Кухата игла

Глава седмаТРАКТАТ ВЪРХУ ИГЛАТА

Часът бе четири сутринта. Изидор не се бе прибрал в лицея. Нямаше да се прибере преди края на безмилостната борба, обявена на Люпен. Закле се това, когато приятелите му го съпровождаха до колата.

Безумна клетва! Безмилостна война! Какво можеше да направи той, невъоръжено и самотно момче, срещу този феномен на енергия и мощ? Откъде да го нападне? Той е непревземаем. Къде да го нарани? Той е неуязвим. Как да го залови? Той е неуловим.

Четири часът сутринта… Изидор се намираше при един от своите другари от лицея Жансон. Изправен пред камината, опрял лакти в мрамора, с юмрук под брадата, наблюдаваше образа си в огледалото.

Не искаше вече да плаче, нито да се мята в леглото, нито да се отчайва, както бе правил досега. Искаше да помисли и реши.

Очите му не изпускаха очите в огледалото, сякаш той се надяваше да удвои силата на мисълта, като съзерцава образа си, сякаш се надяваше да намери в дъното на съществото си разрешението. Така стоя до шест часа. И постепенно, освободен от всички дреболии, които го усложняваха и затъмняваха, въпросът се изясни в ума му като математическо уравнение. Да, той се бе излъгал. Да, неговото тълкуване на документа не бе вярно. Думата „игла“ не се отнасяте до замъка на брега на Крьоз. А също така думата „госпожици“ не можеше да се приложи за Раймонд дьо Сен Веран и братовчедката й, понеже текстът на документа съществуваше от векове.

Значи всичко трябвате да се поправи? Но как?

Имаше само една солидна база за документиране: книгата, публикувана по време на Людовик XIV. Но от стоте напечатани екземпляра от онзи, който сигурно е бил у Желязната маска, само два са оцелели от пламъците. Единият е бил откраднат от гвардейския капитан и изгубен. Другият е бил запазен от Людовик XIV, предаден на Людовик XV и изгорен от Людовик XVI. Но оставаше един препис от важната страница — онази, която съдържаше решението на задачата или поне криптографското решение, предадено на Мария-Антоанета и пъхнато от нея под корицата на нейния часослов.

Какво бе станало с този препис? Дали бе същият, с който разполагаше Ботрьоле и Люпен му го бе отнел чрез Бреду? Или той все още се намираше в часослова на Мария-Антоанета?

Така се стигаше до въпроса: „Какво е станало с часослова на кралицата?“

След като си почина известно време, Ботрьоле разпита бащата на свой приятел, прочут колекционер, когото често викаха като експерт и до когото музеите се допитваха как да подредят каталозите си.

— Часословът на Мария-Антоанета ли? Той е бил завещан от кралицата на камериерката й с тайното поръчение да го предаде на граф Дьо Ферсен. Благоговейно пазен в семейството на графа, той се намира от пет години насам в една витрина в музея Карнавале.

— И този музей ще бъде отворен…

— След пет минути.

Точно в момента, когато се отваряше вратата на музея, Изидор скочи от колата със своя приятел.

— Вижте, идва господин Ботрьоле!

Десетина гласа го поздравиха. За голямо свое учудване той позна цялата група репортери, които следяха „аферата на Кухата игла“. Единият от тях извика:

— Колко забавно! Ние всички сме имали по една идея. Внимавайте, нищо чудно между нас да се намира и Арсен Люпен.

Влязоха заедно. Директорът, предизвестен веднага, се постави на тяхно разположение. Заведе ги пред витрината и посочи едно окаяно томче без никаква украса, в което нямаше нищо кралско. Все пак изпитаха известно вълнение при вида на книгата, която кралицата е докосвала в такива трагични дни и е гледала със зачервени от сълзи очи… Не смееха да я вземат и разгърнат, сякаш щяха да извършат светотатство…

— Господин Ботрьоле, това е една задача, която трябва да изпълним.

Той взе книгата с неспокойно движение. Описанието, което авторът на брошурата даваше, беше вярно. Първо, обвивка от изцапан, потъмнял пергамент, изтъркан тук-там, а отдолу — истинската подвързия от корава кожа.

С какъв трепет Ботрьоле търсеше скритото джобче! Дали нямаше да излезе басня? Или щеше да намери бележката, написана от Людовик XVI и завещана от кралицата на ревностния й приятел?

Откъм лицевата страна на книгата нямаше скривалище.

— Нищо — пошепна той.

— Нищо — отвърнаха му като ехо.

Но откъм гърба, като понатисна книгата, видя веднага, че пергаментът се отлепва от подвързията. Пъхна пръсти… Нещо… да… той усети нещо… едно листче…

— О! — победоносно каза. — Ето… възможно ли е!?

— Бързо! — извикаха всички. — Какво чакате?

Той измъкна лист, сгънат на две.

— Четете! Има нещо написано с червено мастило… Сякаш е кръв… изсъхнала кръв… защо не четете?

Той зачете:

Внезапно Ботрьоле нададе вик от смайване. Под подписа на кралицата имаше с черно мастило две думи, подчертани със закривена черта… две думи: „Арсен Люпен“.

Един след друг грабваха листа и всеки веднага надавате същия вик:

— Мария-Антоанета… Арсен Люпен!

Изпаднаха в дълбоко мълчание. Този двоен подпис, тези съединени имена, открити на дъното на часослова — реликва, в която от един век спеше отчаяният зов на бедната кралица, страшната дата 16 октомври 1793 г., денят, когато бе паднала кралската глава — във всичко това имаше някаква историческа трагедия.

— Арсен Люпен! — прошепна някой. — Колко страшно е едно дяволско име да се намира вписано в свещена книга!

— Арсен Люпен! — повтори Ботрьоле. — Приятелят на кралицата не е успял да разбере отчаяния зов на осъдената. Той е живял със спомена, изпратен от любимата, а не се е сетил да прерови книгата. А Люпен се е сетил и е взел посланието.

— Какво е взел?

— Много ясно — документа! Документа, написан от Людовик XVI. Аз го притежавах. Сега разбирам защо Люпен не е искал да го остави у мен… И възложи на Бреду…

— И сега? Какво ще правите?

— Документът и текстът са автентични. Понеже видях следите от червените печати; понеже самата Мария-Антоанета и писаното от нея ме уверяват, че брошурата, възпроизведена от господин Масибан, е автентична; понеже наистина съществува историческа загадка около Кухата игла — аз съм сигурен, че ще успея.

— Какво? Дали документът е автентичен или не, ако вие не го дешифрирате, няма да послужи за нищо, защото Людовик XVI е унищожил книгата, която го е обяснявала.

— Да, но другият екземпляр, измъкнат от гвардейския капитан от огъня, не е унищожен.

— Откъде знаете?

— Докажете противното.

Ботрьоле млъкна, а след това бавно, със затворени очи, сякаш се мъчеше да определи точно и да резюмира мисълта си, изрече:

— Притежателят на тайната, гвардейският капитан, най-напред разкрива части от нея в дневника, намерен от правнука му. После настъпва мълчание. Той не разкрива загадката. Защо? Защото изкушението да използва тайната постепенно го обсебва и той отстъпва пред него. Доказателство? Убийството му. Доказателство? Великолепното скъпоценно украшение, намерено у него, което сигурно е взел от кралското съкровище, чието незнайно скривалище представлява тайната на Кухата игла. Люпен не е лъгал…

— И какво е вашето заключение?

— Моето заключение е, че около тази история трябвате да се пише колкото може повече из вестниците, за да се знае, че търсим книга под заглавие „Трактат за Иглата“. Може да я изровят в някоя провинциална библиотека.

Веднага се написа съобщението и Ботрьоле започна да действа, без да очаква, че то може да даде резултат.

Попадна на първите следи: убийството бе станало в околностите на Гайон. Още същия ден той пристигна там. Разбира се, не се надяваше да възстанови престъпление, извършено преди двеста години. Но все пак има престъпления, които остават в спомените, в паметта на областта, където са извършени.

Прерови, претърси регистрите на затвора, някогашните съдилища и енории. Нищо не се споменаваше за убийството на гвардейския капитан през XVII век.

Не се отчая и продължи издирванията в Париж, където може би се е водило следствието. Усилията му не доведоха до нищо.

Мисълта за други следи го тласна в нова посока. Не можеше ли да се издири името на капитана, чийто внук бе емигрирал, а правнукът му бе служил в армията на републиката и бе изпратен в Тампъл по време на задържането на кралското семейство?!

Въоръжен с търпение, най-после състави списък, в който между две имена имаше почти пълна прилика: на господин Дьо Ларбейри от времето на Людовик XIV и гражданина Ларбри от времето на терора.

Това беше важен момент. Той публикува съобщение във вестниците, като молеше за сведения за Ларбейри или за потомците му.

Отговори му господин Масибан, въпросният член на института:

Следобед Ботрьоле потърси Масибан, но той заминал неочаквано. Оставил му следната бележка:

Ботрьоле хареса предложението. Вечерта взе експреса за Бретан и в шест часа слезе на гара Велин. Позвъни на вратата на замъка.

— Какво обича господинът? — появи се слуга на прага.

— Търся барон Дьо Велин. Подаде визитната си картичка.

— Господин баронът още не е станал, но ако обичате, почакайте.

— Не ме ли е търсил вече един господин с бяла брада, малко прегърбен?

— Да, господинът пристигна преди десет минути, поканих го в чакалнята.

Баронът ги прие много любезно и с охота за разговор, каквато често изпитват самотните хора. Обясниха му делта на посещението си.

— Да, зная, вие ми писахте, господин Масибан. Става дума за книга, в която се говори за Иглата и която е останала от прадедите ми?

— Да.

— Дъщеря ми я намери преди два часа.

Посочи златните букви, гравирани върху кожената подвързия: „Тайната на Кухата игла“.

— Сигурен ли сте, че това е книгата?

— Ето първата страница… Какво има на първата страница?

— Ето: „Цялата истина, казана за пръв път. Сто екземпляра, напечатани от мен за съда.“ Така, така — прошепна Масибан с променен глас, — това е екземплярът, измъкнат от огъня! Това е книгата, която Людовик XIV е осъдил и хвърлил в огъня!

Започнаха да я прелистват.

Изведнъж Ботрьоле спря. Документът! На една страница той видя петте реда тайнствени точки и числа. С един поглед разбра — текстът е същият като онзи, който е изучавал вече неведнъж. Същото разположение на знаците… същите интервали, които позволяваха да се отдели думата „госпожици“ и да се определят поотделно двете думи: „Кухата игла“. От книгата липсваха две страници.

— Откъснати са! Ето откъде!…

Ботрьоле трепереше от гняв и разочарование. Масибан се наведе:

— Вярно… Следите изглеждат съвсем пресни. Листът не е отрязан, а откъснат… изтръгнат със сила…

— Но кой е направил това? — изпъшка Изидор. — Някой слуга?

И се обърна към барона:

— Вие не подозирате ли някого, господине?

— Може да попитаме дъщеря ми.

— Да… да, така…

Господин Дьо Велин позвъни па камериера. След няколко минути влезе госпожа Дьо Вилмон, млада жена с измъчено и примирено лице. Ботрьоле веднага я запита:

— Госпожо, вие ли намерихте тази книга в библиотеката? Прочетохте ли я?

— Да, снощи.

— Когато я четохте, липсваха ли тези две страници?

— О, не, не — отговори тя твърде учудена, — не липсваше никаква страница.

— Все пак са откъснати…

— Но книгата не е напускала стаята ми тази нощ.

— А тази сутрин?

— Тази сутрин, когато съобщиха за идването на господин Масибан, аз я донесох тука.

— И после?

— После… не знам… освен ако… но не…

— Какво?

— Тази сутрин… Жорж… синът ми… Жорж си игра с книгата…

Тя бързо излезе, придружена от Ботрьоле, Масибан и барона. Детето го нямаше в стаята. Търсиха го навсякъде. Най-после го намериха да играе зад замъка. Но и тримата изглеждаха така развълнувани, че то започна да пищи.

Всички тичаха насам-нататък. Разпитваха слугите. Настъпи неописуема суматоха.

И на Ботрьоле се стори, че истината пак му се изплъзва, както водата изтича между пръстите. Направи усилие да се овладее, улови под ръка госпожа Вилмон и последван от барона и Дьо Масибан, я отведе в салона.

— Две страници от книгата са откъснати… но вие сте ги чели, нали, госпожо?

— Разбира се. Четох ги с голямо любопитство. Тези две страници особено ме поразиха с интересните си разкрития.

— Тези разкрития имат изключителна важност. Кажете, моля ви се, Кухата игла…

— О! Това е много просто: Кухата игла ще рече…

В този момент влезе слугата.

— Писмо за госпожата…

— Така ли… но нали раздавачът мина…

— Донесе го едно момче.

Госпожа Вилмон отвори писмото, прочете го, протегна ръка към сърцето, готова да падне, неочаквано посиня и се вцепени.

Писмото падна на пода. Изидор го вдигна и дори без да попита, го прочете:

— Синът ми… синът ми… — заеквате тя, съвсем отпаднала.

Ботрьоле я успокои.

— Това е лоша шега… кой би имал интерес?

— Освен ако не е Арсен Люпен — обади се Масибан.

— Моля ви, госпожо, съвземете се… няма никаква опасност… Вратата се отвори отново. Влезе слугинята. Изглеждаше развълнувана.

— Господин Жорж… господин Жорж.

Изведнъж всички сили на майката се възвърнаха. Тя се спусна по стълбите, премина през вестибюла и хукна към терасата. Там, в един фотьойл, малкият Жорж лежете неподвижен.

— Той заспа внезапно, госпожо — обясни слугинята. — Исках да го отнеса в стаята му. Но той вече спеше и ръцете му… ръцете му бяха студени.

— Студени! — пошепна майката. — Да, студени са… Боже мой, Боже мой… дано се събуди!

Ботрьоле пъхна ръката си в джоба на панталона, стисна дръжката на револвера, измъкна го и стреля срещу Масибан.

Масибан, който следеше движенията на младия човек, избегна куршума. Изидор се спусна към него и викна на слугите:

— Дръжте го… това е Люпен!…

Двамата паднаха върху един от плетените столове. След седем-осем секунди Масибан стана и остави Изидор зашеметен и без револвер.

— Добре… отлично… не мърдай… Не можа да ме познаеш лесно…

Изправи се, стъпи самоуверено на крака, ухили се на тримата смаяни слуги и учудения барон.

— Изидор, ти направи глупост… Ако не им беше казал, че съм Люпен, те щяха да се хвърлят отгоре ми. И, дявол да го вземе, с такива смелчаци щях да видя доста зор! Един срещу четирима!

Приближи се към тях.

— Е, деца, кротко… няма да ви направя нищо лошо… Кротко… ето, вземете бучка захар… А ти трябва да ми върнеш стофранковата банкнота. Да, да, познах те, нали на теб дадох преди малко да занесеш писмото на господарката си… Предател!

Той взе синята банкнота, която слугата му върна, и я скъса.

— Парите на предателството… парят пръстите ми! Свали шапка и се поклони ниско пред госпожа Вилмон.

— Извинявайте, госпожо! Животът ме кара да правя жестокости, от които после се червя. Бъдете спокойна за сина си: аз го боднах слабо, съвсем слабо по ръката, когато го разпитвахте. След един час всичко ще му мине. Още веднъж извинявайте. Но аз се нуждая от вашето мълчание.

Кимна отново, благодари на господин Дьо Велин за гостоприемството, взе бастуна си, запали цигара, почерпи и барона, извика с покровителствен тон на Изидор:

— Сбогом, бебе! — и си тръгна спокойно, като пускаше дим от цигарата в носа на слугите…