радиостанцията. Бил съм и от двете страни на такива радиовръзки.

— Ако поддържаме този курс, ще влезем в обсега на оръдията на стенката след… десетина минути — заключи Фелипе.

— Кой ти каза за трийсетмилиметровите оръдия?

— Амигос.

И на мене ми трябваха такива амигос.

— Каква е действителната им далекобойност?

— Четири хиляди метра. Но може да открият огън и по-рано.

Ясно. Даже да не бяха точни от такова разстояние, скорострелните оръдия на стражевия катер можеха случайно да ни улучат. Или пък можеше да ни споходи невероятен късмет и да се проврем невредими през тази огнена буря.

— Трябва да вземем обратен курс — без да го питат, сподели мнението си Фелипе.

Това изглеждаше очевидно, но все пак отбелязах:

— Ако държим курс право на север, след десетина минути ще излезем в международни води.

— На тях изобщо не им дреме — каза той. — Тези копелета ще ни гонят и до Маями, ако смятат, че ще им се размине.

— Наясно съм с това — уверих го.

Джак също реши да сподели мнението си.

— Трябва да се насочим на запад.

— Сара?

Тя се съгласи с двамата, обаче прибави:

— Постъпи както намериш за добре.

Обаче нищо не беше добре.

— Ако се насочим на запад, ще се движим успоредно на кубинския бряг и могат да ни пресрещнат катери на Гуарда Фронтера от други пристанища — открехнах ги аз.

Никой нямаше мнение по този въпрос, затова продължих:

— Но ако продължим на север, далече от брега, ще си имаме работа само с двата стражеви катера, които вече са по петите ни.

Екипажът ми разбра пред каква дилема съм изправен. А един капитан не може да иска нищо повече. Включих радиостанцията, която още беше на канал 16, обаче кубинските катери мълчаха. По принцип нямаше и какво да ми кажат — нито пък на когото и да било друг, слушащ тоя канал.

Подадох микрофона на Фелипе.

— Предай сигнал за бедствие, съобщи местоположението, курса и скоростта ни, после повтори на испански за ония кубински амигос, дето са зад нас. — И прибавих: — Кажи, че ни преследват кубински стражеви катери.

Той взе микрофона и попита:

— Сегашният ни курс ли?

— Не. Ще вземем курс… на триста градуса. — Завъртях руля наляво и се насочих на северозапад към Флоридския пролив. Така щяхме да сме малко по-близо до кубинския бряг и да останем в кубински териториални води по-дълго, отколкото ми се щеше. Обаче това беше най-прекият път към дома.

Фелипе почна да предава, първо на английски, после на испански. Английският е международният морски език, но исках Гуарда Фронтера със сигурност да разберат, че ги издаваме. Даже да не успеехме, така нямаше да могат да се оправдаят с „но компренде“. Ако се поставех на тяхно място обаче, те имаха законно право да преследват и обстрелват яхта, пълна с убийци.

Междувременно двата катера коригираха курсовете си в отговор на моята маневра. Жукът малко беше скъсил дистанцията и ако не грешах в сметките, щяхме да влезем в огневия му обсег след петнайсетина — двайсет минути. Вече не можехме да направим нищо друго, освен да държим този курс и да се надяваме, че граничарите са получили заповед да прекратят преследването. Тъй де, режимът нямаше нужда от международен инцидент в открито море. Вярно, ние вече не бяхме невинни туристи, а издирвани убийци, ама пък копелетата в Хавана трябваше да решат как да се справят с проблема в един през нощта — с военна сила или по дипломатически път. Дано преживяваха също толкова гадна нощ, колкото и аз.

Включих чартплотера за пръв път и отворих картата чак до Кий Уест, който се намираше на триста и петдесет километра. Коригирах курса си и оставих яхтата на автопилот, който щеше да продължи да го коригира с оглед на дрейфа вследствие от времето и теченията.

Духаше попътен вятър и се отдалечавахме от бурята, която сигурно все още се насочваше на северозапад. „Мейн“ се движеше с максималната си скорост двайсет и пет възела.

Часовникът на чартплотера показваше 1:57. Трябваше да съм в Кий Уест към десет — единайсет и да стигна в „Зеленият папагал“ навреме за обяд. Ако изобщо на някого му се ядеше.

Единственият проблем на този план бяха двата кубински стражеви катера, които сигурно още искаха да ни пратят по дяволите.

Погледнах екрана на радара. Жукът продължаваше да скъсява разстоянието помежду ни, но щеше да му се наложи да ни гони почти до Флорида, за да влезем в обсега на картечниците му. Можеше и да го направи. Хич не ми се щеше пак да го атакувам. Господ ти праща само едно чудо, за да си спасиш задника. Следващото е изцяло в твои ръце.

Истинският проблем си оставаше стенката. Движеше се с четирийсет и пет възела и аз го бях видял на пристанището — гадно копеле, цялото в щръкнали картечници, с предна и задна оръдейна кула. Представях си го как пори вълните и капитанът се взира в радара и наблюдава скъсяващата се дистанция между нас.

Отново погледнах чартплотера. Вече бях прекалено на запад, за да поема към остров Андрос. Трябваше да го направя още след престрелката с жука. Вече нямах друг избор, освен да продължавам към Флорида, най- близката суша — ако не се броеше Куба.

Бяхме навлезли в международни води преди петнайсетина минути и както подозирах, катерите на Гуарда Фронтера също бяха пресекли тази граница, без да им мигне окото. Преследваха ни и международните води не означаваха нищо друго, освен че всеки може да плава в тях, без да иска разрешение. Териториалните води на Съединените щати започваха на дванайсет морски мили от Флоридските острови и както и да го пресмятах, не ми се виждаше вероятно да стигнем до тях преди големият стражеви катер да ни настигне.

Джак влезе в рубката.

— Как е положението?

— Екстра. На каква радиочестота човек може да си поръча молитва?

Той погледна екрана на радара.

— Май ще ти трябва по-висока честота.

— Аха.

— Приготвил ли си още някой трик?

— Мисля по въпроса. Какво става долу?

— Сара е в лявата каюта, май кърти. Фелипе е нападнал запасите ни от ром в камбуза.

— Заслужи си го.

— Ти искаш ли?

— Не. Ама ти си пийни.

Джак си спомни една от тениските си и цитира:

— „Не пия много, но когато го правя, ставам друг човек, а той пие много“.

Усмихнах се.

— Може да ме черпиш една цигара.

Той измъкна цигарите си от джоба на ризата си и видях, че още го боли мястото, където го бяха улучили с калашника.

Взех си цигара и Джак ми я запали със зипото, после запали и той.

— Тая гадост ще ме умори.

— Стига да доживееш дотогава.

Джак хвърли поглед на датчика за горивото и отново провери екрана на радара, джипиеса и чартплотера, обаче не каза нищо.

На запад морето постепенно се успокояваше и между носещите се по небето облаци надничаха звезди. Имахме попътен вятър и „Мейн“ развиваше добра скорост. Само че недостатъчно добра.

Радарът ми беше настроен на десет километра, за да държа под око нашите преследвачи, на които бях дал кодови имена Задник А и Задник Б. Задник А, жукът, като че ли изоставаше и ми хрумна, че може да не му достига гориво. Ако не бяха заредили догоре преди да потеглят на нощен патрул от Кайо Гилермо, щеше да им се наложи да изчислят докъде могат да ме гонят без риск да останат без гориво насред океана.

Насочих вниманието си към Задник Б, стенката, и видях, че продължава с около четирийсет и пет възела и скъсява дистанцията. Тоя задник определено искаше да ме убие.

Настроих радара на пълния му осемдесеткилометров обхват и с Джак потърсихме други съдове наоколо, обаче имаше само два. Единият, на запад от нас, държеше западен курс по плавателния път през Флоридския пролив. Другият се насочваше към пристанището на Хавана. Бурята беше опразнила морето на изток и никой не се приближаваше към нас. Даже наркотрафикантите бяха излезли в почивка.

— Предай сигнал за бедствие — казах на Джак. Той взе микрофона и почна да предава, съобщавайки местоположението и курса ни, кои сме и какъв е характерът на проблема ни, който описа като два кубински стражеви катера, дето се опитват да ни убият.

— Кажи и че дизелът ни свършва и имаме ранен член на екипажа — казах.

— Кой е ранен?

— Ти бе, задник такъв.

— А, да. — Той погледна датчика на горивото и продължи да предава.

Морските закони — обичаите и традициите — изискват да се притечеш на помощ на кораб, търпящ бедствие. Обаче ако бедствието е престрелка в открито море, доста морски капитани ще предпочетат да го избегнат, обосновавайки се с тезата, че бедствието ти не е резултат от природни стихии или Божие дело и съответно не са длъжни да рискуват собствения си задник или задниците на екипажите и пътниците си. Свършващото гориво и раненият член на екипажа обаче можеха да събудят братските чувства на някой капитан.

— Кажи им и че ни свършва пиячката — прибавих аз.

— Да кажа ли и че сме се класирали втори в кубински риболовен турнир? — попита Джак, чийто черен хумор беше по-черен от моя.

— Струва си да опиташ.

Той се върна на микрофона, като се придържаше само към фактите, но никой не се отзова. Тъй де, можехме и да не споменаваме за кубинските стражеви катери, обаче нямаше да е честно. Когато молиш за помощ, трябва да изложиш всички опасности. Ако аз чуех такова предаване… щеше да зависи от това кой е на борда на яхтата ми. Или пък щях да се запитам какво е направил бедстващият съд, че го преследват кубински катери. А можеше и да си помисля, че това е някакъв пиратски капан. В открито море се случват много неща, каквито не се случват или не могат да се случат на сушата. Откритото море е друга планета, воден гроб, който очаква своите мъртъвци.

— Добре, по-късно пак ще опитаме — казах на Джак. — Ще оставя радиостанцията включена, може някой да отговори. А сега ми трябва доклад за пораженията.

— Че те са ти пред очите.

— А тия, дето не са ми пред очите?

— Няколко куршума са пробили стените на тоалетната и май е пробит резервоарът за прясна вода. И като че ли имаме малък пробив в горивния резервоар.

Погледнах датчика и кимнах. Ако беше светло, щях да видя дали оставяме след себе си дизелови петна. Не бях сигурен дали има пробив, или просто горим повече от обикновено заради бурното море. Във всеки случай изглеждаше все по-малко вероятно да се доберем до Кий Уест. Но ако стрелката престанеше да пада надолу, може и да стигнехме до Кий Ларго. Дизелът обаче беше най-малкият ни проблем. Главната опасност си оставаше Задник Б, който се приближаваше. Ограничих обсега на радара. Намираше се на три морски мили зад нас.

Сара влезе в рубката и Джак, който имаше такъв вид, че сякаш всеки момент може да припадне, ни осведоми, че слизал долу да направи кафе.

— Вие искате ли?

— Аха. — Обърнах се към Сара. — Как си?

— Добре.

— А Фелипе?

— В една от каютите е.

— Той се справи много добре — уверих я.

Тя кимна и седна на стола до мене; забеляза, че съм включил джипиеса и чартплотера, които напомниха и на двама ни за нашия романтичен круиз. Ако тогава знаехме какво ще се случи, сигурно още онази вечер щяхме да си пожелаем „буенас ночес и всичко най-хубаво“.

— Недей да мълчиш — каза Сара. — Какво става?

— Ами, след разминаването ни с жука изминахме около сто и трийсет километра и до американски териториални води ни остават към сто и деветдесет.

— Ще ни преследват ли?

— Ще обърнат десетина — петнайсет километра преди тази граница. Иначе ще се брои за провокация, която най-вероятно ще доведе до предупреждение по радиостанцията и бреговата охрана може да прати катер.

— Добре… значи сме преполовили пътя до вкъщи, нали?

— Да. — От навигационна гледна точка, това си беше самата истина.

Сара погледна екрана на радара.

— Май са по-близо.

— Така е.

Тя не коментира.

Та седяхме си ние един до друг на пулта за управление и зяпахме проясняващото се небе през дупките от куршуми в стъклото. Морето се успокояваше и се очертаваше прекрасна нощ.

Минаваше три без петнайсет и ако поддържах двайсет, двайсет и пет възела, горивото не свършеше и не попаднехме в огневия обсег на Задник Б, утре заран благополучно щяхме да пристанем на Чартърния кей.

Чух пращене от аудиосистемата, после Боби Дарин запя „Някъде отвъд морето златни пясъци искрят, чака моето момиче…“

Предпочитах Джей Зи, понеже щеше да е по-подходящ за повдигане на бойния дух, обаче според Джак моите дискове ставали само за стрелба по панички.

Сара заприглася, въпреки че явно не знаеше целия текст.

И ние продължихме нататък все едно сме на романтичен круиз. Или пък сме кораб с глупаци, които пеят в мрака.

Погледнах екрана на радара. Задник Б се приближаваше, обаче Задник А все повече изоставаше. После жукът изведнъж взе югозападен курс и се насочи към кубинския бряг. Погледнах чартплотера. Ако не променеше курса си, по-малкият стражеви катер щеше да влезе в пристанището на Матансас. Реших, че горивото му свършва. Тъй де, защо иначе човек ще ходи в Матансас? Бил съм там, отврат е. Само гледайте да не пропуснете музея на фармацията.

— Какво става? — попита Сара.

— Жукът прекрати преследването — поясних. — Сигурно му свършва горивото.

— Чудесно. — Тя прибави, в случай че съм забравил: — Бог се грижи за нас.

„Я го питай за стенката“.

Джак влезе в рубката с моето кафе и аз му съобщих за новия курс на жука. И го помолих да пусне диск, записан през нашия век.

Той не ми обърна внимание.

— Може и стенката да обърне назад.

Погледнах радарния екран, обаче Задник Б държеше същия курс и когато ограничих радиуса, пресметнах, че е на малко повече от три километра зад нас — и че вече сме в обсега на трийсетмилиметровите оръдия с радарно насочване.

— Поеми руля — наредих на Джак.

Изправих се, извадих бинокъла от жабката над пулта и излязох на палубата.

— Къде отиваш? — извика подире ми Сара.

— Веднага се връщам.

Покатерих се по страничните стъпала и се изправих на кулата, като се държах за тапицирания парапет; напипах дупки от куршуми под пръстите си. Джак имаше голям късмет.

Насочих бинокъла на изток. Не виждах стенката, обаче зърнах навигационните му светлини — не плаваше с изключени светлини като нас, а и нямаше причина, понеже беше най-злото копеле из тия води.

Продължих да наблюдавам светлините му, после видях типичните проблясъци на скорострелно оръдие. Мама му стара!

— Отклоняваща маневра! — изкрещях.

Очаквах, че Джак ще се поколебае, докато осмисли командата ми, обаче „Мейн“ моментално зави рязко наляво и в същия момент чух писъка на снарядите покрай яхтата и ги видях да падат и да експлодират в морето — там, където щяхме да сме ние.

Капитанът на стражевия катер не стреляше с трасаци, каквито щеше да използва само ако виждаше целта си, и тъй като оръдията му бяха с радарно насочване, в момента не искаше да види нищо друго, освен взрив на хоризонта. Отдолу чух Боби Дарин да се дере с „Маки Ножа“.

„Мейн“ зави надясно, задържа тоя курс няколко секунди, после пак зави наляво. Джак се движеше на зигзаг с надеждата, че траекторията ни ще е прекалено непредсказуема за оръдията с радарно насочване. Това обаче не попречи на стенката да опита. Оръдието на предната палуба продължаваше да проблясва и от време на време зървах многобройните снаряди, падащи и избухващи във водата, после чувах далечните гърмежи, тътнещи като гръмотевици на хоризонта.

Нямаше какво повече да гледам и почнах да слизам от кулата, докато „Мейн“ постоянно променяше курса си, без да намалява скорост, от което се люлееше настрани. На няколко пъти за малко да се изпусна, обаче успях да стигна до страничния парапет, скочих на палубата и се претърколих през рамо надясно и после обратно наляво при поредната промяна на курса.

Не можех да се изправя, затова допълзях до рубката на четири крака и се изкатерих на стола, на който допреди малко бе седяла Сара. Джак сигурно ѝ беше наредил да слезе долу.

Той стоеше на руля и аз го оставих да маневрира, защото явно си вършеше добре работата — изтегляше щамбайна, завиваше, после пак натискаше щамбайна напред. И в същото време пееше дует с Боби Дарин:

— Има хищната акула зъби…

— Джак, млъкни!

— Добре де.

Нямах представа дали радарната система за насочване е достатъчно съвършена, за да следи постоянно променящата местоположението си цел, обаче щом двуцевното оръдие се използваше и като зенитно, трябваше да може да реагира бързо. И все пак още не ни бяха улучили.

Джак се обърна към мен.

— Някакви предложения?

— Да. Гледай да не те ударят.

— Мерси.

— Аз ще поема руля.

— Тъкмо хванах ритъма и не искам да го изпусна.

— Добре… Кажи ми, като се умориш.

— Нямаме чак толкова много време.

Изведнъж се разнесе оглушителна експлозия, последвана от втори взрив, който разтърси яхтата и ме повали на пода.

— Удариха ни! — извика Джак.

Погледнах надолу по стълбището и видях пушек и пламъци. Скочих, грабнах от шкафа един фенер и пожарогасителя и се затичах по стъпалата. Всяко зло за добро — аудиосистемата беше замлъкнала.

Сара и Фелипе ги нямаше, обаче камбузът гореше и аз изпразних пожарогасителя срещу пламъците, после взех кухненския пожарогасител, с който окончателно потуших пожара. Въпреки гъстия дим видях зееща дупка отдясно в корпуса, а от вратата на дясната каюта излизаше пушек — там трябваше да е попаднал вторият снаряд. През дупката над камбуза нахлуваше вятър и разнасяше дима. Втурнах се в каютата, в която цареше мрак.

В корпуса над леглото имаше петнайсетсантиметров отвор. Лъчът на фенера ми освети Фелипе, който лежеше на пода. Не забелязах кръв и гърдите му се надигаха, затова изскочих навън и разбих с ритник вратата на лявата каюта. Сара се беше свила на пода и аз клекнах до нея.

— Добре ли си?

Тя ме погледна с ококорени от ужас очи и не отговори.

— Облечи си спасителна жилетка и ела при стълбището, обаче остани долу, докато не ти кажа. Разбираш ли?

Сара кимна.

Понечих да изляза, после пак се обърнах към нея.

— Къде ти е глокът?

Тя отново не отговори, затова плъзнах лъча наоколо и открих пистолета на леглото. Не исках да се застреля, затова го взех.

— Фелипе е в другата каюта. Виж дали се нуждае от помощ. В шкафчето в тоалетната има аптечка. Ще се справиш ли?

Сара кимна и започна да се надига.

Излязох от каютата, застанах под люка и изпразних пълнителя на глока в плексигласа, за да има откъде да излиза димът.

Качих се в рубката, където Джак продължаваше да е на руля и си палеше цигара със зипото, докато маневрираше наляво-надясно.

— Как е долу? — осведоми се той.

— Под контрол.

— Всички наред ли са?

— Фелипе може и да не е. Слез долу и виж как е. Вземи аптечката и всички да си облекат спасителни жилетки.

— Яхтата ли напускаме?

— Възможно е.

— Тя още плава, Мак.

— Обаче е под обстрел, Джак.

— Какво предпочиташ — да те изяде акула или да загинеш от експлозия?

— Искам да скоча във водата преди ония да са взривили „Мейн“.

— Добре. Круизен лайнер ли мислиш, че ще ни прибере, или стенката?

— Слизай долу!

— Не забравяй за акулите.

Той се дръпна настрани и след като поех руля, се спусна по стълбището.

Продължих отклоняващите маневри и промених интервала между зигзагите. Не докосвах щамбайна и взимах резките завои с пълна скорост, при което яхтата бясно се накланяше настрани. Не знаех как най-успешно да заблудя радара, който насочваше оръдието, но трябваше да допусна, че от фиксирането на нашето местоположение до завъртането на кулата и вдигането или спускането на цевта изминава известно техническо време. А и после, докато снарядите вземат разстоянието от четири хиляди метра. Нямах представа и дали оръдието стреля автоматично при фиксиране на целта, или някой натиска спусъка. Със сигурност знаех само, че трийсетмилиметровото двуцевно оръдие може да бъде излъгано. Тъкмо затова още бяхме живи. Само че ни бяха улучили и имаше огромна вероятност това да се повтори.

По някое време забелязах, че във водата наоколо не падат снаряди, и тъкмо си мислех, че оня задник може да е изчерпал боеприпасите, когато чух отгоре да профучава нещо, звучащо като ято диви гъски с ракети в задниците. Мамка му!

Джак подаде глава от стълбището.

— На Фелипе му няма нищо. Ама пък има едно предложение.

— Какво?

— Да предадем по радиостанцията, че се предаваме, да обърнем и да се насочим към стенката. Той щял да го каже на испански.

— Кажи му на английски да върви на майната си.

— Сара вече му го каза. С други думи де.

— Чудесно.

— Долу е пълен хаос — също ме информира Джак.

— Всички ли са със спасителни жилетки?

— Да.

— Да се качат горе.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— По-късно. Действай.

Когато Джак, Сара и Фелипе се събраха в рубката, им наредих:

— Излезте на палубата и ако пак ни улучат и избухне пожар или яхтата почне да се пълни с вода, всички ще скочим в морето.

— Вече ти казах, няма да се оставя да ме заловят — заяви Сара.

— Няма да те видят във водата — успокоих я аз.

— Не искам и да ме изядат акули — прибави тя.

Фелипе изглеждаше замаян, обаче се опита да ме убеди:

— Трябва да се предадеш. Ще им кажа…

— Забрави! — Май бяхме изчерпали всички кофти възможности — да се предадем, да напуснем яхтата, да ни изядат акули или да ни взривят. А когато всички кофти възможности се изчерпят, напълно в реда на нещата е да не правиш нищо и да се оставиш на съдбата. — Излезте на палубата…

Чух взрива в момента, в който го видях, и горната част на носа изригна в огнено кълбо. Към предното стъкло полетяха отломки и аз инстинктивно се наведох, както държах руля и го завъртах силно наляво.

Изправих се и огледах пораженията. В бялата фибростъклена палуба пред люка зееше дупка, голяма колкото домакинска тавичка. Ако някой беше останал долу, сега щеше да е мъртъв или тежко ранен.

Джак слезе по стълбището, за да провери за пожар, и когато се върна, каза:

— Наред сме.

В сравнение с какво?

Усетих, че прекалено дълго държа руля завъртян наляво, и почти видях целещите се в мене дула на двуцевното оръдие. Рязко завих надясно, като повалих Сара и Фелипе на пода и съборих Джак надолу по стълбището. Пак чух ятото диви гъски, само че този път бяха от лявата ми страна, и разбрах, че ако бях продължил да завивам наляво, щяха да ме улучат отстрани. Отново продължих отклоняващата маневра, като си мислех за алигатора по петите ми. Алигаторите никога не се отказват, понеже са гладни, съответно и ти не се отказваш, понеже ти е мил животът. Накрая някой допуска грешка и губи. Не може да продължава вечно.

Сара и Фелипе вече бяха на задната палуба и лежаха по очи с изпънати ръце и крака, за да не се търкалят, докато аз продължавах дивите си маневри. Джак седеше до мене и палеше цигара. Осъзнах, че съм забравил една възможност, а именно да превключа на празен ход и да чакам поредният залп трийсетмилиметрови снаряди да унищожи „Мейн“ заедно с нас. Обърнах глава към щамбайна и Джак се сети какво си мисля.

— Искаш ли цигара?

— Не.

— Без глутен са.

— Трябва да ти призная, Джак, че майтапите ти ме дразнят.

— Трябваше да ми кажеш.

— Току — що ми хрумна.

— Сериозно? А знаеш ли на мене какво ми хрумна току — що? Хрумна ми, че те предупреждавах, че тая работа с Куба е преебана.

— Тогава идеята ми се струваше добра.

— Да де. Докато не стане белята, много гадории ти се струват добра идея.

— Защо не вземеш да излезеш на палубата и да правиш компания на нашите пътници?

— Тука ми харесва. — И ме смъмри: — Не се разсейвай, капитане.

— Ти ме разсейваш.

— И хич не си и помисляй да пипаш щамбайна.

Не отговорих.

Продължавах отклоняващата си игра, като гледах да променям маневрите, обаче осъзнах, че като се опитвам да избегна поредния залп, спокойно мога да се натъкна на него. Тази игра не беше толкова хитра, колкото се опитвах да се убедя — в нея имаше огромна доза късмет. Днес всъщност бях голям късметлия.

Фелипе трябваше да е стигнал до друго заключение, понеже се появи в рубката с револвера в едната ръка, като с другата се държеше за касата на вратата.

— Дай ми микрофона.

— Не му обръщай внимание и той ще се разкара — посъветва ме Джак.

Не му обърнах внимание, обаче Фелипе продължи:

— Броя до три. Ако не ми дадеш микрофона…

— Няма да ти дам микрофона, Фелипе — спокойно го прекъснах аз. — Няма да предадем яхтата. Ние…

— Едно…

— Остави револвера — каза Джак.

— Две…

— Ще стреляш само веднъж, задник такъв, а после оня, дето не си го застрелял, ще те гепи и ще ти натика тоя патлак толкова навътре в гъза, че първият изстрел ще ти отнесе сливиците — заплаши го моят помощник — капитан.

Фелипе явно се нуждаеше от време, докато осмисли тази тирада. Хвърлих поглед през рамо и видях, че ръката, с която държи оръжието, трепери.

— Няма проблем, амиго. Всички ни е страх. Ама ще се оправим.

Обаче надали. Капитанът на стражевия катер премина на трасиращи снаряди, сигурно за да прибави психологически елемент в играта, и видяхме зелените пунктири на няма и пет метра от десния ни борд. Снарядите паднаха в мрачното море пред нас и успях да преброя осем експлозии. Мама му стара…

Рязко завих надясно и следващият залп изсвири на около метър и половина над рубката. Тази игра ми допадаше повече, когато не виждах колко са се приближили.

Към нас полетя още едно ято от осем зелени трасака и улучи водата на три метра от кърмата.

— Просто продължавай да си вършиш работата и не обръщай внимание на снарядите — каза ми Джак и ми напомни: — Не можеш да ги спреш, нито да промениш траекторията им. Затова давай нататък и не спирай.

— Мерси за съвета.

Не поглеждах назад към Фелипе, обаче Джак го държеше под око и реших, че оня е изпаднал в някакъв унес. Но пък хвърлих поглед към палубата и установих, че Сара още е просната по очи в блажено неведение, че катерът сега ни показва нещо, което преди не сме можели да видим. Тъкмо се канех отново да се обърна към руля, когато зърнах зелени пунктири, носещи се право към нас. Два снаряда улучиха кърмата и чух приглушена експлозия, последвана от плясъка на вълните, но не и от рева на двигателя. Повече не можехме да бягаме.

Сара не беше изкрещяла и явно нямаше представа, че са ни ударили, обаче след малко усети, че нещо се променило. Бавно се изправи и тръгна към рубката. От двигателя зад нея се вдигаше дим — но без пламъци.

Сякаш всичко утихна и чух вълните и вятъра. Обстрелът като че ли също беше спрял. Отправих поглед към хоризонта и видях в далечината приближаващите се навигационни светлини на стражевия катер. Щеше да ни настигне след десетина минути. Достатъчно време, за да задействаме план Б. Какъвто и да беше той.

Обърнах се към Джак, но той нямаше какво друго да каже, освен:

— Мамка му.

Сара ме погледна въпросително.

— Съжалявам. — Позамислих се и прибавих: — Капитанът остава на кораба. Вие ще го напуснете веднага. Успех.

Само че никой не понечи да излезе от рубката.

— Или всички ще го напуснем заедно, или всички оставаме тук — заяви Джак.

— Аз оставам на борда — най-после проговори Фелипе.

— Няма да се оставя да ме заловят — за кой ли път ме увери Сара. — Ще скоча в морето. — Впери очи в мене. — Заедно с теб.

— Аз не съм сигурен какво ще направя, ама ми трябва помощ, за да погреба тия… тия тленни останки в морето — каза Джак.

Сара каза молитва за мъртвите, която почваше с „Отче наш, който си на небето“ и свършваше с „предаваме душите на тези смели мъже в твоите ръце“.

С Джак тъкмо се канехме да преобърнем сандъка през борда, когато чухме познат звук и вдигнахме поглед към хоризонта. От север се приближаваха два грамадни хеликоптера.

Бяха на няколкостотин метра от нас и се носеха на няма и петнайсет метра над водата. Познах ги — бяха „Блек Хок“.

Хеликоптерите наклониха роторните си перки настрани и завиха на изток към стражевия катер.

Единият изстреля дълъг откос червени трасаци в небето, все едно казваше на кубинския капитан: „Край на играта. Прибирай се вкъщи“.

Другият вертолет зави и се насочи към нас. От отворената му врата висеше въже с голям спасителен кош.

Изтеглихме сандъка по-навътре, обаче никой нямаше какво да каже, докато Сара не наруши мълчанието.

— Всички се завръщаме у дома. Заедно.

И очевидно беше вярно.