Кучешко сърце

VII

— Не, не и не! — настойчиво заговори Борментал. — Бъдете така любезен да си я сложите.

— Стига де! — размаргази се недоволният Бубев.

— Благодаря ви, докторе — благо каза Филип Филипович, — защото на мен вече ми омръзна да правя забележки.

— Все едно няма да ви позволя да ядете, докато не си я сложите. Зина, вземете майонезата от Бубев.

— Как тъй „вземете“?! — вкисна се Бубев. — Сега ще си я сложа.

С лявата си ръка той загради купичката с майонезата от Зина, а с дясната натъпка края на салфетката под яката си и заприлича на клиент от бръснарница.

— И с вилица, ако обичате — добави Борментал.

Бубев въздъхна продължително и започна да излавя парчета есетра от гъстия сос.

— Да си пийна още водчица, а? — заяви той въпросително.

— А няма ли да ви стане множко? — осведоми се Борментал. — Напоследък твърде налитате на водката.

— Свиди ли ви се? — попита Бубев и го погледна изпод вежди.

— Глупости приказвате — намеси се суровият Филип Филипович, но Борментал го прекъсна.

— Не се тревожете, Филип Филипович, оставете на мен. Вие, Бубев, дрънкате дивотии и най-възмутителното е, че ги дрънкате безапелационно и уверено. Водката, естествено, не ми се свиди, тя не е моя, а на Филип Филипович. Просто това е вредно. Туй първо, а второ — и без водка се държите неприлично.

Борментал посочи залепения бюфет.

— Зинуша, дайте ми, ако обичате, още малко от рибата — рече професорът.

В това време Бубев се пресегна към гарафичката, погледна накриво Борментал и си напълни чашката.

— И на другите трябва да предложите — каза Борментал. — И тъй, първо на Филип Филипович, след това на мен и най-накрая на себе си.

По устните на Бубев потрепна едва забележима саркастична усмивка и той наля водка в останалите две чашки.

— Всичкото ви е като на парад — заговори той, — салфетката насам, вратовръзката натам, па „извинявайте“, па „моля ви“, па „мерси“, а истински не ви стиска. Сами се тормозите като през царско време.

— А как е „истински“, ако може да запитам?

Бубев не отговори на Филип Филипович, а вдигна чашката си и произнесе:

— Всичко най ви желая…

— Да ви се връща — с известна ирония се обади Борментал.

Бубев лисна съдържанието на чашката в гърлото си, намръщи се, доближи парченце хляб до носа си, помириса го, а след това го налапа, при което очите му се наляха със сълзи.

— Стажът му се обажда — неочаквано каза отсечено и’ сякаш в унес Филип Филипович.

Борментал го изгледа учудено.

— Виноват…

— Стажът — повтори Филип Филипович и горко поклати глава, — с нищо не можем да му помогнем. Климсие бил, Климсие останал.

Борментал с огромен интерес остро се взря в очите на Филип Филипович.

— Смятате ли, Филип Филипович?

— Какво ще смятам, сигурен съм.

— Нима… — започна Борментал и млъкна, поглеждайки Бубев.

Той се намръщи подозрително.

— Später!4 — тихо каза Филип Филипович.

— Gut5 — съгласи се асистентът му.

Зина донесе пуйката. Борментал наля на Филип Филипович червено вино, предложи и на Бубев.

— Не ща, по-добре водчица да си пийна. — Лицето му беше се лъснало, по челото му беше избила пот, той беше се развеселил.

Филип Филипович също поомекна след виното. Очите му се проясниха, той благосклонно поглеждаше Бубев, чиято черна глава седеше в салфетката като муха в сметана.

А Борментал, след като си похапна, прояви жажда за дейност.

— Е, какво да предприемам тази вечер с вас? — поиска да чуе той мнението на Бубев.

Той премигна няколко пъти и отговори:

— Най-добре ще е да идем на цирк.

— Всеки ден на цирк — благодушно му възрази Филип Филипович. — Според мен това е доста скучно. На ваше място поне веднъж бих отишъл на театър.

— На театър няма да ида — неприязнено му отвърна Бубев и си прекръсти устата.

— Хълцането на трапезата убива апетита на околните — машинално му съобщи Борментал. — Извинявайте за забележката… А защо’ собствено не ви харесва театърът?

Бубев погледна през празната чаша като през далекоглед, помисли малко и се нацупи.

— Ами щото се правят на улави… Дърдорят, дърдорят… Чиста контрареволюция!

Филип Филипович се отпусна на готическата облегалка и така се разсмя, че в устата му засвятка златна тараба. Борментал само завъртя глава.

— Да бяхте почели нещо — предложи той. — Защото все пак…

— И бездруго чета, чета… — отговори Бубев й неочаквано си наля хищно и бързо половин водна чаша водка.

— Зина — тревожно извика Филип Филипович, — вдигни водката, моето момиче. Стига ни толкова. Та какво четете?

— В главата му изведнъж се мярна картина: необитаем остров, палма, човек, облечен с животински кожи и с калпак на главата. „Не ще е зле Робинзон…“

— А бе тая, как се викаше… кореспонденция на Енгелс с оня, как му беше името… с Кауцки.

Борментал спря вилицата с парче бяло месо насред пътя, а Филип Филипович си разплиска виното. Бубев издебна момента и глътна водката.

— А ще ми бъде ли позволено да знам какво можете да кажете по повод на прочетеното?

Бубев вдигна рамене.

— А бе не съм съгласен.

— С кого? С Енгелс или с Кауцки?

— И с двамата — отговори Бубев.

— Това е великолепно, заклевам се в господа. „На любимата чудесна…“ А какво бихте могли да предложите от своя страна?

— Какво има да предлагам?!… Пишат, пишат… конгрес, някакви си германци… чак ми се пръска главата. Майката му е всичко да се раздели поравно…

— Точно така си мислех — възкликна Филип Филипович и тупна с длан по масата, — именно това предполагах.

— И начинът ли ви е известен? — заинтригуван попита Борментал.

— Какъв ти начин! — поясни Бубев, който беше станал словоохотлив след водката. Фасулска работа. Щото на какво прилича; един се шири в седем стаи, има четирийсет чифта гащи, а друг обикаля боклукчийските кофи да намери нещо за ядене.

— Това за седемте стаи сигурно е намек по мой адрес? — попита Филип Филипович, горделиво присвил очи.

Бубев се сви и нищо не каза.

— Добре, аз също не съм против подялбата. Докторе, колко души отпратихте вчера?

— Трийсет и девет — веднага отговори Борментал.

— Хм… Триста и деветдесет рубли. На тримата мъже… Дамите — Зина и Дария Петровна — няма да ги слагаме в сметката. Вие, Бубев, дължите сто и трийсет рубли.

— И таз добра! — уплашено му отговори Бубев. — За какво?

— За крана и за котарака — неочаквано ревна Филип Филипович, излизайки от състоянието на иронично спокойствие.

— Филип Филипович — тревожно се обади Борментал.

— Почакайте!… За безобразието, което извършихте и благодарение на което не можах да приема пациентите си. Това е направо нетърпимо. Скача човекът като първобитен из целия апартамент, кърти кранове. Кой уби котката на мадам Полосухер? Кой?…

— Вие, Бубев, онзи ден сте ухапали една дама на стълбището — връхлетя го и Борментал.

— Вие стоите… — ръмжеше Филип Филипович.

— Ама тя ме фрасна по мутрата — изквича Бубев, — мутрата ми да не би да е общинска?!

— Защото сте я ощипали за гърдата — развика се Борментал и събори чашата си, — вие стоите…

— Вие стоите на най-долното стъпало на развитието — надвика го Филип Филипович. — Вие тепърва има да се формирате, слабо в умствено отношение същество. Всичките ви постъпки са животински, а вие в присъствието на хора с висше образование си позволявате с абсолютна непоносима безцеремонност да предлагате съвети от космически мащаб и не по-малко космическа глупост за това как всичко да се раздели… и в същото време изядохте пастата за зъби.

— Онзи ден — потвърди Борментал.

— Всичко това ще ви излезе през носа… — крещеше Филип Филипович. — Между другото защо сте изтрили мехлема от него? Запомнете, че трябва да мълчите и да слушате какво ви се казва. Да се учите и да се стараете да станете що-годе приемлив член на социалното общество. Между другото кой негодник ви е снабдил с това книжле?

— За вас всички са негодници — уплашено му отговори Бубев, зашеметен от нападението и отляво, и отдясно.

— Досещам се — възкликна Филип Филипович, зачервявайки се злобно.

— Добре де, Швондер ми го даде. Той не е негодник… Да съм се развивал.

— Виждам как се развивате след Кауцки — пискливо извика Филип Филипович и прежълтя. След това яростно натисна бутона на стената. — Днешната случка най-добре илюстрира това. Зина!

— Зина! — ревна уплашеният Бубев.

Зина дотича бледа.

— Зина, там, в приемната… В приемната ли е?

— В приемната — покорно отговори Бубев, — зелено като гущер…

— Има едно зелено книжле…

— Ама защо ще го горите?! — отчаяно възкликна Бубев. — Държавно е, от библиотеката.

— Кореспонденция се казва… На… как му беше името… Енгелс с оня дявол… В печката!

Зина изхвръкна.

— Честна дума, иде ми да обеся тоя Швондер на първия клон — яростно възкликна Филип Филипович, впивайки зъби в крилцето на пуйката. — Загнездил се е в сградата един изумителен мръсник, същински цирей. И не стига, че пише разни глупави пасквили по вестниците…

Бубев взе да гледа професора злобно и иронично. Филип Филипович на свой ред го погледна накриво и млъкна.

„Ох, май на зле отиват работите в апартамента“ — изведнъж пророчески си помисли Борментал.

Зина внесе на кръгло блюдо рижав от едната страна и зачервен от другата кейк и кафеник.

— Няма да го ям — побърза да каже заканително и враждебно Бубев.

— Никой изобщо не ви кани, дръжте се прилично. Заповядайте, докторе.

Обедът привърши в мълчание.

Бубев извади от джоба си смачкана цигара и запафка.

След като си изпи кафето, Филип Филипович си погледна часовника, натисна бутона на музикалния механизъм и той нежно изсвири осем и четвърт. Филип Филипович се отпусна по стар навик на готическата облегалка и посегна да вземе вестника от масичката.

— Докторе, моля ви, идете с него на цирк. Само, за бога, погледнете в програмата дали няма котараци.

— Чудя се как пускат такива гадове в цирка — мрачно отбеляза Бубев, клатейки глава.

— Всякакви пускат — двусмислено Му отговори Филип Филипович. — Какви представления има?

— У Соломонски — зачете Борментал — някакви си четирима… Юсемс и човекът на мъртвата точка.

— Какви ли ще са тия Юсемс? — подозрително се осведоми Филип Филипович.

— Един господ знае. За пръв път срещам тази дума.

— Тогава по-добре вижте у Никитини. Необходимо е да сме наясно.

— У Никитини… У Никитини… Хм… слонове и границата на човешката сръчност.

— Тъъй. Какво ще речете за слоновете, драги Бубев? — недоверчиво попита Филип Филипович.

Бубев се засегна:

— Да не би да не разбирам?! Котаракът е друга работа. Слоновете са полезни животни — отговори му Бубев.

— Отлично. Щом са полезни, идете и ги погледайте. Да слушате Иван Арнолдович. И недейте се впуска в никакви разговори там в бюфета. Иван Арнолдович, най-покорно ви моля да не предлагате бира на Бубев.

След десетина минути Иван Арнолдович и Бубев, издокаран с каскет с патешки нос и с балтон с вдигната яка, тръгнаха за цирка. В апартамента настана тишина: Филип Филипович отиде в кабинета си. Запали лампата с тежък зелен абажур, благодарение на което грамадният кабинет потъна в спокойствие, и закрачи насам-натам. Крайчецът на пурата му дълго святка с бледозелен огън.

Професорът беше бръкнал в джобовете на панталона си и тежък размисъл терзаеше ученото му оплешивяло чело. Той примляскваше, тананикаше си през зъби „Нилски брегове свещени“ и си мърмореше нещо. Най-сетне остави пурата в пепелника, отиде до стъкления шкаф и освети целия кабинет с трите силни крушки на тавана. От шкафа, от третата стъклена полица, Филип Филипович извади тесен буркан и взе да го разглежда намръщен, вдигайки буркана към светлината. В прозрачната и тежка течност плаваше, без да пада на дъното, малкото бледо топченце, извадено от недрата на Бубевия мозък. Като вдигаше рамене, кривеше устни и хъмкаше, Филип Филипович го поглъщаше с очи, сякаш искаше да открие в бялото непотъващо топченце причината за удивителните събития, които обърнаха нагоре с краката живота в пречистенския апартамент.

И високоученият мъж май наистина я откри. Натам като че ли отиваше работата, защото, след като се нагледа на буркана с мозъчния придатък, го прибра в шкафа, заключи го, сложи ключа в джобчето на жилетката си, а той самият се тръшна, свил глава между раменете си и дълбоко бръкнал в джобовете на сакото си, върху кожата на канапето. Дълго пали втората пура, сплескал със зъби края й, и най-сетне, в пълна самота, зелено оцветен като беловласия… Фауст, възкликна:

— Ей богу, май ще се реша.

Никой не му отговори. В апартамента бяха секнали всички звуци. По Обуховата уличка, както знаем, в единайсет часа движението стихва. Много рядко прозвучаваха стъпките на окъснял минувач, те изтрополяваха някъде зад завесите и угасваха. В кабинета нежно звънеше под пръстите на Филип Филипович музикалният механизъм в малкото му джобче. Професорът нетърпеливо чакаше завръщането на доктор Борментал и Бубев от цирка.