Кучешко сърце

Епилог

Пак по същото нощно време, точно десет дена след сражението в манипулационната, в апартамента на професор Преображенски, дето е на Обуховата уличка, се раздаде рязък звън.

— Криминалната милиция и следователят. Благоволете да отворите.

Разтичаха се стъпки, задумка се, започнаха да влизат и в грейналата от светлини приемна с остъклени на нова сметка шкафове се насъбраха много хора. Двама с милиционерски униформи, един с черно палто и чанта, злорадият и блед председател Швондер, младежът жена, портиерът Фьодор, Зина, Дария Петровна и полуоблеченият Борментал, който срамежливо прикриваше останалото си без вратовръзка гърло.

Вратата на кабинета се отвори и пропусна Филип Филипович. Той беше по известния ни тюркоазен халат и още в момента всички можаха да се убедят, че през последната седмица Филип Филипович е понапълнял. Някогашният и енергичен Филип Филипович, пълен с достойнство, се възправи пред гостите и се извини, че е по халат.

— Не се стеснявайте, професоре! — много смутено се обади цивилният, след това млъкна от неудобство, но пак продължи: — Много ми е неприятно. Имаме заповед за обиск в апартамента ви и… — Човекът погледна мустаците на Филип Филипович и довърши: — И за арестуване в зависимост от резултата.

Филип Филипович присви очи и попита:

— А по какво обвинение, ако смея да запитам, и кого се каните да арестувате?

Човекът се почеса по бузата и взе да чете един документ, изваден от чантата му:

— По обвинение на Преображенски, Борментал, Зинаида Бунина и Дария Иванова в убийство на завеждащия подотдела за прочистване на столичното комунално стопанство Полиграф Полиграфович Бубев.

Риданията на Зина заглушиха края на думите му. Настъпи размърдване.

— Нищо не разбирам — каза Филип Филипович, разперил рамене като същински крал. — На кой Бубев? А, виноват, да не би на моето куче… което оперирах?

— Извинявайте, професоре, не на кучето, а когато вече е бил човек. Там е работата.

— Фактът, че то говореше — каза Филип Филипович, — още не го правеше човек. Впрочем това не е важно. Буби и сега съществува и абсолютно никой не го е убивал.

— Професоре — много учуден заговори черният човек и повдигна вежди, — тогава ще се наложи да ни го предявите. От десет дена е изчезнал, а данните, да прощавате, никак не са добри.

— Доктор Борментал, бъдете така любезен да предявите Буби на следователя — нареди Филип Филипович, след като завладя заповедта за обиск.

Доктор Борментал се позасмя и излезе.

Когато се върна и подсвирна, подир него от кабинета изскочи едно странно На Вид куче. На петна то беше плешиво, на петна му никнеше козина. То влезе като обучен циркаджия на задни лапи, после се отпусна и на четирите и се огледа. Гробно мълчание замръзна в приемната като желе. Кучето с кошмарна външност с яркочервен белег на челото, пак се изправи на задните си крака, усмихна се и седна на едно кресло.

Вторият милиционер неочаквано се прекръсти с широк кръст, отдръпна се заднишком и настъпи и двата крака на Зина едновременно.

Човекът в черно, без да си затваря устата, изрече следното:

— Ама как тъй, моля ви се?! Нали е бил служител в прочистването…

— Не съм го аз назначавал там — отговори Филип Филипович. — Май че господин Швондер му е давал препоръка, ако не греша.

— Нищо не разбирам — объркано каза черният и попита първия милиционер:

— Това той ли е?

— Той е — беззвучно отговори милиционерът, — няма грешка.

— Същият е — раздаде се гласът на Фьодор, — само че пак е обрасъл с козина проклетникът.

— Но нали е говорел… кхе… кхе…

— И сега още говори, само че все по-малко и по-малко, така че използувайте случая, защото скоро съвсем ще млъкне.

— Но каква е причината? — тихо се осведоми черният човек.

Филип Филипович вдигна рамене.

— Науката още не знае начини за превръщане на животните в хора. Аз направих опит, само че несполучлив, както виждате. Поговори малко и започна да се връща в първоначалното си състояние. Атавизъм.

— Не употребявайте неприлични думи — неочаквано ревна кучето от креслото и стана.

Черният човек пребледня, изтърва си чантата и започна да пада на една страна, милиционерът го подхвана отстрани, а Фьодор изотзад. Настана суматоха. И в нея много ясно се чуха три фрази:

На Филип Филипович: „Дайте валериан, това е припадък.“

На доктор Борментал: „Швондер собственоръчно ще го сурна надолу по стълбището, ако още веднъж се появи в жилището на професор Преображенски.“

— И на Швондер: „Моля тези думи да се впишат в протокола.“

Сивите хармоники на парното грееха. Завесите бяха затулили гъстата пречистенска нощ с нейната самотна звезда. Висшето същество, важният кучешки благотворител, седеше на креслото, а кучето Буби лежеше на килима, подпряно в коженото канапе. От мартенските мъгли сутрин кучето страдаше от главобол, който го стягаше по пръстеновидния шев. Но от топлото надвечер болките му минаваха. И сега му олекваше, олекваше му и в главата на кучето се нижеха сладки и топли мисли.

„Толкоз ми провървя, толкоз ми провървя — мислеше си то, задрямвайки, — направо неописуемо ми провървя. Пуснах корен в тоя апартамент. Окончателно съм убеден, че в произхода ми има нещо сбъркано. Тая работа не е минала без водолаз. Курва е била баба ми, бог да я прости. Вярно че, кой знае защо, ми нацепиха главата, но ще ми мине като на куче. Туй е нищо и половина.“

В далечината глухо подрънкваха стъкленици. Ръфнатият подреждаше шкафа в манипулационната.

А беловласият вълшебник седеше и Си тананикаше:

— „Нилски брегове свещени…“

Кучето виждаше странни неща. Човекът потапяше ръцете си с хлъзгави ръкавици в стъклениците, изваждаше мозъци — тоя упорит, настойчив човек, — присвиваше очи и си пееше:

— „Нилски брегове свещени…“

Януари — март 1925 г.

Москва