Кучешко сърце

VIII

Не се знае какво беше си наумил Филип Филипович. През следващата седмица той не предприе нищо особено и може би вследствие на бездействието му животът в апартамента се препълни със събития.

Пет-шест дека след историята с водата и котарака от домкомитета при Бубев дойде младежът, който беше се оказал жена, и му връчи документите. Бубев ги прибра във вътрешния си джоб и веднага след това повика доктор Борментал:

— Борментал!

— А, да ги нямаме такива! Моля да ме викате на малко и бащино име! — отвърна му Борментал с издължено лице.

Редно е да отбележим, че през тия пет-шест дена хирургът бе сколасал да се скара с възпитаника си осем пъти. И атмосферата в обуховските стаи беше отровена.

— Тогава и мен на малко и бащино! — съвсем основателно отговори Бубев.

— Не! — кресна откъм вратата Филип Филипович. — С тия малко и бащино име в моя апартамент не разрешавам да ви наричат. Ако ви е угодно да престанем да ви именуваме фамилиарно „Бубев“, и аз, и доктор Борментал ще ви наричаме „господин Бубев“.

— Не съм господин, всички господа избягаха в Париж! — излая Бубев.

— Швондер го е наковал! — развика се Филип Филипович. — Както и да е, ще си разчистя сметките с този негодник. Но докато се намирам в тоя апартамент, в него освен господа други няма да има. В противен случай някой от двама ни — или аз, или вие — ще се изнесе оттук, най-вероятно вие. Още днес ще дам във вестниците обява и бъдете сигурен, ще ви намеря стая.

— Да не съм балама, че да се изнасям оттук?! — много отчетливо изрече Бубев.

— Каквоо? — попита Филип Филипович и лицето му толкова се промени, че Борментал се втурна към него и тревожно го хвана за ръкава.

— Знаете ли, мосю Бубев, не бъдете толкова нахален — извиси глас Борментал.

Бубев отстъпи заднишком, извади от джоба си три хартийки — зелена, жълта и бяла — и заговори, забивайки пръста си в тях:

— Ето. Член съм на жилищната задруга и ми се полагат шестнайсет аршина площ в апартамент номер пет с главен наемател Преображенски.

Бубев се позамисли и добави един израз, който Борментал машинално отбеляза в мозъка си като нов: „Ако нямате нищо против.“

Филип Филипович прехапа устна и промълви непредпазливо през нея:

— Кълна се, че в края на краищата ще застрелям този Швондер.

Бубев възприе тези думи извънредно внимателно и остро, което пролича по очите му.

— Филип Филипович, vorsichtig6… — предупреждаващо започна Борментал.

— То бива, бива… ама чак такава подлост! — викна Филип Филипович на руски. — Имайте предвид, Бубев… господине, че ако си позволите още една безочлива постъпка, ще ви лиша от обед и изобщо от храна в моя дом. Шестнайсетте аршина иди-дойди, но тая жабешка хартийка не ме задължава да ви хрантутя.

Бубев изведнъж се уплаши и зяпна.

— Не е редно да бъда оставен без прехрана — замънка той. — Къде ще ям?

— Щом е тъй, дръжте се прилично! — в един глас заявиха двамата ескулаповци.

Бубев явно се поукроти и през тоя ден не причини вреда никому, с изключение на самия себе си: възползувай от краткотрайното отсъствие на Борментал, набара бръснача му и така си разцепи скулата, че Филип Филипович и доктор Борментал му шиха раната, поради което Бубев дълго ви, обливайки се със сълзи.

Следващата нощ в кабинета на професора в зеления полумрак седяха двама души: самият Филип Филипович и верният му, привързан към него Борментал. Останалите обитатели на къщата вече спяха. Филип Филипович беше по тюркоазения си халат и по червените си пантофи, а Борментал по риза и сини тиранти. Между лекарите на кръглата масичка до дебелия албум имаше бутилка коняк, чинийка с лимон и сандъче с пури. В задимената стая учените разпалено обсъждаха последните събития: Тази вечер Бубев беше задигнал от кабинета на Филип Филипович двете десетачки, сложени на бюрото му под преспапието, и изчезнал от апартамента. Прибра се късно абсолютно пиян. Нещо повече: с него се домъкнаха две неизвестни лица, които вдигаха врява на главното стълбище и изявиха желание да преспят у Бубев. Гореспоменатите лица се оттеглиха чак когато Фьодор, който присъствуваше на тази сцена по есенно палто, наметнато върху долните му дрехи, се обади в Четирийсет и пето отделение на милицията. Лицата мигновено изфирясаха, щом Фьодор окачи слушалката. Неизвестно къде, след като си отидоха лицата, се бяха дянали малахитеният пепелник от масичката под огледалото в антрето, бобровият калпак на Филип Филипович и бастунът му, на който със старовремски златни букви пишеше: „На скъпия и уважаем Филип Филипович от благодарните ординатори по случай…“ След това стоеше римската цифра XXV.

— Кои бяха тия? — запъти се със стиснати юмруци Филип Филипович към Бубев.

Той се олюляваше, подпираше се на шубите и мънкаше, че лицата не му били известни, но че те не били някакви си кучи синове, а добри момчета.

— Най-изумителното е, че и двамата бяха пияни… Кога са сколасали?! — чудеше се Филип Филипович, гледайки онова място в стойката, където навремето се намираше юбилейният подарък.

— Специалисти — поясни Фьодор, оттегляйки се да спи с една рубла в джоба.

За двете десетачки Бубев категорично се запъна и при това измънка не много ясно, че не живеел само той в апартамента.

— Аха, може доктор Борментал да е гепил десетачките, така ли? — осведоми се Филип Филипович с тих, но страшен по нюанса си глас.

Бубев се олюля, отвори абсолютно помътнелите си очи и изказа предположението:

— Може пък Зинка да ги е взела…

— Каквоо? — развика се Зина, която се беше показала на вратата като привидение, закривайки на гърдите си разкопчаната блузка с длан. — Ти чуваш ли се бе?!…

Вратът на Филип Филипович почервеня.

— Спокойно, Зинуша — каза той, прострял ръка към нея, — не се тревожи, ще оправим тая работа.

Зина незабавно се разциври, разсополиви се и дланта заподскача на ключицата й.

— Зина, как не ви е срам?! Никой не си е помислил такова нещо! Пу, отвратителна история — смутено заговори Борментал.

— Зина, голяма глупачка си, боже, прости ми — започна Филип Филипович.

Но изведнъж Зининият плач секна от само себе си и всички млъкнаха. На Бубев му бе прилошало. След като си блъсна главата в стената, той издаде звук, който не беше нито „и“, нито „е“, а нещо като „йеее!“. Лицето му пребледня и челюстта му се замърда трескаво.

— Дайте на тоя негодник кофата от манипулационната!

И всички се разтичаха, започнаха да се грижат за заболелия Бубев. Когато го поведоха да спи, той, олюлявайки се в ръцете на Борментал, запсува много нежно и мелодично, изговаряйки думите с голяма мъка.

Цялата тази история стана към един през нощта, а сега беше някъде около три след полунощ, но двамата в кабинета бодърствуваха, възбудени от коняка с лимон. Те толкова бяха окадили кабинета, че димът се движеше на гъсти бавни плоскости, без дори да се полюшва.

Доктор Борментал блед, с много решителни очи, вдигна лулата си с тънка като на водно конче талия.

— Филип Филипович — прочувствено възкликна той, — никога няма да забравя как аз, полугладният студент, дойдох при вас и вие ме приютихте в катедрата. Повярвайте ми, Филип Филипович, за мен вие сте значително повече от професор, от учител… Безграничното ми уважение към вас… Позволете да ви целуна, скъпи Филип Филипович.

— Да, драги — смутено изрече Филип Филипович и се изправи насреща му.

Борментал го прегърна и целуна по пухкавите мустаци.

— Ей богу, Филип Филипович…

— Толкова ме трогнахте, толкова ме трогнахте… Благодаря ви — каза Филип Филипович. — Миличък, аз понякога ви крещя по време на операция, имайте добрината да ми простите моята старческа избухливост. Всъщност аз съм толкова самотен… „От Севиля до Гренада…“

— Не ви ли е срам, Филип Филипович?… — искрено възкликна пламенният Борментал. — Ако не искате да ме засегнете, никога недейте ми говори по този начин.

— Благодаря ви, благодаря ви… „Нилски брегове свещени…“ И аз ви обикнах, защото сте способен лекар.

— Филип Филипович, казвам ви — страстно възкликна Борментал, скочи от мястото си, затвори още по-добре вратата към коридора и когато се върна, продължи шепнешката: — Това е единственият изход. Не смея, разбира се, да ви давам съвети, но я се погледнете, Филип Филипович, вие сте направо съсипан, в това си състояние повече не можете да работите!

— Абсолютно е невъзможно — потвърди Филип Филипович.

— Видяхте ли, това е немислимо — шепнеше Борментал. — Предния път казахте, че ви било страх за мен, и да знаете, драги професоре, как ме трогнахте. Не съм малко момченце и си давам сметка каква беля може да стане, но според дълбокото ми убеждение друг изход няма.

Филип Филипович стана, заразмахва ръце й възкликна:

— Не ме изкушавайте, изобщо недейте ми говори за това — професорът закрачи из стаята, разклащайки димните вълни, — не ща да ви слушам. Разбирате ли какво ще стане, ако ни пипнат? За нас двамата „вземайки под внимание произхода“ не важи. Няма да се отървем независимо от предишните ни присъди. Защото не ви е подходящ произходът, драги.

— Къде ти! Баща ми беше съдебен следовател във Вилно — тъжно каза Борментал, допивайки коняка си.

— Видяхте ли? На топа му викат лоша наследственост. По-отвратителна не мога да си представя. Впрочем греша, моята е още по-лоша. Баща ми беше катедрален протойерей. Мерси. „От Севиля до Гренада, щом отиде си денят…“ Ама че работа, дявол да го вземе.

— Филип Филипович, вие сте величина от световно значение и заради някакъв си, извинявайте за израза, кучи син… Смеят ли да ви бутнат с пръст?! Дума да не става!

— Тъкмо затова няма да го сторя — замислено му възрази Филип Филипович, спирайки се и поглеждайки към стъкления шкаф.

— Ама защо?

— Защото вие пък не сте величина от световно значение.

— Дребна риба съм аз…

— Видяхте ли?!… А да изоставя колегата си в случай на катастрофа и да се отърва покрай световното си значение, това, прощавайте… Аз съм възпитаник на Московския университет, а не Бубев.

Филип Филипович горделиво се изпъчи и заприлича на древен френски крал.

— Ох, Филип Филипович… — горестно възкликна Борментал. — И какво излиза? Ще чакате, докато сполучим да направим от този хулиган човек ли?

Филип Филипович го спря с жест, наля си коняк, отпи от него, осмука резенче лимон и заговори:

— Иван Арнолдович, как мислите, разбирам ли аз от анатомията и физиологията, е, да речем, на човешкия мозъчен апарат? Какво ви е мнението?

— Иска ли питане, Филип Филипович? — много развълнуван му отвърна Борментал и разпери ръце.

— Добре, добре. Без фалшива скромност. И аз смятам, че в тази насока не съм последният човек в Москва.

— А аз смятам, че сте първият не само в Москва, но и в Лондон, и в Оксфорд! — яростно го прекъсна Борментал.

— Добре, нека приемем, че е така. Та, драги ми бъдещ професор Борментал, това никой не ще сполучи да го постигне. Край. Излишно е да ви обяснявам. И ако ви питат защо, позовавайте се на мен, казвайте, че Преображенски е рекъл: „FInita.“ Клим! — изведнъж тържествено възкликна Филип Филипович и шкафът му отвърна със звън. — Клим — повтори той. — Вижте какво, Борментал, вие сте първият ученик от моята школа и освен това сте ми приятел, както се убедих днес. Та на вас като на приятел ви съобщавам под секрет — разбира се, знам, че не ще започнете да ми се присмивате, — така и така, дъртото магаре Преображенски се изложи с тази операция като третокурсник. Вярно, откритието излезе ясно ви е какво — Филип Филипович горестно посочи и с двете си ръце завесата на прозореца, очевидно намеквайки за Москва, — но имайте предвид, Иван Арнолдович, че единственият резултат от това откритие ще бъде туй, че този Бубев ще се качи на всички ни ей тук. — Преображенски се потупа по охранения, склонен към паралич врат. — Бъдете спокоен. Ако имаше кой да ми смъкне гащите и да ме напердаши хубавичко — с наслада продължи Филип Филипович, — кълна се, щях да му платя четиридесет-петдесет рубли! „От Севиля до Гренада…“ Дявол да ме вземе… Пет години се блъсках, изчовърквах придатъци от мозъците… Знаете колко труд съм хвърлил, да се смае човек! И сега се питам: „За какво?“ За да превърна един прекрасен ден такова мило кученце в такъв изрод, че косата ми настръхва!

— Направо не е за вярване.

— Напълно съм съгласен с вас. Ето какво излиза, докторе, когато изследователят, вместо да върви пипнешком и успоредно с природата, форсира въпроса и повдига завесата:

„На, вземи си твоя Бубев и му се радвай.“

— Филип Филипович, ами ако разполагахте с мозъка на Спиноза?

— Да! — изръмжа Филип Филипович. — Да! Стига горкото куче да не умре под ножа, а видяхте какво представляваше операцията. С една дума, аз, Филип Преображенски, през живота си не бях правил нищо по-трудно. Вярно, може да се присади хипофизата на Спиноза или на някой друг такъв хубавец и да се направи от едно куче нещо високостоящо. Но за какъв дявол, пита се? Обяснете ми, ако обичате, за какво ни е изкуствено да фабрикуваме Спинози, след като всяка селянка може да го роди, когато си поиска? Не е ли родила в Холмогори мадам Ломоносова прочутото си чедо? Докторе, човечеството само се грижи за това и по еволюционен път всяка година настойчиво, отделяйки ги от безброй всякакви нищожества, създава с десетки бележитите гении, които красят земното кълбо. Сега ясно ли ви е, докторе, защо опровергавам вашия извод от епикризата на Бубев? Моето откритие, да го вземат дяволите, от което вие сте във възторг, не струва пукната пара… Да, да, не спорете с мен, Иван Арнолдович, вече съм разбрал това. А аз никога не говоря празни приказки, както отлично знаете. Теоретично това е интересно. Съгласен съм. Физиолозите ще бъдат във възторг. Москва полудя… А практически какво? Кого виждаме сега пред себе си? — Преображенски посочи към манипулационната, където спеше като заклан Бубев.

— Изключителен мерзавец.

— Но кой е той? Клим, Клим — викна професорът, — Клим Чугункин! (Борментал зяпна.) Ето какво представлява той: две присъди, алкохолизъм, „всичко да се раздели“; калпакът ми и двете десетачки изчезнаха. (Филип Филипович изведнъж се сети за юбилейния бастун и поморавя.) Простак и свиня… Аз тоя бастун ще го издиря. С една дума, хипофизата е затворена камера, определяща даденото човешко лице. Даденото! „От Севиля до Гренада…“ — свирепо въртейки очи, викаше Филип Филипович. — А не общочовешкото. Това е самият мозък в миниатюра. И той изобщо не ми трябва, кучета го яли. Аз се грижех за съвсем друго, за евгениката, за подобряването на човешката порода. И ето че се натъкнах на подмладяването. Но нима мислите, че заради парите правех тези операции? Аз все пак съм учен.

— Велик учен, ако искате да знаете! — каза Борментал и глътна коняка. Очите му се бяха налели с кръв.

— Исках да направя един малък опит, след като преди две години за пръв път получих от хипофизата извлек на полов хормон. И вместо това какво излезе? Боже мой! Тия хормони в хипофизата, о, господи!… Докторе, изпаднал съм в тъпа безнадеждност, аз, кълна ви се, съм объркан.

Борментал неочаквано запретна ръкави и произнесе, събрал очи към носа си:

— Тогава вижте какво, скъпи учителю, щом вие не искате, аз на моя отговорност ще го нахраня с мишеморка. Голяма работа, че татко ми беше съдебен следовател. В края на краищата това е ваше собствено експериментално същество.

Филип Филипович се почувствува изнемощял, стовари се на креслото и каза:

— Не, няма да ви позволя, мило момче. На шейсет години съм и мога да давам съвети. Никога недейте прибягва до престъпление, срещу когото и да е насочено то. Доживейте до старини с чисти ръце.

— Ама недейте така, Филип Филипович! Представяте ли си, ако го обработи Швондер, какво ще стане от него? Боже мой, едва сега започвам да разбирам какво може да излезе от тоя Бубев.

— Аха! Сега ли разбрахте? А аз го разбрах десет дена след операцията. Но да знаете, че тъкмо Швондер е най-големият глупак. Той не разбира, че за него Бубев е по-страшна опасност, отколкото за мен. Е, сега той прави какво ли не, за да го насъска срещу мен, без да си дава сметка, че ако някой на свой ред насъска Бубев срещу самия Швондер, от него нищо няма да остане.

— Ами да, само като се сетя за котараците! Човек с кучешко сърце.

— О не, не — провлечено му отговори Филип Филипович, — голяма грешка правите, докторе, за бога, не клеветете кучето. Котараците са нещо временно… Това е въпрос на дисциплина и на две-три седмици. Само след около месец той ще престане да ги гони.

— А защо не отсега?

— Иван Арнолдович, това е елементарно… как можете да ме питате? Та нали хипофизата не виси във въздуха? Тя все пак е присадена на кучешки мозък, дайте и време да се прихване. Сега Бубев проявява само остатъците от кучешкото и разберете, че котараците са най-доброто от всичко, което той върши. Осъзнайте, че целият ужас е в това, че той има вече не кучешко, а именно човешко сърце. И то най-лошото от всички, които съществуват в природата.

Крайно възбуденият Борментал стисна яките си жилави ръце в юмруци, размърда рамене и каза твърдо:

— То се знае, че ще го убия!

— Забранявам ви! — категорично отговори Филип Филипович.

— Ама моля ви се…

Филип Филипович неочаквано се сепна, Допря пръст до устните си.

— Чакайте, като че ли чух стъпки.

И двамата се ослушаха, но в коридора беше тихо.

— Сторило ми се е — рече Филип Филипович и заговори разпалено на немски. На няколко пъти в словото му прозвуча думата „криминален“.

— Един момент — сепна се този път Борментал и тръгна към вратата. Стъпките се чуваха съвсем ясно и наближаваха кабинета. Освен това гъгнеше някакъв глас. Борментал отвори широко вратата й се стъписа. Смаяният Филип Филипович се вцепени на креслото.

В осветения четириъгълник на коридора той съзря Дария Петровна само по нощница, с войнствено пламнало лице. И лекарят, и професорът бяха заслепени от изобилието на мощното и — както им се стори от уплаха и на двамата, — съвсем голо тяло. В могъщите си ръце Дария Петровна мъкнеше нещо и това „нещо“ се дърпаше, сядаше на задника си и малките му крачета, обрасли с черен пух, се заплитаха по паркета. „Нещото“, разбира се, се оказа Бубев, съвсем загубил ума и дума, все още на градус, разчорлен, само по риза.

Дария Петровна, грандиозна и разголена, тръшна Бубев като чувал с картофи и изрече следните думи:

— Порадвайте се, господин професоре, на нашия посетител Телеграф Телеграфович. Аз пак иди-дойди, била съм омъжена, но Зина е невинно момиче. Добре, че се събудих.

След като привърши речта си, Дария Петровна се сепна от срам, закри гърдите си с ръце и побягна.

— Дария Петровна, извинявайте, за бога — викна й почервенелият Филип Филипович, когато се съвзе.

Борментал запретна още по-високо ръкавите на ризата си и се насочи към Бубев. Филип Филипович надникна в очите му и се ужаси.

— Не бива, докторе! Забранявам ви… Борментал хвана с дясната си ръка Бубев за яката и така го раздруса, че ризата му се цепна отпред.

Филип Филипович се втурна, пресрещна го и започна да изскубва хилавия Бубев от клещестите хирургически ръце.

— Нямате право да се биете! — викаше полуудушеният Бубев, сядайки на пода и изтрезнявайки.

— Докторе! — викаше Филип Филипович.

Борментал донякъде дойде на себе си и пусна Бубев, веднага след което той се разхленчи.

— Добре — изсъска Борментал, — нека изчакаме до утре заран. Ще му уредя аз едно гала представление, когато изтрезнее.

Той вдигна Бубев и пак го помъкна към приемната да спи.

При това Бубев направи опит да го ритне, но краката му не го слушаха.

Филип Филипович стоеше разкрачен, поради което тюркоазените пешове на халата му се бяха раздалечили, вдигнал ръце и очи към лампата в коридора, и повтаряше:

— Ама че работа… Ама че работа…