Кухата игла

Глава третаТРУПЪТ

Към шест часа вечерта, след като си свърши работата, господин Фийол чакаше заедно със своя секретар файтона, който трябваше да ги закара в Диеп. Изглеждаше развълнуван и нервен. На два пъти попита:

— Не сте ли виждали Ботрьоле?

— Не, господин следовател.

— Дявол да го вземе, къде може да е? Цял ден никой не го е виждал.

Изведнъж се сети нещо. Подаде чантата си на Бреду, заобиколи замъка и тръгна към развалините. Близо до голямата арка, покрит с борови игли, Изидор Ботрьоле лежеше на земята. С ръка подпираше главата си. Изглеждате заспал.

— Какво правите, млади момко, спите ли?

— Не спя. Мисля.

— Сигурно сте успели да помислите за много работи?

— Да… Първо аз винаги обмислям събитието и се опитвам да намеря в него основната мисъл, ако мога така да се изразя. После си представям една правдива, логична хипотеза, която се съгласува с главната мисъл. И чак след това проверявам дали фактите съвпадат с предположенията ми.

— Чудна и много сложна система.

— Но затова пък сигурна, докато вашата не може да се похвали със същото.

— Всяка система вече е излишна. Ясно е, че Арсен Люпен е мъртъв!

— Какво от това? Неговата банда остана, а учениците на такъв майстор също са майстори.

Господин Фийол улови Изидор под ръка, заведе го настрана и каза:

— Това са само думи, млади момко. Ето какво е важното. Слушайте хубаво! Ганимар е задържан в Париж и ще дойде чак след няколко дни. От друга страна, граф Дьо Жевър е телеграфирал на Шерлок Холмс, който е обещал съдействието си през другата седмица. Млади момко, не мислите ли, че това е шанс за вас? Да кажете на тези две знаменитости, като пристигнат: „Много съжаляваме, господа, но ние не можехме повече да чакаме. Всичко вече е свършено!“

Простодушният господин Фийол не можеше с по-голяма откровеност от тази да признае безсилието си. Ботрьоле се помъчи да прикрие усмивката си.

— Трябва да призная, господин следовател, че не присъствах на следствието ви само защото се надявах, че сам ще ми съобщите резултатите. Кажете какво узнахте?

— Ето какво. Снощи към единайсет тримата полицаи, които приставът оставил да пазят замъка, получили от него бележка да идат колкото може по-скоро в Увил. Те веднага яхнали конете и пристигнали в Увил…

— Разбрали, че са изиграни, че заповедта е била фалшива и че трябва да се върнат в Амбрюне.

— Това и направили. Отсъствието им продължило час и половина и през това време престъплението било извършено.

— При какви обстоятелства?

— При най-прости. Двама души влезли с помощта на стълба в една стая на втория етаж, вързали госпожица Дьо Жевър и пред очите й отвлекли нейната братовчедка.

— Но къде са били кучетата?

— На сутринта ги намерили отровени.

— Кой е направил това? Нали никой не можеше да се приближи до тях?

— Тайна. Двете сенки минали безпрепятствено през развалините, спрели на около петстотин метра от замъка, под дървото, известно като Големия дъб… и тук извършили убийството.

— Но защо не са направили това в стаята на госпожица Дьо Сен Веран?

— Не знам. Във всеки случай там са я убили. Имам неоспоримо доказателство за това.

— А трупът?

— Още не е намерен. Но това не трябва да ни изненадва. Тръгнах по следите и те ме отведоха до старата черква на варанжевилските гробища, които са разположени на хълма. Там има пропаст, бездна, дълбока повече от сто метра. А долу — скали и море. След един-два дни приливът ще изхвърли трупа й на брега.

— Сигурно. Всичко е много просто.

— Да, всичко е просто и не ме затруднява. Люпен е мъртъв! Съучастниците му са убили госпожица Дьо Сен Веран, за да отмъстят, както пишеха. Това са факти, които дори няма защо да се проверяват. Но Люпен?

— Да, какво е станало с него?

— Сигурно неговите съучастници са задигнали трупа му, когато са отвлекли девойката. Но можем ли да докажем това? Не. Не можем също да докажем пребиваването му в развалините, не можем да кажем дали е жив или мъртъв. И тук е цялата тайна, драги ми Ботрьоле. Убийството на госпожица Раймонд не може да служи за развръзка. Напротив, то още повече усложнява делото. Какво е ставало през тези два месеца В замъка Амбрюне? Ако не разрешим тази загадка, другите ще дойдат и нашето положение няма да бъде много розово.

— Кога ще дойдат другите?

— В сряда… може би във вторник…

Ботрьоле направи някаква сметка наум, после рече:

— Днес сме събота. В понеделник вечер трябва да се върна в лицея. Е, добре, в понеделник сутринта, ако вие сте тук точно в десет, ще се постарая да ви разясня загадката.

— Наистина ли, господин Ботрьоле?… Мислите ли? Уверен ли сте?

— Надявам се поне.

— А сега къде отивате?

— Искам да проверя доколко фактите потвърждават основната мисъл, която постепенно ми става все по-ясна.

— А ако не я потвърдят?

— Тогава значи не са верни и аз ще потърся други, по-верни. И тъй, до понеделник, нали?

— До понеделник.

След няколко минути господин Фийол замина за Диеп, а Изидор летеше по шосето за Йервил и Кодбек на велосипед, който граф Дьо Жевър бе оставил на негово разположение.

От замъка бяха откраднати скъпоценните картини на Рубенс. Такива големи картини не може незабелязано да се пренесат. Те трябваше да са някъде наблизо. Ако не можеше да се намерят, поне можеше да се разкрие пътят, по който са били откарани. Предположението на Ботрьоле се състоеше в следното: четирите картини сигурно са отнесени с автомобил, но преди да стигнат в Кодбек, са ги прехвърлили на друг автомобил, който е прекосил Сена около Кодбек. Първото място за минаване на реката се намираше при Кийбьоф, оживен и следователно опасен път. По-нататък Сена можете да се премине при Майоре, усамотено село, без всякакви съобщения.

До полунощ Изидор измина осемнайсетте левги, които го отделяха от Майоре, и почука на вратата на една странноприемница до самата река. Той преспа тук и на сутринта разпита моряците, които караха сала. Прегледа и книгата за пътниците. Никакъв автомобил не бе преминавал реката в четвъртък, на двайсет и трети април.

Цяла сутрин той се колеба. Готвеше се да замине за Кодбек, когато момчето от странноприемницата му каза:

— Аз видях една каруца, но тя не мина реката. Само разтовариха багажа й на един сал, който чакаше на брега.

— А откъде идваше тя?

— О, тя е на коларя Ватинел, който живее в Лувето.

Едва към шест часа Изидор успя да намери Ватинел. Той бе типичен стар нормандец, който не се доверяваше на чужди хора, но и не можеше да устои на изкушението на една златна монета.

— Да, господине, тогава хората от автомобила ми определиха среща на кръстопътя в пет часа. Натовариха колата ми с четири големи тесни сандъка. Един от тях ме придружи. Двамата закарахме товара до реката.

— Вие говорите за тях, като че ли ги познавате.

— Познавам ги, господине. Тогава работех за шести път за тях.

Изидор потръпна.

— За шести път ли? Кога друг път сте работили за тях?

— През предишните шест дни. Тогава пренасяхме друг товар. Големи камъни… тесни и продълговати, завити във вестници. Те гледаха на тях като на светиня. Ах, само да се бе опитал някой да се допре до тях!… Но какво ви е? Вие съвсем побледняхте.

— Нищо… тук е много горещо…

Ботрьоле излезе, като залиташе. Радостта от неочакваното разкритие го зашемети. Върна се съвсем спокойно във Варанжвил, пренощува и на другия ден сутринта прекара около час в кметството с местния учител. После се върна в замъка. Там го чакаше писмо, оставено на господин Дьо Жевър. То съдържаше следното:

— Трябва да се погрижа за личната си безопасност — промърмори той. — Защото…

Стана девет часът. Разходи се между развалините, полегна до голямата аркада и затвори очи.

— Е, млади момко, доволен ли сте от получените резултати? Господин Фийол пристигна течно на срещата.

— Възхитен съм, господин следовател.

— Което значи…

— Което значи, че съм готов да удържа обещанието си… въпреки това писмо, което не предразполага към дела.

Той му показа писмото.

— Я гледай ти каква работа! — извика господин Фийол. — Предполагам, че това няма да ви попречи…

— Да ви кажа какво съм научил ли? Аз обещах и ще изпълня обещанието си. След десетина минути ще узнаем част от истината.

— Само част?

— Да, според мен откриването на Люпеновото скривалище съвсем не обяснява загадката. После ще видим…

— Вие вече с нищо не можете да ме учудите! Но как разбрахте?

— Много просто! В писмото на господин Харлингтън до Етиен дьо Водре има едно изречение, което ме заинтересува: „Ако сполучите, прибавете към тях всичко останало, в което много се съмнявам.“ Какво е останалото? Произведение на изкуството? Някаква рядкост? В замъка няма нищо по-ценно от картините на Рубенс. Тогава какво? От друга страна, може ли да се приеме, че хора като Люпен, които се отличават с голяма сръчност, няма да успеят да предадат това останало? Явно тази кражба е трудна работа, но ще се осъществи, щом с нея се е заел човек като Люпен.

— И все пак кражбата не е успяла. Нищо не е изчезнало.

— Изчезнало е… Подменено е като картините с нещо друго, по-ценно, по-рядко от картините на Рубенс.

— Но какво може да бъде то?

Минаха между развалините, вървяха към малката врата, стигнаха параклиса. Ботрьоле се спря.

— Искате да разберете какво е то?

— И още как!

Ботрьоле държеше дебел чепат бастун. Изведнъж той замахна с него и с един удар събори на земята една от статуите, които украсяваха входа на параклиса.

— Вие сте луд! — извика господин Фийол, като се спусна към парчетата. — Тази статуя беше чудесна…

— Чудесна! — повтори Ботрьоле и счупи статуята на Дева Мария.

Господин Фийол го улови през кръста.

— Един удар още и ще стрелям!

Граф Дьо Жевър се показа с револвер в ръка. Ботрьоле се засмя.

— Стреляйте по-добре в статуите, графе! Стреляйте като на панаир… ето тук например.

Той пак замахна с бастуна и този път разби статуята на Йоан Кръстител.

— Ах, това е цяло светотатство! — вдигна револвера графът.

— Всичко е гипс, господин графе!

— Как? Какво говорите? — ревна господин Фийол, като обезоръжи графа.

— Гипс — повтори Изидор. — Нищо ценно!

Графът се наведе и вдигна едно парче.

— Разгледайте го добре, господин графе… гипс… Боядисан, патиниран като стар камък… Това е останало от истинските шедьоври. Ето какво са направили само за няколко дни. Ето какво е направил господин Шарпане, който е копирал картините… Какво ще кажете, господин следовател, нима туй не е смело? Колко гениален е този човек!

— Добре, че е умрял. Иначе един ден би задигнал и кулите на Парижката Света Богородица… А другарите му задигнаха неговия труп.

— И прибавете към това, че именно него е ранила племенницата ми — забеляза граф Дьо Жевър.

— Той е бил — потвърди Изидор. — Той е паднал сред развалините, ранен от куршума на госпожица Дьо Сен Веран. Тя е видяла именно него, когато е ставал и падал и пълзял към голямата аркада, за да се вдигне тук за последен път по някакво чудо и да стигне до това каменно скривалище, което е станало негов гроб.

И Ботрьоле удари с бастуна по прага на параклиса.

— Какво казахте? — обади се следователят. — Негов гроб?… Вие мислите, че скривалището…

— То се намира тук… тук — повтори той.

— Но ние претърсихме всичко!

— Само че лошо.

— Тук няма никакво скривалище — възрази господин Дьо Жевър. — Аз познавам добре параклиса.

— Грешите, господин графе, тук има скривалище. Идете в кметството на Варанжвил, където са събрани всички книжа за бившия манастир Амбрюне, и ще разберете, че под параклиса има подземие.

— Но как е разбрал Люпен? — обади се следователят.

— Много просто. Когато е започнал да работи над кражбата в параклиса.

Граф Дьо Жевър се върна с ключа от параклиса. Отвори вратата. Тримата влязоха. След кратък преглед Ботрьоле заяви:

— Плочите на пода не са пипани. Обаче не е трудно да се забележи, че олтарът не е истинският. Стълбите, които водят към подземията на черквите, винаги започват пред олтара и минават под него.

— И оттук вие заключавате?…

— Заключавам, че Люпен е намерил подземието, когато е работил за обира на олтара.

Донесоха търнокоп и Изидор заработи с него в олтара. Разхвърчаха се парчета гипс. Изведнъж търнокопът, който досега не срещаше сериозна съпротива, удари в нещо твърдо и потъна. Младежът се наведе. Струя пресен въздух го лъхна в лицето. Запали клечка кибрит и освети отвора.

— Стълбата започва по-напред, почти под плочите на входа. В дъното забелязвам последните стъпала.

— Дълбоко ли е?

— Три или четири метра… Стъпалата са много високи… Едно от тях липсва.

— Невероятно е съучастниците да са имали време да измъкнат трупа му от подземието през краткото отсъствие на тримата полицаи, когато са отвличали госпожица Дьо Сен Веран — забеляза следователят. — И защо им е един труп? Не, според мен той е тук.

Слугата им донесе стълба. Ботрьоле внимателно я спусна п подземието, закрепи я между срутените камъни и улови здраво горните й краища.

— Ще слезете ли, господин Фийол?

Съдебният следовател започна да слиза със свещ в ръка.

Граф Дьо Жевър го последва. Изидор също стъпи върху първата пречка на стълбата. Стъпалата бяха осемнайсет. Той несъзнателно ги преброи, когато разглеждаше подземието. Долу остра миризма на разложено го накарала се отдръпне… Изведнъж трепереща ръка го улови за рамото.

— Какво има?

— Ботрьоле… — прошепна господин Фийол. Той не можете да говори от страх.

— Стига, господин следовател, успокойте се!

— Ботрьоле… Той е там…

— Не може да бъде!

— Има нещо под големия камък, който се откъсна от олтара… аз бутнах камъка… и го напипах. Никога няма да го забравя…

— Къде е той?

— От тази страна… Надушвате ли миризмата? Ето… вижте! — той взе свещта и я поднесе към неподвижната купчина на земята.

— О! — извика Изидор с глас, в който се долавяше ужас. Тримата се наведоха. На земята лежеше полугол, съвсем слаб труп. През разкъсаните дрехи се виждаше зеленикаво-жълтият цвят на кожата му.

— Поздравявам ви, Ботрьоле. С откриването на скривалището аз мога да проверя в две точки правилността на предположенията ви. Първо, човекът, по когото е стреляла госпожица Дьо Сен Веран, излезе наистина Арсен Люпен, както твърдяхте още от началото. Второ, той е живял в Париж под името Етиен дьо Водре, за което също настоявахте. Върху долните му дрехи намерихме буквите: Е. В. Струва ми се, че доказателството не е лошо, нали?

Ботрьоле не се помръдна.

— Господин графът отиде да каже да впрегнат. Ще извикат доктор Жуе, за да огледа трупа. Според мен смъртта е настъпила най-малко преди осем дни. Степента на разлагането… Но вие като че ли не слушате?

— Не, не, слушам.

— Всичко, което казвам, се основава на точни данни. Така например…

Господин Фийол продължи да изказва съображенията си, без да обръща внимание на събеседника си. Връщането на Жевър прекъсна монолога му. Графът донесе две писма. Едното съобщаваше, че Шерлок Холмс ще пристигне на другия ден.

— Чудесно! — извика господин Фийол. — Инспекторът Ганимар също пристига. Това е великолепно!

— Второто писмо е адресирано до вас — прекъсна го графът.

— Вървим от успех към успех — продължи господин Фийол, след като прочете писмото. — Изглежда господата няма да има какво да правят тук. Млади момко, от Диеп ми съобщават, че рибари намерили сутринта труп на млада жена.

Изидор подскочи.

— Какво? … Труп?…

— На млада жена… страшно обезобразен труп, който не може да се идентифицира. Но на дясната ръка имала изящна златна гривна. Известно е, че госпожица Дьо Сен Веран е носила на дясната ръка такава гривна. Сигурно е вашата племенница, господин графе, която морето е изхвърлило чак там… Какво ще кажете, господин Ботрьоле?

— Нищо, нищо… или по-скоро, ако всичко излезе така, както го виждате, предсказанията ми напълно ще се оправдаят. Всички събития, дори най-невероятните и най-противоречивите, потвърждават хипотезата, която изградих още от самото начало.

— Не ви разбирам.

— Скоро ще разберете. Спомнете си, че обещах да ви кажа самата истина.

— Но, струва ми се…

— Имайте малко търпение. Досега не сте имали повод да се оплаквате от мен. Времето е много хубаво. Разходете се, закусете в замъка, изпушете лулата си. Аз ще се върна към четири-пет часа. За лицея ще замина с нощния влак.

Стигнаха до постройките на замъка. Изидор скочи на велосипеда и се отдалечи.

В Диеп спря пред редакцията на вестник „Ла Вижи“ и поиска да прегледа броевете от последните петнадесет дни. След това замина за село Анвермьо на десетина километра от Диеп. Там говори с кмета, свещеника и горския пазач. Часовникът на селската църква удари три. Приключи с разговорите. Безкрайно доволен от получените сведения, се върна назад към замъка. Краката му силно и равномерно натискаха педалите на велосипеда. Гърдите му високо се повдигаха и поемаха свежия морски въздух.

Амбрюне се показа. Изидор се спусна с голяма скорост от хълма, който се издигате пред замъка. Изведнъж нададе вик. Видя въже, обтегнато напреки на пътя между две дървета. Велосипедът спря като закован, а момчето излетя далеч напред. Случайно, по някакво чудо, не падна върху куп камъни, където сигурно щеше да си счупи главата. Няколко минути лежа в несвяст. Като дойде на себе си, разгледа мястото. Отдясно се намираше малка гора, през която нападателят сигурно бе избягал. Изидор отвърза въжето. Малко листче се белееше, забодено на дървото от лявата страна. Разви го и прочете следното:

Ботрьоле се върна в замъка, зададе няколко въпроса на слугите и намери съдебния следовател в една от стаите на първия етаж. Господин Фийол пишеше. Срещу него седеше секретарят му. Секретарят излезе и следователят попита:

— Какво ви се е случило, господин Ботрьоле? Ръцете ви са окървавени.

— Дребна работа — отвърна младежът. — Просто премятане, предизвикано от това въже, което се оказа опънато пред велосипеда ми. Моля само да обърнете внимание на факта, че въжето е взето от замъка. Преди двайсетина минути на него имаше дрехи за сушене.

— Възможно ли е това?

— Тук, в самия замък, има някой, който ме следи. Той ме вижда, чува, следи всяка моя стъпка и отгатва намеренията ми.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. Вие трябва да го откриете, което лесно ще направите. Аз действах по-бързо от очакванията на противниците ни. Сигурен съм, че те също ще се заловят енергично за работа. Усещам, че опасността приближава.

— Стига, стига, Ботрьоле…

— Скоро ще се уверите. А сега да бързаме. Първо искам да изясня следния въпрос. Вие на никого ли не сте разправяли за листчето, което приставът намери и ви предаде пред мен?

— Не, на никого. Но нима отдавате някакво значение на листчето?

— Дори голямо значение. Хрумна ми нещо, което, признавам, сега не може да се докаже, защото още не съм успял да разгадая шифъра. Заговорих ви, за да не се връщам повече към тази тема.

Внезапно Ботрьоле улови господин Фийол за ръката.

— Тихо… подслушват ни…

Пясъкът изскърца. Младежът се затича към прозореца и се наведе.

— Няма никой… Но по лехата се виждат следи… Много лесно ще се извадят отпечатъците от обущата. — Затвори прозореца и се върна на мястото си. — Вие виждате, че неприятелят не взема дори предпазни мерки… няма вече време за това. Той също усеща, че часът наближава. Нека побързаме и поговорим, защото той не иска да говоря.

Постави на масата документ и го разгърна.

— Първо, една забележка. Върху хартията виждаме само точки и числа. В първите три реда и в петия, с който ще трябва да се заемем, защото четвъртият изглежда от съвсем друг характер, няма число, по-голямо от 5. Лесно може да предположим, че всяко число отговаря на една от петте гласни в азбуката. Нека напишем резултата.

Той написа на едно отделно листче:

После продължи:

— Както виждате, засега нищо не излиза. Ключът е много лесен, защото са се задоволили да заменят гласните с числа, а съгласните с точки. Но и твърде мъчен, дори неразгадаем, защото не са си направили труда ла измислят по-сложен шифър.

— Във всеки случай загадката е много неясна.

— Ще се помъчим да я изясним. Вторият ред е разделен на две части, при което втората много наподобява една дума. Сега, ако опитаме да заменим в тази дума точките със съгласни, постепенно ще се убедим, че единствените съгласни, които логично могат да се прибавят към гласните, ще образуват само една дума: демоазел.

— Значи става дума за госпожица Жевър и госпожица Дьо Сен Веран?

— Сигурно.

— И нищо друго ли не виждате в това?

— Забелязвам, че последният ред се дели на две. И ако продължим да заместваме със съгласни, веднага ще видим, че единствената съгласна, която можем да вместим между двугласните ai и ui е буквата g. Получаваме началото на думата aigui. Естествено е, че с другите две точки и с последното „e“ ще се получи думата aiguille — игла.

— Наистина се получава думата игла.

— Най-после, в последната дума има три гласни и три съгласни. Първите две могат да бъдат само съгласни. Като продължавам работата и турям една подир друга всички съгласни, идвам до заключението, че могат да се образуват само четири думи: река, доказателство, плач и куха. Изхвърлям първите три думи, които не могат да се вържат с думата игла и остава думата куха.

— По този начин се получава „куха игла“1. Допускам, че предположението ви е вярно, но то води ли ни до нещо?

— Не — замислено промълви Ботрьоле, — до нищо не ни довежда засега… по-късно ще видим… струва ми се, че много неща се крият в странното съчетание на двете думи „куха игла“. Но в дадения момент най-много ме интересува самата хартия… Нима още фабрикуват такъв пергамент с цвят на слонова кост?… После оръфаните краища… и, най-накрая, следата от червен восък отзад…

В този момент секретарят Бреду влезе и съобщи, че главният прокурор е пристигнал неочаквано. Господин Фийол стана.

— Долу ли е господин главният прокурор?

— Не, господин прокурорът не е слизал от колата си. Той минава покрай Амбрюне и ви моли да излезете до оградата. Искал да ви каже само една дума.

— Интересно — промърмори следователят. — Извинете, веднага се връщам.

Излезе. Чуха се стъпките му, които се отдалечаваха. Тогава секретарят затвори вратата, заключи я и тури ключа в джоба си.

— Какво правите? — изненада се Ботрьоле.

— Тъй ще ни бъде по-удобно да поприказваме.

Младежът се спусна към другата врата, която водеше към съседната стая. Той разбра: Бреду се оказа съучастник на престъпниците!

— Не си чупете пръстите, млади приятелю! Ключът от втората врата е също у мен.

— Тогава през прозореца… — извика Изидор, но Бреду вече стоеше пред прозореца с револвер в ръка.

Неприятелят най-неочаквано и грубо хвърли маската си.

— Сега ще бъдем кратки — промърмори секретарят и извади часовника си. — Добрият господин Фийол ще се разходи до вратата. Там, разбира се, няма никой. Тогава ще се върне. Имаме на разположение около четири минути. Една минута ми е необходима да скоча от прозореца, да мина през малката врата, да се кача на мотоциклета, който е на пътя. Значи остават три минути. Те са достатъчни.

Бреду имаше безобразно телосложение: грамадно тяло, дълги, тънки крака като на паяк и грамадни ръце. Костеливото лице и ниското чело издаваха упорит характер. Изидор усети слабост в краката, залитна и се видя принуден да седне.

— Какво желаете?

— Листа. От три дни го търся.

— Той не е в мен.

— Лъжеш. Когато влязох, видях, че го сложи в портфейла си.

— А после?

— После ли? Ще обещаеш, че ще бъдеш благоразумен. Ти ни изкарваш от търпение! Остави ни на мира и си гледай работата!

Той се приближи с насочен револвер. Говореше с глух глас, но разчленено. Изразът на очите му плашеше. Изидор потрепера. За пръв път изпитваше чувство за опасност. Виждаше се изправен пред силен, неумолим противник.

— А после? — попита със задавен глас.

— После… Ще бъдеш свободен… Настъпи мълчание.

Бреду пак заговори:

— Остава само една минута. Решавай! Хайде, не прави глупости! Ние винаги и навсякъде сме по-силните… По-скоро листа…

Изидор не помръдна. Бледен, уплашен, той все пак се владееше. На двайсет сантиметра от себе си виждаше дулото на револвера. Присвитият пръст леко натискаше спусъка. Достатъчно беше още мъничко да го натисне…

— Листа — повтори Бреду. — Иначе…

— Ето го — извади портфейла си Изидор и му го подаде.

— Отлично! Благоразумен си. Ще поговоря на другарите за теб…

Скри револвера и завъртя дръжката на прозореца. В коридора се чу шум. Внезапна мисъл го спря. Прегледа портфейла.

— Гръм и мълния! — ревна. — Листа го няма… Ти ме изигра. Той скочи пак в стаята. Чуха се два изстрела. Изидор бе извадил револвера си, стреля, но не улучи. Двамата се скопчиха и паднаха на паркета. На вратата започна силно чукане. Младежът обаче се оказа бързо победен от противника. Настъпваше краят. Една ръка с нож се вдигна над него и се спусна. Почувства страшна болка в рамото и падна.

Усети: някой бъркаше във вътрешния джоб на палтото му и изваждаше документа. През полуотворените си клепачи видя как Бреду скачаше от прозореца.

Вестниците, които на следващия ден описваха разигралите се напоследък в замъка Амбрюне събития: обирането на параклиса, откриването на трупа на Арсен Люпен и трупа на Раймонд, нараняването на Ботрьоле от Бреду, секретаря на следователя, съобщиха и последните новини:

И тъй, бандата на Люпен, която за момента се оказа смутена от необикновената проницателност на един седемнайсет годишен хлапак, премина в нападение и навсякъде тържествуваше. Двамата главни противници на Люпен — Холмс и Ганимар, бяха отстранени. Изидор Ботрьоле бе лишен от възможност да се бори. Правосъдието бе безсилно. Никой вече не можеше да се бори със злото.