Кучешко сърце

I

Уууууху-хууу! О, погледнете ме, загивам! Виелицата ми отслужва опелото в тунела за вътрешния двор и аз вия заедно с нея. Отидох си, за едната хубост си отидох. Онзи мръсник с кирливото кепе, готвачът от стола за нормално хранене на служителите от Централния съвет за народно стопанство ме лисна с вряла вода и ми ощави левия хълбок. Какъв гад! А на всичко отгоре се пише пролетарий! Господи боже мой, колко ме боли! Чак с кокалците си усетих врялата вода. Сега вия, ама от виене полза няма!

Какво толкоз съм му направил? Нима ще подям Съвета за народно стопанство, ако се поровя в боклука?! Свидлива твар! Погледнете му някой път мутрата! Широка е като тепсия. Простак! Това са хората! По пладне ме нагости кирливото кепе свряла вода, а вече започва да се мръква, сигурно наближава четири подир обед, защото здравата се размириса на лук откъм Пречистенската пожарна команда. Както цял свят знае — на вечеря пожарникарите ядат каша. Но яденето им не струва, то е нещо като гъбите. Едни познати кучета от Пречистенка впрочем бяха ми казвали, че на Неглинная в ресторант „Бар“ плюскат дежурното меню — гъби със сос пикант, по три рубли и седемдесет копейки порцията. Въпрос на вкус — аз, като ям гъби, все едно, че ближа галош… Уууу…

Хълбокът ме боли непоносимо и съвсем ясно виждам завършека на моята кариера. Утре ще ми излязат рани и искам някой да ми каже с какво ще ги лекувам. Лятно време можеш да се скриеш в парка Соколники, там има една специална, много хубава трева, а освен туй се наяждаш безплатно със саламени обелки — гражданите хвърлят омазнена хартия, ближеш колкото ти душа иска. И ако не се намери някоя грозотия, която да запее насред поляната на лунна светлина „Мила Аида“, ама тъй, че чак да ти се стъжни животът, би било прекрасно. А сега къде да ида? Вас не са ли ви ритали по задника с ботуши? Ритали са ви. С тухла замервали ли са ви? Сигурно достатъчно много пъти. Всичко съм препатил, примирил съм се със съдбата си и ако сега се жалвам, то е само поради физическата болка и студа, защото духът ми още не е угаснал… Държелив е кучешкият дух!

Но тялото ми е бито и пребито, хубавичко се нагавриха хората с него. Най-лошото е, че когато ме лисна онзи с врялата вода, козината ми започна да окапва, и излиза, че за левия си хълбок нямам никаква защита. Като нищо мога да пипна пневмония, а пипна ли я, граждани, ще пукна от глад. С пневмония е редно да се лежи в някой официален вход под стълбището, а кой вместо мен, болния бекярин, ще търчи по боклукчийските кофи да търси нещо за хапване? Ако ми настине белият дроб, ще се повлека по корем, ще изнемощея и всеки ще може да ме претрепе, и метачите ще ме хванат за краката и ще ме хвърлят в каруцата.

Измежду всички пролетарии метачите са най-големите гадници. Долни отрепки. Готвачи има всякакви. Да речем, Влас, бог да го прости, от Пречистенка, на колцина е спасил живота. Защото, като си болен, най-важното е да се наядеш хубавичко, а тоя Влас, разправят старите кучета, някой път запокитвал кокал, а по него четвърт кило месо. Дано да му е отишла душата в рая, защото е бил истинска личност, готвач на самия граф Толстой, а не от Съвета за нормално хранене. Какви ги вършат в това Нормално хранене, кучешкият ми ум не го побира. Мръсниците варят чорба от вмирисано осолено месо, а ония, клетниците, хич нищо не подозират. Грабят, плюскат, лочат.

Някоя машинописчица получава по. IX категория четирийсет и пет рубли; е, вярно, от време на време нейният любовник й подарява копринени чорапи. Ама колко гаври й се налага да изтърпи заради тия чорапи. Щото той не признава обикновените пози, ами я подлага на френска любов. Мръсници са тия французи, между нас казано. Нищо, че плюскат богато и все с червено вино. Да… Ще му идва на крака машинописчицата, щото с четирийсет и пет рубли заплата в „Бар“ не можеш да влезеш! На нея за кино не й стигат, а за жените киното е едничката утеха в живота. Трепери, мръщи се, ама лапа. Само като си помислиш: четирийсет копейки за първо и второ, а те — и първото, и второто заедно — не струват дори петнайсет копейки, защото останалите двайсет и пет копейки ги е задигнал домакинът. А от такова хранене ли има нужда тя? Върхът на левия й бял дроб не е наред и е хванала женска болест на френска почва, в нейната служба са й взели удръжки, в стола са я нахранили с вмирисано месо, ето я, ето я… Припка през тунела с чорапите от любовника й. Краката й премръзнали, на стомаха й духа, защото козината й е горе-долу като моята, а ходи с тънки кюлотки, едно дантелено нищо и половина, за кеф на любовника си. Само ако посмее да обуе фланелени, оня ще викне: „Хич не си изящна! На мен моята Матрьона ми е дошла до гуша, не мога да й гледам фланелените кюлоти, искам да ми е хубаво. Сега съм председател и каквото открадна — всичкото отива за женско тяло, за шоколади и шампанско. Щото на младини достатъчно съм се нагладувал, стига ми толкоз, а задгробният живот не съществува.“

Жал ми е, жал ми е за нея! Ама за мене си ми е още по жал! Не го казвам от егоизъм, о не, а защото наистина не сме при равни условия. На ней барем в къщи й е топло, а на мен… Къде да ида? Уууу…

— Къчи, къчи, къчи! Буби, ей, Буби… Защо скимтиш, горкичкото, кой ти е направил нещо лошо? Ух…

Тая вещица, сухата виелица, дрънна портата и зашлеви госпожичката по бузата като е метла. Подпретна й поличката до колената, та се видяха кремавите чорапи и една тясна ивичка от зле изпраното й дантелено бельо, заглуши думите и затрупа кучето със сняг.

Божичко… Какво лошо време… Ух…

И стомах ме боли. Това е от осоленото месо. Докога ли има да се мъча?

Госпожичката приведе глава и се втурна в атака. Щурмува портата, а на улицата вихрушката започна да я върти и развява, после я усука като снежен винт и тя се изгуби.

А кучето остана в тунела към вътрешния двор и, страдайки от попарения си хълбок, се притисна до студената масивна стена, задъха се и твърдо реши, че няма да мръдне от това място, тук ще си умре, в тунела. Отчаянието го събори. Толкова криво и мъчно му стана, такава самота и страх го налегнаха, че от очите му взеха да излизат като пъпчици ситни кучешки сълзи, които веднага изсъхваха. От пострадалия му хълбок бяха щръкнали степани замръзнали валма, а между тях прозираха зловещите петна на обгарянето. Колко загубени, тъпи и жестоки са готвачите! „Буби“ го нарече тя… Какъв ти Буби, дявол да го вземе?! Буби значи заоблен, охранен, глупав, плюска овесена каша, има знатни родители, а той е рошав, длъгнест и наръфан, дрипа, бездомно куче. Впрочем от добри чувства го каза момичето.

Вратата на яркоосветения магазин на отсрещната страна на улицата тракна и оттам излезе един гражданин. Именно гражданин, а не другар, и дори, ако искаме да сме съвсем точни — господин. Щом тръгна насам, стана съвсем ясно — господин е. Да не мислите, че палтото ме е подлъгало?! Глупости! С палта сега и доста пролетарии ходят. Вярно, че яките им не са същински, излишно е да го казваме, но все пак отдалеч можеш да сбъркаш.

Виж, по очите няма начин да сбъркаш — нито отблизо, нито отдалеч. О, очите са нещо значително. Като барометър са. Веднага проличава кой е коравосърдечен, кой за едното нищо може да те ритне по ребрата, а кой се плаши и от сянката си. Тия подлоги най обичам да ги ръфам за глезена. Щом те е страх, значи си го заслужаваш. Ррр… бау, бау… баууу…

Господинът уверено прекоси улицата, обгърнат от вихрушката, и се запъти към тунела за вътрешния двор. Да, на тоя всичко му личи. Тоя вмирисано осолено месо не кусва. А дори и да му го сервират някъде, голям скандал ще вдигне, ще пише до вестника: „На мен, Филип Филипович, искаха да ми пробутат…“

Все повече се приближава… Тоя яде обилно и не краде, тоя няма да ме ритне, него от нищо не го е страх, а не го е страх, защото вечно е сит. Той е по умствения труд, господин с културна островърха брадичка и посивели мустаци, пухкави като на френски рицар, но по виелицата от него се разнася гадна миризма — на болница. И на пура.

Какъв дявол, пита се, е търсил в кооперацията на ЦКС? Съвсем се приближи… Какво търси?… Ууууууууу… Какво може да е купувал в това загубено дюкянче, не му ли стигат деликатесните магазини по Охотни ряд? Какво е това? Салам?! Господине! Ако бяхте видели от какво правят тоя салам, щяхте да избикаляте магазина. Дайте го на мен.

Кучето събра остатъка от силите си и обезумяло запълзя от тунела към тротоара. Виелицата загърмя като с пушка над главата му, развя грамадните букви на платнения плакат. „Възможно ли е подмладяването?“

То се знае, че е възможно. Миризмата ме подмлади, накара ме да отлепя корем от плочника, застяга с парливи вълни празния ми от две денонощия стомах — тая миризма, която надви болничната, райската миризма на салам с чесън и чер пипер. Усещам, знам, саламът е в десния джоб на шубата му. Той е над мен! О, властелине мой! Погледни ме! Аз умирам! Робска ми е душичката! На всичко съм, готов!

Кучето запълзя по корем като змия, ронейки сълзи. Погледнете как ме разкраси готвачът. Ама знам, че за нищо на света няма да ми дадете. Ох, много добре познавам богатите. А всъщност за какво ви е той на вас? За какво ви е скапан кон? Отрова такава само Мосселпром продава!1 А вие днес сте закусвали, вие сте величина от световно значение благодарение на мъжките полови жлези. Уууу… Какви работи стават по света! Още не ми се мре, грехота е да си отида млад и зелен. Ще взема да му близна ръката — нищо друго не ми остава.

Загадъчният господин се наведе над кучето, блесна със златните рамки около очите си и измъкна от джоба си бял продълговат пакет. Без да си сваля кафявите ръкавици, разви хартията, която вихрушката тутакси грабна, и отчупи парче от салама, именуван „Специален краковски“. И даде това парче на кучето. О, безкористна личност. Уууу…

— Фиу, фиу — подсвирна господинът и добави с извънредно строг глас: — Вземи, Буби! Буби!

Пак Буби! Хубаво име ми измислихте! А бе викайте ми както си щете. Заради тази ваша изключителна постъпка.

Кучето мигновено разкъса червото, захапа с хлипане краковския и го изплюска на бърза ръка. При това до сълзи се задави със салам и сняг, насмалко не нагълта и канапчето. Пак ще ви близна ръката. Целувам ви панталона, благодетелю мой.

— Засега ти стига толкова… — Господинът говореше отсечено, сякаш командуваше. Той се наведе над Буби, погледна го изпитателно в очите и неочаквано прокара интимно ръката си с ръкавица по корема на кучето.

— Аха — многозначително каза той, — гердан нямаш, това е идеално — тъкмо ти ми трябваш. Тръгвай след мен. — Той щракна два-три пъти с пръсти. — Фиу, фиу!

След вас съм готов и накрай света да ида! Ако щете, ритайте ме с касторените си шушони, думичка няма да ви кажа.

По цялата Пречистенка светеха уличните лампи. Хълбокът го болеше непоносимо, но Буби от време на време забравяше за него, погълнат от едничката мисъл — как да не загуби в навалицата дивното видение, с шубата и да му изрази по някакъв начин любовта и предаността си. И по Пречистенка, докато стигнат до Обуховата уличка, я изрази шест-седем пъти. Целуна му шушона на пресечката с Мъртва уличка и проправяйки му път, така уплаши с дивия си вой една дама, че тя седна на бордюра.

На два-три пъти прискимтя, за да поддържа жалостта към себе си.

Някакъв долен безстопанствен котарак, имитация на сибирски, се измъкна иззад водосточната тръба и въпреки виелицата надуши краковския. На Буби му причерня пред очите при мисълта, че богатият чудак, който събира ранени кучета от улицата, като нищо може да вземе със себе си и този разбойник, и ще се наложи да делят с него мосселпромовските изделия. Затуй така изтрака със зъби срещу котарака, че той с фъщене, приличащо на съскането на пробит маркуч, се изкатери по улука чак до втория етаж… Ъррр-бау! Що Мосселпром се иска, за да нахраниш всички дрипльовци, дето миткат по Пречистенка.

Господинът оцени неговата преданост и досами пожарната команда, под прозореца, от който се чуваше приятно гъргорене на валдхорна, възнагради кучето с едно по-малко парче, някъде към двайсетина грама.

Ама че чудат човек! Седнал да ме подмамва. Не се тревожете, и бездруго няма да ви избягам. Ще вървя след вас, където заповядате.

— Фиу, фиу, фиу! Насам!

По Обуховата ли? Ама моля ви се! Много добре ни е известна тази уличка.

— Фиу, фиу!

Насам ли? С удово… А, не, да прощавате. Не, тук има портиер. А те са най-голямата напаст на тоя свят. Съвсем омразна порода. По-гадни са и от котараците. Джелатин със златни, ширити.

— Не бой се де, идвай.

— Здраве желая, Филип Филипович!

— Здравей, Фьодор!

Туй се казва личност! Божичко, с кого ме е срещнала кучешката ми съдбина! Какво ли ще е това лице, което може да вкарва улични кучета в сграда на жилищна задруга? Погледнете, тоя мръсник не гъкна. Не шавна. Вярно, че е навъсен, но — общо взето — е равнодушен под околошката със златни ширити. Сякаш това си е в реда на нещата. Уважава господина, яко го уважава! А пък аз съм е него и подир него. Какво, стиска ли ти да ме пипнеш? Таратанци. Дали да не ти захапя пролетарския мазолест крак? За всички гаври, дето съм ги изтърпял от вашего брата. Като бях паленце, малко ли пъти сте ме удряли по муцуната с метлата, а?

— Ела, ела.

Разбираме, разбираме, хич не се тревожете. Все подир вас ще вървим. Само ни показвайте пътя, а аз няма да изостана независимо от клетия ми хълбок.

От стълбището надолу:

— Писма за мен няма ли, Фьодор?

От долния край на стълбището, почтително:

— Съвсем не, Филип Филипович (интимно, много тихо, подир изкачващия се квартирант), а в апартамент номер три настаниха жилдругари.

Важният кучешки благодетел рязко се обърна на стъпалото, провеси се над парапета и попита ужасен:

— Тъй ли?

Очите му се закръглиха, а мустаците му щръкнаха. Портиерът долу навири глава, допря длани до устните си и потвърди:

— Тъй вярно, цели четири броя.

— Божичко, представям си какво ще стане сега с апартамента. И как ви се сториха те?

— Ами нищо особено.

— А Фьодор Павлович?

— Отиде да търси тухли. Ще вдигат стени.

— Туй на нищо не прилича.

— Във всички апартаменти ще настаняват, Филип Филипович, освен във вашия. Сега имаше събрание, направиха нова задруга. А предишните ги изритват!

— Какви страхотии стават. Леле мале… Фиу, фиу…

Ида, настигам ви. Както виждате, хълбокът ми се обажда. Ще разрешите ли да ви близна шушончето?

Ширитите на портиера се скриха долу. На мраморната площадка лъхна топло от радиатора, още един завой — и ето го първия етаж.