Кухата игла

Глава осмаОТ ЦЕЗАР ДО ЛЮПЕН

Ботрьоле замина на обиколка. Замина с истинско вълнение. Мислейки за същото пътешествие, което Люпен е трябвало да предприеме, за надеждите, когато е търсел страшната тайна, която да го въоръжи с необикновена мощ. Дали усилията на Ботрьоле щяха да дадат същите резултати?

Една сутрин закусваше в странноприемница близо до Арфлъор, древен град край залива. Срещу него се хранеше един от ония търговци нормандци, червени и тежки, които обикалят панаирите в околността с камшик в ръка и дълга риза на плещите. За миг му се стори, че този човек го наблюдава внимателно, сякаш го познава или се мъчи да го познае.

„Никога не съм го виждал този търговец на коне“, рече си той.

Човекът престана да го гледа. Запали лула, поиска кафе и коняк, запуши.

Като се нахрани, Изидор плати и стана. Тогава чу търговецът да му казва:

— Добър ден, господин Ботрьоле.

Изидор седна до него.

— Да, аз съм… но вие кой сте? Как ме познахте?

— Лесно… Виждал съм портрета ви във вестниците. Но вие сте така зле… как го казвате на френски… така зле дегизиран.

Имаше чужд акцент в говора и след като го разгледа, Ботрьоле разбра, че и той има маска, която променя лицето му.

— Кой сте вие? — повтори той. Чужденецът се усмихна.

— Не ме ли познавате?

— Не.

— Шерлок Холмс.

Срещата се оказа интересна и многозначителна. Младият човек веднага схвана важността й.

— Предполагам, че сте тук… заради него?

— Да.

— Тогава… мислите ли, че имаме шанс…

— Сигурен съм.

Радостта на Изидор, че мнението на Холмс съвпада с неговото, помръкна. Ако англичанинът постигнеше целта, победата щеше да бъде споделена, а не се знаеше и дали нямаше да сполучи преди него.

— Имате ли доказателства? Указания?

— Не се безпокойте — засмя се англичанинът, като разбра безпокойството му, — аз не вървя по същите следи. Вие се интересувате от документа, от брошурата…

— А вие?

— Не. Мен ме интересува друго.

— Тайна ли е?

— Не… Спомняте ли си за диадемата, историята за дук Дьо Шармерас?

— Да.

— Не сте забравили Виктор, старата кърмачка на Люпен, онази, която моят добър приятел Ганимар остави да избяга с една фалшива затворническа кола?

— Не.

— Аз открих следите на Виктор. Тя живее в един чифлик недалеч от шосе № 25. Това е пътят от Хавър за Лил. Чрез Виктор лесно ще се добера до Люпен.

— Няма да бъде много лесно.

— Нищо! Зарязах работата си. Сега нищо няма значение за мен освен борбата с Люпен… борба на живот и смърт.

Произнесе думите с ярост, със свирепа омраза срещу силния враг, който го бе изиграл така жестоко.

— Тръгвайте — прошепна той, — наблюдават ни, а това е опасно. Но помнете думите ми: когато Люпен и аз застанем един срещу друг, ще бъде… ще бъде трагично.

Ботрьоле се раздели с Холмс съвсем успокоен: нямаше опасност англичанинът да го изпревари.

„Това, което е открил Люпен, ще открия и аз — не преставате да си повтаря той. — Разбира се, Люпен сигурно е имал големи предимства, защото изглежда е познавал по-добре областта.“

Нищо. Ако трябва, ще посвети десет години от живота си на издирването, ще го доведе докрай. Люпен не го напущаше. Виждаше го. Отгатвате го. Чакаше го зад ъгъла, на края на гората, в края на селото. И винаги, когато се отчаеше, Изидор намирате ново основание да упорства още.

Често разглеждаше документа, чийто препис пипаш носеше — там гласните заменяха цифрите.

Често лягаше по корем във високата трева и мислеше с часове. Имаше много време. Бъдещето му принадлежеше.

С търпение кръстосвате от Сена до морето и от морето до Сена.

Проучи, прерови Монвилие, Сен Ромен, Октевил и Гоневил.

Хлопате вечер по вратите на селяните за подслон. След вечеря пушеха и разговаряха. Искайте да му разказват приказките, които те си разправяха през дългите зимни нощи. И винаги задаваше въпроса:

— Легендата за Кухата игла? Не я ли знаете?

Нищо. Никаква легенда, никакъв спомен.

Един ден мина през хубавото село Сен Жуан, което се намираше над морето, и слезе между камънаците до брега.

След това се изкачи пак на платото и тръгна към долината Брюнвал, към нос Антифе, към заливчето Белплаж. Вървеше весело и леко, уморен, но щастлив от живота. Дори забрави за Люпен и мистерията на Кухата игла, за Виктор и Холмс. Загледа се в синьото небе, в изумруденото море, блеснало на слънцето. Привлякоха го правилни склонове и останки от тухлени стени, които му заприличаха на останки от римски лагер. После забеляза нещо като малка крепост, построена по подобие на старинно укрепление и разположена на един нос, почти откъснат от брега. Над островърхата готическа врата, затворена със стара ръждясала ключалка, прочете думите:

Не се опита да влезе, зави надясно и след като се спусна по малък склон, стигна до пътека, която извиваше по скалист ръб и бе оградена с дървени перила. На края имаше пещера, малка по размери и приличаща на караулна будка на върха на скалата над морето.

В средата на пещерата човек едва можеше да се изправи. По стените се кръстосваха надписи. Квадратна дупка, пробита в камъка, представляваше прозорец към сушата, срещу укреплението Фрефосе, чиято назъбена корона се виждаше на тридесет-четиридесет метра. Изидор хвърли раницата си и седна. Денят бе тежък и уморителен. Задряма за миг.

Хладният вятър, който духаше в пещерата, го събуди. Няколко минути стоя неподвижен, с помътнели очи. Опитваше се да събере натежалата си мисъл. Поопомнил се, щеше да стане, когато му се стори, че очите му, неочаквано втренчени, разширени, виждаха… По тялото му преминаха тръпки. Усети, че в корените на косите му се образуват капки пот.

— Не… — прошепна. — Това е халюцинация…

Коленичи и се наведе. Две грамадни букви, всяка може би по една стъпка, се показаха, изрязани върху гранита на пода.

Двете букви, издялани грубо, изтъркани от вековете, се оказаха Г и Ф. Две букви от документа!

Слезе по стръмната пътека, бързо се запъти към овчаря, стадото на когото пасеше по височината.

— Тази пещера там… тази пещера…

Устните му трепереха и не намираше думи. Овчарят го гледаше учуден. Най-после Изидор попита:

— Онази пещера… вдясно от крепостта… как се казва?

— А! Всички от Етрета й викат „Госпожиците“.

— Какво?… Какво?… Какво казахте?

— Това е Стаята на госпожиците.

Изидор за малко не подскочи от изненада. Госпожиците! Една от думите, една от двете познати думи в документа!

Сега документът изплува пред него с истинския си смисъл! Стаята на госпожиците… Етрета…

Овчарят изсвири на кучето си и се отдалечи.

Като остана сам, Ботрьоле се върна към крепостта. Почти я бе отминал, когато изведнъж залегна и се скри зад една стена.

„Ами ако той ме наблюдава? Ако съучастниците му ме наблюдават?“

С пълзене се покатери на брега.

Пред него, сред морето, се издигаше грамадна скала, висока повече от осемдесет метра, колосален обелиск, исполински зъб на морско чудовище. Бяла като брега, с калносива белота, страшната скала бе нашарена от хоризонтални линии в резултат на работата на вековете. Тук-там се виждаше пукнатина, извитост и изведнъж малко пръст, трева, листа.

Скалата изглеждаше страшна, неразрушима. Пред нея бесният пристъп на вълните и бурите не означаваха нищо.

Ноктите на Изидор се впиваха в земята като на диво животно, готово да скочи върху плячката си. Очите му проникваха в грапавата кора на скалата, в кожата, в плътта й. Той я докосваше, пипаше, опознаваше, обладаваше…

Внезапно Изидор притвори очи и конвулсивно притисна челото си. Там, почти над Иглата на Етрета, под крайния връх, около който се въртяха чайките, от една пукнатина се процеждате пушек като от невидим комин, издигаше се като бавни спирали в спокойния, привечерен въздух.